Тъмната сила

ГЛАВА 15

— Тангрене беше най-голямото ни постижение — каза сенатор Бел Иблис, допи чашата и я вдигна високо над главата си. В другия край на просторния, но почти пуст салон барманът кимна и забързано се приближи към масата с бутилка в ръка. — По това време воювахме с Империята трета година — продължи сенаторът. — Нападахме малки бази и конвои с военни доставки и гледахме да им причиним колкото може повече неприятности. Но преди Тангрене те не ни обръщаха особено внимание.

— И какво се случи на Тангрене? — попита Хан.

— Взривихме главния разузнавателен център — отговори с очевидно доволство в гласа Бел Иблис. — След това се измъкнахме под носа на трите звездни разрушителя, които го охраняваха. Мисля, че едва тогава проумяха, че сме нещо повече от незначителни досадници, че сме трупа, на която трябва да гледат сериозно.

— Явно е станало така — съгласи се Хан и поклати одобрително глава. Да се приближи човек до една от секретните бази на имперското разузнаване, бе истински подвиг, а да я взриви и да се измъкне невредим — направо немислимо. — И какво ви струваше това?

— Не е за вярване, но успяхме да измъкнем и петте кораба, с които нападнахме — отвърна Бел Иблис. — Всичките бяха доста пострадали, разбира се, един от тях остана извън строя за около седем месеца. Но си заслужаваше.

— Не казахте ли, че притежавате шест крайцера? — намеси се Ландо.

— Сега са шест — кимна Бел Иблис. — По онова време бяха само пет.

— Аха — кимна Ландо и отново потъна в мълчание.

— И значи оттогава местите базата си непрекъснато? — попита Хан.

Бел Иблис беше вперил поглед в Ландо и малко забави отговора си.

— Да, оттогава подвижността стана за нас висш приоритет — поправи го той. — Макар че и преди това не се задържахме дълго. Тази база е май тринайсета за последните седем години, нали, Сена?

— Четиринайсета — отвърна Сена. — Ако броите и астероидните бази Уомрик и Матри.

— Четиринайсета тогава — кимна Бел Иблис. — Вероятно вече сте забелязали, че всяка сграда тук е построена от двойно програмирана пластмаса. Много лесно всичко се прибира и се товари на корабите — сенаторът цъкна с език: — Макар че това си има и отрицателни страни. Веднъж на Лелмра ни налетя страшна буря, гръмотевиците падаха толкова близо до нас, че затвориха електрическите вериги на някои от бараките. За по-малко от минута постройките бяха прибрани и опаковани като подаръци за рожден ден, а вътре в тях имаше почти петдесет човека.

— Беше страшно забавно — каза сухо Сена. — За щастие никой не пострада, но ние, които бяхме отвън, трябваше да работим цяла нощ, за да ги освободим, а бурята през цялото време беснееше.

— Времето се успокои едва на зазоряване — добави Бел Иблис. — Още същия ден се махнахме от там. Аха!

Барманът се появи със следващите напитки. Бен Иблис беше нарекъл коктейла „Ураган“ — смесица от корелианско бренди със сок от някакъв странен, много тръпчив плод. Беше малко неочаквана според Хан напитка за военен лагер, но и не беше лоша. Сенаторът взе две чаши и ги подаде на Хан и Сена, обърна се и взе още две, но Ландо поклати глава:

— Още не съм допил тази, благодаря.

Хан погледна изненадано приятеля си, седнал от другата страна на масата. Ландо седеше сковано на канапето с напълно безизразно лице, а чашата му бе наполовина пълна. Хан изведнъж проумя, че това е първата му чаша, Ландо не беше взел втора, откак преди час и половина Бел Иблис ги доведе тук. Той улови погледа му и леко вдигна вежди. Приятелят му го изгледа с каменно лице, отмести очи и отпи внимателно.

— Около месец след Тангрене — продължи Бел Иблис — срещнахме за пръв път Борск Фейлия.

Хан се обърна, боднат от леко усещане за вина. Толкова се бе заплеснал по историите на Бел Иблис, че съвсем бе забравил защо бяха пристигнали тук. Сигурно затова Ландо му хвърляше ледени погледи.

— Да, Фейлия — кимна той. — Каква общо имате с него?

— Е, по-малко, отколкото му се иска на него — отвърна Бел Иблис. — Фейлия ни направи известни услуги по време на войната и си мисли, че трябва да сме далеч по-благодарни към него.

— Какви услуги? — попита Ландо.

— Дребни — лаконично отговори сенаторът. — Още в самото начало ни помогна да изградим верига за доставки от Ню Кав и веднъж извика няколко междузвездни кръстосвача, когато имперската флота започна да си вре носа там в неподходящ за нас момент. С още неколцина ботанци ни прехвърли доста средства, което ни позволи да си купим по-рано оръжия. Такива неща.

— В такъв случай докъде се простира вашата благодарност? — настоя Ландо.

Бел Иблис се усмихна леко.

— С други думи, какво точно иска от мен Фейлия, така ли?

Но Ландо не се усмихна в отговор:

— За начало и това ще стигне.

— Ландо! — извика Хан.

Спокойно — каза Бел Иблис, но усмивката му изчезна. Преди да отговоря, искам да ми кажете нещо повече за йерархията на Новата република. Каква е ролята на Мои Мотма в новото правителство, връзката й с Фейлия?

Хан сви рамене:

— В голямата си част тази информация е обществено достояние.

— Това е официалната версия — отвърна сенаторът. — Аз питам как стоят нещата в действителност.

Соло хвърли поглед към Ландо и каза:

— Не ви разбирам, сенаторе.

Бел Иблис отпи голяма глътка от „Урагана“ си.

— Добре, тогава ще поставя въпроса ребром — каза той, вперил поглед в чашата. — Какво точно се опитва да направи Мон Мотма?

В гърлото на Хан се надигна гняв и той попита:

— Това ли ви каза Брейлия? Че тя заговорничи?

Сенаторът вдигна очи над ръба на чашата.

— Това няма нищо общо с ботанците — каза спокойно той. — Става въпрос единствено за Мон Мотма.

Хан се опита да си събере мислите. Някои неща около Мон Мотма не му харесваха. Всъщност, като се замислеше, бяха доста. Например начинът, по който тя командваше Лея и постоянно й възлагаше дипломатически мисии, вместо да я остави да се посвети на обучението за джедай. Някои страни от поведението й направо го вбесяваха. Но като цяло…

— Доколкото знам — започна той, — единственото, което се опитва да направи, е да изгради нова система за управление.

— И тя да застане начело?

— Защо не?

По лицето на Бел Иблис пробяга сянка и той отново впери поглед в чашата си.

— Е, сигурно е закономерно — измърмори той. За момент замълча, но после вдигна глава. Сякаш се опитваше да се отърси от някакви неприятни спомени. — А дали това наистина ще бъде република, или само ще се казва така?

— Според мен ще бъде истинска република — кимна Хан. — Какво общо има това с Фейлия?

Бел Иблис сви рамене:

— Фейлия си мисли, че Мон Мотма е събрала в ръцете си твърде много власт — каза той. — Предполагам, че няма да се съгласите с тази оценка?

Хан се поколеба.

— Не знам — призна той. — Но със сигурност не управлява сама както по време на войната.

— Войната не е свършила — напомни му Бел Иблис.

— Е, да…

— И Фейлия какво предлага? — намеси се Ландо.

Устните на сенатора потръпнаха:

— А, Фейлия си храни свои лични и съвсем неизненадващи надежди за преразпределянето на властта. Но ботанците са си такива. Само като помиришат чиния супа, веднага ще се изпокарат кой да държи лъжицата.

— Особено след като имат възможност да обявят, че са били ценни съюзници на печелившата страна — каза Ландо. — А не като други, които бих могъл да спомена.

Сена се размърда в канапето си, но Бел Иблис й даде знак да мълчи.

— Сигурно се питате защо не съм се присъединил към съюза — каза спокойно той. — Защо вместо това съм избрал да водя своя лична война срещу Империята.

— Точно така — отвърна със същия тон Ландо.

Бел Иблис го изгледа с дълъг преценяващ поглед.

— Мога да изброя няколко причини, поради които според мен бе по-добре да останем независими — каза накрая той. — На първо място сигурността. Между различните бойни части на съюза постоянно имаше връзка и така нарастваше възможността Империята да залови важна информация. По едно време всяка пета база на бунтовниците бе поразявана от имперската флота само заради пропуски в сигурността.

— Да, имахме проблеми — призна Хан. — Но с времето ги преодоляхме.

— Нима? — възрази Бел Иблис. — А какво става с изтичането на информация от императорския дворец?

— Е, знаем за него — отвърна Хан. Чувстваше се като дете, което не си е написало домашните. — В разузнаването разглеждат въпроса.

— по-добре е да направят нещо повече от гледане — предупреди Бел Иблис. — Ако сме разшифровали правилно имперския код, този източник се нарича Делта и докладва лично на върховния адмирал.

— Добре — кимна Ландо. — Разбрахме за сигурността. Да чуем и останалите причини.

— по-кротко, Ландо — смъмри го Хан и погледна към приятеля си в другия край на масата. — Това не е съдебен процес, нито… — млъкна, спрян от жеста на Бел Иблис.

— Благодаря ти, Соло, но аз мога сам да се защитавам — каза сенаторът. — И ще го направя с удоволствие, когато настъпи времето да обсъдим действията ми.

Погледна към Ландо и след това към часовника си:

— Но точно сега имам други задължения, с които трябва да се заема. Стана доста късно, а знам, че откак сте кацнали, не сте имали време да си починете. Иренес вече е отнесла багажа ви в едно от свободните помещения за офицери близо до космодрума — той се изправи. — Може да продължим разговора след вечеря.

Хан се обърна към приятеля си. В погледа на Ландо се четеше, че според него едва ли има по-подходящо време от това, но за щастие си замълча.

— Звучи чудесно — каза Хан от името на двамата.

— Добре — усмихна се Бел Иблис. — Сена ще дойде с мен, но по пътя ще ви покажем стаята. Освен ако не искате да ви дам водач.

— Ще се справим и сами — увери го Хан.

— Добре. После някой ще дойде да ви повика за вечеря. Ще се видим по-късно.

Изминаха половината път до определената им барака в мълчание и накрая Ландо каза:

— Хайде, кажи си всичко и да приключваме.

— С кое? — изръмжа Хан.

— С мъмренето, че не се преклоних и не раболепничих пред приятеля ти, сенатора — отвърна Ландо. — Направи го и да свършваме с глупостите, защото трябва да поговорим сериозно.

Хан дори не го погледна.

— Ти не само не се поклони и не раболепничи, приятелю — изплю той. — Виждал съм Чуй в лошо настроение да се държи по-любезно от теб.

— Прав си — призна Ландо. — Ще се сърдиш ли още, или вече си готов да чуеш причините за поведението ми?

— А, това ще е доста интересно — изсмя се Хан. — И какви основания имаш, за да се държиш грубо с бивш сенатор на Империята?

— Той не казва истината, Хан — отвърна настойчиво Ландо. — Поне не цялата истина.

— И какво от това? Защо да казва абсолютно всичко на непознати?

— Той ни доведе тук — възрази Ландо. — Защо го направи, а после ни лъже?

Хан озадачено го погледна и въпреки гнева си забеляза напрегнатите черти на лицето му. Тревогата на Ландо беше сериозна.

— Добре — въздъхна малко по-спокойно Соло. — За какво точно ни е излъгал?

— Първо за лагера — отвърна приятелят му и посочи най-близките постройки. — Сенаторът каза, че са се местили четиринайсет пъти за седем години, нали така? Но тези бараки са тук от доста повече от половин година.

Хан изгледа постройката, край която минаваха. Ръбовете, където би трябвало да се свива двойно програмираната пластмаса, бяха изгладени от вятъра, в основите личаха следи от износване.

— Има и още — продължи Ландо. — Обърна ли внимание на салона в щаба? Забеляза ли украсата? По ниските преградки между сепаретата имаше най-малко десетина скулптури, навред бяха пръснати от онези малки лампички. Да не говорим за джунджуриите по стените. Над бара е монтиран стар екран на корабен компютър, до входа висеше корабен часовник…

— Добре де, видях това — прекъсна го Хан. — И какво?

— Искам да кажа, че това място не е приготвено, за да бъде прибрано, натоварено на кораби и изнесено за три минути — отвърна спокойно Ландо. — А човек не се разполага толкова удобно и уютно, ако продължава да провежда големи нападения срещу имперски бази.

— Може би са решили да се затаят за малко — каза Хан.

Започваше да се чувства неудобно от защитата на Бел Иблис.

— Възможно е — кимна Ландо. — В такъв случай въпросът е за какво са му корабите и хората?

Хан прехапа устни. Вече разбираше накъде бие Ландо.

— Според теб той има споразумение с Фейлия.

— Това е очевидният отговор — съгласи се мрачно Ландо. — Чу как говореше за Мон Мотма, сякаш тя утре ще се обяви за император. Нищо чудно Фейлия да му е набил тези глупости в главата.

Хан се замисли. Думите на Ландо вече не звучаха толкова налудничаво, колкото в началото. Макар че, ако Фейлия си мислеше, че може да организира преврат с шест стари кръстосвача, щеше да остане горчиво разочарован.

Но, от друга страна…

— Чакай малко, Ландо, това е истинска лудост. Ако с Фейлия заговорничат срещу Мон Мотма, защо Бел Иблис ни доведе тук?

Ландо със съскане пое въздух между стиснатите си зъби.

— Е, въпросът ти ни приближава към най-лошия сценарий, Хан, стари приятелю. Значи сенаторът е измамник и това тук е огромен имперски заговор.

Хан премига насреща:

— Е, това вече е прекалено!

— Помисли! — настоя Ландо и снижи глас, защото иззад ъгъла на една от постройките се показаха неколцина униформени мъже, които ги изгледаха незаинтересовано и продължиха в друга посока. — Възможно ли е Гарм Бел Иблис, за когото се предполагаше, че отдавна е умрял, изведнъж да се завърне от оня свят? И не само че е жив, ами и с войска на всичко отгоре! Войска, за която никой от нас не е чувал?

— Добре де, но Бел Иблис беше известна личност — изтъкна Хан. — Когато бях дете, беше пълно с негови холоси и записи. Изискват се невероятни усилия, за да изглеждаш и да звучиш като него.

— Но можеш да разбереш истината само ако разполагаш с тези записи и ги сравниш с човека — възрази Ландо. — А ти имаш само спомени. Не са необходими толкова много усилия, за да се направи едно добро копие. А ние знаем, че базата е тук от повече от година. Може би е била изоставена от някой друг, а и за Империята не би било трудно да направи една фалшива армия.

Хан поклати глава.

— Вървиш в погрешна посока, Ландо. Империята не би си направила целия този труд заради нас.

— Може би не заради нас — отвърна приятелят му. — Може би заради Фейлия, а ние случайно да сме се натъкнали на тях.

Соло го погледна изненадано:

— Заради Фейлия ли?

— Разбира се — кимна Ландо. — Започни с това, че Империята е направила онзи номер със сметката на Акбар. Това хвърля подозрения върху адмирала и някой веднага трябва да заеме мястото му. Появява се Фейлия, убеден, че разполага с подкрепата на легендарния Гарм Бел Иблис начело на частна армия. Фейлия се опитва да завземе властта, командването на Новата република изпада в пълен хаос и докато всички се занимават с това, Империята се раздвижва и завладява някой и друг сектор. Бързо, чисто и просто!

Хан изсумтя под нос.

— Това ли наричаш просто?

— Имаме си работа с върховен адмирал, Хан — напомни Ландо. — Всичко е възможно.

— Да, но възможно не означава сигурно — възрази приятелят му. — И ако всичко е толкова тайнствено и скрито, защо ни доведоха тук?

— А защо не? Присъствието ни изобщо не би навредило на плана им и дори може да помогне. Показват ни изфабрикуваната фасада, изпращат ни обратно, ние скачаме срещу Фейлия и Мон Мотма прибира корабите на Корускант, за да защитават съвета от опит за преврат, който така и няма да се случи. Настава голям хаос и се оголват още повече сектори, които Империята лесно може да завладее.

Хан поклати глава:

— Този сценарий е абсолютно невероятен.

— Може би — каза мрачно Ландо. — А може би ти се доверяваш твърде много на един призрак на корелиански сенатор.

Вече бяха стигнали отредената им барака в двойната редица малки постройки, дълги около пет метра всяка. Хан набра кода, който Сена им беше казала, и влязоха вътре.

Жилището беше почти празно и просто, но функционално устроено. Състоеше се само от една стая с малка кухненска ниша от едната страна, а отсреща имаше врата, която вероятно водеше към банята. по-голямата част от пространството беше заето от кафява сгъваема маса, на която беше инсталирано командно табло, и две стари нагаждащи се към тялото кресла, тапицирани във военно сиво. В стената бяха вградени шкафчета със сгъваеми легла, които се разпъваха на мястото на масата за през нощта.

— Доста уютно — подхвърли Ландо.

— Вероятно може да бъде прибрано и натоварено на корабите за три минути — каза Хан.

— Съгласен съм — кимна приятелят му. — Точно така трябваше да изглежда и салонът.

— Може би са решили, че не е лошо да имат поне едно помещение, което да не прилича на дошло от времето на Войните на клонингите — предположи Хан.

— Може би — въздъхна Ландо, настани се на едно от креслата и с интерес огледа възглавничката. — Сигурно са ги извадили от старите крайцери — той мушна с пръст да опита материята. — Дори не са ги подплатили допълнително, когато са ги претапицирали… — млъкна и изведнъж лицето му се скова.

— Какво става? — попита настойчиво Хан.

Ландо бавно се извърна към него:

— Това кресло — прошепна той. — Отдолу не е сиво, а синьо-жълто.

— Много хубаво — Хан продължаваше да го гледа озадачено. — И какво от това?

— Не се ли сещаш? Флотата не прави вътрешността на бойните кораби в синьо-жълто. Никога не са ги правили в синьо-жълто. Нито по времето на Империята, нито на Новата, нито на Старата република. С едно-единствено изключение.

— Което е? — попита Хан.

Ландо дълбоко пое дъх:

— Флотата „Катана“.

Хан го зяпна, мрачно предчувствие стегна сърцето му. Флотата „Катана“…

— Не може да бъде — въздъхна той. — Сигурно грешиш.

— Не греша, Хан — поклати глава приятелят му. Пъхна пръстите си по-дълбоко, повдигна сивата покривка и отдолу се показа първоначалният цвят. — Навремето прекарах два месеца в изучаване на Тъмната сила. Това кресло е от там.

Хан погледна потъмнелия от времето синьо-жълт плат. Стори му се, че сънува. Флотата „Катана“. Тъмната сила. Изгубена преди половин век, ето че сега изведнъж се натъкват на нея.

— Трябва ни някакво по-сигурно доказателство — каза той. — Само това не е достатъчно.

Ландо кимна, без да може още да се отърси от изненадата.

— Това обяснява защо ни държаха на борда на „Дамата на късмета“ през целия път дотук — каза той. — Нямаше да успеят да скрият факта, че крайцерът им разполага само с двехиляден екипаж вместо с нормалните шестнайсет хиляди. Флотата „Катана“…

— Ще надникнем в един от корабите — предложи Хан. — Случайно да си се сетил да запишеш оная парола, която Иренес подаде при кацането?

Ландо пое дълбоко дъх и сякаш го издиша всичкия наведнъж:

— Вероятно ще успеем да я възстановим — каза той. — Но ако разполагат с малко разум, паролата за кацане няма да е същата като за излитане. Според мен обаче не е необходимо да влизаме в самите кораби. Трябва ми само да погледна отблизо онзи компютърен екран в салона на щаба.

— Добре — кимна мрачно Хан. — Да вървим тогава да го разгледаме.