Тъмната сила

ГЛАВА 26

Мон Мотма поклати удивено глава:

— Флотата „Катана“… — въздъхна тя. — След всичките тези години. Невероятно!

— Някой би се изразил още по-силно — добави хладно Фейлия. Козината му се разлюля и той се втренчи в безизразното лице на Карде. Както Лея бе забелязала, по време на набързо свиканата среща той често гледаше изпитателно и твърдо нея, Карде и Люк. Напрегнатият му поглед не подминаваше дори Мон Мотма. — Всъщност някои може да имат страшни съмнения, че казвате истината.

Люк, седнал до контрабандиста, се размърда. Лея усещаше усилията му да сдържи раздразнението си от ботанеца. Но Карде просто вдигна вежди:

— Да не би да твърдите, че лъжа?

— Един контрабандист да лъже?! — възкликна Фейлия. — Не може да бъде.

— Той говори истината — обади се рязко Хан. — Флотата е намерена. С очите си видях някои от корабите.

— Може би — кимна Фейлия и сведе поглед към блестящата повърхност на масата. От всички присъстващи единствено на Хан му бяха спестени сопванията и втренченият поглед на Фейлия. По някаква причина ботанецът сякаш избягваше дори да поглежда към него. — Но в галактиката има много други крайцери освен тези във флотата „Катана“.

— Не мога да повярвам — избухна най-накрая Люк, като местеше погледа си от Фейлия към Мон Мотма и обратно. — Флотата „Катана“ е намерена, Империята е на път да сложи ръка върху нея, а ние седим и спорим?

— Проблемът май е, че лесно се доверявате — отвърна Фейлия. — Соло твърди, че Империята е заловила човека, който може да я отведе при корабите. А Карде казва, че въпреки това само той знае местоположението им.

— Но както вече поне веднъж казах — надигна глас контрабандистът, — твърдението, че никой друг от екипажа не е разбрал на какво сме попаднали, е само предположение. Капитан Хофнер беше предпазлив човек и не бих се учудил, ако е извадил копие от координатите, преди да ги изтрия.

— Радвам се, че вярвате толкова на бившия си съдружник — отвърна Фейлия. — Лично аз смятам, че по-вероятно капитан Соло греши — козината му се разля на вълнички:

— Или съзнателно е бил заблуден.

Хан се навъси като буреносен облак.

— Ще обясните ли думите си, съветник? — настоя той.

— Според мен вас са ви заблудили — отговори направо ботанецът, като все още избягваше да погледне Хан. — Според мен човекът, чиято самоличност не желаете да разкриете, ви е разказал една измислена история и я е подкрепил с фалшиви доказателства. Онзи бордови часовник, който сте видели с Калризиан, може да идва откъде ли не. А и самият вие признахте, че всъщност изобщо не сте се качвали на борда на корабите.

— А какво ще кажете за имперското нападение срещу „Кораловият вандал“? — попита Хан. — То бе предизвикано от убеждението, че на кораба има някой, който си заслужава да бъде отвлечен.

Фейлия се поусмихна.

— Или са искали ние да повярваме в това. И това става леснопостижимо, ако вашият тайнствен източник на информация всъщност работи за тях.

Лея погледна Хан. Усещаше под повърхността някакви чувства, които не можеше да разбере.

— Хан? — прошепна тя.

— Не отсече съпругът й, втренчил поглед във Фейлия.

— Той не работи за Империята.

— Така твърдите вие — изсумтя ботанецът. — Но предлагате твърде малко доказателства.

— Добре — намеси се Карде. — Нека за момент да предположим, че всичко това е гигантски сапунен мехур. Какво би спечелил върховният адмирал?

Козината на Фейлия се размърда по особена начин и Лея реши, че изразява раздразнение. Под давлението на двамата с Карде останалите с лекота отхвърлиха предположението на Фейлия, че Траун не е върховен адмирал, и ботанецът възприемаше зле всяко — и най-дребното, поражение.

— Според мен е очевидно — отвърна той сковано. — Знаете ли колко системи ще оставим без защита, за да закараме достатъчно обучен персонал, който да пусне в действие и да прехвърли в някоя от нашите бази двеста тежки крайцера? Не, Империята може да спечели много от прибързаните ни действия.

— Но ще спечели още повече, ако останем със скръстени ръце — с леден глас се обади Карде. — Работил съм с Хофнер повече от две години и още сега мога да ви кажа, че на Империята няма да й трябва много време, за да получи от него координатите на флотата. Ако не се раздвижите, ще изгубите всичко.

— Ако изобщо има нещо, което да се губи — подхвърли Фейлия.

Лея стисна Хан за ръката, за да не му даде възможност да заговори.

— Това може лесно да се провери — намеси се тя, преди Карде да отвори уста. — Ще изпратим кораб с механици, които да проверят нещата на място. Ако флотата е там и изглежда в добро състояние, ще започнем операцията по спасяването.

Изражението на Карде говореше, че според него дори това означава закъснение от тяхна страна. Но все пак кимна:

— Мисля, че е разумно.

— Мон Мотма?

— Съгласна съм — отвърна тя. — Съветник Фейлия, обадете се на адмирал Дрейсън веднага да подготви за операцията една бойна фрегата за ескорт и два ескадрона изтребители. най-добре да вземете кораб, който вече е тук, на Корускант. Не бихме искали извън системата да излезе дори намек за действията ни.

Фейлия леко наклони глава.

— Както кажете. Утре сутринта достатъчно рано ли е?

— Да — кимна Мон Мотма и погледна към Карде: — Трябват ни координатите на флотата.

— Разбира се — съгласи се той. — Ще ви ги дам утре сутринта.

Фейлия изсумтя:

— Нека ви напомня, капитан Карде…

— Освен ако не предпочитате, съветник — продължи спокойно контрабандистът, — да напусна Корускант довечера и да предложа координатите на онзи, който плати повече за тях.

Ботанецът го изгледа заплашително, козината му се разлюля нервно. Но не можеше да направи нищо и го знаеше.

— До сутринта тогава.

— Добре — кимна Карде. — Ако това е всичко, бих искал да се върна в стаята си да си почина преди вечеря.

Той погледна към Лея, която изведнъж долови някаква промяна в изражението му. Тя кимна едва забележимо, Карде нехайно извърна глава и се изправи.

— Мон Мотма, съветник Фейлия — кимна той. — Срещата беше интересна.

— Ще се видим утре сутринта — отвърна мрачно Фейлия.

На устните на Карде кацна лека подигравателна усмивка:

— Разбира се.

— Обявявам срещата за приключена — официално заяви Мон Мотма.

— Да вървим — прошепна Лея на Хан.

Другите участници още събираха електронните си бележници.

— Какво има? — попита той.

— Мисля, че Карде иска да поговорим — отвърна тя. — Хайде, не ми се ще Мон Мотма да ме хване на приказки.

— Добре, ти върви — отговори разсеяно Хан. Лея го погледна изненадано:

— Сигурен ли си?

— Да — кимна той. Гледаше някъде зад нея и тя се обърна. Фейлия излизаше от стаята. — Ще дойда след малко.

— Добре — отвърна Лея и го изгледа намръщено.

— Всичко е наред — увери я Хан и стисна ръката й. — Просто искам да си поговоря с Фейлия.

— За какво?

— Лична работа — съпругът й опита една от кривите усмивки, които тя обикновено намираше за страшно мили. Но този път не изглеждаше толкова невинна. — Спокойно, всичко е наред — повтори той. — Само ще си поговоря малко с него. Вярвай ми.

— Това съм го чувала и преди — въздъхна Лея. Люк вече беше излязъл, Карде стоеше до вратата, а Мон Мотма се приближаваше решително с онова изражение на лицето, което обикновено означаваше, че възнамерява да я моли за някаква услуга. — Опитай се да се държиш дипломатично.

Погледът му блесна още веднъж над рамото й:

— Разбира се — кимна той. — Довери ми се.

Фейлия крачеше по големия коридор към залата на събранието със смешната походка на човек, който не иска другите да разберат колко много бърза.

— Съветник Фейлия! — извика Хан.

Единственият отговор беше краткият бледочервен проблясък по най-близкото от редицата дървета хахала. Хан изгледа кръвнишки гърба на Фейлия, ускори крачка и след десетина бързи крачки го настигна.

— Искам да поговоря с вас, съветник — каза задъхано.

Ботанецът не го и погледна:

— Нямаме какво да обсъждаме.

— О, напротив — отвърна Хан и закрачи редом с него. — Например да се опитаме да намерим начин да се измъкнете от кашата, която забъркахте.

— Мислех си, че съпругата ви е дипломатът в семейството — изсумтя Фейлия и го изгледа озадачено.

— От време на време се сменяме — отвърна Хан, като се стараеше да не покаже истинските си чувства към ботанеца. — Навлякохте си страхотни неприятности само защото се опитвахте да си играете на политика по ботанските правила. Историята с банковата сметка натопи Акбар и като истински ботанец вие се нахвърлихте върху него. Проблемът е, че никой не ви последва и останахте сам, рискувайки политическата си кариера. Не знаете как да отстъпите, без да си навредите, и си мислите, че единственият начин да спасите реномето си, е като свалите Акбар.

— Така ли? — подметна кисело Фейлия. — А дали случайно не ви е хрумвало, че рискувах политическата си кариера, както вие се изразихте, защото наистина вярвам, че Акбар е виновен за измяна?

— На мен не — отсече Хан. — Но мнозина мислят така и това все още поддържа репутацията ви. Хората не могат да си представят, че някой ще вдигне толкова шум без никакво доказателство.

— А какво ви кара да мислите, че не разполагам с доказателства?

— Първо, това, че още не сте ги показали — отговори направо Соло. — Освен това изпратихте Брейлия на Ню Кав, за да се опита да сключи сделка със сенатор Бел Иблис, като се надявахте, че завръщането му в Новата република ще вдигне акциите ви. Това беше задачата на Брейлия, нали?

— Не разбирам за какво говорите — измърмори Фейлия.

— Значи съм прав. А ето и третото. Преди пет минути бяхте готови да хвърлите Бел Иблис на кучетата, ако това би ви осигурило достатъчно време, за да сложите ръка на флотата „Катана“.

Ботанецът спря рязко:

— Ще ви кажа честно, капитан Соло — започна той, като все още избягваше да погледне Хан в очите. — Все едно дали вие разбирате моята мотивация или не, но аз определено разбирам вашата. Вие се надявате да доведете на Корускант флотата сам и така да наложите моето сваляне и възстановяването на Акбар.

— Не — поклати уморено глава Хан. — Точно там е цялата работа, съветник. Лея и другите съветници не играят по ботанските правила. Те вземат решения въз основа на доказателства, а не за печелене на престиж. Ако Акбар е виновен, ще бъде наказан. Но ако е невинен, ще го освободят. Просто е.

Фейлия се усмихна горчиво:

— Послушайте съвета ми, капитан Соло, и се върнете към контрабандата, сраженията и останалите неща, от които разбирате. Мотивите и решенията на политиците са далеч над вашето равнище.

— Грешите, съветник — опита се за последен път Хан. — Сега можете да отстъпите, без да загубите нищо. Но ако продължите така, рискувате да повлечете със себе си във вашия провал цялата Нова република.

Ботанецът се изпъна.

— Нямам никакво намерение да се провалям, капитан Соло. Поддръжниците ми сред военните на Новата република ще се погрижат за това. Акбар ще падне и аз ще заема мястото му. Сега ме извинете, трябва да говоря с адмирал Дрейсън.

Той се обърна и закрачи бързешком. Хан го изпрати с поглед, горчилката на поражението изпълваше устата му. Нима Фейлия не виждаше какво прави? Не виждаше ли, че залага всичко на една несигурна карта? Вероятно не го разбираше. Може би само един опитен комарджия можеше да прецени какви са шансовете на тази карта. Или политик, който не е толкова заплетен в собствената си схема, която не може да промени.

Фейлия стигна до края на големия коридор и зави вдясно към адмиралтейството. Хан поклати глава, обърна се и тръгна към стаята на Карде. Първо провалът с „Кораловият вандал“, а сега и това. Надяваше се, че не е началото на цяла поредица неуспехи.

Мара стоеше изправена пред прозореца в стаята си и гледаше към планините Манари в далечината. Усещаше потискащата тежест на мрачните спомени. Императорският дворец. След пет години отново се намираше в императорския дворец. Център на важни правителствени срещи, бляскави обществени мероприятия, тъмни и потайни интриги. Мястото, където беше започнал истинският й живот.

Мястото, където се намираше, когато той свърши.

Пръстите й се впиха в гравираните в рамката на прозореца завъртулки. Пред нея се появиха познати лица: върховният адмирал Траун, лорд Вейдър, великият Моф Таркин, съветници, политици и обикновени блюдолизци. Но над всички тях се извисяваше образът на императора. Виждаше го в съзнанието си така ясно, сякаш се намираше от другата страна на прозореца — намръщеното сбръчкано лице, изпъстрените с жълти точици очи, които блестяха гневно и с неодобрение.

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР!

— Опитвам се — прошепна тя в отговор на думите, проехтели в главата й. И веднага се запита дали е истина. Помогна за спасяването на Скайуокър на Миркр, ходи да го моли за помощ на Джомарк и сега послушно го последва на Корускант.

Не усещаше никаква заплаха за нея. Нито пък за Карде. Не виждаше как Скайуокър би бил от някаква полза за нея или за когото и да е от хората на Карде. Не й оставаха никакви оправдания да отлага неизбежното.

От съседната стая се чу шум от отваряне и затваряне на врата: Карде се връщаше от срещата. Тя се отдръпна от прозореца, доволна, че се е появило извинение, за да изостави мислите си, и тръгна към междинната врата.

Карде я изпревари.

— Мара? — извика той и се показа през вратата. — Ела, ако обичаш.

Когато тя влезе, Карде вече се бе настанил пред компютърния терминал. Погледна го и веднага разбра.

— Какво се обърка?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна той и извади информационен чип от процепа на терминала. — Този ботанец в съвета се противопостави изненадващо твърдо на предложението ни. Накара Мон Мотма да задържи всяка сериозна спасителна акция, докато не бъдат проверени координатите. Сега подготвят кораб, който да потегли утре сутринта.

Мара се намръщи:

— Двойна игра?

— Може би, макар че не виждам смисъл в нея — поклати глава Карде. — Траун вече е заловил Хофнер и съвсем скоро ще стигне до флотата. Не, според мен в случая Фейлия се опитва да играе някаква вътрешнополитическа игра, вероятно свързана с кампанията му срещу адмирал Акбар. Но предпочитам да не поемам никакви рискове.

— Чувала съм за вътрешната политика на ботанците — съгласи се мрачно Мара. — Какво искаш от мен?

— Още довечера да отлетиш за системата Троган — подаде й той чипа. — Авис сигурно се е скрил там. Свържи се с него и му кажи, че искам да събере абсолютно всичко, което може да лети и да се сражава, и да се срещне с мен при флотата „Катана“ възможно най-бързо.

Мара неохотно пое чипа, пръстите й потрепериха от допира до студената пластмаса. Флотата „Катана“ беше в ръцете й. Този чип можеше да й осигури богатство и власт за цял живот.

— Вероятно няма да е лесно да убедя Авис да ми се довери — подхвърли тя.

— Едва ли — отвърна Карде. — Империята сигурно вече е възобновила преследването на нашите хора. Дори само това е достатъчно, за да го убеди, че съм избягал. Освен това в чипа има специален код, който той ще разпознае. Върховният адмирал не би могъл да го изтръгне от мен толкова бързо.

— Да се надяваме, че няма по-високо мнение за имперските инквизитори от теб — отговори Мара и прибра чипа в туниката си. — Нещо друго?

— Не. Всъщност да — поправи се Карде. — Предай на Чен да дойде на Корускант, вместо да ходи с останалите при флотата „Катана“. Ще се срещна с него тук, след като всичко свърши.

— Чен ли? — повтори изненадано Мара. — Защо ти е?

— Искам да видя какво може да открие един наистина добър хакер за подозрителните суми в сметката на Акбар. Скайуокър спомена, че нападението над Слуис Ван и преводът на парите са станали по едно и също време, но досега никой не го е доказал. Обзалагам се, че Чен ще успее.

— Мислех, че обвързването с политиката на Новата република ще е само еднократно — подхвърли кисело Мара.

— Така е — кимна Карде. — Просто не бих желал да оставям зад гърба си един амбициозен ботанец.

— Прав си — призна тя. — Добре. Разполагаш ли с кораб, който да използвам?

На вратата се почука.

— Ей сега ще ти осигуря — каза Карде и отиде да отвори. На прага стоеше сестрата на Скайуокър.

— Искали сте да говорите с мен? — попита тя.

— Да — кимна контрабандистът за поздрав. — Мисля, че познавате моята помощничка Мара Джейд?

— Срещнахме се за кратко, когато пристигнахте на Корускант — отговори Органа Соло.

За момент погледът й се впи в Мара и тя неспокойно се зачуди какво й е разказал Скайуокър.

— Искам да изпратя Мара с едно съобщение — каза Карде, внимателно огледа коридора в двете посоки и затвори вратата. — Трябва й бърз кораб, който може да лети на големи разстояния.

— Мога да намеря — отвърна Органа Соло. — Разузнавателен изтребител ще свърши ли работа, Мара?

— Чудесно.

— Ще се обадя на космодрума и ще се разпоредя — Лея погледна отново към Карде — Още нещо?

— Да — отвърна той. — Можеш ли да събереш екип механици, които да излетят още тази вечер?

— Съветник Фейлия вече събира хора — напомни му тя.

— Знам. Искам ти да стигнеш преди него.

Тя го изгледа изпитателно.

— Колко голяма трябва да е групата?

— Немного — отвърна контрабандистът. — Малък транспортен или товарен кораб и ескадрон изтребители, ако успееш да намериш пилоти, които нямат нищо против да престъпят официалната си клетва. Въпросът е събраният екип на Фейлия да не е единствен там.

Мара отвори уста и я затвори, без да каже нищо. Ако Карде искаше Органа Соло да узнае, че там ще бъдат хората от тяхната група, щеше сам да й каже. Карде я погледна и отново се обърна към Лея.

— Можеш ли да го организираш?

— Мисля, че да — кимна тя. — Фейлия си спечели доста поддръжници в армията, но в нея все още има и достатъчно хора, които предпочитат адмирал Акбар да се върне на поста си.

— Тук са координатите — Карде подаде информационен чип. — Колкото по-скоро излети групата, толкова по-добре.

— До два часа ще са напуснали Корускант — обеща Органа Соло.

— Добре — кимна контрабандистът. Чертите на лицето му се изостриха: — Остава само още един въпрос. Искам да разбереш, че в случая действам ръководен само от два пределно ясни мотива. Първият е да се отблагодаря на брат ти, че рискува живота си, като помогна на Мара да ме спаси, а вторият — да се отърва от Империята, като премахна основната причина, заради която ме преследват. Това е всичко. Що се отнася до войната и вътрешната ви политика, моята организация ще остане напълно неутрална. Ясно ли е?

Органа Соло кимна.

— Напълно.

— Добре. В такъв случай най-добре е да тръгваш. Флотата е доста далеч и бих искал да имаме колкото може по- голяма преднина пред Фейлия.

— Съгласна съм — Органа Соло погледна Мара: — Хайде, Мара. Ще те заведа на кораба ти.

Предавателят до леглото на Уедж Антил забръмча. Той изръмжа, протегна ръка в тъмното и се опита да намери копчето.

— Оставете ме поне за малко на мира — помоли той. — Все още живея по часовите пояси на Андо.

— Уедж, аз съм, Люк — обади се познат глас. — Съжалявам, но се нуждая от услуга. Можеш ли да забъркаш хората си в малко неприятности?

— Че кога не сме имали неприятности? — отвърна Уедж и се разсъни напълно. — Каква е работата?

— Събери пилотите си и ще се срещнем на космодрума след един час — отвърна Люк. — В петнайсети хангар. Докопали сме едно старо транспортно корито, което би трябвало да побере всичките ви изтребители.

— Значи дълго пътуване, така ли?

— За няколко дни — отговори Люк. — Засега не мога да ти кажа повече.

— Ти си шефът — отвърна Уедж. — Там ще сме след час.

— Ще те чакам. Благодаря.

Уедж изключи предавателя и се изтърколи от леглото. Усещаше познатото гъделичкане на старата тръпка. През десетте години с бунтовниците и Новата република бе участвал в какви ли не операции, полети и битки. Но най- интересните мисии, запечатани в паметта му, сякаш винаги бяха с Люк Скайуокър. Не можеше да си го обясни защо е така, вероятно джедаите имаха талант за това.

Беше му дошло до гуша от политиката на Корускант и подновяването на непрекъснатите имперски нападения срещу територията на Новата република. Една промяна щеше да му се отрази добре. Включи осветлението, извади от гардероба чиста туника и се облече.

Постът на Лея гарантираше, че няма да имат никакви проблеми да излетят посред нощ от Корускант. Но товарен кораб с дванайсет изтребителя не излиташе всеки ден и щеше да предизвика доста приказки и предположения, които най-накрая щяха да стигнат до ушите на някой от поддръжниците на Фейлия.

На сутринта той наистина знаеше всичко.

— Вашите действия са много повече от проява на вътрешнополитически разкол — развика се той срещу Лея, а козината му се люшкаше като младо жито на мощно торнадо. — Те са изцяло в разрез със законите и дори граничат с предателство.

— Не бих била толкова крайна в оценките си — каза Мон Мотма. Но и тя изглеждаше доста разтревожена. — Защо го направи, Лея?

— Защото аз я помолих — обади се спокойно Карде. — И тъй като флотата „Катана“ технически още не е под юрисдикцията на Новата република, не виждам как някакви свързани с нея действия могат да бъдат тълкувани като незаконни.

— по-късно ще ти обясня правната страна на нещата, господин контрабандист — каза кисело Фейлия. — Сега трябва да вземем мерки да предотвратим сериозна заплаха за сигурността на Новата република. Мон Мотма, настоявам да издадете заповед за задържането на Соло и Скайуокър.

Дори Мон Мотма сякаш се стъписа от думите му:

— Заповед за задържане?

— Те знаят къде е флотата „Катана“ — извика ботанецът. — Нито един от тяхната група не е бил упълномощен да разполага с тази информация. Трябва да бъдат изолирани, докато цялата флота изцяло премине във владение на Новата република.

— Изобщо не е необходимо — намеси се Лея и погледна мрачно към Карде. — Хан и Люк са разполагали с поверителна информация и преди…

— Тук не става въпрос за миналото — прекъсна я Фейлия. — Това се случва сега и е факт, че те не са били упълномощени — козината му се разлюля яростно: — При тези обстоятелства мисля, че най-добре ще е лично да поема контрола над тази операция.

Лея погледна към Карде и видя собствената си мисъл отразена върху лицето му. Ако Фейлия успееше сам да върне флотата „Катана“…

— Добре сте дошли да дойдете с нас, съветник — обърна се към него Карде. — Двамата със съветник Органа ще бъдем поласкани от компанията ви.

На ботанеца му трябваше една секунда, за да разбере значението на думите.

— Какви ги говорите? — избухна той. — Никой не ви е упълномощавал да търсите флотата.

— Аз се упълномощавам, съветник — отвърна студено Карде. — Флотата „Катана“ още е моя и ще остане мое притежание, докато Новата република не я вземе в свое владение. Дотогава аз определям правилата.

Козината на Фейлия отново се раздвижи и за момент Лея си помисли, че ботанецът ще стисне Карде за гърлото.

— Няма да го забравя, господин контрабандист — изсъска той. — Някой ден ще дойде и твоето време.

Карде се усмихна подигравателно.

— Може би. Тръгваме ли?