Тъмната сила

ГЛАВА 18

Седяха около масата в къщата на майката на рода от рано сутринта, изучаваха карти, бойни планове и диаграми, за да измислят план за действие, който да е нещо повече от сложен начин за доброволно предаване. Накрая, малко преди да настъпи времето за обяд, Лея обяви край на срещата.

— Не мога повече да гледам тези неща — каза тя на Чубака, затвори очи и започна да масажира с палци пулсиращите си слепоочия. — Да излезем навън за малко — уукито възрази. — Разбира се, че е опасно — съгласи се уморено Лея. — Но цялото село знае, че сме тук, и досега никой не ни е издал на властите. Хайде, всичко ще е наред.

Пристъпи към вратата, отвори я и излезе навън. Чубака изръмжа под нос, но я последва. Слънцето блестеше ярко в късната утрин, само високо в небето имаше няколко облака. Лея погледна към чистото небе и неволно потрепери от внезапното усещане за голота, което нахлу в нея. От космоса спокойно можеха да наблюдават повърхността, но въпреки това нищо не ги заплашваше. Малко преди полунощ майката на рода бе донесла новината за неочакваното заминаване на звездния разрушител, а двамата с Чубака наблюдаваха потеглянето му с макробинокъла от раницата на уукито. Това беше първото им излизане навън от арестуването на Кабарак. Върховният адмирал внезапно бе решил да си замине тъкмо когато бе започнало да им се струва, че ще се наложи да се крият тук, докато не стане твърде късно.

Съдбата им беше направила неочакван подарък, но Лея не можеше да се отърси от подозренията си. От думите на върховния адмирал в дукхата тя остана с впечатлението, че той ще остане тук, докато не изтече срокът на публичното поругаване на Кабарак, след което щеше да започне разпитът му на кораба. Може би беше променил решението си и беше взел Кабарак по-рано като символичен жест на презрение към традициите на ногрите. Но майката твърдеше, че Кабарак все още е изложен на публично поругаване в центъра на Нистао.

Освен ако не я беше излъгала. Или пък може би я бяха излъгали нея. Но ако върховният адмирал подозираше майката толкова, че да я излъже, защо върху тях все още не се беше стоварил ескадрон имперски войници?

Лея си имаше работа с истински върховен адмирал с всичката хитрост, коварство и тактически гений, подсказвани от ранга му. Цялата операция можеше да се окаже внимателно подготвен капан и ако наистина беше така, тя щеше да го разбере едва след като паднеше в него.

Заповяда си да спре дотук. Ако се оставеше да я заслепят митовете за непогрешимостта на върховните адмирали, щеше да блокира мисленето си. Дори един върховен адмирал би могъл да сгреши и тя се сещаше за стотици причини, които биха могли да го накарат да напусне Онор. Например да се е провалила някоя операция от кампанията му срещу Новата република или да се е случило нещо друго, което е изисквало личната му намеса. Или просто бе заминал заради някаква спешна задача с намерение да се върне след ден-два.

Във всички случаи сега беше времето да нанесат своя удар. Ако успееха да намерят по какво да ударят. Чубака изръмжа едно предположение.

— В никакъв случай — поклати глава Лея. — Все едно да нападнем космическа станция. Не бива да допуснем големи щети над Нистао и населението.

Уукито изръмжа нетърпеливо.

— Не знам какво друго бихме могли да направим — каза тя. — Но смъртта и масовите разрушения няма да доведат до нищо, освен да ни върнат там, откъдето тръгнахме, преди да дойдем тук. Това със сигурност няма да убеди ногрите да напуснат Империята и да се присъединят към нас.

Погледна покрай скупчените колиби към далечните хълмове. Кафявата трева холм нежно се полюшваше на вятъра. Блестящите на слънцето тантурести фигури на десетина обеззаразяващи робота работеха здраво, като с всеки замах загребваха около четвърт кубически метър от горния отровен слой на почвата, прекарваха го през някаква непозната каталитична магия във вътрешността си и изхвърляха зад себе си чиста почва. Бавно, но сигурно извеждаха народа на Онор от ръба на унищожението, пред което се беше изправил. И освен това ясно напомняха — ако някой изобщо имаше нужда от такова напомняне — щедростта на Империята към ногрите.

— Лейди Вейдър — измяука дрезгав глас зад нея.

Лея подскочи.

— Добро утро, майко — кимна тържествено тя. — Как сте днес?

— Не усещам никаква слабост — отговори лаконично ногрито.

— Чудесно — думата прозвуча не на място.

Майката на рода не беше толкова невъзпитана, че да се оплаче гласно, но беше абсолютно ясно, че според нея тя е в позицията на губещ, че я чака безчестие и дори смърт на целия й род веднага щом върховният адмирал разбере какво е направил Кабарак. Лея знаеше, че е само въпрос на време майката да стигне до заключението, че най-доброто за нея е да предаде натрапниците на Империята.

— Как вървят плановете ви? — попита майката на рода. Лея погледна Чубака.

— Напредваме — каза тя. В известен смисъл това беше истина. Отхвърлянето на всички досегашни планове един по един наистина можеше да се определи като напредък. — Но остава още много работа.

— Разбирам — кимна майката, погледът й се плъзна покрай сградите. — Вашият дроид прекарва доста време с останалите машини.

— Тук няма толкова много работа за него, колкото предполагах — отвърна Лея. — Голяма част от ногрите говорят основния език по-добре, отколкото очаквах.

— Върховният адмирал добре ни е научил.

— Както и баща ми, лорд Дарт Вейдър преди това — напомни й Лея.

— Да, така е — след известно време с неохота призна майката.

По гърба на Лея полазиха тръпки. Първата стъпка в освобождаването на ногрите щеше да бъде изграждането на емоционална дистанция между тях и бившия им господар.

— Този участък скоро ще бъде изчистен — каза майката и посочи към обеззаразяващите дроиди. — Ако свършат през следващите десет дни, ще успеем да засеем още този сезон.

— Допълнителната земя ще ви стигне ли, за да се самозадоволявате с храна? — попита Лея.

— Ще ни помогне доста, но няма да е достатъчна.

Лея кимна. Обля я нова вълна недоволство. За нея планът на Империята беше колкото очевиден, толкова и циничен — като контролираше внимателно почистването на почвата, върховният адмирал можеше завинаги да държи ногрите на прага на независимостта, без да им позволява да го прекрачат. Беше сигурна, че е така, а й майката го подозираше. Но нямаха никакви доказателства…

— Чуй, запознат ли си с устройството на обеззаразяващите роботи? — попита внезапно тя. Идеята се въртеше от известно време в главата й, но не беше намерила време да я провери. — Искам да разбера за колко време наличните на Онор обеззаразяващи роботи ще почистят цялата земя.

Уукито изръмжа утвърдително и продължи с поток относителни числа — явно същият въпрос му бе хрумнал и на него.

— Не ми трябва цялостният анализ — прекъсна Лея потока изчисления, предположения и изброяване на методи. — Какъв е крайният срок?

— Осем години.

— Ясно — измърмори тя, суровата истина угаси кратката искрица надежда. — Значи нещастието се е случило точно в разгара на войната, така ли?

— Все още ли вярвате, че върховният адмирал ни мами? — попита майката.

— Сигурна съм, че ви лъже — отвърна Лея. — Само дето не мога да го докажа.

— А какво ще правите сега? — смени майката темата.

Лея си пое дълбоко дъх и бавно издиша:

— Налага се да напуснем Онор. Това означава, че трябва да проникнем в космодрума в Нистао и да откраднем кораб.

— Това едва ли би било трудно за дъщерята на лорд Дарт Вейдър.

Лея се намръщи, сети се как преди малко майката се беше промъкнала зад тях без никакви усилия. Пазачите на космодрума щяха да бъдат по-млади и далеч по-добре обучени. Ногрите сигурно са били страхотни ловци, преди императорът да ги превърне в машини за убиване.

— Открадването на кораба няма да е толкова трудно — отвърна тя, като напълно съзнаваше доколко разтяга истината. — Проблемът е, че трябва да отведем Кабарак.

Майката замръзна на място.

— Какво?! — извика тя.

— Това е единственият начин — отвърна Лея. — Ако оставим Кабарак в лапите на Империята, ще го накарат да проговори. Тогава и двамата ще умрете. Вероятно ще пострада целият ви род. Не мога да допусна такова нещо.

— В такъв случай самите вие се изправяте пред лицето на смъртта — каза майката. — Пазачите няма лесно да позволят Кабарак да бъде освободен.

— Знам — кимна Лея, мислейки за двата малки живота, които носеше в себе си. — Принудени сме да поемем риска.

— Във вашата саможертва няма никаква чест — изсумтя майката на рода. — Племето кимбар няма да я впише в историята си, нито пък ще бъде запомнена за дълго от народа на ногрите.

— Няма да е в името на народа на ногрите — въздъхна Лея и изведнъж се почувства уморена от безкрайния сблъсък с разбиранията на чуждите раси. Изглежда, това я преследваше под една или друга форма през целия й живот. — Правя го, защото ми омръзна заради моите грешки да умират хора. Аз помолих Кабарак да ме доведе на Онор. Случилото се е моя отговорност. Не мога просто да избягам и да ви оставя на гнева на върховния адмирал.

— Нашият господар върховният адмирал не би се отнесъл толкова жестоко с нас.

Лея се обърна и я погледна право в очите:

— Заради мен Империята унищожи цяла планета — каза тя тихо. — Не искам това да се случи отново.

Задържа още няколко секунди погледа си в очите на майката и се извърна настрани. В главата й беше истинска каша от противоречиви мисли и чувства. Дали постъпваше правилно? Беше рискувала живота си безброй пъти, но винаги заради приятели от Бунтовническия съюз и за каузи, в които вярваше. Да направи същото за народ, който служеше на Империята, макар и не доброволно, беше нещо съвсем различно. Чубака изобщо не изглеждаше ентусиазиран, както разбираше от излъчването му и от скования начин, по който седеше до нея. Но той щеше да я последва, движен от собственото си разбиране за чест и клетвата за кръвен дълг към Хан.

Тя премига, за да прикрие внезапно бликналите в очите й сълзи, и погали корема си. Хан щеше да разбере. Щеше да оспори поемането на риска, но дълбоко в себе си щеше да разбере. В противен случай не би я пуснал да дойде тук. И ако тя не се завърнеше, той със сигурност щеше да обвини себе си.

— Срокът на публичното поругаване е удължен с още четири дни — прошепна майката. — След два дни луните ще са най-слаби. най-добре ще е да изчакате дотогава.

Лея я погледна изненадано. Майката срещна решително погледа й. Лицето й беше непроницаемо.

— Значи ми предлагате помощта си? — попита Лея.

— Във вас има чест, лейди Вейдър — отвърна тихо майката. — Ще дойда с вас заради живота и честта на третия ми син. Много е вероятно да загинем заедно.

Лея кимна, сърцето й се обливаше в кръв:

— Може и така да стане.

Но тя нямаше да загине. Майката на рода и Кабарак можеха да умрат, а вероятно и Чубака. Но нея ногрите щяха да заловят жива, за да я запазят като подарък за своя господар върховния адмирал. Той щеше да се усмихва, да й говори учтиво и накрая да вземе децата й.

Тя зарея поглед в полята, искаше й се Хан да е с нея. Чудеше се дали някога щеше да разбере какво се бе случило тук.

— Елате — каза майката. — Да се върнем в къщата. Има много неща за Нистао, които все още ви предстоят да научите.

— Радвам се, че най-накрая се обадихте — прозвуча от говорителя на „Дамата на късмета“ гласът на Уинтър, леко изкривен от зле настроеното устройство за кодиране. — Започнах да се тревожа за вас.

— Добре сме, просто известно време се налагаше да се промъкваме тихомълком — увери я Хан. — Някакви проблеми при вас?

— Не повече, отколкото при заминаването ви — отвърна Уинтър. — Имперската флота продължава да напада конвоите ни и никой не знае какво да направи, за да ги спре. Фейлия се опитва да убеди съвета, че може да се справи по-добре с отбраната от хората на Акбар, но досега Мон Мотма не е приела предложението му. Имам чувството, че някои от членовете на съвета започнаха да подозират защо той се стреми към всичко това.

— Добре — изръмжа Хан. — Да се надяваме, че ще го накарат да млъкне и отново ще направят Акбар главнокомандващ.

— За съжаление Фейлия все още разполага с достатъчно подкрепа, за да ги пренебрегне изцяло — каза помощничката на Лея. — Особено сред военните.

— Така е — Хан се напрегна: — Има ли новини от Лея?

— Още не — отвърна Уинтър и той долови скритото напрежение в гласа й. Тя също беше разтревожена. — Но се чух с Люк. Всъщност затова исках да се свържа с вас.

— Да няма някакви неприятности?

— Не знам, съобщението е доста кратко. Иска да се срещнете на Ню Кав.

— На Ню Кав ли? — Хан намръщено погледна покритата с облаци планета под тях. — Защо?

— Не пише. Просто да се срещнете в, цитирам: „център за обмяна на пари“, край на цитата.

— Какво? — Хан изненадано се обърна към Ландо. — Какво може да означава това?

— Става въпрос за заведението „Мишра“, където се срещнах с него, докато ти преследваше Брейлия — отвърна Ландо. — Ще ти разкажа подробностите после.

— Чакай малко — намеси се Хан, когато Ландо се приготви да отговори на Уинтър. — Значи той не е говорил с теб лично?

— Не, съобщението беше писмено — отвърна тя. — И освен това не беше шифровано.

— Люк няма на изтребителя си устройство за кодиране, нали? — попита Ландо.

— Не, но може да кодира съобщението с някакъв дипломатически код на Новата република — каза Хан. — Това за обмяната на пари само вие двамата ли го знаете?

— Ние двамата и още стотина — призна Ландо. — Мислиш, че е капан ли?

— Възможно е. Добре, Уинтър, благодаря. Отсега нататък ще се свързваме по-често.

— Чудесно. Пазете се!

— Разбира се!

Хан въздъхна и погледна към Ландо.

— Корабът е твой, приятелю. Какво предпочиташ: да се смъкнем долу и да проверим или направо да отпрашим към плаващото казино, за което така си мечтаеш.

Ландо със съскане пое въздух между стиснатите си зъби.

— Май нямаме голям избор — каза той. — Ако съобщението е от Люк, сигурно става дума за нещо важно.

— А ако не е?

Ландо се ухили мрачно.

— Е, и преди сме се измъквали от имперски капани. Хайде да кацнем и да проверим.

След начина, по който избягаха от Илик преди няколко дни, беше съмнително дали местните власти ще останат очаровани да видят отново в града си „Дамата на късмета“. За щастие Ландо доста добре бе оползотворил свободното време през последните два дни и когато кацнаха на космодрума, компютърът чинно записа пристигането на яхтата „Прищявката на Тамара“.

— Чудесно е, че се връщаме — подхвърли сухо Хан, когато двамата с Ландо слязоха по стълбичката. — Не е зле да се поогледаме, преди да хлътнем в заведението.

Ландо внезапно спря и пошепна:

— Едва ли ще ни се наложи да се занимаваме с „Мишра“.

Хан се обърна към него крадешком, нехайно спусна ръка към бластера си и плъзна поглед в посоката, в която гледаше Ландо. На около пет метра от стълбичката на „Дамата на късмета“ стоеше набит мъж, облечен в шарена туника. Той дъвчеше единия край на цигара и им се усмихваше със свенлива невинност.

— Приятел ли ти е? — прошепна Хан.

— Не бих казал — прошепна Ландо. — Казва се Нилс Фериер. Крадец на кораби и от време на време контрабандист.

— Предполагам, че е бил в „Мишра“ по време на онази история?

— Едно от главните действащи лица е.

Хан кимна и плъзна поглед през космодрума. Сред множеството забързани по работа хора биеха на очи неколцина, които просто се мотаеха.

— Крадец на кораби, а?

— Да, но едва ли би се занимавал с дреболия като „Дамата на късмета“ — увери го Ландо.

Приятелят му изсумтя:

— Дръж го под око все пак.

— Бъди сигурен, ще внимавам.

Слязоха от стълбичката и без да се бяха уговаряли, спряха и зачакаха. Фериер се ухили още по-широко и бавно тръгна насреща им.

— Здравей, Калризиан — кимна той. — Продължаваме да се сблъскваме, а?

— Здравей, Люк — отвърна Хан, преди Ландо да успее да си отвори устата. — Променил си се.

Още малко и Фериер щеше да докара истинска смутена усмивка.

— Е, съжалявам. Но едва ли щяхте да дойдете, ако бях подписал съобщението със собственото си име.

— Къде е Люк? — попита рязко Хан.

— Откъде да знам? — сви рамене Фериер. — Изчезна заедно с вас. Тогава го видях за последно.

Хан го огледа изпитателно, търсейки някаква следа от лъжа. Не видя нищо подобно.

— Какво искаш?

— Предлагам сделка на Новата република — сниши глас крадецът. — Продавам бойни кораби. Интересувате ли се?

По гърба на Хан полазиха тръпки:

— Може и да се интересуваме — отвърна, стараейки се гласът му да звучи нехайно. — За какви кораби говорим?

Фериер махна към стълбичката:

— Какво ще кажете да се качим?

— А защо да не си останем тук? — отвърна Ландо.

Крадецът се дръпна леко:

— по-спокойно, Калризиан. Какво си мислиш, че ще си тръгна с яхтата ти в джоба ли?

— За какви кораби става въпрос? — повтори Хан.

Фериер го погледна за момент, после многозначително се озърна.

— Големи — отвърна, като още повече сниши глас. — Стари крайцери — сега вече шепнеше: — Флотата „Катана“.

Хан с усилие запази изражението си на печен комарджия.

— Флотата „Катана“, така ли?

— Говоря сериозно — настоя крадецът. — „Катана“ е намерена и аз знам как да се свържа с човека, който знае къде е.

— Така ли? — изръмжа Хан. Нещо в лицето на Фериер…

Той се обърна рязко, очаквайки да види как някой се промъква зад гърба им през стълбичката в „Дамата на късмета“. Но освен обичайните преплетени сенки от светлините на космодрума не се виждаше нищо.

— Какво става? — попита Ландо.

— Нищо — отвърна Хан и отново се обърна към Фериер. Ако крадецът на кораби наистина имаше връзка с доставчика на Бел Иблис, това щеше да им спести доста време. Но ако разполагаше само със слухове, може би се опитваше да измъкне от тях повече информация.

— Защо си мислиш, че знае нещо? — попита настойчиво той.

Фериер се усмихна лукаво:

— Безплатна информация, а, Соло? Хайде, много добре знаеш как се правят тези работи.

— Добре тогава — намеси се Ландо. — Какво искаш от нас и какво ни предлагаш да купим?

— Знам името на човека — отвърна крадецът и лицето му отново стана сериозно. — Но не знам къде е. Мислех си, че ако обединим силите си, ще го докопаме, преди Империята да се е усетила.

Хан почувства, че нещо го стяга за гърлото:

— Империята също ли е замесена?

Фериер го изгледа презрително:

— След като начело е върховният адмирал Траун ли? Той е замесен във всичко.

Хан се усмихна криво. най-накрая откриха името на адмирала.

— Траун, а? Благодаря, Фериер.

Лицето на крадеца се скова, изведнъж разбра какво бе направил.

— За нищо — изсумтя той.

— Все още не сме чули какво получаваме от сделката — напомни Ландо.

— Знаете ли къде е? — попита Фериер.

— Имаме някаква следа — отвърна Ландо. — Какво предлагаш?

Крадецът ги изгледа изчакващо и накрая каза:

— Давам ви половината кораби, които открием. Освен това възможността Новата република да купи останалите на разумна цена.

— И каква е тя според теб? — попита Хан.

— Зависи какво е състоянието на корабите — отвърна Фериер. — Сигурен съм, че после ще се разберем.

— Аха — Хан се обърна към Ландо: — Какво ще кажеш?

— Забрави! — отвърна твърдо приятелят му. — Нямам нищо против да ни дадеш името. Ако информацията ти се окаже вярна, след като вземем корабите, ще се погрижим да ти платят. Ако не ти харесва — изчезвай!

Фериер отстъпи крачка назад:

— Добре, както кажеш — гласът му звучеше по-скоро обидено, отколкото ядосано. — Щом искате сами да го направите, аз съм пас. Но ако стигна до корабите пръв, скъпоценната ви Нова република ще трябва да си плати за тях. И то скъпо.

Обърна се и тръгна.

— Да изчезваме, Хан — измърмори Ландо, без да отделя поглед от гърба на крадеца.

— Добре — кимна Хан и се огледа за безделниците, които беше забелязал.

Те също се отдалечаваха. Изглежда, нямаше да имат неприятности, но той не свали ръката си от бластера, докато не влязоха в „Дамата на късмета“ и не затвориха люка.

— Ще приготвя кораба за излитане — каза Ландо и тръгна към пилотската кабина. — Свържи се с въздушния контрол и поискай свободна тръба за излитане.

— Добре — отвърна Хан. — Знаеш ли, ако се бяхме попазарили още малко…

— Не му вярвам — прекъсна го Ландо, докато пръстите му шареха по бутоните. — Прекалено много се усмихваше. И се предаде твърде бързо.

След десет минути бяха далеч, оставяйки отново след себе си вбесени митничари.

— Надявам се това да е последното ни идване тук — каза Хан. — Имам чувството, че изчерпахме запасите им от гостоприемство към нас.

Ландо го изгледа накриво:

— Гледай ти! Откога започна да се тревожиш какво си мислят другите за теб?

— Откакто се ожених за принцеса и получих правителствен документ за самоличност — изръмжа Хан. — Нали и ти стана почтен гражданин, а?

— Това не е нещо постоянно. Аха — усмихна се невесело той. — Изглежда, докато сме си говорили с Фериер, някой се е промушил и е закрепил нещо на корпуса. Обзалагам се на десет към едно, че е устройство за проследяване.

— Каква изненада — кимна Хан и превключи екрана, за да види къде е устройството. Беше отзад в долната част на корпуса, близо до стълбичката, за да е по-далеч от смущенията на агравитаторите. — Какво ще правиш с него?

— Системата Терахо ни е по пътя за Пантоломин — каза Ландо, след като погледна към екрана. — Ще се отбием там и ще се отървем от него.

— Добре — Хан погледна намръщено екрана. — Твърде жалко, че не можем да го лепнем още сега на някой друг кораб. Така поне няма да знае накъде сме се насочили.

Ландо поклати глава:

— Ако се върнем на Ню Кав, Фериер ще разбере, че сме открили устройството. Но ако искаш, можеш да излезеш, да го вземеш и да го подхвърлиш към някой минаващ наблизо кораб — обърна се усмихнат към Хан и го изгледа продължително: — Няма да стане, Хан, избий си го от главата.

— Добре де — изръмжа Хан. — Но това щеше да го махне от нас.

— И можеше да те убие — отвърна Ландо. — И след това трябваше да се връщам на Корускант и да обяснявам на Лея. Забрави.

Хан стисна зъби. Лея.

— Прав си — въздъхна той.

Ландо го изгледа отново:

— Хайде, приятелю, успокой се. Фериер няма никакъв шанс да ни изпревари. Повярвай ми, този път ще успеем.

Хан кимна. Всъщност не мислеше за Фериер. Нито пък за флотата „Катана“.

— Знам — кимна той.

„Дамата на късмета“ изчезна през един от отворите на прозрачния купол и Фериер прехвърли фаса в другия край на устата си.

— Сигурен ли си, че няма да намерят и второто устройство за проследяване? — попита той.

Странната сянка, сгушена между приготвените за товарене контейнери, помръдна и студено отвърна:

— Няма.

— Моли се да си прав — предупреди го Фериер със заплаха в гласа. — Не ми се ще да се окаже, че съм стоял там и съм слушал глупостите им за нищо — погледна намръщено към сянката и добави обвинително: — А ти замалко не развали всичко. В един момент Соло погледна право към теб.

— Нямаше опасност — отвърна спокойно духът. — Хората могат да ме забележат само ако се движа. Вие не забелязвате неподвижните сенки.

— Е, този път свърши работа — призна крадецът. — Все пак имаш късмет, че към теб погледна Соло, а не Калризиан — той вече те е виждал веднъж. Следващия път се постарай огромните ти крака да не вдигат толкова шум.

Духът не отговори.

— Хайде, обратно в кораба — заповяда Фериер. — Предай на Абрик да го приготви за полет. Предстои ни да спечелим истинско състояние — погледна нагоре за последен път: — И може би — добави той с мрачно задоволство — да заловим един комарджия с голяма уста.