Тъмната сила

ГЛАВА 24

Слънцето се беше скрило зад кафявите хълмове на Онор, оставяйки в облаците над хоризонта леки отблясъци от червено и виолетово. Лея наблюдаваше избледняващите цветове от вратата на дукхата. Изпълваше я познатото чувство на надвиснала опасност, което я обхващаше винаги преди рискована акция или битка. След няколко минути тя, Чубака и Трипио щяха да потеглят към Нистао, за да освободят Кабарак и да избягат. Или да загинат.

Тя въздъхна и влезе обратно в дукхата. Питаше се къде сбърка. Изглеждаше й съвсем разумно да дойде на Онор, да направи този жест на добра воля към ногрите. Дори преди да тръгнат от Кашиуук, беше убедена, че предложението й не е изцяло нейна собствена идея, а е подсказано от Силата. И вероятно беше така. Но не от тази страна на Силата, за която предполагаше.

През вратата полъхна студен ветрец и Лея потрепери. Силата е силна в моето семейство. Люк й го беше казал вечерта преди битката при Ендор. В самото начало тя не му повярва, убеди се дълго след това, когато търпеливото му обучение започна да изважда наяве доказателства за способности и у нея. Но баща й бе получил същото обучение, разполагаше със същите способности и въпреки това се бе подчинил на тъмната страна.

Един от близнаците ритна в нея. Тя замря, пресегна се и нежно докосна двете малки създания в себе си. Късчета спомени нахлуха в съзнанието й. Напрегнатото и тъжно лице на майка й… тя я изважда от мрака на пътническия сандък, където Лея лежи скрита от очите на шпионите. Непознати лица се надвесват над нея, докато майка й говори с тон, който я плаши, и Лея се разплаква. Колко горчиво плака, прегърнала здраво мъжа, когото се бе научила да нарича татко, когато майка й умря.

Болка, скръб и страх… И всичко това заради истинския й баща, мъжа, отхвърлил името Анакин Скайуокър и нарекъл се Дарт Вейдър.

От вратата долетя приглушено шумолене.

— Какво има, Трипио?

— Ваше височество, Чубака ми каза, че скоро ще тръгвате — с разтревожен глас започна Трипио. — Мога ли да се надявам, че ще ви придружа?

— Разбира се — отвърна тя. — Каквото и да стане в Нистао, ти не бива да оставаш тук.

— Напълно съм съгласен — дроидът се поколеба. Лея виждаше, че го гризе още нещо. Той продължи неуверено:

— Май трябва да ви кажа нещо. Един от обеззаразяващите дроиди се държи много странно.

— Така ли? И в какво се изразява тази странност?

— Прекалено много се интересува от всичко — отвърна Трипио. — Задава страшно много въпроси не само за вас и Чубака, но и за мен. Виждал съм го да обикаля из селото дори когато трябва да е изключен за през нощта.

— Вероятно е заради неправилно изтриване на паметта, преди да го докарат тук — каза Лея, която не беше настроена да обсъжда чудатостите на дроидите. — Веднага мога да ти намеря още един-два дроида, които проявяват повече любопитство, отколкото е заложено в първоначалната им програма.

— Ваше височество! — възкликна засегнато Трипио. — Арту е съвсем различен случай.

— Не говорех само за Арту — вдигна ръка Лея. — Разбирам загрижеността ти. И чуй какво ще ти кажа: наблюдавай този дроид вместо мен. Съгласен ли си?

— Разбира се, ваше височество — отвърна Трипио. поклони се и излезе навън в падащия здрач.

Лея въздъхна. Беше се изправила пред таблицата с родословното дърво. В издълбаното дърво се усещаха ясно разбиране за историята и сдържана, но дълбока гордост. Погледът й проследи връзките между имената. Питаше се какво си мислят и усещат ногрите, докато изучават родословието си. Дали виждат както победите, така и провалите си, или имат очи само за победите? Може би и двете, реши тя. Ногрите бяха народ, който не се страхуваше да погледне реалността очи в очи.

— Виждате ли в дървото края на рода ни, лейди Вейдър? Лея подскочи изплашено.

— Понякога ми се иска да не бяхте толкова безшумни — изръмжа тя и се опита да се успокои.

— Простете ми — отвърна сухо майката. — Не исках да ви стресна — тя посочи таблицата: — Виждате ли края ни, лейди Вейдър?

Лея поклати глава:

— Не мога да видя бъдещето, майко. Нито вашето, нито моето. Просто си мислех за децата. Опитвах се да си представя какво изпитва човек, докато раснат пред очите му. Чудех се каква част от характера на детето се оформя от семейството и каква то носи вътре в себе си — поколеба се за миг и продължи: — Питах се дали злото в семейната история може да бъде отстранено, или винаги намира начин да се предаде на всяко ново поколение.

Майката на рода наклони леко глава, огромните й изпъкнали очи изучаваха лицето на Лея.

— Говорите като човек, който скоро ще се изправи пред предизвикателството да бъде родител.

— Така е — призна Лея и поглади с ръка корема си. — Не знам дали Кабарак ви е казал, но аз нося първите си две деца.

— И се страхувате за тях.

Лея усети как на бузата й трепна мускулче.

— И има защо. Империята иска да ми ги отнеме. Майката бавно изсъска:

— Защо?

Нямам представа. Но със сигурност не от добронамереност.

Ногрито сведе поглед.

— Съжалявам, лейди Вейдър. Бих ви помогнала, ако можех.

Лея вдигна ръка и я докосна по рамото.

— Знам.

Майката погледна нагоре към родословното дърво.

— Аз изпратих и четиримата си синове в битките на Империята, лейди Вейдър. Не е лесно да ги пуснеш да заминат и повече да не се завърнат.

Лея се замисли за всичките приятели и сподвижници, загинали в дългата война.

— Изпращала съм добри приятели на явна смърт — прошепна тя. — Беше непоносимо. Не мога да си представя да изпратя децата си.

— Трима загинаха — продължи майката, сякаш говореше сама на себе си. — Далеч от дома, без да има кой да ги оплаче освен другарите им. Четвъртият се завърна тук като инвалид и ще страда в тихо отчаяние, докато смъртта го избави от мъките му.

Лея се смръщи. Сега Кабарак беше изправен едновременно пред безчестието и смъртта заради това, че й бе помогнал … Тя се сепна:

— Почакайте малко. Нали казахте, че и четиримата ви синови са отишли на война. И четиримата са загинали?

Майката на рода кимна:

— Точно така.

— Но тогава какъв е Кабарак? Не ви ли е син?

— Той е моят трети син — отвърна майката със странно изражение. — Той е син на сина на първородния ми син.

Лея смаяно я изгледа. В съзнанието й блесна ужасната истина. След като Кабарак не беше син на майката на рода, а правнук и щом тя бе наблюдавала лично космическата битка, която бе опустошила Онор…

— Майко, от колко време нещата на планетата са такива? — попита трескаво тя. — От колко години?

Майката я зяпна. Явно беше усетила внезапната промяна в настроението й.

— Лейди Вейдър, какво казах, че…

— От колко години?

Майката на рода се дръпна назад.

— Четирийсет и осем години на ногрите. За летоброенето на Империята — четирийсет и четири.

Лея се подпря с ръка на гладкото дърво, на което беше издълбано родословието на племето. Коленете й внезапно се подгънаха. Четирийсет и четири години. Не бяха пет, осем или дори десет, както беше предполагала. Четирийсет и четири.

— Не се е случило по време на бунта — прошепна тя. — Било е по време на Войните на клонингите.

Шокът внезапно беше заменен от нажежен до бяло гняв:

— Четирийсет и четири години — извика Лея. — Те са ви държали така цели четирийсет и четири години?! — тя се обърна рязко към вратата. — Чуй! — извика, като в момента изобщо не я интересуваше кой може да я чуе. — Чуй, ела!

Нечия ръка я стисна за рамото и тя се обърна. Майката я гледаше втренчено, на лицето й беше застинало неразгадаемо изражение.

— Лейди Вейдър, ще ми кажете ли какво ви стана?

— Четирийсет и четири години, майко! — отвърна Лея. Изгарящият пламък на гнева й отслабваше, заменен от ледена решителност. — Те са ви държали в робство почти половин век. Лъгали са ви, мамили са ви, убивали са синовете ви — тя посочи пода под краката им: — Земята ви не изисква четирийсет и четири години обеззаразяване. И ако те не просто чистят отровите…

Откъм вратата прокънтяха тежки стъпки и вътре връхлетя Чубака, стиснал готов за стрелба лък. Видя Лея и изръмжа въпросително, като насочи оръжието си към майката на рода.

— Нищо не ме заплашва, Чуй — успокои го Лея. — Просто съм страшно ядосана. Искам да донесеш още проби от заразените места. Този път не почва, а малко от тревата холм.

Видя изненадата върху лицето на уукито, но Чубака само изръмжа, че е разбрал, и изчезна.

— Защо искате да изследвате тревата холм? — попита майката.

— Нали казахте, че сега мирише по-различно, отколкото преди да завалят дъждовете — напомни й Лея. — Мисля, че пропускаме нещо.

— Каква връзка би могло да има между тези неща? Лея поклати глава.

— Засега не ми се говори повече, майко. Искам да се уверя преди това.

— Все още ли искате да отидете в Нистао?

— Сега още повече — мрачно отвърна Лея. — Но не за да нападна и да избягам. Ако пробите на Чуй потвърдят предположенията ми, ще отида при вождовете.

— А какво ще стане, ако те откажат да ви изслушат? Лея си пое дълбоко дъх:

— Няма да откажат — отсече тя. — Вече сте загубили три поколения от синовете си. Не можете да си позволите да жертвате повече.

Майката я погледна мълчаливо.

— Говорите истината — кимна тя. Изсъска леко през острите като игли зъби и с характерната си гъвкавост тръгна към вратата. — Ще се върна до един час — извика тя през рамо. — Дотогава ще сте готови ли да тръгнете?

— Да — кимна Лея. — Къде отивате?

Майката на рода спря до вратата, черните й очи се впиха в Лея:

— Вие говорите истината, лейди Вейдър. Те трябва да ви изслушат.

Майката се върна след двайсет минути, пет минути преди Чубака. Уукито беше събрало две шепи трева от ширналите се поля и извади анализатора от скривалището му в бараката на обеззаразяващите дроиди. Лея пъхна стиска от грозните кафяви стръкове, включи го и потеглиха за Нистао.

Но не бяха сами. За изненада на Лея една млада жена вече седеше на шофьорското място в откритата кола, която майката им беше осигурила. Докато се движеха бавно из селото, отстрани като почетна стража тичаха десетина ногри. Лицето на майката на рода бе неразгадаемо в отразената от таблото за управление светлина. Чубака седеше на задната седалка до анализатора, държеше лъка си готов за стрелба и ръмжеше недоверчиво. Зад него в товарното отделение Трипио непривично се бе умълчал.

Излязоха в полето. Движеха се без светлини, групичката ногри около тях бяха невидими заради скритите от облаците звезди. Стигнаха до друго село, почти неразличимо от околните поля, тъй като светлините бяха изгасени за през нощта. Излязоха пак на поле, още едно село, отново поле. От време на време Лея зърваше светлините на Нистао далеч напред и тревожно се питаше дали прякото противопоставяне на вождовете е най-разумното, което можеше да направи в този момент. Вождовете управляваха с помощта или най-малкото с мълчаливото съгласие на Империята и обвинението в сътрудничество с лъжци нямаше да бъде прието добре от толкова горди и честолюбиви хора.

В североизточния край на небето най-голямата от трите луни на Онор проби плътната облачна пелена и Лея изненадано откри, че не са сами. Навред около тях имаше истински прилив океан от тъмни фигури.

Зад нея Чубака също изръмжа изненадано. С ловните си инстинкти уукито бе доловило, че групата им нараства във всяко село, но и той не бе осъзнал огромния брой на присъединилите се, а и съвсем не беше сигурен, че това му харесва.

Но с нарастването на множеството част от тревогите на Лея изчезнаха и тя се отпусна върху възглавниците. Каквото и да се случеше в Нистао, това множество щеше да осуети възможността вождовете просто да я арестуват и да скрият думите й.

Майката на рода й беше осигурила възможност да говори. Останалото зависеше от Лея.

Стигнаха до покрайнините на Нистао малко преди изгрев и завариха още ногри.

— Съобщението е пристигнало преди нас — каза майката на рода, докато колата и шествието се придвижваха бавно напред. — Дошли са да видят дъщерята на лорд Вейдър и да чуят думите й.

Лея погледна тълпата:

— И какво очакват да чуят?

— Че дългът на честта към Империята вече е изплатен — отвърна майката. — Че вие сте дошли да предложите нов живот за народа на ногрите.

Тъмните й очи се впиха в Лея. В тях блестеше незададен въпрос. На свой ред Лея се обърна към Чубака и вдигна вежди. Уукито изръмжа утвърдително и обърна анализатора така, че тя да види данните на екрана.

По време на нощното им пътуване уредът беше приключил със задачата си и когато прочете анализа, Лея усети как в нея се надига нова вълна от предишния гняв срещу Империята заради това, което бе причинила на тези хора.

— Да — прошепна тя. — Наистина мога да докажа, че дългът е платен.

Вече се бяха приближили по-плътно до очакващата ги тълпа и в мъгливата утринна светлина Лея видя, че повечето от събралите се са жени. Десетината мъже, които зърна, бяха или със светлосивата кожа на деца и младежи, или с много по-тъмносивата на старците. Но успоредно на пътя на колата стояха група от около десетина мъже със стоманеносивата кожа на млади и силни мъже.

— Както виждам, и вождовете са чули новината — каза тя.

— Това е официален ескорт — отвърна майката. — Те ще ни придружат до голямата дукха, където ви очакват вождовете.

Официалният ескорт — пазачи или войници, Лея не беше сигурна какво да мисли за тях — мълчаливо се престрои клиновидно пред колата. В тълпата се водеха приглушени разговори, повечето между жителите на града и на селата. Лея не знаеше какво си казват, но накъдето и да погледнеше, ногрите млъкваха и отвръщаха на погледа й с очевидна почуда.

Градът беше по-малък, отколкото Лея си беше представяла, особено при ограничената земя, с която разполагаха ногрите. Само след няколко минути пристигнаха пред голямата дукха.

Лея очакваше да е по-голяма от дукхата в селото. Постройката наистина беше доста по-голяма, но въпреки някои прилики външният й вид беше доста по-различен. Стените и покривът бяха от сребристосин метал, а не от дърво и отвън нямаше никакви изображения. Широки черно-червени мраморни стъпала водеха до веранда с настилка от сив камък, откъдето през двойни врати се влизаше вътре. Голямата дукха изглеждаше студена и далечна, много по-различна от представата за привичките на ногрите, която си бе изградила през последните дни. За миг Лея се запита дали не е построена от Империята, а не от самите ногри.

На най-горното стъпало стояха наредени тринайсет ногри на средна възраст, облечени в странни одежди, нещо средно между роба и мантия. Зад тях се виждаше Кабарак. Ръцете и краката му бяха приковани към два стълба в средата на верандата.

През тялото й премина вълна на болка и съчувствие. Майката на рода й беше обяснила смисъла на публичното поругаване за ногрите, но едва сега започна да разбира истинската дълбочина на срамния ритуал. Лицето на Кабарак беше бледо и изпито, той висеше уморено на веригите, които го придържаха за китките и раменете. Но главата му беше гордо изправена, тъмните му очи блестяха и наблюдаваха всичко.

Тълпата се раздели на две, за да направи място на колата да стигне до дукхата. Официалният ескорт се изкачи по стълбите и се подреди между вождовете и тълпата.

— Не забравяй, че не сме дошли тук да се бием — прошепна Лея на Чубака, събра цялата си царственост, слезе от колата и тръгна нагоре по стълбите. Когато стигна до верандата, и последното шумолене на разговорите в тълпата изчезна.

— Приветствам ви, вождове на народа на ногрите — извика тя. — Аз съм Лея Органа Соло, дъщеря на вашия господар лорд Дарт Вейдър, на онзи, който дойде при вас в момент на страдание и ви донесе помощ — тя протегна ръка с дланта нагоре към ногрито в средата.

Той я изгледа за момент, без да помръдне. След това с очевидно нежелание пристъпи и неохотно помириса ръката й. Повтори проверката и се изправи.

— Дарт Вейдър е покойник — каза той. — Нашият нов господар върховният адмирал ни заповяда да те отведем при него, Лея Органа Соло. Ела с нас, докато ти бъде приготвен кораб.

От края на стъпалата Чубака изръмжа. Лея му махна с ръка да замълчи и поклати глава:

— На кого служите вие: на Империята или на народа на Онор?

— Всеки честен ногри служи и на двете — отвърна вождът.

— Така ли? Да не би службата в името на Онор сега да означава да се изпращат поколение след поколение от вашите младежи да умират във войните на Империята?

— Ти си пришълка — отвърна презрително той. — Не знаеш нищо за честта на ногрите — кимна към пазачите, застанали от двете страни на Лея: — Отведете я в дукхата.

— Нима се страхуваш толкова много от думите на една непозната жена? — попита тя. Ногрите я стиснаха здраво за ръцете. — Или се боиш, че властта ти ще изчезне с моето идване?

— Няма да ти позволя да говориш думи на омраза и отрова — извика вождът.

Чубака отново изръмжа. Лея усещаше, че е готов да скочи.

— Моите думи не носят раздор — повиши тя глас, за да я чуе цялата тълпа. — Аз говоря за предателство.

Тълпата изненадано се размърда.

— Замълчи! — настоя вождът. — Или аз ще ти затворя устата.

— Искам да чуя какво има да ни каже — извика отдолу майката.

— Ти също мълчи — изкрещя вождът, но тълпата одобрително се разшумя при думите на майката. — Не ти е тук мястото и не можеш да говориш пред вождовете, майко на племето кимбар. Не съм свикал сбор на народа на ногрите.

— Но сборът е тук — възрази тя. Дошла е лейди Вейдър. Трябва да чуем какво има да ни каже.

— Тогава ще го чуеш в затвора — вождът махна и още двамина от официалния ескорт напуснаха строя и решително тръгнаха по стълбите.

Лея прецени, че сега е подходящият момент. Тя погледна надолу към колана си и се присегна със Силата с всичката мощ и контрол, които притежаваше.

Лазерният меч изскочи от колана, освободи се от ножницата и подскочи пред нея. Погледът й намери копчето, блестящото зелено-бяло острие се яви с рязко съскане и прокара линия между нея и редицата на вождовете.

От тълпата се чу изсвистяване. Както вървяха към майката, двамата стражи замръзнаха с вдигнат крак. Въздишката се стопи в пълна тишина и Лея разбра, че вече напълно е привлякла вниманието им.

— Аз съм не само дъщерята на лорд Вейдър — извика тя с овладян гняв в гласа. — Аз съм и малараши, наследник на неговата власт и мощ. Преминах през страшни опасности, за да разкрия извършеното спрямо народа на ногрите предателство.

Отдели от съсредоточаването колкото можеше, без да застрашава поддържането на лазерния меч във въздуха, и бавно плъзна поглед по редицата вождове.

— Ще ме изслушате ли? Или вместо това ще изберете смъртта?

За дълго се възцари напрегната тишина. Лея чуваше ударите на сърцето си и тихото жужене на лазерния меч, питаше се колко време може да го удържи увиснал във въздуха, преди да загуби контрол върху него. И тогава един от вождовете пристъпи напред.

— Аз ще изслушам думите на малараши — каза тежко той.

Първият вожд се изплю:

— Не се включвай и ти в раздора, Иркейм. Само търсиш възможност да спасиш честта на племето кимбар.

— А може би виждам възможност да спася честта на народа на ногрите, Воркорк — отвърна Иркейм. — Аз ще чуя това, което малараши иска да ни каже. Ще ме подкрепи ли някой?

Още един вожд мълчаливо пристъпи напред. Последва го трети, след него четвърти и така, докато около Иркейм не застанаха деветима от тринайсетимата. Воркорк изсъска, но отстъпи назад в редицата.

— Вождовете на Онор избраха — изръмжа той. — Можеш да говориш.

Двамата пазачи отпуснаха хватката си. Лея отброи внимателно още две секунди, протегна ръка, хвана лазерния меч и го свали надолу.

— Ще ви разкажа историята два пъти — започна тя, обърна се към тълпата и прибра оръжието в колана. — Първия път ще бъде, както Империята ви я е разказвала, а втория — както е наистина. След това сами ще решите дали дългът на ногрите е изплатен или не. Всички знаете как планетата е била опустошена от битка в космоса. Колко ногри са загинали от избухналите вулкани, земетресенията и разбунтувалите се морета, преди оцелелите да се съберат тук, на това място. Как лорд Дарт Вейдър е дошъл при вас и ви е предложил помощ. Как след падането на странния дъжд всички растения освен тревата холм са увехнали и умрели. Как императорът ви е казал, че земята е отровена с химикали от унищожения кораб, и ви е предложил машини, които да почистят почвата. И много добре знаете цената, която е поискал за тези машини.

— Земята наистина е отровена — прекъсна я един от вождовете. — И аз, и много други се опитвахме да отгледаме храна в места, където не са били машините. Нищо не поникна.

— Да — кимна Лея. — Но не земята е била отровена. Или по-точно не направо.

Тя махна към Чубака. Той отвори колата, взе анализатора и стиска от тревата холм и ги донесе на стълбите до нея.

— Сега ще ви разкажа истината — продължи тя, когато уукито слезе от стълбите. — След като лорд Вейдър си е заминал, са дошли други кораби и са прелетели високо в небето. Ако някой питал, отговаряли му, че корабите изследват повърхността и търсят оцелели или обитаеми места. Но всичко това е било лъжа. Истинската им цел е била да засеят на планетата нова растителност — тя вдигна високо тревата холм: — Тази трева.

— Твоята истина е брътвеж — извика Воркорк. — Тревата холм расте на Онор от самото начало на познанието.

— Не съм казала, че това е тревата холм — отвърна Лея. — Тя наистина изглежда като холм, която вие помните, и дори мирисът й е подобен. Но не е същият. Защото тя е творение на Империята, донесено тук, за да отрови планетата.

Смълчаната тълпа се разшумя. Лея им даде време да преглътнат думите й и докато чакаше, обиколи с поглед множеството. най-малко хиляда ногри се бяха събрали около голямата дукха, идваха и други. Мълвата за пристигането й сигурно още се разпространяваше. Лея вдигна глава, за да види откъде идват новопристигналите.

Погледът й се завъртя наляво и тя зърна лек проблясък на метал. Недалеч от голямата дукха, полускрит в дългите сутрешни сенки, до някаква друга постройка стоеше обеззаразяващ дроид.

Лея го зяпна изненадано, по гърба й полазиха тръпки. Обеззаразяващ дроид с необичайно любопитство — Трипио го бе споменал, но тогава тя не му обърна внимание. Сега дроидът се намираше в Нистао, на петдесет километра от определеното му за работа място. Очевидно ставаше въпрос за нещо далеч повече от свръхразвито любопитство. по-скоро беше…

Лея сведе поглед, обвинявайки се за безгрижието си. Разбира се, че върховният адмирал не би заминал просто така в най-напрегнатия момент. Разбира се, че бе оставил някого или нещо да наблюдава какво се случва в негово отсъствие.

— Чуй, погледни надясно — прошепна тя. — Прилича на обеззаразяващ дроид, но ми се струва, че е шпионски.

Уукито изръмжа злобно и започна да си проправя път през тълпата. Ногрите се отдръпваха, за да му позволят да мине, но Лея си даде сметка, че той няма да успее да стигне навреме. Шпионските дроиди не са гении и все пак са достатъчно умни, за да разберат, че не бива да се мотаят, след като е разкрито прикритието им. Ако в дроида бе инсталиран предавател и ако недалеч имаше имперски кораб…

— Народе на Онор! — надвика тя разговорите. — Сега ще ви докажа думите си. Един от обеззаразяващите дроиди на императора е ей там. Донесете го тук.

Тълпата се обърна да погледне и Лея усети, че ногрите се колебаят да я послушат ли. Но преди някой да помръдне, дроидът внезапно изчезна зад ъгъла на сградата, до която се беше прикрил. След миг Лея го зърна между две други постройки. Бягаше, колкото го държаха краката.

Това беше най-лошото решение, което дроидът можеше да вземе. Бягството показваше, че признава вината си, особено пред хора, които бяха израсли сред дроидите и много добре познаваха нормалното им поведение. В тълпата се надигна ръмжене и около петдесет от по-едрите младежи хукнаха след него.

В този момент един от пазачите на верандата до Лея вдигна ръце към устата си и във въздуха се разнесе пронизителен вик. Лея подскочи изплашено, ушите й писнаха. Пазачът извика отново и този път някъде наблизо прозвуча отговор. Пазачът заизвива нещо като сложна птича песен. Последва кратък отговор и настана тишина.

— Вика всички да се включат в преследването — обясни майката.

Лея кимна, сви ръце в юмруци и наблюдаваше как преследвачите изчезнаха зад ъгъла, зад който се беше шмугнал дроидът. Ако дроидът разполагаше с предавател, сигурно бързешката излъчваше цялата информация, която бе събрал.

Младежите се появиха отново, придружени от шестима ногри на средна възраст. Високо над главите им като плячка от лов висеше безпомощният дроид. Лея въздъхна.

— Донесете го тук — извика тя, когато групата приближи.

Подчиниха се. Шестимата носачи се качиха по стълбите и положиха дроида на верандата по гръб. Лея извади лазерния меч и набързо огледа дроида за следи от прикрита антена. Не видя, но това не доказваше нищо. Приготви се за най-лошото и сряза външната му обвивка. Направи още два кръстосани разреза и вече всички можеха да видят вътрешния механизъм на робота.

Лея свали лазерния меч и Чубака веднага коленичи до дроида. Големите му пръсти внимателно се провираха в плетеницата от кабели, лампи и жички. В горната част на кухината имаше малка сива кутия. Той погледна Лея многозначително и я извади от гнездото.

Лея преглътна шумно. Уукито остави кутията на земята до себе си. Тя веднага я разпозна от дългия и горчив опит. Това беше записващо устройство на имперски шпионски дроид. Късметът, или по-точно Силата все още бяха с тях.

Чубака надничаше в долната част на кухината. Извади няколко цилиндъра от схемата, погледна означенията им и ги върна на мястото им. Тълпата отново започна да мърмори, изведнъж уукито изръмжа със задоволство и измъкна голям цилиндър с малка игличка близо до дозатора.

Лея неохотно пое цилиндъра. Едва ли представляваше опасност за нея, но нямаше никакъв смисъл да поема излишни рискове.

— Призовавам вождовете да бъдат свидетели, че този цилиндър наистина беше изваден от машината — извика тя към тълпата.

— И това ли е твоето доказателство? — попита Иркейм и измери с пълен със съмнения поглед цилиндъра.

— Това — кимна Лея. — Вече казах, че тези растения не са тревата холм, която помните отпреди бедствието. Но все още не съм ви казала каква е разликата — тя взе едно стръкче и го вдигна високо, за да го видят всички. — Имперските учени са променили тревата холм. Те са създали разлики, които са се проявили след поколения. Промененият мирис е причинен от химикал, който се отделя от стъблото, корените и листата. Този химикал има една цел — да предотврати растежа на всички други растения. Машините, за които върховният адмирал твърди, че чистят почвата, всъщност само унищожават специалната трева, отгледана от Империята.

— Твоята истина отново е само брътвеж — изсумтя Воркорк. — На дроидите им трябват двайсет дни, за да почистят една пирка от земята. Моите дъщери могат да унищожат тревата холм на това място за един ден.

Лея мрачно се усмихна.

— Вероятно на машините не им трябва толкова много време, колкото изглежда. Нека да видим.

Тя протегна напред тревата, изстиска капка бледа течност на върха на иглата и докосна стъблото. Демонстрацията напълно оправда очакванията й. Капката попи в тъмнокафявата повърхност на растението и за няколко секунди нищо не се случи. Сред ногрите се надигна ропот и изведнъж растението повехна и се спаружи. От тълпата се чу смаяна въздишка, разрушителната вълна бързо се разпростря от стъблото към листата и корените. Лея задържа стръкчето още един момент и го хвърли на верандата. То се извиваше като влажна клонка в огъня, докато остана само едно черно сбръчкано влакно. Лея го докосна леко с върха на ботуша и то се разпадна на черен прах.

Очакваше пореден гневен изблик на тълпата. Но заплашителната тишина беше по-страшна и по-яростна от всеки шум. Ногрите прекрасно разбраха значението на демонстрацията. Погледът й се плъзна по лицата наоколо и тя осъзна, че бе победила. Остави цилиндъра на верандата до остатъка от тревата и се обърна към вождовете.

— Показах ви. Сега трябва да решите дали дългът на ногрите е изплатен.

Погледна към Воркорк и движена от някакъв необясним импулс, откачи лазерния меч от колана си и го постави в ръцете му. Мина край него и се приближи до Кабарак.

— Съжалявам — каза тя меко. — Не очаквах, че ще се наложи да изтърпиш толкова страдания заради мен.

Кабарак се усмихна, острите му зъби блеснаха.

— Империята дълго ни е учила, че за всеки воин е гордост и задължение да посрещне болката заради господаря си. Нима можех да направя нещо по-малко за малараши на лорд Вейдър?

Лея поклати глава:

— Аз не съм вашият върховен повелител, Кабарак, и никога няма да бъда. Ногрите са свободен народ. Дойдох само, за да ви върна свободата.

— И да ни привлечеш на ваша страна във войната срещу Империята — обади се горчиво зад нея Воркорк.

Лея се обърна.

— Дори това да е моето желание — отвърна тя, — не съм ви молила да го направите.

Воркорк я изгледа изучаващо и неохотно й върна лазерния меч.

— Вождовете на Онор не могат и няма да вземат толкова важно решение за един ден — каза той. — Трябва да обмислим много неща и да свикаме общ сбор на всички ногри.

— Направете го — каза настойчиво Кабарак. — Малараши на лорд Вейдър е тук.

— И може ли малараши да ни защити от мощната Империя, ако решим да й се противопоставим? попита кисело Воркорк.

— Но…

— Той е прав, Кабарак — намеси се Лея. — Империята ще предпочете да ви унищожи, но не и да ви позволи да се присъедините към Новата република или дори да станете неутрални.

— Нима ногрите са забравили как да се бият? — изсумтя презрително Кабарак.

— Да не би Кабарак от племето кимбар да е забравил какво се случи на Онор преди четирийсет и осем години? — излая вождът. — Ако се противопоставим на Империята, не ни остава никаква друга възможност, освен да избягаме от планетата и да се опитаме да се скрием.

— И това ще обрече на гибел ногрите, които служат на Империята — изтъкна Лея. — Нима ще ги пратите на смърт, без дори да узнаят причината? В това няма и капка чест.

— Говорите мъдро, лейди Вейдър — кимна Воркорк и на нея й се стори, че за пръв път забелязва следа от уважение в очите му. — Истинските воини разбират цената на търпението. Сега ще ни напуснете ли?

— Да — кимна Лея. — Присъствието ми тук все още е заплаха за вас. Ще ви помоля за една услуга: позволете на Кабарак да ме върне на моя кораб.

Воркорк погледна окования ногри.

— Родът на Кабарак заговорничеше да го освободи — заговори бавно той. — Хората му успяха и той избяга в космоса. Три групи командоси, които бяха тук, го преследват. Цялото племе кимбар ще бъде в немилост, докато не издаде имената на ногрите, които са участвали в операцията.

Лея кимна. Историята не беше лоша.

— Предупредете командосите, които ще изпратите, да бъдат предпазливи, когато се свържат с другите групи. Ако дори и намек за случилото се днес стигне до Империята, тя ще ви унищожи.

— Не си позволявайте да нареждате на воините как да си вършат работата — отвърна гордо Воркорк и с известно колебание продължи: — Можете ли да ни изпратите още от това? — попита той и посочи цилиндъра.

— Да — отвърна Лея. — Ще трябва първо да отидем до Ендор, за да вземем кораба ми. Кабарак може да ме придружи до Корускант и там ще получи всичко, от което имате нужда.

— Няма ли начин да го получим по-скоро? — настоя вождът.

В главата на Лея проблесна част от разговор: майката на рода беше споменала, че вече почти изтича времето, в което се сее новата реколта.

— Може и да има — отговори замислено тя. — Кабарак, колко време ще спестим, ако прескочим Ендор и се върнем право на Корускант?

— Приблизително четири дни, лейди Вейдър.

Лея кимна. Хан щеше да я убие, задето е оставила любимия му „Сокол“ празен в орбита на Ендор, но нямаше друг начин.

— Добре. Така ще направим. Но го използвайте много внимателно — не можете да рискувате приближаващи се имперски кораби да забележат новите ниви.

— Не си позволявайте да нареждате на селяните как да си вършат работата — подхвърли Воркорк, но този път в гласа му се забелязваше едва забележима следа от суховат хумор. — Ще очакваме с нетърпение пристигането на пратката.

— Тогава да тръгнем веднага — каза Лея.

Погледна към майката на рода и кимна за благодарност. най-накрая всичко си беше дошло по местата. Въпреки предишните й съмнения Силата явно беше с нея.

Обърна се към Кабарак, извади лазерния меч и отряза веригите му.

— Хайде, Кабарак. Време е да тръгваме.