Тъмната сила

ГЛАВА 17

До този момент Мара не беше кацала на космодрума в Абрегадо, но след като се разходи по улиците, реши, че изцяло си заслужава ужасната репутация.

Не че това си личеше на повърхността, напротив, мястото беше подредено и почти болезнено чисто, с дразнещата антисептична чистота, която показваше, че е била наложена отгоре по заповед на правителството, а не е възникнала по желание на местните жители. Всичко наоколо изглеждаше мирно и спокойно, въпреки че по околните улици патрулираха униформени войници.

Но под блестящата повърхност личеше гнилата сърцевина, долавяше се по потайното държане на местните хора, по колебливата отсечена походка на униформените войници, по прикритите погледи на цивилните и все пак биещи на очи хора от службите за сигурност. Космодрумът, а по всяка вероятност и цялата планета бяха обхванати здраво в примката на оръжието.

Истински тоталитарен режим, от който хората отчаяно се опитваха да избягат. Място, в което човек е готов да предаде съседа си, за да спечели еднопосочен билет за напускане на планетата. Така че, ако някой местен жител случайно научеше, че на космодрума под носа на органите за сигурност спокойно си седи контрабандистки кораб, след десетина крачки всички наоколо щяха да се нахвърлят върху Мара.

Тя вървеше към олющена врата с избледнял надпис „Площадка за кацане 21“ и се надяваше, че това няма да се окаже капан. Никак не й се мреше на такова отвратително място.

Вратата беше отключена. Мара си пое дълбоко дъх. Ясно осъзнаваше присъствието на двамата пазачи на по- малко от десет метра от нея.

Корабът наистина беше „Небесен път“. Изглеждаше също толкова очукан и разнебитен, както когато се наложи Фин Торв да го изостави в шейсет и трета площадка на космодрума. Мара набързо го огледа, провери всички скрити местенца и ниши, където някой би могъл да се скрие, и накрая се обърна към тъмнокосия млад мъж, седнал удобно в едно кресло до спуснатата стълбичка. Дори в тази обикновена отпусната поза той не можеше да скрие излъчването на военен, което лъхаше от него.

— Здравейте — извика той и свали електронния бележник, от който четеше. — Добър ден за полет. Искате да наемете кораб ли?

— Не — отвърна тя и се приближи към него, като се опитваше да гледа едновременно във всички посоки. — по-скоро бих го купила. Какъв модел е тази летяща кутия за шапки?

— „Харкнърс Баликс“ модел триста и три — отвърна мъжът, като се постара да изрази с гласа си наранена гордост. — Ха! Летяща кутия за шапки!

Не ставаше за актьор, но явно се забавляваше с тайнствената конспирация. Мара стисна зъби и за сетен път прокле Торв, задето беше измислил толкова абсурдни пароли за разпознаване.

— На мен ми прилича по-скоро на модел деветстотин и седемнайсет — продължи тя, придържайки се към паролата. — Или дори на деветстотин двайсет и две.

— Не, деветстотин и три е — настоя мъжът. — Чичо ми правеше въздушните възглавници на механизма за кацане. Влез вътре да ти покажа как да го познаваш.

— Добре — измърмори под нос Мара и го последва нагоре по стълбичката.

— Радвам се, че най-накрая дойде — подхвърли непознатият през рамо. — Тъкмо започвах да си мисля, че са те хванали.

— И сега може да стане, ако не си затвориш устата — изръмжа Мара. — Говори по-тихо!

— Спокойно. Пуснал съм всички дроиди на кораба да чистят външния корпус и те вдигат такъв шум, че и да се опита някой да ни подслушва, няма никакъв шанс.

На теория беше прав. Но на практика… Е, ако силите за сигурност държаха под наблюдение кораба, нищо не можеше да се направи.

— Някакви проблеми при освобождаването на кораба?

— Не — отвърна мъжът. — Администраторът на космодрума каза, че случаят е доста необичаен, но не ми създаде никакви допълнителни проблеми — той се ухили широко: — Сигурно има нещо общо с подкупа, който му дадох. Между другото казвам се Уедж Антил. Приятел съм на капитан Соло.

— Радвам се да те запозная с теб — измърмори Мара. — Защо не дойде самият той?

Антил поклати глава:

— Хан трябваше да напусне Корускант по някаква спешна работа и ме помоли аз да освободя кораба. Бях разпределен за охрана на един конвой през няколко системи от тук, така че не ми представляваше никакъв проблем.

Мара го огледа набързо. От стойката и начина му на държане…

— Пилот на бомбардировач? — предположи тя.

— На изтребител — поправи я той. — Трябва да се върна, преди конвоя да е приключил с товаренето. Искаш ли да те придружа, когато излетиш от тук?

— Благодаря, не — кимна Мара, едва сдържайки желанието си да подхвърли нещо подигравателно. Първото правило на контрабандиста гласеше: „Дръж се незабележимо“, а излитането от космодрума на тази забутана планета с бляскав изтребител на Новата република след опашката не се покриваше много с представата й за промъкване тихомълком. — Предай благодарностите ми на Соло.

— Добре. А, още нещо — добави Антил, когато тя мина край него. — Хан ме помоли да те попитам дали вашите хора са заинтересувани да продават информация на онзи приятел с очите.

Мара го изгледа остро:

— Приятеля с очите?! Антил сви рамене:

— Предавам ти дословно думите му. Каза, че сте щели да го разберете.

Тя нервно облиза устни:

— Ясно. Ще предам съобщението.

— Добре — той се поколеба за момент: — Звучеше, сякаш е доста важно…

— Казах, че ще предам съобщението. Уедж отново сви рамене:

— Е, просто си върша работата. Лек полет — кимна приятелски и тръгна надолу по стьлбичката.

Мара затвори херметически люка. Все още очакваше някакъв капан и се качи на мостика. За петнайсет минути включи всички системи за подготовка за полет и приблизително още след толкова получи разрешение за излитане от въздушния контрол. Пусна агравитаторите, без никакви проблеми се издигна и се отправи към космоса.

Почти беше набрала нужната височина, за да включи двигателя за първа светлинна скорост, когато усети странно гъделичкане по врата.

— Охо! — измърмори тя на глас и набързо прегледа уредите. Не се виждаше нищо, но толкова близо до планетата това не означаваше нищо. На хоризонта можеше да изскочи всичко — от ято изтребители до имперски звезден разрушител.

Но може би те все още не бяха готови… Мара превключи двигателя на пълна мощност и беше притисната към креслото за няколко секунди, докато се задействаха компенсаторите на ускорението. От говорителя на предавателя прозвуча възмутен вик, но тя не му обърна внимание и включи компютъра, като се надяваше, че след кацането си на Абрегадо Торв е изпълнил стандартната процедура на Карде.

Така беше. Изчисленията за скока в хиперпространството вече бяха въведени в компютъра и чакаха само да започне отброяването. Тя заповяда на компютъра да направи някои дребни поправки, които отговаряха на общото галактическо отклонение за последните няколко месеца, и отново погледна през предния илюминатор.

На хоризонта се показваше масивният корпус на звезден разрушител клас „Победа“. Приближаваше към нея.

В първия момент Мара съвсем се вцепени. Опитваше се да прецени възможностите за бягство, въпреки че през цялото време съзнаваше колко безсмислени са усилията й. Командирът на звездния разрушител беше планирал появата си изключително умело — при този курс и близостта на „Небесен път“ до планетата нямаше никаква възможност тя да се изплъзне от оръдията и прехващащите лъчи на по-големия кораб достатъчно дълго, че да успее да се прехвърли в хиперпространството. Няколко секунди си поигра с мисълта, че е възможно имперският кораб да не преследва нея, че всъщност се опитва да залови оня смешник Антил, който все още беше долу. Но надеждата се изпари бързо. Един пилот на изтребител едва ли можеше да бъде толкова важен, че за залавянето му да изпратят цял звезден разрушител клас „Победа“. А и така да беше, имперските офицери от флотата не бяха такива некадърници, че да затворят капана по-рано от необходимото.

— Товарен кораб „Небесен път“ — изгърмя студен глас от предавателя. — Говори звезден разрушител „Непреклонен“. Изключете двигателите и се пригответе да бъдете изтеглени на борда.

Това беше краят. Наистина бяха тръгнали за нея. След няколко минути щеше да стане техен затворник.

Освен ако…

Мара протегна ръка и включи микрофона:

— Звезден разрушител „Непреклонен“, тук е „Небесен път“ — каза заповеднически тя. — Поздравявам ви за бдителността. Вече бях започнала да се страхувам, че ще ми се наложи да обиколя и следващите пет системи в търсене на имперски кораб.

— Изключете всички защитни полета… — гласът объркано спря насред стандартните призиви.

Явно говорещият със закъснение бе осъзнал, че това не е нормален отговор на един бъдещ имперски затворник.

— Искам да говоря с капитана веднага щом стъпя на борда — вмъкна в паузата Мара. — Той трябва да ми уреди среща с върховния адмирал Траун и да ми осигури транспорт до „Химера“, където и да е в момента. И пригответе прехващащия лъч. Не бих искала да ми се наложи сама да прибера това чудовище в хангара.

Изненадите следваха твърде бързо за горкия човек.

— Ъъъ… товарен кораб „Небесен път“… — опита се той отново.

— Я по-добре ми дайте още сега капитана — прекъсна го Мара. Пое инициативата в ръцете си и беше решена да я задържи, доколкото беше възможно. — Наоколо няма никой, който би могъл да ни подслушва на тази честота.

Последва мълчание. Мара продължи да се приближава към звездния разрушител, макар че през решителността й започна да си пробива път леко съмнение. Това е единственият начин, твърдо си каза тя.

— Говори капитанът — прозвуча нов глас от предавателя. — Коя сте вие?

— Нося важна информация за върховния адмирал Траун — отвърна Мара, като към резкия тон прибави и нотка на надменност. — Друго не ви трябва да знаете.

Но капитанът не се лъжеше толкова лесно, като младшите офицери.

— Така ли? — възкликна сухо той. — Според нашите източници вие сте от контрабандистката групировка на Талон Карде.

— И според вас такъв човек не би могъл да съобщи нищо полезно на върховния адмирал, така ли? — отвърна тя, като съвсем леко подсили студенината.

— О, сигурно можете — отговори капитанът. — Просто не виждам никаква причина да занимавам върховния адмирал с един обикновен разпит.

Мара сви лявата си ръка в юмрук. На всяка цена трябваше да избегне цялостното изследване на съзнанието, за което очевидно намекваше капитанът.

— Не ви съветвам да правите такова нещо — каза тя, влагайки изцяло в гласа си полузабравената гордост и сила от времето на стария императорски двор. — Върховният адмирал ще бъде изключително разочарован. Гарантирам ви го.

Последва кратка пауза. Явно капитанът беше започнал да осъзнава, че в нея се крие нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед. И също толкова явно не беше готов да отстъпи.

— Аз просто изпълнявам заповеди — отсече решително той. — За да направя изключение, ми трябват факти, а не смътни намеци.

Мара се напрегна. Ето това беше. След толкова години игра на криеница с Империята, както и с всички останали, идваше краят.

— В такъв случай изпратете съобщение на върховния адмирал — отвърна тя. — Кажете му, че паролата е Хапспир, Барини, Корболан, Траяксис.

Последва мълчание и Мара разбра, че най-накрая бе улучила.

— А как ви е името? — попита капитанът с внезапна почит в гласа.

„Небесен път“ се разтресе леко, прехващащият лъч на „Непреклонен“ беше хванал кораба. Връщане назад нямаше. Единственият път към свободата беше да премине през изпитанието.

Той ме познава като Ръката на императора — въздъхна тя.

Качиха „Небесен път“ на борда, настаниха я в една от каютите на старшите офицери, отнасяйки се към нея с колебливо уважение, и след това напуснаха системата на Абрегадо като минок със запалена опашка.

През останалата част от деня и през нощта я оставиха сама, без да се види и да говори с никого. Обслужващ дроид SE4 й донесе храна, през останалото време вратата беше заключена. Мара не знаеше дали наложената изолация е по заповед на капитана, или идва отгоре, но поне получи достатъчно време, за да планира, колкото й ограничени да бяха възможностите й, бъдещите си действия.

Нямаше никакъв начин да разбере накъде летят, но по шума на двигателите предполагаше, че се движат с по-висока от нормалната за един звезден разрушител клас „Победа“ скорост. Вероятно бяха стигнали пета космическа, което означаваше, че се движеха с двайсет и седем светлинни години в час. В началото се опитваше да отгатне към коя система са се насочили, но с часовете вероятностите станаха толкова много, че не можеше да проследи всички, и тя се отказа.

Пристигнаха на уговорената среща двайсет и два часа след като бяха напуснали Абрегадо. Това беше последното място, което Мара беше очаквала да види, последното място в галактиката, където би искала да отиде отново. Защото тук беше загинала нейната вселена.

Ендор.

— Върховният адмирал ще ви приеме веднага — каза командирът на щурмоваците, отстъпи встрани от отворената врата и й махна да влезе. Мара хвърли поглед към безмълвния телохранител ногри, застанал от другата страна на вратата, и пристъпи вътре.

— Аха — възкликна тихо добре познат глас откъм командното табло в средата на залата. Върховният адмирал Траун седеше обграден от двоен кръг екрани. Блестящите му червени очи, които изпъкваха над бялата адмиралска униформа, се впиха в нея. — Влез.

Мара не помръдна.

— Защо ме доведохте на Ендор? — попита рязко тя. Блестящите очи се присвиха леко:

— Какво каза?

— Чухте ме — отвърна Мара. — Тук загина императорът. Защо избрахте това място за среща?

Адмиралът се замисли и заповяда:

— Ела насам, Мара Джейд.

В гласа му се таеше огромна сила и Мара откри, че несъзнателно се приближава към Траун.

— Ако това е някаква шега, тя издава долнопробен вкус — изплю тя. — А ако е проверка, да приключваме по-бързо.

— Нищо подобно — отвърна Траун. Мара стигна до външния кръг екрани и спря. — Изборът на Ендор за място на срещата беше наложен от обстоятелства, които нямат нищо общо с теб — синьо-черната му вежда се вдигна леко:

— Макар че може би не е така. Все още предстои да бъде установено. Наистина ли усещаш присъствието на императора тук?

Мара си пое дълбоко дъх, въздухът нахлу болезнено в дробовете й. Дали Траун виждаше колко я наранява това място? Колко пълна със спомени и усещания си оставаше системата на Ендор? Дали изобщо за него би имало някакво значение, дори и да го знаеше? Той наистина разбираше, Мара го усещаше от начина, по който я гледаше. Но тя изобщо не се интересуваше какво си мисли адмиралът.

— Усещам доказателствата за гибелта му — отвърна тя.

— Не е приятно. Хайде да свършваме по-бързо, за да мога да се махна колкото може по-скоро.

Той сви устни, вероятно се забавляваше с увереността й, че ще напусне „Химера“.

— Чудесно. Да започнем с някакво доказателство за претенциите ти.

— Дадох на капитана на „Непреклонен“ секретна парола с пълен достъп — напомни му тя.

— И затова си тук вместо в затворническа килия — отвърна Траун. — Паролата не е доказателство.

— Добре тогава — кимна Мара. — С вас сме се срещали веднъж по време на откриването на новото крило на събранието в императорския дворец на Корускант. На церемонията императорът ме представи като Лиана, една от любимите му танцьорки. по-късно, по време на един ритуал, извършен в тесен кръг, ви разкри истинската ми самоличност.

— И какъв беше този ритуал?

— Вашето тайно обявяване за върховен адмирал.

Траун облиза устни. Погледът му не се отделяше от лицето й.

— И на двете церемонии ти беше облечена в бяла рокля. Като изключим шарфа, роклята имаше само едно украшение. Спомняш ли си какво беше то?

Мара се замисли.

— Малка брошка на рамото — каза бавно тя. — На лявото рамо. Доколкото си спомням, беше модел на Ксикуин.

— Точно така — Траун се протегна към контролното табло и докосна някакъв клавиш. Изведнъж стаята се изпълни с холограми на брошки, закачени на украсени колони. — Брошката, която носеше онази вечер, е някъде тук. Намери я.

Джейд преглътна и се обърна бавно, за да се огледа наоколо. За ролята си на член на антуража на императора беше притежавала буквално стотици модерни рокли. Да си припомни едно украшение към тях…

Поклати глава, опитвайки се да изчисти съзнанието си от неприятните усещания, които я притискаха. Като дете имаше чудесна памет, която императорското обучение беше направило още по-добра. Събра мислите си, изолира тревожното излъчване на това място и се съсредоточи…

— Тази — посочи тя нежен филигран в жълто и синьо.

Изражението на Траун не се промени, но той се поотпусна в креслото.

— Добре дошла отново при нас, Ръка на императора — поздрави я той, докосна контролното табло и великолепната колекция произведения на изкуството изчезна. — Доста време ти бе нужно, за да се завърнеш.

Блестящите червени очи се впиха в нея, въпросът не беше зададен, но беше очевиден.

— Какво щях да намеря тук, ако бях дошла по-рано? — отвърна Мара. — Кой освен един върховен адмирал би ме приел?

— Това ли е единствената причина?

Мара се поколеба, усети поставения капан. Траун беше начело на Империята вече повече от година, а досега тя не беше направила никакъв опит да се свърже с него.

— Има и други — отговори тя. — Но сега не бих искал да говоря за тях.

Върховният адмирал я погледна сурово:

— Вероятно не искаш и да обясниш защо помогна на Скайуокър да избяга от Талон Карде?

ТИ ЩЕ УБИЕШ ЛЮК СКАЙУОКЪР.

Мара потрепери. След първите удари на замрялото й за миг сърце не беше сигурна дали гласът е истински, или звучи само в главата й. Неприятното усещане се засили и за миг тя почти видя пред себе си съсухреното лице на императора. Образът стана по-ясен, останалата част от залата се разлюля пред очите й…

Пое си дълбоко дъх и направи опит да се успокои. Нямаше да припадне тук, пред върховния адмирал.

— Не аз позволих на Скайуокър да избяга — каза тя.

— А нима не можеше да промениш това решение? — попита Траун и отново вдигна вежди: — Ти, Ръката на императора?

— Бяхме на Миркр — напомни сковано Мара. — На пълна с йосаламири планета — погледна към йосаламирите, които висяха от хранителната рамка над креслото му. — Не ми се вярва да сте забравили влиянието им върху Силата.

— Много добре го помня — кимна Траун. — Всъщност именно защото йосаламирите правят невъзможно използването на Силата, става ясно, че някой е помогнал на Скайуокър да избяга. От теб искам да разбера дали заповедта е издал Карде, или някой от групата му е действал на своя глава.

Значи искаше да узнае на кого да си отмъсти. Мара прикова поглед в блестящите червени очи, вече започваше да си спомня защо императорът беше направил Траун върховен адмирал.

— Няма никакво значение, кой е отговорен — каза тя. — Тук съм да предложа сделка, която ще изкупи вината.

— Слушам — кимна Траун с безизразно лице.

— Искам да престанете да преследвате Карде и хората му. Да оттеглите обявените парични възнаграждения за всички нас и да ни позволите да кацаме във всички имперски системи и планети под ваш контрол — поколеба се, но вече беше прекалено късно да се прави на стеснителна: — Освен това на името на Карде да бъде открит кредит за три милиона за купуване на стоки и услуги за Империята.

— Само това ли? — провлачи върховният адмирал и изви устни в усмивка. — Май Скайуокър не струва толкова. Или възнамеряваш да ми доставиш и целия Корускант с него?

— Не продавам Скайуокър, нито пък Корускант — отвърна Мара. — Предлагам ви флотата „Катана“.

Усмивката изчезна.

— Флотата „Катана“? — повтори тихо Траун и погледът му блесна.

— Да, флотата „Катана“ — кимна Мара. — Тъмната сила, ако предпочитате по-драматичното име. Предполагам, че сте чували за нея.

— Къде е тя?

Траун отново използва силата на гласа си, но този път Мара беше подготвена. Макар че и без това той нищо нямаше да разбере.

— Нямам представа — отвърна тя. — Но Карде знае. Върховният адмирал я изгледа мълчаливо и накрая попита:

— Откъде?

— Бил е на някаква контрабандистка операция, която замалко не се провалила — заразказва Мара. — Успели да избягат под носа на дебнещите ги имперски кораби, но не са имали време да довършат изчисленията за скок в хиперпространството. Изскочили посред флотата, но помислили, че е капан, и отново се прехвърлили в хиперпространството. Корабът им пострадал доста. Карде бил дежурен навигатор и разбрал на какво се били натъкнали.

— Интересно — измърмори Траун. — И кога точно се е случило това?

— Няма да ви кажа нищо повече, докато не сключим споразумение — отвърна Мара. Видя изражението на лицето му и продължи: — И не си правете труда да ме пускате през ситата на разузнаването. Аз наистина не знам къде е флотата.

Траун я изгледа изучаващо.

— И дори и да знаеше, щеше да имаш блокираща настройка — съгласи се той. — Кажи ми тогава къде е Карде.

— За да го залови разузнаването ли? — Мара поклати глава: — Не, пуснете ме да се върна при него и аз ще ви донеса координатите. Само така може да сключим сделката. Стига да ви интересува, разбира се.

На лицето на върховния адмирал беше легнала тежка сянка.

— Не си позволявай да ми казваш какво да правя, Мара Джейд — прошепна заплашително той. — Дори и когато сме сами.

Мара потрепери. Да, наистина си спомняше защо императорът беше направил Траун върховен адмирал.

— Аз бях Ръката на императора — напомни тя, като се опита, доколкото можеше, да наподоби тона му. Дори и в собствените й уши прозвуча като жалка имитация. — Говорех от негово име и дори върховните адмирали бяха длъжни да ми се подчиняват.

Траун се усмихна подигравателно:

— Нима? Паметта ти изневерява, Ръка на императора. Като оставим дреболиите настрана, ти беше просто един тесноспециализиран куриер.

Мара го изгледа втренчено:

— Вероятно вашата памет се нуждае от освежаване, върховен адмирал Траун — отвърна тя. — Аз обикалях цялата империя от името на императора, вземах политически решения, които променяха живота на хората на най- високите етажи на управление…

— Ти разнасяше волята му и нищо повече — прекъсна я рязко Траун. — Няма никакво значение, дали си чувала заповедите му по-ясно, отколкото другите му ръце. Те си остават решения на императора, които ти само си изпълнявала.

— Какво искате да кажете с „другите му ръце“? — повдигна глас Мара. — Аз бях единствената… — изражението на върховния адмирал я накара да млъкне. Изведнъж всичкият надигащ се гняв се стопи. — Не — задъхано прошепна тя. — Не, грешите!

Той сви рамене:

— Ти избираш на какво да вярваш. Но не се опитвай да заслепяваш останалите с преувеличени спомени за собствената си значимост — той посегна към контролното табло и натисна клавиш: — Капитане? Какво докладва десантната част?

Отговорът не се чу, но Мара изобщо не се интересуваше от делата на хората на Траун. Върховният адмирал грешеше. Не можеше да не греши. Нали самият император й беше дал титлата Ръка на императора? Нали самият той я беше довел на Корускант от дома й, бе я научил как да използва редкия си талант за Силата, за да му служи? Той не можеше да я излъже!

— Не, няма смисъл — каза Траун в предавателя и вдигна поглед към Мара: — Случайно да имаш представа, какво би накарало Лея Органа Соло да дойде на Ендор?

Мара с усилие се отърси от спомените и се върна в настоящето.

— Органа Соло е на Ендор?!

— Поне „Хилядолетен сокол“ е тук — отвърна мрачно той. — Оставен е празен на орбита, което за съжаление не ни позволява да разберем къде е тя. Ако е тук всъщност — той отново се обърна към контролното табло: — Много добре, капитане. Заповядайте да приберат кораба на „Химера“. Може би едно по-подробно претърсване ще ни даде някаква информация — получи отговор, че заповедта е получена, и изключи предавателя. — Е, Ръка на императора — каза той и впи очи в Мара. — Споразумяхме се. Тъмната сила срещу отменянето на смъртната присъда над Карде. Колко време ще ти е нужно, за да се върнеш до базата на Карде?

Мара се поколеба, но тази информация нямаше да помогне много на върховния адмирал.

— С „Небесен път“ около три дни. Ако го пришпоря много, два и половина.

— Предлагам ти да постъпиш точно така — отвърна Траун. — Имаш точно осем дни, за да получиш координатите на флотата и да ми ги донесеш тук.

Мара го зяпна невярващо:

— Осем дни?! Но това е…

— Осем дни. Или аз ще намеря Карде и ще получа координатите по мой си начин.

В главата на Мара проблеснаха светкавично най-малко десет възможни отговора, но като погледна отново блестящите червени очи, ги преглътна неизречени.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — смутолеви тя.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Сигурен съм, че ще се постараеш — извика след нея върховният адмирал. — А след това ще седнем да си поговорим за годините, през които не си била в служба на Империята, и ще обясниш защо се завърна толкова късно.

Пелаеон зяпна изненадано върховния адмирал. Сърцето му биеше оглушително в гърдите.

— Флотата „Катана“?! — повтори той предпазливо.

— Така каза младата Ръка на императора — отвърна Траун. — Погледът му беше прикован в един от екраните пред него. — Може и да лъже, разбира се.

Пелаеон автоматично кимна, представяйки си новите възможности, които се откриваха пред тях.

— Тъмната сила — прошепна той старото прозвище и се заслуша в ехото на думите в съзнанието си. — Знаете ли, навремето си мечтаех да намеря флотата.

— Както повечето хлапаци — отвърна сухо Траун. — Поставихте ли на кораба й устройство за проследяване?

— Тъй вярно, сър — капитанът плъзна поглед из залата, като разсеяно спираше вниманието си на скулптурите и пластиките, които върховният адмирал беше избрал да гледа днес.

Тъмната сила, изгубена за почти петдесет години. А сега щеше да падне в ръцете им… Изведнъж той потрепери и се върна да погледне отново някои от скулптурите. Голяма част от тях му изглеждаха някак познати.

— Това са различни произведения на изкуството, украсявали кабинетите в космическото управление „Рендили“ и отдела за планиране във флотата по времето, когато са разработвали основния план на „Катана“ — отговори на незададения му въпрос Траун.

— Ясно — кимна Пелаеон. Пое си дълбоко дъх и неохотно се завърна към реалността. — Вие разбирате, сър, колко невероятно е твърдението на Джейд.

— Да — върховният адмирал вдигна блестящия си поглед към капитана: — Но то е и вероятно — той докосна клавиш и част от скулптурите изчезнаха. — Наблюдавайте внимателно.

Капитанът се обърна. Това беше същата сцена, която Траун му беше показал преди няколко дни — трите тежки крайцера, които прикриваха с оръдията си „Дамата на късмета“ и неидентифицирания товарен кораб, така че да успеят да избягат от Ню Кав… Пелаеон рязко си пое дъх. В съзнанието му нахлу невероятно подозрение:

— Тези кораби?!

— Точно така — каза Траун с мрачно задоволство. — Разликите между обикновен кръстосвач и крайцер с напълно автоматизирани системи са малки, но си личат, когато знаеш какво да търсиш.

Пелаеон намръщено гледаше холоса и се опитваше да проумее връзката между случилото се край Ню Кав и Мара Джейд.

— С ваше позволение, адмирале, но не ми се вярва Карде да доставя кораби на този изменник корелианеца.

— Да, така е — кимна Траун. — Очевидно още някой от злополучния контрабандистки кораб е разбрал на какво са се натъкнали. И ние ще трябва да го намерим.

— С какви данни разполагаме?

— С почти никакви. Според Джейд контрабандистите са се измъкнали от имперска засада след някаква провалена операция. Този случай трябва да фигурира някъде в архивите, ще го свържем с онова, което вече знаем за миналото на Карде, и ще видим какво ще излезе. Джейд каза, че корабът им се е повредил след втория скок в хиперпространството. Ако се е наложило да потърсят услугите на някой от по-големите космически центрове за ремонт, и това ще го има някъде.

— Веднага ще се разпоредя разузнаването да започне разследване — кимна Пелаеон.

— Добре — погледът на Траун се зарея за момент. — Освен това се свържете с Нилс Фериер.

Наложи се капитанът да се замисли доста, докато се сети за кого става въпрос.

— Онзи крадец на кораби, когото изпратихте да търси базата на корелианеца ли?

— Точно той — кимна върховният адмирал. — Предайте му да зареже корелианеца и да се съсредоточи върху Соло и Калризиан — той вдигна многозначително вежди: — Все пак, ако въпреки предвижданията ми корелианецът наистина планира да се присъедини към бунтовниците, каква по-добра зестра би могъл да донесе от флотата „Катана“?

Интеркомът избръмча.

— Слушам? — обади се Траун.

— Сър, целта се прехвърли в хиперпространството — съобщи мъжки глас. — Сигналът от устройството за проследяване все още е стабилен. Започнахме пресмятане на вероятните места, накъдето би могла да се е насочила.

— Много добре, лейтенант — каза върховният адмирал. — Твърде рано е да се правят предположения, тя ще промени най-малко още веднъж курса си, преди да се насочи към истинската си цел.

— Слушам, сър.

— Но пък не бива да й оставяме прекалено голяма преднина — добави Траун и изключи интеркома. — най-добре се върнете на мостика, капитане, и пригответе „Химера“ за полет.

— Слушам, сър — Пелаеон се поколеба: — Мислех си, че ще й дадем време да ни донесе координатите на флотата.

Траун го изгледа студено:

— Тя вече не е част от Империята, капитане. Мара Джейд иска да повярваме, че се връща, дори може самата тя да си вярва. Но това не е истина. Няма значение. Тя ще ни отведе до Карде и това е най-важното. С него и корелианеца вече имаме две преки следи към флотата „Катана“. И независимо откъде ще тръгнем, накрая ще я намерим.

Пелаеон кимна. Усещаше, че отново го завладява вълнението въпреки всичките усилия да остане хладнокръвен. Флотата „Катана“. Двеста тежки крайцера, които просто чакаха Империята да сложи ръка върху тях…

— Имам чувството, адмирале — каза той, — че последният ни щурм срещу бунтовниците може да започне малко по-рано от предвиденото.

Траун се усмихна:

— Може би сте прав, капитане.