Тъмната сила

ГЛАВА 11

— Хан? — гласът на Ландо избумтя от предавателя до леглото. — Събуди се!

— Добре де, буден съм — изръмжа Хан, разтърка сънено очи и завъртя екрана към себе си. Дългите години от другата страна на закона го бяха научили да се буди моментално. — Какво става?

— Пристигнахме — съобщи Ландо. — Макар че изобщо нямам представа, къде сме.

— Идвам веднага.

Облече се и бързо отиде в пилотската кабина на „Дамата на късмета“. На екрана вече се виждаше планетата, към която се приближаваха.

— Къде е Иренес? — попита и впери поглед в пъстрата синьо-зелена повърхност. По нищо не се различаваше от хилядите планети, които беше виждал.

— Отиде до контролната станция на кърмата — отвърна Ландо. — Май иска да подаде някаква парола, без да й надничаме над рамото.

— Имаш ли представа, къде сме?

— Абсолютно никаква — каза приятелят му. — Полетът трая четирийсет и шест часа, но това не е кой знае каква информация.

Хан кимна и се зарови в дебрите на паметта си.

— Крайцерите се движат най-много с четвърта космическа скорост, нали?

— Нещо такова — съгласи се Ландо. — Но това е само в изключителни случаи, когато много бързат.

— Значи сме на не повече от сто и петдесет светлинни години от Ню Кав.

— Май сме по-близо — отбеляза Ландо. — Едва ли щяха да използват Ню Кав за срещи, ако беше толкова отдалечен от базата им.

— Освен ако идеята не е била на Брейлия — изтъкна Хан.

— Възможно е — кимна приятелят му. — И въпреки това според мен сме по-близо от сто и петдесет светлинни години. Може нарочно да са се забавили повече, за да ни объркат.

Хан погледна към крайцера, в който бяха прекарали последните два дни.

— Или са искали да спечелят време, за да се подготвят за посрещането ни.

— И това е възможно — кимна Ландо. — Не знам дали ти споменах, но след като обясниха, че се е разместила магнитната клапа с нашия люк, отидох да погледна.

— Не си ми споменавал, но и аз направих същото — отвърна кисело Хан. — Сякаш беше направено нарочно.

— Абсолютно същото си помислих и аз — каза Ландо.

— Май са търсили извинение, за да ни задържат затворени тук, та да не се разхождаме по кораба им.

— Зад това може да се крие доста обикновено обяснение — напомни му Хан.

— И още повече не толкова обикновени — възрази Ландо. — Сигурен ли си, че нямаш представа, кой е командирът им?

— Дори смътно предположение нямам. Но сигурно съвсем скоро ще разберем.

Предавателят се обади с леко пращене:

— „Дамата на късмета“, тук е Сена — чу се познат глас.

— Пристигнахме.

— Забелязахме — отвърна Ландо. — Сигурно ще искате да слезем с вас.

— Точно така — каза тя. — „Пилигрим“ ще свали магнитната клапа веднага щом сте готови за полет.

Хан сепнато погледна към предава теля и дори не обърна внимание на отговора на Ландо. Нима корабът се казваше „Пилигрим“?!

— Чуваш ли ме?

Обърна се към Ландо и изненадано забеляза, че разговорът със Сена е приключил.

— Да — измърмори той. — Разбира се. Просто името „Пилигрим“ събуди стари спомени.

— Чувал ли си за него?

— Не за кораба — поклати глава Хан. — Когато бях малък, често ми разказваха една стара корелианска легенда, която се казваше „Пилигримът“. Нещо като стар призрак, който бил прокълнат завинаги да скита по света и никога да не се завърне у дома. Чувствах се ужасно.

Някъде горе се чу удар и с леко поклащане те бяха свободни от магнитната клапа. Ландо отдалечи „Дамата на късмета“ от огромния боен кораб и погледна нагоре, когато той мина над тях.

— Е, това е само легенда — каза той.

Хан също погледна към крайцера.

— Разбира се — побърза той да се съгласи.

Последваха изтребителя на Сена и се заспускаха над обширни тревисти равнини, изпъстрени с малки горички ниски иглолистни дървета. Отпред се издигаше висока стена от стръмни скали и старите контрабандистки инстинкти на Хан му подсказаха, че това е идеално място за строеж на база за поддръжка на космически кораби. След няколко минути предположението му се оправда. Прелетяха над ниския хълм и се озоваха над лагера, който беше твърде обширен за обикновена поддържаща база. По равнината под скалите бяха пръснати десетина редици покрити с маскировъчна мрежа постройки — малки жилищни бараки, по-големи административни сгради и складове, работилници и навеси за ремонт, а в края — нов модерен хангар. Навсякъде се виждаха заострените цилиндри на противопехотни оръдия, а до тях бяха разположени няколко нападателни моторизирани транспортьора тип „КААК“.

Ландо подсвирна.

— Погледни само! Какво е това, частна войска ли?

— Така изглежда — съгласи се Хан.

По гърба му полазиха тръпки. Беше се сблъсквал с банди наемници и те винаги му бяха създавали проблеми.

— Май тая работа започва да не ми харесва — реши Ландо и внимателно насочи „Дамата на късмета“ над външната постова линия. Изтребителят на Сена вече се приближаваше към мястото за кацане, което по нищо не се отличаваше от останалата повърхност. — Сигурен ли си, че трябва да се приземим?

— Имаме ли избор с три крайцера над главата? — изсумтя Хан. — Не ни остава друго, особено с този кафез, дето му викаш кораб.

— Прав си — призна Ландо, твърде притеснен, за да отбележи обидата към яхтата си. — Какво ще правим?

Изтребителят на Сена беше спуснал колесниците си и се снижаваше към площадката за кацане.

— Ще кацнем и ще се държим като добре възпитани гости — каза Хан.

Приятелят му кимна към бластера:

— Дали ще възразят, ако гостите излязат въоръжени?

— Ако го направят — отвърна намръщено Хан, — ще измислим нещо.

Ландо нареди „Дамата на късмета“ до изтребителя и двамата с Хан пристъпиха към люка на кърмата. Иренес, която беше свършила с работата си на предавателя, ги чакаше. Бластерът й отдалеч се виждаше на бедрото. Отвън беше спрял малък транспортен скиф. Тримата се спуснаха по стълбичката, а зад носа на „Дамата на късмета“ се подаде Сена, придружена от неколцина мъже. Повечето носеха обикновени униформи непознат модел, леко напомнящ корелианския. Сена още беше в цивилните дрехи от Ню Кав.

— Добре дошли в операционната база — каза тя и махна към постройките. — Последвайте ме, ако обичате, командирът ни чака.

— Май мястото е доста оживено — подхвърли Хан, докато се качваха в скифа. — Да не се готвите за война?

— Не се занимаваме със започването на войни — отвърна студено Сена.

— Аха — кимна Хан и продължи огледа си.

Пилотът направи кръг и се отправиха към лагера. Хан не можеше да се отърве от чувството, че разположението на постройките му е познато. Ландо се досети за причината.

— Знаеш ли, това място страшно напомня за една от старите бази на съюза, които използвахме по време на войната — подхвърли той към Сена. — Само че е построена отгоре, а не под земята.

— Така ли — отвърна тя безизразно.

— Значи сте имали някаква връзка със съюза? — опита още веднъж Ландо.

Сена не отговори, погледна към Хан и вдигна многозначително вежди. Ясно беше, че тук само тайнственият командир има право да говори.

Скифът спря пред една постройка, явно бе щабът. Различаваше се от останалите единствено по часовите от двете страни на вратата. Те отдадоха чест на Сена и единият им отвори.

— Командирът помоли първо да поговори с вас насаме, капитан Соло — каза Сена и спря пред отворената врата.

— Ние с генерал Калризиан ще изчакаме тук.

— Добре — Хан пое дълбоко дъх и прекрачи прага.

Бе очаквал това да е обикновен административен център — с приемна и любезни офицери. За негова изненада се озова в напълно оборудван боен щаб. Стените бяха опасани с комуникационни конзоли и системи за следене, виждаха се най-малко един кристален рецептор за гравитационни капани и контролно табло за дистанционно управление на KDY V-150 — отбранително наземно йонно оръдие като онова, което Бунтовническият съюз бе принуден да изостави на Хот. В средата на стаята видя тактическо изображение на част от галактиката със стотици разноцветни линийки и знаменца, пръснати сред блестящите точки. До него стоеше възрастен мъж.

Лицето му беше леко променено от различните светлинки, които играеха върху екрана, а и Хан беше виждал този мъж само на снимка, но въпреки това веднага го позна и подскочи като ударен от ток.

— Сенатор Бел Иблис! — възкликна той.

— Добре дошли в гнездото на Пилигрима, капитан Соло — отвърна тържествено сенаторът и пристъпи насреща му.

— Поласкан съм, че още ме помните.

— Трудно някой корелианец ще ви забрави, сър — отвърна Хан, като машинално отбеляза, че в галактиката едва ли има повече от двама-трима души, към които автоматически би се обърнал със „сър“. — Но вие…

— Аз умрях, нали? — подсказа Бел Иблис и по сбръчканото му лице пробяга лека усмивка.

— Ммм… да — заплете се Хан. — Искам да кажа, всички мислеха, че сте загинали на Анхорон.

— Точно така стана — отвърна тихо сенаторът. Усмивката изчезна от лицето му. Хан остана поразен колко набраздено от старост и напрежение изглеждаше лицето му отблизо. — На Анхорон императорът не успя да ме унищожи, но по-добре да го беше направил. Той ми отне всичко освен живота — семейството, професията, дори връзките с корелианското общество. Обяви ме извън закона, за който аз толкова работих и поддържах — усмивката му се върна като обещание за слънце в мрачен ден. — Накара ме да стана бунтовник. Предполагам, че познавате това усещане.

— Доста добре — усмихна се криво Хан. В училище им бяха говорили за легендарното обаяние на сенатор Гарм Бел Иблис и сега имаше възможност да го изпита върху себе си. За момент се почувства като малко момче. — Все още не мога да повярвам, че е истина. Защо не се свързахме по-рано, вашата армия щеше да ни свърши чудесна работа по време на войната.

За част от секундата по лицето на Бел Иблис премина сянка.

— Едва ли щяхме да ви помогнем кой знае колко — каза той. — Доста време ни отне, докато построихме това, което виждате сега — усмивката му стана по-широка. — Но за работа ще говорим по-късно. Виждам, че се опитвате да си спомните кога сме се срещали за първи път.

Хан съвсем бе забравил за забележката на Сена.

— За да бъда искрен, ще ви кажа, че нямам представа — призна той. — Освен ако не е било след Анхорон и вие не сте били дегизиран.

Бел Иблис поклати глава:

— Не. Едва ли ще си спомните. По това време вие бяхте на единайсет години.

Хан премига изненадано.

— На единайсет ли? — повтори той. — Искате да кажете — в училище?

— Точно така — кимна Бел Иблис. — Бяха ви докарали да слушате група старци да ви приказват за политика.

Хан се изчерви. Все още не си спомняше всичко ясно, но по онова време точно такова беше отношението му към политиката. А всъщност мнението му не се бе променило много през годините.

— Съжалявам, но не мога да си спомня.

— Нали ви казах, не съм и очаквал друго — усмихна се Бел Иблис. — Но пък аз си спомням случая много добре. След обсъждането вие зададохте два невероятно прости, но много важни въпроса. Първият се отнасяше за етичните основи на започналото да набира сила в правните системи на Републиката предубеждение срещу извънземните същества, а вторият беше за някои случаи на корупция сред моите колеги в Сената.

Случаят започна да изплува в паметта му, макар и доста смътно.

— Да, сещам се — каза бавно Хан. — Май един от съучениците ми ме предизвика да ви задам тези въпроси. Искал е да си изпрося наказание за невъзпитано поведение. Но по това време вече бях загазил доста и това изобщо не ме притесняваше.

— Значи от малък сте си избрали ролята на бунтар, така ли? — подхвърли сухо Бел Иблис. — Както и да е, не очаквах такива въпроси от едно единайсетгодишно момче и ме заинтересувахте. Оттогава ви хвърлях по едно око от време на време.

Хан го погледна намръщено:

— И вероятно не сте останали очарован от това, което сте виждали.

— Понякога — съгласи се Бел Иблис. — Ще си призная, че бях безкрайно разочарован, когато ви изхвърлиха от имперската академия. Там показахте доста обещаващи качества и по това време вече усещах, че лоялният висш офицерски състав е една от малкото пречки пред превръщането на Републиката в империя — сенаторът сви рамене. — Но може би постъпихте правилно, че напуснахте тогава. При очевидното ви презрение към властта сигурно щяхте да бъдете унищожен при някоя от чистките сред офицерите, които отказаха да преминат на страната на императора. В такъв случай историята можеше да има съвсем друг край, нали?

— Сигурно — призна честно Хан и плъзна поглед във военната зала. — И от колко време сте в… как го нарекохте? Гнездото на Пилигрима?

— О, никъде не се задържаме дълго — отговори Бел Иблис, сложи ръка на рамото му и нежно, но твърдо го поведе към вратата. — Ако се установим за постоянно, имперската флота със сигурност ще ни открие. Но ще поговорим по работа по-късно. Приятелят ви отвън сигурно е започнал да се безпокои. Елате да ме запознаете с него.

Ландо наистина изглеждаше доста нервен, когато Хан и Бел Иблис излязоха отново на слънчева светлина.

— Всичко е наред — увери го Хан. — Тук сме сред приятели. Сенаторе, това е Ландо Калризиан, бивш генерал на Бунтовническия съюз. Ландо, сенатор Гарм Бел Иблис.

Не очакваше името на известния в миналото корелиански политик да говори нещо на приятеля му и се оказа напълно прав.

— Сенаторе — безизразно кимна Ландо.

— За мен е чест да се запознаем, генерал Калризиан — каза Бел Иблис. — Чувал съм великолепни работи за вас.

Ландо погледна към Хан и каза:

— Само Калризиан, ако обичате. Генерал вече е само придворна титла.

— Тогава сме на равно — усмихна се Бел Иблис. — И аз вече не съм сенатор — той махна към Сена: — Познавате се с главния ми съветник и неофициален посланик с извънредни пълномощия Сена Лейкволд Миданил. И с… — замълча и се огледа. — Разбрах, че сте били с Иренес.

— Тя имаше работа на кораба, сър — каза Сена. — Другият ни спътник трябваше да бъде поуспокоен.

— Да, помощникът на съветник Фейлия — проточи Бел Иблис и погледна към космодрума. — Това може да се окаже доста неприятно.

— Така е, сър — кимна Сена. — Може би не биваше да го водя тук, но не можех да направя друго.

— А, постъпили сте правилно — увери я Бел Иблис. — Ако го бяхте оставили сам посред имперското нападение, щеше да стане доста неприятно.

Хан усети леки тръпки. Във вълнението от срещата със сенатора изцяло бе забравил какво ги беше довело тук от Ню Кав.

— Изглежда, сте в добри отношения с Брейлия, сенаторе — внимателно запита той.

Бел Иблис го изгледа втренчено:

— И искате да разберете в какво точно се изразяват ли? Хан се стегна:

— В интерес на истината, да, сър.

Сенаторът се поусмихна:

— Продължавате да не обичате прекланянето пред авторитетите, така ли? Добре, елате с мен до щаба и ще ви кажа всичко, което искате да знаете — чертите на лицето му леко се изостриха. — След това и аз бих искал да ви задам няколко въпроса.

Вратата се отвори и Пелаеон пристъпи в тъмното преддверие на личната командна зала на Траун. Тъмно и сякаш празно, но капитанът много добре знаеше, че не е така.

— Нося важна информация за върховния адмирал — каза високо той. — Нямам време за глупавите ти игрички.

— Не са игри — измяука злокобно Рък в дясното му ухо. При появата на ногрито капитанът подскочи, макар че го очакваше. — Уменията за дебнене трябва да се упражняват.

— Упражнявай ги върху някой друг — изръмжа Пелаеон. — Аз си имам работа.

Приближи до вътрешната врата, като проклинаше наум Рък и всички ногри. Може и да бяха полезни оръдия за Империята, но досегашният опит за взаимодействие с такива объркани племенни структури неизменно бе показвал, че примитивните племена създават само неприятности. Вратата на командната зала се отвори. Вътре беше тъмно, само тук-там блещукаха кандила.

Капитанът спря. Изведнъж му се стори, че е в зловещата крипта на Уейланд, където хилядите кандила бележеха гробовете на натрапниците, убити от Хорус Кбаот. Ако Траун бе превърнал командната зала в копие на криптата…

— Не, не съм изпаднал под влиянието на лудия майстор джедай — прозвуча сухият глас на Траун. В светлината на кандилата Пелаеон видя блестящите червени очи на върховния адмирал. — Вгледайте се по-внимателно, капитане.

Пелаеон се подчини и видя, че кандилата всъщност са холографски изображения на изключително нежни блещукащи пластики.

— Красиви са, нали? — каза замечтано върховният адмирал. — Корелиански пламтящи миниатюри, едни от малкото произведения на изкуството, на които мнозина са се опитали да подражават, но без изобщо да успеят да постигнат това съвършенство. Всъщност са само правилно прокарани трансоптични нишки, псевдолуминисцентна растителна материя и две слънчеви гурлиански батерии и все пак в тях има нещо неуловимо — изображенията на пламъците избледняха и в средата на стаята се появи холограма на три стари крайцера. — Това е снимано от „Неумолим“ преди два дни край планетата Ню Кав, капитане — продължи все така замислено Траун. — Наблюдавайте внимателно.

Той пусна записа. Пелаеон гледаше мълчаливо как подредените в триъгълник крайцери откриха огън с йонните си оръдия в посока към камерата. В разгара на атаката един изтребител и някаква малка яхта бързо се скриха в средата на триъгълника. Крайцерите се отдалечиха, без да спират стрелбата, и минута по-късно цялата група се прехвърли в хиперпространството. Изображението изчезна и залата се освети от меки светлини.

— Някакви коментари? — попита Траун.

— Изглежда, старите ни познайници отново се появяват — отвърна Пелаеон. — Сякаш са се възстановили от разгрома в Линури. Доста неприятно, особено сега.

— За съжаление май ще се превърнат в нещо много повече от обикновена неприятност — отбеляза върховният адмирал. — Единият от спасените кораби е бил идентифициран от „Неумолим“ като „Дамата на късмета“. На борда са били Хан Соло и Ландо Калризиан.

Капитанът го погледна изненадано:

— Соло и Калризиан? Но… — млъкна рязко.

— Те трябваше да бъдат в системата Паланхи — довърши изречението Траун. — Да, преценката ми се оказа грешна. Очевидно се е случило нещо важно, което ги е накарало да забравят за момент тревогите си за репутацията на Акбар.

Пелаеон погледна натам, където допреди малко беше изображението на трите крайцера, и подхвърли:

— Например възможността да привлекат към бунтовническата армия допълнителна сила.

— Не ми се вярва да са се обединили вече — сбърчи чело Траун. — И едва ли съюзът им е неизбежен. Начело на нападението стои корелианец, капитане, вече съм сигурен в това. И има само няколко вероятности за самоличността на този корелианец.

В съзнанието на Пелаеон просветна червена лампичка:

— Соло е корелианец, нали?

— Да — потвърди Траун. — Според мен това е още една причина, поради която те още преговарят. Ако командирът им наистина е този, за когото предполагам, той би предпочел да говори със свой сънародник, преди да се свърже с водачите на бунтовниците.

Предавателят вляво избръмча.

— Адмирал Траун? Имаме връзка с „Неумолим“, както заповядахте.

— Благодаря — отвърна Траун и превключи.

Пред двойния кръг екрани се появи триизмерно изображение на старши имперски офицер, изправен пред контролното табло на системата за прехващащи лъчи.

— Адмирале — кимна тържествено той.

— Добър ден, капитан Дория — поздрави Траун. — Заловихте ли затворника, за когото ви помолих?

— Тук е, сър — отвърна Дория, извърна се и махна. Встрани се появи набит мъж с вързани отпред ръце. Лицето му беше безизразно зад добре поддържаната брада. — Казва се Нилс Фериер — продължи капитанът. — Заловихме го заедно с целия екипаж по време на нападението на Ню Кав.

— Нападение, от което избягаха Скайуокър, Соло и Калризиан — каза Траун.

Дория потръпна.

— Тъй вярно, сър.

Върховният адмирал се обърна към Фериер:

— Капитан Фериер, в досиетата ни за вас е отбелязано, че сте специалист в кражбата на космически кораби. А на Ню Кав сте били заловени с товар биомолекули. Как ще обясните този факт?

Фериер едва-едва сви рамене:

— Човек не може да отмъква кораби всеки ден — каза той. — Трябва да се чака благоприятна възможност и всичко да се планира внимателно. Малко търговия и превоз на товари ни помагат да преживяваме.

— Нали сте наясно, че биомолекулите не са били декларирани пред властите?

— Да, капитан Дория ми го каза — отвърна Фериер с необходимата смесица от изненада и възмущение. — Повярвайте ми, ако знаех, че са ме наели, за да бъде измамена Империята…

— Освен това съзнавате, предполагам — прекъсна го Траун, — че за такива действия мога да конфискувам не само товара, но и кораба ви.

Крадецът знаеше много добре това. Пелаеон го виждаше по бръчиците около очите му.

— Неведнъж съм правил услуги на Империята, адмирале — отвърна тихо той. — Прекарвал съм контрабандни стоки от Новата република и съвсем наскоро доставих три сиенарски патрулни кораба на вашите хора.

— За което ви е било платено щедро — напомни му Траун. — Ако се опитвате да ни внушите, че ви дължим нещо заради минали услуги, не си правете труда. Както и да е, възможно е да намерим начин да изплатите дълга си. Когато се опитвахте да избягате от планетата, забелязахте ли корабите, които обстрелваха „Неумолим“?

— Разбира се — в гласа на Фериер прозвучаха нотки на наранена професионална гордост. — Това бяха крайцери с хипердвигатели. Изглеждаха старички, но в пълна изправност. Вероятно са минали през основен ремонт.

— Така е — адмиралът се усмихна: — Искам ги.

На Фериер му бяха нужни няколко секунди, докато изцяло възприеме безцеремонното желание, и зяпна изненадано.

— Искате да кажете… аз?

— Не ви ли харесва предложението? — попита студено Траун.

— Ммм… — крадецът преглътна: — Адмирале, с цялото си уважение…

— Имате три стандартни месеца, за да ми доставите корабите или поне да посочите точното им местонахождение — прекъсна го адмиралът. — Капитан Дория?

Капитанът пристъпи напред:

— Сър?

— Освободете капитан Фериер и екипажа му и им дайте необозначен товарен кораб на разузнаването. Техният ще остане на борда на „Неумолим“, докато изпълнят поверената им задача.

— Разбрано — кимна Дория.

Траун многозначително вдигна вежди:

— И последно, капитан Фериер. За да предотвратим вероятността от изкушение да не изпълните задачата и да избягате, в товарния кораб, който ще ви бъде даден, е заложена мощна бомба със закъснител, нагласена да се взриви след три стандартни месеца. Вярвам, че ме разбрахте.

Лицето на Фериер беше станало восъчнобяло и той едва успя да кимне:

— Да.

— Добре — адмиралът отново се обърна към Дория: — Оставям уреждането на подробностите във ваши ръце, капитане. Информирайте ме периодично за развитието на операцията — Траун докосна командното табло и холограмата изчезна. — Както вече казах, капитане — обърна се той към Пелаеон, — според мен съюзът с бунтовниците не е неизбежен.

— Ако Фериер си свърши работата — отговори капитанът със съмнение в гласа.

— Има доста голяма вероятност да успее — увери го адмиралът. — Все пак имаме приблизителна представа за местонахождението на базата им. За съжаление в момента не разполагаме с време и достатъчно хора, за да ги унищожим. А и да можехме да го направим, при едно цялостно нападение крайцерите ще бъдат разрушени, а на мен са ми нужни невредими.

— Така е, сър — съгласи се мрачно Пелаеон и си припомни защо бе дошъл. — Адмирале, пристигна докладът на екипа по претърсването на кораба на Кабарак — и подаде през двойния кръг екрани информационния чип.

За момент блестящите червени очи на Траун се приковаха върху лицето му, като че ли се опитваха да разберат причината за очевидната нервност на капитана. След това безмълвно взе чипа от ръката му и го пъхна в процепа на корабния компютър. Стиснал здраво устни, Пелаеон чакаше върховният адмирал да прегледа доклада.

Траун стигна до края и се облегна назад в креслото. Изражението му беше неразгадаемо.

— Козина от ууки — каза той.

— Тъй вярно, сър — кимна Пелаеон. — Из целия кораб. Следващите няколко секунди Траун помълча и накрая попита:

— Какво е вашето обяснение?

Капитанът се стегна:

— Виждам само едно обяснение, сър. Кабарак не е успял да избяга от уукитата на Кашиуук, Те са го заловили, а по-късно са го пуснали.

— След един месец престой в затвора — адмиралът го изгледа многозначително и добави: — И разпити.

— Почти със сигурност е било така съгласи се капитанът. — Въпросът е какво им е казал.

— Има само един начин да го разберем Траун включи предавателя: — Хангар, говори адмирал Траун. Пригответе совалката ми, ще сляза на повърхността. Искам да ме придружат два ескадрона щурмоваци и два екипажа щурмови бомбардировачи клас „Ятаган“ за въздушно прикритие.

Дежурният офицер отговори, че заповедта е получена, и адмиралът прекъсна връзката.

— Може да се окаже, капитане, че ногрите са забравили на кого трябва да служат — каза той, изправи се и излезе пред кръга екрани. — Време е да им покажем, че тук все още командва Империята. Върнете се на мостика и се подгответе за подходяща демонстрация.

— Слушам, сър — Пелаеон се поколеба: — Искате само напомняне без истинско разрушение, така ли?

Очите на Траун проблеснаха:

— За момента това е достатъчно — каза той студено. — Нека ги накараме да се молят да не променя решението си.