Тъмната сила

ГЛАВА 1

Слънцето, което грееше право срещу тях, приличаше на малко стъклено жълто-оранжево топче. Ярката му светлина бе смекчена от голямото разстояние и автоматичните прегради на илюминаторите. Отвсякъде в очите бодяха с дразнещ блясък малките бели точки на звездите, разпръснати хаотично в наситената чернота на космоса. Точно под кораба, над западната част на Голямата северна гора на планетата Миркр, постепенно настъпваше зората. Това щеше да бъде последното утро за някои от обитателите на гората.

Изправен пред един от страничните илюминатори на мостика на имперския звезден разрушител „Химера“, капитан Пелаеон наблюдаваше как долу на планетата бавно се разстила светлината на деня. Преди десетина минути десантните части докладваха, че са обкръжили целта, а самата „Химера“ вече почти от час бе заела позиция, готова да блокира всеки опит за бягство в космоса. Оставаше само да получат заповед за атака.

Капитанът бавно извъртя глава, колкото да погледне крадешком надясно към върховния адмирал Траун, седнал в креслото зад командното табло. Синьото лице изглеждаше безизразно, блестящите червени очи зорко следяха екраните наоколо. Не беше помръднал, не бе промълвил нищо за доклада на последната наземна част, заела позиция, и Пелаеон усещаше как безпокойство започва да обхваща екипажа на мостика.

Капитанът отдавна се беше отказал от опитите да отгатне следващите действия на Траун. Това, че покойният император го бе направил един от дванайсетимата върховни адмирали в Империята, говореше за доверието, което бе имал в него, още повече че адмиралът не беше човек в истинския смисъл на думата, а всички знаеха предразсъдъците на императора. Освен това за тази година, откак Траун бе поел командването на „Химера“ и се бе нагърбил със задачата да възстанови величието и силата на имперската флота, Пелаеон многократно бе наблюдавал военния гений на върховния адмирал. Капитанът беше сигурен, че каквато и да е причината за забавянето на заповедта за атака, тя е напълно основателна.

Пелаеон поклати глава и отново се обърна към илюминатора. Явно жестът му не остана незабелязан и спокойният глас на Траун се извиси над тихия шум от разговорите на мостика:

— Въпрос ли имате, капитане?

— Не, сър — увери го Пелаеон и се обърна с лице към командния мостик.

Блестящите червени очи се впиха в него изпитателно и капитанът несъзнателно се стегна, готов да посрещне неизбежното смъмряне или дори по-тежко наказание. Все още забравяше, че Траун не притежава легендарния смъртоносен нрав, с който беше прочут лорд Дарт Вейдър.

— Вероятно се питате защо още не нападаме? — предразполагащо подхвърли адмиралът.

— Да, сър — призна Пелаеон. — Струва ми се, че всички части са по местата си.

— Бойните части, да — съгласи се Траун. — Но не и наблюдателите, които изпратих в Хилард сити.

— Хилард сити?! — премига изненадано капитанът.

— Точно така. Едва ли човек с ума и възможностите на Талон Карде ще разположи базата си вдън гората, без да установи тайни отношения със селищата около нея. Хилард сити е твърде далеч от лагера на контрабандистите, за да може някой непосредствено да наблюдава нападението, следователно всяко изненадващо движение в града ще покаже съществуването на тайна връзка. Така ще успеем да разберем кои са агентите на Карде, и да установим наблюдение над тях. Накрая те ще ни отведат при него.

— Тъй вярно, сър — кимна Пелаеон и озадачено смръщи чело: — Значи не очаквате да заловим жив някой от приближените на Карде?

Усмивката на върховния адмирал леко помръкна:

— Нещо повече, според мен частите ни ще открият базата празна и изоставена.

Капитанът погледна през илюминатора към все още не- напълно осветената планета под тях.

— В такъв случай, сър, защо изобщо да ги атакуваме?

— Поради три причини, капитане. Първо, дори мъже като Талон Карде понякога грешат. Нищо чудно в бързината при евакуирането на базата да забрави някаква важна информация. Второ, както вече споменах, нападението ще ни разкрие агентите му в Хилард сити. И, трето, така осигуряваме на наземните си части малко от толкова нужния им боен опит — блестящите червени очи се впиха в лицето на Пелаеон. — Не забравяйте, капитане, че целта ни вече не се ограничава до дребните жалки нападения от последните пет години. С планината Тантис и събраните от покойния император Спаарти цилиндри, които намерихме, инициативата вече е в наши ръце. Много скоро ще започнем да отнемаме една по една планетите от властта на бунтовниците и затова ни е нужна армия, подготвена също толкова добре, колкото офицерите и екипажа на флотата.

— Разбрано, адмирале.

— Чудесно — Траун сведе поглед към екрана пред себе си. — Готови сме. Предайте на генерал Ковел, че вече може да започва.

— Слушам, сър — отвърна Пелаеон, отдръпна се от илюминатора и се настани на мястото си. Провери бързо данните на екрана, включи предавателя и с крайчеца на окото забеляза, че и Траун повтаря движенията му. Може би изпращаше някакво лично съобщение до шпионите в Хилард сити. — Тук е „Химера“. Започнете атаката!

— Прието, „Химера“ — каза във вградения в шлема микрофон генерал Ковел, като внимаваше в гласа му да не проличи презрението, което изпитваше.

Беше абсолютно типично и напълно очаквано. Тичаш напред-назад, все едно хиляди дяволи са по петите ти, за да разположиш войниците и машините на земята, поставяш ги по местата и започваш да чакаш ония надути смотаняци от флотата в безукорните им униформи и хубавите чисти корабчета да си допият чая и най-накрая да те оставят да си свършиш работата.

„Добре, стойте си удобно и се наслаждавайте на гледката“ — подигравателно си помисли той за звездния разрушител горе в космоса. Върховният адмирал Траун щеше да получи всичко — и реален резултат, и добро представление. Генералът се пресегна към командното табло и превключи на своята командна честота.

— Генерал Ковел към всички части: получихме разрешение. Започваме.

Хората му потвърдиха заповедта, стоманената палуба потрепери и огромната крачеща канонерка потегли по своя подвеждащ причудлив начин през гората към базата, на около километър отпред. През бронираното стъкло на предния илюминатор от време на време се виждаха двама следотърсачи на моторни шейни, които обикаляха наоколо, търсейки вражески гнезда и замаскирани капани.

Такива дребни играчки нямаше да могат да помогнат на Карде. През дългогодишната си служба на Империята Ковел бе водил стотици нападения и отлично познаваше страховитите способности на бойните машини, които командваше.

Точно под илюминатора тактическият екран блестеше като украшение, премигащите червени, бели и зелени светлинки показваха позициите на канонерките, обградили базата на контрабандистите в плътен обръч, следотърсачите и въздушните нападателни машини, които в добър боен ред се приближаваха към леговището на Карде.

Добър, но не и безупречен. Канонерката в северния край и бойните машини около нея забележимо изоставаха от останалите в железния обръч.

— Втора част. ускори ход! — заповяда генералът.

— Опитвам се, сър — отвърна далечен стържещ глас през странния заглушаващ ефект на растенията с високо метално съдържание на Миркр. — Пълно е с дебели оплетени лиани, които забавят следотърсачите.

— И канонерката ли забавят?

— Не, сър, но исках да запазя…

— Образцовият синхрон е чудесна цел по време на упражненията в академията, майоре — прекъсна го Ковел. — Но не когато е за сметка на целия боен план. Щом следотърсачите не успяват да постигнат нужната бързина, нека изостанат.

— Слушам, сър.

Генералът изсумтя и прекъсна връзката. Поне в едно върховният адмирал беше прав — хората му се нуждаеха от много повече истински битки, за да достигнат високите умения на имперската войска. Но поне имаха вече суровия материал, от който щяха да израснат бъдещите воини на Империята. Северният фланг промени конфигурацията си, летящите машини излязоха напред, за да заемат мястото на изостаналите моторни шейни, които от своя страна преминаха в ариергард. Енергийният радар избръмча предупредително — приближаваха базата.

— Какво е положението? — попита генералът.

— Всички оръдия са готови за стрелба — докладва оръжейникът, без да отделя поглед от целите на екрана.

— Никаква следа от съпротива, активна или пасивна — добави операторът.

— Бъдете нащрек — заповяда Ковел и отново се включи на командна честота. — До всички части: навлизаме!

За последен път се чу трясъкът от смачканите дървета и канонерката изскочи от гората.

Гледката беше поразителна. Едва видими в предутринния мрак, от всички страни на откритото пространство едновременно едва ли не като на парад от гората изскочиха останалите три канонерки, а летящите машини и шейни, скупчени около краката на канонерките, бързо се разпръснаха, за да обкръжат тъмните сгради.

Генералът внимателно прегледа данните на радара. В базата работеха два енергийни генератора: единият в централната сграда, а другият в една от външните, напомнящи складове постройки. Нямаше следа от включени сензори, оръжия или енергийни полета. Радарът измина сложните си алгоритми и стигна до заключението, че в бараките от външния кръг няма живи същества.

Но в голямата централна сграда…

— Засичаме двайсетина живи същества в голямата сграда, генерале — докладва командирът на четвъртата канонерка. — Всички са някъде в централната част.

— Но не са хора — промърмори операторът.

— Може би използват някакви прикриващи полета — изръмжа Ковел и погледна през илюминатора. Все още не се виждаше никакво движение. — Ще проверим. Щурмови ескадрон: атака!

Задните люкове на летящите машини се отвориха и от всеки изскочиха по осем войници, здраво притиснали лазерните карабини към бронираните си гърди. Веднага след като стъпиха на повърхността, половината заеха позиции за прикритие под частичната защита на надвисналите над тях летящи машини и насочиха оръжията си към сградите в базата, а останалите побягнаха към външната линия от бараки и навеси. Стигнаха безпрепятствено до постройките и спряха, а другите бързо се придвижиха напред. Това беше използвана от векове военна тактика, изпълнена с прекалено старание, каквото Ковел можеше да очаква от пълни новаци. Но от този суров материал той щеше да изгради бъдещата армия на Империята.

Войниците продължаваха да напредват с прибежки към централната сграда, като от време на време от основната група се отделяха по неколцина, за да претърсят малките пристройки отстрани. Първите стигнаха централната сграда и простреляха вратата с бластер. Лекият взрив хвърли отблясъци по близките дървета, войниците объркано се спогледаха и бързо се шмугнаха вътре.

Всичко притихна. Тишината се проточи няколко минути, изрядко нарушавана от кратките заповеди на командирите на ескадроните. Ковел се ослушваше и внимателно наблюдаваше уредите пред себе си. най-накрая в шлема му прозвуча глас:

— Генерал Ковел, тук е лейтенант Барс. Претърсихме и обезопасихме зоната, сър. Няма никой.

Генералът кимна:

— Много добре, лейтенант. Как е вътре?

— Сякаш са си заминали съвсем набързо, сър. Оставили са доста неща след себе си, но май само боклуци.

— Това ще реши екипът по претърсване. Няма ли капани, замаскирани мини или други неприятни изненади?

— Нищо такова, сър. А, живите същества, които засякохме с радара, са от онези дълги космати животни. Те са на дървото, което стърчи над покрива.

Ковел кимна отново. Май се наричаха йосаламири. От няколко месеца Траун отделяше доста време и усилия за глупавите създания, макар че генералът изобщо не можеше да се сети каква полза щяха да имат от тях във войната. Но може би най-накрая хората от флотата щяха да го посветят в голямата тайна.

— Покрийте дървото със защитна мрежа — заповяда той на лейтенанта. — Когато сте готови, се свържете с екипа за претърсване. И работете спокойно. Върховният адмирал иска да разрушим това място до основи и ние с радост ще изпълним заповедта му.

— Много добре, генерале — едва доловимо прозвуча гласът въпреки огромното усилване и изчистването на страничните шумове от компютъра. — Продължете с претърсването.

Седнала пред командното табло на „Волният Карде“, Мара Джейд леко се извърна назад и каза:

— Май това е всичко.

В първия момент Талон Карде сякаш изобщо не я чу. Стоеше неподвижен до илюминатора, втренчил поглед към далечната планета — малък синьо-бял полумесец, показал се над нащърбения край на облетия в слънчева светлина астероид, към който се беше прилепил „Волният Карде“. Мара реши да повтори забележката си, но Карде се размърда:

— Да — тихият му глас не издаваше и намек от чувствата, които изпитваше. — Сигурно си права.

Тя размени поглед с Авис, заел мястото на втория пилот, и отново се обърна към шефа:

— В такъв случай да тръгваме, а?

Карде си пое дълбоко въздух и Мара почувства от изражението му какво означаваше за него базата в Миркр. Тя бе нещо повече от обикновен лагер, беше негов дом. Карде беше изгубил дома си. Чудо голямо! Мара беше губила много повече и въпреки това беше оцеляла.

— Попитах дали да тръгваме — повтори тя.

— Чух — отговори той и проблясъкът на чувства се стопи в познатата подигравателна маска. — Според мен трябва да изчакаме още малко, за да видим дали не сме оставили нещо, което може да ги насочи към базата ни в Риши.

Мара отново погледна към Авис.

— Доста се постарахме — подхвърли заместникът на Карде. — Не мисля, че Риши е назован някъде освен в главния компютър, а той замина с първата група.

— Да кажем — кимна Карде. — Готов ли си да заложиш главата си за това твърдение?

Авис стисна устни:

— Не съвсем.

— И аз не съм. Така че ще чакаме.

— А какво ще стане, ако ни забележат? — настоя Мара.

— Прикриването зад астероиди е най-старият номер в учебника.

— Няма да ни забележат — убедено отвърна Карде. — Съмнявам се дали може да им хрумне такава възможност. Обикновен човек, който бяга от адмирал Траун, ще се спре чак когато се отдалечи на достатъчно разстояние.

„Готов ли си да заложиш живота си за това твърдение?“

— недоволно се запита Мара, но запази въпроса за себе си. Карде беше прав, ако „Химера“ или някой от изтребителите й се насочеха към „Волният Карде“, можеха да включат двигателите и да се прехвърлят в хиперпространството доста преди имперските кораби да стигнат до тях.

Логиката и тактиката на Карде изглеждаха абсолютно убедителни и въпреки това Мара усещаше неприятно трепкане в съзнанието си, което подсказваше, че нещо не е съвсем наред.

Стисна зъби, включи радарите на кораба на пълна мощност и за пореден път провери дали в компютъра е въведена предстартовата програма за прехвърляне в хиперпространството. Сега им оставаше единствено да чакат.

Екипът по претърсване действаше бързо, ефективно и старателно и за половин час си свърши работата.

— Абсолютно нищо! — измърмори кисело Пелаеон, докато прехвърляше отрицателните доклади на екрана. Може и да беше добро учение за наземните сили, но всъщност цялата операция излизаше съвсем безрезултатна. Той се обърна към Траун и добави: — Освен ако вашите наблюдатели не са засекли някакво раздвижване в Хилард сити.

Адмиралът беше втренчил замислен блестящия си поглед в екрана.

— Имаше съвсем леко размърдване — отвърна той, — което приключи още преди да е започнало, но според мен е достатъчно показателно.

Е, поне това беше нещо.

— Тъй вярно, сър. Да заповядам ли на разузнаването да подготви отряд за продължително наблюдение?

— Търпение, капитане. Може и да не се наложи. Прегледайте с радара близкия космос и ми кажете какво виждате.

Пелаеон се обърна към командното табло и натисна няколко клавиша, за да извика данните на екрана. Около тях бяха самата планета Миркр и обичайният ескадрон изтребители, заели защитна позиция около „Химера“. Единственият друг обект наблизо…

— Имате предвид малкия астероид ли?

— Точно така — кимна адмиралът. — Около него няма нищо забележимо, нали? Не, не правете насочено претърсване — добави той още преди подобна мисъл да е хрумнала на капитана. — Нали не искате да подплашим преждевременно пиленцето.

— Пиленцето? — Пелаеон намръщено разгледа отново данните на екрана. Рутинните радарни огледи, направени преди три часа, бяха отрицателни, а оттогава нищо не би могло да се промъкне до астероида, без да го забележат. — С цялото ми уважение, сър, не виждам нещо, което да показва, че там се крие кораб.

— Аз също — съгласи се Траун. — Но това парче скала е единственото по-значително прикритие на почти десет милиона километра от Миркр. Няма друго място, откъдето Карде би могъл да наблюдава операцията ни.

Капитанът нерешително облиза устни:

— С ваше позволение, адмирале, но силно се съмнявам, че Карде е толкова глупав да остане наблизо и да ни изчака да пристигнем.

Блестящите червени очи съвсем леко се присвиха:

— Забравяте, капитане — меко отвърна Траун, — че го познавам. Нещо повече, видях какви произведения на изкуството колекционира — той се обърна към екрана и продължи: — Тук е, сигурен съм. Талон Карде не е само контрабандист. Може би дори изобщо не е обикновен контрабандист. Неговата страст не са парите и стоките, а информацията. Той се стреми към знание повече, отколкото към всичко друго в галактиката, а знанието, какво сме или какво не сме открили тук, е твърде ценно за него, за да пропусне възможността да го добие.

Пелаеон замислено изучаваше профила на върховния адмирал. Тази логика му се струваше доста изкуствена. Но пък неведнъж беше виждал подобни смътни догадки да се потвърждават от действителността и затова не можеше просто да махне с ръка.

— Да заповядам ли на един ескадрон изтребители да провери, сър?

— Търпение, капитане — каза Траун. — Дори и да е настроил радарите си на съвсем лек режим и да е изключил двигателите, Карде ще успее да се прехвърли в хиперпространството далеч преди да го приближи някоя нападателна част — и адмиралът се усмихна: — по-точно всяка нападателна част от „Химера“.

В главата на капитана проблесна неясен спомен: Траун бе посегнал към предавателя тъкмо когато Пелаеон предаваше заповедта на наземните части да започнат нападението.

— Изпратили сте съобщение до флотата — каза той. — И сте го направили тъкмо когато аз заповядах нападението, за да прикриете излъчването.

Синьо-черните вежди на адмирала се вдигнаха одобрително:

— Много добре, капитане, наистина много добре.

Пелаеон усети как на бузите му избива червенина.

Похвалите на върховния адмирал бяха изключително редки.

— Благодаря, сър.

Траун кимна:

— по-точно съобщението ми беше до един кораб — „Насилник“. Ще пристигне след около десет минути. И тогава… — в очите на адмирала лумнаха пламъци: — Ще видим доколко точно съм разгадал същността на Карде.

От говорителите на мостика на „Волният Карде“ прозвуча доклад за претърсването.

— Май не са открили нищо — подхвърли Авис.

— Както вече каза ти, постарахме се — нехайно напомни Мара. Странното усещане, което се бе зародило някъде в главата й, се усилваше. Обърна се към Карде и настойчиво попита: — Може ли вече да изчезваме?

Той намръщено я погледна:

— Недей да се напрягаш, Мара. Няма как да знаят, че сме тук. Не сме засекли насочено претърсване на астероида, а без него няма никакъв начин да открият кораба.

— Освен ако радарите на звездния разрушител не са подобри, отколкото си мислиш.

— Знаем всичко за радарите им — спокойно се обади Авис. — Успокой се Мара, Карде знае какво прави. „Волният Карде“ разполага с най-добрите системи за…

Вратата на мостика се отвори рязко и Мара се обърна. Вътре нахлуха двата ворнскъра на Карде, повлекли човека, хванал нашийниците им.

— Какво правиш тук, Чин? — попита Карде.

— Съжалявам, капитане — задъхано отвърна Чин, заби пети в палубата, дръпна се назад и опъна каишките. Усилията му не бяха особено успешни, хищниците продължиха, макар и по-бавно, да го теглят. — Не успях да ги спра. Май искат да те видят.

— Какво става с вас? — смъмри животните Карде и приклекна до тях. — Нали виждате, че сме заети?

Ворнскърите дори не го погледнаха. Сякаш не го и забелязаха, вторачени напред, сякаш през него. Очите им бяха приковани в Мара.

— Хей — извика Карде и леко цапардоса единия по муцуната. — На теб говоря, Щурм. Какво ти е влязло в главата? — извърна се назад, замълча за момент, проследи отново посоката на втренчените им погледи и попита: — Правиш ли им нещо, Мара?

Тя поклати глава. По гърба й полазиха студени тръпки. Беше виждала този поглед и преди, у много от дивите ворнскъри, на които беше попадала през ужасното тридневно влачене през гората на Миркр с Люк Скайуокър. Само че тогава втренчените погледи на животните не бяха насочени към нея, а към Скайуокър. И то обикновено точно преди да се хвърлят отгоре му.

— Щурм, това е Мара — обърна се отново към животното Карде и му заговори като на малко дете: — Мара, виждал си я хиляди пъти у дома!

Бавно и сякаш неохотно, Щурм престана да се дърпа и обърна муцуна към господаря си.

— Мара — повтори Карде и погледна ворнскъра в очите.

— Тя е наш приятел. Чуваш ли ме, Дранг? — добави той и се протегна, за да стигне муцуната и на другия ворнскър.

— Тя е наш приятел. Разбирате ли?

Дранг като че ли се замисли над думите му и също толкова неохотно като Щурм наведе глава и престана да се дърпа напред.

— Добре — кимна Карде, почеса леко ворнскърите зад ушите и се изправи. — Върни ги долу, Чин. Можеш да ги разходиш в главния коридор, да си поиграете малко.

— Ако намеря свободно място между ония кашони — изръмжа Чин и изтегли каишките. — Хайде, малките, да тръгваме.

С едва доловимо колебание двата ворнскъра му позволиха да ги изведе от мостика. Карде ги изпрати с поглед, вратата се затвори, той се обърна и замислено изгледа Мара:

— Чудя се за какво беше всичко това.

— Не знам — отвърна тя, осъзнавайки напрежението в гласа си.

След като животните, които бяха отвлекли за момент вниманието й, излязоха, смътното предчувствие за надвиснала заплаха се усили. Тя се обърна към командното табло, очаквайки да види как към тях се спуска ескадрон имперски изтребители.

Но екранът беше празен, „Химера“ спокойно стоеше в орбита около Миркр. Радарите на „Волният Карде“ не съобщаваха за никаква заплаха. Но предчувствието й все повече се усилваше.

Изведнъж вече не можеше да стои мирна. Пресегна се към контролното табло и включи двигателите в предстартова подготовка.

— Мара! — подскочи като ужилен Авис. — Какво по…

— Идват! — изръмжа Мара, усещаше напрежението на объркани емоции в гласа си. Зарът беше хвърлен — с включването на двигателите радарите на „Химера“ несъмнено начаса ги бяха засекли. Не им оставаше друго, освен да изчезнат възможно най-бързо.

Тя погледна към Карде, опасявайки се от онова, което щеше да прочете на лицето му. Но той стоеше надвесен над нея в обичайната си поза, насмешливо смръщен.

— Не виждам никой да се приближава към нас — изтъкна той нехайно.

Мара поклати глава, засилвайки молбата в погледа си.

— Повярвайте ми! — настоя, макар че самата не си вярваше докрай, и това още повече я объркваше. — Готвят се да ни нападнат.

— Вярвам ти — спокойно отговори Карде. Може би просто бе разбрал, че вече нямат друг избор. — Авис, направи изчисленията за прехвърляне в хиперпространството. Избери най-лесния курс, стига да не излезем близо до Риши, после ще се прехвърлим отново.

— Карде…

— Мара е мой първи заместник — прекъсна го Карде. — Значи има правото и задължението да взема важни решения.

— Да, но… — Авис сподави напиращите възражения. — Добре — изсъска той през зъби, погледна към Мара и се обърна към навигационния компютър.

— Можеш да потегляш, Мара — продължи Карде и седна в свободното командно кресло. — Гледай колкото може по-дълго астероидът да остане между нас и „Химера“.

— Слушам, сър — отвърна тя.

Смесените й чувства се поизбистряха в гняв и смущение. Отново беше послушала вътрешния си глас. Опитваше се да направи неща, за които много добре знаеше, че не са по силите й, и отново се беше наранила. Подхванала бе нещата откъм грешния край.

Може би това беше последният път, когато към нея се отнасяха като към пръв заместник на Карде. Да се поддържа представата за единно ръководство пред Авис, беше едно, но веднага щом се измъкнеха и Карде имаше възможност да поговори с нея насаме, тя щеше да си плати за стореното. Щеше да бъде истинска късметлийка, ако не я изхвърлеше завинаги от организацията. Завъртя яростно руля на командното табло, носът на „Волният Кард“ се отдръпна от астероида и корабът се насочи към дълбокия космос.

В този момент с проблясъка на лъжливо движение на не повече от двайсет километра от тях от хиперпространството изскочи нещо голямо. Имперски прехващащ кръстосвач.

Авис изпсува изненадано.

— Имаме си компания — изрева той.

— Видях — отвърна Карде спокойно както винаги, но Мара долови изумлението в гласа му. — Колко ни остава до прехвърлянето в хиперпространството?

— Една минута — отговори сковано Авис. — Във външната система има твърде много боклуци, компютърът трудно обобщава.

— Значи ще се надбягваме — въздъхна Карде. — Мара?

— Около седемдесет и три процента — отвърна тя, опитвайки се да изстиска колкото може повече от все още неработещите с пълна мощ двигатели.

Наистина им предстоеше надбягване. С четирите огромни гравитационни генератора, способни да създават притегляне колкото от огромна планета, прехващащите кръстосвачи бяха любимото оръжие на Империята за залавянето на вражеските кораби в космоса. Но след изскачането от хиперпространството на кръстосвача щеше да му е нужна най-малко минута, докато задейства генераторите. Ако за това време „Волният Карде“ успееше да се измъкне от обхват…

— Още посетители — обяви Авис. — От „Химера“ излетяха два ескадрона изтребители.

— Вече стигнахме до почти осемдесет и шест процента от пълната мощност — отвърна Мара. — Ще бъдем готови за прехвърляне в хиперпространството веднага щом навигационният компютър ми подаде координатите.

— Какво става с кръстосвача?

— Гравитационните генератори набират мощност — каза Авис.

Върху тактическия екран на Мара се появи проекция на конус, показваща мястото, където след няколко секунди щеше да се появи прехващащото поле, което нямаше да им позволи да се прехвърлят в хиперпространството. Тя леко промени курса, като се насочи към най-близкия край на конуса и рискува да хвърли поглед към екрана на навигационния компютър. Почти беше готов. Неясните очертания на гравитационната фуния стремително се превръщаха в реалност…

Радарът на компютъра тихо избръмча. Мара стисна здраво трите лоста за управление в хиперпространството, които се подаваха от края на контролното табло, и леко ги притегли към себе си. „Волният Карде“ потрепери и за миг изглеждаше, сякаш прехващачът печелеше смъртоносното състезание. Изведнъж звездите около тях избухнаха в бляскава светлина. Успяха!

Светлината на звездите избледня в пъстротата на хиперпространството. Авис въздъхна облекчено:

— Според вас как са разбрали, че се крием зад астероида?

— Нямам представа — отговори студено Карде. — А ти, Мара?

— Не знам — отвърна тя, без да вдигне глава от екрана пред себе си. Не смееше да погледне към тях. — Може би Траун просто е имал предчувствие. Понякога залага на интуицията си.

— Добре, че не е единственият с предчувствия — подхвърли Авис. Гласът му звучеше малко странно. — Чудесна работа, Мара. Извинявай, че ти се сопнах така одеве.

— Вярно е — присъедини се и Карде. — Наистина свърши чудесна работа.

— Благодаря — измърмори Мара, все още надвесена над контролното табло, и преглътна внезапно избилите в очите й сълзи.

Значи се връщаше. Беше се надявала отчаяно, че откриването на изтребителя на Скайуокър в дълбокия космос е изолиран случай. Някаква щастлива случайност, дължаща се по-скоро на джедая, отколкото на нея. Но не, отново се бе завърнало, както толкова пъти през последните пет години. Предчувствията, проблясъкът на интуицията, шепотът на вътрешния глас, какви трябва да са следващите й действия, натрапчивият непреодолим импулс. Значи скоро щяха да се появят и сънищата.

Тя гневно разтърка очи и с усилие отпусна стиснатата челюст. До болка познатата последователност щеше да я връхлети отново, но този път нещата щяха да са различни. Преди нямаше какво друго да прави с гласовете и упоритите призиви за незабавни действия, освен да страда и да чака пристъпът да отмине. Да страда и да се подготвя да изчезне от скривалището си, когато накрая предадеше себе си и хората около нея.

Но този път не беше сервитьорка в кръчмата във Форлис, наемник на повикване за бандата обирджии на Каприорил, нито дори механик на хипердвигатели, заклещен в мръсните води на коридора Айсън. Сега беше първи заместник-командир на най-мощната контрабандна организация в галактиката и разполагаше със средства и възможност за придвижване, каквито не беше имала преди смъртта на императора. Тези средства щяха да й позволят да намери Люк Скайуокър и да го убие.

Може би тогава гласовете щяха да спрат.

От няколко минути Траун стоеше на мостика пред илюминатора, загледан в далечния астероид и вече ненужния кръстосвач до него. Пелаеон разтревожено помисли, че адмиралът е заел абсолютно същата поза, както когато Люк Скайуокър им избяга при подобен капан. Капитанът сдържаше дъха си, впил поглед в гърба на Траун, и се чудеше дали и този път някой от екипажа на „Химера“ ще бъде екзекутиран заради провала.

Адмиралът се обърна и каза непринудено:

— Много интересно. Обърнахте ли внимание на последователността на събитията, капитане?

— Тъй вярно, сър — предпазливо отвърна Пелаеон. — Целта започна да набира скорост, преди да се появи „Насилник“.

— Точно така — кимна Траун. — Значи възможностите са три: Карде вече е бил решил да потегли, изплашил се е от нещо или… — червените очи на адмирала проблеснаха: — Или по някакъв начин е бил предупреден.

Пелаеон се напрегна:

— Надявам се, не допускате, сър, че някой от нашите хора е предател.

— Не, разбира се — сви устни Траун. — Дори да оставим настрани верността на екипажа, нито един човек на „Химера“ не знаеше за приближаването на „Насилник“, а и никой от прихващащия кръстосвач не би могъл да излъчи съобщение, без да го засечем тук — той се върна при командното табло и седна замислен. — Много интересна загадка, капитане. Ще трябва доста да помисля. А междувременно да се заемем с належащите задачи, като намирането на нови бойни кораби. Дойдоха ли вече някакви отговори на запитванията ни?

— Нищо за отбелязване, адмирале — отвърна Пелаеон и извика необходимите данни на екрана на компютъра, за да освежи паметта си. — Осем от петнайсетте групи, с които се свързах, изразиха интерес, въпреки че не пожелаха да се обвържат с по-конкретно обещание. Все още чакаме отговор от другите.

Траун кимна:

— Ще им дадем още няколко седмици. Ако дотогава не се свържат с нас, ще направим поканата си малко по- принудителна.

— Тъй вярно, сър — Пелаеон се поколеба, но продължи:

— Има още новини от Джомарк.

Върховният адмирал впи блестящия си поглед в него:

— Ще ви бъда много благодарен, капитане — той наблягаше на всяка дума, — ако обясните на благородния майстор Кбаот, че ако все така настоява да запази контактите си с нас, напълно ще провали замисъла на стоенето си на Джомарк. Ако бунтовниците усетят и намек за връзката му с Империята, Кбаот трябва да забрави, че Скайуокър някога ще се появи при него.

— Вече му го обясних, сър — отвърна намръщено Пелаеон. — Няколко пъти. Но той всеки път отговаря, че Скайуокър нямало как да не отиде при него. Освен това настоява да разбере кога ще му изпратим сестрата на Скайуокър.

Траун помисли малко и накрая каза:

— Едва ли ще успеем да му запушим устата, докато не получи онова, което иска. Нито пък ще можем да се похвалим с някакъв що-годе задоволителен резултат от него.

— Да, все мърмори за онова координиране на нападението в Таанаб, което му заповядахте да направи — кимна Пелаеон. — Няколко пъти ме предупреждава, че не може да каже със сигурност кога Скайуокър ще пристигне на Джомарк.

— И че на главите ни ще се стовари страхотно отмъщение, ако това се случи, когато той не е там — изръмжа Траун.

— Да, репертоарът му ми е до болка познат. И вече доста започна да ми омръзва — адмиралът си пое дълбоко дъх.

— Много добре, капитане. Следващия път, когато Кбаот се обади, му кажете, че операцията в Таанаб ще е последната за известно време. Няма голяма вероятност Скайуокър да потегли за Джомарк през следващите няколко седмици — малката политическа криза във върховното командване на бунтовниците, която забъркахме, ще задържи вниманието му поне за такъв период. А що се отнася до Органа Соло и неродените й деца. отсега нататък вземам нещата в свои ръце.

Пелаеон крадешком погледна назад през рамо. До задната врата на мостика мълчаливо стоеше личният телохранител на върховния адмирал — Рък.

— Това означава ли, че ще отстраните от операцията ногрите, сър? — тихо попита той.

— Да не би да имате нещо против?

— Не, сър, но с цялото ми уважение може ли да припомня на върховния адмирал, че ногрите никога не са обичали да ги отстраняват от неизпълнена мисия?

— Ногрите служат на Империята — отсече студено Траун. — Нещо повече, те служат лично на мен. Ще направят това, което им заповядам — той се замисли за миг и продължи: — Но въпреки това ще взема под внимание загрижеността ви. Задачата ни на Миркр вече е изпълнена. Заповядайте на генерал Ковел да прибере хората си.

— Слушам, сър — отвърна Пелаеон и махна на свързочника да предаде нареждането.

— Докладът на генерала да бъде тук след три часа — продължи адмиралът. — Дванайсет часа по-късно искам препоръките му за тримата най-добри пехотинци и двамата най-добре представили се по време на операцията оператори на машини. Петимата да се прехвърлят към операцията в планината Тантис и веднага да заминат за Уейланд.

— Разбрано, сър — кимна Пелаеон, като съвестно си записваше заповедите в документите за Ковел.

Тези препоръки бяха част от обичайната процедура в имперската армия от няколко седмици, откак беше започнала операцията в планината Тантис. Но въпреки това Траун от време на време продължаваше да повтаря заповедите на офицерите. Може би това беше недотам прикрит начин за напомняне колко важно е изпращането на най-добрите войници на Уейланд за плана на върховния адмирал да унищожи бунтовниците. Траун отново погледна през илюминатора към планетата под тях.

— И докато чакаме генералът да се завърне на борда, се свържете с разузнаването и се разпоредете да подготвят екип за дългосрочно наблюдение в Хилард сити — той се усмихна: — Галактиката е огромна, капитане, но дори и човек като Талон Карде не може непрекъснато да бяга. най-накрая ще потърси място за почивка.

Върховният замък на Джомарк не си заслужаваше името, поне според преценката на Хорус Кбаот. Палатът беше нисък и мръсен, на места камъните в зидарията не бяха положени, както трябва, и стърчаха от стената, а цялата сграда, разположена на два високи зъбера на стар вулканичен кратер, изглеждаше странна и някак нечовешка — свидетелство за отдавна изчезналата раса, която я беше построила. Но заради кратера, който заобикаляше замъка от всички страни, и блестящите сини води на Пръстеновидното езеро Кбаот беше готов да признае, че местните жители поне са намерили хубаво място, където да построят палата си. Или храма, или каквото там му е било предназначението. Беше подходящо място за майстор джедай, ако не за друго, поне защото селяните изпитваха страхопочитание към замъка. Освен това тъмният остров в средата на кратера, заради който езерото беше наречено Пръстеновидно, беше подходяща прикрита площадка за кацане на смущаващия безкраен поток от совалки, изпращани от Траун.

Но не за околността, не за властта или дори за Империята мислеше Кбаот, докато стоеше на терасата на замъка и гледаше Пръстеновидното езеро, а за странното проблясване в Силата, което току-що бе усетил.

И преди беше долавял такива проблясъци или поне така си мислеше. Беше му трудно да следва нишките на миналото, които лесно се губеха в мъглата и забързаността на днешния ден. Дори и от собственото си минало пазеше само отблясъци от спомени, кратки отрязъци като от документални исторически записки. Май си спомняше, че някой веднъж му бе обяснил причините за объркването, но самото обяснение отдавна се бе разтопило сред мрака на миналото.

Но това нямаше никакво значение. Паметта, концентрацията, дори собственото му минало не бяха важни. Той беше способен да извика Силата, когато си поиска, и друго нямаше значение. Докато владееше Силата, никой не можеше да го нарани, нито пък да му вземе онова, което притежаваше.

Само че върховният адмирал Траун вече го беше направил. Нима не беше така?

Кбаот огледа терасата. Да, това не беше неговият дом, градът и светът, които той бе избрал да моделира и да управлява по свой си начин. Това не беше Уейланд — земята, която бе изтръгнал от обърнатия в тъмната страна на Силата джедай, на когото императорът беше възложил да охранява съкровищницата в планината Тантис. Той беше на Джомарк и очакваше някого.

Кбаот поглади дългата си бяла брада и се опита да се съсредоточи. Да, точно така, очакваше Люк Скайуокър. Скайуокър щеше да дойде при него заедно със сестра си и нейните неродени близнаци и той щеше да ги превърне в свои последователи. Върховният адмирал Траун му го беше обещал в замяна на помощта му за Империята.

При тази мисъл той потрепери. Помощта, която върховният адмирал искаше от него, му струваше страшно много. За да изпълни задачите си, трябваше да се съсредоточи докрай, да държи под контрол мислите и чувствата си, и то за доста дълго. На Уейланд не му се налагаше да прави такива неща, след като бе победил императорския Пазител.

Усмихна се. Битката с Пазителя наистина беше величествена. Но когато се опита да си я спомни, подробностите се пръснаха като повдигнати от вятъра сламки. Беше толкова отдавна.

Толкова отдавна, колкото трептенето в Силата.

Кбаот поглади брадата си, пръстите му докоснаха медальона, долепен до кожата на гърдите. Стисна топлия метал в дланта си, опитвайки да се пребори с призраците на миналото, да зърне скритото в тях. Да, не грешеше. През изминалите три сезона бе долавял три подобни проблясъка в Силата. Явяваха се изневиделица, задържаха се за известно време и изчезваха. Сякаш някой, който се беше научил как да използва Силата, в един момент изненадващо забравяше за всичко.

Кбаот не разбираше произхода и значението на тези изкривявания в Силата, но тъй като не представляваха заплаха за него, не им отдаваше значение.

Усети как в орбита навлезе имперски звезден разрушител и спря високо над облаците, където никой друг на Джомарк не можеше да го види. Щом паднеше нощта, щяха да го отведат някъде, може би в Таанаб, за да помогне в координацията на поредната имперска атака.

Не изгаряше от нетърпение да изпита усилията и болката. Но си заслужаваше, защото заради тях щеше да получи джедаите. Щеше да ги моделира по свой образ и подобие и те щяха да станат негови слуги и последователи до края на живота си.

И тогава дори върховният адмирал Траун щеше да бъде принуден да признае, че Хорус Кбаот е намерил истинското значение на властта.