Тъмната кула

Сузана в Ню Йорк Епилог

Никой не се стряска и не забелязва малката електрическа триколка, която изниква от нищото в Сентрал Парк; единствените, които я виждат, сме ние. Повечето от хората, които се намират тук, гледат към небето и се наслаждават на първите прехвърчащи снежинки, без да подозират за небивало силната снежна вихрушка, която ще се разрази в навечерието на Коледа. Вестниците ще я нарекат „Виелицата от осемдесет и седма“. А тези посетители на парка, чийто взор не е вперен в бялото небе, наблюдават заинтригувано учениците от горната част на Манхатън, които изпълняват коледни песни. Момчетата носят тъмночервени блейзъри, а момичетата — дебели пуловери в същия цвят. Това е хорът на харлемското училище, който „Поуст“ и конкуриращият го таблоид „Ню Йорк Сън“ наричат още „Розите от Харлем“. Децата пеят стари рождественски химни, преплитайки гласовете си по изумително красив начин, и щракат с пръсти, докато преминават от строфа в строфа — изпълнението им напомня ранното творчество на групи като „Спърс“, „Коустърс“ и „Дарк Дайъмъндс“109. Те стоят недалеч от мястото, където белите мечки водят своето градско съществуване, а песента, която изпълняват в момента, е „Що за дете е това“.

Сред хората, които наблюдават първите снежинки, има един мъж, който Сузана много добре познава, и само при вида му сърцето й подскача до небесата. В лявата си ръка той държи голяма картонена чаша и тъмнокожата жена е сигурна, че вътре има горещ шоколад — от най-хубавия, mit schlag отгоре.

За момент е неспособна да помръдне и ръцете й стоят като замръзнали на таблото на триколесния й скутер. Мислите за Роланд и Патрик са напуснали съзнанието й. Единственото, за което може да мисли, е Еди — Еди, който стои пред нея точно в този момент, тук и сега; Еди, който е отново жив. И има ли изобщо някакво значение, ако това не е Ключовият свят? Ако Ко-Оп Сити се намира в Бруклин (или дори в Куинс!) и възлюбеният й кара „Такуро Спирит“ вместо „Буик Електра“? Изобщо не й пукаше за това. Само едно нещо имаше значение и именно то бе парализирало тялото й и не позволяваше на ръката й да сграбчи стартера и да го завърти, форсирайки чуждоземното превозно средство към мъжа, когото обичаше.

Ами ако не я познае?

Ами ако единственото, което види, е една бездомна негърка, седнала в електрическа количка, чиито батерии съвсем скоро ще се изтощят? Една негърка без пари, без дрехи, без адрес (не и в това къде и кога, кажете благодаря, сай) и без крака? Една бездомна негърка, с която нищо не го свързва? Ами ако все пак я разпознае някъде в дълбините на съзнанието си, ала се отрече от нея по същия начин, както Петър се е отрекъл от Исус, просто защото спомените му са твърде болезнени?

А още по-лошо би било, ако Еди се обърне към нея и Сузана се сблъска с празния, безсилен и изпепелен поглед на дългогодишен наркоман. Ако, ако, ако… Междувременно снегът продължаваше да вали и скоро щеше да погребе целия свят под бялото си покривало.

„Спри да умуваш и иди при него — прозвуча гласът на Роланд в съзнанието й. — Не се сблъска с Блейн, тахийните от «Синия рай» и онази твар под замъка «Дискордия», за да подвиеш сега опашка и да побегнеш, нали така? Мисля, че имаш достатъчно кураж, за да изминеш тези няколко метра.“

Ала тя няма тази увереност, докато не вижда как пръстите й сякаш сами посягат към ръчката на стартера. Преди да го завърти обаче, в главата й отново се разнася гласът на Стрелеца — този път в тона му се долавя някаква уморена веселост.

„Сигурна ли си, че преди това не ти се иска да се отървеш от нещо, Сузана?“

Безногата жена поглежда надолу и вижда револвера на Роланд, затъкнат в колана й — досущ като пистолета на мексикански bandidos или пиратски ятаган. Тя измъква оръжието, отбелязвайки колко удобно приляга в дланта й… сякаш там му е мястото. Раздялата с него е като раздялата с любим. Трябва ли изобщо да прави това? Въпросът е кого обича повече — човека или револвера? Всичко останало зависи от отговора му.

Сузана импулсивно отваря барабана и вижда, че патроните вътре изглеждат стари, а гилзите им са потъмнели.

„Никога няма да гръмнат — мисли си тя… и без да знае откъде й е известно, точно назовава причината за това. — Мокри са.“

Тя насочва цевта към небето, поглежда през нея и изведнъж й става тъжно, макар и да не е изненадана особено — през дулото не прониква никаква светлина. Запушено е. И съдейки по всичко, явно е запушено от десетилетия. Този револвер никога няма да стреля отново. Оказва се, че в крайна сметка няма между какво да избира. Това оръжие вече не става за нищо.

Като продължава да държи револвера с лявата си ръка, Сузана завърта ръчката на стартера и малкият електрически скутер — наречен от нея „Хо Фат 3“, макар че това название вече избледнява от паметта й — безшумно се понася напред. Тя минава покрай зелен контейнер за смет с надпис „ИЗХВЪРЛЯЙТЕ ОТПАДЪЦИТЕ САМО В ПРЕДНАЗНАЧЕНИТЕ ЗА ТОВА МЕСТА!“ и пуска вътре револвера на Роланд. От тази постъпка я заболява сърцето, ала не се съмнява, че е постъпила правилно. Оръжието е тежко и веднага потъва под смачканите опаковки, рекламните брошури и остарелите вестници като камък под вода. Достатъчно дълго време е била стрелец, за да не изпита съжаление при раздялата с такова перфектно оръжие (въпреки че пътешествието между световете го извади от строя), ала в същото време е и жена, чийто взор е устремен в бъдещето; жена, която не поглежда назад, когато е свършила онова, което е трябвало да свърши.

Преди да успее да се добере до мъжа с картонената чаша, той се обръща към нея. Наистина носи пуловер с надпис „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“, но Сузана не обръща почти никакво внимание на това. Единственото, което я интересува, е, че това е той — Едуард Кантор Дийн. Ала след малко дори това става маловажно, тъй като в очите му се чете онова, от което толкова се бе страхувала. Пълно недоумение. Той не я познава.

После Еди се усмихва нерешително — тя помни много добре тази усмивка, обича я и никога няма да я забрави — и Сузана веднага усеща, че не е наркоман. Вижда го на лицето му, но най-вече в очите му. „Розите от Харлем“ пеят и той й подава чашата с горещ шоколад.

— Слава Богу — казва той. — Вече бях решил, че ще трябва да го изпия сам. Че гласовете са плод на въображението ми и че явно полудявам. Това… ами… — Млъква, а недоумението в погледа му придобива огромни размери и към него се прибавя и страх. — Слушай, ти си дошла тук заради мен, нали? Моля те, кажи ми, че не изглеждам като пълен идиот в твоите очи. Защото се чувствам нервен като дългоопашата котка в стая, пълна с люлеещи се столове.

— Не, естествено — отвръща тя. — Искам да кажа, че не изглеждаш като пълен идиот. — Тъмнокожата жена си спомня историята на Джейк за гласовете, спорещи в съзнанието му — как единият крещял, че е мъртъв, а другият — че е жив. И двата били напълно убедени в правотата си. Сузана напълно го разбираше, защото имаше известен опит с някои гласове. С някои особени гласове.

— Слава Богу — въздъхва Еди. — Името ти е Сузана, нали?

— Да — кима тя. — Казвам се Сузана.

Гърлото й е пресъхнало, ала в крайна сметка съумява да произнесе поне тези думи. Тя взима картонената чаша и отпива от шоколада през гъстия слой бита сметана. Вкусът му е сладък и приятен — също като вкуса на този свят. До ушите й достига глъчката на автомобилни клаксони — шофьорите бързат да се приберат, преди снегът да затрупа улиците — и този звук също й се струва не по-малко приятен. Все така усмихнат, Еди се пресяга и избърсва петънцето сметана от носа й. Докосването му я наелектризира и жената знае, че той също е почувствал това. Внезапно й хрумва, че Еди отново ще я целуне за пръв път, че отново ще я люби за пръв път, че отново ще се влюби в нея за пръв път. Навярно и той го знае — възможно е гласовете да са му казали, — ала Сузана е сигурна в това и причината е съвсем проста; тези неща вече са се случили. Ка е колело, както обичаше да казва Роланд, и сега тя е напълно убедена, че това е самата истина. Спомените й за

(Средния свят)

далечното къде и кога на Стрелеца постепенно потъват в мъгла, но тъмнокожата жена си мисли, че ще си спомня достатъчно, за да знае всичко, което се е случило преди, и в това има нещо неизразимо тъжно.

Ала в същото време има и нещо хубаво.

По дяволите, та това е истинско чудо!

— Студено ли ти е? — пита той.

— Не, добре съм. Защо?

— Цялата потрепери.

— Това е заради сметаната. Много е сладка — казва тъмнокожата жена, след което изплезва език и изблизва пухкавия крем, без да откъсва поглед от лицето на мъжа пред нея.

— Дори и сега да не ти е хладно, съвсем скоро ще затракаш със зъби от студ — усмихва се Еди. — По радиото казаха, че довечера температурата ще падне с десет градуса. Затова съм ти донесъл нещичко. — Той бръква в задния си джоб и изважда оттам плетена шапка — от тези, с които можеш да покриеш и ушите си. Сузана поглежда към шапката и вижда две думи, избродирани с червен конец: „ВЕСЕЛА КОЛЕДА“.

— Купих я от „Брендио“ на Пето Авеню — казва мъжът.

Тъмнокожата жена никога не е чувала за „Брендио“. „Брентано“ да — знаеше такава книжарница, — но не и „Брендио“. Но, естествено, в онази Америка, където тя бе израснала, не беше чувала нито за напитката „Ноз-а-ла“, нито за автомобилите „Такуро Спирит“.

— Гласовете ли те накараха да я купиш? — пита насмешливо тя.

Той се изчервява.

— Всъщност… да. Сложи си я.

Шапката просто залепва на главата й.

— Кажи ми нещо — започва Сузана. — Кой е сегашният ни президент? Няма да ми кажеш, че е Роналд Рейгън, нали?

Мъжът й хвърля изумен поглед, след което се усмихва.

— Моля? Онзи стар актьор, който водеше предаването „Дните в Долината на смъртта“? Майтапиш се, нали?

Тя поклаща глава.

— Винаги съм си мислела, че ти си този, който си прави подобни шеги с бедния Рони Рейгън, Еди.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Няма значение. Само ми кажи кой е президент.

— Гари Харт — изрича бавно той, сякаш говори на малко дете. — От Колорадо. За малко да изхвръкне от президентската надпревара през 1980 — както съм сигурен, че знаеш — заради онази работа с „Маймунска работа“. Ала после каза: „Да вървят на майната си всички, които не разбират от майтап“ и продължи кампанията си. Спечели изборите с огромно мнозинство110.

Ала Сузана го наблюдава така съсредоточено, че усмивката му помръква.

— Не се бъзикаш с мен, нали? — пита Еди.

— А ти бъзикаш ли ме за гласовете, които звучат в главата ти и те будят в два посред нощ?

Събеседникът й изглежда потресен.

— Откъде би могла да знаеш това?

— Дълга история. Може би някой ден ще ти я разкажа. — „Стига все още да си я спомням“ — минава през ума й.

— Де да бяха само гласовете — въздъхва младият мъж.

Тя сбърчва чело.

— Какво искаш да кажеш?

— От известно време те сънувам. Вече няколко месеца. Чаках те. Мамка му, та ние изобщо не се познаваме… това е абсолютна психария… имаш ли къде да отседнеш? Не, нали?

Тя клати глава. Имитирайки Джон Уейн (или по-скоро Блейн), безногата жена изрича:

— Не познавам пукнат човек в Додж, страннико.

Сърцето й бие бавно и тежко в гърдите й, ала тя усеща как вътре в нея се надига вълна на неизмерима радост. Всичко ще бъде наред. Не й е известно нищо повече, ала е твърдо убедена в това. Този път ка работи в нейна полза, а силата на ка е огромна. Знае това от собствен опит.

— Ако те попитам откъде те познавам… или откъде си дошла… — Млъква, поглежда я смутено и продължава: — Или как стана тъй, че вече те обичам?

Тя се усмихва. Толкова приятно е да се усмихваш — особено когато половината лице не те боли, защото онова, което я измъчваше (май беше някакъв белег, не помни вече), го няма.

— Захарче — отвръща му тя, — както ти казах, историята е дълга. Някой ден ще ти разкажа всичко… което си спомням. Напълно възможно е да ни предстои и някаква работа. За една компания, наречена корпорация „Тет“. — Тя се оглежда и пита: — Коя година сме?

— Хиляда деветстотин осемдесет и седма — гласи отговорът му.

— И ти живееш в Бруклин, нали? А може би в Бронкс?

Младият мъж, който бе дошъл тук заради сънищата си и гласовете, звучащи в главата му — с чаша горещ шоколад в ръката си и шапка с надпис „ВЕСЕЛА КОЛЕДА“ в задния си джоб — избухна в смях.

— Боже мой, не! Аз съм от „Уайт Плейнс“111! Дойдох с влака заедно с брат си. Той също е тук. Ей го там — искаше да разгледа по-отблизо белите мечки.

Неговият брат. Хенри. Великият мъдрец и непоправим наркоман. Сърцето й се сви.

— Нека ви запозная.

— Не, наистина, аз…

— Слушай, ако ще бъдем приятели, ще трябва да се сприятелиш и с малкото ми братче. С него сме като дупе и гащи. Джейк! Хей, Джейк!

Тъмнокожата жена не бе забелязала момчето, застанало до ограждението, отделящо островчето на полярните мечки от останалата част на парка, ала сега то се обръща и сърцето й за малко да изскочи от гърдите й. Джейк им махва с ръка и се насочва към тях.

— Джейк също те сънуваше — казва й Еди. — Това бе единственото доказателство, че не ми хлопа дъската. Повече от обичайното, де.

Сузана го хваща за ръката — тази така позната, любима ръка — и когато пръстите им се преплитат, си мисли, че ще умре от щастие. Има толкова много въпроси — ще ги зададе съвсем скоро, — ала за момента само един от тях има значение. И когато снегът започва да вали по-силно и снежинките посипват косата, миглите и раменете му, тя го задава.

— Ти и Джейк… каква е фамилията ви?

— Торен112 — отвръща младият мъж. — Немска е.

Преди някой от тях да е успял да каже нещо друго, към тях се присъединява Джейк.

Искате да знаете дали тримата са живели щастливо до края на дните си? Не мога да ви кажа това, защото така става само в приказките. Ала в живота им имаше щастие.

И те наистина живяха.

Под стелещата се и понякога зрима магия на Лъча, който свързва мечока Шардик и костенурката Матурин от двете страни на Тъмната кула, те наистина живяха.

Това е всичко.

И то е достатъчно.

Кажете „благодаря“.