Тъмната кула

ЕДНО

Джейк Чеймбърс изобщо не подозираше, че ръцете му са способни на такава бързина. Знаеше само, че когато се озова от „Синия рай“ обратно в Америка, ризата му — издута отпред като на бременна жена благодарение на Ко — изскочи от дънките му. Рунтавелкото, който все нямаше късмет, когато ставаше въпрос за пътувания между световете (последния път за малко да го сгази едно такси) се изсули навън. Почти всеки друг би бил неспособен да предотврати това падане, но не и Джейк. Ка бе искала това зверче толкова силно, че бе преминала през толкова препятствия, за да го доведе при Роланд. Ръцете на момчето се изстреляха с такава бързина, че за миг станаха почти невидими. Когато се появиха отново, едната му длан бе скрита под рунтавата козина на врата на Ко, а другата придържаше задника му. Джейк положи приятеля си на асфалта и рунтавелкото излая кратко и отсечено; това означаваше „благодаря“ и „не го прави отново“.

— Хайде — подкани го Роланд. — Трябва да побързаме.

Момчето го последва по нагорещения асфалт. Както винаги Ко веднага зае обичайното си място до лявата пета на Джейк. Когато се приближиха до магазина, видяха, че на вратата виси табелка с надпис „ОТВОРЕНО Е, ТАКА ЧЕ ЗАЩО НЕ ВЛЕЗЕТЕ ДА ХВЪРЛИТЕ ЕДНО ОКО?“, също както през 1977. На витрината вляво от вратата бе залепено следното обявление:

ЕЛАТЕ ВСИЧКИ

НА

Събота, 19 юни 1999

На пресечката на шосе № 7 и Клат Роуд

В енорийския дом (отзад)

От 17 до 19.30 ч

На Първа конгрегационна църква

„ВИНАГИ МИ Е МИЛО И ДРАГО ДА ТЕ ВИДЯ, КОМШУ“

„Вечерята с боб ще започне след около час и нещо — помисли си Джейк. — Сигурно вече слагат покривките и разпределят местата.“

Ала вдясно от вратата се виждаше и друго, доста по-странно обявление:

Първа Ловъл-Стоунхамска църква на Пришълците

ЩЕ СЕ ПРИСЪЕДИНИШ ЛИ КЪМ НАС ЗА СЛУЖБАТА?

Неделни служби: 10 ч

Четвъртъчни служби: 19 ч

ВСЯКА СРЯДА Е НОЩ НА МЛАДЕЖТА!!!

ОТ 19 ДО 21 ЧАСА!!!

Игри! Музика! Библейски викторини!

••• И •••

НОВИНИ ЗА ПРИШЪЛЦИТЕ!!!

Хей, тийнейджъри!

ТУК Е КУПОНЪТ!

Ние търсим вратата към небесата.

Ще я потърсите ли с нас?

Джейк изведнъж се сети за Хариган — уличния проповедник от ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица — и се запита коя ли от тези две църкви би го привлякла повече. Навярно разумът му би го тласнал към Първа конгрегационна, ала сърцето му…

— Побързай, Джейк — повтори Роланд и камбанката над вратата звънна, когато Стрелеца я отвори. Отвътре ги лъхнаха приятни аромати, които напомниха на момчето (както бяха напомнили и на Еди) за магазинчето на Тук на главната улица на Капа; кафе и ментови бонбони, тютюн и пикантен салам, зехтин, захар и всевъзможни подправки.

Той последва Роланд в магазина. Е, поне две от нещата му бяха с него — картечния пистолет беше затъкнат в дънките му, а торбата с оризиите се поклащаше на лявото му рамо, осигурявайки бърз достъп на дясната му ръка до половин дузина смъртоносни чинии.

ДВЕ

Уендъл („Чип“) Макавой стоеше зад тезгяха и тъкмо претегляше големичкото парче нарязана, приготвена с мед пуйка за госпожа Тасенбаум, когато звънчето над вратата издрънча, преобръщайки за втори път живота на Чип надолу с главата („преобърна костенурката“, обичаха да казват старите хора, когато колата ти се преобърнеше в канавката). С госпожа Тасенбаум обсъждаха все по-големия брой джетове на езерото Кийуедин… или по-скоро тя обсъждаше това.

Продавачът си мислеше, че госпожа Т. е типичен летовник в много отношения — беше богата като Крез (или ако не тя, поне съпругът й, който се занимаваше с някои от онези „точка-ком“ работи, дето нашумяха напоследък), бъбрива като папагал, напоркана с уиски, и откачена като Хауърд Хюз66 на яка доза морфин. Тя можеше да си позволи цяла яхта с луксозни каюти (и две дузини джетове, които да я теглят), ала бе дошла до пазарчето в тази част на езерото с очукана гребна лодка, която бе вързала на същия кей, където Джон Кълъм връзваше своята лодка до Онзи Ден (с всяка следваща година, която излъскваше историята като старинна мебел от тиково дърво, почтителните нотки в гласа на Чип се увеличаваха; той разказваше за Онзи Ден със същия благоговеен патос, с който Преподобният Конвей говореше за Нашия Бог-Отец). Та тази Тасенбаум беше общителна, нахакана, хубавичка (горе-долу… предполагаше той, ако не обръщаш внимание на грима и лака за коса), тъпкана с пари републиканка. При тези обстоятелства Чип Макавой се почувства напълно оправдан да натисне с палец ъгълчето на кантара — това бе номер, който бе научил от баща си. Старият му бе казал, че на практика е длъжен да прецаква всички летовници, които могат да си го позволят, но никога не трябва да мами местните, дори и да са богати като онзи писател от Ловъл, Кинг ли се казваше? Защо? Защото щеше да се разчуе и в един момент ще се наложи да разчиташ само на тези, които не са от тук, а я пробвай да се издържаш от летовниците през февруари, когато снежните преспи от двете страни на шосе № 7 станат над два метра високи. Е, сега не беше февруари, нито пък госпожа Тасенбаум беше от този край, тъй че всичко си беше тип-топ. Веднага щом листата на дърветата започнеха да пожълтяват, тя и нейният богат-като-Крез точка-ком съпруг щяха да духнат към чифутския си Ню Йорк. Ето защо Чип бе изключително доволен, че успя да превърне шестте долара от сметката й за нарязана пуйка в седем долара и осемдесет цента с едно-единствено докосване на палеца си. Той угоднически побърза да се съгласи с нея, когато жената започна да говори какъв ужасен президент бил Клинтън, макар че бе гласувал два пъти за Бъба67. И щеше да гласува и трети път, стига Конституцията да му позволеше да се кандидатира отново. Бил беше умен, можеше да убеждава онези с чалмите да правят това, което иска, не бе забравил напълно работническата класа и бе имал повече путки от тоалетна чиния.

— И сега този Гор очаква просто да… да се качи на гърба му! — каза госпожа Тасенбаум, докато търсеше чековата си книжка (пуйката на кантара изведнъж бе наддала шейсет грама и Чип прояви благоразумието да спре дотук). — И този човек има наглостта да твърди, че той бил измислил Интернет! Ха! Аз обаче знам по-добре от него! Всъщност дори познавам човека, който наистина изобрети Интернет! — Тя вдигна поглед (палецът на Чип отдавна бе избягал далеч от везната — имаше безпогрешен инстинкт за тези неща) и се ухили дяволито на продавача, след което зашепна поверително: — Няма как да не го познавам, след като спим в едно и също легло вече двайсет години!

Чип се засмя по възможно най-искрения начин, на който бе способен, свали пуйката от везната и я уви в лист бяла хартия. Бе доволен, че бяха загърбили темата за джетовете, понеже съвсем наскоро и той си бе поръчал един от „Вайкинг Мотърс“ в Оксфорд.

— Идеално те разбирам! Този Гор е еба си мазния тип! — Госпожа Тасенбаум закима ентусиазирано и Чип просто се почувства длъжен да продължи. Нямаше да го заболи, нали? — Само виж косата му — как изобщо да повярваш на мъж, който си слага толкова много гел на…

В този момент камбанката над входната врата иззвъня, продавачът погледна натам и се вцепени. Дяволски много вода бе изтекла под мостовете от Онзи Ден, но Уендъл („Чии“) Макавой веднага разпозна мъжа, който бе предизвикал всички онези неприятности навремето. Някои лица никога не се забравят. А и нима не бе усещал в най-потайните дълбини на сърцето си, че човекът с ужасните сини очи не бе приключил работата си и щеше да се върне за него?

Да се върне за него?

Тази мисъл прогони вцепенението му. Чип се обърна и побягна. Ала не беше направил и три стъпки покрай тезгяха, когато в магазина проехтя изстрел — оглушителен като гръмотевица в помещението, което бе доста по-голямо и добре заредено в сравнение с лавката от 77 — и госпожа Тасенбаум изпищя. Трима-четирима от клиентите, които обикаляха между щандовете, се обърнаха с изумени лица, а един от тях мигом се строполи в безсъзнание на пода. Чип имаше време да отбележи, че това бе Роуда Биймър, по-голямата дъщеря на едната от двете жени, загинали тук в Онзи Ден. Изведнъж му се стори, че времето се е прегънало върху себе си и че самата Рут лежи на земята, а до разперените й пръсти се търкаля консерва царевица. Продавачът чу как куршумът бръмва над главата му като разгневена пчела и веднага се закова на място, вдигайки ръце.

— Не стреляйте, господине! — чу се да казва с треперещия, немощен глас на грохнал старец. — Вземете всичко от касата, само не ме убивайте!

— Обърни се! — изрече мъжът, обърнал наопаки световната костенурка на Чип през Онзи Ден; мъжът, заради когото за малко да го убият (бе прекарал в бриджтънската болница цели две седмици, милостиви Исусе!) и който сега се завръщаше като някакво кошмарно чудовище от нечий детски килер. — Всички останали на пода, но ти се обърни, продавачо! Обърни се и ме виж. И добре ме разгледай.

ТРИ

Мъжът се олюля и за момент Роланд си помисли, че ще припадне, вместо да се обърне. Навярно някаква първична, ориентирана към оцеляването част от съзнанието му усещаше, че припадъкът щеше да му донесе сигурна смърт, защото продавачът успя да се задържи на краката си и в крайна сметка се обърна към Стрелеца. Бе облечен почти по същия начин, както преди двайсет и две години — черната вратовръзка и месарската му престилка, вързана високо над кръста, вероятно бяха същите. Косата му бе зализана назад, само дето беше снежнобяла вместо прошарена. Роланд си спомни как кръвта бе шурнала от лявото слепоочие на мъжа, когато куршумът — изстрелян от самия Андолини — го бе улучил. Сега там се виждаше сивата плетеница на някогашните шевове. Стрелеца забеляза, че мъжът сресваше косата си по начин, който афишираше белега, вместо да го прикрива. Или бе извадил невероятен късмет, или беше спасен от ка. Роланд смяташе, че ка бе по-вероятното обяснение.

Когато погледите им се срещнаха, синът на Стивън Дисчейн видя тревогата и ужаса в очите на продавача и предположенията му веднага се потвърдиха. Да, това определено беше работа на ка.

— Имаш ли коламобил, камиономобил или так-си? — попита Роланд, насочил дулото на револвера си към корема на злополучния собственик.

Джейк пристъпи напред.

— Какво караш? — намеси се той. — Това има предвид.

— Камион! — изхленчи собственикът на магазина. — Пикап. „Интернешънъл Харвестър“. Ей го там, отпред на паркинга. — При тези думи той бръкна толкова рязко под престилката си, че Роланд за малко да го застреля; добре, че продавачът не забеляза нищо. Всички посетители бяха легнали по очи на пода, включително и жената пред кантара. Стрелеца подуши мириса на месото, което тя купуваше в момента на появата им, и стомахът му изкъркори. Беше уморен, гладен и смазан от скръб, а трябваше да обмисли и свърши още толкова много неща! Джейк би казал, че има нужда от малко „разпускане“, ала Роланд не виждаше никаква възможност за отдих (поне в близко то бъдеще).

Когато ръката на продавача отново се показа, в треперещите му пръсти подрънкваше връзка ключове. Те проблеснаха, улавяйки лъчите на следобедното слънце, и Стрелеца примигна. Първо човекът с бялата престилка бе пъхнал ръка под дрехата си, без да поиска разрешение (и на всичкото отгоре го бе направил бързо), а сега размахваше лъскави метални предмети, за да заслепи противника си. Роланд имаше чувството, че прави всичко възможно, за да бъде застрелян. Но нима не бе действал по същия начин и в деня на засадата? Магазинерът (който тогава бе доста по-пъргав и кръстът му не бе превит като на вдовец) бе тръгнал след двамата стрелци, подобно на котка, която се бута в краката ти, докато не я настъпиш, сякаш изобщо не забелязваше куршумите, свистящи около тях (нито пък онзи, дето го бе улучил). Стрелеца си спомни, че по някое време продавачът бе започнал да говори за своя син, все едно чакаше реда си в бръснарницата и се чудеше как да запълни времето си. Продавачът бе станал техен ка-май, а ка често проявяваше благосклонност към тези хора, поне докато не й писнеше от странностите им и не ги изметеше от света.

— Вземете камиона, вземете го и си тръгвайте! — извика им собственикът на магазина. — Ваш е! Подарявам ви го! Наистина!

— Ако не спреш да размахваш тези проклети ключове пред лицето ми, сай, ще взема не камиона, а живота ти! — заплаши го Роланд. Зад тезгяха имаше друг часовник. Стрелеца отдавна беше забелязал, че този свят е пълен с часовници, сякаш хората си мислеха, че по този начин могат да уловят времето. Четири без десет, което означаваше, че бяха изминали девет минути от пристигането им в Ключовия свят. Времето препускаше. Някъде наблизо Стивън Кинг вече бе излязъл на следобедната си разходка и се намираше в смъртна опасност, ала не знаеше това. Ами ако вече бе умрял? Те — всъщност Роланд — смятаха, че гибелта на писателя ще отекне мощно като Лъчетръс, но можеше и да не стане така. Нищо чудно и последиците от смъртта му да не бъдат внезапни.

— Колко път има оттук до Търтълбек Лейн? — попита Стрелеца.

Беловласият сай само го изгледа с разширени от ужас очи. Никога през живота си Роланд не бе изпитвал по-голямо желание да застреля човек… или поне да го фрасне с дръжката на револвера по главата. Продавачът имаше глупавия вид на коза, заклещила се в някаква дупка.

В този момент жената, която лежеше пред кантара, проговори. Тя вдигна глава към Роланд и Джейк — както си лежеше по корем, с ръце на гърба.

— Това не е в Ловъл, господине. Дотам има поне седем-осем километра.

Само един поглед в очите й — кафяви и големи, изплашени, но не и обезумели от страх — бе достатъчен на Роланд, за да реши, че му трябва именно тя, а не стария продавач. Освен ако…

Той се обърна към Джейк:

— Ще можеш ли да ни закараш дотам с камиона на продавача?

Стрелеца видя, че момчето изгаря от желание да отговори утвърдително, ала впоследствие си дава сметка, че не може да си позволи да провали мисията им с нещо, което не бе опитвал никога през живота си.

— Не — въздъхна Джейк. — Ами ти?

Роланд бе наблюдавал как Еди кара колата на Джон Кълъм. Не изглеждаше толкова трудно… но не трябваше да забравя хълбока си. Роза му бе казала, че сухото разкривяване се разпространява бързо — като пожар, раздухван от силен вятър — и той вече знаеше какво бе имала предвид тя. Преди да отидат в Кала Брин Стърджис, болката го бе прорязвала само от време на време, докато сега му се струваше, че ставата му е инжектирана с нажежено до бяло олово, след което са я увили с бодлива тел. Болката бе обхванала целия му крак от бедрото до глезена му. На Роланд му бе направило впечатление как Еди си служеше с педалите, натискайки ту този, който караше колата да забързва, ту онзи, който я караше да забавя ход — и все използваше десния си крак. Което означаваше, че ставата му щеше да е подложена на постоянно натоварване.

Не мислеше, че ще може да направи това — не и ако искаше да стигнат благополучно до Търтълбек Лейн.

— Мисля, че не — рече Стрелеца. Той взе ключовете от продавача и погледна към жената, лежаща пред кантара за месо. — Стани, сай — нареди.

Госпожа Тасенбаум направи това, което се искаше от нея, и когато се изправи на крака, Роланд й връчи ключовете. „Продължавам да срещам полезни хора на това място — помисли си той. — Ако и тази жена се окаже добра като Кълъм, навярно нещата няма да се прецакат.“

— Ще откараш мен и младия ми приятел до Ловъл — каза Стрелеца.

— До Търтълбек Лейн — кимна непознатата.

— Право думаш, казвам благодаря.

— Ще ме убиете ли, след като ви закарам дотам?

— Само ако започнеш да ни разтакаваш.

Тя се замисли за момент, сетне кимна:

— Добре. Да тръгваме.

— Успех, госпожо Тасенбаум — обади се продавачът, когато поеха към вратата.

— Ако не се върна — заяви жената, — запомни само едно: моят съпруг измисли Интернет — той и приятелите му, отчасти в „Кал-Тек“, отчасти в гаражите им. Той, а не Албърт Гор.

Стомахът на Роланд отново изкъркори. Той се протегна над тезгяха (продавачът побърза да се отдръпне от него, сякаш Стрелеца беше чумав), грабна увитата пуйка на жената и напъха три резена в устата си. Останалото връчи на Джейк, който изяде две парчета и веднага погледна към Ко — рунтавелкото се взираше в месото с нескрито любопитство.

— Ще получиш своя дял, когато се качим в пикапа — обеща му Джейк.

— Пикапа — изджавка Ко, след което добави, наблягайки върху думата: — Дял!

— Бооожичко! — зяпна продавачът.

ЧЕТИРИ

Акцентът на продавача може и да беше готин, но това не можеше да се каже за камиона му. Скоростите му например се сменяха по стандартния начин, а Айрийн Тасенбаум от Манхатън не бе карала подобна кола от времето, когато все още бе Айрийн Кантора от Стейтън Айлънд. Що се отнася до лоста за скоростите… тя никога през живота си не бе управлявала автомобил с подобно праисторическо приспособление.

Джейк седна до нея, стъпвайки от двете страни на въпросния лост, заедно с Ко (който още дъвчеше с наслада от пуешкото) в скута си. Роланд се разположи на седалката за пътници, като се опитваше да не се мръщи от болката в хълбока му. Айрийн забрави да натисне амбреажа, когато запали колата. Харвестърът подскочи напред и в следващата секунда се закова на място. За щастие сновеше по пътищата на Северен Мейн още от средата на шейсетте и поради тази причина движенията му напомняха тези на застаряващ мъжкар вместо на жребец в разцвета на силите си; в противен случай Чип Макавой щеше да изгуби най-малко една от витрините си. Ко се вкопчи в скута на момчето и от устата му изскочи парче пуйка, съпроводено от думи, които бе научил от Еди.

Айрийн се вторачи в рунтавелкото с ококорени от изумление очи.

— Това животинче не каза ли току-що „еба си“, млади човече?

— Не обръщайте внимание на думите му — рече Джейк. Гласът му трепереше. Часовникът със свинската зурла вече показваше четири без пет. Също като Роланд, момчето имаше чувството, че времето изтича като пясък между пръстите им. — Използвайте амбреажа и ни измъкнете по-_скоро_ оттук.

За щастие схемата с различните скорости бе отпечатана на върха на лоста и все още се различаваше. Госпожа Тасенбаум натисна съединителя и подкара камиона на заден ход. Харвестърът излезе на шосе № 7, движейки се на тласъци, сетне се закова по средата на бялата лента. Жената отново завъртя ключа, осъзнавайки, че пак е забравила да задържи амбреажа достатъчно дълго, за да предотврати задавянето на мотора. Роланд и Джейк вече се бяха вкопчили в прашното табло, където един избелял стикер прогласяваше: „АМЕРИКА! ОБИЧАИТЕ Я ИЛИ СЕ ИЗМИТАЙТЕ ОТ ТУК!“ с букви в червено, бяло и синьо. Всъщност спазматичният им ход се оказа доста полезен за тях, защото точно в този момент голям камион, натоварен с дървени трупи — просто нямаше начин Стрелеца да не се сети за онзи, който се бе разбил последния път, когато бяха тук — изкачи хълма северно от магазина. Ако харвестърът бе напуснал паркинга с нормален ход, със сигурност щяха да бъдат ударени от появилата се машина (и най-вероятно убити). Камионът с трупите изви встрани и клаксонът му нададе рев, докато задните му гуми вдигаха облаци пушилка.

Съществото в скута на момчето — което изглеждаше на госпожа Тасенбаум като кръстоска между куче и енот — отново излая.

„Еба си“. Бе почти сигурна в това.

Собственикът на магазина и другите клиенти се бяха наредили от другата страна на стъклото и ги зяпаха с нескрито любопитство. Жената изведнъж разбра как се чувстваха рибите в аквариума.

— Госпожо, можете ли изобщо да карате това нещо? — извика момчето. На гърба си носеше някаква износена торба. Приличаше й на чанта за вестници, само дето беше кожена и като че ли бе пълна с чинии.

— Мога, младежо, не се притеснявай! — Айрийн Тасенбаум беше едновременно ужасена и… нима това не й харесваше! Харесваше й и още как. През последните осемнайсет години тя изпълняваше ролята на украшение на великия Дейвид Тасенбаум, поддържаща роля в бляскавия му живот, дамата, която казваше „Опитай едно от тези“, когато минаваха покрай отрупаните с ордьоври маси на множеството партита. Сега изведнъж бе станала център на нещо и вътрешният й глас й нашепваше, че то бе от изключително значение.

— Поеми си дълбоко дъх — каза й мъжът със суровото, загоряло от слънцето лице. Блестящите му сини очи се спряха на нейните и в този миг всички други мисли излетяха от съзнанието й. Освен това усещането беше адски приятно. „Ако това е хипноза — помисли си тя, — трябва да се учи в училище.“ — Задръж го, сетне издишай. И най-накрая подкарай това нещо, в името на баща си!

Айрийн Тасенбаум изпълни указанията му и изведнъж денят й се стори по-ярък — почти искрящ, — а в ушите й изведнъж зазвучаха някакви пеещи гласове. Прелестни гласове. Дали радиото на харвестъра беше включено, настроено на някаква станция за класическа музика? Нямаше време да проверява. Откъдето и да идваше тази музика, беше изключително приятна. И успокояваща… като дълбокото поемане на въздух.

Госпожа Тасенбаум натисна за пореден път амбреажа и запали двигателя. Този път машината пое безотказно назад и се върна на пътя, без нито веднъж да се запъне. Жената се опита да я подкара напред и вместо на първа, превключи директно на втора скорост, отпускайки неволно съединителя. Така за малко да убие отново целия ентусиазъм на харвестъра, ала този път той явно се смили над шофьора си, защото се заклатушка бавно по шосето сред симфонията на проскърцващите бутала и мистериозното тракане изпод предния капак.

— Знаеш ли къде е Търтълбек Лейн? — попита Роланд, докато се движеха на север. Далеч пред тях, до табела с надпис „КЪМПИНГ ЗА МИЛИОНИ“, някакво синьо микробусче излезе на пътя.

— Да — отвърна тя.

— Сигурна ли си? — присви очи Стрелеца. Последното нещо, което искаше, бе да губят скъпоценното си време в лутане по разни затънтени селски пътища.

— Да. Имаме приятели, които живеят там. Семейство Бекхард.

Роланд замълча, опитвайки се да си спомни къде бе чувал това име. После се сети. Така се казваше собственикът на къщата, където той и Еди бяха провели последното си съвещание с Джон Кълъм. Стрелеца усети как нещо го жегна болезнено в сърцето, когато в паметта му изплува споменът за Еди — кипящ от енергия и воля за живот, какъвто беше в онзи буреносен следобед.

— Добре — рече. — Вярвам ти.

Айрийн му хвърли бегъл поглед.

— За къде си се разбързал така, господине? Също като белия заек от „Алиса в Страната на чудесата“ си. Толкова ли важна среща имаш?

Стрелеца поклати глава.

— Няма значение. Просто си карай. — Погледна към часовника на таблото, но той не работеше — бе спрял много отдавна, а стрелките му бяха застинали на (естествено) 9:19. — Навярно още не е твърде късно — промърмори мъжът, докато далеч пред тях синият микробус лъкатушеше между бялата лента и южното платно. Госпожа Тасенбаум тъкмо щеше да каже нещо остроумно за хората, които са започнали да пият преди пет, ала в този момент бусът се върна на северното платно, превали следващото възвишение и изчезна в посока към Ловъл.

Жената веднага забрави за него. Имаше далеч по-интересни неща, за които да мисли. Като…

— Не сте длъжни да ми отговорите, ако не искате — започна тя, — но трябва да призная, че съм адски любопитна: вие пришълци ли сте, момчета?

ПЕТ

Брайън Смит е прекарал последните няколко нощи заедно с ротвайлерите си, близначетата Булет и Пистъл68 — в „Къмпинг за милиони“, който се намира от горната страна на пътя Ловъл-Стоунхам. Тук, край реката, е страхотно) (местните наричат разхлопанапга дървена конструкция, свързваща двата бряга, „Мост за милиони“, което според Брайън е доста добра шегичка). Освен това от време на време тук се отбиват и разни хипари от Суидън, Харисън и Уотърфорд, които продават дрога. Брайън обича да се отпусне, обича да се надруса, както искате го кажете, и този съботен следобед е точно в такова състояние… е, не е напушен до козирката, но тревичката го е омаяла достатъчно, за да му отвори вълчи апетит. Добре, че в централния магазин имат от онези десертчета „Марс“. Те просто са върхът, когато си напафкан.

Той излиза от зоната на къмпинга и поема по шосе № 7, без да се огледа дали не се задават автомобили, след което възкчиква: „Уффф, пак забравих!“ За щастие шосето пустее. По-късно — особено в периода между Четвърти юли и Ценя на труда — движението ще бъде доста натоварено дори и в тези затънтени дебри и най-вероятно Брайън няма да излиза много-много. Той прекрасно знае, че не е кой знае какъв шофьор; още една глоба за превишена скорост или талон за неправилно паркиране и сигурно ще му вземат книжката за шест месеца. Отново.

Сега обаче пътят е чист; само някакъв пик-лив-ап, но той е на повече от половин километър зад него.

— Гълтай пушилката ми, каубой! — крясва Брайън Смит и се изхилва. Не знае защо е казал „каубой“, при положение че искаше да каже „гълтай пушилката ми, копеле“, но важното е, че звучи добре. Звучи на място. Той забелязва, че е навлязъл в другото платно, и коригира курса си. — Отново съм на пътя, скъпа! — виква и отново се разтърсва от неудържим кикот. „Отново съм на пътя, скъпа“ е добро попадение и той винаги го използва, особено пък ако става въпрос за момичета. Брайън много се кефи, когато върти волана от едната на другата страна, при което бусът му описва лъкатушни зигзаги по шосето, а той самият тръска глава и възкликва: „Бъррррр! Сигурно съм прекалил със скапания сироп за кашлица!“ Знае много такива майтапи — веднъж дори си мислеше да напише книга, наречена „Шантави пътни истории“ — и това ако не е майтап! Брайън Смит да напише книга — досущ като онзи Кинг от Ловъл!

Той включва радиото (гумите на буса заорават в банкета сред облаци прах и за малко да хлътнат в канавката) и хваща Стийли Дан, който пее „Хей, деветнайсет!“. Яко парче! Кво да си говорим, направо кърти мивки /Брайън дави повече газ, стимулиран от музиката. Когато поглежда в огледалото, вижда кучетата си Булет и Пистъл, които надничат над задната седалка с блеснали очи. За миг шофьорът си мисли, че гледат към него и си мислят какъв готин пич е господарят им, но после се чуди как може да е толкова глупав. Зад шофьорската седалка има стиропорен охладител с половинкилограмова пържола в него. Брайън смята по-късно да си я опече на открит огън нейде на територията на „Къмпинг за милиони“. Да, пържолата и още няколко марсчета за десерт, дърти Исусе! Марсчетата са просто суперяки/

— Дан’ сте пипнали пражолата ми! — заканва се Брайън Смит на ротвайлерите, докато гледа блесналите им очички в огледалото. Този път бусът минава в отсрещното платно със скорост от осемдесет километра в час… а отпред го чака остър завой. За щастие — или за нещастие, в зависимост от гледната ви точка — шосето е чисто и нищо не може да спре неотклонния ход на Брайън Смит в северна посока.

— Няма да пипате пражолата, тва ми е вечерята! — Той казва „вечерятааа“, също както би направил и Джон Кълъм, но лицето, което се мръщи в огледалото за обратно виждане, е лицето на Шийми Руиз. Приликата им е убийствена.

Шийми сякаш е близнак на Брайън Смит.

ШЕСТ

Айрийн Тасенбаум вече караше камиона с по-голяма увереност, независимо от праисторическата скоростна система. След около четиристотин метра трябваше да завие надясно, а това никак не й се искаше, защото нямаше как да мине без съединителя. Спътниците й обаче искаха да отидат на Търтълбек Лейн, а това бе единственият път, по който можеше да се стигне дотам.

Пришълци! Бяха й казали, че са пришълци, и тя бе убедена в това, но кой друг би повярвал? Може би Чип Макавой и Преподобният Питърсън от тази шантава Църква на пришълците, но кой друг? Съпругът й? Абсурд. Никога. Ако нещо не можеше да бъде запечатано в микрочип, Дейвид Тасенбаум никога нямаше да го вземе насериозно. Тя се запита — напоследък доста често си задаваше този въпрос — дали не беше прекалено късно да се разведе на четирийсет и седем годишна възраст.

Тя превключи на втора, но след като свърна надясно, трябваше отново да мине на първа, понеже раздрънканият стар пикап започна да се дави и да пухти. Айрийн си помисли, че някой от пътниците й ще направи някоя остроумна забележка (и току-виж кучето-мутант на момчето отново се изцелило с „еба си“), но синеокият мъж беше единственият, който проговори:

— Не изглежда по същия начин — отбеляза.

— Кога беше тук за последен път? — попита го жената. Колебаеше се дали да мине отново на втора, ала впоследствие реши да остави нещата такива, каквито си бяха. „Ако не се е счупило, не го поправяй“, обичаше да казва Дейвид.

— Преди доста време — рече мъжът. Тя го поглеждаше крадешком; в него имаше нещо странно и екзотично, което бе най-силно в очите му. Сякаш бяха виждали неща, които тя дори не бе сънувала.

„Стига! — каза си. — Сигурно е някакъв позьор, преоблечен като каубой, дошъл от Портсмут, Ню Хемпшир.“

Ала се съмняваше. Момчето и екзотичното му куче също изглеждаха странно, но не и в сравнение с мъжа с изпитото лице и странните сини очи.

— Може би предния път сте дошли от другия край — предположи момчето.

Спътникът му се замисли и кимна.

— Другият край от страната на Бриджтън ли е? — попита той жената.

— Да — потвърди тя.

Човекът със странните сини очи отново кимна.

— Значи отиваме в къщата на писателя.

— „Сара Лафс“ — веднага каза жената. — Страхотна къща. Виждала съм я от езерото, но не знам коя алея точно…

— Деветнайсета — каза мъжът. В момента минаваха покрай номер 27. В тази посока номерата се намаляваха.

— Прощавайте за директния въпрос, но какво толкова искате от него?

— Да спасим живота му — отговори момчето.

СЕДЕМ

Роланд веднага разпозна стръмно спускащата се алея, въпреки че последния път, когато я бе видял, по навъсеното небе се носеха черни гръмотевични облаци и вниманието му бе насочено към светещите тахийни. Този ден обаче наоколо не се забелязваха никакви летящи създания — били те тахийни или не. Покривът на къщата бе постлан с медни плочи вместо с керемиди, а горичката бе превърната в ливада, ала алеята бе същата — отляво на пътя се виждаше същата табелка с надпис „САРА ЛАФС“, а отдясно се издигаше знакът с цифрите 1 и 9. Отвъд бе езерото — искрящо синьо на фона на ослепителните следобедни лъчи.

От ливадата се чуваше бръмченето на някаква неголяма машина. Роланд погледна към Джейк и сърцето му се сви, когато зърна пребледнялото му лице и разширените му от ужас очи.

— Какво? — попита неговият дин. — Какво има?

— Не е тук, Роланд — въздъхна момчето. — Нито той, нито някой от семейството му. Само човекът, който коси тревата.

— Глупости, не можеш да… — започна госпожа Тасенбаум.

— Знам го! — извика й Джейк. — Просто го знам, госпожо!

Роланд гледаше момчето с удивление… но в сегашното си състояние Джейк или не го разбра, или изобщо не го забеляза.

„Защо лъжеш, Джейк? — помисли си Стрелеца. Следващата му мисъл обаче гласеше: — Естествено, че не лъжеш.“

— Ами ако вече се е случило? — попита момчето. Да, той бе загрижен за Стивън Кинг, но Роланд не смяташе, че това бе единственото, за което се тревожеше. — Ами ако вече е умрял и семейството му не е тук, защото полицията ги е извикала и…

— Още не се е случило — прекъсна го неговият дин, ала това бе единственото, в което бе сигурен. „Какво точно знаеш, Джейк, и защо не искаш да ми кажеш?“

Ала в момента нямаше никакво време да размишлява над това.

ОСЕМ

Синеокият мъж говореше спокойно с момчето, ала изобщо не изглеждаше спокоен на Айрийн Тасенбаум; никак даже. Тя изведнъж си даде сметка, че пеещите гласове, които бе чула пред магазина на Чип, се бяха променили. Песента им продължаваше да е все така сладостна, но сега в нея сякаш се долавяше и някаква нотка на отчаяние. Висок, умолителен тембър, от който слепоочията й запулсираха.

— Как може да си сигурен в това? — извика момчето на име Джейк на мъжа — който най-вероятно бе неговият баща, предположи Айрийн. — Как може да си толкова абсолютно сигурен?

Вместо да отговори на въпроса на детето, мъжът на име Роланд впери пронизващо сините си очи в нея. Госпожа Тасенбаум мигом почувства как кожата й настръхва.

— Продължавай напред, сай, ако ти е угодно.

Жената погледна към стръмно спускащата се алея и рече:

— Ако го направя, може и да не успея да върна обратно тази кофа с ръждясали болтове.

— Ала ще трябва да го сториш — отсече Роланд.

ДЕВЕТ

Човекът, който косеше тревата, беше крепостният селянин на Кинг, предположи Роланд, или както там се наричаше в този свят. Косата му, подаваща се под сламената шапка, беше побеляла, но гърбът му бе изправен и як и явно носеше без усилие бремето на годините. Когато камионът се заклатушка по стръмната алея, мъжът спря косачката и се обърна към тях, след което изключи машината. В същото време вратата от другата страна на шофьора се отвори и Стрелеца скочи на земята. Щом го видя, крепостникът на Кинг побърза да свали капелата си; според Роланд жестът му бе абсолютно несъзнателен. В следващия миг погледът му се спря на огромния револвер, който висеше на хълбока на непознатия, и очите му се разшириха от изумление, при което мрежата от бръчки около тях изчезна напълно.

— Здравейте, господине — каза крепостникът с нескрито любопитство. „Мисли си, че съм пришълец — каза си Стрелеца. — Също като нея.“

А нима двамата с Джейк не бяха пришълци… поне в известен смисъл? Нима не се бяха появили в такова време и място, за които подобни неща бяха нещо съвсем обикновено?

И където времето направо препускаше.

Преди човекът да успее да продължи, Роланд го засипа с порой от въпроси:

— Къде са те? Къде е той? Къде е Стивън Кинг? Говори, човече, и гледай да ми кажеш истината!

Сламената шапка се изплъзна от ръцете на човека и се приземи грациозно до краката му на току-що окосената трева. Лешниковите му очи се вторачиха в Стрелеца — така безпомощните птици наблюдават пълзящата към тях змия.

— Родата му е оттатък езерото, в оназ къща дет’ я имат там — рече слугата. — Дет’ беше на Шиндлер едно време. Май са на некво парти. Стив рече, че ще отиде при тях, след кат’ се поразходи. — Човекът посочи към малкия черен автомобил, чиято предница надничаше зад къщата.

— Къде се разхожда? — изстреля Роланд. — Ако знаеш, веднага кажи на тази дама!

Беловласият мъж погледна през рамо и отново се обърна към непознатия човек с вид на каубой.

— Ам’ че по-лесно ще е направо аз да ви закарам.

Стрелеца се замисли над това. Да, в началото определено щеше да е по-лесно. Накрая обаче… дали нямаше да стане по-трудно, когато Кинг щеше да е или спасен, или изгубен? Бяха открили жената на пътя на ка. Колкото и малка да бе ролята й, първо бяха намерили нея по Пътя на Лъча. В края на краищата това бе най-важното. Що се отнася до скромната й роля, в никакъв случай не трябваше да съдят прибързано за тези неща. Нима той и Еди не бяха смятали, че Джон Кълъм, когото бяха срещнали на около три колела северно оттук, ще изиграе незначителна роля в тяхната история? А какво бе станало в крайна сметка?

Всичко това профуча през съзнанието му за по-малко от секунда; цялата информация, която му трябваше (Еди би я нарекъл „предчувствие“), поднесена във вида на ярка мисловна стенограма.

— Не — рече и посочи с палец зад рамото си. — Кажи на нея. Веднага.

ДЕСЕТ

Момчето — Джейк — се бе облегнало апатично на седалката, а ръцете му висяха отпуснати от двете страни на тялото му. Причудливото куче се взираше загрижено в лицето на хлапето, но Джейк не даваше никакви признаци да го забелязва. Очите му бяха затворени и Айрийн Тасенбаум първо си помисли, че е припаднал.

— Синко?… Джейк?

— Виждам го — промълви момчето, без да вдига клепачи. — Не Стивън Кинг — него не мога да го достигна, — а другия. Трябва да го забавя. Как мога да го забавя?

Госпожа Тасенбаум бе слушала достатъчно от диалозите, които съпругът й водеше със себе си по време на работа, за да се досети веднага, че въпросът на Джейк бе адресиран към самия него. В същото време нямаше никаква представа за кого говори хлапето — знаеше само, че не бе Стивън Кинг. Което означаваше, че оставаха около шест милиарда други възможности.

436

Въпреки това отговори на самонасочения въпрос, защото от личен опит знаеше кое бе онова, което все забавяше нея.

— Жалко, че не му се ходи до тоалетната — рече тя.

ЕДИНАЙСЕТ

Ягодите в Мейн още не са узрели — малко е раничко за тях, — но пък има малини. Джъстин Андерсън (от Мейбрук, Ню Йорк) и Елвира Туутейкър (приятелката й от Ловъл) се разхождат покрай шосе № 7 (Елвира го нарича „Старият път за Фрайбърг“) с пластмасовите си кофи и берат от храстите, поникнали по протежението на стария каменен зид (дълъг близо километър). Той е построен още преди сто години от Гарет Маккийн — прапрадядото на човека, с когото Роланд Дисчейн от Гилеад разговаря точно в този момент. Ка е като колело, ако още не сте го разбрали.

Двете жени се наслаждават на разходката си, но не защото обичат толкова много малините (Джъстин признава, че никога не хапва от своите; семенцата попадат между зъбите и), а защото така могат да разменят последните новини около уважаваните си семейства и да се посмеят малко, припомняйки си годините, когато приятелството им беше в началото и все още представляваше най-важното нещо в живота им. Бяха се запознали в колежа „Васар“ преди хиляда години и заедно носеха Маргаритката при завършването на предпоследния курс. Точно за това си говорят, когато синият микробус — Джъстин веднага разпознава, че е „Додж Караван“ от 1985, защото най-големият й син си купи точно такъв, когато семейството му започна да се разраства — се появява иззад завоя на немския ресторант на „Мелдър“. Той криволичи от едното в другото платно, а гумите му вдигат облаци прах, когато заорават ту в южния, ту в северния банкет. Втория път, когато прави това — внезапно бусът се е понесъл стремително към тях, — Джъстин си мисли, че като нищо ще хлътне в канавката и ще се преобърне (като „преобърната костенурка“, както обичаха да казват през четирийсетте в колежа „Васар“), ала е последния момент шофьорът овладява машината и я връща на шосето.

— Внимавай, този човек сигурно е пиян! — извиква разтревожено Джъстин. Тя дръпва Елвира назад, но пътят им е препречен от стария каменен зид с малинови храсти. Бодлите се впиват в панталоните им („слава Богу, че никоя от нас не беше с шорти“_, ще си помисли Джъстин по-късно… когато има време да си помисли) и отскубват миниатюрни вълма тъкан._

Джъстин си мисли, че трябва да прегърне приятелката си през рамо и да се претъркулят над високия до бедрата им зид — да направят задно премятане, както обичаха да казват в часовете по физическо в гимназията, — но преди да се застави да го стори, синият микробус вече е отгоре им, ала само профучава покрай тях и продължава по шосето.

Джъстин го гледа как отминава сред приглушеното бумтене на рокмузика. Сърцето й бие тежко в гърдите, а на езика си усеща металическия вкус на повишения адреналин. Синият бус продължава да лъкатуши от двете страни на бялата лента. Шофьорът му се мъчи да промени курса и се връща в дясното платно, ала ето че гумите отново заорават в чакъла по банкета, вдигайки във въздуха облаци жълтеникав прах.

— Божке, надявам се Стивън Кинг да види този задник! — възкликва Елвира. Преди шестстотин-осемстотин метра се разминаха с писателя и се поздравиха с него — почти всеки от града го бе виждал по време на следобедните му разходки.

Сякаш шофьорът чува, че Елвира Туутейкър го нарича „задник“, защото стоповете на буса пламват, машината отбива встрани и спира. Когато вратата се отваря, гърмящата музика забумтява още по-силно. Двете жени чуват как водачът — който е мъж — крещи на някого (Елвира и Джъстин изпитват искрено съжаление към човека, принуден да пътува с този шофьор в прекрасния юнски следобед). „Дан сте го пипнали! — вика той. — Не е за вас, чувате ли ме?“ Сетне водачът слиза от буса и се прехвърля над каменния зид, като си помага с пръчка, след което се скрива в храстите. Синият бус стои на шосето с отворена врата и включен двигател — от единия му край излиза синкав дим, а от другия — хардрок.

— Какво ли прави? — пита нервно Джъстин.

— Най-вероятно е слязъл да пусне една вода — отвръща приятелката й. — Но ако господин Кинг има късмет, може и да е другото. Така ще има време да напусне шосе № 7 и да се върне на Търтълбек Лейн.

Изведнъж на Джъстин вече не й се берат малини — единственото, което иска, е да се върне вкъщи и да си направи силен чай.

Мъжът се връща накуцвайки от храстите и използва пръчката си, за да се прехвърли обратно през каменния зид.

— Май нуждата не е била голяма — казва Елвира и когато некадърният шофьор се качва в буса си, двете застаряващи дами се споглеждат и започват да се кикотят като малки момиченца.

ДВАНАЙСЕТ

Роланд гледаше как беловласият мъж дава указания на жената — нещо от сорта, че по Уорингтън Роуд щели да стигнат най-бързо, — след което Джейк отвори очи. Изглеждаше смъртно изтощен.

— Накарах го да спре и да се изпикае — каза момчето. — Сега оправя нещо под седалката си. Не знам точно какво, но няма да го забави за дълго. Това е лошо, Роланд. Нямаме никакво време. Трябва да вървим.

Стрелеца погледна към жената, надявайки се, че е взел правилното решение, когато предпочете тя да остане на волана.

— Знаеш ли как да стигнеш дотам? Разбра ли всичко?

— Да — рече тя. — Първо по Уорингтън Роуд, а оттам по шосе № 7. Понякога ходим да вечеряме там. Знам много добре маршрута.

— Не мога да ви гарантирам, че ще му пресечете пътя — рече белокосият мъж, — но мисля, че тъй ще стане. — Той се наведе, вдигна шапката си и започна да я чисти от стръкчетата току-що окосена трева, полепнали по нея. Движенията му бяха бавни и протяжни, като че ли вършеше това насън. — Ам’ че да, тъй ми се струва. — Сетне пъхна капелата под мишница, вдигна юмрук към челото си и коленичи пред странника с големия револвер. И защо не?

От непознатия струеше бяло сияние, което го обгръщаше като ореол.

ТРИНАЙСЕТ

Когато Роланд отново се напъха в кабината на харвестъра — усилие, затруднено допълнително от непрекъснато увеличаващата се болка в десния му хълбок, — ръката му случайно докосна крака на Джейк и той изведнъж разбра какво криеше момчето и защо. Младият му спътник се боеше, че ако сподели опасенията си със своя дин, може да разконцентрира вниманието му. Не, не ставаше въпрос за ка-шум — ако беше така, Роланд също щеше да го почувства. Не, как можеше да има ка-шум между тях, когато ка-тетът им вече се бе разпаднал? Необикновената им сила — онова, което бе по-могъщо от всички тях накуп и навярно произтичаше от самия Лъч — бе изчезнала. Сега те бяха просто трима приятели (четирима заедно с рунтавелкото), обединени от една цел. И Джейк знаеше, че можеха да спасят Кинг. Можеха да спасят писателя и да се приближат с една стъпка към Кулата благодарение на това си дело. Ала един от тях щеше да загине.

Джейк знаеше и това.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

В този момент една стара поговорка — бе я научил от баща си — осени Роланд. „Щом ка повелява така, тъй да бъде.“ Добре; тъй да бъде.

През дългите години, по време на които преследваше човека в черно, Стрелеца би се заклел, че нищо във Вселената не е в състояние да го накара да се отрече от Кулата; нима не бе убил и собствената си майка още в началото на прокълнатия си поход? Но през всичките тези години не бе имал нито приятели, нито деца, нито (макар и да не искаше да си го признае, ала бе вярно) сърце. Беше омагьосан от онзи студен романс, който необичащите често бъркат с любовта. Сега обаче имаше син, бе получил втори шанс и се беше променил. Знанието, че един от тях трябва да умре, за да спасят писателя — че задругата им трябва да претърпи още един ужасен удар толкова скоро след загубата на Еди, — нямаше да го накара да се разридае. Не, Стрелеца просто щеше да направи всичко възможно той — Роланд от Гилеад, а не Джейк от Ню Йорк — да бъде новата жертва.

Дали момчето бе узнало, че е разбулил тайната му? Нямаше никакво време да се тревожи за това.

Той затръшна вратата на камиономобила и погледна към жената.

— Айрийн ли се казваш? — попита.

Тя кимна.

— Потегляй, Айрийн. Искам да караш така, сякаш те гони самият Сатана и иска да те озлочести. Тръгвай по Уорингтън Роуд. Ако не го видим там, ще поемем по Седмопът. Нали така?

— Абсолютно си прав — заяви госпожа Тасенбаум и включи на първа със завидна лекота.

Двигателят изрева, но камионът започна да се движи назад, сякаш бе толкова изплашен от задачата, която им предстоеше, че предпочиташе да свърши в езерото. Тогава тя натисна амбреажа и старият харвестър подскочи напред и запъпли нагоре по алеята, оставяйки синкав дим и мирис на изгоряла гума след себе си.

Праправнукът на Гарет Маккийн ги гледаше как си отиват със зяпнала уста. Горкият човечец нямаше и най-малка представа какво бе станало преди малко, ала усещаше, че страшно много зависи от онова, което тепърва щеше да се случи.

Може би всичко.

ПЕТНАЙСЕТ

Обстоятелството, че така му се допика, бе супершантаво, защото последното нещо, което направи Брайън Смит, преди да напусне „Къмпинг за милиони“, беше да пусне една вода. А и след като се прехвърли зад каменния зид, можа да изцеди единствено няколко капки въпреки парещото усещане, че мехурът му всеки момент ще се пръсне. Той горещо се надява да няма проблеми с простатата; последното нещо, от което се нуждае, са неприятности със старата му простата. Има си предостатъчно други проблеми, космати Исусе!

Е, добре де, така и така е спрял, защо не провери стиропорния охладител зад седалката — кучетата го зяпат с изплезени езици. Брайън се опитва да го натика под шофьорското място, но не става — пространството не е достатъчно. Единственото, което му остава да направи, е да посочи с пръст към ротвайлерите си и да им каже да не барат охладителя и месото в него, защото това е вечерята му. Хрумва му, че ако слушат, може да сложи част от пържолата в тяхната „Пурина“. Това са почти философски размишления за стандартите на Брайън Смит — изобщо не му идва наум, че момее просто да вдигне охладителя и да го сложи на празната седалка до себе си.

— Дан сте го пипнали! — кресва за пореден път на домашните си любимци и се пъха зад волана. Затръшва вратата, хвърля бърз поглед в огледаното за обратно виждане, вижда двете възрастни дами (преди не ги бе забелязал, защото не гледаше пътя, докато минаваше покрай тях) и им махва с ръка — поздрав, който те няма да видят, понеже задното стъкло не е чистено от столетия. Когато отново подкарва микробуса по шосе № 7, по радиото звучи „Гангстерска мечта 19“ на Оут-Рей-Джъс и Брайън усилва звука, при което машината отново започва да криволичи от двете страни на бялата линия — просто той е от хората, които не могат да настроят радиото, без да го гледат). Рапът е супер! Метълът също! Единственото, от което се нуждае сега, за да направи деня си идеален, е песен на Ози69 — „Лудият влак“ например!

И няколко марсчета.

ШЕСТНАЙСЕТ

Госпожа Тасенбаум излезе с гръм и трясък на Търтълбек Лейн, карайки на втора. Двигателят на стария пикап виеше като обезумял (ако на таблото имаше уред за измерване на оборотите в минута, сигурно щеше да експлодира), а забравените инструменти отзад танцуваха степ в ръждясалото си легло.

Интуицията на Роланд не беше силна като тази на Джейк, ала поне се бе срещал със Стивън Кинг и го бе хипнотизирал. Това бе създало силна връзка между двамата — ето защо Стрелеца не бе особено изненадан, когато докосна съзнанието, което бе недостъпно за момчето. Навярно не пречеше, че Кинг не си мислеше за тях.

„Той често се разхожда — каза си Роланд. — Когато е сам, чува Песента на Костенурката и знае, че трябва да свърши работата си. Онази, която все отлага. Е, приятелю, днес ще сложим край на това.“

Ако, разбира се, успееха да го спасят.

Той се наведе над Джейк и стрелна с поглед жената.

— Не можеш ли да накараш тази прокълната от боговете каруца да се движи по-бързо?

— Мисля, че мога — отвърна госпожа Тасенбаум, след което се обърна към момчето: — Наистина ли можеш да четеш мисли, синко, или това е само игра между теб и твоя приятел?

— Да ги чета не, но да ги докосвам мога — рече Джейк.

— Надявам се да ми казваш истината — въздъхна жената, — защото Търтълбек е неравна и на места е широка само едно платно. Ако усетиш нещо да се задава от отсрещната страна, веднага ми кажи.

— Ще го сторя.

— Чудесно. — Айрийн Тасенбаум се ухили широко, показвайки зъбите си. И последните й съмнения се бяха изпарили — това бе най-хубавото нещо, което й се бе случвало. Най-_вълнуващото_ нещо. Както бе чула пеещите гласове, сега изведнъж осъзна, че може да види лицата в короните яа дърветата от двете страни на пътя, които ги наблюдаваха. Бяха много — цяла тълпа. Можеше да почувства надигането на някаква неизмерима сила навсякъде около тях и бе изкушена от шеметната мисъл, че ако натисне докрай педала на газта, ръждясалият пикап на Чип Макавой ще полети по-бързо от скоростта на светлината. Захранван от енергията, която струеше около тях, той можеше да надбяга дори времето.

„Хайде да видим“ — каза си Айрийн Тасенбаум и подкара харвесгъра по средата на пътя, натисна съединителя и превключи скоростния лост на трета. Старият камион не полетя по-бързо от скоростта на светлината и не надбяга времето, но стрелката на скоростомера стигна до осемдесет… и продължи да пълзи нагоре. Пикапът превали един хълм и полетя за кратко във въздуха, след което гумите му се приземиха върху асфалта и той се понесе по нанадолнището.

Най-накрая някой да бъде щастлив; Айрийн Тасенбаум изкрещя от възторг.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Стивън Кинг прави две разходки — кратка и дълга. Кратката го отвежда до пресечката на Уорингтън Роуд и шосе № 7, след което писателят се връща у дома — в „Сара Лафс“ — по същия път. Този маршрут е дълъг пет километра. Дългата разходка (така се казва и една от книгите му, написана под псевдонима Ричард Бакман, преди светът да се промени) го отвежда до пресечката на Уорингтън, откъдето поема по шосе № 7 и го следва до Слаб Сити Роуд, сетне се връща по шосе № 7 и върви до Бери Хил, без да свива по Уорингтън. Прибира се вкъщи откъм северния край на Търтълбек Лейн — този маршрут е дълъг шест километра. Днес Стивън Кинг решава да си направи дълга разходка, но когато стига до пресечката на шосе № 7 и Уорингтън Роуд, спира и си мисли дали да не се върне по краткия път. Винаги внимава, когато върви по шосе № 7, въпреки че трафикът тук е слаб дори и през лятото; движението е натоварено единствено по времето на Фрайбъргския панаир, а той няма да започне преди първата седмица на октомври. Видимостта при повечето участъци е добра — ако се задава някой лош (или пиян) шофьор, можеш да го забележиш от шестстотин-седемстотин метра, което означава, че ще имаш достатъчно време, за да се отдръпнеш встрани. Има само едно място, където видимостта ти е ограничена — и това е хълмът точно зад кръстовището на Уорингтън Роуд. Кинг го нарича „миокардовия баир“, защото сърцето му яко се озорва, докато го изкачи, но нали точно затова прави тези глупави разходки в края на краищата? Да рекламира онова, което телевизионните водещи наричат „сърдечно здраве“? Отказал е пиенето, отказал е дрогата, почти е отказал цигарите, прави упражнения. Малко ли е?

Ала гласът в главата му продължава да му шепне. „Разкарай се от главния път — му казва той. — Връщай се вкъщи. Ще имаш един час, преди да се присъединиш към останалите на партито, вихрещо се на другия край на езерото. Можеш да свършиш малко работа. Дори и да започнеш следващата история за Тъмната кула — вече си мислил над нея, нали?“

Да, така е, но вече има история, върху която работи, и тя много му харесва. А да се върне към света на Кулата е все едно да заплува в дълбоки води. Може да се удави. Въпреки това, докато стои на този кръстопът, внезапно осъзнава, че ако се върне по-рано, ще направи точно това. Просто няма да може да се спре. Ще се заслуша в онова, което понякога нарича Вес’-Ка Ган — Песента на Костенурката (или Песента на Сузана — понякога). Ще зареже сегашната история, ще обърне гръб на познатите места и отново ще се хвърли в тъмните води. Правил го е четири пъти досега, но този път ще трябва да преплува цялото разстояние до другия бряг.

Или ще го преплува, или ще се удави.

— Не — казва писателят. Говори си на глас, и защо не? Тук никой няма да го чуе. До ушите му достига далечното ръмжене на приближаваща се кола — а може би две? Едната на шосе № 7, а другата — на Уорингтън Роуд, — но това е всичко.

— Не — повтаря той. — Първо ще си довърша разходката, а после отивам на купона. Днес няма да напиша нито ред повече. Особено пък за Кулата.

И така, той оставя кръстовището зад гърба си и започва да се изкачва по хълма с ограничената видимост. Стивън Кинг върви към приближаващия се додж, без да знае, че върви към своята гибел. Ка на рационалния свят иска той да умре; а ка на Първоначалието_ иска да остане жив и да продължи да пее песента си. В този слънчев следобед в Западен Мейн неудържимите сили се насочват към оста на мирозданието и за пръв път след оттеглянето на Първоначалието всички светове се обръщат към Тъмната кула, издигаща се в края на Кан’-Ка Но Рей (приблизително „Алените поля на нищото“). Дори Пурпурният крал престава да надава зловещите си писъци. Защото Тъмната кула е тази, която ще реши._

— Всеки избор изисква жертви — казва Кинг и никой не го чува освен птиците, и той самият няма никаква представа защо е изрекъл тези думи, ала ни най-малко не е разтревожен. Писателят редовно си мърмори нещо — сякаш Пещерата на гласовете се намира в главата му и ражда ярки (макар и не винаги интелигентни) прозрения.

Той крачи енергично, размахвайки ръце покрай обутите си в сини дънки бедра, без да подозира, че сърцето му

(не)

бие последните си удари, че съзнанието му

(не)

ражда последните му мисли, че гласовете

(не)

правят последните си пророчески прозрения.

— Вес’-Ка Ган — казва той, очарован и привлечен от звученето на тази фраза. Обещал си е да не задръства фантасмагориите си за Тъмната кула с непроизносими думи от някакъв измислен (да не кажем „шибан“) език редакторът му Чък Верил от Ню Йорк и без това ще изхвърли повечето от тях — но в съзнанието му непрекъснато изникват подобни думи и звукосъчетания — ка, ка-тет, сай, сох, кан-той (това поне го има и в романа му „Град Отчаяние“), тахийн. Кирит Унгол на Толкин и Великият незрящ свирач Нйарлатхотеп на Хауърд Лъвкрафт могат да му дишат праха.

Той се засмива, след което започва да пее песента, която е чул от един от гласовете. Мисли си, че може би ще я използва в следващата книга за Стрелеца, когато отново се вслуша в гласа на Костенурката. „Комала-ком-нов! — пее си той, докато върви. — Има млад мъж: със пищов! Младият мъж е нещастен, избяга гаджето само!“

И кой е този млад мъж:? Еди Дийн или Джейк Чеймбърс?

— Еди — изрича Кинг на висок глас. — Еди е човекът с пистолета. — Дотолкова е погълнат от мислите си, че изобщо не вижда покрива на синия додж, който се появява на хоризонта пред него, нито пък забелязва, че превозното средство не се движи по пътя, а по банкета, където се разхожда той. Дори не чува оглушителния рев на камиона, тресящ се по шосето зад гърба му.

ОСЕМНАЙСЕТ

Въпреки динамичния ритъм на раппарчето Брайън чува стърженето по капака на охладителя и когато хвърля поглед към огледалото, е едновременно ужасен и възмутен от видяното. Булет, който винаги е бил по-дръзкият от ротвайлерите, е напуснал багажното отделение и се е качил на прашната седалка. Той маха радостно с опашка, а муцуната му е заровена в охладителя на Брайън.

При подобен случай всеки разумен шофьор би отбил встрани от пътя, за да се погрижи за непослушното си животно. Брайън Смит обаче никога не се е славел със здравия си разум, особено пък когато е зад волана. Шофьорската му книжка е недвусмислено доказателство за това. Вместо да спре буса, той се обръща надясно, като държи волана с лявата си ръка и се опитва да избута плоската глава на ротвайлера с другата.

— Дан’ си пипнал пражолата ми! — крещи шофьорът на кучето, докато доджът се понася по банкета в дясната част на шосе № 7. — Чуйш ли ме, Булет? Перколяса ли, що ли? Дан’ си пипнал пражолата ми! — Той успява да отмести муцуната на песа, ала козината по черепа на ротвайлера е прекалено къса, за да има къде да го хване. Без да е гений, Булет осъзнава, че му остава още една възможност да грабне месото, увито в бялата хартия — месото, излъчващо апетитната миризма. Той се пъха под ръката на Брайън и сграбчва суровата пържола в челюстите си.

— Пускай, бе! — крещи господарят му. — Пускай ми пражолата… ВЕДНАГА!

За да си осигури по-добра опора, Брайън притиска силно ходилата си в пода. За съжаление педалът за газта се намира точно под десния му крак. Микробусът се стрелва напред към билото на хълма. Шофьорът му е толкова ядосан и афектирай, че напълно е забравил къде се намира (на шосе № 7) и какво прави (кара бус). Единственото, което го интересува в момента, е как да изтръгне бъдещата си вечеря от зъбите на ротвайлера си.

— Пускай, бе! — вика той и дърпа „пражолата“. Булет обаче не го слуша — маха с опашка и ръмжи гърлено (борбата за храна се е превърнала в игра). Хартията, в която е увито месото, се разкъсва. Микробусът вече е напуснал очертанията на пътя. От двете му страни прелитат стари борове, облени от прекрасните следобедни лъчи — омайна изумрудено-златиста мъгла. Брайън обаче мисли само за месото. Няма никакво намерение да яде омазана с кучешки слюнки пържола и песът трябва да запомни добре това.

— Дай ми я, бе! — кресва Брайън Смит и изобщо не забелязва мъжа пред микробуса, нито пък камиона, който заковава рязко зад него, едната му врата се отваря и оттам изскача върлинест каубой, а големият револвер с дръжка от сандалово дърво се изсулва от кобура и пада на прашната земя; светът на Брайън Смит се е стеснил до едно много лошо куче и парче сурово месо. Докато той и ротвайлерът му дърпат яростно пържолата, върху бялата опаковъчна хартия разцъфват кървави рози подобни на татуировки.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

— Ето го! — изкрещя момчето на име Джейк, ала Айрийн Тасенбаум нямаше нужда от подобни обяснения. Стивън Кинг носеше дънки, карирана риза и бейзболна шапка. Вече бе отминал кръстовището на Уорингтън Роуд и шосе № 7 и в момента изкачваше хълма — оставаха му около три четвърти до върха.

Тя натисна съединителя и превключи на втора с бързината на автомобилен състезател, зърнал знамето на квадратчета, след което зави рязко наляво, вкопчена във волана с двете си ръце. Камионът на Чип Макавой се наклони рязко, но не се преобърна. Айрийн зърна отблясъка на слънчевите лъчи върху каросерията на превозното средство, което преваляше възвишението точно в този момент, и чу как мъжът с каубойските дрехи крещи:

— Спри зад него!

Тя се подчини, макар и да забеляза, че приближаващият се микробус бе напуснал очертанията на шосето и бе напълно възможно да се вреже в тях. Да не говорим, че в такъв случай Стивън Кинг щеше да бъде премазан в метален сандвич между двете превозни средства.

В този момент вратата на харвестъра рязко се отвори и мъжът на име Роланд се изстреля навън.

След което събитията се развиха с мълниеносна бързина.

ЕДНО

Това, което се случи, бе дяволски елементарно: болният хълбок на Роланд го предаде. Той се строполи на колене с вик, в който се преплитаха ярост, болка и ужас, след което слънчевата светлина внезапно помръкна за миг, когато Джейк прелетя над него в убийствен плонж. Ко остана в кабината на пикапа, лаейки като обезумял:

— Ейк-Ейк! Ейк-Ейк!

— Джейк, не! — изкрещя Стрелеца. Видя с ужасяваща яснота всичко, което се случи. Момчето сграбчи писателя през кръста в мига, в който синьото превозно средство — което не приличаше нито на камион, нито на кола, а на странна кръстоска между тях — ги връхлетя сред оглушителна какофония от дисхармонични звуци. Джейк завъртя Кинг наляво и го закри с тялото си, поемайки удара. Някъде зад Роланд, който стоеше на колене, подпрял разкървавените си длани на прашната земя, жената от магазина нададе смразяващ кръвта писък.

— ДЖЕЙК, НЕ! — извика отново Стрелеца, ала вече бе твърде късно. Момчето, което възприемаше като свой син, изчезна под синьото возило. Роланд зърна една мъничка ръка, вдигната във въздуха — никога нямаше да я забрави, — след което тя също изчезна. Кинг, който бе ударен първо от Джейк, а сетне и от микробуса зад него, бе запратен към горичката и се строполи на три метра от мястото на сблъсъка. Приземи се на дясната си страна, а главата му се удари в един камък с такава сила, че шапката му изхвръкна. После се претъркули — може би искаше да се изправи на крака, ала ококорените му, празни очи по-скоро свидетелстваха за липсата на каквито и да било съзнателни намерения.

Шофьорът завъртя рязко волана и возилото му профуча на сантиметри от Роланд, като запрати облаци прах в лицето му, вместо да го прегази. Бусът вече бе забавил ход; явно водачът му бе решил да натисне спирачката, макар и със закъснение. Той се удари странично в пикапа, завъртя се и блъсна Кинг отново, този път както си лежеше на земята. Роланд чу изхрущяването на чупеща се кост, последвано от болезнения вик на писателя, и най-накрая разбра на какво се дължеше болката в десния му хълбок. Никакво сухо разкривяване не бе имало.

Той се изправи неуверено на крака, отбелязвайки мимоходом, че болката е изчезнала напълно. Сетне погледна към неестествено извитото тяло на Стивън Кинг под лявата предна гума на синьото возило и с жестоко злорадство си каза: „Идеално! Идеално! Ако някой трябва да умре тук, нека си ти! Майната му на пъпа на Ган, майната им на историите, които излизат от него, майната й на Тъмната кула! Нека ти да бъдеш този, който ще умре, а не моето момче!“

Рунтавелкото профуча като стрела покрай Роланд, устремен към Джейк, който лежеше по гръб на земята до микробуса, а ауспухът бълваше синкавите си изпарения директно в очите му. Ко не се поколеба и за секунда; той захапа торбата с оризиите, която продължаваше да виси на рамото на момчето, и започна да го тегли сантиметър по сантиметър в желанието си да го отдалечи от буса. Силните му крака се впиваха в земята, вдигайки облаци прах, а ботушите на Джейк оставяха двойни следи в килима от борови иглички.

Роланд се дотътри до момчето и падна на колене до него. Първата му мисъл беше, че Джейк е добре. Крайниците му изглеждаха здрави, слава на всички богове, а белегът, който започваше от горната част на носа му и прорязваше голобрадата му буза, всъщност представляваше ръждива смазка, а не кръв, както бе предположил първоначално. От ушите му течеше кръв, да, както и от устата му, ала може би просто бе прехапал бузата си или…

— Иди и виж писателя — промълви Джейк. Гласът му бе спокоен, не се долавяше никаква болка. Говореше така, сякаш седяха около открития огън, на който току-що бяха приготвили вечерята си, очаквайки някоя от забавните истории на Еди.

— Писателят може да почака — отсече неговият дин, а в главата му се въртяха следните мисли: „Току-що станах свидетел на чудо. Чудо, дължащо се на гъвкавото, неузряло тяло на момчето и меката почва под него, когато камиономобилът на този кучи син го блъсна.“

— Не — продума Джейк. — Не може. — В мига, щом помръдна, опитвайки се да се изправи, ризата му се опъна и Роланд видя ужасяващата вдлъбнатина в гръдния му кош. От устата на момчето бликна още кръв и когато то се опита да заговори отново, се закашля. Сърцето на Роланд се сви като изстискам парцал в гърдите му и за момент той даже се запита как можеше изобщо да продължава да бие при вида на тази гледка.

— Еееееееейк! — зави Ко така жално, че Стрелеца настръхна.

— Не говори — рече му неговият дин. — Може да имаш нещо счупено или да си пукнал някое ребро.

Джейк завъртя глава настрани. Изплю кръвта, насъбрала се в устата му — част от нея потече по бузата му, подобно на тютюн за дъвчене — и сграбчи Роланд за ръката. Хватката му беше силна, също както и гласът му, а всяка дума бе произнесена бавно и отчетливо.

— Всичко ми е счупено — пророни. — Аз умирам, Роланд — зная го, защото ми се е случвало и преди. — След което каза онова, което Стрелеца си бе помислил, преди да напуснат „Сара Лафс“. — Щом ка повелява така, тъй да бъде. Сега виж човека, когото дойдохме да спасим!

Бе невъзможно да не се подчиниш на заповедта, четяща се в очите и тона на момчето. Всичко бе свършило — Ка на Деветнайсетицата бе дошла до своя край. С изключение на Кинг може би. Човека, когото искаха да спасят. Каква ли част от съдбата им бе изтанцувана от връхчетата на пожълтелите му от тютюна пръсти? Голяма? Малка? Тази тук?

Какъвто и да беше отговорът, Роланд би го убил с голи ръце, и то както си лежеше под возилото, което го беше блъснало; обстоятелството, че писателят не бе карал буса, нямаше никакво значение. Ако този лентяй бе правил онова, което ка бе предначертала за него, изобщо нямаше да бъдат тук сега и гръдният кош на Джейк нямаше да изглежда по този ужасяващ начин. Това просто бе прекалено много, да не говорим, че ги бе връхлетяло толкова скоро след смъртта на Еди…

И въпреки това…

— Не мърдай — каза Стрелеца, докато се изправяше. — Ко, не му позволявай да мърда.

— Добре, няма да мърдам — изрече момчето ясно и отчетливо, но Роланд виждаше кървавите петна, които разцъфваха като рози в долната част на ризата му и чатала на дънките му. Някога, преди доста време, той бе умрял и се беше върнал. Но не и от този свят. В този свят човек умираше веднъж и завинаги.

Стрелеца се обърна към писателя.

ДВЕ

Когато Брайън Смит се опита да се измъкне от кабината на микробуса си, Айрийн Тасенбаум го блъсна грубо вътре. Кучетата му, навярно подушили присъствието на Ко, лаеха и подскачаха неистово зад него. По радиото звучеше някаква нова и непоносима хевиметъл песен. Жената имаше чувството, че главата й ще се пръсне, но не от ужасните събития, а от отвратителната какофония. Щом зърна падналия револвер на мъжа с каубойските дрехи, тя се наведе и го вдигна; малката част от съзнанието й, която все още можеше да мисли съгласувано, бе изумена от тежестта на оръжието. Въпреки това го насочи смело към шофьора на микробуса, след което се протегна напред и изключи радиото. Когато грохотът на режещите китари заглъхна, чу птиците, лаещите кучета и сърцераздирателния вой на онова… е, онова странно същество, което изглеждаше като кръстоска между енот и пес.

— Веднага премести буса си от мъжа, когото блъсна — процеди тя. — Бавно. И ако блъснеш хлапето отново, кълна се, че ще пръсна кретенската ти кратуна на парчета.

Брайън Смит се опули насреща й с кръвясалите си, ококорени очи.

— Какво хлапе? — попита той.

ТРИ

Когато предната гума на микробуса слезе от бедрото на писателя, Роланд видя, че долната половина на тялото му е изкривена неестествено надясно и платът на дънките му е издут от голяма буца. Бедрената му кост най-вероятно. На всичкото отгоре и челото му бе разцепено от камъка, в който се бе ударил, и дясната страна на лицето му бе цялата в кръв. Кинг изглеждаше по-зле от Джейк — много по-зле, — ала на Стрелеца му бе достатъчен един-единствен поглед, за да разбере, че ако сърцето му бе здраво и шокът не го бе убил, най-вероятно щеше да преживее всичко това. Отново видя как Джейк хваща писателя през кръста, завърта го наляво, засланя го и поема удара със собственото си крехко тяло.

— Пак се срещаме — промълви Кинг с немощен глас.

— Помниш ме.

— Да. Сега си спомних. — Писателят облиза устните си. — Жаден съм.

Роланд нямаше с какво да утоли жаждата му, а дори и да имаше, пак нямаше да му даде. Поглъщането на течност от тежко ранени хора можеше да доведе до повръщане, а така лесно можеха да се задушат.

— Съжалявам — рече.

— Не. Не съжаляваш. — Кинг отново облиза устните си. — Къде е Джейк?

— Ей-там, на земята. Познаваш ли го?

Кинг се опита да се усмихне.

— Написах го. Къде е онзи, който беше с теб преди? Къде е Еди?

— Умря — отвърна Стрелеца. — В Девар-той.

Писателят се намръщи.

— Девар… Не знам какво е това.

— Така е — кимна Роланд. — Именно затова сме тук. Един от приятелите ми е мъртъв, друг навярно умира и тетът ни е разрушен. И то само защото един мързелив, страхлив човек е спрял да върши онова, което ка е предначертала за него.

По шосе № 7 не минаваха никакви коли. Светът бе потънал в тишина, като изключим виещия рунтавелко, чуруликащите птички и лаещите ротвайлери. Сякаш бяха замръзнали във времето. „И нищо чудно да е така“ — помисли си Роланд. Бе видял достатъчно неща, за да знае, че това не е невъзможно. Нямаше нищо невъзможно.

— Изгубих Лъча — каза Кинг. Той лежеше на килима от борови иглички до горичката. Ранното лято сияеше около него, обгръщайки света в изумрудено-златиста мъгла.

Роланд се наведе и му помогна да се изправи. Писателят изкрещя от болка, когато подутата буца на десния му хълбок остърга натрошената ставна ябълка, но не се възпротиви. Стрелеца посочи към небето. То бе покрито от перести облаци — los angeles, както ги наричаха пастирите от Меджис, — които бяха застинали неподвижно в синевата. Бяха като нарисувани… с изключение на тези точно над главите им, които се носеха стремително, сякаш тласкани от мощен вятър.

— Не виждаш ли? — прошепна Роланд в охлузеното, покрито с пръст ухо на писателя. — Точно над главата ти! Навсякъде около теб! Не го ли усещаш? Не го ли виждаш?

— Да — пророни Кинг. — Сега го виждам.

— Добре, но винаги е било така — рече Стрелеца. — Не си го изгубил — просто си отвърнал страхливия си поглед. Приятелят ми трябваше да го спаси, за да го съзреш отново.

Роланд бръкна в патрондаша си и извади един куршум оттам. В началото не можа да направи стария си ловък номер — пръстите му трепереха прекалено силно. Успя да ги успокои едва когато си каза, че колкото повече време се бави с това, толкова по-голяма става вероятността да ги прекъснат, а и Джейк можеше да издъхне, докато той се занимаваше с това жалко подобие на мъж.

Стрелеца погледна нагоре и видя, че жената е насочила револвера му към шофьора на синьото возило. Това бе добре. Тя бе добра — защо Ган не беше дал историята на Тъмната кула на някой като нея? Какъвто и да беше случаят, инстинктът му да я вземат с тях се бе оказал правилен. Дори адската врява на песовете бе утихнала. Ко ближеше смазката и праха от лицето на Джейк, а в задната част на микробуса Булет и Пистъл нагъваха лакомо пържолата, необезпокоявани от господаря си.

Роланд се обърна към Кинг и куршумът заигра стария си танц между пръстите му. Писателят се поддаде почти незабавно на въздействието му, както се случва с повечето хора, подлагани на хипноза преди. Очите му продължаваха да бъдат отворени, ала сега сякаш гледаха през Стрелеца, взирайки се някъде зад него.

Сърцето на Роланд му изкрещя да свърши с това колкото се може по-бързо, ала разумът му нашепваше друго. „Недей да претупваш работата — казваше му той. — Освен ако не искаш саможертвата на Джейк да отиде на вятъра.“

Жената го гледаше съсредоточено, както и шофьорът на буса, който продължаваше да седи в кабината. Сай Тасенбаум се съпротивляваше, но Брайън Смит вече бе последвал Стивън Кинг в царството на сънищата. Това не изненада особено Стрелеца. Ако този човек имаше и най-малката представа какво бе направил току-що, щеше да се възползва от всяка възможност за бягство, която изникнеше пред него. Без значение колко дълго щеше да продължи покоят му.

Стрелеца отново насочи вниманието си към мъжа, който бе — както предполагаше — неговият биограф, и започна по същия начин, както бе започнал и преди. Преди няколко дни в собствения му живот. Преди две десетилетия в живота на писателя.

— Стивън Кинг, виждаш ли ме?

— Стрелецо, виждам те много добре.

— Кога ме видя за последен път?

— Когато още живеехме в Бриджтън. Когато моят тет бе млад. Когато още се учех как да пиша. — Писателят замълча за момент, след което добави най-важната подробност, характеризираща периода: — Когато още пиех.

— Сега дълбоко заспал ли си?

— Дълбоко.

— Усещаш ли болка?

— Не. Благодаря ти.

Рунтавелкото излая отново и Роланд се огледа наоколо със свито сърце, обезпокоен какво ли можеше да означава това. Жената се бе приближила до Джейк и в момента стоеше на колене до него. Стрелеца с облекчение забеляза, че момчето я е прегърнало през врата с една ръка и е наклонило главата й надолу, за да й прошепне нещо на ухо. Щом имаше достатъчно сили, за да стори това…

„Стига! Сам видя гърдите му под ризата. Не можеш да си позволиш да губиш време в напразни надежди.“

Това бе жестокият парадокс — защото обичаше Джейк, трябваше да остави смъртта на сина си на Ко и на жената, която бяха срещнали преди час и нещо.

Няма значение. Сега имаше работа с Кинг. И ако Джейк достигнеше полянката в края на пътя, докато неговият дин стоеше с гръб към него… щом ка повелява така, тъй да бъде.

Роланд събра цялата си воля и концентрация, обедини ги в огнено острие и отново насочи вниманието си към писателя.

— Ти Ган ли си? — попита изведнъж, без да знае откъде му бе хрумнал точно този въпрос — единственото, което знаеше, бе, че това е правилният въпрос.

— Не — отвърна веднага Кинг. Кръвта от раната на главата му се стичаше в устата му и той я изплю, без да мигне дори веднъж. — Навремето си мислех, че съм, но това се дължеше на пиенето. И на гордостта ми, предполагам. Никой писател не може да е Ган — както и никой художник, скулптор или създател на музика. Ние сме кас-ка Ган. Не ка-Ган, а кас-ка Ган. Разбираш ли? Схващаш ли?

— Да — кимна Роланд. Пророците на Ган или певците на Ган; можеше да означава или двете, или едното от тях. Изведнъж разбра защо бе задал въпроса си. — И песента, която пееш, е Вес’-Ка Ган. Нали?

— О, да! — възкликна Кинг и се усмихна. — Песента на Костенурката. Прекалено хубава е за такива като мен, които и една мелодия не могат да запомнят.

— Това не ме интересува — рече хладно Роланд. Опитваше се да мисли бързо и ясно, което не бе особено лесно, като се имаше предвид замъгленото му съзнание. — И сега си ранен.

— Парализиран ли съм?

— Не знам — рече Стрелеца, ала си каза: „Не ми пука.“ — Единственото, което ми е известно, е, че ще оживееш, и когато отново започнеш да пишеш, ще се вслушаш в Песента на Костенурката, Вес’-Ка Ган, както преди. Без значение дали си парализиран или не. И този път ще пееш, докато песента не свърши.

— Добре.

— Освен това ще…

— Урс-Ка Ган, Песента на Мечока — прекъсна го Кинг. После поклати глава; от това доста го заболя въпреки хипнотичния унес, в който се намираше. — Урс-_А_-Ка Ган.

Викът на Мечока? Ревът на Мечока? Роланд не знаеше. Надяваше се, че няма никакво значение, че това е чисто и просто писателско бръщолевене.

Някаква кола премина покрай мястото на катастрофата, без изобщо да забави ход, след което два мотоциклета профучаха в противоположната посока. Тогава Стрелеца бе осенен от прозрението, че времето не бе спряло, а те просто бяха станали невидими за неопределен период. Лъчът, който бяха спасили, им помагаше, макар и мъничко.

ЧЕТИРИ

„Кажи му отново. Трябва да си сигурен, че те е разбрал правилно. И му дай да разбере, че отсега нататък трябва да си седи на задника и здраво да бачка.“

Той се наведе към Кинг и носовете им почти се допряха.

— Този път ще пееш, докато песента не свърши, разбра ли?

— „И те живяха дълго и честито до края на дните си“ — изрече Кинг замечтано. — Иска ми се да можех да напиша това.

— И на мен — подхвърли Стрелеца. Така беше — това му се искаше повече от всичко друго. Въпреки скръбта му очите му бяха сухи и той ги чувстваше като горещи камъни в главата си. Навярно сълзите щяха да бликнат по-късно, когато истината за онова, което се бе случило тук, се врежеше надълбоко в съзнанието му.

— Ще сторя както кажеш, Стрелецо. Без значение как се развива историята, когато страниците изтънеят. — Гласът на Кинг също бе изтънял и Роланд си помисли, че навярно щеше да изпадне в безсъзнание всеки момент. — Съжалявам за твоите приятели — наистина, сай.

— Благодаря ти — рече Стрелеца, все още борейки се с желанието да сграбчи Стивън Кинг за гушата и да изтръгне живота от гърдите му. Тъкмо щеше да се изправи, когато писателят каза нещо, което го спря.

— Чу ли песента й, както ти казах да направиш? Песента на Сузана?

— Аз… да.

Кинг се надигна, подпирайки се на лакът, и въпреки че силите му се топяха с всеки изминал миг, гласът му бе суров и уверен:

— Тя се нуждае от теб. Ти също се нуждаеш от нея. Сега ме остави. Запази омразата си за тези, които я заслужават повече. Не съм измислил твоята ка, както не съм измислил нито Ган, нито света, и двамата прекрасно го знаем. Забрави глупостта и мъката си и се заеми с онова, което ми каза и на мен. — Думите му прераснаха в дрезгав вик; едната му ръка се изстреля напред и сграбчи китката на Стрелеца с неподозирана сила. — Довърши започнатото!

Роланд понечи да каже нещо и не можа. Трябваше да прочисти гърлото си и да започне отново.

— Заспивай, сай — заспивай и забрави за всичко тук, с изключение на човека, който те блъсна.

Клепачите на Кинг се затвориха.

— Ще забравя за всичко тук с изключение на човека, който ме блъсна.

— Ти се разхождаше и този мъж те блъсна.

— Разхождах се… и този мъж ме блъсна.

— Наблизо нямаше никой друг — нито аз, нито Джейк, нито жената.

— Никой друг — промълви писателят. — Само аз и човекът със синия микробус. Той ще каже ли същото?

— Да. Съвсем скоро ще заспиш дълбоко. По-късно може би ще почувстваш някаква болка, ала сега усещаш тялото си приятно отпуснато.

— Приятно отпуснат съм. Никаква болка. Ще заспя дълбоко. — Кинг се отпусна върху боровите иглички.

— Но преди да заспиш, чуй какво имам да ти кажа.

— Слушам.

— Не след дълго при теб ще дойде една жена. Мечтаеш ли си за любов с мъже?

— Питаш ме дали съм гей? Латентен хомосексуалист? — Макар и да звучеше уморено, в гласа на Кинг се прокраднаха развеселени нотки.

— Не знам — смотолеви Роланд. — Май да.

— Отговорът е „не“ — рече писателят. — Понякога си мечтая за любов с жени. Откакто взех да остарявам, това ми се случва все по-рядко, пък и като гледам какво ми направи този кучи син…

„Твоето не е нищо в сравнение с онова, което стори на мен“ — помисли си Роланд с горчивина, ала нищо не каза.

— Ако си мечтаеш за любов с жени, при теб ще се яви жена.

— Истина ли казваш? — Кинг явно бе заинтригуван.

— Да. Ще бъде много красива. Ще ти говори за покоя и насладите на полянката. Навярно ще се нарече Морфия, Дъщерята на Съня, или Селена, Дъщерята на Луната. Ще ти предложи ръката си и ще ти обещае да те заведе там. Трябва да й откажеш.

— Трябва да й откажа.

— Дори и да си изкушен от нейните очи и гърди.

— Дори тогава — съгласи се Кинг.

— Защо ще й откажеш, сай?

— Защото Песента не е свършила.

Роланд най-сетне бе доволен. Госпожа Тасенбаум продължаваше да стои на колене до Джейк. Стрелеца мина покрай тях и се приближи до мъжа, който седеше прегърбен и треперещ зад волана на синьото возило, отговорно за всички беди. Очите на този човек бяха ококорени и безизразни, устата му зееше отворена, а по наболата му брада се стичаше тънка ивица слюнка.

— Чуваш ли ме, сай?

Мъжът кимна уплашено. Ротвайлерите зад него бяха утихнали. Четири ярки очи се вторачиха в Стрелеца иззад седалките.

— Как се казваш?

— Брайън — смутолеви мъжът. — Брайън Смит, ако ти е приятно.

Не, никак не му беше приятно. Желанието да души с голи ръце се върна с удвоена сила. Още една кола профуча по шосето, но този път шофьорът натисна клаксона, докато минаваше покрай тях. Явно защитата на Лъча бе започнала да отслабва.

— Сай Смит, ти блъсна един човек с колата, камиономобила си или каквото там караш.

Брайън Смит започна да трепери неудържимо.

— Не са ме глобявали даже и за неправилно паркиране — простена — и сега взех, че се натресох в най-известния човек в щата! Кучетата ми се биеха и…

— Лъжите ти не ме ядосват — рече Роланд — за разлика от страха, който те кара да ги изричаш. Затвори си устата!

Брайън Смит се подчини. Бавно, но неотклонно лицето му губеше цвета си.

— Когато го блъсна, беше сам — рече Стрелеца. — Тук нямаше никой друг освен теб и разказвача. Разбираш ли?

458

— Ясно, сам съм бил. Господине, вие пришълец ли сте?

— Няма значение какъв съм. След това си отишъл при него и си видял, че е още жив.

— Все още е жив, т’ва е хубаво — въздъхна с облекчение злополучният шофьор. — Не съм искал да наранявам никого, честно.

— Той те е заговорил. Така си разбрал, че е жив.

— Да! — ухили се Брайън Смит, след което се намръщи. — Какво ми е казал?

— Не помниш. Бил си прекалено изплашен и превъзбуден.

— Превъзбуден и изплашен — повтори шофьорът. — Ам’че тъй си беше.

— Сега карай. Докато караш, постепенно ще се събудиш. И когато стигнеш до някоя къща или магазин, ще спреш и ще кажеш, че на пътя лежи човек, който има нужда от помощ. Повтори какво ти казах.

— Ще карам — обеща собственикът на ротвайлерите. Пръстите му галеха волана, сякаш нямаше търпение да натисне газта и да отпраши надалеч. — Ще се събудя постепенно и когато стигна до някаква къща или магазин, ще кажа, че Стивън Кинг лежи ранен на шосе № 7 и се нуждае от помощ. Знам, че е още жив, защото приказва с мен. Беше нещастен случай. — Той направи кратка пауза, след което изхъхри: — Не беше по моя вина. Той вървеше по шосето. — Поредната пауза. — Сигурно, де.

„Пука ли ми изобщо върху кого ще падне вината за цялата тази бъркотия?“ Отговорът беше отрицателен. Каквото и да станеше, Кинг щеше да продължи да пише. Роланд силно се надяваше, че писателят ще поеме вината за случилото се, защото всичко стана заради него — той нямаше никаква работа тук и ако бе следвал призванието си, трагичните събития от този ден щяха да бъдат избегнати.

— Тръгвай — заповяда Стрелеца на Брайън Смит. — Не искам да те гледам повече.

Двойникът на Шийми Руиз запали двигателя с въздишка на облекчение. Роланд веднага му обърна гръб и се приближи до госпожа Тасенбаум, след което коленичи до нея. Ко седеше до главата на Джейк — безмълвен, тъй като знаеше, че воят му няма да бъде чут от онзи, за когото тъжеше. Онова, от което Стрелеца най-много се страхуваше, се беше случило. Докато говореше с двамата мъже, които не харесваше, момчето, което бе обичал повече от всички останали — повече от всеки друг през живота си, включително и от Сюзан Делгадо — бе преминало в отвъдното за втори път. Джейк беше мъртъв.

ПЕТ

— Той говореше с теб — каза Роланд, взе Джейк в обятията си и започна да го люлее. Оризиите тихичко прозвънваха в торбата. Тялото на момчето вече бе започнало да изстива.

— Да — каза Айрийн Тасенбаум.

— Какво ти рече?

— Каза ми да се върна при теб, „след като работата тук е свършена“. Това бяха точните му думи. Сетне добави: „Кажи на баща ми, че го обичам.“

Роланд издаде някакъв приглушен, гърлен звук, сякаш се задушаваше. В съзнанието му изплува споменът за Федик — как Джейк бе казал „Хайл, татко“, след като бяха преминали през портала. Тогава Роланд също го беше прегърнал, само че сърцето на момчето бе живо и биеше. Какво ли не би дал, за да почувства как тупти отново…

— Имаше и още нещо — допълни госпожа Тасенбаум, — но трябва ли да губим време сега, при положение че мога да ти го кажа и по-късно?

Стрелеца веднага разбра какво искаше да каже тя. Историята, която Стивън Кинг и Брайън Смит знаеха, бе доста простичка. В нея нямаше място за един върлинест странник с обветрено от пътешествията лице и огромен револвер, нито пък за жена с прошарена коса, да не говорим за умряло момче, нарамило торба, пълна с остри чинии, и затъкнало автоматичен пистолет в колана на панталоните си.

Единственият въпрос беше дали жената наистина щеше да се върне при него. Тя не беше първият човек, когото бе привлякъл да върши неща, с които обикновено не се занимаваше в ежедневието си, но си даваше сметка, че всичко можеше да й се стори различно, когато се отделеше от него. Да я накара да му обещае — „Заклеваш ли се да се върнеш при мен, сай? Заклеваш ли се в мъртвото сърце на това момче?“ — нямаше да доведе до нищо. Тя можеше да е напълно искрена, след което да размисли преди още да е превалила първия хълм.

Ала въпреки всичко, когато бе имал възможността да вземе продавача, който му бе предоставил камиона си, не го бе направил. Нито пък я замени със стареца, косящ тревата пред къщата на писателя.

— Ще ми я разкажеш по-късно — каза Стрелеца. — Сега тръгвай по пътя си. Ако поради някаква причина почувстваш, че не можеш да се върнеш, няма да те запомня с лошо.

— Къде би могъл да отидеш сам? — попита Айрийн Тасенбаум, съпругата на изобретателя на компютърния гений Дейвид Тасенбаум. — Знаеш ли изобщо къде да отидеш? Това не е твоят свят. Нали?

Роланд не обърна внимание на въпроса й.

— Ако тук все още има хора, когато дойдеш — стражари, пазители на мира, сини гърбове, не знам още какви, — подмини, без да спираш. Върни се след половин час. Ако още са тук, продължи да караш. Спри едва когато теренът е чист.

— На тях няма ли да им направи впечатление, че се размотавам наоколо?

— Не знам — вдигна рамене Роланд. — Смяташ ли?

Тя се замисли, сетне се усмихна.

— Ченгетата от тази част на света? Едва ли.

Мъжът с каубойските дрехи кимна, доверявайки се на преценката й.

— Когато почувстваш, че е безопасно, спри. Няма да ме видиш, но аз ще те забележа. Ще те чакам, докато се стъмни. Ако дотогава не си дошла, ще продължа сам.

— Ще се върна при теб, само че няма да карам тази жалка таратайка — каза жената. — Ще бъда с „Мерцедес Бенц S 600“ — добави тя с известна гордост в тона си.

Стрелеца не знаеше какво е „Мерцедес Бенц“, но кимна разбиращо.

— Добре. Сега тръгвай. Ще си поговорим по-късно, когато се върнеш.

„Ако се върнеш“ — си рече наум.

— Мисля, че може би искаш това — рече спътницата му и пъхна револвера му обратно в кобура.

— Благодаря, сай.

— Няма защо.

Той остана загледан след нея, докато тя пристъпваше към стария камион (според него таратайката, както я бе нарекла, бе започнала да й харесва, без значение как говореше за нея) и се пъхаше зад волана. Изведнъж осъзна, че в пикапа имаше нещо, което можеше да му потрябва.

— Почакай!

Госпожа Тасенбаум тъкмо щеше да завърти ключа и да запали двигателя, ала в последния момент го остави и изгледа въпросително Стрелеца. Роланд положи внимателно Джейк на земята, под която скоро щеше да бъде заровен (тази мисъл го бе накарала да извика) и се изправи на крака. Изохка, лицето му се смръщи и той веднага се подпря за хълбока, ала всичко това бе само навик. Болката бе изчезнала.

461

— Какво има? — попита Айрийн Тасенбаум. — Ако не тръгна скоро…

— Да. Знам — каза Стрелеца погледна в каросерията на камиона. Сред разпилените инструменти се виждаше и нещо четвъртито, покрито с брезент. Краищата на покривалото бяха затъкнати под него, за да не бъдат издухани от вятъра. Когато Роланд отметна брезента, видя осем-десет кутии от онази твърда хартия, която Еди наричаше „мукава“. Те бяха наредени една до друга под формата на правоъгълник. Картинките, нарисувани върху тях, му подсказаха, че става въпрос за кутии бира. Това нямаше абсолютно никакво значение. Нямаше да му пука дори и да бяха пълни с експлозив.

Брезентът бе онова, което му трябваше.

Роланд се отдръпна от харвестъра, взел покривалото в ръце, и каза:

— Сега вече можеш да потегляш.

Жената стисна отново ключа, ала не го завъртя веднага.

— Сър — започна тя, — дълбоко съжалявам за загубата ви. Просто исках да ви кажа това. Виждам какво означаваше момчето за вас.

Роланд Дисчейн наведе глава, без да каже нищо.

Айрийн Тасенбаум остана загледана в него още няколко секунди, напомняйки си, че понякога думите са абсолютно безполезни, след което запали двигателя и затръшна вратата. Харвестърът описа голям завой и излезе на шосето (на Роланд му направи впечатление, че жената вече се справяше много по-добре със съединителя), насочвайки се към Ийст Стоунхам.

Съжалявам за загубата ви.

Вече бе останал сам с тази загуба. Бе останал сам с Джейк. Стрелеца се загледа в горичката до шосето, взирайки се в двама от хората, притеглени от това място — един припаднал мъж и едно мъртво момче. Очите му бяха сухи, горещи — за момент си помисли, че отново е изгубил способността си да заплаче. Тази идея го ужаси. Ако не можеше да заридае след всичко, което се бе случило — след всичко онова, което бе придобил и изгубил отново, — какъв смисъл имаше от него? Ето защо изпита неизмеримо облекчение, когато сълзите най-накрая се появиха. Те бликнаха от очите му, замъглявайки безумносиния им цвят, след което се търкулнаха по наболите му бузи. Плачът му бе тих, но по едно време изхлипа по-силно и Ко го чу. Рунтавелкото вдигна муцунка към стремително носещите се облаци и излая веднъж към тях. Сетне и той замлъкна.

ШЕСТ

Роланд понесе Джейк към гората, а Ко припкаше до петите му. Обстоятелството, че пухкавото зверче също плачеше, ни най-малко не изненада Стрелеца; бе го виждал да плаче и преди. Времето, когато бе смятал, че изблиците на интелект (и съчувствие) от страна на Ко бяха плод единствено на подражание, отдавна бе отминало. Сега в главата на Роланд се въртеше молитвата за мъртвите, която бе чул от Кътбърт по време на последната им битка — тази на Джерико Хил. Стрелеца се съмняваше, че Джейк има нужда от молитва, за да стигне до полянката, но му беше необходимо нещо, към което да насочи мислите си, защото усещаше, че ако ги остави да потекат в грешната посока, ще рухне тотално. Навярно по-късно щеше да се отпусне в обятията на истерията — или дори на гнева и изцеляващата лудост, — но не и сега. Сега не искаше да се пречупва. Не искаше смъртта на момчето да се окаже напразна.

Изумрудено-златистата лятна омара, която можеше да се види само в горите (особено в древните лесове като онзи, в който вилнееше мечокът Шардик), се бе сгъстила. Слънчевите лъчи я прорязваха с ослепителните си остриета и мястото, където Роланд най-накрая спря, напомняше вътрешността на катедрала. Бе изминал повече от двеста крачки в западна посока от шосе № 7. Сега положи трупа на момчето на земята и се огледа. Наоколо се търкаляха ръждясали кенове от бира и празни кутии за патрони, навярно изхвърлени от минаващи ловци. Роланд разчисти полянката, след което погледна към Джейк, бършейки сълзите, които замъгляваха погледа му. Лицето на момчето бе чисто като полянката — Ко се бе погрижил за това, — но едното му око бе отворено, придавайки му зловещ вид. Стрелеца затвори клепача му с пръст и когато той отново се вдигна нагоре (подобно на своенравна щора), облиза възглавничката на палеца си и пак го притвори. Този път окото остана затворено.

Ризата на Джейк бе изцапана с прах и кръв. Роланд я махна, след което свали своята и облече сина си с нея. Тя стигна почти до коленете на момчето, но Стрелеца реши да не я запасва в панталоните му, тъй като по този начин скриваше кървавите петна по тях.

През цялото това време Ко го наблюдаваше със сълзи, бликащи от обрамчените му в златисто очи.

Роланд очакваше почвата под килима от борови иглички да е мека и рохкава, каквато и се оказа всъщност. Тъкмо бе започнал да копае гроба на момчето, когато чу ръмженето на приближаващ се автомобил. Откакто бе занесъл трупа на сина си в гората, по шосе № 7 бяха минали няколко коли, ала дразнещото бръмчене на този двигател не можеше да се сбърка. Мъжът със синьото возило се беше върнал. Честно казано, Роланд не вярваше, че ще направи така.

— Стой тук — промълви на рунтавелкото. — Стой тук и пази господаря си. — Не, не така. — Стой тук и пази приятеля си.

За Ко бе съвсем обичайно да изджавка „стой“ (това ни най-малко не би го затруднило), но този път зверчето не каза нищо. Роланд го гледаше как лежи до главата на Джейк и с мълниеносно движение изстрелва муцунката си напред, за да глътне една муха, кръжаща около носа на момчето. Стрелеца кимна доволен, след което тръгна обратно по пътя, по който бе дошъл.

СЕДЕМ

Брайън Смит бе слязъл от микробуса и седеше на каменния зид, подпрял бастунчето си в скута си. (Роланд нямаше представа дали наистина имаше нужда от него, или просто изпитваше склонност към подобен род предмети.) Стивън Кинг се бе свестил, макар че още бе замаян от шока, и двамата мъже си говореха.

— Моля те, кажи ми, че е само изкълчен — промълви писателят с немощен глас.

— Тцъ! Счупен е на шест-седем парчета — „успокои“ го Брайън Смит. След като вече бе имал време да се успокои и да измисли удобна версия за случилото се, той изглеждаше не само спокоен, ами направо щастлив.

— Много ме развесели, няма що — въздъхна Кинг. Лицето му бе смъртнобледо, но поне кръвта от раната на главата му бе спряла да тече. — Имаш ли цигара?

— Тцъ! — отвърна Смит със същия приповдигнат тон. — Отказах ги.

Дарбата на Роланд не беше силна като тази на Джейк, ала въпреки това почувства, че шофьорът на синьото возило лъже. На Смит просто му бяха останали три цигари и не му се искаше да ги сподели с човека, който можеше да си купи достатъчно цигари, за да натъпче целия микробус на Брайън. „Освен това…“ — помисли си той.

— Освен това хората, претърпели автомобилни катастрофи, не бива да пушат — заяви загрижено той.

Кинг кимна.

— И без това ми е трудно да дишам.

— Сигур имаш две-три счупени ребра — махна с ръка злополучният шофьор. — Аз съм Брайън Смит. Аз те блъснах. Съжалявам. — Протегна дясната си ръка и — невероятно — Кинг се здрависа с него.

— Нищо подобно не ми се е случвало преди — рече Смит. — Дори не са ме глобявали за неправилно паркиране.

Стрелеца не знаеше дали Кинг му повярва или не — писателят остави думите му без коментар, явно защото се вълнуваше от нещо друго.

— Господин Смит… — започна той, след което се поправи — Брайън, имаше ли някой друг наблизо, когато ме блъсна?

Роланд се вцепени.

Собственикът на Булет и Пистъл се замисли. Бръкна в джоба си, извади едно десертче „Марс“ и започна да къса опаковката му. Сетне поклати глава.

— Тцъ. Само ти и аз. Вече се обадих на „Бърза помощ“ и ми рекоха, че ще дойдат всеки момент. Тъй че не се притеснявай.

— Ти знаеш кой съм аз.

— Божке, ам’ че как! — възкликна Брайън Смит и се изкикоти. После отхапа от шоколадовото десертче, което държеше. — Веднага те познах. Гледал съм всичките ти филми. Любимият ми е онзи за санбернара. Как се казваше кучето, бе?

— Куджо — отвърна Кинг. Тази дума бе известна на Роланд — Сюзан Делгадо понякога я използваше, когато бяха само двамата. В Меджис „куджо“ означаваше „сладур“.

— Точно тъй! Суперяк филм беше! Направо се посрах от страх! Хареса ми, че момченцето оживя.

— В книгата умря. — Кинг затвори очи и се отпусна назад.

Смит отхапа още едно парче от марсчето си.

— Хареса ми и онуй за клоуна — добави с пълна уста. — Много яко беше!

Писателят не каза нищо. Очите му останаха затворени, ала Роланд забеляза, че гръдният му кош се издигаше и спадаше равномерно. Това беше добре.

В следващия момент някаква кола сякаш се материализира от нищото и гумите й изскърцаха, докато свиваше рязко, заковавайки се пред буса на Смит. Беше голяма като катафалка, само дето бе боядисана в оранжево, вместо в черно, и имаше мигащи светлини по покрива. Роланд бе доволен, че спря точно там, където бе стоял харвестърът на продавача, заличавайки следите от гумите му.

Вратата на купето рязко се отвори и оттам се появи не робот (както очакваше Стрелеца), а човек с черна хирургическа чанта. Доволен, че писателят вече е в добри ръце, Роланд се върна на полянката, където бе положил Джейк, движейки се с типичната си котешка грация — нито едно клонче не изпука под краката му, нито пък някоя птичка подхвръкна във въздуха, подплашена от появата му.

ОСЕМ

Дали ще се изненадате — след всичко, което видяхме, и след всички тайни, които научихме, — че в пет и петнайсет следобед госпожа Тасенбаум паркира стария пикап на Чип Макавой на алеята пред една къща, която вече сме посещавали? Навярно не, защото ка е като колело и единственото, което знае, е да се върти. Когато бяхме тук за последен път — през 1977 година, — и къщата, и лодкарницата на брега на езерото Кийуейдин бяха бели със зелени корнизи. Семейство Тасенбаум, които купиха това място през деветдесет и четвърта, ги боядисаха изцяло в кремаво (барабар с корнизите — според Айрийн Тасенбаум само хората, които не можеха да решат как трябва да изглежда къщата им, боядисваха корнизите си в различен цвят). Дори сложиха табелка с надпис „ВИЛА «ЗАЛЕЗ»“ до пощенската кутия в началото на алеята и дори уведомиха Чичо Сам, че това е летният им адрес, но в паметта на местните хора къщата в южната част на езерото Кийуейдин винаги щеше да си остане като стария имот на Джон Кълъм.

Тя спря камиона до тъмночервения си мерцедес и влезе в къщата, докато си повтаряше наум онова, което щеше да каже на Дейвид за пикапа на местния магазинер, ала във вила „Залез“ цареше онази специфична тишина, характерна за местата, лишени от човешко присъствие. През годините се бе връщала в множество такива места — апартаменти в началото и все по-големи и по-големи къщи с течение на времето — и то не защото съпругът й пиеше или ходеше по жени, Боже опази! Не, просто той и приятелите му обикновено киснеха в един или друг гараж, в една или друга работилница или мазе, пиейки евтино вино или промоционална бира, докато създаваха онова, което впоследствие щеше да стане известно като Интернет. Огромните печалби, които бяха натрупали — ако щете вярвайте, ако щете не, — представляваха страничен ефект. Също както и тишината, която посрещаше вкъщи съпругите им. След известно време тази тишина постепенно влизаше под кожата ти и ти действаше влудяващо, но не и днес. Днес Айрийн Тасенбаум бе доволна, че къщата бе само нейна.

„Ще си легнеш ли с Маршал Дилън70, ако те пожелае?“

Нямаше защо да си задава този въпрос. Отговорът беше „да“ — щеше да прави секс с него във всяка поза, в която я искаше: мисионерската, „лъжици“, кучешката или жената отгоре. Щеше да се чука с него по всеки начин, който щеше да му достави удоволствие. Той обаче едва ли щеше да я пожелае дори и да не скърбеше за своя млад

(сай? син?)

приятел — лицето й вече бе набраздено от бръчки, корените на косата й побеляваха, а задникът й бе увиснал като резервна гума, въпреки всички усилия на дизайнера, който шиеше дрехите й. Самата идея за секс със загадъчния синеок мъж бе абсурдна.

Но да. Ако я искаше, щеше да го направи.

Тя погледна към хладилника и там, под едно от магнитчетата, с които бе отрупан (•Ние сме •ПОЗИТРОНИКС• — строителите на бъдещето•, пишеше на него), бе закачена следната бележка:

Бе му казала, че ще ходи до магазина този следобед — за яйца и мляко, които така и не беше купила — и той бе кимнал. „Да, скъпа, добре, скъпа.“ В бележката му обаче нямаше и следа от загриженост, нито пък си личеше, че си спомня какво му беше казала. Е, какво друго можеше да очаква? Когато ставаше въпрос за Дейвид, информацията влизаше през ухо А и излизаше през ухо Б. Добре дошли в света на гениите.

Тя обърна листа, извади една химикалка от чашката, която държаха над хладилника, и написа:

Дали щеше да разбере? Най-вероятно да, каза си Айрийн, ако си спомняше как се бяха запознали. В клона на ААППЖЖ71 в Санта Моника сред десетките клетки с улични псета; любовта им бе разцъфнала сред лая на помиярите. И Джеймс Джойс не би могъл да напише такова нещо, за Бога! Той бе донесъл някакво бездомно куче, което бе намерил на улицата близо до апартамента в предградията, където живееше с дузина свои приятели компютърджии, а тя си търсеше котенце, което да развесели самотния й живот. Тогава Дейвид имаше всичката си коса, а що се отнася до нея, тя смяташе, че жените, които си боядисват косата, са много смешни. Времето обаче е стар крадец и едно от първите неща, от които те лишава, е чувството ти за хумор.

Тя се поколеба, след което добави:

Обичам те,

Рий

Дали беше така наистина? Е, дори и да не беше, голяма работа. Нека си стои. Да зачеркнеш онова, което вече си написал, винаги й бе изглеждало грозно. Тя закачи бележката на хладилника със същото магнитче (онова с ПОЗИТРОНИКС — строителите на бъдещето).

Айрийн извади ключовете на мерцедеса от кошничката до вратата, след което си спомни за лодката, която собственоръчно бе завързала за кея зад магазина. В този момент я осени и нещо друго — нещо, което момчето й бе казало. „Той не знае нищичко за парите.“

Жената влезе в кухненското килерче, където държеше пачка петдесетачки (бе сигурна, че в тези пущинаци има места, където дори не бяха чували за „Мастъркард“) и извади три банкноти. После прибра пачката и тъкмо щеше да излезе, когато се върна и измъкна още три. И защо не? Днес бе преживяла достатъчно премеждия.

Преди да излезе от къщата, Айрийн Тасенбаум се спря и се загледа в бележката на хладилника. Изведнъж, без каквато и да е разумна причина, тя махна магнитчето и го замени с такова във формата на портокал. Сетне отвори вратата на кухнята и пристъпи навън.

Майната му на бъдещето. В момента настоящето й предоставяше достатъчно интересни неща, за да мисли за каквото и да е.

ДЕВЕТ

Оранжевата кола потегли, отнасяйки писателя в най-близката болница или лазарет, както предполагаше Роланд. Пазителите на мира бяха пристигнали в мига, в който тя потегли, и прекараха половин час в разговори с Брайън Смит. Стрелеца чуваше съвещанието им от мястото, където се намираше — зад първия хълм. Сините гърбове задаваха ясни и спокойни въпроси, на които шофьорът отговаряше с неуверено мънкане. Стрелеца не виждаше никаква причина да спре да работи. Ако стражниците отидеха при него, щеше да се разправи с тях. Възнамеряваше само да ги обезвреди; боговете знаеха, че убитите бяха достатъчно. Но последният стрелец от Гилеад бе твърдо решен да погребе мъртвеца си — по един или друг начин.

Щеше да погребе мъртвеца си.

Прелестната изумрудено-златиста омара се бе сгъстила още повече. Комарите бързо го намериха, ала той не спря и за миг, за да ги прогони — нека пият до насита от кръвта му, натъпквайки тумбаците си. Когато изкопа гроба — за който не бе използвал нищо друго освен голите си ръце, — чу ръмженето на запалени двигатели; приглушеното жужене на двете коли на пазителите на мира и неприятното стържене на возилото на Брайън Смит. Беше чул гласовете на двама стражници, което означаваше — освен ако сред тях нямаше и трети, който не бе проронил нито дума, — че бяха оставили собственика на кучетата да си тръгне сам от мястото на катастрофата. Това се стори доста странно на Роланд, ала — също както въпроса дали Кинг бе парализиран или не — просто не бе важно за него. Това, което имаше значение, беше пред очите му; трябваше да се погрижи за своя мъртъв син.

Той отиде да събере камъни, защото всеки гроб, изкопан с голи ръце, никога не е достатъчно дълбок, а животните, дори и в питомен свят като този, са винаги гладни. Нареди камъните в горната част на дупката; купчината изровена пръст бе толкова черна, че наподобяваше черен сатен. Ко лежеше до главата на момчето и гледаше как Стрелеца ходи да събира още и още камъни и се връща, без да каже нищичко. Пухкавото зверче бе толкова различно от събратята си; Роланд предполагаше, че изумителните способности на рунтавелкото бяха накарали себеподобните му да го прогонят от техния тет и това далеч не бе станало по цивилизован начин. Когато го срещнаха недалеч от градчето Ривър Кросинг, той бе толкова измършавял от глад, че сякаш щеше да издъхне всеки момент, а на единия му хълбок се виждаше ужасен белег от ухапване. Рунтавелкото се бе привързал към Джейк от самото начало — „Ясно като естествените нужди“, би казал Корт (или самият Стивън Дисчейн, ако това имаше някакво значение). Именно с момчето говореше най-много; ето защо Стрелеца се боеше, че Ко никога вече няма да проговори отново, и тази мисъл само потвърждаваше за пореден път размера на загубата, която ги бе връхлетяла.

Той си спомни как момчето стои пред хората от Кала Брин Стърджис, обляно от светлината на факлите, а лицето му изглежда толкова младо и красиво, сякаш ще живее вечно. „Аз съм Джейк Чеймбърс, син на Елмър, наследник на Елд от ка-тет Деветдесет и девет“, бе казал той и о, изгубено, сега бе в Деветдесет и девета, а гробът му го очакваше — изкопан, чист и готов за него.

Роланд отново заплака. Зарови лице в дланите си и се затресе, както стоеше на колене, обгърнат от опияняващия аромат на боровите иглички. Искаше му се да бе заплакал, преди ка, този стар и търпелив демон, да му бе показал истинската цена на делото, с което се бе захванал. Сега би дал всичко, за да промени случилото се — всичко, за да изсипе обратно пръстта в тази дупка, без да се налага да слага нещо друго в нея, ала се намираше в този свят, където времето течеше само в една посока.

ДЕСЕТ

Когато се успокои, той уви тялото на Джейк в брезентовото покривало, оформяйки нещо като качулка около застиналото, восъчнобледо лице. Щеше да скрие това лице завинаги, преди да засипе гроба, но имаше да свърши още нещо.

— Ко? — попита той. — Ще кажеш ли „сбогом“?

Рунтавелкото погледна към него и за момент Стрелеца се зачуди дали зверчето изобщо го бе разбрало. Сетне четириногият му спътник изпъна вратле и близна за последен път бузата на момчето.

— Ай, Ейк — каза животинчето, което можеше да означава както „Прощавай, Джейк“, така и „Боли ме“72.

Роланд вдигна мъртвия си син (колко леко беше това момче, което бе скочило от плевника над хамбара на Бени Слайтман и се бе изправило срещу вампирите заедно с татко Калахан; сякаш тежестта му си бе отишла заедно с живота му) и го положи в ямата. Малко пръст се посипа по бузата му и Стрелеца я почисти. След като направи това, затвори очите му и се замисли. Едва тогава започна — макар и неуверено. Знаеше, че всеки превод на езика на това място ще бъде нескопосан, ала даде всичко от себе си. Ако духът на Джейк витаеше наблизо, това бе единственият език, който щеше да разбере.

— Времето лети, камбаните възвестяват смърт, животът отминава, затова чуйте моята молитва.

Раждането не е нищо друго освен начало на смъртта, затова чуйте моята молитва.

Смъртта е безмълвна, затова чуйте моята молитва.

Думите отекваха сред изумрудено-златистата омара. Роланд направи кратка пауза, след което продължи с по-уверен тон:

— Това е Джейк, който служи на ка и своя тет. Право думам аз.

Нека опрощаващият взор на Смана да изцели сърцето му, моля аз.

Нека ръцете на Ган го издигнат от тъмнината на гази земя, моля аз.

Обгради го, Ган, със светлина.

Изпълни го, Хлое, със сила.

Ако е жаден, дай му вода на полянката.

Ако е гладен, дай му храна на полянката.

Нека животът му на тази земя и болката от смъртта му да се превърнат в сън за събуждащата му се душа и нека взорът му да се спре на всяка прекрасна гледка; нека намери приятелите си, които е изгубил, и нека всеки, чието име е извикал, да извика неговото в замяна.

Това е Джейк, който живя добре, обичаше своите и умря тъй, както ка пожела.

Всеки човек дължи смърт. Това е Джейк, дарете го с покой.

Роланд остана още известно време с ръце, сплетени между коленете си, мислейки си как до този момент не бе разбрал нито истинската сила на скръбта, нито болката на разкаянието.

„Няма да мога да живея без него.“

Ала точно в това се коренеше и жестокият парадокс — ако не продължеше напред, саможертвата на Джейк щеше да се окаже напразна.

Стрелеца отвори очи и промълви:

— Сбогом, Джейк. Обичам те, синко.

Сетне закри лицето на момчето с импровизираната качулка, за да го предпази от пороя пръст, който щеше да последва.

ЕДИНАЙСЕТ

Когато гробът бе запълнен и камъните — наредени отгоре му, Роланд отиде до пътя и разгледа следите, оставени от различните превозни средства, просто защото нямаше какво друго да прави. Когато приключи с тази безсмислена задача, седна на едно паднало дърво. Ко остана до гроба и според Стрелеца още доста време щеше да стои там. Когато госпожа Тасенбаум се появеше, щеше да го извика, ала бе напълно възможно рунтавелко го да не откликне на зова му; станеше ли така, значи зверчета бе решило да последва приятеля си на полянката. То щеше да остане на стража до гроба на Джейк, докато гладът (или някой хищник) не сложеха край на живота му. Тази мисъл засили още повече скръбта на Роланд, ала той смяташе да уважи решението на Ко.

Десет минути по-късно рунтавелкото излезе сам от гората и застана до лявата пета на Стрелеца.

— Добро момче — възкликна той и го погали по главичката. Ко бе решил да живее. Това бе нещо мъничко, ала много хубаво.

След още десет минути една тъмночервена кола се приближи почти безшумно до мястото, където микробусът бе блъснал Кинг и убил Джейк. Тя отби встрани, Роланд отвори вратата и влезе вътре, а лицето му отново се намръщи по навик заради болката, която вече не го измъчваше. Ко скочи между краката му, без да чака покана, сгуши се на кълбо и заспа с муцунка, допряна до хълбока си.

— Погрижи ли се за момчето? — попита госпожа Тасенбаум, докато форсираше двигателя на мерцедеса.

— Да. Благодарност, сай.

— Не знам дали ще мога да отбележа мястото по някакъв начин — рече тя, — но по-късно ще се опитам да засадя нещо. Какво би му допаднало според теб?

Роланд вдигна поглед към нея и за пръв път след смъртта на Джейк на устните му се появи усмивка.

— Роза — промълви.

ДВАНАЙСЕТ

В следващите двадесет минути не си казаха нищо. Айрийн Тасенбаум спря до малък магазин в покрайнините на Бриджтън и зареди; „МОБИЛ“ — марка, която Роланд познаваше от скитанията си. Когато тя влезе вътре, за да плати, той погледна нагоре към los angeles, които се носеха стремително по небесната шир. Това бе Пътят на Лъча, който ставаше все по-силен, освен ако видяното не се дължеше на въображението му. Стрелеца си каза, че това няма значение. Ако Лъчът не бе достатъчно силен сега, скоро щеше да бъде. Бяха успели да го спасят, ала в момента Роланд не изпитваше никаква радост от това.

Когато госпожа Тасенбаум излезе от магазина, държеше нещо като долна риза с картинка на каубойска каруца на нея — истинска каубойска каруца — и някакви думи, написани в кръг около нея. Стрелеца успя да различи единствено „СТАРОДАВНИЯ“, ето защо я попита какво означава надписът.

— „ДНИ НА СТАРОДАВНИЯ БРИДЖТЪН, 27 ЮНИ — 30 ЮЛИ 1999“ — каза му тя. — Няма никакво значение какво пише, стига да покрива гърдите ти. Рано или късно ще трябва да спрем някъде, а по тези земи имаме поговорка: „Щом няма риза и обувки, няма и обслужване.“ Ботушите ти изглеждат доста вехти и износени, но няма да ти попречат да влезеш на повечето места. Без риза обаче… Тцъ-тцъ, абсурд, Хосе. После ще ги купя по-хубава риза — такава, дето върви с вратовръзка — и по-хубави панталони. Тези дънки са толкова мръсни, че бас държа, ще останат прави, ако ги събуеш. — Тя се замисли за момент, сякаш водеше кратка (но бурна) вътрешна битка със себе си, след което продължи: — Имаш към два милиарда белези. И то само на онези части от тялото ти, които виждам.

Роланд подмина думите й без коментар.

— Имаш ли пари? — попита той.

— Когато се видяхме, имах трийсет-четирийсет долара — отвърна Айрийн Тасенбаум. — Когато се върнах вкъщи за колата, взех още триста. Нося и кредитни карти, но твоят приятел ме посъветва да карам в брой, доколкото мога. Поне докато продължиш по пътя си. Каза ми, че някои хора може да те издирват. Нарече ги „отрепки“.

Стрелеца кимна. Да, наоколо със сигурност имаше отрепки и след всичко онова, което той и ка-тетът му бяха направили, за да осуетят плановете на техния господар, навярно изгаряха от желание да докопат главата му, за предпочитане димяща и набучена на кол. Както и главата на сай Тасенбаум, ако научеха за нея.

— Какво друго ти каза Джейк? — попита Роланд.

— Че трябва да те закарам до Ню Йорк, ако поискаш да отидеш там. Каза ми, че там имало врата, която щяла да те отведе на някакво място, наречено Фейдиг.

— Нещо друго?

— Да. Имало още едно място, където навярно би поискал да отидеш, преди да минеш през онази врата. — Тя му хвърли бърз поглед, изпълнен с неувереност. — Така ли е?

Роланд кимна.

— Каза някои неща и на кучето. Говореше така, все едно му дава… заповеди? Инструкции? — Жената смръщи вежди. — Възможно ли е?

Стрелеца си мислеше, че е напълно възможно. Джейк можеше да отправи към жената само молба, а що се отнасяше до Ко… това навярно обясняваше защо рунтавелкото не бе останал до гроба, колкото и да му се искаше.

Известно време пътуваха в тишина. Не след дълго поеха по доста по-натоварен път, изпълнен с коли и камиони, носещи се в множество платна. Жената трябваше да спре до една будка и да даде пари — таксата бе прибрана от робот, който имаше кошница вместо ръка. Роланд си помисли, че нямаше да е зле да поспи малко, но в мига, в който затвореше очите си, в съзнанието му изникваше образът на Джейк. Последван от лицето на Еди, с безполезната превръзка на главата. „Ако това става всеки път, щом затворя очи — запита се той, — какви ли ще бъдат сънищата ми?“

Стрелеца отвори очи и видя как сай Тасенбаум подкарва колата им по една гладка рампа, откъдето се вляха в забързания поток. Той се облегна назад и се загледа през прозореца към облаците — los angeles, — които се носеха над главите им в същата посока, в която пътуваха и те. Все още се движеха по Пътя на Лъча.

ТРИНАЙСЕТ

— Господине? Роланд?

Тя си мислеше, че мъжът до нея спи с отворени очи. Спътникът й се бе отпуснал на седалката, скръстил ръце в скута си, като здравата му длан прикриваше осакатената. Когато се обърна към нея, тя си помисли, че никога не бе виждала човек, който да изглежда толкова не на място в мерцедес бенц. Или в какъвто и да е автомобил. Айрийн Тасенбаум си помисли също и че никога не бе виждала човек, който да изглежда толкова уморен.

„Но със сигурност не е толкова изтощен, колкото изглежда — каза си тя, — дори и той самият да е убеден в противното.“

— Това животно… Ко?

— Ко, да. — Рунтавелкото веднага наостри уши и вдигна муцунка, ала не повтори името си, както правеше.

— То куче ли е? Не е куче, нали?

— Не то, а той — поправи я Стрелеца. — Не, не е куче.

Айрийн Тасенбаум отвори уста, сетне веднага я затвори. Това бе доста необичайно за нея, тъй като бе доста приказлива. Освен това се намираше в компанията на мъж, когото смяташе за доста привлекателен въпреки мъката и изтощението му (а може би именно и заради тях). Едно умиращо момче я бе помолило да откара този човек до Ню Йорк и да го заведе там, където трябваше да отиде, след като пристигнеха там. Момчето й бе казало, че приятелят му знае за Ню Йорк дори по-малко, отколкото знае за парите, и тя не се съмняваше в това. Другото нещо, в което не се съмняваше, беше, че този човек е опасен. Искаше й се да зададе още въпроси, ала какво щеше да прави, ако той й отговореше? Айрийн си даваше сметка, че колкото по-малко знаеше, толкова по-голям бе шансът й да се върне към предишния си живот, след като пътищата им се разделят — към онзи живот, който водеше докъм четири без петнайсет този следобед. Да се върне с лекота към него, както се излиза на магистрала от някой страничен път. Така би било най-добре.

Айрийн включи радиото и намери станция, по която звучеше „Удивителна грация“. Следващия път, когато погледна към странния си спътник, видя, че той ридае, вперил взор в притъмнялото небе. Сетне погледът й се насочи надолу и жената зърна нещо още по-странно, което я разчувства толкова силно, както не се бе чувствала от петнайсет години, когато бе пометнала при единствения й опит да има дете.

Животното, не кучето, Ко… той също плачеше.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Когато стигнаха границите на Масачузетс, спряха пред един мотел, наречен „Морски бриз“, и ангажираха две съседни стаи. Айрийн бе забравила да вземе очилата си за шофиране — онези, които наричаше тип „Бръмбарски гъз“ (тя обичаше да казва, че когато е с тях, може да види гъза на всеки бръмбар), и не й се искаше да кара посред нощ. Нощните преходи винаги я напрягаха и й докарваха мигрена. А заболеше ли я веднъж главата, нямаше да е в състояние да помогне нито на себе си, нито на странния си спътник, защото безценният й имитрекс си стоеше в аптечката й в Ийст Стоунхам.

— Освен това — бе казала госпожа Тасенбаум на Роланд, — ако тази корпорация „Тет“, която търсиш, се намира в някоя бизнес сграда, ще можеш да влезеш вътре чак в понеделник. — Бе възможно това да не е съвсем така — спътникът й изглеждаше от онези хора, които влизат навсякъде, където искат, защото не можеше да ги задържиш отвън. Айрийн си каза, че навярно на това се дължеше и привличането, което изпитваше към него.

Както и да е, загадъчният синеок мъж не възрази срещу идеята да отседнат в мотела. Не, нямало да отиде да вечеря заедно с нея, ето защо съпругата на Дейвид Тасенбаум отиде до най-близкия ресторант на „Кей Еф Си“, за да купи нещо за хапване. Вечеряха в стаята на Роланд и Айрийн сложи отделна чиния за Ко, без да я молят за това. Ко изяде едно парче пиле, като го държеше между предните си лапички, след което влезе в банята и легна да спи (или поне така изглеждаше) на изтривалката пред ваната.

— Защо са кръстили тази странноприемница „Морски бриз“? — попита Роланд. За разлика от рунтавелкото той бе опитал от всичко, ала не бе показал никакви признаци, че се наслаждава на храната. Сякаш се хранеше по задължение. — Не усещам никакъв морски мирис.

— Е, сигурно ще го усетиш, ако вятърът духа от правилната посока и вилнее ураган — подхвърли жената. — Това се нарича „поетична волност“, Роланд.

Той кимна, демонстрирайки неочаквано (поне за нея) разбиране.

— С други думи, красиви лъжи — изсумтя Стрелеца.

— Може и така да се каже.

Тя включи телевизора, мислейки си, че така ще го поразсее от скръбта му, ала реакцията му я потресе (въпреки че се мъчеше да се убеди, че всъщност й е забавно). Когато й каза, че не може да види никакво изображение, тя нямаше никаква представа как да разбере думите му; първата й мисъл беше, че това е някакво снобарско отношение към самата телевизия, след което реши, че спътникът й има предвид безмерната си скръб. Едва когато й каза, че чува гласове, да, но вижда само черти, които карат очите му да се насълзят, на нея й просветна, че думите му трябваше да се разберат съвсем буквално — той просто не можеше да види картината на екрана. Нито повторението на „Розана“, нито рекламата на „Аб-Флекс“, нито вечерната емисия на новините. Тя изчака, докато репортажът за Стивън Кинг (който бе откаран с хеликоптер в централната болница на Мейн в Луистън, където десният му крак бе спасен благодарение на спешна операция) приключи, след което изключи телевизора.

Айрийн събра боклука — винаги оставаше толкова много боклук след угощение от „Кей Еф Си“, — пожела на Роланд „лека нощ“ (на което той отвърна толкова разсеяно, че тя се почувства засегната) и отиде в стаята си. Там изгледа един час от някакъв стар филм, в който Юл Бринър играеше вилнеещ роботизиран каубой, преди да отиде в банята и да си измие зъбите. Тогава внезапно разбра, че — дзън! — си бе забравила четката за зъби. Направи всичко, което можа, с десния си показалец, след което си легна по сутиен и бикини (понеже не си носеше и нощница). Така прекара около час, преди да разбере, че всъщност се ослушва за звуци зад тънката като лист хартия стена, и то за един конкретен звук — гърмежа на огромния револвер, който, доколкото й бе известно, бе останал в мерцедеса, но можеше и да греши. Изстрелът на това оръжие щеше да свидетелства, че спътникът й е решил да сложи край на мъките си по най-директния и предсказуем начин.

Когато тишината от другата страна на стената стана непоносима, тя стана, облече се и излезе навън, за да погледа звездите. Там завари Роланд — седнал на бордюра, замислен, с не кучето до него. Искаше й се да го попита как е излязъл от стаята си, без да го чуе (стените бяха толкова тънки, а тя бе напрегнала слуха си до крайност), ала се въздържа. Вместо това го попита какво прави тук и се оказа абсолютно неподготвена за отговора му и невинното изражение на лицето, обърнато към нейното. Откровеността му беше ужасяваща.

— Страх ме е да заспя — каза той. — Страх ме е, че мъртвите ми приятели ще дойдат при мен и че ще умра, ако ги видя.

Тя се загледа в синеокия странник, облян от сиянието на запалената лампа от нейната стая и мъртвешки студеното улично осветление на паркинга. Сърцето й биеше с такава сила, че щеше да изхвръкне от гърдите й, но когато проговори, гласът й прозвуча изненадващо спокойно:

— Ще ти помогне ли, ако си легна до теб?

Той се замисли за момент, след което рече:

— Мисля, че ще помогне.

Айрийн го хвана за ръката и го поведе към неговата стая. Щом влязоха, той съблече дрехите си без никакъв свян и тя се вгледа със страхопочитание в белезите, прорязващи цялото му тяло — червената резка от нож на единия му бицепс, млечнобялото петно от изгаряне на другия, бялата плетеница от удари с камшик между и върху една от лопатките му и трите вдлъбнатинки, които можеха да се дължат единствено на куршуми. И, разбира се, липсващите пръсти на дясната му ръка. Жената изгаряше от любопитство да научи как се бе лишил от тях, ала знаеше, че никога нямаше да се осмели да попита.

Тя свали дрехите си, след което се поколеба за секунда и махна сутиена си. Гърдите й увиснаха — на едната имаше нащърбен белег, но не от куршум, а от операцията по изрязването на доброкачествения тумор, който й бяха открили. И какво от това? Никога не е била фотомодел, дори и в разцвета на красотата си. И никога през живота си не се бе възприемала като комплект цици плюс задник, прикрепени към животоподдържаща система, нито пък бе позволявала на някого — включително и на съпруга си — да допусне тази грешка.

Ала все пак остави бикините си. Ако бе подрязала храстчето си, вероятно щеше да ги свали. Само да знаеше, че тази нощ ще легне с мистериозен непознат в евтина мотелска стая, докато някакво чудновато животно спи на изтривалката в банята… Е, в такъв случай едва ли щеше да забрави да си вземе паста за зъби и четка.

Когато Роланд я прегърна, тя изстена и малко се скова, ала постепенно се отпусна. Хълбоците му се допряха до дупето й и тя почувства значителната тежест на мъжките му атрибути, ала прегръдката му явно бе единственото, от което мъжът се нуждаеше; пенисът му бе отпуснат.

Спътникът й обгърна с длан лявата й гърда и прокара пръст по белега от операцията.

— Какво е това? — попита.

— Ами — започна Айрийн с треперещ от вълнение глас — според личния ми лекар след около пет години щях да развия рак. Ето защо го изрязаха, преди да… — тя се запъна — … да започне да дава метастази.

— Преди да разцъфти?

— Да. Много добре казано. — Зърното й бе станало твърдо като скала и той навярно усещаше това. Ох, всичко бе толкова шантаво!

— Защо сърцето ти бие така учестено? — попита той. — Плаша ли те?

— Ами… да.

— Не се бой — успокои я Роланд. — Убийствата свършиха. — Продължителна пауза. Чуваха как в далечината колите свиват по отклонението за магистралата. — Засега — добави многозначително.

— О! — прошепна тя. — Това е добре.

Ръката му бе върху гърдата й. Усещаше дъха му във врата си. След някакъв безкраен период от време, който можеше да е както един час, така и пет минути, дишането му стана равномерно и тя разбра, че е заспал. Почувства се едновременно доволна и разочарована. Няколко минути по-късно Айрийн също заспа и това бе най-добрата почивка, която бе имала от години. Дори и спътникът й да сънуваше загиналите си приятели, по никакъв начин не смути съня й. Когато се събуди на сутринта, часът бе осем; Роланд стоеше гол до прозореца и се взираше навън през тесния процеп между рамката и завесата.

— Успя ли да поспиш? — попита тя.

— Малко. Ще продължим ли?

ПЕТНАЙСЕТ

Можеха да бъдат в Манхатън още в три следобед, а и неделният трафик щеше да е къде-къде по-ненатоварен от този в понеделник сутринта, но хотелските стаи в Ню Йорк бяха скъпи и нямаше как да избегнат използването на кредитна карта дори и да вземеха една стая за двамата. Ето защо отседнаха в „Мотел 6“ в Харуич, Кънектикът, наеха само една стая и гази нощ Роланд прави любов с нея. И то не защото я желаеше (Айрийн не си правеше никакви илюзии), а понеже усещаше, че тя иска точно това. И — нещо повече — има нужда от него.

Беше необикновено, макар че съпругата на Дейвид Тасенбаум не бе в състояние да каже в какво точно се изразяваше това; въпреки усещането за всички тези белези под пръстите й — някои бяха гладки, а други — грапави, тя не можеше да се отърси от чувството, че прави любов с един сън. И тази нощ Айрийн наистина сънува. Видя огромно поле, цялото покрито с алени рози, за които можеше само да си мечтае, и огромна Кула, съградена от черен камък, която се издигаше в далечния му край. Нейде по средата на величествения й ствол сияеха червени светилници… само дето не бяха никакви светилници, а очи.

Ужасяващи очи.

Тя чу множество пеещи гласове — хиляди гласове — и осъзна, че това бяха гласовете на изгубените му другари. Събуди се с мокро от сълзи лице и неизмеримо усещане за загуба, въпреки че Роланд още лежеше до нея. Отминеше ли днешният ден, нямаше да го види никога повече. И навярно така бе най-добре. Въпреки това Айрийн Тасенбаум би дала всичко, което имаше, за да се люби с него поне още веднъж, макар и да разбираше, че дори когато проникваше в нея, мислите му бродеха далеч, търсейки тези гласове.

Тези изгубени гласове.

ЕДНО

На сутринта на 21 юни 1999 година (понеделник) слънцето изгря както винаги над Ню Йорк, сякаш Джейк Чеймбърс не лежеше мъртъв в един от световете, а Еди Дийн — в друг; сякаш Стивън Кинг не се намираше в спешното отделение на Луистънската болница, идвайки в съзнание за съвсем кратки периоди от време; сякаш Сузана Дийн не седеше сама с мъката си в раздрънкания влак, носещ се по древните релси из пустошта на Тъндърклап към призрачния град Федик. Част от разрушителите също бяха тръгнали с нея, но тя ги бе помолила да я оставят сама и те уважиха желанието й. Тъмнокожата жена знаеше, че ще се почувства по-добре, ако си поплаче, ала досега не бе успяла да направи това, — като се изключат няколкото сълзи, безсмислени като дъждец в пустинята, които бе проляла, — въпреки ужасното й предчувствие, че положението се бе влошило.

„Мамка му, туй не е ник’во предчувствие — презрително изграчи Дета от дълбокото си скривалище, докато Сузана се взираше в мрачната камениста пустош, прорязвана тук-там от руините на древни поселища, изоставени от обитателите им, когато светът се беше променил. — Туй си е баш шибана интуиция, момиче! Само двт’ не мож’ каза със сигурност кой точно е цъфнал при твоя човек на полянката — дали дългият грозник или Младичкият сладурест господар.“

— Господи, не — промълви тя. — Моля те, Господи, нека и двамата се върнат живи и здрави! Няма да мога да понеса още една смърт.

Ала Господ остана глух за молитвата й, Джейк беше мъртъв, а Тъмната кула се издигаше както винаги в края на Кан’-Ка Но Рей, хвърляйки сянката си върху милион пеещи рози, докато лятното слънце обливаше с палещите си лъчи праведниците и грешниците, бродещи по улиците на Ню Йорк в този ранен час.

Ще ми кажете ли „алилуя“?

Благодаря, сай.

Хайде сега някой да извика „Господ-Бомб амин!“

ДВЕ

Госпожа Тасенбаум остави мерцедеса в „Сър Спийди-Парк“ на Шейсет и трета улица (знакът на тротоара показваше рицар в пълно бойно снаряжение, седнал зад волана на лъскав кадилак, с копие, стърчащо през предното стъкло), където целогодишно имаха с Дейвид две места. Апартаментът им беше наблизо и Айрийн попита Роланд дали би искал да отидат там, за да се приведе в по-добър вид… макар че трябваше ла признае, че спътникът й не изглеждаше никак зле. Тя му бе купила нови дънки и бяла риза с копчета на яката, чийто ръкави гой веднага бе навил до лактите, гребенче и толкова силен гел за коса, че съставът му навярно напомняше повече налепило, отколкото на козметичен продукт. Когато непокорният му перчем бе сресан назад, пред очите й се разкри мъжествено лице с изненадващо красиви черти — според нея спътникът й приличаше на отроче на квакер и индианка от племето черокн. Торбата с оризиите се полюшваше на рамото му, а револверът заедно с кобура и патрондаша също беше пъхнат там, увит в тениската е дните на стародавния Бриджтън.

Ала Роланд поклати глава.

— Оценявам предложението, но трябва колко го се може по-скоро да си свърша работата и да се върна там, където ми е мястото — рече, докато гледаше забързаните тълпи по тротоарите. — Ако такова място изобщо съществува.

— Можеш да останеш в апартамента ми няколко дни, докато се възстановиш — не се отказваше Айрийн. — Аз ще ти правя компания. — „И ще те скъсам от чукане, ако ти е угодно“, помисли си и не можа да скрие усмивката си. — Известно ми е, че ще ми откажеш, но искам да знаеш, че предложението ми остава в сила, ако решиш.

Той кимна.

— Благодаря ти, ала там ме чака една жена, при която трябва да се върна колкото се може по-скоро. — Това му прозвуча като лъжа, и то съшита с бели конци; след всичко, което се бе случило, част от него си мислеше, че Сузана Дийн се нуждае от присъствието му толкова, колкото някое ба-боу има нужда от отрова за плъхове в млякото си. Айрийн Тасенбаум обаче прие лъжата му. Част от нея всъщност искаше да се върне при съпруга си. Бе му се обадила предната вечер (от уличен телефон на около километър и половина от мотела, просто за всеки случай) и както изглеждаше. Дейвид Ссймур Тасенбаум май отново проявяваше интерес към нея. В сравнение със срещата й с Роланд вниманието на съпруга й бе нещо като утешителна награда, но пак бе по-добре от нищо, за Бога. Загадъчният синеок странник съвсем скоро щеше да изчезне от живота й, а тя щеше да поеме към Северна Нова Англия, където трябваше да даде обяснения за случилото се през последните денонощия. Част от нея скърбеше за предстоящата загуба, ала нима през последните четирийсет часа не бе имала достатъчно приключения, че да й държат влага до края на живота й? Или неща, върху които да помисли? Светът например — имаше чувството, че е по-тънък, отколкото си бе представяла някога. А реалността й изглеждаше по-широка.

— Добре съгласи се жената. — Най-напред да отидем на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица, нали?

— Да. — Сузана не успя да им разкаже по-подробно за приключенията си, след като Мия бе поела контрола върху тялото, което споделяха, но Стрелеца знаеше, че на мястото на предишния запустял парцел се издига висока сграда — от тези, които Иди, Джейк и Сузана наричаха „небостъргачи“ — и че вътре най-вероятно се помещаваше корпорация „Тет“. — Ще ни трябва ли так-си?

— Ако ти и твоят рунтав приятел можете да извървите седемнайсет къси преки и две-три от дългите, мисля, че можем да стигнем дотам и пеша — заяви спътницата му, — Аз лично нямам нищо против да се поразходя.

Роланд нямаше никаква представа колко дълги са дългите преки и колко къси — късите, но изгаряше от желание да провери дали болката в десния му хълбок бе отминала напълно. Сега тя измъчваше Стивън Кинг — заедно с болката от счупените ребра и пукнатия череп. Всичко си бе дошло на мястото.

— Да тръгваме — рече Стрелеца.

ТРИ

Петнайсет минути по-късно той стоеше пред огромната тъмна постройка, стърчаща към лятното небе, опитвайки се да попречи на долната си челюст да се откачи и да виене до гърдите му. Не беше Тъмната кула, поне не неговата Тъмна кула (макар че едва ли щеше да се изненада, ако научеше, че в тази небесна кула има хора — някои от тях дори четяха за приключенията на Роланд, — които наричаха „Хамаршолд 2“ именно така), но не се съмняваше, че това бе съответствието на Кулата в този Ключов свят, също както розата символизираше Кан’-Ка Но Рей — полето с безброй рози, което бе виждал толкова често в сънищата си.

Дори и тук чуваше пеещите гласове — въпреки оглушителната какофония на уличното движение. Спътницата му трябваше да го извика три пъти по име и да задърпа ръкава му, за да привлече вниманието му. Когато Роланд неохотно се обърна към нея, забеляза, че тя се взираше не в сградата от другата страна на улицата (Айрийн бе израснала съвсем близо до Манхатън и небостъргачите отдавна бяха престанали да я впечатляват), а в малкия парк, който се намираше съвсем наблизо. В погледа й се четеше неизмеримо възхищение.

— Не е ли прекрасно? — промълви сай Тасенбаум. — Минавала съм поне сто пъти покрай това място и никога досега не съм го забелязвала. Виждаш ли фонтана? Ами скулптурата на костенурката?

Много добре я виждаше. И въпреки че Сузана не им бе разказала тази част от историята. Стрелеца знаеше, че тя е била тук — заедно с Мия, ничията дъщеря — и е седяла на най-близката пейка до костенурката. Почти можеше да я види.

— Бих искала да отида там — започна плахо госпожа Тасенбаум. — Може ли? Имаме ли време?

— Да — рече Роланд и я последва през малката портичка от ковано желязо.

ЧЕТИРИ

В малкия парк бе спокойно, макар и не съвсем тихо.

— Чуваш ли песента? — попита шепнешком сай Тасенбаум. — Сякаш някакви хора пеят, само дето не мога да ги видя.

— Абсополютно гъзоверно — отвърна Роланд и мигом съжали, че бе използвал точно тази фраза. Беше я научил от Еди и в мига, в който я каза, сърцето го заболя. Той се приближи до костенурката и застана на едно коляно, за да я разгледа по-обстойно. Беше се отчупило парченце и така се създаваше впечатлението, че й липсва един зъб. На корубата й, белязана от драскотина във формата на въпросителен знак, се виждаха някакви избелели розови букви.

— „КОСТЕНУРКАТА огромна погледни“ — изрече Роланд. Знаеше какво пише и без да се налага да го чете.

— Какво означава това?

Стрелеца се изправи.

— Дълго е за обяснение. Ще ме изчакаш ли, докато свърша работата си там? — Махна с ръка към кулата с черните прозорци, блеснали на слънцето.

— Да — отвърна жената. — Ще поседя на пейката и ще те изчакам. Тук е толкова… освежаващо. Говоря като пълна откачалка, нали?

— Не — поклати глава Роланд. — Ако някой, чийто вид не ти хареса, те заговори, Айрийн — макар че едва ли ще стане така, тъй като мисля, че си на сигурно място все пак — се концентрирай и ме извикай.

Очите й се разшириха.

— Да не говориш за екстрасензорни възприятия?

Стрелеца не знаеше какво означаваше това, но разбра смисъла на думите й и кимна.

— И ти ще го чуеш? Ще ме чуеш?

Мъжът не можеше да е сигурен в това — ако сградата бе оборудвана със заглушаващи устройства като мозъчните шапки на отрепките, едва ли щеше да я чуе.

— Може би. Но както ти казах, тук си на сигурно място и не вярвам да възникне проблем.

Айрийн погледна костенурката с блесналата от водните струи коруба и понечи да се усмихне, ала лицето й изведнъж замръзна.

— Ще се върнеш, напи? Няма да ме изоставиш, без да… — Вдигна рамене. — Без да ми кажеш „сбогом“, нали?

— Никога. Работата ми в тази кула едва ли ще отнеме много време. — Всъщност „работа“ едва ли беше точната дума… освен ако този, който управляваше корпорацията в момента, нямаше нещо за него. — Трябва да отидем на още едно място и едва тогава аз и Ко ще трябва да те изоставим.

— Добре — съгласи се Айрийн и седна на пейката с рунтавелкото до краката си. Дъските бяха малко влажни и тя бе с нови панталони (купени от същия магазин, където се бяха снабдили с новата риза и дънки на Роланд), но това изобщо не я притесни. Денят бе слънчев и щяха да изсъхнат много бързо; освен това й се искаше да бъде колкото се може по-близо до скулптурата на костенурката. Да се вгледа в мъничките й вечни черни очи, докато слуша прелестните гласове. Сигурно щеше да й подейства страшно успокояващо. Това не бе дума, която да свърже с Ню Йорк, ала самото място бе толкова нетипично за този огромен град. Каза си, че може да доведе тук Дейвид, да поседят на тази пейка и да му разкаже историята за тридневното си отсъствие, без да я помисли за откачена. Или поне за съвсем откачена.

Роланд закрачи през парка. Можеше да върви цели дни и седмици, без да променя темпото си. „Не бих искала да ме преследва“, каза си Айрийн и потръпна при тази мисъл. Когато стигна до портичката от ковано желязо, синеокият странник се спря, обърна се към нея и изрече с напевен глас:

КОСТЕНУРКАТА огромна погледни!

Света върху черупката съзри.

Мисълта й бавно тече,

много обети и клетви е чула.

На гърба й всички истини са сбрани,

там любов и дълг са съчетани.

Обича морето, обича земята,

обича даже и децата.

Сетне бързо пое по тротоара, без да се обръща назад. Айрийн се отпусна на пейката, неспособна да откъсне поглед от него. Стрелеца изчака заедно с останалите минувачи да светне зелено, след което пресече улицата; торбата с чиниите се полюшваше на рамото му, докато изкачваше стълбите на „Хамаршолд 2“. Щом изчезна във вътрешността на небостъргача, жената затвори очи и се заслуша в пеенето на гласовете. По някое време осъзна, че две от думите, които чуваше, всъщност гласяха „Айрийн“ и „Тасенбаум“.

ПЕТ

Роланд имаше чувството, че народът напира да влезе в сградата, ала не бива да забравяме, че последните години от похода му бяха преминали главно из необитаеми места, ето защо преценката му не бе особено обективна. Ако бе дошъл в девет без петнайсет вместо в единайсет без четвърт, навярно щеше да се загуби в тълпите. Сега повечето от работещите тук седяха в кабинетите си, създавайки и обработвайки хиляди байтове информация.

Прозорците на фоайето бяха високи два или три етажа и то бе обляно от толкова ярка светлина, че когато пристъпи вътре, Роланд забрави за мъката, обладала го от момента, в който бе коленичил до Еди на главната улица в Плезънтвил. Тук пеещите гласове се чуваха много по-силно — сякаш бяха цял хор — и доколкото виждаше, той не бе единственият, който ги чуваше. На улицата хората бързаха с наведени глави и прегърбени рамене, като че ли нарочно не искаха да видят красотата на деня, която им бе предоставена; тук обаче бяха безпомощни да барикадират съзнанието си за прелестните звуци, които Стрелеца поемаше жадно като вода в пустинята.

Като насън прекоси покрития с розов мрамор под — токовете на ботушите му потракваха по плочките, а оризиите си шептяха тихичко една на друга в торбата на гърба му. „Хората, които работят тук, искат да живеят тук — помисли си той. — Може да не го осъзнават, но е така. Тези, които работят тук, си намират извинения да остават до късно. Животът им ще е дълъг и плодотворен.“

В центъра на просторната зала скъпият мраморен под отстъпваше пред правоъгълен участък, покрит с най-обикновена черна пръст. Той бе ограден от виненочервени въженца, ала Роланд знаеше, че тяхната функция бе изцяло декоративна — никой не би стъпил в тази изящна градинка, дори и да е самоубийствено настроен кан-той, жадуващ да увековечи името си. Това бе свята земя. Виждаха се три палми-джуджета, както и представители на флората, които не бе виждал, откакто бе напуснал Гилеад — според него тук ги наричаха спацифилии73. Имаше и други красиви растения, естествено, ала само едно от тях беше от значение за него.

В средата на градинката цъфтеше розата.

Не беше присадена; Стрелеца веднага видя това. Не. Растеше си на същото място както и през 1977, когато тук нямаше нищо друго освен един празен парцел, осеян с боклуци и изпочупени тухли, да не забравим за табелата, рекламираща луксозните жилищни постройки, с които агенцията за недвижими имоти „Сомбра“ и строителната компания „Милс“ възнамеряваха да преобразят Манхатън. Вместо това тази сграда — с всичките й сто етажа — бе построена около розата. С какъвто и бизнес да се занимаваха хората тук, определено беше на второ място след нея.

„Хамаршолд 2“ беше кивот.

ШЕСТ

Изведнъж някой го потупа по рамото и Роланд светкавично се извърна, изненадан от самия себе си. Никой — от момчешките му години насам — не бе успявал да се приближи достатъчно до него, без да го усети. Да не говорим и че стъпките по тези мраморни плочки…

Младата (и изключително красива) жена, която се бе доближила зад гърба му, определено бе не по-малко изненадана и от самия него. Ръцете на мъжа се изстреляха светкавично напред, за да я сграбчат за раменете, ала в последния момент се удариха една в друга и звукът от пляскането им отекна в просторното фоайе, наподобяващо по размери Гарата в Луд. Зелените очи на жената бяха разтревожени и предпазливи и Роланд би се заклел, че в тях не се криеше никаква заплаха за него, но да си позволи да бъде изненадан по този начин…

Той хвърли поглед към краката на жената и те му подсказаха част от отговора. Непознатата носеше обувки, каквито не бе виждал никога преди — те имаха дебели дунапренови подметки и нещо като платнени горници. Сигурно бяха удобни и безшумни като мокасини на твърди повърхности. Що се отнася до самата жена…

Щом я огледа по-внимателно, му хрумнаха две неща — първо, че бе виждал „лодката, в която бе дошла“, както обичаха да казват в Кала Брин Стърджис, и второ, че в този Ключов свят бяха израснали истински стрелци и току-що бе срещнал един от тях.

И какво по-добро място за подобна среща от градинката с розата?

— Виждал съм баща ти, макар и да не мога да назова името му — изрече Роланд с приглушен глас. — Кажи ми кой бе той, ако ти е угодно.

Жената се усмихна и Стрелеца имаше чувството, че въпросното име е на езика му, след което му се изплъзна, както често се случва с паметта ни.

— Никога не сте го виждали… макар че разбирам защо сте убеден в противното. Ще ви го кажа по-късно, ако нямате нищо против, защото сега трябва да ви отведа горе, господин Дисчейн. Има един човек, който иска да… — за миг се смути като човек, който се притеснява да каже онова, което са му заръчали, понеже си мисли, че ще му се подиграват, но сетне зелените й очи се присвиха дяволито и тя довърши: — … който иска да проведе съвещание с вас.

— Добре — кимна Роланд.

Тя докосна лекичко пръстите му, задържайки го на мястото му.

— Секунда само — рече. — Първо трябва да се уверя, че сте прочели надписа на знака в Градината на Лъча. Ще го сторите ли?

— Стига да мога — отвърна й Стрелеца със суров, но същевременно извинителен тон. — Писаната ви реч нещо не ми се удава много-много, макар че както изглежда я говоря без проблеми, когато съм във вашия свят.

— Сигурна съм, че ще успеете да прочетете това — каза младата дама. — Опитайте — и тя отново го докосна по рамото, завъртайки го нежно към правоъгълния участък на пода на фоайето, покрит с черна пръст — истинската пръст на това място, а не някаква специално подобрена, натъпкана с химикали и торове почва, докарана от скъпарски градинарски магазин.

Отначало нямаше голям успех с малката медна табелка в градинката — различаваше някои букви, но смисълът на думите бе непонятен за него, както бяха непонятни надписите по витрините и кориците на списанията в този свят — и тъкмо щеше да помоли младата жена със странно познато лице да му я прочете, когато буквите изведнъж се промениха, превръщайки се във Великите букви на Гилеад. В мига, в който прочете написаното и значението му проблясна в съзнанието му, буквите отново се преобразиха.

— Хубав фокус — отбеляза Роланд. — На мислите ми ли отговаря?

Девойката се усмихна — устните й бяха покрити с нещо розово, наподобяващо глазура на бонбон — и кимна.

— Да. Ако бяхте евреин, щяхте да го видите на иврит. А ако бяхте руснак — на кирилица.

— Истина ли казваш?

— Самата истина.

Фоайето бе възвърнало нормалния си ритъм… ала Стрелеца осъзнаваше, че ритъмът на това място няма нищо общо с живота в другите административни сгради. Обитателите на Тъндърклап страдаха от екземи, циреи, главобол и ушни възпаления и в крайна сметка умираха (най-често преждевременно) от най-различни злокачествени образувания. Това място бе абсолютната противоположност на мрачната камениста пустош — тук царяха здраве и хармония, добронамереност и щедрост. Работещите в тази сграда не чуваха песента на розата, но тя и не им трябваше особено. Те бяха щастливци и дълбоко в сърцето си всеки един от тях го знаеше… и това бе най-хубавото. Роланд ги гледаше как сноват насам-натам из фоайето, влизат и излизат от кабинките на самокатерачите, движещи се между етажите, помъкнали торбите си… Част от тях се наслаждаваха на градинката с розата, но дори и тези, които не се спираха захласнато пред нея, се отклоняваха от маршрута си, за да минат по-близо до прелестното цвете, сякаш бяха привлечени от неизмеримо мощен магнит. Ами ако някой се опиташе да направи нещо лошо? Пред самокатерачите се виждаше някакъв страж, но той бе стар и пълен и едва ли щеше да реагира достатъчно бързо, ако се наложеше. Стрелеца обаче знаеше, че ако някой направеше едно-единствено заплашително движение, всички в това фоайе щяха да чуят тревожен писък в главите си, пронизителен и повелителен като специалните свирки за кучета, и щяха да се хвърлят светкавично върху евентуалния нападател на розата. Розата бе успяла да се защити, когато растеше сред боклуците и плевелите на празния парцел (или поне бе привлякла тези, които можеха да я опазят), щеше да се предпази и сега.

— Господин Дисчейн? Готов ли сте да се качим горе?

— Да — рече Роланд. — Води ме.

СЕДЕМ

В мига, в който стигнаха до самокатерача, Роланд веднага се сети на кого му приличаше очарователната му придружителка. Навярно обстоятелството, че я видя в профил, спомогна за това. Той си спомни какво му беше казал Еди за разговора си с Калвин Тауър, след като Джак Андолини и Джордж Бионди бяха напуснали Манхатънския „Ресторант на мисълта“. Тогава Тауър бе казал нещо за семейството на стария си приятел: „Все се хвалят, че имат най-уникалното име за адвокатска кантора в цял Ню Йорк, ако не и в Съединените щати. Казва се «ДИПНО».“

— Да не би да си дъщерята на сай Арон Дипно? — попита Стрелеца. — Не, прекалено млада си. Може би си му внучка?

Усмивката й помръкна.

— Арон нямаше деца, господин Дисчейн. Аз съм правнучка на по-стария му брат. Моите родители и дядо ми умряха много млади и Еъри беше човекът, който всъщност ме отгледа.

— Така ли го наричаш? — Роланд беше очарован. — Еъри74?

— Започнала съм да му викам така от съвсем малка и в един момент прякорът взе, че залепна за него — усмихна се момичето и протегна ръка. — Нанси Дипно. За мен е голяма чест да се запозная с вас. Малко ме е страх, но ми е ужасно приятно.

Стрелеца машинално се ръкува с нея. Когато ръцете им се разделиха, той допря юмрук до челото си и подгъна крак (този път вложи много повече чувство; все пак това бе ритуал, с който бе свикнал от детинство).

— Дълъг живот и приятни нощи, Нанси Дипно.

Усмивката на придружителката му стана още по-сияйна.

— Да ти се връщат двойно повече, Роланд от Гилеад! Двойно повече!

Самокатерачът дойде, те влязоха вътре и се качиха на деветдесет и деветия етаж.

ОСЕМ

Вратите се отвориха и пред погледа на Роланд се разкри просторно кръгло фоайе. Подът бе боядисан в същия розов оттенък, който имаше и розата. Срещу самокатерача се виждаше стъклена врата с думите „КОРПОРАЦИЯ «ТЕТ»“, изписани върху нея. Отвъд тази врата Стрелеца забеляза по-малко фоайе, където някаква жена седеше зад писалище и очевидно си говореше сама на себе си. Вдясно от самокатерача стояха двама мъже в делови костюми, които си бъбреха, пъхнали ръце в джобовете си, стараейки се да си придадат безгрижен вид… но Роланд не можеше да бъде заблуден лесно. Той веднага забеляза, че са въоръжени — саката им бяха ушити много добре, ала за опитния му взор не представляваше никаква трудност да съзре очертанията на пистолетите им под тъмния плат. Той предположи, че задачата на тези стражи се състои в това да застават до вратите на самокатерача всеки път, щом някой се качваше с него, и да имитират безгрижен разговор, като същевременно са готови да реагират светкавично, ако нещо се случеше.

След като веднъж вече ги идентифицира, Стрелеца веднага насочи вниманието си другаде. На стената вляво се виждаше огромна черно-бяла картина — всъщност фотография — широка метър и половина и висока един, разположена в рамка, която прилягаше тъй добре на стената, че изображението изглеждаше като прозорец към някаква друга реалност. На нея се виждаха трима мъже с дънки и разгърдени ризи, седнали на най-горната пречка на дървена ограда и подпрели ботуши на най-долната. Колко ли пъти, зачуди се Роланд, беше виждал каубои или pastorillas разположили се по същия начин, докато наблюдаваха жигосването, оседлаването, скопяването или обуздаването на дивите коне? Колко ли пъти и той самият бе сядал на оградите заедно с някой (или всички) от неговия ка-тет — Кътбърт, Алан, Джейми Де Къри — до него, тъй както Джон Кълъм и Арон Дипно седяха до чернокожия мъж със златните очила и тънките бели мустачки? Споменът за тези безвъзвратно отминали времена беше болезнен и болката нямаше само духовни измерения — Стрелеца усети как стомахът му се свива, а сърцето му учестява ударите си. Тримата мъже се смееха весело на нещо и доброто им настроение буквално струеше от снимката, запечатала по изумителен начин един от онези редки мигове, в които хората са щастливи от това, което са, и от мястото, където се намират.

— Бащите основатели — каза Нанси. Беше едновременно развеселена и тъжна. — Тази снимка е направена по време на тайна екскурзийка през 1986. Таос, Ню Мексико. Три градски момчета в страната на каубоите, как ви се струва? Аз поне имам чувството, че си прекарват страхотно.

— Право казваш — рече Роланд.

— Познаваш ли и тримата?

Стрелеца кимна. Знаеше кои са, макар никога преди да не бе срещал Моузес Карвър, мъжа в средата. Съдружникът на Дан Холмс и кръстник на Одета Холмс. Фотографията го показваше като седемдесетгодишен жизнен и енергичен мъж, но през 1986 трябваше да е поне на осемдесет. Вероятно на осемдесет и пет. Разбира се, напомни си Роланд, не трябваше да забравяме джокера — чудотворното цвете, което растеше във фоайето на сградата. Розата беше извор на младостта толкова, колкото костенурката в малкия парк беше истинският Матурин, ала нима можеше да се отрече, че притежава определени благотворни качества? Че е способна да лекува? Нима деветте години живот, които Арон Дипно бе получил между седемдесет и седма и осемдесет и шеста, се дължаха единствено на хапчетата, заменили Първоначалието и медицината на древните? Въпросите бяха риторични. Тези трима мъже — Карвър, Кълъм и Дипно — се бяха събрали по един почти вълшебен начин, за да бранят розата в залеза на живота си. Стрелеца бе убеден, че от тяхната история би излязла невероятна книга, едновременно трогателна и завладяваща. Що се отнася до обяснението за дълголетието им, то бе съвсем простичко — розата бе изразила своята благодарност.

— Кога са починали? — попита той.

— Джон Кълъм си отиде пръв — през осемдесет и девета — съобщи му Нанси Дипно. — Стана жертва на престрелка. Умря в болницата след няколко часа, но те му стигнаха, за да се сбогува с всички нас. Беше в Ню Йорк за ежегодната среща на борда на директорите. Според полицията се отнася за въоръжен грабеж, излязъл извън контрол, но ние смятаме, че е бил застрелян от агент на „Сомбра“ или „Норт Сентрал Позитроникс“. Най-вероятно от някоя отрепка. Това не е първият опит за покушение над него.

— „Сомбра“ и „Норт Сентрал Позитроникс“ са едно и също нещо — каза Стрелеца. — Те са представителите на Пурпурния крал в този свят.

— Известно ни е — отвърна красивата дама и посочи към мъжа в лявата част на снимката, на когото приличаше. — Чичо Арон живя до деветдесет и втора. Вие сте се запознали с него през… седемдесет и седма?

— Да — кимна Роланд.

— Тогава никой не би повярвал, че той ще живее толкова дълго.

— И той ли бе убит от слугите на Краля?

— Не, ракът го довърши. Издъхна в постелята си. Бях до него в сетните му мигове. Последните му думи бяха: „Кажи на Роланд, че дадохме всичко от себе си.“ Ето, казах ви го.

— Благодаря, сай — промълви Стрелеца с дрезгав глас. Надяваше се придружителката му да не вземе тона му за проява на неучтивост. Мнозина бяха дали всичко от себе си за него, нали така? Мнозина… като се започне със Сюзан Делгадо преди цяла вечност.

— Добре ли сте? — попита съчувствено тя.

— Да — рече той. — Нищо ми няма. Ами Моузес Карвър? Той кога почина?

Тя повдигна вежди, след което се засмя.

— Какво…

— Вижте сам!

Посочи стъклените врати. Към тях пристъпваше някакъв съсухрен старец с пухкава снежнобяла коса и вежди — в момента минаваше точно покрай жената на писалището, която си говореше сама на себе си. Кожата му беше тъмна, ала тенът на младата дама, която го подкрепяше, бе по-тъмен и от неговия. Мъжът бе висок — навярно към един и деветдесет, ако изправеше раменете си, — но придружителката му бе още по-висока. Лицето й, макар и да не можеше да се нарече красиво, беше симпатично и излъчваше вродено благородство.

Това бе лице на стрелец.

ДЕВЕТ

Ако гърбът на Моузес Карвър бе изправен, с Роланд щяха да бъдат еднакво високи и нямаше да има нужда старецът да гледа нагоре, вирнал брада като птичка. Навярно артритът бе сковал врата му и поради това не можеше да го извие. Очите му бяха кафяви, а белите им части — толкова мътни, че бе невъзможно да се каже къде свършваха ирисите му. За сметка на това обаче бяха живи и подвижни и искрицата на смеха блещукаше зад позлатените рамки на очилата. Още беше с онези тънички бели мустачки.

— Роланд от Гилеад! — възкликна той. — Колко жадувах да те срещна, сър! Мисля, че това ме запази жив толкова дълго, след като Джон и Арон си отидоха. Пусни ме за минутка, Мариан, пусни ме! Има нещо, което трябва да сторя!

Мариан Карвър изпълни молбата му и изгледа Роланд. Стрелеца нито чу гласа й в главата си, нито имаше нужда от това; думите, които тя искаше да му каже, се четяха в очите й. „Хвани го, ако падне, сай.“

Ала човекът, когото Сузана наричаше татко Моуз, не падна. Той допря възлестия си, засегнат от артрита юмрук до челото си и подгъна дясното си коляно, прехвърляйки цялата си тежест върху треперещия си десен крак.

— Хайл, последни стрелецо, Роланд Дисчейн от Гилеад, син на Стивън и истински наследник на Артур Елд. Аз, последният от онези, известни сред нас като Ка-тетът на Розата, те поздравявам.

Роланд също допря юмрук до челото си и не се ограничи само да подгъне крак, а направо коленичи.

— Хайл, татко Моуз, кръстник на Сузана, дин на Ка-тета на Розата! Поздравявам те с цялото си сърце!

— Благодаря ти — промълви старецът и в следващия миг се засмя като малко момче. — Срещата ни бе добра в Дома на Розата! Който нявга беше Гробът на Розата! Ха! Можеш ли да кажеш, че не сме успели?

— Не, защото ще е лъжа.

— Нали? — извика старецът, сетне отново избухна в смях. — В момента изпитвам такова благоговение, че забравям добрите си маниери, стрелецо. Навярно мислиш, че тази прелестна млада жена до мен ми е внучка, защото бях на симдисе, когато се роди — през хиляда деветстотин шейсет и девета. Всъщност обаче — „същнустуаче“ бе това, което достигна до слуха на Стрелеца — често става тъй, че най-хубавите неща в живота те сполетяват късно и според мен децата „спредмендицата“ са едно от тях. Сигурно се чудиш за кво ти наприказвах всичко туй — ами за да ти кажа, че това е дъщеря ми, Мариан-Одета Карвър, президент на корпорация „Тет“, откакто се оттеглих през деветдесет и седма на деветдесет и девет годишна възраст. Не смяташ ли, че топките на някои идиоти в страната ще замръзнат, когато разберат, че целият този бизнес (дето сега върти над десет милиарда долара) е управляван от една чернилка? — Акцентът му, който нарастваше правопропорционално на възторга и вълнението му, превърна последните му думи в „тоз бизнес, дет’ ся върти над дес’т милярда долара, е упра’ля’ан от ина ч рнилка“.

— Стига, татко — каза жената до него с нежен, но нетърпящ възражение глас. — Ако не млъкнеш, сърдечният ти монитор ще запищи на пожар, а и нашия гост го чакат неотложни задачи.

— Глей как ме командери! — възмути се беловласият старец, като същевременно намигна на Роланд, ала така, че дъщеря му да не го види.

„Сякаш не ти знае номерата, старче — помисли си Стрелеца. Скръбта му се беше поразсеяла, макар и да не го бе напуснала. — Сякаш не е могла да ги научи през всичките тези години — кажи делах.“

— Ще проведем съвещание с теб, Роланд — обърна се към него Мариан Карвър, — но преди това трябва да видя нещо.

— Ник’ва нужда няма да гледаш квото и да било! — продължаваше да негодува баща й. — Ник’ва нужда няма и ти много добре го знаеш! Нима съм отгледал безмозъчна идиотка?

— Донякъде е прав — спокойно изрече жената, без да обръща внимание на изблиците на баща си, — но за всеки случай…

— Напълно те разбирам — прекъсна я Стрелеца. — Имаш си принципи. Какво искаш да видиш? Какво ще те убеди, че аз съм този, за когото се представям и за когото ме мислите?

— Револвера ти — рече Мариан Карвър.

Стрелеца измъкна тениската със стародавния Бриджтън от торбата, разгъна я и извади пистолета си от кобура. В същия миг дъхът на Мариан Карвър секна, ала тя сякаш не забеляза това. Направи му впечатление, че двамата стражи с ушитите по мяка костюми се приближиха към тях, а очите им бяха ококорени от изумление.

— Видя го! — извика Моузес Карвър. — Видя го, нали? Както и всички тук! Кажете Господ! Сега вече можеш да кажеш на внуците си, че си зърнала Ескалибур, меча на Артур, защото и двете са едно и също нещо!

Роланд подаде револвера на баща си на Мариан. Знаеше, че тя ще поиска да го вземе, за да се увери в самоличността му, че трябваше да направи това, преди да го допусне в утробата на корпорация „Тет“ (където погрешният човек можеше да нанесе непоправима вреда), но за миг тя просто бе неспособна да изпълни задължението си. После жената възвърна самоконтрола си и пое пистолета с треперещи пръсти; очите й се разшириха от изумление, когато почувства тежестта му. Като внимаваше да не натисне спусъка, поднесе цевта към лицето си и проследи с показалеца си изящната резба до самото дуло:

— Ще ми кажете ли какво означава това, господин Дисчейн? — попита Мариан.

— Да — отвърна Стрелеца, — ако ме наричаш Роланд.

— Мога да се опитам, ако настояваш.

— Това е знакът на Артур — рече той и също го докосна с пръст. — Единственият знак на вратата на гробницата му. Това е сигулът на неговото водачество и означава БЯЛО.

Старецът протегна възлестите си пръсти в безмълвен, но повелителен жест.

— Зареден ли е? — попита той, след което, преди Роланд да успее да му отговори, каза: — Разбира се, че е.

— Дай му го — рече Стрелеца.

Мариан се колебаеше въпреки протегнатите към нея ръце на татко Моуз, но Роланд й кимна и тя неохотно подаде оръжието на баща си. Беловласият мъж го хвана с две ръце, след което направи нещо, което едновременно стопли и смрази сърцето на Стрелеца — целуна дулото със старите си, сбръчкани устни.

— Какъв вкус има? — попита Роланд, воден от любопитство.

— На годините, стрелецо — отвърна Моузес Карвър. — На всичките тези години — допълни, след което подаде оръжието на дъщеря си с дръжката напред.

Тя от своя страна го върна на Роланд, сякаш бе доволна да се отърве от мрачната му, гибелна тежест. Стрелеца го пъхна в кобура, омота около него патрондаша и отново уви всичко това в тениската на стародавния Бриджтън.

— Ела — каза тя. — Въпреки че не разполагаме с много време, ще се постараем да го изпълним с толкова радост, колкото позволи скръбта ти.

— Амин! — възкликна баща й и потупа Роланд по рамото. — Още е жива, моята Одета — жената, която наричаш Сузана. Помислих си, че ще ти е драго да го узнаеш, сър.

На Стрелеца наистина му беше драго и той кимна.

— Влизай, Роланд — подкани го Мариан Карвър. — Влизай и бъди добре дошъл в нашия дом, защото той е и твой дом, а всички знаем, че едва ли някога ще ни посетиш отново.

ДЕСЕТ

Кабинетът на Мариан Карвър се намираше в северозападния ъгъл на деветдесет и деветия етаж. Тук стените бяха изцяло от стъкло, лишено от каквато и да е рамка или подпора, и гледката просто го остави без дъх. Човек сякаш се рееше във въздуха над приказните очертания на този невъобразим град. Внезапно Роланд изпита чувството, че е бил тук и преди — висящият мост, както и сградите зад него, му бяха странно познати. Просто нямаше как да не разпознае моста, при положение че едва не загина на него в един друг свят — когато Джейк бе отвлечен от Гашър и замъкнат при Тик-Так. Така навярно бе изглеждал Луд в разцвета на славата си.

— Наричате този град Ню Йорк, нали? — попита той.

— Да — отвърна Нанси Дипно.

— А как се казва онзи мост там?

— „Джордж Вашингтон“ — отговори Мариан Карвър.

Значи това не беше мостът, който ги бе отвел в Луд, а този, покрай който бе минал татко Калахан, когато бе напуснал Ню Йорк, полагайки началото на скиталчествата си. Роланд си спомняше това от неговия разказ, и то много добре.

— Искате ли нещо за пиене? — попита го Нанси.

Стрелеца тъкмо щеше да откаже, но си даде сметка колко е замаяна и промени решението си. Да, искаше нещо за пиене, но само ако изостреше сетивата му, които се нуждаеха от изостряне.

— Чай, ако имате — рече. — Горещ, силен чай, със захар или мед. Имате ли?

— Имаме — отвърна Мариан и натисна едно копче на бюрото си. Тя размени няколко думи с някого, когото Стрелеца не можа да види, и изведнъж жената във външното помещение — онази, която сякаш си говореше сама със себе си — придоби нов смисъл за него.

Когато поръчката за топли напитки и сандвичи бе направена, Мариан се наведе напред и погледът й срещна този на Стрелеца.

— Срещата ни в Ню Йорк бе добра, Роланд от Гилеад — рече тя, — надявам се, но времето ни тук не е… не е жизненоважно.

Той се замисли и кимна малко предпазливо. С годините се бе научил да проявява известна предпазливост. Някои от приятелите му — като Алан Джонс и Джейми Де Къри например — бяха предпазливи по рождение, ала това не можеше да се каже за Стрелеца, който първо стреляше, а после задаваше въпроси.

— Нанси ти е казала да прочетеш написаното на плочата в Градината на Лъча — каза Мариан. — Ти…

— Градината на Лъча, кажете Госпот! — прекъсна я Моузес Карвър. Докато вървяха по коридора към кабинета на дъщеря му, той бе взел едно бастунче от стойката за бастуни във формата на слонче и сега потропа с него по скъпия килим. Мариан понесе търпеливо намесата му. — Кажете Госпот-бомб!

— Неотдавнашното приятелство на баща ми с преподобния Хариган, който изнася проповеди долу, не е от най-щастливите събития в живота ми — въздъхна тъмнокожата жена. — Но както и да е. Прочете ли надписа на плочата, Роланд?

Мъжът кимна. Нанси Дипно бе използвала различна дума — знак или сигул, — но той знаеше, че става въпрос за едно и също нещо.

— Буквите, които се превърнаха във Великите букви. Да, прочетох ги.

— И какво пишеше там?

— „ДАР ОТ КОРПОРАЦИЯ «ТЕТ» В ЧЕСТ НА ЕДУАРД КАНТОР ДИЙН И ДЖОН «ДЖЕЙК» ЧЕЙМБЪРС“. — Направи пауза. — После имаше „Кам-а-кам-мал, Прия-той, Ган де-лах“, което значи нещо от рода на „БЯЛО НАД ЧЕРВЕНОТО, ТАКАВА Е ВОЛЯТА НА ГАН ЗАВИНАГИ“.

— Пред нас гласи: „ДОБРО НАД ЗЛОТО, ТОВА Е ВОЛЯТА НА ГОСПОД“ — уведоми го Мариан.

— Хвала на Бога! — извика Моузес Карвър и тропна с бастуна си. — Нека Първоначалието се надигне отново!

В този момент някой почука на вратата и жената, която си говореше сама, влезе, понесла сребърен поднос. Роланд се изуми, когато видя малката черна дръжка, увиснала пред устните й, и тънката метална пластинка, която изчезваше под косата й. Сигурно това бе някакво приспособление за говорене на разстояние. Нанси Дипно и Мариан Карвър й помогнаха да сервира димящите чаши кафе и чай, купичките със захар и мед и чинийката със сметана. Имаше и плато със сандвичи. Стомахът на Роланд изкъркори. Помисли си за приятелите си, които лежаха в земята — никога вече нямаше да хапнат сандвичи — и за Айрийн Тасенбаум, която седеше в парка от другата страна на улицата и го чакаше търпеливо. Всяка една от тези мисли бе достатъчна, за да убие апетита му, ала стомахът му продължи да издава безсрамните си звуци. В крайна сметка си взе един сандвич, изсипа препълнена лъжица със захар в чая си, след което добави прилично количество мед. Щеше да свърши работата си колкото се може по-бързо и да се върне при Айрийн час по-скоро, но междувременно…

— Да ти е сладко, сър — каза Моузес Карвър и сръбна от горещото си кафе. — Дъвчеш го със зъби, минава през устата, после през червата показват се…

— Татко, престани! — прекъсна го Мариан, след което продължи: — Двамата с татко имаме къща на Монтоук Пойнт — рече, докато слагаше сметана в кафето си — и прекарахме там последния уикенд. В събота около пет и петнайсет следобед ми се обади един от тукашните охранители. Те работят към асоциация „Хамаршолд“, но корпорация „Тет“ им плаща солидни премии, ето защо узнаваме… определени неща веднага щом се случат. Наблюдаваме плочата във фоайето с още по-голям интерес, откакто наближи деветнайсети юни, Роланд. Дали ще се изненадаш, ако ти кажа, че докъм пет и петнайсет надписът гласеше: „ДАР ОТ КОРПОРАЦИЯ «ТЕТ» В ЧЕСТ НА СЕМЕЙСТВО БИЙМ75 И В ПАМЕТ НА ГИЛЕАД“.

Роланд се замисли над това, сетне отпи от чая си (беше горещ, силен и хубав) и поклати глава.

— Не.

Мариан се приведе още по-напред.

— И защо смяташ така?

— Защото между четири и пет до събота следобед нищо не беше сигурно. Дори и Разрушителите да бяха спрели, нищо не бе ясно — всичко зависеше от съдбата на Стивън Кинг. — Той огледа лицата им. — Знаете за Разрушителите, нали?

Мариан кимна.

— Не в подробности, но ни е известно, че Лъчът, който са се опитвали да разрушат, сега е в безопасност и че не е в толкова тежко състояние, че да не може да се възстанови. — Тя се поколеба за миг, сетне каза: — Знаем и за загубата ти. И за двете ти загуби. Толкова съжаляваме, Роланд.

— Тия момци сега са на сигурно място в обятията на Исус — обади се баща й. — А дори и да не са, поне са заедно на полянката в края на пътя.

Роланд, който искаше да повярва на всичко това, кимна и им благодари, след което се обърна към Мариан:

— Животът на писателя висеше на косъм. Бе ранен, и то много лошо. Джейк умря, за да го спаси. Той се хвърли между Кинг и микромобила, който отне живота му.

— Стивън Кинг ще оживее — каза Нанси. — И отново ще пише. Знаем това от сигурен източник.

— Откъде?

Тъмнокожата жена се приведе напред.

— Минутка само — рече. — Ние вярваме, Роланд — сигурни сме в това, — че безопасността, в която ще бъде животът на Кинг през следващите няколко години, означава, че си свършил работата си с Лъча: Вес’-Ка Ган.

Стрелеца кимна. Песента щеше да продължи.

— Пред нас обаче има още доста работа — продължи тя. — Според сметките ни най-малко трийсет години, но…

— Но това си е наша работа, а не твоя — завърши Нанси.

— И това ли научихте от същия „сигурен източник“? — попита Роланд, докато отпиваше от чая си. Въпреки че бе горещ, вече бе изпил половината чаша.

— Да. Походът ти срещу силите на Пурпурния крал завърши успешно. Що се отнася до самия Пурпурен крал…

— Т’ва никога не е била целта на неговия поход и ти много добре го знаеш! — извика столетникът и тропна още веднъж с бастуна си. — Неговият поход…

— Стига, татко! — отсече Мариан с нетърпящ възражение тон.

— Не, остави го да говори — намеси се Стрелеца и всички го изгледаха, изненадани (и малко стреснати) от гласа му, който наподобяваше изплющяване на камшик. — Остави го да говори, защото казва истината. Щом се съвещаваме, да се съвещаваме честно. За мен Лъчите винаги са били само средство, отвеждащо ме до целта ми. Ако те бъдат унищожени, Кулата ще се срине, а ако се срине, никога няма да мога да я достигна и да се изкача до върха й.

— Искаш да кажеш, че Тъмната кула е била по-важна за теб от съществуването на вселената? — попита Нанси Дипно с повдигнати вежди, стрелвайки го с презрителен поглед. — От съществуването на всички вселени?

— Тъмната кула е самото съществуване — изтъкна Роланд. — Изгубих толкова приятели в своя поход, включително и момчето, което ме наричаше баща. Принесох в жертва и собствената си душа, лейди-сай, тъй че отмести дръзкия си поглед от мен — колкото се може по-скоро, моля аз.

Тонът му бе учтив, но смразяващо студен. Цветовете напуснаха лицето на Нанси Дипно и чашата в ръката й така се разтресе, че Стрелеца се протегна и я взе. Опасяваше се, че тя ще се залее с горещата течност.

— Не ме разбирайте погрешно — каза гой. — Трябва да си изясним това, тъй като няма да се видим никога повече. Стореното си е сторено и в двата свята, за добро или за зло, за ка или срещу нея. Отвъд световете, които познаваме обаче, има още много и навярно никога няма да го узнаем. Времето мие кратко, така че да продължаваме нататък.

— Добре казано, сър! — изръмжа Моузес Карвър и отново тропна с бастуна си.

— Искрено съжалявам, ако съм ви обидила — извини се Нанси.

Стрелеца не отговори, защото знаеше, че тя не изпитва никакво съжаление — просто се бои от него. Неловкото мълчание бе прекъснато от дъщерята на столетника.

— Ние си нямаме Разрушители, Роланд, но разполагаме с дузина телепати и бъдновидци в ранчото в Таос. Това, което създават заедно, понякога е нещо неопределено, но винаги надхвърля сбора от отделните части. Чувал ли си термина „добромисъл“?

Стрелеца кимна.

— Те правят нещо подобно — обясни жената, — макар да съм сигурна, че не е толкова силно или мощно като онова, на което са били способни Разрушителите в Тъндърклап.

— Те са били стотици — обади се беловласият старец. — И не забравяй с какво са ги хранили.

— Освен това служителите на Краля са подбирали тези с по-изявени способности — допълни Нанси, — така че са обирали каймака. Но и нашите вършат добра работа.

— И кой ви даде идеята да наемете хора с такива способности? — попита Роланд.

— Колкото и да ти се струва странно, партньоре — обясни Моузес, — това бе Кал Тауър. Той никога не ни е помагал особено — в общи линии не правеше нищо друго, освен да си събира книжките и да се мотае насам-натам, този алчен превзет кучи син…

Дъщеря му го изгледа предупредително и Стрелеца трябваше да положи усилия, за да не се усмихне. Моузес Карвър може и да беше на сто години, но бе заковал истинската същност на букиниста с една фраза.

— Както и да е, той беше чел как телепатите могат да се използват за подобни неща в научно-фантастичните си книжки. Знаеш ли какво е научна фантастика?

Роланд поклати глава.

— Не си изгубил много. Повечето е голям боклук, но се пръква и по някоя добра идейка. Слушай ся. Ще ти просветне за кво става дума, като разбереш за кво са си говорили Тауър и твоят приятел гусин Дийн преди двайсет и две години, когато гусин Дийн е спасил Тауър от двамата бандюги.

— Татко — намръщи се Мариан, — престани да говориш така. Може да си стар, но не си глупав.

Той я изгледа с мътните си очи, оживени от злорадо пламъче, след което намигна съучастнически на Роланд и продължи:

— От ония шибани жабарски бандюги!

— Еди ми разказа за това — кимна Стрелеца.

Акцентът внезапно изчезна от думите на Карвър и той заговори с ясен, енергичен тон:

— Значи знаеш, че са си говорили за една книга, наречена „Хоганът“, от Бенджамин Слайтман. Заглавието й било сгрешено, както и името на автора, и това изведнъж я направило много ценна за библиоманите.

— Да — рече Роланд. Печатната грешка бе превърнала заглавието в „Коганът“ — дума, която бе придобила огромно значение за Стрелеца и неговия ка-тет.

— След като твоят приятел си отишъл, Кал Тауър взел, че се поразровил малко повече за автора. Оказало се, че той бил написал още четири книги, но под името Даниел Холмс. Тоя Слайтман е бил бял като чаршаф на „Клансман“, но ето че псевдонимът, под който издал другите си книги, бил същият като името на бащата на Одета. Сигурно не си изненадан, нали?

— Не — отвърна Роланд. Това просто бе поредното щракване от завъртането на механизма на ка.

— И всички книги, които е написал под името Холмс, са научна фантастика — за телепати и бъдновидци, наети от правителството, за да разбулват разни неща. Оттам всъщност взехме идеята. — Той погледна победоносно към Роланд и тропна с бастуна си. — Има и още за разказване, но мисля, че нямаме време за това. Всичко се свежда до това, нали? До времето. Което тече само в една посока в нашия свят. — Столетникът изведнъж се умълча и се замисли. — Бих дал много, стрелецо, за да видя отново своята кръщелница, но май няма как да стане, а? Освен ако не се срещнем на полянката.

— Това е самата истина — съгласи се Роланд, — но можеш да си сигурен, че ще й разкажа за теб, без да пропусна как съм те заварил кипящ от енергия да сипеш огън и жупел…

— Кажете Госпот, кажете Госпот-Бомб! — прекъсна го беловласият мъж и удари с бастун по земята. — Кажи й го, братко! И гледай да не забравиш, ей!

— Гарантирам ти. — Стрелеца изпи последната глътка от чая си и остави чашата върху писалището на Мариан Карвър, след което се изправи на крака; ръката му машинално се стрелна към десния му хълбок, преди да се сети, че болката вече я нямаше. — Сега трябва да ви оставям. Има едно място недалеч оттук, където се налага да отида.

— Знаем къде — каза Мариан. — Има кой да те посрещне, когато стигнеш там. Охраняваме мястото специално за теб и ако вратата, която търсиш, все още е там и функционира, ще можеш да минеш през нея.

Роланд се поклони леко.

— Благодаря, сай.

— Би ли останал още съвсем мъничко, ако ти е угодно — продължи тъмнокожата жена. — Имаме дарове за теб, Роланд. Недостатъчно, за да ти се отплатим за всичко, което си направил — независимо дали това е било целта ти или не, — но се надяваме да ти харесат. Едната новина е от нашите „добромислещи“ приятели в Таос. Другата е от по… — тя се замисли — … по-нормални изследователи — хора, работещи за нас в тази сграда. Наричат се „калвинисти“, но не защото имат нещо общо с религиозната секта, а от уважение към Кал Тауър, който умря от сърдечен удар в новия си магазин преди девет години. Освен ако това не е шега.

— Егати лошата шега, ако е така — изсумтя Моузес Карвър.

— И още две неща… от нас. От Нанси, от мен, от татко и от един човек, който е починал. Ще останеш ли още малко?

Въпреки че времето го притискаше, Роланд постъпи тъй, както те искаха. За пръв път след смъртта на Джейк бе обзет от силно чувство, различно от скръбта.

Любопитство.

ЕДИНАЙСЕТ

— Първо, новините от хората в Ню Мексико — рече Мариан, щом Стрелеца седна обратно на мястото си. — Те ви наблюдават от известно време и макар и да не виждаха много добре какво се случваше в Тъндърклап, вярват, че Еди е казал нещо на Джейк Чеймбърс — нещо важно навярно, — малко преди да умре. Най-вероятно докато е лежал на земята и преди да… не знам — вдигна рамене жената.

— Преди да потъне в здрача? — подсказа й Роланд.

— Да — съгласи се Нанси Дипно, — така смятаме. По-точно, те така смятат. Нашият вариант на Разрушителите.

Мариан я изгледа навъсено — явно не обичаше да я прекъсват, — след което отново насочи вниманието си към Стрелеца:

— На нашите хора им е по-лесно да виждат какво се случва в този свят. Ето защо са почти сигурни, че Джейк в крайна сметка е успял да предаде посланието, преди самият той да издъхне. — Дъщерята на Карвър замълча за миг. — Тази жена, с която пътуваш — госпожа Таненбаум76…

— Тасенбаум — поправи я Стрелеца, без да се замисли.

— Тасенбаум — съгласи се Мариан. — Тя без съмнение ти е предала част от онова, което Джейк й е казал, преди да умре, но най-вероятно има и нещо друго. Не казвам, че го е премълчала — по-скоро го е сметнала за маловажно. Ще я накараш ли да си припомни всичко, което й е казал твоят приятел, преди всеки от вас да поеме по своя път?

— Да — обеща Роланд. Разбира се, че щеше да го направи, ала не вярваше, че Джейк би предал съобщението на Еди на нея. Мъжът си даде сметка, че почти не се е сещал за Ко, откакто паркираха колата на Айрийн, но рунтавелкото беше с тях, естествено; най-вероятно сега лежеше в краката й, докато тя го чакаше в малкия парк, обляна от топлите лъчи на юнското слънце.

— Добре — каза тя. — Това е хубаво. Да продължаваме нататък.

Тъмнокожата жена издърпа средното чекмедже на бюрото си и извади оттам подплатен плик и малка дървена кутийка. Сетне подаде плика на Нанси Дипно, а кутийката сложи пред себе си.

— Следващото нещо ще научиш от Нанси — обяви тя. — Бъди кратка, Нанси, защото както се вижда, този мъж гори от нетърпение да си тръгне.

— Давай! — тропна с бастун Моузес Карвър.

Девойката погледна първо към него, после към Роланд… или по-скоро някъде около Роланд. Руменината се завръщаше на лицето й и тя изглеждаше смутена.

— Стивън Кинг — започна тя, прочисти гърлото си и го каза отново. Явно не знаеше как да продължи. Страните й почервеняха.

— Поеми си дълбоко въздух — посъветва я Стрелеца — и го задръж.

Тя направи каквото й каза.

— Сега го издишай.

Девойката направи и това.

— Кажи ми сега това, което имаш да ми казваш, Нанси, племеннице на Арон.

— Стивън Кинг е написал към четирийсет книги — започна тя и въпреки че страните й бяха зачервени (Роланд предполагаше, че скоро ще разбере на какво се дължеше вълнението й), гласът й вече бе по-спокоен. — Голяма част от тях, включително и първите му произведения, са свързани с Тъмната кула по един или друг начин. Сякаш още от самото начало е мислел за нея.

— Според мен думите ти са верни — рече Роланд и стисна ръцете й. — Благодаря ти.

Това сякаш я успокои още повече.

— Сега за калвинистите — продължи Нанси. — Трима мъже и две жени с литературни познания четат творбите на Стивън Кинг всеки ден от осем сутринта до четири следобед.

— Не просто ги четат — обади се Мариан. — Слагат бележки относно мястото на действието, героите, тематиката… дори и според присъствието на популярни запазени марки и търговски продукти в текста.

— Част от работата им се състои в това да търсят препратки към хора, живели или умрели в Ключовия свят — каза Нанси. — Истински хора, с други думи. Както и да намират всичко, свързано с Тъмната кула, естествено. — Тя подаде подплатения плик на Роланд. Когато Стрелеца го взе, почувства, че вътре може да има само книга. — Ако Кинг изобщо е писал книга за Ключовия свят, Роланд — искам да кажа, извън поредицата за Тъмната кула, — според нас това е тя.

Стрелеца погледна въпросително към двете жени, те му кимнаха и той отвори плика. Вътре имаше доста дебел том с червено-бяла корица. На нея се виждаше името на Стивън Кинг, придружено от една-единствена дума.

„Червено за Краля, Бяло за Артур Елд — помисли си той. — Бяло над червеното, такава е волята на Ган завинаги.“

Или пък беше просто съвпадение?

— Какво пише тук? — попита Роланд, посочвайки заглавието.

— „Безсъние“ — отвърна Нанси. — Означава…

— Знам какво означава — прекъсна я Стрелеца. — Защо ми давате тази книга?

— Понеже историята е свързана с Тъмната кула — рече племенницата на Арон Дипно. — И защото в нея има един персонаж на име Ед Дипно. Той е главният злодей в романа.

„Главният злодей в романа — помисли си Роланд. — Ето защо бузите й пламнаха.“

— Имате ли някой роднина, който да се казва така? — попита мъжът.

— Имахме — уточни девойката. — В Бангор — града, за който всъщност пише Стивън Кинг, когато разказва за Дери, какъвто е случаят и с този роман. Истинският Ед Дипно е умрял през 1947 — годината, в която е роден Кинг. Бил е счетоводител — тих и кротък като агънце. Героят от „Безсъние“ е психопат, който попада под властта на Пурпурния крал. Той иска да превърне един самолет в бомба и да го взриви в небостъргач, избивайки хиляди хора.

— Молете се нивга да не се случи — продума мрачно престарелият мъж, докато се взираше замислено в назъбените очертания на Ню Йорк. — Бог знае, че не е невъзможно.

— В книгата планът му не успява — продължи Нанси. — Макар че някои хора са убити, главният герой на романа — един старец на име Ралф Робъртс — успява да предотврати най-лошото.

Роланд се взираше съсредоточено в племенницата на Арон Дипно.

— Пурпурният крал се споменава в тази книга? С истинското му име?

— Да — потвърди девойката. — Бангорският Ед Дипно — истинският Ед Дипно — се пада четвърти или пети братовчед на баща ми. Калвинистите могат да ти покажат родословното дърво, ако искаш, но връзката с чичо Арон изобщо не е силна. Според нас Кинг е използвал това име, за да привлече твоето — или нашето — внимание, без да осъзнава какво прави.

— Нещо като послание от подразсъдъка му — замисли се Стрелеца.

Нанси се оживи.

— От подсъзнанието му, да! Точно така смятаме.

Роланд обаче не смяташе точно така. Спомни си как бе хипнотизирал Кинг през седемдесет и седма, как му бе казал да се вслуша във Вес’-Ка Ган, Песента на Костенурката. Дали подразсъдъкът на писателя — онази част от него, която се подчиняваше на хипнотичната заповед — бе причината Песента на Костенурката да е в тази книга? В книгата, която Служителите на Краля сигурно бяха пренебрегнали, тъй като не бе част от „Цикъла за Тъмната кула“? Стрелеца смяташе, че това е напълно възможно и че името Дипно е нещо като сигул. Ала…

— Не мога да прочета това — каза Роланд. — Най-много да разбера по някоя дума тук-там, но не повече.

— Ти не можеш, но моето момиче може — обади се Моузес Карвър. — Моята Одета, която наричаш Сузана.

Стрелеца замислено кимна. Малко се съмняваше, че ще стане точно така, но въпреки това в съзнанието му се открои ярка картина — двамата седят край пращящия огън, който са запалили, защото нощта е студена, а Ко се е сгушил между тях. Високо в скалите вятърът вие злостните песни на зимата, ала на тях изобщо не им пука за това, защото стомасите им са пълни, телата им са облечени в кожите на животните, които собственоръчно са убили, а отгоре на всичко имат и история, която да ги забавлява.

Разказът на Стивън Кинг за безсънието.

— Тя ще ти го прочете по време на пътешествието — каза беловласият старец. — По време на последното ти пътешествие, кажете Госпот!

„Да — помисли си Стрелеца. — Последната история и последната пътека. Тази, която води до Кан’-Ка Но Рей и Тъмната кула. Би било чудесно, ако е така.“

— В романа Пурпурният крал използва Ед Дипно, за да убие едно дете — продължи Нанси, — момче на име Патрик Данвил. Малко преди нападението, докато Патрик и майка му чакат речта на една жена, момчето рисува картина, на която се виждаш ги, Роланд, както и Пурпурният крал, очевидно затворен на върха на Тъмната кула.

Стрелеца скочи на крака.

— На върха! Заточен на върха на Кулата?

— Спокойно — рече Мариан. — Спокойно, Роланд. Калвинистите анализират творчеството на Кинг от години — всяка дума и всяка препратка, която има някакво значение за нас, се изпраща на добромислещите ни приятели в Ню Мексико. И въпреки че членовете на тези два колектива никога не са се срещали, би било съвсем вярно да се каже, че работят перфектно заедно.

— Това обаче не означава, че винаги са съгласни едни с други — изтъкна племенницата на Арон.

— Много ясно! — отсече дъщерята на Моузес Карвър с гневен тон. — Това, за което са единодушни обаче, е, че препратките на Кинг към света на Тъмната кула почти винаги са замаскирани и понякога не означават нищо;

Роланд кимна и седна обратно на стола си.

— Той говори за нея, понеже подразсъдъкът му винаги си мисли за нея, ала понякога започва да дърдори пълни безсмислици.

— Да — каза Нанси.

— Но явно вие не смятате, че цялата тази книга е фалшива следа, защото в такъв случай едва ли бихте ми я дали.

— Така е — потвърди племенницата на Арон, — но това не означава, че Пурпурният крал със сигурност е затворен на върха на Кулата. Макар че според мен не е изключено.

Стрелеца си спомни за предчувствието си, че Червеният крал е заключен извън Кулата на нещо като тераса. Но дали това бе истинско предчувствие, или просто му се искаше да е така?

— Както и да е, смятаме, че трябва да се оглеждаш за този Патрик Данвил — рече Мариан. — Според нас той е истинска личност, но не успяхме да открием никаква следа от него в този свят. Навярно ще съумееш да го намериш в Тъндърклап.

— Или отвъд Тъндърклап — обади се Моузес.

Дъщеря му кимна.

— Според историята, която разказва Кинг в „Безсъние“ — както и сам ще видиш — Патрик Данвил умира съвсем млад. Това обаче може и да не е вярно. Разбираш ли?

— Не съм съвсем сигурен.

— Когато откриеш Патрик Данвил — или когато той те открие, — е напълно възможно все още да е детето, описано в книгата — заобяснява Нанси, — или пък да е стар като чичо Моуз.

— Много зле за него, ако е тъй! — подметна столетникът и се изкиска.

Стрелеца взе книгата, вгледа се в червено-бялата корица и проследи с показалец релефните букви, които не можеше да прочете.

— Значи сте сигурни, че това не е просто една история?

— От пролетта на седемдесета, когато Кинг написва изречението „Човекът в черно се носеше през пустинята, а Стрелеца го следваше“ — каза Мариан Карвър, — много малко от нещата, които Стивън Кинг е написал, са „просто истории“. Той може да не вярва в това, но ние го знаем.

„Явно годините, през които сте имали работа със служителите на Пурпурния крал, са ви подействали така, че сега подскачате при вида на всяка сянка“ — помисли си Роланд, но вместо това попита:

— Щом не са истории, какво са тогава?

Отговори му Моузес Карвър.

— Нещо като съобщения в бутилки — рече старецът. Начинът, по който произнесе последната дума — почти като „бтълки“ — му напомни за Сузана и внезапно му се прииска да я види, както и да се увери, че е добре. Това желание бе толкова силно, че остави горчив вкус в устата му.

— … великото море.

— Би ли повторил? — помоли го Стрелеца. — Бях се заплеснал нещо.

— Казах, че според нас Стивън Кинг хвърля своите бутилки във великото море. В морето, което наричаме Първоначалието. С надеждата, че те ще те достигнат и че съобщенията вътре в тях ще помогнат на теб и на моята Одета да достигнете целта си.

— Което ни води до последните ни дарове — рече Мариан. — Нашите истински дарове. Първо… — тя му подаде кутийката.

Капачето й бе закачено на панти. Роланд го докосна с пръстите на лявата си длан, възнамерявайки да го отвори, ала в последния момент явно се отказа и вдигна очи към събеседниците си. Те го наблюдаваха с надежда и някакъв напрегнат интерес, от който се почувства неловко. Внезапно го осени една безумна (и същевременно дяволски убедителна) идея — че тези хора всъщност са служители на Пурпурния крал и когато отвори кутията, последното нещо, което ще зърнат очите му, ще бъде жужащ снич, чийто брояч отбелязва последните секунди до нулата. А последното нещо, което ще доловят ушите му, преди светът около него да избухне, ще бъде дивият им смях и възгласът „Хайл на Червения крал!“. Не беше невъзможно, но просто нямаше как да не им се довери — в противен случай го грозеше пълна лудост.

„Щом ка повелява така, тъй да бъде“ — помисли си Роланд и отвори кутията.

ДВАНАЙСЕТ

Вътре върху тъмносиньо кадифе (събеседниците му едва ли знаеха, че това бе цветът на Кралския двор в Гилеад) бе положен часовник с намотана верижка. Върху златното му капаче бяха гравирани три предмета — ключ, роза и — помежду им и малко над тях — кула с мънички прозорчета, които опасваха фасадата й във възходяща спирала.

Стрелеца с изненада установи, че очите му отново се изпълниха със сълзи. Щом погледна към събеседниците си — две млади жени и един старец, мозъкът и вътрешностите на корпорация „Тет“, — ги видя шестима, а не трима. Когато примигна, призрачните им двойници изчезнаха.

— Отвори капачето и го разгледай — каза му Моузес Карвър. — И не крий сълзите си пред нас, сине на Стивън, защото ние не сме машините, с които другите биха ни заменили, ако имаха тази възможност.

Роланд знаеше, че думите му са верни, понеже сълзите му се стичаха по страните му. Нанси Дипно също плачеше. И въпреки че Мариан Карвър без съмнение се гордееше с това, че е доста по-корава, очите й също блестяха подозрително.

Той натисна винтчето в горната част на часовника и капачето се отвори. Изящни стрелки показваха часа и минутата — и то с перфектна точност; не се и съмняваше в това. Отдолу в мъничката си окръжност миниатюрна стрелчица отброяваше секундите. От вътрешната страна на капачето бе гравирано следното:

— Благодаря, сай — изрече Стрелеца с дрезгав, разтреперан глас. — Благодаря ви. Сигурен съм, че и моите приятели биха ви благодарили, стига да можеха да говорят.

— Те говорят в сърцата ни, Роланд — каза Мариан — Освен това ги виждаме в лицето ти.

Моузес Карвър се усмихваше.

— В нашия свят, Роланд — започна той, — подаряването на златен часовник има особено значение.

— Какво? — попита Стрелеца. Вдигна часовника — безспорно най-красивия уред за измерване на времето, което беше виждал — към ухото си и се вслуша в нежното тиктакане на механизмите му.

— Подобен жест означава, че човекът, на когото се подарява часовникът, е свършил работата си и вече може да се отдаде на риболов или да играе с внуците си — поясни Нанси Дипно. — Ние обаче ти го подаряваме с други съображения. Нека отброява часовете до целта ти и ти каже, когато я достигнеш.

— Как може да стори това?

— Сред добромислещите ни приятели в Ню Мексико има един изключителен човек — започна Мариан Карвър. — Казва се Фред Таун. Той вижда страшно много неща и много рядко греши. Този часовник е „Патек Филип“, Роланд. Струва деветнайсет хиляди долара и създателите му гарантират пълно възстановяване на цената, ако избързва или изостава. Няма нужда да се навива, защото е с батерия — но не на „Норт Сентрал Позитроникс“ или някое тяхно протеже, мога да те уверя в това, която ще издържи сто години. Но според Фред, когато наближиш Тъмната кула, часовникът вероятно ще спре.

— Или ще започне да върви назад — каза Нанси. — Наблюдавай го.

Моузес Карвър се приведе напред.

— Ще го следиш, нали?

— Да — кимна Роланд. Той пъхна часовника в единия си джоб (след като дълго време не можа да откъсне поглед от гравюрите на капачето), а кутийката — в другия. — Ще бъда много внимателен.

— Трябва да внимаваш и за още нещо — намеси се Мариан. — За Мордред.

Стрелеца нищо не каза.

— Имаме основания да вярваме, че той е убил онзи, когото ти наричаше Уолтър. — Внезапно млъкна. — Виждам, че не си изненадан. Мога ли да попитам защо?

— Уолтър най-накрая напусна сънищата ми, също както болката напусна хълбока и главата ми — рече Роланд. — Последния път, когато се появи в сънищата ми, беше в Кала Брин Стърджис, в нощта на Лъчетръса. — Нямаше намерение да споделя колко ужасни бяха сънищата му — сънищата, в които се скиташе изгубен и сам из влажните подземни коридори на някакъв замък, а по лицето му полепваха паяжини; в които чуваше звуците от приближаването на някакво същество, бродещо в мрака зад него (а може би над него) и в които съзираше блясъка на червените очи и шепота на зловещия нечовешки глас — „Татко“ — точно преди да се събуди.

Тримата го гледаха мрачни и безмълвни. Накрая Мариан каза:

— Пази се от него, Роланд. Фред Таун, за когото ти споменах, рече: „Мордред е гладен.“ В буквалния смисъл. Фред е смел човек, но се бои от твоя… от твоя враг.

„Моя син, защо не го кажеш?“ — помисли си Стрелеца, но дълбоко в себе си знаеше защо. Мариан не искаше да нарани чувствата му.

Моузес Карвър се изправи и тропна с бастуна си по бюрото на дъщеря си.

— Имам още нещо за теб — рече, — само че то си е било твое през цялото време — твое да си го носиш и да го заровиш в земята, когато стигнеш там, закъдето си се запътил.

Роланд беше озадачен и се озадачи още повече, когато старецът започна да разкопчава ризата си. Дъщеря му се опита да му помогне, ала той я отблъсна. Отдолу носеше старомоден бял потник, а под него се открояваше предметът, който Стрелеца веднага разпозна и сърцето му спря да бие в гърдите му. Изведнъж бе запратен обратно в хижата на езерото — къщата на Бекхард, с Еди до него — и чу собствените си думи: „Сложи кръстчето на леля Талита на врата си и го покажи на Карвър, когато се срещнете. Не е изключено да мине доста време, докато го убедиш в правотата на думите си. Първата крачка обаче…“

Сега разпятието висеше на изящна златна верижка. Моузес Карвър го измъкна изпод потника си, погледна го за момент, сетне вдигна очи към Роланд, усмихна се и отново сведе поглед към кръстчето. После духна лекичко към разпятието. Косъмчетата по ръцете на Стрелеца настръхнаха, щом чу гласа на Сузана — едва доловим, сякаш идещ нейде от много, много далеч.

— Погребахме Пимси под ябълковото дърво…

В следващия миг изчезна и тишината увисна тежко между четиримата. Моузес Карвър се намръщи и тъкмо си пое дъх, за да духне отново, когато провлеченият говор на Джон Кълъм изпълни внезапно помещението, като че ли идваше не от разпятието, а от въздуха над тях.

— Дадохме всичко от себе си, партньоре — паартньоорее — и се надявам да е било достатъчно. Винаги съм знаел, че туй нивгаж не е било мою, затуй ги го връщам. Ти добре знайш де да го заровиш, тъй че… — в този момент гласът му, който заглъхваше още от „нивгаж“, стана недоловим дори за изключителния слух на Роланд. Той обаче беше чул достатъчно. Стрелеца взе кръстчето на леля Талита, което й бе обещал да зарови в подножието на Тъмната кула, и го сложи на врата си. Беше се върнало при него, и защо не? Нима ка не беше като колело?

— Благодаря ти, сай Карвър — рече. — Благодаря ти заради мен, заради ка-тета, който имах някога, и заради жената, която ми даде този кръст.

— Не благодари на мен — отвърна Моузес Карвър. — Трябва да благодариш на Джон Кълъм. Даде ми го на смъртния си одър. Яка гърбина имаше този човек.

— Аз… — започна Роланд и в продължение на няколко секунди не можа да каже нищо. Сърцето му преливаше. — Аз искам да благодаря на всички вас — продума накрая. След което наведе глава, допрял юмрук до челото си и затворил очи.

Когато отново ги отвори, видя, че Моузес Карвър е протегнал към него тънките си старчески ръце.

— Настана време ние да продължим по нашия път, а ти — по своя — заяви столетникът. — Прегърни ме, Роланд, целуни бузата ми за сбогом, ако ти е угодно, и си мисли за момичето ми, защото искам да кажа „сбогом“ и на нея, ако е възможно.

Стрелеца направи както му бе казано и в един друг свят, докато дремеше във влака, отнасящ я към Федик, Сузана докосна бузата си с ръка, защото изведнъж й се стори, че татко Моуз стои до нея, прегръща я силно и шепти: „Сбогом, късмет и на добър час.“

ТРИНАЙСЕТ

Когато Роланд излезе от кабинката на самокатерача във фоайето, никак не се изненада, че жената със сиво-зеления пуловер и панталоните с цвят на мъх стои пред градинката заедно с още неколцина мъже и жени и изпива с очи розата. Някакво животинче, което приличаше на куче, но не съвсем, бе приклекнало до лявата й обувка. Стрелеца се приближи до нея и тихомълком докосна лакътя й. Айрийн Тасенбаум трепна и се обърна към него с блеснали от възторг очи.

— Чуваш ли го? — попита тя. — Също като пеенето, което чухме в Ловъл, само дето е сто пъти по-хубаво.

— Чувам го — отвърна Стрелеца, след което се наведе, вдигна Ко и се вгледа в ярките, обрамчени в златисто очи на рунтавелкото. — Приятелю на Джейк — рече, — какво съобщение трябваше да ми предадеш?

Зверчето се опита да каже, но най-доброто, на което бе способно, прозвуча като „недей“. Стрелеца сложи длан на челото на Ко и затвори очи. Усещаше топлия дъх на рунтавелкото, както и далечния аромат на сламата, в която Джейк и Бени Слайтман бяха скачали не толкова отдавна. И внезапно, съчетан с омагьосващото пеене на гласовете, в съзнанието му прозвуча гласът на Джейк Чеймбърс… за последен път.

„Съобщи му, че Еди каза: «Пазете се от Дондейл.» Не забравяй!“

Ко не беше забравил.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Излязоха навън и тъкмо заслизаха по стълбите, когато един почтителен глас се обърна към тях:

— Сър? Мадам?

Принадлежеше на мъж с черен костюм и мека шапка в същия цвят. Той стоеше до най-дългата и черна кола, която Роланд бе виждал някога. Видът й буквално му действаше на нервите.

— Кой ни е изпратил тази катафалка? — попита той.

Айрийн Тасенбаум се усмихна. Розата я бе освежила — също така я беше развълнувала и повдигнала духа й, — но жената продължаваше да бъде уморена. И искаше да се чуе с Дейвид, който сигурно много се притесняваше за нея.

— Не е катафалка — поясни тя, — а лимузина. Кола за специални хора… или за хора, които си мислят, че са специални. — Сетне се обърна към шофьора: — Дали е възможно докато пътуваме, да се обадите на летището и да проверите някои неща?

— Разбира се, мадам. Само кажете къде искате да отидете и имате ли предпочитания към превозвача.

— Трябва да отида в Портланд, Мейн — отвърна тя. — Иначе бих била доволна да пътувам с „Ръбърбенд Еърлайнс“, стига да имат полети дотам този следобед.

Прозорците на лимузината бяха от опушено стъкло, а вътре цареше уютен полумрак, прорязван от светлината на изящни разноцветни лампички. Ко подпря лапички на едното стъкло и се загледа с интерес в големия град, който отминаваше покрай тях. Роланд беше удивен от зареденото с всевъзможни видове алкохол барче в купето и се изкуши от мисълта за една бира, ала сетне реши, че е по-добре да не рискува. Айрийн нямаше подобни притеснения — тя си наля някакъв алкохол, подобен на уиски, и вдигна чашата си към него.

— Нека пътят ти води все нагоре, а вятърът ти да е все попътен, мой скъпи каубой — каза тя.

Роланд кимна.

— Добър тост. Благодаря, сай.

— Това бяха трите най-удивителни дни от живота ми — продължи спътницата му. — Искам да кажа благодаря, сай, на теб. Задето ме избра. — „И задето ме изчука“ — помисли си жената, но не го изрече на глас. С Дейв също се търкаляха между чаршафите от време на време, но креватните им забавления нямаха нищо общо със случилото се предната нощ. Никога през живота си не бе преживявала нещо подобно. Ами ако Роланд не бе обсебен от скръбта си по момчето? Господи, тогава сигурно би я взривил като фойерверк за Четвърти юли!

Стрелеца кимна и се загледа в улиците на града — градът, който беше двойник на Луд, само дето бе по-млад и по-жизнен от него, — които се изнизваха пред очите му.

— Ами колата ти? — попита той.

— Ако ми потрябва, преди да се върнем в Ню Йорк, все ще се намери някой, който да я закара до Мейн. Според мен обаче биймърът на Дейвид ще ни бъде напълно достатъчен. Това е едно от предимствата да си богат… Защо ме гледаш така?

— Имате кола, която се нарича Биймър77?

— Това е сленг за беемве — обясни му тя. — Което означава „Баварски моторни заводи“ или нещо подобно.

— Аха — кимна спътникът й, давайки си вид, че разбира думите й.

— Мога ли да те попитам нещо, Роланд? — попита тя.

Той кимна.

— Когато спасихме писателя, не спасихме ли също така и света? Защото имам подобно чувство…

— Да — рече Стрелеца.

— Как така един автор, който дори не е кой знае колко добър — твърдя това, тъй като съм чела четири или пет от книгите му, — може да е свързан със съдбата на целия свят? Или със съдбата на вселената?

— Щом не е толкова добър, защо не си спряла на първата книга?

Госпожа Тасенбаум се усмихна.

— Гледай как ме заби. Не отричам, че пише увлекателно — историите му винаги са разказани много добре, — но няма никакъв усет за езика. Отговорих на въпроса ти, сега ти отговори на моя. Бог ми е свидетел, че има писатели, които смятат, че целият свят зависи от онова, което пишат. Веднага се сещам за Норман Мейлър, за Шърли Хазард и за Джон Ъпдайк. Но явно в конкретния случай това важи в буквалния смисъл. Можеш ли да ми кажеш защо е така?

Роланд вдигна рамене.

— Той чува верните гласове и пее верните песни. Ка, с други думи.

Беше ред на Айрийн Тасенбаум да си придаде разбиращ вид.

ПЕТНАЙСЕТ

Лимузината ги откара до някаква сграда със зелен навес над входа. Отпред стоеше мъж с елегантно ушит костюм, а стъпалата, водещи до вратата, бяха преградени с жълта лента. На нея бе написано нещо, което Роланд не можеше да прочете.

— „ПОЛИЦЕЙСКО РАЗСЛЕДВАНЕ. ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ — прочете Айрийн Тасенбаум вместо него. — Струва ми се, че тази лента стои тук от доста време. Обикновено ги махат, след като свършат със снимките и отпечатъците. Трябва да имаш доста влиятелни приятели.

Стрелеца беше сигурен, че ограждението е стояло тук поне три седмици — приблизително преди толкова време Джейк и татко Калахан бяха влезли в „Дикси Пиг“. Макар да бяха сигурни, че ще намерят смъртта си, бяха продължили напред. Той видя, че в чашата на спътницата му е останал малко алкохол и го гаврътна; отначало парещият му вкус го накара да се намръщи, ала сетне му стана приятно от начина, по който затопли вътрешностите му.

— По-добре ли си? — попита жената.

— Да, благодаря. — Той намести торбата с оризиите на рамото си и излезе навън, следван от Ко. Айрийн остана още малко в лимузината, за да размени няколко думи с шофьора, който явно бе успял да й уреди билет за връщане. Междувременно Роланд се провря под жълтата лента и застина неподвижно за момент, заслушан в глъчката на мегаполиса в този слънчев юнски ден, наслаждавайки се на младежкия му плам. Бе почти сигурен, че никога вече няма да зърне подобен град, и това навярно бе хубаво, защото му се струваше, че всички щяха да бледнеят в сравнение с Ню Йорк.

Стражът — който очевидно работеше за корпорация „Тет“, а не за полицията на града — се приближи към него и каза:

— Ако искате да влезете, сър, трябва да ми покажете нещо.

Стрелеца бръкна в торбата, взе увития в тениската вързоп, разгъна го и извади бащиния си револвер от кобура. Този път обаче не го предложи на човека срещу себе си, нито пък той изяви желание да го докосне. Единственото, което направи стражът, бе да разгледа изящната резба в края на цевта, след което кимна почтително и отстъпи.

— Ще ви отключа вратата, но вътре ще влезете сам. Разбирате това, нали?

Роланд, който бе прекарал почти целия си живот в самота, кимна.

В този миг Айрийн го хвана за лакътя, завъртя го към себе си и го прегърна през врата. Тъй като си беше купила обувки с ниски токчета, сега трябваше да повдигне брадичката си, за да го погледне в очите.

— Пази се, мой скъпи каубой — рече жената и го целуна леко по устата, след което се наведе да погали Ко. — И се грижи и за малкия каубой.

— Ще дам всичко от себе си — каза Роланд. — Ти ще запомниш ли обещанието си за гроба на Джейк?

— Роза — промълви тя. — Няма да забравя.

— Благодаря, сай. — Той остана загледан в нея още известно време, докато се съветваше със своите инстинкти — и с предчувствията си — и взе решение. Ръката му изчезна в торбата с оризиите, а когато се появи отново, вече държеше плика с обемистата книга… книгата, която Сузана нямаше да му прочете по време на последното им пътешествие. Когато я подаде на Айрийн Тасенбаум, тя се намръщи.

— Какво е това? Някаква книга?

— Да. От Стивън Кинг. Казва се „Безсъние“. Чела ли си я?

Тя се усмихна.

— Не. А ти?

— Не съм и няма да я прочета. Изглежда ми опасна.

— Не те разбирам.

— Струва ми се… тънка. — Мислеше си за каньона Айболт в Меджис.

Жената я вдигна.

— На мен пък ми изглежда прекалено дебела. Определено е от Стивън Кинг. Той пише на килограм, Америка купува на тон.

Роланд поклати глава.

— Добре де, няма значение. Заяждам се, защото никога не съм можела да се сбогувам. Искаш да я задържа, нали?

— Да.

— Добре. Може би, когато големият Стив излезе от болницата, ще си взема автограф. Както гледам, дължи ми поне това.

— Или целувка — рече Стрелеца и си открадна още една. След като книгата вече не бе в ръцете му, се чувстваше по-лек. По-свободен. В по-голяма безопасност. Той притегли жената в обятията си и я прегърна силно. Айрийн Тасенбаум отвърна със същата жар.

Сетне Роланд я пусна, допря юмрук до челото си и се обърна към вратата на „Дикси Пиг“. Отвори я и пристъпи вътре, без да се обръща. От опит знаеше, че така е най-лесно.

ШЕСТНАЙСЕТ

Хромираната табелка, която бе стояла навън, когато Джейк и татко Калахан бяха дошли тук, сега беше прибрана във фоайето. Роланд се спъна в нея, ала рефлексите му бяха бързи както винаги и той успя да я хване, преди да падне на пода. Той прочете внимателно надписа, ала единствената дума, която успя да разбере, бе „ЗАТВОРЕНО“. Оранжевото сияние на факлите, озарявали ресторанта, го нямаше — то бе заменено от захранвано от акумулатори аварийно осветление, което изпълваше трапезарията и преддверието със стерилния си блясък. Вляво се виждаше някаква арка, зад която имаше друга трапезария; в тази част на „Дикси Пиг“ цареше абсолютен мрак. Светлината от голямата зала стигаше колкото да освети края на дългата маса

— метър, метър и нещо, — след което помръкваше. Гобленът, за който му бе разказал Джейк, беше изчезнал — навярно се намираше или в най-близкия полицейски участък, или в нечия зловеща колекция. Роланд усещаше далечния мирис на печено месо — едва доловим и противен.

Три-четири от масите в голямата зала бяха преобърнати. Стрелеца забеляза петната по червения килим — тъмните определено бяха от кръв, а онова, което приличаше на жълтеникава гной, най-вероятно бе… нещо друго.

„Ххх ’рррли я! Гадна дрънкулка па Госсс ’ода на оссцете, х ’рррли я, ако ти стисска!“

И непоколебимият глас на отеца, отекващ смътно в ушите на Роланд:

„Няма да подлагам на съмнение вярата си заради твар като теб, сай.“

Татко Калахан. Още един от тези, които паднаха по пътя.

Стрелеца се сети за миниатюрната костенурка, скрита в подплатата на чантата, която бяха намерили в празния парцел, но не смяташе да губи време в търсенето й. Ако беше тук, със сигурност щеше да чуе гласа й, зовящ го в тишината. Не, този, който си бе присвоил гоблена с хранещите се вампири, със сигурност бе взел и статуетката, без да знае какво представлява — просто защото бе странна, красива и сякаш не бе от този свят. Лошо. Можеше да му помогне за нещо.

Стрелеца продължи напред, а Ко го следваше неотлъчно.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Когато влезе в кухнята, се зачуди как ли са реагирали полицаите при първото си влизане тук. Бе готов да се обзаложи, че никога не са виждали нещо подобно в този град на стерилни машини и ярки неонови светлини. Това бе кухня, в която Хакс, готвачът, когото помнеше от младостта си (и под чиито безжизнени нозе той и приятелят му бяха разпилели трохи за птиците), би се чувствал като у дома си. Печките не бяха палени от седмици, но мирисът на месото, печено тук — от онази разновидност, известна като „опърлено прасе“ — беше остър и гаден. Тук се виждаха още признаци на стълкновения — на зелените плочки на пода се търкаляше тава за кейкове, а върху една от плочите за готвене чернееха засъхнали кървави петна. Роланд си представи как Джейк си пробива път през кухнята, недосегаем за паниката, и как се спира пред ратайчето, за да се осведоми как да излезе оттук.

„Как се казваш, друже?“

„Джокабим ми викат, син съм на Хоса.“

Момчето му бе разказало тази история, но не паметта на Роланд я възкреси в съзнанието му, а гласовете на мъртвите. Беше чувал подобни гласове и преди и веднага ги разпозна.

ОСЕМНАЙСЕТ

Ко пое водачеството, както бе сторил и последния път, когато беше тук. Можеше да подуши мириса на Ейк — едва доловим и тъжен. Ейк бе отишъл напред, ала не беше много далеч; той беше добър, Ейк бе добър и когато времето му настъпеше — когато задачата, която Ейк му бе дал, бъдеше изпълнена — Ко щеше да го настигне и отново щяха да са заедно. Обонянието му бе силно и той щеше да намери по-прясна миризма от тази, щом му дойдеше времето. Ейк го бе спасил както от сигурна смърт, така и от самотата и срама, след като рунтавелкото беше прогонен от своя тет.

Междувременно трябваше да свърши тази работа. Той поведе мъжа Олан през кухненския склад. Тайната врата към стълбите беше затворена, но мъжът Олан започна търпеливо да опипва рафтовете с консерви и кутии и най-накрая намери начин да я отвори. Всичко си беше както преди — безкрайното стълбище с мъждукащите крушки и влажния мирис на плесен и пръст. Можеше да подуши плъховете, тичащи в стените; плъхове и други твари, като онези хлебарки, които бе убил последния път, когато бяха тук с Ейк. Тогава бе убил доста, ала с удоволствие щеше да схруска и още, ако се появяха отнякъде. Рунтавелкото искаше малките лечители отново да го предизвикат, но те, естествено, не го направиха; многокраките гадини се бояха от него, и то с пълно право, защото неговият род бе изконен враг на техния от незапомнени времена.

Ко заприпка надолу по стълбите, следван от мъжа Олан.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

Минаха покрай запустялата будка за сувенири с пожълтелите й обявления („ПОСЛЕДЕН ШАНС ЗА ПОКУПКА НА СУВЕНИРИ ОТ НЮ ЙОРК“ и „ПОСЕТЕТЕ 11 СЕПТЕМВРИ 2001 ГОДИНА!“) и петнайсет минути по-късно — Роланд погледна часовника си, за да е сигурен за времето — стигнаха до мястото, където прашният под на коридора бе осеян със счупени стъкла. Стрелеца вдигна Ко на ръце, за да не пореже лапичките си, и двамата продължиха. От двете страни на прохода се виждаха изпотрошените останки на покрити със стъкло овални шахти. Когато Роланд надзърна в една от тях, видя назъбените очертания на някакви сложни машинарии. Тук почти бяха хванали Джейк, бяха го впримчили в някакъв мозъчен капан, ала момчето бе проявило достатъчно интелигентност и храброст, за да се измъкне. „Той преживя всичко освен един прекалено глупав и безотговорен човек, който не можеше да кара возилото си по пустия път — помисли си Роланд с горчивина. — Както и човека, който го заведе там — да не забравяме и този човек.“ В този миг Ко рязко излая и Стрелеца си даде сметка, че в гнева си към Брайън Смит (и себе си) е стиснал горкото животинче прекалено силно.

— Извинявай, Ко — рече и го спусна на земята.

Рунтавелкото заприпка напред, без да каже нищо, и не след дълго Роланд стигна до разпръснатите трупове на опустошителите, които преследваха момчето му от „Дикси Пиг“. Тук върху покрития с прах древен коридор се виждаха и следите, които той и Еди бяха оставили, когато дойдоха. В същия миг отново чу призрачен глас — този път на предводителя на опустошителите:

„Дозедих зе за имедо ди од лицедо ди, а бознах лицедо ди заради уздада ди. Зъждада узда гадо на майга ди, гоядо е духала з гев на Джон Варзън, дордедо дой излее земе…“

Стрелеца обърна трупа (който принадлежеше на хум на име Флахърти, чийто баща му бе втълпил страх от дракони, ала Роланд и пет пари не даваше за това) с върха на ботуша си и се вгледа в безжизненото лице, което бе започнало да се покрива с плесен. До него лежеше тахийнът с лице на хермелин, чиито последни думи бяха: „Бъди проклет тогава, чари-ка.“ А зад труповете на двамата и на останалите им мъртви другари се намираше вратата, която щеше да го изведе завинаги от Ключовия свят.

Стига все още да функционираше.

Рунтавелкото изприпка до портала и седна пред него, поглеждайки назад към Роланд. Зверчето дишаше тежко, но неговата дяволито-приятелска усмивка бе изчезнала от муцуната му. Стрелеца се доближи до вратата и сложи длан върху гладката й повърхност от призрачно дърво. Все още работеше… но това едва ли щеше да продължи дълго.

Той затвори очи и си представи как майка му се навежда над малкото му легълце (не знае от колко време спи в истинско легло вместо в бебешка люлка, но едва ли е отдавна); лицето й е истинска мозайка от пъстри багри, идещи от разноцветните прозорчета на детската му стая и тя — Габриеле Дисчейн, която впоследствие ще умре от същите тези ръце, които гали тъй нежно и любящо със своите; дъщеря на Кандор Високия, съпруга на Стивън и майка на Роланд — му пее песничка, за да приспи детето си и да го изпроводи в царството на онези сънища, които само децата познават:

Рожбо мила, отиди

и малини набери.

Чъссит, чассит, чиссит,

кошничката напълни си.

„Колко дълъг път изминах — помисли си той, докато галеше гладката повърхност на призрачното дърво. — Колко дълъг път изминах и колко много хора дарих с болка или смърт, а малцината, които спасих, спасих по случайност и това едва ли ще помогне на душата ми, ако имам такава Остана последното ми пътешествие… и явно няма да го извървя сам, стига само Сузана да пожелае да дойде с мен. Дано онова, което намеря накрая, ми стигне да напълня кошничката си.“

— Чиссит — каза Роланд и отвори очи в същия миг, в който и вратата се отвори. Той зърна как Ко прескача прага, чу пронизителния писък на бездната между световете и пристъпи напред, като затръшна вратата зад гърба си, без да погледне назад.

ЕДНО

Вижте колко светло е тук!

Предния път, когато бяхме тук, Федик бе мрачен и сив, но това си имаше своето обяснение — все пак градът не беше истинският Федик, а негов тодашен заместител; място, което Мия познаваше добре, спомняше си добре (както си спомняше и замъка Дискордия, където бе ходила често, преди обстоятелствата — в лицето на Уолтър о’ Дим — да я дарят с физическо тяло) и можеше лесно да пресъздаде по памет. Днес обаче изоставеното селище е обляно от ярка светлина, която ни заслепява (въпреки че без съмнение ще виждаме по-добре, когато очите ни се адаптират след сумрака на Тъндърклап и прохода под „Дикси Пиг“). Всяка сянка е така ясно очертана, сякаш е изрязана от черен картон, а небето е безоблачно и кристално синьо. Въздухът е мразовит. Вятърът, който вие покрай стрехите на запустелите къщи и бойниците на замъка „Дискордия“, навява лъх на есен и на самота. На гарата във Федик е спрял атомен локомотив с думите „ДУХЪТ НА ТОПЕКА“, изписани от двете страни на куршумоподобната му муцуна. Гладките прозорци на кабината са станали почти непроницаеми заради пустинните песъчинки, които са ги обсипвали в продължение на столетия, но това няма никакво значение. „Духът на Топека“ вече е направил последното си пътуване, а дори когато се движеше редовно по маршрута си, е бил управляван не от хора, а от компютър. Зад локомотива се виждат само три вагона — когато пое за последен път от станция Тъндърклап, бяха дванайсет, както и когато пристигна в този призрачен град, но…

Да, това е историята на Сузана и ние ще я чуем, когато я разкаже на човека, когото нарича свой дин, след като той отново се сдобие с ка-тет, който да ръководи. Ето я и самата Сузана — седи на същото място, където сме я виждали и преди — пред бар „Кучешкия впряг“. До коневръза е паркиран нейният стоманен жребец, който Еди бе нарекъл „триколесния скутер на Сюзи“. Студено й е и няма дори и пуловер, който да облече, но сърцето й нашепва, че чакането почти е свършило. Тя се надява сърцето й да не се лъже, защото това място е призрачно. Воят на вятъра й звучи като ужасените писъци на децата, които служителите на Пурпурния крал докарваха тук, за да съсипят телата им и да погубят разсъдъка им.

До ръждясалата постройка с метални стени от другата страна на улицата (експериментална станция „Дъга 16“, ако сте забравили) се виждат сивите коне-киборги. След последния път, когато бяхме тук, още няколко са се катурнали; още няколко клатят неспир глави напред-назад, сякаш се опитват да видят ездачите, които ще дойдат и ще ги развържат. Това обаче никога няма да се случи, защото Разрушителите вече са освободени и не се нуждаят от детски мозъчета, които да увеличават способностите на надарените им глави.

А сега погледнете натам! Най-накрая дойде моментът, който жената очакваше търпеливо през целия ден, както и през вчерашния, и предишния, когато Тед Бротиган, Динки Ърншоу и неколцина други (без Шийми, който стигна до полянката в края на пътя, кажете „сбогом“) се разделиха с нея. Вратата на Когана се отваря и оттам излиза един мъж. Първото нещо, което Сузана забелязва, е, че накуцването му е изчезнало. Сетне вижда новите му дънки и риза. Добре му стоят, но иначе е също толкова неподготвен за студеното време, както и тя. Новодошлият носи пухкаво зверче с остри ушички. Дотук добре, ала къде е момчето, което по принцип трябва да носи животинчето? Момчето го няма и сърцето й се изпълва с мъка. Обаче не е кой знае колко изненадана, защото дълбоко в сърцето си знае това, също както този мъж (този прокълнат мъж) веднага би узнал, ако с нея се случеше нещо подобно.

Тя се плъзга на земята и започва да пълзи на ръце и колене по тротоара. Когато стига до прашната улица, вдига ръка във въздуха и извиква:

— Роланд! Хей, Стрелецо! Тук съм!

Мъжът я вижда и й махва в отговор, след което се навежда и пуска зверчето на земята. Ко се втурва към нея, привел глава и прилепил уши към черепа си. Тича с бързината и грацията на невестулка, носеща се над снежните преспи. Когато е на два метра от нея (най-малко два метра), рунтавелкото скача във въздуха и прелита над прашната улица. Тъмнокожата жена го улавя като самоотвержен защитник, готов на всичко, за да спаси отбора си — силата на удара изкарва въздуха от дробовете й и я запраща в праха, ала първото нещо, което тя прави, след като отново си поема дъх, е да избухне в смях. Сузана продължава да се смее, когато рунтавелкото опира късичките си предни крачка върху гърдите й, а задните — на корема й, и започва да ближе бузите, носа и очите й, докато маха радостно с опашка.

— Стига! — вика тя, останала без дъх от смях. — Стига, миличко! Спри, преди да си ме убило!

В мига, в който чува думите си, изплъзнали се от устата й, смехът й внезапно секва. Ко слиза от нея, вдига муцунка към празното синьо око на небето и надава протяжен вой, който й съобщава всичко, което жената трябва да узнае (ако случайно не го е разбрала досега). Защото рунтавелкото може да се изразява доста по-красноречиво от няколкото думи, които обича да повтаря.

Безногата жена се надига и изтупва праха от ризата си. В същия миг върху нея надвисва сянка. Тя поглежда нагоре, ала отначало не може да види лицето на Роланд, защото главата му е точно пред слънцето и то е сътворило ослепителен ореол около него. Чертите му са изгубени в чернотата.

Той протяга ръце към нея.

Част от нея изобщо не иска да ги докосне — и нима не я разбирате? Част от нея иска да зареже всичко още тук и да го изпрати сам в Ужасните земи. Без значение какво би искал Еди. Без значение какво би искал Джейк. Този тъмен силует със заслепяващ ореол я бе изтръгнал от уютния й живот (о, да, и тя си имаше своите демони — сред които имаше един особено зъл, — но нали всички сме така?) и я бе запознал първо с любовта, после с болката и накрая с ужаса и загубата. Сделката определено не се развиваше в нейна полза, казано с други думи. Тази даряваща с гибел ръка бе отговорна за скръбта й, този странстващ рицар, дошъл от стария свят със старите си ботуши и смъртоносните си оръжия, поклащащи се на хълбоците му. Това обаче са сълзливи заблуди, наивни мечти и някогашната Одета без съмнение би им се присмяла. Ала тя се е променила — той я е променил — и сега си дава сметка, че ако някой има право да се поддава на сълзливи заблуди и наивни мечти, то това е Сузана, дъщеря на Дан.

Част от нея искаше да го отпрати — но не да сложи край на странстването му или да сломи духа му (само смъртта би била способна на това), а да отнеме искрицата светлина, останала в очите му, и да го накаже за безмилостната му, несъзнателна жестокост. Ка обаче е колелото, към което всички ние сме привързани, и когато то се завърти, ние също се завъртаме с него — първо се издигаме към небесата, а после се спускаме към ада, а мозъците ни кипят в черепите ни. Ето защо вместо да му обърне гръб…

ДВЕ

Вместо да му обърне гръб (както жадуваше част от нея), Сузана пое ръцете на Роланд. Той я притегли в обятията си и когато се опита да я целуне по бузата, обърна лицето си така, че устните му се притиснаха в нейните. „Нека му покажа, че съм направила своя избор — помисли си тя. — Нека му покажа, че щом съм тук, значи съм тук до края. Господ да ми е на помощ, ще бъда с него до края.“

ТРИ

В магазинчето „Шапки и дамски облекла“ имаше дрехи, ала I е се разпаднаха в мига, в който ги докоснаха — молците и годините си бяха казали думата. В странноприемницата на Федик („Тихи стаи, дубри легла“) Роланд откри ракла, пълна с одеяла, и чвамата се увиха с тях. Те миришеха на мухъл и застояло, но следобедният ветрец разсейваше донякъде неприятната миризма. Решена да изтръгне наведнъж болката от душата си, Сузана попита своя дин какво се е случило с Джейк.

— Пак този писател значи — горчиво въздъхна тя, докато бършеше сълзите си. — Господ да го прокълне.

— Хълбокът ми отказа и… Джейк изобщо не се поколеба. — Стрелеца за малко да каже „момчето“, както бе свикнал да мисли за сина на Елмър, когато почти бяха настигнали Уолтър. Ала след като беше получил втори шанс, се бе зарекъл никога вече да не прави това отново.

— Типично за него. — Сузана се усмихна. — Никога не би се поколебал. Смелостта му беше безгранична. Ти погрижи ли се за него? Направи ли всичко, както трябва? Не си ми разказал за това.

И ето, че сега й разказа, като не пропусна да спомене и за обещанието на Айрийн Тасенбаум за розата. Тъмнокожата жена кимна, след което каза:

— Ще ми се да бяхме сторили същото и за твоя приятел Шийми. Той умря във влака. Ужасно съжалявам, Роланд.

Стрелеца кимна. Искаше му се да има тютюн, но за съжаление нямаше. Поне револверите му бяха отново при него, както и седемте оризии, но като цяло положението им никак не бе добро и щеше да се влошава.

— Отново се е наложило да ви телепортира, нали? — попита той. — Знаех си, че още един опит ще го довърши. Сай Бротиган също знаеше това, както и Динки.

— Не беше това, Роланд — поклати глава Сузана. — Кракът му. Нейният дин я изгледа неразбиращо.

— Порязал се е на парче счупено стъкло по време на битката за „Синия рай“, а много добре знаеш, че въздухът и мръсотията на това място бяха отровни! — последната дума бе изплюта от Дета, и то с толкова силен акцент, че Стрелеца едва успя да я разбере: „Утроуни!“ — Проклетият му крак се поду… пръстите му заприличаха на наденици… сетне бузите и гърлото му потъмняха, като че ли бе пребит от бой… хвана го треска… — Тя си пое дълбоко дъх и се уви още по-плътно с двете одеяла. — Започна да бълнува, но към края главата му се проясни. Говореше за теб и за Сюзан Делгадо. Думите му бяха пропити с толкова любов и съжаление… — замълча за миг, после извика: — Ще отидем дотам, Роланд, ще отидем до Тъмната ти кула и ако това, което открием там, не си струва, ще направим така, че усилията ни да не останат невъзнаградени.

— Ще отидем — потвърди той. — Ще открием Тъмната кула и нищо няма да застане между нас. И преди да влезем вътре, ще изречем имената им. На всички изгубени.

— Твоят списък ще бъде по-дълъг от моя — въздъхна безногата жена, — но и моят няма да е кратък.

Стрелеца нищо не каза, но гласовитият робот-сводник внезапно пропя, навярно разбуден от звука на гласовете им:

— Момичета, момичета, момичета! — кресна той иззад летящите врати на кръчмата. — Някои са човешки, други са киборги, ала на кой му пука, нали участват в оргии! Те ще сторят всичко, дет’ ви се прииска, щото искат само да ви се натискат… — Кратка пауза, след която той изведнъж изстреля последното изречение: — ВЕДНАГА ТИ ЕЛА ПРИ НАС, ЩОМ ТЕ ЗАСЪРБИ! — след което замлъкна окончателно.

— Колко тъжно е това място — въздъхна Стрелеца. — Ще пренощуваме тук и след утрешния ден няма да го видим никога повече.

— Поне грее истинско слънце, което е голям кеф след Тъндърклап — добави Сузана, — но пък е толкова студено!

Той кимна, сетне я попита за останалите.

— Всички заминаха — отвърна тя, — макар по едно време да си мислех, че единственото място, където ще отидем, е дъното на онази пропаст.

Посочи към оня край на главната улица на Федик, който се намираше най-далеч от крепостната стена.

— В някои от вагоните има телевизионни монитори, които все още работят, и когато пристигнахме в града, видяхме прекрасното състояние, в което се намира мостът. Двата му края си бяха непокътнати, ала в средата липсваха поне стотина метра от него. Добре, че подпорите още стояха. Влакът намали ход, но не достатъчно, че да можем да скочим от него; ако някой бе опитал, със сигурност щеше да загине. Движехме се с около осемдесет километра в час. Когато наближихме пропастта, шибаните подпори започнаха да скърцат и да стенат, а във вагоните зазвуча музика. Също като при Блейн, нали си спомняш?

— Да.

— Но нищо не можеше да заглуши скърцането на подпорите. В следващия момент всичко започна да се тресе, а някакъв глас — дълбок и успокояващ — каза: „В момента имаме малък проблем, моля, останете по местата си.“ Динки прегърна малкото рускинче Дани, а Тед ме хвана за ръцете и рече: „Искам да ви кажа, госпожо, че за мен бе истинско удоволствие да ви познавам.“ После вагонът изведнъж се наклони толкова рязко, че за малко да падна от седалката си — точно това и щях да направя, ако Тед не ме държеше здраво — и си казах: „Това е, всичко свърши, моля те, Господи, нека умра, преди онова, което живее там долу, да е забило зъбите си в мен“, след което в продължение на няколко секунди се движехме назад. Назад, Роланд! Целият вагон — ние се намирахме в първия вагон след локомотива — се изкриви нагоре и се чу звук от раздиращ се метал. Сетне добрият стар „Дух на Топека“ се хвърли мълниеносно напред. Да казват каквото щат за древните, Роланд — признавам, че доста неща са объркали, — ала не може да се отрече, че машините им определено имат кураж.

Стрелеца я слушаше мълчаливо.

— Следващото нещо, което си спомням, е, че пристигаме на гарата. Онзи успокояващ глас отново се обади — този път ни каза да се огледаме наоколо и да се уверим, че всичките ни принадлежности са на мястото си. Все едно пътувахме с „Транс Уърлд Еърлайнс“ и кацахме в „Айдълуайлд“78! Едва когато слязохме на перона, видяхме, че последните девет вагона ги няма! Слава Богу, бяха празни! — Хвърли намръщен (и същевременно уплашен) поглед към далечния край на улицата и добави: — Надявам се онова там долу да се е задавило с тях!

Сетне се оживи.

— Сещам се за нещо хубаво — при скорост от четиристотин и петдесет километра в час (както обяви онзи успокояващ глас) Момченцето-паяк едва ли ще ни настигне скоро.

— Не бих разчитал на това — поклати глава Роланд.

Тъмнокожата жена наклони уморено глава настрани.

— Не говори така.

— Не мога да те лъжа — рече й Стрелеца. — Не се притеснявай — ще се разправим с Мордред, когато му дойде времето… и ти гарантирам, че няма да е днес.

— Добре.

— Минавала ли си скоро под Когана? Защото имам чувството, че е така.

Очите на Сузана се разшириха.

— Голяма плетеница е, нали? — попита тя. — В сравнение с това място „Гранд Сентрал“ прилича на селска гаричка в най-затънтения американски пущинак. Лесно ли намери пътя?

— Ако бях сам, сигурно още щях да се лутам там долу — призна Роланд. — Ко намери верния път. Предположих, че е надушил следите ти.

Безногата жена се замисли.

— Възможно е. Или пък е надушил следите на Джейк. Прекосихте ли широк коридор с надпис „ПОКАЖЕТЕ ОРАНЖЕВ ПРОПУСК, СИНИЯТ ПРОПУСК Е НЕВАЛИДЕН“ на стената?

Нейният дин кимна, макар и да не бе разбрал всички думи. Бе разпознал прохода, по който тръгваха Вълците при всеки свой набег, по наличието на двата сиви коня, застинали до стената, и една от озъбените маски. От погледа му не бе убягнала и саморъчно изработената от гума мокасина, принадлеждаща най-вероятно на Тед или на Динки; Шийми Руиз без съмнение бе погребан със своите.

— И така — започна Стрелеца, — колко души слязохте от влака?

— Пет, без Шийми — отвърна му тя. — Аз, Тед, Динки, Дани Ростов и Фред Уъртингтън — помниш ли го?

Роланд кимна. Мъжът с вид на банкер.

— Разведох ги из Когана — каза събеседничката му — и им показах доста неща. Леглата, където изтръгваха мозъчетата на децата и където Мия роди своето чудовище; еднопосочната врага между Федик и „Дикси Пиг“ в Ню Йорк, която все още функционира; апартамента на Найджъл.

Стрелеца кимна.

— Тед и приятелите му бяха поразени от ротондата с множеството врати, особено от онази, водеща към Далас 1963 година, когато е бил убит президентът Кенеди. Два етажа по-надолу открихме друг портал, отвеждащ в театър „Форд“, където е бил убит президентът Линкълн през 1865. Имаше дори и плакат за пиесата, която са играли, когато Бут го застрелва. „Нашият американски братовчед“. Що за хора биха искали да отидат и да гледат такова нещо?

Роланд си каза, че навярно доста хора биха проявили подобни желания, ала си замълча.

— Всичко е много старо — продължи Сузана. — И много нагорещено. И много страшно, ако трябва да кажа истината. Повечето машини са спрели да работят и навсякъде има локви вода, мазут и бог знае още какво. Някои от тях излъчват слабо сияние и според Динки това се дължи на радиоактивното им съдържание. Хич не искам да ми окапе косата и нещо да започне да ме разяжда отвътре. Имаше и врати, покрай които се чуваха онези ужасни камбанки… тези, които карат зъбите ти да изтръпнат.

— Тодашните камбанки.

— Мдам. И съществата зад някои от вратите. Слузести същества. Не помня кой ми разказа за създанията в тодашния мрак — ти или Мия?

— Сигурно аз — рече. Боговете знаеха, че беше така.

— В онази пропаст отвъд пределите на Федик също живеят кошмарни създания. Мия ми каза. „Чудовища, които лъжат, мамят, увеличават броя си и търсят начини да се измъкнат оттам“, гласяха думите й. Тогава Тед, Динки, Дани и Фред се хванаха за ръце и направиха това, което Тед нарече „малка добромисъл“. Можех да го почувствам, въпреки че не бях част от техния кръг, и ми бе приятно да го усетя, защото там долу си беше наистина страшниучко. — Тя се загърна още по-плътно в одеялата. — Нямам никакво желание да се връщам отново там.

— Но си убедена, че трябва.

— Под замъка има проход, който минава дълбоко под него и излиза от другата страна, в Дискордия. Тед и приятелите му определиха местонахождението му, като уловиха някои стари мисли — „мисли-призраци“, както каза Тед. Фред имаше парче тебешир в джоба си и го отбеляза за мен, но въпреки това ще ми е трудно да го открия. Онова там долу е като лабиринта от стария гръцки мит, в който бродело онова подобно на бик същество. Предполагам, че ще съумеем да го открием отново…

Стрелеца се наведе и погали острата козина на Ко.

— Ще го намерим — кимна. — Този момък ще проследи дирята ни. Нали, Ко?

Рунтавелкото го погледна с обрамчените си в златисто очи, но нищо не каза.

— Както и да е — продължи жената. — Тед и останалите докоснаха съзнанията на съществата, живеещи в бездната извън града. Не искаха да го правят, но го сториха. Тези чудовищни твари не са нито на страната на Пурпурния крал, нито против него — те са сами за себе си, — но могат да мислят. И са телепати. Знаеха, че сме тук и след като веднъж вече установихме контакт, нямаха нищо против едно съвещание. Тед и приятелите му казаха, че тези създания са си пробивали път през катакомбите под Експерименталната станция от много дълго време и че съвсем малко им остава, докато излязат навън. А стане ли това, ще могат да отидат където си поискат.

Роланд се замисли над това, докато се люлееше на изтърканите токове на вехтите си ботуши. Надяваше се, че двамата със Сузана ще се махнат оттук, преди чудовищата да излязат навън… и че това ще се случи преди появата на Мордред. Паяколакът срещу древните същества от дълбините на земята — нямаше ли да е страхотна гледка?

Той даде знак на Сузана да продължи.

— Чухме тодашните камбанки и от някои от проходите — разказа тя. — Не зад вратите, а от тунелите, където няма никакви врати, които да ги задържат! Разбираш ли какво значи това?

Много добре разбираше. Ако тръгнеха по грешния коридор — или ако Тед и приятелите му бяха сгрешили за отбелязания от тях проход, — той, Сузана и Ко не само че нямаше да излязат от другата страна на замъка „Дискордия“, ами щяха да изчезнат завинаги.

— Не искаха да ме оставят там — рече безногата жена. — Отнесоха ме чак до лечебницата, преди да продължат по пътя си, за което съм им страшно благодарна. Не очаквах, че ще намеря обратния път сама, ала явно съм успяла.

Нейният дин я прегърна през рамото, притискайки я към себе си.

— Какъв беше планът им? — поинтересува се той. — Да минат през вратата, използвана от Вълците?

— Да, тази в края на коридора с ОРАНЖЕВИЯ ПРОПУСК — потвърди Сузана. — Ще излязат на същото място, където излизаха и Вълците, след което прекосяват река Уай и отиват в Кала Брин Стърджис. Жителите на Кала ще ги приемат, нали?

— Да.

— И след като чуят цялата история, няма да ги… линчуват или нещо подобно?

— Сигурен съм в това — заяви Стрелеца. — Хенчик веднага ще разбере, че казват истината, и ще се застъпи за тях, дори и никой друг да не го стори.

— Те се надяват, че Пещерата на портала ще ги върне обратно в Америка — въздъхна тъмнокожата жена. — Надявам се, че вратата ще проработи за тях, макар и силно да се съмнявам в това.

Роланд също се съмняваше. Четиримата от тях владееха могъщи сили, а и Тед беше човек с изключителна воля, който умееше да се справя с най-различни критични ситуации. Манихейците също бяха могъщи по свой начин, а славата им на големи пътешественици между световете се носеше навсякъде. Стрелеца си каза, че рано или късно сай Бротиган и неговите приятели най-вероятно ще успеят да се върнат в Америка. Зачуди се дали да каже на Сузана, че това ще се случи, ако ка пожелае, ала сетне се отказа. В момента ка не беше любимата й дума и едва ли можеше да я обвинява за това.

— Сега ме чуй много добре и помисли добре, Сузана. Думата „Дондейл“ говори ли ти нещо?

Ко погледна нагоре с блеснали очи.

Жената се замисли.

— Имам чувството, че съм го чувала някъде — намръщи се тя, — но не мога да се сетя нищо повече. Защо?

Тогава Стрелеца й каза това, в което вярваше; че когато Еди е лежал на смъртния си одър, е бил озарен от видение за някакво същество… място… или човек. Нещо, наречено Дондейл. Еди бе предал това на Джейк, Джейк го бе предал на Ко, а той го беше предал на Роланд.

Сузана смръщи вежди.

— Ами ако думата изобщо не е тази? — попита скептично тя.

— Като деца играехме на една игра, наречена „развален телефон“. Сядахме един до друг, първото хлапе си намисляше някаква дума или фраза и я прошепваше на другарчето си. Само веднъж — без никакво повтаряне. Следващото дете предаваше нататък думата — или по-скоро онова, което си мислеше, че е чуло — и така до края на редичката. Когато стигнеше до последното хлапе, в повечето случаи тя нямаше нищо общо с първоначално измислената фраза и падаше голям смях. Само дето ако сега сме объркали нещо, едва ли ще ни е до смях.

— Ами — рече Стрелеца — да се надяваме, че сме я чули правилно. Може пък да не означава нищо — добави, макар че се съмняваше в това.

— Какво ще използваме за дрехи, ако стане още по-студено? — попита Сузана.

— Не се притеснявай за това; все ще измисля нещо — успокои я нейният дин. — Проблемът ни е друг — откъде да намерим нещо за ядене. Предполагам, че ако се наложи, ще можем да открием склада за продукти на Найджъл…

— Не искам да се връщам под Когана, докато не стане наложително — отсече жената. — Не може да няма някаква кухня близо до лечебницата; все с нещо са ги хранели горките деца, нали?

Стрелеца обмисли тази идея, сетне кимна. Никак не беше лоша.

— Да отидем още сега — предложи той. — Не ми се иска да стоя дори на най-горното ниво на това място след залез слънце.

ЧЕТИРИ

На „Търтълбек Лейн“ през август 2002 година Стивън Кинг внезапно се пробужда от съня си за Федик. „Не ми се иска да стоя дори на най-горното ниво на това място след залез слънце“ — напечатва той и думите веднага се появяват на екрана пред него. Това е краят на една от „подглавите“, както ги нарича, ала това не означава, че е приключил с работата си за деня. Приключването на работата за деня зависи от онова, което чува. Или по-точно казано — от онова, което не чува. Това, за което се ослушва, е Вес’-Ка Ган, Песента на Костенурката. Този път музиката, която понякога е едва доловима, а друг път е направо оглушителна, секва. Утре пак ще се появи. Поне така е ставало винаги досега.

Той натиска едновременно „CONTROL“ и „S“ и се чува тихо прозвънване, сигнализиращо, че написаният днес материал е записан. Сетне писателят се надига от стола, мръщейки се заради болката в хълбока си, и отива до прозореца на кабинета си. Той гледа към алеята, спускаща се под стръмен ъгъл към пътя, където вече рядко се разхожда (а на главния път — шосе № 7 — никога не излиза). Тази сутрин хълбокът го боли особено много, а мускулите на бедрата му направо пламтят. Той потрива болното място, докато се взира навън.

„Роланд, мръснико, как ми върна ми обратно болката!“ — мисли си Кинг. Тя пронизва десния му крак като пламтящо въже, можете ли да кажете Госпот, можете ли да кажете Госпот-Бомб, и той е този, при когото тя се спира накрая. Изминаха три години от инцидента, който едва не отне живота му, ала болката още не си е отишла. Е, не може да отрече, че е намаляла — човешкото тяло разполага с изумителни ресурси за изцеляване, но понякога е просто нетърпима. Единствено когато пише, не се сеща за нея — писането е нещо като добър тодаш, — ала щом прекара няколко часа на бюрото си, хълбокът му разпраща болезнените си импулси по цялото му тяло.

Мисли си за Джейк. Ужасно съжалява, че момчето умира, и предполага, че когато последният том бъде публикуван, читателите просто ще побеснеят. И защо не? Та някои от тях познават Джейк Чеймбърс от двайсет лета, почти два пъти повече от годините, които момчето всъщност е изживяло. О, да, ще побеснеят и още как, и когато им признае, че на него му е също толкова мъчно, колкото и на тях, че е не по-малко изненадан от тях, дали изобщо някой ще му повярва? Не го виждам на снимката, както обичаше да казва собственият му дядо. Мисли си за „Мизъри“ за Ани Уилкс, която нарича Пол Шелдън дърт мръсник, задето се е опитал да се отърве от тъпата, празноглава Мизъри Частейн. Ани, която крещи, че Пол бил писателят и че писателят е нещо като Господ за героите си — не би могъл да убие който и да е от тях, ако наистина не го иска.

Ала той не е Господ. Знае дяволски добре, че нито Джейк Чеймбърс беше тук в деня на катастрофата, нито пък Роланд Дисчейн — самата идея е абсурдна, та те не са нищо повече от рожби на въображението му, за бога! — но също така знае, че песента, която слуша, докато седи пред скъпарския си „Макинтош“, в един момент се превърна в гибелната песен на Джейк и той не може да си затвори ушите за нея, защото това би означавало да прекъсне всякаква връзка с Вес’-Ка Ган, а никак не му се иска да направи това. Не и ако държи да завърши историята си. Тази песен е единствената нишка, която има, дирята трохички, която трябва да следва, ако иска някога да излезе от този непроходим сюжетен лес, който е засадил, и…

„Сигурен ли си, че ти си го засадил?“

Ами… не. Всъщност не. Бързо извикайте хората с белите престилки.

„И напълно ли си сигурен, че Джейк не е бил тук в деня на катастрофата? В края на краищата каква част от инцидента изобщо си спомняш?“

Не много. Помни как покривът на буса на Брайън Смит се появява на хоризонта и осъзнава, че не се движи по шосето, където трябва да бъде, а по банкета на пътя. След това си спомня как Брайън Смит го наблюдава, седнал на каменния зид, и му казва, че кракът му е счупен най-малко на шест-седем места. Ала между тези два спомена — приближаването на синия бус и последствията от появата му — филмът на паметта му е напълно изгорял.

Или почти.

По някое време през нощта, когато се събужда от сънищата, които не може да си спомни съвсем…

Понякога чува… ами…

— Понякога чувам гласове — изрича Стивън Кинг на себе си.

— Защо просто не го кажеш? — След което се засмива и добавя: — Май че току-що го казах.

Той чува приближаващия се тропот на кучешки стъпки по коридора и Марлоу подава дългия си нос в кабинета. Той е уелско корги79 с къси крака и големи уши и вече е доста възрастен — има си предостатъчно болежки, да не говорим за окото, което изгуби заради тумор предната година. Ветеринарят беше казал, че едва ли ще се възстанови, ала животното се оправи. Добро момче. Жилаво момче. Когато надига глава, за Да погледне към писателя, на муцуната му е изписана старата му дяволита усмивка. „Как си бе, пич? — сякаш казва кучето. — Успя ли да натракаш няколко хубави думи днес? Добре ли си?“

— Бива — споделя Кинг на Марлоу. — И по-зле съм бил. Ти как я караш?

Марлоу (познат още и като Муцунестия господар) весело размахва опашка.

„Пак се срещаме.“ Ето какво му казах. А той ме попита: „Помниш ли ме?“ Или може би пък каза: „Помниш ме.“ Казах му, че съм жаден. Той ми рече, че нямал нищо за пиене, за което съжалявал, а аз го нарекох лъжец. И бях напълно прав да го нарека лъжец, защото никак не съжаляваше. Изобщо не му пукаше дали съм жаден, защото Джейк беше мъртъв и той се опитваше да си го изкара на мен, кучият му син искаше да ме обвини за смъртта на момчето…

— Но нищо от това не се е случило наистина — казва Кинг, докато гледа как Марлоу се отдалечава към кухнята, където ще завре отново нос в чинийката си, преди да се отдаде на някоя от ужасно дългите си дремки. В къщата са само двамата и в подобни случаи писателят често си говори сам. — Знаеш добре това, нали така? Че нищо подобно не се е случвало?

Най-вероятно е така, ала е толкова странно Джейк да умре по този начин. Момчето фигурира във всичките му бележки и в това няма никаква изненада, защото Кинг смяташе, че Джейк ще бъде с Роланд до самия край. Както и всички от ка-тета му всъщност. Естествено, никоя история, с изключение на лошата — тази, която пристига мъртвородена на белия лист — не е напълно под контрола на писателя, ала тази е до такава степен извън властта му, че ситуацията е просто абсурдна. Стивън Кинг има чувството, че по-скоро наблюдава нещо, което се случва — или слуша някаква песен, — вместо да пише проклетата измишльотина, родена от въображението му.

Писателят решава да си намаже филия с фъстъчено масло и конфитюр за обяд и да забрави за тези дяволски неща поне до утре. Тази вечер ще ходи да гледа новия филм на Клинт Истууд — „Кръв“ — и се чувства доволен, че може да иде някъде и да прави нещо различно. Утре обаче отново ще седне пред компютъра и нищо чудно нещо от филма да се промъкне в книгата — все пак в Роланд има нещо от Клинт Истууд и Човека без име на Серджо Леоне.

И… като стана дума за книги…

На масичката му за кафе лежи книгата, която пристигна с „Федерал Експрес“ от бангорския му офис тази сутрин. „Пълно събрание на поетическите съчинения на Робърт Браунинг“. Естествено, тухлата съдържа „Чайлд Роланд Кулата достигна“, епическата поема, залегнала в основата на дългата (и изнурителна) сага на Кинг за Тъмната кула. Внезапно го осенява една идея и той едва се сдържа да не избухне в смях. Сякаш прочел мислите и чувствата му (напълно възможно; писателят винаги е подозирал, че кучетата са дошли при нас от великата знам-точно-как-се-чувстваш страна Емпатика80), Марлоу се ухилва още по-широко.

— Има само едно място за тази поема, старче — заявява Кинг и хвърля книгата обратно на масичката за кафе. Дебелата тухла тежко тупва върху полираната повърхност. — Знам точно къде й е мястото — мърмори си писателят, докато се разполага по-удобно в стола си и затваря очи. „Само ще поседя така минута-две“ — мисли си той, ала прекрасно знае, че се заблуждава и че ще заспи почти веднага. Така и става.