Четвърта част Бялата шир на Емпатика Дондейл
Първа глава
Нещото под замъка
ЕДНО
Успяха да намерят доста големичка кухня с прилежащ склад на приземното ниво на експериментална станция „Дъга 16“, недалеч от лечебницата. Преди това обаче откриха нещо друго — кабинета на сай Ричард П. Сейър, който едно време беше нещо като изпълнителен директор на Пурпурния крал, а сега вече се намираше на полянката в края на пътя, благодарение на светкавично бързата дясна ръка на Сузана Дийн. Върху бюрото на Сейър имаше четири папки, които се оказаха изумително пълните досиета на Роланд, Еди, Сузана и Джейк. Тъмнокожата жена побърза да ги изхвърли в машината за унищожаване на документи — снимките на Джейк и Еди й причиняваха нетърпима болка. По-добре да останеше със спомените си.
На стената висяха две маслени картини — покрити със стъкло и снабдени с масивни дървени рамки. Едната показваше силно и красиво момче. Беше босо, носеше дънки и имаше рошава коса и кобур под мишницата си. Изглеждаше на възрастта на Джейк. Картината излъчваше някаква нездрава, отблъскваща чувственост — Сузана си каза, че художникът, сай Сейър или и двамата навярно принадлежаха към хората от Лавандуловия хълм81, както често наричаха хомосексуалистите във Вилидж. Косата на момчето беше черна, очите му бяха сини, а устните — аленочервени. На единия му хълбок имаше синкав белег, а на лявата му пета се виждаше рожденото му петно, чийто цвят бе същият като на устните му. Пред него лежеше снежнобял жребец с окървавени зъби — момчето бе стъпило с левия си крак върху шията на коня, а лицето му бе изкривено в тържествуваща усмивка.
— Това е Ламрей, конят на Артур Елд — обясни Роланд. — Образът му е изрисуван на бойните флагове на Гилеад и представлява сигул на целия Вътрешен свят.
— Значи според тази картина Пурпурният крал побеждава? — попита Сузана. — Или ако не той, то Мордред, неговият син?
Стрелеца повдигна вежди.
— Благодарение на Джон Фарсън хората на Пурпурния крал победиха във Вътрешния свят преди доста време — рече той. Сетне се усмихна. Лицето му внезапно придоби лъчезарен вид, толкова различен от обичайното му изражение, че тъмнокожата жена усети как главата й се замайва. — Ала си мисля, че ние спечелихме единствената битка, която има значение. Това, което е показано на тази картина, не е нищо повече от нечия измишльотина. — След тези думи той стовари юмрука си върху стъклото на рамката с изненадваща свирепост и изтръгна картината, раздирайки я по средата Ала преди да я накъса на парчета, както очевидно възнамеряваше, жената го спря и посочи към долния й край. Там, изписано с малки, ала изящни букви, се виждаше името на художника: Патрик Данвил.
Другата картина изобразяваше Тъмната кула — огромен черен цилиндър, устремен нагоре към небето. Тя се издигаше в далечния край на Кан’-Ка Но Рей, полето с розите, В сънищата им Кулата изглеждаше по-висока и от най-високия небостъргач в Ню Йорк (което означаваше Емпайър Стейт Билдинг за Сузана). На картината обаче височината й едва ли надхвърляше сто и осемдесет метра; въпреки това приказното й величие не изглеждаше накърнено. Тесните прозорци се издигаха във възходяща спирала по фасадата й също като в сънищата им. На върха й имаше еркерен прозорец с множество разноцветни стъкла, всяко от които отговаряше на някоя от магическите сфери. Най-вътрешната концентрична окръжност беше розова като кристалното кълбо, оставено за съхранение у една вещица на име Рия, а в центъра се виждаше мъртвешкият абанос на Черната тринайсетица.
— В стаята зад този прозорец ще отида — каза Роланд, почуквайки по стъклото, покриващо картината. — Тук ще завърши моят поход. — Говореше с нисък, изпълнен с благоговение глас. — Тази картина не е нарисувана по нечий сън, Сузана. Имам чувството, че мога да докосна грапавата повърхност на всяка тухла. Съгласна ли си?
— Да. — Това бе всичко, което можа да каже. Картината в кабинета на покойния Ричард Сейър я бе оставила без дъх. Изведнъж всичко изглеждаше възможно. Краят на мисията им се виждаше, буквално казано, пред очите им.
— Човекът, който е нарисувал това, трябва да е бил там — рече Стрелеца. — Навярно стативът му е бил разположен сред розите.
— Патрик Данвил — промърмори тя. — Същият подпис като на картината с Мордред и мъртвия кон.
— Виждам го много добре.
— А виждаш ли пътеката сред розите, която води до стълбите в подножието?
— Да. Деветнайсет стъпала. Сигурен съм в това. Чиссит. А облаците отгоре…
Тя също ги виждаше. Образуваха нещо като водовъртеж, преди да се отдалечат от Кулата и да се насочат към Портала на Костенурката на другия край на Лъча, който следваха Роланд и неговия ка-тет (вече разрушен, кажете „сбогом“). Тогава Сузана забеляза и нещо друго — балконите с парапети от ковано желязо, разположени на петнайсетина метра един от друг. На втория от тях се виждаше червеникаво петно с три бели петънца до него — лице, което бе твърде малко, за да се различат чертите му, и вдигнати във въздуха ръце.
— Това Пурпурният крал ли е? — попита тя, посочвайки фигурката. Боеше се да доближи прекалено пръста си до стъклото над нея, сякаш очакваше тя внезапно да се съживи и да я дръпне в картината.
— Да — отговори нейният дин. — Заключен извън единственото, което нявга е желал.
— Значи можем да се изкачим по стълбите и да минем покрай него, като пътьом му покажем старата малинка. — Роланд я изгледа озадачено и Сузана му се изплези, илюстрирайки нагледно какво искаше да каже.
Той се усмихна, ала усмивката му бе уморена и разсеяна.
— Не мисля, че ще бъде толкова лесно — каза.
Сузана въздъхна.
— Честно казано, и аз.
Бяха намерили онова, за което бяха дошли — както и нещо повече, — ала още не им се тръгваше оттук. Не можеха да откъснат очи от картината. Тъмнокожата жена попита Стрелеца не би ли искал да я вземат със себе си. Навярно не би представлявало никаква трудност да я изрежат от рамката с ножа за писма на бюрото на Сейър и да я навият на руло. Роланд обмисли тази идея и поклати глава. В нея пулсираше някакъв зъл живот, който можеше да привлече неподходящо внимание, както нощните пеперуди биваха привличани от ярката светлина. Дори случаят да не бе такъв, Стрелеца си мислеше, че и двамата можеха да прекарат твърде много време в съ-зерцаване на нарисуваното. Картината можеше да отвлече вниманието им или — нещо още по-лошо — дори да ги хипнотизира.
„Накрая нищо чудно да се окаже поредният капан за ума — помисли си Роланд. — Като «Безсъние».“
— Ще я оставим — каза гой. — Съвсем скоро — след няколко месеца, а може би и седмици — ще гледаме оригинала, а не рисунката му.
— Сигурен ли си? — въодушеви се Сузана. — Роланд, сигурен ли си?
— Истина ти казвам.
— И тримата? Или двамата с Ко също ще трябва да умрем, за да стигнеш до Кулата? В крайна сметка ти започна пътешествието си сам, нали така? Навярно трябва и да го завършиш по този начин. Писателят не би ли искал точно това?
— Това не означава, че може да го направи — заяви Роланд. — Стивън Кинг не е водата, Сузана — той е само улеят, по който тя тече.
— Разбирам какво казваш, макар и да не съм напълно сигурна, че ти вярвам.
Нейният дин също не беше напълно сигурен. Мислеше да посочи на спътницата си, че Кътбърт и Алан бяха с него в началото на похода му — в Меджис, — и когато потеглиха от Гилеад, Джейми Де Къри се бе присъединил към тях, превръщайки трито в квартет. Ала пътешествието му бе започнало дълго преди битката при Джерико Хил и наистина по онова време беше съвсем сам.
— Започнах диренето й сам, но това не значи, че сам ще я достигна — рече мъжът. Безногата жена се бе разположила в един стол на колелца и се движеше чевръсто из помещението. Роланд я вдигна и я сложи на десния си хълбок, който вече не го болеше. — Ти и Ко ще бъдете с мен, когато изкача стълбите, ще бъдете с мен, когато се разправя с този червен таласъм, и ще бъдете с мен, когато вляза в стаята на върха.
Тези думи прозвучаха като лъжа на Сузана, ала тя реши да си замълчи. Всъщност прозвучаха като лъжа и на двама им.
ДВЕ
Запасиха се с консервирани храни, един тиган, две тенджери, две чинии и два комплекта прибори, които замъкнаха до хотел „Федик“. Роланд изнамери някакво фенерче, чиято бледа светлина свидетелстваше за почти изтощените му батерии, кухненски нож и удобна малка брадвичка с гумена дръжка. Сузана откри две мрежести торби, в които сложиха малко пресни припаси, както и три кутии с някаква желеподобна субстанция, наредени на най-високата полица в склада до лечебницата.
— Това е „Стърно“82 обясни тя на Стрелеца, когато видя въпросителния му поглед. — Добро е. Можем да го запалим. Гори бавно и създава син пламък с достатъчно висока температура, че да можеш да готвиш на него.
— Мислех си, че ще запалим огън зад хотела — каза мъжът. — Мога да се справя прекрасно и без тази миризлива гадост — добави презрително.
— Сигурна съм, че можеш — кимна тъмнокожата жена. — Обаче си казах, че може и да ни свърши работа.
— Как?
— Не знам, но… — Вдигна рамене.
До вратата към улицата имаше нещо като килерче, пълно с всевъзможни вехтории. На Сузана й бе втръснало от Когана и искаше час по-скоро да се махат оттук, ала Роланд реши да хвърли едно око. Той не обърна никакво внимание на кофите и метлите — насочи се към купчината върви и ремъци, издигаща се в ъгъла. От дъските, върху които лежаха, Сузана заключи, че най-вероятно са били използвани за сглобяване на временни скелета. Също така й бе пределно ясно за какво искаше да ги използва Роланд и сърцето й се сви. Нещата се връщаха към началото си.
— Мислех си, че дундуркането на гръб е останало в историята — рязко изрече тя, а в гласа й ясно се усещаше присъствието на Дета Уокър.
— Според мен няма друг начин — рече Стрелеца. — Да се благодарим, че хълбокът ми е добре и мога да те нося.
— И този подземен проход е единственият изход? — попита тя. — Сигурен ли си?
— Не е изключено да има и път през замъка… — започна нейният дин, ала жената поклати глава.
— Не забравяй, че бях горе с Мия — изтъкна спътницата му. — Пропастта от далечната страна на Дискордия е дълбока сто и петдесет метра, ако не и повече. Дори и в миналото да е имало стълби, вече ги няма.
— Значи подземният проход е единствената ни възможност — заключи Роланд. — Може и да открием нещо подходящо за теб, когато минем от другата страна. В някой град или селце.
Ала Сузана отново поклати глава.
— Мисля, че тук цивилизацията свършва, Роланд. И трябва да се навлечем колкото се може по-дебело, защото се задава адски студ.
Но за разлика от хранителните припаси, нещата, които биха могли да им свършат някаква работа срещу студа, бяха в доста ограничени количества. На никого не му е дошло наум да пакетира няколко дебели пуловера и подплатени якета във вакуумирани кутии. Единственото, което успяха да открият, бяха няколко одеяла, ала безмилостният ход на времето ги бе направил тънки и трошливи — с две думи, почти безполезни.
— Да ги натикам в бръмбарски гъз — въздъхва уморено Сузана. — Хайде да се махаме по-бързо оттук.
— Точно това и ще направим — успокоява я нейният дин.
ТРИ
Сузана е в Сентрал Парк и е толкова студено, че вижда дъха си. Небето над главата й е бяло — типично зимно небе. Тъкмо разглежда бялата мечка (която се търкаля по скалистото си островче, очевидно наслаждавайки се на мразовитото време), когато някаква ръка я прегръща през кръста, а до ледената й буза се докосват топли устни. Тя се обръща и вижда Еди и Джейк, които стоят до нея. На лицата им греят усмивки, а на главите им се мъдрят еднакви червени шапки. Единствената разлика е в надписите — на тази на Еди пише „ВЕСЕЛА“, а на тази на Джейк — „КОЛЕДА“. Сузана отваря уста, за да им каже: „Не можете да сте тук, момчета, вие сте мъртви“, ала в следващия миг осъзнава с неизмеримо облекчение, че всичко е било само сън. И как да не е? Няма никакви говорещи зверчета, наречени рунтавелковци, нито пък тахийни с тела на хора и глави па животни, да не говорим за места с имена като Федик или замъкът „Дискордия“.
И най-важното — няма никакви стрелци. Джон Кенеди беше последният стрелец и шофьорът й Андрю е напълно прав за това.
— Донесох ти горещ шоколад — казва Еди и й подава чашата. Напитката изглежда невероятно — идеалната чаша горещ шоколад, mit schag83 отгоре и мънички точици индийско орехче; усеща изкусителния му аромат и докато поема чашата, докосва за миг ръкавицата му. Първите снежинки на тази зима се сипят нежно покрай тях и тя си мисли колко е хубаво да си жив в добрия стар Ню Йорк, колко е хубаво, че реалността е реалност, че са заедно в Лето Господне…
Кое Лето Господне?
Сузана се намръщва, защото това е сериозен въпрос, нали? В края на краищата Еди принадлежи на осемдесетте години, а тя самата не стига по-далеч от 1964 (или не беше ли шейсет и пета?). Що се отнася до Джейк, Джейк Чеймбърс с думата „КОЛЕДА“, изписана на смешната му шапка, той не беше ли от седемдесетте? И ако те тримата представят три десетилетия от втората половина на двайсети век, кое е времето, което ги обединява? Коя година е тази?
— ДЕВЕТНАЙСЕТ — изрича някакъв глас от въздуха (навярно това е гласът на Банго Сканк, Великият изгубен герой). — Това е ДЕВЕТНАЙСЕТ_, това е ЧИССИТ. Всичките ти приятели са мъртви._
С всяка следваща дума светът става все по-нереален. Вече може да вижда през Еди и Джейк. Когато поглежда към бялата мечка, забелязва, че лежи мъртва на островчето си, вирнала лапи във въздуха. Сладостният аромат на горещия шоколад започва да чезне, заменен от мирис на мухъл — стара мазилка и старо дърво. Миризма на хотелска стая, където никой не е спал от години.
„Не — простенва съзнанието й. — Не, аз искам Сентрал Парк. Искам господин ВЕСЕЛА и господин КОЛЕДА, искам аромата на горещ шоколад и първите колебливи снежинки, до гуша ми дойде от Федик, от Вътрешния свят, от Средния свят и от Крайния свят. Искам Моя свят. Изобщо не ме интересува дали някога ще зърна Тъмната кула.“
Устните на Еди и Джейк се движат в синхрон, сякаш пеят песен, която тя не може да чуе, но това не е песен; думите, които оформят устните им, точно преди сънят да изчезне, са…
ЧЕТИРИ
„Пазете се от Дондейл.“
Тя се събуди, изричайки тези думи, разтреперана под призрачната утринна светлина. Поне онази част от съня й, в която виждаше дъха си, бе истинска — ако не друго. Сузана докосна бузата си и изтри хладната влага, която откри там. Кожата й не беше достатъчно студена, за да превърне сълзите й в ледени кристалчета, ала малко й оставаше.
Тя се огледа в сумрачната стая в хотел „Федик“, жадувайки с цялото си сърце сънят й за Сентрал Парк да е бил истина. Тъй като бе спала на пода — леглото представляваше ръждясала скулптура, която щеше да се разпадне всеки момент, — сега целият й гръб беше схванат и мускулите я боляха. Одеялата, които бе използвала, за да си направи легло (и да се завие), се бяха разпаднали на прах и парцали, докато се бе въртяла насън. Този прах гъделичкаше носа и облепяше гърлото й, карайки я да се чувства така, сякаш бе хванала най-ужасната настинка на света. И като стана дума за настинка, цялата трепереше. И имаше дяволска нужда да се изпикае, което означаваше, че трябваше да се замъкне до коридора на вкочанените си ръце и остатъци от крака.
Ала не това бяха причините Сузана-Одета Холмс да се чувства толкова ужасно тази сутрин. Проблемът беше в това, че се бе озовала от един прекрасен сън в свят,
(това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, всичките ти приятели са мъртви)
където се чувстваше толкова самотна, та й се струваше, че ще полудее. Проблемът беше в това, че онази част от небето, която изсветляваше най-напред, не беше непременно източната. Проблемът беше в това, че беше уморена, тъжна и потисната, а сломеното й сърце преливаше от носталгия и болка. Проблемът беше в това, че в този ранен час, в тази вехта и мумифицирана хотелска стая, където въздухът бе просмукан с мухлясалите влакънца на одеялата, тя имаше чувството, че всичко, без последните две капчици живот, бе изстискано от нея. Искаше съня си обратно.
Искаше Еди.
— Виждам, че и ти си станала — изрече един глас и Сузана се извърна толкова бързо, че някаква тресчица от дъските на пода се заби в дланта й.
Стрелеца се бе облегнал на вратата между коридора и стаята й. Бе изплел от ремъците нещо, което й изглеждаше твърде познато — сега то висеше на лявото му рамо, а на другото се поклащаше кожената торба с новите им придобивки и останалите оризии. Ко стоеше до краката на Роланд и я наблюдаваше със сериозно изражение.
— Изкара ми ангелите, сай Дисчейн — възкликна тя.
— Плакала си.
— Дали съм плакала или не, си е изцяло мой проблем.
— Излезем ли веднъж оттук, ще се почувстваме по-добре. „Федик“ е прокълнат.
В това спор нямаше. През нощта вятърът бе станал още по-свиреп и докато пищеше покрай стрехите на хотела и бара в съседство, Сузана имаше чувството, че чува писъците на малки деца — деца, изгубени в пространството и времето, които се лутат безнадеждно, търсейки пътя към къщи.
— Добре, Роланд, но преди да пресечем улицата и да отидем в този Коган, искам да ми обещаеш нещо.
— Слушам те.
— Ако някое чудовище ни спипа — нещо излязло от Дяволския гъз или от тодаша между световете, — искам да ме простреляш в главата, преди това да се случи. За себе си решавай както щеш, но… какво правиш?
Стрелеца й подаде единия си револвер.
— Вземи — каза той. — Напоследък мога да си служа само с единия. Освен това не съм в състояние да отнема живота ти. Ако толкова държиш да умреш, можеш и сама да…
— Роланд, твоите шибани скрупули непрекъснато ме изумяват — рече Сузана, сетне взе пистолета с едната си ръка и посочи към „хамута“ с другата. — Що се отнася до това, ако си мислиш, че ще се кача в него, преди да стане абсолютно наложително, значи си луд.
Едва забележима усмивка плъзна на устните му.
— Не е ли гот, когато и двамата сме луди?
Тя въздъхна и кимна с глава.
— Да, но винаги може да се желае още. Хайде, каубой, да се махаме оттук. Задникът ми замръзна, а тая воня направо ми разяде синусите.
ПЕТ
Когато отново се озоваха в Когана, той я сложи на стола с колелца и я бута до първите стълби, които се изпречиха на пътя им. Сузана държеше в скута си провизиите им и торбата с оризиите. Щом стигнаха стълбището, Стрелеца вдигна жената на хълбока си и блъсна стола надолу по стъпалата. Лицата и на двамата се изкривиха в гримаси, докато отгласите от стръмното му спускане кънтяха болезнено в ушите им.
Това е краят му — промълви тъмнокожата жена, когато оглушителният шум най-накрая престана. — Можеше да го оставиш тук горе като отплата за добрините, които ми стори.
— Не бързай с преценките — рече й нейният дин, загледан в подножието на стълбите. — Може пък да се изненадаш.
— Т’ва нещо веч’ за нищо не ста’а и двамата ’ного добре го знаем — обади се Дета, а Ко изджавка отривисто, сякаш за да каже: „Точно така.“
ШЕСТ
Ала ето че столът оцеля след първото екстремно спускане. Както и след второто. Третото стълбище обаче (което бе и най-дългото) явно му дойде в повече — когато Роланд се наведе да разгледа разнебитената мебел, видя, че едно от колелцата й е счупено. Видът й му напомни за изоставения инвалиден стол на Сузана, който бяха намерили след края на битката с Вълците на Източния път.
— Ето, нали ти казах! — възкликна тя и се изкикоти. — Май стана време да ме мяташ на хамута, Роланд! Аре, каубой, готов ли си да те пояздя, а?
Той я стрелна с поглед.
— Можеш ли да накараш Дета да се разкара?
Тя го изгледа изненадано, след което смръщи чело, сякаш се опитваше да си спомни последното нещо, което беше казала. Бузите й внезапно пламнаха.
— Да — смутолеви. — Съжалявам, Роланд.
Стрелеца я вдигна, разположи я в хамута и закрачи напред. Колкото и неприятно да беше под Когана — колкото и страшничко да беше тук — Сузана бе доволна, че оставяха „Федик“ зад гърба си. Защото това означаваше, че и други места оставаха зад гърба им — Луд, Калите, Тъндърклап. „Алгул Сиенто“, както и Ню Йорк и Западен Мейн. Е, вярно, че замъкът на Пурпурния крал бе някъде пред тях, ала не смяташе, че трябва да се притеснява за това — в края на краищата най-известният му обитател бе откачил и бе офейкал към Тъмната кула.
Външният свят чезнеше малко по малко. Наближаваха края на дългото си пътешествие и нямаше много неща, за които да се тревожат. И това бе добре. Ами ако тя също трябваше да умре, за да може нейният дин да се добере до Кулата? Е, в случай че отвъд имаше само мрак (както бе вярвала през по-голямата част от съзнателния си живот), значи нищо не беше изгубено — стига само да нямаше тодашен мрак, мрак, из който пълзяха древни чудовища. Пък и… Навярно имаше живот след смъртта, рай, прераждане, а може би дори и възкресение в полянката в края на пътя. Последната идея й хареса — и без друго бе видяла достатъчно изумителни неща, за да знае, че не беше невъзможно. Навярно Еди и Джейк я очакваха — облечени в дебели дрехи, със снежинки във веждите и еднакви червени шапки с надписи „ВЕСЕЛА“ и „КОЛЕДА“, предлагащи й чаша горещ шоколад. Mit schlag.
Горещ шоколад в Сентрал Парк! Можеше ли изобщо Тъмната кула да се сравнява с това?
СЕДЕМ
Преминаха през ротондата с множеството врати, водещи къде ли не, след което стигнаха до широк коридор, на чиято стена имаше табела с надпис: „ПОКАЖЕТЕ ОРАНЖЕВ ПРОПУСК, СИНИЯТ ПРОПУСК Е НЕВАЛИДЕН“. Малко по-нататък под светлината на една от все още функциониращите флуоресцент ни лампи (и близо до захвърлена гумена мокасина) някой бе написал следното на покритата с плочки стена:
Отдолу се виждаха имената им: Фред Уъртингтън, Дани Ростов, Тед Бротиган и Динки Ърншоу. Под тях имаше още два реда, написани с по-различен почерк — Сузана си помисли, че най-вероятно авторът им беше Тед, и едва успя да сдържи сълзите си.
— Господ да ги поживи — промълви тъмнокожата жена. — Господ да ги поживи и да ги опази живи и здрави.
— Здрави — рече едно тихичко гласче откъм краката на Роланд. Двамата веднага погледнаха надолу.
— Реши да проговориш отново, а, сладурче? — попита Сузана, по рунтавелкото не каза нищо. Щяха да минат седмици, преди щ наруши безмълвието си.
ОСЕМ
На два пъти се изгубиха. Първия път Ко беше този, който намери верния маршрут сред плетеницата от проходи и тунели, някои от които бяха огласяни от воя на въздушните течения, а пз други се долавяха странни звуци, сякаш от приближаването на неведоми същества, а втория път заслугата бе на Сузана. Тъмнокожата жена забеляза опаковката от десертчето „Маундс“, изхвърлена от Дани Ростов — „Алгул Сиенто“ бе добре зареден със сладки неща и момичето се бе запасило за из път. „Сладки колкото искаш, но не и дрехи“ — помисли си Сузана, след което се засмя и поклати глава. По някое време, тъкмо когато минаваха покрай една старинна врата от желязно дърво (досущ като онези, които Роланд бе намерил на плажа), до ушите им достигнаха зловещи мляскащи звуци. Тя се опита да си представи какво ли би могло да ги издава, ала единственият образ, който изникна в съзнанието й, бе на огромна уродлива паст с дълги жълти зъби, по които се стичаше слуз. На вратата се виждаше някакъв неразгадаем символ. Само видът му бе достатъчен, за да я накара да се почувства зле.
— Знаеш ли какво означава? — обърна се тя към своя дин. Ала Роланд поклати глава, въпреки че говореше шест-седем езика и поназнайваше поне още толкова. Тъмнокожата жена въздъхна облекчено. Мислеше си, че ако човек знаеше смисъла на написаното, щеше да се опита да го прочете на глас. Дори ще се почувства задължен да го стори. Тогава вратата щеше да се отвори. Дали щеше да се опита да побегне, когато видеше съществото, дъвчещо от другата страна? Сигурно. Но дали щеше да е в състояние да помръдне от мястото си?
Навярно не.
Скоро след като оставиха тази врата зад гърба си, се спуснаха по друго — доста по-късо — стълбище.
— Явно съм забравила за това, когато си говорехме вчера, ала сега си спомням — каза Сузана и посочи към покритите с хилядолетен прах стъпала. — Виж, ето ги нашите следи. Фред ме носеше, докато слизахме, а Динки — докато се качвахме. Почти стигнахме, Роланд — гарантирам ти.
Ала щом се спуснаха долу, неизбродимият лабиринт от проходи и тунели отново я обърка и добре, че рунтавелкото бе с тях, за да ги поведе по един сумрачен коридор, който беше толкова нисък, че Стрелеца трябваше да върви приведен, за да не удари главата на Сузана в тавана.
— Не знам… — започна спътницата му, когато Ко заприпка по един по-светъл коридор (сравнително по-светъл — половината лампи бяха изгорели, а повечето плочки бяха паднали от стените разкривайки тъмната, сълзяща почва отдолу). Рунтавелкото приседна пред една невъобразима плетеница от стъпки и погледна към Роланд и Сузана, сякаш питаше: „Това ли искахте?“
— Да — изрече безногата жена, очевидно облекчена. — Точно така. Гледай, точно както ти казах. — Посочи към вратата с надпис „ТЕАТЪР «ФОРД», 1865, ВИЖТЕ УБИЙСТВОТО НА ЛИНКЪЛН“. До него под стъклена витрина се виждаше плакат на „Нашият американски братовчед“, който сякаш бе отпечатан предния ден. — Това, което търсим, е съвсем наблизо, след два завоя наляво и един надясно. Както и да е, ще го позная, щом го видя.
Роланд не каза нищо. В ума му се въртеше една ужасна идея, която не искаше да сподели със Сузана — че лабиринтът от проходи и тунели тук долу може би се местеше също като посоките на компаса в онова, което наричаше „света отгоре“. И ако наистина бе така, здравата я бяха загазили.
Долу бе горещо и скоро и двамата започнаха обилно да се потят. Ко хриптеше тежко и равномерно, но все така неотклонно подтичваше покрай лявата пета на Стрелеца. По земята вече нямаше прах и следите, които им служеха за ориентир, също изчезнаха. Неведомите звуци зад вратите обаче ставаха все по-силни и по-силни и докато минаваха покрай една от тях, нещо от другата страна се блъсна в нея с такава сила, че за малко да я изкърти от рамката. Рунтавелкото изджавка, прилепил уши към черепа си, а Сузана нададе сподавен вик.
— Спокойно, Ко — каза Роланд. — Не може да премине отвъд. Никой от тях не може да премине отвъд.
— Сигурен ли си? — сбърчи вежди спътницата му.
— Да — категорично отсече Стрелеца, ала всъщност изобщо не беше сигурен. Той се сети за един от лафовете на Еди — „Край на залаганията — който заложил, заложил“.
Те заобикаляха локвите, като внимаваха да не докосват снега, които излъчваха вещерско сияние, защото това бе недвусмислено свидетелство за радиоактивност. Когато наближиха една спукана тръба, бълваща зеленикави изпарения, Сузана предложи да не дишат, докато минават покрай нея, и нейният дин одобри идеята й.
Трийсет-четирийсет метра по-нататък тя го накара да спрат.
— Не знам, Роланд… — започна неуверено. Спътникът й усещаше паниката, стаена в гласа й. — Мислех си, че съм се ориентирала, когато видях онази врата към убийството на Линкълн, но сега… Вече всичко… — Гласът й потрепери и Роланд чу как тя си поема дълбоко дъх, напрягайки всичките си сили, за да възвърне самообладанието си. — Всичко ми изглежда различно. А тези звуци… как само влизат в главата ти…
Стрелеца прекрасно знаеше какво имаше предвид Сузана. Вляво от тях се виждаше необозначена врата, зловещо изкривена на пантите си; в горната й част имаше процеп и оттам се разнасяше онзи дисхармоничен звън на тодашните камбанки, толкова противен и неустоим едновременно. Звукът бе придружен от отвратителното зловоние, което сякаш извираше на талази от пролуката. Роланд очакваше всеки момент жената да му предложи да се върнат обратно, докато все още можеха, и да преосмислят идеята за минаване под замъка, ето защо каза:
— Нека видим какво има там. Поне е малко по-светло в сравнение с тук.
Ала щом наближиха звездообразната ротонда, където се съединяваха множество проходи и покрити с плочки коридори, той усети как Сузана се размърда и тялото й се опъна като струна.
— Погледни натам! — извика тя. — Оная купчина отломки! С Тед и Динки минахме оттук! Минахме оттук, Роланд, много добре си спомням!
Таванът явно се беше продънил и се бе натрупала цяла планина от изпотрошени плочки, стъкла и купища жици, покрити с дебел слой прах. Съвсем наблизо се виждаха следи от стъпки.
— Точно тук! — продължаваше да се вълнува Сузана. — Помня как Тед измърмори: „Май това е било нещо като главна улица“, а Динки се съгласи с него. Дани Ростов каза, че преди много време, навярно когато Пурпурният крал е направил онова, с което е помрачил Тъндърклап, хората използвали точно този път, за да се махнат от това място. Само че оставили част от мислите си тук. Попитах я какво е усещането и тя ми рече, че било като остатъците от сапунена пяна по стените на ваната, след като си източил водата. „Не е хубаво“, каза ми Дани. Фред го маркира и продължихме към лечебницата. Не искам да се изхвърлям, но мисля, че нещата се наредиха.
И така беше — поне за известно време. Осемдесет крачки по-нататък тунелът се разшири до голям сводест проход, от чийто таван висяха искрящи бели сфери. На стената се виждаха четири линии, надраскани с тебешир, които вече бяха започнали да избледняват поради влагата, процеждаща се между плочките. Това бе последното послание от освободените Разрушители:
Починаха си малко и похапнаха стафиди, които загребваха направо с шепи от вакуумираната кутия. Дори Ко излапа няколко, макар да си личеше, че ги гълта някак си по навик. Когато заситиха глада си, Роланд прибра кутията в кожената чанта и се обърна към спътницата си.
— Готова ли си да продължиш? — попита той.
— Да — кимна Сузана. — И то веднага, преди да изгубя… Боже Господи, Роланд, какво беше това?
Някъде зад тях — най-вероятно от някой от проходите, пресичащи звездообразната ротонда с продънения таван — отекна отвратителен примлясващ звук. Стрелеца имаше чувството, че някакъв великан с пълни с вода ботуши току-що е направил една-единствена стъпка.
— Не зная — отвърна той.
Безногата жена се вгледа съсредоточено в мрака, но можа да различи единствено сенки. Някои от тях се движеха, ала това най-вероятно се дължеше на потрепването на част от лампите.
Навярно.
— Знаеш ли — започна тя, — май няма да е зле да си ометем крушите оттук възможно най-бързо.
— Мисля, че си права — съгласи се Стрелеца, като застана на едно коляно, подпирайки се с върховете на пръстите си на земята — подобно на спринтьор, очакващ стартовия сигнал. Когато Сузана се напъха отново в хамута, той се изправи и пое в указаната от стрелката посока с бързи и енергични крачки.
ДЕВЕТ
След петнайсетина минути се натъкнаха на скелет с останки на военна униформа. Черепът му бе покрит с оскъдни рехави кичури, а ухилената му физиономия сякаш ги приветстваше в подземния свят. На пода до него се виждаше пръстен, който най-вероятно бе паднал от разложената дясна ръка на трупа. Сузана попита Роланд дали може да го разгледа по-внимателно, при което Стрелеца го вдигна и й го подаде. Жената го повъртя в ръцете си, колкото да се убеди в правотата на предположението си, след което го захвърли настрана. Той звънна и се изгуби в тъмнината. Когато ехото заглъхна, капещата вода и тодашните камбанки останаха единствените звуци, нарушаващи безмълвието на тази подземна гробница.
— Точно както си мислех — рече Сузана.
— Тоест? — повдигна вежди нейният дин.
— Този човек е бил Лос84. Баща ми имаше същия проклет пръстен.
— Лос ли? — намръщи се Роланд. — Не разбирам.
— Това е вид братство — нещо като голям ка-тет. Но какво, по дяволите, ще прави тук един Лос? Ако беше Кивотник85, разбирам, но Лос… — Тя се засмя малко пресилено.
Висящите над главите им глобуси бяха пълни с някакъв светещ газ, който пулсираше ритмично, макар и не съвсем равномерно. Тъмнокожата жена се загледа съсредоточено в тях и не след дълго разгада тайната им. Когато Роланд вървеше бързо, светлината им потрепваше в унисон с движенията му, а щом забавеше ход (без да спира — умереното темпо му бе достатъчно, за да възстанови силите си), светещият газ също се успокояваше. Не й се вярваше лампите да реагират на неговата (или нейната) сърдечна дейност, ала фактът си беше факт. (Ако Сузана знаеше термина „биоритъм“, навярно щеше да се вкопчи в него като в спасителна сламка.) Петдесетина метра по-напред главната улица бе потънала в мрак, но с приближаването им лампите постепенно светваха една по една. Тук бе доста по-светло в сравнение със сводестия портал, обозначаващ началото на някогашната улица, и жената предположи, че тукашните лампи са захранвани от друг, по-мощен източник на енергия. Изведнъж забеляза, че една от тях е тъмна, независимо от обстоятелството, че глобусите от двете й страни светеха. Когато минаха под нея обаче, безногата жена видя, че лампата не е съвсем мъртва — дълбоко в сърцевината й блещукаше едва доловимо сияние, потрепващо в унисон с ритъма на телата и мозъците им. Стотина метра по-нататък се натъкнаха на друг изгорял глобус, сетне на още един, а след още известно време — на две съседни лампи, потънали в мрак.
— Както гледам, май съвсем скоро ще останем на тъмно — навъсено изрече Сузана.
— Зная — отвърна Роланд.
Вече започваше да се задъхва. Въздухът бе влажен и Стрелеца усещаше как топлината малко по малко си отива, заменена от нахлуващия студ. По стените се виждаха плакати, изгнили до такава степен, че едва ли някой би могъл да разчете какво бе написано на тях. Единственият постер в що-годе запазено общо състояние показваше мъж, току-що изгубил битката с тигър на древна арена. Голямата котка тъкмо изтръгваше кървава плетеница черва от разпорения корем на пищящия боец, а зрителите като че ли щяха да полудеят от възторг. Под плаката имаше надпис на десетина езика, вторият от които бе на английски. „ПОСЕТЕТЕ ЦИРК «МАКСИМУС»! ЩЕ УМРЕТЕ ОТ КЕФ!“, гласеше той.
— Господи, Роланд! — въздъхна жената. — Господи боже мой, що за хора са живели тук?
Стрелеца нищо не каза, въпреки че прекрасно знаеше отговора — това бяха хора, изгубили разсъдъка си.
ДЕСЕТ
През стотина метра се натъкваха на неголеми стълбища, които ги отвеждаха все по-надълбоко в земните недра. След като изминаха около половин километър (според пресмятанията на Сузана), стигнаха до порта, разбита на трески (най-вероятно от някакво голямо превозно средство). Тук имаше още скелети — толкова много, че Роланд трябваше да стъпи върху някои от тях, за да продължи напред. Вместо да изхрущят, костите им се чупеха с мляскащ звук, отделяйки противна миризма на мухъл и разложение. Повечето от плочките над труповете бяха изпопадали, а тези, които стояха още по местата си, бяха нашарени с дупки от куршуми. „Престрелка, значи“, помисли си Сузана и тъкмо понечи да го каже, когато онзи глух, тътнещ звук се разнесе отново — този път бе по-силен и сякаш се чуваше от по-близо. Жената погледна през рамо, ала не видя нищо. На петдесетина метра зад тях лампите изгасваха една след друга.
— Не искам да ме смяташ за параноичка, Роланд, но мисля, че ни следят.
— Знам, че е така — отвърна нейният дин.
— Искаш ли да изпратя един куршум в тунела? — попита тя. — А може би оризия? Свистенето на чинията може да ги изплаши.
— Не.
— Защо не?
— Може би все още не знае какви сме. Стреляш ли обаче… ще разбере.
Трябваха й няколко секунди, докато осъзнае смисъла на думите му; Роланд не беше сигурен, че куршумите — или оризиите — ще могат да спрат онова, което вървеше по дирите им. Или — още по-лошо — навярно бе сигурен в това.
Когато проговори отново, тя положи всички усилия гласът й да звучи спокойно и според нея се справи сравнително добре.
— Мислиш ли, че е нещо от процепа в земята?
— Възможно е — отвърна нейният дин. — Може и да е пришълец от пространствата на тодаша. Сега мълчи.
Стрелеца продължи да ускорява хода си и накрая се затича. Безногата жена бе изумена от издръжливостта му, след като болката в хълбока му бе изчезнала. Гърбът му се издигаше равномерно в унисон с дишането му — късите вдишвания се редуваха с дрезгави издишвания, напомнящи сподавени викове. Сузана би дала всичко, за да може да тича до него на собствените си крака — на силните си крака, които Джак Морт й бе отнел завинаги.
Глобусите над тях пулсираха енергично. Сега й бе по-лесно да наблюдава трептенето им, защото броят на функциониращите непрекъснато оредяваше. Двойната им сянка се простираше огромна напред, след което се скъсяваше, докато минаваха под следващата лампа. Осезаемо захладня, а керамичните плочи, покриващи пода на коридора, ставаха все по-неравни. На места назъбените им краища стърчаха подобно на грозен капан за непредпазливите. Ко обаче отбягваше тези препятствия с лекота, както и Роланд (поне засега).
Тъкмо щеше да каже, че от известно време не е чувала преследвача им, когато незнайното същество зад тях си пое хрипливо дъх. Тъмнокожата жена почувства как косата й се развява назад, сякаш въздухът в тунела бе засмукан с чудовищна сила. После се чу отвратително мляскане, което едва не я накара да изпищи. Каквото и да беше това зад тях, определено беше голямо.
Не.
Огромно.
ЕДИНАЙСЕТ
Спуснаха се по още едни стълби. Петдесет метра по-нататък се виждаха още три глобуса, ала отвъд тях цареше непрогледен мрак. Излющените стени на прохода и неравният, разлагащ се под свършваха в толкова дълбока бездна, че изглеждаше почти като плътна субстанция — сиви облаци сплъстена черна материя. Щяха да се гмурнат в нея, помисли си Сузана, и в началото силата на инерцията им щеше да ги понесе напред… После обаче черната субстанция щеше да ги отблъсне като пружина и те щяха да попаднат в лапите на онова, което се носеше зад тях. Навярно щеше да го зърне за миг — нещо толкова чудовищно и различно, че съзнанието й едва ли щеше да го възприеме, което можеше да се разгледа като проява на милосърдие, — след което съществото щеше да се хвърли напред и…
Роланд се хвърли в мрака, без да забави ход и, естествено, нищо не ги отблъсна назад. Отначало светлината беше доста оскъдна — няколко глобуса зад тях и два-три над главите им, — но се оказа напълно достатъчна за Стрелеца да различи поредното стълбище, чийто горен край бе осеян с разпадащи се скелети с прогнили дрехи. Мъжът преодоля стъпалата — девет на брой — на един дъх, а Ко тичаше до него, прилепил уши към черепа си. Когато стигнаха в подножието им обаче, се озоваха в пълен мрак.
— Лай, Ко, за да не те стъпча! — извика Роланд. — Лай!
Рунтавелкото излая. Трийсет секунди по-късно Стрелеца повтори заповедта си и зверчето отново изджавка.
— Роланд, ами ако стигнем до друго стълбище? — попита изплашено Сузана.
— Точно това и ще направим — отвърна нейният дин и след като преброи до деветдесет, думите му се превърнаха в реалност. Тъмнокожата жена усети как тялото му се накланя напред, а краката му потреперват. Сетне мъжът протегна напред ръце и мускулите на гърба му се обтегнаха; Сузана очакваше всеки миг да паднат, ала това не се случи. Рефлексите му бяха изумителни. Ботушите му безпогрешно откриваха стъпалата. Колко ли бяха този път? Дванайсет? Четиринайсет? Преди да успее да ги преброи, вече бяха поели по равна повърхност. Безногата жена въздъхна облекчено. Слизането по стълби в пълен мрак явно бе поредното умение на нейния дин, за което не бе и подозирала. Ала какво ли щеше да стане, ако кракът му пропаднеше в някоя дупка? Бог знаеше, че това не бе невъзможно, като се вземеше предвид ужасното състояние на пода на проходите. Ами ако се натъкнеха на купчина скелети? На равен участък това би означавало най-малко доста сериозно натъртване, но я си представи, че костите са струпани в горния край на някое стълбище? Тя размаха ръце пред очите на Роланд, за да види дали очите му щяха да реагират на движението, и не бе кой знае колко изненадана от липсата на такава. Колко ли кости щяха да си счупят при евентуално „принудително приземяване“ от високо стълбище? „Мамка му, сладурче, избери си някое число“, навярно би казал Еди в подобен случай. Този бяг на сляпо беше абсолютно безумие.
Ала нямаха никакъв избор. Вече чуваше съвсем ясно преследвача им — и то не само хриптящото му, мокро дишане, но и противния стържещ шум, сякаш някакво огромно туловище се търкаше в стените на прохода. От време на време някоя плочка се откъртваше и издрънчаваше на пода. Беше невъзможно тези звуци да не провокират появата на определени картини в съзнанието ти и това, което Сузана започна да вижда, бе огромен черен червей, чието сегментирано, желеподобно тяло изпълваше прохода, събаряше плочките и ги натрошаваше под тежестта си, докато се носеше стремително напред.
Разстоянието помежду им бързо се топеше и безногата жена предполагаше, че знае защо. Преди се движеха в островче от светлина — каквото и да представляваше това създание, очевидно не обичаше светлината. Помисли си за фенерчето, което Роланд бе сложил при припасите им, ала без нови батерии то нямаше да им свърши кой знае каква работа. Двайсет секунди след като натиснеше бутона на продълговатия му ствол, то щеше да изгасне.
Освен… почакай минутка.
Стволът му.
Продълговатият му ствол!
Сузана бръкна в кожената торба, поклащаща се на рамото на Стрелеца, и напипа консервите с храна, ала това не бяха кутиите, които й трябваха. Най-накрая намери онова, което търсеше — позна го по улея около капака. Нямаше време да се зачуди как го разпозна толкова бързо; Дета си имаше своите тайни и явно „Стърно“ беше една от тях. Безногата жена поднесе кутията към лицето си, за да я помирише, след което тя внезапно я удари по носа, когато Роланд се спъна в нещо — откъртена плочка или поредния скелет — и се олюля, опитвайки се да запази равновесие. В крайна сметка успя да остане на крака и този път, ала късметът все щеше да му изневери и онова щеше да се нахвърли отгоре им, преди да са успели да се изправят. Сузана почувства как по лицето й започва да се стича топла кръв и в същия миг нещото зад тях нададе смразяващ рев, който сякаш излизаше от пълна с водорасли уста — явно и то я бе подушило. Жената си представи огромен алигатор в някое мочурище във Флорида, който надига люспестата си паст и изревава към луната. Беше толкова близо.
„О, мили Боже, дай ми време — помисли си тя. — Не искам да си отида така — да ме застрелят е едно, но да ме изядат жива в тъмното…“
Това бе съвсем друго нещо.
— По-бързо! — извика на Роланд и стегна бедрата си около кръста му, досущ като ездач, пришпорващ уморен кон.
Неизвестно как, но Стрелеца успя. Дишането му напомняше предсмъртно хриптене. Дробовете му не бяха свирили така, откакто бе танцувал комала. Ако продължеше в същия дух, сърцето му щеше да експлодира в гърдите му. Но…
— По-бързо, Текс! Напрегни всичките си сили, мамка му! Мисля, че имам един фокус в ръкава си, но ми трябва малко време, докато го измъкна оттам!
И там, в мрака под замъка Дискордия, Роланд направи точно това.
ДВАНАЙСЕТ
Сузана бръкна отново в торбата, извади фенерчето и го затъкна под мишницата си (давайки си сметка, че ако го изтърве, е свършено с тях), след което отвори кутията „Стърно“ и въздъхна облекчено, когато чу познатото изсъскване. Бе облекчена, но не и изненадана — ако вакуумният печат бе пробит, запалителният гел вътре щеше да се е изпарил отдавна и кутията да е доста по-лека.
— Роланд! — извика тя. — Роланд, трябват ми кибритени клечки!
— Джоба… на ризата! — изстреля задъхано той. — Вземи си ги сама!
Ала преди да го направи, тя изпусна фенерчето и то се търкулна между слабините й и гърба му; в същия миг ръцете й се изстреляха със светкавична бързина и тя успя да го хване точно преди да полети на земята. Сузана го сграбчи здраво и потопи дългата му дръжка в кутията „Стърно“. За да вземе една от клечките обаче й трябваше трета ръка, ето защо тя захвърли горивото. В торбата имаше още две кутии, но ако сега не станеше нищо, нямаше да има никакъв шанс да се добере до тях.
Съществото изрева отново — звучеше така, сякаш се намираше точно зад тях. Вече можеше да го подуши — миришеше на развалена риба, оставена на слънце.
Безногата жена се протегна над рамото на Роланд и извади една клечка от джоба му. Предполагаше, че има време само за една; в никакъв случай за две. Роланд и Еди можеха да ги възпламеняват върху ноктите на палците си, ала Дета Уокър владееше още по-ефектен номер и често го бе използвала, за да впечатлява белите момченца по евтините мотели, където се подвизаваше. Тя се ухили в тъмното, оголвайки зъби, и допря върха на клечката до горните си резци. „Еди, ако си тук, помогни ми, сладурче — помогни ми да го направя както трябва.“
Драсна клечката. Пламъчето опари устата й и тя почувства вкуса на сяра на езика си. Главата на клечката за малко да ослепи привикналите й към мрака очи, ала все пак виждаше поне дотолкова, че да я доближи до покрития с гел ствол на фенерчето. Горивният препарат пламна на секундата, превръщайки фенера във факла. Пламъкът й не беше особено силен, но и това бе нещо.
— Обърни се! — викна тя на своя дин.
Стрелеца мигновено се закова на място — без да задава въпроси или да протестира — и се завъртя. Сузана вдигна импровизираната си факла пред себе си и за миг и двамата зърнаха главата на нещо лигаво и осеяно с розови албиносови очички. Под тях се виждаше уста с размерите на врата, изпълнена с гърчещи се пипала. Пламъкът не бе твърде ярък, ала явно и това бе достатъчно в тези адски дълбини, за да накара съществото да се отдръпне. Преди да потъне в мрака, Сузана забеляза как многобройните му очички се затвориха и това я наведе на мисълта колко чувствителни навярно са, след като дори пламъче като това можеше да…
Треперливото сияние им позволи да видят, че от двете страни на коридора се издигат купчинки кости. Фенерчето в ръката й ставаше все по-горещо, а Ко лаеше като обезумял, вперил взор в тъмнината. Главата му беше наведена, той бе разкрачил късичките си крака и всяко косъмче по тялото му бе щръкнало в различна посока.
— Клекни, Роланд! — нареди тъмнокожата жена и нейният дин веднага се подчини, а тя побърза да му подаде пламтящото фенерче. Съществото в мрака отново нададе смразяващ рев и Сузана различи очертанията му в мрака. Светлината отслабваше и то малко по малко се приближаваше към тях.
„Ако подът е мокър, свършено е с нас“, помисли си Сузана, ала бедрената кост, която напипа, беше суха. Възможно бе осезанието й да я е подвело — все пак тя ясно чуваше капещата вода от тавана, — но не й се вярваше да е така.
Безногата жена се протегна и извади още една кутия „Стърно“, но халката за отваряне бе прекалено стегната и не можеше да отвори кутията. Нещото се приближаваше и тя видя за пръв път късичките му уродливи крачка под огромната безформена глава. Не беше червей, а по-скоро нещо като гигантска стоножка. Ко пристъпи пред нея, без да спира да лае, оголил зъби. Рунтавелкото щеше да е първата жертва на чудовището, ако не успееше да…
Тогава пръстът й най-накрая успя да надигне халката и се чу познатият съскащ звук. Роланд размахваше горящото фенерче, опитвайки се да влее малко живот в чезнещите пламъци (които можеха и да живнат малко, стига да имаше достатъчно гориво), и Сузана гледаше как отблясъците им танцуват бясно по излющените, гниещи стени.
Диаметърът на костта бе твърде голям за кутията. Наполовина измъкнала се от хамута, тъмнокожата жена бръкна вътре, извади шепа гел и започна да го маже по костта. Ако тя бе мокра, само щяха да удължат ужаса с няколко секунди, ала ако бе суха… Тогава…
Съществото бе пропълзяло още по-близо. Сузана забеляза, че сред пипалата, гърчещи се в устата му, се виждат и остри зъби. Всеки момент можеше да се нахвърли върху Ко, сграбчвайки го с бързината на гекон, улавящ летяща мушичка. Вонята на развалена риба беше станала нетърпима. Какво ли обаче се криеше зад нея? Какви ли гадости, за които дори не подозираха, ги очакваха?
Ала сега нямаше време да мисли за това.
Тя допря бедрената кост до пламъците, облизващи дръжката на фенерчето. Лумналият огън бе по-силен, отколкото очакваше — доста по-силен — и нещото изпищя от болка и изненада. Разнесе се отвратителен жвакащ звук — сякаш някой бе стиснал топка кал в гумена ръкавица — и чудовището отстъпи назад.
— Дай ми още кости — каза Сузана, когато Роланд захвърли фенерчето настрани. — И гледай да са сухи, чаткаш ли? — добави с гласа на Дета.
Все още дишайки тежко, Роланд изпълни заръката й.
ТРИНАЙСЕТ
Те продължиха напред по коридора — както и преди Роланд носеше Сузана, с тази разлика, че сега жената бе с гръб към него. Това бе трудно, но не и невъзможно; гърбът й щеше да я боли поне два дена след това, но само в случай че се измъкнеха оттук. „Тогава ще се наслаждавам на всяко пробождане“, каза си Сузана. Стрелеца още носеше тениската със стародавните дни на Бриджтън, която Айрийн Тасенбаум му беше купила. Сега я подаде на спътницата си, която я уви около основата на костта, а сетне вдигна факлата толкова високо, колкото можеше, стараейки се да не загуби равновесие. Сега Роланд не можеше да тича — Сузана щеше да се изхлузи от хамута, ако се опиташе да побегне — и вместо това поддържаше бърз ход, като от време на време се спираше, за да вдигне някоя подходяща кост. Ко съвсем скоро схвана идеята и започна да носи костите в устата си. Съществото продължаваше да ги следва и слузестата му кожа проблясваше пред погледа на тъмнокожата жена на определени интервали. Отвратителният жвакащ звук, който напомняше великански стъпки с пълни с кал ботуши, съпровождаше движенията му дори когато гнусното създание отстъпваше назад от колебливата светлина. Сузана предполагаше, че се дължеше на опашката му.
„Не може да няма опашка! — пищеше съзнанието й. — Опашка, която издава такива звуци, сякаш е пълна с вода, желе или полусъсирена кръв! Господи! Боже мой! Господи!“
Според безногата жена не само светлината ги предпазваше от атаката на чудовището, но и страхът му от огъня. Навярно съществото се бе прокрадвало след тях, докато бяха в онази част от прохода, където светещите глобуси все още работеха, мислейки си (ако можеше да мисли), че ще изчака и ще ги нападне, щом се озоват на тъмно. Сузана предполагаше, че ако то знаеше за достъпа им до огъня, навярно би затворило част от очите си (или всички) и би ги нападнало, докато разполагаха единствено с фенерчето. Сега късметът временно му бе изневерил, защото от костите бяха излезли изненадващо добри факли (идеята, че възстановяващият се Лъч им помага, изобщо не й дойде наум). Единственият въпрос бе дали запасите им от „Стърно“ щяха да са достатъчни. Сузана се опитваше да пести скъпоценното гориво, тъй като костите горяха от само себе си, щом ги запалиш — с изключение на тези, които бяха прекалено влажни, — ала нали все пак трябваше да ги запалиш, което бе почти невъзможно без „Стърно“. Вече бе отворила третата — и последна — кутия. В момента горчиво съжаляваше за първата, която бе захвърлила, когато съществото щеше да се хвърли отгоре им, но просто не знаеше какво друго би могла да стори. Искаше й се Роланд да се движи по-бързо, макар и да се досещаше, че нейният дин не можеше да тича с предишното си темпо, дори и Сузана да бе обърната с лице към него. Навярно бе способен на кратък спринт, но не и на нещо повече. Тъмнокожата жена усещаше как мускулите му под ризата потрепват — мъжът бе на границата на пълното изтощение.
Пет минути по-късно, докато загребваше с шепа от гела, за да намаже ставната ябълка на един пищял, пръстите й докоснаха дъното на тенекиената кутия. В същия момент от тъмнината се разнесоха онези жвакащи звуци (опашката на многокраката гадина, настояваше съзнанието й). Преследвачът им изчакваше да свършат горивото си и светът отново да потъне в мрак. Тогава щеше да ги връхлети.
Тогава щеше да ги изяде.
ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Трябваше да спечелят време — ето какво си каза Сузана, когато пръстите й докоснаха дъното на кутията. След десет минути (които се равняваха на три факли) тъмнокожата жена тъкмо понечи да каже на Стрелеца да спре, когато — и ако — стигнат до друга голяма костница. Можеха да запалят голям огън от парцали и кости и след като се разгори хубаво, да побягнат с всички сили. Когато — и ако — чуят, че създанието е преодоляло огненото препятствие, Роланд можеше да се освободи от товара си и да си плюе на петите, изоставяйки я под земята. Сузана възприемаше тази идея не като саможертва, а като единствената логична — нямаше смисъл стоножката да изяде и двамата, когато можеха да го избегнат. Пък и безногата жена нямаше никакво намерение да се остави на чудовището. Не и жива. Имаше си оръжие и щеше да го използва. Пет изстрела за сай Стоножко; преживееше ли ги, шестият куршум бе за нея.
Ала преди да каже каквото и да е от тези неща, Роланд произнесе три думички, които я оставиха безмълвна.
— Светлина — изхъхри той. — Пред нас.
Тя се опита да погледне през рамо и не видя нищо, най-вероятно заради факлата, която държеше. Сетне постепенно различи едва доловимо бяло сияние.
— Още глобуси? — попита Сузана. — Които работят?
— Възможно е — рече нейният дин. — Макар че не мисля така.
Пет минути по-късно тя разбра, че може да види пода и стените на светлината от последната си факла. Земята бе покрита с дебел слой прах, под който се виждаха големи речни камъни, със сигурност дошли отвън. Безногата жена вдигна ръце над главата си (в едната продължаваше да държи горящата кост, увита в част от тениската на Стрелеца) и изкрещя тържествуващо. Многокракото чудовище й отвърна с оглушителен рев, изпълнен с такава ярост и безсилие, че кожата й настръхна, а сърцето й за малко да изхвръкне от гърдите.
— Чао, сладурче! — извика тя. — Чао, многозъркелесто копеле!
Съществото изрева отново и се хвърли напред. За миг Сузана го зърна в целия му отвратителен блясък — грамадната овална буца, която в никакъв случай не можеше да бъде наречена лице, въпреки зейналата паст; сегментираното туловище, ожулено и разранено от търкането в грапавите стени; четирите подобни на ръце придатъци, по два от всяка страна, всеки от които завършваше със страховити щипки. Безногата жена изкрещя и захвърли пламтящата кост по уродливата твар, която побърза да отстъпи назад, надавайки поредната си доза оглушителен рев.
— Майка ти никога ли не те е учила, че не трябва да дразниш животните? — попита Стрелеца, а тонът му бе толкова безизразен, че Сузана не можеше да каже дали се шегува, или не.
Пет минути по-късно вече бяха навън.
ЕДНО
Успяха да намерят доста големичка кухня с прилежащ склад на приземното ниво на експериментална станция „Дъга 16“, недалеч от лечебницата. Преди това обаче откриха нещо друго — кабинета на сай Ричард П. Сейър, който едно време беше нещо като изпълнителен директор на Пурпурния крал, а сега вече се намираше на полянката в края на пътя, благодарение на светкавично бързата дясна ръка на Сузана Дийн. Върху бюрото на Сейър имаше четири папки, които се оказаха изумително пълните досиета на Роланд, Еди, Сузана и Джейк. Тъмнокожата жена побърза да ги изхвърли в машината за унищожаване на документи — снимките на Джейк и Еди й причиняваха нетърпима болка. По-добре да останеше със спомените си.
На стената висяха две маслени картини — покрити със стъкло и снабдени с масивни дървени рамки. Едната показваше силно и красиво момче. Беше босо, носеше дънки и имаше рошава коса и кобур под мишницата си. Изглеждаше на възрастта на Джейк. Картината излъчваше някаква нездрава, отблъскваща чувственост — Сузана си каза, че художникът, сай Сейър или и двамата навярно принадлежаха към хората от Лавандуловия хълм81, както често наричаха хомосексуалистите във Вилидж. Косата на момчето беше черна, очите му бяха сини, а устните — аленочервени. На единия му хълбок имаше синкав белег, а на лявата му пета се виждаше рожденото му петно, чийто цвят бе същият като на устните му. Пред него лежеше снежнобял жребец с окървавени зъби — момчето бе стъпило с левия си крак върху шията на коня, а лицето му бе изкривено в тържествуваща усмивка.
— Това е Ламрей, конят на Артур Елд — обясни Роланд. — Образът му е изрисуван на бойните флагове на Гилеад и представлява сигул на целия Вътрешен свят.
— Значи според тази картина Пурпурният крал побеждава? — попита Сузана. — Или ако не той, то Мордред, неговият син?
Стрелеца повдигна вежди.
— Благодарение на Джон Фарсън хората на Пурпурния крал победиха във Вътрешния свят преди доста време — рече той. Сетне се усмихна. Лицето му внезапно придоби лъчезарен вид, толкова различен от обичайното му изражение, че тъмнокожата жена усети как главата й се замайва. — Ала си мисля, че ние спечелихме единствената битка, която има значение. Това, което е показано на тази картина, не е нищо повече от нечия измишльотина. — След тези думи той стовари юмрука си върху стъклото на рамката с изненадваща свирепост и изтръгна картината, раздирайки я по средата Ала преди да я накъса на парчета, както очевидно възнамеряваше, жената го спря и посочи към долния й край. Там, изписано с малки, ала изящни букви, се виждаше името на художника: Патрик Данвил.
Другата картина изобразяваше Тъмната кула — огромен черен цилиндър, устремен нагоре към небето. Тя се издигаше в далечния край на Кан’-Ка Но Рей, полето с розите, В сънищата им Кулата изглеждаше по-висока и от най-високия небостъргач в Ню Йорк (което означаваше Емпайър Стейт Билдинг за Сузана). На картината обаче височината й едва ли надхвърляше сто и осемдесет метра; въпреки това приказното й величие не изглеждаше накърнено. Тесните прозорци се издигаха във възходяща спирала по фасадата й също като в сънищата им. На върха й имаше еркерен прозорец с множество разноцветни стъкла, всяко от които отговаряше на някоя от магическите сфери. Най-вътрешната концентрична окръжност беше розова като кристалното кълбо, оставено за съхранение у една вещица на име Рия, а в центъра се виждаше мъртвешкият абанос на Черната тринайсетица.
— В стаята зад този прозорец ще отида — каза Роланд, почуквайки по стъклото, покриващо картината. — Тук ще завърши моят поход. — Говореше с нисък, изпълнен с благоговение глас. — Тази картина не е нарисувана по нечий сън, Сузана. Имам чувството, че мога да докосна грапавата повърхност на всяка тухла. Съгласна ли си?
— Да. — Това бе всичко, което можа да каже. Картината в кабинета на покойния Ричард Сейър я бе оставила без дъх. Изведнъж всичко изглеждаше възможно. Краят на мисията им се виждаше, буквално казано, пред очите им.
— Човекът, който е нарисувал това, трябва да е бил там — рече Стрелеца. — Навярно стативът му е бил разположен сред розите.
— Патрик Данвил — промърмори тя. — Същият подпис като на картината с Мордред и мъртвия кон.
— Виждам го много добре.
— А виждаш ли пътеката сред розите, която води до стълбите в подножието?
— Да. Деветнайсет стъпала. Сигурен съм в това. Чиссит. А облаците отгоре…
Тя също ги виждаше. Образуваха нещо като водовъртеж, преди да се отдалечат от Кулата и да се насочат към Портала на Костенурката на другия край на Лъча, който следваха Роланд и неговия ка-тет (вече разрушен, кажете „сбогом“). Тогава Сузана забеляза и нещо друго — балконите с парапети от ковано желязо, разположени на петнайсетина метра един от друг. На втория от тях се виждаше червеникаво петно с три бели петънца до него — лице, което бе твърде малко, за да се различат чертите му, и вдигнати във въздуха ръце.
— Това Пурпурният крал ли е? — попита тя, посочвайки фигурката. Боеше се да доближи прекалено пръста си до стъклото над нея, сякаш очакваше тя внезапно да се съживи и да я дръпне в картината.
— Да — отговори нейният дин. — Заключен извън единственото, което нявга е желал.
— Значи можем да се изкачим по стълбите и да минем покрай него, като пътьом му покажем старата малинка. — Роланд я изгледа озадачено и Сузана му се изплези, илюстрирайки нагледно какво искаше да каже.
Той се усмихна, ала усмивката му бе уморена и разсеяна.
— Не мисля, че ще бъде толкова лесно — каза.
Сузана въздъхна.
— Честно казано, и аз.
Бяха намерили онова, за което бяха дошли — както и нещо повече, — ала още не им се тръгваше оттук. Не можеха да откъснат очи от картината. Тъмнокожата жена попита Стрелеца не би ли искал да я вземат със себе си. Навярно не би представлявало никаква трудност да я изрежат от рамката с ножа за писма на бюрото на Сейър и да я навият на руло. Роланд обмисли тази идея и поклати глава. В нея пулсираше някакъв зъл живот, който можеше да привлече неподходящо внимание, както нощните пеперуди биваха привличани от ярката светлина. Дори случаят да не бе такъв, Стрелеца си мислеше, че и двамата можеха да прекарат твърде много време в съ-зерцаване на нарисуваното. Картината можеше да отвлече вниманието им или — нещо още по-лошо — дори да ги хипнотизира.
„Накрая нищо чудно да се окаже поредният капан за ума — помисли си Роланд. — Като «Безсъние».“
— Ще я оставим — каза гой. — Съвсем скоро — след няколко месеца, а може би и седмици — ще гледаме оригинала, а не рисунката му.
— Сигурен ли си? — въодушеви се Сузана. — Роланд, сигурен ли си?
— Истина ти казвам.
— И тримата? Или двамата с Ко също ще трябва да умрем, за да стигнеш до Кулата? В крайна сметка ти започна пътешествието си сам, нали така? Навярно трябва и да го завършиш по този начин. Писателят не би ли искал точно това?
— Това не означава, че може да го направи — заяви Роланд. — Стивън Кинг не е водата, Сузана — той е само улеят, по който тя тече.
— Разбирам какво казваш, макар и да не съм напълно сигурна, че ти вярвам.
Нейният дин също не беше напълно сигурен. Мислеше да посочи на спътницата си, че Кътбърт и Алан бяха с него в началото на похода му — в Меджис, — и когато потеглиха от Гилеад, Джейми Де Къри се бе присъединил към тях, превръщайки трито в квартет. Ала пътешествието му бе започнало дълго преди битката при Джерико Хил и наистина по онова време беше съвсем сам.
— Започнах диренето й сам, но това не значи, че сам ще я достигна — рече мъжът. Безногата жена се бе разположила в един стол на колелца и се движеше чевръсто из помещението. Роланд я вдигна и я сложи на десния си хълбок, който вече не го болеше. — Ти и Ко ще бъдете с мен, когато изкача стълбите, ще бъдете с мен, когато се разправя с този червен таласъм, и ще бъдете с мен, когато вляза в стаята на върха.
Тези думи прозвучаха като лъжа на Сузана, ала тя реши да си замълчи. Всъщност прозвучаха като лъжа и на двама им.
ДВЕ
Запасиха се с консервирани храни, един тиган, две тенджери, две чинии и два комплекта прибори, които замъкнаха до хотел „Федик“. Роланд изнамери някакво фенерче, чиято бледа светлина свидетелстваше за почти изтощените му батерии, кухненски нож и удобна малка брадвичка с гумена дръжка. Сузана откри две мрежести торби, в които сложиха малко пресни припаси, както и три кутии с някаква желеподобна субстанция, наредени на най-високата полица в склада до лечебницата.
— Това е „Стърно“82 обясни тя на Стрелеца, когато видя въпросителния му поглед. — Добро е. Можем да го запалим. Гори бавно и създава син пламък с достатъчно висока температура, че да можеш да готвиш на него.
— Мислех си, че ще запалим огън зад хотела — каза мъжът. — Мога да се справя прекрасно и без тази миризлива гадост — добави презрително.
— Сигурна съм, че можеш — кимна тъмнокожата жена. — Обаче си казах, че може и да ни свърши работа.
— Как?
— Не знам, но… — Вдигна рамене.
До вратата към улицата имаше нещо като килерче, пълно с всевъзможни вехтории. На Сузана й бе втръснало от Когана и искаше час по-скоро да се махат оттук, ала Роланд реши да хвърли едно око. Той не обърна никакво внимание на кофите и метлите — насочи се към купчината върви и ремъци, издигаща се в ъгъла. От дъските, върху които лежаха, Сузана заключи, че най-вероятно са били използвани за сглобяване на временни скелета. Също така й бе пределно ясно за какво искаше да ги използва Роланд и сърцето й се сви. Нещата се връщаха към началото си.
— Мислех си, че дундуркането на гръб е останало в историята — рязко изрече тя, а в гласа й ясно се усещаше присъствието на Дета Уокър.
— Според мен няма друг начин — рече Стрелеца. — Да се благодарим, че хълбокът ми е добре и мога да те нося.
— И този подземен проход е единственият изход? — попита тя. — Сигурен ли си?
— Не е изключено да има и път през замъка… — започна нейният дин, ала жената поклати глава.
— Не забравяй, че бях горе с Мия — изтъкна спътницата му. — Пропастта от далечната страна на Дискордия е дълбока сто и петдесет метра, ако не и повече. Дори и в миналото да е имало стълби, вече ги няма.
— Значи подземният проход е единствената ни възможност — заключи Роланд. — Може и да открием нещо подходящо за теб, когато минем от другата страна. В някой град или селце.
Ала Сузана отново поклати глава.
— Мисля, че тук цивилизацията свършва, Роланд. И трябва да се навлечем колкото се може по-дебело, защото се задава адски студ.
Но за разлика от хранителните припаси, нещата, които биха могли да им свършат някаква работа срещу студа, бяха в доста ограничени количества. На никого не му е дошло наум да пакетира няколко дебели пуловера и подплатени якета във вакуумирани кутии. Единственото, което успяха да открият, бяха няколко одеяла, ала безмилостният ход на времето ги бе направил тънки и трошливи — с две думи, почти безполезни.
— Да ги натикам в бръмбарски гъз — въздъхва уморено Сузана. — Хайде да се махаме по-бързо оттук.
— Точно това и ще направим — успокоява я нейният дин.
ТРИ
Сузана е в Сентрал Парк и е толкова студено, че вижда дъха си. Небето над главата й е бяло — типично зимно небе. Тъкмо разглежда бялата мечка (която се търкаля по скалистото си островче, очевидно наслаждавайки се на мразовитото време), когато някаква ръка я прегръща през кръста, а до ледената й буза се докосват топли устни. Тя се обръща и вижда Еди и Джейк, които стоят до нея. На лицата им греят усмивки, а на главите им се мъдрят еднакви червени шапки. Единствената разлика е в надписите — на тази на Еди пише „ВЕСЕЛА“, а на тази на Джейк — „КОЛЕДА“. Сузана отваря уста, за да им каже: „Не можете да сте тук, момчета, вие сте мъртви“, ала в следващия миг осъзнава с неизмеримо облекчение, че всичко е било само сън. И как да не е? Няма никакви говорещи зверчета, наречени рунтавелковци, нито пък тахийни с тела на хора и глави па животни, да не говорим за места с имена като Федик или замъкът „Дискордия“.
И най-важното — няма никакви стрелци. Джон Кенеди беше последният стрелец и шофьорът й Андрю е напълно прав за това.
— Донесох ти горещ шоколад — казва Еди и й подава чашата. Напитката изглежда невероятно — идеалната чаша горещ шоколад, mit schag83 отгоре и мънички точици индийско орехче; усеща изкусителния му аромат и докато поема чашата, докосва за миг ръкавицата му. Първите снежинки на тази зима се сипят нежно покрай тях и тя си мисли колко е хубаво да си жив в добрия стар Ню Йорк, колко е хубаво, че реалността е реалност, че са заедно в Лето Господне…
Кое Лето Господне?
Сузана се намръщва, защото това е сериозен въпрос, нали? В края на краищата Еди принадлежи на осемдесетте години, а тя самата не стига по-далеч от 1964 (или не беше ли шейсет и пета?). Що се отнася до Джейк, Джейк Чеймбърс с думата „КОЛЕДА“, изписана на смешната му шапка, той не беше ли от седемдесетте? И ако те тримата представят три десетилетия от втората половина на двайсети век, кое е времето, което ги обединява? Коя година е тази?
— ДЕВЕТНАЙСЕТ — изрича някакъв глас от въздуха (навярно това е гласът на Банго Сканк, Великият изгубен герой). — Това е ДЕВЕТНАЙСЕТ_, това е ЧИССИТ. Всичките ти приятели са мъртви._
С всяка следваща дума светът става все по-нереален. Вече може да вижда през Еди и Джейк. Когато поглежда към бялата мечка, забелязва, че лежи мъртва на островчето си, вирнала лапи във въздуха. Сладостният аромат на горещия шоколад започва да чезне, заменен от мирис на мухъл — стара мазилка и старо дърво. Миризма на хотелска стая, където никой не е спал от години.
„Не — простенва съзнанието й. — Не, аз искам Сентрал Парк. Искам господин ВЕСЕЛА и господин КОЛЕДА, искам аромата на горещ шоколад и първите колебливи снежинки, до гуша ми дойде от Федик, от Вътрешния свят, от Средния свят и от Крайния свят. Искам Моя свят. Изобщо не ме интересува дали някога ще зърна Тъмната кула.“
Устните на Еди и Джейк се движат в синхрон, сякаш пеят песен, която тя не може да чуе, но това не е песен; думите, които оформят устните им, точно преди сънят да изчезне, са…
ЧЕТИРИ
„Пазете се от Дондейл.“
Тя се събуди, изричайки тези думи, разтреперана под призрачната утринна светлина. Поне онази част от съня й, в която виждаше дъха си, бе истинска — ако не друго. Сузана докосна бузата си и изтри хладната влага, която откри там. Кожата й не беше достатъчно студена, за да превърне сълзите й в ледени кристалчета, ала малко й оставаше.
Тя се огледа в сумрачната стая в хотел „Федик“, жадувайки с цялото си сърце сънят й за Сентрал Парк да е бил истина. Тъй като бе спала на пода — леглото представляваше ръждясала скулптура, която щеше да се разпадне всеки момент, — сега целият й гръб беше схванат и мускулите я боляха. Одеялата, които бе използвала, за да си направи легло (и да се завие), се бяха разпаднали на прах и парцали, докато се бе въртяла насън. Този прах гъделичкаше носа и облепяше гърлото й, карайки я да се чувства така, сякаш бе хванала най-ужасната настинка на света. И като стана дума за настинка, цялата трепереше. И имаше дяволска нужда да се изпикае, което означаваше, че трябваше да се замъкне до коридора на вкочанените си ръце и остатъци от крака.
Ала не това бяха причините Сузана-Одета Холмс да се чувства толкова ужасно тази сутрин. Проблемът беше в това, че се бе озовала от един прекрасен сън в свят,
(това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, всичките ти приятели са мъртви)
където се чувстваше толкова самотна, та й се струваше, че ще полудее. Проблемът беше в това, че онази част от небето, която изсветляваше най-напред, не беше непременно източната. Проблемът беше в това, че беше уморена, тъжна и потисната, а сломеното й сърце преливаше от носталгия и болка. Проблемът беше в това, че в този ранен час, в тази вехта и мумифицирана хотелска стая, където въздухът бе просмукан с мухлясалите влакънца на одеялата, тя имаше чувството, че всичко, без последните две капчици живот, бе изстискано от нея. Искаше съня си обратно.
Искаше Еди.
— Виждам, че и ти си станала — изрече един глас и Сузана се извърна толкова бързо, че някаква тресчица от дъските на пода се заби в дланта й.
Стрелеца се бе облегнал на вратата между коридора и стаята й. Бе изплел от ремъците нещо, което й изглеждаше твърде познато — сега то висеше на лявото му рамо, а на другото се поклащаше кожената торба с новите им придобивки и останалите оризии. Ко стоеше до краката на Роланд и я наблюдаваше със сериозно изражение.
— Изкара ми ангелите, сай Дисчейн — възкликна тя.
— Плакала си.
— Дали съм плакала или не, си е изцяло мой проблем.
— Излезем ли веднъж оттук, ще се почувстваме по-добре. „Федик“ е прокълнат.
В това спор нямаше. През нощта вятърът бе станал още по-свиреп и докато пищеше покрай стрехите на хотела и бара в съседство, Сузана имаше чувството, че чува писъците на малки деца — деца, изгубени в пространството и времето, които се лутат безнадеждно, търсейки пътя към къщи.
— Добре, Роланд, но преди да пресечем улицата и да отидем в този Коган, искам да ми обещаеш нещо.
— Слушам те.
— Ако някое чудовище ни спипа — нещо излязло от Дяволския гъз или от тодаша между световете, — искам да ме простреляш в главата, преди това да се случи. За себе си решавай както щеш, но… какво правиш?
Стрелеца й подаде единия си револвер.
— Вземи — каза той. — Напоследък мога да си служа само с единия. Освен това не съм в състояние да отнема живота ти. Ако толкова държиш да умреш, можеш и сама да…
— Роланд, твоите шибани скрупули непрекъснато ме изумяват — рече Сузана, сетне взе пистолета с едната си ръка и посочи към „хамута“ с другата. — Що се отнася до това, ако си мислиш, че ще се кача в него, преди да стане абсолютно наложително, значи си луд.
Едва забележима усмивка плъзна на устните му.
— Не е ли гот, когато и двамата сме луди?
Тя въздъхна и кимна с глава.
— Да, но винаги може да се желае още. Хайде, каубой, да се махаме оттук. Задникът ми замръзна, а тая воня направо ми разяде синусите.
ПЕТ
Когато отново се озоваха в Когана, той я сложи на стола с колелца и я бута до първите стълби, които се изпречиха на пътя им. Сузана държеше в скута си провизиите им и торбата с оризиите. Щом стигнаха стълбището, Стрелеца вдигна жената на хълбока си и блъсна стола надолу по стъпалата. Лицата и на двамата се изкривиха в гримаси, докато отгласите от стръмното му спускане кънтяха болезнено в ушите им.
Това е краят му — промълви тъмнокожата жена, когато оглушителният шум най-накрая престана. — Можеше да го оставиш тук горе като отплата за добрините, които ми стори.
— Не бързай с преценките — рече й нейният дин, загледан в подножието на стълбите. — Може пък да се изненадаш.
— Т’ва нещо веч’ за нищо не ста’а и двамата ’ного добре го знаем — обади се Дета, а Ко изджавка отривисто, сякаш за да каже: „Точно така.“
ШЕСТ
Ала ето че столът оцеля след първото екстремно спускане. Както и след второто. Третото стълбище обаче (което бе и най-дългото) явно му дойде в повече — когато Роланд се наведе да разгледа разнебитената мебел, видя, че едно от колелцата й е счупено. Видът й му напомни за изоставения инвалиден стол на Сузана, който бяха намерили след края на битката с Вълците на Източния път.
— Ето, нали ти казах! — възкликна тя и се изкикоти. — Май стана време да ме мяташ на хамута, Роланд! Аре, каубой, готов ли си да те пояздя, а?
Той я стрелна с поглед.
— Можеш ли да накараш Дета да се разкара?
Тя го изгледа изненадано, след което смръщи чело, сякаш се опитваше да си спомни последното нещо, което беше казала. Бузите й внезапно пламнаха.
— Да — смутолеви. — Съжалявам, Роланд.
Стрелеца я вдигна, разположи я в хамута и закрачи напред. Колкото и неприятно да беше под Когана — колкото и страшничко да беше тук — Сузана бе доволна, че оставяха „Федик“ зад гърба си. Защото това означаваше, че и други места оставаха зад гърба им — Луд, Калите, Тъндърклап. „Алгул Сиенто“, както и Ню Йорк и Западен Мейн. Е, вярно, че замъкът на Пурпурния крал бе някъде пред тях, ала не смяташе, че трябва да се притеснява за това — в края на краищата най-известният му обитател бе откачил и бе офейкал към Тъмната кула.
Външният свят чезнеше малко по малко. Наближаваха края на дългото си пътешествие и нямаше много неща, за които да се тревожат. И това бе добре. Ами ако тя също трябваше да умре, за да може нейният дин да се добере до Кулата? Е, в случай че отвъд имаше само мрак (както бе вярвала през по-голямата част от съзнателния си живот), значи нищо не беше изгубено — стига само да нямаше тодашен мрак, мрак, из който пълзяха древни чудовища. Пък и… Навярно имаше живот след смъртта, рай, прераждане, а може би дори и възкресение в полянката в края на пътя. Последната идея й хареса — и без друго бе видяла достатъчно изумителни неща, за да знае, че не беше невъзможно. Навярно Еди и Джейк я очакваха — облечени в дебели дрехи, със снежинки във веждите и еднакви червени шапки с надписи „ВЕСЕЛА“ и „КОЛЕДА“, предлагащи й чаша горещ шоколад. Mit schlag.
Горещ шоколад в Сентрал Парк! Можеше ли изобщо Тъмната кула да се сравнява с това?
СЕДЕМ
Преминаха през ротондата с множеството врати, водещи къде ли не, след което стигнаха до широк коридор, на чиято стена имаше табела с надпис: „ПОКАЖЕТЕ ОРАНЖЕВ ПРОПУСК, СИНИЯТ ПРОПУСК Е НЕВАЛИДЕН“. Малко по-нататък под светлината на една от все още функциониращите флуоресцент ни лампи (и близо до захвърлена гумена мокасина) някой бе написал следното на покритата с плочки стена:
Отдолу се виждаха имената им: Фред Уъртингтън, Дани Ростов, Тед Бротиган и Динки Ърншоу. Под тях имаше още два реда, написани с по-различен почерк — Сузана си помисли, че най-вероятно авторът им беше Тед, и едва успя да сдържи сълзите си.
— Господ да ги поживи — промълви тъмнокожата жена. — Господ да ги поживи и да ги опази живи и здрави.
— Здрави — рече едно тихичко гласче откъм краката на Роланд. Двамата веднага погледнаха надолу.
— Реши да проговориш отново, а, сладурче? — попита Сузана, по рунтавелкото не каза нищо. Щяха да минат седмици, преди щ наруши безмълвието си.
ОСЕМ
На два пъти се изгубиха. Първия път Ко беше този, който намери верния маршрут сред плетеницата от проходи и тунели, някои от които бяха огласяни от воя на въздушните течения, а пз други се долавяха странни звуци, сякаш от приближаването на неведоми същества, а втория път заслугата бе на Сузана. Тъмнокожата жена забеляза опаковката от десертчето „Маундс“, изхвърлена от Дани Ростов — „Алгул Сиенто“ бе добре зареден със сладки неща и момичето се бе запасило за из път. „Сладки колкото искаш, но не и дрехи“ — помисли си Сузана, след което се засмя и поклати глава. По някое време, тъкмо когато минаваха покрай една старинна врата от желязно дърво (досущ като онези, които Роланд бе намерил на плажа), до ушите им достигнаха зловещи мляскащи звуци. Тя се опита да си представи какво ли би могло да ги издава, ала единственият образ, който изникна в съзнанието й, бе на огромна уродлива паст с дълги жълти зъби, по които се стичаше слуз. На вратата се виждаше някакъв неразгадаем символ. Само видът му бе достатъчен, за да я накара да се почувства зле.
— Знаеш ли какво означава? — обърна се тя към своя дин. Ала Роланд поклати глава, въпреки че говореше шест-седем езика и поназнайваше поне още толкова. Тъмнокожата жена въздъхна облекчено. Мислеше си, че ако човек знаеше смисъла на написаното, щеше да се опита да го прочете на глас. Дори ще се почувства задължен да го стори. Тогава вратата щеше да се отвори. Дали щеше да се опита да побегне, когато видеше съществото, дъвчещо от другата страна? Сигурно. Но дали щеше да е в състояние да помръдне от мястото си?
Навярно не.
Скоро след като оставиха тази врата зад гърба си, се спуснаха по друго — доста по-късо — стълбище.
— Явно съм забравила за това, когато си говорехме вчера, ала сега си спомням — каза Сузана и посочи към покритите с хилядолетен прах стъпала. — Виж, ето ги нашите следи. Фред ме носеше, докато слизахме, а Динки — докато се качвахме. Почти стигнахме, Роланд — гарантирам ти.
Ала щом се спуснаха долу, неизбродимият лабиринт от проходи и тунели отново я обърка и добре, че рунтавелкото бе с тях, за да ги поведе по един сумрачен коридор, който беше толкова нисък, че Стрелеца трябваше да върви приведен, за да не удари главата на Сузана в тавана.
— Не знам… — започна спътницата му, когато Ко заприпка по един по-светъл коридор (сравнително по-светъл — половината лампи бяха изгорели, а повечето плочки бяха паднали от стените разкривайки тъмната, сълзяща почва отдолу). Рунтавелкото приседна пред една невъобразима плетеница от стъпки и погледна към Роланд и Сузана, сякаш питаше: „Това ли искахте?“
— Да — изрече безногата жена, очевидно облекчена. — Точно така. Гледай, точно както ти казах. — Посочи към вратата с надпис „ТЕАТЪР «ФОРД», 1865, ВИЖТЕ УБИЙСТВОТО НА ЛИНКЪЛН“. До него под стъклена витрина се виждаше плакат на „Нашият американски братовчед“, който сякаш бе отпечатан предния ден. — Това, което търсим, е съвсем наблизо, след два завоя наляво и един надясно. Както и да е, ще го позная, щом го видя.
Роланд не каза нищо. В ума му се въртеше една ужасна идея, която не искаше да сподели със Сузана — че лабиринтът от проходи и тунели тук долу може би се местеше също като посоките на компаса в онова, което наричаше „света отгоре“. И ако наистина бе така, здравата я бяха загазили.
Долу бе горещо и скоро и двамата започнаха обилно да се потят. Ко хриптеше тежко и равномерно, но все така неотклонно подтичваше покрай лявата пета на Стрелеца. По земята вече нямаше прах и следите, които им служеха за ориентир, също изчезнаха. Неведомите звуци зад вратите обаче ставаха все по-силни и по-силни и докато минаваха покрай една от тях, нещо от другата страна се блъсна в нея с такава сила, че за малко да я изкърти от рамката. Рунтавелкото изджавка, прилепил уши към черепа си, а Сузана нададе сподавен вик.
— Спокойно, Ко — каза Роланд. — Не може да премине отвъд. Никой от тях не може да премине отвъд.
— Сигурен ли си? — сбърчи вежди спътницата му.
— Да — категорично отсече Стрелеца, ала всъщност изобщо не беше сигурен. Той се сети за един от лафовете на Еди — „Край на залаганията — който заложил, заложил“.
Те заобикаляха локвите, като внимаваха да не докосват снега, които излъчваха вещерско сияние, защото това бе недвусмислено свидетелство за радиоактивност. Когато наближиха една спукана тръба, бълваща зеленикави изпарения, Сузана предложи да не дишат, докато минават покрай нея, и нейният дин одобри идеята й.
Трийсет-четирийсет метра по-нататък тя го накара да спрат.
— Не знам, Роланд… — започна неуверено. Спътникът й усещаше паниката, стаена в гласа й. — Мислех си, че съм се ориентирала, когато видях онази врата към убийството на Линкълн, но сега… Вече всичко… — Гласът й потрепери и Роланд чу как тя си поема дълбоко дъх, напрягайки всичките си сили, за да възвърне самообладанието си. — Всичко ми изглежда различно. А тези звуци… как само влизат в главата ти…
Стрелеца прекрасно знаеше какво имаше предвид Сузана. Вляво от тях се виждаше необозначена врата, зловещо изкривена на пантите си; в горната й част имаше процеп и оттам се разнасяше онзи дисхармоничен звън на тодашните камбанки, толкова противен и неустоим едновременно. Звукът бе придружен от отвратителното зловоние, което сякаш извираше на талази от пролуката. Роланд очакваше всеки момент жената да му предложи да се върнат обратно, докато все още можеха, и да преосмислят идеята за минаване под замъка, ето защо каза:
— Нека видим какво има там. Поне е малко по-светло в сравнение с тук.
Ала щом наближиха звездообразната ротонда, където се съединяваха множество проходи и покрити с плочки коридори, той усети как Сузана се размърда и тялото й се опъна като струна.
— Погледни натам! — извика тя. — Оная купчина отломки! С Тед и Динки минахме оттук! Минахме оттук, Роланд, много добре си спомням!
Таванът явно се беше продънил и се бе натрупала цяла планина от изпотрошени плочки, стъкла и купища жици, покрити с дебел слой прах. Съвсем наблизо се виждаха следи от стъпки.
— Точно тук! — продължаваше да се вълнува Сузана. — Помня как Тед измърмори: „Май това е било нещо като главна улица“, а Динки се съгласи с него. Дани Ростов каза, че преди много време, навярно когато Пурпурният крал е направил онова, с което е помрачил Тъндърклап, хората използвали точно този път, за да се махнат от това място. Само че оставили част от мислите си тук. Попитах я какво е усещането и тя ми рече, че било като остатъците от сапунена пяна по стените на ваната, след като си източил водата. „Не е хубаво“, каза ми Дани. Фред го маркира и продължихме към лечебницата. Не искам да се изхвърлям, но мисля, че нещата се наредиха.
И така беше — поне за известно време. Осемдесет крачки по-нататък тунелът се разшири до голям сводест проход, от чийто таван висяха искрящи бели сфери. На стената се виждаха четири линии, надраскани с тебешир, които вече бяха започнали да избледняват поради влагата, процеждаща се между плочките. Това бе последното послание от освободените Разрушители:
Починаха си малко и похапнаха стафиди, които загребваха направо с шепи от вакуумираната кутия. Дори Ко излапа няколко, макар да си личеше, че ги гълта някак си по навик. Когато заситиха глада си, Роланд прибра кутията в кожената чанта и се обърна към спътницата си.
— Готова ли си да продължиш? — попита той.
— Да — кимна Сузана. — И то веднага, преди да изгубя… Боже Господи, Роланд, какво беше това?
Някъде зад тях — най-вероятно от някой от проходите, пресичащи звездообразната ротонда с продънения таван — отекна отвратителен примлясващ звук. Стрелеца имаше чувството, че някакъв великан с пълни с вода ботуши току-що е направил една-единствена стъпка.
— Не зная — отвърна той.
Безногата жена се вгледа съсредоточено в мрака, но можа да различи единствено сенки. Някои от тях се движеха, ала това най-вероятно се дължеше на потрепването на част от лампите.
Навярно.
— Знаеш ли — започна тя, — май няма да е зле да си ометем крушите оттук възможно най-бързо.
— Мисля, че си права — съгласи се Стрелеца, като застана на едно коляно, подпирайки се с върховете на пръстите си на земята — подобно на спринтьор, очакващ стартовия сигнал. Когато Сузана се напъха отново в хамута, той се изправи и пое в указаната от стрелката посока с бързи и енергични крачки.
ДЕВЕТ
След петнайсетина минути се натъкнаха на скелет с останки на военна униформа. Черепът му бе покрит с оскъдни рехави кичури, а ухилената му физиономия сякаш ги приветстваше в подземния свят. На пода до него се виждаше пръстен, който най-вероятно бе паднал от разложената дясна ръка на трупа. Сузана попита Роланд дали може да го разгледа по-внимателно, при което Стрелеца го вдигна и й го подаде. Жената го повъртя в ръцете си, колкото да се убеди в правотата на предположението си, след което го захвърли настрана. Той звънна и се изгуби в тъмнината. Когато ехото заглъхна, капещата вода и тодашните камбанки останаха единствените звуци, нарушаващи безмълвието на тази подземна гробница.
— Точно както си мислех — рече Сузана.
— Тоест? — повдигна вежди нейният дин.
— Този човек е бил Лос84. Баща ми имаше същия проклет пръстен.
— Лос ли? — намръщи се Роланд. — Не разбирам.
— Това е вид братство — нещо като голям ка-тет. Но какво, по дяволите, ще прави тук един Лос? Ако беше Кивотник85, разбирам, но Лос… — Тя се засмя малко пресилено.
Висящите над главите им глобуси бяха пълни с някакъв светещ газ, който пулсираше ритмично, макар и не съвсем равномерно. Тъмнокожата жена се загледа съсредоточено в тях и не след дълго разгада тайната им. Когато Роланд вървеше бързо, светлината им потрепваше в унисон с движенията му, а щом забавеше ход (без да спира — умереното темпо му бе достатъчно, за да възстанови силите си), светещият газ също се успокояваше. Не й се вярваше лампите да реагират на неговата (или нейната) сърдечна дейност, ала фактът си беше факт. (Ако Сузана знаеше термина „биоритъм“, навярно щеше да се вкопчи в него като в спасителна сламка.) Петдесетина метра по-напред главната улица бе потънала в мрак, но с приближаването им лампите постепенно светваха една по една. Тук бе доста по-светло в сравнение със сводестия портал, обозначаващ началото на някогашната улица, и жената предположи, че тукашните лампи са захранвани от друг, по-мощен източник на енергия. Изведнъж забеляза, че една от тях е тъмна, независимо от обстоятелството, че глобусите от двете й страни светеха. Когато минаха под нея обаче, безногата жена видя, че лампата не е съвсем мъртва — дълбоко в сърцевината й блещукаше едва доловимо сияние, потрепващо в унисон с ритъма на телата и мозъците им. Стотина метра по-нататък се натъкнаха на друг изгорял глобус, сетне на още един, а след още известно време — на две съседни лампи, потънали в мрак.
— Както гледам, май съвсем скоро ще останем на тъмно — навъсено изрече Сузана.
— Зная — отвърна Роланд.
Вече започваше да се задъхва. Въздухът бе влажен и Стрелеца усещаше как топлината малко по малко си отива, заменена от нахлуващия студ. По стените се виждаха плакати, изгнили до такава степен, че едва ли някой би могъл да разчете какво бе написано на тях. Единственият постер в що-годе запазено общо състояние показваше мъж, току-що изгубил битката с тигър на древна арена. Голямата котка тъкмо изтръгваше кървава плетеница черва от разпорения корем на пищящия боец, а зрителите като че ли щяха да полудеят от възторг. Под плаката имаше надпис на десетина езика, вторият от които бе на английски. „ПОСЕТЕТЕ ЦИРК «МАКСИМУС»! ЩЕ УМРЕТЕ ОТ КЕФ!“, гласеше той.
— Господи, Роланд! — въздъхна жената. — Господи боже мой, що за хора са живели тук?
Стрелеца нищо не каза, въпреки че прекрасно знаеше отговора — това бяха хора, изгубили разсъдъка си.
ДЕСЕТ
През стотина метра се натъкваха на неголеми стълбища, които ги отвеждаха все по-надълбоко в земните недра. След като изминаха около половин километър (според пресмятанията на Сузана), стигнаха до порта, разбита на трески (най-вероятно от някакво голямо превозно средство). Тук имаше още скелети — толкова много, че Роланд трябваше да стъпи върху някои от тях, за да продължи напред. Вместо да изхрущят, костите им се чупеха с мляскащ звук, отделяйки противна миризма на мухъл и разложение. Повечето от плочките над труповете бяха изпопадали, а тези, които стояха още по местата си, бяха нашарени с дупки от куршуми. „Престрелка, значи“, помисли си Сузана и тъкмо понечи да го каже, когато онзи глух, тътнещ звук се разнесе отново — този път бе по-силен и сякаш се чуваше от по-близо. Жената погледна през рамо, ала не видя нищо. На петдесетина метра зад тях лампите изгасваха една след друга.
— Не искам да ме смяташ за параноичка, Роланд, но мисля, че ни следят.
— Знам, че е така — отвърна нейният дин.
— Искаш ли да изпратя един куршум в тунела? — попита тя. — А може би оризия? Свистенето на чинията може да ги изплаши.
— Не.
— Защо не?
— Може би все още не знае какви сме. Стреляш ли обаче… ще разбере.
Трябваха й няколко секунди, докато осъзнае смисъла на думите му; Роланд не беше сигурен, че куршумите — или оризиите — ще могат да спрат онова, което вървеше по дирите им. Или — още по-лошо — навярно бе сигурен в това.
Когато проговори отново, тя положи всички усилия гласът й да звучи спокойно и според нея се справи сравнително добре.
— Мислиш ли, че е нещо от процепа в земята?
— Възможно е — отвърна нейният дин. — Може и да е пришълец от пространствата на тодаша. Сега мълчи.
Стрелеца продължи да ускорява хода си и накрая се затича. Безногата жена бе изумена от издръжливостта му, след като болката в хълбока му бе изчезнала. Гърбът му се издигаше равномерно в унисон с дишането му — късите вдишвания се редуваха с дрезгави издишвания, напомнящи сподавени викове. Сузана би дала всичко, за да може да тича до него на собствените си крака — на силните си крака, които Джак Морт й бе отнел завинаги.
Глобусите над тях пулсираха енергично. Сега й бе по-лесно да наблюдава трептенето им, защото броят на функциониращите непрекъснато оредяваше. Двойната им сянка се простираше огромна напред, след което се скъсяваше, докато минаваха под следващата лампа. Осезаемо захладня, а керамичните плочи, покриващи пода на коридора, ставаха все по-неравни. На места назъбените им краища стърчаха подобно на грозен капан за непредпазливите. Ко обаче отбягваше тези препятствия с лекота, както и Роланд (поне засега).
Тъкмо щеше да каже, че от известно време не е чувала преследвача им, когато незнайното същество зад тях си пое хрипливо дъх. Тъмнокожата жена почувства как косата й се развява назад, сякаш въздухът в тунела бе засмукан с чудовищна сила. После се чу отвратително мляскане, което едва не я накара да изпищи. Каквото и да беше това зад тях, определено беше голямо.
Не.
Огромно.
ЕДИНАЙСЕТ
Спуснаха се по още едни стълби. Петдесет метра по-нататък се виждаха още три глобуса, ала отвъд тях цареше непрогледен мрак. Излющените стени на прохода и неравният, разлагащ се под свършваха в толкова дълбока бездна, че изглеждаше почти като плътна субстанция — сиви облаци сплъстена черна материя. Щяха да се гмурнат в нея, помисли си Сузана, и в началото силата на инерцията им щеше да ги понесе напред… После обаче черната субстанция щеше да ги отблъсне като пружина и те щяха да попаднат в лапите на онова, което се носеше зад тях. Навярно щеше да го зърне за миг — нещо толкова чудовищно и различно, че съзнанието й едва ли щеше да го възприеме, което можеше да се разгледа като проява на милосърдие, — след което съществото щеше да се хвърли напред и…
Роланд се хвърли в мрака, без да забави ход и, естествено, нищо не ги отблъсна назад. Отначало светлината беше доста оскъдна — няколко глобуса зад тях и два-три над главите им, — но се оказа напълно достатъчна за Стрелеца да различи поредното стълбище, чийто горен край бе осеян с разпадащи се скелети с прогнили дрехи. Мъжът преодоля стъпалата — девет на брой — на един дъх, а Ко тичаше до него, прилепил уши към черепа си. Когато стигнаха в подножието им обаче, се озоваха в пълен мрак.
— Лай, Ко, за да не те стъпча! — извика Роланд. — Лай!
Рунтавелкото излая. Трийсет секунди по-късно Стрелеца повтори заповедта си и зверчето отново изджавка.
— Роланд, ами ако стигнем до друго стълбище? — попита изплашено Сузана.
— Точно това и ще направим — отвърна нейният дин и след като преброи до деветдесет, думите му се превърнаха в реалност. Тъмнокожата жена усети как тялото му се накланя напред, а краката му потреперват. Сетне мъжът протегна напред ръце и мускулите на гърба му се обтегнаха; Сузана очакваше всеки миг да паднат, ала това не се случи. Рефлексите му бяха изумителни. Ботушите му безпогрешно откриваха стъпалата. Колко ли бяха този път? Дванайсет? Четиринайсет? Преди да успее да ги преброи, вече бяха поели по равна повърхност. Безногата жена въздъхна облекчено. Слизането по стълби в пълен мрак явно бе поредното умение на нейния дин, за което не бе и подозирала. Ала какво ли щеше да стане, ако кракът му пропаднеше в някоя дупка? Бог знаеше, че това не бе невъзможно, като се вземеше предвид ужасното състояние на пода на проходите. Ами ако се натъкнеха на купчина скелети? На равен участък това би означавало най-малко доста сериозно натъртване, но я си представи, че костите са струпани в горния край на някое стълбище? Тя размаха ръце пред очите на Роланд, за да види дали очите му щяха да реагират на движението, и не бе кой знае колко изненадана от липсата на такава. Колко ли кости щяха да си счупят при евентуално „принудително приземяване“ от високо стълбище? „Мамка му, сладурче, избери си някое число“, навярно би казал Еди в подобен случай. Този бяг на сляпо беше абсолютно безумие.
Ала нямаха никакъв избор. Вече чуваше съвсем ясно преследвача им — и то не само хриптящото му, мокро дишане, но и противния стържещ шум, сякаш някакво огромно туловище се търкаше в стените на прохода. От време на време някоя плочка се откъртваше и издрънчаваше на пода. Беше невъзможно тези звуци да не провокират появата на определени картини в съзнанието ти и това, което Сузана започна да вижда, бе огромен черен червей, чието сегментирано, желеподобно тяло изпълваше прохода, събаряше плочките и ги натрошаваше под тежестта си, докато се носеше стремително напред.
Разстоянието помежду им бързо се топеше и безногата жена предполагаше, че знае защо. Преди се движеха в островче от светлина — каквото и да представляваше това създание, очевидно не обичаше светлината. Помисли си за фенерчето, което Роланд бе сложил при припасите им, ала без нови батерии то нямаше да им свърши кой знае каква работа. Двайсет секунди след като натиснеше бутона на продълговатия му ствол, то щеше да изгасне.
Освен… почакай минутка.
Стволът му.
Продълговатият му ствол!
Сузана бръкна в кожената торба, поклащаща се на рамото на Стрелеца, и напипа консервите с храна, ала това не бяха кутиите, които й трябваха. Най-накрая намери онова, което търсеше — позна го по улея около капака. Нямаше време да се зачуди как го разпозна толкова бързо; Дета си имаше своите тайни и явно „Стърно“ беше една от тях. Безногата жена поднесе кутията към лицето си, за да я помирише, след което тя внезапно я удари по носа, когато Роланд се спъна в нещо — откъртена плочка или поредния скелет — и се олюля, опитвайки се да запази равновесие. В крайна сметка успя да остане на крака и този път, ала късметът все щеше да му изневери и онова щеше да се нахвърли отгоре им, преди да са успели да се изправят. Сузана почувства как по лицето й започва да се стича топла кръв и в същия миг нещото зад тях нададе смразяващ рев, който сякаш излизаше от пълна с водорасли уста — явно и то я бе подушило. Жената си представи огромен алигатор в някое мочурище във Флорида, който надига люспестата си паст и изревава към луната. Беше толкова близо.
„О, мили Боже, дай ми време — помисли си тя. — Не искам да си отида така — да ме застрелят е едно, но да ме изядат жива в тъмното…“
Това бе съвсем друго нещо.
— По-бързо! — извика на Роланд и стегна бедрата си около кръста му, досущ като ездач, пришпорващ уморен кон.
Неизвестно как, но Стрелеца успя. Дишането му напомняше предсмъртно хриптене. Дробовете му не бяха свирили така, откакто бе танцувал комала. Ако продължеше в същия дух, сърцето му щеше да експлодира в гърдите му. Но…
— По-бързо, Текс! Напрегни всичките си сили, мамка му! Мисля, че имам един фокус в ръкава си, но ми трябва малко време, докато го измъкна оттам!
И там, в мрака под замъка Дискордия, Роланд направи точно това.
ДВАНАЙСЕТ
Сузана бръкна отново в торбата, извади фенерчето и го затъкна под мишницата си (давайки си сметка, че ако го изтърве, е свършено с тях), след което отвори кутията „Стърно“ и въздъхна облекчено, когато чу познатото изсъскване. Бе облекчена, но не и изненадана — ако вакуумният печат бе пробит, запалителният гел вътре щеше да се е изпарил отдавна и кутията да е доста по-лека.
— Роланд! — извика тя. — Роланд, трябват ми кибритени клечки!
— Джоба… на ризата! — изстреля задъхано той. — Вземи си ги сама!
Ала преди да го направи, тя изпусна фенерчето и то се търкулна между слабините й и гърба му; в същия миг ръцете й се изстреляха със светкавична бързина и тя успя да го хване точно преди да полети на земята. Сузана го сграбчи здраво и потопи дългата му дръжка в кутията „Стърно“. За да вземе една от клечките обаче й трябваше трета ръка, ето защо тя захвърли горивото. В торбата имаше още две кутии, но ако сега не станеше нищо, нямаше да има никакъв шанс да се добере до тях.
Съществото изрева отново — звучеше така, сякаш се намираше точно зад тях. Вече можеше да го подуши — миришеше на развалена риба, оставена на слънце.
Безногата жена се протегна над рамото на Роланд и извади една клечка от джоба му. Предполагаше, че има време само за една; в никакъв случай за две. Роланд и Еди можеха да ги възпламеняват върху ноктите на палците си, ала Дета Уокър владееше още по-ефектен номер и често го бе използвала, за да впечатлява белите момченца по евтините мотели, където се подвизаваше. Тя се ухили в тъмното, оголвайки зъби, и допря върха на клечката до горните си резци. „Еди, ако си тук, помогни ми, сладурче — помогни ми да го направя както трябва.“
Драсна клечката. Пламъчето опари устата й и тя почувства вкуса на сяра на езика си. Главата на клечката за малко да ослепи привикналите й към мрака очи, ала все пак виждаше поне дотолкова, че да я доближи до покрития с гел ствол на фенерчето. Горивният препарат пламна на секундата, превръщайки фенера във факла. Пламъкът й не беше особено силен, но и това бе нещо.
— Обърни се! — викна тя на своя дин.
Стрелеца мигновено се закова на място — без да задава въпроси или да протестира — и се завъртя. Сузана вдигна импровизираната си факла пред себе си и за миг и двамата зърнаха главата на нещо лигаво и осеяно с розови албиносови очички. Под тях се виждаше уста с размерите на врата, изпълнена с гърчещи се пипала. Пламъкът не бе твърде ярък, ала явно и това бе достатъчно в тези адски дълбини, за да накара съществото да се отдръпне. Преди да потъне в мрака, Сузана забеляза как многобройните му очички се затвориха и това я наведе на мисълта колко чувствителни навярно са, след като дори пламъче като това можеше да…
Треперливото сияние им позволи да видят, че от двете страни на коридора се издигат купчинки кости. Фенерчето в ръката й ставаше все по-горещо, а Ко лаеше като обезумял, вперил взор в тъмнината. Главата му беше наведена, той бе разкрачил късичките си крака и всяко косъмче по тялото му бе щръкнало в различна посока.
— Клекни, Роланд! — нареди тъмнокожата жена и нейният дин веднага се подчини, а тя побърза да му подаде пламтящото фенерче. Съществото в мрака отново нададе смразяващ рев и Сузана различи очертанията му в мрака. Светлината отслабваше и то малко по малко се приближаваше към тях.
„Ако подът е мокър, свършено е с нас“, помисли си Сузана, ала бедрената кост, която напипа, беше суха. Възможно бе осезанието й да я е подвело — все пак тя ясно чуваше капещата вода от тавана, — но не й се вярваше да е така.
Безногата жена се протегна и извади още една кутия „Стърно“, но халката за отваряне бе прекалено стегната и не можеше да отвори кутията. Нещото се приближаваше и тя видя за пръв път късичките му уродливи крачка под огромната безформена глава. Не беше червей, а по-скоро нещо като гигантска стоножка. Ко пристъпи пред нея, без да спира да лае, оголил зъби. Рунтавелкото щеше да е първата жертва на чудовището, ако не успееше да…
Тогава пръстът й най-накрая успя да надигне халката и се чу познатият съскащ звук. Роланд размахваше горящото фенерче, опитвайки се да влее малко живот в чезнещите пламъци (които можеха и да живнат малко, стига да имаше достатъчно гориво), и Сузана гледаше как отблясъците им танцуват бясно по излющените, гниещи стени.
Диаметърът на костта бе твърде голям за кутията. Наполовина измъкнала се от хамута, тъмнокожата жена бръкна вътре, извади шепа гел и започна да го маже по костта. Ако тя бе мокра, само щяха да удължат ужаса с няколко секунди, ала ако бе суха… Тогава…
Съществото бе пропълзяло още по-близо. Сузана забеляза, че сред пипалата, гърчещи се в устата му, се виждат и остри зъби. Всеки момент можеше да се нахвърли върху Ко, сграбчвайки го с бързината на гекон, улавящ летяща мушичка. Вонята на развалена риба беше станала нетърпима. Какво ли обаче се криеше зад нея? Какви ли гадости, за които дори не подозираха, ги очакваха?
Ала сега нямаше време да мисли за това.
Тя допря бедрената кост до пламъците, облизващи дръжката на фенерчето. Лумналият огън бе по-силен, отколкото очакваше — доста по-силен — и нещото изпищя от болка и изненада. Разнесе се отвратителен жвакащ звук — сякаш някой бе стиснал топка кал в гумена ръкавица — и чудовището отстъпи назад.
— Дай ми още кости — каза Сузана, когато Роланд захвърли фенерчето настрани. — И гледай да са сухи, чаткаш ли? — добави с гласа на Дета.
Все още дишайки тежко, Роланд изпълни заръката й.
ТРИНАЙСЕТ
Те продължиха напред по коридора — както и преди Роланд носеше Сузана, с тази разлика, че сега жената бе с гръб към него. Това бе трудно, но не и невъзможно; гърбът й щеше да я боли поне два дена след това, но само в случай че се измъкнеха оттук. „Тогава ще се наслаждавам на всяко пробождане“, каза си Сузана. Стрелеца още носеше тениската със стародавните дни на Бриджтън, която Айрийн Тасенбаум му беше купила. Сега я подаде на спътницата си, която я уви около основата на костта, а сетне вдигна факлата толкова високо, колкото можеше, стараейки се да не загуби равновесие. Сега Роланд не можеше да тича — Сузана щеше да се изхлузи от хамута, ако се опиташе да побегне — и вместо това поддържаше бърз ход, като от време на време се спираше, за да вдигне някоя подходяща кост. Ко съвсем скоро схвана идеята и започна да носи костите в устата си. Съществото продължаваше да ги следва и слузестата му кожа проблясваше пред погледа на тъмнокожата жена на определени интервали. Отвратителният жвакащ звук, който напомняше великански стъпки с пълни с кал ботуши, съпровождаше движенията му дори когато гнусното създание отстъпваше назад от колебливата светлина. Сузана предполагаше, че се дължеше на опашката му.
„Не може да няма опашка! — пищеше съзнанието й. — Опашка, която издава такива звуци, сякаш е пълна с вода, желе или полусъсирена кръв! Господи! Боже мой! Господи!“
Според безногата жена не само светлината ги предпазваше от атаката на чудовището, но и страхът му от огъня. Навярно съществото се бе прокрадвало след тях, докато бяха в онази част от прохода, където светещите глобуси все още работеха, мислейки си (ако можеше да мисли), че ще изчака и ще ги нападне, щом се озоват на тъмно. Сузана предполагаше, че ако то знаеше за достъпа им до огъня, навярно би затворило част от очите си (или всички) и би ги нападнало, докато разполагаха единствено с фенерчето. Сега късметът временно му бе изневерил, защото от костите бяха излезли изненадващо добри факли (идеята, че възстановяващият се Лъч им помага, изобщо не й дойде наум). Единственият въпрос бе дали запасите им от „Стърно“ щяха да са достатъчни. Сузана се опитваше да пести скъпоценното гориво, тъй като костите горяха от само себе си, щом ги запалиш — с изключение на тези, които бяха прекалено влажни, — ала нали все пак трябваше да ги запалиш, което бе почти невъзможно без „Стърно“. Вече бе отворила третата — и последна — кутия. В момента горчиво съжаляваше за първата, която бе захвърлила, когато съществото щеше да се хвърли отгоре им, но просто не знаеше какво друго би могла да стори. Искаше й се Роланд да се движи по-бързо, макар и да се досещаше, че нейният дин не можеше да тича с предишното си темпо, дори и Сузана да бе обърната с лице към него. Навярно бе способен на кратък спринт, но не и на нещо повече. Тъмнокожата жена усещаше как мускулите му под ризата потрепват — мъжът бе на границата на пълното изтощение.
Пет минути по-късно, докато загребваше с шепа от гела, за да намаже ставната ябълка на един пищял, пръстите й докоснаха дъното на тенекиената кутия. В същия момент от тъмнината се разнесоха онези жвакащи звуци (опашката на многокраката гадина, настояваше съзнанието й). Преследвачът им изчакваше да свършат горивото си и светът отново да потъне в мрак. Тогава щеше да ги връхлети.
Тогава щеше да ги изяде.
ЧЕТИРИНАЙСЕТ
Трябваше да спечелят време — ето какво си каза Сузана, когато пръстите й докоснаха дъното на кутията. След десет минути (които се равняваха на три факли) тъмнокожата жена тъкмо понечи да каже на Стрелеца да спре, когато — и ако — стигнат до друга голяма костница. Можеха да запалят голям огън от парцали и кости и след като се разгори хубаво, да побягнат с всички сили. Когато — и ако — чуят, че създанието е преодоляло огненото препятствие, Роланд можеше да се освободи от товара си и да си плюе на петите, изоставяйки я под земята. Сузана възприемаше тази идея не като саможертва, а като единствената логична — нямаше смисъл стоножката да изяде и двамата, когато можеха да го избегнат. Пък и безногата жена нямаше никакво намерение да се остави на чудовището. Не и жива. Имаше си оръжие и щеше да го използва. Пет изстрела за сай Стоножко; преживееше ли ги, шестият куршум бе за нея.
Ала преди да каже каквото и да е от тези неща, Роланд произнесе три думички, които я оставиха безмълвна.
— Светлина — изхъхри той. — Пред нас.
Тя се опита да погледне през рамо и не видя нищо, най-вероятно заради факлата, която държеше. Сетне постепенно различи едва доловимо бяло сияние.
— Още глобуси? — попита Сузана. — Които работят?
— Възможно е — рече нейният дин. — Макар че не мисля така.
Пет минути по-късно тя разбра, че може да види пода и стените на светлината от последната си факла. Земята бе покрита с дебел слой прах, под който се виждаха големи речни камъни, със сигурност дошли отвън. Безногата жена вдигна ръце над главата си (в едната продължаваше да държи горящата кост, увита в част от тениската на Стрелеца) и изкрещя тържествуващо. Многокракото чудовище й отвърна с оглушителен рев, изпълнен с такава ярост и безсилие, че кожата й настръхна, а сърцето й за малко да изхвръкне от гърдите.
— Чао, сладурче! — извика тя. — Чао, многозъркелесто копеле!
Съществото изрева отново и се хвърли напред. За миг Сузана го зърна в целия му отвратителен блясък — грамадната овална буца, която в никакъв случай не можеше да бъде наречена лице, въпреки зейналата паст; сегментираното туловище, ожулено и разранено от търкането в грапавите стени; четирите подобни на ръце придатъци, по два от всяка страна, всеки от които завършваше със страховити щипки. Безногата жена изкрещя и захвърли пламтящата кост по уродливата твар, която побърза да отстъпи назад, надавайки поредната си доза оглушителен рев.
— Майка ти никога ли не те е учила, че не трябва да дразниш животните? — попита Стрелеца, а тонът му бе толкова безизразен, че Сузана не можеше да каже дали се шегува, или не.
Пет минути по-късно вече бяха навън.
Втора глава
На Бедлендс86 Авеню
ЕДНО
Излязоха навън през сводест проход в ерозиралия склон. В съседство се издигаше сглобяема военна постройка, сходна по форма, но далеч по-малка от експериментална станция „Дъга 16“. Целият й покрив бе ръждясал, а около фасадата в полукръг бяха разпръснати купчинки кости. Повърхността на околните скали бе почерняла и напукана; една канара с размерите на сградата, където държаха Разрушителите в „Алгул Сиенто“, бе разцепена на две, разкривайки искрящите минерали, блещукащи в недрата й. Въздухът бе студен и воят на вятъра пронизваше ушите им, ала скалите им правеха завет. Роланд и Сузана вдигнаха глави и се вгледаха в кристалносиньото небе с безмълвна благодарност.
— Тук е имало някаква битка, нали? — попита жената.
— Да, така е — кимна нейният дин. Беше изтощен. — Голяма битка преди доста време.
Някакъв знак лежеше с табелата надолу на земята пред военната постройка. Сузана настоя Роланд да я спусне долу, за да може да го преобърне и да го разгледа. Стрелеца изпълни молбата й, след което седна с гръб към една скала и се загледа в замъка Дискордия, който вече се намираше зад тях. Две кули се издигаха в синевата — едната изглеждаше непокътната, докато горната част на другата бе напълно разрушена. Роланд си пое дълбоко дъх, опитвайки се да нормализира дишането и пулса си. Земята под краката им бе страшно студена и той нямаше никакви илюзии, че пътешествието им през Ужасните земи ще бъде лесно.
Междувременно Сузана завъртя знака и избърса от него древния слой прах. Думите, които се показаха отдолу, бяха на английски и й подействаха смразяващо:
КОНТРОЛНО-ПРОПУСКАТЕЛНИЯТ
ПУНКТ Е ЗАТВОРЕН.
ЗАВИНАГИ.
Под този надпис бе нарисувано Окото на Краля — червено и вперено в нея.
ДВЕ
В главната зала на сглобяемата военна постройка нямаше нищо друго освен купища изгнило оборудване и планини от скелети, никой от които не беше цял. В близкия склад обаче откриха страхотни изненади — десетки рафтове с консервирана храна — повече, отколкото можеха да носят — и още кутии „Стърно“. (Сузана не смяташе, че Роланд ще погледне скептично на горивото, и се оказа права.) Тя подаде глава през задната врата на склада, без да очаква, че ще намери друго освен още скелети, ала това, което зърна, надхвърли очакванията й. Върху купчината кости я очакваше количка, предназначена за кучешки впряг, подобна на онази, в която бе седяла по време на съвещанието й с Мия на върха на замъка. Тази тук бе по-малка и в много по-добро състояние. Вместо от дърво колелата бяха изработени от метал и бяха покрити с някаква синтетична материя. От двете страни стърчаха удобни за хващане ръчки и тъмнокожата жена си даде сметка, че това не е кучешка каручка, а някакъв вид рикша.
„Кефиш ли са да та впрягат, а, дърто? Щот, както гледам, май ша трябва да ма теглиш.“
Това си бе типична за Дета Уокър реплика, ала изненадващо за самата нея безногата жена се засмя.
— Какво толкова смешно има? — попита Роланд.
— Ще разбереш — рече Сузана, опитвайки се да изтика Дета Уокър от гласа си (доста неуспешно). — Съвсем скоро ще разбереш.
ТРИ
В задната част на рикшата имаше малко моторче, но и на двамата им стигаше само един поглед, за да разберат, че са минали векове, откакто е бръмчало за последен път. В склада Стрелеца откри и няколко простички инструмента, сред които и френски ключ. Той бе замръзнал с отворени челюсти, но малко смазка веднага реши проблема. Мъжът демонтира мотора с помощта на ключа и го захвърли настрани. Докато той работеше, а Сузана оглеждаше наоколо, Ко се разположи на около четирийсет крачки пред свода, от който бяха излезли, заставайки на стража срещу съществото, преследвало ги в мрака.
— Не повече от осем килограма — каза Роланд, след като избърса ръцете си в дънките си и огледа захвърления мотор, — но предполагам, че никак няма да съжалявам за липсата му, когато започна да я тегля.
— Кога потегляме? — попита тя.
— Веднага щом натоварим количката с колкото храна издържи — отвърна нейният дин и въздъхна дълбоко. Наболата му брада изпъкваше на фона на бледото му лице. Под очите му се виждаха тъмни кръгове, а страните му бяха набраздени от нови бръчки, които се спускаха от ъгълчетата на устата му към челюстта му. Изглеждаше слаб като вейка.
— Роланд, не можеш! Не и толкова скоро! Та ти си изтощен!
Той посочи към Ко, който седеше търпеливо и се взираше в зейналата тъмна паст.
— Искаш ли да бъдеш толкова близо до тази дупка, когато се спусне мрак?
— Можем да запалим огън…
— Онова може да има приятели — каза Стрелеца, — които не се боят от огъня. Докато бяхме в тунела, тази твар ни искаше само за себе си, защото си мислеше, че сме лесна плячка. Сега обаче навярно хич не го е грижа за това, особено ако е настроено отмъстително.
— Подобно същество не може да мисли — поклати глава безногата жена. — Сигурна съм. — Тя си даде сметка, че сега, след като бяха излезли навън, бе доста лесно да повярва в това. Ала щом сенките се издължат и сгъстят, навярно щеше да промени решението си.
— Според мен това е риск, който не можем да си позволим — заключи Роланд.
Макар и с неохота, Сузана реши, че мъжът беше прав.
ЧЕТИРИ
За техен късмет началото на тясната пътечка, лъкатушеща към Ужасните земи, беше равна и когато поеха нагоре по хълма, Стрелеца не възрази, щом Сузана излезе навън и заподскача зад каручката (наречена от нея „Луксозното такси на Хо Фат“), докато стигнаха до билото. Замъкът Дискордия оставаше все по-далеч зад тях и когато двете кули се скриха от погледа му, той посочи към скалната ниша до пътеката и каза:
— Тук ще лагеруваме, освен ако нямаш някакви възражения.
Така и направиха. Носеха достатъчно кости и парцали от униформи, за да запалят огън, ала Сузана знаеше, че горивото им няма да издържи дълго. Дрипите щяха да изгорят като вестник, а костите щяха да се превърнат на пепел, преди стрелките на новия часовник на Роланд (който той й показа с нещо като благоговение) да посочат полунощ. А през нощта най-вероятно нямаше да могат да запалят какъвто и да е огън и трябваше да се задоволят със студена храна от консервите. Тъмнокожата жена знаеше, че нещата можеха да бъдат далеч по-зле — според нея дневната температура бе около седем градуса, а и да не забравяме, че все пак имаха храна, — но какво ли не би дала за някой пуловер, да не говорим пък за наполеонки!
— Най-вероятно по-нататък ще намерим още неща, които да използваме за гориво — каза обнадеждено жената, когато огънят се разгоря (пламтящите кости миришеха ужасно и двамата бяха седнали откъм страната на вятъра). — Бурени… храсти… още кости… може би дори мъртво дърво.
— Едва ли — рече нейният дин. — Не и от тази страна на замъка на Пурпурния крал. Та тук няма дори дяволска трева, а тя расте навсякъде из Средния свят.
— Не можеш да си сигурен в това — изгледа го скептично тъмнокожата жена. Не беше в състояние да понесе мисълта за мразовитите дни, които ги очакваха, при положение, че най-дебелите им дрехи бяха за пролетен ден в Сентрал Парк.
— Мисля, че той е умъртвил земята, когато е помрачил Тъндърклап — въздъхна Роланд. — Тя и преди не е била кой знае колко плодородна, ала сега е направо ялова. Но човек трябва да е благодарен и за малкото. — Той се протегна и докосна пъпката, която бе избила на кожата й до долната й устна. — Преди сто години това можеше да се разпространи по цялото ти лице и да прояде кожата ти чак до костите, след което да проникне в мозъка ти и да те накара да обезумееш, преди да умреш.
— Рак? Радиация?
Стрелеца вдигна рамене, сякаш за да покаже, че нямаше никакво значение.
— От другата страна на замъка на Пурпурния крал можем да се натъкнем на пасища и гори, но тревата ще бъде погребана под снега, когато се доберем дотам, защото сезоните са обезумели. Усещам го във въздуха и го виждам в бързината, с която здрачът се спуска над деня.
Тя изстена, опитвайки се да имитира страх, ала това, което се получи, беше толкова истинско, че се изплаши. Ко наостри уши и се огледа наоколо.
— Защо не кажеш нещо по-приятно, Роланд? — попита безногата жена.
— Защото трябва да узнаеш истината — рече той. — Ще продължим напред, Сузана, ала няма да е никак лесно. В количката има достатъчно храна за цял месец… или повече, ако намалим дажбите си, което и ще сторим. Когато стигнем отново до земя, която е жива, ще потърсим животни, дори и да има сняг. Точно това ще ни трябва. И не защото ще се нуждаем от прясно месо, а защото ще ни трябват кожите им. Надявам се да не се стигне дотам, че да не можем без тях, но…
— Но се боиш, че ще стане точно така.
— Да — кимна Стрелеца. — Боя се, че ще стане точно така. Малко неща в живота действат по-обезсърчаващо от постоянния студ — не достатъчно силен, че да те убие, но неизменен, отнемащ по мъничко от енергията и телесните ти мазнини с всеки изминал миг. Боя се, че ни предстои наистина тежък преход. Ще видиш.
И тя наистина видя.
ПЕТ
„Малко неща в живота действат по-обезсърчаващо от постоянния студ.“
Дните не бяха толкова ужасни. Все пак се движеха, а движението раздвижваше кръвообращението им и напрягаше мускулите им. Откритите площи обаче изпълваха Сузана с ужас дори и денем — особено когато вятърът фучеше из необятните плата, покрити единствено с голи скали, щръкнали към синьото небе като червените пръсти на погребани каменни великани. Когато поеха под вихрушките от облаци, обозначаващи Пътя на Лъча, вятърът се усили още повече. Тя закриваше с длани лицето си, мразейки начина, по който усещаше пръстите си — вместо да се вкочанясат и да станат напълно безчувствени, те я щипеха като отворени рани. Очите й се пълнеха с вода и сълзите се стичаха по страните й. Тези следи никога не замръзваха, защото температурите не бяха толкова ниски, ала същевременно студът бе достатъчно жесток, за да превърне съществуването им в истински кошмар. За какво бе готова да продаде безсмъртната си душа по време на тези отвратителни дни и ужасни нощи? Понякога си казваше, че един пуловер би бил напълно достатъчен, а друг път си мислеше: „Не, скъпа, трябва да имаш малко самоуважение, дори сега. Готова ли си да прекараш цяла вечност в Ада — или в тодашния мрак, — само за някакъв си въшлив пуловер? Определено не!“
Добре де, може би не. Но ако дяволът-изкусител й подхвърлеше пухкава ушанка…
Толкова малко им трябваше, за да се почувстват добре. Не спираше да си мисли за това. Имаха храна, имаха и вода, защото на всеки двайсетина километра приблизително се натъкваха на помпи, които все още работеха и вадеха на повърхността струи ледена вода с минерален вкус от дълбините на Ужасните земи.
Ужасните земи. Имаше часове, дни и седмици, през които да размишлява над това словосъчетание. Какво бе направило тези земи ужасни? Отровената вода? Тукашната вода нямаше приятен вкус, ала не беше и отровна. Липсата на храна? Имаха храна, макар че впоследствие препитанието им щеше да се превърне в проблем, ако не откриеха повече. Междувременно на нея й дойде до гуша от телешката яхния с царевица, да не говорим за стафидите за закуска и стафидите за десерт. Ала поне разполагаха с храна. Гориво за тялото. Кое правеше Ужасните земи ужасни, при положение че не страдаш от липса на кльопачка и вода? Да наблюдаваш как небето се обагря в златисто и после в червеникавокафяво на запад; как става пурпурно и черно като катран на изток? Всеки ден мисълта за поредната безкрайна нощ, в която тримата щяха да се сгушат един до друг, докато вятърът фучи около скалите под студения взор на звездите, я изпълваше с нарастващ ужас. Вредом се простираше безкрайната пустош на леденото чистилище и ти си мислиш: „Само ако имах пуловер и ръкавици, щях да се чувствам добре. Само това ми трябва — пуловер и ръкавици. Защото всъщност не е чак толкова студено.“
Колко ли студено всъщност ставаше след залез слънце? Никога под нулата, беше сигурна тя, тъй като водата, която сипваше за Ко, нито веднъж не бе замръзвала. Тъмнокожата жена смяташе, че температурата пада до около пет градуса по Целзий в часовете между полунощ и разсъмване; а някои нощи сигурно бе нулева, защото виждаше тънички ледени висулки по ръба на гърнето, служещо вместо чиния на рунтавелкото.
Тя започна да наблюдава козината му. Отначало си казваше, че прави това само за да убие времето — любопитно й беше как протича метаболизмът на зверчето и до каква степен тази козина (тази разкошна козина, тази изключително пухкава козина) го топли. Постепенно обаче разпозна истинската същност на интереса си и завистта, криеща се в гласа на Дета: „На мънзъркия рунтавелник му няма нищо, кат’ падне нощта, нал’ тъй? Не, че как! Не мислиш ли, че кожата му ша стигне баш за два чифта ръкавици?“
Сузана мигновено прогонваше тези мисли, чудейки се дали човешкият дух можеше да падне още по-ниско в своя чудовищен егоизъм, ала в крайна сметка си казваше, че не иска да узнае.
С всеки изминал ден (и нощ) студът проникваше все по-дълбоко в тях, подобно на треска, която се забива все по-навътре в пръста ти. Спяха сгушени един до друг с Ко между тях, след което се завъртаха, за да стоплят и тези си страни, които бяха изложени на хапещия хлад. Възстановителният им сън никога не продължаваше дълго, без значение колко уморени се чувстваха. Когато луната започна да се топи, озарявайки мрака, те прекараха две седмици в нощни преходи, като спяха през деня. Така бе малко по-добре.
Единствените живи същества, които зърнаха, бяха едни големи черни птици, които летяха на фона на югоизточния хоризонт или се събираха по високите плата. Ако вятърът бе подходящ, Роланд и Сузана чуваха пискливите им, бъбриви разговори.
— Смяташ ли, че тези птици стават за ядене? — попита веднъж безногата жена. Луната почти бе изчезнала и те бяха възобновили дневните си преходи, за да могат да забележат навреме опасностите (на няколко пъти се натъкваха на дълбоки пукнатини, пресичащи пътеката им, а веднъж дори попаднаха на яма, която изглеждаше бездънна).
— Ти как мислиш? — попита Роланд.
— Вероятно не, ала нямам нищо против да опитам една и сама да разбера. — Тя замлъкна за момент. — Според теб с какво се хранят?
Стрелеца поклати глава. Тук пътеката лъкатушеше през фантастична вкаменена градина от остри като игли скални образувания. По-нататък стотина или повече черни, подобни на врани птици кръжаха над плоското плато или стояха кацнали на ръба му. Вперили светещите си очички в Роланд и Сузана, те ги наблюдаваха изпитателно като група съдебни заседатели.
— Може би трябва да заобиколим — предложи безногата жена. — Дали ще успеем?
— Изгубим ли пътеката, може да не я намерим отново — рече нейният дин.
— Това са глупости! Ко ще.
— Сузана, не искам да чуя нито дума повече! — сопна й се Стрелеца с такъв разгневен тон, какъвто тя не бе чувала никога преди. Гневът не беше нещо необичайно за Роланд, ала сега в тона му се долавяше някаква злоба, която едновременно я притесни и изплаши.
Следващия половин час двамата не продумаха — Роланд теглеше луксозното такси на Хо Фат, а Сузана се возеше. После тясната пътечка (тя вече я наричаше „Бедлендс Авеню“) се насочи нагоре и безногата жена скочи от количката и запълзя по земята. За подобни изпълнения бе разкъсала неговата тениска със стародавните дни на две и я бе увила около дланите си. Платът я предпазваше от острите камъни и стопляше пръстите й (макар и мъничко).
Роланд погледна към нея, след което отново се обърна към пътеката. Беше нацупен и Сузана си каза, че спътникът й със сигурност не знаеше как изглежда отстрани — като тригодишно хлапе, на което не му дават да ходи на плаж. Тя обаче за нищо на света нямаше да му каже. Навярно по-късно, когато можеха да погледнат на този кошмар от дистанцията на времето и да се засмеят. Когато вече не можеха да си спомнят какво й бе толкова ужасното на нощта с температура пет градуса, в която лежиш буден и трепериш на студената земя, докато наблюдаваш как някоя падаща звезда прорязва черното небе и си мислиш: „Само един пуловер, ето какво ми трябва. Само един пуловер и ще бъда щастлива като току-що нахранен папагал.“ И си мислиш дали кожата на Ко би стигнала за долни гащи за всеки от тях и дали като го убият, всъщност няма да направят услуга на бедното зверче; и без друго то беше толкова тъжно след смъртта на Джейк.
— Сузана — рече Роланд, — бях груб с теб и те моля за извинение.
— Няма нужда — отвърна тя.
— Напротив. Имаме си достатъчно проблеми, за да си създаваме допълнителни.
Тя мълчеше. Погледът й беше вперен в мъжа до нея, който пък от своя страна се взираше в югоизточна посока, към кръжащите там птици.
— Тези врани — промълви той.
Тъмнокожата жена продължаваше да мълчи.
— Когато бях дете, понякога ги наричахме черните птици на Ган. Разказвал съм на теб и на Еди как поръсихме трохи, след като обесиха готвача, нали?
— Да.
— Онези птици бяха същите като тези — наричаха ги крепостни врани или нещо подобно. Никога не са им казвали кралски врани, защото се хранят с мърша. Нали ме попита какво ядат… Вероятно си намират по нещичко в дворовете и улиците на замъка му, след като го е изоставил.
— Le Casse Roi Russe или Roi Rouge87, или както там му казваш.
— Да — кимна мъжът. — Не съм съвсем сигурен, но…
Стрелеца не завърши, ала и нямаше нужда. Сузана продължи да наблюдава птиците и й се стори, че идват и отлитат в югоизточна посока. Навярно птиците означаваха, че все пак бележеха някакъв напредък. Това не беше много, но се оказа напълно достатъчно, за да повдигне духа й през остатъка от деня и да й вдъхне кураж да посрещне смело поредната мразовита нощ.
ШЕСТ
На следващата сутрин, докато ядяха студената си закуска в поредния бивак, без да запалят огън (Роланд бе обещал, че следващата нощ щяха да използват малко „Стърно“ и да си приготвят храна, която поне да е топла), Сузана попита дали може да разгледа часовника, подарен на спътника й от корпорация „Тет“. Стрелеца веднага й го подаде. Жената се вгледа в трите сигула, изобразени на капачето, неспособна да отдели взор от Кулата с възходящата й спирала от прозорчета; сетне го отвори и надзърна вътре.
— Разкажи ми отново какво ти казаха — промълви тя, без да откъсва очи от подаръка.
— Думите им се основаваха на това, което им казал един от техните добромислещи приятели — изключително талантлив човек, макар че не си спомням името му. Според него часовникът можел да спре, когато наближим Тъмната кула, или дори да тръгне назад.
— Трудно ми е да си представя „Патек Филип“, който върви назад — подметна тъмнокожата жена. — Според този часовник сега в Ню Йорк е осем и шестнайсет сутринта или вечерта. При нас ми изглежда да е около шест и половина сутринта, но май това няма особено значение, както гледам. Как можем да разберем дали тази джаджа закъснява или избързва?
Роланд спря да пълни торбата си и се замисли над въпроса.
— Виждаш ли мъничката стрелка в долния му край? Тази, която се върти самичка?
— Секундарникът, да.
— Кажи ми, когато застане отвесно.
Безногата жена се загледа в стрелката и щом тя стигна до горната част на циферблата, каза:
— Сега!
Роланд приклекна — сега, след като болката в хълбока му бе изчезнала, това вече не го затрудняваше особено. Той затвори очи и обгърна коленете си с ръце. Всяко негово издишване се превръщаше в ефирна мъгла. Сузана се опита да не го гледа — сякаш омразният студ бе станал толкова могъщ, че вече се материализираше пред тях, призрачен, но видим.
— Роланд, какво пра…
Стрелеца вдигна ръка във въздуха, без да отваря очи, и тя замълча.
Секундарникът припкаше по малката си орбита — първо надолу, а после нагоре, — докато не наближи горната част на циферблата. И точно когато стигна там…
Стрелеца отвори очи и каза:
— Това е една минута. Истинска минута, тъй както живея под Лъча.
Долната й челюст увисна.
— Как, по дяволите, направи това?
Ала нейният дин само поклати глава. Нямаше никаква представа. Единственото, което знаеше, бе, че Корт им бе казал винаги да държат времето вътре в главата си, защото не могат да разчитат на механични приспособления за неговото измерване, а и никой слънчев часовник няма да им помогне в облачен ден. Или в полунощ. Едно лято ги бе изпратил в Детската горичка западно от замъка след една тежка нощ (а там си беше доста страшничко, особено когато си сам, макар че никой от тях не се осмели да каже това на глас) със задачата да останат там и да се върнат в двора зад Голямата зала точно в минутата, определена от наставника им. Бе странно как този часовник вътре в главата му функционираше. Тоест, не функционираше (поне в началото). Не работеше. Не работеше. И не работеше. Мазолестата ръка на Корт се спускаше отново и отново, сипейки тежки удари, а самият учител ръмжеше: „Арррр, червей такъв, марш в гората утре вечерта! Сигурно много ти харесва там!“ Ала веднъж след като този часовник започна да тиктака, беше безпогрешен. Роланд го бе изгубил за известно време, тъй както светът бе изгубил посоките на компаса, но ето че си го бе възвърнал и това го караше да се чувства изключително радостен.
— Броеше ли? — попита тъмнокожата жена. — Мисисипи-едно, Мисисипи-две… нещо такова?
Той поклати глава.
— Просто зная. Кога свършва една минута или един час.
— Разправяй ги на баба си! — възкликна Сузана. — Признай си, че налучка!
— Ако съм налучкал, щях ли да се обадя точно на минутата?
— Мой да си извадил късмет — обади се Дета и го изгледа лукаво, притворила едното си око; изражение, което Роланд ненавиждаше. (Ала за нищо на света нямаше да каже това — по този начин само щеше да накара Дета Уокър да го дразни всеки път, когато се показваше навън.)
— Искаш ли да опитам отново? — попита.
— Не — отвърна Сузана и въздъхна. — Вярвам ти, което значи, че часовникът е точен до секунда. А това на свой ред означава, че не сме близо до Тъмната кула. Не още.
— Навярно не сме достатъчно близо, за да се отрази това на часовника, ала сме по-близо, отколкото някога съм бил — каза тихо Стрелеца. — Вече сме почти в сянката й. Повярвай ми, Сузана — зная го.
— Но…
В този момент над главите им се разнесе силно грачене, което бе едновременно дрезгаво и странно приглушено: Гррраа-гррраа! вместо Гаа-гаа!. Безногата жена погледна нагоре и видя една от големите черни птици — от онези, които Роланд бе нарекъл крепостни врани — летяща толкова ниско, че чуваха пляскането на крилете й. От дългия й закривен клюн висеше нещо дълго и жълтеникавозелено, което й заприлича на мъртво водорасло. Само дето май не беше съвсем мъртво.
Жената се обърна към Стрелеца и го изгледа с блеснали очи.
— Дяволска трева — кимна той. — Навярно са я донесли тук за гнездото си — определено не е за да нахрани пиленцата си. Не и с това. Дяволската трева винаги изчезва последна, когато вървиш към Затънтените земи, и винаги се появява първа, когато се връщаш от тях (какъвто е нашият случай). Сега ме изслушай, Сузана — искам добре да ме чуеш и да изтикаш тази досадна кучка Дета колкото се може по-далеч. Не ми губи времето, като ми разправяш, че не е тук, защото виждам как танцува комала в очите ти.
Тъмнокожата жена изглеждаше първо изненадана, а сетне засегната, сякаш всеки момент щеше да възрази, ала нищо не каза. Просто завъртя глава настрани, а когато отново погледна към своя дин, дори тя не почувства присъствието на онази, която Стрелеца бе нарекъл „тази досадна кучка“. Явно и Роланд бе престанал да я вижда, защото продължи:
— Мисля, че съвсем скоро ще напуснем Ужасните земи, но за твое добро е да не вярваш на очите си — няколкото сгради и оскъдно павираните пътища, на които вероятно ще се натъкнем, не означават нито сигурност, нито цивилизация. Не ни дели голямо разстояние и от замъка му, Le Casse Roi Russe. Пурпурният крал почти със сигурност се е омел оттам, но може да ни е оставил капан. Искам да отвориш добре очите и ушите си, а ако възникне необходимост от съвещание, остави на мен да говоря.
— Какво знаеш ти, което да не знам? — попита го Сузана. — Какво премълчаваш?
— Нищо — отвърна той. Беше пределно искрен. — Просто усещам нещо, Сузана. Вече сме близо до целта си, без значение какво казва този часовник. Съвсем малко ни остава да победим в похода си. Ала моят учител Корт обичаше да казва, че има едно правило без никакви изключения — „преди победата идва изкушението“. И колкото по-голяма е победата, толкова по-силно е изкушението, с което трябва да се пребориш.
Безногата жена потръпна и обгърна тялото си с ръце.
— Всичко, което искам, е да съм на топло — каза тя. — Ако никой не ми предложи купчина сухи дърва и дебел памучен костюм, за да се откажа от Кулата, навярно ще сме заедно още известно време.
Роланд си припомни една от най-важните максими на Корт — „Никога не изговаряй най-лошото на глас!“ — ала предпочете да си замълчи. Той прибра внимателно часовника и се надигна, готов да продължат нататък.
Ала Сузана явно имаше да каже още нещо:
— Сънувах онзи другия. — Нямаше никаква нужда да уточнява кого имаше предвид. — Вече три дни поред. Как се движи по следите ни. Възможно ли е да е така?
— О, да — въздъхна Роланд. — И си мисля, че стомахът му е празен.
— Гладен, Мордред е гладен — изведнъж рече безногата жена. Беше чувала тези думи в съня си.
Отново потрепери.
СЕДЕМ
Пътеката, по която вървяха, се разшири и този следобед за пръв път видяха древните плочи на пътната настилка, подаващи се тук-там под каменистата почва. Пътят ставаше все по-широк и малко преди здрачаване стигнаха до място, където друга пътека (която вероятно също е била павирана в далечното минало) се сливаше с него. Сузана забеляза ръждивия стълб, който навярно бе поддържал уличен знак навремето, ала сега на върха му нямаше нищо. На следващия ден зърнаха и първата сграда от тази страна на Федик — полусрутена съборетина с някаква преобърната табела на останките от онова, което някога е било веранда. Зад нея се издигаше разхлопан хамбар. С помощта на Стрелеца тъмнокожата жена завъртя табелата и двамата прочетоха единствената дума — „КОНЮШНЯ“, под която се мъдреше до болка познатото им червено око.
— Мисля, че пътеката, по която вървим, навремето е била дилижансов път между замъка Дискордия и Le Casse Roi Russe. — каза Стрелеца. — Почти съм убеден в това.
Преминаха покрай още сгради и още пресичащи се пътища. Това бяха покрайнините на някогашен град или село — а може би и на голям мегаполис, разпрострял се около замъка на Пурпурния крал. Но за разлика от Луд например много малко бе останало от него. Пространството между порутените сгради беше обрасло с дяволска трева, но това бе единственият признак на живот. Студът беше по-силен от всякога. На четвъртата нощ след като бяха видели враните, се опитаха да лагеруват сред останките на една по-запазена постройка, ала и двамата доловиха шепнещите в тъмнината гласове. С безразличие, което се стори стряскащо на Сузана, Роланд веднага ги определи като „домашници“ и предложи да се върнат на улицата.
— Не смятам, че могат да ни сторят нещо, ала могат да наранят малкото ни приятелче — каза Стрелеца и погали Ко, който се бе сгушил в скута му с нетипична за него боязливост.
Тъмнокожата жена бе страшно доволна, че се махат. Сградата, където се бяха опитали да лагеруват, излъчваше някакъв хлад, който й се струваше по-непоносим от физическия студ. Съществата, чийто шепот бяха чули, можеха да са древни, но това изобщо не омаловажаваше факта, че умираха от глад. Ето защо тримата за пореден път се сгушиха един в друг по средата на Бедлендс Авеню, до луксозното такси на Хо Фат и зачакаха изгревът да повиши температурата с няколко градуса. Опитаха се да запалят огън от дъските на една от съборетините, но само изхабиха две шепи „Стърно“. Гелът се стичаше по нацепените крака на древните столове, които използваха като подпалки, след което се изпаряваше. Дървото просто отказваше да се запали.
— Защо? — попита жената, докато гледаше как последните струйки дим се разсейват във въздуха. — Защо?
— Изненадана ли си, Сузана от Ню Йорк?
— Не, но искам да знам защо. Може би е твърде старо? Или е вкаменено?
— Не гори, защото ни мрази — отвърна Стрелеца с такъв тон, сякаш това бе повече от ясно. — Това е неговото място и продължава да е негово, въпреки че си е тръгнал. Всичко тук ни мрази. Ала… слушай, Сузана… Какво ще кажеш да възобновим нощните преходи? Ще се опиташ ли?
— Определено — кимна тя. — Всичко е по-добро от това да лежим на студа и да треперим като котенца, които някой току-що се е опитал да удави в бидон леденостудена вода.
Така и сториха — през остатъка от тази първа нощ, през цялата следваща и двете след нея. Тъмнокожата жена не спираше да си мисли: „Ще се разболея. Не мога да продължавам така, без да ми се лепне нещо“, ала организмът й издържа. Никой от тях не се разболя, като се изключи пъпката вляво отделната й устна, която от време на време се пукаше и от нея изтичаше малко кръв, след което раничката хващаше коричка. Единствената им болест беше постоянният студ, който ги прояждаше все по-надълбоко и по-надълбоко. Луната отново бе започнала да пълнее и една нощ Сузана си даде сметка, че вече цял месец пътуват югоизточно от Федик.
Постепенно фантастичната градина от подобни на игли скали бе заменена от някакво запустяло селище. Тъмнокожата жена нямаше никакви илюзии, че вече са напуснали Ужасните земи — дори знакът, който ги уведоми, че тази пътека някога се е наричала „КРАЛСКИЯТ ДРУМ“ (под надписа се мъдреше неизменното червено око), не успя да я убеди в това.
Селището, в което се озоваха, имаше изключително зловещ вид и Сузана се зачуди какви ли са били хората, живели тук преди. Страничните улички бяха застлани с калдъръм. Къщите бяха сгърчени и схлупени, със заострени покриви, а портите — тесни и неимоверно високи, сякаш обитателите им бяха като удължените изображения в панаирджийските огледала. Тези къщи изглеждаха като излезли от творчеството на Хауърд Филипс Лъвкрафт, Кларк Аштън Смит и Уилям Хоуп Ходжсън, събрани под зловещия лунен сърп на Лий Браун Кой88; къщите бяха накацали по полегатите склонове на хълмовете, по които вървяха. Тук-там някоя от тях бе рухнала под собствената си тежест — руините й имаха неприятно органичен вид, сякаш представляваха разкъсана и разложена плът, а не купчина изгнили дъски и изпотрошени стъкла. Пред погледа на Сузана отново изплуваха мъртви лица, които се взираха в нея от дъските и сенките; лица, които се обръщаха след тях и следяха пътя им с кръвожадните си мъртвешки очи. Тя внезапно си спомни за Портиера от Дъч Хил и неволно потрепери.
На четвъртата нощ, откакто бяха поели по Кралския друм, стигнаха до място, където пътят завиваше рязко на юг, напускайки Пътя на Лъча. Пред тях на по-малко от една нощ вървене (или возене, ако човек се намираше в луксозното такси на Хо Фат) се издигаше висок хълм с огромен черен замък, увенчаващ билото му. На фона на оскъдната лунна светлина Сузана си каза, че във вида му има нещо ориенталско. Кулите се удебеляваха в горната си част подобно на минарета. Те бяха свързани с фантастични мостчета, които се пресичаха над вътрешния двор. Част от тези мостчета бяха рухнали, ала повечето още стояха. В този миг Сузана си даде сметка за приглушеното боботене, което достигаше до слуха й. Не, тя бе сигурна, че не се дължеше на някакви машини… ала бе най-добре да попита Роланд за това.
— Вода — каза той.
— Каква вода? — смръщи вежди жената. — Сигурен ли си?
Той кимна.
— Абсолютно. Но за нищо на света не бих пил от нея, дори да умирам от жажда.
— Това място е лошо — промълви тя, имайки предвид не само замъка, но и безименното селище с изкорубените
(втренчени)
къщи, сред които вървяха. — И… Роланд, това място не е пусто.
— Сузана, ако усещаш, че някои духове искат да влязат в главата ти, кажи им да се разкарат.
— Това ще свърши ли работа?
— Не съм сигурен — призна нейният дин, — ала съм чувал, че подобни твари трябва да получат разрешение, за да влязат, и са готови на какви ли не хитрости, за да го сторят.
Тъмнокожата жена бе чела „Дракула“ и бе слушала разказа на татко Калахан за Джирусълъмс Лот, ето защо разбра какво има предвид Стрелеца.
Той я хвана за раменете и внимателно я обърна с гръб към замъка — който в крайна сметка можеше изобщо да не се окаже черен, а само потъмнял от времето. Денят щеше да каже. В момента пътят им бе осветен от скрития зад облаците лунен сърп.
На мястото, където бяха спрели, се пресичаха няколко пътя, повечето от които бяха криви като изпотрошени пръсти. Този, към който Роланд насочи вниманието й обаче, бе идеално прав — и Сузана си даде сметка, че това е първата напълно права улица, която вижда, откакто влязоха в изоставеното селище. Настилката й бе гладка (и не от калдъръм) и тя водеше на югоизток — по протежението на Пътя на Лъча. Високо в небето позлатените от лунните лъчи облаци се носеха като процесия от лодки.
— Забелязваш ли онова тъмно петно на хоризонта? — попита Роланд.
— Да. Тъмно петно с някаква белееща се ивица пред него. Какво е това? Знаеш ли?
— Имам едно предположение, но не съм съвсем сигурен — отвърна Стрелеца. — Да си направим кратка почивка. Слънцето ще изгрее скоро и тогава въпросите ни ще получат отговор. Освен това не искам да се приближаваме до онзи замък посред нощ.
— Щом Пурпурния крал го няма и Пътят на Лъча се простира натам — посочи с ръка, — защо изобщо трябва да се отбиваме в проклетия му замък?
— Най-малкото за да се уверим, че наистина си е отишъл. А и току-виж успеем да погодим капан на този след нас. Не крия, че се съмнявам в това — той никак не е глупав, — ала е млад, а младите често са небрежни.
— Ще го убиеш ли?
Усмивката на Стрелеца изглеждаше смразяваща на сиянието на лунните лъчи.
— Без капка колебание — гласеше отговорът му.
ОСЕМ
На сутринта Сузана се събуди от трескавата си дрямка сред провизиите, струпани в задната част на рикшата, и видя Роланд, който стоеше прав и се взираше в Пътя на Лъча. Тя се надигна, движейки се извънредно внимателно, защото беше схваната и не й се искаше да падне. Имаше чувството, че костите й са като ледени висулки под плътта й, готови да се натрошат като стъкло.
— Какво виждаш? — попита я той.
На дневната светлина бялата ивица се оказа сняг, което не я изненада особено — все пак местността ставаше все по-планинска. Това, което я изненада обаче (и изпълни сърцето й с възторг), бяха дърветата, издигащи се отвъд този снежен пояс. Зелени дървета. Живи същества.
— О, Роланд, та те изглеждат прекрасно! — възкликна жената. — Дори и стъпили в снега, изглеждат прелестно! Не мислиш ли?
— Да — отвърна той, след което я вдигна високо и я обърна с гръб към посоката, от която бяха дошли. Отвъд мрачните предградия, осеяни със зловещи къщи, се виждаше част от Ужасните земи, които бяха прекосили — каменистите плата, сред които се издигаха възлестите закривени пръсти на високите скали.
— Помисли над това — рече Стрелеца. — Там, накъдето гледаш сега, се намира Федик. Отвъд Федик е Тъндърклап. Зад Тъндърклап са Калите и гората, която бележи границата между Средния и Крайния свят. По-нататък се намира Луд, а още по-нататък — Ривър Кросинг; нейде отвъд тях се намират Западното море и голямата пустиня Мохейн. Още по-далеч, изгубени в левгите и времето, лежат руините на онова, което е останало от Вътрешния свят. Баронствата. Гилеад. Места, където дори сега има хора, които помнят любовта и светлината.
— Да — кимна Сузана, без да го разбира.
— Това бе пътят, по който пое Пурпурният крал, за да излее злото, което носеше — каза Роланд. — Той възнамеряваше да тръгне по другия път, към Тъмната кула, ала дори в безумието си бе достатъчно благоразумен да не унищожи земята, през която трябваше да премине заедно със следовниците си. — Мъжът я притегли към себе си и я целуна по челото с такава нежност, че тя едва не заплака. — Тримата ще посетим този замък и ще поставим капан на Мордред, ако късметът се усмихне на нас и се намръщи на него. Сетне ще продължим към живите земи. Там ще има дърва за огрев и достатъчно дивеч, за да си набавим прясно месо и кожи, с които да се стоплим. Можеш ли да продължиш още малко, скъпа? Можеш ли?
— Да — промълви Сузана. — Благодаря ти, Роланд.
Тя го прегърна и в същия момент погледът й се спря на червения замък. На бледата светлина от настъпващия ден можеше да види, че камъните, от които бяха изградени стените му, макар и потъмнели с течение на годините, някога бяха имали цвета на току-що пролята кръв. Това пробуди спомена за съвещанието, което бе провела с Мия на върха на замъка Дискордия — както и за пурпурната светлина, пулсираща в далечината. Там, където се намираха сега.
„Ела при мен, ако изобщо имаш намерение да поговорим, Сузана от Ню Йорк! — беше й казала ничията дъщеря. — Идвай веднага при мен, защото Кралят може да те омае дори и от голямо разстояние.“
Именно за това пулсиращо червено сияние бе говорила Мия, но…
— Изчезнало е! — извика тъмнокожата жена на Роланд. — Алената светлина от замъка — Ковачницата на Краля, както я нарече! Няма я! Дори веднъж не сме я зърнали, откакто сме тук!
— Така е — кимна нейният дин и този път усмивката му беше по-топла. — Мисля, че е изчезнала тогава, когато прекратихме работата на Разрушителите. Ковачницата на Краля вече не съществува, Сузана! И то завинаги, ако такава е волята на боговете. И заслугата за това е наша, макар че платихме жестока цена.
Този следобед достигнаха до Le Casse Roi Russe, който — както се оказа в крайна сметка — изобщо не беше обезлюден.
ЕДНО
Излязоха навън през сводест проход в ерозиралия склон. В съседство се издигаше сглобяема военна постройка, сходна по форма, но далеч по-малка от експериментална станция „Дъга 16“. Целият й покрив бе ръждясал, а около фасадата в полукръг бяха разпръснати купчинки кости. Повърхността на околните скали бе почерняла и напукана; една канара с размерите на сградата, където държаха Разрушителите в „Алгул Сиенто“, бе разцепена на две, разкривайки искрящите минерали, блещукащи в недрата й. Въздухът бе студен и воят на вятъра пронизваше ушите им, ала скалите им правеха завет. Роланд и Сузана вдигнаха глави и се вгледаха в кристалносиньото небе с безмълвна благодарност.
— Тук е имало някаква битка, нали? — попита жената.
— Да, така е — кимна нейният дин. Беше изтощен. — Голяма битка преди доста време.
Някакъв знак лежеше с табелата надолу на земята пред военната постройка. Сузана настоя Роланд да я спусне долу, за да може да го преобърне и да го разгледа. Стрелеца изпълни молбата й, след което седна с гръб към една скала и се загледа в замъка Дискордия, който вече се намираше зад тях. Две кули се издигаха в синевата — едната изглеждаше непокътната, докато горната част на другата бе напълно разрушена. Роланд си пое дълбоко дъх, опитвайки се да нормализира дишането и пулса си. Земята под краката им бе страшно студена и той нямаше никакви илюзии, че пътешествието им през Ужасните земи ще бъде лесно.
Междувременно Сузана завъртя знака и избърса от него древния слой прах. Думите, които се показаха отдолу, бяха на английски и й подействаха смразяващо:
КОНТРОЛНО-ПРОПУСКАТЕЛНИЯТ
ПУНКТ Е ЗАТВОРЕН.
ЗАВИНАГИ.
Под този надпис бе нарисувано Окото на Краля — червено и вперено в нея.
ДВЕ
В главната зала на сглобяемата военна постройка нямаше нищо друго освен купища изгнило оборудване и планини от скелети, никой от които не беше цял. В близкия склад обаче откриха страхотни изненади — десетки рафтове с консервирана храна — повече, отколкото можеха да носят — и още кутии „Стърно“. (Сузана не смяташе, че Роланд ще погледне скептично на горивото, и се оказа права.) Тя подаде глава през задната врата на склада, без да очаква, че ще намери друго освен още скелети, ала това, което зърна, надхвърли очакванията й. Върху купчината кости я очакваше количка, предназначена за кучешки впряг, подобна на онази, в която бе седяла по време на съвещанието й с Мия на върха на замъка. Тази тук бе по-малка и в много по-добро състояние. Вместо от дърво колелата бяха изработени от метал и бяха покрити с някаква синтетична материя. От двете страни стърчаха удобни за хващане ръчки и тъмнокожата жена си даде сметка, че това не е кучешка каручка, а някакъв вид рикша.
„Кефиш ли са да та впрягат, а, дърто? Щот, както гледам, май ша трябва да ма теглиш.“
Това си бе типична за Дета Уокър реплика, ала изненадващо за самата нея безногата жена се засмя.
— Какво толкова смешно има? — попита Роланд.
— Ще разбереш — рече Сузана, опитвайки се да изтика Дета Уокър от гласа си (доста неуспешно). — Съвсем скоро ще разбереш.
ТРИ
В задната част на рикшата имаше малко моторче, но и на двамата им стигаше само един поглед, за да разберат, че са минали векове, откакто е бръмчало за последен път. В склада Стрелеца откри и няколко простички инструмента, сред които и френски ключ. Той бе замръзнал с отворени челюсти, но малко смазка веднага реши проблема. Мъжът демонтира мотора с помощта на ключа и го захвърли настрани. Докато той работеше, а Сузана оглеждаше наоколо, Ко се разположи на около четирийсет крачки пред свода, от който бяха излезли, заставайки на стража срещу съществото, преследвало ги в мрака.
— Не повече от осем килограма — каза Роланд, след като избърса ръцете си в дънките си и огледа захвърления мотор, — но предполагам, че никак няма да съжалявам за липсата му, когато започна да я тегля.
— Кога потегляме? — попита тя.
— Веднага щом натоварим количката с колкото храна издържи — отвърна нейният дин и въздъхна дълбоко. Наболата му брада изпъкваше на фона на бледото му лице. Под очите му се виждаха тъмни кръгове, а страните му бяха набраздени от нови бръчки, които се спускаха от ъгълчетата на устата му към челюстта му. Изглеждаше слаб като вейка.
— Роланд, не можеш! Не и толкова скоро! Та ти си изтощен!
Той посочи към Ко, който седеше търпеливо и се взираше в зейналата тъмна паст.
— Искаш ли да бъдеш толкова близо до тази дупка, когато се спусне мрак?
— Можем да запалим огън…
— Онова може да има приятели — каза Стрелеца, — които не се боят от огъня. Докато бяхме в тунела, тази твар ни искаше само за себе си, защото си мислеше, че сме лесна плячка. Сега обаче навярно хич не го е грижа за това, особено ако е настроено отмъстително.
— Подобно същество не може да мисли — поклати глава безногата жена. — Сигурна съм. — Тя си даде сметка, че сега, след като бяха излезли навън, бе доста лесно да повярва в това. Ала щом сенките се издължат и сгъстят, навярно щеше да промени решението си.
— Според мен това е риск, който не можем да си позволим — заключи Роланд.
Макар и с неохота, Сузана реши, че мъжът беше прав.
ЧЕТИРИ
За техен късмет началото на тясната пътечка, лъкатушеща към Ужасните земи, беше равна и когато поеха нагоре по хълма, Стрелеца не възрази, щом Сузана излезе навън и заподскача зад каручката (наречена от нея „Луксозното такси на Хо Фат“), докато стигнаха до билото. Замъкът Дискордия оставаше все по-далеч зад тях и когато двете кули се скриха от погледа му, той посочи към скалната ниша до пътеката и каза:
— Тук ще лагеруваме, освен ако нямаш някакви възражения.
Така и направиха. Носеха достатъчно кости и парцали от униформи, за да запалят огън, ала Сузана знаеше, че горивото им няма да издържи дълго. Дрипите щяха да изгорят като вестник, а костите щяха да се превърнат на пепел, преди стрелките на новия часовник на Роланд (който той й показа с нещо като благоговение) да посочат полунощ. А през нощта най-вероятно нямаше да могат да запалят какъвто и да е огън и трябваше да се задоволят със студена храна от консервите. Тъмнокожата жена знаеше, че нещата можеха да бъдат далеч по-зле — според нея дневната температура бе около седем градуса, а и да не забравяме, че все пак имаха храна, — но какво ли не би дала за някой пуловер, да не говорим пък за наполеонки!
— Най-вероятно по-нататък ще намерим още неща, които да използваме за гориво — каза обнадеждено жената, когато огънят се разгоря (пламтящите кости миришеха ужасно и двамата бяха седнали откъм страната на вятъра). — Бурени… храсти… още кости… може би дори мъртво дърво.
— Едва ли — рече нейният дин. — Не и от тази страна на замъка на Пурпурния крал. Та тук няма дори дяволска трева, а тя расте навсякъде из Средния свят.
— Не можеш да си сигурен в това — изгледа го скептично тъмнокожата жена. Не беше в състояние да понесе мисълта за мразовитите дни, които ги очакваха, при положение, че най-дебелите им дрехи бяха за пролетен ден в Сентрал Парк.
— Мисля, че той е умъртвил земята, когато е помрачил Тъндърклап — въздъхна Роланд. — Тя и преди не е била кой знае колко плодородна, ала сега е направо ялова. Но човек трябва да е благодарен и за малкото. — Той се протегна и докосна пъпката, която бе избила на кожата й до долната й устна. — Преди сто години това можеше да се разпространи по цялото ти лице и да прояде кожата ти чак до костите, след което да проникне в мозъка ти и да те накара да обезумееш, преди да умреш.
— Рак? Радиация?
Стрелеца вдигна рамене, сякаш за да покаже, че нямаше никакво значение.
— От другата страна на замъка на Пурпурния крал можем да се натъкнем на пасища и гори, но тревата ще бъде погребана под снега, когато се доберем дотам, защото сезоните са обезумели. Усещам го във въздуха и го виждам в бързината, с която здрачът се спуска над деня.
Тя изстена, опитвайки се да имитира страх, ала това, което се получи, беше толкова истинско, че се изплаши. Ко наостри уши и се огледа наоколо.
— Защо не кажеш нещо по-приятно, Роланд? — попита безногата жена.
— Защото трябва да узнаеш истината — рече той. — Ще продължим напред, Сузана, ала няма да е никак лесно. В количката има достатъчно храна за цял месец… или повече, ако намалим дажбите си, което и ще сторим. Когато стигнем отново до земя, която е жива, ще потърсим животни, дори и да има сняг. Точно това ще ни трябва. И не защото ще се нуждаем от прясно месо, а защото ще ни трябват кожите им. Надявам се да не се стигне дотам, че да не можем без тях, но…
— Но се боиш, че ще стане точно така.
— Да — кимна Стрелеца. — Боя се, че ще стане точно така. Малко неща в живота действат по-обезсърчаващо от постоянния студ — не достатъчно силен, че да те убие, но неизменен, отнемащ по мъничко от енергията и телесните ти мазнини с всеки изминал миг. Боя се, че ни предстои наистина тежък преход. Ще видиш.
И тя наистина видя.
ПЕТ
„Малко неща в живота действат по-обезсърчаващо от постоянния студ.“
Дните не бяха толкова ужасни. Все пак се движеха, а движението раздвижваше кръвообращението им и напрягаше мускулите им. Откритите площи обаче изпълваха Сузана с ужас дори и денем — особено когато вятърът фучеше из необятните плата, покрити единствено с голи скали, щръкнали към синьото небе като червените пръсти на погребани каменни великани. Когато поеха под вихрушките от облаци, обозначаващи Пътя на Лъча, вятърът се усили още повече. Тя закриваше с длани лицето си, мразейки начина, по който усещаше пръстите си — вместо да се вкочанясат и да станат напълно безчувствени, те я щипеха като отворени рани. Очите й се пълнеха с вода и сълзите се стичаха по страните й. Тези следи никога не замръзваха, защото температурите не бяха толкова ниски, ала същевременно студът бе достатъчно жесток, за да превърне съществуването им в истински кошмар. За какво бе готова да продаде безсмъртната си душа по време на тези отвратителни дни и ужасни нощи? Понякога си казваше, че един пуловер би бил напълно достатъчен, а друг път си мислеше: „Не, скъпа, трябва да имаш малко самоуважение, дори сега. Готова ли си да прекараш цяла вечност в Ада — или в тодашния мрак, — само за някакъв си въшлив пуловер? Определено не!“
Добре де, може би не. Но ако дяволът-изкусител й подхвърлеше пухкава ушанка…
Толкова малко им трябваше, за да се почувстват добре. Не спираше да си мисли за това. Имаха храна, имаха и вода, защото на всеки двайсетина километра приблизително се натъкваха на помпи, които все още работеха и вадеха на повърхността струи ледена вода с минерален вкус от дълбините на Ужасните земи.
Ужасните земи. Имаше часове, дни и седмици, през които да размишлява над това словосъчетание. Какво бе направило тези земи ужасни? Отровената вода? Тукашната вода нямаше приятен вкус, ала не беше и отровна. Липсата на храна? Имаха храна, макар че впоследствие препитанието им щеше да се превърне в проблем, ако не откриеха повече. Междувременно на нея й дойде до гуша от телешката яхния с царевица, да не говорим за стафидите за закуска и стафидите за десерт. Ала поне разполагаха с храна. Гориво за тялото. Кое правеше Ужасните земи ужасни, при положение че не страдаш от липса на кльопачка и вода? Да наблюдаваш как небето се обагря в златисто и после в червеникавокафяво на запад; как става пурпурно и черно като катран на изток? Всеки ден мисълта за поредната безкрайна нощ, в която тримата щяха да се сгушат един до друг, докато вятърът фучи около скалите под студения взор на звездите, я изпълваше с нарастващ ужас. Вредом се простираше безкрайната пустош на леденото чистилище и ти си мислиш: „Само ако имах пуловер и ръкавици, щях да се чувствам добре. Само това ми трябва — пуловер и ръкавици. Защото всъщност не е чак толкова студено.“
Колко ли студено всъщност ставаше след залез слънце? Никога под нулата, беше сигурна тя, тъй като водата, която сипваше за Ко, нито веднъж не бе замръзвала. Тъмнокожата жена смяташе, че температурата пада до около пет градуса по Целзий в часовете между полунощ и разсъмване; а някои нощи сигурно бе нулева, защото виждаше тънички ледени висулки по ръба на гърнето, служещо вместо чиния на рунтавелкото.
Тя започна да наблюдава козината му. Отначало си казваше, че прави това само за да убие времето — любопитно й беше как протича метаболизмът на зверчето и до каква степен тази козина (тази разкошна козина, тази изключително пухкава козина) го топли. Постепенно обаче разпозна истинската същност на интереса си и завистта, криеща се в гласа на Дета: „На мънзъркия рунтавелник му няма нищо, кат’ падне нощта, нал’ тъй? Не, че как! Не мислиш ли, че кожата му ша стигне баш за два чифта ръкавици?“
Сузана мигновено прогонваше тези мисли, чудейки се дали човешкият дух можеше да падне още по-ниско в своя чудовищен егоизъм, ала в крайна сметка си казваше, че не иска да узнае.
С всеки изминал ден (и нощ) студът проникваше все по-дълбоко в тях, подобно на треска, която се забива все по-навътре в пръста ти. Спяха сгушени един до друг с Ко между тях, след което се завъртаха, за да стоплят и тези си страни, които бяха изложени на хапещия хлад. Възстановителният им сън никога не продължаваше дълго, без значение колко уморени се чувстваха. Когато луната започна да се топи, озарявайки мрака, те прекараха две седмици в нощни преходи, като спяха през деня. Така бе малко по-добре.
Единствените живи същества, които зърнаха, бяха едни големи черни птици, които летяха на фона на югоизточния хоризонт или се събираха по високите плата. Ако вятърът бе подходящ, Роланд и Сузана чуваха пискливите им, бъбриви разговори.
— Смяташ ли, че тези птици стават за ядене? — попита веднъж безногата жена. Луната почти бе изчезнала и те бяха възобновили дневните си преходи, за да могат да забележат навреме опасностите (на няколко пъти се натъкваха на дълбоки пукнатини, пресичащи пътеката им, а веднъж дори попаднаха на яма, която изглеждаше бездънна).
— Ти как мислиш? — попита Роланд.
— Вероятно не, ала нямам нищо против да опитам една и сама да разбера. — Тя замлъкна за момент. — Според теб с какво се хранят?
Стрелеца поклати глава. Тук пътеката лъкатушеше през фантастична вкаменена градина от остри като игли скални образувания. По-нататък стотина или повече черни, подобни на врани птици кръжаха над плоското плато или стояха кацнали на ръба му. Вперили светещите си очички в Роланд и Сузана, те ги наблюдаваха изпитателно като група съдебни заседатели.
— Може би трябва да заобиколим — предложи безногата жена. — Дали ще успеем?
— Изгубим ли пътеката, може да не я намерим отново — рече нейният дин.
— Това са глупости! Ко ще.
— Сузана, не искам да чуя нито дума повече! — сопна й се Стрелеца с такъв разгневен тон, какъвто тя не бе чувала никога преди. Гневът не беше нещо необичайно за Роланд, ала сега в тона му се долавяше някаква злоба, която едновременно я притесни и изплаши.
Следващия половин час двамата не продумаха — Роланд теглеше луксозното такси на Хо Фат, а Сузана се возеше. После тясната пътечка (тя вече я наричаше „Бедлендс Авеню“) се насочи нагоре и безногата жена скочи от количката и запълзя по земята. За подобни изпълнения бе разкъсала неговата тениска със стародавните дни на две и я бе увила около дланите си. Платът я предпазваше от острите камъни и стопляше пръстите й (макар и мъничко).
Роланд погледна към нея, след което отново се обърна към пътеката. Беше нацупен и Сузана си каза, че спътникът й със сигурност не знаеше как изглежда отстрани — като тригодишно хлапе, на което не му дават да ходи на плаж. Тя обаче за нищо на света нямаше да му каже. Навярно по-късно, когато можеха да погледнат на този кошмар от дистанцията на времето и да се засмеят. Когато вече не можеха да си спомнят какво й бе толкова ужасното на нощта с температура пет градуса, в която лежиш буден и трепериш на студената земя, докато наблюдаваш как някоя падаща звезда прорязва черното небе и си мислиш: „Само един пуловер, ето какво ми трябва. Само един пуловер и ще бъда щастлива като току-що нахранен папагал.“ И си мислиш дали кожата на Ко би стигнала за долни гащи за всеки от тях и дали като го убият, всъщност няма да направят услуга на бедното зверче; и без друго то беше толкова тъжно след смъртта на Джейк.
— Сузана — рече Роланд, — бях груб с теб и те моля за извинение.
— Няма нужда — отвърна тя.
— Напротив. Имаме си достатъчно проблеми, за да си създаваме допълнителни.
Тя мълчеше. Погледът й беше вперен в мъжа до нея, който пък от своя страна се взираше в югоизточна посока, към кръжащите там птици.
— Тези врани — промълви той.
Тъмнокожата жена продължаваше да мълчи.
— Когато бях дете, понякога ги наричахме черните птици на Ган. Разказвал съм на теб и на Еди как поръсихме трохи, след като обесиха готвача, нали?
— Да.
— Онези птици бяха същите като тези — наричаха ги крепостни врани или нещо подобно. Никога не са им казвали кралски врани, защото се хранят с мърша. Нали ме попита какво ядат… Вероятно си намират по нещичко в дворовете и улиците на замъка му, след като го е изоставил.
— Le Casse Roi Russe или Roi Rouge87, или както там му казваш.
— Да — кимна мъжът. — Не съм съвсем сигурен, но…
Стрелеца не завърши, ала и нямаше нужда. Сузана продължи да наблюдава птиците и й се стори, че идват и отлитат в югоизточна посока. Навярно птиците означаваха, че все пак бележеха някакъв напредък. Това не беше много, но се оказа напълно достатъчно, за да повдигне духа й през остатъка от деня и да й вдъхне кураж да посрещне смело поредната мразовита нощ.
ШЕСТ
На следващата сутрин, докато ядяха студената си закуска в поредния бивак, без да запалят огън (Роланд бе обещал, че следващата нощ щяха да използват малко „Стърно“ и да си приготвят храна, която поне да е топла), Сузана попита дали може да разгледа часовника, подарен на спътника й от корпорация „Тет“. Стрелеца веднага й го подаде. Жената се вгледа в трите сигула, изобразени на капачето, неспособна да отдели взор от Кулата с възходящата й спирала от прозорчета; сетне го отвори и надзърна вътре.
— Разкажи ми отново какво ти казаха — промълви тя, без да откъсва очи от подаръка.
— Думите им се основаваха на това, което им казал един от техните добромислещи приятели — изключително талантлив човек, макар че не си спомням името му. Според него часовникът можел да спре, когато наближим Тъмната кула, или дори да тръгне назад.
— Трудно ми е да си представя „Патек Филип“, който върви назад — подметна тъмнокожата жена. — Според този часовник сега в Ню Йорк е осем и шестнайсет сутринта или вечерта. При нас ми изглежда да е около шест и половина сутринта, но май това няма особено значение, както гледам. Как можем да разберем дали тази джаджа закъснява или избързва?
Роланд спря да пълни торбата си и се замисли над въпроса.
— Виждаш ли мъничката стрелка в долния му край? Тази, която се върти самичка?
— Секундарникът, да.
— Кажи ми, когато застане отвесно.
Безногата жена се загледа в стрелката и щом тя стигна до горната част на циферблата, каза:
— Сега!
Роланд приклекна — сега, след като болката в хълбока му бе изчезнала, това вече не го затрудняваше особено. Той затвори очи и обгърна коленете си с ръце. Всяко негово издишване се превръщаше в ефирна мъгла. Сузана се опита да не го гледа — сякаш омразният студ бе станал толкова могъщ, че вече се материализираше пред тях, призрачен, но видим.
— Роланд, какво пра…
Стрелеца вдигна ръка във въздуха, без да отваря очи, и тя замълча.
Секундарникът припкаше по малката си орбита — първо надолу, а после нагоре, — докато не наближи горната част на циферблата. И точно когато стигна там…
Стрелеца отвори очи и каза:
— Това е една минута. Истинска минута, тъй както живея под Лъча.
Долната й челюст увисна.
— Как, по дяволите, направи това?
Ала нейният дин само поклати глава. Нямаше никаква представа. Единственото, което знаеше, бе, че Корт им бе казал винаги да държат времето вътре в главата си, защото не могат да разчитат на механични приспособления за неговото измерване, а и никой слънчев часовник няма да им помогне в облачен ден. Или в полунощ. Едно лято ги бе изпратил в Детската горичка западно от замъка след една тежка нощ (а там си беше доста страшничко, особено когато си сам, макар че никой от тях не се осмели да каже това на глас) със задачата да останат там и да се върнат в двора зад Голямата зала точно в минутата, определена от наставника им. Бе странно как този часовник вътре в главата му функционираше. Тоест, не функционираше (поне в началото). Не работеше. Не работеше. И не работеше. Мазолестата ръка на Корт се спускаше отново и отново, сипейки тежки удари, а самият учител ръмжеше: „Арррр, червей такъв, марш в гората утре вечерта! Сигурно много ти харесва там!“ Ала веднъж след като този часовник започна да тиктака, беше безпогрешен. Роланд го бе изгубил за известно време, тъй както светът бе изгубил посоките на компаса, но ето че си го бе възвърнал и това го караше да се чувства изключително радостен.
— Броеше ли? — попита тъмнокожата жена. — Мисисипи-едно, Мисисипи-две… нещо такова?
Той поклати глава.
— Просто зная. Кога свършва една минута или един час.
— Разправяй ги на баба си! — възкликна Сузана. — Признай си, че налучка!
— Ако съм налучкал, щях ли да се обадя точно на минутата?
— Мой да си извадил късмет — обади се Дета и го изгледа лукаво, притворила едното си око; изражение, което Роланд ненавиждаше. (Ала за нищо на света нямаше да каже това — по този начин само щеше да накара Дета Уокър да го дразни всеки път, когато се показваше навън.)
— Искаш ли да опитам отново? — попита.
— Не — отвърна Сузана и въздъхна. — Вярвам ти, което значи, че часовникът е точен до секунда. А това на свой ред означава, че не сме близо до Тъмната кула. Не още.
— Навярно не сме достатъчно близо, за да се отрази това на часовника, ала сме по-близо, отколкото някога съм бил — каза тихо Стрелеца. — Вече сме почти в сянката й. Повярвай ми, Сузана — зная го.
— Но…
В този момент над главите им се разнесе силно грачене, което бе едновременно дрезгаво и странно приглушено: Гррраа-гррраа! вместо Гаа-гаа!. Безногата жена погледна нагоре и видя една от големите черни птици — от онези, които Роланд бе нарекъл крепостни врани — летяща толкова ниско, че чуваха пляскането на крилете й. От дългия й закривен клюн висеше нещо дълго и жълтеникавозелено, което й заприлича на мъртво водорасло. Само дето май не беше съвсем мъртво.
Жената се обърна към Стрелеца и го изгледа с блеснали очи.
— Дяволска трева — кимна той. — Навярно са я донесли тук за гнездото си — определено не е за да нахрани пиленцата си. Не и с това. Дяволската трева винаги изчезва последна, когато вървиш към Затънтените земи, и винаги се появява първа, когато се връщаш от тях (какъвто е нашият случай). Сега ме изслушай, Сузана — искам добре да ме чуеш и да изтикаш тази досадна кучка Дета колкото се може по-далеч. Не ми губи времето, като ми разправяш, че не е тук, защото виждам как танцува комала в очите ти.
Тъмнокожата жена изглеждаше първо изненадана, а сетне засегната, сякаш всеки момент щеше да възрази, ала нищо не каза. Просто завъртя глава настрани, а когато отново погледна към своя дин, дори тя не почувства присъствието на онази, която Стрелеца бе нарекъл „тази досадна кучка“. Явно и Роланд бе престанал да я вижда, защото продължи:
— Мисля, че съвсем скоро ще напуснем Ужасните земи, но за твое добро е да не вярваш на очите си — няколкото сгради и оскъдно павираните пътища, на които вероятно ще се натъкнем, не означават нито сигурност, нито цивилизация. Не ни дели голямо разстояние и от замъка му, Le Casse Roi Russe. Пурпурният крал почти със сигурност се е омел оттам, но може да ни е оставил капан. Искам да отвориш добре очите и ушите си, а ако възникне необходимост от съвещание, остави на мен да говоря.
— Какво знаеш ти, което да не знам? — попита го Сузана. — Какво премълчаваш?
— Нищо — отвърна той. Беше пределно искрен. — Просто усещам нещо, Сузана. Вече сме близо до целта си, без значение какво казва този часовник. Съвсем малко ни остава да победим в похода си. Ала моят учител Корт обичаше да казва, че има едно правило без никакви изключения — „преди победата идва изкушението“. И колкото по-голяма е победата, толкова по-силно е изкушението, с което трябва да се пребориш.
Безногата жена потръпна и обгърна тялото си с ръце.
— Всичко, което искам, е да съм на топло — каза тя. — Ако никой не ми предложи купчина сухи дърва и дебел памучен костюм, за да се откажа от Кулата, навярно ще сме заедно още известно време.
Роланд си припомни една от най-важните максими на Корт — „Никога не изговаряй най-лошото на глас!“ — ала предпочете да си замълчи. Той прибра внимателно часовника и се надигна, готов да продължат нататък.
Ала Сузана явно имаше да каже още нещо:
— Сънувах онзи другия. — Нямаше никаква нужда да уточнява кого имаше предвид. — Вече три дни поред. Как се движи по следите ни. Възможно ли е да е така?
— О, да — въздъхна Роланд. — И си мисля, че стомахът му е празен.
— Гладен, Мордред е гладен — изведнъж рече безногата жена. Беше чувала тези думи в съня си.
Отново потрепери.
СЕДЕМ
Пътеката, по която вървяха, се разшири и този следобед за пръв път видяха древните плочи на пътната настилка, подаващи се тук-там под каменистата почва. Пътят ставаше все по-широк и малко преди здрачаване стигнаха до място, където друга пътека (която вероятно също е била павирана в далечното минало) се сливаше с него. Сузана забеляза ръждивия стълб, който навярно бе поддържал уличен знак навремето, ала сега на върха му нямаше нищо. На следващия ден зърнаха и първата сграда от тази страна на Федик — полусрутена съборетина с някаква преобърната табела на останките от онова, което някога е било веранда. Зад нея се издигаше разхлопан хамбар. С помощта на Стрелеца тъмнокожата жена завъртя табелата и двамата прочетоха единствената дума — „КОНЮШНЯ“, под която се мъдреше до болка познатото им червено око.
— Мисля, че пътеката, по която вървим, навремето е била дилижансов път между замъка Дискордия и Le Casse Roi Russe. — каза Стрелеца. — Почти съм убеден в това.
Преминаха покрай още сгради и още пресичащи се пътища. Това бяха покрайнините на някогашен град или село — а може би и на голям мегаполис, разпрострял се около замъка на Пурпурния крал. Но за разлика от Луд например много малко бе останало от него. Пространството между порутените сгради беше обрасло с дяволска трева, но това бе единственият признак на живот. Студът беше по-силен от всякога. На четвъртата нощ след като бяха видели враните, се опитаха да лагеруват сред останките на една по-запазена постройка, ала и двамата доловиха шепнещите в тъмнината гласове. С безразличие, което се стори стряскащо на Сузана, Роланд веднага ги определи като „домашници“ и предложи да се върнат на улицата.
— Не смятам, че могат да ни сторят нещо, ала могат да наранят малкото ни приятелче — каза Стрелеца и погали Ко, който се бе сгушил в скута му с нетипична за него боязливост.
Тъмнокожата жена бе страшно доволна, че се махат. Сградата, където се бяха опитали да лагеруват, излъчваше някакъв хлад, който й се струваше по-непоносим от физическия студ. Съществата, чийто шепот бяха чули, можеха да са древни, но това изобщо не омаловажаваше факта, че умираха от глад. Ето защо тримата за пореден път се сгушиха един в друг по средата на Бедлендс Авеню, до луксозното такси на Хо Фат и зачакаха изгревът да повиши температурата с няколко градуса. Опитаха се да запалят огън от дъските на една от съборетините, но само изхабиха две шепи „Стърно“. Гелът се стичаше по нацепените крака на древните столове, които използваха като подпалки, след което се изпаряваше. Дървото просто отказваше да се запали.
— Защо? — попита жената, докато гледаше как последните струйки дим се разсейват във въздуха. — Защо?
— Изненадана ли си, Сузана от Ню Йорк?
— Не, но искам да знам защо. Може би е твърде старо? Или е вкаменено?
— Не гори, защото ни мрази — отвърна Стрелеца с такъв тон, сякаш това бе повече от ясно. — Това е неговото място и продължава да е негово, въпреки че си е тръгнал. Всичко тук ни мрази. Ала… слушай, Сузана… Какво ще кажеш да възобновим нощните преходи? Ще се опиташ ли?
— Определено — кимна тя. — Всичко е по-добро от това да лежим на студа и да треперим като котенца, които някой току-що се е опитал да удави в бидон леденостудена вода.
Така и сториха — през остатъка от тази първа нощ, през цялата следваща и двете след нея. Тъмнокожата жена не спираше да си мисли: „Ще се разболея. Не мога да продължавам така, без да ми се лепне нещо“, ала организмът й издържа. Никой от тях не се разболя, като се изключи пъпката вляво отделната й устна, която от време на време се пукаше и от нея изтичаше малко кръв, след което раничката хващаше коричка. Единствената им болест беше постоянният студ, който ги прояждаше все по-надълбоко и по-надълбоко. Луната отново бе започнала да пълнее и една нощ Сузана си даде сметка, че вече цял месец пътуват югоизточно от Федик.
Постепенно фантастичната градина от подобни на игли скали бе заменена от някакво запустяло селище. Тъмнокожата жена нямаше никакви илюзии, че вече са напуснали Ужасните земи — дори знакът, който ги уведоми, че тази пътека някога се е наричала „КРАЛСКИЯТ ДРУМ“ (под надписа се мъдреше неизменното червено око), не успя да я убеди в това.
Селището, в което се озоваха, имаше изключително зловещ вид и Сузана се зачуди какви ли са били хората, живели тук преди. Страничните улички бяха застлани с калдъръм. Къщите бяха сгърчени и схлупени, със заострени покриви, а портите — тесни и неимоверно високи, сякаш обитателите им бяха като удължените изображения в панаирджийските огледала. Тези къщи изглеждаха като излезли от творчеството на Хауърд Филипс Лъвкрафт, Кларк Аштън Смит и Уилям Хоуп Ходжсън, събрани под зловещия лунен сърп на Лий Браун Кой88; къщите бяха накацали по полегатите склонове на хълмовете, по които вървяха. Тук-там някоя от тях бе рухнала под собствената си тежест — руините й имаха неприятно органичен вид, сякаш представляваха разкъсана и разложена плът, а не купчина изгнили дъски и изпотрошени стъкла. Пред погледа на Сузана отново изплуваха мъртви лица, които се взираха в нея от дъските и сенките; лица, които се обръщаха след тях и следяха пътя им с кръвожадните си мъртвешки очи. Тя внезапно си спомни за Портиера от Дъч Хил и неволно потрепери.
На четвъртата нощ, откакто бяха поели по Кралския друм, стигнаха до място, където пътят завиваше рязко на юг, напускайки Пътя на Лъча. Пред тях на по-малко от една нощ вървене (или возене, ако човек се намираше в луксозното такси на Хо Фат) се издигаше висок хълм с огромен черен замък, увенчаващ билото му. На фона на оскъдната лунна светлина Сузана си каза, че във вида му има нещо ориенталско. Кулите се удебеляваха в горната си част подобно на минарета. Те бяха свързани с фантастични мостчета, които се пресичаха над вътрешния двор. Част от тези мостчета бяха рухнали, ала повечето още стояха. В този миг Сузана си даде сметка за приглушеното боботене, което достигаше до слуха й. Не, тя бе сигурна, че не се дължеше на някакви машини… ала бе най-добре да попита Роланд за това.
— Вода — каза той.
— Каква вода? — смръщи вежди жената. — Сигурен ли си?
Той кимна.
— Абсолютно. Но за нищо на света не бих пил от нея, дори да умирам от жажда.
— Това място е лошо — промълви тя, имайки предвид не само замъка, но и безименното селище с изкорубените
(втренчени)
къщи, сред които вървяха. — И… Роланд, това място не е пусто.
— Сузана, ако усещаш, че някои духове искат да влязат в главата ти, кажи им да се разкарат.
— Това ще свърши ли работа?
— Не съм сигурен — призна нейният дин, — ала съм чувал, че подобни твари трябва да получат разрешение, за да влязат, и са готови на какви ли не хитрости, за да го сторят.
Тъмнокожата жена бе чела „Дракула“ и бе слушала разказа на татко Калахан за Джирусълъмс Лот, ето защо разбра какво има предвид Стрелеца.
Той я хвана за раменете и внимателно я обърна с гръб към замъка — който в крайна сметка можеше изобщо да не се окаже черен, а само потъмнял от времето. Денят щеше да каже. В момента пътят им бе осветен от скрития зад облаците лунен сърп.
На мястото, където бяха спрели, се пресичаха няколко пътя, повечето от които бяха криви като изпотрошени пръсти. Този, към който Роланд насочи вниманието й обаче, бе идеално прав — и Сузана си даде сметка, че това е първата напълно права улица, която вижда, откакто влязоха в изоставеното селище. Настилката й бе гладка (и не от калдъръм) и тя водеше на югоизток — по протежението на Пътя на Лъча. Високо в небето позлатените от лунните лъчи облаци се носеха като процесия от лодки.
— Забелязваш ли онова тъмно петно на хоризонта? — попита Роланд.
— Да. Тъмно петно с някаква белееща се ивица пред него. Какво е това? Знаеш ли?
— Имам едно предположение, но не съм съвсем сигурен — отвърна Стрелеца. — Да си направим кратка почивка. Слънцето ще изгрее скоро и тогава въпросите ни ще получат отговор. Освен това не искам да се приближаваме до онзи замък посред нощ.
— Щом Пурпурния крал го няма и Пътят на Лъча се простира натам — посочи с ръка, — защо изобщо трябва да се отбиваме в проклетия му замък?
— Най-малкото за да се уверим, че наистина си е отишъл. А и току-виж успеем да погодим капан на този след нас. Не крия, че се съмнявам в това — той никак не е глупав, — ала е млад, а младите често са небрежни.
— Ще го убиеш ли?
Усмивката на Стрелеца изглеждаше смразяваща на сиянието на лунните лъчи.
— Без капка колебание — гласеше отговорът му.
ОСЕМ
На сутринта Сузана се събуди от трескавата си дрямка сред провизиите, струпани в задната част на рикшата, и видя Роланд, който стоеше прав и се взираше в Пътя на Лъча. Тя се надигна, движейки се извънредно внимателно, защото беше схваната и не й се искаше да падне. Имаше чувството, че костите й са като ледени висулки под плътта й, готови да се натрошат като стъкло.
— Какво виждаш? — попита я той.
На дневната светлина бялата ивица се оказа сняг, което не я изненада особено — все пак местността ставаше все по-планинска. Това, което я изненада обаче (и изпълни сърцето й с възторг), бяха дърветата, издигащи се отвъд този снежен пояс. Зелени дървета. Живи същества.
— О, Роланд, та те изглеждат прекрасно! — възкликна жената. — Дори и стъпили в снега, изглеждат прелестно! Не мислиш ли?
— Да — отвърна той, след което я вдигна високо и я обърна с гръб към посоката, от която бяха дошли. Отвъд мрачните предградия, осеяни със зловещи къщи, се виждаше част от Ужасните земи, които бяха прекосили — каменистите плата, сред които се издигаха възлестите закривени пръсти на високите скали.
— Помисли над това — рече Стрелеца. — Там, накъдето гледаш сега, се намира Федик. Отвъд Федик е Тъндърклап. Зад Тъндърклап са Калите и гората, която бележи границата между Средния и Крайния свят. По-нататък се намира Луд, а още по-нататък — Ривър Кросинг; нейде отвъд тях се намират Западното море и голямата пустиня Мохейн. Още по-далеч, изгубени в левгите и времето, лежат руините на онова, което е останало от Вътрешния свят. Баронствата. Гилеад. Места, където дори сега има хора, които помнят любовта и светлината.
— Да — кимна Сузана, без да го разбира.
— Това бе пътят, по който пое Пурпурният крал, за да излее злото, което носеше — каза Роланд. — Той възнамеряваше да тръгне по другия път, към Тъмната кула, ала дори в безумието си бе достатъчно благоразумен да не унищожи земята, през която трябваше да премине заедно със следовниците си. — Мъжът я притегли към себе си и я целуна по челото с такава нежност, че тя едва не заплака. — Тримата ще посетим този замък и ще поставим капан на Мордред, ако късметът се усмихне на нас и се намръщи на него. Сетне ще продължим към живите земи. Там ще има дърва за огрев и достатъчно дивеч, за да си набавим прясно месо и кожи, с които да се стоплим. Можеш ли да продължиш още малко, скъпа? Можеш ли?
— Да — промълви Сузана. — Благодаря ти, Роланд.
Тя го прегърна и в същия момент погледът й се спря на червения замък. На бледата светлина от настъпващия ден можеше да види, че камъните, от които бяха изградени стените му, макар и потъмнели с течение на годините, някога бяха имали цвета на току-що пролята кръв. Това пробуди спомена за съвещанието, което бе провела с Мия на върха на замъка Дискордия — както и за пурпурната светлина, пулсираща в далечината. Там, където се намираха сега.
„Ела при мен, ако изобщо имаш намерение да поговорим, Сузана от Ню Йорк! — беше й казала ничията дъщеря. — Идвай веднага при мен, защото Кралят може да те омае дори и от голямо разстояние.“
Именно за това пулсиращо червено сияние бе говорила Мия, но…
— Изчезнало е! — извика тъмнокожата жена на Роланд. — Алената светлина от замъка — Ковачницата на Краля, както я нарече! Няма я! Дори веднъж не сме я зърнали, откакто сме тук!
— Така е — кимна нейният дин и този път усмивката му беше по-топла. — Мисля, че е изчезнала тогава, когато прекратихме работата на Разрушителите. Ковачницата на Краля вече не съществува, Сузана! И то завинаги, ако такава е волята на боговете. И заслугата за това е наша, макар че платихме жестока цена.
Този следобед достигнаха до Le Casse Roi Russe, който — както се оказа в крайна сметка — изобщо не беше обезлюден.
Трета глава
Замъкът на Пурпурния крал
ЕДНО
Оставаше им повече от километър до замъка, когато зърнаха плакатите и вимпелите по стените на сградите. Те се състояха от червени, бели и сини ленти и напомниха на Сузана за знамената от парадите по случай Деня на загиналите във войните и Четвърти юли. Сега обаче на фасадите на тези схлупени къщурки и отдавна затворените, изпразнени до шушка магазинчета подобна украса изглеждаше като руж по бузите на разложен труп.
Лицата от плакатите също й бяха познати. Ричард Никсън и Хенри Кабът Лодж89, показващи знака на победата, с ослепителни усмивки на продавачи на коли на лицата си, а под снимката им пишеше „НИКСЪН / ЛОДЖ, ЗАЩОТО РАБОТАТА НЕ Е СВЪРШЕНА“. Джон Кенеди и Линдън Джонсън стояха един до друг, прегърнати през рамо, вдигнали свободните си ръце, а под краката им се четеше дръзкото заявление „СТОИМ НА РЪБА НА ЕДНА НОВА ГРАНИЦА90“.
— Имаш ли представа кой е спечелил? — попита Роланд. Сузана, която седеше в луксозното такси на Хо Фат и попиваше с очи всичко наоколо (и си мечтаеше за пуловер; дори и лека жилетка би й свършила чудесна работа, за Бога), каза:
— О, да. Кенеди, естествено.
— Той ли стана ваш дин?
— Дин на целите Съединени щати. А когато го застреляха, Джонсън пое работата му.
— Застреляха? — Стрелеца бе заинтригуван. — Истина ли казваш?
— Да. Беше убит от засада от един страхливец на име Осуалд.
— Съединените щати ли бяха най-могъщата държава в твоя свят?
— Ами, когато ме сграбчи за яката и ме издърпа в Средния свят, Русия беше най-големият ни съперник, но по принцип да.
— И хората от твоята страна избират сами своя дин, така ли? — продължаваше да разпитва Роланд. — Той не наследява трона по бащинство?
— Да — отвърна Сузана с известна загриженост. Почти очакваше Стрелеца да направи на пух и прах демократичната система. Или да й се присмее.
Ала вместо това той я изненада, като каза следното:
— Ако ми позволиш да цитирам Блейн Моно, това звучи доста добре.
— Направи ми услуга, Роланд, и не го цитирай. Нито сега, Нито когато и да било. Разбрахме ли се?
— Както кажеш — рече спътникът й, след което продължи без никаква пауза (ала с доста по-тих глас): — Дръж револвера ми в готовност, ако ти е угодно.
— Угодно ми е — отвърна също толкова тихо. Думите й прозвучаха като „уодномие“, защото тя почти не помръдна устни. Усещаше, че от сградите в тази част на Кралския друм (предимно дюкянчета и странноприемници, които сякаш бяха излезли от филмов декор за средновековно селище), ги наблюдават. Не знаеше дали става въпрос за хора, роботи или телевизионни камери, но го почувства още преди Роланд да потвърди страховете й. Трябваше само да погледне към Ко — главата на рунтавелкото се полюшваше напред-назад като махалото на часовника на дядо й, — за да разбере, че и той го усеща.
— А този Кенеди беше ли добър дин? — попита Стрелеца с обичайния си тон. Думите му увиснаха в тишината. Сузана внезапно осъзна нещо изключително приятно: за пръв път, откакто бяха напуснали Федик, не й беше студено, въпреки че се намираха съвсем близо до реката и въздухът бе влажен и вледеняващ. Бе съсредоточена до такава степен върху света около нея, че беше престанала да обръща внимание на студа. Поне засега.
— Ами, не всички смятаха така — вземи например този, който го застреля, — но според мен беше добър дин — рече. — Преди още да го изберат, казваше на хората, че има намерение да промени нещата. Вероятно по-малко от половината избиратели са повярвали в искреността му, защото повечето политици лъжат по същата причина, поради която маймуната се люлее на опашката си — защото го може. Веднага след като го избраха обаче, той започна да върши нещата, които беше обещал. Когато възникна голям проблем около едно място, наречено Куба91, той действа толкова храбро, че… добре де, да кажем, че за теб би било удоволствие да яздиш редом с него. Когато всички разбраха колко сериозни са били намеренията му, шибаните копелета наеха тази откачалка, която го застреля.
— Оз-уалт.
Тя кимна, без да го поправя, мислейки си, че всъщност нямаше какво да поправя. Оз-уалт. Оз. Всичко се бе завъртяло, нали?
— И този Джонсън е поел властта, когато Кенеди е загинал?
— Да.
— Как се справи той?
— Когато ме отмъкна, беше малко рано да кажа, но имам чувството, че беше стар и опитен играч. „Стар хитрец“, обичахме да казваме. Разбираш ли?
— Напълно — кимна нейният дин, след което добави: — Мисля, че пристигнахме, Сузана. — С тези думи той спря луксозното такси на Хо Фат и се загледа в Le Casse Roi Russe, стиснал ръкохватките на количката.
ДВЕ
Тук Кралският друм свършваше, преливайки в широк, застлан с калдъръм преден двор, който без съмнение навремето бе охраняван толкова старателно от стражите на Пурпурния крал, както гвардията на кралица Елизабет пазеше Бъкингамския дворец. Върху паважа бе нарисувано алено око, което почти не беше избледняло с течение на времето. То не се различаваше особено добре от земята, ала Сузана предполагаше, че от горните етажи на замъка изглежда съвсем другояче, доминирайки над всичко останало в североизточна посока.
„Сигурно тая проклета гадост е нарисувана във всички други точки на компаса“ — помисли си тъмнокожата жена.
Над този външен двор, опънато между две опустели стражеви кули, се виждаше знаме, на което пишеше (с червени, бели и сини букви) следното:
„ДОБРЕ ДОШЛИ, РОЛАНД И СУЗАНА!
(а също и Ко!)
ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАТЕ
В СВОБОДНИЯ СВЯТ!“
Замъкът отвъд вътрешния двор (и реката, която изпълняваше ролята на крепостен ров) всъщност бе изграден от тъмночервени каменни блокове, които с годините бяха придобили почти черен цвят. Кулите се удебеляваха по такъв начин в горната си част, сякаш отричаха законите на гравитацията; ако човек ги наблюдаваше по-дълго време, очите го заболяваха. Самият замък имаше строг вид и бе лишен от каквито и да е орнаменти, с изключение на окото, гравирано над арката на главния му вход. Две от мостчетата, свързващи отделните кули, бяха рухнали, обсипвайки вътрешния двор с множество каменни отломки, но шест други си стояха непокътнати, пресичайки се на различни нива по начин, който накара Сузана да си мисли за входовете и изходите на някоя пътна детелина. Също както и при къщите, вратите и прозорците бяха необичайно тесни. Дебели черни врани бяха накацали по первазите и мостчетата, взирайки се в пътешествениците с блестящите си очички.
Сузана се смъкна на земята, готова всеки миг да извади револвера на Роланд, който бе затъкнат в колана й, и пропълзя до своя дин, който се взираше в голямата порта от тяхната страна на рова. Тя бе отворена и зад нея се виждаше изгърбен каменен мост, простиращ се над реката, широка най-малко дванайсетина метра. Тъмните й води отделяха неприятна миризма и там, където се завихряха около назъбените черни скали, пяната бе жълтеникава вместо бяла.
— Какво ще правим сега? — попита безногата жена.
— За начало предлагам да чуем какво ще ни кажат тези хора — рече Стрелеца и посочи към портата в далечния край на покрития с калдъръм преден двор на замъка. Крилата й бяха разтворени и сега там се появиха двама мъже — съвсем нормални мъже, а не някакви високи и възслаби панаирджийски изроди, както бе очаквала. Когато прекосиха половината двор, зад тях изникна още един човек и забърза по петите им. Никой от тримата не беше въоръжен и щом първите двама наближиха моста, Сузана забеляза, че си приличат като еднояйчни близнаци. Този зад тях изглеждаше по същия начин — бял мъж, сравнително висок, с дълга черна коса. Значи тризнаци — двама за съвет и един за късмет, както се казваше. Бяха облечени с дънки и дебели якета, за които жената веднага им завидя. Първите двама носеха големи плетени кошове с кожени дръжки.
— Представи си ги с бради и очила и ще изглеждат досущ като Стивън Кинг, когато с Еди го видяхме за пръв път — каза тихо Роланд.
— Наистина ли? Сигурен ли си?
— Да. Помниш ли какво ти казах?
— Да оставя говоренето на теб.
— И другото — че преди победата идва изкушението. Запомни и това.
— Ще го запомня. Роланд, боиш ли се от тях?
— Мисля, че няма защо да се страхуваме от тези тримата. Ала бъди готова да стреляш.
— Не ми изглеждат въоръжени — рече тъмнокожата жена, но не биваше да забравя плетените кошове — вътре можеше да има какво ли не.
— Въпреки това бъди готова.
— Можеш да разчитащ на мен — отвърна му тя.
ТРИ
Шумът на речните води не можеше да заглуши тракането на ботушите на непознатите; те стигнаха до най-високата точка на моста и спряха там, оставяйки кошовете на земята. Третият мъж се спря в началото на моста, сключвайки благоприлично длани пред гърдите си. Сузана изведнъж долови аромата на печеното месо, което без съмнение се намираше в някой от кошовете. Определено не беше опърлено прасе. Миризмата й напомняше на смес от телешко и пилешко и бе божествена. Устата й започна да се пълни със слюнка.
— Хайл, Роланд от Гилеад! — изрече тържествено тъмнокосият мъж вдясно. — Хайл, Сузана от Ню Йорк! Хайл, Ко от Средния свят! Дълъг живот и приятни нощи!
— Единият е грозник, ала другите двама го задминават.
— Не му обръщайте внимание — каза десният двойник на Стивън Кинг.
— Не му обръщайте внимание! — подигравателно повтори другият, изкривявайки лицето си в грозна гримаса, която му придаде наистина смешен вид.
— Да ви се връща двойно! — каза Роланд, отговаряйки на по-учтивия от двамата. Той подгъна крак и се поклони небрежно, а Сузана направи реверанс според обичаите на Кала, разпервайки въображаемата си рокля. Ко приседна до левия крак на Стрелеца и се загледа съсредоточено в двамата двойници на моста.
— Ние сме уфи — каза десният мъж. — Знаеш ли какво е това, Роланд?
— Да — отвърна Стрелеца, след което се обърна към Сузана: — Това е стара дума за… всъщност древна. Той иска да каже, че са от онези същества, които могат да променят облика си. — Сетне добави шепнешком, за да не го чуят посрещачите им: — Съмнявам се, че това е вярно.
— Ала е така — обади се този вдясно.
— Лъжците съзират навсякъде лъжци — заключи онзи вляво и завъртя синьото си око по изключително циничен начин. Само едното. Тъмнокожата жена не беше виждала такова нещо.
Двойникът на Стивън Кинг зад тях продължаваше да стои безмълвен, сключил длани пред гърдите си.
— Можем да приемем каквато си форма искаме — продължи мъжът вдясно, — но имаме заповеди да изглеждаме като някого, когото познавате и на когото се доверявате.
— Ако си мислите, че се доверявам много на Стивън Кинг, жестоко се заблуждавате — изтъкна Роланд. — Той е непредвидим и досаден като козел, който ще ти изяде панталоните.
— Направихме най-доброто, на което сме способни — увери го десният двойник на писателя. — Можехме да приемем облика на Еди Дийн, ала сметнахме, че ще бъде прекалено болезнено за дамата.
— Имам чувството, че тая „дама“ е готова да се изчука и с въже, стига да го накара да остане изправено между краката й — отбеляза левият Стивън Кинг и се изхили.
— Абсолютно неуместно! — обади се най-накрая мъжът със сключените длани. Говореше с благия тон на арбитър на училищен диспут. Сузана почти очакваше да накаже Кинг Мръсната уста, изпращайки го за пет минути в килията за изтезания. Изобщо нямаше да възрази — и без това забележките му й напомняха за Еди.
Роланд обаче не обърна никакво внимание на второстепенните действия, които се разиграваха на сцената.
— Може ли всеки от вас да приеме различна форма? — обърна се той към Кинг Благата уста. Безногата жена чу как спътникът й преглъща звучно, преди да зададе въпроса си, и си даде сметка, че не беше единствената, която се мъчеше да се сдържи пред неустоимия аромат на храната в кошовете. — Може ли например един от вас да бъде сай Кинг, другият — сай Кенеди, а третият — сай Никсън?
— Добър въпрос — рече Кинг Благата уста.
— Тъп въпрос — подметна двойникът на писателя вляво. — Няма нищо общо с темата. Ама и аз съм един! Има ли изобщо екшън герой, който да не страда от дефицит на интелект?
— Принц Хамлет от Дания — обади се Кинг Арбитъра зад тях.
— Но тъй като е единственият, който ми идва наум за момента, навярно се отнася за изключението, което само потвърждава правилото.
Мръсната уста и Благата уста се обърнаха към него. Когато се увериха, че спътникът им няма какво да добави, отново се завъртяха към Роланд и Сузана.
— Тъй като всъщност представляваме едно същество — започна Благата уста — и възможностите ни са ограничени, отговорът е отрицателен. И тримата можем да сме Кенеди или Никсън, но…
— „Мармалад вчера, мармалад утре, но никога — мармалад днес92“ — заключи Сузана. Нямаше никаква представа защо се сети точно за това (още по-малко пък защо реши да го каже на глас), ала Кинг Арбитъра възкликна:
— Именно! — и й кимна почтително с глава.
— Да караме по-бързо! — процеди двойникът на Кинг отляво.
— Не мога да гледам тези предатели на Властелина на Аленото, без да повърна!
— Добре — каза спътникът му. — Макар че да ги наричаш „предатели“, ми се струва малко нечестно, особено ако прибавим и ка към уравнението. Понеже имената, с които сме се кръстили, ще бъдат непроизносими за вас…
— Като съперника на Супермен — господин Мксизптлък — подметна Мръсната уста.
— … можете да използвате онези, с които ни наричаше Изгубения (когото вие назовавате Пурпурния крал). Аз съм егото или азът, грубо казано, и съм Фиймало. Този до мен е Фумало. Той е нашето „то“ или подсъзнанието…
— Значи този зад вас трябва да е Файмало — прекъсна го Сузана. — Той вашият свръхаз ли е?
— Ох, просто брилянтно! — възкликна Фумало. — Хващам се на бас, че можеш дори да кажеш „суперего“, така че да не се римува с „ебе го“. — Той се наведе напред и я дари с всезнаеща усмивка. — Нали така, късокрака черна птицо от Ню Йорк?
— Не му обръщайте внимание — каза Фиймало. — Винаги се е чувствал застрашен от жените.
— Може ли да се каже, че вие сте съзнанието, подсъзнанието и суперегото на Стивън Кинг? — попита Сузана.
— Какъв добър въпрос! — Фиймало беше очарован.
— Какъв тъп въпрос! — Фумало беше отвратен. — Майка ти и баща ти имали ли са деца, Черна птицо?
— По-добре не се захващайте с мен, защото ще изкарам на бял свят Дета Уокър и ще ви затворя устата — спокойно заяви тъмнокожата жена.
В този момент Кинг Арбитъра отново благоволи да се намеси:
— Нямам нищо общо със сай Кинг, освен това, че си присвоих някои негови физически характеристики, и то за кратко. Прекрасно съзнавам, че това е цялото време, което можете да ми отделите. Ни най-малко не се интересувам от каузата ви и нямам никакво намерение да си тръгвам оттук, за да ви помагам, ала същевременно си давам сметка, че вие двамата до голяма степен сте отговорни за напускането на Изгубения. Той ме превърна в затворник и се отнасяше с мен като с дворцов шут — че даже и по-зле, сякаш му бях дресирана маймунка, — ето защо изобщо не съжалявам, че се махна от замъка. Ще ви помогна, стига да мога — поне мъничко, — но в никакъв случай няма да тръгна с вас. Наговорих ви това, „за да си изясним нещата“, както навярно би казал вашият покоен приятел Еди Дийн.
Сузана се опита да остане невъзмутима при тези думи, ала не можа. Болеше.
Както и преди Фиймало и Фумало се бяха обърнали към Файмало, докато говореше. Сега отново се завъртяха към Роланд и Сузана.
— Искреността е най-добрата политика — изрече почтително Фиймало. — Сервантес.
— Лъжците просперират — отвърна му Фумало с цинична усмивка. — Анонимен източник.
— Имаше времена, когато Изгубения ни караше да се разделяме на петима или дори седмина, и то не заради нещо друго, а защото знаеше, че боли — сподели десният двойник на Стивън Кинг. — Нямаше как да избягаме от замъка, защото го бе обградил със смъртоносни заграждения.
— Мислехме си, че ще ни убие, преди да си тръгне — каза Фумало без следа от предишния си цинизъм. На лицето му бе изписано вглъбеното и замислено изражение на човек, който си припомня бедствие, от което се е измъкнал на косъм.
Фиймало:
— Той наистина уби страшно много хора. Обезглави министър-председателя.
Фумало:
— Който страдаше от сифилис в напреднал стадий и изобщо не разбра какво се случва с него. Едно прасе в кланицата има по-голяма представа за това, което ще му се случи.
Фиймало:
— Накара целия кухненския персонал и всички прислужнички да се строят пред него…
Фумало:
— А те му бяха предани до смърт — всички, без изключение…
Фиймало:
— И ги накара да изгълтат отровата, която им даде. Можеше да ги убие и докато спят, ако толкова искаше смъртта им…
Фумало:
— Ала явно това не му е било достатъчно.
Фиймало:
— Отрова за плъхове. Те се давеха с големите кафяви парчета и умираха в гърчове пред него, докато той седеше на трона си…
Фумало:
— Който е направен от черепи, ако не знаете…
Фиймало:
— Просто си седеше там, подпрял лакът на коляното си и брадичка на юмрука си — като човек, потънал дълбоко в мислите си, който се мъчи да открие квадратурата на кръга или най-голямото просто число93 — и ги гледаше как се гърчат и повръщат на пода в Залата за аудиенции.
Фумало (с нескрито задоволство, от което на Сузана й се повдигна):
— Някои от тях умряха, докато молеха за вода. Явно Изгубения им беше дал отрова, от която човек доста ожаднява, хе-хе. А ние си мислехме, че сме следващите!
В този момент десният двойник на Стивън Кинг най-накрая се поддаде ако не на гнева, то поне на честолюбието си:
— Ако обичаш, ще ме оставиш ли аз да разкажа това, за да могат нашите гости най-накрая да решат дали да продължат по пътя си, или да се върнат обратно?
— Глей кви сме шефове само! — изсумтя Фумало и млъкна. Над тях крепостните врани се размърдаха, без да ги изпускат от поглед. „Най-вероятно очакват да падне голямо угощение от онези, които останат на този мост“, помисли си Сузана.
— Той имаше шест от запазените магьоснически сфери — каза Фиймало. — И още докато бяхте в Кала Брин Стърджис, Изгубения съзря нещо в тях, което го накара окончателно да полудее. Не знаем със сигурност какво беше то, защото на нас не ни бе позволено да надзърнем, — ала предполагаме, че е ставало въпрос за успеха ви не само в Кала, но и за по-нататъшната ви победа — тази в „Алгул Сиенто“. Ако наистина е било така, лесно можете да си представите как плановете му да срине Кулата, като разруши Лъчите, са станали на пух и прах.
— Разбира се, че е било така — рече тихо Файмало и двамата стивънкинговци на моста веднага се завъртяха към него. — Просто няма как другояче да е станало. Това, което го е накарало да обезумее, са двата взаимноотричащи се импулса — да срине Кулата и да се добере дотам преди теб, Роланд… за да се изкачи до върха й и да я унищожи… или да я управлява. Не съм сигурен дали изобщо се е опитал да я разбере някога — единственото, което иска, е да те изпревари и да отмъкне под носа ти това, към което се стремиш. Тези неща винаги са го интересували.
— Без съмнение би ти доставило удоволствие да разбереш, че той бълнуваше и проклинаше името ти в седмиците преди да строши безценните си играчки — каза Фиймало. — Как започна да се страхува от теб, доколкото може да се страхува.
— Не и на него — възрази Фумало. — Никакво удоволствие няма да изпита този тук. Той побеждава с не по-голяма охота, отколкото губи.
— Когато Червеният крал видя, че „Алгул Сиенто“ ще падне пред вас, той разбра, че останалите Лъчи ще се възстановят — рече Файмало. — И нещо повече! Че впоследствие двата оцелели Лъча отново ще създадат другите Лъчи, изграждайки ги километър по километър и колело по колело. А ако това се случи, значи и…
Стрелеца кимна. В очите му Сузана видя съвършено ново изражение — на приятна изненада. „Може би все пак знае как да побеждава“ — помисли си тя.
— Значи и онова, което се е променило, може да се върне в предишното си състояние — завърши Роланд. — Може би това се отнася за Средния свят и Вътрешния свят. — Той направи кратка пауза. — Или дори за Гилеад. Светлината. Бялото.
— Никакво „може би“ — каза Файмало. — Ка е колело и ако колелото не се счупи, то ще се върти вечно. Освен ако Пурпурният крал не стане или Властелин на Кулата, или неин Върховен Екзекутор, всичко ще се върне в прежното си състояние.
— Лудост — каза Фумало. — И то разрушителна лудост. Ала, разбира се, Големия Червен винаги е бил безумната страна на Ган. — Той се усмихна самодоволно на Сузана и подхвърли: — Ето това са фройдистки разсъждения на тема суперего, Черна птицо.
— И след като сферите бяха разрушени и дойде краят на кланетата… — опита се да продължи Фиймало.
— Ето това искаме да разберете — прекъсна го левият двойник на Стивън Кинг. — Освен ако главите ви не са прекалено дебели, за да зацепят за кво става дума.
— И след като приключи с всичко това, той се самоуби — обади се Файмало и двамата му двойници мигом се обърнаха към него, сякаш не можеха да постъпят другояче.
— С лъжица ли го направи? — попита Роланд. — Защото така твърдеше пророчеството, с което аз и приятелите ми израснахме. Помня, че бяха някакви безсмислени стихове.
— Точно така — рече Файмало. — Мислех си, че е прерязал гърлото си с нея, защото ръбът на вдлъбнатата й част беше заострен (също като на някои чинии, ако ме разбирате — ка е като колело и винаги идва там, откъдето е започнала), но се оказа, че всъщност я е глътнал. Глътнал я е, можете ли да си представите? Огромно количество кръв се изля от устата му. Порой от кръв! Сетне той възседна най-големия си сив кон — нарича го Ние заради страната на сънищата — и го пришпори на югоизток към бялата шир на Емпатика само с една малка торбичка, закачена на седлото му! — Той се усмихна. — Тук имаше изобилни запаси от храна, ала той нямаше нужда от тях, нали разбирате? Изгубения вече не се храни.
— Почакай малко — намеси се Сузана, като вдигна ръце под формата на буквата „Т“ (бе заимствала този жест от Еди, макар че не си даваше сметка за това). — Ако е глътнал заострена лъжица и се е изпонарязал целия отвътре, да не говорим, че се е задушил…
— Май на Черната птица започна да й просветва! — възкликна Фумало и размаха ръце към небето.
— … тогава как изобщо може да прави каквото и да е?
— Изгубения не може да умре — рече Фиймало с безизразен глас, сякаш обясняваше нещо, очевидно и за тригодишно дете. — А вие…
— Нещастни мухлъовци такива… — успя да вмъкне злобничко съседът му отляво.
— … не можете да убиете човек, който вече е умрял — завърши Файмало. — Някога твоите револвери можеха да го усмъртят веднъж завинаги, Роланд…
Стрелеца отново кимна.
— Предавани от баща на син, с цеви, изработени от стоманата на великия меч на Артур Елд — Екскалибур. Да, това също бе част от пророчеството. Той със сигурност го е знаел.
— … но сега е неуязвим за тях. Изгубения вече е отвъд силите им. Той е немъртвец.
— Имаме основания да смятаме, че е затворен на един от балконите на Кулата — каза Роланд. — Немъртвец или не, Пурпурният крал няма как да се изкачи до върха, без някакъв сигул па Елд. След като познава толкова добре пророчествата, би трябвало да знае и това.
Файмало се ухили зловещо.
— Да, но както Хораций е удържал моста94 в една история от света на Сузана, тъй и Изгубения — или Пурпурният крал — в момента държи Кулата. Успял е да се промъкне вътре, ала не може да се изкачи до върха. Това е вярно, но е вярно и друго — докато той държи Тъмната кула, вие не можете да проникнете вътре.
— Май Червеният дъртофелник не е съвсем изкукуригал — отбеляза Фиймало.
— Абе, яко му хлопа льо кратун, мен ако питаш! — добави Фумало и почука с пръст по слепоочието си, след което избухна в смях.
— Ала ако искате да продължите — каза Файмало, — ще трябва да му донесете сигулите на Елд, от които се нуждае, за да получи власт над това, на което сега е пленник.
— Първо ще трябва да ми ги отнеме със сила — каза Стрелеца. — Да ни ги отнеме. — Тонът му бе абсолютно спокоен, сякаш коментираше времето.
— Така е — съгласи се Файмало, — но помисли малко, Роланд. Ти не можеш да го убиеш с тях, ала е напълно възможно той да ги измъкне от теб, защото умът му е коварен, а ръцете му са дълги. И ако успее да стори това… Представете си един мъртъв и обезумял крал, застанал на върха на Тъмната кула с револверите, изработени от меча на Артур Елд! Той ще може да властва над нея, но си мисля, че като вземем предвид безумието му, по-скоро ще избере да я срине. И вече нищо няма да му попречи да направи това, без значение дали Лъчите я крепят или не.
Файмало ги изгледа мрачно от мястото си в далечния край на моста.
— И тогава — рече той — всичко ще потъне в мрак.
ЧЕТИРИ
По време на продължителната тишина, която се възцари между тях, всички присъстващи се замислиха над тези думи. После Фиймало каза с такъв тон, сякаш се извиняваше:
— Навярно цената няма да е толкова висока, ако вземем предвид само този свят, който наричаме Ключовия свят на Кулата, тъй като Тъмната кула съществува тук не като роза (както в повечето светове), не като безсмъртен тигър (както е в някои светове) и не като бродещо мечо-куче (както е в поне един свят)…
— Това хибрид между куче и мечка ли е? — попита изумено Сузана.
— Лейди, имаш въображение колкото една загоряла тенджера — презрително каза Фумало.
Фиймало обаче не им обърна никакво внимание.
— В този свят Кулата е самата себе си. В света, където ти, Роланд, си бил напоследък, повечето видове не са се изродили и животът е добър. Все още има енергия и надежда. Би ли рискувал да разрушиш този свят, както и другите, които сай Кинг е докоснал с въображението си и чиято същина е извлякъл? Защото не той ги е създал, както навярно знаеш. Можеш да надникнеш в утробата на Ган, ала това не те прави Ган, макар че много творци си въобразяват точно това. Би ли рискувал?
— Само питаме; изобщо не се опитваме да те убедим — рече Файмало. — Истината е проста, Стрелецо — твоята мисия вече е единствено твоя мисия. След като преминеш отвъд този замък и навлезеш в Белите земи, ти и твоите приятели отивате отвъд ка. А всъщност няма особена нужда да правите това. Всичко, през което преминахте, бе необходимо, за да спасите Лъчите и по този начин да осигурите вечното съществуване на Кулата, оста, около която всички светове и целият живот се върти. Справихте се успешно с тази задача. Ако обърнете гръб на Кулата сега, мъртвият Пурпурен крал ще остане завинаги впримчен там, където се намира.
— Това ти го казваш — обади се Сузана с тон, който повече прилягаше на Фумало.
— Без значение дали думите ви са верни или не — каза Роланд, — възнамерявам да продължа. Защото съм се зарекъл.
— На кого си се зарекъл? — избухна Файмало. За пръв път, откакто бе застанал пред тях, той раздели дланите си и ги използва, за да отметне косата от челото си. Този незначителен жест изрази разочарованието му по достатъчно красноречив начин. — Защото няма никакво пророчество за подобен обет — мога да ти гарантирам това!
— Няма и да има — отвърна невъзмутимо Стрелеца. — Зарекъл съм се пред себе си и смятам да изпълня клетвата си.
— Този човек е побъркан като Изгубения Червен — отбеляза Фумало, явно впечатлен от това.
— Добре — каза Файмало, въздъхна и отново преплете пръсти. — Направих всичко, което можах. — След което кимна на другите две трети от себе си, които го гледаха внимателно.
Двамата двойници на Стивън Кинг застанаха на едно коляно — Фиймало прегъна дясното, а Фумало — лявото. Сетне вдигнаха капаците на плетените кошове, които бяха донесли, и ги сложиха на земята. Това напомни на Сузана за момичетата от телевизионните състезания, които показват наградите на участниците.
В единия кош имаше изобилие от храна — печено пиле и свинско, телешки бутове и огромни парчета шунка. Тъмнокожата жена усети как стомахът й се разширява, сякаш искаше да погълне всичко това, и с неимоверни усилия на волята успя да потисне стенанието, надигащо се в гърлото й. Устата й преливаше от слюнка и тя вдигна ръка, за да се избърше. Тримата двойници на Кинг със сигурност знаеха как се чувства, ала поне можеше да ги лиши от удоволствието да гледат как сребристото доказателство за глада й се стича по устните и брадичката й. Ко излая силно, но не помръдна от мястото си до левия крак на своя дин.
Другият кош бе пълен с дрехи — най-отгоре се виждаха два дебели вълнени пуловера, един зелен и един червен. Коледни цветове.
— Има още и топло памучно бельо, боти с пухкава подплата и ръкавици — каза Фиймало. — В Емпатика е страшен студ по това време на годината, а на вас ви предстоят месеци път.
— В края на града ви оставихме и една лека алуминиева шейна — добави Файмало. — Можете да я натоварите на количката си, а след като достигнете до заснежените земи, да я използвате по предназначение.
— Сигурно се чудите защо правим всичко това, след като не одобряваме пътуването ви — каза Фиймало. — Истината е, че сме ви благодарни, задето останахме живи…
— Наистина си мислехме, че е свършено с нас — прекъсна го Фумало. — Както би казал Еди, „мачът е ясен“.
От тези думи също я заболя… но не толкова, колкото от вида на храната или дрехите… Как й се искаше да грабне един от тези пухкави пуловери и да го облече! Сигурно щеше да й стигне чак до средата на бедрата.
— Реших да поговоря с вас и да се опитам да ви разубедя — рече Файмало — единственият, който говореше за себе си в първо лице единствено число, отбеляза тъмнокожата жена. — И ако не успея, поне да ви дам провизиите, от които се нуждаете, за да продължите напред.
— Не можете да го убиете! — избухна Фумало. — Не разбираш ли това, дървена главо такава! Най-много да направите някоя прибързана глупост и да паднете в мъртвешките му ръце! Как можеш да си толкова загу…
— Стига! — прекъсна го Файмало с благ тон и левият двойник на Стивън Кинг веднага се усмири. — Той вече е взел решението си.
— Какво ще правите — попита Роланд, — след като ние продължим по пътя си?
Тримата вдигнаха едновременно рамене, след което Файмало — така нареченият „свръхаз“ на уфите — рече:
— Ще чакаме. Ще чакаме да видим дали матрицата на битието ще продължи да съществува или не. Междувременно ще се опитаме да почистим Le Casse и да да върнем предишния му блясък. Може отново да стане красив. С това според мен съвещанието ни приключи. Вземете даровете си заедно с нашите благодарности и най-добри пожелания.
— Дадени неохотно, ала нейсе — процеди Фумало и се усмихна. Усмивката му бе смущаваща и неочаквана.
Сузана беше готова да се втурне към кошовете. Колкото и да бе гладна за прясна храна (за прясно месо), всъщност пуловерите и топлото бельо я изкушаваха най-много. Въпреки че провизиите им вече се топяха (и най-вероятно щяха да се стопят окончателно, преди още да прекосят онова място, което уфите наричаха Емпатика), в луксозното такси на Хо Фат все още се намираха консерви с риба тон, печен боб и телешка яхния с царевица и те бяха сити. Студът обаче беше нетърпим. Той проникваше все по-надълбоко в тялото й, сякаш искаше да сграбчи сърцето й в ледените си пръсти.
Две неща я възпряха. Едното бе осъзнаването, че една-единствена стъпка напред щеше да унищожи и малкото, което бе останало от нейната воля; тя щеше да се юрне към средата на моста, да падне на колене пред този дълбок кош и да започне да рови вътре като хищна домакиня на годишната разпродажба на „Филене“95. След като направеше тази първа стъпка, нищо нямаше да я спре. А да загуби волята си нямаше да е най-лошото; така щеше да изгуби и самоуважението, което Одета Холмс се бе мъчила да си изгради през целия си живот въпреки пречките от страна на саботьора, който се криеше в съзнанието й.
Ала дори това нямаше да е достатъчно, за да я задържи на мястото й. Решаващ се оказа споменът за деня, когато бяха видели враната със зеленото водорасло в клюна. Враната, която правеше Грррааа-грррааа! вместо Гаа-гаа!. Да, онова в човката й беше само дяволска трева, ала не това бе важното — важното беше, че някъде наблизо растеше нещо живо. В този ден Роланд й бе казал да остави говоренето на него, както и още нещо — „преди победата идва изкушението“. Никога не бе предполагала, че най-голямото изкушение в живота й ще бъде един дебел вълнен пуловер, но…
Изведнъж тъмнокожата жена осъзна онова, което Стрелеца навярно бе разбрал ако не веднага, то малко след като тримата двойници на Стивън Кинг се бяха появили пред тях; цялата тази работа сериозно намирисваше. Не знаеше какво точно имаше в тези плетени кошове, ала дълбоко се съмняваше, че е храна и дрехи.
Тя внезапно се успокои.
— Е? — попита търпеливо Файмало. — Няма ли да дойдете и да вземете даровете, които съм ви приготвил? Трябва да дойдете, ако искате, защото аз не мога да се приближа повече — точно там, където стоят Фиймало и Фумало, минават смъртоносните ограждения на Краля. Вие можете да я преминете, но ние — не.
— Благодарим ти за любезността, сай, но се боя, че ще ти откажем — рече Роланд. — Имаме си храна, а дрехите ни чакат малко по-нататък, макар и още да са на гърбовете на дивеча, който ще си уловим. Пък и в интерес на истината не е чак толкова студено.
— Така е — съгласи се Сузана, усмихвайки се на трите еднакви — и еднакво озадачени — лица. — Хич даже.
— Ние продължаваме — заяви Стрелеца и се поклони още веднъж над подгънатия си крак.
— Казваме ви благодаря и ви желаем всичко добро — добави безногата жена и отново разпери въображаемите си поли.
Двамата стрелци се обърнаха и в същия миг Фиймало и Фумало, които продължаваха да стоят коленичили на един крак, бръкнаха в кошовете пред тях.
Сузана нямаше нужда от наставления какво да прави. Тя издърпа светкавично револвера от колана си и застреля този вляво — Фумало — в момента, в който той измъкваше някакво сребристо оръжие с дълга цев от плетения кош. От дулото му висеше нещо подобно на шал. Роланд също извади своя шестострел от кобура си и натисна спусъка с мълниеносна бързина. Враните над тях се разхвърчаха във въздуха, моментално затъмнявайки небето. Фиймало, който държеше друго от сребърните оръжия, се строполи бавно върху коша с храна — на лицето му бе изписано недоумяващо изражение, а в средата на челото му чернееше дупка от куршум.
ПЕТ
Файмало остана там, където се намираше — на другия край на моста. Дланите му продължаваха да бъдат сключени пред гърдите му, ала той вече не изглеждаше като Стивън Кинг. Лицето му беше жълтеникаво като на старец, който умира бавно и мъчително от някаква ужасна болест. Малкото коса, която му бе останала, бе сива и проскубана, а черепът му представляваше люспеста градина от екземи. Бузите, брадичката и челото му бяха осеяни с пъпки и циреи, от които течеше или гной, или кръв.
— Какво си ти всъщност? — попита Роланд.
— Човек, също като вас — отвърна примирено Файмало. — Рандо Тотфул96 беше името ми през годините, в които служех като министър-председател на Пурпурния крал. Някога обаче бях добрият стар Остин Корнуел от Ню Йорк. Не от Ключовия свят за мое съжаление, а от друг. По едно време управлявах Ниагарския парк, а преди това имах успешна кариера в областта на рекламата. Навярно ще ви е интересно да узнаете, че съм работил и за „Ноз-а-ла“, и за „Такуро Спирит“.
Ала Сузана не обърна никакво внимание на това странно и неочаквано резюме.
— Явно в крайна сметка не е обезглавил дясната си ръчичка — подхвърли тя. — Какви бяха тия трима стивънкинговци?
— Просто фалшебство — вдигна рамене старецът. — Ще ме убиете ли? Давайте. Единственото, което искам, е да го направите бързо. Не съм добре, както и сами виждате.
— Имаше ли нещо вярно в това, което ни каза? — попита безногата жена.
Старческите му очи я изгледаха с празно изумление.
— Всичко беше вярно — каза той и пристъпи напред по моста, където други двама старци — негови отдавнашни помощници, каза си Сузана — лежаха проснати на камъните. — Всичко, с изключение на една лъжа… и това. — При тези думи той срита кошовете, така че съдържанието им се изсипа навън.
Ужасена, тъмнокожата жена изкрещя. Ко мигновено застана пред нея, разперил късичките си крачка и навел ниско озъбената си муцуна.
— Всичко е наред — промълви тя с разтреперан глас. — Просто малко се… стреснах.
Плетеният кош, който изглеждаше пълен с най-различни печени меса, всъщност съдържаше разложени човешки крайници — опърлено прасе, както се оказа в крайна сметка, и то в ужасно състояние; плътта бе синьо-черна и гъмжеше от личинки.
Що се отнася до другия кош, там нямаше никакви дрехи. След като Файмало го прекатури, пътешествениците зърнаха лъскаво кълбо умиращи змии. Блещукащите им очи бяха помътнели, а раздвоените им езици се стрелкаха апатично напред-назад; някои дори бяха престанали да се движат.
— Щяхте да ги съживите мигновено, ако ги бяхте допрели до кожата си — каза Файмало с явно съжаление в гласа си.
— Не си очаквал, че това ще се случи, нали? — попита Роланд.
— Не — призна старецът и приседна на моста, въздишайки тежко. Една от змиите се опита да пропълзи в скута му, ала той я отблъсна назад с нетърпелив и същевременно небрежен жест. — Но ми беше заповядано да направя така.
Сузана се загледа в труповете на другите двама със смесица от любопитство и страх. Фиймало и Фумало — сега просто двама мъртви старци — се разлагаха с неестествена бързина; съсухрената им, подобна на пергамент кожа хлътваше към костите, а от зейналите пори сълзеше зловонна гной. Докато ги наблюдаваше, очните ябълки на Фиймало щръкнаха като двоен перископ, придавайки учуден вид на покойника. Част от змиите се загърчиха около разлагащите се трупове, а останалите се напъхаха в коша с личинките, търсейки по-топли местенца, където да се свият. Все пак процесът на разложение бе свързан с отделяне на определена топлина и Сузана си каза, че навярно и тя би се почувствала изкушена от гниещите меса, ако беше змия например.
— Ще ме убиете ли? — попита Файмало.
— Не — поклати глава Стрелеца, — защото задълженията ти не са привършили. Скоро ще имаш още един посетител.
Министър-председателят на Пурпурния крал погледна нагоре, а във воднистите му очи проблесна искрица интерес.
— Твоят син?
— Моят и на господаря ти. Ще му предадеш ли нещо от мен?
— Ако съм жив, можеш да разчиташ на това.
— Кажи му, че съм стар и хитър, докато той е само млад. Кажи му, че ако се откаже, може да поживее още известно време, ала ще трябва да се задоволи само с мечтите си за отмъщение… макар че не зная да съм му сторил нещо, заради което да ми отмъщава. И му кажи, че ако продължи по пътя си, ще го убия, както възнамерявам да убия и Червения му баща.
— Ти или слушаш и не чуваш, или чуваш и не щеш да възприемеш — каза Файмало. Сега, след като собствената му хитрост бе разкрита (уфът се оказа пенсиониран автор на реклами от Ню Йорк), той изглеждаше сломен и грохнал. — Не можеш да убиеш създание, което вече се е самоубило. Нито пък можеш да влезеш в Тъмната кула, защото има само един вход, а балконът, където е затворен Изгубения, е над него и осигурява идеална позиция за обстрел. Пурпурният крал има предостатъчно оръжия — само сничовете му са достатъчни да ви открият и да ви накълцат на парчета, преди да сте прекосили и половината поле с рози.
— Остави ние да се тревожим за това — отвърна Роланд и Сузана си каза, че думите му бяха съвсем на място; тя вече се тревожеше. — Що се отнася до теб, ще предадеш ли съобщението ми на Мордред, когато го видиш?
Файмало махна примирено.
— Не ми размахвай ръка, глупако — намръщи се Стрелеца. — Искам да го чуя от устата ти.
— Ще предам съобщението ти — рече министър-председателят, след което добави: — Ако го срещна и проведем съвещание.
— Ще го видиш — заключи Роланд. — Всичко добро, сай — добави и тъкмо понечи да се обърне, когато Сузана го хвана за лакътя. Той се спря.
— Закълни ми се, че всичко, което ни каза, беше вярно — обърна се тя към грозното създание, свило се на покрития с калдъръм мост. Враните се бяха поуспокоили и ги наблюдаваха със студените си очи от мостчетата и кулите. Тъмнокожата жена нямаше никаква представа какво възнамеряваше да докаже или да научи с този въпрос. Щеше ли да различи лъжите му? Навярно не. Въпреки това продължи да го притиска: — Закълни се в името на баща си и в лицето му!
Старецът вдигна дясната си ръка — дланта му бе обърната към тях и Сузана видя, че дори там кожата му не бе пощадена от кървящите язви.
— Заклевам се в името на Андрю Джон Корнуел от Тиога Спрингс, Ню Йорк. Както и в лицето му. Кралят на този замък наистина полудя и наистина унищожи магьосническите сфери, които се бяха озовали в ръцете му. Наистина застави прислужниците си да вземат отрова и наистина ги гледа, докато агонизираха. — Сетне посочи към коша с разложеното месо. — Откъде според теб се сдобих с тези неща, Черна птицо? От някоя месарница за канибали?
Безногата жена реши да не обръща внимание на сарказма му.
— Той наистина тръгна към Тъмната кула. Изгубения е като кучето от онази стара приказка, което хем не може да използва за нищо сламата, хем не иска да я даде на никого. Не ви излъгах даже и за съдържанието на кошовете — просто ви показах какво има вътре и ви оставих сами да направите изводи.
Циничната му усмивка породи у Сузана желанието да му каже, че Роланд бе предугадил ситуацията още от самото начало, но реши, че не си струва.
— Казах ви само една явна лъжа — каза някогашният Остин Корнуел. — Че са ме обезглавили.
— Доволна ли си, Сузана? — попита Роланд.
— Да — кимна тя, макар че не се чувстваше така. — Да вървим.
— Качвай се тогава в луксозното такси на Хо Фат и не му обръщай гръб, докато не го изгубим от поглед. Вече знаем колко е коварен.
— Не думай — въздъхна безногата жена и послуша заръката му.
— Дълъг живот и приятни нощи — извика Файмало от мястото, където си седеше, заобиколен от гърчещи се, умиращи змии. — Дано Исус Човека се грижи за вас и за целия ви клан. И дано проявите малко разум, преди да е станало прекалено късно, и да се откажете овреме от Тъмната кула!
ШЕСТ
Щом се върнаха до мястото, където се бяха отклонили от Пътя на Лъча, за да отидат до замъка на Пурпурния крал, Роланд спря за няколко минути, за да си починат. Беше се появил слаб ветрец и вимпелите потрепваха. Вече й се струваха стари и избелели. На мястото на плакатите на Никсън, Лодж, Кенеди и Джонсън се виждаха стари графити. Цялото фалшебство — доколкото Пурпурният крал бе способен на подобни неща — бе изчезнало.
„Долу маските, долу маските — помисли си уморено тъмнокожата жена. — Купонът бе страхотен, ала свърши… и Алената смърт се възцарява над всичко.“
Тя докосна пъпката до устата си и погледна върха на пръста си. Очакваше да види кръв или гной. За нейно облекчение нямаше нищо.
— Повярва ли на нещо от онова, което ни каза? — попита Сузана.
— Почти на всичко — отвърна Роланд.
— Значи е там. В Кулата.
— Не вътре в нея — уточни Стрелеца, — а е заклещен отвън. — Той се усмихна. — Има голяма разлика.
— Ако наистина е там, какво ще правим?
— Не зная.
— Смяташ ли, че ако се добере до револверите ти, ще може да влезе вътре и да се изкачи до върха?
— Да — отговори веднага мъжът.
— И какво ще сториш по въпроса?
— Няма да му позволя да ми ги отнеме — рече Роланд с такъв тон, сякаш това се разбираше от само себе си. Все забравяше колко буквално разсъждава нейният дин. За всичко.
— Мислиш си как да погодиш капан на Мордред в замъка.
— Да — призна Стрелеца, — но като се има предвид какво открихме тук и какво ни казаха, мисля, че по-добре ще е да продължим по пътя си. Виж.
Той извади часовника си и отвори капака. Отброяващата секундите стрелка продължаваше да описва самотните си окръжности. Скоростта й същата ли беше обаче? Тъмнокожата жена не знаеше със сигурност, ала не мислеше така. Тя повдигна вежди.
— През повечето време е наред — каза нейният дин, — ала не и през цялото. Мисля, че губи по една секунда на всеки шести или седми оборот, което означава между три и шест минути на ден.
— Това не е много.
— Не е — съгласи се Стрелеца и прибра часовника си, след което допълни: — но това е само началото. Нека Мордред прави, каквото си поиска. Тъмната кула се издига отвъд бялата шир и смятам скоро да я достигна.
Сузана разбираше прекрасно нетърпението му; надяваше се само това да не отслаби бдителността му. Станеше ли така, младостта и неопитността на Мордред Дисчейн повече нямаше да имат значение. Ако Роланд направеше грешка в критичния момент, нито тя, нито той, нито пък Ко щяха да зърнат някога тази Тъмна кула.
Мислите й бяха прекъснати от пърхане на множество криле над главите им, последвано от смразяващ човешки вик, който започна като вой и се превърна в писък. Въпреки че разстоянието заглуши силата му, по никакъв начин не успя да намали ужаса и болката, с които бе пропит този вопъл. Най-накрая той заглъхна.
— Министър-председателят на Пурпурния крал достигна полянката в края на пътя — рече Стрелеца.
Спътничката му погледна към замъка. Не можеше да види нищо друго освен червено-черните крепостни стени и внезапно се почувства благодарна за това.
„Мордред е гладен“ — помисли си тъмнокожата жена. Сърцето й биеше лудо и тя си даде сметка, че никога преди не се бе чувствала толкова изплашена — дори когато лежеше до Мия по време на раждането й или се лутаха в мрака под замъка Дискордия.
„Мордред е гладен… но сега ще засити глада си.“
СЕДЕМ
Старецът, който бе започнал живота си като Остин Корнуел и щеше да го завърши като Рандо Тотфул, седеше на края на моста. Враните чакаха търпеливо над главата му; навярно усещаха, че вълненията от днешния ден не са приключили. Не усещаше студ — навярно за това спомагаха както дебелото яке, с което бе облечен, така и глътката бренди, с което се бе подкрепил преди срещата с Роланд и черната му приятелка. Е… в интерес на истината това не бе съвсем вярно. Всъщност Брас и Компсън (известни като Фиймало и Фумало) бяха вкусили по глътка от най-доброто бренди на краля, а министър-председателят бе довършил последната една трета от бутилката.
Каквато и да беше причината, важното бе, че старецът заспа и дори идването на Мордред Червената пета не го събуди. Той си седеше, подпрял брадичка на гърдите си, а между стиснатите му устни се бе проточила сребриста слюнка — досущ като бебе, заспало във високото си столче. Птиците бяха окупирали всяко свободно местенце по первазите и мостчетата — замъкът не познаваше подобно стълпотворение от врани. Навярно щяха да отлетят при появата на младия принц, ако той самият не ги бе възпрял. Мордред погледна към тях, след което махна рязко с дясната си ръка, сви я в юмрук и го насочи надолу — „Чакайте“, гласеше този жест.
Синът на Пурпурния крал се спря в началото на моста и подуши въздуха. Миризмата на разложено месо бе достатъчно привлекателна, за да го доведе тук, макар да знаеше, че Роланд и Сузана са продължили по Пътя на Лъча. Нека си кретат с домашния си рунтавелко, мислеше си момчето. Още не му бе дошло времето да запуши дупката. После. По-късно неговото Бяло татенце щеше да свали гарда си — дори и само за миг — и щеше да падне в лапичките на Мордред.
За вечеря, надяваше се паяколакът, но за обяд или за закуска също не беше зле.
Когато го видяхме за последен път, той беше
(рожбо мила, отиди и малини набери)
бебе. Създанието, което стоеше пред портите на замъка на Пурпурния крал, изглеждаше като деветгодишно момче. Но не красиво момче — никой освен обезумялата му майка не би го нарекъл хубавичък. Това се дължеше не толкова на генетичното му наследство, колкото на обстоятелството, че буквално умираше от глад. Лицето под изтощената черна коса бе изпито. Плътта под пронизващо сините му очи бе тъмнолилава. Цялата му физиономия бе осеяна с язви и циреи. Също като пъпката до устата на Сузана те може би се дължаха на пътешествието му през отровените земи, ала без съмнение диетата му също бе допринесла за разцвета им. Той можеше да си вземе консерви с храна от Федик, ала изобщо не се бе сетил за това — както Стрелеца прекрасно знаеше, момчето тепърва усвояваше начините за оцеляване. Единственото нещо, което Мордред бе взел от контролно-пропускателния пункт, беше вехтото палто на един железничар и чифт що-годе запазени ботуши. Те наистина се бяха оказали добра находка, само дето почти се бяха разпаднали по време на изнурителния преход.
Ако беше човек — или някое по-обикновено създание, менящо формата си — досега сто пъти да бе умрял в Ужасните земи, без значение дали имаше палто и ботуши или не. Ала именно защото бе онова, което беше, той викаше при себе си враните, когато чувстваше нетърпим глад, и те нямаха никакъв избор, освен да се подчинят. Птиците имаха отвратителен вкус, а буболечките, които живееха под изгорелите (и все още радиоактивни) скали, бяха още по-гнусни, но въпреки това ги преглъщаше. Веднъж докосна съзнанието на една невестулка и я накара да дойде при него. Тя се оказа едно мършаво, окаяно създание (цяло чудо бе как още не бе умряла от глад), ала му се стори като най-вкусния стек на света след враните и буболечките. Мордред прие другия си облик и сграбчи зверчето в седмокраката си прегръдка, след което я засмука жадно, докато от нея не остана само топка проскубана козина. С удоволствие щеше да похапне още десетина представители на същия вид, ала за съжаление това бе единствената невестулка наблизо.
И ето че сега го чакаше цял кош с храна. Е, малко остаряла, но какво от това? Личинките също бяха доста хранителни. Разложените меса щяха да утолят глада му, докато се добере до заснежената шир на югоизток от замъка, където ще има предостатъчно дивеч.
Преди угощението обаче трябваше да си побъбри с този старец.
— Рандо — каза Мордред. — Рандо Тотфул.
Възрастният човек потръпна, смутолеви нещо и отвори очи. Вторачи се в измършавялото момче, застанало пред него, а на лицето му бе изписано пълно недоумение. После воднистите му очи се изпълниха със страх.
— Мордред, сине на Изгубения — рече той, опитвайки се да се усмихне. — Хайл, бъдещи кралю! — Помъчи се да сгъне колене и да се поклони, ала със закъснение осъзна, че седи на земята. Опита се да се изправи, но не успя и се килна назад. Момчето се усмихна, явно развеселено — преходът през Ужасните земи не бе особено богат на забавления, — а през това време министър-председателят на баща му най-накрая успя да стане на крака.
— Не виждам никакви мъртъвци освен двама старци, които изглеждат по-дърти дори от теб — отбеляза принцът, докато се оглеждаше наоколо. — Пукнат стрелец няма — бил той от късокракия или от дългокракия вид.
— Право думаш и ти казвам благодаря, сай, разбира се, че е така, ала мога да обясня всичко, и то ведна…
— О, почакай! — прекъсна го Мордред. — Задръж си обяснението, защото искам сам да отгатна! Може би стрелецът и жената са станали жертва на змиите — на дългите дебели змии, — и ти си ги преместил в замъка, за да запазиш труповете им?
— Милорд…
— Ако е така — продължи синът на Пурпурния крал, — в тази кошница трябва да е имало много змии, защото тук буквално гъмжи от тях. Някои дори похапват от вечерята ми. — Въпреки че разчленените, разлагащи се крайници в коша пак щяха да му послужат за вечеря — или поне за част от нея — Мордред хвърли укорителен поглед на стареца. — И тъй, искам да знам дали си преместил труповете на стрелците?
Страхът изчезна от лицето на възрастния мъж и отстъпи място на примирението. Това никак не се хареса на принца — даже може да се каже, че го разгневи. Това, което искаше да види на лицето на дъртия сай Тотфул, беше не страх или примирение, а надежда. Надежда, която да унищожи с един замах в мига, когато пожелае. Обликът му потрепна. За миг старецът зърна безформената чернота, която се таеше под човешкото му тяло, и множеството крака. Сетне тя изчезна и момчето отново се появи. Поне засега.
„Нека не издъхна с писъци — помисли си някогашният Остин Корнуел. — Дайте ми поне това, о, съществуващи богове. Нека не издъхна с писъци в обятията на това чудовище.“
— Ти знаеш какво се е случило тук, млади сай. И ти, и аз прекрасно го знаем. Защо не вземеш гозбата от онзи кош — заедно със змиите, ако ги харесваш — и не оставиш стареца да изживее последните трохички от живота, който му остава? Стори го заради баща си, ако не заради себе си. Служих му добре, дори и накрая. Можех просто да си остана в замъка и да ги оставя да продължат по пътя си, ала не го направих. Поне се опитах.
— Не си имал никакъв избор — отвърна Мордред от края на моста. Не знаеше дали това е вярно или не. Не го интересуваше. Мъртвата плът не бе нищо повече от хранителни вещества, които попълваха липсите в организма му. Ала живата плът и кръв, пропита с последното дихание на един човек… това бе нещо съвсем различно. Това бе истински деликатес! — Той остави ли някакво съобщение за мен?
— Да, сай, знаеш, че е така.
— Кажи ми.
— Защо просто не го изтръгнеш от съзнанието ми?
Зловещата мигновена промяна отново настъпи. За момент съществото, застанало пред Рандо Тотфул, не беше нито човек, нито паяк с момчешки размери, а ужасяващ хибрид между двете. Устата на стареца внезапно пресъхна, докато слюнката, протекла по брадичката му по време на дрямката му, продължи да блести. В следващия миг Мордред възвърна човешкия си облик под изпокъсаното железничарско палто.
— Защото ми доставя удоволствие да го чуя от провисналия ти плювалник, ето защо — рече той на сай Тотфул.
Възрастният човек облиза устните си.
— Добре; щом си рекъл. Каза, че той е стар и опитен, докато ти си само млад и нямаш никаква представа що е хитрост и лукавство. Каза, че ако не останеш там, където ти е мястото, ще търкулне главата от раменете ти. Каза още и че с удоволствие щял да я размаха пред балкона, където е заключен Червеният ти баща, за да можело да разгледа добре физиономията на сина си.
Това бе доста повече от онова, което Роланд всъщност беше казал (както знаем много добре, понеже бяхме там), и определено бе предостатъчно за Мордред.
Ала явно не се оказа достатъчно за министър-председателя. Навярно само преди десетина дни желанието му (което бе да накара момчето да го убие по най-бързия възможен начин) щеше да бъде изпълнено. Принцът обаче бързо бе съзрял и сега устоя на първоначалния си импулс да се хвърли към стареца и да го завлече в двора на бащиния си замък, където да откъсне главата му с един замах на назъбения си крайник.
Вместо това той само погледна към птиците — които вече наброяваха стотици — и те отвърнаха на погледа му, съсредоточени като ученици при строг преподавател. Момчето размаха ръце и посочи към стареца. Въздухът изведнъж се изпълни с оглушително пърхане на криле; министър-председателят на Пурпурния крал понечи да побегне, ала преди да е направил и една-единствена стъпка, враните го връхлетяха като черен облак. Той вдигна ръце, за да защити лицето си, докато те кацаха по главата и раменете му, придавайки му вид на плашило. Този инстинктивен жест не донесе никакъв резултат; още птици накацаха по ръцете му, докато те не се спуснаха надолу под натиска на непосилното тегло. Човките им щипеха и кълвяха лицето на възрастния човек, татуирайки кожата му с кървави точици.
— Не! — извика Мордред. — Запазете кожата за мен… но можете да изядете очите.
Точно тогава, когато лакомите врани изтръгнаха очите на Рандо Тотфул от потрепващите им гнезда, някогашният министър-председател нададе онзи вик, който Роланд и Сузана чуха, докато минаваха из покрайнините на селището. Тези птици, които не можеха да си намерят място за кацане, пърхаха пред него като огромни колибрита. Накрая го вдигнаха във въздуха и го понесоха към детето-паяк, което се бе приближило към средата на моста и стоеше приклекнало там. Ботушите и дебелото му яке останаха в далечния край на моста. Междувременно онова, което очакваше сай Тотфул, се изправи на задните си крака и размаха предните във въздуха, при което червеният белег на косматия му корем се открои в пълния си блясък — Дан-Тет, Малкият Червен крал, беше гладен за жива плът.
Немощният старец се носеше към съдбата си, сляп и пищящ, протегнал ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да му осигури някаква защита от кошмарното същество пред него. В следващия миг паякът сграбчи едната му ръка с предните си крайници, насочи я към отвратителната си паст и я схруска като захарна пръчка.
Вкусно!
ОСЕМ
Тази нощ, след като оставиха зад гърба си и последната от изкорубените, тесни и зловещи къщи, Роланд спря пред останките на някакво дребно стопанство, загледа се в порутената главна сграда и задуши трескаво въздуха.
— Какво има, Роланд? — попита го тъмнокожата жена.
— Усещаш ли мириса на дървото на това място, Сузана?
Тя подуши въздуха.
— Да… — рече, вдигайки рамене. — И какво от това?
Той се обърна към нея. На лицето му бе изписана усмивка.
— Щом усещаме миризмата му, значи можем да го изгорим.
Това се оказа вярно. Доста се поозориха, докато разпалят огъня — Роланд трябваше да приложи всичките си умения, придобити по време на дългите преходи, а Сузана изразходва половин кутия „Стърно“, — но накрая успяха. Безногата жена се разположи максимално близо до пламъците и се завърташе на равни интервали, за да стопли тялото си от всички страни. Потта изби първо по лицето и гърдите й, а после и по гърба й, доставяйки й неизмеримо удоволствие. Сузана бе забравила какво бе усещането да ти е топло и не спираше да хвърля дърва в огъня, който ставаше все по-буен и по-голям. Навярно животните, живеещи в тези земи, го възприемаха като метеорит, дошъл пламтящ от космическите простори и продължаващ да гори. Ко приседна до нея, наострил уши, и се загледа като хипнотизиран в огъня. Сузана очакваше Роланд всеки момент да възрази — да й каже да спре да разпалва проклетия огън и да го остави да доизгори, в името на баща й, — но не стана така. Той си седеше с разглобените револвери пред себе си, улисан в смазването на отделните части, а когато му стана прекалено горещо, се премести малко по-назад. Сянката му танцуваше потрепваща комала под сиянието на пламъците.
— Ще можеш ли да издържиш още една-две студени нощи? — проговори Стрелеца най-накрая.
Тя кимна.
— Щом се налага.
— Започнем ли веднъж да се изкачваме към белите земи, ще стане наистина студено — каза той. — Не мога да ти обещая, че ще палим огън през ден, но и не вярвам, че ще се наложи да прекараме повече от две поредни нощи без топлинка.
— Мислиш, че огънят ще подплаши дивеча, така ли?
Роланд кимна и започна да сглобява револверите си.
— Вдругиден ще има ли дивеч за ловуване?
— Да.
— Откъде знаеш?
Той се замисли, сетне поклати глава.
— Не мога да кажа, но… го зная.
— Можеш ли да го подушиш?
— Не.
— Да докоснеш съзнанието му?
— Не.
Тя реши да смени темата:
— Роланд, какво ще правим, ако Мордред реши да насъска птиците след нас?
Стрелеца се усмихна и посочи към пламъците. Под тях яркочервените въглени пращяха и пукаха досущ като драконов дъх.
— Няма да се приближат толкова близо до огъня.
— Ами утре?
— Утре ще бъдем толкова далеч от Le Casse Roi Russe, че дори Мордред няма да може да ги убеди да ни последват.
— Как можеш да си сигурен в това?
Нейният дин отново поклати глава, въпреки че знаеше отговора на този въпрос. Това, което знаеше, идеше от Кулата. Усещаше пулса на пробуждането й в главата си. Беше като зелен кълн, поникващ от сухо семенце. Ала все още бе прекалено рано да се каже така.
— Лягай си, Сузана — каза мъжът. — Почини си добре. Ще стоя буден до полунощ, а после ще те събудя.
— Значи ще стоим на стража, така ли?
Той кимна.
— Той дали ни наблюдава?
Роланд не беше сигурен, ала си мислеше, че отговорът на този въпрос най-вероятно бе положителен. Във въображението си виждаше едно кльощаво момче (с издут тумбак, защото бе похапнало добре), чието единствено облекло се състоеше от разпарцаливеното мръсно палто, което бе свалил от някой мъртвец. Едно кльощаво момче, легнало в някоя от тези къщи, най-вероятно на третия етаж, откъдето има хубав изглед. То седи до прозореца, притиснал колене до гърдите си за повечко топлинка, и белегът на хълбока му навярно го пробожда в кучешкия студ, докато гледа лумналите пламъци на техния огън, за който ужасно им завижда. Другото нещо, за което им завижда, е обстоятелството, че неговата полумайка и Белият му баща, които седят с гръб към него, в момента са заедно, докато той е съвсем сам.
— Най-вероятно — отвърна нейният дин.
Сузана се излегна на земята и вече възнамеряваше да поспи, когато внезапно докосна раничката до устата си и рече:
— Това не е пъпка, Роланд.
— Защо мислиш така? — повдигна вежди той, гледайки я изпитателно.
— Имах една приятелка в колежа, която страдаше от същото нещо — продължи безногата жена. — Раничката й кървеше, после спираше, накрая потъмняваше и започваше да кърви още повече. Когато тя отиде на лекар — при един специален лекар, наречен „дерматолог“ — той й каза, че има ангиома. Кръвен тумор. Накрая докторът й би инжекция с новокаин и го изряза със скалпел. Добре че отиде да се прегледа, защото всеки следващ ден това нещо пускало корените си все по-дълбоко и по-дълбоко в нея. Накрая, каза й лекарят, щяло да засегне и синусите й.
Роланд я слушаше безмълвно. Терминът, който бе използвала, се запечата в съзнанието му — „кръвен тумор“. Помисли си, че описва по перфектен начин Пурпурния крал, както и сина му Мордред.
— Ама ний ня’аме новокаин, муце — каза Дета Уокър, — и прекрасно знам, че ня’а и да си намерим скоро. Кат му дойде времето обаче, искам да земеш големия си нож и да изрежеш таа гадост от мен. И искам да го напрайш по-бързо, отколкото шибаният рунтавелник фаща муха във въздуха. Збийш ли? Зацепи ли хавата?
— Да. Сега се отпусни и си почини.
Тя послуша съвета му. Пет минути след като заспа, Дета Уокър отвори очи и
(наблюдавам те, бяло момченце)
го стрелна със злобния си поглед. Стрелеца й кимна и жената ги затвори само за да ги отвори отново след минута-две. Този път обаче това бяха очите на Сузана и когато клепките й се спуснаха, спътницата му най-накрая заспа.
Той бе обещал да я събуди в полунощ, ала реши да я остави да поспи два часа повече, съзнавайки, че топлината на огъня наистина действа отмарящо на тялото й — поне за една нощ. Когато новият му часовник каза, че е един часът, той най-накрая почувства, че преследвачът им е отвърнал взор от тях. Мордред бе изгубил битката със съня, подобно на безброй деца преди него, и в момента спеше с притиснати към гърдите си колене, увит в парцаливото си палто — едно самотно и нежелано дете, сам-самичко в запустяла, изкорубена къща.
„Дали устните му, пропити с кръвта на сай Тотфул, се бърчат и потрепват в съня му, жадувайки за гърдата, която познаха само веднъж, и за млякото, което никога не вкусиха?“
Стрелеца не знаеше и не искаше да знае. В момента бе доволен от това, че е буден в този мъртвешки час и хвърля от време на време по някое дърво в догарящите пламъци. Беше му пределно ясно, че огънят няма да издържи дълго. Дървата бяха по-нови от онези, използвани при строежа на къщите, ала пак бяха много стари и времето ги бе превърнало в камък.
Утре щяха да видят истински дървета. Първите дървета, откакто бяха напуснали Кала Брин Стърджис, като изключим растящите под изкуственото слънце на „Алгул Сиенто“ и онези от света на Стивън Кинг. Междувременно мракът се сгъстяваше. Вятърът виеше, развявайки косата на Роланд около слепоочията, пропит с едва доловимия, приятен мирис на сняг. Стрелеца отметна глава назад и се загледа в черния циферблат на звездите над главата му, всяка от които отмерваше времето, следвайки загадъчната си орбита.
ЕДНО
Оставаше им повече от километър до замъка, когато зърнаха плакатите и вимпелите по стените на сградите. Те се състояха от червени, бели и сини ленти и напомниха на Сузана за знамената от парадите по случай Деня на загиналите във войните и Четвърти юли. Сега обаче на фасадите на тези схлупени къщурки и отдавна затворените, изпразнени до шушка магазинчета подобна украса изглеждаше като руж по бузите на разложен труп.
Лицата от плакатите също й бяха познати. Ричард Никсън и Хенри Кабът Лодж89, показващи знака на победата, с ослепителни усмивки на продавачи на коли на лицата си, а под снимката им пишеше „НИКСЪН / ЛОДЖ, ЗАЩОТО РАБОТАТА НЕ Е СВЪРШЕНА“. Джон Кенеди и Линдън Джонсън стояха един до друг, прегърнати през рамо, вдигнали свободните си ръце, а под краката им се четеше дръзкото заявление „СТОИМ НА РЪБА НА ЕДНА НОВА ГРАНИЦА90“.
— Имаш ли представа кой е спечелил? — попита Роланд. Сузана, която седеше в луксозното такси на Хо Фат и попиваше с очи всичко наоколо (и си мечтаеше за пуловер; дори и лека жилетка би й свършила чудесна работа, за Бога), каза:
— О, да. Кенеди, естествено.
— Той ли стана ваш дин?
— Дин на целите Съединени щати. А когато го застреляха, Джонсън пое работата му.
— Застреляха? — Стрелеца бе заинтригуван. — Истина ли казваш?
— Да. Беше убит от засада от един страхливец на име Осуалд.
— Съединените щати ли бяха най-могъщата държава в твоя свят?
— Ами, когато ме сграбчи за яката и ме издърпа в Средния свят, Русия беше най-големият ни съперник, но по принцип да.
— И хората от твоята страна избират сами своя дин, така ли? — продължаваше да разпитва Роланд. — Той не наследява трона по бащинство?
— Да — отвърна Сузана с известна загриженост. Почти очакваше Стрелеца да направи на пух и прах демократичната система. Или да й се присмее.
Ала вместо това той я изненада, като каза следното:
— Ако ми позволиш да цитирам Блейн Моно, това звучи доста добре.
— Направи ми услуга, Роланд, и не го цитирай. Нито сега, Нито когато и да било. Разбрахме ли се?
— Както кажеш — рече спътникът й, след което продължи без никаква пауза (ала с доста по-тих глас): — Дръж револвера ми в готовност, ако ти е угодно.
— Угодно ми е — отвърна също толкова тихо. Думите й прозвучаха като „уодномие“, защото тя почти не помръдна устни. Усещаше, че от сградите в тази част на Кралския друм (предимно дюкянчета и странноприемници, които сякаш бяха излезли от филмов декор за средновековно селище), ги наблюдават. Не знаеше дали става въпрос за хора, роботи или телевизионни камери, но го почувства още преди Роланд да потвърди страховете й. Трябваше само да погледне към Ко — главата на рунтавелкото се полюшваше напред-назад като махалото на часовника на дядо й, — за да разбере, че и той го усеща.
— А този Кенеди беше ли добър дин? — попита Стрелеца с обичайния си тон. Думите му увиснаха в тишината. Сузана внезапно осъзна нещо изключително приятно: за пръв път, откакто бяха напуснали Федик, не й беше студено, въпреки че се намираха съвсем близо до реката и въздухът бе влажен и вледеняващ. Бе съсредоточена до такава степен върху света около нея, че беше престанала да обръща внимание на студа. Поне засега.
— Ами, не всички смятаха така — вземи например този, който го застреля, — но според мен беше добър дин — рече. — Преди още да го изберат, казваше на хората, че има намерение да промени нещата. Вероятно по-малко от половината избиратели са повярвали в искреността му, защото повечето политици лъжат по същата причина, поради която маймуната се люлее на опашката си — защото го може. Веднага след като го избраха обаче, той започна да върши нещата, които беше обещал. Когато възникна голям проблем около едно място, наречено Куба91, той действа толкова храбро, че… добре де, да кажем, че за теб би било удоволствие да яздиш редом с него. Когато всички разбраха колко сериозни са били намеренията му, шибаните копелета наеха тази откачалка, която го застреля.
— Оз-уалт.
Тя кимна, без да го поправя, мислейки си, че всъщност нямаше какво да поправя. Оз-уалт. Оз. Всичко се бе завъртяло, нали?
— И този Джонсън е поел властта, когато Кенеди е загинал?
— Да.
— Как се справи той?
— Когато ме отмъкна, беше малко рано да кажа, но имам чувството, че беше стар и опитен играч. „Стар хитрец“, обичахме да казваме. Разбираш ли?
— Напълно — кимна нейният дин, след което добави: — Мисля, че пристигнахме, Сузана. — С тези думи той спря луксозното такси на Хо Фат и се загледа в Le Casse Roi Russe, стиснал ръкохватките на количката.
ДВЕ
Тук Кралският друм свършваше, преливайки в широк, застлан с калдъръм преден двор, който без съмнение навремето бе охраняван толкова старателно от стражите на Пурпурния крал, както гвардията на кралица Елизабет пазеше Бъкингамския дворец. Върху паважа бе нарисувано алено око, което почти не беше избледняло с течение на времето. То не се различаваше особено добре от земята, ала Сузана предполагаше, че от горните етажи на замъка изглежда съвсем другояче, доминирайки над всичко останало в североизточна посока.
„Сигурно тая проклета гадост е нарисувана във всички други точки на компаса“ — помисли си тъмнокожата жена.
Над този външен двор, опънато между две опустели стражеви кули, се виждаше знаме, на което пишеше (с червени, бели и сини букви) следното:
„ДОБРЕ ДОШЛИ, РОЛАНД И СУЗАНА!
(а също и Ко!)
ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ ДА СЕ ЗАБАВЛЯВАТЕ
В СВОБОДНИЯ СВЯТ!“
Замъкът отвъд вътрешния двор (и реката, която изпълняваше ролята на крепостен ров) всъщност бе изграден от тъмночервени каменни блокове, които с годините бяха придобили почти черен цвят. Кулите се удебеляваха по такъв начин в горната си част, сякаш отричаха законите на гравитацията; ако човек ги наблюдаваше по-дълго време, очите го заболяваха. Самият замък имаше строг вид и бе лишен от каквито и да е орнаменти, с изключение на окото, гравирано над арката на главния му вход. Две от мостчетата, свързващи отделните кули, бяха рухнали, обсипвайки вътрешния двор с множество каменни отломки, но шест други си стояха непокътнати, пресичайки се на различни нива по начин, който накара Сузана да си мисли за входовете и изходите на някоя пътна детелина. Също както и при къщите, вратите и прозорците бяха необичайно тесни. Дебели черни врани бяха накацали по первазите и мостчетата, взирайки се в пътешествениците с блестящите си очички.
Сузана се смъкна на земята, готова всеки миг да извади револвера на Роланд, който бе затъкнат в колана й, и пропълзя до своя дин, който се взираше в голямата порта от тяхната страна на рова. Тя бе отворена и зад нея се виждаше изгърбен каменен мост, простиращ се над реката, широка най-малко дванайсетина метра. Тъмните й води отделяха неприятна миризма и там, където се завихряха около назъбените черни скали, пяната бе жълтеникава вместо бяла.
— Какво ще правим сега? — попита безногата жена.
— За начало предлагам да чуем какво ще ни кажат тези хора — рече Стрелеца и посочи към портата в далечния край на покрития с калдъръм преден двор на замъка. Крилата й бяха разтворени и сега там се появиха двама мъже — съвсем нормални мъже, а не някакви високи и възслаби панаирджийски изроди, както бе очаквала. Когато прекосиха половината двор, зад тях изникна още един човек и забърза по петите им. Никой от тримата не беше въоръжен и щом първите двама наближиха моста, Сузана забеляза, че си приличат като еднояйчни близнаци. Този зад тях изглеждаше по същия начин — бял мъж, сравнително висок, с дълга черна коса. Значи тризнаци — двама за съвет и един за късмет, както се казваше. Бяха облечени с дънки и дебели якета, за които жената веднага им завидя. Първите двама носеха големи плетени кошове с кожени дръжки.
— Представи си ги с бради и очила и ще изглеждат досущ като Стивън Кинг, когато с Еди го видяхме за пръв път — каза тихо Роланд.
— Наистина ли? Сигурен ли си?
— Да. Помниш ли какво ти казах?
— Да оставя говоренето на теб.
— И другото — че преди победата идва изкушението. Запомни и това.
— Ще го запомня. Роланд, боиш ли се от тях?
— Мисля, че няма защо да се страхуваме от тези тримата. Ала бъди готова да стреляш.
— Не ми изглеждат въоръжени — рече тъмнокожата жена, но не биваше да забравя плетените кошове — вътре можеше да има какво ли не.
— Въпреки това бъди готова.
— Можеш да разчитащ на мен — отвърна му тя.
ТРИ
Шумът на речните води не можеше да заглуши тракането на ботушите на непознатите; те стигнаха до най-високата точка на моста и спряха там, оставяйки кошовете на земята. Третият мъж се спря в началото на моста, сключвайки благоприлично длани пред гърдите си. Сузана изведнъж долови аромата на печеното месо, което без съмнение се намираше в някой от кошовете. Определено не беше опърлено прасе. Миризмата й напомняше на смес от телешко и пилешко и бе божествена. Устата й започна да се пълни със слюнка.
— Хайл, Роланд от Гилеад! — изрече тържествено тъмнокосият мъж вдясно. — Хайл, Сузана от Ню Йорк! Хайл, Ко от Средния свят! Дълъг живот и приятни нощи!
— Единият е грозник, ала другите двама го задминават.
— Не му обръщайте внимание — каза десният двойник на Стивън Кинг.
— Не му обръщайте внимание! — подигравателно повтори другият, изкривявайки лицето си в грозна гримаса, която му придаде наистина смешен вид.
— Да ви се връща двойно! — каза Роланд, отговаряйки на по-учтивия от двамата. Той подгъна крак и се поклони небрежно, а Сузана направи реверанс според обичаите на Кала, разпервайки въображаемата си рокля. Ко приседна до левия крак на Стрелеца и се загледа съсредоточено в двамата двойници на моста.
— Ние сме уфи — каза десният мъж. — Знаеш ли какво е това, Роланд?
— Да — отвърна Стрелеца, след което се обърна към Сузана: — Това е стара дума за… всъщност древна. Той иска да каже, че са от онези същества, които могат да променят облика си. — Сетне добави шепнешком, за да не го чуят посрещачите им: — Съмнявам се, че това е вярно.
— Ала е така — обади се този вдясно.
— Лъжците съзират навсякъде лъжци — заключи онзи вляво и завъртя синьото си око по изключително циничен начин. Само едното. Тъмнокожата жена не беше виждала такова нещо.
Двойникът на Стивън Кинг зад тях продължаваше да стои безмълвен, сключил длани пред гърдите си.
— Можем да приемем каквато си форма искаме — продължи мъжът вдясно, — но имаме заповеди да изглеждаме като някого, когото познавате и на когото се доверявате.
— Ако си мислите, че се доверявам много на Стивън Кинг, жестоко се заблуждавате — изтъкна Роланд. — Той е непредвидим и досаден като козел, който ще ти изяде панталоните.
— Направихме най-доброто, на което сме способни — увери го десният двойник на писателя. — Можехме да приемем облика на Еди Дийн, ала сметнахме, че ще бъде прекалено болезнено за дамата.
— Имам чувството, че тая „дама“ е готова да се изчука и с въже, стига да го накара да остане изправено между краката й — отбеляза левият Стивън Кинг и се изхили.
— Абсолютно неуместно! — обади се най-накрая мъжът със сключените длани. Говореше с благия тон на арбитър на училищен диспут. Сузана почти очакваше да накаже Кинг Мръсната уста, изпращайки го за пет минути в килията за изтезания. Изобщо нямаше да възрази — и без това забележките му й напомняха за Еди.
Роланд обаче не обърна никакво внимание на второстепенните действия, които се разиграваха на сцената.
— Може ли всеки от вас да приеме различна форма? — обърна се той към Кинг Благата уста. Безногата жена чу как спътникът й преглъща звучно, преди да зададе въпроса си, и си даде сметка, че не беше единствената, която се мъчеше да се сдържи пред неустоимия аромат на храната в кошовете. — Може ли например един от вас да бъде сай Кинг, другият — сай Кенеди, а третият — сай Никсън?
— Добър въпрос — рече Кинг Благата уста.
— Тъп въпрос — подметна двойникът на писателя вляво. — Няма нищо общо с темата. Ама и аз съм един! Има ли изобщо екшън герой, който да не страда от дефицит на интелект?
— Принц Хамлет от Дания — обади се Кинг Арбитъра зад тях.
— Но тъй като е единственият, който ми идва наум за момента, навярно се отнася за изключението, което само потвърждава правилото.
Мръсната уста и Благата уста се обърнаха към него. Когато се увериха, че спътникът им няма какво да добави, отново се завъртяха към Роланд и Сузана.
— Тъй като всъщност представляваме едно същество — започна Благата уста — и възможностите ни са ограничени, отговорът е отрицателен. И тримата можем да сме Кенеди или Никсън, но…
— „Мармалад вчера, мармалад утре, но никога — мармалад днес92“ — заключи Сузана. Нямаше никаква представа защо се сети точно за това (още по-малко пък защо реши да го каже на глас), ала Кинг Арбитъра възкликна:
— Именно! — и й кимна почтително с глава.
— Да караме по-бързо! — процеди двойникът на Кинг отляво.
— Не мога да гледам тези предатели на Властелина на Аленото, без да повърна!
— Добре — каза спътникът му. — Макар че да ги наричаш „предатели“, ми се струва малко нечестно, особено ако прибавим и ка към уравнението. Понеже имената, с които сме се кръстили, ще бъдат непроизносими за вас…
— Като съперника на Супермен — господин Мксизптлък — подметна Мръсната уста.
— … можете да използвате онези, с които ни наричаше Изгубения (когото вие назовавате Пурпурния крал). Аз съм егото или азът, грубо казано, и съм Фиймало. Този до мен е Фумало. Той е нашето „то“ или подсъзнанието…
— Значи този зад вас трябва да е Файмало — прекъсна го Сузана. — Той вашият свръхаз ли е?
— Ох, просто брилянтно! — възкликна Фумало. — Хващам се на бас, че можеш дори да кажеш „суперего“, така че да не се римува с „ебе го“. — Той се наведе напред и я дари с всезнаеща усмивка. — Нали така, късокрака черна птицо от Ню Йорк?
— Не му обръщайте внимание — каза Фиймало. — Винаги се е чувствал застрашен от жените.
— Може ли да се каже, че вие сте съзнанието, подсъзнанието и суперегото на Стивън Кинг? — попита Сузана.
— Какъв добър въпрос! — Фиймало беше очарован.
— Какъв тъп въпрос! — Фумало беше отвратен. — Майка ти и баща ти имали ли са деца, Черна птицо?
— По-добре не се захващайте с мен, защото ще изкарам на бял свят Дета Уокър и ще ви затворя устата — спокойно заяви тъмнокожата жена.
В този момент Кинг Арбитъра отново благоволи да се намеси:
— Нямам нищо общо със сай Кинг, освен това, че си присвоих някои негови физически характеристики, и то за кратко. Прекрасно съзнавам, че това е цялото време, което можете да ми отделите. Ни най-малко не се интересувам от каузата ви и нямам никакво намерение да си тръгвам оттук, за да ви помагам, ала същевременно си давам сметка, че вие двамата до голяма степен сте отговорни за напускането на Изгубения. Той ме превърна в затворник и се отнасяше с мен като с дворцов шут — че даже и по-зле, сякаш му бях дресирана маймунка, — ето защо изобщо не съжалявам, че се махна от замъка. Ще ви помогна, стига да мога — поне мъничко, — но в никакъв случай няма да тръгна с вас. Наговорих ви това, „за да си изясним нещата“, както навярно би казал вашият покоен приятел Еди Дийн.
Сузана се опита да остане невъзмутима при тези думи, ала не можа. Болеше.
Както и преди Фиймало и Фумало се бяха обърнали към Файмало, докато говореше. Сега отново се завъртяха към Роланд и Сузана.
— Искреността е най-добрата политика — изрече почтително Фиймало. — Сервантес.
— Лъжците просперират — отвърна му Фумало с цинична усмивка. — Анонимен източник.
— Имаше времена, когато Изгубения ни караше да се разделяме на петима или дори седмина, и то не заради нещо друго, а защото знаеше, че боли — сподели десният двойник на Стивън Кинг. — Нямаше как да избягаме от замъка, защото го бе обградил със смъртоносни заграждения.
— Мислехме си, че ще ни убие, преди да си тръгне — каза Фумало без следа от предишния си цинизъм. На лицето му бе изписано вглъбеното и замислено изражение на човек, който си припомня бедствие, от което се е измъкнал на косъм.
Фиймало:
— Той наистина уби страшно много хора. Обезглави министър-председателя.
Фумало:
— Който страдаше от сифилис в напреднал стадий и изобщо не разбра какво се случва с него. Едно прасе в кланицата има по-голяма представа за това, което ще му се случи.
Фиймало:
— Накара целия кухненския персонал и всички прислужнички да се строят пред него…
Фумало:
— А те му бяха предани до смърт — всички, без изключение…
Фиймало:
— И ги накара да изгълтат отровата, която им даде. Можеше да ги убие и докато спят, ако толкова искаше смъртта им…
Фумало:
— Ала явно това не му е било достатъчно.
Фиймало:
— Отрова за плъхове. Те се давеха с големите кафяви парчета и умираха в гърчове пред него, докато той седеше на трона си…
Фумало:
— Който е направен от черепи, ако не знаете…
Фиймало:
— Просто си седеше там, подпрял лакът на коляното си и брадичка на юмрука си — като човек, потънал дълбоко в мислите си, който се мъчи да открие квадратурата на кръга или най-голямото просто число93 — и ги гледаше как се гърчат и повръщат на пода в Залата за аудиенции.
Фумало (с нескрито задоволство, от което на Сузана й се повдигна):
— Някои от тях умряха, докато молеха за вода. Явно Изгубения им беше дал отрова, от която човек доста ожаднява, хе-хе. А ние си мислехме, че сме следващите!
В този момент десният двойник на Стивън Кинг най-накрая се поддаде ако не на гнева, то поне на честолюбието си:
— Ако обичаш, ще ме оставиш ли аз да разкажа това, за да могат нашите гости най-накрая да решат дали да продължат по пътя си, или да се върнат обратно?
— Глей кви сме шефове само! — изсумтя Фумало и млъкна. Над тях крепостните врани се размърдаха, без да ги изпускат от поглед. „Най-вероятно очакват да падне голямо угощение от онези, които останат на този мост“, помисли си Сузана.
— Той имаше шест от запазените магьоснически сфери — каза Фиймало. — И още докато бяхте в Кала Брин Стърджис, Изгубения съзря нещо в тях, което го накара окончателно да полудее. Не знаем със сигурност какво беше то, защото на нас не ни бе позволено да надзърнем, — ала предполагаме, че е ставало въпрос за успеха ви не само в Кала, но и за по-нататъшната ви победа — тази в „Алгул Сиенто“. Ако наистина е било така, лесно можете да си представите как плановете му да срине Кулата, като разруши Лъчите, са станали на пух и прах.
— Разбира се, че е било така — рече тихо Файмало и двамата стивънкинговци на моста веднага се завъртяха към него. — Просто няма как другояче да е станало. Това, което го е накарало да обезумее, са двата взаимноотричащи се импулса — да срине Кулата и да се добере дотам преди теб, Роланд… за да се изкачи до върха й и да я унищожи… или да я управлява. Не съм сигурен дали изобщо се е опитал да я разбере някога — единственото, което иска, е да те изпревари и да отмъкне под носа ти това, към което се стремиш. Тези неща винаги са го интересували.
— Без съмнение би ти доставило удоволствие да разбереш, че той бълнуваше и проклинаше името ти в седмиците преди да строши безценните си играчки — каза Фиймало. — Как започна да се страхува от теб, доколкото може да се страхува.
— Не и на него — възрази Фумало. — Никакво удоволствие няма да изпита този тук. Той побеждава с не по-голяма охота, отколкото губи.
— Когато Червеният крал видя, че „Алгул Сиенто“ ще падне пред вас, той разбра, че останалите Лъчи ще се възстановят — рече Файмало. — И нещо повече! Че впоследствие двата оцелели Лъча отново ще създадат другите Лъчи, изграждайки ги километър по километър и колело по колело. А ако това се случи, значи и…
Стрелеца кимна. В очите му Сузана видя съвършено ново изражение — на приятна изненада. „Може би все пак знае как да побеждава“ — помисли си тя.
— Значи и онова, което се е променило, може да се върне в предишното си състояние — завърши Роланд. — Може би това се отнася за Средния свят и Вътрешния свят. — Той направи кратка пауза. — Или дори за Гилеад. Светлината. Бялото.
— Никакво „може би“ — каза Файмало. — Ка е колело и ако колелото не се счупи, то ще се върти вечно. Освен ако Пурпурният крал не стане или Властелин на Кулата, или неин Върховен Екзекутор, всичко ще се върне в прежното си състояние.
— Лудост — каза Фумало. — И то разрушителна лудост. Ала, разбира се, Големия Червен винаги е бил безумната страна на Ган. — Той се усмихна самодоволно на Сузана и подхвърли: — Ето това са фройдистки разсъждения на тема суперего, Черна птицо.
— И след като сферите бяха разрушени и дойде краят на кланетата… — опита се да продължи Фиймало.
— Ето това искаме да разберете — прекъсна го левият двойник на Стивън Кинг. — Освен ако главите ви не са прекалено дебели, за да зацепят за кво става дума.
— И след като приключи с всичко това, той се самоуби — обади се Файмало и двамата му двойници мигом се обърнаха към него, сякаш не можеха да постъпят другояче.
— С лъжица ли го направи? — попита Роланд. — Защото така твърдеше пророчеството, с което аз и приятелите ми израснахме. Помня, че бяха някакви безсмислени стихове.
— Точно така — рече Файмало. — Мислех си, че е прерязал гърлото си с нея, защото ръбът на вдлъбнатата й част беше заострен (също като на някои чинии, ако ме разбирате — ка е като колело и винаги идва там, откъдето е започнала), но се оказа, че всъщност я е глътнал. Глътнал я е, можете ли да си представите? Огромно количество кръв се изля от устата му. Порой от кръв! Сетне той възседна най-големия си сив кон — нарича го Ние заради страната на сънищата — и го пришпори на югоизток към бялата шир на Емпатика само с една малка торбичка, закачена на седлото му! — Той се усмихна. — Тук имаше изобилни запаси от храна, ала той нямаше нужда от тях, нали разбирате? Изгубения вече не се храни.
— Почакай малко — намеси се Сузана, като вдигна ръце под формата на буквата „Т“ (бе заимствала този жест от Еди, макар че не си даваше сметка за това). — Ако е глътнал заострена лъжица и се е изпонарязал целия отвътре, да не говорим, че се е задушил…
— Май на Черната птица започна да й просветва! — възкликна Фумало и размаха ръце към небето.
— … тогава как изобщо може да прави каквото и да е?
— Изгубения не може да умре — рече Фиймало с безизразен глас, сякаш обясняваше нещо, очевидно и за тригодишно дете. — А вие…
— Нещастни мухлъовци такива… — успя да вмъкне злобничко съседът му отляво.
— … не можете да убиете човек, който вече е умрял — завърши Файмало. — Някога твоите револвери можеха да го усмъртят веднъж завинаги, Роланд…
Стрелеца отново кимна.
— Предавани от баща на син, с цеви, изработени от стоманата на великия меч на Артур Елд — Екскалибур. Да, това също бе част от пророчеството. Той със сигурност го е знаел.
— … но сега е неуязвим за тях. Изгубения вече е отвъд силите им. Той е немъртвец.
— Имаме основания да смятаме, че е затворен на един от балконите на Кулата — каза Роланд. — Немъртвец или не, Пурпурният крал няма как да се изкачи до върха, без някакъв сигул па Елд. След като познава толкова добре пророчествата, би трябвало да знае и това.
Файмало се ухили зловещо.
— Да, но както Хораций е удържал моста94 в една история от света на Сузана, тъй и Изгубения — или Пурпурният крал — в момента държи Кулата. Успял е да се промъкне вътре, ала не може да се изкачи до върха. Това е вярно, но е вярно и друго — докато той държи Тъмната кула, вие не можете да проникнете вътре.
— Май Червеният дъртофелник не е съвсем изкукуригал — отбеляза Фиймало.
— Абе, яко му хлопа льо кратун, мен ако питаш! — добави Фумало и почука с пръст по слепоочието си, след което избухна в смях.
— Ала ако искате да продължите — каза Файмало, — ще трябва да му донесете сигулите на Елд, от които се нуждае, за да получи власт над това, на което сега е пленник.
— Първо ще трябва да ми ги отнеме със сила — каза Стрелеца. — Да ни ги отнеме. — Тонът му бе абсолютно спокоен, сякаш коментираше времето.
— Така е — съгласи се Файмало, — но помисли малко, Роланд. Ти не можеш да го убиеш с тях, ала е напълно възможно той да ги измъкне от теб, защото умът му е коварен, а ръцете му са дълги. И ако успее да стори това… Представете си един мъртъв и обезумял крал, застанал на върха на Тъмната кула с револверите, изработени от меча на Артур Елд! Той ще може да властва над нея, но си мисля, че като вземем предвид безумието му, по-скоро ще избере да я срине. И вече нищо няма да му попречи да направи това, без значение дали Лъчите я крепят или не.
Файмало ги изгледа мрачно от мястото си в далечния край на моста.
— И тогава — рече той — всичко ще потъне в мрак.
ЧЕТИРИ
По време на продължителната тишина, която се възцари между тях, всички присъстващи се замислиха над тези думи. После Фиймало каза с такъв тон, сякаш се извиняваше:
— Навярно цената няма да е толкова висока, ако вземем предвид само този свят, който наричаме Ключовия свят на Кулата, тъй като Тъмната кула съществува тук не като роза (както в повечето светове), не като безсмъртен тигър (както е в някои светове) и не като бродещо мечо-куче (както е в поне един свят)…
— Това хибрид между куче и мечка ли е? — попита изумено Сузана.
— Лейди, имаш въображение колкото една загоряла тенджера — презрително каза Фумало.
Фиймало обаче не им обърна никакво внимание.
— В този свят Кулата е самата себе си. В света, където ти, Роланд, си бил напоследък, повечето видове не са се изродили и животът е добър. Все още има енергия и надежда. Би ли рискувал да разрушиш този свят, както и другите, които сай Кинг е докоснал с въображението си и чиято същина е извлякъл? Защото не той ги е създал, както навярно знаеш. Можеш да надникнеш в утробата на Ган, ала това не те прави Ган, макар че много творци си въобразяват точно това. Би ли рискувал?
— Само питаме; изобщо не се опитваме да те убедим — рече Файмало. — Истината е проста, Стрелецо — твоята мисия вече е единствено твоя мисия. След като преминеш отвъд този замък и навлезеш в Белите земи, ти и твоите приятели отивате отвъд ка. А всъщност няма особена нужда да правите това. Всичко, през което преминахте, бе необходимо, за да спасите Лъчите и по този начин да осигурите вечното съществуване на Кулата, оста, около която всички светове и целият живот се върти. Справихте се успешно с тази задача. Ако обърнете гръб на Кулата сега, мъртвият Пурпурен крал ще остане завинаги впримчен там, където се намира.
— Това ти го казваш — обади се Сузана с тон, който повече прилягаше на Фумало.
— Без значение дали думите ви са верни или не — каза Роланд, — възнамерявам да продължа. Защото съм се зарекъл.
— На кого си се зарекъл? — избухна Файмало. За пръв път, откакто бе застанал пред тях, той раздели дланите си и ги използва, за да отметне косата от челото си. Този незначителен жест изрази разочарованието му по достатъчно красноречив начин. — Защото няма никакво пророчество за подобен обет — мога да ти гарантирам това!
— Няма и да има — отвърна невъзмутимо Стрелеца. — Зарекъл съм се пред себе си и смятам да изпълня клетвата си.
— Този човек е побъркан като Изгубения Червен — отбеляза Фумало, явно впечатлен от това.
— Добре — каза Файмало, въздъхна и отново преплете пръсти. — Направих всичко, което можах. — След което кимна на другите две трети от себе си, които го гледаха внимателно.
Двамата двойници на Стивън Кинг застанаха на едно коляно — Фиймало прегъна дясното, а Фумало — лявото. Сетне вдигнаха капаците на плетените кошове, които бяха донесли, и ги сложиха на земята. Това напомни на Сузана за момичетата от телевизионните състезания, които показват наградите на участниците.
В единия кош имаше изобилие от храна — печено пиле и свинско, телешки бутове и огромни парчета шунка. Тъмнокожата жена усети как стомахът й се разширява, сякаш искаше да погълне всичко това, и с неимоверни усилия на волята успя да потисне стенанието, надигащо се в гърлото й. Устата й преливаше от слюнка и тя вдигна ръка, за да се избърше. Тримата двойници на Кинг със сигурност знаеха как се чувства, ала поне можеше да ги лиши от удоволствието да гледат как сребристото доказателство за глада й се стича по устните и брадичката й. Ко излая силно, но не помръдна от мястото си до левия крак на своя дин.
Другият кош бе пълен с дрехи — най-отгоре се виждаха два дебели вълнени пуловера, един зелен и един червен. Коледни цветове.
— Има още и топло памучно бельо, боти с пухкава подплата и ръкавици — каза Фиймало. — В Емпатика е страшен студ по това време на годината, а на вас ви предстоят месеци път.
— В края на града ви оставихме и една лека алуминиева шейна — добави Файмало. — Можете да я натоварите на количката си, а след като достигнете до заснежените земи, да я използвате по предназначение.
— Сигурно се чудите защо правим всичко това, след като не одобряваме пътуването ви — каза Фиймало. — Истината е, че сме ви благодарни, задето останахме живи…
— Наистина си мислехме, че е свършено с нас — прекъсна го Фумало. — Както би казал Еди, „мачът е ясен“.
От тези думи също я заболя… но не толкова, колкото от вида на храната или дрехите… Как й се искаше да грабне един от тези пухкави пуловери и да го облече! Сигурно щеше да й стигне чак до средата на бедрата.
— Реших да поговоря с вас и да се опитам да ви разубедя — рече Файмало — единственият, който говореше за себе си в първо лице единствено число, отбеляза тъмнокожата жена. — И ако не успея, поне да ви дам провизиите, от които се нуждаете, за да продължите напред.
— Не можете да го убиете! — избухна Фумало. — Не разбираш ли това, дървена главо такава! Най-много да направите някоя прибързана глупост и да паднете в мъртвешките му ръце! Как можеш да си толкова загу…
— Стига! — прекъсна го Файмало с благ тон и левият двойник на Стивън Кинг веднага се усмири. — Той вече е взел решението си.
— Какво ще правите — попита Роланд, — след като ние продължим по пътя си?
Тримата вдигнаха едновременно рамене, след което Файмало — така нареченият „свръхаз“ на уфите — рече:
— Ще чакаме. Ще чакаме да видим дали матрицата на битието ще продължи да съществува или не. Междувременно ще се опитаме да почистим Le Casse и да да върнем предишния му блясък. Може отново да стане красив. С това според мен съвещанието ни приключи. Вземете даровете си заедно с нашите благодарности и най-добри пожелания.
— Дадени неохотно, ала нейсе — процеди Фумало и се усмихна. Усмивката му бе смущаваща и неочаквана.
Сузана беше готова да се втурне към кошовете. Колкото и да бе гладна за прясна храна (за прясно месо), всъщност пуловерите и топлото бельо я изкушаваха най-много. Въпреки че провизиите им вече се топяха (и най-вероятно щяха да се стопят окончателно, преди още да прекосят онова място, което уфите наричаха Емпатика), в луксозното такси на Хо Фат все още се намираха консерви с риба тон, печен боб и телешка яхния с царевица и те бяха сити. Студът обаче беше нетърпим. Той проникваше все по-надълбоко в тялото й, сякаш искаше да сграбчи сърцето й в ледените си пръсти.
Две неща я възпряха. Едното бе осъзнаването, че една-единствена стъпка напред щеше да унищожи и малкото, което бе останало от нейната воля; тя щеше да се юрне към средата на моста, да падне на колене пред този дълбок кош и да започне да рови вътре като хищна домакиня на годишната разпродажба на „Филене“95. След като направеше тази първа стъпка, нищо нямаше да я спре. А да загуби волята си нямаше да е най-лошото; така щеше да изгуби и самоуважението, което Одета Холмс се бе мъчила да си изгради през целия си живот въпреки пречките от страна на саботьора, който се криеше в съзнанието й.
Ала дори това нямаше да е достатъчно, за да я задържи на мястото й. Решаващ се оказа споменът за деня, когато бяха видели враната със зеленото водорасло в клюна. Враната, която правеше Грррааа-грррааа! вместо Гаа-гаа!. Да, онова в човката й беше само дяволска трева, ала не това бе важното — важното беше, че някъде наблизо растеше нещо живо. В този ден Роланд й бе казал да остави говоренето на него, както и още нещо — „преди победата идва изкушението“. Никога не бе предполагала, че най-голямото изкушение в живота й ще бъде един дебел вълнен пуловер, но…
Изведнъж тъмнокожата жена осъзна онова, което Стрелеца навярно бе разбрал ако не веднага, то малко след като тримата двойници на Стивън Кинг се бяха появили пред тях; цялата тази работа сериозно намирисваше. Не знаеше какво точно имаше в тези плетени кошове, ала дълбоко се съмняваше, че е храна и дрехи.
Тя внезапно се успокои.
— Е? — попита търпеливо Файмало. — Няма ли да дойдете и да вземете даровете, които съм ви приготвил? Трябва да дойдете, ако искате, защото аз не мога да се приближа повече — точно там, където стоят Фиймало и Фумало, минават смъртоносните ограждения на Краля. Вие можете да я преминете, но ние — не.
— Благодарим ти за любезността, сай, но се боя, че ще ти откажем — рече Роланд. — Имаме си храна, а дрехите ни чакат малко по-нататък, макар и още да са на гърбовете на дивеча, който ще си уловим. Пък и в интерес на истината не е чак толкова студено.
— Така е — съгласи се Сузана, усмихвайки се на трите еднакви — и еднакво озадачени — лица. — Хич даже.
— Ние продължаваме — заяви Стрелеца и се поклони още веднъж над подгънатия си крак.
— Казваме ви благодаря и ви желаем всичко добро — добави безногата жена и отново разпери въображаемите си поли.
Двамата стрелци се обърнаха и в същия миг Фиймало и Фумало, които продължаваха да стоят коленичили на един крак, бръкнаха в кошовете пред тях.
Сузана нямаше нужда от наставления какво да прави. Тя издърпа светкавично револвера от колана си и застреля този вляво — Фумало — в момента, в който той измъкваше някакво сребристо оръжие с дълга цев от плетения кош. От дулото му висеше нещо подобно на шал. Роланд също извади своя шестострел от кобура си и натисна спусъка с мълниеносна бързина. Враните над тях се разхвърчаха във въздуха, моментално затъмнявайки небето. Фиймало, който държеше друго от сребърните оръжия, се строполи бавно върху коша с храна — на лицето му бе изписано недоумяващо изражение, а в средата на челото му чернееше дупка от куршум.
ПЕТ
Файмало остана там, където се намираше — на другия край на моста. Дланите му продължаваха да бъдат сключени пред гърдите му, ала той вече не изглеждаше като Стивън Кинг. Лицето му беше жълтеникаво като на старец, който умира бавно и мъчително от някаква ужасна болест. Малкото коса, която му бе останала, бе сива и проскубана, а черепът му представляваше люспеста градина от екземи. Бузите, брадичката и челото му бяха осеяни с пъпки и циреи, от които течеше или гной, или кръв.
— Какво си ти всъщност? — попита Роланд.
— Човек, също като вас — отвърна примирено Файмало. — Рандо Тотфул96 беше името ми през годините, в които служех като министър-председател на Пурпурния крал. Някога обаче бях добрият стар Остин Корнуел от Ню Йорк. Не от Ключовия свят за мое съжаление, а от друг. По едно време управлявах Ниагарския парк, а преди това имах успешна кариера в областта на рекламата. Навярно ще ви е интересно да узнаете, че съм работил и за „Ноз-а-ла“, и за „Такуро Спирит“.
Ала Сузана не обърна никакво внимание на това странно и неочаквано резюме.
— Явно в крайна сметка не е обезглавил дясната си ръчичка — подхвърли тя. — Какви бяха тия трима стивънкинговци?
— Просто фалшебство — вдигна рамене старецът. — Ще ме убиете ли? Давайте. Единственото, което искам, е да го направите бързо. Не съм добре, както и сами виждате.
— Имаше ли нещо вярно в това, което ни каза? — попита безногата жена.
Старческите му очи я изгледаха с празно изумление.
— Всичко беше вярно — каза той и пристъпи напред по моста, където други двама старци — негови отдавнашни помощници, каза си Сузана — лежаха проснати на камъните. — Всичко, с изключение на една лъжа… и това. — При тези думи той срита кошовете, така че съдържанието им се изсипа навън.
Ужасена, тъмнокожата жена изкрещя. Ко мигновено застана пред нея, разперил късичките си крачка и навел ниско озъбената си муцуна.
— Всичко е наред — промълви тя с разтреперан глас. — Просто малко се… стреснах.
Плетеният кош, който изглеждаше пълен с най-различни печени меса, всъщност съдържаше разложени човешки крайници — опърлено прасе, както се оказа в крайна сметка, и то в ужасно състояние; плътта бе синьо-черна и гъмжеше от личинки.
Що се отнася до другия кош, там нямаше никакви дрехи. След като Файмало го прекатури, пътешествениците зърнаха лъскаво кълбо умиращи змии. Блещукащите им очи бяха помътнели, а раздвоените им езици се стрелкаха апатично напред-назад; някои дори бяха престанали да се движат.
— Щяхте да ги съживите мигновено, ако ги бяхте допрели до кожата си — каза Файмало с явно съжаление в гласа си.
— Не си очаквал, че това ще се случи, нали? — попита Роланд.
— Не — призна старецът и приседна на моста, въздишайки тежко. Една от змиите се опита да пропълзи в скута му, ала той я отблъсна назад с нетърпелив и същевременно небрежен жест. — Но ми беше заповядано да направя така.
Сузана се загледа в труповете на другите двама със смесица от любопитство и страх. Фиймало и Фумало — сега просто двама мъртви старци — се разлагаха с неестествена бързина; съсухрената им, подобна на пергамент кожа хлътваше към костите, а от зейналите пори сълзеше зловонна гной. Докато ги наблюдаваше, очните ябълки на Фиймало щръкнаха като двоен перископ, придавайки учуден вид на покойника. Част от змиите се загърчиха около разлагащите се трупове, а останалите се напъхаха в коша с личинките, търсейки по-топли местенца, където да се свият. Все пак процесът на разложение бе свързан с отделяне на определена топлина и Сузана си каза, че навярно и тя би се почувствала изкушена от гниещите меса, ако беше змия например.
— Ще ме убиете ли? — попита Файмало.
— Не — поклати глава Стрелеца, — защото задълженията ти не са привършили. Скоро ще имаш още един посетител.
Министър-председателят на Пурпурния крал погледна нагоре, а във воднистите му очи проблесна искрица интерес.
— Твоят син?
— Моят и на господаря ти. Ще му предадеш ли нещо от мен?
— Ако съм жив, можеш да разчиташ на това.
— Кажи му, че съм стар и хитър, докато той е само млад. Кажи му, че ако се откаже, може да поживее още известно време, ала ще трябва да се задоволи само с мечтите си за отмъщение… макар че не зная да съм му сторил нещо, заради което да ми отмъщава. И му кажи, че ако продължи по пътя си, ще го убия, както възнамерявам да убия и Червения му баща.
— Ти или слушаш и не чуваш, или чуваш и не щеш да възприемеш — каза Файмало. Сега, след като собствената му хитрост бе разкрита (уфът се оказа пенсиониран автор на реклами от Ню Йорк), той изглеждаше сломен и грохнал. — Не можеш да убиеш създание, което вече се е самоубило. Нито пък можеш да влезеш в Тъмната кула, защото има само един вход, а балконът, където е затворен Изгубения, е над него и осигурява идеална позиция за обстрел. Пурпурният крал има предостатъчно оръжия — само сничовете му са достатъчни да ви открият и да ви накълцат на парчета, преди да сте прекосили и половината поле с рози.
— Остави ние да се тревожим за това — отвърна Роланд и Сузана си каза, че думите му бяха съвсем на място; тя вече се тревожеше. — Що се отнася до теб, ще предадеш ли съобщението ми на Мордред, когато го видиш?
Файмало махна примирено.
— Не ми размахвай ръка, глупако — намръщи се Стрелеца. — Искам да го чуя от устата ти.
— Ще предам съобщението ти — рече министър-председателят, след което добави: — Ако го срещна и проведем съвещание.
— Ще го видиш — заключи Роланд. — Всичко добро, сай — добави и тъкмо понечи да се обърне, когато Сузана го хвана за лакътя. Той се спря.
— Закълни ми се, че всичко, което ни каза, беше вярно — обърна се тя към грозното създание, свило се на покрития с калдъръм мост. Враните се бяха поуспокоили и ги наблюдаваха със студените си очи от мостчетата и кулите. Тъмнокожата жена нямаше никаква представа какво възнамеряваше да докаже или да научи с този въпрос. Щеше ли да различи лъжите му? Навярно не. Въпреки това продължи да го притиска: — Закълни се в името на баща си и в лицето му!
Старецът вдигна дясната си ръка — дланта му бе обърната към тях и Сузана видя, че дори там кожата му не бе пощадена от кървящите язви.
— Заклевам се в името на Андрю Джон Корнуел от Тиога Спрингс, Ню Йорк. Както и в лицето му. Кралят на този замък наистина полудя и наистина унищожи магьосническите сфери, които се бяха озовали в ръцете му. Наистина застави прислужниците си да вземат отрова и наистина ги гледа, докато агонизираха. — Сетне посочи към коша с разложеното месо. — Откъде според теб се сдобих с тези неща, Черна птицо? От някоя месарница за канибали?
Безногата жена реши да не обръща внимание на сарказма му.
— Той наистина тръгна към Тъмната кула. Изгубения е като кучето от онази стара приказка, което хем не може да използва за нищо сламата, хем не иска да я даде на никого. Не ви излъгах даже и за съдържанието на кошовете — просто ви показах какво има вътре и ви оставих сами да направите изводи.
Циничната му усмивка породи у Сузана желанието да му каже, че Роланд бе предугадил ситуацията още от самото начало, но реши, че не си струва.
— Казах ви само една явна лъжа — каза някогашният Остин Корнуел. — Че са ме обезглавили.
— Доволна ли си, Сузана? — попита Роланд.
— Да — кимна тя, макар че не се чувстваше така. — Да вървим.
— Качвай се тогава в луксозното такси на Хо Фат и не му обръщай гръб, докато не го изгубим от поглед. Вече знаем колко е коварен.
— Не думай — въздъхна безногата жена и послуша заръката му.
— Дълъг живот и приятни нощи — извика Файмало от мястото, където си седеше, заобиколен от гърчещи се, умиращи змии. — Дано Исус Човека се грижи за вас и за целия ви клан. И дано проявите малко разум, преди да е станало прекалено късно, и да се откажете овреме от Тъмната кула!
ШЕСТ
Щом се върнаха до мястото, където се бяха отклонили от Пътя на Лъча, за да отидат до замъка на Пурпурния крал, Роланд спря за няколко минути, за да си починат. Беше се появил слаб ветрец и вимпелите потрепваха. Вече й се струваха стари и избелели. На мястото на плакатите на Никсън, Лодж, Кенеди и Джонсън се виждаха стари графити. Цялото фалшебство — доколкото Пурпурният крал бе способен на подобни неща — бе изчезнало.
„Долу маските, долу маските — помисли си уморено тъмнокожата жена. — Купонът бе страхотен, ала свърши… и Алената смърт се възцарява над всичко.“
Тя докосна пъпката до устата си и погледна върха на пръста си. Очакваше да види кръв или гной. За нейно облекчение нямаше нищо.
— Повярва ли на нещо от онова, което ни каза? — попита Сузана.
— Почти на всичко — отвърна Роланд.
— Значи е там. В Кулата.
— Не вътре в нея — уточни Стрелеца, — а е заклещен отвън. — Той се усмихна. — Има голяма разлика.
— Ако наистина е там, какво ще правим?
— Не зная.
— Смяташ ли, че ако се добере до револверите ти, ще може да влезе вътре и да се изкачи до върха?
— Да — отговори веднага мъжът.
— И какво ще сториш по въпроса?
— Няма да му позволя да ми ги отнеме — рече Роланд с такъв тон, сякаш това се разбираше от само себе си. Все забравяше колко буквално разсъждава нейният дин. За всичко.
— Мислиш си как да погодиш капан на Мордред в замъка.
— Да — призна Стрелеца, — но като се има предвид какво открихме тук и какво ни казаха, мисля, че по-добре ще е да продължим по пътя си. Виж.
Той извади часовника си и отвори капака. Отброяващата секундите стрелка продължаваше да описва самотните си окръжности. Скоростта й същата ли беше обаче? Тъмнокожата жена не знаеше със сигурност, ала не мислеше така. Тя повдигна вежди.
— През повечето време е наред — каза нейният дин, — ала не и през цялото. Мисля, че губи по една секунда на всеки шести или седми оборот, което означава между три и шест минути на ден.
— Това не е много.
— Не е — съгласи се Стрелеца и прибра часовника си, след което допълни: — но това е само началото. Нека Мордред прави, каквото си поиска. Тъмната кула се издига отвъд бялата шир и смятам скоро да я достигна.
Сузана разбираше прекрасно нетърпението му; надяваше се само това да не отслаби бдителността му. Станеше ли така, младостта и неопитността на Мордред Дисчейн повече нямаше да имат значение. Ако Роланд направеше грешка в критичния момент, нито тя, нито той, нито пък Ко щяха да зърнат някога тази Тъмна кула.
Мислите й бяха прекъснати от пърхане на множество криле над главите им, последвано от смразяващ човешки вик, който започна като вой и се превърна в писък. Въпреки че разстоянието заглуши силата му, по никакъв начин не успя да намали ужаса и болката, с които бе пропит този вопъл. Най-накрая той заглъхна.
— Министър-председателят на Пурпурния крал достигна полянката в края на пътя — рече Стрелеца.
Спътничката му погледна към замъка. Не можеше да види нищо друго освен червено-черните крепостни стени и внезапно се почувства благодарна за това.
„Мордред е гладен“ — помисли си тъмнокожата жена. Сърцето й биеше лудо и тя си даде сметка, че никога преди не се бе чувствала толкова изплашена — дори когато лежеше до Мия по време на раждането й или се лутаха в мрака под замъка Дискордия.
„Мордред е гладен… но сега ще засити глада си.“
СЕДЕМ
Старецът, който бе започнал живота си като Остин Корнуел и щеше да го завърши като Рандо Тотфул, седеше на края на моста. Враните чакаха търпеливо над главата му; навярно усещаха, че вълненията от днешния ден не са приключили. Не усещаше студ — навярно за това спомагаха както дебелото яке, с което бе облечен, така и глътката бренди, с което се бе подкрепил преди срещата с Роланд и черната му приятелка. Е… в интерес на истината това не бе съвсем вярно. Всъщност Брас и Компсън (известни като Фиймало и Фумало) бяха вкусили по глътка от най-доброто бренди на краля, а министър-председателят бе довършил последната една трета от бутилката.
Каквато и да беше причината, важното бе, че старецът заспа и дори идването на Мордред Червената пета не го събуди. Той си седеше, подпрял брадичка на гърдите си, а между стиснатите му устни се бе проточила сребриста слюнка — досущ като бебе, заспало във високото си столче. Птиците бяха окупирали всяко свободно местенце по первазите и мостчетата — замъкът не познаваше подобно стълпотворение от врани. Навярно щяха да отлетят при появата на младия принц, ако той самият не ги бе възпрял. Мордред погледна към тях, след което махна рязко с дясната си ръка, сви я в юмрук и го насочи надолу — „Чакайте“, гласеше този жест.
Синът на Пурпурния крал се спря в началото на моста и подуши въздуха. Миризмата на разложено месо бе достатъчно привлекателна, за да го доведе тук, макар да знаеше, че Роланд и Сузана са продължили по Пътя на Лъча. Нека си кретат с домашния си рунтавелко, мислеше си момчето. Още не му бе дошло времето да запуши дупката. После. По-късно неговото Бяло татенце щеше да свали гарда си — дори и само за миг — и щеше да падне в лапичките на Мордред.
За вечеря, надяваше се паяколакът, но за обяд или за закуска също не беше зле.
Когато го видяхме за последен път, той беше
(рожбо мила, отиди и малини набери)
бебе. Създанието, което стоеше пред портите на замъка на Пурпурния крал, изглеждаше като деветгодишно момче. Но не красиво момче — никой освен обезумялата му майка не би го нарекъл хубавичък. Това се дължеше не толкова на генетичното му наследство, колкото на обстоятелството, че буквално умираше от глад. Лицето под изтощената черна коса бе изпито. Плътта под пронизващо сините му очи бе тъмнолилава. Цялата му физиономия бе осеяна с язви и циреи. Също като пъпката до устата на Сузана те може би се дължаха на пътешествието му през отровените земи, ала без съмнение диетата му също бе допринесла за разцвета им. Той можеше да си вземе консерви с храна от Федик, ала изобщо не се бе сетил за това — както Стрелеца прекрасно знаеше, момчето тепърва усвояваше начините за оцеляване. Единственото нещо, което Мордред бе взел от контролно-пропускателния пункт, беше вехтото палто на един железничар и чифт що-годе запазени ботуши. Те наистина се бяха оказали добра находка, само дето почти се бяха разпаднали по време на изнурителния преход.
Ако беше човек — или някое по-обикновено създание, менящо формата си — досега сто пъти да бе умрял в Ужасните земи, без значение дали имаше палто и ботуши или не. Ала именно защото бе онова, което беше, той викаше при себе си враните, когато чувстваше нетърпим глад, и те нямаха никакъв избор, освен да се подчинят. Птиците имаха отвратителен вкус, а буболечките, които живееха под изгорелите (и все още радиоактивни) скали, бяха още по-гнусни, но въпреки това ги преглъщаше. Веднъж докосна съзнанието на една невестулка и я накара да дойде при него. Тя се оказа едно мършаво, окаяно създание (цяло чудо бе как още не бе умряла от глад), ала му се стори като най-вкусния стек на света след враните и буболечките. Мордред прие другия си облик и сграбчи зверчето в седмокраката си прегръдка, след което я засмука жадно, докато от нея не остана само топка проскубана козина. С удоволствие щеше да похапне още десетина представители на същия вид, ала за съжаление това бе единствената невестулка наблизо.
И ето че сега го чакаше цял кош с храна. Е, малко остаряла, но какво от това? Личинките също бяха доста хранителни. Разложените меса щяха да утолят глада му, докато се добере до заснежената шир на югоизток от замъка, където ще има предостатъчно дивеч.
Преди угощението обаче трябваше да си побъбри с този старец.
— Рандо — каза Мордред. — Рандо Тотфул.
Възрастният човек потръпна, смутолеви нещо и отвори очи. Вторачи се в измършавялото момче, застанало пред него, а на лицето му бе изписано пълно недоумение. После воднистите му очи се изпълниха със страх.
— Мордред, сине на Изгубения — рече той, опитвайки се да се усмихне. — Хайл, бъдещи кралю! — Помъчи се да сгъне колене и да се поклони, ала със закъснение осъзна, че седи на земята. Опита се да се изправи, но не успя и се килна назад. Момчето се усмихна, явно развеселено — преходът през Ужасните земи не бе особено богат на забавления, — а през това време министър-председателят на баща му най-накрая успя да стане на крака.
— Не виждам никакви мъртъвци освен двама старци, които изглеждат по-дърти дори от теб — отбеляза принцът, докато се оглеждаше наоколо. — Пукнат стрелец няма — бил той от късокракия или от дългокракия вид.
— Право думаш и ти казвам благодаря, сай, разбира се, че е така, ала мога да обясня всичко, и то ведна…
— О, почакай! — прекъсна го Мордред. — Задръж си обяснението, защото искам сам да отгатна! Може би стрелецът и жената са станали жертва на змиите — на дългите дебели змии, — и ти си ги преместил в замъка, за да запазиш труповете им?
— Милорд…
— Ако е така — продължи синът на Пурпурния крал, — в тази кошница трябва да е имало много змии, защото тук буквално гъмжи от тях. Някои дори похапват от вечерята ми. — Въпреки че разчленените, разлагащи се крайници в коша пак щяха да му послужат за вечеря — или поне за част от нея — Мордред хвърли укорителен поглед на стареца. — И тъй, искам да знам дали си преместил труповете на стрелците?
Страхът изчезна от лицето на възрастния мъж и отстъпи място на примирението. Това никак не се хареса на принца — даже може да се каже, че го разгневи. Това, което искаше да види на лицето на дъртия сай Тотфул, беше не страх или примирение, а надежда. Надежда, която да унищожи с един замах в мига, когато пожелае. Обликът му потрепна. За миг старецът зърна безформената чернота, която се таеше под човешкото му тяло, и множеството крака. Сетне тя изчезна и момчето отново се появи. Поне засега.
„Нека не издъхна с писъци — помисли си някогашният Остин Корнуел. — Дайте ми поне това, о, съществуващи богове. Нека не издъхна с писъци в обятията на това чудовище.“
— Ти знаеш какво се е случило тук, млади сай. И ти, и аз прекрасно го знаем. Защо не вземеш гозбата от онзи кош — заедно със змиите, ако ги харесваш — и не оставиш стареца да изживее последните трохички от живота, който му остава? Стори го заради баща си, ако не заради себе си. Служих му добре, дори и накрая. Можех просто да си остана в замъка и да ги оставя да продължат по пътя си, ала не го направих. Поне се опитах.
— Не си имал никакъв избор — отвърна Мордред от края на моста. Не знаеше дали това е вярно или не. Не го интересуваше. Мъртвата плът не бе нищо повече от хранителни вещества, които попълваха липсите в организма му. Ала живата плът и кръв, пропита с последното дихание на един човек… това бе нещо съвсем различно. Това бе истински деликатес! — Той остави ли някакво съобщение за мен?
— Да, сай, знаеш, че е така.
— Кажи ми.
— Защо просто не го изтръгнеш от съзнанието ми?
Зловещата мигновена промяна отново настъпи. За момент съществото, застанало пред Рандо Тотфул, не беше нито човек, нито паяк с момчешки размери, а ужасяващ хибрид между двете. Устата на стареца внезапно пресъхна, докато слюнката, протекла по брадичката му по време на дрямката му, продължи да блести. В следващия миг Мордред възвърна човешкия си облик под изпокъсаното железничарско палто.
— Защото ми доставя удоволствие да го чуя от провисналия ти плювалник, ето защо — рече той на сай Тотфул.
Възрастният човек облиза устните си.
— Добре; щом си рекъл. Каза, че той е стар и опитен, докато ти си само млад и нямаш никаква представа що е хитрост и лукавство. Каза, че ако не останеш там, където ти е мястото, ще търкулне главата от раменете ти. Каза още и че с удоволствие щял да я размаха пред балкона, където е заключен Червеният ти баща, за да можело да разгледа добре физиономията на сина си.
Това бе доста повече от онова, което Роланд всъщност беше казал (както знаем много добре, понеже бяхме там), и определено бе предостатъчно за Мордред.
Ала явно не се оказа достатъчно за министър-председателя. Навярно само преди десетина дни желанието му (което бе да накара момчето да го убие по най-бързия възможен начин) щеше да бъде изпълнено. Принцът обаче бързо бе съзрял и сега устоя на първоначалния си импулс да се хвърли към стареца и да го завлече в двора на бащиния си замък, където да откъсне главата му с един замах на назъбения си крайник.
Вместо това той само погледна към птиците — които вече наброяваха стотици — и те отвърнаха на погледа му, съсредоточени като ученици при строг преподавател. Момчето размаха ръце и посочи към стареца. Въздухът изведнъж се изпълни с оглушително пърхане на криле; министър-председателят на Пурпурния крал понечи да побегне, ала преди да е направил и една-единствена стъпка, враните го връхлетяха като черен облак. Той вдигна ръце, за да защити лицето си, докато те кацаха по главата и раменете му, придавайки му вид на плашило. Този инстинктивен жест не донесе никакъв резултат; още птици накацаха по ръцете му, докато те не се спуснаха надолу под натиска на непосилното тегло. Човките им щипеха и кълвяха лицето на възрастния човек, татуирайки кожата му с кървави точици.
— Не! — извика Мордред. — Запазете кожата за мен… но можете да изядете очите.
Точно тогава, когато лакомите врани изтръгнаха очите на Рандо Тотфул от потрепващите им гнезда, някогашният министър-председател нададе онзи вик, който Роланд и Сузана чуха, докато минаваха из покрайнините на селището. Тези птици, които не можеха да си намерят място за кацане, пърхаха пред него като огромни колибрита. Накрая го вдигнаха във въздуха и го понесоха към детето-паяк, което се бе приближило към средата на моста и стоеше приклекнало там. Ботушите и дебелото му яке останаха в далечния край на моста. Междувременно онова, което очакваше сай Тотфул, се изправи на задните си крака и размаха предните във въздуха, при което червеният белег на косматия му корем се открои в пълния си блясък — Дан-Тет, Малкият Червен крал, беше гладен за жива плът.
Немощният старец се носеше към съдбата си, сляп и пищящ, протегнал ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да му осигури някаква защита от кошмарното същество пред него. В следващия миг паякът сграбчи едната му ръка с предните си крайници, насочи я към отвратителната си паст и я схруска като захарна пръчка.
Вкусно!
ОСЕМ
Тази нощ, след като оставиха зад гърба си и последната от изкорубените, тесни и зловещи къщи, Роланд спря пред останките на някакво дребно стопанство, загледа се в порутената главна сграда и задуши трескаво въздуха.
— Какво има, Роланд? — попита го тъмнокожата жена.
— Усещаш ли мириса на дървото на това място, Сузана?
Тя подуши въздуха.
— Да… — рече, вдигайки рамене. — И какво от това?
Той се обърна към нея. На лицето му бе изписана усмивка.
— Щом усещаме миризмата му, значи можем да го изгорим.
Това се оказа вярно. Доста се поозориха, докато разпалят огъня — Роланд трябваше да приложи всичките си умения, придобити по време на дългите преходи, а Сузана изразходва половин кутия „Стърно“, — но накрая успяха. Безногата жена се разположи максимално близо до пламъците и се завърташе на равни интервали, за да стопли тялото си от всички страни. Потта изби първо по лицето и гърдите й, а после и по гърба й, доставяйки й неизмеримо удоволствие. Сузана бе забравила какво бе усещането да ти е топло и не спираше да хвърля дърва в огъня, който ставаше все по-буен и по-голям. Навярно животните, живеещи в тези земи, го възприемаха като метеорит, дошъл пламтящ от космическите простори и продължаващ да гори. Ко приседна до нея, наострил уши, и се загледа като хипнотизиран в огъня. Сузана очакваше Роланд всеки момент да възрази — да й каже да спре да разпалва проклетия огън и да го остави да доизгори, в името на баща й, — но не стана така. Той си седеше с разглобените револвери пред себе си, улисан в смазването на отделните части, а когато му стана прекалено горещо, се премести малко по-назад. Сянката му танцуваше потрепваща комала под сиянието на пламъците.
— Ще можеш ли да издържиш още една-две студени нощи? — проговори Стрелеца най-накрая.
Тя кимна.
— Щом се налага.
— Започнем ли веднъж да се изкачваме към белите земи, ще стане наистина студено — каза той. — Не мога да ти обещая, че ще палим огън през ден, но и не вярвам, че ще се наложи да прекараме повече от две поредни нощи без топлинка.
— Мислиш, че огънят ще подплаши дивеча, така ли?
Роланд кимна и започна да сглобява револверите си.
— Вдругиден ще има ли дивеч за ловуване?
— Да.
— Откъде знаеш?
Той се замисли, сетне поклати глава.
— Не мога да кажа, но… го зная.
— Можеш ли да го подушиш?
— Не.
— Да докоснеш съзнанието му?
— Не.
Тя реши да смени темата:
— Роланд, какво ще правим, ако Мордред реши да насъска птиците след нас?
Стрелеца се усмихна и посочи към пламъците. Под тях яркочервените въглени пращяха и пукаха досущ като драконов дъх.
— Няма да се приближат толкова близо до огъня.
— Ами утре?
— Утре ще бъдем толкова далеч от Le Casse Roi Russe, че дори Мордред няма да може да ги убеди да ни последват.
— Как можеш да си сигурен в това?
Нейният дин отново поклати глава, въпреки че знаеше отговора на този въпрос. Това, което знаеше, идеше от Кулата. Усещаше пулса на пробуждането й в главата си. Беше като зелен кълн, поникващ от сухо семенце. Ала все още бе прекалено рано да се каже така.
— Лягай си, Сузана — каза мъжът. — Почини си добре. Ще стоя буден до полунощ, а после ще те събудя.
— Значи ще стоим на стража, така ли?
Той кимна.
— Той дали ни наблюдава?
Роланд не беше сигурен, ала си мислеше, че отговорът на този въпрос най-вероятно бе положителен. Във въображението си виждаше едно кльощаво момче (с издут тумбак, защото бе похапнало добре), чието единствено облекло се състоеше от разпарцаливеното мръсно палто, което бе свалил от някой мъртвец. Едно кльощаво момче, легнало в някоя от тези къщи, най-вероятно на третия етаж, откъдето има хубав изглед. То седи до прозореца, притиснал колене до гърдите си за повечко топлинка, и белегът на хълбока му навярно го пробожда в кучешкия студ, докато гледа лумналите пламъци на техния огън, за който ужасно им завижда. Другото нещо, за което им завижда, е обстоятелството, че неговата полумайка и Белият му баща, които седят с гръб към него, в момента са заедно, докато той е съвсем сам.
— Най-вероятно — отвърна нейният дин.
Сузана се излегна на земята и вече възнамеряваше да поспи, когато внезапно докосна раничката до устата си и рече:
— Това не е пъпка, Роланд.
— Защо мислиш така? — повдигна вежди той, гледайки я изпитателно.
— Имах една приятелка в колежа, която страдаше от същото нещо — продължи безногата жена. — Раничката й кървеше, после спираше, накрая потъмняваше и започваше да кърви още повече. Когато тя отиде на лекар — при един специален лекар, наречен „дерматолог“ — той й каза, че има ангиома. Кръвен тумор. Накрая докторът й би инжекция с новокаин и го изряза със скалпел. Добре че отиде да се прегледа, защото всеки следващ ден това нещо пускало корените си все по-дълбоко и по-дълбоко в нея. Накрая, каза й лекарят, щяло да засегне и синусите й.
Роланд я слушаше безмълвно. Терминът, който бе използвала, се запечата в съзнанието му — „кръвен тумор“. Помисли си, че описва по перфектен начин Пурпурния крал, както и сина му Мордред.
— Ама ний ня’аме новокаин, муце — каза Дета Уокър, — и прекрасно знам, че ня’а и да си намерим скоро. Кат му дойде времето обаче, искам да земеш големия си нож и да изрежеш таа гадост от мен. И искам да го напрайш по-бързо, отколкото шибаният рунтавелник фаща муха във въздуха. Збийш ли? Зацепи ли хавата?
— Да. Сега се отпусни и си почини.
Тя послуша съвета му. Пет минути след като заспа, Дета Уокър отвори очи и
(наблюдавам те, бяло момченце)
го стрелна със злобния си поглед. Стрелеца й кимна и жената ги затвори само за да ги отвори отново след минута-две. Този път обаче това бяха очите на Сузана и когато клепките й се спуснаха, спътницата му най-накрая заспа.
Той бе обещал да я събуди в полунощ, ала реши да я остави да поспи два часа повече, съзнавайки, че топлината на огъня наистина действа отмарящо на тялото й — поне за една нощ. Когато новият му часовник каза, че е един часът, той най-накрая почувства, че преследвачът им е отвърнал взор от тях. Мордред бе изгубил битката със съня, подобно на безброй деца преди него, и в момента спеше с притиснати към гърдите си колене, увит в парцаливото си палто — едно самотно и нежелано дете, сам-самичко в запустяла, изкорубена къща.
„Дали устните му, пропити с кръвта на сай Тотфул, се бърчат и потрепват в съня му, жадувайки за гърдата, която познаха само веднъж, и за млякото, което никога не вкусиха?“
Стрелеца не знаеше и не искаше да знае. В момента бе доволен от това, че е буден в този мъртвешки час и хвърля от време на време по някое дърво в догарящите пламъци. Беше му пределно ясно, че огънят няма да издържи дълго. Дървата бяха по-нови от онези, използвани при строежа на къщите, ала пак бяха много стари и времето ги бе превърнало в камък.
Утре щяха да видят истински дървета. Първите дървета, откакто бяха напуснали Кала Брин Стърджис, като изключим растящите под изкуственото слънце на „Алгул Сиенто“ и онези от света на Стивън Кинг. Междувременно мракът се сгъстяваше. Вятърът виеше, развявайки косата на Роланд около слепоочията, пропит с едва доловимия, приятен мирис на сняг. Стрелеца отметна глава назад и се загледа в черния циферблат на звездите над главата му, всяка от които отмерваше времето, следвайки загадъчната си орбита.
Четвърта глава
Кожи
ЕДНО
Наложи се да изкарат без огън три поредни нощи. Последната бе най-дълга — най-ужасните дванайсет часа от живота на Сузана. „По-зле ли се чувствам в сравнение с нощта, когато Еди умря? — запита се тя. — Нима искаш да кажеш, че да лежиш будна в някоя от онези стаи, съзнавайки, че никога вече няма да го видиш, не е било по-ужасно? Че миенето на лицето, ръцете и нозете му не е било по-ужасно? Че сега се чувстваш по-зле, отколкото когато го приготви за земята?“
Да. Това бе далеч по-зле. Мразеше се за това и никога нямаше да го признае пред някого, ала дълбокият, безкраен студ на тази последна нощ бе най-лошото нещо, което й се бе случвало. Тя започна да се бои от всеки повей на вятъра от земите на изток и на юг. Бе едновременно ужасяващо и безкрайно унизително да осъзнаеш колко лесно физическият дискомфорт може да те обсеби, разпространявайки се като отровен газ, покриващ цялото игрище. Мъка? Загуба? Какво означаваха тези неща пред напора на всепроникващия студ, който тръгваше от върховете на пръстите ти, пропълзяваше в шибания ти нос и се запътваше… накъде? Към мозъка ти, ако ти е угодно. И към сърцето ти. В ледената хватка на подобен студ мъката и загубата бяха само думи. Не, не бяха дори и това. Само звуци. Безсмислен брътвеж, докато седиш под звездите и очакваш утрото, което никога няма да настъпи.
Това, което влошаваше допълнително положението, бе обстоятелството, че вече бяха достигнали местата, които Роланд наричаше „подснежието“. Те представляваха низ от дълги, обрасли със зеленина склонове (по-голямата част от тревата беше бяла и безжизнена) и плитки котловини, прорязвани от пълни с лед поточета и самотни дървета, нарушаващи монотонния пейзаж. По-рано през деня Роланд й бе посочил няколко дупки в леда и бе казал, че са направени от елен; после насочи вниманието й и към купчинките изпражнения, които се виждаха тук-там. На дневната светлина подобни знаци бяха доста интересни, дори обнадеждаващи, ала сега, сред безкрайното море на нощта и неспирното тракане на зъбите й, нямаха никакво значение. Еди нямаше никакво значение. Джейк нямаше никакво значение. Тъмната кула нямаше никакво значение, нито пък огъня, който бяха запалили в покрайнините на селището около замъка. Сузана помнеше вида му, ала усещането за приятна топлина, разливаща се по тялото й, бе напълно изгубено. Също като човек, преминал отвъд границите на смъртта за миг-два и осенен от усещането за живота след смъртта, тя можеше единствено да каже, че е било прекрасно.
Роланд седеше до нея и я прегръщаше, а гърдите му се разтърсваха от време на време от пристъпи на суха кашлица. Тъмнокожата жена си каза, че навярно спътникът й се разболяваше, но това също не й оказа никакво въздействие. Единствено студът имаше власт над нея.
По едно време — малко след като зората започна да оцветява източната част на небосвода — зърна някакви оранжеви светлини, които танцуваха в далечината, отвъд мястото, където започваше снегът. Обърна се към Роланд и го попита дали има някаква идея какво представляват; не че се интересуваше чак толкова, но звученето на собствения й глас я увери, че не е мъртва. Поне засега.
— Мисля, че са таласъми.
— К-к-как-к-к-кво? — Зъбите й тракаха толкова силно, че едва говореше.
— Не зная как да ти го обясня — каза Стрелеца. — Пък и не съм сигурен дали изобщо има смисъл. Сама ще ги видиш, когато му дойде времето. А ако в момента се заслушаш, ще чуеш нещо доста по-интересно.
Отначало чу единствено въздишката на вятъра. Сетне тя отстъпи място на сухото шумолене на тревата, най-вероятно под нечии стъпки, последвано от някакво едва доловимо хрущене. Сузана знаеше на какво се дължи това — само копито, разчупващо леда, сковал поточето, можеше да издава този звук. Безногата жена знаеше и че до три-четири дни може да носи палто, направено от кожата на животното, което пиеше вода наблизо, ала това също нямаше никакво значение. Времето бе абсолютно безполезно, когато седиш буден в мрака, подложен на непрестанните атаки на хапещия студ.
И преди си бе въобразявала, че й е студено? Какъв майтап, нали?
— Ами Мордред? — попита тя. — Той там ли е — как смяташ?
— Да.
— Усеща ли студа като нас?
— Не зная.
— Не мога да издържам повече, Роланд — наистина не мога.
— Няма да ти се наложи — успокои я нейният дин. — След малко ще се зазори и очаквам, че утре вечер ще си накладем хубав огън. — Той се изкашля в юмрука си и отново я прегърна.
— Обещавам ти, че съвсем скоро ще се почувстваш по-добре, а междувременно поне сме заедно.
ДВЕ
На Мордред му бе не по-малко студено, а освен това беше съвсем сам.
Намираше се достатъчно близо, за да ги чуе; ако не думите им, то поне звука от гласовете им. Той потръпна неконтролируемо; бе натъпкал устата си с мъртва трева, защото се боеше, че Роланд ще чуе тракането на зъбите му. Палтото на железничаря се бе разпаднало на парчета и той го бе захвърлил още в покрайнините на селището около замъка; ръкавите издържаха още съвсем малко, преди да бъдат сполетени от същата участ — те останаха да гният покрай стария път, съпроводени от злобна ругатня. Добре, че ботушите все пак ставаха за нещо, след като ги омота с вървите, които бе изплел от дългите треви. Благодарение на тях те още се крепяха на краката му.
Мордред се замисли дали да не се преобрази в паяковидния си облик, знаейки, че по този начин щеше да намали въздействието на студа, ала краткият му живот бе обладан от призрака на глада и никога нямаше да престане да се бои от него, без значение с колко храна разполагаше. А боговете му бяха свидетели, че не беше много — три откъснати ръце, четири крака (два от които бяха частично изядени) и част от торс. Ако се преобразеше, щеше да омете тези оскъдни запаси за по-малко от час. И въпреки че наблизо имаше дивеч — той чу стъпките на елена също толкова ясно, както и Бялото си татенце, — принцът не бе изцяло уверен в способностите си на ловец.
Ето защо седеше, трепереше и се вслушваше в гласовете им, докато те не заглъхнаха. Навярно бяха заспали. Той също можеше да подремне мъничко. Единственото нещо, което не му позволяваше да се откаже и да се върне обратно, бе омразата, която изпитваше към тях. Това, че всеки от тях имаше другия, докато той си нямаше никого. Никого.
„Мордред е гладен — помисли си отчаяно. — На Мордред му е студено. И Мордред си няма никого. Мордред е сам-самичък.“
Момчето захапа китката си и засмука топлината, която извираше от нея. В кръвта усети и последните остатъци от живота на Рандо Тотфул… но вкусът бързо изчезна. Толкова скоро! Той бе заменен от изтъркания, до болка познат вкус на собствената му кръв.
Сам в мрака и студа, Мордред заплака.
ТРИ
Четири часа преди разсъмване под бялото небе, обещаващо дъжд или суграшица (а може би и двете едновременно), Сузана Дийн лежеше трепереща зад един дънер и наблюдаваше една от малките котловини. „Ще чуеш Ко — беше й казал Стрелеца, — както и мен. Ще направя каквото мога, за да ги подгоня пред себе си и да ти осигуря възможност за стрелба. Искам всеки твой изстрел да си заслужава.“
Това, което влошаваше нещата, бе предчувствието, че Мордред е съвсем наблизо и може да се опита да я нападне в гръб, докато тя е улисана в лова. Тъмнокожата жена не спираше да се оглежда, ала мястото, което бяха избрали, бе относително открито и затревената площ зад нея всеки път се оказваше пуста. Само веднъж зърна един едър кафяв заек да се тътри уморено, провесил уши до земята.
Най-накрая чу пронизителния лай на Ко от малката горичка вляво от нея. В следващия миг Роланд закрещя:
— Х’ях! Х’ях! Бързо! Бързо, казвам ти! Стреляй веднага! Веднага! Не губи и една-единствена… — В този момент кашлицата прекъсна думите му. Не, тази кашлица изобщо не й харесваше. Никак.
Изведнъж тя зърна движението между дърветата и за пръв път, откакто Роланд я бе накарал да признае, че в нея живее още един човек, повика Дета Уокър:
„Трябваш ми. Ако искаш отново да ти е топло, накарай ръцете ми да престанат да треперят, за да мога да стрелям точно.“
И непрестанното треперене на тялото й спря. Когато стадото елени се появи между дърветата — изобщо не беше малко; поне осемнайсет животни, предвождани от самец с великолепни рога — ръцете й също престанаха да треперят. Пръстите на дясната й ръка стискаха ръкохватката от сандалово дърво на единия револвер на Роланд.
След тях от горичката изскочи Ко и се понесе по петите на последното животно. То се оказа кошута-мутант, която тичаше на четири крака с различна дължина (петият висеше от корема й като виме), ала това не й пречеше да се движи с изумителна грация. Последен се показа Роланд — той обаче не тичаше, а си вървеше съвсем спокойно. Сузана веднага насочи вниманието си към величествения водач на стадото, вземайки го на мушка.
— Така — промърмори тя. — Малко по-надясно, пиленце, да видим дали ще можеш да го направиш. Комала-ела-ела.
И въпреки че нямаше никаква причина за това, еленът поведе стадото към мястото, където се бе притаила тъмнокожата жена. Вече се чувстваше абсолютно хладнокръвна и уверена в себе си. Зрението й се бе изострило до такава степен, че виждаше потрепването на мускулите под лъскавата кожа на самеца, белия полумесец на окото му, старата рана на крака на най-близката кошута, където козината никога нямаше да порасне отново. За мг й се прииска Еди и Джейк да бъдат от двете й страни — да почувстват това, което чувстваше, и да видят онова, което виждаше, — ала в следващия момент и това желание изчезна.
„Не убивам с револвера си; този, който убива с револвера си, е забравил лицето на баща си.“
— Убивам със сърцето си — промълви безногата жена и започна да стреля.
Първият куршум улучи водача на стадото в главата и той се строполи на лявата си страна. Изплашените животни побягнаха покрай него. Една от кошутите се опита да го прескочи и следващият куршум на Сузана я порази в най-високата точка на скока й. Самката тупна мъртва на земята, строшавайки единия си крак при падането си.
Тя чу Роланд да стреля три пъти, но не погледна към него; имаше си свои задачи и се бе отдала изцяло на изпълнението им. Всеки от оставащите четири патрона в барабана на револвера повали по едно животно и само едно от тях помръдваше, след като се строполи на земята. Дори за секунда не й мина през ума, че това бе невероятна стрелба, особено с пистолет; тя беше стрелец в края на краищата и стрелбата беше нейното призвание.
Пък и в края на краищата нямаше никакъв вятър.
Половината стадо вече лежеше мъртво на земята. Оцелелите животни (с изключение на едно) се насочиха наляво и се спуснаха по склона към поточето, изгубвайки се от поглед зад паравана на върбите. Последният елен — самец годинак — препусна точно към нея. Тъмнокожата жена реши да не губи време в презареждане, въпреки че грижливо беше наредила резервните си куршуми на едно парче кожа пред себе си; вместо това грабна една от оризиите и пръстите й веднага намериха мястото за хващане.
— Риза! — изкрещя Сузана и хвърли чинията. Тя литна над сухата трева, издигайки се леко във въздуха, съпроводена от зловещо свистене, което секна в мига, когато се вряза в шията на тичащия елен. Капки кръв полетяха като гирлянди около главата му, черни на фона на бялото небе. Касапският сатър едва ли би свършил по-чисто работата. За миг самецът продължи да препуска без глава, а кръвта шуртеше от прерязания му врат, докато галопиращото му сърце отброяваше последните си удари. Сетне предните му крака се подгънаха и животното се строполи на по-малко от десетина метра пред нея, обагряйки сухата жълтеникава трева в яркочервено.
Отчаянието и страданията от миналата нощ бяха забравени. Сковаността бе напуснала ръцете и краката й. В момента Сузана не изпитваше нито мъка, нито чувство на загуба, нито страх. Миризмата на барут и кръв от поваления елен бе горчива, ала сега й се струваше като най-приятния парфюм на света.
Тъмнокожата жена се надигна на остатъците от краката си, разпери ръце във въздуха (продължаваше да държи пистолета на Роланд в дясната си ръка) и изкрещя. Във вика й нямаше думи, нито пък можеше да има. В миговете ни на най-голям триумф езикът е безсилен.
ЧЕТИРИ
Роланд бе настоял да похапнат добре на закуска и протестите й, че студената телешка яхния с царевица прилича на някакъв отвратителен миш-маш на бучки, не доведоха до нищо. Но в два следобед според гъзарския му джобен часовник, когато студените дъждовни капки станаха ледени, тя оцени решението му. Никога досега не беше вършила толкова тежка физическа работа, а денят още не бе приключил. Роланд бе до нея през цялото време и й помагаше въпреки кашлицата. По време на краткия им, но главозамайващо вкусен обяд със сушени еленски бифтеци се бе замислила колко странен и забележителен беше мъжът до нея. След цялото това време и всички премеждия, през които бяха преминали заедно, тя все още не беше виждала задника му например. Дори и сантиметър от него. Бе го виждала да се смее и да плаче, да убива и да танцува, да спи и да кляка зад храстите със смъкнати панталони над онова, което наричаше Дънера на Облекчението. Никога не бе спала с него като жена с мъж, ала си мислеше, че го е виждала във всяка друга ситуация и… не. Дупето му продължаваше да бъде загадка за нея.
— Тази кашлица все повече започва да ми звучи като пневмония — отбеляза тъмнокожата жена малко след началото на дъжда. Сетне се улисаха в онези дейности, които Роланд наричаше авен-кар — пренасянето на убития дивеч и подготовката за превръщането му в нещо друго.
— Не се тревожи — рече й Стрелеца. — Имам това, което ми трябва, за да се излекувам.
— Истина ли казваш? — попита невярващо тя.
— Да — кимна той. — Освен това имам и тези. — Бръкна в джоба си и й показа шепа таблетки аспирин. Спътницата му забеляза, че на лицето му е изписано благоговение, и защо не? Навярно дължеше живота си на това, което наричаше „астин“. „Астин“ и „кефлет“.
Натовариха плячката си на луксозното такси на Хо Фат и поеха надолу към потока. Трябваше да повторят курса три пъти, докато пренесат всичко. След като струпаха дивеча на едно място, Роланд внимателно постави главата на самеца-годинак на върха на купчината, откъдето тя ги изгледа с изцъклените си очи.
— Това пък за кво ти е? — попита Сузана, а в гласа й се усещаше присъствието на Дета.
— Ще ни трябва всичкия мозък, който можем да използваме — отвърна Стрелеца и се изкашля сухо в юмрука си. — Работата е мръсна, но за сметка на това ще я свършим бързо.
ПЕТ
Когато струпаха плячката си до ледения поток („Поне няма мухи“, бе отбелязал Роланд), Стрелеца започна да събира мъртво дърво. Сузана знаеше, че ще запалят огън, но честно казано, нямаше кой знае каква необходимост от него — работеше усилено и поне засега й бе топло. Помъчи се да си спомни дълбините на снощното си отчаяние — как студът бе пропълзял до мозъка на костите й, превръщайки ги в стъкло — и не можа. Навярно защото тялото умееше да забравя лошите неща, каза си тя, а без неговата помощ спомените й приличаха на избелели снимки.
Преди да се отправи в търсене на дърва, Роланд проучи брега на ледения поток и изрови някакво парче скала. Когато й го подаде, безногата жена потърка с палец млечната му, загладена от водата повърхност.
— Кварц? — попита тя, ала не мислеше, че е това. Не изглеждаше съвсем като кварц.
— Не зная тази дума, Сузана — ние го наричаме „чърт“97. От него могат да се направят примитивни, ала доста полезни инструменти — брадви, ножове, шишове и стъргалници. На нас ни трябват стъргалници. Както и поне един чук.
— Знам какво ще стържем, но за какво ни е чукът?
— Ще ти покажа, но първо искам да се присъединиш към мен за малко — каза нейният дин, след което коленичи, хвана я за ръката и заедно се загледаха в главата на елена.
— Благодаря ти за онова, което ще получим — рече Роланд и Сузана потрепери. По същия начин говореше баща й, когато цялото семейство сядаше на масата.
„Нашето семейство е разрушено“ — помисли си тя, но не го изрече на глас. Онова, което излезе от устата й, бяха думите, на които я бяха научили още в най-ранна детска възраст:
— Боже, благодарим ти.
— Направлявай ръцете и сърцата ни, докато отделяме живота от смъртта — продума Роланд, сетне погледна към нея с вдигнати вежди, сякаш очакваше тя да каже още нещо.
И Сузана не го разочарова.
— Отче наш, който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото Твое е царството, и силата, и славата — вовеки.
— Това е страхотна молитва — възхити се той.
— Да — съгласи се спътницата му. — Може би не я казах точно както трябва, защото мина доста време, но е най-добрата молитва според мен. Хайде сега да се захващаме за работа, докато все още усещам ръцете си.
Роланд каза „амин“.
ШЕСТ
Стрелеца взе отрязаната глава на елена, хващайки я за едва напъпилите рога, след което я сложи пред себе си и стовари парчето скала върху черепа. Той се разцепи с глух звук, от който стомахът на Сузана се сви. Тогава мъжът сграбчи здраво рогата и ги задърпа — първо наляво, а после надясно. Тъмнокожата жена видя как черепът на животното се огъва напред-назад и извърна очи, опасявайки се да не повърне.
Нейният дин нанесе още два удара, използвайки парчето скала с хирургическа прецизност. После си послужи с ножа, за да изреже кръгче в кожата на главата, което сетне отвори като капаче, разкривайки разцепения череп отдолу. Тогава пъхна острието на ножа в най-голямата пукнатина и го използва като лост, за да достигне до мозъка на самеца. Щом направи и това, го измъкна, сложи го внимателно настрани и погледна към Сузана.
— Ще ни трябва мозъка на всеки елен, който убием — рече. — И именно за тази цел ни е необходим чукът.
— О! — въздъхна тя, след което добави глухо: — Мозък значи.
— За да направим каша за щавене. Чъртът обаче може да ни послужи и за други неща. Гледай. — Взе две парчета и ги заблъска едно в друго, докато едното не се счупи. Отчупената му повърхност не бе назъбена, а почти гладка. Жената знаеше, че това не е необичайно за метаморфните скали, но шистите и подобните на тях образувания по принцип бяха прекалено крехки, за да се направят от тях добри инструменти. Докато това вещество определено беше здраво.
— Когато получиш парчета, които са достатъчно дебели, че да ги държиш от едната страна, и тънки като остриета от другата, отделяй ги настрана — каза Роланд. — Ще ги използваме за стъргалници. Ако имахме повече време, щяхме да си направим и дръжки, но нямаме. До свечеряване ръцете ни ще се покрият с рани.
— Колко време ще ни трябва, за да си направим достатъчно стъргалници?
— Не много — отвърна Стрелеца. — Чъртът се отчупва добре, или поне така съм чувал.
Докато Роланд мъкнеше мъртво дърво в горичката от върби и елши, израсли до брега на поточето, тъмнокожата жена се отдаде на търсене на чърт. По времето, когато намери дузина големи парчета, забеляза и една гранитна скала, от която щеше да излезе чудесна наковалня.
Кварцоподобният минерал наистина се отчупваше добре и тя вече разполагаше с трийсетина стъргалника, когато Стрелеца се върна с третия си товар дърва. Той струпа подпалките на малка купчинка, която Сузана трябваше да закрие с ръце, за да я предпазят от суграшицата. Въпреки че се намираха под гъсто струпаните дървета, едва ли щеше да мине много време, преди да се измокрят до кости.
Щом огънят пламна, мъжът отстъпи няколко крачки назад, падна на колене и сключи длани.
— Пак ли ще се молиш? — попита го безногата жена.
— Човек не може да забрави лесно нещата, които е научил в детството си — отвърна й той, затвори очи за няколко секунди, а сетне доближи събраните си ръце до устата си и ги целуна. Единствената дума, която го чу да казва, беше „Ган“. После Стрелеца отвори очи, вдигна ръце и ги разпери, сякаш имитираше отлитаща птица. Когато проговори отново, гласът му беше сух и безизразен: — Добре. Да се захващаме за работа.
СЕДЕМ
Изплетоха въжета от трева, също както бе направил и Мордред, и провесиха първия елен — водача на стадото, който Сузана бе обезглавила — за задните крака от по-ниските клони на върбата. Роланд разпори корема му с ножа си и извади червата, след което затършува из вътрешностите му и изтръгна два слузести червени органа, които жената взе за бъбреци.
— Това е за треска и кашлица — рече той и отхапа от единия, сякаш беше ябълка. На Сузана й се повдигна и тя се загледа в потока, докато нейният дин приемаше лекарството си. Когато най-накрая се осмели да се обърне, го видя да изрязва кръгчета около местата, където задните крака на животното се съединяваха с тялото му.
— По-добре ли си? — попита смутено тя.
— Ще бъда — увери я нейният дин. — Сега ми помогни да сваля кожата на този юнак. Първият ще ни трябва с козината, понеже ни е нужен съд за кашата. Сега гледай внимателно.
Той пъхна пръстите си под мястото, където кожата все още бе прилепнала към тялото благодарение на тънкия пласт мазнини и мускули, хвана я здраво и дръпна рязко. Кожата се отдели с лекота почти до средата на туловището му.
— Сега направи същото от другата страна, Сузана.
Да пъхне пръстите си под кожата се оказа единствената трудна част. Този път те дръпнаха заедно и когато я обелиха до предните крака, тя смътно наподобяваше риза. Роланд я сряза с ножа си, след което се зае да изкопае дупка в земята — не много близо до горящия огън, но пак под укритието на дърветата. Жената му помогна, наслаждавайки се на начина, по който потта се стичаше по лицето и тялото й. Ямата, която издълбаха, бе шейсетина сантиметра широка и четирийсетина — дълбока. Стрелеца я покри с кожата, отъпквайки я грижливо.
През този следобед одраха осемте други елена, които бяха убили. Беше важно да го направят колкото се може по-бързо, защото изсъхването на подкожния слой мазнина и мускули щеше да затрудни значително работата им. Стрелеца поддържаше огъня добре разпален, а Сузана периодично вадеше пепел и въглени от него, оставяше ги да изстинат достатъчно, за да не прогорят дупки в покритата с кожата яма, и ги изсипваше в изкопа. Към пет следобед гърбът и ръцете на тъмнокожата жена вече я боляха жестоко, но тя стисна зъби и продължи да работи. Лицето, вратът и ръцете на Роланд бяха почернели от саждите.
— Приличаш на актьор от някоя панаирджийска трупа, който трябва да играе негър — подметна тя. — Растъс Куун например.
— Кой е този?
— Посмешище на белите. Смяташ ли, че Мордред е някъде тук и ни наблюдава? — През целия ден тя бе нащрек за момчето-паяк.
— Не — каза Роланд, спирайки се да си отдъхне. Отметна косата от челото си, при което увеличи петната си с още едно. Изглеждаше като някой от каещите се на Пепелявата сряда98. — Мисля, че е отишъл на лов.
— Мордред е гладен — каза жената, а сетне добави: — Можеш да докоснеш съзнанието му, нали? Поне дотолкова, че да разбереш дали е тук или не.
Стрелеца се замисли над думите й, след което каза простичко:
— Аз съм му баща.
ОСЕМ
Когато се мръкна, вече разполагаха с огромна купчина еленови кожи и одрани, обезглавени туловища, които със сигурност щяха да почернеят от мухи при по-топло време. Този път си устроиха грандиозно угощение с цвърчащи пържоли от прясно еленско месо, ала въпреки кулинарните наслади Сузана не спираше да си мисли за Мордред, който навярно седеше нейде в тъмното и гризеше вечерята си сурова. Дори да имаше кибрит, момчето не беше глупаво — със сигурност знаеше, че ако стрелците видеха друг огън, щяха мигновено да го нападнат. А тогава… бум-бум-бум, сбогом, Спайдър-бой. Изведнъж Сузана осъзна, че изпитва състрадание към него, и си каза да внимава. Синът на Пурпурния крал едва ли щеше да прояви милосърдие към тях, ако му паднеха в лапичките.
Щом се нахраниха, Роланд избърса мазните си пръсти в ризата си и каза:
— Беше невероятно вкусно.
— Абсолютно прав си.
— Хайде сега да извадим мозъците. После ще спим.
— На смени ли? — повдигна вежди безногата жена.
— Защо не? Доколкото зная, мозъците яко ги е бъз от повече хора и затова ще ги вадим на смени.
За миг тя беше прекалено изненадана да чуе един от лафовете на Еди
(яко ги е бъз)
от устата на Роланд, за да разбере, че Стрелеца се беше пошегувал. Доста дървено, но поне с добри намерения. Тя се засмя малко пресилено и каза:
— Много смешно, Роланд. Знаеш какво имах предвид.
Нейният дин кимна.
— Ще спим на смени и ще стоим на пост, да. Мисля, че така ще е най-добре.
Времето и еднообразната работа си казаха своето — беше видяла прекалено много намотани черва, за да се гнуси от някакви си мозъци. Разбиваха главите, а сетне използваха ножа на Роланд (острието му се беше изтъпило), за да отварят черепите. След като извадеха мозъците, ги отделяха грижливо настрана, сякаш бяха огромни сиви яйца. Когато и последният елен бе обезмозъчен, пръстите на Сузана бяха толкова разранени и подути, че едва можеше да ги сгъва.
— Лягай и спи — нареди й Стрелеца. — Аз ще поема първата смяна.
Тя не се възпротиви — знаеше, че пълният й корем и приятната топлина от огъня щяха да доведат съня съвсем скоро. Знаеше и нещо друго — че на другата сутрин щеше да е така схваната, че дори седенето щеше да е трудно и болезнено. Сега обаче изобщо не й пукаше за това. Бе преизпълнена с чувство на задоволство, което отчасти се дължеше на топлата храна, ала най-вече на усилната работа през деня и на усещането, че вече не се носеха по течението, а правеха нещо за себе си.
„Исусе — помисли си тя. — Май започвам да се превръщам в републиканка на дърти години.“
Изведнъж си даде сметка, че наоколо е необичайно тихо. Не се чуваха никакви звуци освен фученето на вятъра, шепота на суграшицата (която очевидно отслабваше) и прашенето на благословения огън.
— Роланд?
Той я изгледа от мястото си до огъня, вдигнал въпросително вежди.
— Спрял си да кашляш.
Мъжът се усмихна и кимна. Усмивката му бе последното нещо, което видя, преди да затвори очите си, ала Еди беше този, когото сънува.
ДЕВЕТ
Останаха три дни в лагера до потока и през това време Сузана научи повече за изработването на облекла от естествена кожа, отколкото някога бе предполагала (и доста повече от онова, което всъщност й се искаше да знае).
След като накиснаха кожите в тъмната каша от вода и пепел, те се отправиха на кратка експедиция по протежението на потока, чиято цел бе намирането на подходящи дънери. На около километър и нещо откриха това, което им трябваше, разположиха трупите срещу две върби (растящи в съседство, за да могат да работят един до друг) и започнаха да смъкват козината със стъргалниците си. Това им отне един ден. След като свършиха, изгребаха сместа, преобърнаха кожата и я напълниха отново, този път със смесица от вода и смачкани на пюре мозъци. Това „студено щавене“ беше непознато за нея. После накиснаха кожите в новата каша, където трябваше да престоят цяла нощ, а Сузана се зае да прави конци от жили и сухожилия. Роланд наостри ножа си и издялка половин дузина костни игли. Когато приключи, пръстите му кървяха. Той ги намаза с остатъците от кашата от пепел и сажди и цяла нощ спа така, а ръцете му изглеждаха тъй, сякаш бяха покрити с дебели сиво-черни ръкавици. Щом ги изми в потока на следващия ден, тъмнокожата жена с удивление забеляза, че раните са започнали да заздравяват. Тя намаза със същата смес пъпката до устата си, но й залютя ужасно и побърза да я измие.
— Искам да изрежеш това проклето нещо от лицето ми — рече.
Стрелеца поклати глава.
— Ще я оставим сама да се изцери.
— Защо?
— Да изрежеш пъпка е много лоша идея, освен ако не е абсолютно наложително. Особено тук, в този „пущинак“, както би го нарекъл Джейк.
Тя се съгласи, но когато си легна, в съзнанието й изригнаха множество картини, коя от коя по-неприятни — как циреят започва да расте, разяждайки лицето й сантиметър по сантиметър, докато не превърне цялата й глава в кървящ черен тумор. В тъмното тези образи имаха ужасяваща убедителност, ала за щастие безногата жена бе прекалено уморена, за да я тормозят дълго.
На втория ден в Кожарския лагер (както Сузана започна да нарича мястото, където се намираха) Роланд изготви нещо като голяма рамка, на която започнаха да опушват кожите. Миризмата на завършения продукт бе изненадващо приятна. „Мирише ми на кожа“ — помисли си тя, след като подуши едно от парчетата, и сетне се засмя. Точно това си беше всъщност.
На третия ден тъмнокожата жена най-накрая надмина своя дин. Шевовете на Роланд бяха рехави и не особено изпипани — тя си помисли, че ще издържат най-много месец, след което елечетата и гамашите, ушити по този начин, ще започнат да се разпадат. Тя бе доста по-сръчна. Шиенето бе умение, което бе усвоила от майка си и двете си баби. Костните игли на Стрелеца й се сториха доста груби и тя уви палеца и показалеца на дясната си ръка с еленова кожа, използвайки я като своеобразен напръстник. След това работата потръгна значително по-лесно и към средата на следобеда безногата жена вече вземаше дрехи от купчината на Роланд и повтаряше шевовете им със своите, които бяха много по-гъсти и здрави. Очакваше нейният дин да възрази — мъжката гордост бе всеизвестна, — ала той не го направи, което беше мъдър ход от негова страна, защото в противен случай Дета Уокър със сигурност щеше да реагира в типичния си стил.
В навечерието на третата им нощ в Кожарския лагер всеки от тях имаше елек, гамаши, палто и ръкавици. Последните бяха големи и смешни, но поне щяха да държат топло на ръцете им. И като страна дума за ръце, Сузана едва можеше да сгъне своите. Тя изгледа скептично останалите кожи и попита Роланд какво ще правят с тях.
Той се замисли, след което поклати глава.
— Ще ги натоварим на Хо Фат заедно с част от месото и парчета лед от потока, за да го запазим за по-дълго време.
— Ще можем ли да използваме таксито, когато стигнем до снега?
— Не — призна й той, — ала дотогава останалите кожи ще са станали на одежди, а месото ще бъде изядено.
— Просто не можеш да останеш повече тук, нали? — не спираше с въпросите си Сузана. — Чуваш нейния зов. Чуваш как Кулата те вика.
Стрелеца остана загледан в играещите пламъци, без да каже нищо. Въпросът беше риторичен.
— Как ще транспортираме провизиите си, когато стигнем до бялата шир?
— Ще си направим шейна. Пък и там ще има много дивеч.
Сузана кимна и тъкмо щеше да се излегне на земята, когато мъжът я хвана за раменете и я обърна към огъня. Лицето му се приближи до нейното и за миг тъмнокожата жена си помисли, че ще я целуне за лека нощ. Вместо това обаче мъжът се загледа съсредоточено в цирея до устата й, който вече беше хванал коричка.
— Е? — попита тя накрая. Можеше да каже и повече, ала се срамуваше от треперещия си глас.
— Мисля, че е станала по-малка. Напуснем ли веднъж Ужасните земи, може да се изцери и сама.
— Сигурен ли си?
Мъжът рязко поклати глава.
— Казах „може“. Сега си лягай, Сузана. Трябва да си починеш.
— Добре, но този път не ме оставяй да спя до късно. Искам да изпълня своята част от караула.
— Добре. Сега заспивай.
Тя го послуша и сънят я връхлетя още преди да затвори очи.
ДЕСЕТ
Намира се в Сентрал Парк и е толкова студено, че вижда дъха си. Небето е съвсем бяло — снежно небе, — ала на нея й е топло. Не, просто няма как да й е студено с палтото от еленова кожа, гамашите, елечето и собственоръчно ушитите от нея ръкавици. На главата й също има нещо, което топли ушите й — тя го сваля, изгаряща от любопитство, и вижда, че това е скиорска шапка, ала изработена от същия материал като останалата част от облеклото й. Платът е боядисан в червено и зелено, а отпред пише „ВЕСЕЛА КОЛЕДА“.
Сузана е озадачена. Можеш ли да имаш déjà vu насън? Очевидно да. Тя се оглежда наоколо и вижда Еди и Джейк, които й се усмихват. Гологлави са и тъмнокожата жена осъзнава, че това, което държи в ръцете си, е комбинация от шапките, които носеха в друг неин сън. Внезапно изпитва невероятен възторг, сякаш току-що е решила някаква нерешима задача — изчислила е квадратурата на кръга или е открила най-голямото просто число (това е само за Блейн влака, дето мамата си трака — направо мозъчна атака).
На пуловера на Еди пише „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“
А на този на Джейк — „АЗ КАРАМ «ТАКУРО СПИРИТ»!“
И двамата държат в ръце чаши с горещ шоколад — от онзи mit schlag отгоре, поръсен с индийско орехче.
— Кой свят е това? — пита ги тя и в същия миг осъзнава, че наблизо пеят „Тиха нощ, свята нощ“ и „Какво дете е това“.
— Трябва да го оставиш да продължи сам — казва Еди.
— Да, и трябва да се пазиш от Дондейл — добавя Джейк.
— Не разбирам — отговаря им Сузана и им показва шапката си. — Това не е ли ваше? Не беше ли на главите ви?
— Ако я искаш, вече е твоя. — Еди й подава чашата си. — Заповядай, донесъл съм ти горещ шоколад.
— Никакви двойници повече — изрича Джейк. — Това е само една шапка, ако не виждаш.
Преди да може да отговори, от небето се чува някакъв глас и сънят започва да се разпада.
— ДЕВЕТНАЙСЕТ — казва гласът. — Това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, това е ЧИССИТ.
С всяка следваща дума светът става все по-нереален. Еди и Джейк стават полупрозрачни, а опияняващият аромат на горещия шоколад избледнява, заменен от мириса на пепел
( пепелявата сряда )
и кожа. Тя вижда, че устните на Еди помръдват, и си мисли, че той изрича някакво име, след което…
ЕДИНАЙСЕТ
— Събуди се, Сузана — рече Роланд. — Твой ред е.
Тя се надигна и се огледа наоколо. Огънят гаснеше.
— Чух го да обикаля наоколо — каза нейният дин, — но оттогава минаха няколко часа. Сузана, добре ли си? Сънуваше ли?
— Да — отвърна тя. — Този път имаше само една шапка и аз я носех.
— Не те разбирам.
Тя също не се разбираше. Сънят й вече избледняваше, както почти винаги става със сънищата, след като отворим очи. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че името, изречено от безмълвните устни на Еди, бе Патрик Данвил.
ЕДНО
Наложи се да изкарат без огън три поредни нощи. Последната бе най-дълга — най-ужасните дванайсет часа от живота на Сузана. „По-зле ли се чувствам в сравнение с нощта, когато Еди умря? — запита се тя. — Нима искаш да кажеш, че да лежиш будна в някоя от онези стаи, съзнавайки, че никога вече няма да го видиш, не е било по-ужасно? Че миенето на лицето, ръцете и нозете му не е било по-ужасно? Че сега се чувстваш по-зле, отколкото когато го приготви за земята?“
Да. Това бе далеч по-зле. Мразеше се за това и никога нямаше да го признае пред някого, ала дълбокият, безкраен студ на тази последна нощ бе най-лошото нещо, което й се бе случвало. Тя започна да се бои от всеки повей на вятъра от земите на изток и на юг. Бе едновременно ужасяващо и безкрайно унизително да осъзнаеш колко лесно физическият дискомфорт може да те обсеби, разпространявайки се като отровен газ, покриващ цялото игрище. Мъка? Загуба? Какво означаваха тези неща пред напора на всепроникващия студ, който тръгваше от върховете на пръстите ти, пропълзяваше в шибания ти нос и се запътваше… накъде? Към мозъка ти, ако ти е угодно. И към сърцето ти. В ледената хватка на подобен студ мъката и загубата бяха само думи. Не, не бяха дори и това. Само звуци. Безсмислен брътвеж, докато седиш под звездите и очакваш утрото, което никога няма да настъпи.
Това, което влошаваше допълнително положението, бе обстоятелството, че вече бяха достигнали местата, които Роланд наричаше „подснежието“. Те представляваха низ от дълги, обрасли със зеленина склонове (по-голямата част от тревата беше бяла и безжизнена) и плитки котловини, прорязвани от пълни с лед поточета и самотни дървета, нарушаващи монотонния пейзаж. По-рано през деня Роланд й бе посочил няколко дупки в леда и бе казал, че са направени от елен; после насочи вниманието й и към купчинките изпражнения, които се виждаха тук-там. На дневната светлина подобни знаци бяха доста интересни, дори обнадеждаващи, ала сега, сред безкрайното море на нощта и неспирното тракане на зъбите й, нямаха никакво значение. Еди нямаше никакво значение. Джейк нямаше никакво значение. Тъмната кула нямаше никакво значение, нито пък огъня, който бяха запалили в покрайнините на селището около замъка. Сузана помнеше вида му, ала усещането за приятна топлина, разливаща се по тялото й, бе напълно изгубено. Също като човек, преминал отвъд границите на смъртта за миг-два и осенен от усещането за живота след смъртта, тя можеше единствено да каже, че е било прекрасно.
Роланд седеше до нея и я прегръщаше, а гърдите му се разтърсваха от време на време от пристъпи на суха кашлица. Тъмнокожата жена си каза, че навярно спътникът й се разболяваше, но това също не й оказа никакво въздействие. Единствено студът имаше власт над нея.
По едно време — малко след като зората започна да оцветява източната част на небосвода — зърна някакви оранжеви светлини, които танцуваха в далечината, отвъд мястото, където започваше снегът. Обърна се към Роланд и го попита дали има някаква идея какво представляват; не че се интересуваше чак толкова, но звученето на собствения й глас я увери, че не е мъртва. Поне засега.
— Мисля, че са таласъми.
— К-к-как-к-к-кво? — Зъбите й тракаха толкова силно, че едва говореше.
— Не зная как да ти го обясня — каза Стрелеца. — Пък и не съм сигурен дали изобщо има смисъл. Сама ще ги видиш, когато му дойде времето. А ако в момента се заслушаш, ще чуеш нещо доста по-интересно.
Отначало чу единствено въздишката на вятъра. Сетне тя отстъпи място на сухото шумолене на тревата, най-вероятно под нечии стъпки, последвано от някакво едва доловимо хрущене. Сузана знаеше на какво се дължи това — само копито, разчупващо леда, сковал поточето, можеше да издава този звук. Безногата жена знаеше и че до три-четири дни може да носи палто, направено от кожата на животното, което пиеше вода наблизо, ала това също нямаше никакво значение. Времето бе абсолютно безполезно, когато седиш буден в мрака, подложен на непрестанните атаки на хапещия студ.
И преди си бе въобразявала, че й е студено? Какъв майтап, нали?
— Ами Мордред? — попита тя. — Той там ли е — как смяташ?
— Да.
— Усеща ли студа като нас?
— Не зная.
— Не мога да издържам повече, Роланд — наистина не мога.
— Няма да ти се наложи — успокои я нейният дин. — След малко ще се зазори и очаквам, че утре вечер ще си накладем хубав огън. — Той се изкашля в юмрука си и отново я прегърна.
— Обещавам ти, че съвсем скоро ще се почувстваш по-добре, а междувременно поне сме заедно.
ДВЕ
На Мордред му бе не по-малко студено, а освен това беше съвсем сам.
Намираше се достатъчно близо, за да ги чуе; ако не думите им, то поне звука от гласовете им. Той потръпна неконтролируемо; бе натъпкал устата си с мъртва трева, защото се боеше, че Роланд ще чуе тракането на зъбите му. Палтото на железничаря се бе разпаднало на парчета и той го бе захвърлил още в покрайнините на селището около замъка; ръкавите издържаха още съвсем малко, преди да бъдат сполетени от същата участ — те останаха да гният покрай стария път, съпроводени от злобна ругатня. Добре, че ботушите все пак ставаха за нещо, след като ги омота с вървите, които бе изплел от дългите треви. Благодарение на тях те още се крепяха на краката му.
Мордред се замисли дали да не се преобрази в паяковидния си облик, знаейки, че по този начин щеше да намали въздействието на студа, ала краткият му живот бе обладан от призрака на глада и никога нямаше да престане да се бои от него, без значение с колко храна разполагаше. А боговете му бяха свидетели, че не беше много — три откъснати ръце, четири крака (два от които бяха частично изядени) и част от торс. Ако се преобразеше, щеше да омете тези оскъдни запаси за по-малко от час. И въпреки че наблизо имаше дивеч — той чу стъпките на елена също толкова ясно, както и Бялото си татенце, — принцът не бе изцяло уверен в способностите си на ловец.
Ето защо седеше, трепереше и се вслушваше в гласовете им, докато те не заглъхнаха. Навярно бяха заспали. Той също можеше да подремне мъничко. Единственото нещо, което не му позволяваше да се откаже и да се върне обратно, бе омразата, която изпитваше към тях. Това, че всеки от тях имаше другия, докато той си нямаше никого. Никого.
„Мордред е гладен — помисли си отчаяно. — На Мордред му е студено. И Мордред си няма никого. Мордред е сам-самичък.“
Момчето захапа китката си и засмука топлината, която извираше от нея. В кръвта усети и последните остатъци от живота на Рандо Тотфул… но вкусът бързо изчезна. Толкова скоро! Той бе заменен от изтъркания, до болка познат вкус на собствената му кръв.
Сам в мрака и студа, Мордред заплака.
ТРИ
Четири часа преди разсъмване под бялото небе, обещаващо дъжд или суграшица (а може би и двете едновременно), Сузана Дийн лежеше трепереща зад един дънер и наблюдаваше една от малките котловини. „Ще чуеш Ко — беше й казал Стрелеца, — както и мен. Ще направя каквото мога, за да ги подгоня пред себе си и да ти осигуря възможност за стрелба. Искам всеки твой изстрел да си заслужава.“
Това, което влошаваше нещата, бе предчувствието, че Мордред е съвсем наблизо и може да се опита да я нападне в гръб, докато тя е улисана в лова. Тъмнокожата жена не спираше да се оглежда, ала мястото, което бяха избрали, бе относително открито и затревената площ зад нея всеки път се оказваше пуста. Само веднъж зърна един едър кафяв заек да се тътри уморено, провесил уши до земята.
Най-накрая чу пронизителния лай на Ко от малката горичка вляво от нея. В следващия миг Роланд закрещя:
— Х’ях! Х’ях! Бързо! Бързо, казвам ти! Стреляй веднага! Веднага! Не губи и една-единствена… — В този момент кашлицата прекъсна думите му. Не, тази кашлица изобщо не й харесваше. Никак.
Изведнъж тя зърна движението между дърветата и за пръв път, откакто Роланд я бе накарал да признае, че в нея живее още един човек, повика Дета Уокър:
„Трябваш ми. Ако искаш отново да ти е топло, накарай ръцете ми да престанат да треперят, за да мога да стрелям точно.“
И непрестанното треперене на тялото й спря. Когато стадото елени се появи между дърветата — изобщо не беше малко; поне осемнайсет животни, предвождани от самец с великолепни рога — ръцете й също престанаха да треперят. Пръстите на дясната й ръка стискаха ръкохватката от сандалово дърво на единия револвер на Роланд.
След тях от горичката изскочи Ко и се понесе по петите на последното животно. То се оказа кошута-мутант, която тичаше на четири крака с различна дължина (петият висеше от корема й като виме), ала това не й пречеше да се движи с изумителна грация. Последен се показа Роланд — той обаче не тичаше, а си вървеше съвсем спокойно. Сузана веднага насочи вниманието си към величествения водач на стадото, вземайки го на мушка.
— Така — промърмори тя. — Малко по-надясно, пиленце, да видим дали ще можеш да го направиш. Комала-ела-ела.
И въпреки че нямаше никаква причина за това, еленът поведе стадото към мястото, където се бе притаила тъмнокожата жена. Вече се чувстваше абсолютно хладнокръвна и уверена в себе си. Зрението й се бе изострило до такава степен, че виждаше потрепването на мускулите под лъскавата кожа на самеца, белия полумесец на окото му, старата рана на крака на най-близката кошута, където козината никога нямаше да порасне отново. За мг й се прииска Еди и Джейк да бъдат от двете й страни — да почувстват това, което чувстваше, и да видят онова, което виждаше, — ала в следващия момент и това желание изчезна.
„Не убивам с револвера си; този, който убива с револвера си, е забравил лицето на баща си.“
— Убивам със сърцето си — промълви безногата жена и започна да стреля.
Първият куршум улучи водача на стадото в главата и той се строполи на лявата си страна. Изплашените животни побягнаха покрай него. Една от кошутите се опита да го прескочи и следващият куршум на Сузана я порази в най-високата точка на скока й. Самката тупна мъртва на земята, строшавайки единия си крак при падането си.
Тя чу Роланд да стреля три пъти, но не погледна към него; имаше си свои задачи и се бе отдала изцяло на изпълнението им. Всеки от оставащите четири патрона в барабана на револвера повали по едно животно и само едно от тях помръдваше, след като се строполи на земята. Дори за секунда не й мина през ума, че това бе невероятна стрелба, особено с пистолет; тя беше стрелец в края на краищата и стрелбата беше нейното призвание.
Пък и в края на краищата нямаше никакъв вятър.
Половината стадо вече лежеше мъртво на земята. Оцелелите животни (с изключение на едно) се насочиха наляво и се спуснаха по склона към поточето, изгубвайки се от поглед зад паравана на върбите. Последният елен — самец годинак — препусна точно към нея. Тъмнокожата жена реши да не губи време в презареждане, въпреки че грижливо беше наредила резервните си куршуми на едно парче кожа пред себе си; вместо това грабна една от оризиите и пръстите й веднага намериха мястото за хващане.
— Риза! — изкрещя Сузана и хвърли чинията. Тя литна над сухата трева, издигайки се леко във въздуха, съпроводена от зловещо свистене, което секна в мига, когато се вряза в шията на тичащия елен. Капки кръв полетяха като гирлянди около главата му, черни на фона на бялото небе. Касапският сатър едва ли би свършил по-чисто работата. За миг самецът продължи да препуска без глава, а кръвта шуртеше от прерязания му врат, докато галопиращото му сърце отброяваше последните си удари. Сетне предните му крака се подгънаха и животното се строполи на по-малко от десетина метра пред нея, обагряйки сухата жълтеникава трева в яркочервено.
Отчаянието и страданията от миналата нощ бяха забравени. Сковаността бе напуснала ръцете и краката й. В момента Сузана не изпитваше нито мъка, нито чувство на загуба, нито страх. Миризмата на барут и кръв от поваления елен бе горчива, ала сега й се струваше като най-приятния парфюм на света.
Тъмнокожата жена се надигна на остатъците от краката си, разпери ръце във въздуха (продължаваше да държи пистолета на Роланд в дясната си ръка) и изкрещя. Във вика й нямаше думи, нито пък можеше да има. В миговете ни на най-голям триумф езикът е безсилен.
ЧЕТИРИ
Роланд бе настоял да похапнат добре на закуска и протестите й, че студената телешка яхния с царевица прилича на някакъв отвратителен миш-маш на бучки, не доведоха до нищо. Но в два следобед според гъзарския му джобен часовник, когато студените дъждовни капки станаха ледени, тя оцени решението му. Никога досега не беше вършила толкова тежка физическа работа, а денят още не бе приключил. Роланд бе до нея през цялото време и й помагаше въпреки кашлицата. По време на краткия им, но главозамайващо вкусен обяд със сушени еленски бифтеци се бе замислила колко странен и забележителен беше мъжът до нея. След цялото това време и всички премеждия, през които бяха преминали заедно, тя все още не беше виждала задника му например. Дори и сантиметър от него. Бе го виждала да се смее и да плаче, да убива и да танцува, да спи и да кляка зад храстите със смъкнати панталони над онова, което наричаше Дънера на Облекчението. Никога не бе спала с него като жена с мъж, ала си мислеше, че го е виждала във всяка друга ситуация и… не. Дупето му продължаваше да бъде загадка за нея.
— Тази кашлица все повече започва да ми звучи като пневмония — отбеляза тъмнокожата жена малко след началото на дъжда. Сетне се улисаха в онези дейности, които Роланд наричаше авен-кар — пренасянето на убития дивеч и подготовката за превръщането му в нещо друго.
— Не се тревожи — рече й Стрелеца. — Имам това, което ми трябва, за да се излекувам.
— Истина ли казваш? — попита невярващо тя.
— Да — кимна той. — Освен това имам и тези. — Бръкна в джоба си и й показа шепа таблетки аспирин. Спътницата му забеляза, че на лицето му е изписано благоговение, и защо не? Навярно дължеше живота си на това, което наричаше „астин“. „Астин“ и „кефлет“.
Натовариха плячката си на луксозното такси на Хо Фат и поеха надолу към потока. Трябваше да повторят курса три пъти, докато пренесат всичко. След като струпаха дивеча на едно място, Роланд внимателно постави главата на самеца-годинак на върха на купчината, откъдето тя ги изгледа с изцъклените си очи.
— Това пък за кво ти е? — попита Сузана, а в гласа й се усещаше присъствието на Дета.
— Ще ни трябва всичкия мозък, който можем да използваме — отвърна Стрелеца и се изкашля сухо в юмрука си. — Работата е мръсна, но за сметка на това ще я свършим бързо.
ПЕТ
Когато струпаха плячката си до ледения поток („Поне няма мухи“, бе отбелязал Роланд), Стрелеца започна да събира мъртво дърво. Сузана знаеше, че ще запалят огън, но честно казано, нямаше кой знае каква необходимост от него — работеше усилено и поне засега й бе топло. Помъчи се да си спомни дълбините на снощното си отчаяние — как студът бе пропълзял до мозъка на костите й, превръщайки ги в стъкло — и не можа. Навярно защото тялото умееше да забравя лошите неща, каза си тя, а без неговата помощ спомените й приличаха на избелели снимки.
Преди да се отправи в търсене на дърва, Роланд проучи брега на ледения поток и изрови някакво парче скала. Когато й го подаде, безногата жена потърка с палец млечната му, загладена от водата повърхност.
— Кварц? — попита тя, ала не мислеше, че е това. Не изглеждаше съвсем като кварц.
— Не зная тази дума, Сузана — ние го наричаме „чърт“97. От него могат да се направят примитивни, ала доста полезни инструменти — брадви, ножове, шишове и стъргалници. На нас ни трябват стъргалници. Както и поне един чук.
— Знам какво ще стържем, но за какво ни е чукът?
— Ще ти покажа, но първо искам да се присъединиш към мен за малко — каза нейният дин, след което коленичи, хвана я за ръката и заедно се загледаха в главата на елена.
— Благодаря ти за онова, което ще получим — рече Роланд и Сузана потрепери. По същия начин говореше баща й, когато цялото семейство сядаше на масата.
„Нашето семейство е разрушено“ — помисли си тя, но не го изрече на глас. Онова, което излезе от устата й, бяха думите, на които я бяха научили още в най-ранна детска възраст:
— Боже, благодарим ти.
— Направлявай ръцете и сърцата ни, докато отделяме живота от смъртта — продума Роланд, сетне погледна към нея с вдигнати вежди, сякаш очакваше тя да каже още нещо.
И Сузана не го разочарова.
— Отче наш, който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото Твое е царството, и силата, и славата — вовеки.
— Това е страхотна молитва — възхити се той.
— Да — съгласи се спътницата му. — Може би не я казах точно както трябва, защото мина доста време, но е най-добрата молитва според мен. Хайде сега да се захващаме за работа, докато все още усещам ръцете си.
Роланд каза „амин“.
ШЕСТ
Стрелеца взе отрязаната глава на елена, хващайки я за едва напъпилите рога, след което я сложи пред себе си и стовари парчето скала върху черепа. Той се разцепи с глух звук, от който стомахът на Сузана се сви. Тогава мъжът сграбчи здраво рогата и ги задърпа — първо наляво, а после надясно. Тъмнокожата жена видя как черепът на животното се огъва напред-назад и извърна очи, опасявайки се да не повърне.
Нейният дин нанесе още два удара, използвайки парчето скала с хирургическа прецизност. После си послужи с ножа, за да изреже кръгче в кожата на главата, което сетне отвори като капаче, разкривайки разцепения череп отдолу. Тогава пъхна острието на ножа в най-голямата пукнатина и го използва като лост, за да достигне до мозъка на самеца. Щом направи и това, го измъкна, сложи го внимателно настрани и погледна към Сузана.
— Ще ни трябва мозъка на всеки елен, който убием — рече. — И именно за тази цел ни е необходим чукът.
— О! — въздъхна тя, след което добави глухо: — Мозък значи.
— За да направим каша за щавене. Чъртът обаче може да ни послужи и за други неща. Гледай. — Взе две парчета и ги заблъска едно в друго, докато едното не се счупи. Отчупената му повърхност не бе назъбена, а почти гладка. Жената знаеше, че това не е необичайно за метаморфните скали, но шистите и подобните на тях образувания по принцип бяха прекалено крехки, за да се направят от тях добри инструменти. Докато това вещество определено беше здраво.
— Когато получиш парчета, които са достатъчно дебели, че да ги държиш от едната страна, и тънки като остриета от другата, отделяй ги настрана — каза Роланд. — Ще ги използваме за стъргалници. Ако имахме повече време, щяхме да си направим и дръжки, но нямаме. До свечеряване ръцете ни ще се покрият с рани.
— Колко време ще ни трябва, за да си направим достатъчно стъргалници?
— Не много — отвърна Стрелеца. — Чъртът се отчупва добре, или поне така съм чувал.
Докато Роланд мъкнеше мъртво дърво в горичката от върби и елши, израсли до брега на поточето, тъмнокожата жена се отдаде на търсене на чърт. По времето, когато намери дузина големи парчета, забеляза и една гранитна скала, от която щеше да излезе чудесна наковалня.
Кварцоподобният минерал наистина се отчупваше добре и тя вече разполагаше с трийсетина стъргалника, когато Стрелеца се върна с третия си товар дърва. Той струпа подпалките на малка купчинка, която Сузана трябваше да закрие с ръце, за да я предпазят от суграшицата. Въпреки че се намираха под гъсто струпаните дървета, едва ли щеше да мине много време, преди да се измокрят до кости.
Щом огънят пламна, мъжът отстъпи няколко крачки назад, падна на колене и сключи длани.
— Пак ли ще се молиш? — попита го безногата жена.
— Човек не може да забрави лесно нещата, които е научил в детството си — отвърна й той, затвори очи за няколко секунди, а сетне доближи събраните си ръце до устата си и ги целуна. Единствената дума, която го чу да казва, беше „Ган“. После Стрелеца отвори очи, вдигна ръце и ги разпери, сякаш имитираше отлитаща птица. Когато проговори отново, гласът му беше сух и безизразен: — Добре. Да се захващаме за работа.
СЕДЕМ
Изплетоха въжета от трева, също както бе направил и Мордред, и провесиха първия елен — водача на стадото, който Сузана бе обезглавила — за задните крака от по-ниските клони на върбата. Роланд разпори корема му с ножа си и извади червата, след което затършува из вътрешностите му и изтръгна два слузести червени органа, които жената взе за бъбреци.
— Това е за треска и кашлица — рече той и отхапа от единия, сякаш беше ябълка. На Сузана й се повдигна и тя се загледа в потока, докато нейният дин приемаше лекарството си. Когато най-накрая се осмели да се обърне, го видя да изрязва кръгчета около местата, където задните крака на животното се съединяваха с тялото му.
— По-добре ли си? — попита смутено тя.
— Ще бъда — увери я нейният дин. — Сега ми помогни да сваля кожата на този юнак. Първият ще ни трябва с козината, понеже ни е нужен съд за кашата. Сега гледай внимателно.
Той пъхна пръстите си под мястото, където кожата все още бе прилепнала към тялото благодарение на тънкия пласт мазнини и мускули, хвана я здраво и дръпна рязко. Кожата се отдели с лекота почти до средата на туловището му.
— Сега направи същото от другата страна, Сузана.
Да пъхне пръстите си под кожата се оказа единствената трудна част. Този път те дръпнаха заедно и когато я обелиха до предните крака, тя смътно наподобяваше риза. Роланд я сряза с ножа си, след което се зае да изкопае дупка в земята — не много близо до горящия огън, но пак под укритието на дърветата. Жената му помогна, наслаждавайки се на начина, по който потта се стичаше по лицето и тялото й. Ямата, която издълбаха, бе шейсетина сантиметра широка и четирийсетина — дълбока. Стрелеца я покри с кожата, отъпквайки я грижливо.
През този следобед одраха осемте други елена, които бяха убили. Беше важно да го направят колкото се може по-бързо, защото изсъхването на подкожния слой мазнина и мускули щеше да затрудни значително работата им. Стрелеца поддържаше огъня добре разпален, а Сузана периодично вадеше пепел и въглени от него, оставяше ги да изстинат достатъчно, за да не прогорят дупки в покритата с кожата яма, и ги изсипваше в изкопа. Към пет следобед гърбът и ръцете на тъмнокожата жена вече я боляха жестоко, но тя стисна зъби и продължи да работи. Лицето, вратът и ръцете на Роланд бяха почернели от саждите.
— Приличаш на актьор от някоя панаирджийска трупа, който трябва да играе негър — подметна тя. — Растъс Куун например.
— Кой е този?
— Посмешище на белите. Смяташ ли, че Мордред е някъде тук и ни наблюдава? — През целия ден тя бе нащрек за момчето-паяк.
— Не — каза Роланд, спирайки се да си отдъхне. Отметна косата от челото си, при което увеличи петната си с още едно. Изглеждаше като някой от каещите се на Пепелявата сряда98. — Мисля, че е отишъл на лов.
— Мордред е гладен — каза жената, а сетне добави: — Можеш да докоснеш съзнанието му, нали? Поне дотолкова, че да разбереш дали е тук или не.
Стрелеца се замисли над думите й, след което каза простичко:
— Аз съм му баща.
ОСЕМ
Когато се мръкна, вече разполагаха с огромна купчина еленови кожи и одрани, обезглавени туловища, които със сигурност щяха да почернеят от мухи при по-топло време. Този път си устроиха грандиозно угощение с цвърчащи пържоли от прясно еленско месо, ала въпреки кулинарните наслади Сузана не спираше да си мисли за Мордред, който навярно седеше нейде в тъмното и гризеше вечерята си сурова. Дори да имаше кибрит, момчето не беше глупаво — със сигурност знаеше, че ако стрелците видеха друг огън, щяха мигновено да го нападнат. А тогава… бум-бум-бум, сбогом, Спайдър-бой. Изведнъж Сузана осъзна, че изпитва състрадание към него, и си каза да внимава. Синът на Пурпурния крал едва ли щеше да прояви милосърдие към тях, ако му паднеха в лапичките.
Щом се нахраниха, Роланд избърса мазните си пръсти в ризата си и каза:
— Беше невероятно вкусно.
— Абсолютно прав си.
— Хайде сега да извадим мозъците. После ще спим.
— На смени ли? — повдигна вежди безногата жена.
— Защо не? Доколкото зная, мозъците яко ги е бъз от повече хора и затова ще ги вадим на смени.
За миг тя беше прекалено изненадана да чуе един от лафовете на Еди
(яко ги е бъз)
от устата на Роланд, за да разбере, че Стрелеца се беше пошегувал. Доста дървено, но поне с добри намерения. Тя се засмя малко пресилено и каза:
— Много смешно, Роланд. Знаеш какво имах предвид.
Нейният дин кимна.
— Ще спим на смени и ще стоим на пост, да. Мисля, че така ще е най-добре.
Времето и еднообразната работа си казаха своето — беше видяла прекалено много намотани черва, за да се гнуси от някакви си мозъци. Разбиваха главите, а сетне използваха ножа на Роланд (острието му се беше изтъпило), за да отварят черепите. След като извадеха мозъците, ги отделяха грижливо настрана, сякаш бяха огромни сиви яйца. Когато и последният елен бе обезмозъчен, пръстите на Сузана бяха толкова разранени и подути, че едва можеше да ги сгъва.
— Лягай и спи — нареди й Стрелеца. — Аз ще поема първата смяна.
Тя не се възпротиви — знаеше, че пълният й корем и приятната топлина от огъня щяха да доведат съня съвсем скоро. Знаеше и нещо друго — че на другата сутрин щеше да е така схваната, че дори седенето щеше да е трудно и болезнено. Сега обаче изобщо не й пукаше за това. Бе преизпълнена с чувство на задоволство, което отчасти се дължеше на топлата храна, ала най-вече на усилната работа през деня и на усещането, че вече не се носеха по течението, а правеха нещо за себе си.
„Исусе — помисли си тя. — Май започвам да се превръщам в републиканка на дърти години.“
Изведнъж си даде сметка, че наоколо е необичайно тихо. Не се чуваха никакви звуци освен фученето на вятъра, шепота на суграшицата (която очевидно отслабваше) и прашенето на благословения огън.
— Роланд?
Той я изгледа от мястото си до огъня, вдигнал въпросително вежди.
— Спрял си да кашляш.
Мъжът се усмихна и кимна. Усмивката му бе последното нещо, което видя, преди да затвори очите си, ала Еди беше този, когото сънува.
ДЕВЕТ
Останаха три дни в лагера до потока и през това време Сузана научи повече за изработването на облекла от естествена кожа, отколкото някога бе предполагала (и доста повече от онова, което всъщност й се искаше да знае).
След като накиснаха кожите в тъмната каша от вода и пепел, те се отправиха на кратка експедиция по протежението на потока, чиято цел бе намирането на подходящи дънери. На около километър и нещо откриха това, което им трябваше, разположиха трупите срещу две върби (растящи в съседство, за да могат да работят един до друг) и започнаха да смъкват козината със стъргалниците си. Това им отне един ден. След като свършиха, изгребаха сместа, преобърнаха кожата и я напълниха отново, този път със смесица от вода и смачкани на пюре мозъци. Това „студено щавене“ беше непознато за нея. После накиснаха кожите в новата каша, където трябваше да престоят цяла нощ, а Сузана се зае да прави конци от жили и сухожилия. Роланд наостри ножа си и издялка половин дузина костни игли. Когато приключи, пръстите му кървяха. Той ги намаза с остатъците от кашата от пепел и сажди и цяла нощ спа така, а ръцете му изглеждаха тъй, сякаш бяха покрити с дебели сиво-черни ръкавици. Щом ги изми в потока на следващия ден, тъмнокожата жена с удивление забеляза, че раните са започнали да заздравяват. Тя намаза със същата смес пъпката до устата си, но й залютя ужасно и побърза да я измие.
— Искам да изрежеш това проклето нещо от лицето ми — рече.
Стрелеца поклати глава.
— Ще я оставим сама да се изцери.
— Защо?
— Да изрежеш пъпка е много лоша идея, освен ако не е абсолютно наложително. Особено тук, в този „пущинак“, както би го нарекъл Джейк.
Тя се съгласи, но когато си легна, в съзнанието й изригнаха множество картини, коя от коя по-неприятни — как циреят започва да расте, разяждайки лицето й сантиметър по сантиметър, докато не превърне цялата й глава в кървящ черен тумор. В тъмното тези образи имаха ужасяваща убедителност, ала за щастие безногата жена бе прекалено уморена, за да я тормозят дълго.
На втория ден в Кожарския лагер (както Сузана започна да нарича мястото, където се намираха) Роланд изготви нещо като голяма рамка, на която започнаха да опушват кожите. Миризмата на завършения продукт бе изненадващо приятна. „Мирише ми на кожа“ — помисли си тя, след като подуши едно от парчетата, и сетне се засмя. Точно това си беше всъщност.
На третия ден тъмнокожата жена най-накрая надмина своя дин. Шевовете на Роланд бяха рехави и не особено изпипани — тя си помисли, че ще издържат най-много месец, след което елечетата и гамашите, ушити по този начин, ще започнат да се разпадат. Тя бе доста по-сръчна. Шиенето бе умение, което бе усвоила от майка си и двете си баби. Костните игли на Стрелеца й се сториха доста груби и тя уви палеца и показалеца на дясната си ръка с еленова кожа, използвайки я като своеобразен напръстник. След това работата потръгна значително по-лесно и към средата на следобеда безногата жена вече вземаше дрехи от купчината на Роланд и повтаряше шевовете им със своите, които бяха много по-гъсти и здрави. Очакваше нейният дин да възрази — мъжката гордост бе всеизвестна, — ала той не го направи, което беше мъдър ход от негова страна, защото в противен случай Дета Уокър със сигурност щеше да реагира в типичния си стил.
В навечерието на третата им нощ в Кожарския лагер всеки от тях имаше елек, гамаши, палто и ръкавици. Последните бяха големи и смешни, но поне щяха да държат топло на ръцете им. И като страна дума за ръце, Сузана едва можеше да сгъне своите. Тя изгледа скептично останалите кожи и попита Роланд какво ще правят с тях.
Той се замисли, след което поклати глава.
— Ще ги натоварим на Хо Фат заедно с част от месото и парчета лед от потока, за да го запазим за по-дълго време.
— Ще можем ли да използваме таксито, когато стигнем до снега?
— Не — призна й той, — ала дотогава останалите кожи ще са станали на одежди, а месото ще бъде изядено.
— Просто не можеш да останеш повече тук, нали? — не спираше с въпросите си Сузана. — Чуваш нейния зов. Чуваш как Кулата те вика.
Стрелеца остана загледан в играещите пламъци, без да каже нищо. Въпросът беше риторичен.
— Как ще транспортираме провизиите си, когато стигнем до бялата шир?
— Ще си направим шейна. Пък и там ще има много дивеч.
Сузана кимна и тъкмо щеше да се излегне на земята, когато мъжът я хвана за раменете и я обърна към огъня. Лицето му се приближи до нейното и за миг тъмнокожата жена си помисли, че ще я целуне за лека нощ. Вместо това обаче мъжът се загледа съсредоточено в цирея до устата й, който вече беше хванал коричка.
— Е? — попита тя накрая. Можеше да каже и повече, ала се срамуваше от треперещия си глас.
— Мисля, че е станала по-малка. Напуснем ли веднъж Ужасните земи, може да се изцери и сама.
— Сигурен ли си?
Мъжът рязко поклати глава.
— Казах „може“. Сега си лягай, Сузана. Трябва да си починеш.
— Добре, но този път не ме оставяй да спя до късно. Искам да изпълня своята част от караула.
— Добре. Сега заспивай.
Тя го послуша и сънят я връхлетя още преди да затвори очи.
ДЕСЕТ
Намира се в Сентрал Парк и е толкова студено, че вижда дъха си. Небето е съвсем бяло — снежно небе, — ала на нея й е топло. Не, просто няма как да й е студено с палтото от еленова кожа, гамашите, елечето и собственоръчно ушитите от нея ръкавици. На главата й също има нещо, което топли ушите й — тя го сваля, изгаряща от любопитство, и вижда, че това е скиорска шапка, ала изработена от същия материал като останалата част от облеклото й. Платът е боядисан в червено и зелено, а отпред пише „ВЕСЕЛА КОЛЕДА“.
Сузана е озадачена. Можеш ли да имаш déjà vu насън? Очевидно да. Тя се оглежда наоколо и вижда Еди и Джейк, които й се усмихват. Гологлави са и тъмнокожата жена осъзнава, че това, което държи в ръцете си, е комбинация от шапките, които носеха в друг неин сън. Внезапно изпитва невероятен възторг, сякаш току-що е решила някаква нерешима задача — изчислила е квадратурата на кръга или е открила най-голямото просто число (това е само за Блейн влака, дето мамата си трака — направо мозъчна атака).
На пуловера на Еди пише „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“
А на този на Джейк — „АЗ КАРАМ «ТАКУРО СПИРИТ»!“
И двамата държат в ръце чаши с горещ шоколад — от онзи mit schlag отгоре, поръсен с индийско орехче.
— Кой свят е това? — пита ги тя и в същия миг осъзнава, че наблизо пеят „Тиха нощ, свята нощ“ и „Какво дете е това“.
— Трябва да го оставиш да продължи сам — казва Еди.
— Да, и трябва да се пазиш от Дондейл — добавя Джейк.
— Не разбирам — отговаря им Сузана и им показва шапката си. — Това не е ли ваше? Не беше ли на главите ви?
— Ако я искаш, вече е твоя. — Еди й подава чашата си. — Заповядай, донесъл съм ти горещ шоколад.
— Никакви двойници повече — изрича Джейк. — Това е само една шапка, ако не виждаш.
Преди да може да отговори, от небето се чува някакъв глас и сънят започва да се разпада.
— ДЕВЕТНАЙСЕТ — казва гласът. — Това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, това е ЧИССИТ.
С всяка следваща дума светът става все по-нереален. Еди и Джейк стават полупрозрачни, а опияняващият аромат на горещия шоколад избледнява, заменен от мириса на пепел
( пепелявата сряда )
и кожа. Тя вижда, че устните на Еди помръдват, и си мисли, че той изрича някакво име, след което…
ЕДИНАЙСЕТ
— Събуди се, Сузана — рече Роланд. — Твой ред е.
Тя се надигна и се огледа наоколо. Огънят гаснеше.
— Чух го да обикаля наоколо — каза нейният дин, — но оттогава минаха няколко часа. Сузана, добре ли си? Сънуваше ли?
— Да — отвърна тя. — Този път имаше само една шапка и аз я носех.
— Не те разбирам.
Тя също не се разбираше. Сънят й вече избледняваше, както почти винаги става със сънищата, след като отворим очи. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че името, изречено от безмълвните устни на Еди, бе Патрик Данвил.
Пета глава
Джо Колинс от „Одд’с Лейн“
ЕДНО
Три седмици след съня за шапката три фигури (две големи и една малка) излязоха от горския масив, покрил хълмистата земя, и поеха през обширното поле. Едната от по-едрите фигури дърпаше другата, която бе седнала в някакво подобие на индианска шейна.
Ко тичаше напред-назад между Сузана и Роланд, а видът му издаваше повишена бдителност. Студеното време и постоянната диета от еленско месо явно му се отразяваше добре, защото бе загладил косъма. Местността, която прекосяваха в момента, в топлите дни навярно представляваше жизнерадостна, покрита с горски цветя ливада, ала сега бе погребана под сто и петдесет сантиметра сняг. Сега придвижването им беше по-лесно, тъй като се спускаха по склона, и Роланд се надяваше, че най-лошото е зад гърба им. Реално погледнато, преходът из Бялата шир не ги бе затруднил особено — поне досега. Имаше дивеч, дърва за огъня им, а в четирите случая, когато времето бе станало наистина отвратително, просто спряха и зачакаха виелиците да утихнат. Така и стана, макар че най-злата от снежните бури продължи над четирийсет и осем часа и когато отново поеха по Пътя на Лъча, откриха, че снежната покривка се е увеличила с още деветдесет сантиметра. На откритите места, където виещият вятър можеше да се развихри с пълна сила, преспите бяха големи като океански вълни; някои бяха толкова високи, че покриваха високите борове почти до върховете.
След първия ден в Бялата шир, когато видя с какви усилия Роланд дърпаше шейната (и то при положение че снегът бе едва трийсетина сантиметра дълбок), Сузана си каза, че навярно щяха да минат месеци, докато прекосят тези високи гористи хребети; ето защо се зае да му направи снегоходки. Първите й два опита бяха крайно несполучливи, ала третият получи одобрението на Стрелеца. Рамките бяха изработени от гъвкави клонки, а вътрешната част — от съшити, застъпващи се ивици еленова кожа. Спътникът й каза, че му изглеждали като сълзи.
— Как ти хрумна да ги направиш? — попита той след първия ден, в който си ги сложи. Разликата в изминатото разстояние в сравнение с предишните дни беше огромна, особено след като Роланд се научи да върви с олюляващата се моряшка походка, която не позволяваше на снега да се събира върху кожените повърхности.
— От телевизията — каза Сузана. — Когато бях малка, имаше една програма, наречена „Сарджънт Престън от Юкон“. Сарджънт Престън нямаше рунтавелко, който да му прави компания, но за сметка на това пък имаше вярното си куче Кинг. Както и да е, затворих очи и се опитах да си спомня как изглеждаха снегоходките му. — Безногата жена посочи към краката на Стрелеца. — Това е най-доброто, което можах да направя.
— Страхотни са — рече той и искреността на този простичък комплимент разпрати тръпки по цялото й тяло. Това не беше начинът, по който непременно Роланд (или всеки друг мъж) трябваше да я кара да се чувства, ала не можеше да отрече, че й харесва. Зачуди се дали това се дължи на възпитанието й, или просто бе част от женската й природа, но сетне реши, че не иска да знае.
— Дано издържат по-дълго, преди да се разпаднат — въздъхна тъмнокожата жена.
— Мисля, че си ги направила достатъчно здрави — увери я Стрелеца. — Усещам как кожата се е разтеглила малко, но това е всичко.
Снегоходките не показаха никакви признаци на разпадане и сега, докато прекосяваха обширната открита площ, Сузана приемаше по-леко факта, че Роланд я тегли, понеже усещаше, че е допринесла с нещо за похода им. От време на време Мордред навестяваше мислите й и една нощ, около десет дни след като бяха навлезли в снежното царство, помоли спътника си да сподели онова, което знаеше. Това, което я подтикна към тази стъпка, бяха думите му, че за момента няма нужда да стоят на пост и че спокойно могат да си позволят десетчасов сън, ако телата им имат нужда от него, а Ко щял да ги събуди, ако възникне някакъв проблем.
Стрелеца въздъхна и остана загледан в огъня почти цяла минута, без да промълви дума. Седеше, обгърнал коленете си с ръце, и тъмнокожата жена тъкмо си помисли, че няма да отговори на въпроса й, когато той рече:
— Продължава да ни следва, но изостава все повече и повече. В момента се бори с всички сили да си осигури храна, да ни настигне и най-вече да не умре от студ.
— Да не умре от студ? — На Сузана й беше трудно да повярва на думите му. Навсякъде около тях бе пълно с дървета.
— Той няма нито кибрит, нито „Стърно“ — вдигна рамене Роланд. — Почти съм убеден, че една нощ — преди доста време — се е доближил до един от нашите огньове, събрал е малко живи въгленчета и си е запалил огън. Разказвали са ми, че по същия начин и древните планинци са пренасяли огъня по време на дългите си преходи.
Безногата жена кимна. Бе чувала същото и в часовете по история в гимназията, въпреки че учителят беше признал, че голяма част от онова, което си мислеха, че знаят за хората от Каменната ера, изобщо не бяха знания, а сбор от догадки. Тя се зачуди каква ли част от това, което Роланд сега й каза, също са догадки, и реши да го попита.
— Не са догадки, ала не мога да го обясня. Ако е нещо като докосване, Сузана, не е същото като дарбата на Джейк. Не виждам, не чувам и дори не сънувам. Макар че… понякога сънуваме неща, които не си спомняме, след като се събудим?
— Да. — Тя се зачуди дали да му каже за бързите очни движения (така наречения „REM сън“) и за експериментите, за които бе чела в списание „Лук“, ала после реши, че така само ще усложни нещата. Вместо това сподели, че според нея всеки човек сънува неща, които не си спомня, след като се събуди.
— Дано да го видя и да го чуя в сънищата си — рече нейният дин. — Всичко, което зная, е, че полага кански усилия да ни догони. Освен това знае толкова малко за света, че е истинско чудо, дето изобщо е жив.
— Изпитваш ли съжаление към него?
— Не. Не мога да си позволя да изпитвам съжаление към него. Нито пък ти.
Ала докато казваше това, Стрелеца извърна поглед и спътницата му си помисли, че я лъже. Навярно не искаше да изпитва състрадание към Мордред, но тя бе сигурна, че поне мъничко го съжалява. Може би искаше да се надява, че момчето ще умре по време на тежкия преход — имаше множество възможности да се случи подобно нещо, като хипотермията99 беше най-вероятният вариант, — но безногата жена не смяташе, че нейният дин е способен на това. Дори и да приемеха, че бяха избягали от ка, кръвта вода не ставаше.
Ала имаше и нещо друго — много по-силно от кръвните връзки. Знаеше го, защото го усещаше как пулсира в собствената й глава както насън, така и когато беше будна. Това бе Тъмната кула. Чувстваше, че в момента са изключително близо до нея. Нямаше никаква представа какво щяха да правят с лудия й пазител, когато — и ако — я достигнеха, ала в момента си даде сметка, че всъщност не й пукаше особено. Засега всичко, което искаше, бе да я види. Все още не можеше да си представи, че ще влезе вътре, но да я зърне… Да, да я съзре изглеждаше по-реалистично. И тя си въобразяваше, че това щеше да й бъде напълно достатъчно.
ДВЕ
Бавно си пробиваха път по заснежения склон, а Ко сновеше от Роланд към Сузана и обратно, сякаш за да се убеди, че всичко е наред. От време на време над главите им се отваряха яркосини просеки — Роланд знаеше, че Лъчът работи, изблъсквайки савана от облаци на югоизток. Иначе небето беше снежнобяло от единия хоризонт до другия и имаше онзи издут вид, който и двамата прекрасно познаваха. Щеше да вали и Стрелеца имаше предчувствието, че тази буря навярно щеше да е най-страшната от всички досега. Вятърът ставаше все по-силен, а влажността на въздуха бе достатъчна, за да вкочани всеки незащитен сантиметър кожа (след трите седмици на усърдно шиене това означаваше челата и върха на носовете им). Поривите на вятъра вдигаха огромни прозирни завеси от сняг, които се носеха около тях като фантастични балетисти, непрекъснато променящи облика си.
— Красиви са, нали? — попита Сузана с капчица тъга в гласа си.
Роланд от Гилеад, който никога не се бе проявявал като ценител на красотата (освен веднъж, много отдавна, в баронството Меджис), изсумтя. Той знаеше какво би било красиво за него — добро укритие по време на виелицата, което да им свърши повече работа от клоните на дърветата. Ето защо почти не повярва на очите си, когато вятърът поутихна и снежните завеси се спуснаха на земята. Стрелеца изтърва повода, с който теглеше шейната, отиде до Сузана (провизиите им бяха завързани зад нея) и падна на едно коляно. Както бе облечен в кожи от главата до петите, повече приличаше на някакво същество от рода на Голямата стъпка или Йети, отколкото на човек.
— Какво мислиш за това? — попита той.
Вятърът отново се надигна и за миг заличи всичко, което мъжът беше видял. Когато се успокои, покровът над главите им се разкъса и слънчевите лъчи озариха снежното поле, което заискри така, сякаш бе осеяно с миниатюрни елмази. Сузана заслони очи с едната си ръка, погледна надолу и видя нещо като преобърнато „Т“, издълбано в снега. Хоризонталната черта (която бе по-близо до тях) беше относително къса, навярно не повече от шейсетина метра във всяка посока; вертикалната обаче беше изключително дълга, стигаше чак до хоризонта и сетне се губеше нейде отвъд.
— Пътища! — възкликна тя. — Някой е прокарал пътища тук долу, Роланд!
Стрелеца кимна.
— И аз си помислих същото, но исках и ти да го кажеш. Виждам и още нещо.
— Какво? Очите ти са по-силни от моите.
— Когато се приближим, сама ще го зърнеш.
Той понечи да се изправи, ала безногата жена го хвана за ръката.
— Не ме тормози така. Какво е?
— Покриви — отвърна нейният дин. — Мисля, че там долу има къщи. А може би и цял град.
— Хора? Да не искаш да кажеш, че има хора?
— Ами над една от къщите се вижда нещо като дим, макар че не съм съвсем сигурен с това бяло небе.
Тя не знаеше дали иска да види други хора или не. Това определено щеше да усложни нещата.
— Роланд, трябва да сме адски внимателни.
— Да — кимна мъжът и отново зае мястото си пред шейната. Преди да го вдигне, се спря да намести колана си, спускайки кобура малко по-ниско, за да е по-удобно на лявата му ръка.
Час по-късно стигнаха до кръстопътя. Триметровият снежен насип и следите от вериги в отъпкания сняг наведоха Сузана на мисълта, че оттук най-вероятно е минавал снегорин. От най-високата точка на насипа стърчеше стълб, чийто връх бе увенчан с табелки, не по-различни от тези във всички по-големи градове; същите табелки красяха всеки ъгъл в Ню Йорк например. Тази, която отбелязваше по-късия път, гласеше:
ОДД’с ЛЕЙН
Ала от надписа на другата сърцето й направо се разтуптя.
ТАУЪР РОУД
пишеше на нея.
ТРИ
Всички къщи наблизо се оказаха необитаеми — всички освен една. Повечето бяха рухнали под тежестта на натрупания сняг, ала на около три четвърти от пътя по лявото разклонение на „Одд’с Лейн“ се издигаше постройка, доста по-различна от останалите. Покривът бе почистен от снега, а от моравата до входната врата водеше добре поддържана пътечка. От комина на тази чудата къщурка се издигаше бял дим и единият от прозорците бе облян от жълтеникава светлина, ала именно димът привлече вниманието на Сузана. Това бе последният щрих. Единственият въпрос в съзнанието й беше кой ли щеше да им отвори вратата, след като похлопат? Хензел или сестра му Гретел? (Между другото, те дали бяха близнаци? Дали някой е мислил по този въпрос, зачуди се тъмнокожата жена.) Току-виж отвътре излязла Червената шапчица, а защо не и Златокоска?
— Може би трябва просто да продължим по пътя си — рече Сузана, смътно съзнавайки, че гласът й се бе превърнал в шепот. — Да продължим напред, без да се отбиваме никъде, и да кажем благодаря. — Тя посочи към знака, гласящ „ТАУЪР РОУД“. — Пътят е пред нас, Роланд — само трябва да тръгнем по него.
— Дори и да направим така, мислиш ли, че Мордред ще стори същото? — попита Стрелеца. — Смяташ ли, че ще продължи по пътя си и ще остави обитателите на този дом да си живеят в мир?
Изобщо не се бе замисляла за това. Отговорът определено беше „не“. Ако Мордред поискаше да убие този, който живееше в тази къщурка, щеше да го направи и толкова. За храна (ако тукашните обитатели ставаха за ядене), но това щеше да е второстепенна причина. Горите зад тях гъмжаха от дивеч и дори момчето да бе неспособно да си улови своя собствена вечеря (а Сузана си мислеше, че в паяковидния му облик това не би го затруднило особено), във всеки от биваците им можеше да намери достатъчно остатъци от угощенията им, за да не умре от глад. Не, той щеше да се спусне от хълмистите земи сит… но не и щастлив. Ни най-малко. И горко на всеки, който се изпречеше на пътя му.
„От друга страна обаче…“ — помисли си тя, ала внезапно си даде сметка, че нямаше друга страна, защото вече бе прекалено късно за каквото и да било. Входната врата на къщурката се отвори и оттам излезе възрастен мъж. Носеше ботуши, дънки и дебела шуба с пухкава, обточена с кожа качулка. Сузана имаше чувството, че е купил тези дрехи от някой магазин за армейски стоки в Гринидж Вилидж.
Румените бузи на мъжа свидетелстваха за добро здраве, ала той накуцваше тежко, а в лявата му ръка се виждаше дебел бастун. Внезапно зад чудатата му къщичка с пухкав перест дим, която сякаш бе излязла от някоя приказка, се разнесе пронизително цвилене.
— Да, Липи, виждам ги много добре! — извика старецът, обръщайки се към дома си. — Все пак имам едно здраво око, забрави ли? — След което се обърна към насипа, върху който стояха Роланд, Сузана и Ко, и вдигна бастуна си, за да ги поздрави. Жестът му издаваше добронамереност и липса на страх. В отговор Роланд вдигна дясната си ръка.
— Май ни чака съвещание, без значение дали го искаме или не — измърмори Роланд.
— Знам — отвърна тя, след което каза на рунтавелкото: — Ко, знаеш как да се държиш, нали?
Пухкавото зверче погледна първо към нея, а после и към възрастния мъж, без да издаде звук. Явно знаеше какво да прави и без да му казват.
Що се отнася до стареца, болният му крак определено беше зле — „единият му крак е в гроба“, без съмнение би казал татко Моуз Карвър, — но с помощта на бастуна се оправяше криво-ляво. Подскачащата му, олюляваща се походка се стори на Сузана едновременно забавна и достойна за уважение. „Пъргав като щурец“ бе друг от лафовете на татко Моуз и вероятно прилягаше повече на непознатия. Тъмнокожата жена не виждаше никаква заплаха или опасност в белокосия старец (косата му бе дълга и пухкава и се спускаше до раменете на шубата му), който подскачаше наоколо с бастунчето си. Когато се приближи, тя видя, че едното му око е покрито с млечнобяла ципа. Зеницата, която едва се виждаше, сякаш се бе вторачила нейде вляво от тях. Другото му око обаче огледа новодошлите с жив интерес, докато човекът се клатушкаше по „Одд’с Лейн“ към тях.
Конят отново изцвили и старецът размаха бастуна си към бялото схлупено небе.
— Абе, нали ти рекох да си затвориш сенокосачката, торна фабрика такава? — извика непознатият. — Не си ли виждала хора преди, шундо заспала? Щот’ ако не се лъжа, май в обор си раждана, а ако не е тъй, значи аз съм синеок бабуин!
Роланд се засмя и разсея и последните остатъци от тревогите на безногата жена. В този миг конят изцвили за пореден път от пристройката зад къщата, а възрастният човек пак размаха бастуна си, при което за малко да се изтърси в снега. Макар походката му да изглеждаше тромава, за изненада на Сузана вече бе успял да преполови разстоянието, което ги делеше. По едно време се подхлъзна и щеше да падне на земята, ако не беше извъртял рамото си в последния момент, същевременно подпирайки се на бастуна, за да възстанови равновесието си. Когато отново погледна към тях, на лицето му грееше широка усмивка.
— Хайл, стрелци! — извика им той и им махна с бастуна си. Поне дробовете му бяха в перфектна форма. — Стрелци, отправили се в търсене на Тъмната кула, нал’ тъй? Просто няма как да е иначе, кат гледам тез пушкала с големите дръжки! А и Лъчът вече е добре, пак си е здрав и снажен, щот’ и двамата с Липи го усещаме! Живна като кобилката, дет’ беше по Коледа, или туй, дет’ аз му викам Коледа, щот’ нямам календар, нито пък съм виждал Дядо Коледа. То, да си кажа правичката, не съм го и очаквал, щот’ бил ли съм някога добро момче? Никога! Никога! Добрите момчета отиват в рая, а моите ’сичките аверчета са на другото място и си хапват бонбонки, и си пийват нози с уиски в бърлогата на дяволите! Не ми обръщайте внимание, то на мен езикът ми е захванат по средата и шава от двата края! Пак ви казвам — хайл на единия, хайл на другия и хайл на онуй дребното косматото по средата! Чистокръвен рунтавелко, както виждам! Уау, ама не е ли страхотно, дет’ ви виждам, а? Мен ми викат Джо Колинс, Джо Колинс от „Одд’с Лейн“! Самият аз съм достатъчно странен100, вярвайте ми — барабар с туй съм и едноок, че и сакат — но пък иначе съм на вашите услуги!
Човекът тъкмо достигна мястото, където Тауър Роуд свършваше… или започваше, в зависимост от гледната ви точка и посоката, в която пътувате, каза си Сузана. Той ги изгледа — едното му око бе ярко и лъскаво като на хищна птица, а другото зяпаше безизразно в бялата пустош.
— Дълъг живот и приятни нощи, туй казвам аз, и майната им на ’сички, дет’ твърдят противното, ама то и без друго тука няма такива, тъй че кво ни пука за тях, нал’ тъй? — Извади един бонбон от джоба си и го подхвърли във въздуха; Ко мигновено се изстреля напред, челюстите му щракнаха и лакомството изчезна в устата му.
Сега и двамата стрелци се засмяха. Чувстваха се малко странно, ала им беше добре — сякаш си намерил нещо ценно, след като си бил почти сигурен, че си го изгубил завинаги. Дори Ко сякаш се усмихваше и ако конят го притесняваше (той изцвили отново, докато гледаха сай Колинс от висотата на снежния насип), не го показваше по никакъв начин.
— Имам един милион въпроси към вас — започна Колинс, — но ще започна със следния: как, мамицата му, смятате да слезете от тоя шибан насип?
ЧЕТИРИ
Сузана веднага отговори на въпроса му, като се плъзна с шейната си. Избра си мястото, където североизточният край на „Одд’с Лейн“ изчезваше под снега, защото насипът там бе малко по-нисък. Спускането й бе бързо, ала не особено гладко — тъкмо бе изминала три четвърти от пътя, когато се удари в замръзнал леден блок, падна от шейната и завърши пързалянето си в поредица непохватни салта, като през цялото това време не спираше да се смее като обезумяла. Шейната се преобърна — преобърната костенурка, ако ви е угодно, — при което провизиите им се разпиляха навсякъде.
Роланд и Ко се спуснаха на подскоци зад нея. Стрелеца веднага се наведе над нея, явно загрижен дали е добре, а Ко завря муцунка в лицето й, докато тя продължаваше да се залива от смях. Татко Моуз със сигурност би казал за смеха й, че е „весел като стара бащина шапка“.
— Добре съм, Роланд — падала съм и по-зле от сгъваемата си тротинетка, когато бях малка.
— ’сичко е добре, когат’ свършва добре — съгласи се Джо Колинс. Той я изгледа със здравото си око, сякаш да се увери, че е наред, след което започна да събира разпилените провизии, изгърбен над бастуна си, а пухкавата му бяла коса се развяваше около розовото му лице.
— Внимавай — каза Стрелеца, докато се протягаше да хване ръката на стареца. — Ако направя това, ти ще се изльоскаш на дупарата си.
При тези думи старецът избухна в смях, а Роланд охотно се присъедини към него. Иззад къщичката се разнесе още едно пронизително изцвилване, сякаш конят протестираше срещу веселото настроение на компанията.
— „Ще се изльоскаш на дупарата си!“ Човече, т’ва наистина беше яко! — Той забърса снега от коженото палто на Сузана, докато Роланд събра набързо разпилените им запаси и ги нареди отново на импровизираната им шейна. Ко му помогна, като донесе няколко вързопа с месо в челюстите си и ги пусна в задната част на шейната.
— Колко умно зверче! — възкликна Джо Колинс.
— Страхотен помощник е — съгласи се Сузана. Беше много доволна, задето бяха спрели; за нищо на света не би се лишила от запознанството с този весел старчок. — Аз съм Сузана Дийн — Сузана от Ню Йорк. Дъщеря на Дан.
Той улови ръката й и я раздруса. Не носеше ръкавици и въпреки че пръстите му бяха изкривени от артрита, ръкостискането му бе силно.
— Ню Йорк, така значи! Родом съм оттам, но съм живял и в Ейкрон, Омаха, както и в Сан Франциско. Син съм на Хенри и Флора, ако изобщо ви интересува.
— Значи си от Америка? — попита Сузана.
— О, да, но много, много отдавна! — рече той. — Сигурно бихте казали „делах“. — Здравото му око проблесна, а другото продължаваше да гледа снежнобялата шир със същата липса на интерес. Той се обърна към Роланд. — А ти кой си, приятелю? Наричам те приятел, тъй както бих нарекъл всеки друг, който не ме е убедил в противното, — а в подобен случай направо го налагам с Беси, както викам на бастуна си.
Стрелеца се усмихна. Просто нямаше как да не го направи, помисли си тъмнокожата жена.
— Роланд Дисчейн от Гилеад. Син на Стивън.
— Гилеад! Гилеад! — здравото око на Колинс стана кръгло от изумление. — Това название е от древността, нали? Сякаш е излязло от книгите! Боже мой, сигурно си по-стар и от Господ!
— Така казват — вдигна рамене Стрелеца. Безногата жена забеляза, че усмивката му вече не беше толкова широка.
— Ами пухкавия дребосък? — попита възрастният мъж, навеждайки се напред. Той извади още два бонбона от джоба си — един зелен и един червен. Коледни цветове. Сузана изведнъж започна да има чувството за déjà vu, което сякаш докосна съзнанието й с крилото си и се изгуби в мрака. — Как се казваш, фъстъче? Как ти викат, когато искат да се прибереш у дома?
— Той не…
„… говори повече, въпреки че някога го правеше“, искаше да каже безногата жена, ала преди да довърши, рунтавелкото изджавка:
— Ко! — и го каза така ясно и уверено, както говореше, докато Джейк беше още жив.
— Добро момче! — рече Колинс и метна бонбоните в устата на зверчето, след което протегна възлестата си длан и животинчето вдигна лапичка, за да я докосне. Двамата се ръкуваха — човек и рунтавелко — на кръстопътя на „Одд’с Лейн“ и Тауър Роуд.
— Проклет да съм! — възкликна Роланд.
— Със ’сички ще е тъй накрая, с Лъчи или без Лъчи — отбеляза Джо Колинс и пусна лапичката на Ко. — Но не и днес. Сега викам да идем там, дет’ е топличко и можем да си направим съвещание на чаша кафе — имам, имам, не се притеснявайте — и кана ейл. Дори мога да ви забъркам и едно нещо, дет’ му викам „яйчен грог“ — вътре слагам яйце, захар, мляко и бира — ако ви устройва. Щот’ мен ме устройва идеално — особено с мъъъъничко ром, но кой знае? Да ви кажа правичката, не съм усещал вкуса на нищо от пет години, че и повече. Въздухът извън Дикордия ми еба майката на вкусовите лигавици и на носа. Но както и да е… кво ще кажете за идеята?
— Бих казала, че е чудесна — рече Сузана.
Старецът я потупа приятелски по рамото.
— Добрата жена е безценна перла! Не помня обаче де го бях чел — Шекспир ли беше или Библията, а може би си го съших от… Ей, Липи, накъде си мислиш, че си тръгнала? Искаш да посрещнеш гостите, така ли?
Говореше също като онези хора, които живеят само в компанията на домашните си любимци. Кобилата му се бе дотътрила до тях и Колинс я хвана за гривата, галейки я с дълбока привързаност, но тъмнокожата жена си каза, че това е най-уродливото животно, което е виждала през живота си. Голяма част от доброто й настроение веднага се изпари при вида на четириногото. Липи беше сляпа — не с едното око, а с двете — и кльощава като плашило. Докато вървеше, костите й се очертаваха толкова отчетливо под краставата кожа, че Сузана почти очакваше някоя от тях да щръкне навън. За миг черният проход под замъка Дискордия изплува в съзнанието й с ужасяваща яснота — слузестите звуци, които издаваше отвратителното многокрако същество, и костите. Всички тези кости.
Навярно Колинс зърна нещо от това на лицето й, защото когато заговори отново, звучеше почти отбранително:
— Знам, че е една дърта грозница, но кат’ станеш стара кат’ нея, едва ли ще печелиш много конкурси за красота! — Той потупа кобилата по осеяната със струпеи и рани шия, след което разроши проскубаната й грива и се обърна към пътя, водещ до къщата му. Междувременно първите снежинки на задаващата се буря започнаха да прехвърчат около тях.
— Хайде, Липи, хайде, дърта кранто и стара ки’-кутия такава! Не можа ли толкоз да подушиш снега във въздуха? Защото аз го подуших, а моят нос отиде на кино още преди сто години!
Възрастният човек се обърна към Роланд и Сузана и им рече:
— Надявам се, че ще оцените готварските ми умения, защото както гледам, тази виелица няма да трае по-малко от три дни. Най-малко три дни, преди Демонската луна отново да си покаже мутрата! Срещата ни обаче беше добра — сигурен съм в т’ва! Просто се надявам да не съдите за моята гостоприемност по моята конскоприемност. Нал’ тъй? Ехааа!
„Опазил ни Господ“, помисли си тъмнокожата жена и потрепери. Старецът се обърна и в този момент Роланд й хвърли любопитен поглед. Тя му се усмихна и вдигна рамене, сякаш за да каже „Няма нищо“ — какъвто беше и случаят. Нямаше никакво намерение да му обяснява, че една куца кранта с пердета на двете очи и кожа, която разкрива повече, отколкото скрива, я бе накарала да се почувства бъзи-бъзи. Досега Роланд нито веднъж не я бе наричал „тъпа патка“ и тя не искаше да му дава никакви поводи да я нарича тъй зана…
Сякаш прочела мислите й, старата кобила се обърна назад и й се ухили, оголвайки няколкото си останали зъба. Очите в уродливия череп на Липи приличаха на изгорели свещи, потопени в гной. Тя изцвили към Сузана, като че ли искаше да й каже: „Мисли си каквото искаш, черна птицо; аз ще си бъда тук дълго след като ти извървиш своя път и умреш от своята смърт.“ В същото време вятърът внезапно се усили, запращайки шепи сняг в лицата им, докато се мъчеше да намери пролука в кожените им одежди. След като се успокои за няколко секунди, той отново се надигна, надавайки отсечен, скръбен вопъл, който приличаше на човешки вик.
ПЕТ
Външната пристройка се състоеше от кокошарник (залепен за едната стена), нещо като малка конюшня (залепена за другата) и плевник (над конюшнята), натъпкан със сено.
— Мога да се качвам горе и направо да мятам сеното с вилата — каза Колинс, — но всеки път, когато правя това, дърпам дявола за опашката, щот’ не знам къв номер ще ми погоди болният ми крак. Не ми е удобно да те моля, сай Дисчейн, но ще помогнеш ли малко на един старец, дето…
Ала Роланд вече се бе изкачил по стълбата и започна да загребва сено с вилата, хвърляйки го долу. Спря едва когато Колинс му каза, че количеството е предостатъчно и за четири дни. („Щот’ тя не яде много, както можеш да видиш и сам“, каза той.) Тогава Стрелеца слезе долу и възрастният мъж ги поведе към къщурката си. Навятият покрай стените й сняг надхвърляше ръста на Роланд.
— Ето я и моята скромна бърлога — каза Джо и ги въведе в кухнята. Тя бе облицована с чвореста дъбова ламперия, която се оказа пластмаса, когато Сузана я разгледа по-отблизо. И беше много топло. Марката на електрическата фурна беше „Роско“ — никога преди не бе чувала това име. Хладилникът бе „Амана“ и имаше една малка вратичка точно над дръжката. Тъмнокожата жена се наведе към нея и видя думите „ВЪЛШЕБЕН ЛЕД“.
— Това нещо да не би да прави ледени кубчета? — попита Сузана с блеснали очи.
— Е, не съвсем — каза Джо. — Всъщност фризерът ги прави, красавице; онуй отпред само ти ги пуска в чашата.
Това й се стори много забавно и тя се засмя. Погледна нагоре, видя как рунтавелкото я гледа ухилено с типичната си зъбата усмивка, изписана на муцунката му, и това я разсмя още повече. В кухнята витаеше аромат на подправки, захар и други приятни неща, които пробудиха носталгията й.
Роланд погледна към флуоресцентните лампи и Колинс кимна.
— Да, да, имам ток — каза той. — И не плащам никакви сметки — това не е ли яко, а? Имам си и генераторче — в бараката от другата страна. „Хонда“ е и е тихичък кат’ неделна утрин! Кат’ седнеш отгоре му, чуваш само едно „мммммм“. Бил Пелтека сменя газовия резервоар и го поправя, когато има нужда от ремонт, което се е случвало два пъти, откакто живея тук. Не, излъгах ви — три пъти. Три пъти ’сичко на ’сичко.
— Кой е Бил Пелтека? — попита Сузана в същото време, когато Роланд зададе и своя въпрос:
— Откога си тук?
Възрастният мъж се засмя.
— Един по един, скъпи мои приятели, един по един! — Той подпря бастуна си на стената, за да свали шубата си, и изохка, когато тежестта му падна на болния му крак, при което за малко да се стовари на земята. Щеше да падне на земята, ако Стрелеца не го бе задържал.
— Благодаря, благодаря — рече Джо. — Да ви кажа правичката, туй нямаше да е първият път, дет’ се льосвам по нос на линолеума! Ще отговоря първо на твоя въпрос, щот’ ми спести едно падане. Живея тука — Странния Джо от „Одд’с Лейн“, от около се’емнайсе години! Не мога да ви го кажа с точност, щот’ времето си прай квот’ си иска напоследък, ако разбирате кво искам да кажа.
— Разбираме те прекрасно — кимна тъмнокожата жена. — Не се тревожи за това.
Колинс свали пуловера си и Сузана видя, че под него имаше още един. Първото й впечатление беше, че домакинът им е набит и пълен, ала сега си даде сметка, че онова, което бе взела за тлъстини, всъщност бяха дрехи. Старецът не беше кльощав като кобилата си, но и в никакъв случай бе беше пълен.
— Сега за Бил Пелтека — продължи Джо Колинс, докато събличаше и втория пуловер. — Той е робот. Чисти къщата, поддържа в изправност генератора… и естествено, обикаля със снегорина и поддържа пътищата. Когато дойдох тук в началото, заекваше от дъжд на вятър; сега обаче го прави на всяка секунда или на всяка трета дума. Не знам кво ще правя, когато бушоните му изгърмят окончателно. — На Сузана й направи впечатление пълната липса на загриженост.
— Може пък и да се пооправи, след като Лъчът вече е наред — подметна тя.
— Може да издържи малко по-дълго, но да си кажа правичката, не вярвам, че ще се пооправи — поклати глава възрастният човек. — Машините не се изцеляват като живите същества. — Най-накрая стигна до ватираното бельо и тук стриптийзът му спря. Безногата жена бе благодарна — релефно очертаните ребра на коня й бяха достатъчни; нямаше желание да се запознава с анатомията и на господаря му.
— Сваляйте гамашите и кожусите си — рече Джо. — Ще ви приготвя яйчен грог или квото искате там след минутка, ама първо нека ви покажа дневната, щот’ тя е моята гордост.
ШЕСТ
Подът на дневната бе постлан с черга, сякаш излязла от дома на бабата на Сузана, а мебелировката се състоеше от меко кресло с поставка за краката и малка масичка до него. Тя бе отрупана със списания и книжки с меки корици, а до тях се мъдреха очила и някакво кафяво шише, съдържащо бог знае какво лекарство. Щом зърна телевизора, тъмнокожата жена се запита какво ли можеше да гледа стария Джо на него (Еди и Джейк обаче веднага щяха да разпознаят видеокасетофона на долния рафт.) Ала предметът, който привлече вниманието на Сузана и Роланд, беше снимката, забодена с кабарче на една от стените. Тя си висеше там (и то накриво), сякаш беше най-обикновеното нещо на света; небрежността, с която беше закачена, се стори направо светотатствена на безногата жена.
На фотографията се виждаше Тъмната кула.
Дъхът й секна. Тя запълзя трескаво към снимката, без да обръща внимание на възлите и пискюлите на плетената черга под дланите и коленете си. Когато достигна стената, извика на своя дин:
— Роланд, вдигни ме!
Стрелеца изпълни молбата й и тя видя, че лицето му пребледня с изключение на двете огнени петна, които пламтяха на бузите му. Очите му блестяха. Кулата се извисяваше на фона на притъмняващото небе, залезът обагряше в оранжево възвишенията зад нея, а тесните прозорчета се издигаха във вечната си спирала. От някои от тях струеше мътно, зловещо сияние. Безногата жена видя балконите, накацали по тъмните каменни стени на всеки два или три етажа, както и тумбестите врати, които ги свързваха с вътрешността на постройката. Всички бяха затворени (и заключени, помисли си тя). Пред Кулата се виждаше полето с розите — Кан’-Ка Но Рей, — потънало в сянката на огромното съоръжение, ала невероятно по своята прелест. Повечето цветя бяха затворили чашките си, ала няколко все още надзъртаха навън като сънливи очички.
— Джо! — промълви Сузана, без да си дава сметка, че шепне. Главата й се въртеше и тя имаше чувството, че чува пеещите гласове нейде от много далеч. — О, Джо! Тази снимка…
— Много е готина, нали? — каза той, доволен от реакцията й. — Направо страшна. Затуй съм я закачил между другото. Имам и други, но тая е най-добрата. Точно по залез, за да може сенките да падат по протежение на Пътя на Лъча.
Дишането на Роланд в дясното й ухо бе забързано и накъсано, сякаш току-що бе спечелил състезание по надбягване, но Сузана изобщо не забелязваше това, защото изумлението й се дължеше не само на изобразеното на снимката.
— Това е снимано с „Полароид“!
— Ами… да — измънка домакинът им, озадачен от реакцията й. — Предполагам, че Бил Пелтека щеше да ми донесе и „Кодак“, ако му бях поръчал, но как щях да проявявам лентата? А когато се сетих за видеокамера — оная джаджа под телевизора служи за гледане на онуй, дет’ си го записал с нея, — вече бях прекалено стар, за да се върна там, а кобилката ми също бе прекалено дърта, за да ме носи. Въпреки това си мисля, че ако наистина искам да ида там, все ще се справя по някакъв начин, щот’ там е страхотно! Пълно е с добри духове и чувам гласовете на починалите си приятели и на мама и тате. Предпола…
В този момент Роланд, който сякаш се бе вкаменил — тъмнокожата жена усещаше допира на вкочанените му мускули, — се обърна толкова рязко, че на Сузана й се зави свят.
— Ти си бил там? — попита той. — Бил си при Тъмната кула?
— Ам’ че да — рече старецът. — Иначе кой според теб е направил тази снимка? Шибаният Ансел Адамс101?
— Кога я направи?
— По време на последното ми отиване там — каза Джо Колинс. — Преди две години, през лятото — макар че там е по-ниско и дори някога да е валяло сняг, аз поне не съм виждал.
— Колко далеч е от тук?
Домакинът им затвори сляпото си око и започна да пресмята. Не му отне много време, ала Роланд и Сузана имаха чувството, че минаха часове. Вятърът навън фучеше, а старата кобила изцвили, сякаш негодуваше за времето. Снежинките зад замръзналите стъкла на прозорците танцуваха вихрения си танц.
— Е — каза той, — вече сте оставили стръмнините зад гърба си и слизате надолу, а Бил Пелтека поддържа Тауър Роуд в добро състояние чак до мястото, дет’ ви интересува; кво иначе ще прави тая бракма по цял ден? Изчакайте поне да премине тая виелица, па сетне…
— За колко време ще стигнем дотам? — попита Роланд.
— Не ви свърта на едно място, а? — подсмихна се старецът. — Естествено, че няма да ви свърта — ако идвате от Вътрешния свят, са ви трябвали години, за да стигнете дотук. Не ми се мисли колко, ама знам, че са много. Според мен ви трябват шест дни, за да се измъкнете от Бялата шир, или може би седем…
— Не наричаш ли тези земи Емпатика? — попита го Сузана.
Той примигна и я изгледа изненадано.
— Не, мадам — поклати глава. — Никога през живота си не съм чувал да им викат другояче освен Бялата шир.
Озадаченият му вид бе престорен. Почти бе сигурна в това. Старият Джо Колинс, весел като Дядо Коледа на детско тържество, току-що я беше излъгал. Не беше сигурна защо, ала преди да продължи, Стрелеца я сряза неочаквано:
— Ще млъкнеш ли за малко, в името на баща си?
— Добре, Роланд — рече покорно безногата жена.
Нейният дин се обърна към домакина им, като продължаваше да я държи, и каза:
— Продължавай да говориш, сай.
— Може и девет дни да ви отнеме, знам ли? — додаде старецът и се почеса по брадичката. — Пътят е доста хлъзгав, особено след като Бил отъпка снега, но как да го накараш да спре, кажете ми? Имал бил заповеди. Бил програмиран за това — тъй ми разправя. — Джо видя, че Стрелеца иска да каже нещо, и вдигна ръка. — Не, не. Не ти го разправям туй, за да те дразня, сър, сай или квото там предпочиташ. Просто отдавна не съм имал компания и не съм се замислял за туй, дет’ ме питаш.
Кат’ слезете под линията на снега, има още десет-дванайсет дни вървене, ама няма защо да ги вървите. Там има още една от онези сглобяеми бараки на „Позитроникс“ с бая возила, паркирани вътре. Кат’ колички за голф са. Батериите им са изпразнени до шушка — по-сплескани са от шапката ти, — но има и генераторче, „Хонда“, също като моето. Последния път, кат’ бях там, бачкаше, щот’ Бил гледа да поддържа работите в изправност (поне доколкот’ може). Ако успеете да заредите с него някоя от онези колички, може да съкратите пътя си и до четири дни. Кво излезе в крайна сметка — ако искате да трамбовате, ще ви трябват поне деветнайсет дни. А ако подкарате някое от ония бръмбазъчета — тъй ги наричам, щот’ бръмчат кат’ бръмбазъци — десет, максимум единайсе дена.
Помещението внезапно утихна. Вятърът фучеше, мятайки с пълни шепи сняг върху къщичката, и Сузана за пореден път си каза, че й звучеше досущ като човек. Това без съмнение не беше нищо повече от трик, дължащ се на ъглите и стрехите, успокои се тя.
— Значи по-малко от три седмици, дори и да се налага да вървим — обобщи Роланд. Той протегна ръка към фотографията, показваща масивната кула от тъмен камък, издигаща се на фона на здрачаващото се небе, ала не се осмели да я докосне. Сякаш се боеше да го стори, помисли си безногата жена. — След всички тези години и всички тези левги.
„Да не говорим за литрите пролята кръв“ — отбеляза наум Сузана, но не би го казала на глас дори и да бяха сами. Просто нямаше смисъл — нейният дин много добре знаеше колко кръв бе пролял, за да стигне дотук. Не, работата беше друга — тук имаше нещо гнило. Нещо гнило или направо вмирисано, а мъжът с револверите сякаш изобщо не забелязваше това.
Съчувствието означаваше да уважаваш чувствата на другия, а емпатията — да споделяш тези чувства. Защо тази проклета страна се наричаше Емпатика?
И защо този приятен възрастен човек трябваше да я лъже?
— Кажи ми нещо, Джо Колинс — рече Роланд.
— Добре, стрелецо, стига да мога.
— Бил ли си съвсем близо до нея! Докосвал ли си стените й с ръка?
Домакинът им го изгледа изпод вежди, сякаш си мислеше, че Стрелеца си прави майтап с него. Когато се убеди, че случаят не е такъв, лицето му помръкна.
— Не — въздъхна той и за пръв път заговори като човек, принуден да живее далеч от своя свят, също като Сузана. — Не посмях да се приближа повече от разстоянието, от което направих тази снимка. Двеста, двеста и петдесет метра. Или петстотин дъги от колелото, както би казал роботът.
Стрелеца кимна.
— И защо?
— Защото си помислих, че ако пристъпя по-близо, ще умра, ала въпреки това няма да мога да спра. Гласовете щяха да ме накарат да продължа. Това си помислих тогава, същото си го мисля и сега.
СЕДЕМ
След вечерята — най-хубавото угощение, на което Сузана бе присъствала, откакто я бяха издърпали в този свят, и може би най-вкусното през целия й живот — раничката на лицето й се отвори. Донякъде Джо Колинс бе виновен за това, ала дори по-късно, когато отношенията им с единствения обитател на „Одд’с Лейн“ станаха по-различни, тя не го обвиняваше за случилото се. Човечецът в никакъв случай не би искал да стане така.
Сервира им пиле, изпечено до златисто, което им се стори особено вкусно след всичкото това еленско. Заедно с него им поднесе картофено пюре с ароматен сос, желе от червени боровинки и малки варени лукчета, полети със сладко консервирано мляко. Имаше и яйчен грог. Роланд и Сузана взеха да пият от него с ненаситността на малки деца, макар и да отклониха поканата за „мъъъъничко ром“. Ко бе удостоен със своя собствена вечеря — Джо му сипа в една чиния малко пиле и картофено пюре и я остави на пода до фурната. Рунтавелкото набързо я омете и се излетна под свода, свързващ кухнята и комбинираната дневна/трапезария, където се зае да оближе и последните остатъци от пюре, докато наблюдаваше как вечерят човеците.
— Нямам никакво място за десерт, така че по-добре не ми предлагай — каза Сузана, когато омете чинията си за втори път, обирайки последните капки сос с парче хляб. — Не съм сигурна, че изобщо ще мога да сляза от стола.
— А, не ща да слушам такива работи — поклати глава Джо, явно разочарован. — Имам шоколадов и карамелов пудинг, тъй че се надявам по-късно да промениш решението си.
Роланд вдигна салфетката си, за да прикрие уригването си, и каза:
— Аз бих похапнал и от двата, мен ако питаш.
— Е, щом е така, може би и аз ще ги опитам — въздъхна тъмнокожата жена. — Колко ли епохи са минали, откакто за последен път вкусих карамел?
Щом приключиха и с пудинга, Сузана предложи да помогне с миенето на съдовете, ала домакинът им само махна с ръка, заявявайки, че току-що ги е наблъскал в миялната машина и ще я включи малко по-късно. Когато двамата с Роланд се върнаха от кухнята, жената си каза, че старецът изглежда по-пъргав и подвижен и не е така зависим от бастуна си. Навярно мъъъъничкото ром (тоест няколкото малки чашки плюс голямата в края на вечерята) бяха оказали своето въздействие.
Джо Колинс им наля кафе и тримата (четиримата, ако броим и Ко) се разположиха на пода в дневната. Навън вече се беше мръкнало и вятърът виеше по-силно от всякога. „Мордред е нейде там, сгушен в някоя дупка или рехава горичка“, помисли си тя и отново трябваше да потисне състраданието си. Вероятно щеше да й бъде по-лесно, ако не знаеше, че — убиец или не — той е все още дете.
— Кажи ни как се озова тук, Джо — подкани го Роланд.
Възрастният мъж се ухили.
— Това си е бая страшничка история — рече той, — но ако наистина искате да я чуете, нямам нищо против да ви я разкажа. — Усмивката му помръкна и на лицето му се изписа тъжно изражение. — Хубаво е човек да има с кого да си поговори. Липи е страшен слушател, ама никога не казва нищичко!
Започнал като учител, Джо бързо разбрал, че това не било за него. Обичал децата — обожавал ги, — ала не можел да понася административните глупости и системата, която се опитвала да натика всички в един калъп. Отказал се от преподавателската дейност само след три години и се насочил към шоубизнеса.
— Можеш ли да пееш или да танцуваш? — попита Роланд.
— Тцъ — отвърна Джо. — Аз съм специалист по комедийните представления.
— Какви представления? — сбърчи чело Стрелеца.
— Иска да каже, че разказва смешни неща — обясни Сузана.
— Точно така — оживи се домакинът им. — Някои дори се смеят на тях. Е, вярно, че са съвсем малко, ама…
Намерил си агент, чийто предишен бизнес — магазин за дрехи втора употреба — бил претърпял фалит. Всяко нещо обаче водело до нещо друго, както им каза Джо, а всяко шоу — до следващото. Накрая взел да бачка във второразредни и треторазредни нощни клубове из цялата страна, карал очукан, но надежден стар пикап „Форд“ и ходел там, където Шанц — агентът му — го изпращал. През уикендите почивал — за почивните дни дори треторазредните клубове предпочитали да канят състави, които свирят рокендрол, вместо разни там комици.
Това било в края на шейсетте и началото на седемдесетте — и по думите на домакина им, времето не страдало от липса на „актуални събития“, както се изрази Джо: хипита и юпита, диви феминистки и Черни пантери102, кинозвезди и както винаги, политици — ала както самият Колинс призна, той бил по-традиционно ориентиран комик. Нека Морт Сал и Джордж Карлин103 се занимават със злобата на деня; той се придържал към класически неща от рода на „Като си говорим за тъщата ми…“ и „Казват, че поляците са тъпи, но я да ви разкажа за онова ирландско момиче, с което се запознах“.
По време на разказа му Сузана забеляза някои неща, които й се сториха доста странни. Характерният за Средния свят изговор на Джо Колинс започна да се преплита с типично американски акцент. Навярно домакинът им просто беше от онези родени комици, които веднага усвояват начина, по който говорят хората около тях. Жената си каза, че в Бруклин сигурно произнасяше „форд“ като „фойд“, в Питсбърг като „форрд“; а супермаркетът „Джайънт Ийгъл“ ставаше „Джоонт Игл“.
Роланд го прекъсна, за да го попита дали комикът е нещо като дворцов шут, и старецът се засмя от все сърце.
— Точно така. Само си представи един куп хора, насядали в задимена зала с напитки пред себе си, вместо някакъв крал с придворни.
Стрелеца кимна усмихнат.
— В това да забавляваш хората в Средния запад си има доста предимства — продължи домакинът им. — Ако се накъркаш като прасе в Дюбюк, след двайсет минути просто те свалят от сцената, докато в Средния свят биха ти отсекли главата, ако се издрайфаш пред някоя високопоставена особа.
Роланд се засмя толкова неудържимо при тези думи, че Сузана чак го изгледа подозрително.
— Право казваш, Джо.
През лятото на 1972 Колинс изнасял представления в един нощен клуб в Кливланд, наречен „Джанго“, който се намирал недалеч от гетото. Стрелеца отново го прекъсна, този път, за да разбере какво е „гето“.
— Част от града, където повечето хора са чернокожи и бедни, а полицията обича първо да размахва палки и после да задава въпроси — обясни тъмнокожата жена.
— Бинго! — възкликна Джо и почука с юмрук по главата си. — И сам не бих го казал по-добре!
В този миг нейде навън отново се разнесе онзи протяжен вопъл. Сузана погледна към своя дин, ала дори и да го беше чул, Стрелеца не го показа с нищо.
„Това е само вятърът — каза си безногата жена. — Кой друг би могъл да е?“
„Мордред — прошепна съзнанието й. — Мордред е там и зъзне от студ. Мордред е нейде там и умира, докато ние си седим на топличко и пием кафе.“
Ала тя нищо не каза.
От една-две седмици в „Джанго“ нещата не вървели добре, разказа им Джо, но по това време той пиел здраво („поркал яко“ беше изразът му) и изобщо не забелязал, че публиката на второто му представление е около една пета от хората, дошли на първото шоу в града.
— Мамка му, така се натрясквах, че не забелязвах нищо и никого — призна им той. — Направо се отрязвах до смърт.
После някой хвърлил коктейл „Молотов“ през прозореца на клуба („коктейл «Молотов»“ беше израз, чието значение бе известно на Роланд) и преди да каже „Като си говорим за тъщата ми“, изведнъж навсякъде лумнали пламъци. Джо се втурнал към задната врата и тъкмо излизал на улицата, когато трима мъже („всичките чернокожи и огромни като играчи от Националната баскетболна асоциация“) го сграбчили. Двамата го държали; единият удрял. По едно време някой размахал бутилка — бум-бум, тра-ла-ла, стана тъмно, токът спря. Събудил се на някакъв тревист хълм близо до изоставено градче на име Стоунс Уорп (според табелите), което изглеждало като снимачна площадка за уестърн, след като всички актьори са си тръгнали.
Някъде по това време Сузана реши, че не вярва много на историята на сай Колинс. Разказът му определено беше интересен и като се вземеше предвид първата поява на Джейк в Средния свят — когато бе блъснат от кола, докато отивал на училище, — звучеше съвсем правдоподобно. Ала въпреки всичко тъмнокожата жена не вярваше на историята. Дали съмненията й бяха напълно безпочвени, или в цялата работа наистина имаше нещо гнило?
— Не можеш да го наречеш рай, щот’ няма нито облаци, нито ангелски хорчета — каза Джо, — но в крайна сметка реших, че ще да е някакъв живот след смъртта или нещо от сорта. — Разтършувал се из района и не след дълго открил храна, кон (Липи) и решил да се отправи на път. Срещнал най-различни хора — някои добронамерени, други — не, някои чистокръвни, други — мутанти. Достатъчно, за да се запознае с наречията и историята на Средния свят; оттам разбрал за Лъчите и за Кулата. По някое време дори се опитал да прекоси Ужасните земи, ала се уплашил и се върнал обратно, когато кожата му започнала да се покрива с всевъзможни струпеи и язви.
— Чашата преля, когато ми излезе цирей на гъза — рече домакинът им. — Тва беше преди шест или осем години. Двамата с Липи си казахме, че за нищо на света няма да отидем по-навътре. Тогава открих и туй местенце (викат му Западния пръстен, между другото). Малко след това се намерихме и с Бил Пелтека.
Роланд поиска да узнае дали Джо е станал свидетел на преминаването на Пурпурния крал, когато това обезумяло създание е предприело последното си странстване — това към Тъмната кула. Домакинът им отговори отрицателно, ала сетне добави, че преди около шест месеца се извила ужасна буря („абсолютен ураган“), която го принудила да се завре в мазето. Докато киснел долу, токът спрял (въпреки генератора) и Джо бил пронизан от усещането, че някакво чудовищно същество минава наблизо — същество, което било в състояние да докосне съзнанието му и да проследи мислите му, откривайки къде се крие.
— Знаете ли как се почувствах? — попита ги той.
Роланд и Сузана поклатиха глави, а Ко направи същото, имитирайки ги до съвършенство.
— Като чипс — рече домакинът им. — Като чипс, който всеки момент ще бъде схрускан.
„Тази част от историята е истинска — помисли си тъмнокожата жена. — Може да е променил туй-онуй, ала като цяло е истинска.“ И ако имаше някакви основания да смята така, това бе, защото идеята Пурпурният крал да се придвижва, обгърнат от своя лична портативна виелица, изглеждаше ужасяващо правдоподобна.
— И какво направи? — попита Стрелеца.
— Отидох да спя — гласеше отговорът. — Това е талант, който винаги съм притежавал, също като да правя шаржове — макар че не имитирам известни личности, защото не съм Рич Литъл104 все пак. Мога да спя когато си поискам и точно това направих долу в мазето. Когато отворих очи, лампите светеха, а онова… каквото и да беше там — беше изчезнало. Знаех за Пурпурния крал, естествено; все още продължавам да виждам хора, макар и много рядко — най-вече номади като вас тримата — и те ми разказват разни неща. Най-често ми показват знака против уроки и разперват показалеца и малкия си пръст, когато ми говорят за него. Значи мислите, че е бил той, хъммм? Смятате, че Пурпурният крал е минал по „Одд’с Лейн“ на път за Кулата. — Възрастният човек се замисли за момент, сетне додаде: — Ам’ че що не? Тауър Роуд е голям път в крайна сметка, пък и отвежда право там.
„Знаел си, че е той — рече си Сузана. — Каква игра играеш, Джо?“
Призрачният вой, който определено не се дължеше на вятъра, прозвуча отново. Безногата жена вече не смяташе, че го издава Мордред. Внезапно си помисли, че може би идва от мазето, където Джо се бе притаил от Пурпурния крал… ако се вярваше на думите му. Кой ли беше там сега? И дали се криеше, както бе направил старецът, или просто го държаха като пленник?
— Не беше лош живот — въздъхна Колинс. — Е, не мога да кажа, че беше животът, който очаквах, ама аз си имам една теория, че хората, които живеят живота, който очакват, най-често го приключват я с шепа хапчета, я с пистолет в устата.
Роланд явно следеше разговора по-бавно, защото изтърси ни в клин, ни в ръкав:
— Ти си бил дворцов шут, а посетителите в тези странноприемници са били твоят кралски двор.
Джо се усмихна, разкривайки белите си зъби. Тъмнокожата жена смръщи чело. Беше ли виждала тези зъби преди? Определено — бяха се смели толкова много, че просто нямаше как да ги е пропуснала, ала ето, че не си спомняше да ги е забелязвала. Домакинът им не говореше с мляскащите звуци на човек, изгубил повечето си зъби (каквито бяха повечето клиенти на баща й, за които изкуствените зъби бяха истинска благословия). Ако някой я бе попитал по-рано, тя би казала, че Джо Колинс имаше зъби, но те бяха едни такива дребнички и незабележими, докато сега…
„Какво ти става, момиче? Дъртакът може и да е излъгал за туй-онуй, но със сигурност не са му пораснали пълен комплект зъби, откакто седнахте да вечеряте! Позволяваш на въображението си да те води за носа.“
Дали? Навярно беше точно така. И може би този отчаян вопъл не беше нищо друго, освен воя на вятъра, фучащ покрай корнизите на къщата.
— С радост бих чул някои от твоите шеги и истории — предложи Роланд. — Както си ги разказвал пред слушателите си, ако ти е угодно.
Тъмнокожата жена го изгледа внимателно, чудейки се дали нейният дин не се ръководи от някакъв скрит мотив, ала интересът му изглеждаше напълно искрен и непресторен. Още преди да види снимката на Тъмната кула, закачена на стената в дневната (очите му се обръщаха непрестанно към нея, докато Джо им разказваше историята си), Стрелеца бе обзет от някаква трескава веселост, която никак не се връзваше с характера му. Спътницата му имаше чувството, че е болен и сякаш периодично изпада в пристъпи на делириум.
Домакинът им изглеждаше изненадан от молбата на Роланд, ала не и недоволен.
— Мили Боже! — въздъхна той. — Струва ми се, че не съм изнасял представление от хиляда години… и като се има предвид, че времето тук е доста разтеглено, може би наистина са минали хиляда години. Дори не съм сигурен, че знам откъде да започна.
— Опитай — подкани го Сузана, изненадана от собствените си думи.
ОСЕМ
Джо поседя замислен известно време, след което се изправи, изтръсквайки няколко трохички от ризата си. Той подпря бастуна си на стола и докуцука до средата на стаята. Ко го наблюдаваше с наострени уши и характерната си усмивка, сякаш предвкусвайки предстоящото забавление. За момент Джо изглеждаше неуверен, ала после си пое дълбоко дъх, издиша бавно и се усмихна.
— Обещайте ми, че няма да ме замервате с домати, ако осера работата — рече. — Не забравяйте, че все пак мина доста време оттогава.
— Нямаш проблеми — отвърна му Сузана. — Нали ни прибра и нахрани.
— Пък и нямаме домати — изтърси Роланд, буквален както винаги.
— Добре, добре. Всъщност май имам няколко консерви в килера… Забравете, че казах това!
Тъмнокожата жена се усмихна. Стрелеца направи същото.
Окуражен, домакинът им продължи:
— Добре, нека се върнем в онова магическо място, известно като „Джанго“, в онзи магически град, който някои хора наричат „езерното недоразумение“. Кливланд, Охайо, с други думи. Второто представление. Това, което не успях никога да довърша, защото бях пиян и… знаете останалото. Дайте ми само секунда…
Той затвори очи. Явно се концентрираше. Когато отново ги отвори, изглеждаше с десет години по-млад. Бе поразително. Вече не само звучеше като американец, но и изглеждаше така. Сузана не можеше да го обясни с думи, но знаеше, че е вярно — това бе Джон Колинс, произведен в САЩ.
— Хей, дами и господа, добре дошли в „Джанго“! Аз съм Джо Колинс, а вие — не.
Стрелеца се изкикоти, ала спътницата му само се усмихна — това бе доста старичък майтап.
— Управителите ме помолиха да ви напомня, че тази вечер има промоция „две бири за един кинт“. Чухте ли? Добре. Те се ръководят от печалбата, а аз — от личния си интерес. Защото колкото повече пиете, толкова по-забавен ще ви се струвам.
Усмивката на Сузана се разшири. Комедийното изкуство си, имаше характерен ритъм — дори тя знаеше това, въпреки че не можеше да издържи и пет минути пред публиката в някой претъпкан нощен клуб, дори и животът й да зависеше от това. Но имаше ритъм и след неувереното начало Джо започна да намира своя. Очите му бяха притворени и тя предположи, че той вижда ярките цветове на сценичното осветление — също като сферите от Магьосническата дъга — и усеща дима на петдесетина цигари. Едната му ръка почива на хромираната стойка на микрофона, а другата е свободна да опише всички жестове, които си пожелае; Джо Колинс в „Джанго“ петък вечерта…
„Не, не в петък. Нали каза, че през уикендите всички клубове ангажирали рокендрол банди.“
— Въпреки всички тия приказки за езерните недоразумения и така нататък — продължи Колинс, — Кливланд е прекрасен град. — Вече говореше доста по-бързо; навярно Еди би казал, че започва да рапира. — Родителите ми са от Кливланд, но щом станаха на седемдесет, се преместиха във Флорида. Не искаха, но, мамка му мръсна, такъв е законът. Дзън! — Джо почука с юмрук по главата си и кръстоса очи. Роланд отново се изхили, макар че нямаше и най-малка представа къде се намира Флорида (нито пък какво представлява). Усмивката на Сузана също се разтегляше.
— Флорида е страхотно място — каза домакинът им. — Страхооотно. Рай за младоженците и скоросмъртниците. Дядо ми се пенсионира във Флорида, Господ да помилва душата му. Когато умра, искам да си отида от този свят мирно и тихо, в съня си, като дядо Фред. А не надавайки ужасени писъци като пътниците в колата му.
Стрелеца избухна в смях при този майтап. Безногата жена също се засмя, макар и не така гръмко, а усмивката на рунтавелкото бе по-широка от всякога.
— Баба ми също беше страхотна жена. Каза, че се е научила да плува, когато някой я извел на разходка с лодка в река Саяхога и я бутнал във водата. „Бабо, рекох й, този човек не се е опитвал да те научи да плуваш.“
Роланд изпръхтя, след което си избърса носа и отново се захили. Лицето му пламтеше. Смехът ускоряваше метаболитните процеси в организма, поставяйки го почти в екстремна ситуация; Сузана беше чела това някъде. Това означаваше, че и собственият й метаболизъм е ускорен, понеже тя също се смееше. Сякаш ужасът и мъката, които се бяха натрупали в нея, изтичаха навън като от дълбока рана, изливаха се като…
Като кръв.
Тя чу как нейде в съзнанието й зазвуча алармен звънец, ала не му обърна никакво внимание. За какво трябваше да се тревожи? Нали се смееха, за Бога! Прекарваха си страхотно!
— Мога ли да бъда сериозен за минутка? Не? Е, ами вървете на майната си тогава — барабар с дръгливите си кранти. Утре, когато се събудя, вече ще съм изтрезнял, но вие ще продължавате да сте толкова грозни.
— И плешиви.
(Роланд се заля от смях.)
— Ще бъда сериозен, разбрахте ли? Ако не ви харесва, заврете си го там, дето държите центовете си. Баба ми беше страхотна жена. Жените по принцип са страхотни, да знаете, обаче и те си имат своите недостатъци, също като мъжете. Ако една жена трябва да избира между това да улови летяща топка и да спаси живота на някое бебе например, веднага ще се втурне към бебето, без значение колко хора стоят на трибуните. Дзън! — Той отново почука с юмрук по главата си и се опули така, че и двамата прихнаха. Роланд се опита да остави чашата си на масата и разля част от кафето, след което се хвана с две ръце за корема, превивайки се от смях. Сузана никога не го бе чувала да се смее толкова силно (и така неудържимо) — и това бе напълно достатъчно, за да я накара да се закикоти.
— Мъжете са едно, а жените — съвсем друго. Съберете ги заедно и ще получите съвсем нов вкус. Като бисквитките „Орео“105. Като филия с фъстъчено масло. Като плодов кейк със сополи. Покажете ми мъж и жена и аз веднага ще ви покажа Онази тайнствена институция — не, нямам предвид Инквизицията, а брака. Ама май нещо взех да се повтарям. Дзън! — Той отново почука по черепа си, а очите му така се опулиха, че Сузана имаше чувството, че всеки момент ще изскочат.
(Как го прави това?)
Безногата жена трябваше да притисне ръце към корема си, защото вече започваше да я боли от смях. Слепоочията й пулсираха и също я боляха, ала тази болка бе добра.
— Бракът е да си вземеш жена или съпруг. Йе! Проверете в енциклопедиите, ако не ми вярвате! Полигамията е да имаш много мъже или много жени. Разбира се, има също и моногамия. Дзън!
Ако Роланд се засмееше по-силно, каза си тъмнокожата жена, щеше да се изтърси от стола си.
— Има също и развод. Латинската дума за развод означава „да изтръгнеш гениталиите на мъжа през портфейла му“.
— Но аз ви говорех за Кливланд, помните ли? Знаете ли как са основали Кливланд? Група хора от Ню Йорк си казали: „Мамка му, престъпленията и бедността започват да ми харесват, но нещо не ми стигат. Я да се преместим по на запад.“
Смехът, както щеше да си каже Сузана по-късно, беше като ураган; след като достигне определена точка, той започва да се самозахранва и човек се смее не защото шегите са толкова смешни, а понеже вече се е настроил на такава вълна. Джо Колинс ги поведе към тази точка със следващия си майтап.
— Хей, спомняте ли си как в началното училище ни учеха, че в случай на пожар трябва да се наредим тихо и кротко в редица, като най-ниските деца са в началото й, а най-високите — в края? Къде е логиката в това? По-високите хора по-бавно ли горят?
Безногата жена прихна така неудържимо, че неволно се плесна с длан по лицето. В същия миг я прониза толкова внезапна и неочаквана болка, че смехът й секна. Пъпката до устата й отново бе започнала да расте, но не беше кървяла от два или три дни; когато я удари, тя отчупи черночервеникавата коричка, която я покриваше. Кръвта не просто потече оттам; тя рукна.
Известно време Сузана не разбираше какво се случи. Просто отбеляза, че лицето я бе заболяло доста повече, отколкото трябваше. Явно Джо също не бе забелязал нищичко, тъй като продължи да изстрелва думите по-бързо от всякога.
— Хей, а какво ще кажете за онзи рибен ресторант „Морски свят“? Бях омел половината си фишбъргър, когато се зачудих дали пък не ядях някоя бавнозагряваща риба. Дзън! И като заговорихме за риба…
Ко изджавка разтревожено. Сузана усети как нещо топло се стича по врата и рамото й.
— Спри, Джо — рече Роланд. Звучеше тъй, сякаш не му достига въздух. Като че ли се задушаваше. От смях, подозираше безногата жена. Ох, как само я болеше лицето и…
Домакинът им отвори очи. Изглеждаше ядосан.
— Какво? Исусе, сами го поискахте и аз ви го дадох!
— Сузана се е наранила. — Стрелеца се надигна от стола си и гледаше загрижено лицето й.
— Не съм се наранила, Роланд, просто се ударих по лицето малко по-силно, отколкото… — В този миг тя погледна ръката си и с ужас видя, че носи червена ръкавица.
ДЕВЕТ
Ко отново излая, а нейният дин грабна салфетката, която лежеше до локвичката от разлятото кафе. Единият й край бе кафяв и подгизнал от течността, ала другият бе сух. Той я притисна към раната и Сузана потръпна от болка при допира, а очите й се напълниха със сълзи.
— Не, остави ме поне да спра кървенето — измърмори Роланд и я погали по къдриците. — Дръж се — добави и тя реши да го послуша.
През пелената на сълзите тъмнокожата жена виждаше, че Джо още изглежда намусен, задето са прекъснали представлението му по подобен драстичен начин, и донякъде го разбираше. Той си вършеше страхотно работата, а тя бе развалила всичко. Болката постепенно отшумяваше и Сузана се почувства ужасно засрамена. Припомни си онзи случай в гимназията, когато й бе дошло за пръв път през живота й и по бедрото й бе плъзнала издайническата червена струйка, която съученичките й бяха видели. Някои от тях дори бяха започнали да крещят „Запуши се!“, сякаш това бе най-смешното нещо на света.
Споменът за това обаче се примесваше със страх. Страх, отнасящ се до самата пъпка. Ами ако беше рак? Преди успяваше да прогони тази мисъл още преди да се е оформила напълно в съзнанието й, ала този път… този път не можа. Не беше ли напълно възможно да е хванала рак по време на прехода им през Ужасните земи?
Стомахът й се сви на възел, сетне се надигна. Тъмнокожата жена усещаше, че вечерята й все още е на мястото си, но само за известно време.
Изведнъж изпита необходимост да остане сама; трябваше да остане сама. Ако ще повръщаше, не й се искаше да го прави пред очите на Роланд и този непознат. А дори и да не се стигнеше дотам, имаше нужда от малко време, за да се вземе в ръце. В този момент внезапен порив на вятъра, достатъчно силен, за да разтърси цялата постройка, връхлетя къщичката; лампите примигнаха и стомахът й отново се сви на възел, докато сенките се люшкаха в моряшкия си танц.
— Трябва да отида… до тоалетната… — едва успя да промълви Сузана. Светът отново потрепери, сетне се стабилизира. Една от цепениците в камината изпращя, изстрелвайки залп от пурпурни искри към комина.
— Сигурна ли си? — попита Джо. Вече не изглеждаше ядосан (ако изобщо се бе чувствал така), но за сметка на това в погледа му се четеше съмнение.
— Остави я — намеси се Роланд. — Нека се освежи малко.
Тъмнокожата жена понечи да му се усмихне, ала в същия миг пъпката отново започна да кърви. Не знаеше какво още би могло да се промени заради тази идиотска незаздравяваща рана, ала знаеше със сигурност, че се бе наслушала на достатъчно шеги. Ако възнамеряваше отново да се смее, трябваше да намери някого, който да й прелее кръв.
— Ей-сега се връщам — обърна се тя към двамата мъже. — И гледайте да не ометете целия пудинг, докато ме няма. — От самата мисъл за храна й се гадеше, но нали трябваше да каже нещо.
— По въпроса за пудинга не мога да обещая — обади се Стрелеца, след което добави тъкмо когато тя излизаше от стаята: — Ако ти стане лошо, извикай ме!
— Добре — отвърна спътницата му. — Благодаря ти, Роланд.
ДЕСЕТ
Макар Джо Колинс да живееше сам, банята му излъчваше някакво приятно женско присъствие. Тапетите бяха розови на зелени листенца и — как иначе? — диви рози. Тоалетната чиния изглеждаше напълно съвременна с изключение на седалката, която бе дървена, а не пластмасова. Дали я бе изработил сам? Не бе изключено, макар че най-вероятно роботът я бе донесъл от някой забравен от бога магазин или склад. Карл Пелтека? Така ли го бе нарекъл Джо? Не, Бил. Бил Пелтека.
От едната страна на чинията имаше столче, а от другата — вана с крака, оформени като лъвски нокти, чиято душ-кабинка й напомни филма „Психо“ на Хичкок (всъщност, откакто бе гледала този проклет филм на Таймс Скуеър, всеки душ я караше да си мисли за него). Имаше и порцеланов умивалник, разположен върху високо до кръста шкафче, изработено (както прецени Сузана) не от призрачно или мъртво дърво, а от добрия стар дъб. Над него бе закачено огледало. Тя си каза, че шкафчето навярно служи за аптечка, където домакинът им държеше хапчетата и сиропите си. Всички удобства на дома.
Жената отлепи салфетката от лицето си и изсъска приглушено. Хартията бе засъхнала върху раната и откъсването й беше адски болезнено. Когато погледна отражението си, Сузана се смая от кръвта по бузите, устните и брадичката си — да не споменаваме шията и раменете й. В никакъв случай не трябваше да се плаши от раната — просто откъсваш връхчето на нещо и то започва да кърви, това е всичко. Особено ако е на тъпото ти лице.
Тя чу как в другата стая Джо казва нещо (неясно какво), както и отговора на Роланд след това — няколко думи, последвани от неудържимо хихикане. „Толкова е странно да го слушам да се смее така — помисли си жената. — Сякаш е пиян.“ Изведнъж се запита дали някога е виждала своя дин пиян и си даде сметка, че отговорът е отрицателен. Никога не го бе виждала мъртвопиян, гол-голеничък или обладан до такава степен от смях… досега.
„Глей си свойта работа, жено“ — обади се Дета.
— Добре — промълви Сузана. — Добре де, добре.
Пиян. Чисто гол. Побъркан от смях. Навярно между тези неща имаше нещо общо.
А може би просто бяха едно и също нещо.
Тя се покатери на столчето, протегна ръка и завъртя кранчето. Струята бе мощна и внезапна и заглуши звуците от другата стая.
Тя изми ръцете си и започна да облива лицето си със студената вода, след което се подсуши внимателно с кърпата и почисти кожата около пъпката. Щом приключи, докосна лекичко самата рана. Заболя я съвсем леко и това я окуражи. Сетне изплакна кърпата, преди кървавите петна да са засъхнали, и се наведе към огледалото. Това, което видя, я накара да въздъхне с облекчение — когато се бе ударила без да иска, бе отлюспила цялата коричка на пъпката, но в края на краищата това може би щеше да се окаже за добро. Едно бе сигурно — ако Джо имаше кислородна вода или някакъв антибиотик за мазане в аптечката си, Сузана възнамеряваше да го използва, за да намаже с него противния цирей. Болката изобщо не я интересуваше — щеше да го натърка хубавичко с дезинфектанта, а после да превърже раната и да се надява, че проклетото нещо най-накрая ще заздравее.
Тя простря кърпата за лице на умивалника, след което взе салфетка (в същия цвят като тапетите) от купчинката на най-близкия рафт и я поднесе към лицето си. Ръката й обаче замръзна във въздуха. Върху следващата салфетка от купчинката лежеше листче от бележник. В горната му част се виждаше отрупана с цветя пейка, носена от две летящи ангелчета, а отдолу пишеше:
[# Букв. „Бог от машината“ (лат.). — Б. пр.]
Под тези букви се виждаха други, доста по-избелели:
Сузана смръщи вежди и взе листчето от купчината салфетки. Кой ли го бе оставил тук? Джо? Абсурд. Тя го обърна от другата страна и видя, че със същия почерк бе написано:
Джо продължаваше да говори в дневната и този път Роланд избухна в дивашки смях, вместо само да се изкикоти. Явно домакинът им бе възобновил своя монолог. Донякъде го разбираше — все пак човекът правеше нещо, което обичаше; нещо, което не бе имал възможност да направи през всичките тези години, — ала част от нея никак не харесваше това. Не й харесваше, че старецът е решил да продължи с шегите си, докато тя все още е в тоалетната, както и това, че Роланд му е позволил да продължи. Че го слушаше в захлас и се смееше, докато тя се опитва да спре кръвта, бликаща от проклетата й пъпка. Изглеждаше й по момчешки подло и егоистично. Предполагаше, че би трябвало отдавна да е свикнала с подобни неща, но явно не беше.
„Защо не забравиш момчетата за известно време и не се концентрираш върху това пред теб? Какво ли може да означава?“
Едно бе очевидно — някой бе очаквал тя да дойде тук и да намери бележката. Бе очаквал нея. Не Роланд или Джо. „Лошо момиче — пишеше там. — Момиче.“
Ала кой би могъл да знае? Кой можеше да знае със сигурност, че ще стане точно така? Тя нямаше навика да се удря по лицето (нито пък по гърдите или коленете), докато се смее; не можеше да се сети за нито един друг случай, в който…
Май не беше точно така. Много отдавна на един филм с Дийн Мартин и Джери Лий Луис — „Кретени в морето“ или нещо подобно. Тогава се беше смяла по същия начин просто защото смехът бе достигнал определена критична точка и бе станал самозахранващ се. Всички в киносалона — „Кларк“ на Таймс Скуеър, доколкото си спомняше — правеха същото; тресяха се на столовете си, махаха с ръце и от устите им, които вече не бяха техни, се сипеха пуканки. Устите им вече принадлежаха на Мартин и Луис — тези кретени в морето. Но това се беше случвало само веднъж.
„Комедия плюс трагедия е равно на илюзия. Но тук няма никаква трагедия, нали?“
Сузана не очакваше никакъв отговор на този въпрос, ала получи един. Даде й го студеният глас на нейната интуиция.
„Не, все още няма.“
Изведнъж тя си даде сметка, че си мисли за Липи. За ухилената, отвратителна Липи. Дали хората в Ада се смееха? Безногата жена бе сигурна в това. Хилеха се като Липи Коня-чудо, докато Сатаната правеше
(вземете коня ми… моля ви)
редовната си обиколка, след което се смееха. Безпомощно. Безнадеждно. За цяла вечност, дано никак не ви е угодно.
„Какво, по дяволите, ти става, жено?“
В другата стая Роланд отново се засмя. Ко изджавка и лаят му също прозвуча като смях.
„Одд’с Лейн, Одд Лейн… помисли над това.“
Какво имаше да му мисли? Едното беше името на улицата, а другото бе същото, само че без…
— Я чакай малко — прошепна Сузана на себе си. Говореше съвсем тихо, сякаш се боеше, че някой ще я чуе. Ала Джо рапираше със светкавична бързина, а Стрелеца се смееше. Кой можеше да я чуе тогава? Съществото от мазето, ако изобщо имаше нещо там?
— Чакай, чакай малко.
Тя затвори очи и си представи знака с двете табели, които се намираха почти на тяхната височина, тъй като пътешествениците стояха на върха на триметровия снежен насип. „ТАУЪР РОУД“, пишеше на едната — на тази, която сочеше към почистения от снега път, чезнещ в далечината. Другата, която отбелязваше късата алея с къщичките, гласеше „ОДД’С ЛЕЙН“, само дето…
— Само дето не беше точно така — измърмори безногата жена, свивайки пръстите на лявата си ръка в юмрук. — Не беше.
Виждаше го достатъчно ясно в паметта си — ОДД’с ЛЕЙН. Апострофът и „с“-то бяха добавени, но защо някой би направил това? Да не би тук да имаше някой маниак на тема редактиране, който да не може да издържи…
Какво? Да не може да издържи какво?
Зад затворената врата смехът на Роланд прогърмя по-оглушително от всякога. Нещо се прекатури и се счупи. „Не е свикнал да се смее така — помисли си безногата жена. — Най-добре се пази, Роланд, за да не си направиш нещо. Да не вземеш да се изсипеш или нещо друго…“
„Помисли над това“ — я бе посъветвал незнайният й благодетел и тя се опитваше. Нима в думите „одд“ и „лейн“ имаше нещо, което някой не искаше да видят? Ако беше така, то тази личност нямаше защо да се тревожи, тъй като Сузана определено не можеше да го види. Прииска й се Еди да беше тук. Еди бе страшно добър в шегите, гатанките и… ана…
Дъхът й спря. Очите й се разшириха и лицето й постепенно се озари от прозрението. Нямаше молив и тъй като не бе особено добра в комбинациите наум, трябваше да…
Балансирайки на столчето, безногата жена се надвеси над порцелановия умивалник и дъхна върху огледалото, така че да го замъгли. Написа „ОДД ЛЕЙН“ с десния си показалец и се вторачи в седемте букви с нарастващ ужас. В другата стая нейният дин отново се засмя и внезапно тя осъзна това, което трябваше да разбере трийсет секунди по-рано — този смях не беше весел. Той бе накъсан и неконтролируем; това бе смях на човек, който се бори за глътка въздух. Роланд се смееше така, както се смеят хората, при които комедията се превръща в трагедия. Както се смеят хората в Ада.
Под „ОДД ЛЕЙН“ тя написа „ДОНДЕЙЛ“ — анаграмата, която Еди навярно щеше веднага да съзре, — и изведнъж разбра, че апострофът и „с“-то бяха добавени само за да ги заблудят.
В другата стая смехът внезапно заглъхна и се промени, превръщайки се в звук, който бе по-скоро тревожен, отколкото забавен. Ко лаеше като обезумял, а Роланд…
Роланд се задушаваше.
ЕДНО
Три седмици след съня за шапката три фигури (две големи и една малка) излязоха от горския масив, покрил хълмистата земя, и поеха през обширното поле. Едната от по-едрите фигури дърпаше другата, която бе седнала в някакво подобие на индианска шейна.
Ко тичаше напред-назад между Сузана и Роланд, а видът му издаваше повишена бдителност. Студеното време и постоянната диета от еленско месо явно му се отразяваше добре, защото бе загладил косъма. Местността, която прекосяваха в момента, в топлите дни навярно представляваше жизнерадостна, покрита с горски цветя ливада, ала сега бе погребана под сто и петдесет сантиметра сняг. Сега придвижването им беше по-лесно, тъй като се спускаха по склона, и Роланд се надяваше, че най-лошото е зад гърба им. Реално погледнато, преходът из Бялата шир не ги бе затруднил особено — поне досега. Имаше дивеч, дърва за огъня им, а в четирите случая, когато времето бе станало наистина отвратително, просто спряха и зачакаха виелиците да утихнат. Така и стана, макар че най-злата от снежните бури продължи над четирийсет и осем часа и когато отново поеха по Пътя на Лъча, откриха, че снежната покривка се е увеличила с още деветдесет сантиметра. На откритите места, където виещият вятър можеше да се развихри с пълна сила, преспите бяха големи като океански вълни; някои бяха толкова високи, че покриваха високите борове почти до върховете.
След първия ден в Бялата шир, когато видя с какви усилия Роланд дърпаше шейната (и то при положение че снегът бе едва трийсетина сантиметра дълбок), Сузана си каза, че навярно щяха да минат месеци, докато прекосят тези високи гористи хребети; ето защо се зае да му направи снегоходки. Първите й два опита бяха крайно несполучливи, ала третият получи одобрението на Стрелеца. Рамките бяха изработени от гъвкави клонки, а вътрешната част — от съшити, застъпващи се ивици еленова кожа. Спътникът й каза, че му изглеждали като сълзи.
— Как ти хрумна да ги направиш? — попита той след първия ден, в който си ги сложи. Разликата в изминатото разстояние в сравнение с предишните дни беше огромна, особено след като Роланд се научи да върви с олюляващата се моряшка походка, която не позволяваше на снега да се събира върху кожените повърхности.
— От телевизията — каза Сузана. — Когато бях малка, имаше една програма, наречена „Сарджънт Престън от Юкон“. Сарджънт Престън нямаше рунтавелко, който да му прави компания, но за сметка на това пък имаше вярното си куче Кинг. Както и да е, затворих очи и се опитах да си спомня как изглеждаха снегоходките му. — Безногата жена посочи към краката на Стрелеца. — Това е най-доброто, което можах да направя.
— Страхотни са — рече той и искреността на този простичък комплимент разпрати тръпки по цялото й тяло. Това не беше начинът, по който непременно Роланд (или всеки друг мъж) трябваше да я кара да се чувства, ала не можеше да отрече, че й харесва. Зачуди се дали това се дължи на възпитанието й, или просто бе част от женската й природа, но сетне реши, че не иска да знае.
— Дано издържат по-дълго, преди да се разпаднат — въздъхна тъмнокожата жена.
— Мисля, че си ги направила достатъчно здрави — увери я Стрелеца. — Усещам как кожата се е разтеглила малко, но това е всичко.
Снегоходките не показаха никакви признаци на разпадане и сега, докато прекосяваха обширната открита площ, Сузана приемаше по-леко факта, че Роланд я тегли, понеже усещаше, че е допринесла с нещо за похода им. От време на време Мордред навестяваше мислите й и една нощ, около десет дни след като бяха навлезли в снежното царство, помоли спътника си да сподели онова, което знаеше. Това, което я подтикна към тази стъпка, бяха думите му, че за момента няма нужда да стоят на пост и че спокойно могат да си позволят десетчасов сън, ако телата им имат нужда от него, а Ко щял да ги събуди, ако възникне някакъв проблем.
Стрелеца въздъхна и остана загледан в огъня почти цяла минута, без да промълви дума. Седеше, обгърнал коленете си с ръце, и тъмнокожата жена тъкмо си помисли, че няма да отговори на въпроса й, когато той рече:
— Продължава да ни следва, но изостава все повече и повече. В момента се бори с всички сили да си осигури храна, да ни настигне и най-вече да не умре от студ.
— Да не умре от студ? — На Сузана й беше трудно да повярва на думите му. Навсякъде около тях бе пълно с дървета.
— Той няма нито кибрит, нито „Стърно“ — вдигна рамене Роланд. — Почти съм убеден, че една нощ — преди доста време — се е доближил до един от нашите огньове, събрал е малко живи въгленчета и си е запалил огън. Разказвали са ми, че по същия начин и древните планинци са пренасяли огъня по време на дългите си преходи.
Безногата жена кимна. Бе чувала същото и в часовете по история в гимназията, въпреки че учителят беше признал, че голяма част от онова, което си мислеха, че знаят за хората от Каменната ера, изобщо не бяха знания, а сбор от догадки. Тя се зачуди каква ли част от това, което Роланд сега й каза, също са догадки, и реши да го попита.
— Не са догадки, ала не мога да го обясня. Ако е нещо като докосване, Сузана, не е същото като дарбата на Джейк. Не виждам, не чувам и дори не сънувам. Макар че… понякога сънуваме неща, които не си спомняме, след като се събудим?
— Да. — Тя се зачуди дали да му каже за бързите очни движения (така наречения „REM сън“) и за експериментите, за които бе чела в списание „Лук“, ала после реши, че така само ще усложни нещата. Вместо това сподели, че според нея всеки човек сънува неща, които не си спомня, след като се събуди.
— Дано да го видя и да го чуя в сънищата си — рече нейният дин. — Всичко, което зная, е, че полага кански усилия да ни догони. Освен това знае толкова малко за света, че е истинско чудо, дето изобщо е жив.
— Изпитваш ли съжаление към него?
— Не. Не мога да си позволя да изпитвам съжаление към него. Нито пък ти.
Ала докато казваше това, Стрелеца извърна поглед и спътницата му си помисли, че я лъже. Навярно не искаше да изпитва състрадание към Мордред, но тя бе сигурна, че поне мъничко го съжалява. Може би искаше да се надява, че момчето ще умре по време на тежкия преход — имаше множество възможности да се случи подобно нещо, като хипотермията99 беше най-вероятният вариант, — но безногата жена не смяташе, че нейният дин е способен на това. Дори и да приемеха, че бяха избягали от ка, кръвта вода не ставаше.
Ала имаше и нещо друго — много по-силно от кръвните връзки. Знаеше го, защото го усещаше как пулсира в собствената й глава както насън, така и когато беше будна. Това бе Тъмната кула. Чувстваше, че в момента са изключително близо до нея. Нямаше никаква представа какво щяха да правят с лудия й пазител, когато — и ако — я достигнеха, ала в момента си даде сметка, че всъщност не й пукаше особено. Засега всичко, което искаше, бе да я види. Все още не можеше да си представи, че ще влезе вътре, но да я зърне… Да, да я съзре изглеждаше по-реалистично. И тя си въобразяваше, че това щеше да й бъде напълно достатъчно.
ДВЕ
Бавно си пробиваха път по заснежения склон, а Ко сновеше от Роланд към Сузана и обратно, сякаш за да се убеди, че всичко е наред. От време на време над главите им се отваряха яркосини просеки — Роланд знаеше, че Лъчът работи, изблъсквайки савана от облаци на югоизток. Иначе небето беше снежнобяло от единия хоризонт до другия и имаше онзи издут вид, който и двамата прекрасно познаваха. Щеше да вали и Стрелеца имаше предчувствието, че тази буря навярно щеше да е най-страшната от всички досега. Вятърът ставаше все по-силен, а влажността на въздуха бе достатъчна, за да вкочани всеки незащитен сантиметър кожа (след трите седмици на усърдно шиене това означаваше челата и върха на носовете им). Поривите на вятъра вдигаха огромни прозирни завеси от сняг, които се носеха около тях като фантастични балетисти, непрекъснато променящи облика си.
— Красиви са, нали? — попита Сузана с капчица тъга в гласа си.
Роланд от Гилеад, който никога не се бе проявявал като ценител на красотата (освен веднъж, много отдавна, в баронството Меджис), изсумтя. Той знаеше какво би било красиво за него — добро укритие по време на виелицата, което да им свърши повече работа от клоните на дърветата. Ето защо почти не повярва на очите си, когато вятърът поутихна и снежните завеси се спуснаха на земята. Стрелеца изтърва повода, с който теглеше шейната, отиде до Сузана (провизиите им бяха завързани зад нея) и падна на едно коляно. Както бе облечен в кожи от главата до петите, повече приличаше на някакво същество от рода на Голямата стъпка или Йети, отколкото на човек.
— Какво мислиш за това? — попита той.
Вятърът отново се надигна и за миг заличи всичко, което мъжът беше видял. Когато се успокои, покровът над главите им се разкъса и слънчевите лъчи озариха снежното поле, което заискри така, сякаш бе осеяно с миниатюрни елмази. Сузана заслони очи с едната си ръка, погледна надолу и видя нещо като преобърнато „Т“, издълбано в снега. Хоризонталната черта (която бе по-близо до тях) беше относително къса, навярно не повече от шейсетина метра във всяка посока; вертикалната обаче беше изключително дълга, стигаше чак до хоризонта и сетне се губеше нейде отвъд.
— Пътища! — възкликна тя. — Някой е прокарал пътища тук долу, Роланд!
Стрелеца кимна.
— И аз си помислих същото, но исках и ти да го кажеш. Виждам и още нещо.
— Какво? Очите ти са по-силни от моите.
— Когато се приближим, сама ще го зърнеш.
Той понечи да се изправи, ала безногата жена го хвана за ръката.
— Не ме тормози така. Какво е?
— Покриви — отвърна нейният дин. — Мисля, че там долу има къщи. А може би и цял град.
— Хора? Да не искаш да кажеш, че има хора?
— Ами над една от къщите се вижда нещо като дим, макар че не съм съвсем сигурен с това бяло небе.
Тя не знаеше дали иска да види други хора или не. Това определено щеше да усложни нещата.
— Роланд, трябва да сме адски внимателни.
— Да — кимна мъжът и отново зае мястото си пред шейната. Преди да го вдигне, се спря да намести колана си, спускайки кобура малко по-ниско, за да е по-удобно на лявата му ръка.
Час по-късно стигнаха до кръстопътя. Триметровият снежен насип и следите от вериги в отъпкания сняг наведоха Сузана на мисълта, че оттук най-вероятно е минавал снегорин. От най-високата точка на насипа стърчеше стълб, чийто връх бе увенчан с табелки, не по-различни от тези във всички по-големи градове; същите табелки красяха всеки ъгъл в Ню Йорк например. Тази, която отбелязваше по-късия път, гласеше:
ОДД’с ЛЕЙН
Ала от надписа на другата сърцето й направо се разтуптя.
ТАУЪР РОУД
пишеше на нея.
ТРИ
Всички къщи наблизо се оказаха необитаеми — всички освен една. Повечето бяха рухнали под тежестта на натрупания сняг, ала на около три четвърти от пътя по лявото разклонение на „Одд’с Лейн“ се издигаше постройка, доста по-различна от останалите. Покривът бе почистен от снега, а от моравата до входната врата водеше добре поддържана пътечка. От комина на тази чудата къщурка се издигаше бял дим и единият от прозорците бе облян от жълтеникава светлина, ала именно димът привлече вниманието на Сузана. Това бе последният щрих. Единственият въпрос в съзнанието й беше кой ли щеше да им отвори вратата, след като похлопат? Хензел или сестра му Гретел? (Между другото, те дали бяха близнаци? Дали някой е мислил по този въпрос, зачуди се тъмнокожата жена.) Току-виж отвътре излязла Червената шапчица, а защо не и Златокоска?
— Може би трябва просто да продължим по пътя си — рече Сузана, смътно съзнавайки, че гласът й се бе превърнал в шепот. — Да продължим напред, без да се отбиваме никъде, и да кажем благодаря. — Тя посочи към знака, гласящ „ТАУЪР РОУД“. — Пътят е пред нас, Роланд — само трябва да тръгнем по него.
— Дори и да направим така, мислиш ли, че Мордред ще стори същото? — попита Стрелеца. — Смяташ ли, че ще продължи по пътя си и ще остави обитателите на този дом да си живеят в мир?
Изобщо не се бе замисляла за това. Отговорът определено беше „не“. Ако Мордред поискаше да убие този, който живееше в тази къщурка, щеше да го направи и толкова. За храна (ако тукашните обитатели ставаха за ядене), но това щеше да е второстепенна причина. Горите зад тях гъмжаха от дивеч и дори момчето да бе неспособно да си улови своя собствена вечеря (а Сузана си мислеше, че в паяковидния му облик това не би го затруднило особено), във всеки от биваците им можеше да намери достатъчно остатъци от угощенията им, за да не умре от глад. Не, той щеше да се спусне от хълмистите земи сит… но не и щастлив. Ни най-малко. И горко на всеки, който се изпречеше на пътя му.
„От друга страна обаче…“ — помисли си тя, ала внезапно си даде сметка, че нямаше друга страна, защото вече бе прекалено късно за каквото и да било. Входната врата на къщурката се отвори и оттам излезе възрастен мъж. Носеше ботуши, дънки и дебела шуба с пухкава, обточена с кожа качулка. Сузана имаше чувството, че е купил тези дрехи от някой магазин за армейски стоки в Гринидж Вилидж.
Румените бузи на мъжа свидетелстваха за добро здраве, ала той накуцваше тежко, а в лявата му ръка се виждаше дебел бастун. Внезапно зад чудатата му къщичка с пухкав перест дим, която сякаш бе излязла от някоя приказка, се разнесе пронизително цвилене.
— Да, Липи, виждам ги много добре! — извика старецът, обръщайки се към дома си. — Все пак имам едно здраво око, забрави ли? — След което се обърна към насипа, върху който стояха Роланд, Сузана и Ко, и вдигна бастуна си, за да ги поздрави. Жестът му издаваше добронамереност и липса на страх. В отговор Роланд вдигна дясната си ръка.
— Май ни чака съвещание, без значение дали го искаме или не — измърмори Роланд.
— Знам — отвърна тя, след което каза на рунтавелкото: — Ко, знаеш как да се държиш, нали?
Пухкавото зверче погледна първо към нея, а после и към възрастния мъж, без да издаде звук. Явно знаеше какво да прави и без да му казват.
Що се отнася до стареца, болният му крак определено беше зле — „единият му крак е в гроба“, без съмнение би казал татко Моуз Карвър, — но с помощта на бастуна се оправяше криво-ляво. Подскачащата му, олюляваща се походка се стори на Сузана едновременно забавна и достойна за уважение. „Пъргав като щурец“ бе друг от лафовете на татко Моуз и вероятно прилягаше повече на непознатия. Тъмнокожата жена не виждаше никаква заплаха или опасност в белокосия старец (косата му бе дълга и пухкава и се спускаше до раменете на шубата му), който подскачаше наоколо с бастунчето си. Когато се приближи, тя видя, че едното му око е покрито с млечнобяла ципа. Зеницата, която едва се виждаше, сякаш се бе вторачила нейде вляво от тях. Другото му око обаче огледа новодошлите с жив интерес, докато човекът се клатушкаше по „Одд’с Лейн“ към тях.
Конят отново изцвили и старецът размаха бастуна си към бялото схлупено небе.
— Абе, нали ти рекох да си затвориш сенокосачката, торна фабрика такава? — извика непознатият. — Не си ли виждала хора преди, шундо заспала? Щот’ ако не се лъжа, май в обор си раждана, а ако не е тъй, значи аз съм синеок бабуин!
Роланд се засмя и разсея и последните остатъци от тревогите на безногата жена. В този миг конят изцвили за пореден път от пристройката зад къщата, а възрастният човек пак размаха бастуна си, при което за малко да се изтърси в снега. Макар походката му да изглеждаше тромава, за изненада на Сузана вече бе успял да преполови разстоянието, което ги делеше. По едно време се подхлъзна и щеше да падне на земята, ако не беше извъртял рамото си в последния момент, същевременно подпирайки се на бастуна, за да възстанови равновесието си. Когато отново погледна към тях, на лицето му грееше широка усмивка.
— Хайл, стрелци! — извика им той и им махна с бастуна си. Поне дробовете му бяха в перфектна форма. — Стрелци, отправили се в търсене на Тъмната кула, нал’ тъй? Просто няма как да е иначе, кат гледам тез пушкала с големите дръжки! А и Лъчът вече е добре, пак си е здрав и снажен, щот’ и двамата с Липи го усещаме! Живна като кобилката, дет’ беше по Коледа, или туй, дет’ аз му викам Коледа, щот’ нямам календар, нито пък съм виждал Дядо Коледа. То, да си кажа правичката, не съм го и очаквал, щот’ бил ли съм някога добро момче? Никога! Никога! Добрите момчета отиват в рая, а моите ’сичките аверчета са на другото място и си хапват бонбонки, и си пийват нози с уиски в бърлогата на дяволите! Не ми обръщайте внимание, то на мен езикът ми е захванат по средата и шава от двата края! Пак ви казвам — хайл на единия, хайл на другия и хайл на онуй дребното косматото по средата! Чистокръвен рунтавелко, както виждам! Уау, ама не е ли страхотно, дет’ ви виждам, а? Мен ми викат Джо Колинс, Джо Колинс от „Одд’с Лейн“! Самият аз съм достатъчно странен100, вярвайте ми — барабар с туй съм и едноок, че и сакат — но пък иначе съм на вашите услуги!
Човекът тъкмо достигна мястото, където Тауър Роуд свършваше… или започваше, в зависимост от гледната ви точка и посоката, в която пътувате, каза си Сузана. Той ги изгледа — едното му око бе ярко и лъскаво като на хищна птица, а другото зяпаше безизразно в бялата пустош.
— Дълъг живот и приятни нощи, туй казвам аз, и майната им на ’сички, дет’ твърдят противното, ама то и без друго тука няма такива, тъй че кво ни пука за тях, нал’ тъй? — Извади един бонбон от джоба си и го подхвърли във въздуха; Ко мигновено се изстреля напред, челюстите му щракнаха и лакомството изчезна в устата му.
Сега и двамата стрелци се засмяха. Чувстваха се малко странно, ала им беше добре — сякаш си намерил нещо ценно, след като си бил почти сигурен, че си го изгубил завинаги. Дори Ко сякаш се усмихваше и ако конят го притесняваше (той изцвили отново, докато гледаха сай Колинс от висотата на снежния насип), не го показваше по никакъв начин.
— Имам един милион въпроси към вас — започна Колинс, — но ще започна със следния: как, мамицата му, смятате да слезете от тоя шибан насип?
ЧЕТИРИ
Сузана веднага отговори на въпроса му, като се плъзна с шейната си. Избра си мястото, където североизточният край на „Одд’с Лейн“ изчезваше под снега, защото насипът там бе малко по-нисък. Спускането й бе бързо, ала не особено гладко — тъкмо бе изминала три четвърти от пътя, когато се удари в замръзнал леден блок, падна от шейната и завърши пързалянето си в поредица непохватни салта, като през цялото това време не спираше да се смее като обезумяла. Шейната се преобърна — преобърната костенурка, ако ви е угодно, — при което провизиите им се разпиляха навсякъде.
Роланд и Ко се спуснаха на подскоци зад нея. Стрелеца веднага се наведе над нея, явно загрижен дали е добре, а Ко завря муцунка в лицето й, докато тя продължаваше да се залива от смях. Татко Моуз със сигурност би казал за смеха й, че е „весел като стара бащина шапка“.
— Добре съм, Роланд — падала съм и по-зле от сгъваемата си тротинетка, когато бях малка.
— ’сичко е добре, когат’ свършва добре — съгласи се Джо Колинс. Той я изгледа със здравото си око, сякаш да се увери, че е наред, след което започна да събира разпилените провизии, изгърбен над бастуна си, а пухкавата му бяла коса се развяваше около розовото му лице.
— Внимавай — каза Стрелеца, докато се протягаше да хване ръката на стареца. — Ако направя това, ти ще се изльоскаш на дупарата си.
При тези думи старецът избухна в смях, а Роланд охотно се присъедини към него. Иззад къщичката се разнесе още едно пронизително изцвилване, сякаш конят протестираше срещу веселото настроение на компанията.
— „Ще се изльоскаш на дупарата си!“ Човече, т’ва наистина беше яко! — Той забърса снега от коженото палто на Сузана, докато Роланд събра набързо разпилените им запаси и ги нареди отново на импровизираната им шейна. Ко му помогна, като донесе няколко вързопа с месо в челюстите си и ги пусна в задната част на шейната.
— Колко умно зверче! — възкликна Джо Колинс.
— Страхотен помощник е — съгласи се Сузана. Беше много доволна, задето бяха спрели; за нищо на света не би се лишила от запознанството с този весел старчок. — Аз съм Сузана Дийн — Сузана от Ню Йорк. Дъщеря на Дан.
Той улови ръката й и я раздруса. Не носеше ръкавици и въпреки че пръстите му бяха изкривени от артрита, ръкостискането му бе силно.
— Ню Йорк, така значи! Родом съм оттам, но съм живял и в Ейкрон, Омаха, както и в Сан Франциско. Син съм на Хенри и Флора, ако изобщо ви интересува.
— Значи си от Америка? — попита Сузана.
— О, да, но много, много отдавна! — рече той. — Сигурно бихте казали „делах“. — Здравото му око проблесна, а другото продължаваше да гледа снежнобялата шир със същата липса на интерес. Той се обърна към Роланд. — А ти кой си, приятелю? Наричам те приятел, тъй както бих нарекъл всеки друг, който не ме е убедил в противното, — а в подобен случай направо го налагам с Беси, както викам на бастуна си.
Стрелеца се усмихна. Просто нямаше как да не го направи, помисли си тъмнокожата жена.
— Роланд Дисчейн от Гилеад. Син на Стивън.
— Гилеад! Гилеад! — здравото око на Колинс стана кръгло от изумление. — Това название е от древността, нали? Сякаш е излязло от книгите! Боже мой, сигурно си по-стар и от Господ!
— Така казват — вдигна рамене Стрелеца. Безногата жена забеляза, че усмивката му вече не беше толкова широка.
— Ами пухкавия дребосък? — попита възрастният мъж, навеждайки се напред. Той извади още два бонбона от джоба си — един зелен и един червен. Коледни цветове. Сузана изведнъж започна да има чувството за déjà vu, което сякаш докосна съзнанието й с крилото си и се изгуби в мрака. — Как се казваш, фъстъче? Как ти викат, когато искат да се прибереш у дома?
— Той не…
„… говори повече, въпреки че някога го правеше“, искаше да каже безногата жена, ала преди да довърши, рунтавелкото изджавка:
— Ко! — и го каза така ясно и уверено, както говореше, докато Джейк беше още жив.
— Добро момче! — рече Колинс и метна бонбоните в устата на зверчето, след което протегна възлестата си длан и животинчето вдигна лапичка, за да я докосне. Двамата се ръкуваха — човек и рунтавелко — на кръстопътя на „Одд’с Лейн“ и Тауър Роуд.
— Проклет да съм! — възкликна Роланд.
— Със ’сички ще е тъй накрая, с Лъчи или без Лъчи — отбеляза Джо Колинс и пусна лапичката на Ко. — Но не и днес. Сега викам да идем там, дет’ е топличко и можем да си направим съвещание на чаша кафе — имам, имам, не се притеснявайте — и кана ейл. Дори мога да ви забъркам и едно нещо, дет’ му викам „яйчен грог“ — вътре слагам яйце, захар, мляко и бира — ако ви устройва. Щот’ мен ме устройва идеално — особено с мъъъъничко ром, но кой знае? Да ви кажа правичката, не съм усещал вкуса на нищо от пет години, че и повече. Въздухът извън Дикордия ми еба майката на вкусовите лигавици и на носа. Но както и да е… кво ще кажете за идеята?
— Бих казала, че е чудесна — рече Сузана.
Старецът я потупа приятелски по рамото.
— Добрата жена е безценна перла! Не помня обаче де го бях чел — Шекспир ли беше или Библията, а може би си го съших от… Ей, Липи, накъде си мислиш, че си тръгнала? Искаш да посрещнеш гостите, така ли?
Говореше също като онези хора, които живеят само в компанията на домашните си любимци. Кобилата му се бе дотътрила до тях и Колинс я хвана за гривата, галейки я с дълбока привързаност, но тъмнокожата жена си каза, че това е най-уродливото животно, което е виждала през живота си. Голяма част от доброто й настроение веднага се изпари при вида на четириногото. Липи беше сляпа — не с едното око, а с двете — и кльощава като плашило. Докато вървеше, костите й се очертаваха толкова отчетливо под краставата кожа, че Сузана почти очакваше някоя от тях да щръкне навън. За миг черният проход под замъка Дискордия изплува в съзнанието й с ужасяваща яснота — слузестите звуци, които издаваше отвратителното многокрако същество, и костите. Всички тези кости.
Навярно Колинс зърна нещо от това на лицето й, защото когато заговори отново, звучеше почти отбранително:
— Знам, че е една дърта грозница, но кат’ станеш стара кат’ нея, едва ли ще печелиш много конкурси за красота! — Той потупа кобилата по осеяната със струпеи и рани шия, след което разроши проскубаната й грива и се обърна към пътя, водещ до къщата му. Междувременно първите снежинки на задаващата се буря започнаха да прехвърчат около тях.
— Хайде, Липи, хайде, дърта кранто и стара ки’-кутия такава! Не можа ли толкоз да подушиш снега във въздуха? Защото аз го подуших, а моят нос отиде на кино още преди сто години!
Възрастният човек се обърна към Роланд и Сузана и им рече:
— Надявам се, че ще оцените готварските ми умения, защото както гледам, тази виелица няма да трае по-малко от три дни. Най-малко три дни, преди Демонската луна отново да си покаже мутрата! Срещата ни обаче беше добра — сигурен съм в т’ва! Просто се надявам да не съдите за моята гостоприемност по моята конскоприемност. Нал’ тъй? Ехааа!
„Опазил ни Господ“, помисли си тъмнокожата жена и потрепери. Старецът се обърна и в този момент Роланд й хвърли любопитен поглед. Тя му се усмихна и вдигна рамене, сякаш за да каже „Няма нищо“ — какъвто беше и случаят. Нямаше никакво намерение да му обяснява, че една куца кранта с пердета на двете очи и кожа, която разкрива повече, отколкото скрива, я бе накарала да се почувства бъзи-бъзи. Досега Роланд нито веднъж не я бе наричал „тъпа патка“ и тя не искаше да му дава никакви поводи да я нарича тъй зана…
Сякаш прочела мислите й, старата кобила се обърна назад и й се ухили, оголвайки няколкото си останали зъба. Очите в уродливия череп на Липи приличаха на изгорели свещи, потопени в гной. Тя изцвили към Сузана, като че ли искаше да й каже: „Мисли си каквото искаш, черна птицо; аз ще си бъда тук дълго след като ти извървиш своя път и умреш от своята смърт.“ В същото време вятърът внезапно се усили, запращайки шепи сняг в лицата им, докато се мъчеше да намери пролука в кожените им одежди. След като се успокои за няколко секунди, той отново се надигна, надавайки отсечен, скръбен вопъл, който приличаше на човешки вик.
ПЕТ
Външната пристройка се състоеше от кокошарник (залепен за едната стена), нещо като малка конюшня (залепена за другата) и плевник (над конюшнята), натъпкан със сено.
— Мога да се качвам горе и направо да мятам сеното с вилата — каза Колинс, — но всеки път, когато правя това, дърпам дявола за опашката, щот’ не знам къв номер ще ми погоди болният ми крак. Не ми е удобно да те моля, сай Дисчейн, но ще помогнеш ли малко на един старец, дето…
Ала Роланд вече се бе изкачил по стълбата и започна да загребва сено с вилата, хвърляйки го долу. Спря едва когато Колинс му каза, че количеството е предостатъчно и за четири дни. („Щот’ тя не яде много, както можеш да видиш и сам“, каза той.) Тогава Стрелеца слезе долу и възрастният мъж ги поведе към къщурката си. Навятият покрай стените й сняг надхвърляше ръста на Роланд.
— Ето я и моята скромна бърлога — каза Джо и ги въведе в кухнята. Тя бе облицована с чвореста дъбова ламперия, която се оказа пластмаса, когато Сузана я разгледа по-отблизо. И беше много топло. Марката на електрическата фурна беше „Роско“ — никога преди не бе чувала това име. Хладилникът бе „Амана“ и имаше една малка вратичка точно над дръжката. Тъмнокожата жена се наведе към нея и видя думите „ВЪЛШЕБЕН ЛЕД“.
— Това нещо да не би да прави ледени кубчета? — попита Сузана с блеснали очи.
— Е, не съвсем — каза Джо. — Всъщност фризерът ги прави, красавице; онуй отпред само ти ги пуска в чашата.
Това й се стори много забавно и тя се засмя. Погледна нагоре, видя как рунтавелкото я гледа ухилено с типичната си зъбата усмивка, изписана на муцунката му, и това я разсмя още повече. В кухнята витаеше аромат на подправки, захар и други приятни неща, които пробудиха носталгията й.
Роланд погледна към флуоресцентните лампи и Колинс кимна.
— Да, да, имам ток — каза той. — И не плащам никакви сметки — това не е ли яко, а? Имам си и генераторче — в бараката от другата страна. „Хонда“ е и е тихичък кат’ неделна утрин! Кат’ седнеш отгоре му, чуваш само едно „мммммм“. Бил Пелтека сменя газовия резервоар и го поправя, когато има нужда от ремонт, което се е случвало два пъти, откакто живея тук. Не, излъгах ви — три пъти. Три пъти ’сичко на ’сичко.
— Кой е Бил Пелтека? — попита Сузана в същото време, когато Роланд зададе и своя въпрос:
— Откога си тук?
Възрастният мъж се засмя.
— Един по един, скъпи мои приятели, един по един! — Той подпря бастуна си на стената, за да свали шубата си, и изохка, когато тежестта му падна на болния му крак, при което за малко да се стовари на земята. Щеше да падне на земята, ако Стрелеца не го бе задържал.
— Благодаря, благодаря — рече Джо. — Да ви кажа правичката, туй нямаше да е първият път, дет’ се льосвам по нос на линолеума! Ще отговоря първо на твоя въпрос, щот’ ми спести едно падане. Живея тука — Странния Джо от „Одд’с Лейн“, от около се’емнайсе години! Не мога да ви го кажа с точност, щот’ времето си прай квот’ си иска напоследък, ако разбирате кво искам да кажа.
— Разбираме те прекрасно — кимна тъмнокожата жена. — Не се тревожи за това.
Колинс свали пуловера си и Сузана видя, че под него имаше още един. Първото й впечатление беше, че домакинът им е набит и пълен, ала сега си даде сметка, че онова, което бе взела за тлъстини, всъщност бяха дрехи. Старецът не беше кльощав като кобилата си, но и в никакъв случай бе беше пълен.
— Сега за Бил Пелтека — продължи Джо Колинс, докато събличаше и втория пуловер. — Той е робот. Чисти къщата, поддържа в изправност генератора… и естествено, обикаля със снегорина и поддържа пътищата. Когато дойдох тук в началото, заекваше от дъжд на вятър; сега обаче го прави на всяка секунда или на всяка трета дума. Не знам кво ще правя, когато бушоните му изгърмят окончателно. — На Сузана й направи впечатление пълната липса на загриженост.
— Може пък и да се пооправи, след като Лъчът вече е наред — подметна тя.
— Може да издържи малко по-дълго, но да си кажа правичката, не вярвам, че ще се пооправи — поклати глава възрастният човек. — Машините не се изцеляват като живите същества. — Най-накрая стигна до ватираното бельо и тук стриптийзът му спря. Безногата жена бе благодарна — релефно очертаните ребра на коня й бяха достатъчни; нямаше желание да се запознава с анатомията и на господаря му.
— Сваляйте гамашите и кожусите си — рече Джо. — Ще ви приготвя яйчен грог или квото искате там след минутка, ама първо нека ви покажа дневната, щот’ тя е моята гордост.
ШЕСТ
Подът на дневната бе постлан с черга, сякаш излязла от дома на бабата на Сузана, а мебелировката се състоеше от меко кресло с поставка за краката и малка масичка до него. Тя бе отрупана със списания и книжки с меки корици, а до тях се мъдреха очила и някакво кафяво шише, съдържащо бог знае какво лекарство. Щом зърна телевизора, тъмнокожата жена се запита какво ли можеше да гледа стария Джо на него (Еди и Джейк обаче веднага щяха да разпознаят видеокасетофона на долния рафт.) Ала предметът, който привлече вниманието на Сузана и Роланд, беше снимката, забодена с кабарче на една от стените. Тя си висеше там (и то накриво), сякаш беше най-обикновеното нещо на света; небрежността, с която беше закачена, се стори направо светотатствена на безногата жена.
На фотографията се виждаше Тъмната кула.
Дъхът й секна. Тя запълзя трескаво към снимката, без да обръща внимание на възлите и пискюлите на плетената черга под дланите и коленете си. Когато достигна стената, извика на своя дин:
— Роланд, вдигни ме!
Стрелеца изпълни молбата й и тя видя, че лицето му пребледня с изключение на двете огнени петна, които пламтяха на бузите му. Очите му блестяха. Кулата се извисяваше на фона на притъмняващото небе, залезът обагряше в оранжево възвишенията зад нея, а тесните прозорчета се издигаха във вечната си спирала. От някои от тях струеше мътно, зловещо сияние. Безногата жена видя балконите, накацали по тъмните каменни стени на всеки два или три етажа, както и тумбестите врати, които ги свързваха с вътрешността на постройката. Всички бяха затворени (и заключени, помисли си тя). Пред Кулата се виждаше полето с розите — Кан’-Ка Но Рей, — потънало в сянката на огромното съоръжение, ала невероятно по своята прелест. Повечето цветя бяха затворили чашките си, ала няколко все още надзъртаха навън като сънливи очички.
— Джо! — промълви Сузана, без да си дава сметка, че шепне. Главата й се въртеше и тя имаше чувството, че чува пеещите гласове нейде от много далеч. — О, Джо! Тази снимка…
— Много е готина, нали? — каза той, доволен от реакцията й. — Направо страшна. Затуй съм я закачил между другото. Имам и други, но тая е най-добрата. Точно по залез, за да може сенките да падат по протежение на Пътя на Лъча.
Дишането на Роланд в дясното й ухо бе забързано и накъсано, сякаш току-що бе спечелил състезание по надбягване, но Сузана изобщо не забелязваше това, защото изумлението й се дължеше не само на изобразеното на снимката.
— Това е снимано с „Полароид“!
— Ами… да — измънка домакинът им, озадачен от реакцията й. — Предполагам, че Бил Пелтека щеше да ми донесе и „Кодак“, ако му бях поръчал, но как щях да проявявам лентата? А когато се сетих за видеокамера — оная джаджа под телевизора служи за гледане на онуй, дет’ си го записал с нея, — вече бях прекалено стар, за да се върна там, а кобилката ми също бе прекалено дърта, за да ме носи. Въпреки това си мисля, че ако наистина искам да ида там, все ще се справя по някакъв начин, щот’ там е страхотно! Пълно е с добри духове и чувам гласовете на починалите си приятели и на мама и тате. Предпола…
В този момент Роланд, който сякаш се бе вкаменил — тъмнокожата жена усещаше допира на вкочанените му мускули, — се обърна толкова рязко, че на Сузана й се зави свят.
— Ти си бил там? — попита той. — Бил си при Тъмната кула?
— Ам’ че да — рече старецът. — Иначе кой според теб е направил тази снимка? Шибаният Ансел Адамс101?
— Кога я направи?
— По време на последното ми отиване там — каза Джо Колинс. — Преди две години, през лятото — макар че там е по-ниско и дори някога да е валяло сняг, аз поне не съм виждал.
— Колко далеч е от тук?
Домакинът им затвори сляпото си око и започна да пресмята. Не му отне много време, ала Роланд и Сузана имаха чувството, че минаха часове. Вятърът навън фучеше, а старата кобила изцвили, сякаш негодуваше за времето. Снежинките зад замръзналите стъкла на прозорците танцуваха вихрения си танц.
— Е — каза той, — вече сте оставили стръмнините зад гърба си и слизате надолу, а Бил Пелтека поддържа Тауър Роуд в добро състояние чак до мястото, дет’ ви интересува; кво иначе ще прави тая бракма по цял ден? Изчакайте поне да премине тая виелица, па сетне…
— За колко време ще стигнем дотам? — попита Роланд.
— Не ви свърта на едно място, а? — подсмихна се старецът. — Естествено, че няма да ви свърта — ако идвате от Вътрешния свят, са ви трябвали години, за да стигнете дотук. Не ми се мисли колко, ама знам, че са много. Според мен ви трябват шест дни, за да се измъкнете от Бялата шир, или може би седем…
— Не наричаш ли тези земи Емпатика? — попита го Сузана.
Той примигна и я изгледа изненадано.
— Не, мадам — поклати глава. — Никога през живота си не съм чувал да им викат другояче освен Бялата шир.
Озадаченият му вид бе престорен. Почти бе сигурна в това. Старият Джо Колинс, весел като Дядо Коледа на детско тържество, току-що я беше излъгал. Не беше сигурна защо, ала преди да продължи, Стрелеца я сряза неочаквано:
— Ще млъкнеш ли за малко, в името на баща си?
— Добре, Роланд — рече покорно безногата жена.
Нейният дин се обърна към домакина им, като продължаваше да я държи, и каза:
— Продължавай да говориш, сай.
— Може и девет дни да ви отнеме, знам ли? — додаде старецът и се почеса по брадичката. — Пътят е доста хлъзгав, особено след като Бил отъпка снега, но как да го накараш да спре, кажете ми? Имал бил заповеди. Бил програмиран за това — тъй ми разправя. — Джо видя, че Стрелеца иска да каже нещо, и вдигна ръка. — Не, не. Не ти го разправям туй, за да те дразня, сър, сай или квото там предпочиташ. Просто отдавна не съм имал компания и не съм се замислял за туй, дет’ ме питаш.
Кат’ слезете под линията на снега, има още десет-дванайсет дни вървене, ама няма защо да ги вървите. Там има още една от онези сглобяеми бараки на „Позитроникс“ с бая возила, паркирани вътре. Кат’ колички за голф са. Батериите им са изпразнени до шушка — по-сплескани са от шапката ти, — но има и генераторче, „Хонда“, също като моето. Последния път, кат’ бях там, бачкаше, щот’ Бил гледа да поддържа работите в изправност (поне доколкот’ може). Ако успеете да заредите с него някоя от онези колички, може да съкратите пътя си и до четири дни. Кво излезе в крайна сметка — ако искате да трамбовате, ще ви трябват поне деветнайсет дни. А ако подкарате някое от ония бръмбазъчета — тъй ги наричам, щот’ бръмчат кат’ бръмбазъци — десет, максимум единайсе дена.
Помещението внезапно утихна. Вятърът фучеше, мятайки с пълни шепи сняг върху къщичката, и Сузана за пореден път си каза, че й звучеше досущ като човек. Това без съмнение не беше нищо повече от трик, дължащ се на ъглите и стрехите, успокои се тя.
— Значи по-малко от три седмици, дори и да се налага да вървим — обобщи Роланд. Той протегна ръка към фотографията, показваща масивната кула от тъмен камък, издигаща се на фона на здрачаващото се небе, ала не се осмели да я докосне. Сякаш се боеше да го стори, помисли си безногата жена. — След всички тези години и всички тези левги.
„Да не говорим за литрите пролята кръв“ — отбеляза наум Сузана, но не би го казала на глас дори и да бяха сами. Просто нямаше смисъл — нейният дин много добре знаеше колко кръв бе пролял, за да стигне дотук. Не, работата беше друга — тук имаше нещо гнило. Нещо гнило или направо вмирисано, а мъжът с револверите сякаш изобщо не забелязваше това.
Съчувствието означаваше да уважаваш чувствата на другия, а емпатията — да споделяш тези чувства. Защо тази проклета страна се наричаше Емпатика?
И защо този приятен възрастен човек трябваше да я лъже?
— Кажи ми нещо, Джо Колинс — рече Роланд.
— Добре, стрелецо, стига да мога.
— Бил ли си съвсем близо до нея! Докосвал ли си стените й с ръка?
Домакинът им го изгледа изпод вежди, сякаш си мислеше, че Стрелеца си прави майтап с него. Когато се убеди, че случаят не е такъв, лицето му помръкна.
— Не — въздъхна той и за пръв път заговори като човек, принуден да живее далеч от своя свят, също като Сузана. — Не посмях да се приближа повече от разстоянието, от което направих тази снимка. Двеста, двеста и петдесет метра. Или петстотин дъги от колелото, както би казал роботът.
Стрелеца кимна.
— И защо?
— Защото си помислих, че ако пристъпя по-близо, ще умра, ала въпреки това няма да мога да спра. Гласовете щяха да ме накарат да продължа. Това си помислих тогава, същото си го мисля и сега.
СЕДЕМ
След вечерята — най-хубавото угощение, на което Сузана бе присъствала, откакто я бяха издърпали в този свят, и може би най-вкусното през целия й живот — раничката на лицето й се отвори. Донякъде Джо Колинс бе виновен за това, ала дори по-късно, когато отношенията им с единствения обитател на „Одд’с Лейн“ станаха по-различни, тя не го обвиняваше за случилото се. Човечецът в никакъв случай не би искал да стане така.
Сервира им пиле, изпечено до златисто, което им се стори особено вкусно след всичкото това еленско. Заедно с него им поднесе картофено пюре с ароматен сос, желе от червени боровинки и малки варени лукчета, полети със сладко консервирано мляко. Имаше и яйчен грог. Роланд и Сузана взеха да пият от него с ненаситността на малки деца, макар и да отклониха поканата за „мъъъъничко ром“. Ко бе удостоен със своя собствена вечеря — Джо му сипа в една чиния малко пиле и картофено пюре и я остави на пода до фурната. Рунтавелкото набързо я омете и се излетна под свода, свързващ кухнята и комбинираната дневна/трапезария, където се зае да оближе и последните остатъци от пюре, докато наблюдаваше как вечерят човеците.
— Нямам никакво място за десерт, така че по-добре не ми предлагай — каза Сузана, когато омете чинията си за втори път, обирайки последните капки сос с парче хляб. — Не съм сигурна, че изобщо ще мога да сляза от стола.
— А, не ща да слушам такива работи — поклати глава Джо, явно разочарован. — Имам шоколадов и карамелов пудинг, тъй че се надявам по-късно да промениш решението си.
Роланд вдигна салфетката си, за да прикрие уригването си, и каза:
— Аз бих похапнал и от двата, мен ако питаш.
— Е, щом е така, може би и аз ще ги опитам — въздъхна тъмнокожата жена. — Колко ли епохи са минали, откакто за последен път вкусих карамел?
Щом приключиха и с пудинга, Сузана предложи да помогне с миенето на съдовете, ала домакинът им само махна с ръка, заявявайки, че току-що ги е наблъскал в миялната машина и ще я включи малко по-късно. Когато двамата с Роланд се върнаха от кухнята, жената си каза, че старецът изглежда по-пъргав и подвижен и не е така зависим от бастуна си. Навярно мъъъъничкото ром (тоест няколкото малки чашки плюс голямата в края на вечерята) бяха оказали своето въздействие.
Джо Колинс им наля кафе и тримата (четиримата, ако броим и Ко) се разположиха на пода в дневната. Навън вече се беше мръкнало и вятърът виеше по-силно от всякога. „Мордред е нейде там, сгушен в някоя дупка или рехава горичка“, помисли си тя и отново трябваше да потисне състраданието си. Вероятно щеше да й бъде по-лесно, ако не знаеше, че — убиец или не — той е все още дете.
— Кажи ни как се озова тук, Джо — подкани го Роланд.
Възрастният мъж се ухили.
— Това си е бая страшничка история — рече той, — но ако наистина искате да я чуете, нямам нищо против да ви я разкажа. — Усмивката му помръкна и на лицето му се изписа тъжно изражение. — Хубаво е човек да има с кого да си поговори. Липи е страшен слушател, ама никога не казва нищичко!
Започнал като учител, Джо бързо разбрал, че това не било за него. Обичал децата — обожавал ги, — ала не можел да понася административните глупости и системата, която се опитвала да натика всички в един калъп. Отказал се от преподавателската дейност само след три години и се насочил към шоубизнеса.
— Можеш ли да пееш или да танцуваш? — попита Роланд.
— Тцъ — отвърна Джо. — Аз съм специалист по комедийните представления.
— Какви представления? — сбърчи чело Стрелеца.
— Иска да каже, че разказва смешни неща — обясни Сузана.
— Точно така — оживи се домакинът им. — Някои дори се смеят на тях. Е, вярно, че са съвсем малко, ама…
Намерил си агент, чийто предишен бизнес — магазин за дрехи втора употреба — бил претърпял фалит. Всяко нещо обаче водело до нещо друго, както им каза Джо, а всяко шоу — до следващото. Накрая взел да бачка във второразредни и треторазредни нощни клубове из цялата страна, карал очукан, но надежден стар пикап „Форд“ и ходел там, където Шанц — агентът му — го изпращал. През уикендите почивал — за почивните дни дори треторазредните клубове предпочитали да канят състави, които свирят рокендрол, вместо разни там комици.
Това било в края на шейсетте и началото на седемдесетте — и по думите на домакина им, времето не страдало от липса на „актуални събития“, както се изрази Джо: хипита и юпита, диви феминистки и Черни пантери102, кинозвезди и както винаги, политици — ала както самият Колинс призна, той бил по-традиционно ориентиран комик. Нека Морт Сал и Джордж Карлин103 се занимават със злобата на деня; той се придържал към класически неща от рода на „Като си говорим за тъщата ми…“ и „Казват, че поляците са тъпи, но я да ви разкажа за онова ирландско момиче, с което се запознах“.
По време на разказа му Сузана забеляза някои неща, които й се сториха доста странни. Характерният за Средния свят изговор на Джо Колинс започна да се преплита с типично американски акцент. Навярно домакинът им просто беше от онези родени комици, които веднага усвояват начина, по който говорят хората около тях. Жената си каза, че в Бруклин сигурно произнасяше „форд“ като „фойд“, в Питсбърг като „форрд“; а супермаркетът „Джайънт Ийгъл“ ставаше „Джоонт Игл“.
Роланд го прекъсна, за да го попита дали комикът е нещо като дворцов шут, и старецът се засмя от все сърце.
— Точно така. Само си представи един куп хора, насядали в задимена зала с напитки пред себе си, вместо някакъв крал с придворни.
Стрелеца кимна усмихнат.
— В това да забавляваш хората в Средния запад си има доста предимства — продължи домакинът им. — Ако се накъркаш като прасе в Дюбюк, след двайсет минути просто те свалят от сцената, докато в Средния свят биха ти отсекли главата, ако се издрайфаш пред някоя високопоставена особа.
Роланд се засмя толкова неудържимо при тези думи, че Сузана чак го изгледа подозрително.
— Право казваш, Джо.
През лятото на 1972 Колинс изнасял представления в един нощен клуб в Кливланд, наречен „Джанго“, който се намирал недалеч от гетото. Стрелеца отново го прекъсна, този път, за да разбере какво е „гето“.
— Част от града, където повечето хора са чернокожи и бедни, а полицията обича първо да размахва палки и после да задава въпроси — обясни тъмнокожата жена.
— Бинго! — възкликна Джо и почука с юмрук по главата си. — И сам не бих го казал по-добре!
В този миг нейде навън отново се разнесе онзи протяжен вопъл. Сузана погледна към своя дин, ала дори и да го беше чул, Стрелеца не го показа с нищо.
„Това е само вятърът — каза си безногата жена. — Кой друг би могъл да е?“
„Мордред — прошепна съзнанието й. — Мордред е там и зъзне от студ. Мордред е нейде там и умира, докато ние си седим на топличко и пием кафе.“
Ала тя нищо не каза.
От една-две седмици в „Джанго“ нещата не вървели добре, разказа им Джо, но по това време той пиел здраво („поркал яко“ беше изразът му) и изобщо не забелязал, че публиката на второто му представление е около една пета от хората, дошли на първото шоу в града.
— Мамка му, така се натрясквах, че не забелязвах нищо и никого — призна им той. — Направо се отрязвах до смърт.
После някой хвърлил коктейл „Молотов“ през прозореца на клуба („коктейл «Молотов»“ беше израз, чието значение бе известно на Роланд) и преди да каже „Като си говорим за тъщата ми“, изведнъж навсякъде лумнали пламъци. Джо се втурнал към задната врата и тъкмо излизал на улицата, когато трима мъже („всичките чернокожи и огромни като играчи от Националната баскетболна асоциация“) го сграбчили. Двамата го държали; единият удрял. По едно време някой размахал бутилка — бум-бум, тра-ла-ла, стана тъмно, токът спря. Събудил се на някакъв тревист хълм близо до изоставено градче на име Стоунс Уорп (според табелите), което изглеждало като снимачна площадка за уестърн, след като всички актьори са си тръгнали.
Някъде по това време Сузана реши, че не вярва много на историята на сай Колинс. Разказът му определено беше интересен и като се вземеше предвид първата поява на Джейк в Средния свят — когато бе блъснат от кола, докато отивал на училище, — звучеше съвсем правдоподобно. Ала въпреки всичко тъмнокожата жена не вярваше на историята. Дали съмненията й бяха напълно безпочвени, или в цялата работа наистина имаше нещо гнило?
— Не можеш да го наречеш рай, щот’ няма нито облаци, нито ангелски хорчета — каза Джо, — но в крайна сметка реших, че ще да е някакъв живот след смъртта или нещо от сорта. — Разтършувал се из района и не след дълго открил храна, кон (Липи) и решил да се отправи на път. Срещнал най-различни хора — някои добронамерени, други — не, някои чистокръвни, други — мутанти. Достатъчно, за да се запознае с наречията и историята на Средния свят; оттам разбрал за Лъчите и за Кулата. По някое време дори се опитал да прекоси Ужасните земи, ала се уплашил и се върнал обратно, когато кожата му започнала да се покрива с всевъзможни струпеи и язви.
— Чашата преля, когато ми излезе цирей на гъза — рече домакинът им. — Тва беше преди шест или осем години. Двамата с Липи си казахме, че за нищо на света няма да отидем по-навътре. Тогава открих и туй местенце (викат му Западния пръстен, между другото). Малко след това се намерихме и с Бил Пелтека.
Роланд поиска да узнае дали Джо е станал свидетел на преминаването на Пурпурния крал, когато това обезумяло създание е предприело последното си странстване — това към Тъмната кула. Домакинът им отговори отрицателно, ала сетне добави, че преди около шест месеца се извила ужасна буря („абсолютен ураган“), която го принудила да се завре в мазето. Докато киснел долу, токът спрял (въпреки генератора) и Джо бил пронизан от усещането, че някакво чудовищно същество минава наблизо — същество, което било в състояние да докосне съзнанието му и да проследи мислите му, откривайки къде се крие.
— Знаете ли как се почувствах? — попита ги той.
Роланд и Сузана поклатиха глави, а Ко направи същото, имитирайки ги до съвършенство.
— Като чипс — рече домакинът им. — Като чипс, който всеки момент ще бъде схрускан.
„Тази част от историята е истинска — помисли си тъмнокожата жена. — Може да е променил туй-онуй, ала като цяло е истинска.“ И ако имаше някакви основания да смята така, това бе, защото идеята Пурпурният крал да се придвижва, обгърнат от своя лична портативна виелица, изглеждаше ужасяващо правдоподобна.
— И какво направи? — попита Стрелеца.
— Отидох да спя — гласеше отговорът. — Това е талант, който винаги съм притежавал, също като да правя шаржове — макар че не имитирам известни личности, защото не съм Рич Литъл104 все пак. Мога да спя когато си поискам и точно това направих долу в мазето. Когато отворих очи, лампите светеха, а онова… каквото и да беше там — беше изчезнало. Знаех за Пурпурния крал, естествено; все още продължавам да виждам хора, макар и много рядко — най-вече номади като вас тримата — и те ми разказват разни неща. Най-често ми показват знака против уроки и разперват показалеца и малкия си пръст, когато ми говорят за него. Значи мислите, че е бил той, хъммм? Смятате, че Пурпурният крал е минал по „Одд’с Лейн“ на път за Кулата. — Възрастният човек се замисли за момент, сетне додаде: — Ам’ че що не? Тауър Роуд е голям път в крайна сметка, пък и отвежда право там.
„Знаел си, че е той — рече си Сузана. — Каква игра играеш, Джо?“
Призрачният вой, който определено не се дължеше на вятъра, прозвуча отново. Безногата жена вече не смяташе, че го издава Мордред. Внезапно си помисли, че може би идва от мазето, където Джо се бе притаил от Пурпурния крал… ако се вярваше на думите му. Кой ли беше там сега? И дали се криеше, както бе направил старецът, или просто го държаха като пленник?
— Не беше лош живот — въздъхна Колинс. — Е, не мога да кажа, че беше животът, който очаквах, ама аз си имам една теория, че хората, които живеят живота, който очакват, най-често го приключват я с шепа хапчета, я с пистолет в устата.
Роланд явно следеше разговора по-бавно, защото изтърси ни в клин, ни в ръкав:
— Ти си бил дворцов шут, а посетителите в тези странноприемници са били твоят кралски двор.
Джо се усмихна, разкривайки белите си зъби. Тъмнокожата жена смръщи чело. Беше ли виждала тези зъби преди? Определено — бяха се смели толкова много, че просто нямаше как да ги е пропуснала, ала ето, че не си спомняше да ги е забелязвала. Домакинът им не говореше с мляскащите звуци на човек, изгубил повечето си зъби (каквито бяха повечето клиенти на баща й, за които изкуствените зъби бяха истинска благословия). Ако някой я бе попитал по-рано, тя би казала, че Джо Колинс имаше зъби, но те бяха едни такива дребнички и незабележими, докато сега…
„Какво ти става, момиче? Дъртакът може и да е излъгал за туй-онуй, но със сигурност не са му пораснали пълен комплект зъби, откакто седнахте да вечеряте! Позволяваш на въображението си да те води за носа.“
Дали? Навярно беше точно така. И може би този отчаян вопъл не беше нищо друго, освен воя на вятъра, фучащ покрай корнизите на къщата.
— С радост бих чул някои от твоите шеги и истории — предложи Роланд. — Както си ги разказвал пред слушателите си, ако ти е угодно.
Тъмнокожата жена го изгледа внимателно, чудейки се дали нейният дин не се ръководи от някакъв скрит мотив, ала интересът му изглеждаше напълно искрен и непресторен. Още преди да види снимката на Тъмната кула, закачена на стената в дневната (очите му се обръщаха непрестанно към нея, докато Джо им разказваше историята си), Стрелеца бе обзет от някаква трескава веселост, която никак не се връзваше с характера му. Спътницата му имаше чувството, че е болен и сякаш периодично изпада в пристъпи на делириум.
Домакинът им изглеждаше изненадан от молбата на Роланд, ала не и недоволен.
— Мили Боже! — въздъхна той. — Струва ми се, че не съм изнасял представление от хиляда години… и като се има предвид, че времето тук е доста разтеглено, може би наистина са минали хиляда години. Дори не съм сигурен, че знам откъде да започна.
— Опитай — подкани го Сузана, изненадана от собствените си думи.
ОСЕМ
Джо поседя замислен известно време, след което се изправи, изтръсквайки няколко трохички от ризата си. Той подпря бастуна си на стола и докуцука до средата на стаята. Ко го наблюдаваше с наострени уши и характерната си усмивка, сякаш предвкусвайки предстоящото забавление. За момент Джо изглеждаше неуверен, ала после си пое дълбоко дъх, издиша бавно и се усмихна.
— Обещайте ми, че няма да ме замервате с домати, ако осера работата — рече. — Не забравяйте, че все пак мина доста време оттогава.
— Нямаш проблеми — отвърна му Сузана. — Нали ни прибра и нахрани.
— Пък и нямаме домати — изтърси Роланд, буквален както винаги.
— Добре, добре. Всъщност май имам няколко консерви в килера… Забравете, че казах това!
Тъмнокожата жена се усмихна. Стрелеца направи същото.
Окуражен, домакинът им продължи:
— Добре, нека се върнем в онова магическо място, известно като „Джанго“, в онзи магически град, който някои хора наричат „езерното недоразумение“. Кливланд, Охайо, с други думи. Второто представление. Това, което не успях никога да довърша, защото бях пиян и… знаете останалото. Дайте ми само секунда…
Той затвори очи. Явно се концентрираше. Когато отново ги отвори, изглеждаше с десет години по-млад. Бе поразително. Вече не само звучеше като американец, но и изглеждаше така. Сузана не можеше да го обясни с думи, но знаеше, че е вярно — това бе Джон Колинс, произведен в САЩ.
— Хей, дами и господа, добре дошли в „Джанго“! Аз съм Джо Колинс, а вие — не.
Стрелеца се изкикоти, ала спътницата му само се усмихна — това бе доста старичък майтап.
— Управителите ме помолиха да ви напомня, че тази вечер има промоция „две бири за един кинт“. Чухте ли? Добре. Те се ръководят от печалбата, а аз — от личния си интерес. Защото колкото повече пиете, толкова по-забавен ще ви се струвам.
Усмивката на Сузана се разшири. Комедийното изкуство си, имаше характерен ритъм — дори тя знаеше това, въпреки че не можеше да издържи и пет минути пред публиката в някой претъпкан нощен клуб, дори и животът й да зависеше от това. Но имаше ритъм и след неувереното начало Джо започна да намира своя. Очите му бяха притворени и тя предположи, че той вижда ярките цветове на сценичното осветление — също като сферите от Магьосническата дъга — и усеща дима на петдесетина цигари. Едната му ръка почива на хромираната стойка на микрофона, а другата е свободна да опише всички жестове, които си пожелае; Джо Колинс в „Джанго“ петък вечерта…
„Не, не в петък. Нали каза, че през уикендите всички клубове ангажирали рокендрол банди.“
— Въпреки всички тия приказки за езерните недоразумения и така нататък — продължи Колинс, — Кливланд е прекрасен град. — Вече говореше доста по-бързо; навярно Еди би казал, че започва да рапира. — Родителите ми са от Кливланд, но щом станаха на седемдесет, се преместиха във Флорида. Не искаха, но, мамка му мръсна, такъв е законът. Дзън! — Джо почука с юмрук по главата си и кръстоса очи. Роланд отново се изхили, макар че нямаше и най-малка представа къде се намира Флорида (нито пък какво представлява). Усмивката на Сузана също се разтегляше.
— Флорида е страхотно място — каза домакинът им. — Страхооотно. Рай за младоженците и скоросмъртниците. Дядо ми се пенсионира във Флорида, Господ да помилва душата му. Когато умра, искам да си отида от този свят мирно и тихо, в съня си, като дядо Фред. А не надавайки ужасени писъци като пътниците в колата му.
Стрелеца избухна в смях при този майтап. Безногата жена също се засмя, макар и не така гръмко, а усмивката на рунтавелкото бе по-широка от всякога.
— Баба ми също беше страхотна жена. Каза, че се е научила да плува, когато някой я извел на разходка с лодка в река Саяхога и я бутнал във водата. „Бабо, рекох й, този човек не се е опитвал да те научи да плуваш.“
Роланд изпръхтя, след което си избърса носа и отново се захили. Лицето му пламтеше. Смехът ускоряваше метаболитните процеси в организма, поставяйки го почти в екстремна ситуация; Сузана беше чела това някъде. Това означаваше, че и собственият й метаболизъм е ускорен, понеже тя също се смееше. Сякаш ужасът и мъката, които се бяха натрупали в нея, изтичаха навън като от дълбока рана, изливаха се като…
Като кръв.
Тя чу как нейде в съзнанието й зазвуча алармен звънец, ала не му обърна никакво внимание. За какво трябваше да се тревожи? Нали се смееха, за Бога! Прекарваха си страхотно!
— Мога ли да бъда сериозен за минутка? Не? Е, ами вървете на майната си тогава — барабар с дръгливите си кранти. Утре, когато се събудя, вече ще съм изтрезнял, но вие ще продължавате да сте толкова грозни.
— И плешиви.
(Роланд се заля от смях.)
— Ще бъда сериозен, разбрахте ли? Ако не ви харесва, заврете си го там, дето държите центовете си. Баба ми беше страхотна жена. Жените по принцип са страхотни, да знаете, обаче и те си имат своите недостатъци, също като мъжете. Ако една жена трябва да избира между това да улови летяща топка и да спаси живота на някое бебе например, веднага ще се втурне към бебето, без значение колко хора стоят на трибуните. Дзън! — Той отново почука с юмрук по главата си и се опули така, че и двамата прихнаха. Роланд се опита да остави чашата си на масата и разля част от кафето, след което се хвана с две ръце за корема, превивайки се от смях. Сузана никога не го бе чувала да се смее толкова силно (и така неудържимо) — и това бе напълно достатъчно, за да я накара да се закикоти.
— Мъжете са едно, а жените — съвсем друго. Съберете ги заедно и ще получите съвсем нов вкус. Като бисквитките „Орео“105. Като филия с фъстъчено масло. Като плодов кейк със сополи. Покажете ми мъж и жена и аз веднага ще ви покажа Онази тайнствена институция — не, нямам предвид Инквизицията, а брака. Ама май нещо взех да се повтарям. Дзън! — Той отново почука по черепа си, а очите му така се опулиха, че Сузана имаше чувството, че всеки момент ще изскочат.
(Как го прави това?)
Безногата жена трябваше да притисне ръце към корема си, защото вече започваше да я боли от смях. Слепоочията й пулсираха и също я боляха, ала тази болка бе добра.
— Бракът е да си вземеш жена или съпруг. Йе! Проверете в енциклопедиите, ако не ми вярвате! Полигамията е да имаш много мъже или много жени. Разбира се, има също и моногамия. Дзън!
Ако Роланд се засмееше по-силно, каза си тъмнокожата жена, щеше да се изтърси от стола си.
— Има също и развод. Латинската дума за развод означава „да изтръгнеш гениталиите на мъжа през портфейла му“.
— Но аз ви говорех за Кливланд, помните ли? Знаете ли как са основали Кливланд? Група хора от Ню Йорк си казали: „Мамка му, престъпленията и бедността започват да ми харесват, но нещо не ми стигат. Я да се преместим по на запад.“
Смехът, както щеше да си каже Сузана по-късно, беше като ураган; след като достигне определена точка, той започва да се самозахранва и човек се смее не защото шегите са толкова смешни, а понеже вече се е настроил на такава вълна. Джо Колинс ги поведе към тази точка със следващия си майтап.
— Хей, спомняте ли си как в началното училище ни учеха, че в случай на пожар трябва да се наредим тихо и кротко в редица, като най-ниските деца са в началото й, а най-високите — в края? Къде е логиката в това? По-високите хора по-бавно ли горят?
Безногата жена прихна така неудържимо, че неволно се плесна с длан по лицето. В същия миг я прониза толкова внезапна и неочаквана болка, че смехът й секна. Пъпката до устата й отново бе започнала да расте, но не беше кървяла от два или три дни; когато я удари, тя отчупи черночервеникавата коричка, която я покриваше. Кръвта не просто потече оттам; тя рукна.
Известно време Сузана не разбираше какво се случи. Просто отбеляза, че лицето я бе заболяло доста повече, отколкото трябваше. Явно Джо също не бе забелязал нищичко, тъй като продължи да изстрелва думите по-бързо от всякога.
— Хей, а какво ще кажете за онзи рибен ресторант „Морски свят“? Бях омел половината си фишбъргър, когато се зачудих дали пък не ядях някоя бавнозагряваща риба. Дзън! И като заговорихме за риба…
Ко изджавка разтревожено. Сузана усети как нещо топло се стича по врата и рамото й.
— Спри, Джо — рече Роланд. Звучеше тъй, сякаш не му достига въздух. Като че ли се задушаваше. От смях, подозираше безногата жена. Ох, как само я болеше лицето и…
Домакинът им отвори очи. Изглеждаше ядосан.
— Какво? Исусе, сами го поискахте и аз ви го дадох!
— Сузана се е наранила. — Стрелеца се надигна от стола си и гледаше загрижено лицето й.
— Не съм се наранила, Роланд, просто се ударих по лицето малко по-силно, отколкото… — В този миг тя погледна ръката си и с ужас видя, че носи червена ръкавица.
ДЕВЕТ
Ко отново излая, а нейният дин грабна салфетката, която лежеше до локвичката от разлятото кафе. Единият й край бе кафяв и подгизнал от течността, ала другият бе сух. Той я притисна към раната и Сузана потръпна от болка при допира, а очите й се напълниха със сълзи.
— Не, остави ме поне да спра кървенето — измърмори Роланд и я погали по къдриците. — Дръж се — добави и тя реши да го послуша.
През пелената на сълзите тъмнокожата жена виждаше, че Джо още изглежда намусен, задето са прекъснали представлението му по подобен драстичен начин, и донякъде го разбираше. Той си вършеше страхотно работата, а тя бе развалила всичко. Болката постепенно отшумяваше и Сузана се почувства ужасно засрамена. Припомни си онзи случай в гимназията, когато й бе дошло за пръв път през живота й и по бедрото й бе плъзнала издайническата червена струйка, която съученичките й бяха видели. Някои от тях дори бяха започнали да крещят „Запуши се!“, сякаш това бе най-смешното нещо на света.
Споменът за това обаче се примесваше със страх. Страх, отнасящ се до самата пъпка. Ами ако беше рак? Преди успяваше да прогони тази мисъл още преди да се е оформила напълно в съзнанието й, ала този път… този път не можа. Не беше ли напълно възможно да е хванала рак по време на прехода им през Ужасните земи?
Стомахът й се сви на възел, сетне се надигна. Тъмнокожата жена усещаше, че вечерята й все още е на мястото си, но само за известно време.
Изведнъж изпита необходимост да остане сама; трябваше да остане сама. Ако ще повръщаше, не й се искаше да го прави пред очите на Роланд и този непознат. А дори и да не се стигнеше дотам, имаше нужда от малко време, за да се вземе в ръце. В този момент внезапен порив на вятъра, достатъчно силен, за да разтърси цялата постройка, връхлетя къщичката; лампите примигнаха и стомахът й отново се сви на възел, докато сенките се люшкаха в моряшкия си танц.
— Трябва да отида… до тоалетната… — едва успя да промълви Сузана. Светът отново потрепери, сетне се стабилизира. Една от цепениците в камината изпращя, изстрелвайки залп от пурпурни искри към комина.
— Сигурна ли си? — попита Джо. Вече не изглеждаше ядосан (ако изобщо се бе чувствал така), но за сметка на това в погледа му се четеше съмнение.
— Остави я — намеси се Роланд. — Нека се освежи малко.
Тъмнокожата жена понечи да му се усмихне, ала в същия миг пъпката отново започна да кърви. Не знаеше какво още би могло да се промени заради тази идиотска незаздравяваща рана, ала знаеше със сигурност, че се бе наслушала на достатъчно шеги. Ако възнамеряваше отново да се смее, трябваше да намери някого, който да й прелее кръв.
— Ей-сега се връщам — обърна се тя към двамата мъже. — И гледайте да не ометете целия пудинг, докато ме няма. — От самата мисъл за храна й се гадеше, но нали трябваше да каже нещо.
— По въпроса за пудинга не мога да обещая — обади се Стрелеца, след което добави тъкмо когато тя излизаше от стаята: — Ако ти стане лошо, извикай ме!
— Добре — отвърна спътницата му. — Благодаря ти, Роланд.
ДЕСЕТ
Макар Джо Колинс да живееше сам, банята му излъчваше някакво приятно женско присъствие. Тапетите бяха розови на зелени листенца и — как иначе? — диви рози. Тоалетната чиния изглеждаше напълно съвременна с изключение на седалката, която бе дървена, а не пластмасова. Дали я бе изработил сам? Не бе изключено, макар че най-вероятно роботът я бе донесъл от някой забравен от бога магазин или склад. Карл Пелтека? Така ли го бе нарекъл Джо? Не, Бил. Бил Пелтека.
От едната страна на чинията имаше столче, а от другата — вана с крака, оформени като лъвски нокти, чиято душ-кабинка й напомни филма „Психо“ на Хичкок (всъщност, откакто бе гледала този проклет филм на Таймс Скуеър, всеки душ я караше да си мисли за него). Имаше и порцеланов умивалник, разположен върху високо до кръста шкафче, изработено (както прецени Сузана) не от призрачно или мъртво дърво, а от добрия стар дъб. Над него бе закачено огледало. Тя си каза, че шкафчето навярно служи за аптечка, където домакинът им държеше хапчетата и сиропите си. Всички удобства на дома.
Жената отлепи салфетката от лицето си и изсъска приглушено. Хартията бе засъхнала върху раната и откъсването й беше адски болезнено. Когато погледна отражението си, Сузана се смая от кръвта по бузите, устните и брадичката си — да не споменаваме шията и раменете й. В никакъв случай не трябваше да се плаши от раната — просто откъсваш връхчето на нещо и то започва да кърви, това е всичко. Особено ако е на тъпото ти лице.
Тя чу как в другата стая Джо казва нещо (неясно какво), както и отговора на Роланд след това — няколко думи, последвани от неудържимо хихикане. „Толкова е странно да го слушам да се смее така — помисли си жената. — Сякаш е пиян.“ Изведнъж се запита дали някога е виждала своя дин пиян и си даде сметка, че отговорът е отрицателен. Никога не го бе виждала мъртвопиян, гол-голеничък или обладан до такава степен от смях… досега.
„Глей си свойта работа, жено“ — обади се Дета.
— Добре — промълви Сузана. — Добре де, добре.
Пиян. Чисто гол. Побъркан от смях. Навярно между тези неща имаше нещо общо.
А може би просто бяха едно и също нещо.
Тя се покатери на столчето, протегна ръка и завъртя кранчето. Струята бе мощна и внезапна и заглуши звуците от другата стая.
Тя изми ръцете си и започна да облива лицето си със студената вода, след което се подсуши внимателно с кърпата и почисти кожата около пъпката. Щом приключи, докосна лекичко самата рана. Заболя я съвсем леко и това я окуражи. Сетне изплакна кърпата, преди кървавите петна да са засъхнали, и се наведе към огледалото. Това, което видя, я накара да въздъхне с облекчение — когато се бе ударила без да иска, бе отлюспила цялата коричка на пъпката, но в края на краищата това може би щеше да се окаже за добро. Едно бе сигурно — ако Джо имаше кислородна вода или някакъв антибиотик за мазане в аптечката си, Сузана възнамеряваше да го използва, за да намаже с него противния цирей. Болката изобщо не я интересуваше — щеше да го натърка хубавичко с дезинфектанта, а после да превърже раната и да се надява, че проклетото нещо най-накрая ще заздравее.
Тя простря кърпата за лице на умивалника, след което взе салфетка (в същия цвят като тапетите) от купчинката на най-близкия рафт и я поднесе към лицето си. Ръката й обаче замръзна във въздуха. Върху следващата салфетка от купчинката лежеше листче от бележник. В горната му част се виждаше отрупана с цветя пейка, носена от две летящи ангелчета, а отдолу пишеше:
[# Букв. „Бог от машината“ (лат.). — Б. пр.]
Под тези букви се виждаха други, доста по-избелели:
Сузана смръщи вежди и взе листчето от купчината салфетки. Кой ли го бе оставил тук? Джо? Абсурд. Тя го обърна от другата страна и видя, че със същия почерк бе написано:
Джо продължаваше да говори в дневната и този път Роланд избухна в дивашки смях, вместо само да се изкикоти. Явно домакинът им бе възобновил своя монолог. Донякъде го разбираше — все пак човекът правеше нещо, което обичаше; нещо, което не бе имал възможност да направи през всичките тези години, — ала част от нея никак не харесваше това. Не й харесваше, че старецът е решил да продължи с шегите си, докато тя все още е в тоалетната, както и това, че Роланд му е позволил да продължи. Че го слушаше в захлас и се смееше, докато тя се опитва да спре кръвта, бликаща от проклетата й пъпка. Изглеждаше й по момчешки подло и егоистично. Предполагаше, че би трябвало отдавна да е свикнала с подобни неща, но явно не беше.
„Защо не забравиш момчетата за известно време и не се концентрираш върху това пред теб? Какво ли може да означава?“
Едно бе очевидно — някой бе очаквал тя да дойде тук и да намери бележката. Бе очаквал нея. Не Роланд или Джо. „Лошо момиче — пишеше там. — Момиче.“
Ала кой би могъл да знае? Кой можеше да знае със сигурност, че ще стане точно така? Тя нямаше навика да се удря по лицето (нито пък по гърдите или коленете), докато се смее; не можеше да се сети за нито един друг случай, в който…
Май не беше точно така. Много отдавна на един филм с Дийн Мартин и Джери Лий Луис — „Кретени в морето“ или нещо подобно. Тогава се беше смяла по същия начин просто защото смехът бе достигнал определена критична точка и бе станал самозахранващ се. Всички в киносалона — „Кларк“ на Таймс Скуеър, доколкото си спомняше — правеха същото; тресяха се на столовете си, махаха с ръце и от устите им, които вече не бяха техни, се сипеха пуканки. Устите им вече принадлежаха на Мартин и Луис — тези кретени в морето. Но това се беше случвало само веднъж.
„Комедия плюс трагедия е равно на илюзия. Но тук няма никаква трагедия, нали?“
Сузана не очакваше никакъв отговор на този въпрос, ала получи един. Даде й го студеният глас на нейната интуиция.
„Не, все още няма.“
Изведнъж тя си даде сметка, че си мисли за Липи. За ухилената, отвратителна Липи. Дали хората в Ада се смееха? Безногата жена бе сигурна в това. Хилеха се като Липи Коня-чудо, докато Сатаната правеше
(вземете коня ми… моля ви)
редовната си обиколка, след което се смееха. Безпомощно. Безнадеждно. За цяла вечност, дано никак не ви е угодно.
„Какво, по дяволите, ти става, жено?“
В другата стая Роланд отново се засмя. Ко изджавка и лаят му също прозвуча като смях.
„Одд’с Лейн, Одд Лейн… помисли над това.“
Какво имаше да му мисли? Едното беше името на улицата, а другото бе същото, само че без…
— Я чакай малко — прошепна Сузана на себе си. Говореше съвсем тихо, сякаш се боеше, че някой ще я чуе. Ала Джо рапираше със светкавична бързина, а Стрелеца се смееше. Кой можеше да я чуе тогава? Съществото от мазето, ако изобщо имаше нещо там?
— Чакай, чакай малко.
Тя затвори очи и си представи знака с двете табели, които се намираха почти на тяхната височина, тъй като пътешествениците стояха на върха на триметровия снежен насип. „ТАУЪР РОУД“, пишеше на едната — на тази, която сочеше към почистения от снега път, чезнещ в далечината. Другата, която отбелязваше късата алея с къщичките, гласеше „ОДД’С ЛЕЙН“, само дето…
— Само дето не беше точно така — измърмори безногата жена, свивайки пръстите на лявата си ръка в юмрук. — Не беше.
Виждаше го достатъчно ясно в паметта си — ОДД’с ЛЕЙН. Апострофът и „с“-то бяха добавени, но защо някой би направил това? Да не би тук да имаше някой маниак на тема редактиране, който да не може да издържи…
Какво? Да не може да издържи какво?
Зад затворената врата смехът на Роланд прогърмя по-оглушително от всякога. Нещо се прекатури и се счупи. „Не е свикнал да се смее така — помисли си безногата жена. — Най-добре се пази, Роланд, за да не си направиш нещо. Да не вземеш да се изсипеш или нещо друго…“
„Помисли над това“ — я бе посъветвал незнайният й благодетел и тя се опитваше. Нима в думите „одд“ и „лейн“ имаше нещо, което някой не искаше да видят? Ако беше така, то тази личност нямаше защо да се тревожи, тъй като Сузана определено не можеше да го види. Прииска й се Еди да беше тук. Еди бе страшно добър в шегите, гатанките и… ана…
Дъхът й спря. Очите й се разшириха и лицето й постепенно се озари от прозрението. Нямаше молив и тъй като не бе особено добра в комбинациите наум, трябваше да…
Балансирайки на столчето, безногата жена се надвеси над порцелановия умивалник и дъхна върху огледалото, така че да го замъгли. Написа „ОДД ЛЕЙН“ с десния си показалец и се вторачи в седемте букви с нарастващ ужас. В другата стая нейният дин отново се засмя и внезапно тя осъзна това, което трябваше да разбере трийсет секунди по-рано — този смях не беше весел. Той бе накъсан и неконтролируем; това бе смях на човек, който се бори за глътка въздух. Роланд се смееше така, както се смеят хората, при които комедията се превръща в трагедия. Както се смеят хората в Ада.
Под „ОДД ЛЕЙН“ тя написа „ДОНДЕЙЛ“ — анаграмата, която Еди навярно щеше веднага да съзре, — и изведнъж разбра, че апострофът и „с“-то бяха добавени само за да ги заблудят.
В другата стая смехът внезапно заглъхна и се промени, превръщайки се в звук, който бе по-скоро тревожен, отколкото забавен. Ко лаеше като обезумял, а Роланд…
Роланд се задушаваше.
Шеста глава
Патрик Данвил
ЕДНО
Револверът не беше у нея. Джо бе настоял да седне на креслото, когато се върнаха в дневната, и Сузана беше оставила оръжието на отрупаната със списания масичка, след като извади барабана и изпразни гнездата му. Патроните бяха в джоба й.
Тъмнокожата жена отвори вратата на банята и запълзя към дневната. Стрелеца лежеше на пода между канапето и телевизора, а лицето му имаше ужасен пурпурен цвят. Той драскаше подутото си гърло и продължаваше да се смее. Домакинът им бе застанал над него и първото нещо, което забеляза Сузана, беше, че косата му — тази пухкава, бебешка, дълга до раменете бяла коса — почти е почерняла. Бръчките около очите и устата му бяха изчезнали и вместо десет години по-млад, Джо Колинс изглеждаше подмладен с двайсет или дори с трийсет лета.
Това шибано копеле.
Това шибано вампирско копеле.
Ко скочи към него и го захапа за левия крак, точно над коляното.
— Двайсет и пет, шейсет и четири, деветнайсет, ха! — извика весело домакинът им и ритна рунтавелкото настрани, чевръст и подвижен като Фред Астер. Зверчето прелетя през помещението, удари се в отсрещната стена и събори табличката с надпис „ГОСПОД ДА БЛАГОСЛОВИ ДОМА НИ“. Джо отново се обърна към Роланд.
— Мисля си — започна той, — че на жените им трябва причина, за да правят секс. — Преобразеният старец стъпи с единия си крак върху гърдите на Стрелеца — също като ловец на едър дивеч с трофея си, помисли си тъмнокожата жена. — Докато на мъжете, от друга страна, им трябва само място! Дзън! — Очите му отново за малко да изскочат от черепа му. — Господ е дал на мъжете и мозък, и пишка, но количеството кръв в телата им стига само за едното или другото — никога и за двете едновре…
Той не чу нито приближаването й, нито как се изкатери върху креслото, за да застане на необходимата височина; беше погълнат от онова, което правеше. Сузана сключи ръце в юмрук, вдигна го до дясното си рамо и замахна силно, след което го стовари с цялата си сила върху главата на Джо. Ударът бе достатъчно мощен, за да го нокаутира, ала от сблъсъка с черепната кост ръцете й пламнаха от раздираща болка.
Домакинът им се олюля, разпери ръце за равновесие и се огледа недоумяващо. Горната му устна се надигна, оголвайки зъбите му — съвсем обикновени зъби, а и защо не? Той не беше от онези вампири, които се прехранват с кръв — в края на краищата това бе Емпатика. Лицето му обаче се променяше — потъмняваше, сгърчваше се и се превръщаше в нещо, което вече не бе човешко. Това бе лицето на безумен клоун.
— Ти — процеди той, ала преди да продума нещо друго, Ко отново се втурна към него. Този път нямаше нужда да използва зъбите си, понеже съществото пред Сузана се олюляваше. Ето защо рунтавелкото просто се шмугна под глезена му и Дондейл полетя надолу, а ругатните му секнаха в мига, в който главата му се удари в пода. Навярно щеше да изгуби съзнание, ако чергата, покриваща дървените дъски, не беше притъпила удара. Вместо това обаче той веднага седна, оглеждайки се замаяно наоколо.
Тъмнокожата жена коленичи до Стрелеца, който също се опитваше да се изправи, макар и не особено успешно. Тя сграбчи ръкохватката на револвера му, ала мъжът я хвана за китката, преди да е успяла да го измъкне. Инстинкт, разбира се — трябваше да го предвиди, — но това не й попречи да почувства внезапен прилив на паника, когато сянката на Дондейл се извиси над тях.
— Мръсна кучко, сега ще те науча да не прекъсваш друг път шоумен, когато изнася предст…
— Роланд, пусни го! — изкрещя жената и Стрелеца се подчини.
Преобразеният старец се хвърли към нея, възнамерявайки да изблъска оръжието, ала тя бе по-бърза от него. Сузана се претъркули настрани и вместо върху нея, Дондейл падна върху Роланд. В същия миг нейният дин изхъхри измъчено, изгубвайки и последните глътки въздух, които бе успял да си поеме. Като дишаше трескаво, тя се надигна на една ръка и насочи револвера към съществото, под чиито дрехи бе започнала някаква ужасна метаморфоза. Дондейл вдигна ръце във въздуха, ала в тях нямаше никакво оръжие — естествено, нали не убиваше с тях. Междувременно чертите на лицето му бяха започнали да се сливат в едно цяло, превръщайки се в нещо като белези върху животинска кожа или черупка на насекомо.
— Спри! — изпищя създанието с глас, наподобяващ бръмчене на цикада. — Искам да ти кажа онзи виц за архиепископа и хористката!
— Чувала съм го — отвърна Сузана и го простреля два пъти. Куршумите се забиха в черепа му малко над мястото, където се намираше дясното му око, и потънаха в мозъка му.
ДВЕ
Роланд се мъчеше да се изправи на крака. Косата му бе залепнала за подутото му лице. Тъмнокожата жена се опита да го хване за ръката, ала той залитна и я повлече със себе си към входната врата на къщичката, която вече изглеждаше мрачна и неприветлива на Сузана. Тя забеляза останките от храна върху чергата и голямото влажно петно върху стената. Дали тези неща бяха тук и преди? И, всемогъщи Боже в небесата, какво ли всъщност бяха яли на вечеря? Тя реши, че не иска да знае, стига да не й станеше лошо. Стига да не беше отровно.
Роланд от Гилеад бутна вратата. Вятърът я изтръгна от ръцете му и я блъсна с всичка сила във външната стена на постройката. Стрелеца направи две крачки в бушуващата виелица, след което се наведе, подпрял длани на коленете си, и повърна. Спътницата му видя как вятърът моментално поде струята и я отнесе нейде в мрака. Когато нейният дин се върна, ризата и половината му лице бяха покрити със сняг. В къщурката бе ужасно горещо; това бе поредното нещо, което триковете на Дондейл бяха скрили от тях. Сузана забеляза стария терморегулатор, закачен на стената — марка „Ханиуел“, не много по-различен от този в нейния нюйоркски апартамент — и се приближи до него. Бе настроен да поддържа температура от двайсет и седем градуса. Жената го нагласи на двайсет градуса, след което се обърна да огледа помещението. Камината се оказа два пъти по-малка в сравнение с първоначалното й впечатление, ала бе натъпкана с толкова много дърва, че бумтеше като стоманолеярна. В момента не можеше да направи нищо по този въпрос, ала ако не го захранваха с допълнително гориво, огънят постепенно щеше да утихне.
Мъртвото същество на пода бе излязло наполовина от дрехите си. Приличаше на огромна хлебарка с уродливи крайници — подобия на човешки ръце и крака, — които стърчаха от ръкавите на ризата и крачолите на дънките. Гърбът на ризата се беше разкъсал по средата и онова, което се виждаше в прореза, бе нещо като лъскава черупка, върху чиято повърхност сякаш бяха отпечатани рудиментарни човешки черти. Сузана не вярваше, че може да има нещо по-отвратително от Мордред в паякообразния му облик, ала тази твар определено го задминаваше. Слава Богу, че беше мъртва.
Спретнатата, добре осветена къщурка — която сякаш бе излязла от някоя приказка, — сега представляваше сумрачна и задимена селска колиба. Електрическите лампи не бяха изчезнали, но изглеждаха стари и захабени от употреба също като в някой долнопробен хотел. Килимчето бе лекьосано и почерняло от мръсотия, а на места беше толкова разнищено, сякаш някой го беше дъвкал.
— Роланд, добре ли си?
Стрелеца я погледна, след което бавно пристъпи към нея и падна на колене. За момент Сузана си помисли, че му е прилошало и се разтревожи не на шега, ала щом осъзна истинската причина за поведението му, се обезпокои още повече.
— Стрелецо, бях омаян — каза мъжът с дрезгав, треперещ глас. — Бях заслепен като дете и моля за прошка.
— Роланд, кво си мислиш, че прайш? Я ста’ай! — Това беше Дета, която винаги излизаше на преден план, когато Сузана се чувстваше притеснена. „Цяло чудо е, че не казах «Я ста’ай, духач смотан!»“, помисли си тъмнокожата жена и трябваше да потисне истеричния смях, който я бе напушил. Стрелеца едва ли щеше да я разбере.
— Моля за извинение — повтори Роланд, без да я поглежда.
Тя затърси в съзнанието си думите, които трябваше да каже, и въздъхна облекчено, когато ги откри. Не можеше да го гледа коленичил така.
— Стани, стрелецо, давам ти прошка на драго сърце. — Замлъкна за момент, след което добави: — Ако спася живота ти още девет пъти, може и да станем квит.
— Доброто ти сърце ме кара да се срамувам от моето — рече нейният дин и се изправи на крака. Ужасният пурпурен цвят избледняваше от лицето му. Той погледна нещото на килима — гротескно-уродливата му сянка потрепваше върху отсрещната стена, — а сетне огледа схлупеното помещение с мъждукащите електрически крушки.
— Не се притеснявай за храната — рече Стрелеца, сякаш бе прочел мислите й и бе съзрял най-големия й страх. — Той никога не би отровил това, което възнамерява да… изяде.
Сузана му подаде револвера с дръжката напред. Мъжът го пое и презареди двете празни гнезда, преди да го напъха обратно в кобура си. Вратата на къщичката продължаваше да зее отворена и вятърът навяваше сняг. В антрето, където висяха самоделните им кожени палта, вече се бе образувала неголяма пряспа. Температурата бе спаднала малко и стаята вече не приличаше на сауна.
— Как разбра? — попита Роланд.
Тъмнокожата жена се замисли за хотела, където Мия бе оставила Черната тринайсетица. По-късно, след като си бяха тръгнали, Джейк и татко Калахан бяха отишли в стая 1919, защото някой им бе оставил бележка и
(дад — а — чий)
ключ. На плика с някакъв особен почерк (комбинация между получерен шрифт и печатни букви) бе написано името на Джейк и „Това е истината“. Сузана бе сигурна, че ако можеше да сравни плика с краткото послание с бележката, която бе открила в банята, щеше да се окаже, че са писани от една и съща ръка.
Според Джейк чиновникът в хотел „Плаза-Парк Хаят“ им казал, че съобщението било оставено от човек на име Стивън Кинг.
— Ела — рече жената на своя дин. — Искам да ти покажа нещо.
ТРИ
Също като останалата част от къщата, и банята изглеждаше по-малка. Ваната бе стара и ръждясала, а дъното й бе покрито с тънък слой мръсотия. Изглеждаше така, сякаш бе използвана за последен път преди…
Всъщност по-скоро създаваше впечатлението, че никога не е била използвана. Душът също бе потъмнял от ръжда, а розовите тапети бяха избелели, мръсни и олющени. Огледалото продължаваше да стои на мястото си, но повърхността му беше зацапана и напукана и Сузана си каза, че е истинско чудо да не се пореже, докато пишеше на него. Парата от дъха й бе изчезнала, ала думите все още бяха там, изпъкващи на фона на мръсотията: „ОДД ЛЕЙН“ и „ДОНДЕЙЛ“ под него.
— Това е анаграма — каза тя. — Виждаш ли?
Мъжът заразглежда буквите, ала след малко поклати глава. Изглеждаше леко засрамен.
— Не си виновен ти, Роланд — рече му безногата жена. — Това са нашите букви, а не тези, които познаваш. Трябва да ми се довериш, че е анаграма. Сигурна съм, че ако Еди беше тук, веднага щеше да я разгадае. Не знам дали това е представата на Дондейл за шега, или има някакви правила, които създанията като него са длъжни да спазват — важното е това, че я разгадахме навреме благодарение на помощта на Стивън Кинг.
— Ти я разгада — каза глухо Стрелеца. — Докато аз умирах от смях.
— И с двама ни можеше да стане така — увери го спътницата му. — Ти просто беше по-уязвим, защото чувството ти за хумор… извинявай, Роланд, но по принцип е доста дърварско.
— Знам това — изсумтя нейният дин, след което се обърна и излезе от тоалетната.
Неочаквано Сузана бе осенена от една ужасна мисъл и й се стори, че минаха часове, преди Стрелеца да се върне при нея.
— Роланд, той все още ли е…
Мъжът кимна. На устните му играеше едва забележима усмивка.
— Мъртъв? Разбира се. Ти стреля страхотно, Сузана, ала изведнъж ми се прииска да се уверя.
— Радвам се — отвърна простичко тя.
— Ко стои на стража. Ако случайно нещо се случи, сигурен съм, че веднага ще ни уведоми. — Вдигна бележката от земята и внимателно прочете написаното на гърба й. Единствената дума, чието значение не знаеше, беше „аптечка“. — „Оставил съм ти нещо.“ Знаеш ли какво?
Тъмнокожата жена поклати глава.
— Нямах време да погледна.
— Къде е тази аптечка?
Сузана посочи към огледалото и спътникът й го плъзна настрани. Зад него наистина имаше рафтове, но вместо подредените лекарства и сиропи, които си бе представяла, се виждаха само две кафяви шишенца като онова, което бе забелязала на масичката до креслото в дневната, и прашна кутия, която й се стори като най-старата опаковка с черешови таблетки против кашлица на братята Смит. До тези неща се мъдреше някакъв плик. Роланд го взе и го подаде на жената до себе си. На него със същия полуръкописен, полупечатен почерк бе написано:
— Чайлд? — смръщи вежди тя. — Това говори ли ти нещо?
Стрелеца кимна.
— „Чайлд“ означава рицар или стрелец, поел да изпълни определена мисия. Старинна и официална дума. Никога не сме я използвали помежду си, защото се отнася за богоизбрани рицари, служещи на ка, а нито аз, нито моите приятели сме се възприемали по този начин.
— Въпреки това ти си този Чайлд Роланд, нали?
— Навярно някога съм бил. Сега сме отвъд тези неща. Отвъд ка.
— Ала все още сме на Пътя на Лъча.
— Да. — Той прокара пръст по последния ред, изписан на плика. „Всички дългове са платени.“ — Отвори го, Сузана, защото искам да видя какво има вътре.
Тя се подчини.
ЧЕТИРИ
Вътре имаше ксерокопие на една поема от Робърт Браунинг. Кинг бе написал името на автора с характерния си полупечатен, полуръкописен почерк над заглавието. Сузана бе чела някои от драматичните монолози на Браунинг в колежа, но точно тази творба й беше непозната. Което не можеше да се каже за темата — все пак заглавието на произведението беше „Чайлд Роланд Кулата достигна“. Поемата бе епическа, издържана в традициите на баладичната схема и наброяваше трийсет и четири станси. Всяка строфа бе номерирана с римска цифра. Някой — най-вероятно Кинг — бе заградил I, II, XIV, XV, XVI, XVII и XVIII станса.
— Прочети на глас отбелязаните — каза Стрелеца с дрезгав глас, — защото разбирам само отделни думи, а искам да узная какво пише.
— Първа станса — рече тъмнокожата жена и прочисти гърлото си, защото бе пресъхнало. Вятърът навън отново зафуча и единствената крушка примигна в наплютата от мухите плафонера.
Помислих си, че всичко, що ми рече
тоз урод посивял със злобен взор,
преситен от лукавство и раздор,
лъжа било е; и нарочно ме зарече
да сторя тъй, а вътрешно ликува,
задето аз с живота се сбогувах.
— Колинс — рече Роланд. — Който и да е писал това, е имал предвид Джо Колинс. Писал е за него, тъй както Кинг е писал за нашия ка-тет в историите си. Всичко що ми рече… лъжа било е! Точно така!
— Не Колинс — поправи го Сузана. — Дондейл.
Стрелеца кимна.
— Дондейл, право думаш. Давай нататък.
— Добре; втора станса.
Нима заради друго той причаква,
изгърбен над тоягата си крива,
окаяните странници, които
разпитват го де този път отива,
и после смее се, ухилен като скелет,
над тез, що само гибел ще намерят.
— Помниш ли бастуна му и как го размахваше? — попита мъжът.
Разбира се, че си спомняше. Само дето не беше крив, но иначе всичко друго съвпадаше. Всичко друго бе описание на това, което им се бе случило току-що. Самата мисъл я накара да потрепери.
— Този поет от твоето време ли е? — обърна се към нея Стрелеца. — От твоето кога?
Безногата жена поклати глава.
— Дори не е от моята страна. Умрял е поне шейсет години преди моето кога.
— Въпреки това явно е видял какво ще се случи. Или поне някаква негова версия.
— Да — кимна Сузана. — Стивън Кинг е знаел за тази поема. — Изведнъж бе осенена от внезапно прозрение, което беше толкова ярко, че нямаше как да не е истинско. Жената изгледа Роланд с разширени очи: — Тази поема е накарала Кинг да започне всичко! Тя е била неговото вдъхновение!
— Сигурна ли си, Сузана?
— Да!
— Обаче този Браунинг трябва да ни е видял.
Тъмнокожата жена си замълча. Не знаеше. Всичко беше прекалено объркано. Като да се опитваш да определиш кое е първото — кокошката или яйцето. Или да се изгубиш в огледален лабиринт. Главата й се замая.
— Прочети и следващата, Сузана.
— Четиринайсета станса — каза тя и зачете:
Тревата пък напомняше коса —
окапала и рядка, със прокажен
вид. Тънките й сухи стъбълца
подаваха се плахо от калта,
подобно червеи, а тя самата
като че ли в кърви бе облята.
— А ето и следващите три:
В този миг и друго зърнах там —
дръглив, застинал неподвижно кон —
кога дошъл бе тук и сам не знам;
като че ли от дяволски легион
избягал бе. Когато по-отблизо
разгледах го, съвсем се отвратих —
дори и жив да бе, не му личеше,
напротив — със затворени очи
под гривата проскубана стоеше,
а шията му цялата със струпеи
и рой подутини покрита беше.
Не бях съзирал нивга тъй злочеста
и уродлива твар…
— Липи — каза Стрелеца. — С проскубаната грива, покритата със струпеи шия и всичко останало. Само дето е кобила, а не жребец.
Сузана мълчеше — нямаше нужда да каже каквото и да било. Естествено, че беше Липи — сляпа и мършава, с осеяна от червени язви кожа… „Знам, че е една дърта грозница“, беше казал старецът… по-точно съществото, което приличаше на старец. „Дърта кранто и стара ки’-кутия такава!“ Ето че тук го пишеше черно на бяло в една поема, написана дълго преди сай Кинг изобщо да бъде роден — може би осемдесет или дори сто години преди това: „тревата пък напомняше коса — окапала и рядка, с прокажен вид…“
— Като че ли от дяволски легион избягал бе — рече Роланд, усмихвайки се мрачно. — Трябва да се погрижим да я изпратим обратно при Дявола, преди да си тръгнем оттук.
— Не — възрази Сузана. — Няма да го сторим. — Беше прегракнала. Искаше да накваси гърлото си, ала се боеше да отпие дори глътка от онова, което течеше от чешмите в тази колиба. В краен случай щеше да вземе малко сняг и да го разтопи. Но едва след като напуснеха това ужасно място.
— Защо казваш така?
— Защото я няма — вдигна рамене жената. — Излезе навън в бурята, когато видяхме сметката на господаря й.
— Откъде знаеш това?
Сузана поклати глава.
— Просто знам, — Тя отгърна следващата страница и обяви: — Осемнайсета станса: „Ала не би! Съзрях аз…“
Тя внезапно замлъкна.
— Сузана? Защо… — В този миг зърна следващата дума, която можеше да прочете въпреки английските букви. — Продължавай — нареди Роланд с глух глас, наподобяващ шепот.
— Сигурен ли си?
— Чети, защото искам да го чуя.
Спътницата му отново прочисти гърлото си.
— Шестнайсета станса.
Ала не би! Съзрях аз Кътбърт — с пламнал,
обрамчен от златисти къдри лик
— видение тъй истинско, измамно —
и сякаш го почувствах как протяга
ръка към мен… Уви, позорен миг!
— Това е за Меджис — каза Роланд. Пръстите му бяха побелели и свити в юмруци, макар че Сузана се съмняваше, че мъжът си дава сметка за това. — За това как се скарахме заради Сюзан Делгадо и след това отношенията ни никога вече не бяха същите. Опитахме се да възстановим приятелството си, доколкото можахме, ала никога вече не беше същото.
— След като една жена отиде при някой мъж или един мъж отиде при някоя жена, нещата никога не остават същите — каза Сузана и му подаде преснетите листове. — Вземи. Прочетох всички отбелязани строфи. Ако в останалата част от поемата има нещо за достигането на Тъмната кула, намери си го сам. Мисля, че можеш да го направиш, ако си дадеш достатъчно зор. Що се отнася до мен, просто не искам да знам.
Ала нейният дин явно не разсъждаваше като нея. Той прелисти страниците, търсейки последната. Листовете не бяха номерирани, ала Роланд откри лесно края по празното пространство под стансата с номер XXXIV. Преди да успее да прочете последната строфа обаче, немощният вик се разнесе отново. Този път вятърът бе утихнал и нямаше съмнение за местоположението на неговия източник.
— Има някой в мазето — каза Стрелеца.
— Знам. И мисля, че дори знам кой е той.
Мъжът кимна.
Тъмнокожата жена го изгледа съсредоточено.
— Всичко се връзва, нали? Сякаш сме в един голям пъзел и сме сложили всички парченца без последните.
Вопълът прозвуча отново, немощен и изгубен. Така можеше да вика само някой, който се намираше на крачка от смъртта. Те излязоха от банята и извадиха револверите си, макар Сузана да си мислеше, че този път няма да им трябват.
ПЕТ
Хлебарката, която бе приела облика на веселия стар шегаджия Джо Колинс, лежеше на същото място, където го бяха оставили, ала Ко бе отстъпил крачка-две назад. Сузана не го обвиняваше — Дондейл бе започнал да се вмирисва и от разлагащата се черупка се процеждаше някакво бяло вещество. Въпреки това Стрелеца заповяда на рунтавелкото да остане където си е и да бъде нащрек.
Когато влязоха в кухнята, вопълът прозвуча отново — вече бе доста по-силен. Не се виждаше никаква врата към мазето и безногата жена запълзя по прашния напукан линолеум, търсейки скрит капак в пода. Тъкмо щеше да каже на Роланд, че не може да открие нищо, когато Стрелеца й извика:
— Ето тук! Зад студилника.
Хладилникът вече не изглеждаше като супермодерен „Ама-на“ с машинка за лед на вратата — той бе нисък и тумбест и толкова мръсен, че тъмнокожата жена се гнусеше да го докосне. Камерата се намираше отгоре му и формата й напомняше барабан. Майка й имаше същия модел, когато Сузана бе съвсем малка и още отговаряше на името Одета, ала Алис Холмс със сигурност би умряла, ако хладилникът й се покриеше и с една десета от мръсотията, облепила този тук. Дори и една стотна бе достатъчна.
Стрелеца лесно го премести настрани, защото Дондейл, хитрецът му с хитрец, го бе поставил на платформа с колелца. Тъмнокожата жена се съмняваше, че домакинът им е имал много посетители — не и тук, в Крайния свят, — ала ето, че бе взел необходимите мерки, за да опази тайните си, ако някой случайно се отбиеше. Сузана бе сигурна, че това се случваше, макар и от дъжд на вятър, както и бе сигурна, че малцина излизаха живи от тази приказна къщурка на „Одд’с Лейн“.
Стълбите, които водеха надолу, бяха тесни и стръмни. Роланд затърси пипнешком около вратата и намери ключ; той задействаше две голи електрически крушки, едната от които бе разположена над стълбището, а другата се намираше ниско долу. Сякаш в отговор на светлината викът прозвуча отново. Бе пропит с болка и страх. Звукът я накара да потрепери.
— Ела в подножието на стълбите, каквото и да си! — извика Роланд.
Не последва никакъв отговор. Вятърът навън фучеше и виеше, мятайки сняг върху къщичката с такава сила, че Сузана имаше чувството, че ги засипват с тонове пясък.
— Ела, за да можем да те видим, или ще те оставим където си! — отново се обади Стрелеца.
Ала обитателят на мазето не излезе под мъждукащата светлина — вместо това нададе отново немощния си вопъл, който бе изпълнен с мъка, ужас и — Сузана потрепери — лудост.
Стрелеца погледна към нея; тя кимна и му прошепна:
— Върви напред. Аз ще те прикривам.
— Внимавай да не се подхлъзнеш — рече й мъжът със същия приглушен глас.
Спътницата му отново кимна и направи характерния за него жест с пръстите на дясната си ръка: „Върви, върви!“
Стрелеца се усмихна и пое по стълбите, положил цевта на револвера си в сгъвката на дясното си рамо. За миг така й заприлича на Джейк Чеймбърс, че Сузана се просълзи.
ШЕСТ
Мазето представляваше истински лабиринт, осеян със сандъци, бъчви и някакви забулени неща, висящи на куки от тавана. Тъмнокожата жена нямаше никакво желание да се запознава по-отблизо със същността им. Вопълът проехтя отново — звучеше като съчетание на ридание и писък. Нейде над тях, неясен и приглушен, се носеше воят на вятъра.
Роланд се обърна наляво и пое по зигзагообразната пътечка между сандъците, накамарени от двете му страни. Безногата жена го последва, движейки се на определено разстояние след него, като непрекъснато се обръщаше и хвърляше напрегнати погледи през рамо. Същевременно бе нащрек и за тревогата, която Ко можеше да вдигне всеки момент от дневната на Дондейл. Тя видя, че един от сандъците носеше надпис „ТЕКСАС-КИ ИНСТРУМЕНТИ“, а на друг пишеше: „КИТАЙСКИ КУ-РАБИЙКИ С КЪСМЕТЧЕТА «ХО ФАТ» ООД“. Това ни най-малко не я изненада — отдавна бе престанала да се удивлява на подобни съвпадения.
Изведнъж Стрелеца се спря.
— Сълзите на майка ми — промълви той. Само веднъж го бе чувала да произнася тази фраза — когато се бяха натъкнали на елен, паднал в едно дефиле със счупени два задни крака. Животното умираше от глад и ги гледаше с грозните черни дупки в главата си, защото мухите бяха изяли очите му.
Тя остана на мястото си, докато мъжът не й даде знак да се приближи, след което запълзя енергично към него, заставайки от дясната му страна.
В далечния ъгъл на мазето — югоизточния ъгъл, ако представата й за посоките беше вярна — се виждаше нещо като затворническа килия. Вратата й бе направена от кръстосани стоманени пръчки, а наблизо се търкаляха инструментите, с чиято помощ Дондейл ги бе заварил една за друга. Явно това бе станало преди доста време, съдейки по дебелия слой прах върху ацетиленовата горелка. От една „S“-ообразна кукичка, забита в каменната стена — на достатъчно разстояние от затворника, ала същевременно и достатъчно близо, че да го дразни — висеше голям и старомоден
(дад — а — чум дад — а — чий)
сребърен ключ. Самият затворник стоеше зад решетките на килията си и протягаше мръсните си ръце към тях. Изглеждаше толкова измършавял, че й напомни за ужасните снимки от концлагерите, на които се виждаха оцелелите от Аушвиц, Берген-Белсен и Бухенвалд — живи (макар и едва ходещи) обвинения към човечеството, с размъкнати раирани униформи, висящи по съсухрените им, превърнали се в кожа и кости тела, и отвратителни кръгли шапки, крепящи се като по чудо на главите им. Неестествено ярките им, плашещи очи сякаш казваха: „Не искаме да знаем в какво сме се превърнали, ала за съжаление не можем да го забравим.“
Нещо подобно се четеше и в очите на Патрик Данвил, докато протягаше ръцете си към тях и издаваше нечленоразделните си, умоляващи вопли. Отблизо те й звучаха като подигравателните крясъци на някоя птица от джунглата в холивудски филм: „Ай-ииииий, Ай-ииииий, Ай-йоук, Ай-йоук!“
Стрелеца взе ключа от кукичката и се приближи до вратата. Данвил го сграбчи за ризата, ала Роланд веднага избута ръката му настрани. В движението му нямаше и капчица грубост, но измършавялото създание в килията мигновено отстъпи назад, а очите му сякаш щяха да изскочат от страх. Косата му беше дълга — висеше чак до раменете му, — ала бузите му бяха покрити с рехав мъх, който бе малко по-гъст на брадичката и над горната му устна. Сузана предположи, че навярно бе на седемнайсет; най-много да беше една-две години по-голям.
— Не се обиждай, Патрик — рече меко Стрелеца, докато пъхаше ключа в ключалката. — Нали така те наричат? Патрик Данвил?
Кльощавото същество с мръсни дънки и широка сива риза (тя висеше почти до коленете му) продължаваше да отстъпва назад, без да промълви дума. Когато гърбът му се опря в отсрещната стена, той се плъзна надолу и седна на земята до кофата, която навярно му служеше за тоалетна, притискайки колене до изпитото си лице. Междувременно Роланд отвори вратата и я издърпа навън (тя нямаше панти). Щом забеляза това, Патрик Данвил започна отново да вие, само че този път доста по-силно: „АЙ-ИИИИЙ, АЙ-ЙОУК, АЙ-ИИИИИИЙ!“ В мига, в който Стрелеца прекрачи прага на килията, момчето запищя още по-пронизително и започна да блъска главата си в каменната стена. Роланд отстъпи назад и в същия миг Патрик престана да се самоизтезава, а очите му се вторачиха в Стрелеца със смесица от страх и недоверие, след което протегна мръсната си, ала изящна ръка (безногата жена виждаше фините му дълги пръсти) към новодошлите, сякаш ги молеше за помощ.
Роланд и Сузана се спогледаха.
Жената допълзя до вратата на килията и се спря на прага. Измършавялото момче нададе отново птичия си крясък и кръстоса ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да го защити от непознатите.
— Не бой се, захарче — това беше една Дета Уокър, която Сузана нито беше чувала преди, нито пък подозираше за съществуването й. — Не бой се, захарче. Ня’а да ти сторя нищо лошо. Ако исках да те бастисам, щях да те гръмна два пъти в главата, както напрайх с онуй копеле горе.
Тя видя как очите му внезапно се разшириха, макар и само за секунда, разкривайки колко са кръвясали. Тъмнокожата жена се усмихна и продължи:
— Точно тъй! Гусин Колинс пукна! Нивгаж веч’ ня’а да слезе тук долу и да те… Кво ти прайше гой, Патрик?
Воят на вятъра отново достигна до тях, макар и приглушен. Лампите примигнаха и цялата постройка се разтресе и изскърца, сякаш протестираше срещу напора на снежната стихия.
— Кво ти прайше, миличък?
Нямаше смисъл. Момчето явно не разбираше. Безногата жена вече се бе убедила в това, когато Патрик Данвил се хвана с две ръце за корема и изкриви лицето си в гротескна гримаса.
— Карал те е да се смееш?
Затворникът кимна. Продължаваше да седи свит в ъгъла. Лицето му се изкриви още повече, а пръстите му се свиха в юмруци. Той ги доближи до лицето си и потърка бузи, след което ги допря до очите си и ги развъртя. Когато отново погледна към нея, Сузана забеляза, че на носа му има неголям белег.
— Карал те е и да плачеш.
Момчето кимна. То повтори отново цялата пантомима, след което добави и още нещо — започна да прави загребващи движения с шепите си, да ги поднася към устата си и да мляска с устни.
В този миг над главата й се разнесе гласът на Роланд:
— Карал те е да се смееш, карал те е да плачеш и те е карал да ядеш.
Затворникът заклати бясно главата си, при което отново я удари в стената.
— Той е ял — обади се Дета. — Тва се опитваш да кажеш, нал’ тъй? Дондейл е ял.
Патрик кимна.
— Карал те е да се смееш, карал те е да плачеш и сетне е изяждал тук, дет’ е излизало навън. Баш туй е прайл, нал’ тъй?
Момчето кимна отново и зарида неудържимо. Скимтящите му стонове изпълниха за пореден път тясното пространство на затвора му и Сузана запълзя внимателно към него, готова да отстъпи всеки момент, ако Патрик поднови самоубийствените си удари в стената. Щом достигна до него обаче, момчето положи лице в скута й и заплака. Жената се обърна, погледна към Роланд и му даде знак с очи да се приближи.
Когато Патрик отново я погледна, в очите му се четеше кучешка преданост, съчетана с безрезервно обожание.
— Не се тревожи — рече Сузана. Дета бе изчезнала — навярно добротата й бе дошла в повече. — Той не може да ти стори нищо, Патрик — гушна букета и ритна камбанката. Мъртъв е и ще си остане мъртъв завинаги. Сега искам да направиш нещо за мен. Отвори си устата.
Патрик веднага поклати глава. В погледа му отново се четеше страх, но имаше и нещо друго — нещо, от което сърцето й се сви. Срам.
— Да, Патрик, да. Отвори си устата.
Той отново поклати глава, а мазната му дълга коса се затресе като бърсалка за прах.
— Какво… — започна Роланд.
— Шшшт — сряза го тя. — Отвори си устата, Патрик, и ни покажи. След това ще те измъкнем оттук и никога вече няма да се върнеш тук. Никога вече няма да служиш за вечеря на Дондейл.
Момчето я изгледа умолително, ала тъмнокожата жена бе невъзмутима. Най-накрая то затвори очи и бавно отвори устата си. Зъбите му си бяха по местата, ала езикът — не. Явно в един момент на Дондейл му бе писнало да слуша виковете — или думите му — и го беше изтръгнал.
СЕДЕМ
Двайсет минути по-късно двамата стояха до вратата на кухнята и гледаха как Патрик Данвил яде супа. Поне половината от нея се стичаше по сивата риза на момчето, но Сузана изобщо не се тревожеше за това; супа имаше много, а в единствената спалня на къщата бяха открили достатъчно ризи. Да не споменаваме дебелата шуба на Джо Колинс, която висеше на закачалката в антрето — жената очакваше оттук-насетне Патрик да я носи. Що се отнася до останките на Дондейл — или някогашния Джо Колинс, — бяха ги увили в три одеяла и ги изхвърлиха в снега.
— Дондейл е бил вампир, който се е хранел с чувства вместо с кръв. Патрик, от друга страна… Патрик е бил неговата крава. От кравата можеш да получиш месо и мляко. Проблемът с месото е, че като изядеш първо най-хубавите порции, сетне по-малко хубавите и накрая сготвиш останалото на яхния, край — нищо не остава. А ако само я доиш, можеш да я караш така цяла вечност… стига само от време на време да й подхвърляш нещичко за храна.
— Откога според теб го държи затворен тук? — попита Роланд.
— Не знам — вдигна рамене жената. Всъщност си спомняше много добре дебелия слой прах върху ацетиленовата горелка — прекрасно си го спомняше. — От много отдавна. Сигурно на Патрик му изглежда цяла вечност.
— И го е боляло.
— Много. Навярно повече в сравнение с болката, която е изпитал, когато Дондейл е изтръгнал езика му. Сигурна съм, че емоционалното изсмукване е боляло повече. Сам виждаш как е.
Да, Стрелеца добре виждаше това. Както виждаше и нещо друго.
— Не можем да го изведем навън в тази виелица. Дори да го облечем с пет ката дрехи, сигурен съм, че студът ще го убие.
Сузана кимна. И тя си мислеше същото, ала знаеше и нещо друго — че за нищо на света не може да остане в тази къща. Това щеше да убие нея.
Тя сподели мислите си с Роланд и той веднага се съгласи.
— Ще останем в хамбара, докато времето се оправи. Вярно, че ще ни бъде студено, но пък можем да спечелим две неща — току-виж Мордред ни навестил, а Липи се върнала.
— Искаш да ги убиеш, нали?
— Да, стига да мога. Защо, някакъв проблем ли има?
Тя се замисли за момент, ала сетне поклати глава.
— Не. Да видим какво можем да вземем оттук, защото няма да имаме огън най-малко през следващите два дни. А нищо чудно да се окажат и четири.
ОСЕМ
Всъщност трябваше да минат още три нощи и два дни, преди виелицата да се задуши в собствената си ярост и да отшуми. Малко преди здрачаване на втория ден Липи докуцука обратно в хамбара и Роланд изпрати един куршум в лопатовидната й глава. Мордред изобщо не се появи, макар че тя усещаше как се прокрадва наблизо през втората нощ. Навярно Ко също го почувства, защото застана пред портата на хамбара и залая ожесточено към бушуващата виелица.
През това време Сузана научи много повече за Патрик Данвил, отколкото очакваше. Съзнанието му беше доста обременено от периода на пленничеството и това никак не я изненада. Онова, което я изуми, бяха способностите му за възстановяване — тя се запита дали би могла да превъзмогне подобно мъчение и си каза, че навярно талантът му бе спомогнал за това. Нали бе видяла с очите си художническата му дарба в кабинета на покойния Ричард П. Сейър.
Дондейл бе давал на пленника си минимума от храна, необходим за поддържането на жизнените му функции, и редовно бе крадял от емоциите му — два пъти седмично, понякога три, а веднъж дори и четири. Всеки път, когато Патрик се убеждавал, че няма да издържи повече и ще умре, някой се отбивал. Едва напоследък можал да си поотдъхне малко от изтезанията, защото „гостите“ на вампира изненадващо зачестили. По-късно през нощта, след като си легнаха в отрупания със сено плевник, Стрелеца сподели, че според него по-голямата част от жертвите на Дондейл били изгнаници и бегълци от Le Casse Roi Russe или заобикалящото го селище. Сузана лесно можеше да си представи какво са си мислели горките хорица: „Кралят си замина, затова нека се махнем по-скоро оттук, докато все още можем. В крайна сметка на Големия червен бос може да му щукне всеки момент да се върне, а всички знаем как му хлопа дъската и какво направи с онези слуги.“
В някои случаи Джо приемал истинския си облик и се явявал пред затворника си, за да се храни с неговия страх. Това обаче не му било достатъчно. Сузана предполагаше, че различните чувства имат различен вкус — като свинско един ден, пилешко на следващия и риба на другия, — а вампирът обичал разнообразието.
Патрик не можеше да говори, ала владееше добре езика на жестовете. А след като Роланд им показа находката, която бе открил в кухненския килер, се оказа и че могат да си комуникират и по друг начин. На една от по-горните лавици Стрелеца намери пакет скицници с надпис „МИКЕЛАНДЖЕЛО — ИДЕАЛНИ ЗА РИСУВАНЕ С ВЪГЛЕН“. Нямаха въглени, ала на съседния рафт имаше връзка чисто нови моливи марка „Еберхард-Фабер №2“, стегнати с гумен ластик. Това, което правеше находката още по-любопитна, бе обстоятелството, че някой (най-вероятно Дондейл) грижливо бе отстранил гумичките от върха на всеки молив. Те се намираха в едно стъклено бурканче заедно с няколко кламера и острилка, която приличаше на свирките, прикрепени към долната страна на оризиите от Кала Брин Стърджис. В секундата, когато Патрик зърна албума, очите му веднага грейнаха и той протегна и двете си ръце към откритието на Стрелеца, виейки от неизразима радост.
Роланд погледна към Сузана, която само вдигна рамене и каза:
— Да видим какво може да прави. Аз се досещам какво ще ни покаже, а ти?
Оказа се, че може да прави доста неща. Художническите умения на Патрик Данвил бяха изумителни, а рисунките му заместиха напълно липсващия му език. Ръката му се движеше по листа с изумителна бързина и той не изглеждаше никак притеснен от обстоятелството, че изобразяваше с такава яснота болезнените за него случки; напротив — самият акт на творчество явно му доставяше неизмеримо удоволствие. На една от рисунките му се виждаше Джо Колинс, който забива брадва в главата на нищо неподозиращия си гост, а устните му са изкривени в озъбена усмивка. Над мястото на удара момчето бе написало „ТРЯС!“ и „ПЛЬОК!“ с големи, сякаш излезли от комикс букви, а над главата на Колинс се виждаше балонче с думите: „На ти, говедо!“ Друга рисунка показваше самия Патрик, който лежи на пода изнемощял от смях (изображението бе достатъчно красноречиво и говореше само за себе си, така че надписът „Ха! Ха! Ха!“ бе напълно излишен), докато вампирът стои над него, сложил ръце на кръста си, и го наблюдаваше. После момчето захвърли този лист и набързо сътвори друга рисунка, показваща как Колинс стои на колене и държи затворника си за косата, а стиснатите му устни потрепват пред агонизиращата от смях уста на Патрик. След това с едно-единствено обиграно движение (върхът на молива нито за миг не се отдели от хартията), момчето направи още едно балонче над главата на стареца, изписвайки вътре девет букви и два удивителни знака.
— Какво значи това? — попита Роланд.
— „Ммм! Вкусно!“ — отвърна му Сузана. Гласът й трепереше.
Като се изключи тематичната ориентация на рисунките, безногата жена можеше да го гледа как рисува с часове; всъщност точно така и направи. Моливът се движеше толкова бързо, че те едва успяваха да го следват и на никого от двамата стрелци не му хрумна да му предложи някоя от ампутираните гумички, защото момчето нямаше нужда от тях. Доколкото Сузана можеше да види, момчето или не правеше грешки, или ги вплиташе в рисунките си по такъв начин, по който само един гений би могъл да го стори. Творбите му не бяха скечове, а завършени произведения на изкуството. Тя знаеше на какво бе способен Патрик-този или някой друг Патрик от някой различен свят по Пътя на Лъча — и как щеше да разгърне таланта си впоследствие, и от тази мисъл я обливаха ледени и горещи вълни едновременно. Какво имаха тук? Един ням Рембранд? Хрумна й, че това е вторият им гениален слабоумник. Всъщност третият, ако брояха и Ко заедно с Шийми.
Явното му пренебрежение към гумичките караше Сузана да си мисли, че това е просто някаква чудатост. Нито тя, нито нейният дин подозираха, че тази млада версия на Патрик Данвил може би не знаеше, че такива неща като гумичките съществуваха.
ДЕВЕТ
Към края на третата нощ Сузана се събуди, видя, че Патрик лежи до нея в сеното, и се спусна по стълбата. Роланд стоеше до вратата на хамбара, пушеше цигара и се взираше в мрака. Снегът беше спрял, а лунните лъчи превръщаха покритата с пресен сняг Тауър Роуд в искряща приказна страна на безмълвна красота. Въздухът бе неподвижен и толкова студен, че безногата жена имаше чувството, че влагата в носа й всеки момент ще замръзне. Нейде далеч се чуваше ръмженето на двигател, който, съдейки по усилващия се звук, явно се приближаваше. Сузана попита Роланд дали има някаква представа какво може да е това.
— Мисля, че най-вероятно е роботът, наречен Бил Пелтека — отвърна нейният дин. — Нали той отговарял за чистенето на снега. Може да има някои от онези антеноподобни неща на главата си, също като Вълците. Нали си спомняш?
Тъмнокожата жена си спомняше много добре.
— Може да е дал някаква специална клетва за вярност към Дондейл — продължи Роланд. — Не ми се вярва много да е така, ала съм се сблъсквал и с по-странни неща. Дръж подръка чиниите си, ако реши да ни нападне. Аз ще съм нащрек с револвера си.
— Но не ти се вярва, нали? — спътницата му явно искаше да е сто процента сигурна за това.
— Не — рече Стрелеца. — Даже си мисля, че би могъл да ни закара до самата Тъмна кула. Дори и да не стане така, може да ни хвърли поне до края на Бялата шир. Което ще е добре, като се има предвид състоянието на момчето.
Тези думи повдигнаха един въпрос.
— Наричаме го момче, защото изглежда така, ала на колко години е според теб?
Роланд поклати глава.
— Определено е навършил шестнайсет-седемнайсет години, ала като нищо може да е на трийсет. Времето се държи странно, откакто Разрушителите насочиха пагубните си сили към Лъчите, и предприема странни обрати и прескоци. Знаеш това не по-зле от мен.
— Дали Стивън Кинг го е сложил на пътя ни?
— Не мога да кажа, макар че със сигурност е знаел за него. — Той замълча. — Кулата е толкова близо! Усещаш ли я?
Да, усещаше я. Понякога като пулсиране, друг път като пеене, а често и като двете. Пък и полароидната снимка продължаваше да виси на стената в къщата на Дондейл. Тя поне не беше част от триковете. Всяка нощ в сънищата си виждаше Кулата от тази снимка да се извисява в края на полето с рози, сиво-черна на фона на небето, където облаците се носеха в четирите посоки по протежение на двата Лъча, които я поддържаха. Тя знаеше какво пееха гласовете — „комала! комала! комала-ела-ела!“, — ала не мислеше, че пееха на нея или за нея. Не, не, в никакъв случай — това бе песента на Роланд и само на Роланд, но в гърдите на тъмнокожата жена бе разцъфнала надеждата, че не трябва непременно да загине, преди Стрелеца да е достигнал Кулата.
Всеки от нас си има своите мечти.
ДЕСЕТ
По-малко от час, след като слънцето изгря (от изток — всички казваме „благодаря“), едно оранжево превозно средство — комбинация между камион и булдозер — се появи иззад линията на хоризонта и бавно, но сигурно запъпли към тях. От дясната му страна се вдигаше истински фонтан от сняг и се трупаше върху високия насип, правейки го още по-висок. Сузана предположи, че когато достигне пресечката между Тауър Роуд и „Одд Лейн“, Бил Пелтека (който най-вероятно караше снегорина) ще завие и ще тръгне в обратната посока. Нищо чудно да се отбиеше и тук — но не за кафе, а за малко антифриз, смазка или нещо друго. Безногата жена се усмихна, но тази мисъл не бе единственото, което я развесели. На покрива на снегорина имаше високоговорител и тя разпозна парчето, което звучеше оттам.
— „Калифорнийско слънце“! — засмя се тя. — На „Ривиерас“! Не звучи ли божествено?
— Щом казваш — вдигна рамене Стрелеца. — Само дръж здраво чинията си!
— Можеш да разчиташ на мен — рече спътницата му.
В този миг Патрик също се присъедини към тях, носейки скицник и молив — откакто Роланд бе открил принадлежностите за рисуване, момчето не се разделяше с тях. Сега то надраска една-единствена дума с главни букви и подаде листа на Сузана, защото знаеше, че Стрелеца разчита съвсем малко от онова, което пишеше, дори и да се състоеше само от големи букви. Думата в долната част на листа беше „БИЛ“. Тя се мъдреше под невероятна рисунка на Ко с комиксово балонче над главата му, в което пишеше „ДЖАФ! ДЖАФ!“ — сега задраскана, за да насочи вниманието на Сузана изцяло към името на робота. Сърцето й се сви при вида на огромния „X“, защото изображението на рунтавелкото под кръстосаните линии бе толкова истинско, че животинчето сякаш всеки миг щеше да оживее.
ЕДИНАЙСЕТ
Снегоринът спря пред къщата на Дондейл и въпреки че двигателят му продължи да работи, музиката спря. От мястото на водача скокна един висок (поне два и петдесет) робот с лъскава глава, който приличаше много на Найджъл от експериментална станция „Дъга 16“ и Анди от Кала Брин Стърджис. Той сложи металните си ръце на кръста по начин, който би напомнил на Еди за Си Трипио от „Междузвездни войни“, ако Еди беше тук, разбира се.
— 3-ЗДРАСТИ, ДЖ-ДЖО! К-КАК С-С-СИ? К-К-КАК СА ТРИКОВЕТЕ В КЪ-КЪ-КОКОМО?
Роланд направи крачка напред и излезе от покоите на покойната Липи.
— Хайл, Бил — каза дружелюбно. — Дълъг живот и приятни нощи.
Металният човек се обърна и в очите му проблеснаха яркосини пламъчета. Сузана си каза, че навярно така изразяваше изненадата си. Дори и да бе разтревожен, това никак не му личеше, и явно не беше въоръжен, ала безногата жена вече си бе набелязала антенката над главата му — тя се въртеше бавно, блеснала под светлината на утринните слънчеви лъчи — и знаеше, че може да я обезвреди на мига с някоя оризия. Лесно като две и две, би казал Еди.
— Ах! — възкликна роботът. — С-с-страаа, с-с-стреее, с-с-с… — запелтечи той, след което вдигна ръка (Сузана забеляза, че имаше две лакътни стави вместо една) и се удари по главата. Чу се някакъв свистящ звук — „фиууууууу“ — и едва тогава Бил Пелтека довърши думата, която искаше да произнесе. — Стрелец!
Тъмнокожата жена се засмя; просто не можа да се въздържи. Бяха изминали целия този път само за да се натъкнат на някаква огромна електронна версия на Порки Пиг106. „Т-т-т-то-ва е всичко, приятели!“
— Чувал съм само слухове за т-т-теб — рече роботът, без да обръща внимание на женския смях. — Да не би да си Ръ-Ръ-Роланд от Гъ-Гъ-Гилеад?
— Право казваш — отвърна Стрелеца. — А ти кой си?
— Уилям Д-746541-М, сервизен робот с множество други функции. Джо Колинс ме нарича Б-Б-Бил Пел-пел-пелтека. Имам някакво п-п-прегоряло с-с-съединение и можех да го п-п-попра-вя, но той ми з-з-забрани. И тъй като е единственият човек наоколо… или беше… — Той спря. Сузана чуваше отчетливото тракане на релетата вътре в него и изведнъж си помисли не за златистия герой от „Междузвездни войни“ (който между впрочем никога не беше виждала), а за Роби Робота от „Забранената планета“.
Тогава Бил Пелтека най-неочаквано я трогна, като допря металната си ръка до челото и се поклони… ала не на нея или на Роланд.
— Хайл, Патрик Д-д-данвил, син на С-С-Соня! — заяви той. — Много се р-р-радвам да те видя н-н-навън!
Роботът наистина се радваше и Сузана усещаше това. Тя въздъхна облекчено и отпусна ръката, в която държеше оризията си.
ДВАНАЙСЕТ
Проведоха съвещанието си в двора. Бил настояваше да влязат в къщата, ала желанието му до голяма степен бе продиктувано от факта, че той нямаше прецизни обонятелни сензори. Хората обаче имаха и знаеха, че вътре вони, а отгоре на всичко дори не беше топло — камината и фурната отдавна бяха студени. Ето защо останаха навън. Уилям Сервизният робот (с множество други функции) бе смятал съществото, подвизаващо се под името Джо Колинс, за свой господар, защото наоколо нямало никой друг, който да поеме тази функция. Освен това Колинс/ Дондейл знаел необходимите кодови думи.
— Н-не м-можех д-да м-му к-кажа к-кодовите д-думи, к-ко-гато м-ми г-ги п-поиска — сподели Бил Пелтека, — н-но н-не м-можах д-да с-сторя н-нищо, к-когато м-ми з-заповяда д-да м-му д-донеса н-наръчници с ц-цялата информация, к-която м-му б-бе н-необходима.
— Бюрокрацията е нещо невероятно — въздъхна Сузана.
Бил им разказа, че странял от „Дж-Дж-Джо“ и гледал да отсъства толкова често (и толкова дълго), колкото можел, макар че се налагало да идва всеки път, когато Тауър Роуд имал нужда от почистване — така бил програмиран, — както и поне веднъж в месеца да му носи провизии (предимно консерви) от „Федералния“ (както сам каза). Металното създание обичало да вижда Патрик, който веднъж го нарисувал и му подарил портрета (той бил невероятен и роботът често го съзерцавал — оригинала или множеството копия, които направил). Събеседникът им сподели, че всеки път, когато идвал, очаквал да завари нещо лошо — страхувал се, че Дондейл ще убие момчето и ще изхвърли трупа му нейде в горите близо до „Уж-уж-ужасните земи“, подобно на кофа за боклук. Ала ето че сега младият художник бил жив и свободен, за което Бил много се радвал.
— З-з-защото аз и-и-имам н-някакви р-р-рудименарни ч-чувства — каза металният човек с такъв тон, сякаш се извиняваше за някакъв свой ужасен порок.
— Трябва ли да ти кажем кодовите думи, за да започнеш да приемаш заповеди от нас? — попита Роланд.
— Да, сай — отвърна Бил Пелтека.
— Мамка му! — изруга Сузана. Бяха имали същия проблем с Анди — робота-вестоносец от Кала Брин Стърджис.
— К-к-както и да е — продължи Бил Пелтека, — ако отправите в-в-вашите зъ-за-заповеди като п-п-предложения, то аз ще б-б-бъда повече от щъ-щъ-щъ… — той вдигна ръка и отново се удари по главата, а онова свистене („фиуууууу“) се разнесе за пореден път — не от главата, а някъде от областта на гърдите му, каза си Сузана — … щастлив да ви послушам.
— Първото ми предложение е да разкараш това шибано пелтечене — каза Роланд, след което веднага се обърна удивен. Патрик се бе строполил на снега, държеше се с две ръце за корема и се заливаше от смях. Ко подскачаше около него и джавкаше, но рунтавелкото бе напълно безобиден — този път нямаше кой да открадне радостта на момчето. Тя принадлежеше само на него и на онези, които имаха щастието да я почувстват.
ТРИНАЙСЕТ
В горите зад почистения кръстопът, от страната на онези места, които Бил наричаше „уж-уж-ужасните земи“, едно треперещо момче, загърнато във вонящи, необработени кожи, наблюдаваше застаналите пред колибата на Дондейл. „Умрете! — помисли си той. — Умрете, защо не ми направите една голяма услуга и просто не умрете?“ Ала те не умираха и веселият им смях го раздираше като с ножове.
По-късно, след като всички се качиха в кабината на снегорина и потеглиха по Тауър Роуд, Мордред пропълзя до къщата. Щеше да остане там поне два дни — докато се натъпче до насита с консервите от килера на Дондейл. Възнамеряваше да прекара тези дни в отдих и възстановяване на силите си, защото виелицата за малко да го убие. Синът на Пурпурния крал бе убеден, че единствено омразата го бе запазила жив — омразата и нищо друго.
С изключение на Кулата.
Той също я усещаше — усещаше както пулсирането, така и пеенето. Ала онова, което Роланд и Сузана чуваха в мажорна тоналност, Мордред възприемаше в минорна. И там, където те долавяха множество гласове, той чуваше само един — гласа на Червения си баща, който му казваше да убие нямото момче, черната кучка и онзи стрелец от Гилеад — бездушният му Бял баща, — който го бе изоставил. (Никога не се замисли, че Червеният му баща също го бе изоставил.)
И когато извършеше тези убийства, обещаваше му шепнещият глас, щяха да сринат Тъмната кула и да управляват заедно в тодаш — во веки веков.
Поради това Мордред ядеше, защото беше гладен. И спеше, защото беше уморен. И когато Мордред се облече в топлите дрехи на Дондейл и се отправи по току-що разчистения Тауър Роуд, дърпайки натоварената с провизии шейна — предимно консерви — вече изглеждаше като млад мъж на двайсетина години, висок, строен и ослепителен като летен изгрев. Красотата му бе помрачена единствено от белега на хълбока му, където го беше засегнал куршумът на Сузана, и от кървавочервеното петно на петата му. Петата, която — беше се зарекъл в това — щеше да почива върху гърлото на Роланд, и то съвсем скоро.
ЕДНО
Револверът не беше у нея. Джо бе настоял да седне на креслото, когато се върнаха в дневната, и Сузана беше оставила оръжието на отрупаната със списания масичка, след като извади барабана и изпразни гнездата му. Патроните бяха в джоба й.
Тъмнокожата жена отвори вратата на банята и запълзя към дневната. Стрелеца лежеше на пода между канапето и телевизора, а лицето му имаше ужасен пурпурен цвят. Той драскаше подутото си гърло и продължаваше да се смее. Домакинът им бе застанал над него и първото нещо, което забеляза Сузана, беше, че косата му — тази пухкава, бебешка, дълга до раменете бяла коса — почти е почерняла. Бръчките около очите и устата му бяха изчезнали и вместо десет години по-млад, Джо Колинс изглеждаше подмладен с двайсет или дори с трийсет лета.
Това шибано копеле.
Това шибано вампирско копеле.
Ко скочи към него и го захапа за левия крак, точно над коляното.
— Двайсет и пет, шейсет и четири, деветнайсет, ха! — извика весело домакинът им и ритна рунтавелкото настрани, чевръст и подвижен като Фред Астер. Зверчето прелетя през помещението, удари се в отсрещната стена и събори табличката с надпис „ГОСПОД ДА БЛАГОСЛОВИ ДОМА НИ“. Джо отново се обърна към Роланд.
— Мисля си — започна той, — че на жените им трябва причина, за да правят секс. — Преобразеният старец стъпи с единия си крак върху гърдите на Стрелеца — също като ловец на едър дивеч с трофея си, помисли си тъмнокожата жена. — Докато на мъжете, от друга страна, им трябва само място! Дзън! — Очите му отново за малко да изскочат от черепа му. — Господ е дал на мъжете и мозък, и пишка, но количеството кръв в телата им стига само за едното или другото — никога и за двете едновре…
Той не чу нито приближаването й, нито как се изкатери върху креслото, за да застане на необходимата височина; беше погълнат от онова, което правеше. Сузана сключи ръце в юмрук, вдигна го до дясното си рамо и замахна силно, след което го стовари с цялата си сила върху главата на Джо. Ударът бе достатъчно мощен, за да го нокаутира, ала от сблъсъка с черепната кост ръцете й пламнаха от раздираща болка.
Домакинът им се олюля, разпери ръце за равновесие и се огледа недоумяващо. Горната му устна се надигна, оголвайки зъбите му — съвсем обикновени зъби, а и защо не? Той не беше от онези вампири, които се прехранват с кръв — в края на краищата това бе Емпатика. Лицето му обаче се променяше — потъмняваше, сгърчваше се и се превръщаше в нещо, което вече не бе човешко. Това бе лицето на безумен клоун.
— Ти — процеди той, ала преди да продума нещо друго, Ко отново се втурна към него. Този път нямаше нужда да използва зъбите си, понеже съществото пред Сузана се олюляваше. Ето защо рунтавелкото просто се шмугна под глезена му и Дондейл полетя надолу, а ругатните му секнаха в мига, в който главата му се удари в пода. Навярно щеше да изгуби съзнание, ако чергата, покриваща дървените дъски, не беше притъпила удара. Вместо това обаче той веднага седна, оглеждайки се замаяно наоколо.
Тъмнокожата жена коленичи до Стрелеца, който също се опитваше да се изправи, макар и не особено успешно. Тя сграбчи ръкохватката на револвера му, ала мъжът я хвана за китката, преди да е успяла да го измъкне. Инстинкт, разбира се — трябваше да го предвиди, — но това не й попречи да почувства внезапен прилив на паника, когато сянката на Дондейл се извиси над тях.
— Мръсна кучко, сега ще те науча да не прекъсваш друг път шоумен, когато изнася предст…
— Роланд, пусни го! — изкрещя жената и Стрелеца се подчини.
Преобразеният старец се хвърли към нея, възнамерявайки да изблъска оръжието, ала тя бе по-бърза от него. Сузана се претъркули настрани и вместо върху нея, Дондейл падна върху Роланд. В същия миг нейният дин изхъхри измъчено, изгубвайки и последните глътки въздух, които бе успял да си поеме. Като дишаше трескаво, тя се надигна на една ръка и насочи револвера към съществото, под чиито дрехи бе започнала някаква ужасна метаморфоза. Дондейл вдигна ръце във въздуха, ала в тях нямаше никакво оръжие — естествено, нали не убиваше с тях. Междувременно чертите на лицето му бяха започнали да се сливат в едно цяло, превръщайки се в нещо като белези върху животинска кожа или черупка на насекомо.
— Спри! — изпищя създанието с глас, наподобяващ бръмчене на цикада. — Искам да ти кажа онзи виц за архиепископа и хористката!
— Чувала съм го — отвърна Сузана и го простреля два пъти. Куршумите се забиха в черепа му малко над мястото, където се намираше дясното му око, и потънаха в мозъка му.
ДВЕ
Роланд се мъчеше да се изправи на крака. Косата му бе залепнала за подутото му лице. Тъмнокожата жена се опита да го хване за ръката, ала той залитна и я повлече със себе си към входната врата на къщичката, която вече изглеждаше мрачна и неприветлива на Сузана. Тя забеляза останките от храна върху чергата и голямото влажно петно върху стената. Дали тези неща бяха тук и преди? И, всемогъщи Боже в небесата, какво ли всъщност бяха яли на вечеря? Тя реши, че не иска да знае, стига да не й станеше лошо. Стига да не беше отровно.
Роланд от Гилеад бутна вратата. Вятърът я изтръгна от ръцете му и я блъсна с всичка сила във външната стена на постройката. Стрелеца направи две крачки в бушуващата виелица, след което се наведе, подпрял длани на коленете си, и повърна. Спътницата му видя как вятърът моментално поде струята и я отнесе нейде в мрака. Когато нейният дин се върна, ризата и половината му лице бяха покрити със сняг. В къщурката бе ужасно горещо; това бе поредното нещо, което триковете на Дондейл бяха скрили от тях. Сузана забеляза стария терморегулатор, закачен на стената — марка „Ханиуел“, не много по-различен от този в нейния нюйоркски апартамент — и се приближи до него. Бе настроен да поддържа температура от двайсет и седем градуса. Жената го нагласи на двайсет градуса, след което се обърна да огледа помещението. Камината се оказа два пъти по-малка в сравнение с първоначалното й впечатление, ала бе натъпкана с толкова много дърва, че бумтеше като стоманолеярна. В момента не можеше да направи нищо по този въпрос, ала ако не го захранваха с допълнително гориво, огънят постепенно щеше да утихне.
Мъртвото същество на пода бе излязло наполовина от дрехите си. Приличаше на огромна хлебарка с уродливи крайници — подобия на човешки ръце и крака, — които стърчаха от ръкавите на ризата и крачолите на дънките. Гърбът на ризата се беше разкъсал по средата и онова, което се виждаше в прореза, бе нещо като лъскава черупка, върху чиято повърхност сякаш бяха отпечатани рудиментарни човешки черти. Сузана не вярваше, че може да има нещо по-отвратително от Мордред в паякообразния му облик, ала тази твар определено го задминаваше. Слава Богу, че беше мъртва.
Спретнатата, добре осветена къщурка — която сякаш бе излязла от някоя приказка, — сега представляваше сумрачна и задимена селска колиба. Електрическите лампи не бяха изчезнали, но изглеждаха стари и захабени от употреба също като в някой долнопробен хотел. Килимчето бе лекьосано и почерняло от мръсотия, а на места беше толкова разнищено, сякаш някой го беше дъвкал.
— Роланд, добре ли си?
Стрелеца я погледна, след което бавно пристъпи към нея и падна на колене. За момент Сузана си помисли, че му е прилошало и се разтревожи не на шега, ала щом осъзна истинската причина за поведението му, се обезпокои още повече.
— Стрелецо, бях омаян — каза мъжът с дрезгав, треперещ глас. — Бях заслепен като дете и моля за прошка.
— Роланд, кво си мислиш, че прайш? Я ста’ай! — Това беше Дета, която винаги излизаше на преден план, когато Сузана се чувстваше притеснена. „Цяло чудо е, че не казах «Я ста’ай, духач смотан!»“, помисли си тъмнокожата жена и трябваше да потисне истеричния смях, който я бе напушил. Стрелеца едва ли щеше да я разбере.
— Моля за извинение — повтори Роланд, без да я поглежда.
Тя затърси в съзнанието си думите, които трябваше да каже, и въздъхна облекчено, когато ги откри. Не можеше да го гледа коленичил така.
— Стани, стрелецо, давам ти прошка на драго сърце. — Замлъкна за момент, след което добави: — Ако спася живота ти още девет пъти, може и да станем квит.
— Доброто ти сърце ме кара да се срамувам от моето — рече нейният дин и се изправи на крака. Ужасният пурпурен цвят избледняваше от лицето му. Той погледна нещото на килима — гротескно-уродливата му сянка потрепваше върху отсрещната стена, — а сетне огледа схлупеното помещение с мъждукащите електрически крушки.
— Не се притеснявай за храната — рече Стрелеца, сякаш бе прочел мислите й и бе съзрял най-големия й страх. — Той никога не би отровил това, което възнамерява да… изяде.
Сузана му подаде револвера с дръжката напред. Мъжът го пое и презареди двете празни гнезда, преди да го напъха обратно в кобура си. Вратата на къщичката продължаваше да зее отворена и вятърът навяваше сняг. В антрето, където висяха самоделните им кожени палта, вече се бе образувала неголяма пряспа. Температурата бе спаднала малко и стаята вече не приличаше на сауна.
— Как разбра? — попита Роланд.
Тъмнокожата жена се замисли за хотела, където Мия бе оставила Черната тринайсетица. По-късно, след като си бяха тръгнали, Джейк и татко Калахан бяха отишли в стая 1919, защото някой им бе оставил бележка и
(дад — а — чий)
ключ. На плика с някакъв особен почерк (комбинация между получерен шрифт и печатни букви) бе написано името на Джейк и „Това е истината“. Сузана бе сигурна, че ако можеше да сравни плика с краткото послание с бележката, която бе открила в банята, щеше да се окаже, че са писани от една и съща ръка.
Според Джейк чиновникът в хотел „Плаза-Парк Хаят“ им казал, че съобщението било оставено от човек на име Стивън Кинг.
— Ела — рече жената на своя дин. — Искам да ти покажа нещо.
ТРИ
Също като останалата част от къщата, и банята изглеждаше по-малка. Ваната бе стара и ръждясала, а дъното й бе покрито с тънък слой мръсотия. Изглеждаше така, сякаш бе използвана за последен път преди…
Всъщност по-скоро създаваше впечатлението, че никога не е била използвана. Душът също бе потъмнял от ръжда, а розовите тапети бяха избелели, мръсни и олющени. Огледалото продължаваше да стои на мястото си, но повърхността му беше зацапана и напукана и Сузана си каза, че е истинско чудо да не се пореже, докато пишеше на него. Парата от дъха й бе изчезнала, ала думите все още бяха там, изпъкващи на фона на мръсотията: „ОДД ЛЕЙН“ и „ДОНДЕЙЛ“ под него.
— Това е анаграма — каза тя. — Виждаш ли?
Мъжът заразглежда буквите, ала след малко поклати глава. Изглеждаше леко засрамен.
— Не си виновен ти, Роланд — рече му безногата жена. — Това са нашите букви, а не тези, които познаваш. Трябва да ми се довериш, че е анаграма. Сигурна съм, че ако Еди беше тук, веднага щеше да я разгадае. Не знам дали това е представата на Дондейл за шега, или има някакви правила, които създанията като него са длъжни да спазват — важното е това, че я разгадахме навреме благодарение на помощта на Стивън Кинг.
— Ти я разгада — каза глухо Стрелеца. — Докато аз умирах от смях.
— И с двама ни можеше да стане така — увери го спътницата му. — Ти просто беше по-уязвим, защото чувството ти за хумор… извинявай, Роланд, но по принцип е доста дърварско.
— Знам това — изсумтя нейният дин, след което се обърна и излезе от тоалетната.
Неочаквано Сузана бе осенена от една ужасна мисъл и й се стори, че минаха часове, преди Стрелеца да се върне при нея.
— Роланд, той все още ли е…
Мъжът кимна. На устните му играеше едва забележима усмивка.
— Мъртъв? Разбира се. Ти стреля страхотно, Сузана, ала изведнъж ми се прииска да се уверя.
— Радвам се — отвърна простичко тя.
— Ко стои на стража. Ако случайно нещо се случи, сигурен съм, че веднага ще ни уведоми. — Вдигна бележката от земята и внимателно прочете написаното на гърба й. Единствената дума, чието значение не знаеше, беше „аптечка“. — „Оставил съм ти нещо.“ Знаеш ли какво?
Тъмнокожата жена поклати глава.
— Нямах време да погледна.
— Къде е тази аптечка?
Сузана посочи към огледалото и спътникът й го плъзна настрани. Зад него наистина имаше рафтове, но вместо подредените лекарства и сиропи, които си бе представяла, се виждаха само две кафяви шишенца като онова, което бе забелязала на масичката до креслото в дневната, и прашна кутия, която й се стори като най-старата опаковка с черешови таблетки против кашлица на братята Смит. До тези неща се мъдреше някакъв плик. Роланд го взе и го подаде на жената до себе си. На него със същия полуръкописен, полупечатен почерк бе написано:
— Чайлд? — смръщи вежди тя. — Това говори ли ти нещо?
Стрелеца кимна.
— „Чайлд“ означава рицар или стрелец, поел да изпълни определена мисия. Старинна и официална дума. Никога не сме я използвали помежду си, защото се отнася за богоизбрани рицари, служещи на ка, а нито аз, нито моите приятели сме се възприемали по този начин.
— Въпреки това ти си този Чайлд Роланд, нали?
— Навярно някога съм бил. Сега сме отвъд тези неща. Отвъд ка.
— Ала все още сме на Пътя на Лъча.
— Да. — Той прокара пръст по последния ред, изписан на плика. „Всички дългове са платени.“ — Отвори го, Сузана, защото искам да видя какво има вътре.
Тя се подчини.
ЧЕТИРИ
Вътре имаше ксерокопие на една поема от Робърт Браунинг. Кинг бе написал името на автора с характерния си полупечатен, полуръкописен почерк над заглавието. Сузана бе чела някои от драматичните монолози на Браунинг в колежа, но точно тази творба й беше непозната. Което не можеше да се каже за темата — все пак заглавието на произведението беше „Чайлд Роланд Кулата достигна“. Поемата бе епическа, издържана в традициите на баладичната схема и наброяваше трийсет и четири станси. Всяка строфа бе номерирана с римска цифра. Някой — най-вероятно Кинг — бе заградил I, II, XIV, XV, XVI, XVII и XVIII станса.
— Прочети на глас отбелязаните — каза Стрелеца с дрезгав глас, — защото разбирам само отделни думи, а искам да узная какво пише.
— Първа станса — рече тъмнокожата жена и прочисти гърлото си, защото бе пресъхнало. Вятърът навън отново зафуча и единствената крушка примигна в наплютата от мухите плафонера.
Помислих си, че всичко, що ми рече
тоз урод посивял със злобен взор,
преситен от лукавство и раздор,
лъжа било е; и нарочно ме зарече
да сторя тъй, а вътрешно ликува,
задето аз с живота се сбогувах.
— Колинс — рече Роланд. — Който и да е писал това, е имал предвид Джо Колинс. Писал е за него, тъй както Кинг е писал за нашия ка-тет в историите си. Всичко що ми рече… лъжа било е! Точно така!
— Не Колинс — поправи го Сузана. — Дондейл.
Стрелеца кимна.
— Дондейл, право думаш. Давай нататък.
— Добре; втора станса.
Нима заради друго той причаква,
изгърбен над тоягата си крива,
окаяните странници, които
разпитват го де този път отива,
и после смее се, ухилен като скелет,
над тез, що само гибел ще намерят.
— Помниш ли бастуна му и как го размахваше? — попита мъжът.
Разбира се, че си спомняше. Само дето не беше крив, но иначе всичко друго съвпадаше. Всичко друго бе описание на това, което им се бе случило току-що. Самата мисъл я накара да потрепери.
— Този поет от твоето време ли е? — обърна се към нея Стрелеца. — От твоето кога?
Безногата жена поклати глава.
— Дори не е от моята страна. Умрял е поне шейсет години преди моето кога.
— Въпреки това явно е видял какво ще се случи. Или поне някаква негова версия.
— Да — кимна Сузана. — Стивън Кинг е знаел за тази поема. — Изведнъж бе осенена от внезапно прозрение, което беше толкова ярко, че нямаше как да не е истинско. Жената изгледа Роланд с разширени очи: — Тази поема е накарала Кинг да започне всичко! Тя е била неговото вдъхновение!
— Сигурна ли си, Сузана?
— Да!
— Обаче този Браунинг трябва да ни е видял.
Тъмнокожата жена си замълча. Не знаеше. Всичко беше прекалено объркано. Като да се опитваш да определиш кое е първото — кокошката или яйцето. Или да се изгубиш в огледален лабиринт. Главата й се замая.
— Прочети и следващата, Сузана.
— Четиринайсета станса — каза тя и зачете:
Тревата пък напомняше коса —
окапала и рядка, със прокажен
вид. Тънките й сухи стъбълца
подаваха се плахо от калта,
подобно червеи, а тя самата
като че ли в кърви бе облята.
— А ето и следващите три:
В този миг и друго зърнах там —
дръглив, застинал неподвижно кон —
кога дошъл бе тук и сам не знам;
като че ли от дяволски легион
избягал бе. Когато по-отблизо
разгледах го, съвсем се отвратих —
дори и жив да бе, не му личеше,
напротив — със затворени очи
под гривата проскубана стоеше,
а шията му цялата със струпеи
и рой подутини покрита беше.
Не бях съзирал нивга тъй злочеста
и уродлива твар…
— Липи — каза Стрелеца. — С проскубаната грива, покритата със струпеи шия и всичко останало. Само дето е кобила, а не жребец.
Сузана мълчеше — нямаше нужда да каже каквото и да било. Естествено, че беше Липи — сляпа и мършава, с осеяна от червени язви кожа… „Знам, че е една дърта грозница“, беше казал старецът… по-точно съществото, което приличаше на старец. „Дърта кранто и стара ки’-кутия такава!“ Ето че тук го пишеше черно на бяло в една поема, написана дълго преди сай Кинг изобщо да бъде роден — може би осемдесет или дори сто години преди това: „тревата пък напомняше коса — окапала и рядка, с прокажен вид…“
— Като че ли от дяволски легион избягал бе — рече Роланд, усмихвайки се мрачно. — Трябва да се погрижим да я изпратим обратно при Дявола, преди да си тръгнем оттук.
— Не — възрази Сузана. — Няма да го сторим. — Беше прегракнала. Искаше да накваси гърлото си, ала се боеше да отпие дори глътка от онова, което течеше от чешмите в тази колиба. В краен случай щеше да вземе малко сняг и да го разтопи. Но едва след като напуснеха това ужасно място.
— Защо казваш така?
— Защото я няма — вдигна рамене жената. — Излезе навън в бурята, когато видяхме сметката на господаря й.
— Откъде знаеш това?
Сузана поклати глава.
— Просто знам, — Тя отгърна следващата страница и обяви: — Осемнайсета станса: „Ала не би! Съзрях аз…“
Тя внезапно замлъкна.
— Сузана? Защо… — В този миг зърна следващата дума, която можеше да прочете въпреки английските букви. — Продължавай — нареди Роланд с глух глас, наподобяващ шепот.
— Сигурен ли си?
— Чети, защото искам да го чуя.
Спътницата му отново прочисти гърлото си.
— Шестнайсета станса.
Ала не би! Съзрях аз Кътбърт — с пламнал,
обрамчен от златисти къдри лик
— видение тъй истинско, измамно —
и сякаш го почувствах как протяга
ръка към мен… Уви, позорен миг!
— Това е за Меджис — каза Роланд. Пръстите му бяха побелели и свити в юмруци, макар че Сузана се съмняваше, че мъжът си дава сметка за това. — За това как се скарахме заради Сюзан Делгадо и след това отношенията ни никога вече не бяха същите. Опитахме се да възстановим приятелството си, доколкото можахме, ала никога вече не беше същото.
— След като една жена отиде при някой мъж или един мъж отиде при някоя жена, нещата никога не остават същите — каза Сузана и му подаде преснетите листове. — Вземи. Прочетох всички отбелязани строфи. Ако в останалата част от поемата има нещо за достигането на Тъмната кула, намери си го сам. Мисля, че можеш да го направиш, ако си дадеш достатъчно зор. Що се отнася до мен, просто не искам да знам.
Ала нейният дин явно не разсъждаваше като нея. Той прелисти страниците, търсейки последната. Листовете не бяха номерирани, ала Роланд откри лесно края по празното пространство под стансата с номер XXXIV. Преди да успее да прочете последната строфа обаче, немощният вик се разнесе отново. Този път вятърът бе утихнал и нямаше съмнение за местоположението на неговия източник.
— Има някой в мазето — каза Стрелеца.
— Знам. И мисля, че дори знам кой е той.
Мъжът кимна.
Тъмнокожата жена го изгледа съсредоточено.
— Всичко се връзва, нали? Сякаш сме в един голям пъзел и сме сложили всички парченца без последните.
Вопълът прозвуча отново, немощен и изгубен. Така можеше да вика само някой, който се намираше на крачка от смъртта. Те излязоха от банята и извадиха револверите си, макар Сузана да си мислеше, че този път няма да им трябват.
ПЕТ
Хлебарката, която бе приела облика на веселия стар шегаджия Джо Колинс, лежеше на същото място, където го бяха оставили, ала Ко бе отстъпил крачка-две назад. Сузана не го обвиняваше — Дондейл бе започнал да се вмирисва и от разлагащата се черупка се процеждаше някакво бяло вещество. Въпреки това Стрелеца заповяда на рунтавелкото да остане където си е и да бъде нащрек.
Когато влязоха в кухнята, вопълът прозвуча отново — вече бе доста по-силен. Не се виждаше никаква врата към мазето и безногата жена запълзя по прашния напукан линолеум, търсейки скрит капак в пода. Тъкмо щеше да каже на Роланд, че не може да открие нищо, когато Стрелеца й извика:
— Ето тук! Зад студилника.
Хладилникът вече не изглеждаше като супермодерен „Ама-на“ с машинка за лед на вратата — той бе нисък и тумбест и толкова мръсен, че тъмнокожата жена се гнусеше да го докосне. Камерата се намираше отгоре му и формата й напомняше барабан. Майка й имаше същия модел, когато Сузана бе съвсем малка и още отговаряше на името Одета, ала Алис Холмс със сигурност би умряла, ако хладилникът й се покриеше и с една десета от мръсотията, облепила този тук. Дори и една стотна бе достатъчна.
Стрелеца лесно го премести настрани, защото Дондейл, хитрецът му с хитрец, го бе поставил на платформа с колелца. Тъмнокожата жена се съмняваше, че домакинът им е имал много посетители — не и тук, в Крайния свят, — ала ето, че бе взел необходимите мерки, за да опази тайните си, ако някой случайно се отбиеше. Сузана бе сигурна, че това се случваше, макар и от дъжд на вятър, както и бе сигурна, че малцина излизаха живи от тази приказна къщурка на „Одд’с Лейн“.
Стълбите, които водеха надолу, бяха тесни и стръмни. Роланд затърси пипнешком около вратата и намери ключ; той задействаше две голи електрически крушки, едната от които бе разположена над стълбището, а другата се намираше ниско долу. Сякаш в отговор на светлината викът прозвуча отново. Бе пропит с болка и страх. Звукът я накара да потрепери.
— Ела в подножието на стълбите, каквото и да си! — извика Роланд.
Не последва никакъв отговор. Вятърът навън фучеше и виеше, мятайки сняг върху къщичката с такава сила, че Сузана имаше чувството, че ги засипват с тонове пясък.
— Ела, за да можем да те видим, или ще те оставим където си! — отново се обади Стрелеца.
Ала обитателят на мазето не излезе под мъждукащата светлина — вместо това нададе отново немощния си вопъл, който бе изпълнен с мъка, ужас и — Сузана потрепери — лудост.
Стрелеца погледна към нея; тя кимна и му прошепна:
— Върви напред. Аз ще те прикривам.
— Внимавай да не се подхлъзнеш — рече й мъжът със същия приглушен глас.
Спътницата му отново кимна и направи характерния за него жест с пръстите на дясната си ръка: „Върви, върви!“
Стрелеца се усмихна и пое по стълбите, положил цевта на револвера си в сгъвката на дясното си рамо. За миг така й заприлича на Джейк Чеймбърс, че Сузана се просълзи.
ШЕСТ
Мазето представляваше истински лабиринт, осеян със сандъци, бъчви и някакви забулени неща, висящи на куки от тавана. Тъмнокожата жена нямаше никакво желание да се запознава по-отблизо със същността им. Вопълът проехтя отново — звучеше като съчетание на ридание и писък. Нейде над тях, неясен и приглушен, се носеше воят на вятъра.
Роланд се обърна наляво и пое по зигзагообразната пътечка между сандъците, накамарени от двете му страни. Безногата жена го последва, движейки се на определено разстояние след него, като непрекъснато се обръщаше и хвърляше напрегнати погледи през рамо. Същевременно бе нащрек и за тревогата, която Ко можеше да вдигне всеки момент от дневната на Дондейл. Тя видя, че един от сандъците носеше надпис „ТЕКСАС-КИ ИНСТРУМЕНТИ“, а на друг пишеше: „КИТАЙСКИ КУ-РАБИЙКИ С КЪСМЕТЧЕТА «ХО ФАТ» ООД“. Това ни най-малко не я изненада — отдавна бе престанала да се удивлява на подобни съвпадения.
Изведнъж Стрелеца се спря.
— Сълзите на майка ми — промълви той. Само веднъж го бе чувала да произнася тази фраза — когато се бяха натъкнали на елен, паднал в едно дефиле със счупени два задни крака. Животното умираше от глад и ги гледаше с грозните черни дупки в главата си, защото мухите бяха изяли очите му.
Тя остана на мястото си, докато мъжът не й даде знак да се приближи, след което запълзя енергично към него, заставайки от дясната му страна.
В далечния ъгъл на мазето — югоизточния ъгъл, ако представата й за посоките беше вярна — се виждаше нещо като затворническа килия. Вратата й бе направена от кръстосани стоманени пръчки, а наблизо се търкаляха инструментите, с чиято помощ Дондейл ги бе заварил една за друга. Явно това бе станало преди доста време, съдейки по дебелия слой прах върху ацетиленовата горелка. От една „S“-ообразна кукичка, забита в каменната стена — на достатъчно разстояние от затворника, ала същевременно и достатъчно близо, че да го дразни — висеше голям и старомоден
(дад — а — чум дад — а — чий)
сребърен ключ. Самият затворник стоеше зад решетките на килията си и протягаше мръсните си ръце към тях. Изглеждаше толкова измършавял, че й напомни за ужасните снимки от концлагерите, на които се виждаха оцелелите от Аушвиц, Берген-Белсен и Бухенвалд — живи (макар и едва ходещи) обвинения към човечеството, с размъкнати раирани униформи, висящи по съсухрените им, превърнали се в кожа и кости тела, и отвратителни кръгли шапки, крепящи се като по чудо на главите им. Неестествено ярките им, плашещи очи сякаш казваха: „Не искаме да знаем в какво сме се превърнали, ала за съжаление не можем да го забравим.“
Нещо подобно се четеше и в очите на Патрик Данвил, докато протягаше ръцете си към тях и издаваше нечленоразделните си, умоляващи вопли. Отблизо те й звучаха като подигравателните крясъци на някоя птица от джунглата в холивудски филм: „Ай-ииииий, Ай-ииииий, Ай-йоук, Ай-йоук!“
Стрелеца взе ключа от кукичката и се приближи до вратата. Данвил го сграбчи за ризата, ала Роланд веднага избута ръката му настрани. В движението му нямаше и капчица грубост, но измършавялото създание в килията мигновено отстъпи назад, а очите му сякаш щяха да изскочат от страх. Косата му беше дълга — висеше чак до раменете му, — ала бузите му бяха покрити с рехав мъх, който бе малко по-гъст на брадичката и над горната му устна. Сузана предположи, че навярно бе на седемнайсет; най-много да беше една-две години по-голям.
— Не се обиждай, Патрик — рече меко Стрелеца, докато пъхаше ключа в ключалката. — Нали така те наричат? Патрик Данвил?
Кльощавото същество с мръсни дънки и широка сива риза (тя висеше почти до коленете му) продължаваше да отстъпва назад, без да промълви дума. Когато гърбът му се опря в отсрещната стена, той се плъзна надолу и седна на земята до кофата, която навярно му служеше за тоалетна, притискайки колене до изпитото си лице. Междувременно Роланд отвори вратата и я издърпа навън (тя нямаше панти). Щом забеляза това, Патрик Данвил започна отново да вие, само че този път доста по-силно: „АЙ-ИИИИЙ, АЙ-ЙОУК, АЙ-ИИИИИИЙ!“ В мига, в който Стрелеца прекрачи прага на килията, момчето запищя още по-пронизително и започна да блъска главата си в каменната стена. Роланд отстъпи назад и в същия миг Патрик престана да се самоизтезава, а очите му се вторачиха в Стрелеца със смесица от страх и недоверие, след което протегна мръсната си, ала изящна ръка (безногата жена виждаше фините му дълги пръсти) към новодошлите, сякаш ги молеше за помощ.
Роланд и Сузана се спогледаха.
Жената допълзя до вратата на килията и се спря на прага. Измършавялото момче нададе отново птичия си крясък и кръстоса ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да го защити от непознатите.
— Не бой се, захарче — това беше една Дета Уокър, която Сузана нито беше чувала преди, нито пък подозираше за съществуването й. — Не бой се, захарче. Ня’а да ти сторя нищо лошо. Ако исках да те бастисам, щях да те гръмна два пъти в главата, както напрайх с онуй копеле горе.
Тя видя как очите му внезапно се разшириха, макар и само за секунда, разкривайки колко са кръвясали. Тъмнокожата жена се усмихна и продължи:
— Точно тъй! Гусин Колинс пукна! Нивгаж веч’ ня’а да слезе тук долу и да те… Кво ти прайше гой, Патрик?
Воят на вятъра отново достигна до тях, макар и приглушен. Лампите примигнаха и цялата постройка се разтресе и изскърца, сякаш протестираше срещу напора на снежната стихия.
— Кво ти прайше, миличък?
Нямаше смисъл. Момчето явно не разбираше. Безногата жена вече се бе убедила в това, когато Патрик Данвил се хвана с две ръце за корема и изкриви лицето си в гротескна гримаса.
— Карал те е да се смееш?
Затворникът кимна. Продължаваше да седи свит в ъгъла. Лицето му се изкриви още повече, а пръстите му се свиха в юмруци. Той ги доближи до лицето си и потърка бузи, след което ги допря до очите си и ги развъртя. Когато отново погледна към нея, Сузана забеляза, че на носа му има неголям белег.
— Карал те е и да плачеш.
Момчето кимна. То повтори отново цялата пантомима, след което добави и още нещо — започна да прави загребващи движения с шепите си, да ги поднася към устата си и да мляска с устни.
В този миг над главата й се разнесе гласът на Роланд:
— Карал те е да се смееш, карал те е да плачеш и те е карал да ядеш.
Затворникът заклати бясно главата си, при което отново я удари в стената.
— Той е ял — обади се Дета. — Тва се опитваш да кажеш, нал’ тъй? Дондейл е ял.
Патрик кимна.
— Карал те е да се смееш, карал те е да плачеш и сетне е изяждал тук, дет’ е излизало навън. Баш туй е прайл, нал’ тъй?
Момчето кимна отново и зарида неудържимо. Скимтящите му стонове изпълниха за пореден път тясното пространство на затвора му и Сузана запълзя внимателно към него, готова да отстъпи всеки момент, ако Патрик поднови самоубийствените си удари в стената. Щом достигна до него обаче, момчето положи лице в скута й и заплака. Жената се обърна, погледна към Роланд и му даде знак с очи да се приближи.
Когато Патрик отново я погледна, в очите му се четеше кучешка преданост, съчетана с безрезервно обожание.
— Не се тревожи — рече Сузана. Дета бе изчезнала — навярно добротата й бе дошла в повече. — Той не може да ти стори нищо, Патрик — гушна букета и ритна камбанката. Мъртъв е и ще си остане мъртъв завинаги. Сега искам да направиш нещо за мен. Отвори си устата.
Патрик веднага поклати глава. В погледа му отново се четеше страх, но имаше и нещо друго — нещо, от което сърцето й се сви. Срам.
— Да, Патрик, да. Отвори си устата.
Той отново поклати глава, а мазната му дълга коса се затресе като бърсалка за прах.
— Какво… — започна Роланд.
— Шшшт — сряза го тя. — Отвори си устата, Патрик, и ни покажи. След това ще те измъкнем оттук и никога вече няма да се върнеш тук. Никога вече няма да служиш за вечеря на Дондейл.
Момчето я изгледа умолително, ала тъмнокожата жена бе невъзмутима. Най-накрая то затвори очи и бавно отвори устата си. Зъбите му си бяха по местата, ала езикът — не. Явно в един момент на Дондейл му бе писнало да слуша виковете — или думите му — и го беше изтръгнал.
СЕДЕМ
Двайсет минути по-късно двамата стояха до вратата на кухнята и гледаха как Патрик Данвил яде супа. Поне половината от нея се стичаше по сивата риза на момчето, но Сузана изобщо не се тревожеше за това; супа имаше много, а в единствената спалня на къщата бяха открили достатъчно ризи. Да не споменаваме дебелата шуба на Джо Колинс, която висеше на закачалката в антрето — жената очакваше оттук-насетне Патрик да я носи. Що се отнася до останките на Дондейл — или някогашния Джо Колинс, — бяха ги увили в три одеяла и ги изхвърлиха в снега.
— Дондейл е бил вампир, който се е хранел с чувства вместо с кръв. Патрик, от друга страна… Патрик е бил неговата крава. От кравата можеш да получиш месо и мляко. Проблемът с месото е, че като изядеш първо най-хубавите порции, сетне по-малко хубавите и накрая сготвиш останалото на яхния, край — нищо не остава. А ако само я доиш, можеш да я караш така цяла вечност… стига само от време на време да й подхвърляш нещичко за храна.
— Откога според теб го държи затворен тук? — попита Роланд.
— Не знам — вдигна рамене жената. Всъщност си спомняше много добре дебелия слой прах върху ацетиленовата горелка — прекрасно си го спомняше. — От много отдавна. Сигурно на Патрик му изглежда цяла вечност.
— И го е боляло.
— Много. Навярно повече в сравнение с болката, която е изпитал, когато Дондейл е изтръгнал езика му. Сигурна съм, че емоционалното изсмукване е боляло повече. Сам виждаш как е.
Да, Стрелеца добре виждаше това. Както виждаше и нещо друго.
— Не можем да го изведем навън в тази виелица. Дори да го облечем с пет ката дрехи, сигурен съм, че студът ще го убие.
Сузана кимна. И тя си мислеше същото, ала знаеше и нещо друго — че за нищо на света не може да остане в тази къща. Това щеше да убие нея.
Тя сподели мислите си с Роланд и той веднага се съгласи.
— Ще останем в хамбара, докато времето се оправи. Вярно, че ще ни бъде студено, но пък можем да спечелим две неща — току-виж Мордред ни навестил, а Липи се върнала.
— Искаш да ги убиеш, нали?
— Да, стига да мога. Защо, някакъв проблем ли има?
Тя се замисли за момент, ала сетне поклати глава.
— Не. Да видим какво можем да вземем оттук, защото няма да имаме огън най-малко през следващите два дни. А нищо чудно да се окажат и четири.
ОСЕМ
Всъщност трябваше да минат още три нощи и два дни, преди виелицата да се задуши в собствената си ярост и да отшуми. Малко преди здрачаване на втория ден Липи докуцука обратно в хамбара и Роланд изпрати един куршум в лопатовидната й глава. Мордред изобщо не се появи, макар че тя усещаше как се прокрадва наблизо през втората нощ. Навярно Ко също го почувства, защото застана пред портата на хамбара и залая ожесточено към бушуващата виелица.
През това време Сузана научи много повече за Патрик Данвил, отколкото очакваше. Съзнанието му беше доста обременено от периода на пленничеството и това никак не я изненада. Онова, което я изуми, бяха способностите му за възстановяване — тя се запита дали би могла да превъзмогне подобно мъчение и си каза, че навярно талантът му бе спомогнал за това. Нали бе видяла с очите си художническата му дарба в кабинета на покойния Ричард П. Сейър.
Дондейл бе давал на пленника си минимума от храна, необходим за поддържането на жизнените му функции, и редовно бе крадял от емоциите му — два пъти седмично, понякога три, а веднъж дори и четири. Всеки път, когато Патрик се убеждавал, че няма да издържи повече и ще умре, някой се отбивал. Едва напоследък можал да си поотдъхне малко от изтезанията, защото „гостите“ на вампира изненадващо зачестили. По-късно през нощта, след като си легнаха в отрупания със сено плевник, Стрелеца сподели, че според него по-голямата част от жертвите на Дондейл били изгнаници и бегълци от Le Casse Roi Russe или заобикалящото го селище. Сузана лесно можеше да си представи какво са си мислели горките хорица: „Кралят си замина, затова нека се махнем по-скоро оттук, докато все още можем. В крайна сметка на Големия червен бос може да му щукне всеки момент да се върне, а всички знаем как му хлопа дъската и какво направи с онези слуги.“
В някои случаи Джо приемал истинския си облик и се явявал пред затворника си, за да се храни с неговия страх. Това обаче не му било достатъчно. Сузана предполагаше, че различните чувства имат различен вкус — като свинско един ден, пилешко на следващия и риба на другия, — а вампирът обичал разнообразието.
Патрик не можеше да говори, ала владееше добре езика на жестовете. А след като Роланд им показа находката, която бе открил в кухненския килер, се оказа и че могат да си комуникират и по друг начин. На една от по-горните лавици Стрелеца намери пакет скицници с надпис „МИКЕЛАНДЖЕЛО — ИДЕАЛНИ ЗА РИСУВАНЕ С ВЪГЛЕН“. Нямаха въглени, ала на съседния рафт имаше връзка чисто нови моливи марка „Еберхард-Фабер №2“, стегнати с гумен ластик. Това, което правеше находката още по-любопитна, бе обстоятелството, че някой (най-вероятно Дондейл) грижливо бе отстранил гумичките от върха на всеки молив. Те се намираха в едно стъклено бурканче заедно с няколко кламера и острилка, която приличаше на свирките, прикрепени към долната страна на оризиите от Кала Брин Стърджис. В секундата, когато Патрик зърна албума, очите му веднага грейнаха и той протегна и двете си ръце към откритието на Стрелеца, виейки от неизразима радост.
Роланд погледна към Сузана, която само вдигна рамене и каза:
— Да видим какво може да прави. Аз се досещам какво ще ни покаже, а ти?
Оказа се, че може да прави доста неща. Художническите умения на Патрик Данвил бяха изумителни, а рисунките му заместиха напълно липсващия му език. Ръката му се движеше по листа с изумителна бързина и той не изглеждаше никак притеснен от обстоятелството, че изобразяваше с такава яснота болезнените за него случки; напротив — самият акт на творчество явно му доставяше неизмеримо удоволствие. На една от рисунките му се виждаше Джо Колинс, който забива брадва в главата на нищо неподозиращия си гост, а устните му са изкривени в озъбена усмивка. Над мястото на удара момчето бе написало „ТРЯС!“ и „ПЛЬОК!“ с големи, сякаш излезли от комикс букви, а над главата на Колинс се виждаше балонче с думите: „На ти, говедо!“ Друга рисунка показваше самия Патрик, който лежи на пода изнемощял от смях (изображението бе достатъчно красноречиво и говореше само за себе си, така че надписът „Ха! Ха! Ха!“ бе напълно излишен), докато вампирът стои над него, сложил ръце на кръста си, и го наблюдаваше. После момчето захвърли този лист и набързо сътвори друга рисунка, показваща как Колинс стои на колене и държи затворника си за косата, а стиснатите му устни потрепват пред агонизиращата от смях уста на Патрик. След това с едно-единствено обиграно движение (върхът на молива нито за миг не се отдели от хартията), момчето направи още едно балонче над главата на стареца, изписвайки вътре девет букви и два удивителни знака.
— Какво значи това? — попита Роланд.
— „Ммм! Вкусно!“ — отвърна му Сузана. Гласът й трепереше.
Като се изключи тематичната ориентация на рисунките, безногата жена можеше да го гледа как рисува с часове; всъщност точно така и направи. Моливът се движеше толкова бързо, че те едва успяваха да го следват и на никого от двамата стрелци не му хрумна да му предложи някоя от ампутираните гумички, защото момчето нямаше нужда от тях. Доколкото Сузана можеше да види, момчето или не правеше грешки, или ги вплиташе в рисунките си по такъв начин, по който само един гений би могъл да го стори. Творбите му не бяха скечове, а завършени произведения на изкуството. Тя знаеше на какво бе способен Патрик-този или някой друг Патрик от някой различен свят по Пътя на Лъча — и как щеше да разгърне таланта си впоследствие, и от тази мисъл я обливаха ледени и горещи вълни едновременно. Какво имаха тук? Един ням Рембранд? Хрумна й, че това е вторият им гениален слабоумник. Всъщност третият, ако брояха и Ко заедно с Шийми.
Явното му пренебрежение към гумичките караше Сузана да си мисли, че това е просто някаква чудатост. Нито тя, нито нейният дин подозираха, че тази млада версия на Патрик Данвил може би не знаеше, че такива неща като гумичките съществуваха.
ДЕВЕТ
Към края на третата нощ Сузана се събуди, видя, че Патрик лежи до нея в сеното, и се спусна по стълбата. Роланд стоеше до вратата на хамбара, пушеше цигара и се взираше в мрака. Снегът беше спрял, а лунните лъчи превръщаха покритата с пресен сняг Тауър Роуд в искряща приказна страна на безмълвна красота. Въздухът бе неподвижен и толкова студен, че безногата жена имаше чувството, че влагата в носа й всеки момент ще замръзне. Нейде далеч се чуваше ръмженето на двигател, който, съдейки по усилващия се звук, явно се приближаваше. Сузана попита Роланд дали има някаква представа какво може да е това.
— Мисля, че най-вероятно е роботът, наречен Бил Пелтека — отвърна нейният дин. — Нали той отговарял за чистенето на снега. Може да има някои от онези антеноподобни неща на главата си, също като Вълците. Нали си спомняш?
Тъмнокожата жена си спомняше много добре.
— Може да е дал някаква специална клетва за вярност към Дондейл — продължи Роланд. — Не ми се вярва много да е така, ала съм се сблъсквал и с по-странни неща. Дръж подръка чиниите си, ако реши да ни нападне. Аз ще съм нащрек с револвера си.
— Но не ти се вярва, нали? — спътницата му явно искаше да е сто процента сигурна за това.
— Не — рече Стрелеца. — Даже си мисля, че би могъл да ни закара до самата Тъмна кула. Дори и да не стане така, може да ни хвърли поне до края на Бялата шир. Което ще е добре, като се има предвид състоянието на момчето.
Тези думи повдигнаха един въпрос.
— Наричаме го момче, защото изглежда така, ала на колко години е според теб?
Роланд поклати глава.
— Определено е навършил шестнайсет-седемнайсет години, ала като нищо може да е на трийсет. Времето се държи странно, откакто Разрушителите насочиха пагубните си сили към Лъчите, и предприема странни обрати и прескоци. Знаеш това не по-зле от мен.
— Дали Стивън Кинг го е сложил на пътя ни?
— Не мога да кажа, макар че със сигурност е знаел за него. — Той замълча. — Кулата е толкова близо! Усещаш ли я?
Да, усещаше я. Понякога като пулсиране, друг път като пеене, а често и като двете. Пък и полароидната снимка продължаваше да виси на стената в къщата на Дондейл. Тя поне не беше част от триковете. Всяка нощ в сънищата си виждаше Кулата от тази снимка да се извисява в края на полето с рози, сиво-черна на фона на небето, където облаците се носеха в четирите посоки по протежение на двата Лъча, които я поддържаха. Тя знаеше какво пееха гласовете — „комала! комала! комала-ела-ела!“, — ала не мислеше, че пееха на нея или за нея. Не, не, в никакъв случай — това бе песента на Роланд и само на Роланд, но в гърдите на тъмнокожата жена бе разцъфнала надеждата, че не трябва непременно да загине, преди Стрелеца да е достигнал Кулата.
Всеки от нас си има своите мечти.
ДЕСЕТ
По-малко от час, след като слънцето изгря (от изток — всички казваме „благодаря“), едно оранжево превозно средство — комбинация между камион и булдозер — се появи иззад линията на хоризонта и бавно, но сигурно запъпли към тях. От дясната му страна се вдигаше истински фонтан от сняг и се трупаше върху високия насип, правейки го още по-висок. Сузана предположи, че когато достигне пресечката между Тауър Роуд и „Одд Лейн“, Бил Пелтека (който най-вероятно караше снегорина) ще завие и ще тръгне в обратната посока. Нищо чудно да се отбиеше и тук — но не за кафе, а за малко антифриз, смазка или нещо друго. Безногата жена се усмихна, но тази мисъл не бе единственото, което я развесели. На покрива на снегорина имаше високоговорител и тя разпозна парчето, което звучеше оттам.
— „Калифорнийско слънце“! — засмя се тя. — На „Ривиерас“! Не звучи ли божествено?
— Щом казваш — вдигна рамене Стрелеца. — Само дръж здраво чинията си!
— Можеш да разчиташ на мен — рече спътницата му.
В този миг Патрик също се присъедини към тях, носейки скицник и молив — откакто Роланд бе открил принадлежностите за рисуване, момчето не се разделяше с тях. Сега то надраска една-единствена дума с главни букви и подаде листа на Сузана, защото знаеше, че Стрелеца разчита съвсем малко от онова, което пишеше, дори и да се състоеше само от големи букви. Думата в долната част на листа беше „БИЛ“. Тя се мъдреше под невероятна рисунка на Ко с комиксово балонче над главата му, в което пишеше „ДЖАФ! ДЖАФ!“ — сега задраскана, за да насочи вниманието на Сузана изцяло към името на робота. Сърцето й се сви при вида на огромния „X“, защото изображението на рунтавелкото под кръстосаните линии бе толкова истинско, че животинчето сякаш всеки миг щеше да оживее.
ЕДИНАЙСЕТ
Снегоринът спря пред къщата на Дондейл и въпреки че двигателят му продължи да работи, музиката спря. От мястото на водача скокна един висок (поне два и петдесет) робот с лъскава глава, който приличаше много на Найджъл от експериментална станция „Дъга 16“ и Анди от Кала Брин Стърджис. Той сложи металните си ръце на кръста по начин, който би напомнил на Еди за Си Трипио от „Междузвездни войни“, ако Еди беше тук, разбира се.
— 3-ЗДРАСТИ, ДЖ-ДЖО! К-КАК С-С-СИ? К-К-КАК СА ТРИКОВЕТЕ В КЪ-КЪ-КОКОМО?
Роланд направи крачка напред и излезе от покоите на покойната Липи.
— Хайл, Бил — каза дружелюбно. — Дълъг живот и приятни нощи.
Металният човек се обърна и в очите му проблеснаха яркосини пламъчета. Сузана си каза, че навярно така изразяваше изненадата си. Дори и да бе разтревожен, това никак не му личеше, и явно не беше въоръжен, ала безногата жена вече си бе набелязала антенката над главата му — тя се въртеше бавно, блеснала под светлината на утринните слънчеви лъчи — и знаеше, че може да я обезвреди на мига с някоя оризия. Лесно като две и две, би казал Еди.
— Ах! — възкликна роботът. — С-с-страаа, с-с-стреее, с-с-с… — запелтечи той, след което вдигна ръка (Сузана забеляза, че имаше две лакътни стави вместо една) и се удари по главата. Чу се някакъв свистящ звук — „фиууууууу“ — и едва тогава Бил Пелтека довърши думата, която искаше да произнесе. — Стрелец!
Тъмнокожата жена се засмя; просто не можа да се въздържи. Бяха изминали целия този път само за да се натъкнат на някаква огромна електронна версия на Порки Пиг106. „Т-т-т-то-ва е всичко, приятели!“
— Чувал съм само слухове за т-т-теб — рече роботът, без да обръща внимание на женския смях. — Да не би да си Ръ-Ръ-Роланд от Гъ-Гъ-Гилеад?
— Право казваш — отвърна Стрелеца. — А ти кой си?
— Уилям Д-746541-М, сервизен робот с множество други функции. Джо Колинс ме нарича Б-Б-Бил Пел-пел-пелтека. Имам някакво п-п-прегоряло с-с-съединение и можех да го п-п-попра-вя, но той ми з-з-забрани. И тъй като е единственият човек наоколо… или беше… — Той спря. Сузана чуваше отчетливото тракане на релетата вътре в него и изведнъж си помисли не за златистия герой от „Междузвездни войни“ (който между впрочем никога не беше виждала), а за Роби Робота от „Забранената планета“.
Тогава Бил Пелтека най-неочаквано я трогна, като допря металната си ръка до челото и се поклони… ала не на нея или на Роланд.
— Хайл, Патрик Д-д-данвил, син на С-С-Соня! — заяви той. — Много се р-р-радвам да те видя н-н-навън!
Роботът наистина се радваше и Сузана усещаше това. Тя въздъхна облекчено и отпусна ръката, в която държеше оризията си.
ДВАНАЙСЕТ
Проведоха съвещанието си в двора. Бил настояваше да влязат в къщата, ала желанието му до голяма степен бе продиктувано от факта, че той нямаше прецизни обонятелни сензори. Хората обаче имаха и знаеха, че вътре вони, а отгоре на всичко дори не беше топло — камината и фурната отдавна бяха студени. Ето защо останаха навън. Уилям Сервизният робот (с множество други функции) бе смятал съществото, подвизаващо се под името Джо Колинс, за свой господар, защото наоколо нямало никой друг, който да поеме тази функция. Освен това Колинс/ Дондейл знаел необходимите кодови думи.
— Н-не м-можех д-да м-му к-кажа к-кодовите д-думи, к-ко-гато м-ми г-ги п-поиска — сподели Бил Пелтека, — н-но н-не м-можах д-да с-сторя н-нищо, к-когато м-ми з-заповяда д-да м-му д-донеса н-наръчници с ц-цялата информация, к-която м-му б-бе н-необходима.
— Бюрокрацията е нещо невероятно — въздъхна Сузана.
Бил им разказа, че странял от „Дж-Дж-Джо“ и гледал да отсъства толкова често (и толкова дълго), колкото можел, макар че се налагало да идва всеки път, когато Тауър Роуд имал нужда от почистване — така бил програмиран, — както и поне веднъж в месеца да му носи провизии (предимно консерви) от „Федералния“ (както сам каза). Металното създание обичало да вижда Патрик, който веднъж го нарисувал и му подарил портрета (той бил невероятен и роботът често го съзерцавал — оригинала или множеството копия, които направил). Събеседникът им сподели, че всеки път, когато идвал, очаквал да завари нещо лошо — страхувал се, че Дондейл ще убие момчето и ще изхвърли трупа му нейде в горите близо до „Уж-уж-ужасните земи“, подобно на кофа за боклук. Ала ето че сега младият художник бил жив и свободен, за което Бил много се радвал.
— З-з-защото аз и-и-имам н-някакви р-р-рудименарни ч-чувства — каза металният човек с такъв тон, сякаш се извиняваше за някакъв свой ужасен порок.
— Трябва ли да ти кажем кодовите думи, за да започнеш да приемаш заповеди от нас? — попита Роланд.
— Да, сай — отвърна Бил Пелтека.
— Мамка му! — изруга Сузана. Бяха имали същия проблем с Анди — робота-вестоносец от Кала Брин Стърджис.
— К-к-както и да е — продължи Бил Пелтека, — ако отправите в-в-вашите зъ-за-заповеди като п-п-предложения, то аз ще б-б-бъда повече от щъ-щъ-щъ… — той вдигна ръка и отново се удари по главата, а онова свистене („фиуууууу“) се разнесе за пореден път — не от главата, а някъде от областта на гърдите му, каза си Сузана — … щастлив да ви послушам.
— Първото ми предложение е да разкараш това шибано пелтечене — каза Роланд, след което веднага се обърна удивен. Патрик се бе строполил на снега, държеше се с две ръце за корема и се заливаше от смях. Ко подскачаше около него и джавкаше, но рунтавелкото бе напълно безобиден — този път нямаше кой да открадне радостта на момчето. Тя принадлежеше само на него и на онези, които имаха щастието да я почувстват.
ТРИНАЙСЕТ
В горите зад почистения кръстопът, от страната на онези места, които Бил наричаше „уж-уж-ужасните земи“, едно треперещо момче, загърнато във вонящи, необработени кожи, наблюдаваше застаналите пред колибата на Дондейл. „Умрете! — помисли си той. — Умрете, защо не ми направите една голяма услуга и просто не умрете?“ Ала те не умираха и веселият им смях го раздираше като с ножове.
По-късно, след като всички се качиха в кабината на снегорина и потеглиха по Тауър Роуд, Мордред пропълзя до къщата. Щеше да остане там поне два дни — докато се натъпче до насита с консервите от килера на Дондейл. Възнамеряваше да прекара тези дни в отдих и възстановяване на силите си, защото виелицата за малко да го убие. Синът на Пурпурния крал бе убеден, че единствено омразата го бе запазила жив — омразата и нищо друго.
С изключение на Кулата.
Той също я усещаше — усещаше както пулсирането, така и пеенето. Ала онова, което Роланд и Сузана чуваха в мажорна тоналност, Мордред възприемаше в минорна. И там, където те долавяха множество гласове, той чуваше само един — гласа на Червения си баща, който му казваше да убие нямото момче, черната кучка и онзи стрелец от Гилеад — бездушният му Бял баща, — който го бе изоставил. (Никога не се замисли, че Червеният му баща също го бе изоставил.)
И когато извършеше тези убийства, обещаваше му шепнещият глас, щяха да сринат Тъмната кула и да управляват заедно в тодаш — во веки веков.
Поради това Мордред ядеше, защото беше гладен. И спеше, защото беше уморен. И когато Мордред се облече в топлите дрехи на Дондейл и се отправи по току-що разчистения Тауър Роуд, дърпайки натоварената с провизии шейна — предимно консерви — вече изглеждаше като млад мъж на двайсетина години, висок, строен и ослепителен като летен изгрев. Красотата му бе помрачена единствено от белега на хълбока му, където го беше засегнал куршумът на Сузана, и от кървавочервеното петно на петата му. Петата, която — беше се зарекъл в това — щеше да почива върху гърлото на Роланд, и то съвсем скоро.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска и скачивания книг
Книжный Бот
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
ВКОНТАКТЕ