Тъмната кула

Послеслов

Понякога си мисля, че съм написал повече за книгите от цикъла за Тъмната кула, отколкото за самата Тъмна кула. Тези писания включват резюметата в началото на първите пет книги, които ставаха все по-дълги с всеки следващ том, и послесловите (абсолютно ненужни в по-голямата си част, а и доста дразнещи, ако трябва да сме честни, когато човек ги погледне след известно време). Майкъл Уелан, необикновеният художник, чиито илюстрации красят първия и последния том от поредицата, се прояви и като първокласен литературен критик — след като прочете ръкописа на седмата книга, той ми „намекна“ по доста директен начин, че лековатият и необмислен следговор, с който я бях снабдил, е абсолютно неуместен и дори дразнещ на фона на романа. Прочетох го отново и се убедих, че Майкъл е напълно прав.

Първата половина на това есе, което бе написано с най-добри намерения, ала изобщо не се връзваше с текста преди него, може да се намери като увод към първите четири тома от поредицата — заглавието му е „За същността на деветнайсетицата“. Тъкмо си мислех дали няма да е най-добре да оставя седмата книга без послеслов — така откритието, което Роланд прави на върха на Кулата, щеше да бъде последната му дума по тази история, — когато си дадох сметка, че имам да кажа още нещо; нещо, което просто трябваше да бъде казано. Говоря за моето присъствие в собствената ми книга.

Този похват си има и лъскаво научно определение — „метабелетристика“. Ненавиждам го. Мразя претенциозното му звучене. Аз присъствам в тази история поради една-единствена причина — от известно време насам знам (на съзнателно ниво след написването на „Безсъние“ през 1995 и на подсъзнателно — след като изгубих временно дирите на отец Доналд Калахан малко преди края на „Сейлъмс Лот“), че голяма част от произведенията ми по един или друг начин са свързани със света на Роланд и неговата история. И тъй като именно аз ги бях написал, предположението, че съм част от неговата ка, ми се стори напълно логично. Идеята ми се състоеше в това да използвам цикъла за Тъмната кула като някаква свръхистория, под чийто купол да обединя максимален брой от предишните си творби. Целта ми беше не да сътворя нещо претенциозно (горещо се надявам, че не е станало така), а просто да покажа как животът въздейства върху изкуството (и обратно). Мисля, че ако сте прочели последните три книги от поредицата, ще разберете, че приказките ми за това как ще се оттегля от писането придобиват повече смисъл в този контекст. В този ход на мисли нямам какво друго да кажа, след като Роланд достигна своята цел… и се надявам читателите да разберат, че с откриването на Рога на Елд Стрелеца навярно е намерил пътя към разрешаването на своите проблеми. А може би и към изкуплението. Нали всичко бе подчинено на една-единствена цел — достигането на Кулата; и моята, и тази на Роланд — и тя най-накрая е постигната. Възможно е онова, което Стрелеца открива на върха й, да не ви се понрави особено, но това е съвсем друга тема. И недейте да ми пишете гневни и сърдити писма, защото изобщо няма да им отговарям. Нямам какво друго да кажа по въпроса. Аз също не съм в кой знае какъв възторг от този край, ала това е истинският край. По-точно единственият възможен край. Трябва да си спомните, че аз не си измислям тези неща, а просто записвам онова, което виждам.

Читателите ще размишляват над това доколко „реален“ е този Стивън Кинг, с когото са се срещнали в шестия и седмия том. Отговорът е: „немного“, макар че онзи Стивън Кинг, когото Еди и Роланд срещат в Бриджтън (в „Песента на Сузана“), доста прилича на това, което бях по онова време. Що се отнася до Стивън Кинг от последната книга… ами, да го кажем така — жена ми ме помоли да не давам на феновете на поредицата прекалено точна и подробна информация къде живеем и какви сме всъщност. Съгласих се напълно с нея. Но не защото исках — според мен едно от нещата, които движат тази история, е пробивът на един измислен свят в реалния, — а защото писането ми засяга не само моя, но и нейния живот, и съпругата ми не е длъжна да изпитва каквито и да е неудобства заради това, че ме обича и живее с мен. Ето защо си позволих силно да изменя географията на Северен Мейн, надявайки се, че читателите ще разберат защо съм го направил. Така че ако внезапно ви се прииска да се отбиете у нас и да ни кажете „здрасти“, пак си помислете, преди да излезете от дома си. Семейството ми и без това страда от липса на уединение, за да стеснявам още повече рамките на личното ни пространство, ако ви е угодно. Аз общувам с вас посредством книгите си; нека и вие общувате с мен чрез тях. Това е напълно достатъчно. От името на Роланд и неговия катет — вече разтурен, кажете „сбогом“ — ви благодаря, задето дойдохте и споделихте приключенията им с мен. Нито един проект в живота ми не ми е коствал толкова усилия и знам (никой не знае това по-добре от мен), че не мога да го нарека напълно задоволителен. Нима има нещо, родено от въображението ни, което да е съвършено? Въпреки всичко не бих дал нито една минута от времето, в което живях в митичното къде и кога на Роланд. Онези дни в Средния и Крайния свят бяха необикновени. В тези дни въображението ми бе толкова живо, че можех да помириша праха и да чуя проскърцването на кожата.

Стивън Кинг

21 август 2004