В последните дни на дългото им пътешествие, след като Бил — вече само Бил, а не Бил Пелтека — ги закара до Федералния, на границата на Бялата шир, Сузана Дийн често започна да плаче. Тя усещаше предварително тези емоционални пристъпи и се оттегляше от останалите, като им казваше, че трябва да отиде в храстите, за да си свърши работата. След като се усамотеше, сядаше на някое повалено дърво или направо на студената земя, обгръщаше лицето си с ръце и оставяше сълзите да рукнат необезпокоявано. Дори и да знаеше какво става, Роланд не казваше нищо (тъмнокожата жена бе убедена, че със сигурност бе забелязал колко зачервени са очите й всеки път, когато се връщаше при тях).
Дните й в Средния свят — и Крайния свят — бяха към края си.
Оранжевият снегорин на Бил ги отведе до една самотна ламаринена постройка, пред която стърчеше избеляла табела със следния надпис:
ФЕДЕРАЛЕН АВАНПОСТ 19
НАБЛЮДЕНИЕ НА КУЛАТА
ПРЕМИНАВАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!
Тъмнокожата жена предполагаше, че технически погледнато, „Федерален аванпост 19“ се намира в пределите на Бялата шир на Емпатика, ала откакто се бяха спуснали по Тауър Роуд, въздухът се бе затоплил значително, а снежната покривка бе станала тънка като дантелено перде. В далечината се виждаха малки горички, но Сузана смяташе, че дърветата съвсем скоро ще изчезнат и ландшафтът ще заприлича на прериите от американския среден запад. Наоколо се виждаха храсти, които навярно даваха плодове, когато станеше по-топло, ала сега голите им клонки се полюшваха печално под напора на несекващия вятър. Най-разпространената растителност беше високата трева, избуяла от двете страни на Тауър Роуд, който навремето е бил павиран, ала сега от него не бе останало нищо освен два изровени коловоза — сивите й стръкове надничаха над тънката снежна покривка. Те шептяха на вятъра и Сузана веднага позна песента им: „Комала-ела-ела, краят вижда се сега.“
— Не мога да отида по-нататък — каза Бил, изключи двигателя и бесните крясъци на Литъл Ричард изведнъж секнаха. — Прощавайте ви думам, както казват в Дъгата на Пограничните земи.
Пътуването им бе отнело ден и половина и през това време роботът ги забавляваше с песни, които наричаше „стари, но златни“. Някои от тях изобщо не се струваха стари на Сузана — парчета като „Захарна къщичка“ и „Топлинна вълна“ редовно звучаха по радиото, когато се завърна от кратката си ваканция в Оксфорд, Мисисипи, — докато други чуваше за пръв път. Музиката бе записана не на плочи или касети, а на блестящи сребърни дискове, наричани от Бил „сидита“. Той ги пъхаше в тесен прорез в отрупаното с всевъзможни инструменти табло на снегорина и песните звучаха от поне осем различни тонколони. Тъмнокожата жена си каза, че всяка музика би й се сторила приятна в настоящия момент, ала две от парчетата направо я омагьосаха. Едното беше бързашко и диво и се казваше „Тя те обича“, а другото бе тъжно и замислено и се наричаше „Хей, Джуд“. Роланд веднага разпозна второто — дори си го затананика, макар че думите, които знаеше той, бяха по-различни от онези, които звучаха от множеството колонки в кабината на снегорина. Когато попита, Бил й каза, че съставът се казвал „Битълс“107.
— Смешно име за група — отбеляза безногата жена.
Патрик, който седеше на задната седалка заедно с Ко, я потупа по рамото. Тя се обърна и младежът й показа листа, над който работеше в момента. Под изображението на Роландовия профил пишеше „БИЙТЪЛС, а не Битълс“.
— Пак си е смешно, без значение как точно го пишеш — каза Сузана и внезапно й хрумна нещо. — Патрик, владееш ли дарбата на докосването? — Когато момчето се намръщи и разпери ръце — „Не разбирам“, казваше жестът му — тя перифразира въпроса си: — Можеш ли да четеш мислите ми?
Той вдигна ръце и се усмихна. Това означаваше „Не знам“, ала тъмнокожата жена не мислеше така. Художникът знаеше. Знаеше го много добре.
Достигнаха „Федералния“ малко преди пладне и там Бил им поднесе страхотен обяд. Патрик лакомо омете своя дял, отдръпна се настрани с Ко, който се сгуши в краката му, и започна да скицира останалите, които продължаваха да седят на масата в някогашното общо помещение. Стените бяха покрити с телевизионни екрани — Сузана предполагаше, че бяха поне триста или повече. Явно бяха произведени така, че да издържат доста време, защото част от тях все още работеха. Някои показваха хълмовете, заобикалящи постройката, но на повечето се виждаха предимно снежинки, а един бе прорязван от вечно падащи линии, от които й призля. Тези със снежинките, каза им Бил, навремето приемали сигнали от сателити, намиращи се в земната орбита, ала техните камери отдавна били престанали да работят. Що се отнася до онзи с линиите, само допреди няколко месеца той показвал Тъмната кула, но неотдавна картината внезапно изчезнала.
— Мисля, че Червеният крал никак не обича да го дават по телевизията. — Особено ако чака гости. Искате ли още сандвичи? Има предостатъчно. Не? Ами супа? Какво ще кажеш, Патрик? Много си окльощавял, да знаеш — само кожа и кости си станал.
Момчето обърна листа си и им показа какво бе нарисувал. Бил, поклонил се пред Сузана, с поднос сандвичи в едната ръка и гарафа студен чай в другата. Също като другите му рисунки, и тази нямаше нищо общо с карикатурата, ала бе създадена с поразителна бързина. Тъмнокожата жена изръкопляска, а Роланд се усмихна и кимна. Патрик се ухили широко, стиснал зъби, за да не гледат зеещата дупка на мястото на езика му, след което отгърна страницата и започна нещо ново.
— Отзад има цяла армада возила — каза Бил — и въпреки че повечето за нищо не стават, някои от тях още са в изправност. Ако искате, ще ви дам камион с четворно предаване — може да не вози много гладко, но поне ще ви закара до Тъмната кула, която е на не повече от двеста и двайсет колела оттук.
Сузана усети как стомахът й внезапно се сви. Сто и двайсет колела бяха сто и петдесет километра, а може би дори и по-малко. Бяха близо. Толкова близо, че чак страх да те хване.
— Едва ли ще искате да достигнете Кулата след здрачаване — продължи роботът. — Поне аз не бих го сторил, като се има предвид новият й обитател. Но какво е още една нощ, прекарана край пътя, за такива славни пътешественици като вас? Нищо, бих казал аз! Ала дори и да прекарате тази нощ навън, ще зърнете бленуваната си цел утре преди обяд.
Роланд се замисли над думите му. Междувременно безногата жена трябваше да си напомни да диша, защото част от нея просто не искаше.
„Не съм готова — мислеше си тази част. А още по-дълбоко в нея имаше и друга част — част, помнеща и най-беглите нюанси на онзи повтарящ се (и развиващ се) сън, — която си помисли нещо съвсем различно: — Не ми е писано да стигна дотам. Няма дори да я зърна.“
Накрая Стрелеца рече:
— Благодаря ти, Бил — всички ти казваме „благодаря“, сигурен съм в това, — но ще отклоним любезното ти предложение. И ако ме попиташ защо, не бих могъл да ти отговоря. В състояние съм да ти кажа само едно — че част от мен смята, че утре е прекалено рано. — Той си пое дълбоко дъх, след което го издиша. — Още не съм готов да ида там. Не съм съвсем готов.
„И ти ли? — учуди се Сузана. — Значи и ти.“
— Трябва ми още малко време, за да подготвя ума и сърцето си, а може би дори и душата си. — Той бръкна в задния си джоб и извади ксерокопието на поемата на Робърт Браунинг, което бяха намерили в аптечката на Дондейл. — Тук пише за това как човек си припомня старите времена, преди да се хвърли в последната битка… или последното изпитание. Много добре е казано. Мисля, че и аз се нуждая точно от това — „да глътна от живата вода на дните прежни“. Не зная. Но освен ако Сузана няма нещо против, мисля, че трябва да продължим пеша.
— Сузана няма нищо против — рече тихичко безногата жена. — Сузана е на същото мнение. Сузана само възразява срещу това да я влачат напред-назад като раздрънкан ауспух.
Стрелеца я погледна и й се усмихна с благодарност (макар и малко разсеяно) — през последните няколко дена сякаш се бе дистанцирал от нея, — след което отново насочи вниманието си към Бил.
— Питам се дали имаш някаква количка, която мога да дърпам? Защото трябва да вземем провизии… а и Патрик е прекалено слаб, за да може да върви през цялото време.
Момчето изглеждаше обидено. То вдигна ръка, сви пръстите си в юмрук и стегна бицепса си. Ала резултатът — мъничкото топче (колкото гъше яйце), което се надигна под кожата му — явно го засрами, защото бързо отпусна ръката си.
Тъмнокожата жена се усмихна и го потупа по коляното.
— Не се коси, сладурче. Не е твоя вината, че си прекарал Бог знае колко време затворен като Хензел и Гретел в къщата на вещицата.
— Сигурен съм, че имам нещо такова — каза Бил, — както и захранвана с батерии количка за Сузана. А каквото нямам, мога да го направя. Няма да ми отнеме повече от един-два часа.
Роланд започна да пресмята наум.
— Ако тръгнем оттук пет часа преди здрачаване, ще можем да изминем дванайсет колела до залез слънце. Или петнайсетина километра, с други думи. Още пет дни със същия спокоен ход ще ни доведат до Кулата, към която се стремя през целия си живот. Ще гледам да я достигна по залез, ако е възможно, защото в сънищата ми винаги съм я съзирал така. Какво мислиш, Сузана?
В този миг гласът вътре в нея — онзи глас от дълбините — прошепна: „Четири нощи. Още четири нощи, в които да сънуваш. Това трябва да е достатъчно. Навярно дори повече от достатъчно.“ Естествено, нямаше да мине без намесата на ка. Ако наистина се бяха изплъзнали от влиянието й, това нямаше — и не можеше — да се случи, ала Сузана си мислеше, че ка бе в състояние да достигне навсякъде — даже и до Тъмната кула. Навярно дори бе въплътена в Тъмната кула.
— Чудесно — смутолеви безногата жена.
— Патрик? — попита Роланд. — Ти какво ще кажеш?
Художникът вдигна рамене и махна с ръка, без да отделя поглед от скицника си. „Както кажете“, гласеше жестът му. Сузана предполагаше, че новият им спътник знае малко за Тъмната кула и пет пари не дава за нея. Защо изобщо трябваше да му пука за нея? Бе освободен от чудовището и коремът му беше пълен. Това му бе напълно достатъчно. Беше изгубил езика си, ала за сметка на това пък можеше да си рисува на воля. Жената бе сигурна, че за Патрик сделката изглеждаше дори справедлива. Ала въпреки това… въпреки това…
„На него също не му е писано да стигне дотам. Нито на него, нито на Ко, нито на мен. Ала какво ще стане с нас тогава?“
Не знаеше, но колкото и странно да изглеждаше, това не я интересуваше особено. Ка щеше да каже. Ка и сънищата й.
Час по-късно тримата човеци, рунтавелкото и Бил роботът се скупчиха около една количка, която изглеждаше като по-голяма версия на луксозното такси на Хо Фат. Колелата бяха високи, ала тънки, и се въртяха с шеметна бързина. Сузана си каза, че дори и да бе натоварена до краен предел, сигурно щеше да се движи леко като перце. Поне докато Роланд не се умореше, де. Продължителното й теглене по някое нагорнище със сигурност щеше да изцеди силите му, но нали все пак храната им щеше да намалява и „Хо Фат 2“ да става все по-лека… пък и едва ли ги чакаха кой знае какви баири. Бяха стигнали до прерийните земи; всички покрити със сняг и дървета стръмнини бяха останали зад тях. Що се отнася до нея, Бил я снабди с електромобил, който напомняше повече на скутер, отколкото на количка за голф. Дните, в които я влачеха назад-напред („като раздрънкан ауспух“) явно вече бяха част от миналото.
— Ако ми дадете още половин час, ще мога да загладя това — каза Бил, прокарвайки трипръстата си метална ръка по грапавия ръб, където бе отрязал предната половина на някогашната вагонетка, която се бе превърнала в „Хо Фат 2“.
— Казваме ти благодаря, сай, ала няма да е необходимо — рече Роланд. — Ще метнем няколко кожи отгоре му и ще стане тип-топ.
„Гори от нетърпение да тръгне — помисли си Сузана. — Напълно го разбирам — след цялото това време… Мен също не ме свърта повече тук, след като знам колко сме близо.“
— Щом казвате, нека бъде тъй — въздъхна Бил. По тона му си личеше, че е натъжен от заминаването им. — Мисля, че просто не искам да си тръгнете. Кога ли ще видя хора отново?
Пътешествениците мълчаха. Не можеха да отговорят на въпроса му.
— На покрива има изключително мощна сирена — каза Бил, сочейки към Федералния. — Не знам за какви точно аварии е трябвало да сигнализира — радиация или нападения, — но знам, че се чува поне на сто колела оттук, а може и повече, ако вятърът духа в подходящата посока. Ако видя юнака, който ви следва, или сензорите за движение го засекат, ще я включа. Почти съм сигурен, че ще я чуете.
— Благодаря ти — каза Роланд.
— Ако бяхте взели камиона, лесно щяхте да го оставите да ви диша праха — изтъкна роботът. — Щяхте да стигнете до Кулата, без да го зърнете повече.
— Право казваш — рече Стрелеца, ала не промени решението си, за което Сузана му беше благодарна.
— Какво ще предприемете с онзи, когото наричате Червения му баща, ако той наистина владее Кан’-Ка Но Рей?
Роланд поклати глава, макар че вече бе обсъждал това със Сузана. Предполагаше, че могат да заобиколят Кулата от разстояние и да се приближат до подножието й от такава посока, че Пурпурният крал да не може да ги види. Ала щяха да разберат дали това е възможно едва след като стигнеха до Кулата и проучеха прилежащия й терен.
— Ами, ако Господ е рекъл, ще вали — каза роботът, известен някога като Бил Пелтека, — или поне така обичат да казват старите хора. Най-вероятно ще ви видя отново, но това ще стане чак на полянката в края на пътя. Стига на роботите да им е позволено да отиват там, разбира се. Силно се надявам да е така, защото там има мнозина, които копнея да зърна отново.
Металният човек говореше толкова безнадеждно, че Сузана се приближи до него и вдигна ръце, за да я вдигне, без да си мисли колко абсурдно бе желанието да прегърнеш един робот. Ала го направи, и то доста пламенно. Бил я бе накарал да забрави за злобния Анди от Кала Брин Стърджис и дори само заради това си струваше да го прегърне. Докато титаниевите му ръце се сключваха зад гърба й, безногата жена си помисли, че може с лекота да строши гръбнака й, стига да поиска, но Бил беше изключително нежен.
— Дълъг живот и приятни нощи, Бил — рече тя. — На добър час!
— Благодаря ви, мадам — каза той и я положи на земята. — Бъ-бъ-бъ, бла-бла-бла… — Фиууууууу! — Той се удари по главата. — Благодаря ви от все сърце. — Кратка пауза, след която продължи: — Наистина оправих пелтеченето си, ала както ви казах, не съм изцяло лишен от чувства.
Патрик изненада и двамата, като вървя почти четири часа до електрическия скутер на Сузана, преди да се умори и да се качи на „Хо Фат 2“. Бяха наострили уши за сирената, която щеше да ги извести за появата на Мордред, ала не я чуваха, въпреки че вятърът духаше в тяхната посока. Малко преди залез слънце оставиха и последните снежни преспи зад гърба си. Теренът ставаше все по-равнинен и сенките им се простираха далеч пред тях.
Когато най-накрая спряха за нощувка, Роланд насъбра достатъчно съчки за огъня и Патрик, който бе заспал, се събуди, за да похапне солидна порция виенски наденички и печен боб. (Като го видя с какъв апетит гълта боба, Сузана си напомни да постели кожите си по-далеч от него и от подветрената му страна.) Тя и Ко също си хапнаха добре, но Стрелеца почти не докосна храната си.
Когато приключиха с вечерята си, Патрик отново взе албума си, ала щом видя в какво състояние е моливът му, се намръщи и протегна ръка към тъмнокожата жена. Тя веднага разбра какво иска и бръкна в торбата си, за да извади стъкленото бурканче — беше го запазила, защото там бе единствената им острилка и тя се боеше да не я изгубят. Естествено, Роланд можеше да наостри моливите му с ножа си, ала това щеше да се отрази на формата на върховете им. Сузана изсипа съдържанието й в шепата си и затърси острилката сред гумичките и кламерчетата, след което я подаде на Патрик. Момчето наостри графита с няколко бързи завъртания, върна й я и отново се захвана с рисуването си. За миг безногата жена остана загледана в розовите гумички и отново се зачуди защо Дондейл си бе играл да ги отстранява. За да дразни момчето? Ако бе така, явно не бе успял. Много по-късно, когато (и ако) изумителната връзка между мозъка и пръстите му закърнееше, гумичките можеха да му потрябват, ала засега всяка негова грешка се превръщаше в блестяща идея.
Той не рисува дълго. Когато Сузана го видя как клюма над скицника под оранжевото зарево на залязващото слънце, тя взе блока от ръцете му и положи момчето в задната част на „Хо Фат 2“ (бяха подпрели предната част на количката на един голям камък), зави го внимателно с кожите и го целуна по бузата.
Изведнъж Патрик се протегна унесено и докосна пъпката до устата й. Тъмнокожата жена потръпна, ала стисна зъби и остана на мястото си, за да не събуди художника. Циреят отново бе хванал коричка, но пулсираше болезнено под нея и всяка усмивка сякаш раздираше кожата й. Накрая ръката на Патрик се отпусна покрай тялото му и момчето заспа дълбоко.
Роланд наблюдаваше замислено звездите.
— Какво виждаш? — попита го тя.
— А ти? — контрира я мъжът.
Тя погледна небесния пейзаж.
— Ами — започна, — виждам Старата звезда и Старата мечка, но имам чувството, че са се преместили на запад. А това там — о, боже! — Тя го хвана за наболите, покрити с остра четина бузи (все не можеше да му поникне нормална брада) и завъртя главата му. — Това не беше там, когато потеглихме от Западния океан, сигурна съм в това, Роланд! Това съзвездие е от нашия свят — казва се Голямата мечка!
Нейният дин кимна.
— А някога, според най-старите книги в библиотеката на баща ми, то се е виждало и в небето на нашия свят. Наричало се е Черпакът на Лидия. Ето че отново е тук. — Той се обърна към нея и Сузана забеляза усмивката му. — Поредният знак на живота и възраждането. Представям си как се чувства Пурпурният крал, когато погледне нагоре и го види точно над главата си!
Малко след това тъмнокожата жена заспа. И засънува.
Отново в в Сентрал Парк, а небето над главата й е яркосиво от първите снежинки, които прехвърчат наоколо; наблизо обаче пеят не „Тиха нощ, свята нощ“ или „Що за дете е това“, а Оризовата песен: „Оризия ще гледа, оризо-ни зелен-о, буйно избуе-но, буйно и зелен-о! Ком-ком-кома-ла! Ком-ком-комала!“ Тя маха шапката си, изплашена да не би и тя да се е променила, но на нея все още пише „ВЕСЕЛА КОЛЕДА!“ и
(тук няма двойници)
Сузана е доволна.
Тя се оглежда наоколо и вижда Еди и Джейк, които й се усмихват. И двамата са гологлави — тя е взела шапките им. Тя е съчетала шапките им.
На пуловера на Еди пише: „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“
А на този на Джейк: „АЗ КАРАМ «ТАКУРО СПИРИТ»!“
Това не е нещо ново, ала когато поглежда към алеята, водеща до Пето Авеню, дъхът и спира. Там има врата, висока поне два метра, която изглежда изработена от солидно желязно дърво. Дръжката е от масивно злато и върху нея е гравиран някакъв символ, който съумява да разпознае, макар и след напрегнато взиране. Два кръстосани молива. „Еберхард-Фабер 2“, без всякакво съмнение. С отстранени гумички.
Еди й подава чаша горещ шоколад. Идеалната чаша горещ шоколад, mit schlag отгоре, поръсен с индийско орехче.
— Заповядай — казва й Еди. — Донесъл съм ти горещ шоколад.
Тя не обръща никакво внимание на предложената чаша, защото е погълната от вратата.
— Като онези на плажа е, нали? — пита тя.
— Да — казва Еди.
— Не — казва Джейк в същото време.
— Сама ще разбереш — казват двамата едновременно и се усмихват един на друг.
Сузана минава покрай тях. Вратите, през които Роланд ги беше изтеглил, бяха обозначени със следните надписи: „ЗАТВОРНИКЪТ“, „ГОСПОДАРКАТА НА СЕНКИТЕ“ и „УБИЕЦЪТ“, докато на тази се вижда
Под тези йероглифи пише:
Тъмнокожата жена се обръща, ала Еди и Джейк вече ги няма.
Сентрал Парк също го няма.
Тя се намира сред руините на Луд и се взира в опустошените земи.
В този миг до слуха й достигат четири думи, понесени на крилете на студения и хапещ вятър:
— Не остана… време… побързай…
Тя се събужда, обзета от паника, и си мисли: „Трябва да го изоставя… и най-добре да го сторя, преди да съм зърнала Тъмната кула. Ала къде ще отида? И как мога да го оставя да се изправи сам срещу Мордред и Пурпурния крал? Нима Патрик би могъл да му помогне?“
Тази идея я накара да се замисли над следното — стигнеше ли се до сблъсък, Ко щеше да се окаже много по-ценен за Роланд, отколкото момчето. Рунтавелкото бе доказал куража и издръжливостта си в множество схватки и бе достоен да се нарича стрелец, ако имаше револвер и ръка, с която да стреля. Патрик, от друга страна… Патрик беше рисувач. Вярно, че беше бърз като светкавица, ала едва ли можеше да убива със своите моливи, дори и да бяха подострени като игли.
Сузана се надигна. Роланд, който се беше облегнал от другата страна на малкия й скутер и стоеше на стража, не забеляза нищо. Тя и не искаше да забележи, защото това би довело до излишни въпроси. Жената се отпусна назад, загърна се по-плътно с кожите и се замисли за първия си лов. Помнеше как самецът-годинак бе свърнал рязко и беше препуснал точно към нея и как тя го бе обезглавила с оризията си. Помнеше свистенето, прорязало слуха й, когато чинията бе литнала в хладния въздух — издаваха го малките приспособления, подобни на острилки, прикрепени към долната й част. Мислеше си, че съзнанието й
266
се опитва да направи някаква връзка, ала бе прекалено уморена, за да може да определи посоката на мислите си. А навярно просто се престараваше. Дори и така да беше, нямаше какво да стори по въпроса.
И все пак имаше едно нещо, което знаеше със сигурност, и престоят й в Кала Брин Стърджис й бе помогнал за това. Значението на йероглифите, изписани на вратата, беше „НЕОТКРИТА“.
„Не остана време. Побързай.“
На следващия ден започнаха риданията.
Храстите, зад които облекчаваше нуждите си (и изливаше сълзите си, когато не можеше да ги задържа повече), все още бяха много, ала земята ставаше все по-равнинна и открита. Около пладне на втория ден, откакто се разделиха с Бил робота, Сузана забеляза нещо като огромна сянка на облак да пресича земята пред тях, само дето небето бе лазурносиньо. След известно време тъмното петно започна да се движи по такъв начин, по който никой нормален облак не би могъл. Жената затаи дъх и спря електрическия си скутер.
— Роланд! — извика тя. — Отпред има стадо биволи, а може и да са бизони! Абсолютно сигурна съм!
— Така ли мислиш? — попита Стрелеца. По тона му си личеше, че не проявява интерес. — Наричахме ги „банноци“. Стадото е достатъчно голямо.
Патрик седеше в задната част на „Хо Фат 2“ и рисуваше с трескава бързина. Бе хванал молива с цяла длан и нанасяше щрихи. Сузана можеше да подуши облаците прах, които вдигаше нарисуваното от него стадо, макар да й се струваше, че художникът си е позволил свободата да го премести десетина километра по-близо, освен ако зрението му не бе доста по-добро от нейното. Което бе напълно възможно. Както и да е, след малко очите й се адаптираха и тя вече бе способна да разгледа животните. Не можеше да откъсне поглед от големите им рошави глави и черните им очи.
267
— В Америка вече от сто години няма толкова големи стада бизони — въздъхна тя.
— Наистина ли? — Отново същата липса на интерес. — Бих казал, че тук има много такива стада. Ако някои от тях се доближат на един изстрел разстояние, нека застреляме два. Бих искал да вкуся малко прясно месо, което да не е еленско. А ти?
Тя само се усмихна. Роланд също й се усмихна. Внезапно бе осенена от мисълта, че съвсем скоро пътищата им ще се разделят и тя няма да го види никога повече — този мъж, когото бе смятала за мираж или демон, преди да го опознае ан-тет и дан-дин. Еди беше мъртъв, Джейк беше мъртъв, а съвсем скоро и Роланд от Гилеад щеше да изчезне завинаги от живота й. Дали Стрелеца щеше да умре? Ами тя?
Тъмнокожата жена вдигна поглед към яркия слънчев диск и остана известно време с полупритворени очи; не искаше спътникът й да разбира истинската причина за сълзите й. Продължаваха да вървят на югоизток през тази необятна и пуста земя, към непрекъснато усилващото се пулсиране (туп-туп-туп), излъчвано от Тъмната кула — оста, около която се въртяха всички светове и самото време.
Туп-туп-туп.
Комала-ела-ела, краят вижда се сега.
Тази нощ тя пое първата стража, след което събуди Роланд в полунощ.
— Мисля, че е някъде тук — рече безногата жена, сочейки на северозапад. Нямаше нужда да дава повече обяснения — можеше да става въпрос единствено за Мордред. Всички други бяха изчезнали. — Дръж очите си отворени на четири.
— Обещавам — прошепна нейният дин. — А ако ти чуеш изстрел, веднага да се събудиш.
— Можеш да разчиташ на мен — каза Сузана и легна върху сухата зимна трева до „Хо Фат 2“. Отначало не беше сигурна дали ще може да заспи; все още бе нащрек заради враждебното присъствие, което бе доловила. Ала в края на краищата заспа.
И засънува.
Сънят през втората нощ едновременно прилича и не прилича на съня от първата. Основните елементи са същите: Сентрал Парк, яркосивото небе, прехвърчащите снежинки, пеещите гласове (този път звучи „Ела със мен“ — старият хит на „Дел-Вайкингс“), Джейк („АЗ КАРАМ «ТАКУРО СПИРИТ»!“) и Еди (който сега носи пуловер с надпис „ЩРАК! ТОВА Е ФОТОПАРАТ «ШИНАРО»“). Еди държи чаша горещ шоколад, ала този път не й го предлага. Тревогата е изписана не само на лицата им — тя си личи и в напрегнатите стойки на телата им. Това е и основната разлика в сравнение с предишния сън — тя ясно усеща, че има нещо, което трябва да види или да направи, а може би и двете. Каквото и да е, Еди и Джейк очакват тя да го види или да го направи всеки момент, а тя се бави.
Внезапно я осенява един ужасяващ въпрос — ами ако умишлено я бавеха? Да не би да имаше нещо, срещу което да не иска да се изправи? Възможно ли бе Тъмната кула да прецаква по някакъв начин комуникациите? Егати тъпата идея — хората, които виждаше, най-вероятно не бяха нищо повече от рожби на въображението и копнежите й — та те са мъртви в крайна сметка! Еди бе убит от куршум, а Джейк бе блъснат от микробус — единият загина в този свят, а другият — в Ключовия, където стореното си е сторено (времето винаги тече в една посока), а Стивън Кинг е техният поет-лауреат.
Въпреки това не може да забрави израженията им и тази тревога, изписана на лицата им, които сякаш й казват: „Ти го имаш, Сюз — притежаваш онова, което искаме да ти покажем, притежаваш всичко, което ти трябва да знаеш. Ще си позволиш ли да го изгубиш? Няма време. Няма никакво време, часовникът тиктака и ще продължи да тиктака, трябва да продължи да тиктака, защото нямаш никакво време за губене. Трябва да побързаш… да побързаш…“
Сузана отвори очи и си пое рязко въздух. Слънцето всеки момент щеше да изгрее. Тъмнокожата жена прокара длан по челото си и ръката й се навлажни от капчиците пот.
„Какво искаш да узная, Еди? Какво е това, което искаш да узная?“
Нямаше отговор на този въпрос. Как изобщо можеше да има? „Гусин Дийн е мъртъв“, помисли си жената и отново затвори очи, ала сънят си бе отишъл и през следващия един час не можа да подремне дори и за минутка.
Също като „Хо Фат 1“ и „Хо Фат 2“ имаше тегличи. За разлика от първата количка обаче тези на сегашното им возило бяха подвижни. Когато Патрик искаше да върви, ги разделяха, за да може той да дърпа единия, а Роланд — другия, а когато беше уморен, Стрелеца ги съединяваше и ги дърпаше сам.
По пладне спряха да похапнат. Щом приключиха, Патрик пропълзя в задната част на „Хо Фат 2“, за да подремне. Роланд изчака, докато момчето (продължаваха да мислят за него по този начин, въпреки че не знаеха точната му възраст) захърка, след което се обърна към безногата жена:
— Какво те терзае, Сузана? Искам да ми кажеш. Искам да ми кажеш дан-дин, въпреки че вече няма тет и аз вече не съм твой дин. — Мъжът се усмихна. Тъгата в тази усмивка прониза сърцето й и тя не можеше да сдържа повече сълзите си. Нито пък да премълчава истината.
— Ако съм все още до теб, когато видим твоята Кула, Роланд, всичко ще се прецака.
— Как ще се прецака?
Тя поклати глава и сълзите й бликнаха с още по-голяма сила.
— Трябва да има врата. Неоткрита врата. Ала нямам никаква представа как да я открия! Еди и Джейк ми се явяват насън и ми казват, че знам — казват ми го с очите си, — но аз не знам! Кълна се, че не знам!
Той я вдигна, прегърна и я целуна по слепоочието. Пъпката в ъгълчето на устата й запулсира и я прониза болезнено. Не кървеше, ала отново бе започнала да се подува.
— Да става каквото ще — рече Стрелеца. Навремето майка му бе използвала същите думи. — Да става каквото ще и нека ка си върши работата.
— Нали сам каза, че вече сме извън обсега й…
Роланд започна да я люлее нежно и това й подейства страшно успокояващо.
— Сбърках — каза. — Както добре знаеш.
Беше неин ред да поеме първата стража на третата нощ и тя тъкмо се взираше назад в посоката, от която бяха дошли — на северозапад по Тауър Роуд, — когато някаква ръка изведнъж я сграбчи за рамото. Ужасът подскочи като човече на пружинка и тя се обърна рязко
(той е зад мен, о, Боже Господи, Мордред се е промъкнал зад мен и е във формата на паяк!),
а ръката й се стрелна към револвера и го извади от кобура със светкавична бързина.
Патрик се отдръпна от нея — лицето му бе изкривено от страх, а ръцете му бяха протегнати напред в жалък опит да се защити. Ако бе извикал, със сигурност щеше да събуди Роланд и тогава всичко би се развило по различен начин, ала момчето беше прекалено изплашено, за да изкрещи. Той само изхъхри и това бе всичко.
Жената прибра револвера, показа му празните си ръце, след което го придърпа към себе си и го прегърна. Отначало Патрик бе малко скован — още се страхуваше, — но постепенно се отпусна.
— Какво има, скъпи? — попита го тя полугласно, след което използва думите на Роланд, без дори да го осъзнае: — Какво те терзае?
Художникът се отдръпна от нея и посочи на север. Отначало Сузана не можа да разбере какво искаше да й каже, но сетне забеляза танцуващите оранжеви светлинни. Тя прецени, че се намират поне на седем километра от тях, и се зачуди как не ги е забелязала досега.
Със същия тих глас, за да не събуди Стрелеца, тъмнокожата жена рече:
— Това са само блуждаещи огънчета, захарче — нищо не могат да ти сторят. Роланд ги нарича таласъми, ала няма защо да се боиш от тях. По-скоро са нещо като огньовете на Свети Елм…
Ала Патрик никога не беше чувал за огньовете на Свети Елм; Сузана прочете това в неуверения му поглед. Тъкмо възнамеряваше да му каже, че е в абсолютна безопасност и таласъмите няма да се приближат, когато забеляза, че те започнаха да се отдалечават и съвсем скоро напълно изчезнаха. Навярно ги бе прогонила със силата на мисълта си. Навремето би се изсмяла на подобна идея, но Средният свят бе променил възгледите й за доста неща.
Патрик започна да се отпуска.
— Защо не се опиташ да поспиш, миличък? Трябва да си почиваш — каза му Сузана. Тя също се нуждаеше от сън, ала се боеше да затвори очи. Скоро щеше да събуди Роланд, да заспи и онзи сън отново щеше да я навести. Призраците на Еди и Джейк щяха да се вторачат в нея, по-настоятелни от всякога, искайки от нея да узнае нещо, което тя нито знаеше, нито можеше да узнае.
Момчето поклати глава.
— Не ти ли се спи?
Той повтори жеста си.
— Защо не порисуваш малко? — Рисуването винаги го успокояваше.
Патрик се усмихна, кимна и веднага отиде до „Хо Фат 2“ за скицника си, стъпвайки на пръсти, за да не събуди Роланд. Сузана се усмихна. Момчето винаги имаше желание да рисува; тя предполагаше, че едно от нещата, които го бяха запазили жив в колибата на Дондейл, беше обстоятелството, че вампирът му бе подхвърлял от време на време по някой скицник и моливи. Патрик бе същият наркоман като някогашния Еди, само че неговата дрога бе графитът.
Момчето седна и започна да рисува. Сузана отново насочи вниманието си към близките околности, ала изведнъж по тялото й пробягаха тръпки, сякаш тя бе тази, която бе наблюдавана. Жената си помисли отново за Мордред, но после се усмихна (от което я заболя; пъпката се бе подула). Не Мордред, а Патрик. Патрик я наблюдаваше.
Патрик я рисуваше.
Тя остана неподвижна около двайсет минути, преди любопитството й да надделее. За Патрик двайсет минути бяха достатъчни да нарисува „Мона Лиза“ или дори купола на базиликата „Свети Павел“. Тръпките, пробягващи по тялото й, бяха толкова странни, че сякаш имаха не умствен, а физически характер.
Тъмнокожата жена пристъпи към него, ала Патрик притисна скицника към гърдите си с необичайна стеснителност. По погледа му обаче си личеше, че иска тя да погледне. Тя си каза, че това, което се чете в очите му, е любов, но любов към онази Сузана, която току-що е нарисувал.
— Хайде, захарче — рече тя и хвана скицника. За нищо на света обаче нямаше да го изтръгне от ръцете му — той бе художникът и решението да покаже творбата си трябваше да е изцяло негово. — Моля те!
Момчето продължаваше да притиска скицника към гърдите си. Накрая склони и й го подаде — също така срамежливо, без дори да погледне към нея. Сузана го взе и сведе очи към листа. Картината бе прекрасна — толкова прекрасна, че тя затаи дъх. Големите й очи. Високите й скули, които баща й наричаше „тези съкровища от Етиопия“. Пълните й устни, които Еди толкова обичаше да целува. Това беше тя, нарисувана до съвършенство… но същевременно беше и нещо повече от нея. Никога не си бе мислила, че любовта може да струи толкова силно от някакви линии, направени с молив, но това наистина беше любов, о, да, кажете „амин“; любовта на момчето към жената, която го бе спасила, която го бе измъкнала от тъмната дупка, където със сигурност щеше да умре. Той я обичаше и като майка, и като жена.
— Патрик, чудесна е! — възкликна безногата жена.
Той я изгледа недоверчиво. „Наистина ли?“ — питаха очите му и тя разбра, че само той — горкият Патрик, който отдавна бе приел дарбата си за даденост — може да се съмнява в красотата на онова, което е сътворил. Рисуването го правеше щастлив, винаги бе знаел това. Що се отнася до факта, че правеше и другите щастливи… изглежда му трябваше доста време, за да свикне с тази идея. Сузана се запита колко ли време Дондейл го е държал затворен в мазето си и как изобщо се е добрал до него, ала предполагаше, че никога няма да научи. Междувременно й се струваше от първостепенна важност да го накара да повярва в собствения си талант.
— Да — каза тя. — Да, наистина е прекрасна. Ти си невероятен художник, Патрик. За мен е страхотно удоволствие да разглеждам картините ти.
Този път той забрави да стисне зъби и усмивката му — била тя лишена от език или не — беше толкова прекрасна, че изведнъж й се прииска да го разцелува. Страховете и тревогите й изведнъж й се сториха незначителни и глупави.
— Мога ли да я задържа?
Художникът закима енергично, след което махна с ръка, давайки й знак да откъсне листа. „Да! Скъсай го! Вземи го! Задръж го!“
Сузана възнамеряваше да направи точно това, когато внезапно се спря. Любовта (и моливът му) я бяха направили божествено красива. Единственото нещо, което помрачаваше съвършенството й, беше черното петно до устата й. Безногата жена обърна листа към него, посочи нарисуваната пъпка, след което докосна тази на лицето си и изохка — дори и най-лекият допир й причиняваше остра болка.
— Само това не ми харесва — каза тя.
Патрик вдигна рамене и разпери ръце. Изведнъж я напуши смях, ала тя успя да го потисне, за да не събуди Роланд. В съзнанието й изплува една реплика от отдавна забравен филм: „Рисувам това, което виждам.“
Изведнъж й хрумна, че той може да се погрижи за това грозно, ужасно, отвратително нещо. Поне на портрета й, де.
„Тогава нарисуваната Сузана Дийн ще се превърне в мой двойник — помисли си тя. — В моята по-добра половина; в моята красива близнач…“
И внезапно разбра…
Всичко? Нима бе разбрала всичко?
Да, но по-късно щеше да го обмисли по-задълбочено. Това, което бе осъзнала, не можеше да се изрази с уравнения от типа на „ако a + b = c, то c — b = a и c — a = b“, но да, бе разбрала всичко. Бе почувствала всичко. Нищо чудно, че Еди и Джейк от сънищата й бяха толкова нетърпеливи; беше не очевидно, а очевадно.
Патрик, който я бе нарисувал.
Само дето това не беше първият път, когато я рисуваха.
Роланд също я бе изтеглил108 в своя свят… с магия.
Еди я бе изтеглил при себе си с любов.
Както и Джейк.
Мили Боже, как бе възможно да прекара толкова време в Средния свят, без да разбере досега какво представляваше катетът и какво означаваше? Ка-тетът бе семейство.
Ка-тетът бе любов.
Да рисуваш означаваше да създадеш картина с помощта на молив или въглен.
Да изтеглиш някого означаваше да го очароваш, да го заплениш, да го изкараш от черупката му.
Патрик — този ням гений, затворен в онази колиба сред снежната шир. Ами сега? Ами сега?
„Сега е моят спасител“ — помисли си Сузана/Одета/Дета и бръкна в джоба си, за да извади стъкленото бурканче, знаейки какво точно ще направи и защо ще го направи.
Когато му подаде обратно скицника, без да е откъснала листа с портрета й, Патрик я изгледа едва ли не с възмущение.
— Не, не — рече му Сузана (с гласа на многото). — Просто искам да направиш едно нещо, преди да взема тази прелестна, безценна картина и да я задържа завинаги, за да ми напомня за това кога и къде.
Тя му подаде една от розовите гумички, които Дондейл бе отрязал. Сега вече знаеше защо го бе направил.
Патрик взе гумичката, която тъмнокожата жена му предлагаше, и я завъртя между пръстите си, сякаш за пръв път виждаше нещо подобно. Сузана бе сигурна, че не е така, ала колко ли време бе изтекло, откакто за последен път бе докосвал молив с гумичка? Кога бе имал последния шанс да се отърве от своя мъчител веднъж завинаги? И защо Дондейл не го беше убил още тогава?
„Защото вампирът е мислел, че след като отстрани всички гумички, вече ще бъде в безопасност, ето защо“ — каза си тя.
Патрик я гледаше озадачено. Явно започваше да се тревожи.
Тъмнокожата жена седна до него и му посочи тъмното петънце. Сетне улови китката на момчето и я приближи до листа. Отначало той се противеше, ала после се отпусна и предаде ръката, държаща гумичката, изцяло във властта на Сузана.
Тя си помисли за онази голяма сянка, която не беше никаква сянка, а огромно стадо рунтави животни, които Роланд бе нарекъл „банноци“. Спомни си как бе помирисала праха, когато Патрик бе започнал да рисува праха. После се сети и за това как стадото сякаш се бе приближило, когато момчето го бе нарисувало по-голямо, отколкото всъщност изглеждаше. Тогава си беше помислила, че очите й са се адаптирали, ала сега се удиви на собствената си глупост. Сякаш очите можеха да се нагаждат към обекти на далечни разстояния, тъй както се адаптираха към тъмнината.
Не, просто Патрик ги бе преместил по-близо. Беше ги преместил по-близо, като ги бе нарисувал по-големи.
Когато ръката, държаща розовата гумичка, почти докосна хартията, жената отдръпна пръстите си — художникът трябваше да свърши сам цялата работа, бе абсолютно сигурна в това. Тя отново му показа с жестове какво иска, той отново не я разбра и Сузана повтори пантомимата си, сочейки пъпката край устата си.
— Накарай я да изчезне, Патрик — рече, изненадана от увереността си. — Грозна е, затова я накарай да изчезне. — Отново започна да жестикулира, сякаш търкаше нещо във въздуха. — Изтрий я.
Този път момчето я разбра — безногата жена видя блясъка в очите му. Той вдигна гумичката — беше идеално розова, без нито едно петънце от графит по нея — и изгледа Сузана с вдигнати вежди, като че ли я питаше дали е сигурна за това, което иска.
Тя кимна.
Патрик допря гумичката до нарисуваното петънце и започна да го търка — отначало доста колебливо, ала щом видя какво става, заработи с доста по-голяма самоувереност.
Сузана отново усети познатите тръпки, но за разлика от преди, когато обливаха цялото й тяло, сега бяха концентрирани само на едно място — вдясно от устните й. Когато движенията на Патрик станаха по-енергични, тръпките отстъпиха място на нетърпим сърбеж и тя трябваше да забие нокти в земята, за да не започне да се чеше като обезумяла. Желанието беше толкова силно, че й се искаше буквално да разкъса цирея, ако ще и оттам да изригнеше фонтан от кръв.
„Ще свърши до няколко секунди, трябва да свърши, трябва, о, мили Боже, моля те, НЕКА СВЪРШИ ПО-СКОРО…“
Междувременно Патрик сякаш напълно бе забравил за нея. Той се взираше съсредоточено в рисунката си, а косата му беше паднала над лицето му, засенчвайки по-голямата част от него. Явно бе погълнат изцяло от новата си играчка. Той триеше внимателно… сетне малко по-силно (сърбежът се усили)… след което движенията му отново станаха нежни и прецизни. Сузана искаше да запищи — вече я сърбеше навсякъде. Главата й пламтеше, както и очите й — сякаш ято комари се бяха напъхали под тях и я хапеха болезнено, — а зърната на гърдите й се бяха втвърдили до такава степен, че й причиняваха неизмерима болка.
„Ще се разнищя, не мога повече, не издържам, трябва да се разпищя…“
Тя си пое дъх, за да направи точно това, когато сърбежът внезапно изчезна. Болката също изчезна. Безногата жена посегна към бузата си, ала изведнъж се поколеба и ръката й застина във въздуха.
„Не смея.“
„По-добре го направи! — възмути се Дета. — След ’сичко, през което премина — през което преминахме — би трябвало да имаш достатъчно кураж да пипнеш собствената си мутра, жълта кучко!“
В този миг пръстите й се допряха до кожата й. До гладката й кожа. Пъпката, която й бе създала такива главоболия, откакто бяха напуснали Тъндърклап, най-накрая беше изчезнала. И Сузана знаеше, че когато се погледне в огледалната повърхност на някое езерце (или дори локвичка), нямаше да види дори и белег на мястото й.
Патрик поработи още известно време — първо с гумичката, после с молива и накрая отново с гумичката, — но безногата жена не усети нито сърбеж, нито болка. Сякаш бе престанала да усеща каквото и да било след преминаването отвъд определена критична точка. Тя се зачуди на колко ли години е бил Патрик, когато Дондейл изрязал гумичките на моливите му. На четири? На шест? Със сигурност не е бил много голям. Жената бе сигурна, че първоначалното му изумление при вида на гумичката, която му бе показала, бе абсолютно искрено, и въпреки това не можеше да се отрече, че момчето боравеше с нея като истински професионалист.
„Може би е същото като да караш колело — помисли си Сузана. — След като веднъж се научиш, отучване няма.“
Тя се въоръжи с цялото си търпение и зачака. След пет изключително дълги — и сякаш безкрайни — минути усилията й бяха възнаградени. Усмихнат, Патрик завъртя скицника и й показа рисунката. Пъпката бе напълно заличена и мястото, където се бе намирала, изглеждаше досущ като останалата част от лицето й. Безногата жена забеляза, че момчето се е постарало да отстрани всички следи, които гумичката бе оставила на листа.
— Браво — промълви тя, но това беше доста слаб комплимент за един гений, нали? Ето защо Сузана се наведе напред, прегърна го и го целуна силно по устата. — Патрик, страхотно е!
Кръвта нахлу толкова бързо в лицето му, че отначало тя се разтревожи да не би художникът да получи инфаркт въпреки крехката си възраст. Той обаче се усмихваше, докато в същото време й подаваше албума с едната си ръка и я подканваше да откъсне портрета си с другата. Искаше тя да го вземе. Искаше да й го подари.
Сузана откъсна листа много внимателно, питайки се какво ли ще стане, ако случайно го разкъса — ако разкъса изображението си — по средата. Патрик я наблюдаваше с безизразно лице. Нямаше начин да е пропуснал пъпката й — отвратителният цирей, загрозяващ лицето й, бе цъфнал до устата й, преди да срещнат младия художник, — пък и портретът й бе нарисуван с почти фотографска точност. Сега от пъпката не бе останала и следа — пръстите й напипваха единствено гладка кожа на мястото й, — ала явно този факт ни най-малко не учудваше момчето. Изводът беше очевиден — изтривайки я от белия лист, талантливият им спътник я бе заличил и от съзнанието и паметта си.
— Патрик?
Той я погледна и безногата жена забеляза, че на устните му грее усмивка. Радваше се на щастието й. А Сузана наистина беше много щастлива и обстоятелството, че в същото време е изплашена до смърт, ни най-малко не променяше този факт.
— Ще нарисуваш ли нещо друго за мен?
Той кимна. Надраска набързо нещо в скицника си, след което го обърна към нея:
Спътницата му остана загледана във въпросителната в продължение на няколко секунди, сетне впери поглед в момчето, което бяха спасили от Дондейл. Направи й впечатление, че пръстите му стискат гумичката — удивителния му нов инструмент — толкова силно, че кокалчетата им са побелели.
— Искам да ми нарисуваш нещо, което го няма тук — рече тъмнокожата жена.
Патрик килна глава настрани и й хвърли озадачен поглед. Сузана не можа да се въздържи и се усмихна, въпреки че сърцето й сякаш всеки миг щеше да изскочи от гърдите й — Ко гледаше по абсолютно същия начин, когато не беше сигурен какво искат да му кажат.
— Не се тревожи, ей-сегичка ще ти обясня — добави тихо тя.
Точно това и направи. Патрик я слушаше внимателно. По едно време Роланд чу гласа й и се събуди. Той стана, приближи се до тях и се загледа в лицето й на мъждукащата светлина от тлеещия огън, сетне отмести очи, ала в следващия миг внезапно се обърна отново към нея, стрелвайки я с невярващ поглед. До този момент тя не бе сигурна, че Стрелеца ще забележи промяната — мислеше си, че магията на Патрик е способна да изтрие спомена за пъпката и от неговата памет.
— Сузана, лицето ти! Какво е станало с…
— Тихо, Роланд, ако ме обичаш.
Мъжът се подчини. Безногата жена се обърна към момчето и отново заговори — шепнешком, ала настоятелно. Художникът я слушаше и тя видя как пламъкът на разбирането постепенно озарява очите му.
Стрелеца хвърли още съчки в огъня, без някой да го е молил за това, и скоро малкият им лагер засия ярко под отрупания със звезди небосвод.
Накрая Патрик надраска две думи вляво от въпросителния знак:
Сузана хвана Роланд за лакътя и го накара да застане пред момчето. Мъжът бе висок към метър и осемдесет и осем. Той я взе в обятията си и тя вдигна ръка на около осем сантиметра над главата му. Патрик се усмихна и кимна.
— И виж какво трябва да има на нея — допълни тъмнокожата жена и взе една съчка от огъня и я прекърши в коляното си, сдобивайки се със собствен инструмент. Спомняше си символите, ала щеше да бъде най-добре да не мисли прекалено много за тях. Прекрасно знаеше, че трябва да бъдат абсолютно точни, иначе вратата, която искаше Патрик да нарисува за нея, или щеше да я отведе на някое друго място, или изобщо нямаше да се отвори. Ето защо, веднага щом започна да чертае в смесицата от пепел и прах на земята, тя се зае да го прави с бързи, отривисти движения, без да поглежда към символа, който току-що е нарисувала, защото се боеше, че ако го направи, всичко ще й се стори грешно и несигурността щеше да започне да я разяжда отвътре като коварна болест. Дета — безочливата, устата Дета, която я бе спасявала в доста ситуации — можеше да излезе на преден план и да довърши започнатото, ала Сузана не искаше да допуска това. В дълбините на сърцето си тя се боеше да се довери на арогантната си двойница, защото Дета можеше да прати всичко по дяволите — и то само заради злобната наслада от това да я прецака. Не можеше да се довери и на Роланд, който пък би могъл да я задържи поради причини, чието естество и той самият не разбираше напълно.
Поради това Сузана рисуваше бързо в праха и пепелта, без да поглежда назад, и ето какво се получи, когато и последната чертичка бе нанесена:
— Неоткрита — възкликна Роланд. — Сузана, какво… как…
— Тихо — отново го скастри тя.
Патрик се наведе над скицника си и започна да рисува.
Тя продължи да се оглежда за вратата, ала кръгът от светлина около огъня им бе прекалено малък, дори и след като Роланд го подхрани с нови съчки — особено на фона на всеобхватния мрак на прерията. Не се виждаше нищо. Когато се обърна към Стрелеца, Сузана забеляза неизречения въпрос в очите му и му показа портрета, който Патрик й бе направил. Сетне посочи към мястото, където се бе намирала пъпката й. Роланд приближи листа към лицето си и най-накрая съзря следите от гумичката; момчето ги бе прикрило изключително майсторски и той трябваше да се взира дълго и съсредоточено, докато ги забележи. Беше също като да откриеш стара пътека след множество дъждовни дни.
— Нищо чудно, че старецът го е лишил от гумичките — изтъкна, когато й върна картината.
— Точно това си помислих и аз.
Оттам тя се прехвърли на интуитивното прозрение, което я бе осенило — че ако Патрик можеше (поне в този свят) да заличава чрез изтриване, навярно би могъл да създава чрез рисуване. Когато му спомена за стадото банноци, което се бе увеличило по един тайнствен начин, Роланд потри челото си като човек с ужасно главоболие.
— Трябваше да обърна внимание на това — въздъхна той. — Трябваше да се сетя какво означава. Остарявам, Сузана.
Тя не обърна внимание на думите му — беше ги чувала и преди — и му разказа сънищата си за Еди и Джейк, без да пропусне нито една подробност — надписите върху пуловерите, пеещите гласове, предложението за горещ шоколад и паниката в очите им, която нарастваше с всяка следваща нощ, а тя все не можеше да разбере смисъла на съня.
— Защо не ми разказа още тогава? — попита Стрелеца. — Защо не ме помоли да ти помогна в разтълкуването му?
Тя го изгледа, мислейки си, че решението й е било съвсем правилно, без значение колко щеше да го заболи.
— Вече изгуби двама. Щеше ли да си доволен да изгубиш и мен?
Страните му пламнаха.
— Думите ти ме обиждат, Сузана, а мислите ти — още повече.
— Възможно е — въздъхна тя. — Ако е тъй, съжалявам. Не бях сигурна какво точно искам. Много добре знаеш, че част от мен копнее да зърне Тъмната кула и дори Патрик да успее да нарисува Неоткритата врата и аз да успея да я отворя, тя няма да ме отведе в истинския свят. Сигурна съм, че надписите на пуловерите означават точно това.
— Не трябва да мислиш така — поклати глава Роланд. — Реалността рядко се състои само от черно и бяло, от съществува и не съществува, от е и не е.
В този миг художникът нададе вик и двамата мигом се обърнаха към него. Той бе вдигнал скицника във въздуха, така че да видят какво е нарисувал. Сузана си помисли, че това е съвършено копие на Неоткритата врата. Върху нея пишеше „ХУДОЖНИКЪТ“ и дръжката бе направена от лъскав метал, лишен от каквито и да е инкрустации, но това нямаше никакво значение. Тъмнокожата жена беше премълчала за кръстосаните моливи, защото единствената функция на този символ бе да я накара да прозре какво точно трябва да стори.
„Само карта не ми нарисуваха“ — помисли си тя и се зачуди защо всичко трябва да е толкова трудно и толкова тайнствено, ала знаеше, че никога няма да открие задоволителен отговор… освен че такава бе човешката природа, нали така? Важните отговори никога не идваха лесно.
Патрик отново извика — този път в интонацията му се долавяха въпросителни нотки. Сузана внезапно си даде сметка, че горкото дете навярно умира от притеснения, и то съвсем оправдани — току-що бе изпълнил първата си поръчка и искаше да узнае дали неговият patrono d’arte е доволен от нея.
— Чудесна е, Патрик — похвали го безногата жена. — Направо страхотна!
— Да — съгласи се Роланд и взе скицника. Вратата изглеждаше също като онези, на които се бе натъкнал, докато бродеше край брега на Западния океан, а силите му се топяха от отровните ухапвания на чудовищните ракообразни. Сякаш бедното, лишено от език същество беше надзърнало в главата му и бе видяло истинския образ на някоя от тези врати, преди да я сътвори на белия лист.
Междувременно Сузана се оглеждаше отчаяно наоколо и когато запълзя към края на светлия периметър, Стрелеца трябваше да й извика рязко, напомняйки й, че Мордред навярно дебне нейде в мрака, а мракът е негов приятел.
Въпреки че изгаряше от нетърпение да зърне час по-скоро вратата, тя послуша спътника си, тъй като си спомняше много добре какво се бе случило с майката на Мордред и колко бързо от тялото й не бе останало нищо друго освен една куха обвивка. Връщането й причини почти физическа болка. Роланд й бе казал, че очаква да зърнат Кулата в края на утрешния ден. Тъмнокожата жена се опасяваше, че ако я зърне, навярно ще попадне под властта й и ще се поддаде на вълшебството й. Сега все още имаше възможност за избор — между вратата и Кулата — и бе твърдо решена да избере вратата, ала с всеки изминал ден влиянието на Кулата ставаше все по-силно, а пеещите гласове — все по-сладостни. Всяко забавяне можеше да се окаже фатално.
— Не я виждам — въздъхна отчаяно тя. — Сигурно съм се заблудила. Сигурно няма никаква проклета врата. О, Роланд…
— Не мисля, че си се заблудила — каза й Стрелеца. Говореше с явна неохота, но като човек, който има дълг за изплащане. И това бе самата истина, каза си мъжът — нали той я бе хванал за врата, издърпвайки я в този свят, където тя бе овладяла изкуството да убиваш, бе открила любовта на живота си и сетне я бе изгубила? Не беше ли отговорен той самият за настоящата й мъка? Не беше ли длъжен да й помогне, ако имаше тази възможност? Желанието му да я задържи до себе си — и по този начин да изложи на риск живота й — си беше чиста проба егоизъм и нещо недостойно за стрелец като него.
Нещо повече — беше недостойно за любовта и уважението, които изпитваше към нея. Сърцето му се късаше при мисълта да я остави да си тръгне — тя бе последното късче от неговия странен и изумителен ка-тет, — но ако тя искаше (и се нуждаеше) от това, щеше да се покори на волята й. И си мислеше, че ще съумее да го стори, тъй като бе видял в рисунката на Патрик нещо, което Сузана бе пропуснала. Не ставаше въпрос за нещо, което беше там, а за нещо, което липсваше.
— Погледни — каза нежно Стрелеца, посочвайки нарисуваната врата. — Виждаш ли колко силно се е старал да ти достави удоволствие, Сузана?
— Да! — кимна безногата жена. — Да, разбира се, но…
— Трябваха му десет минути, за да нарисува тази врата, докато повечето му рисунки, колкото и да са добри, му отнемат не повече от три-четири минути. Нали?
— Не разбирам накъде биеш! — Тя почти изкрещя тези думи.
Патрик притегли Ко към себе си и го прегърна, докато наблюдаваше двамата стрелци с широко отворени, изпълнени с безпокойство очи.
— Толкова се е старал да направи това, което искаш, че тук има само врата. Тя се издига съвсем сама, без нещо, което да я поддържа. Няма… няма…
Умът му затърси трескаво правилната дума. След няколко секунди призракът на Ванай я прошепна в ухото му:
— Няма контекст!
За момент тъмнокожата жена продължи да го гледа озадачено, след което пламъчето на прозрението малко по малко започна да проблясва в очите й. Междувременно Роланд сложи ръка на рамото на Патрик и му каза да разположи вратата зад електрическата количка за голф на Сузана, която тя наричаше „Хо Фат 3“.
Момчето с радост се подчини. Най-малкото поставянето на „Хо Фат 3“ пред вратата му даде основания да използва гумичката си. Този път работеше доста по-бързо — почти безгрижно, би казал някой страничен наблюдател, — ала Стрелеца стоеше точно пред него и не мислеше, че Патрик е пропуснал и един-единствен щрих в изображението на малката количка. Накрая нарисува единичното й предно колело и отблясъците от пламъците, играещи по калника му. Сетне остави молива и в същия миг въздухът потрепери. Роланд усети хладния полъх на внезапно появило се течение, а пламъците, които до този момент се издигаха право нагоре, изведнъж се наклониха настрани. След секунда неочакваният порив на вятъра отмина и огънят отново се издигна към нощното небе, ала обстановката вече не беше същата. На около три метра от огъня, зад електрическата количка, се издигаше вратата, която Роланд бе зърнал за последно в Кала Брин Стърджис — в Пещерата на гласовете.
Сузана изчака до разсъмване, като първо събра вещите си, а после ги захвърли настрани — с какво ли щеше да й помогне оскъдното й снаряжение (без да споменаваме малката кожена торба, в която се намираха вещите й) в Ню Йорк? Хората щяха да й се присмеят. Не че без тях нямаше да й се присмеят… или да побягнат с писъци при вида й. Тази Сузана Дийн, която щеше да се появи от нищото в Сентрал Парк, нямаше да изглежда като студентка или богата наследница, нито пък като Шийна, Кралицата на джунглата. Не, цивилизованите хора навярно щяха да я сметнат за беглец от някой цирк на уродите. И след като минеше през тази врата, щеше ли да има връщане назад? Никога. Ни-ко-га.
Ето защо тя остави снаряжението си и просто зачака. Когато първите лъчи на изгрева обагриха с бялото си сияние източния хоризонт, тя извика Патрик и го попита дали иска да тръгне с нея. Дали иска да се върне в света, от който е дошъл, или в някой подобен на него, рече му тя, макар и да знаеше, че художникът едва ли си спомня този свят — или беше похитен твърде малък, или травмата от отвличането бе заличила спомените му.
Момчето погледна първо към нея, а сетне и към Роланд, който бе приклекнал наблизо и го наблюдаваше.
— Както прецениш, синко — каза Стрелеца. — Можеш да отидеш където си поискаш. Макар че там, където тя иска да отиде, ми изглежда най-добре.
„Той иска Патрик да остане“ — помисли си безногата жена и се ядоса. После Роланд я погледна и поклати глава. Тя не бе сигурна какво точно означава това, ала си помисли, че…
Не, не просто си помисли. Знаеше много добре какво означава. Стрелеца искаше да й покаже, че крие истинските си мисли от младия художник. Че крие истинските си желания. Беше го чувала да лъже (най-забележителна в това отношение беше срещата с жителите на Кала Брин Стърджис преди появата на Вълците), ала никога не го бе хващала в лъжа пред нея. Пред Дета може би, но не и пред нея. Нито пък пред Еди или Джейк. Имаше случаи, когато бе премълчавал част от онова, което знаеше, но да ги излъже в лицето… Не. Те бяха ка-тет и Роланд винаги бе играл открито. Това бе самата истина.
Патрик вдигна скицника си и написа следното:
Ще остана. Страх ме е да ходя на някво ново място.
И сякаш за да подчертае какво точно има предвид, той отвори уста и посочи към липсващия си език.
Това на лицето на Роланд облекчение ли беше? Сузана изведнъж изпита силна омраза към някогашния си дин.
— Добре, Патрик — каза тя, опитвайки се да не издава чувствата си. Дори се протегна и го потупа по ръката. — Разбирам как се чувстваш. Не отричам, че хората могат да бъдат жестоки… жестоки и зли… ала има и много, които са добри. Чуй ме добре — аз няма да тръгна преди разсъмване. Ако промениш решението си, предложението ми остава в сила.
Младият художник кимна. „Бъди доволен, че ня’а да се опитам да променя решението ти, копеленце малко — помисли си ядосано Дета. — Дъртият бял пръч сигур също е ’ного доволен.“
„Затваряй си устата!“ — сряза я Сузана и за нейно изумление Дета млъкна.
Ала с настъпването на деня (когато се развидели, забелязаха средно голямо стадо банноци, пасящи на около три километра от тях) тя отново допусна Дета в съзнанието си. Нещо повече — остави Дета да поеме контрола. Така беше много по-лесно и по-безболезнено. Дета беше тази, която се разходи около лагера, запечатвайки в съзнанието си последните спомени от това място; тя бе и тази, която се приближи до вратата, за да я огледа внимателно от всички страни (зад нея нямаше абсолютно нищо). Патрик вървеше от едната й страна, а Роланд — от другата. Когато я заобиколиха, вратата изчезна я художникът извика изненадано, но Стрелеца изобщо не бе учуден. Ко се приближи до мястото, където се издигаше невидимият портал, подуши въздуха… и пристъпи напред. „Ако бяхме от другата страна — помисли си Дета, — щяхме да го видим как минава през нея като в някой магьоснически трик.“
Тя се върна при „Хо Фат 3“ — вече бе решила, че ще премине отвъд заедно с електромобила си. Стига вратата да се отвореше, де. Щеше да е много забавно, ако се окажеше, че не може да се отвори. Роланд се опита да й помогне да се качи на седалката, но тя отблъсна грубо ръката му и се изкатери сама, след което натисна червения бутон и електрическият двигател на триколката започна да издава приглушено бръмчене. Тя завъртя дясната дръжка и машината плавно се понесе към затворената врата с йероглифите, означаващи „НЕОТКРИТА“, като спря малко преди заостреният нос на „Хо Фат 3“ да се докосне до дървото.
Тъмнокожата жена се обърна към Стрелеца, а на лицето й грееше престорена усмивка.
— Хубуу, Роланд — казвам ти „сбогом“ значи и ти пожелавам дълъг живот и приятни нощи. Дано достигнеш проклетата си Кула и…
— Не — отсече спътникът й.
Тя го изгледа изненадано — Дета го изгледа изненадано с искрящите си насмешливи очи, предизвиквайки го да направи нещо, с което да я накара да излезе от кожата си. „Хайде, бяло педерастче такова, да видим за кво те бива.“
— Кво има? — попита тя. — Кво искаш, старче?
— Няма да ти кажа „сбогом“ по този начин след всичко, което преживяхме — рече Роланд.
— Кво имаш предвид?
— Знаеш.
Тя поклати глава.
— Забрави, старче.
— Освен това — каза Стрелеца, докато поемаше нежно загрубялата й от пътешествията лява ръка в осакатената си дясна длан, — има още един, който би трябвало да избере дали да си тръгне, или да остане. Не говоря за Патрик.
В първия момент тя не го разбра, ала сетне погледна надолу и зърна двете обрамчени в златисто очи и вирнатите ушенца. Съвсем бе забравила за Ко.
— Ако Дета го попита, най-вероятно ще остане, защото никога не я е харесвал особено. Но ако Сузана го попита… е, в такъв случай-не зная.
В следващия миг Дета вече я нямаше. Щеше да се върне — Сузана прекрасно разбираше, че никога вече няма да се освободи от Дета Уокър, ала честно казано, и не искаше, — но засега изчезна.
— Ко? — продума нежно тя. — Ще дойдеш ли с мен, сладурче? Възможно е отново да намерим Джейк. Може би няма да е съвсем същият, но…
Рунтавелкото, който почти не бе продумвал по време на прехода им през Ужасните земи, Бялата шир на Емпатика и необятните прерии, най-накрая проговори:
— Ейк? — изскимтя той с въпросителен тон, сякаш се мъчеше да си припомни кой ли бе този Ейк, и сърцето на Сузана се сви. Беше си обещала да не плаче и Дета й бе гарантирала, че няма да плаче, ала в момента нея я нямаше и сълзите й бликнаха отново.
— Джейк — изхлипа безногата жена. — Спомняш си Джейк, нали, захарче? Знам, че си го спомняш. Джейк и Еди.
— Ейк? Ед? — сега думите му излъчваха по-голяма увереност. Вече си спомняше.
— Ела с мен — подкани го Сузана и пухкавото зверче се изправи на задните си крака, сякаш всеки момент щеше да скочи на седалката до нея. Тогава тя добави — без никаква идея защо го казва: — Има и други светове освен тези.
В мига, в който тези думи излязоха от устата й, Ко се вкамени като статуя. След няколко безкрайни секунди той се отпусна на земята, а сетне отново се надигна, пробуждайки пламъка на надеждата в сърцето й — навярно все още можеха да имат някакъв малък ка-тет, дан-тет-тет — в тази версия на Ню Йорк, където хората карат „Такуро Спирит“ и се снимат как пият ноз-а-ла с фотоапарати марка „Шинаро“.
Ала Ко отстъпи назад към Стрелеца, седна на земята до износения му ботуш. Тези ботуши бяха скитали далеч и никой не знаеше колко левги и колела са избродили всъщност, но пътешествието им най-накрая бе достигнало до своя край.
— Олан — каза Ко и категоричността в странното му гласче сякаш търкулна тежка канара върху сърцето й. Тъмнокожата жена се обърна към стареца с големия револвер на хълбока.
— Ти също имаш своята магия, нали? — процеди тя с горчивина. — Винаги си я имал. Уби Еди веднъж, а Джейк — два пъти. Сега е ред на Патрик и на рунтавелкото. Е, щастлив ли си?
— Не — отвърна Роланд и безногата жена видя, че това е самата истина. Никога през живота си не бе виждала такава печал и самота, изписани на човешко лице. — Никога не съм бил по-далеч от щастието, Сузана от Ню Йорк. Ще промениш ли решението си? Ще извървиш ли малкото, което ни остана, заедно с мен? Само това би ме направило щастлив.
В продължение на един безумен миг тя си мислеше, че би могла да го направи. Че би могла просто да даде на заден ход и да отдалечи „Хо Фат 3“ от вратата — която бе еднопосочна и не даваше никакви обещания, — и да продължи с него до Тъмната кула. Щяха да я зърнат само след един ден — и то при положение, че следобеда щяха да си направят почивка, за да могат да я достигнат по залез слънце на следващия ден, точно както искаше Стрелеца.
Сетне сънят й изплува в съзнанието й. Пеещите гласове. Младият мъж, който й подаваше чашата с горещ шоколад — от най-хубавия, този mit schlag отгоре.
— Не — въздъхна тя. — Ще замина, пък каквото стане.
За момент тъмнокожата жена си помисли, че Роланд ще я улесни — ще се съгласи и просто ще я остави да си тръгне. В следващата секунда обаче неговият гняв — не, неговото отчаяние — изригна в болезнен изблик:
— Но ти просто няма как да си сигурна! Сузана, ами ако сънят ти не е нищо повече от трик и фалшебство? Ами ако нещата, които видиш, дори и след като вратата се отвори, не са нищо друго, освен трикове и фалшебства? Ами ако пропаднеш в тодашното пространство?
— В такъв случай ще озаря тъмнината с мислите за тези, които обичам.
— Възможно е — изрече Стрелеца с неподозирана горчивина в гласа си. — През първите десет години… или двайсет… или дори сто. А после? Какво ще правиш през остатъка от вечността? Помисли си за Ко! Мислиш ли, че е забравил Джейк? Никога! Никога! Ни-ко-га! Той просто усеща нещо лошо! Недей, Сузана! Моля те, остани. Ще падна на колене, ако това ще помогне — и за неин ужас Роланд направи точно това.
— Няма да помогне — каза тя с гробовен глас. — И ако това е последният път, когато те виждам — а сърцето ми нашепва, че е така — нека да не те запомня така. Ти не си човек, който коленичи, Роланд, сине на Стивън, и никога не си бил, ето защо не искам да те запомня тъй. Искам да те видя горд и изправен, както в Кала Брин Стърджис. Както някога си бил с приятелите си на Джерико Хил.
Стрелеца се надигна и пристъпи към нея. За миг Сузана си помисли, че възнамерява да я задържи насила, и се уплаши не на шега. Той обаче само сложи ръка на рамото й за един кратък миг, след което я отдръпна.
— Нека те попитам отново, Сузана. Сигурна ли си, че искаш да го сториш?
Безногата жена надзърна в сърцето си и видя, че това бе самата истина. Тя прекрасно съзнаваше рисковете, но бе абсолютно сигурна в решението си. И защо? Защото Роланд вървеше по пътя на оръжието. Той вървеше по пътя на оръжието, а тези, които яздеха или вървяха редом с него, бяха обречени на гибел. Беше го доказвал от най-ранните дни на своя поход — не, още преди това, откакто бе подслушал заговорника Хакс и по този начин беше предопределил увисването му на бесилката. Всичко това бе в името на доброто (в името на онова, което наричаше Бялото), Сузана не се съмняваше в това, ала Еди продължаваше да лежи заровен в земята на един свят, а Джейк — на друг. Безногата жена не се съмняваше, че същата съдба очаква Ко и горкия Патрик.
Нито пък че щяха да чакат дълго гибелта си.
— Сигурна съм — каза.
— Добре. Ще ме целунеш ли?
Тъмнокожата жена го хвана за ръката, дръпна го надолу и допря устните си до неговите. Когато си пое въздух, почувства мириса на хиляда години и десет хиляди левги. И да, долови вкуса на смъртта.
„Ала не за теб, Стрелецо — каза си Сузана. — За другите да, ала не и за теб. Дано успея да се изплъзна от гибелното ти фалшебство и изживея щастливо остатъка от дните си.“
Тя се отдръпна и устните им се разделиха.
— Ще можеш ли да я отвориш за мен? — попита жената.
Роланд се приближи до вратата и хвана дръжката. Тя се завъртя с удивителна лекота.
Изведнъж ги лъхна вълна от леден въздух, достатъчно силна, за да отметне назад дългата коса на Патрик. Заедно с нея влетяха и няколко прехвърчащи снежинки. Сузана видя тревата, която бе все още зелена под тънкия слой сняг, както и желязната ограда. Гласовете пееха „Що за дете е това?“, също като в съня й.
Може би това беше Сентрал Парк. Да, може би; Сентрал Парк от някой друг свят покрай оста и макар и да не беше този, в който бе израснала, все пак си приличаше достатъчно с него. Поне на пръв поглед. После щеше да търси разликите.
Ами ако беше, както бе казал Стрелеца, фалшебство?
Ами ако беше тодашният мрак?
— Може да е трик — рече Роланд, сякаш прочете мислите й.
— Животът е трик, а любовта е фалшебство — отвърна му Сузана. — Навярно ще се срещнем отново на полянката в края на пътя.
— Тъй да бъде, щом казваш — рече Стрелеца. Той подгъна десния си крак, заби пета в земята и й се поклони. Ко започна да плаче, ала не помръдна от мястото си до левия ботуш на Роланд. — Сбогом, скъпа моя.
— Сбогом, Роланд — рече тъмнокожата жена, обърна се към вратата, пое си дълбоко дъх и завъртя дясната дръжка. „Хо Фат 3“ се понесе плавно напред.
— Почакай! — изкрещя Стрелеца, ала Сузана нито спря, нито го погледна отново. В мига, в който премина през вратата, тя се затръшна след нея с онзи ужасен, категоричен звук, който му бе до болка познат; сънуваше го, откакто бе бродил в болезнения си транс покрай брега на Западния океан. Пеещите гласове изчезнаха и единственият звук остана самотният вой на прерийния вятър.
Роланд от Гилеад седеше пред вратата, която вече изглеждаше използвана и незначителна. Никога вече нямаше да се отвори. Той покри лице с дланите си. Хрумна му, че ако никога не ги бе обичал, сега нямаше да се чувства толкова самотен. Животът му бе преизпълнен с неща, за които съжаляваше, ала обстоятелството, че бе разтворил сърцето си за Еди, Сузана и Джейк, не бе сред тях. Дори и сега.
По-късно — защото винаги има „по-късно“, нали? — той направи закуска и изяде насила своята порция. Патрик яде до насита и сетне се оттегли да отиде по нужда, докато Роланд опаковаше снаряжението им.
Третата чиния обаче си стоеше недокосната.
— Ко? — попита Стрелеца, побутвайки я към рунтавелкото. — Няма ли да си хапнеш поне мъничко?
Четириногият му приятел погледна към чинията и направи две крачки назад. Мъжът кимна и изхвърли храната, разпилявайки я по тревата. Навярно не след дълго Мордред щеше да мине оттук и да намери нещичко за себе си.
Потеглиха малко преди пладне — Роланд теглеше „Хо Фат 2“, а Патрик вървеше до него с наведена глава. Скоро пулсът на Кулата отново изпълни главата му. Бяха близо — много близо. Този непоклатим, постоянен ритъм прогони всички мисли за Сузана, за което Стрелеца бе благодарен. Той се отдаде напълно на хипнотизиращото пулсиране и му позволи да залее мислите му и да потопи скръбта му.
„Комала-ела-ела — пееше Тъмната кула отвъд линията на хоризонта. — Комала-ела-ела, Стрелецо, ти при мен ела.
Комала-ела-ела, Роланд, пътешествието ти достигна своя край.“
Дан-тетът ги наблюдаваше, когато дългокосият младеж, с когото пътуваха, сграбчи Сузана за рамото и й посочи оранжевите светлинки, танцуващи в далечината. Мордред видя как тя се извърна рязко, изваждайки един от големите револвери на Бялото му татенце. За миг далекозрящите стъклени очи, които бе намерил в къщата на „Одд’с Лейн“, потрепериха в ръката му — толкова силно бе желанието му Черната му майчица да застреля Художника. Та чувството за вина щеше да я разкъса като острието на тъпа томахавка! Не бе изключено и ужасът от стореното да я обладае до такава степен, че тя да допре дулото на револвера до главата си и да натисне спусъка за втори път! Как ли щеше да реагира Бялото му татенце, когато се събудеше и видеше това?
Ох, децата са такива мечтатели!
Разбира се, нищо подобно не се случи, ала определено си заслужаваше да ги наблюдава. Е, това не беше много лесно, понеже причината за треперенето на бинокъла в ръцете му не се дължеше само на емоционалната му възбуда. Вече бе облечен доста дебело, с няколко ката от човешките дрехи на Дондейл, ала продължаваше да му бъде студено — като изключим моментите, когато го обливаха горещи вълни и той буквално гореше в огъня на треската. И в двата случая — без значение дали му беше горещо или студено — той трепереше като беззъб дядка, седнал пред огнището. Положението ставаше все по-лошо, откакто бе оставил къщата на Джо Колинс зад гърба си. Треската бушуваше в костите му като прериен пожар и Мордред вече не беше гладен (бе изгубил и последните остатъци от апетита си), а болен, болен и болен.
Всъщност дори си мислеше, че умира.
Въпреки това наблюдаваше групичката на Роланд с голям интерес и се зарадва, когато пламъците лумнаха още по-силно, защото така ги виждаше още по-добре. Синът на Пурпурния крал видя как вратата се материализира от нищото, макар и да не можеше да разчете йероглифите, изрисувани на нея. Момчето-паяк прекрасно разбираше, че по някакъв начин Художникът бе отговорен за появата й — каква божествена дарба имаше този човек! Мордред копнееше да го изяде дори и само заради нищожния шанс този талант да се предаде и на него. Колкото и да се съмняваше в това — не биваше да забравя, че духовният аспект на канибализма бе силно надценяван, — нямаше да е зле да провери собственоръчно, нали така?
Той наблюдаваше съвещанието им и не пропусна да забележи молбата й към Художника и Песа и жалния й вой
(ела с мен, не искам да бъда самичка, моля те, ела, бъди така добър, всъщност бъдете така добри, о, моля ви, елате, уиииииии-уааааааа),
и се зарадва на тъгата и гнева й, когато сополивите й молби бяха отхвърлени както от момчето, така и от животното; зарадва се, въпреки че това усложняваше мисията му. (Е, усложняваше бе силно казано, понеже какво толкова можеха да сторят един ням пръдльо и някакъв си пършив пес, когато приемеше паякообразния си облик и направеше своя ход?) За миг Мордред дори се изплаши, че в яда си чернилката можеше да извади револвера си и като нищо да застреля Дъртото му бяло татенце, а той определено не искаше това. Дъртото му бяло татенце си беше само за него. Гласът от Тъмната кула му беше обещал това. Мордред можеше да е болен и умиращ, ала Дъртото му бяло татенце си беше само негово и на никой друг! Черната му майчица да си гледа работата — и без това щеше да го остави да се разлага, без да си гризне нито една хапка! В крайна сметка тя не го застреля — вместо това го целуна. Синът на Краля не искаше да ги гледа как се мляскат — и без друго имаше чувството, че ще повърне, — ето защо остави бинокъла настрана. Той лежеше на земята, притаен в една елшова горичка, и трепереше, умирайки едновременно от студ и горещина, стараейки се да не повърне (предния ден не бе спрял да повръща и сере — мускулите на стомаха още го боляха от неимоверните усилия да изпращат импулси в двете посоки едновременно; от гърлото му се изливаха дебели, слузести ленти, а задникът му бълваше кафява яхния и протяжни пръдни). Когато отново погледна през бинокъла, задницата на електрическото возило на чернилката тъкмо изчезваше през вратата. Нещо бяло се носеше във въздуха — най-вероятно прах, но можеше да е и сняг. Чуваше се и някакво пеене — от този звук му прилоша дори повече, отколкото от целувката между Дъртото му бяло татенце и Черната му майчица. След това вратата се затръшна зад нея, пеенето внезапно секна и стрелецът остана да стои до вратата, притиснал длани към лицето си, уиииииии-уааааааа, хлъц-хлъц. Рунтавелникът се приближи до него и положи дългата си зурла върху единия му ботуш, сякаш за да го утеши — ах, колко трогателно, колко дрисливо трогателно! Започваше да се съмва и Мордред подремна малко. Събуди го гласът на Дъртото му бяло татенце — вятърът духаше откъм неговата страна и момчето-паяк ясно чу думите му: „Ко? Няма ли да си хапнеш поне мъничко?“ Песът обаче не благоволи да се наплюска и стрелецът разпиля кльопачката, предназначена за малкия пършив рунтавелник. По-късно, след като продължиха напред (Дъртото му бяло татенце дърпаше количката, която роботът бе направил за тях, по коловозите на Тауър Роуд, с клюмнала глава и прегърбени рамене), Мордред пропълзя до бивака им. Той изяде част от разпиляната храна — едва ли беше отровна, след като Роланд я бе приготвил за песа, — но след три-четири хапки спря, защото знаеше, че продължи ли, червата му щяха да избълват всичко навън — на север и на юг. Не можеше да допусне това, ала, от друга страна, все пак трябваше да яде поне мъничко, ако искаше да има сили да ги следва. Тази нощ — тази нощ щеше да се реши всичко, защото утре Дъртото му бяло татенце щеше да достигне Тъмната кула и вече щеше да е прекалено късно. Сърцето му го нашепваше. Ето защо Мордред не се отделяше от жалката групичка и все повече скъсяваше дистанцията помежду им. От време на време тялото му бе разтърсвано от спазми и човешката му външност потрепваше, а чернотата се надигаше застрашително под кожата му; тежкото му палто се издуваше зловещо под натиска на останалите му крайници, които искаха да излязат навън, а сетне увисваше отново, когато момчето едва успяваше да озапти членестоногата си същност, скърцайки със зъби от усилието. Понякога пълнеше гащите си с воняща кафява течност, а друг път успяваше да ги свали своевременно, но и в двата случая изобщо не му пукаше — нали не беше поканен на Жътвения бал, ха-ха! Сигурно поканата му се е изгубила някъде по трасето или са я доставили на грешен адрес, точно така!… После, когато станеше време да ги нападне, щеше да пусне малкия Червен крал на свобода. Случеше ли се сега обаче, бе почти сигурен, че няма да успее да се преобрази отново. Нямаше да има необходимата сила. По-бързият метаболизъм на паяка щеше да раздуха болестта му като горски пожар и това, което го убиваше постепенно, но бавно, щеше да го довърши за отрицателно време. Поради това Мордред се съпротивляваше с всички сили на метаморфозата и следобед се почувства малко по-добре. Пулсът на Кулата ставаше все по-силен и настойчив — същото се случваше и с гласа на Червеното му татенце, който го подтикваше да продължи, да спазва необходимата дистанция, но и да бъде готов да нанесе смъртоносния си удар. Дъртото му бяло татенце спеше по четири часа на нощ от седмици, защото се редуваше да стои на пост с дезертиралата му Черна майчица. Но не Черната му майчица теглеше количката, нали? Не, тя се возеше вътре като кралица Лайнет от Говноландия, хе-хе! Което означаваше, че Дъртото му бяло татенце бе доста уморено, независимо от обстоятелството, че пулсът на Тъмната кула го подтикваше да продължи напред и му вдъхваше сили. Тази нощ Роланд трябваше или да разчита на Художника и Песа да поемат първата стража, или да се нагърби с дежурството и да будува през цялата нощ. Мордред смяташе, че ще може да издържи още една безсънна нощ, просто защото никога вече нямаше да му се налага да изтърпи подобно нещо. Щеше да пропълзи съвсем близко, както бе сторил и предната нощ, и да наблюдава лагера им с далекозрящите стъкла на стария човек-чудовище. И след като всички заспяха, щеше да се преобрази за последен път и да се нахвърли върху тях. Ей го Мордред с пипалата, идва време за разплата! Дъртото му бяло татенце може би изобщо нямаше да се събуди, ала момчето-паяк се надяваше да не стане така. Трябва да се събуди — поне накрая. За да може да разбере какво се случва с него. За да може да разбере, че синът му го е пратил в страната на смъртта часове преди да зърне безценната си Тъмна кула. Мордред стисна юмруци и се загледа в пръстите си, които започнаха да почерняват. Той почувства ужасното, ала несравнимо приятно гъделичкане под кожата си, когато паяковидните му крайници се опитаха да изскочат навън — седем вместо осем, благодарение на ужасногнусната му Черна майчица, която бе едновременно бременна и небременна… Дано се разлагаше с писъци в тодашното пространство за вечни времена (или поне докато някое от чудовищните същества, бродещи там, не я откриеше). Синът на Краля се бореше с промяната и същевременно я насърчаваше с не по-малък плам. Накрая обаче овладя положението и успя да потуши импулса за преобразяване. Доволен, той изпусна победоносна струя газове — пръднята му вонеше невъобразимо, но пък поне беше безшумна. Задникът му се бе превърнал в спукано детско акордеонче, което не можеше да прави нищо друго, освен да хъхри. Пръстите му възвърнаха нормалния си бледорозов оттенък и гъделичкането изчезна. Виеше му се свят от треската, а тънките му ръце (досущ съчки) го боляха ужасно. Гласът на Червения му баща ту се усилваше, ту заглъхваше, но никога не изчезваше напълно: „Ела при мен. Тичай при мен. Приеми истинския си облик. Комала-ела-ела, добри ми синко. Ще сринем Кулата, ще унищожим светлината и ще властваме заедно в мрака. Завинаги.
Ела при мен.
Ела.“
Тримата, които останаха (четирима, като броим и него), наистина бяха излезли извън обсега на ка. Светът не помнеше създание като Мордред Дисчейн от далечното време, когато Първоначалието бе изчезнало — той бе наполовина човек, наполовина част от този древен и могъщ бульон. Едва ли ка би решила подобно същество да умре от толкова прозаична смърт като тази, която го грозеше в момента — треска, предизвикана от хранително отравяне.
Роланд би могъл да му каже, че не би трябвало да яде онова, което бе намерил в снега около колибата на Дондейл; Робърт Браунинг би му казал същото. Прокълнат или не, истински кон или не, Липи (която навярно бе кръстена на друга, доста по-известна поема на Браунинг, наречена „Фра Липо Липи“) беше болно животно още приживе, преди Стрелеца да сложи край на живота й с куршум в главата. Ала Мордред бе в паякообразния си облик, когато се натъкна на съществото, което изглеждаше като кон, и едва ли нещо би могло да му попречи да изяде месото. Едва след като възвърна човешкия си вид, синът на Пурпурния крал се зачуди защо по мършавата кранта на Джо Колинс имаше толкова много месо, отгоре на всичко тъй сочно, меко и изпълнено с несъсирена кръв. Все пак лежеше в снега от няколко дни и би трябвало останките му да са замръзнали.
Тогава започна повръщането. Сетне се появи треската, съпроводена от вътрешната борба да не се преобразява, докато не се приближи достатъчно до Дъртото си бяло татенце, за да го разчлени къс по къс. Съществото, чиято поява бе предсказана още преди хиляда години (от манихейците, които мълвяха шепнешком името му), съществото, което щеше да стане получовек и полубог, съществото, което щеше да възвести края на човечеството и завръщането на Първоначалието… това същество се оказа едно наивно, озлобено дете, умиращо поради една-единствена причина — беше си натъпкало тумбака с отровно конско месо.
Ка не можеше да има пръст в това.
Роланд и двамата му спътници не напреднаха кой знае колко през деня, в който Сузана ги изостави. Дори и да не бе планирал да изминат по-малко разстояние, за да могат да достигнат Кулата по залез слънце на следващия ден, Стрелеца пак нямаше да смогне да стигне далеч. Беше обезсърчен, самотен и изтощен до смърт. Патрик също беше уморен, но той поне можеше да се вози, стига да имаше желание за това, и през по-голямата част от деня явно имаше, защото предимно дремеше и рисуваше, излегнал се удобно в „Хо Фат 2“.
Пулсът на Кулата отекваше мощно в главата и сърцето на Роланд, а песента й бе величествена и прелестна, сякаш в нея се преплитаха хиляди гласове, ала дори те не бяха в състояние да свалят оловото от костите му. Изведнъж, докато се оглеждаше за някое закътано местенце, където да спрат и да похапнат мъничко (вече бе късен следобед), той зърна нещо, което го накара да забрави и за умората, и за тъгата си.
Недалеч от пътя растеше дива роза, която си приличаше с онази от запустелия парцел в Ню Йорк като две капки вода. Венчелистчетата й бяха напълно разцъфнали — в пълно противоречие със сезона, който Роланд определяше като много ранна пролет. Коронката й беше бледорозова отвън и тъмночервена отвътре; цветът на сърдечните желания, помисли си мъжът. Той падна на колене пред нея, допря ухо до кораловата чашка и се заслуша.
Розата пееше.
Изтощението си остана — умората от тази страна на гроба не се премахва лесно, — но самотата и скръбта изчезнаха, поне за известно време. Роланд надзърна в сърцето на розата и съзря жълтата й сърцевина — тъй ярка, че не можеше да гледа директно към нея.
„Портата на Ган — помисли си той, без да е уверен какво точно означаваше това, ала знаеше с абсолютна сигурност, че е прав. — Да, Портата на Ган, точно така!“
Тази роза се различаваше от цветето в запустелия парцел по едно — усещането за болест и приглушените дисхармонични гласове ги нямаше. От тази роза буквално струеше здраве, светлина и любов. Тя и всички останали… те… те трябваше да…
„Те хранят Лъчите, нали? Със своите песни и своя аромат. На свой ред Лъчите също ги хранят. Нещо като живо силово поле, което едновременно дава и получава, простиращо се около Кулата. И това е само първият, най-далечният пост. В Кан’-Ка-Но Рей има десетки хиляди рози като тази.“
Стрелеца почувства как му се завива свят от изумление. В следващия миг обаче му хрумна нещо друго, което го изпълни едновременно с гняв и страх; единственият, който можеше да се наслаждава на тази приказна гледка, беше луд. Ако зависеше от него, всички тези рози щяха да бъдат попарени в един-единствен миг.
Някой го докосна колебливо по рамото; беше Патрик, а Ко стоеше до единия му крак. Момчето посочи към обраслата с трева площ около цветето и започна да имитира човек, който се храни. Сетне посочи към розата и дясната му ръка запърха във въздуха, сякаш рисуваше. Роланд не беше кой знае колко гладен, ала другата идея на художника много му хареса.
— Да — рече той. — Ще похапнем тук, а после може да си подремна малко, докато ти рисуваш розата. Всъщност… защо не нарисуваш две картини, Патрик? — При тези думи той му показа двата оцелели пръста на дясната си ръка, за да е сигурен, че момчето ще го разбере правилно.
Младият художник обаче се намръщи и поклати глава — явно не можеше да проумее какво точно се иска от него. Вързаната му коса блестеше на светлината на следобедните слънчеви лъчи. Стрелеца си спомни как Сузана бе измила косата му въпреки протестните викове на момчето. Роланд никога нямаше да се сети за това, ала не можеше да отрече, че сега Патрик изглежда далеч по-добре. Той се загледа в лъскавата му коса и внезапно почувства как мъката по Сузана пробожда болезнено сърцето му. Тъмнокожата жена бе донесла изящество в живота му. Мъжът си каза, че никога досега не си бе давал сметка за това. Защо човек трябваше да разбира какво е изгубил едва когато стане прекалено късно за каквото и да било?
Междувременно имаше Патрик — невероятно талантлив, ала ужасно бавно загряващ.
Роланд посочи към скицника му, сетне към розата. Момчето кимна — тази част му беше ясна. После Стрелеца изправи показалеца и средния пръст на здравата си ръка и отново посочи към скицника. Този път лицето на художника се проясни и той махна последователно към розата, към албума, към Роланд и към себе си.
— Точно така, момчето ми — каза Стрелеца. — Една рисунка на розата за теб и една за мен. Красива е, нали?
Патрик закима и се захвана за работа, докато Роланд приготвяше обяда им. Мъжът отново сложи три чинии на земята и Ко отново отказа да докосне своя дял. Когато се загледа в обрамчените в златисто очи на рунтавелкото, той съзря там такава празнота — и чувство за неизмерима загуба, — от която сърцето го заболя. Ко едва ли щеше да издържи така дълго време — вече бе твърде измършавял. Бе станал голяма скенджа, както навярно би се изразил Кътбърт.
— Защо ме гледаш така? — обърна се Стрелеца към зверчето. — Ако си искал да тръгнеш с нея, да го беше направил, когато имаше тази възможност! Какво си ме зяпнал така?
Ала рунтавелкото продължи да го гледа и Роланд разбра, че е наранил четириногия си приятел; колкото и да бе абсурдно, това бе самата истина. Сетне Ко се отдалечи, поклащайки лениво опашката си. Стрелеца почувства внезапното желание да извика след него, ала това щеше да бъде още по-абсурдно, нали? Какво смяташе да направи? Да се извини на един рунтавелко?
Беше едновременно ядосан и недоволен от себе си — никога не бе изпитвал подобни чувства, преди да издърпа Еди, Сузана и Джейк в своя свят. Преди появата им изобщо не бе изпитвал толкова различни чувства — вярно, че емоционалният му живот бе доста ограничен, ала това си имаше своите предимства — поне не се налагаше да си губиш времето в мисли дали трябва да се извиняваш на животните, на които си се развикал.
Роланд приклекна до розата и се надвеси над коронката й, от която извираха успокояващата песен и ярката — изцеляваща — светлина. Изведнъж Патрик му извика, давайки му знак да се премести, за да не закрива цветето, което рисуваше. Това ядоса още повече Стрелеца, ала мъжът се подчини, без да възрази. В крайна сметка нали именно той бе помолил момчето да нарисува розата? Помисли си, че ако Сузана беше тук, щяха да се спогледат, както правят родителите на малко дете след поредната му лудория. Ала нея я нямаше, естествено — тя бе последната и също като Джейк и Еди вече бе напуснала завинаги живота му.
— Добре бе, толкоз ли не можеш да надраскаш една роза, а? — попита Стрелеца, опитвайки се да се пошегува, ала доста неуспешно. В думите му имаше раздразнение и умора.
Патрик обаче не реагира на грубия му тон. „Дали изобщо разбра какво му казах?“ — замисли се Роланд. Нямото момче седеше с кръстосани глезени, подпряло скицника на бедрата си, и изглеждаше изцяло погълнато от работата си. Дори бе оставило недоизядената си порция настрани.
— Не се захласвай прекалено много, че да забравяш да ядеш — каза му Стрелеца. — Чу ли? — Момчето му кимна отнесено и Роланд се изправи. — Смятам да подремна малко, Патрик. Следобедът ще бъде дълъг. — „А нощта дори още по-дълга“ — добави мислено…, макар че се утешаваше със същата мисъл като Мордред — тази нощ щеше да е последната. Не знаеше какво точно го очаква в Тъмната кула в края на полето с розите, ала дори и да успееше да се справи с Пурпурния крал, знаеше със сигурност, че това е последният му поход. Не вярваше, че някога ще напусне Кан’-Ка Но Рей, и това го устройваше напълно. Чувстваше се страшно уморен. И тъжен, независимо от благодатното въздействие на розата.
Роланд от Гилеад сложи ръка на очите си и моментално заспа.
Ала успя да подремне съвсем малко, преди Патрик да го събуди, развълнуван като малко дете, за да му покаже картината, която току-що бе нарисувал — съдейки по положението на слънцето, бяха минали десет, най-много петнайсет минути.
Както и другите му рисунки, и тази излъчваше някаква особена сила. Розата бе като истинска, макар че момчето разполагаше единствено с молив. Независимо от това Роланд би предпочел да си подремне поне още час, преди да му покажат този шедьовър на изобразителното изкуство. Той кимна одобрително — нямаше смисъл да се мръщи в присъствието на това прекрасно цвете — и Патрик се усмихна, доволен дори и на това. Той отгърна листа и отново започна да рисува розата. По една картина за всеки от тях, както бе поискал Стрелеца.
Роланд можеше да заспи отново, но имаше ли смисъл от това? Нямото момче щеше да привърши с втората рисунка след броени минути и отново щеше да го събуди. Ето защо мъжът се приближи до Ко и го погали по гъстата козина — нещо, което правеше много рядко.
— Съжалявам, че бях груб с теб, момко — рече Роланд. — Няма ли да ми кажеш поне една думичка?
Ала рунтавелкото продължи да мълчи.
Петнайсет минути по-късно Стрелеца натовари отново количката, плю на дланите си и сграбчи отново дръжките. „Хо Фат 2“ вече бе по-лека — трябваше да е по-лека, — ала му се струваше по-тежка.
„Естествено, че ще е по-тежка — помисли си мъжът. — Нали скръбта ми е в нея. Където и да ида, тя е неотлъчно с мен.“
Скоро количката натежа още повече, защото и Патрик Данвил се качи вътре в нея. Момчето се сви на кълбо и заспа почти веднага. Роланд пристъпваше тежко, навел глава, а сянката му ставаше все по-дълга. Ко вървеше до него.
„Само още една нощ — каза си Стрелеца. — Само още една нощ, после един ден и всичко ще свърши. По един или друг начин.“
Той остави пулса на Кулата и множеството й пеещи гласове да изпълнят съзнанието му и да повдигнат петите му… поне мъничко. Розите ставаха все повече и повече — десетки пурпурни корони се извисяваха от двете страни на Тауър Роуд, озарявайки с красотата си монотонния пейзаж. Няколко растяха на самия път и Стрелеца внимателно ги заобиколи. Колкото и да беше уморен, за нищо на света не би допуснал някое цвете да загине под ботушите му или под тежките колела на „Хо Фат 2“.
Той спря за нощен бивак още докато слънцето беше високо над хоризонта — бе прекалено изморен, за да продължи, въпреки че имаше поне два часа до здрачаване. Наблизо се виждаше пресъхнало поточе, чието корито бе обрасло с прелестни диви рози. Песните им не прогониха умората му, но поне малко повдигнаха духа му. Роланд си каза, че навярно същото се отнася за Патрик и Ко, което бе хубаво. Когато момчето се събуди, то се огледа наоколо с грейнало лице, ала сетне усмивката му изведнъж угасна и младият художник се разрида — за пореден път трябваше да се сблъска с горчивата истина, че Сузана вече я няма.
Брегът на пресъхналото поточе бе обрасъл с тополи — или поне така предположи Стрелеца, — ала дърветата бяха умрели, когато живителната вода, от която пиеха корените им, бе изчезнала. Сега клоните им стърчаха голи и лишени от листа. Очертанията им сякаш изписваха числото деветнайсет — както с цифрите от света на Сузана, така и с тези от неговия свят. На едно място дори изобразяваха ясно думата „ЧИССИТ“ на фона на притъмняващото небе.
Преди да накладат огън и да си приготвят ранна вечеря — нещо от консервите, които бяха намерили в килера на Дондейл, — Роланд се спусна в пресъхналото речно корито и започна да се разхожда бавно сред розите, наслаждавайки се на аромата и песента им. Цветята му вдъхнаха нови сили.
Приятно ободрен, той насъбра малко съчки, изпопадали от мъртвите дървета (някои от по-ниските клони на тополите също му се сториха подходящи, ето защо отчупи колкото му трябваха, оставяйки след себе си стърчащи, нацепени израстъци, които му напомниха за моливите на Патрик), и сложи подпалките в средата. После запали огън, изричайки машинално древното заклинание: „Кой е моят господар? Моля аз от него дар. Съчки, клонки, треволяк — огън дай на тоз бивак.“
Докато чакаше съчките да се разгорят и да се превърнат в тлеещи въгленчета, Роланд извади часовника, който му бяха подарили в Ню Йорк. Вчера беше спрял, а го бяха уверили, че батерията ще издържи най-малко петдесет години.
Докато късният следобед постепенно се превръщаше във вечер, стрелките започнаха да се движат назад, макар и много бавно.
Известно време Стрелеца ги наблюдаваше като омагьосан, сетне затвори капачето и се вгледа в сигулите, гравирани там — ключ, роза и Кула. От миниатюрните прозорчета на Кулата бе започнало да се процежда едва забележимо синьо сияние.
„Не са знаели, че ще стане така“ — помисли си той и прибра скъпата вещ в предния ляв джоб на ризата си, като преди това го провери внимателно за дупка (както правеше винаги). Сетне се зае с готвенето и двамата с Патрик си похапнаха добре.
Ко обаче дори не докосна храната.
С изключение на нощта, в която бе провел съвещанието си с човека в черно — нощта, в която Уолтър му бе предвещал мрачно бъдеще с помощта на нагласените си карти, — дванайсетте часа, прекарани до пресъхналото поточе, бяха най-дългите в живота на Роланд. Умората, която го бе налегнала, ставаше все по-тежка и мрачна и той имаше чувството, че носи мантия от камъни. Пред очите му се рееха скъпи лица и места — Сюзан, яздеща по Ската, а русата й коса се развява зад гърба й; Кътбърт, който тича по склона на Джерико Хил, крещи и се смее; Алан Джонс, вдигнал чашата си за наздравица; Еди и Джейк, които се борят в тревата, докато Ко подскача около тях и лае радостно.
Мордред беше някъде тук — съвсем наблизо, — ала въпреки това Роланд усети как потъва в дебрите на съня. Всеки път, когато се сепваше и отваряше очи, взирайки се трескаво в мрака, той си даваше сметка, че се е приближил още повече до пропастта на мъртвешкия сън. Всеки път очакваше да зърне как паякът с червения белег на корема връхлита отгоре му — но не виждаше нищо друго освен таласъмите, които танцуваха оранжевия си танц в тъмнината, а единственият звук бе шепотът на вятъра.
„Ала той чака. И дебне. И ако заспя — когато заспя, — ще ни нападне.“
Около три през нощта Роланд се пробуди от дрямка, която съвсем скоро щеше да прерасне в дълбок сън. Той се огледа отчаяно наоколо, търкайки така ожесточено очите си, че в зрителното му поле експлодираха мирки, фудъри и санкофити. Огънят едва тлееше. Патрик лежеше на около пет-шест метра от него до изсъхналия ствол на една топола. От мястото на Стрелеца момчето приличаше на къртичина, покрита с кожи. Ко не се забелязваше никъде. Роланд извика рунтавелкото и не получи никакъв отговор. Тъкмо щеше да стане на крака и да го потърси, когато го зърна отвъд потрепващия кръг светлина — или по-точно блестящите му, обрамчени в златисто очи. Тези очи изгледаха мъжа за момент, след което изчезнаха — Ко или ги бе затворил, или бе пъхнал муцунка под лапите си.
„Той също е уморен — помисли си Роланд, — и това е напълно естествено.“
Въпросът какво ли щеше да се случи с рунтавелкото след утрешния ден се надигна към повърхността на угриженото, изнурено съзнание на Стрелеца, ала той го изтласка надалеч. Мъжът се надигна (ръцете му се стрелнаха към десния му хълбок, сякаш болката все още бе там — до такава степен умората бе замъглила разсъдъка му), отиде при Патрик и го раздруса. Момчето отвори очи, ала това не бе достатъчно за Роланд. Той го сграбчи за раменете и го изправи до седнало положение. Когато младият художник се опита отново да легне, Стрелеца го разтърси не на шега и Патрик впери ококорените си, неразбиращи очи в спътника си.
— Помогни ми да запаля огъня, Патрик.
Това щеше да го разсъни малко. След като пламъците отново се разгоряха, художникът трябваше да застане на стража. Тази идея никак не се нравеше на Стрелеца — той прекрасно съзнаваше рисковете, — ала да се опитва да остане буден през цялата нощ щеше да е още по-опасно. Отчаяно се нуждаеше от сън. Навярно час-два щяха да се окажат напълно достатъчни — би трябвало момчето да може да издържи толкова.
Патрик охотно се зае да събира съчки и да ги хвърля в огъня, макар да се движеше като съживен труп. Когато пламъците лумнаха, художникът се върна там, където лежеше, и отново се отпусна на земята, свил ръце между коленете си. Стрелеца си каза, че навярно трябва да го зашлеви през лицето, за да го разсъни, и впоследствие съжаляваше — и то горчиво, — задето не бе постъпил точно така.
— Патрик, изслушай ме! — Той разтърси раменете му достатъчно силно, за да разроши дългата му коса, при което няколко кичура паднаха пред очите му. Мъжът ги отметна настрани. — Искам да останеш буден и да пазиш. Само един час… само докато… Отвори очи, Патрик! Погледни ме! Богове, само посмей да заспиш, докато ти говоря! Виждаш ли това? Най-ярката звезда от всички, които са близо до нас!
Стрелеца сочеше към Старата майка и Патрик веднага кимна. В очите му проблесна пламъчето на любопитството и мъжът го сметна за обнадеждаващ знак. В погледа на момчето се четеше онова характерно за него изражение, което сякаш казваше: „Искам да рисувам.“ И ако започнеше да рисува Старата майка, която в момента се виждаше точно зад най-далечното разклонение на най-голямата топола, тогава шансовете да остане буден бяха добри. Току-виж останал буден чак до разсъмване, ако картината погълнеше изцяло вниманието му.
— Тук, Патрик — рече Роланд и накара художника да седне на земята с гръб към ствола на дървото. Повърхността му бе грапава и възлеста и дори и да се облегнеше на него, нямаше да му е удобно за сън. През цялото това време Стрелеца имаше чувството, че се намира под вода — толкова бавни му се струваха собствените му движения. Беше уморен — страшно уморен. — Виждаш ли звездата?
Момчето кимна енергично. Изглеждаше напълно разсънено и Роланд благодари на боговете за това.
— Когато се скрие зад онзи дебел клон и вече не можеш да я виждаш или рисуваш, без да се изправиш… извикай ме. Събуди ме, каквото и да ти коства това. Схващаш ли?
Патрик отново кимна, ала Стрелеца бе пътувал с него достатъчно дълго, за да знае, че този жест не означава почти нищо. Художникът все гледаше да ти угоди. Ако го попиташ дали девет и девет прави деветнайсет, щеше да ти кимне със същия ентусиазъм.
— Когато вече не можеш да я виждаш от мястото, където седиш… — собствените му думи сякаш идваха от нейде много, много далеч. Просто трябваше да се надява, че Патрик го е разбрал. Нямото момче вече бе взело албума си и един отлично подострен молив.
„Това е най-добрата ми защита — помисли си Роланд, докато се тътреше към купчината кожи между лагерния огън и «Хо Фат 2». — Няма да заспи, докато рисува, нали така?“
Надяваше се да е така, ала не можеше да е сигурен в това. Всъщност нямаше голямо значение, защото той, Роланд от Гилеад, щеше да легне да спи, каквото и да ставаше. Бе направил всичко, което бе по силите му, и то трябваше да е достатъчно.
— Един час — измърмори, а гласът му бе немощен и глъхнещ дори в собствените му уши. — Събуди ме след един час… когато звездата… когато Старата майка се скрие зад…
Ала Стрелеца не можа да довърши. Дори не знаеше какво мълвят устните му. Изтощението го сграбчи в жестоките си обятия и го понесе към мъртвешкия сън.
Мордред видя всичко през далекозрящите си стъклени очи. Треската му бе утихнала и собствената му умора поне за момента беше преминала. Той гледаше с алчен интерес как стрелецът събуди нямото момче — Художникът — и го накара да събере съчки за огрев. Паяколакът ги наблюдаваше и копнееше с цялото си сърце драскачът да приключи по-скоро със задачата и да захърка отново, преди мъжът да успее да го спре. За съжаление това не се случи. Бяха направили бивака си до малка тополова горичка и Роланд поведе Художника към най-близкото дърво. Сетне посочи към небето. То бе отрупано със звезди, ала Мордред видя, че Дъртото му бяло татенце сочи към Старата майка, защото тя бе най-ярката. Най-накрая драскачът, който явно не беше кой знае колко умен, загря за какво става дума. Той взе блокчето си и започна да си драска, а Дъртото му бяло татенце се запрепъва към кожената си постеля, продължавайки да си мърмори под носа разни наставления към Художника, който изобщо не му обръщаше внимание. Дъртото бяло татенце се строполи на земята толкова внезапно, че за миг Мордред се уплаши да не би парчето пастърма, което служеше като сърце на този кучи син, да е спряло да бие. Сетне Роланд се размърда в тревата, за да се намести по-добре, и Мордред, който лежеше на едно хълмче на около деветдесет метра западно от пресъхналия поток, почувства как собственото му сърцебиене се успокоява. Ала колкото и дълбоко да бе изтощението на дъртия, момчето-паяк знаеше, че обучението му, съчетано с дългото му родословие чак до самия Артур Елд, щеше да е достатъчно да го накара да скочи с револвер в ръка в мига, в който Художникът заврещеше нечленоразделните си крясъци. Тялото на Мордред се разтресе в ужасни спазми — най-ужасните от всички досега — и той се преви на две, мъчейки се да удържи човешката си форма, мъчейки се да не изкрещи, мъчейки се да задържи отлитащия от тялото му живот. В този миг задникът му отново запърпори и по краката му се стече поредната порция кафеникава яхния. Този път обаче необичайно острото му обоняние долови нещо различно — екскрементите му бяха примесени с кръв. Мордред си помисли, че болката никога няма да спре, че ще става все по-силна и по-силна, докато не го разкъса на две, ала в този миг агонията му започна да минава. Той погледна към лявата си ръка и не бе кой знае колко изненадан, когато видя, че пръстите му са се слели в дебел черен израстък. Тези пръсти никога вече нямаше да възвърнат човешката си форма — синът на Краля смяташе, че оттук нататък ще може да се преобрази само веднъж. Мордред избърса потта от челото си с дясната си ръка и вдигна отново бинокъла пред очите си, молейки се на Червения си татко тъпото нямо момче вече да е заспало. Ала не беше така. Драскачът седеше на земята, облегнат на тополата, зяпаше нагоре и рисуваше Старата майка. Това бе мигът на най-голямо отчаяние за Мордред Дисчейн — също като Роланд, той си мислеше, че рисуването е единственото нещо, което би могло да попречи на малоумния Художник да заспи. Защо тогава да не се преобрази, докато пожарът от последния пристъп на треската още бушуваше в него, изгаряйки го с разрушителната си енергия? Защо да не рискува? В крайна сметка искаше Роланд, а не момчето; със сигурност можеше да пропълзи бързо до стрелеца в паякообразния си облик и да го сграбчи в седмокраката си прегръдка. Дъртото бяло татенце можеше да гръмне веднъж или дори два пъти, ала синът на Пурпурния крал си мислеше, че би понесъл един или два куршума, стига да не засегнат бялата издутина на гърба му, където се намираше мозъкът на двойственото му тяло. „А веднъж само да го сграбча, за нищо на света няма да го пусна, докато не изсмуча и последните капки живот от тялото му и не го превърна в прашна мумия като Мия.“ Той се отпусна, готов да се остави на метаморфозата, ала в следващия момент един друг глас проговори в центъра на съзнанието му. Това бе гласът на Червения му татко, който бе затворен на един от балконите на Тъмната кула и се нуждаеше от Мордред, — от живия Мордред, — защото единствено той можеше да го освободи.
„Почакай малко — посъветва го този глас. — Почакай още малко. Може би имам още един фокус в ръкава си. Почакай… почакай още съвсем мъничко…“
И Мордред зачака. Само след няколко секунди пулсът на Тъмната кула се промени.
Патрик също почувства промяната. Пулсът на Кулата стана успокояващ и в него се появиха думи, които притъпиха желанието му да рисува. Той нанесе още един щрих, сетне се спря, остави молива настрана и се загледа в Старата майка, която сякаш пулсираше в унисон с думите, които чуваше в главата си — думите, които Роланд веднага би разпознал. Гласът, който ги пееше, бе глас на старец — треперещ и немощен, но неизмеримо приятен:
Рожбо мила, вечерта
спусна своите крила.
Сънища сънувай сладки
за малинки и поля.
Рожбо мила, отиди
и малинки набери.
О, чъссит, чассит, чиссит!
Кошничката напълни си!
Главата на Патрик клюмна. Очите му се затвориха… отвориха се… и отново се затвориха.
„Да си напълня кошничката“ — помисли си той и заспа пред лагерния огън.
„Сега, синко — прошепна студеният глас в сърцевината на нажежения, топящ се мозък на Мордред. — Сега. Върви при него и направи така, че никога да не се събуди от съня си. Убий го сред розите и двамата с теб ще властваме во веки веков.“
Синът на Краля излезе от укритието си, а бинокълът падна от ръката, която вече не беше никаква ръка. Докато се преобразяваше, почувства прилив на неподозирана самоувереност. Всичко щеше да свърши само след няколко минути. И двамата бяха дълбоко заспали и просто нямаше начин да се провали.
Той се понесе към лагера на спящите мъже — връхлитащ черен кошмар на седем крака, — а зловещата му паст се отваряше и затваряше периодично.
От нейде далеч — сякаш на хиляди левги разстояние — до слуха на Роланд достигна пронизителен лай; бесен и неудържим. Умореното му съзнание се опита да го изтласка от себе си, да го заглуши и да потъне още по-дълбоко в дебрите на съня, ала в този миг ушите му бяха пронизани от такъв писък на агония, че Стрелеца моментално отвори очи. Винаги щеше да разпознае този глас — дори и да бе изкривен от чудовищна болкас, както бе сега.
— Ко! — изкрещя той и моментално скочи на крака. — Ко, къде си? Ела при мен! Ела при…
В този миг го видя да се гърчи в прегръдката на паяка. Силуетите им се открояваха ярко на сиянието на пламъците. Зад тях, облегнат на тополовия ствол, Патрик зяпаше тъпо иззад завесата на косата си, паднала пред челото му — косата, която съвсем скоро пак щеше да е мръсна, след като Сузана вече я нямаше. Рунтавелкото се мяташе като обезумял — от устата му хвърчеше пяна, а челюстите му се впиваха отново и отново в гнусното седмокрако туловище, дори когато паякът започна да извива гръбнака му в противоестествена посока.
„Ако не бе изскочил от високата трева — помисли си Роланд, — сега аз щях да се гърча в хватката на Мордред.“
Пухкавото зверче впи дълбоко зъбите си в един от краката на чудовището и Роланд зърна как трапчинките около устата му потръпнаха, когато челюстните му мускули се обтегнаха до краен предел. Паякът изпищя и поразхлаби хватката си. В този миг Ко можеше да се освободи, стига да бе поискал. Вместо да се изплъзне от Мордред обаче, преди той да го е сграбчил по-здраво, рунтавелкото изпъна дългата си шия и захапа с всичка сила косматия крайник точно там, където се съединяваше с подутото тяло. Захапването му бе дълбоко и от раната избликна гъста червеникавочерна течност, която потече по муцунката на зверчето, а танцуващите пламъци я озаряваха с оранжеви искри. Мордред изпищя още по-силно — бе забравил напълно за Ко и сега плащаше цената за недоглеждането си. Двата гърчещи се силуета сякаш бяха излезли от нечий кошмар.
Някъде наблизо Патрик виеше ужасено.
„Явно безполезният кучи син е заспал в крайна сметка“ — помисли си горчиво Роланд. Кой малоумник обаче бе решил да го сложи на пост?
— Пусни го, Мордред! — извика Стрелеца. — Пусни го и ще ти подаря още един ден! Кълна се в името на баща си!
Кървавочервени очи, преливащи от безумие и омраза, се вторачиха в него иззад извитото тяло на рунтавелкото. Над тях, точно над изгърбеното туловище, се виждаха миниатюрни сини очички, не по-големи от главички на карфици. Ненавистта, стаена в погледа им, сякаш бе почти човешка.
„Моите собствени очи“ — каза си Роланд и в същия миг чу зловещо изхрущяване. Това бе гръбнакът на Ко, ала въпреки смъртоносната травма животинчето не разхлаби хватката на челюстите си. Острата четина, покриваща тялото на паяка, бе разкъсала плътта около муцунката му, оголвайки острите зъбки, които често се бяха сключвали около китката на Джейк с нежна привързаност, когато зверчето искаше да покаже нещо на приятеля си. „Ейк! — викаше тогава то. — Ейк-Ейк!“
Дясната ръка на Роланд се спусна към кобура му и откри, че е празен. Едва тогава, часове след като Сузана го бе напуснала завинаги, той осъзна, че е взела единия му револвер със себе си. „Добре — каза си той. — Добре. Ако не открие нищо друго освен тодашен мрак, поне ще има пет патрона за обитателите му и един за себе си. Добре.“
Ала тази мисъл бе далечна и мъглява. Той извади другия си револвер в мига, в който Мордред се приведе над Ко и го сграбчи с един от здравите си крайници, опитвайки се да откъсне озъбеното животинче от кървящото си бедро. Чудовището завъртя пухкавото телце в ужасяваща спирала и за миг то засенчи яркия блясък на Старата мечка, след което метна рунтавелкото във въздуха и Роланд почувства смразяващо déjà vu, осъзнавайки, че вече е виждал тази сцена преди много, много години — в розовата магическа сфера. Ко прелетя през мрака и се наниза на един от стърчащите клони, които Стрелеца бе отчупил при събирането на дърва за огрев. Животинчето нададе покъртителен вик — предсмъртен вик — и безжизненото му телце увисна приковано над главата на Патрик.
Мордред веднага се втурна към Роланд, ала не бе достатъчно бърз, защото един от крайниците му бе откъснат минути след раждането му, а друг бе прегризан от острите зъби на рунтавелкото и сега се поклащаше като напълно ненужен придатък. Хелицерите му се отваряха и затваряха периодично, докато се носеше към Стрелеца, косейки високата трева. Взорът на Роланд бе по-бистър от всякога, а в ръцете му пропълзя онази хладина, предвещаваща сеенето на смърт. Той съзря бялата подутина и пронизващите сини очи — неговите очи, — вгледа се в лицето на единствения си син и в следващия миг то изчезна сред гейзер от кръв, когато първият куршум го отнесе. Паякът се надигна на задните си крака, размахвайки пипалата си на фона на черното, осеяно със звезди небе. Следващите два куршума потънаха в мекия му корем и излязоха през гърба, съпроводени от фонтанчета тъмна течност. Чудовището понечи да се обърне — навярно искаше да избяга, — ала шестте му здрави крайника не бяха достатъчни, за да го удържат. Мордред Дисчейн се строполи в огъня сред облак алени и оранжеви искри и се затърчи върху въглените, а острата четина, покриваща корема му, веднага се запали. Стрелеца се усмихна горчиво и го простреля отново. Умиращото членестоного се търкулна извън огнището и остана да лежи по гръб, а оцелелите му пипала първо се свиха, а сетне се разтвориха. Едно от тях попадна в пламъците и започна да гори. Вонята беше отвратителна.
Роланд се втурна напред, възнамерявайки да загаси тлеещите въглени, разпръснати из тревата, ала изведнъж в главата му се надигна неистов вой на бясна ярост.
— Синът ми! Единственият ми син! Ти го уби!
— Той беше и мой син — рече Стрелеца, загледан в димящото туловище на паяка. Можеше да признае истината. Да, можеше да стори това.
— Ела тогава! Ела, детеубиецо, и съзри своята Кула, ала знай, че ще умреш от старост в Кан’-Ка, преди да си докоснал вратата й! Никога няма да ти позволя да влезеш вътре! Тодашната вечност ще изтече, преди да те пусна вътре! Убиец! Ти уби майка си, уби приятелите си — да, всички до един, защото Сузана лежи с прерязано гърло от другата страна на вратата, през която я изпрати — и ето, че сега уби и собствения си син!
— Кой го изпрати при мен? — попита Роланд гласа в съзнанието си. — Кой изпрати това дете — защото под черната му кожа се криеше дете — на сигурна смърт, червено плашило?
Не последва никакъв отговор, ето защо Стрелеца презареди револвера си и загаси въглените, преди тревата да е пламнала. Помисли си за това, което му беше казал гласът за Сузана, ала сетне реши, че не вярва на думите му. Да, наистина бе възможно да е мъртва — възможно бе, — ала Червеният баща на Мордред просто нямаше откъде да знае това.
Роланд загърби тази мисъл и се приближи до дървото, където висеше последният от неговия ка-тет — пронизан от острия клон, но… още жив. Обрамчените в златисто очи изгледаха Стрелеца с нещо като уморено удивление.
— Ко — рече мъжът и протегна ръка, съзнавайки, че рунтавелкото може да я захапе, ала изобщо не му пукаше за това. Предполагаше, че част от него — и то немалка — иска малките зъбки да се впият в дланта му. — Ко, всички ти казваме благодаря. Аз ти казвам благодаря, Ко.
Ала зверчето не го захапа. Вместо това промълви една-единствена дума.
— Олан — рече то. После въздъхна, близна ръката на Стрелеца за последен път, клюмна глава и издъхна.
Когато първите слънчеви лъчи окъпаха полянката със светлината си, Патрик се приближи колебливо към Стрелеца, който седеше сред розите в пресъхналото речно корито. Безжизненото телце на Ко лежеше в скута му като шал. Младежът изскимтя тихичко, но не чак толкова, че Роланд да не долови въпросителната интонация в тона му.
— Не сега, Патрик — каза отнесено мъжът, докато галеше козината на рунтавелкото. Беше гъста, но гладка на допир. Още не можеше да повярва, че телцето под нея е мъртво — нито вкочанените мускули, нито сплъстените от кръвта косми можеха да го убедят в това. Той ги разплете с пръсти, доколкото можа. — Не сега. Имаме цял ден на разположение, за да стигнем дотам. Няма за какво да се притесняваш.
Не, нямаше никаква нужда да бърза; искаше да оплаче на спокойствие последния от мъртвите си приятели. В думите на стария крал нямаше и капчица съмнение, когато се бе зарекъл, че Роланд ще умре от старост, преди да докосне вратата в основата на Кулата. Да, естествено, че щяха да продължат и Стрелеца щеше да проучи терена, ала той вече си даваше сметка, че идеята да се приближи до Кулата от срещуположната страна на балкона на червения откачалник не е никаква идея, а глупашка надежда. Не, старият злодей не блъфираше — онова, което беше изрекъл, бе самата истина.
Ала за момента това нямаше никакво значение. Току-що бе убил още един от приятелите си и ако нещо изобщо можеше да го утеши, това бе, че Ко щеше да бъде последната му жертва. Вече бе съвсем сам, като изключеше Патрик, а Стрелеца смяташе, че Патрик е имунизиран срещу вируса, който Роланд носеше, тъй като никога не е бил част от неговия ка-тет.
„Аз убивам само членовете на семейството си“ — помисли си мъжът, докато галеше мъртвия рунтавелко.
Ала споменът за това как бе говорил на Ко предишния ден продължаваше да го измъчва. „Ако си искал да тръгнеш с нея, да го беше направил, когато имаше тази възможност!“
Дали бе останал, защото знаеше, че Роланд ще има нужда от него? Че когато работата се сговни (това бе един от изразите на Еди), Патрик ще се издъни?
„Какво си ме зяпнал така?“
Дали бе знаел, че това ще е последният му ден и че смъртта му няма да е лека?
— Мисля, че си знаел и едното, и другото — въздъхна Роланд и затвори очи, за да почувства по-добре козината под пръстите си. — Толкова съжалявам, че ти наговорих онези неща — бих дал пръстите на лявата си ръка, ако можех да си върна думите назад. Истина ти казвам.
Ала тук, както и в Ключовия свят, времето течеше само в една посока. Стореното си беше сторено. Нямаше връщане назад.
Стрелеца смяташе, че гневът го е напуснал окончателно, че и последната капчица от него се е изпарила във въздуха, ала когато усети тръпките по кожата си и осъзна какво означаваха, пламъкът на яростта лумна с нови сили в сърцето му, а добре познатата студенина отново пропълзя в перфектно обучените му ръце.
Патрик го рисуваше! Седеше си спокойно под тополата и си драскаше в скицника, сякаш храброто мъничко създание, което се равняваше на десетки като него — не, на стотици! — не бе умряло на същото това дърво, и то заради тях!
„Това е неговият начин — рече Сузана нежно и спокойно в дълбините на съзнанието му. — Това е всичко, което има, защото всичко друго му е отнето — родният му свят, майка му, езикът му и здравият разум, който някога е имал. Той също тъжи, Роланд. Освен това е изплашен. Рисуването е единственият начин да се утеши.“
Без съмнение всичко това беше вярно, ала тази истина още повече разпали гнева му. Той остави единствения си револвер на земята (дългата му цев проблесна между две от пеещите рози), защото се боеше да не стори нещо прибързано, за което да съжалява впоследствие, след което се изправи на крака, възнамерявайки да даде на момчето хубав урок, ако не за друго, то най-малкото за да се почувства той самият по-добре. Дори можеше да чуе първите си думи: „Харесва ли ти да рисуваш онези, които са се жертвали, за да спасят пършивия ти живот, глупако? Приятно ли ти е, а?“
Тъкмо отвори уста да каже нещо, когато Патрик остави молива и взе новата си играчка. Гумичката се бе изхабила наполовина, а нямаха други; Сузана ги бе взела със себе си заедно с револвера на Роланд просто защото бурканчето се намираше в джоба й, а умът й е бил зает с други, далеч по-важни неща. В мига, в който ръката, хванала гумичката, застина над листа, момчето погледна нагоре — навярно за да се увери, че наистина иска да изтрие всичко — и зърна Стрелеца, който стоеше сред розите и го наблюдаваше навъсено. Патрик веднага разбра, че Роланд е ядосан, макар и да нямаше никаква представа защо, и лицето му се изкриви от страх и тревога. В този миг Стрелеца го видя, тъй както Дондейл навярно го бе виждал много пъти, и тази мисъл мигом пропъди гнева му. Нямаше да допусне Патрик да се бои от него — не, заради Сузана (ако не и заради самия себе си) нямаше да допусне Патрик да се бои от него.
Всъщност най-вече заради самия себе си.
„Защо не го убиеш тогава? — попита лукавият, пулсиращ глас в съзнанието му. — Убий го и сложи край на мъките му, щом толкова милееш за него. Така двамата с рунтавелника току-виж отишли заедно на полянката. А тъй ще могат да запазят място и за теб, стрелецо.“
Роланд поклати глава и се опита да се усмихне.
— Не, Патрик, сине на Соня — рече той (така роботът Бил бе нарекъл момчето). — Не, направих грешка — отново — и няма да ти се карам. Ала…
Той се приближи към мястото, където седеше художникът, и Патрик се сви уплашено, усмихвайки се раболепно. Стрелеца усети как при вида на тази усмивка гневът отново започва да се надига у него, но този път успя да го прогони с лекота. Момчето също обичаше Ко и това бе единственият начин, по който можеше да се пребори със загубата му.
Ала това нямаше кой знае какво значение в момента.
— Не — каза Роланд с възможно най-нежния си глас. — Ти си рисувал в продължение на бог знае колко години, без изобщо да предполагаш, че съществуват подобни неща; мисля, че ще довършиш тази някой друг ден. Може пък съвсем скоро да изскочи нещо, което да нарисуваш — и сетне да изтриеш. Схващаш ли, Патрик?
Отговорът на този въпрос бе доста спорен, но след като гумичката се озова на сигурно място в джоба на Роланд (където се намираше и часовникът му), художникът сякаш напълно забрави за нея и се върна към рисунката си.
— Спри да рисуваш за малко — каза му Стрелеца.
Младежът се подчини без никакви възражения. Той посочи първо към количката, а след това и към Тауър Роуд, изскимтя-вайки въпросително.
— Да — кимна му Роланд, — но първо трябва да хвърлим едно око на провизиите на Мордред — току-виж открием нещо полезно за нас, — а после да погребем нашия приятел. Ще ми помогнеш ли да положим Ко в земята, Патрик?
Момчето закима енергично. Погребението не им отне много време; телцето бе далеч по-малко от сърцето, което бе поддържало живота му. Няколко часа преди пладне те отново вървяха по дългия път, изминавайки последните няколко километра, които ги деляха от Тъмната кула.
Пътят и историята бяха дълги, нали? Пътешествието беше дълго и цената бе висока… ала великите неща не се постигат лесно. Дългата история също като една висока Кула трябва да се строи камък по камък. Сега обаче, тъй като краят наближава, разгледайте добре двамата странници, които вървят по Тауър Роуд. По-старият — този със загорялото, набръчкано лице и револвера на бедрото — тегли количката, която наричат „Хо Фат 2“. По-младият — този с необичайно големия скицник под мишница, който го кара да изглежда като студент от стародавните времена — крачи до него. Двамата изкачват един полегат хълм, не по-различен от стотиците други, които са преодолявали. От двете страни на буренясалия път, който следват, се издигат порутени каменни зидове, обрасли с диви рози. Отвъд тях се виждат странни каменни съоръжения. Някои изглеждат като руини на замъци; други — като египетски обелиски, а трети приличат на Говорещи пръстени — от онези, в които се призовават демони; един от тях напомня на Стоунхендж. Човек почти очаква да види закачулени друиди, насъбрали се в центъра на големия каменен кръг, напявайки древни заклинания, ала пазителите на тези монументи, на тези първообрази на Стоунхендж, отдавна ги няма. Само малки стада банноци пасат там, където нявга са се извършвали обредите.
Ала това няма значение за нас. Нас ни интересува древният стрелец, който тегли тежката триколка. Ние стоим на билото на хълма и го чакаме да дойде при нас. Той идва все по-близо и по-близо. Неумолим както винаги, един мъж, който не пропуска да опознае езика на страната и нейните обичаи; мъж, който не би пропуснал да изправи закачените накриво картини в странните хотелски стаи. Много неща в него са се променили, но не и това. Той се изкачва по хълма и вече е толкова близо до нас, че можем да доловим киселата миризма на потта му. Мъжът вдига очи — всеки път, когато изкачва някой хълм, поглежда първо напред, а после и настрани, защото правилото на Корт гласи: „Винаги проучвай терена“ — и зениците му не са го забравили. Той поглежда машинално нагоре, после надолу… и внезапно замръзва. След като се взира в продължение на един дълъг миг в буренясалата пътна настилка, той отново вдига взор, ала този път доста по-бавно. Много по-бавно. Сякаш се бои от това, което си мисли, че е видял.
Тук ние трябва да се присъединим към него — да се слеем с него, — макар че как изобщо бихме могли да проучим терена на сърцето на Роланд в подобен момент, когато единствената цел на живота му изплува пред погледа му? Това е нещо, което никой разказвач не може да предаде, защото някои мигове просто са невъобразими.
Веднага щом достигна билото на хълма, Роланд погледна нагоре, но не защото очакваше някаква опасност, а тъй като навикът бе вкоренен толкова дълбоко в него, че не можеше да бъде преодолян. „Винаги проучвайте терена“, им беше казал Корт, набивайки го в главите им още от съвсем малки. Стрелеца сведе поглед към пътя — ставаше все по-трудно да криволичи между розите, без да ги настъпи, въпреки че досега не бе стъпкал нито една — и едва тогава със закъснение осъзна какво е зърнал току-що.
„Какво си помисли, че зърна — каза си Роланд, продължавайки да гледа надолу към пътя. — Най-вероятно става въпрос за поредната от развалините, край които вървим, откакто погребахме Ко.“
Ала Стрелеца прекрасно знаеше, че не е така. Това, което бе видял, не се намираше встрани от Тауър Роуд, а право напред.
Той отново погледна нагоре, усещайки как вратът му проскърцва като пантите на стара врата, и там, все още на километри оттук, ала ясно изпъкващ на хоризонта, се виждаше върхът на Тъмната кула. Най-сетне съзираше онова, което бе сънувал хиляди пъти. На шейсет-осемдесет метра пред него пътят се издигаше по хребета на по-висок хълм; от едната му страна се забелязваше древен Говорещ пръстен, потънал в бръшлян и орлови нокти, а от другата — неголяма горичка с железни дървета. Между тях в далечината се извисяваше величествен черен силует, който закриваше част от синьото небе.
Патрик се спря до Роланд и нададе едно от нечленоразделните си възклицания.
— Виждаш ли я? — попита Стрелеца. Гласът му бе станал дрезгав от изумление. После, преди момчето да може да отговори, мъжът посочи към предмета, който Патрик носеше на врата си. В края на краищата бинокълът се бе оказал единственият предмет от оскъдните запаси на Мордред, който си струваше да бъде взет.
— Подай ми го, Пат.
Художникът охотно се подчини. Роланд доближи уреда до очите си, поигра си малко с назъбеното колелце за фокусирането и изведнъж затаи дъх, когато върхът на Кулата изплува пред очите му — толкова близо, че сякаш можеше да я докосне. Каква ли част от нея се виждаше? Шест метра? Шестнайсет? Не знаеше, ала виждаше поне три от тесните прозорчета, опасващи ствола й с възходящата си спирала, както и еркерния прозорец на върха — множеството му цветове искряха под лъчите на пролетното слънце, а черната му сърцевина се взираше в него като самото Око на Тодаша.
Патрик скимтеше и виеше, протегнал ръце към бинокъла. Той също искаше да погледне, ето защо Роланд му го подаде. Виеше му се свят и усещаше главата си замаяна и лека, сякаш не се намираше тук в действителност. Хрумна му, че се бе чувствал така в седмиците преди единоборството с Корт — като сън… или лунен лъч. Бе усещал идването на нещо неизбежно, на някаква голяма промяна, и сега се чувстваше по абсолютно същия начин.
„Това е моята съдба — каза си мъжът. — Краят на житейския ми път. Ала сърцето ми все още бие (малко по-бързо от преди), кръвта ми тече из вените ми и нямам никакви съмнения, че когато се наведа, за да сграбча тегличите на тази проклета каручка, гърбът ми ще изскърца, а аз ще изпусна малко газ. Защото нищо не се е променило.“
Той почти се бе настроил за разочарованието, което тази мисъл носеше в себе си, ала то не се появи. Вместо това изпита някакво ярко, възвисяващо чувство, което сякаш разцъфна в съзнанието му и сетне се разпространи по цялото му тяло. За пръв път, след като се отправиха на път тази сутрин, мислите за Ко и Сузана напуснаха ума му. Чувстваше се свободен.
Патрик смъкна бинокъла. Когато се обърна към Стрелеца, лицето му бе развълнувано. Младежът показа черния пръст, сочещ към небето, и изскимтя.
— Да — рече Роланд. — Някой друг ден, в някой друг свят, някоя твоя версия ще я нарисува заедно с Ламрей, коня на Артур Елд. Зная това, защото съм виждал тези картини. Сега обаче трябва да вървим.
Младежът отново изскимтя, след което се нацупи. Той допря длани до слепоочията си и започна да клати глава като човек, измъчван от невъобразимо главоболие.
— Да — рече Роланд. — И аз се страхувам. Ала нищо не може да се направи. Трябва да отида там. Искаш ли да останеш тук, Патрик? Да останеш и да ме изчакаш? Чувствай се свободен да постъпиш както желаеш.
Художникът веднага поклати глава. И за всеки случай — ако Стрелеца случайно не го бе разбрал, — нямото момче го стисна здраво за китката. Дясната му ръка — тази, с която рисуваше — сякаш бе от желязо.
Мъжът кимна. Дори се опита да се усмихне.
— Да — каза той, — това е чудесно. Остани с мен колкото искаш. Ала не забравяй, че накрая ще трябва да продължа сам.
Сега с всеки хълм и всяка долчинка, които преодоляваха, Тъмната кула изглеждаше все по-близо и по-близо. Вече виждаха доста по-голяма част от прозорчетата, опасващи величествената сграда, а Роланд зърна и двата стоманени стълба, които се издигаха на самия й връх. Облаците, следващи Пътищата на двата оцелели Лъча, сякаш се оттичаха от тези стълбове, оформяйки огромно „X“ в небето. Гласовете бяха станали по-силни и Стрелеца осъзна, че пееха имената на света. На всички светове. Нямаше никаква представа откъде би могъл да знае това, ала бе напълно сигурен. Онова светло, повдигащо духа чувство продължаваше да го изпълва. Най-накрая, когато превалиха хълма с огромните каменни мъже, маршируващи на север (останките от лицата им, боядисани в кървавочервено, се взираха свирепо в тях), Роланд каза на Патрик да се качи в „Хо Фат 2“. Момчето го изгледа изненадано и нададе серия нечленоразделни изскимтявания, които според Стрелеца означаваха: „Но не си ли уморен?“
— Да, но в същото време имам нужда от нещо като котва — призна той. — Иначе ще се втурна към Кулата, въпреки че много добре осъзнавам какво ще се случи. Ако сърцето ми не се пръсне от изтощението, то Червеният крал със сигурност ще отнесе главата ми с някоя от играчките си. Качвай се, Патрик.
Художникът така и стори. Той се приведе напред и допря бинокъла до очите си, неспособен да го отдели от тях.
Три часа по-късно стигнаха до подножието на доста по-стръмен хълм. Това беше, както сърцето на Роланд му подсказа, последното възвишение. Отвъд се простираше Кан’-Ка Но Рей. На билото, от дясната страна на пътешествениците, се издигаше порутена каменна грамада, която навремето бе представлявала неголяма пирамида. Това, което бе останало от нея, бе високо около девет метра. Основата й бе заобиколена от рози, които я опасваха с пурпурния си пръстен. Роланд запомни тази гледка и продължи да се изкачва бавно по хълма, дърпайки количката с младия художник. С всяка следваща стъпка пред очите му се разкриваше все по-голяма част от Тъмната кула. Вече можеше да види балконите с високите до кръста парапети. Нямаше никаква нужда от бинокъл — въздухът бе необикновено чист и прозрачен. Стрелеца предположи, че им остават не повече от седем-осем километра. А може би само пет. Етаж след етаж постепенно се откриваше пред все по-малко скептичния му взор.
Малко преди да достигне билото, на около двайсетина крачки от порутената каменна пирамида, Роланд спря, наведе се и пусна тегличите на количката за последен път. Всеки нерв в тялото му усещаше надвисналата опасност.
— Патрик, слез долу!
Младежът го послуша, изгледа го разтревожено и изскимтя тихичко.
Стрелеца поклати глава.
— Все още не мога да ти кажа защо. Зная само, че не е безопасно.
Гласовете продължаваха да пеят приказната си песен, ала въздухът около тях сякаш бе замръзнал. Наоколо не се забелязваше нито една птичка, която да се рее в небето или да чурулика, нито пък се виждаше дори един-единствен баннок; единственият звук бе шепотът на тревата, разлюлявана от вятъра. Розите кимаха безмълвно и царствено с пурпурните си глави.
Двамата продължиха да крачат един до друг. Изведнъж Роланд усети как Патрик докосва боязливо двупръстата му дясна ръка. Той погледна към нямото момче, което му се усмихна притеснено в отговор. Тогава Стрелеца го хвана за ръката и двамата продължиха по този начин.
Под тях се простираше необятен ален килим, ширещ се чак до хоризонта. Тауър Роуд го прорязваше с прашната си бяла линия — идеално права и широка около четири метра. В средата на океана от рози се издигаше Тъмната кула — тъмносива, като че ли опушена със сажди, също както в сънищата му, а прозорчетата й блестяха на слънцето. Тук пътят се разделяше на две и описваше пълен кръг около основата на Кулата, за да продължи от другата страна в посока, която според Роланд вече бе изток вместо югоизток. Пътища се простираха и на север, и на юг, ако Стрелеца бе прав в предположението си, че посоките на компаса бяха възвърнали истинското си местоположение. От високо Тъмната кула навярно изглеждаше като центъра на изпълнена с кръв мишена.
— Това е… — започна Роланд и в този миг някакъв пронизителен, безумен крясък долетя до тях на крилете на вятъра; явно разстоянието не му се отразяваше по никакъв начин. „Идва по Лъча — помисли си Стрелеца. — А розите го носят.“
— СТРЕЛЕЦО! — изкрещя Пурпурният крал. — ЕЙ СЕГА ЩЕ УМРЕШ!
До ушите на Роланд достигна някакво свистене — едва доловимо в началото, ала постепенно увеличаващо силата си, — което проряза песента на Кулата и розите като най-острия нож, точен някога на елмазено точиларско колело. Патрик стоеше като хипнотизиран и зяпаше вцепенено Кулата; ако не бяха светкавичните рефлекси на Роланд, от нямото момче щяха да останат само ботушите. Той го сграбчи и двамата полетяха към избуялата трева зад порутената пирамида, просвайки се на земята. Един от камъните, скрити сред гъстата растителност, се заби болезнено в ребрата на Стрелеца, ала той не издаде нито звук.
Свистенето продължи да се усилва, докато не се превърна в оглушителен вой. Тогава мъжът забеляза как нещо лъскаво проблясва във въздуха — един от сничовете. Той удари количката и тя се пръсна на парчета, разпилявайки провизиите им във всички посоки. Част от нещата им издрънчаха обратно на пътя (консервените кутии заподскачаха и се затъркаляха по Тауър Роуд), ала други се взривиха като гранати.
В следващия миг проехтя пронизителен, кряскащ смях, от който зъбите на Роланд изтръпнаха, а Патрик си запуши ушите. Лудостта, стаена в този кикот, просто бе непоносима.
— ЕЛА! — извика този далечен, безумен, смеещ се глас. — ЕЛА ДА СИ ПОИГРАЕМ, РОЛАНД! ЕЛА ПРИ МЕН! ЕЛА ПРИ СВОЯТА КУЛА! НЯМА ЛИ ДА ДОЙДЕШ… СЛЕД ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ГОДИНИ, ПРЕЗ КОИТО Я ТЪРСИ, А?
Художникът погледна към Стрелеца, а в очите му се четеше отчаяние и страх. Държеше скицника пред гърдите си като щит.
Роланд надзърна внимателно иззад стената на пирамидата и там, на един балкон на два етажа от основата на Кулата, зърна същото, което бе видял на картината в кабинета на сай Сейър — едно алено петънце и три белички; лице с вдигнати във въздуха ръце. Ала това не бе картина — едната ръка се изстреля стремително напред и отново се разнесе познатото дяволско свистене. Роланд моментално се претъркули зад каменното им укритие и след една сякаш безкрайна пауза сничът се удари в другата стена на пирамидата и експлодира. Взривната вълна ги запрати по очи на земята, а Патрик изкрещя от страх. Върху земята се изсипа дъжд от камъни, ала доколкото Стрелеца забеляза, нито един от тях не докосна някоя от розите.
Момчето се изправи и навярно щеше да побегне — най-вероятно обратно по пътя, по който бяха дошли, — ако Роланд не го бе сграбчил за яката на коженото му палто и не го бе дръпнал рязко долу.
— Тук сме в безопасност — прошепна той на Патрик. — Погледни — Стрелеца бръкна в една от пукнатините в повърхността на пирамидата, почуквайки от вътрешната страна. Чу се глухо прозвънване и устните на мъжа се разтеглиха в пресилена усмивка. — Стомана! Да, право думам! Дъртият откачалник може да замерва това нещо с десетки летящи огнетопчета, ала пак няма да успее да го срути. Най-много да взриви камъните и плочите и да разкрие онова, което лежи отдолу. Схващаш ли? Не мисля, че ще разхищава така амунициите си. Едва ли има повече, отколкото би могло да носи едно магаре.
Преди Патрик да успее да му отвърне, Роланд отново надзърна зад назъбената стена на пирамидата, сложи длани пред устата си и изкрещя:
— ОПИТАЙ ОТНОВО, САЙ! ОЩЕ СМЕ ТУК, АЛА НАВЯРНО СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ ЩЕ ИМАШ ПОВЕЧЕ КЪСМЕТ!
Настъпи кратка пауза, прекъсната от безумен писък:
— ИИИИИИИИИИИИИИ! НЕ СМЕЙ ДА МИ СЕ ПОДИГРАВАШ! НЕ СМЕЙ! ИИИИИИИИИИИИ!
Отново се разнесе познатото свистене. Роланд сграбчи Патрик и го събори на тревата на известно разстояние от пирамидата, закривайки го с тялото си. Опасяваше се, че вибрациите на метала при следващия удар на снича можеха да им причинят или сътресение на мозъка, или да превърнат вътрешностите им на пихтия.
Само че този път лъскавото огнетопче не уцели каменната развалина — вместо това прелетя над нея и се понесе над Тауър Роуд. Стрелеца се претъркули по гръб, прецени посоката и скоростта на снича и отбеляза точката, където щеше да застине за миг във въздуха, преди да промени траекторията си и да се насочи към тях. Когато златистият снаряд го достигна, Роланд го пръсна като глинена чиния и златистото кълбо прекъсна съществуването си сред ослепителен проблясък.
— О, ДРАГИ, ВСЕ ОЩЕ СМЕ ТУК! — извика Стрелеца, мъчейки се да придаде на гласа си насмешливи нотки, а това не беше никак лесно, когато крещиш с цялата сила на дробовете си.
В отговор проехтя поредният безумен крясък: „ИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ!“ Роланд се чудеше как черепът на Червения крал все още не се е пукнал от тези неистови писъци. Той напъха един патрон в празното гнездо на барабана — стараеше се револверът му винаги да бъде напълно зареден — и изведнъж чу двойно свистене. Патрик изстена, завъртя се по корем и зарови лице в гъстата трева, покривайки главата си с ръце. Стрелеца седна, опрял гръб в пирамидата от стомана и камъни, положи дългата цев на шестострела си на едното си бедро и зачака, излъчвайки невъзмутимо спокойствие. В този миг цялата му воля бе съсредоточена върху появата на първото от летящите огнетопчета. От ужасното свистене очите му пареха и той усещаше как сълзите му напират да бликнат всеки момент, ала за нищо на света не можеше да допусне това. Ако искаше да повтори номера, който го бе прославил в далечното минало, ре нуждаеше от свръхостро зрение.
И тези сини очи бяха кристално ясни и зорки, когато сничовете прелетяха високо над пътя. Този път единият свърна наляво, а другият — надясно. Те извършваха фалшиви маневри, описвайки невъобразими зигзаги. Роланд обаче не се връзваше — той чакаше търпеливо, изпънал нозе, а подметките на протритите му ботуши описваха буквата V. Сърцето му биеше бавно и равномерно и очите му възприемаха света със свръхестествена яснота в цялата му цветова гама (струваше му се, че стига да се съсредоточи още малко, ще може да съзре и вятъра, люлеещ розите). Внезапно той вдигна револвера и двата снича се взривиха във въздуха, след което светкавично презареди оръжието си, преди отблясъците от експлозиите да са престанали да танцуват пред взора му.
Мъжът пропълзя до ъгъла на пирамидата, взе бинокъла, подпря го на неравния каменен ръб и доближи очи до окулярите. Пурпурният крал сякаш застана пред него и Роланд зърна точно това, което беше очаквал — един старец с огромен нос, гърбав и безформен, сякаш направен от восък; с алени устни, разцъфнали сред снега на дългата му брада, и снежнобяла коса, която се спускаше по гърба му чак до кокалестия му задник. Пламналото му от гняв лице сякаш искаше да изпепели странниците. Яркочервената роба, която носеше, бе украсена с изображения на мълнии и кабалистични символи. Сузана, Еди и Джейк навярно биха го взели за Дядо Коледа, ала Роланд го виждаше точно такъв, какъвто бе — изчадие на Ада, същински Сатана.
— МНОГО СИ ЗЛЕ! — извика му насмешливо Стрелеца. — ЗАЩО НЕ ОПИТАШ С ТРИ СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ, А? МОЖЕ ПЪК ДА ИЗВАДИШ ПОВЕЧЕ КЪСМЕТ!
Бинокълът напомняше на Роланд вълшебен пясъчен часовник, катурнат настрани. Той наблюдаваше как Големият червен дъртофелник подскача нагоре-надолу и размахва комично ръце пред лицето си. Стрелеца предполагаше, че в нозете му лежи нещо като сандък, ала не бе напълно сигурен в това — преплетените пръчки на парапета от ковано желязо му пречеха да го разгледа добре.
„Сигурно това са амунициите му — помисли си Роланд. — Така трябва да е. Колко ли снича можеха да се поберат в подобен сандък? Двайсет? Петдесет?“ Нямаше значение. Пурпурният крал едва ли би могъл да хвърли повече от дванайсет наведнъж и мъжът от Гилеад бе сигурен, че ще простреля всичко, което старият демон запратеше към него. В края на краищата той бе стрелец, нали така?
За съжаление Пурпурният крал също знаеше това.
Съществото на балкона нададе още един ужасен, разкъсващ тъпанчетата вик (Патрик запуши мръсните си уши с мръсните си пръсти) и се наведе, за да бръкне в сандъка за поредната порция летящи огнетопчета, ала изведнъж се спря. Роланд го наблюдаваше как се приближава към парапета на балкона… и се взира право в очите на Стрелеца. Погледът му бе ален и изгарящ. Синът на Стивън Дисчейн веднага се отдръпна от бинокъла, сякаш се боеше да не би да попадне под хипнотичното въздействие на този взор.
В следващия миг гласът на Краля достигна до него:
— ТОГАВА ПОЧАКАЙ МАЛКО… И ПОРАЗМИШЛЯВАЙ НАД ОНОВА, КОЕТО МОЖЕШ ДА ПОЛУЧИШ, РОЛАНД! ПОМИСЛИ СИ КОЛКО Е БЛИЗО! И… ЗАСЛУШАЙ СЕ! ЧУЙ ПЕСЕНТА НА СВОЯТА ВЪЗЛЮБЕНА!
След тези думи заточеникът в Кулата замлъкна. Не се чу и познатото свистене, свидетелстващо за пикиращи сничове. До слуха на Роланд достигаше единствено воят на вятъра… и онова, което Пурпурният крал му предлагаше да чуе.
Зовът на Кулата.
„Ела, Роланд“ — пееха гласовете. Те принадлежаха на розите от Кан’-Ка Но Рей, на укрепващите Лъчи високо в небето, ала най-вече на самата Кула, към която се бе стремил през целия си живот и сега бе толкова близо пред него… ала ето че не му позволяваха да се доближи до нея. Ако дръзнеше да напусне укритието си и да поеме през необятното розово поле, щеше да намери единствено смъртта си. Същевременно зовът на Кулата се бе впил като рибарска кукичка в съзнанието му, която го дърпаше неустоимо напред. Пурпурният крал знаеше, че трябва само да изчака, и не след дълго Роланд също се убеди в това, защото силата на пеещите гласове нарастваше. Засега все още можеше да им се съпротивлява — и се съпротивляваше, — ала с приближаването на вечерта те ставаха все по-неустоими. Той започна да осъзнава — с нарастващ ужас — защо в сънищата и виденията си винаги достигаше Тъмната кула по залез, когато западното небе сякаш отразяваше аленото поле с розите, превръщайки целия свят в кърваво ведро, поддържано от една-единствена опора, черна като нощта, ясно открояваща се на фона на пламналия хоризонт.
В сънищата си винаги я достигаше по залез, защото точно по това време усилващият се зов на Кулата щеше да съкруши неговата воля. Той щеше да тръгне към нея и нито една сила на земята не би могла да го спре.
„Ела… ела…“ се превърна в „ЕЛА… ЕЛА…“, а сетне в „ЕЛА! ЕЛА!“. Главата му се разкъсваше от този зов и същевременно гореше от желание да му отвърне. Отново и отново Стрелеца се изправяше на колене, след което се заставяше да сяда на земята, облегнал гръб на пирамидата.
Патрик го наблюдаваше с растяща тревога. Навярно младежът не чуваше този зов или пък той изобщо не му действаше — Роланд знаеше, че това е напълно възможно, — ала прекрасно разбираше какво се случваше с по-възрастния му спътник.
Останаха така около час (според преценката на Роланд), преди Кралят да запрати още два снича по странниците. Този път огнетопчетата заобиколиха пирамидата от двете страни и свърнаха почти едновременно към тях, порейки стремително въздуха. Стрелеца пръсна този вдясно, след което мълниеносно насочи револвера наляво, за да види сметката и на второто златисто кълбо. То избухна толкова близо до тях, че взривната вълна опърли лицето на мъжа от Гилеад, ала поне нямаше шрапнели; явно бяха проектирани да се разрушават напълно при експлозия.
— ПРОБВАЙ ПАК! — изрева Стрелеца. Гърлото му бе пресъхнало и го болеше, ала той знаеше, че думите му ще достигнат до адресата; въздухът на това място сякаш бе специално създаден за подобен вид комуникация. Боецът си даваше сметка, че всяка негова дума е като кинжал, пронизващ плътта на стария безумец. Собствените му проблеми обаче бяха твърде много — зовът на Кулата непрекъснато се усилваше.
— ЕЛА, СТРЕЛЕЦО! — достигна до него гласът на Краля. — МОЖЕ ПЪК НАКРАЯ ДА ТИ ПОЗВОЛЯ ДА ВЛЕЗЕШ В КУЛАТА! КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ДА СИ ПРОВЕДЕМ ЕДНО СЪВЕЩАНИЕ ПО ВЪПРОСА?
За свой ужас Стрелеца осъзна, че долавя нотки на искреност в гласа на заточеното извън Кулата същество.
„Да, бе — помисли си мрачно. — И да пийнем кафе. Току-виж сме си направили страшен пикник сред розите.“
Той извади часовника от джоба на ризата си и отвори капачето. Стрелките се носеха устремно назад. Мъжът се притисна още по-силно към пирамидата и затвори очи, ала така стана още по-лошо. Зовът на Кулата
(ела, Роланд, ела, Стрелецо, комала-ела-ела, краят вижда се сега)
стана по-силен и по-настойчив от всякога. Мъжът отвори очи и погледна към безжалостното синьо небе и облаците, носещи се към Тъмната кула в края на аленото поле.
Мъчението продължаваше.
Той издържа така близо час — през това време сенките на храстите и розите, растящи около пирамидата, се удължиха, — залъгвайки се с напразни надежди, че все ще му хрумне някаква блестяща идея, която да му позволи да не оставя живота и съдбата си в ръцете на талантливото, но слабоумно момче до него. Ала ето, че когато слънцето запълзя към западния хоризонт и небесната синева започна да помръква, Стрелеца осъзна, че това е единственото, което му беше останало. Стрелките на часовника му все по-бързо отброяваха часовете и минутите в обратната посока и съвсем скоро щяха да се завъртят с шеметна бързина. И когато това се случеше, той щеше да поеме към нея. Щеше да тръгне, без да обръща внимание на сничовете (и на всичко останало, което може би криеше сандъкът на Пурпурния крал). Щеше да бяга, да скача, да тича на зигзаг, да пада на земята и да пълзи, но прекрасно разбираше, че дори да разполагаше с всичкия късмет на света, пак нямаше да може да измине повече от половината път до Тъмната кула, преди да бъде разкъсан на парчета.
Щеше да умре сред розите.
— Патрик — рече той с хриптящ глас.
Момчето вдигна глава към него и Роланд забеляза изпълнените му с отчаяние очи. Стрелеца погледна към ръцете му — мръсни, изподрани, ала не по-малко талантливи от неговите — и се предаде. Осени го мисълта, че е успял да издържи толкова дълго само от гордост; че дълбоко в себе си е искал да убие Пурпурния крал, а не само да го изпрати в нищото. И естествено, нямаше никаква гаранция, че слабоумният художник ще съумее да стори с Пурпурния крал онова, което бе направил с пъпката на Сузана. Времето обаче изтичаше; Роланд усещаше, че скоро щеше да е безсилен да се съпротивлява на зова на Кулата, а Патрик бе последната му възможност.
— Хайде да си разменим местата, Патрик.
Младежът веднага се подчини и пропълзя внимателно над Стрелеца, заставайки до онази част на пирамидата, която бе най-близо до пътя.
— Погледни през този далекозрящ инструмент. Подпри го ей-там… да, точно така… и погледни.
Художникът точно това и направи. Мъжът от Гилеад имаше чувството, че това продължи цяла вечност. Междувременно гласът на Кулата пееше, звънтеше и го примамваше. Най-накрая младежът се обърна към него.
— Сега вземи скицника си, Патрик, и нарисувай онзи човек — не че Пурпурният крал беше човек, ала все пак изглеждаше като такъв.
Художникът продължи да го гледа мълчаливо, хапейки долната си устна. Сетне обгърна главата му с длани и я наведе напред, докато челата им почти се докоснаха.
„Много е трудно — прошепна един глас в дълбините на съзнанието на Роланд — глас не на юноша, а на възрастен мъж. На силен мъж. — Той е неуловим. И хлъзгав. И се размива.“
Къде ли беше чувал тези думи?
Ала сега нямаше време да мисли за това.
— Да не би да казваш, че не можеш? — попита Стрелеца, прибавяйки в гласа си (с усилие) нотка на разочарование и недоверие. — Че ти не можеш? Че Патрик не може? Че Художникът не може?
Очите на момчето се промениха. За момент Роланд зърна в тях онова изражение, което щяха да придобият, когато юношата се превърнеше в мъж… а картините в кабинета на Сейър доказваха, че в поне един свят това щеше да се случи. Този Патрик щеше да остане жив достатъчно дълго време, за да нарисува видяното през този ден. Тези очи щяха да се изпълнят с високомерие и надменност, ако младежът разгърнеше дарбата си, без да се сдобие с мъдрост; засега в тях се четеше само самонадеяност. Това бяха очите на хлапе, което знае, че е по-бързо от светкавица, че е най-доброто и че не му пука за нищо и за никого. Роланд познаваше прекрасно този поглед — нима не го бе зървал в стотици огледала и езерца, когато беше на годините на Патрик Данвил?
„Не съм казал, че не мога — заяви гласът в главата на Стрелеца. — А че няма да е никак лесно. Ще ми трябва гумичката.“
Синът на Стивън Дисчейн мигом поклати глава. Ръката му бръкна в джоба и пръстите му се сключиха около остатъка от гумата, стискайки го силно.
— Не — възрази той. — Трябва да го нарисуваш от първия път, Патрик. Без да поправяш нищичко. Гумичката ще ти потрябва после.
За миг самонадеяното изражение изчезна, ала само за миг. Когато се появи отново, бе съчетано с нещо, което достави на Роланд неизмеримо облекчение. Това бе пламъкът на възбудата, озаряващ очите на онези, които дълго време са вървели по утъпканите пътища, след което изведнъж биват предизвикани да направят нещо на предела на възможностите си, а току-виж и отвъд тях.
Младежът допълзя до бинокъла, който продължаваше да лежи на мястото, където го бе оставил, и долепи очи до окулярите. Остана така доста дълго време, а междувременно гласовете в съзнанието на Стрелеца ставаха все по-настоятелни.
Накрая Патрик се търкулна встрани, взе албума си и започна да рисува най-важната картина в своя живот.
Патрик работеше бавно в сравнение с обичайния си метод, при който бързите движения на молива създаваха завършена рисунка буквално за няколко минути. Роланд непрекъснато трябваше да се сдържа, за да не закрещи: „Побързай! Побързай, в името на всички богове! Не виждаш ли агонията ми?“
Ала Патрик явно не виждаше или пък изобщо не му пукаше за мъките на Стрелеца. Младежът бе погълнат изцяло от работата си и се откъсваше от листа само за да надзърне отново през бинокъла и да разгледа по-внимателно безумното същество с алената роба. От време на време накланяше молива, за да нанесе някои щрихи, а сетне ги размазваше с палец, за да се получи сянка. Друг път забелваше очи, сякаш се взираше в някаква версия на Пурпурния крал, която възпламеняваше мозъка му. И наистина, откъде Роланд би могъл да знае, че това не е възможно?
„И пет пари не давам какво прави. Стига да приключи, преди да откача и да се втурна към онова, което Дъртият червен крал така точно определи като «възлюбената ми».“
Измина половин час, който се стори на Стрелеца като три дни. По едно време Пурпурният крал започна да го зове още по-настоятелно, мъчейки се да го придума да отиде при него, за да проведат съвещание. Той предлагаше на Роланд да го освободи от затвора му, след което двамата щели да се изкачат до стаята на върха на Кулата. Общият интерес можел да заличи всяка вражда, нима Стрелеца не знаел това?
Да, Роланд го знаеше, ала знаеше и друго — предложението на Пурпурния крал се различаваше от предишните му увещания само по това, че сега бе пременено с костюм и вратовръзка. И този път в гласа на съществото с алената роба се долавяше тревога. Стрелеца изобщо не му отговори.
Когато осъзна, че планът му няма да проработи, Пурпурният крал метна още един снич. Златистото топче се издигна толкова високо над пирамидата, че почти изчезна от поглед, след което се понесе стремително към тях с воя на падаща бомба. Роланд му видя сметката с един-единствен изстрел и веднага зареди празното гнездо на барабана. Искаше му се Червеният звяр да запрати още огнетопчета към тях, защото по този начин съзнанието му се отвличаше от гибелния зов на Тъмната кула.
„Тя ме очаква — помисли си мъжът. — Точно затова ми е толкова трудно да издържа — защото зовът й е адресиран лично към мен. Добре, де, не точно към мен, а към наследниците на Елд… а аз съм единственият от този род, който е останал жив.“
Най-накрая, когато спускащото се към хоризонта слънце започна да се обагря в оранжево и Роланд усети, че не може да се съпротивлява повече на притегателната сила на Кулата, Патрик остави молива си настрана и подаде албума на своя спътник. Лицето му бе намръщено и това сериозно разтревожи Стрелеца. Никога преди не го бе виждал такъв. От предишната самонадеяност на момчето не бе останала и следа.
Роланд взе скицника. Онова, което видя, го разтърси до такава степен, че той веднага отмести поглед, сякаш нарисуваните от младия художник очи можеха да го хипнотизират — да го накарат да допре револвера до слепоочието си и да пръсне агонизиращия си мозък. Картината бе изумителна. Продълговатото, изпито лице — лице, изкривено от алчност и ненавист… бръчките, които го прорязваха — бръчки толкова дълбоки, че изглеждаха бездънни… пълните и жестоки устни — устни на човек, който в един момент може да те целува, а в следващия — да разкъса със зъби плътта ти, ако демоните го обладаят… което се случва доста често.
— КАКВО СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ ПРАВИТЕ? — отново проехтя пронизителният безумен глас. — НЯМА ДА ПОСТИГНЕТЕ НИЩО С ТОВА! КУЛАТА Е МОЯ — ИИИИИИИИИИИИИ! — АЗ СЪМ КАТО ЛИСИЦАТА С ГРОЗДЕТО. РОЛАНД! — МОЯ Е, ВЪПРЕКИ ЧЕ НЕ МОГА ДА СЕ ИЗКАЧА ДО ГОРЕ! А ТИ ЩЕ ДОЙДЕШ! ИИИИИИИ! ИСТИНА ТИ КАЗВАМ! ПРЕДИ СЯНКАТА НА КУЛАТА ДА ДОСТИГНЕ ДО ЖАЛКОТО ВИ УБЕЖИЩЕ, ЩЕ ДОПРИПКАШ САМ ПРИ МЕН! ИИИИИИИИИ! ИИИИИИИИИ! ИИИИИИИИИ!
Патрик закри ушите си с ръка. Докато рисуваше, бе престанал да чува тези писъци, ала сега те отново пронизваха тъпанчетата му.
Роланд не изпитваше никакви съмнения, че това е най-добрата картина на младежа. След като го бе предизвикал, юношата не само бе достигнал предела на възможностите си, но и ги бе надхвърлил, сътворявайки нещо гениално. Изображението на Пурпурния крал бе плашещо със своя реализъм. „Далекозрящият инструмент не може да обясни това… или поне не напълно — каза си Стрелеца. — Сякаш Патрик има трето око, което гледа от въображението му и вижда всичко. Навярно гледа именно с това око, когато забелва другите две. Да имаш подобна дарба… и да й даваш израз с един най-обикновен молив! Богове!“
Мъжът от Гилеад почти очакваше да види как слепоочията на страшния старец пулсират над мрежичките от подкожни капиляри, нарисувани с леки, едва забележими щрихи. В единия край на пълните, чувствени устни Стрелеца дори забеляза отблясъка на един остър
(вампирски)
зъб и си помисли, че устата му всеки миг можеше да се разтвори, разкривайки множество дълги заострени зъби — едно най-обикновено петънце (непокрито с графит) подтикна въображението му да създаде всичко останало, дори да долови вонята на разложена плът, излъчваща се от устата на чудовището при всяко издишване. Патрик бе пресъздал идеално снопа косми, стърчащи от едната ноздра на Краля, и тънкия белег, който потъваше под дясната му вежда като шев. Тази картина бе истински шедьовър, стотици пъти по-добра от портрета, който нямото момче бе направило на Сузана. Навярно, след като Патрик бе способен да изтрие онази пъпка, би могъл да заличи и Пурпурния крал, оставяйки само парапета от ковано желязо пред него и заключената врата на Кулата зад него. Роланд почти очакваше, че аленото чудовище всеки момент ще си поеме дъх и ще се размърда — толкова истинско изглеждаше, — само дето…
Само дето не беше точно така и нито желанието на Роланд, нито насъщната необходимост биха могли да променят нещо.
„Очите му — помисли си мъжът от Гилеад. Те бяха големи и ужасяващи, очи на дракон в човешки облик. Бяха нарисувани невероятно добре, ала нещо не беше наред. Роланд почувства как и последната искрица надежда го напуска и тялото му се разтърси толкова силно, че зъбите му потрепериха. — Не са достатъчно чер…“
В този миг Патрик го хвана за лакътя. Стрелеца бе погълнат до такава степен от рисунката, че за малко да извика. Погледите им се срещнаха и момчето кимна, след което докосна с пръстите си ъгълчетата на собствените си очи.
„Да. Очите му. Знам това. Но какво им има всъщност?“
Младежът продължаваше да стои с пръсти до слепоочията. Над тях ято ръждивчета прорязаха небето, чиято синева съвсем скоро щеше да придобие пурпурен оттенък. Летяха към Тъмната кула; Роланд се надигна, воден от импулса да ги последва, за да им попречи да придобият нещо, което нямаше.
Патрик го сграбчи за кожената дреха и го дръпна назад. Поклати енергично глава и посочи към пътя.
— ВИДЯХ ТОВА, РОЛАНД! — изрева Кралят. — МИСЛИШ СИ, ЧЕ ТОВА, КОЕТО Е ДОБРО ЗА ПТИЦИТЕ, ЩЕ БЪДЕ ДОБРО И ЗА ТЕБ, НАЛИ? ИИИИИИИИ! И ТО НАИСТИНА Е ТАКА! МОЖЕШ ДА СИ СИГУРЕН В ТОВА — ТЪЙ КАКТО ЗАХАРТА Е СЛАДКА, А СОЛЕНА ПЪК — СОЛТА, ПРАВО ДУМАМ, МИЛИ БРАТКО, САМ ЩЕ ДОЙДЕШ ТУК СЕГА! ИИИИИИИИИИИ! ЩЕ ДОЙДЕШ, РОЛАНД — ОПИКАН, ЗАЛИТАЩ И НЕСПОСОБЕН ДА СПРЕШ!
„И навярно ще сторя точно това — помисли си Стрелеца. — Няма да мога да устоя. Сигурно ще издържа още десет минути, може би дори двайсет, но накрая…“
Патрик прекъсна мислите му, като отново посочи към пътя в посоката, от която бяха дошли.
Ала Стрелеца въздъхна уморено.
— Дори и да успея да се преборя с притегателната й сила — а аз не мога; единственото, на което съм способен, е да стоя тук, отстъплението няма да ни донесе нищо добро. Напуснем ли укритието си, той ще използва онова, което крие — а аз съм сигурен, че крие нещо. Нещо, което едва ли би могло да бъде спряно с моя шестострел.
Младежът обаче отново поклати глава — този път толкова силно, че косата му се замята настрани. Пръстите му се впиха още по-силно в лакътя на Роланд, така че той почувства ноктите на момчето през трите ката дрехи, които носеше. Очите на художника, които по принцип бяха нежни и недоумяващи, сега се взираха в мъжа с неподозирана ярост. Той отново посочи със свободната си ръка, махвайки три пъти с мръсния си показалец. Но не към пътя.
Момчето сочеше към розите.
— Розите? — смръщи вежди Стрелеца. — Какво искаш да кажеш, Патрик?
Този път художникът посочи първо към алените цветя, а сетне към очите на нарисувания Пурпурен крал.
И Роланд най-накрая разбра.
Патрик обаче не искаше да отиде до тях. Когато Роланд му предложи да излезе на пътя, момчето рязко поклати глава и го изгледа с широко отворени очи, след което издаде скимтящ звук, поразително напомнящ свистенето на летящите сничове.
— Ще гръмна всичко, което той запрати по нас — обеща Стрелеца. — Виждал си ме да го правя. Ако имаше някоя, която да расте по-наблизо, щях да я откъсна и сам, но за съжаление няма. Ето защо ти трябва да откъснеш розата, а аз — да осигуря прикритието.
Ала художникът се сви уплашено, притискайки гръб към каменната обшивка на пирамидата. Страхът му едва ли бе голям колкото таланта му, но явно не му отстъпваше много. Спътникът му прецени на око разстоянието до най-близката роза. Тя растеше отвъд пределите на укритието им, ала не бе много далеч. Той погледна към уродливата си дясна ръка, с която трябваше да откъсне цветето, и се запита какво ли щеше да му коства това. Не знаеше. Това не бяха обикновени рози. Не бе изключено в шиповете им да има отрова, която да го парализира. Едва ли щеше да представлява особено трудна мишена за Пурпурния крал, ако лежи вцепенен сред високата трева.
А Патрик не искаше да свърши тази работа. Той знаеше, че навремето Стрелеца е имал приятели, ала сега всички бяха мъртви и явно не искаше да свърши като тях. Ако Роланд разполагаше с два часа, за да вразуми момчето — или дори само един, — навярно щеше да успее да пробие стената на страха, зад която се криеше художникът. Обаче нямаше. Слънцето щеше да залезе всеки момент.
„Освен това е наблизо. Мога да го направя, що трябва… и ще го направя.“
Времето се бе затоплило достатъчно, за да се нуждаят от ръкавиците от еленова кожа, които Сузана им беше изработила, ала мъжът от Гилеад продължаваше да ги носи и сега те бяха затъкнати в колана му. Той взе едната и отряза пръстите й — това, което остана, щеше да защити дланта му от бодлите на розите, макар и частично, — след което я надяна, приклекна, държейки револвера с другата си ръка, и се загледа в най-близката роза. Дали една щеше да им свърши работа? Трябваше да им стигне, заключи Стрелеца. Следващото цвете се намираше на цели два метра зад нея.
Патрик го хвана за рамото, клатейки отчаяно глава.
— Просто трябва да го сторя — рече му Роланд и това бе самата истина. Това си беше негова работа — не на художника — и поначало бе постъпил неправилно, като се опита да я прехвърли върху юношата. Ако успееше да се справи — чудесно. А ако се провалеше и бъдеше взривен на парчета в края на Кан’-Ка Но Рей — е, поне това отвратително дърпане щеше да престане.
Стрелеца си пое дълбоко въздух, след което изскочи от укритието си и се хвърли към розата. В същото време Патрик го сграбчи за коженото палто, опитвайки се да го задържи, и Роланд, естествено, загуби равновесие. Той се строполи на едната си страна, а револверът излетя от ръката му и падна в тревата. Пурпурният крал внезапно нададе неистов вой (в който се примесваха триумф и гняв) и въздухът бе пронизан от зловещото свистене на приближаващ се снич. Синът на Стивън Дисчейн се протегна към розата и пръстите на дясната му ръка се сключиха около стъбълцето й. Бодлите пробиха дебелата ръкавица, сякаш тя не бе нищо повече от ефирна паяжина, след което се впиха в ръката му. Болката бе чудовищна, ала песента на розата си оставаше все така опияняваща. Роланд виждаше жълтата сърцевина на чашката й, която искреше като слънце. Или милиони слънца. Почувства топлината на кръвта, стичаща се в дланта му и преливаща между двата му пръста. Тя напои еленовата кожа и на кафявата повърхност на ръкавицата разцъфна още една роза. На всичкото отгоре към него се носеше и смъртоносно огнетопче, което щеше да го убие всеки момент, а така щеше да заглуши и песента на розата, която изпълваше главата му и заплашваше да пръсне черепа му.
Стъблото като че ли нямаше никакво желание да се счупи. В края на краищата Роланд изтръгна розата от земята заедно с корените, изтъркули се наляво, грабна револвера си и стреля, без да се прицелва. Сърцето му подсказваше, че няма никакво време за това. Раздаде се оглушителен взрив и горещата вълна, която обля лицето му, този път имаше силата на ураган.
„Близо. Този път бе страшно близо.“
Пурпурният крал изпищя разочаровано — „ИИИИИИИИИИИИИ!“ — и този вопъл бе последван от свистенето на няколко снича, запратени наведнъж. Патрик притисна лице в каменната повърхност на пирамидата, а спътникът му се завъртя по гръб, продължавайки да държи розата в окървавената си ръка, вдигна шестострела си и зачака появата на златистите огнетопчета. Когато те навлязоха в обсега на патроните
му, ги разпердушини едно след друго — едно, две, три.
— ОЩЕ СЪМ ТУК! — изрева Стрелеца на стария Червен крал. — ОЩЕ СЪМ ТУК, ДЪРТ КУРОБЛИЗЕЦ ТАКЪВ, КОЛКОТО И ДА НЕ ТИ ХАРЕСВА!
Заточеникът на Кулата нададе поредния си вой, ала не хвърли повече сничове.
— ЗНАЧИ СЕГА СИ ИМАШ И РОЗА! — изкряска той. — ПОСЛУШАЙ ПЕСЕНТА Й, РОЛАНД! ДОБРЕ Я ЧУЙ, ЗАЩОТО ТЯ ПЕЕ ЕДНА И СЪЩА ПЕСЕН! ЧУЙ Я И ПРИ МЕН ЕЛА, КОМАЛА-ЕЛА-ЕЛА!
И тази песен наистина зазвуча настоятелно в съзнанието на Роланд, изпепелявайки последните остатъци от нервите му. Той сграбчи разтреперания художник и го завъртя към себе си.
— Започвай — изхриптя последният стрелец от Гилеад. — Заради живота ми, Патрик. Заради живота на всеки мъж и всяка жена, които загинаха, за да продължа напред.
„И всяко дете“ — добави на себе си синът на Стивън Дисчейн, мислейки си за Джейк. Джейк, който първо виси от тъмнината, а сетне пропада в нея.
Роланд се вгледа в ужасените очи на безмълвното момче.
— Довърши я! Покажи ми, че можеш да го направиш.
А после Роланд от Гилеад стана свидетел на нещо удивително — когато Патрик взе розата, бодлите й не го засегнаха по никакъв начин. Дори не го одраскаха. Мъжът смъкна ръкавицата си с помощта на зъбите си и видя, че не само дланта му прилича на решето, ами и един от пръстите му виси отпуснато, придържан единствено от обляното в кръв сухожилие. Патрик обаче не се поряза — сякаш бодлите загубиха остротата си в мига, в който се докоснаха до неговата ръка. Ужасът също бе изчезнал от погледа му. Очите му се местеха от цветето към картината и обратно, пресмятайки и преценявайки нещо.
— РОЛАНД! КАКВО ПРАВИШ? ЕЛА, СТРЕЛЕЦО, ЗАЩОТО СЛЪНЦЕТО ЩЕ ЗАЛЕЗЕ ВСЕКИ МОМЕНТ!
Да, мъжът от Гилеад съзнаваше, че ще отиде там. По един или друг начин. Знанието за това облекчаваше агонията му и му позволяваше да остане на мястото си, без тялото му да трепери неудържимо. Дясната му ръка вече се бе схванала до китката и Стрелеца подозираше, че никога вече няма да възвърне чувствителността си. Ала това не го тревожеше особено — след ухапванията на чудовищните омари тя ставаше само за ръкостискане.
А розата пееше: „Да, Роланд, да — съвсем скоро ще й се наслаждаваш отново. Отново ще бъдеш цял. Чака те възраждане. Само ела.“
Патрик откъсна едно от венчелистчетата на розата, разгледа го и откъсна още едно, след което ги сложи в устата си. За миг чертите на лицето му се отпуснаха в някакъв странен екстаз, а Роланд се запита какъв ли е вкусът на цветчетата. Небето над тях помръкваше. Сянката на пирамидата се проточи почти до Тауър Роуд. Синът на Стивън Дисчейн предположи, че когато стигнеше до пътя, който ги бе довел тук, щеше да поеме към Тъмната кула, без значение дали Пурпурният крал беше още там или не.
— КАКВО ПРАВИШ? ИИИИИИИИ! ЩО ЗА ПЪКЛЕНО ДЕЛО СЕ ТАИ В УМА И СЪРЦЕТО ТИ?
„Точно ти ли ще ми говориш за пъклени дела?“ — помисли си Роланд. Той извади часовника си и отвори капачето. Стрелките се въртяха шеметно назад — пет часа ставаше четири, четири — три, три — два, два — един, а един — полунощ.
— Патрик, побързай — рече Стрелеца. — Дай всичко от себе си, моля аз, защото времето ми изтича.
Младежът приближи ръка до устата си и изплю в шепата си сдъвканите на паста розови цветчета. Получената смес имаше цвета на току-що пролята кръв. Цветът на робата на Пурпурния крал. И на безумните му очи.
Художникът, който щеше да използва за пръв път цвят в рисуването си, понечи да топне върха на пръста си в пастата, но се поколеба. И в този миг Роланд бе осенен от внезапно прозрение — бодлите на тези рози пронизваха плътта само докато корените им бяха свързани с Мим, Майката Земя. Ако бе изпратил момчето, Мим щеше да накълца и обезобрази жестоко тези талантливи ръце, превръщайки ги в безполезни израстъци.
„Ка — каза си Стрелеца. — Дори тук, в Крайния с…“
Преди да успее да довърши мисълта си, Патрик го хвана за ръката и се вторачи в нея като хиромант, след което загреба малко от кръвта, бликаща оттам, и я смеси с розовата паста. Сетне много внимателно взе мъничко от амалгамата с десния си показалец и го приближи до картината… поколеба се за миг… и погледна към спътника си. Роланд му кимна и момчето отвърна на жеста му, мрачно и съсредоточено като хирург, на когото предстои да направи първия разрез в рискована операция, след което допря върха на показалеца си до хартията. Деликатните движения на пръста му напомняха застинало във въздуха колибри, което пъха човчицата си в чашката на някое екзотично цвете. Той оцвети лявото око на Пурпурния крал и веднага се отдръпна от листа. Младежът килна глава настрани, наблюдавайки резултата от усилията си с такава възхита, каквато Роланд не бе виждал на човешко лице от цяла вечност. Сякаш момчето бе някакъв манихейски пророк, успял да зърне лицето на Ган след двайсет години отшелничество в пустинята.
Сетне това изражение се замени от огромна слънчева усмивка.
Реакцията от Тъмната кула не закъсня, ала този път бе задоволителна (поне за Роланд). Древното създание, заточено на балкона, заврещя от болка:
— КАКВО ПРАВИШ? ИИИИИИИ! ИИИИИИИИ! СПРИ! ПАРИ! ПАРИИИИИИ! ИИИИИИИИИИИИИИИИИ-ИИИИИИИИИИИ!
— Сега довърши и другото — каза мъжът от Гилеад. — Бързо! Заради твоя и моя живот!
Патрик оцвети и дясното око, повтаряйки същата деликатна процедура. Сега на черно-бялата рисунка на момчето пламтяха две пронизващи пурпурни очи; очи, които бяха оцветени с маслото на розата и кръвта на Елд; очи, които горяха с огъня на самата Преизподня.
Работата беше свършена.
Роланд бръкна в джоба на ризата си и извади оттам отрязаната от Дондейл гумичка.
— Накарай го да изчезне — рече той. — Накарай този отвратителен демон да изчезне от този свят и всички други светове. Накарай го най-накрая да изчезне.
Стрелеца ни най-малко не се съмняваше, че планът му ще проработи. Още в мига, в който Патрик допря гумата до рисунката — до онова снопче косми, щръкнало от едната ноздра на съществото с алената роба, — то запищя от болка и ужас. Явно разбираше какво се случва с него.
Художникът се поколеба и отправи въпросителен поглед към Роланд. Мъжът кимна.
— Давай, Патрик. Часът му удари и на теб се падна да бъдеш неговият екзекутор. Изпълни задачата си.
Старият крал запрати по тях още няколко снича, ала Стрелеца им видя сметката с безгрижна лекота. След това той престана да хвърля, защото нямаше ръце, с които да го стори. Писъците му се превърнаха в нечленоразделен вой, за който Роланд беше сигурен, че никога няма да напусне паметта му.
Нямото момче изтри пълните, чувствени устни и в мига, в който и последната графитена чертичка от устата на Краля беше заличена, писъците секнаха. Накрая художникът изтри всичко, с изключение на очите. Тях гумичката не можа дори да зацапа. Тези алени очи останаха непокътнати на листа, докато розовата гума (която първоначално бе представлявала неразделна част от молив марка „Еберхард-Фабер №2“ от ученически комплект, купен в Норуич, щата Кънектикът, през 1958) не се разпадна на миниатюрни парченца, които момчето не можеше дори да задържи между дългите си мръсни нокти. Ето защо Патрик ги захвърли и показа на Стрелеца това, което остана от Пурпурния крал — две зли кървавочервени орбити, реещи се в горната част на белия лист.
Всичко останало бе изчезнало.
Сянката на пирамидата беше достигнала Тауър Роуд, а небето на запад бе променило цвета си от оранжевото на празничен жътвен огън към онзи оттенък на пурпурно, навяващ мисли за пълен с кръв котел, който Роланд сънуваше още от детските си години. Зовът на Кулата вече бе двойно — не, тройно по-силен — и Стрелеца усети как го сграбчват невидимите му ръце. Бе дошло времето да се срещне със съдбата си.
Ала забравяше момчето. Самотното момче без никакви приятели. Роланд нямаше да го остави да умре тук, в края на Крайния свят, ако можеше да го предотврати. Той не бе търсил изкупление, ала ето че Патрик беше останал жив след дългата редица от убийства и предателства, които бе извършил в името на Тъмната кула. Всички от семейството на Роланд бяха мъртви — последната жертва бе незаконният му син. Сега Елд и Кулата най-сетне щяха да се съединят.
Първо обаче трябваше да се погрижи за момчето.
— Чуй ме добре, Патрик — каза той и хвана младия художник за раменете с двете си ръце. — Ако искаш да оживееш, за да нарисуваш всички картини, които ка е складирала в бъдещето ти, не ми задавай нито един въпрос, нито ме карай да повторя каквото и да било.
Юношата го изгледа, ококорен и безмълвен под чезнещата алена светлина. Песента на Кулата се издигаше около тях като огромна звукова стена, заливаща ги с една-единствена дума: „КОМАЛА“.
— Върни се на пътя. Събери всички здрави консерви. Трябва да ти стигнат за обратния път. Сетне тръгни по Тауър Роуд в посоката, от която дойдохме. Не се отклонявай от пътя! Сигурен съм, че ще се справиш.
Патрик кимна разбиращо. Роланд видя, че момчето му вярва, и въздъхна облекчено. Вярата щеше да го защити по-добре от револвер, пък бил той и от сандалово дърво.
— Върни се до Федералния и отиди при онзи робот, дето го наричаха Бил Пелтека. Кажи му да те заведе до някоя врата, която води в Америка. Ако не се отвори пред ръката ти, нарисувай я отворена с молива си. Разбираш ли?
Художникът отново кимна. Естествено, че разбираше.
— Ако впоследствие ка те отведе при Сузана в което и да е къде и кога, кажи й, че Роланд все още я обича, и то с цялото си сърце. — В този миг мъжът притегли Патрик към себе си и целуна момчето по устата. — Предай й това. Разбираш ли?
Поредното кимване.
— Добре. Аз тръгвам. Дълъг живот и приятни нощи. Дано се срещнем на полянката в края на пътя, когато всички светове достигнат своя край.
Прекрасно знаеше, че това нямаше да стане, защото винаги щеше да има светове, а на него не му се полагаше никаква полянка. За Роланд Дисчейн от Гилеад, последния от родословието на Елд, пътят свършваше при Тъмната кула. И това бе напълно справедливо.
Той се изправи. Момчето го изгледа с разширените си от изумление очи, стискайки албума в треперещите си ръце. Стрелеца се обърна, пое си дълбоко въздух и изрева с цялата сила на дробовете си:
— РОЛАНД ДОСТИГНА ДО ТЪМНАТА КУЛА! ОСТАНАХ ПРЕДАН И ВСЕ ОЩЕ НОСЯ ОРЪЖИЕТО НА БАЩА СИ! ЗАПОВЯДВАМ ТИ ДА СЕ ОТВОРИШ ПРЕД МЕН!
Патрик се загледа след мъжа, който закрачи по пътя — черен силует на фона на кървавото пламтящо небе. Младежът гледаше как Стрелеца пристъпва сред розите и приседна разтреперан сред удължаващите се сенки, когато Роланд започна да изрича имената на своите приятели, възлюбени и ка-маи; тези имена прокънтяха с такава сила в странния въздух на това място, сякаш никога нямаше да заглъхнат.
— Идвам в името на Стивън Дисчейн от Гилеад!
— Идвам в името на Габриел Дисчейн от Гилеад!
— Идвам в името на Кортланд Андръс от Гилеад!
— Идвам в името на Кътбърт Алгуд от Гилеад!
— Идвам в името на Алан Джонс от Гилеад!
— Идвам в името на Джейми Де Къри от Гилеад!
— Идвам в името на Ванай Мъдреца от Гилеад!
— Идвам в името на Хакс Готвача от Гилеад!
— Идвам в името на Дейвид ястреба от Гилеад и небето!
— Идвам в името на Сюзан Делгадо от Меджис!
— Идвам в името на Шийми Руиз от Меджис!
— Идвам в името на татко Калахан от Джирусълъмс Лот и пътищата!
— Идвам в името на Тед Бротиган от Америка!
— Идвам в името на Динки Ърншоу от Америка!
— Идвам в името на леля Талита от Ривър Кросинг и полагам кръстчето й тук, както тя ме помоли!
— Идвам в името на Стивън Кинг от Мейн!
— Идвам в името на Ко храбрия от Средния свят!
— Идвам в името на Еди Дийн от Ню Йорк!
— Идвам в името на Сузана Дийн от Ню Йорк!
— Идвам в името на Джейк Чеймбърс от Ню Йорк, когото наричам мой истински син!
— Аз съм Роланд от Гилеад и идвам като самия себе си; ти ще се отвориш пред мен!
В този миг прозвуча могъщ тръбен зов, който смрази кръвта на Патрик и в същото време му подейства въодушевяващо. Ехото постепенно заглъхваше. Сетне, след около минута, въздухът бе прорязан от друг, много по-страшен звук — грохотът на врата, която се затръшва завинаги.
След което се възцари гробовна тишина.
Патрик остана да седи в подножието на пирамидата, докато Старата звезда и Старата майка не изгряха в небето. Песента на розите и Кулата продължаваше да звучи, ала бе станала някак си тиха и сънлива, почти като шепот.
В крайна сметка той излезе отново на пътя, събра толкова здрави консерви, колкото можа (количеството им бе изненадващо, като се имаше предвид силата на експлозията, разрушила количката), и откри торбата от еленова кожа, в която се намираха. Внезапно осъзна, че е забравил молива си, и се върна да го вземе.
До молива му, проблясващ на звездната светлина, се виждаше часовникът на Роланд.
Младият художник го взе и изрази радостта си с тихичко (и малко изнервено) скимтене. Сетне сложи часовника в джоба си и преметна торбата с провизиите през рамо.
Мога да ви кажа, че той вървя чак до полунощ и че погледна часовника, преди да спре да пренощува. Мога да ви кажа, че стрелките бяха застинали неподвижно. Мога да ви кажа и че по пладне на следващия ден Патрик отново погледна часовника и видя, че стрелките са започнали да се движат в правилната посока, макар и много бавно. За съжаление това е всичко, което съм способен да ви разкажа за него — не мога да ви разкрия дали е успял да стигне до Федералния, нито пък дали е намерил робота, известен като Бил Пелтека, още по-малко пък — дали му се е удало да се върне в Америка. Не мога да ви разкрия нито едно от тези неща, кажете „сбогом“. От този миг насетне тъмнината го скрива от словострелния ми взор и художникът трябва да продължи сам-самичък по пътя си.