Тайните на занаята

9Фиц фаворизира финеса

Гладът ме събуди малко след полунощ. Полежах известно време, заслушан в болезненото къркорене на червата си. Затварях очи, но гладът не ме оставяше на мира. Накрая станах и отидох до масата, където вечерта имаше чиния със сладкиши, ала прислугата я бе отнесла. Обсъдих проблема със себе си и накрая стомахът взе надмощие над главата.

Отворих лекичко вратата на външната стая и излязох в коридора. Двамата часовои отвън ме погледнаха въпросително.

— Умирам от глад — рекох им. — Знаете ли къде е кухнята?

Едва ли има войник, който да не знае отговора на този въпрос. Благодарих им и им обещах да им донеса нещичко, стига да намеря. Забързах по коридора и се спуснах по стълбите. Вървях безшумно, както ме бе учил Сенч, като се придържах към сенчестата страна на коридорите и избягвах дъсчените подове, които можеха да изскърцат.

Лесно намерих кухнята. Оказа се просторно приземно помещение с неизмазани стени. Имаше три големи огнища, но огньовете в тях горяха съвсем слабо. Въпреки късния, или по-скоро ранния час, тук бе светло и топло. Видях покрити с похлупаци тигани и ме посрещна миризмата на печен хляб. Едно голямо гърне с топло месо димеше близо до огъня. Когато надникнах в него, открих, че никой няма да забележи, ако си взема няколко по-едри късчета. Взех си купичка и вилица от близкия рафт, сипах си солидна порция и се настаних на една от пейките.

Тъкмо привършвах втората купа, когато дочух тихи забързани стъпки. Обърнах се с най-разоръжаващата усмивка, на която бях способен, надявайки се тукашният готвач да е точно толкова гостоприемен, колкото и бъкипският. Но влязлата беше млада прислужница, наметната небрежно с одеяло, под което притискаше повито бебе. Видях, че плаче, и извърнах смутено поглед.

Без да ми обръща внимание, жената остави бебето на масата и отиде да сипе в една купичка студена вода, като през цялото време шепнеше уплашено. След това се наведе над бебето и му заговори:

— Хайде, миличко, хайде, малкото ми агънце. Ето, пийни си водичка. Хайде, миличко, поне една глътчица. Моля те, отвори си устенцата.

Изглежда, срещаше съпротива, защото насила се опита да разтвори устата на бебето. Не можех да откъсна очи от тази мъчителна сцена. Освен това ми се струваше, че използва много повече сила, отколкото би употребила някоя майка спрямо детето си. Тя наклони купичката, чух гъргорещ звук и след това кашлица. Скочих изплашен и в този момент от вързопа се показа главата на малко кученце.

— О, то пак се задави! Нима ще умре? Моето малко кученце умира и никой не го е грижа. Непрестанно скимти, а аз дори не зная какво му е.

Тя притисна кучето към гърдите си, а то продължаваше да хърка, полузадушено. Ако не чувах мъчителното свистене, с което въздухът напускаше ноздрите му, щях да се закълна, че ще издъхне в прегръдките й. Черните му лъскави очички срещнаха моите и аз почувствах едновременно силната паника и уплаха, които го бяха завладели.

„Спокойно“ — опитах се да му внуша.

— Почакайте малко — чух собствения си глас. — С нищо не му помагате, като го стискате толкова силно. Та то едва диша. Поставете го тук. Развийте го. Нека само да реши как му е най-удобно. Ето, дайте на мен. Животинчето има нужда от свобода.

Беше с една глава по-висока от мен и за момент ми се стори, че ще се наложи да й го издърпам със сила. Но тя ми позволи да взема малкия вързоп от ръцете й и да освободя кученцето от няколкото ката плат. Поставих го на масата.

Малкото животно изглеждаше ужасно измъчено. То се изправи, но главата му веднага увисна. От муцунката му се стичаше гъста слюнка, а коремчето му беше твърдо и надуто. То разтвори уста и за миг мернах острите му зъбки. Езичето му беше зачервено от продължителното повръщане. Жената изпищя и понечи отново да го сграбчи, но аз я спрях решително и дори малко грубичко.

— Не го пипайте! — рекох й нетърпеливо. — Опитва се да повърне нещо, което не може да слезе надолу по червата.

— Да повърне ли? — попита тя.

— Ами да, така изглежда. Възможно ли е да е намерило отнякъде птича кост?

Тя ме погледна уплашено.

— Рибата… рибата беше със съвсем тънки кости.

— Риба ли? Кой идиот му е дал риба? Прясна ли беше, или развалена? — Бях виждал умиращи кучета на брега на морето, които се бяха задавили с рибена кост, и знаех, че шансовете му да оцелее са нищожни.

— Прясна и добре сварена. Същата пъстърва, каквато ядох вечеря и аз.

— Е, в такъв случай поне не е отровна. Но ако се спусне надолу, гибелта му е сигурна.

— Не — проплака отново тя. — Това е невъзможно! Сигурна съм, че ще му мине. Има болно стомахче — трябва да съм го прехранила. А и ти, прислужнико, какво разбираш от кучета?

Наблюдавах животинчето, което отново започна да се гърчи мъчително. От устата му не излизаше нищо освен жлъчка.

— Не съм прислужник. Аз съм кучкар. Аз гледам кучетата на принца. И ако не помогна на нещастното същество, то скоро ще умре. Много скоро.

Тя ме погледна втрещено, със замръзнало от ужас и страх лице. Протегнах ръце към кученцето. „Спокойно, опитвам се да ти помогна.“ То също като нея не ми повярва. Разтворих челюстите му и пъхнах пръст в гърлото му. Кученцето отново се задави и започна да се дърпа яростно. Ноктите му драскаха по ръката ми. Успях да напипам костта с върха на показалеца, опитах се да я избутам настрани, но тя не помръдваше — беше се забила напряко в гърлото му. Кучето изхърка и аз го пуснах.

— Така. Вече знаем какво му е и няма да се оправи, ако не му помогнем.

Оставих я да се вайка над него, прегледах рафтовете и сложих в купичката бучка масло. Сега ми трябваше нещо закривено, най-добре метална, но не твърде голяма кука. Разрових едно сандъче с принадлежности и почти най-отдолу се натъкнах на тънка метална кука с дървена дръжка. Вероятно я използваха, за да вадят горещите картофи от жарта.

— Сядайте — наредих.

Тя се облещи, но все пак седна на пейката, която й сочех.

— А сега го дръжте здраво. И не го пускайте, колкото да дращи, да се дърпа и да скимти. Ще държите предните му лапички, за да не ме издраска. Разбрахте ли?

Тя си пое дълбоко дъх и бавно кимна. По лицето й се стичаха сълзи. Сложих кученцето в скута й и я накарах да го стисне.

— Дръжте здраво — повторих и вдигнах една бучка масло. — Това ще улесни изваждането. Ще закача костта с куката и ще я издърпам. Готова ли сте?

Тя кимна. Сълзите й бяха секнали и устните й бяха стиснати решително. Добре поне че си беше възвърнала присъствието на духа.

Да се постави маслото бе най-лесната част. То обаче запуши гръкляна и кучето изпадна в паника. Нямах много време да внимавам с разтварянето на челюстите. Пъхнах куката, като се молех да не му пробия гърлото, но само след миг почувствах, че съм закачил костта. Извъртях я лекичко и я издърпах.

Заедно с костта от гърлото бликна кръв и жлъчка. Не беше рибена кост, а костица от гърдите на малка птичка. Хвърлих я на масата.

— Нали ви казах, че не бива да яде пилешко.

Не мисля, че ме чу. Кученцето стенеше облекчено в скута й. Вдигнах купичката с вода и му я подадох. То я подуши, пи няколко глътки, после се сви изтощено на кълбо. Тя го вдигна и го притисна до бузата си. — А сега искам нещо от вас — казах.

— Каквото и да е — отвърна тя, без да отлепя буза от кученцето. — Поискай и ще го получиш.

— Първо, престанете да му давате от вашата храна. Давайте му само месо и по малко варено жито. За кученце с такива размери количеството не бива да надхвърля една ваша шепа. И не го носете навсякъде. Оставете го да потича, за да си изтърка ноктите. Освен това трябва да го къпете. Ако не ме послушате, едва ли ще живее повече от година-две.

Тя ме погледна учудено. Ръката й се стрелна към устата и нещо в жеста й изведнъж ми напомни вечерята и ми подсказа с кого говоря. Та това беше самата лейди Грация. А аз бях оставил кученцето да повърне в скута й.

Изглежда, лицето ми ме издаде. Тя се усмихна доволно и отново притисна кученцето.

— Хубаво, кучкарю, ще послушам съветите ти. Но за себе си какво искаш? Не желаеш ли някаква награда?

Вероятно смяташе, че ще поискам пари, пръстен или нещо от този род. Но вместо това аз втренчих очи в нейните и произнесох бавно и спокойно:

— Ще ви помоля следното, лейди Грация. Направете така, че вашият съпруг да се погрижи за поддръжката на кулата на Стражевия остров и да сложи край на конфликта между Рипонското и Шоукското херцогство.

— Какво?!

Тази кратка дума ми разказа цели томове история за нея. Акцентът и позата не приличаха никак на една знатна дама.

— Моля ви, поискайте от мъжа си да се погрижи за островната кула. Наистина ви умолявам.

— Че какво ти влиза в работата на теб, момче?

Въпросът й бе прекалено груб. Където й да я бе намерил Келвар, едно бе сигурно — тя едва ли можеше да се гордее с произхода си, нито с богатство. Задоволството й, когато прочете по лицето ми, че съм я разпознал, начинът, по който бе донесла кученцето тук, в познатия уют на кухнята, това, че го бе направила сама, без да търси помощ, всичко говореше за бърз възход от едно доста ниско положение. В новата си позиция тя се чувстваше самотна, неуверена и недостатъчно подготвена за онова, което се изискваше от нея. И което бе още по-лошо, тя осъзнаваше невежеството си и това я измъчваше и плашеше. Ако не съумееше да се научи на аристократично поведение преди да повехне младостта й, я чакаха дълги години на самота и скрити подигравки. Имаше нужда от съветник, но потаен, като Сенч. Нуждаеше се от съвета, който можех да й дам още сега. Но трябваше да действам предпазливо, защото едва ли би приела съвета на един кучкар. Само момиче от простолюдието би го сторило, а тя отчаяно се надяваше, че вече е станала аристократка.

— Сънувах сън — заговорих аз, споходен от неочаквано вдъхновение. — Съвсем истински. Като видение. Или предупреждение. А когато се събудих, нещо ме накара да сляза в кухнята. — Погледнах я с размътен поглед. Очите й се разшириха. Бях приковал вниманието й. — Сънувах жена, която говореше като истински мъдрец и с думите си накара трима храбри мъже да се сплотят в стена, която дори алените кораби на пиратите не биха могли да пробият. Тя стоеше пред тях, протягаше им скъпоценните си камъни и им казваше: „Нека стражевите кули сияят по-ярко от диамантите в моите накити. Нека бдителните войници, които ги охраняват, да обикалят по бреговете ни тъй, както тази огърлица обикаля шията ми. Нека наново бъдат подсилени крепостите срещу онези, които заплашват народите ни. И знайте, че ще бъда щастлива да се явя без украшения пред моя крал и народа, стига кулите и крепостите, които ни пазят от зло, да се превърнат в моите най-ценни съкровища.“ След това кралят и неговите херцози се надигнаха, изумени от мъдростта на думите й и от благородната й осанка. А народът я обичаше, защото знаеше, че той й е по-скъп от златото и диамантите.

Речта ми бе малко нескопосана, защото нямах време да я подготвя. Ала, изглежда, й се понрави. Виждах я да си представя как се е изправила пред престолонаследника и свитата му, за да ги спечели със своята саможертва. Усещах в нея пламтящото желание да се изтъкне, да стане обект на всеобща почуда и възхищение. Може би някога е била прислужница в кухнята или доячка и все още тези които я познаваха, я възприемаха като такава. Ето една възможност да им докаже, че е замесена от финото тесто на истинска херцогиня. Лорд Шемшай и неговият антураж щяха да отнесат разказа за постъпката й в Шоукското херцогство. Менестрели щяха да я възпяват в песните си. И мъжът й отново щеше да бъде изненадан и впечатлен от нея. И да я види като жена, която се грижи за страната и народа си, а не като малко глуповато украшение. Ето какви мисли според мен преминаваха през главата й. Гледаше ме с унесен поглед и едва забележимо се усмихваше.

— Лека нощ, малки кучкарю — тихо каза тя и излезе от кухнята, прегърнала своя малък любимец. Носеше одеялото на раменете си, сякаш беше атлазена наметка. Не се съмнявах, че ще изиграе добре ролята си. Изведнъж се засмях и се запитах дали не съм осъществил мисията си, без да прибягвам до отровата. Всъщност дори не бях разследвал дали лорд Келвар е виновен в предателство, но имах чувството, че съм напипал корена на проблема. Готов бях да се обзаложа, че кулата скоро ще претърпи някои съществени подобрения.

Взех два резена хляб и малко сланина и ги занесох на часовоите пред вратата на Искрен. Пъхнах се в леглото с пълен корем и поуспокоен дух, заради представлението, което лейди Грация вероятно щеше да изиграе утре. Докато се унасях в сън, се зачудих, дали ще носи нещо простичко и семпло, но с намек за спотаен финес, и дали косата й ще е разпусната.

Така и не узнах отговора. Имах чувството, че са изминали само няколко секунди, когато някой ме разтърси. Отворих очи и видях, че над мен се е навел Чарим. Мъждивата светлина на свещите хвърляше издължени сенки по стените.

— Събуди се, Фиц — прошепна прегракнало той. — Дойде вестоносец от града. Лейди Дайми иска да се явиш при нея незабавно. Конят ти вече те чака.

— Аз ли? — попитах глупаво.

— Разбира се. Ей сегичка ще ти приготвя дрехите. Облечи се тихо. Принцът още спи.

— Че за какво съм й притрябвал?

— Знам ли? Може да се е разболяла. Вестоносецът каза само, че искала незабавно да идеш при нея. Там ще разбереш какво е станало.

Слабо успокоение. Но достатъчно, за да пробуди любопитството ми, а и без това нямах избор. Облякох се набързо и излязох от стаята, за втори път през тази нощ. Долу ме чакаше Хендс, който държеше оседланата Сажда за юздите. Часовоят при външната порта на крепостта беше предупреден, че ще излизам.

На два пъти свърнах в погрешна посока из града. Беше тъмно, а и не се бях постарал да запомня пътя. Най-накрая открих странноприемницата. Разтревоженият съдържател ме чакаше пред вратата със запален фенер.

— От близо час пъшка и настоява да ви повикаме, господарю — обясни ми той разтревожено. — Боя се, че е сериозно.

Забързах към стаята на госпожата. Почуках предпазливо на вратата, като очаквах познатия писклив глас да ми нареди да си вървя и да не я безпокоя. Но вместо това чух:

— Ти ли си, Фиц? Побързай, момче. Трябваш ми спешно.

Въздъхнах и влязох. Въздухът беше застоял, носеше се неприятна миризма. Кой знае защо, си помислих, че мирише като в гробница.

Леглото бе скрито от плътни завеси. Единствената светлина идваше от малко кандило на стената.

— Лейди Дайми? — попитах и доближих леглото. — Какво има?

— Момче. — Гласът дойде от най-тъмния ъгъл на стаята.

— Сенч — ахнах и се почувствах като кръгъл глупак.

— Няма време за обяснения. Не се самообвинявай, момче. Не си първият измамен от лейди Дайми, нито ще бъдеш последният. Поне така се надявам. Довери ми се и не задавай въпроси. Ще правиш само каквото ти кажа. Първо, иди при съдържателя и му кажи, че лейди Дайми е прекарала поредния си тежък пристъп и се нуждае от продължителна почивка. Поне няколко дни да не я закачат, ама по никакъв повод. Кажи им, че правнучка й идва да се грижи за нея…

— Кой?

— Това вече е уредено. Та значи правнучка й ще й носи храна и всичко, от което се нуждае. Наблегни на това, че лейди Дайми има нужда от пълен покой. Хайде, тръгвай.

Излязох и за своя изненада се държах доста убедително. Съдържателят ми обеща, че ще направи всичко, както е наредено, само и само щедрата лейди Дайми да се оправи.

Върнах се в стаята и затворих грижливо вратата зад себе си. Сенч пусна резето и постави нова свещ в свещника. След това разгъна на масата малка карта. Забелязах, че е облечен за езда — ботуши, тесен клин, кафтан и наметало. Изглеждаше ми променен, енергичен и решителен. Зачудих се дали старецът с халат не е само поза. Той ме погледна и за миг бях готов да се закълна, че срещу мен стои изправен войнът Искрен. Но той не ме остави да се чудя дълго.

— Ще трябва да оставим Келвар и Искрен сами да уреждат противоречията си. Двамата с теб имаме важна задача другаде. Тази нощ получих вест. Пиратите с алените кораби са ударили съвсем близо, ето тук, във Фордж. Никога досега не са нападали в такава близост до Бъкип. Това е не само оскърбление, но и истинска заплаха. При това в момент, когато Искрен е в Нитбей. Не ми казвай, че те не са го знаели. Но и това не е всичко. Взели са заложници и са ги отвели на корабите си. А след това пратили вест до Бъкип, до самия крал Умен. Искат злато, много злато, или заплашват да върнат заложниците в селото.

— Да не искаш да кажеш, че заплашват да ги убият, ако не получат златото?

— Не. — Сенч поклати ядосано глава. — Не, посланието е било съвсем ясно. Ако получат откупа, ще ги убият. В противен случай ще ги освободят. Вестоносецът от Фордж каза, че жена му и единственият му син са сред заложниците. Настояваше, че е предал заплахата дословно.

— Тогава къде е проблемът? Не разбирам.

— Аз също, но само на пръв поглед. Мъжът, който отнесъл вестта на Умен, треперел от ужас. Не могъл да обясни причината, нито да каже дали златото трябва да бъде платено, или не. Разказвал само, отново и отново, как се усмихвал капитанът, докато обявявал ултиматума си, и как останалите моряци се превивали от смях. — Тъй че, момчето ми, двамата с теб ще трябва да идем на място — въздъхна той. — Още сега. Преди кралят да вземе официално решение, преди Искрен да узнае. Погледни тук. Това е пътят, по който дойдохме. Виждаш ли как следва извивките на брега? А това тук е по-пряк път. Не става за каруци, но конници могат да минат, достатъчно широко е. Ето тук ще ни чака лодка — като пресечем залива с кораб, ще спестим много мили път. Ще слезем ето тук и право към Фордж.

Разглеждах картата. Фордж беше на север от Бъкип. Питах се колко време е било необходимо на вестоносеца да стигне дотук и дали пиратите вече не са изпълнили заканата си. Но нямаше време за двоумене.

— А твоят кон?

— Всичко е уредено — от човека, който донесе съобщението. Хайде, размърдай се.

— Момент — спрях го аз, въпреки че той се намръщи. — Трябва да те попитам нещо. Защо дойде тук? Защото не ми вярваше ли?

— Умен въпрос. Не. Дойдох да усетя настроението в града, както от теб се искаше да го направиш в двореца. Понякога от уличния търговец също става мъдър съветник на краля. Е, ще тръгваме ли вече?

И тръгнахме. Излязохме през задния вход и морето се ширна вдясно от нас. Долавях нетърпението на Сенч, но той поддържаше равномерно темпо, докато се намирахме в пределите на града. Щом и последната светлинка остана зад нас, пришпорихме конете. Сенч водеше и аз останах изненадан от това колко умело язди и как бързо се ориентира в тъмнината. Ако не беше пълната луна, едва ли щях да успея да го следвам.

Никога няма да забравя тази нощна езда. Само на най-опасните места забавяхме ход и дори слизахме от конете, за да ги поведем. На зазоряване спряхме да се подкрепим — моят учител предвидливо бе взел храна. Намирахме се на върха на обрасъл с гора хълм и виждахме съвсем малка част от небето. Чувах тътена на океана, дори усещах мириса му, но не го виждах. Пътеката, по която яздехме, почти се губеше сред ниските шубраци. Сега, когато не препускахме, можех да чуя звуците на гората около нас. Птичи песни, шумолене на животинчета в тревата. Сенч се беше облегнал на един дънер. Отпи от мяха с вода, след това и една малка глътка от манерката с бренди. Личеше, че е уморен, дневната светлина разкриваше с болезнена искреност истинската му възраст. Зачудих се дали ще издържи до края на това бясно препускане, или ще припадне.

— Не се безпокой за мен — каза той, сякаш прочел мислите ми. — И друг път ми се е налагало да се справям с подобни задачи, при това без да мигна дни наред. Освен това разполагаме поне с пет или шест часа почивка на кораба, стига морето да е спокойно. Тогава ще посъберем сили. Да тръгваме, момче.

След два часа пътеката се раздвои и отново избрахме по-обраслото отклонение. Съвсем скоро след това се наложи да лягам върху шията на Сажда, за да премина под ниските клони на дърветата. Пътеката се разкаля, на всичко отгоре се появиха досадни мухи, които не даваха покой на конете и се провираха в дрехите ни, жадни за запотената ни плът. Бяха толкова много, че когато реших да извикам на Сенч дали не сме сбъркали пътя, едва не се задавих с няколко от тях.

По обед излязохме на един обветрен хълм, който бе почти открит. Отново видях океана. Вятърът откъм морето охлади заморените коне и прогони насекомите. Истинско удоволствие бе отново да седя изправен в седлото. Пътеката беше достатъчно широка, за да мога да яздя до Сенч. На яркото слънце белезите по кожата му приличаха на едри синини от удари. Той забеляза, че го гледам, и се намръщи.

— Докладвай ми, вместо да ме зяпаш като някакъв селски идиот!

Не беше никак лесно да следя пътя и същевременно да се обръщам към него, но докато говорех и разделях вниманието си между двете, на няколко пъти чух развълнуваното му сумтене. Най-сетне приключих с доклада и той поклати глава.

— Късмет. И ти си късметлия като баща ти. Твоята кухненска дипломация може да се окаже достатъчна, за да промени положението, ако само това е била причината. Слуховете, които чух, го потвърждават. Келвар беше достоен човек преди да започнат тези дребни дрязги и може би отново ще възвърне предишното си положение. — Той неочаквано въздъхна. — Жалко само, че трябваше да се разкарва и принцът. Но сега не това е важното. Проклятие! Да знаех само как пиратите от алените кораби са се прокраднали покрай стражевите кули, без никой да ги забележи! И откъде са узнали, че Бъкип е в Нитбей? Дали въобще го знаят? Или и на тях им е проработил късметът? Какво означава този странен ултиматум? Заплаха ли е, или само подигравка?

Известно време той яздеше умислено, после продължи:

— Да знаех само какво смята да предприеме кралят! — Още не беше решил, когато ми изпрати вестоносеца. Току-виж, докато стигнем до Фордж, всичко да бъде уредено. Интересно какво послание е пратил чрез Умението на Искрен? Разправят, че в миналото, когато много повече хора владеели Умението, за всеки войник било достатъчно да напрегне сетива, за да узнае какво мисли неговият водач. Но нищо чудно това да е само легенда. В наше време много малко хора познават Умението. Крал Щедър пръв решил да ограничи разпространението му. Да го запази в тайна, като елитно средство, до което да се прибягва само когато е необходимо. Така са разсъждавали тогава. Никога не съм разбирал подобна логика. Какво ще стане, ако някога решат същото за добрите стрелци с лъкове или за морските навигатори? Е, съгласен съм, че ореолът на тайнственост може да издигне авторитета на водача сред хората му… чувал съм да говорят за крал Умен например, че можел да разчита мислите на подчинените си, стига да пожелае. Да, такива неща си разправят войниците.

Отначало помислих, че Сенч е разтревожен или дори ядосан. Не бях го чувал да мърмори толкова дълго. Едва не падна от седлото, когато през пътеката претича една катерица и конят се подплаши. Пресегнах се и хванах юздите.

— Добре ли си? Какво има?

Той поклати глава.

— Нищо. Ще се оправя, когато стигнем лодката. Не бива да спираме. Съвсем близо сме вече. — Бледата му кожа бе придобила сивкав оттенък и забелязах, че се полюшва в седлото.

— Да си починем малко — почти му се примолих.

— Ще изпуснем отлива. А и почивката няма да ми помогне. Трябва да продължаваме. Довери ми се, момчето ми — добави той задъхано. — Познавам си възможностите и не съм толкова глупав, че да ги надхвърлям.

Така че продължихме. Стараех се да яздя по-близо до него за да му се притека на помощ, ако се наложи. Шумът на прибоя се усилваше, а пътеката ставаше все по-стръмна. Скоро се озовах отпред и трябваше да водя.

Излязохме от шубрака и се озовахме на тесен пясъчен бряг.

— Слава на Еда, тук са — прошепна зад гърба ми Сенч. Видях малка лодка, полюшваща се до брега, недалеч от нас. Един от мъжете до нея ни забеляза и размаха шапката си.

Когато се приближихме, Сенч ме остави при конете и се качи на лодката. Не горях от желание да се кача и аз. Опитах се да се пресегна с вътрешните си сетива към конете, за да проверя дали имат нужда от нещо. За пръв път в живота си открих, че съм твърде изморен, за да се получи. Просто не можех да се съсредоточа. Чак сега забелязах, че юздите им са покрити с плътен слой от сол и ситен морски пясък. Какво щях да кажа на Бърич? Дали нямаше да ми се скара? Това беше последната ми мисъл преди да тръгна към лодката.