Тайните на занаята

20Джаампе

Това бях прочел преди години върху парче от стар чуйрдейски ръкопис, а ето че най-сетне ми се удаде възможност да посетя легендарния Джаампе. Но трябва да призная, че когато го зърнах, бях едновременно разочарован и объркан.

Храмовете, дворците и обществените сгради приличаха на грамадни каменни цветя, както по цвят, така и по форма. Изглежда, всички бяха боядисвани наскоро, по случай предстоящото празненство, в най-любимите на планинците ярки окраски. И тъй като градът бе построен на един доста стръмен склон, отдалеч представляваше ниво след ниво от различни по цвят, форма и линия постройки, като подредени в кошница планински цветя.

Но когато се приближихме, открихме, че между сградите са разпънати платнени навеси и палатки. Оказа се, че в Джаампе само кралският дворец и обществените сгради са постоянни. Всички останали са най-вече палатки и шатри на ежедневно пристигащите поданици, дошли да искат разрешение за Саможертва, да потъргуват или да позяпат приготовленията за брачната церемония. Въпреки това имаше установен ред, тъй като улиците бяха точно очертани, а на по-стръмните места имаше и каменни стъпала. Имаше също кладенци за вода, бани и уловени в дялани корита планински ручеи, а боклуците се събираха и изхвърляха съобразно наложените правила. Като цяло това бе един град, изпълнен с много зеленина, тъй като бе заобиколен от затревени пасища, където пристигащите оставяха конете и товарните си животни. Между постоянните каменни къщи имаше градини с овощни дръвчета и цветни лехи.

Нашите водачи спряха на едно от пасищата пред града и ни дадоха да разберем, че е отредено за нас. След известно време стана ясно, че очакват да слезем от конете и да продължим пеша, а животните да оставим тук. Август, който, както вече казах, бе определен за водач, не се справи особено дипломатично с този проблем. Потреперих, когато го чух да обяснява ядосано, че сме имали твърде много багаж, за да го отнесем на ръце до града, и че хората били твърде изморени, за да им се понрави идеята да се катерят нагоре по хълма пеша. Прехапах устни, забелязал объркването на нашите посрещачи. Вероятно Славен бе известен за тези техни обичаи, въпросът бе защо не бе намерил начин да ни предупреди за тях?

Но гостоприемните планинци се пригодиха бързо към нашите желания, колкото и странни да им се сториха. Те ни поканиха да си отдъхнем и да проявим известно търпение и снизхождение. Слязох от коня, Хендс се присъедини към мен, а след малко дойдоха Севренс и Род. Докато чакахме, си предавахме един неголям кози мях с вино — Хендс го бе извадил отнякъде. Само Род отказа свъсено. Разговаряхме, но аз почти не обръщах внимание на разменяните реплики. Бях впечатлен от нескопосаното поведение на Август и изпитвах желание да отида при него и да го помоля да се държи малко по-любезно с тези очевидно доста кротки хора. В края на краищата ние бяхме техни гости, а на всичко отгоре идвахме тук дори без да водим с нас годеника. Наблюдавах отдалече, докато Август се съветваше с неколцина по-възрастни хора, но от начина, по който кимаха на всяка негова дума, стигнах до извода, че само се съгласяват с него.

Ала ето че в този момент откъм града се зададе голяма тълпа млади чуйрдейци — носачи, които бяха повикали да ни помогнат с багажа или да наглеждат конете и мулетата. Предадох Сажда на едно момче с ведро лице, метнах на рамо сандъка, на другото закачих торбата с личните си принадлежности и се присъединих към пешата процесия, която беше поела към града. Посрещна ме миризмата на печено. Нашите посрещачи бяха вдигнали открити от три страни шарени павилиони, в които върху метални скари цвърчеше месо. Двамата с Хендс не чакахме да ни подканят два пъти.

Навярно още премлясквахме доволно, когато край нас спря голяма група високи чуйрдейки — водеха коне с носилки. Поканиха ни доста настойчиво да се възползваме от услугите им и ни подкараха към центъра, като през цялото време сипеха извинения, задето сме се били изморили по пътя към техния град. Ако се съдеше по лицата на Август, Севренс и някои други, те изглеждаха доволни от развоя на събитията, но лично аз се чувствах унизен, че трябва да бъда носен до града. Все пак се съгласих, защото сметнах, че отказът ми може да бъде сметнат за проява на грубост. Целият се изчервих, когато се озовахме на една многолюдна улица и хората спираха, за да ни гледат, или ни сочеха и си говореха усмихнато. Не видях много подобни носилки и сметнах, че наистина ни е оказана голяма чест.

Забелязала, че зяпам любопитно наоколо, моята водачка забави хода на коня и взе да ми обяснява на чуйрдейски забележителностите, край които минавахме. За моя изненада установих, че разбирам отделни думи от този древен език — отново благодарение на уроците при Сенч. Изглежда, имах добро ухо и бърз ум за езиците, защото докато приближим двореца, вече разпознавах отделни фрази и можех да разменя няколко думи с носачите. Жената, която ме развеждаше, се представи като Джоунки, а аз й казах, че името ми е ФицРицарин. Тя го повтори няколко пъти, сякаш за да го запомни по-добре.

Накрая стигнахме двореца, който наподобяваше грозд от пъпковидни постройки. Главната сграда беше оранжева с белосан покрив. Слязох от носилката и взех да й се любувам, но когато се обърнах, за да споделя възхищението си с носачите, от тях нямаше и следа. Появиха се след малко, издокарани с ажурни мантии и се запрокрадваха между нас, предлагайки ни да се освежим с ароматизираната вода, която носеха в широки купи. Момчета и момичета в сини туники, пристегнати със златисти коланчета, предлагаха плодово вино и захаросани сладкиши. Когато всички гости се измиха и освежиха, ни поканиха да влезем в двореца.

Вътрешността му ми се стори точно толкова странна и причудлива, колкото всичко останало в Джаампе. Една гигантска централна колона носеше тежестта на главната структура и когато я разгледах по-внимателно, установих, че това е стебло на грамадно дърво, чиито могъщи корени все още се виждаха между каменните плочи в основата му. Страничните подпори също бяха от нарочно засадени дървета и както научих на следващия ден, „израстването“ на двореца бе отнело близо сто години. Първо избрали централното дърво, почистили района, след това посадили в кръг останалите дървета, като им придавали нужната посока на растеж с помощта на скелета и въжета, та да се огъват към средата. В определения момент излишните клони били отрязани, а върховете на дърветата сплетени по такъв начин, че да образуват обща корона. След това били вдигнати стените, като първо опънали няколко слоя фин вълнен плат, който боядисали и лакирали, за да се втвърди, а след това залепили отгоре по-плътни парчета плат, които да образуват нещо като кора на дърво. Така и не разбрах дали и останалите сгради в града са построени по същия начин, но „израстването“ на двореца бе позволило на създателите му да му придадат една естествена, природна грациозност, каквато не би могла да притежава нито една каменна сграда.

Озовахме се в голяма зала, не като тронната зала на Бъкипския дворец, но все пак достатъчно просторна. Вътре бяха подредени маси, а от двете ни страни на много етажи се виждаха завесите към отделните стаи или се издигаха вити стълби към щръкнали на „пачи крак“ над залата затворени помещения. Дадох си сметка, не без неудоволствие, че това място не предлага кой знае какви възможности за пълно уединение.

Междувременно ме отведоха в отредената ми „стая“. Вътре открих моя сандък и торбата с вещите ми, както и дървен леген с топла ароматизирана вода и купа с плодове. Преоблякох се, като с удоволствие смъкнах покритите с прахоляк дрехи и ги смених с бродирана роба с широки ръкави и гамаши в същия цвят, ушити специално за случая. Откъм централната зала вече се носеше тържествена музика и аз побързах да напусна стаята, за да присъствам на онова, което щеше да последва.

Август и Славен стояха на постаменти пред един облечен в бяла туника старец, застанал в основата на голямото стебло. Зад тях в полукръг вече се бе събрала неголяма тълпа и аз бързо се присъединих към нея. Скоро до мен застана една от жените с носилките, която също се бе облякла официално, и ми се усмихна.

— Какво става? — набрах смелост и попитах.

— Нашият Пожертвовател, тоест, ах, вие как го казвате… крал Ейод ще ви приветства. Той също така ще ви представи дъщеря си, която ще бъда вашата Пожертвователка, а… кралица.

Очевидно не й беше никак лесно да подбира думите, които да разбера. Все пак с доста усилия ми обясни, че жената, застанала до крал Ейод, е нейна племенница, и прие с видимо смущение моя комплимент, че изглежда здрава и силна. В този момент това ми се струваше най-любезната забележка по отношение на импозантната жена, застанала до краля. На главата си носеше грамадна маса жълтеникава коса, по мода, вероятно типична за Джаампе, защото бях видял подобни прически на улицата. Мъжът от другата страна на крал Ейод бе по-възрастен, но си приличаше с жената, като да бяха близнаци — разликата бе само в прическата. Инак имаше същите нефритени очи, прав нос и пълни устни. Попитах жената до мен дали той също й е роднина и тя отвърна с усмивка, че й е племенник. След това ме сгълча да не вдигам шум, сякаш бях малко дете, защото кралят се готвеше да произнесе реч.

Крал Ейод говореше бавно и обмисляше всяка дума, преди да я произнесе, но благодарение на жената до мен успях да разбера по-голямата част от неговата реч. Той ни поздрави официално, включително и Славен, когото — както не пропусна да обясни — преди посрещнал само като пратеник на крал Умен, а сега го приемал като символ за присъствието на принц Искрен. Август също бе включен в приветственото слово и двамата получиха различни дарове — обсипани със скъпоценни камъни кинжали, стъкленици с ароматни течности и кожени наметала. След като ги отрупаха с дарове, двамата взеха да контрастират ярко с крал Ейод с неговата обикновена бяла роба, но на мен ми изглеждаха някак глупаво.

Когато свърши с тази част, кралят повика своя главен помощник при раздаването на даровете и ни го представи като принц Руриск. Жената, разбира се, се оказа принцеса Кетрикен, годеницата на Искрен.

Едва сега си дадох сметка, че мъжете и жените, които ни бяха посрещнали с носилки и ни бяха докарали тук заедно с багажа, всъщност не са прислужници, а знатни дворяни, роднини на кралското семейство. Засрамих се, като си спомних колко фамилиарно бях разговарял с тях, и за пореден път мислено укорих Славен, задето не ни бе предупредил за тези обичаи, вместо да ни праща списъци с накити и дрехи, които би желал да му донесат. Възрастната жена до мен бе сестрата на самия крал. Мисля, че тя долови смущението ми, защото ме потупа добродушно по рамото и ми се усмихна открито, докато се опитвах да изломотя някакво извинение.

— Не се безпокой, момче, не си направил нищо срамно — прекъсна ме тя, след това ме помоли да не я наричам „милейди“, а Джоунки.

Наблюдавах как Август поднася на принцесата даровете, пратени й от Искрен. Имаше мрежа от фини сребърни нишки, бродирана с червеникави скъпоценни камъни, с която да покрие косата си. Сребърно колие с по-едри рубини. Също сребърен обръч, с формата на лоза, на който бяха окачени множество подрънкващи ключета — Август побърза да обясни, че това били ключовете от нейния дом, когато тя пристигне в Бъкип. Принцесата се поклони и на лицето й се изписа широка усмивка. Помислих си, че сребърните накити щяха да отиват повече на някоя мургава жена, но такъв бе изборът на Искрен. Тя обаче очевидно харесваше даровете от далечната страна.

За моя радост речта на краля се оказа необичайно кратка. След като приключи с официалното обръщение, той ни покани да се чувстваме в двореца му като в свой дом. Ако имаме някакви нужди, те щели да бъдат посрещнати с открито сърце. Утре по обяд щеше да започне тридневната церемония на Единението и той ни пожела да си отдъхнем добре, за да можем да й се насладим. След тези думи кралят и роднините му се сляха с тълпата, сякаш всички бяхме равни.

Джоунки очевидно бе решила да ми прави компания и аз не можех да измисля никакъв любезен начин да се освободя от нея, затова реших да науча колкото се може повече за местните обичаи. Но една от първите й постъпки бе да ме представи на принца и принцесата. Двамата стояха до Август, който се бе заел да им обяснява как — чрез него — принц Искрен ще присъства на церемонията. Говореше малко по-високо от приетото, като че ли силният глас щеше да им помогне да го разберат. Джоунки го изслуша до първата пауза, когато, изглежда, реши, че той е приключил с това, което има да казва, и се намеси:

— Руриск, Кетрикен, този млад човек проявява голям интерес към нашите градини — каза тя. — Дали по-късно да не го запознаем с някой от хората, които се грижат за тях? — Тя се наведе към Кетрикен и добави: — Казва се ФицРицарин.

Август се намръщи от неочакваното прекъсване и това, което последва.

— Фиц — копелето — поправи я грубо той. Кетрикен го погледна потресено, а светлото лице на Руриск потъмня. Той се обърна към мен, като почти забърса с рамо носа на Август — жест, който не се нуждае от обяснение на никой език.

— Да — произнесе той, като премина на чуйрдейски. — Баща ти ми говори за теб последния път, когато го видях. Трябва да призная, че бях потресен от новината за смъртта му. Той направи много, за да подсили връзката между нашите два народа.

— Познавали сте баща ми? — попитах смаяно. Той ми се усмихна.

— Разбира се. Двамата с него преговаряхме за използването на прохода Сините скали в Мунсай, на североизток оттук. Това беше точно по времето, когато му докладваха за теб. А след като приключихме с обсъждането на търговските и военни условия, останахме насаме и си поговорихме като мъже за онова, което трябва да предприеме. Трябва да призная, че още не разбирам защо той не желаеше да наследява кралската корона. Но обичаите на един народ се различават от тези на друг. И все пак с тази сватба правим още една крачка към сближаването на нашите народи. Мислиш ли, че той щеше да я одобри?

Руриск бе разговарял само с мен, а използването на чуйрдейски бе изключило напълно участието на Август. Кетрикен изглеждаше заинтригувана. Лицето на Август беше замръзнало. И изведнъж той неочаквано ме дари с усмивка, в която се четеше нескрита омраза, обърна ни гръб и се присъедини към групата около Славен, който разговаряше с крал Ейод. По някаква неизвестна причина продължавах да съм в центъра на вниманието на Кетрикен и Руриск.

— Не познавах баща си, но съм сигурен, че той щеше да одобри… — подех аз, но в този момент принцеса Кетрикен ми се усмихна сияещо.

— Но разбира се, как може да съм толкова глупава. Та ти си този, когото наричат Фиц! И си чирак на лейди Дайми, отровителката на крал Умен. Славен ни разказа за теб.

— Колко мило от негова страна — казах вцепенено. Нямах представа какво ми говорят, нито какво отвръщам. Не зная как не се строполих на земята. Това, което изпитвах в този момент към Славен, едва ли би могло да се определи само като неприязън. За щастие един от прислужниците беше заангажирал вниманието на Руриск. Хората около мен разговаряха приветливо и жизнерадостно, но аз имах чувството, че червата ми са се превърнали в ледени висулки.

Дойдох на себе си, когато Кетрикен ме задърпа за ръкава.

— Ела да видим градините. Или може би си прекалено изморен? Ако искаш, можеш да се оттеглиш в стаята си, никого няма да обидиш. Разбрах, че мнозина от вас били толкова изморени, та не могли да стигнат пеша до града и се наложило да ги носят.

— Е, не всички. Някои с удоволствие биха се разходили по улиците на града. Вече чух за Сините фонтани и очаквам с нетърпение да ги видя — отвърнах, докато все още правех отчаяни опити да се съвзема.

— О, в такъв случай ще се погрижа да те отведат при тях още тази вечер. А сега ме последвай. — Без повече излишни формалности тя ме хвана за ръката и ме поведе навън. Видях, че Август ни изпраща с поглед, Славен също се извърна и ни потърси с очи, след което като че ли даде някакъв знак на Род. Крал Ейод бе напуснал шумната тълпа и наблюдаваше с доволен вид тържеството от един постамент. Зачудих се защо Род не е останал при конете, където бяха останалите слуги, но в този момент Кетрикен дръпна разноцветната завеса в стената и пред нас се откри тясна каменна стълба под тунел от сплетени върбови клони.

— Тази алея води към сенчестите градини. Те са любимото ми място. Но може би предпочиташ първо да ти покажа хербария?

— С удоволствие ще разгледам всяка една от вашите градини, госпожо — отвърнах и поне това бе самата истина. Далеч от шумотевицата на тълпата най-сетне имах възможност да си посъбера мислите. Сетих се, че принц Руриск не бе показал ни най-малки признаци на лошо здраве, за каквито бе докладвал Славен. Трябваше да се съсредоточа и да обмисля ситуацията. А сигурно щяха да се случат още неща, за които не бях подготвен.

Не без усилие откъснах мислите си от собствената си дилема и съсредоточих вниманието си върху онова, което ми казваше принцесата. Произнасяше думите бавно и ясно и открих, че сега я разбирам много по-добре, отколкото сред глъчката в голямата зала. Изглежда, знаеше много за градините и ми даде да разбера, че не става въпрос за хоби, а за познания, които се очаквали от нея като принцеса.

Докато се разхождахме и разговаряхме, трябваше непрестанно да си напомням, че тя е принцеса и бъдеща съпруга на Искрен. Държеше се с нужното достойнство, но в никакъв случай не важничеше, нито проявяваше надменността, толкова типична за хората с извисено положение в Бъкип. Не пропускаше възможността да се усмихне, да ми обясни нещо или просто да се наведе и да разрови коренчетата на някое залиняло растение. Показа ми едни лютиви билки, които се използваха за подправки на месни ястия, и настоя да опитам по едно листенце от трите вида, защото макар растенията външно да си приличали, вкусът им бил различен. Напомняше ми на лейди Търпение, с нейните ексцентрични интереси, а също, не зная защо, и на Моли, макар да не беше толкова непосредствена.

Ала някаква частица от мен продължаваше да се безпокои за това как щеше да я възприеме Искрен. Той не беше женкар, но и вкусът му към жените бе добре известен на всички, които бяха прекарали известно време с него. Тези, които даряваше с усмивка, бяха обикновено ниски, закръглени и мургави, често с къдрави коси и момичешки смях, както и с мънички пухкави ръце. Какво щеше да си помисли за тази висока жена, облечена простовато като прислужница, която открито заявяваше, че обича да се занимава с растенията в градината си? Говореше с познание за конете и ловните соколи, сякаш бе прекарала половината от живота си в конюшня. Когато я попитах кое е любимото й занимание, тя ми показа една малка ковачница и инструменти за обработка на метал, след което отметна коси, за да разгледам обеците, които бе изработила сама. Интересно какво щеше да каже за това Искрен. Със сигурност обаче щеше да спечели уважението му. Но дали уважението между краля и кралицата щеше да е достатъчно за брака им?

Избрах подходящ момент и я запитах дали принц Славен й е разказвал нещо за бъдещия й съпруг. Тя внезапно млъкна. Помисли малко и внимателно обясни, че вече знаела за проблемите, пред които трябвало да се изправи престолонаследникът на Бъкип. Славен я предупредил, че Искрен е много по-възрастен от нея и че едва ли щял да има възможност да й обръща много внимание. Ето защо й обещал винаги да е до нея и да се постарае дворецът в Бъкип да не се превърне в място за усамотение. Ето как я подготвяше…

— На колко сте години? — попитах импулсивно.

— На осемнадесет — отвърна тя и се усмихна, зърнала изненадата на лицето ми. — Но хората ме мислят за по-възрастна заради високия ми ръст.

— Е, значи наистина сте по-млада от Искрен. Но не чак толкова, колкото при други бракове. Напролет той ще навърши трийсет и три.

— Аз пък го мислех за много по-възрастен. Славен ми каза, че имали общ баща.

— Вярно е, че Рицарин и Искрен са синове на крал Умен от първата кралица, но разликата им не е чак толкова голяма. А що се отнася до Искрен, когато не е зает с проблемите на кралството, той е много мил и забавен човек. Бих казал, че е от хората, които притежават заразителен смях.

Тя ме погледна внимателно, сякаш за да провери дали не се опитвам да украся бъдещия й съпруг повече от това, което отговаря на истината.

— Така е, принцесо. Виждал съм го да се смее като дете на едно куклено представление по време на Пролетното празненство. А когато всички се събраха при пресата за вино, както повелява обичаят за добра реколта, той бе сред първите. Но най-любимото му занимание е ловът. Има една хрътка, Леон, която обича всеотдайно.

— Но… може и да е било така — отвърна смутено Кетрикен. — Само че според Славен сега изглеждал доста по-стар от възрастта си и прегърбен под тежестта на грижите за своя народ.

— Прегърбен като затрупано от сняг дърво, което обаче ще се изправи веднага щом пукне пролетта. Принцесо, последната му заръка, преди да тръгна насам, бе да кажа поне няколко добри думи за него пред вас.

Тя сведе очи засрамено, сякаш за да скрие внезапно блесналата в очите й надежда.

— Представям си съвсем различен човек, когато ми говориш така за него.

— За мен той винаги е бил един много добър човек. Въпреки бремето на задълженията, което носи непрестанно. Той се отнася много сериозно към тях и няма да пожали усилия и време за добруването на своя народ. Точно по тази причина не можа да дойде сега тук. Счепкал се е в битка с пиратите от алените кораби — битка, която не би могъл да води оттук. Загърбва чисто човешките си интереси, за да изпълни дълга си на принц и престолонаследник.

Тя продължаваше да ме разглежда внимателно и забелязах, че по лицето й трепка топла усмивка.

— Той е по-висок от мен, но не много. Косата му е черна, както и брадата, когато я остави да порасте. Има черни, блестящи очи. Вярно е, че в косата му се мяркат бели нишки, каквито допреди няколко години нямаше. Истина е също, че работата му напоследък го държи далеч от слънцето и свежия въздух и че плещите му не изпълват както преди ризата. Но аз вярвам, че когато опасността премине и пиратите напуснат нашите брегове, той отново ще стане такъв, какъвто беше.

— О, ти ми връщаш надеждите — прошепна тя, след това се отдръпна, сякаш уплашена, че е проявила слабост. — А защо Славен не говори така за брат си? — попита ме почти строго. — Мислех, че ще се омъжвам за старец с разтреперани ръце, твърде обременен от задължения, за да обръща внимание на жена си.

— Може би той… — Не знаех как най-точно да й обясня, че Славен е преследвал чисто свои цели. Истината е обаче, че нямах никаква представа какви точно са те.

— Значи възможно е да не е бил толкова… справедлив и в преценките си за други неща — продължи тя. Изглежда, нещо не й даваше покой. — Една вечер бяхме само двамата и той пийна малко повечко вино. След това взе да ми разказва за теб — че си бил разглезено дете, твърде амбициозно още по рождение, и че си станал особено надменен, откакто кралят те избрал за свой отровител. Довери ми също, че тази роля ти подхождала, защото от малък си проявявал склонност към подслушване, доносничество и подобни неща. Казвам ти го само за да разбереш защо отначало се отнасях с известно предубеждение към теб. Още на следващия ден Славен ме помоли да го извиня и да отдам бръщолевенията му на виното, както и да не обръщам внимание на нещата, които ми е казал под негово въздействие. Но едно нещо онази нощ ме накара да замръзна от ужас. Той каза, че ако кралят праща тук теб или лейди Дайми, то е за да отровите брат ми и аз да остана едничката наследничка на Планинското кралство.

— Говорите твърде бързо, принцесо — оплаках се аз, надявайки се да я разоръжа с усмивката си, макар да усещах, че стомахът ми се е свил на топка. — Не разбирам всичко, което ми казвате. — Докато дърдорех тези глупости, отчаяно се опитвах да измисля нещо. Ала колкото и опитен да бях в лъжите, този път бях заварен напълно неподготвен.

— Съжалявам. Но ти говориш толкова добре нашия език, сякаш си местен. Като че ли си го припомняш след като от много време не си го използвал. Преди няколко седмици, не, по-скоро преди месец, Славен дойде в покоите ми. Беше ме помолил да вечеряме заедно, за да се опознаем по-добре…

— Кетрикен! — чух гласа на Руриск, който ни викаше от другия край на алеята. — Славен помоли да слезеш долу и да се запознаеш с благородниците, които са дошли от Бъкип, за да те видят.

До него стоеше Джоунки и аз си помислих, че в погледа й се чете известна напрегнатост. Как би постъпил Сенч, ако някой прати отровител в двора на крал Умен, за да елиминира Искрен? Отговорът не будеше съмнение.

— А може би — подхвърли тя — ФицРицарин би искал междувременно да види Сините фонтани? Литрес каза, че с радост би го завела при тях.

— Защо не? Но по-късно днес. Трябва да призная, че съм малко уморен. Мисля, че ще се прибера за малко в стаята.

Никой от тях не изглеждаше изненадан.

— Искаш ли да ти поднесат вино? — попита Джоунки. — Или може би супа? Останалите скоро ще бъдат поканени на обяд. Но ако си много изморен, могат да ти поднесат храната в стаята.

Годините на упорита подготовка си казваха своето. Продължавах да се държа невъзмутимо въпреки лумналия в стомаха ми огън.

— Това ще бъде много любезно от ваша страна — едва успях да промълвя и се поклоних. — Уверен съм, че скоро ще се присъединя към вас.

След което се извиних, но не се затичах, нито се свих на кълбо, въпреки желанието ми да го направя. Напротив, излязох бавно, като се преструвах, че продължавам да се любувам на растенията. Тримата ме изпратиха с погледи, като тихичко си говореха нещо.

Разполагах с една-единствена възможност и много малка надежда тя да се окаже ефикасна. Веднага щом се върнах в стаята, извадих пакетчето с морска сол, което ми беше дал шутът. Колко ли време бе минало, откакто бях опитал от медените сладкиши? Защото това бе начинът, който бих избрал аз. Нямах друг избор и трябваше да се доверя на чистотата на водата в стаята. Нещо вътре в мен не спираше да повтаря, че постъпвам глупаво, но тъй като вълните на гадене и световъртеж следваха все по-често една след друга, изгубих всякаква способност да разсъждавам трезво. С разтреперани ръце изсипах морската сол във водата — беше примесена с очистителни и лечебни треви, които придадоха на крайния разтвор блатист, мътнозеленикав цвят. Въпреки това го изпих на един дъх. Знаех, че ще се погрижи да изпразни стомаха и червата ми. Въпросът беше дали ще подейства бързо — достатъчно бързо, та да изпревари действието на чуйрдейската отрова.

Прекарах отвратителна вечер, която не бих желал да си спомням. Никой не дойде в стаята ми с вино или супа. „Вероятно — мислех си в кратките мигове на прояснение — ще се появят едва когато сметнат, че съм издъхнал. Да речем, на сутринта. Ще пратят слуга да ме събуди и той ще открие вкочанения ми труп.“ Значи разполагах с времето до сутринта.

Едва след полунощ събрах сили да се надигна. Излязох безшумно от стаята си — дотолкова, доколкото позволяваха разтрепераните ми крака. Намерих една бъчонка с вода и пих, докато не си помислих, че ще се пръсна. След това се отправих към градината, но вървях бавно, защото ме болеше всяка фибра на тялото. Най-сетне се добрах до района с плодните дръвчета и напълних пазвата си с узрели плодове. Отнесох ги в стаята си и ги скрих грижливо, защото това щеше да е храната ми през следващите дни. По някое време утре сутринта щях да се извиня и да отида да нагледам Сажда. В дисагите все още имаше сушено месо и сухари. Надявах се да ми стигнат до края на посещението.

Докато се връщах в стаята, се зачудих какво ще опитат, когато разберат, че отровата не е подействала.