Тайните на занаята

Епилог

„Изморен си“ — казва моето момче. Стои до лакътя ми и аз не зная от колко време е там. Посяга бавно, за да вдигне перото от слабите ми пръсти. Поглеждам тъмната, насечена диря, която съм оставил върху белия лист. И преди съм я виждал, но тогава не беше причинена от мастило. Струйка засъхнала кръв върху палубата на ален кораб — нима пролята от моята ръка? Или беше виещ се в небето дим над селце, което бях закъснял да предупредя за предстоящия набег? А може би няколко капчици отрова, които се разтварят бързо в чаша бистра студена вода, преди да ги подам на поредната жертва? Женска къдрица, останала върху смачканата ми възглавница? Или следите от краката на убития, когото сме извлачили по пясъка след атаката на Силбей? Дирята на търкулнала се по майчина буза сълза, докато нещастницата притиска към гърдите си своето „претопено“ детенце, а то надава безумни писъци? „Трябва да си почиваш“ — повтаря момчето и аз осъзнавам, че седя и гледам с празен поглед мастиленото петно. Още един лист хартия, похабен безцелно.

„Махни ги оттук“ — казвам му и момчето се навежда и събира изписаните листа. Хербарии и история, карти и забележки, ръцете му превръщат всичко в безредна бъркотия. Вече не мога да си спомня какво съм възнамерявал да свърша. Ето че болката се завръща и аз знам, че не е никак трудно да я надмогна. Само че пътят, по който мога да го направя, води към безумието, както е било доказано вече много пъти. Ето защо предпочитам да пратя момчето да намери листа от кариме, джинджифилово коренче и мента и да ги смеси, за да ми запари чай. Чудя се дали някой ден няма да го накарам да ми донесе три листенца от онези чуйрдейски растения.

„Не“ — чувам да казва наблизо приятелски глас.