Тайните на занаята

21Принцеса

Унесох се в дрямка чак призори, но скоро след това ме събуди принц Руриск, който отметна завесата, служеща за врата на моята стая, и нахлу със зачервено лице. Беше по нощница и халат. Изтърколих се от леглото и успях да стана, но застанах от другата страна на масата. Бях отпаднал, болен и невъоръжен, ако се изключеше камата на колана ми.

— Ти още си жив! — възкликна той с нескрита почуда, после пристъпи към мен и ми подаде една манерка. — Бързо, изпий това.

— По-добре да ме одерат жив — отвърнах и отстъпих назад.

Забелязал объркването ми, той спря и втренчи поглед в мен.

— Вчера си погълнал отрова — обясни ми със спокоен глас. — Истинско чудо на Чранзули е, че си още жив. Това е очистително, което ще я прогони от тялото ти. Изпий го и може би ще живееш.

— В тялото ми няма нищо за очистване — отвърнах грубо, но изведнъж се олюлях и се подпрях на масичката. — Знаех, че съм отровен, още когато се разделихме вчера следобед.

— И не ми каза нищо? — попита недоверчиво той. Извърна се към вратата, зад която надничаше Кетрикен, Косата й беше разчорлена, а очите — зачервени от плач. — Предотвратено е, но не и благодарение на теб — каза й брат й. — А сега върви и му направи солен бульон. И му донеси няколко сладкиша. Нека има и за двама ни. А също и чай. Хайде, побързай, глупаво момиче!

Кетрикен изприпка като малко дете. Руриск ми даде знак да легна.

— Отпусни се преди да си съборил масата с треперещите си ръце. Послушай ме, ФицРицарин, нямаме време да си печелим доверието. Има много неща, за които трябва да разговаряме.

Седнах, не толкова защото му повярвах, колкото от страх, че в противен случай ще падна. Без излишни формалности Руриск се настани на леглото до мен.

— Сестра ми — подхвана той — е доста необуздана. Бедният Искрен, ще я намери по-скоро дете, отколкото жена, и за всичко това съм виновен аз, защото я разглезих. Но макар това да обяснява привързаността ми към нея, не я извинява за опита й да отрови един толкова почетен гост. Особено в навечерието на сватбата с неговия чичо.

— Склонен съм да се съглася с вас по последния въпрос — отвърнах отпаднало и той отметна глава и се засмя.

— Има много от баща ти у теб. И той щеше да се съгласи, ако беше тук. Но нека ти обясня. Преди няколко дни тя дойде при мен и взе да ме убеждава, че са те пратили тук, за да ме отровиш. Казах й, че това не е нейна грижа и да остави въпроса на мен. Но както вече споменах, Кетрикен е много импулсивна. Вчера зърнала подходяща възможност и решила да се възползва от нея. Без да се замисли, че смъртта на един от гостите ще опорочи предстоящото тържество. Бързала да се отърве от теб преди да се закълне във вярност към Шестте херцогства. Трябваше да се досетя, че е в състояние да действа прибързано и необмислено.

— Листата, които ми даде?

Той кимна и аз се почувствах като глупак.

— Но след като го направила, ти си й заговорил за Искрен и то по такъв начин, че съжалила за деянието си. Ето защо решила да те попита за намеренията ти, но ти си се направил, че не разбираш въпроса. Тогава отново те заподозряла. Накрая решила да дойде при мен, но едва призори, когато вече можеше да е твърде късно. Приеми извиненията й, както и моите.

— Късно е за извинения. И без това вече ви простих — чух с изненада да казвам.

Руриск ме погледна внимателно.

— Все едно, че го каза баща ти — рече той. В този момент влезе Кетрикен и Руриск дръпна завесата и взе подноса от ръцете й. — Сядай — нареди й строго. — Виж сега как се печели доверието на убиец. — Той надигна каната, отпи няколко глътки, след това ми я даде. — Ако е отровна, този път първи ще си иде брат ти. — Пресегна се, взе един ябълков сладкиш и го разчупи на три части. — Избери си една част — нареди ми, втората взе за себе си, а третата подаде на Кетрикен. — Сам виждаш, че в храната не е сложено нищо.

— По-точно, не виждам никакъв смисъл да ми давате отрова на сутринта, след като сте го направили снощи — отвърнах, но въпреки това отхапах от сладкиша. Беше невероятно вкусен.

— Истина е — съгласи се Руриск и също преглътна. — И ако ти беше убиец — тук той стрелна предупредително Кетрикен, — щеше да се озовеш в същото положение. Някои убийства носят успех само ако никой не узнае, че са такива. Така щеше да е и с моята смърт. Но ако ме убиеш сега, или ако издъхна от неясна смърт до половин година, Кетрикен и Джоунки ще вдигнат врява до небесата, че съм бил отровен. Доста несигурна основа за развиване на двустранните ни взаимоотношения. Съгласен ли си?

Едва успях да кимна. Настина се чувствах малко по-добре, след като бях утолил жаждата и глада си.

— Добре. Значи се съгласихме, че ти си убиец, който обаче не би имал никаква полза от моята смърт. Защото, повярвай ми, малцина ще спечелят от нея. Не зная дали ти е известно, но за разлика от мен, баща ми не гледа с добро око на този съюз. О, той знае, че изборът е мъдър. Но въпросът не е само в мъдростта на избора. Въпросът е и в неговата необходимост. Ето какво трябва да кажеш на крал Умен. Народът ни се множи, а обработваемата земя е малко. С лов не можеш да изхраниш толкова много хора. Дошло е време страната ни да се отвори за света, да приема и праща търговци, особено планинска страна като нашата. Вероятно си чувал, че според нашите обичаи кралят на Джаампе е служител на народа? Е, аз също му служа, и при това както смятам за най-добре. Сватбата на любимата ми сестра е и възможност да получим нови плодородни земи и да увеличим търговския си оборот. Да свалим добитъка от високите пасища, където зимата го кара да студува и гладува, и да го изведем в равнините. Ето срещу какво съм готов да разменя нашата ценна дървесина, от която се нуждае Искрен, за да построи бойните си кораби. Белият дъб, който расте по склоновете на нашите планини, е най-удобен за тази цел. Но тук баща ми се противи. Той е възпитан в старите традиции, които повеляват, че да сечеш дърво е като да убиваш живо същество. Също като Славен той вижда в брега ви не само положителни, но и отрицателни страни, а океанът му се струва непреодолима бариера. А за мен той е широк път, който води в много посоки, а вашето крайбрежие е вратата към него. И не виждам нищо лошо в това да се използват дървета, за да се строят кораби.

Едва сега си дадох сметка, че кимам, слушайки изповедта му.

— Ето това ще предадеш на твоя крал и ще му кажеш, че е по-добре да ме има за жив приятел.

Не виждах причина да не се съглася.

— А сега няма ли да го попиташ наистина ли е възнамерявал да те отрови? — попита Кетрикен.

— Ако отговори с „да“, ти никога няма да му вярваш, ако пък каже „не“, не само ще го смяташ за лъжец, но и за убиец. Пък и той не е единственият отровител в тази стая, нали?

Кетрикен сведе глава и бузите й се изчервиха.

— Да вървим — рече Руриск и й протегна ръка. — Нашият гост има нужда от почивка преди да се включи в дневните тържества. А ние с теб трябва да се приберем в покоите си преди прислугата да вдигне шум, че ни няма.

След което двамата излязоха, а аз останах да лежа в леглото. Що за хора бяха това — не преставах да се питам. Трябваше ли да повярвам на думите им, или само ме заплитаха още повече в своите интриги? Колко жалко, че Сенч не беше с мен, за да ми помогне.

Днес бе денят на голямото празненство. Порталите на двореца бяха широко отворени и от всички краища на долината се стичаха хора, жадуващи да присъстват на даването на обета. Добитъкът, докаран от Шестте херцогства като сватбен дар за планинския народ, бе разпределен сред най-нуждаещите се или тези, които биха могли да го оползотворят най-добре. Всички останали дарове бяха изложени в двореца, където народът можеше да им се любува.

За пръв път, откакто пристигнахме, видях Бърич. Вероятно бе станал още преди зазоряване, за да нагледа животните. Копитата на всички коне бяха прясно намазани с олио, гривите им — сресани и украсени със звънчета и панделки. Кобилата, която бяха довели за Кетрикен, вече беше оседлана и завита с красива разноцветна мантия, а по опашката й бяха навързани сребърни звънчета, които дрънкаха като многогласен хор. Нашите коне се отличаваха от дребните космати кончета на планинците и около всеки от тях винаги имаше малка тълпа зяпачи. Бърич изглеждаше изморен и същевременно горд. Кетрикен прекара доста време да се любува на своята кобила и забелязах, че това достави голямо удоволствие на Бърич. Когато се приближих, бях изненадан да чуя, че разговаря с нея на чуйрдейски.

Но още по-голяма изненада ме очакваше следобед. Храната, която се поднасяше в двореца, беше донесена в голямата си част отвън. Планинците с гордост разнасяха и предлагаха сред множеството собствената си продукция, която благородниците приемаха без никакво колебание. Имаше нещо много привлекателно в това равенство между благородници и селяни. Забелязах също, че при вратите няма никакви войници. Всички се бяха смесили с тълпата и се хранеха и пийваха безгрижно.

Точно по обед обаче глъчката неочаквано утихна. Принцеса Кетрикен се изкачи сама на централния постамент и с простички думи се обърна към народа и обясни, че вече се е заклела във вярност към Шестте херцогства и се надява да служи добре на своята нова родина. Благодари на хората за всичко, което са сторили за нея, за храната, която са донесли, и за труда, който са положили. Не пропусна да им напомни, че Планинското кралство ще остане завинаги в сърцето й, но сега го поставя редом с новата си родина. Докато говореше, в залата цареше пълна тишина. Когато свърши, тя се спусна тържествено по стълбите и с това бе дадено началото на тържеството.

Отнякъде изникна Руриск, който заяви, че ме търсел, за да види как се чувствам. Бях напълно възстановен, освен че малко ми се спеше. Притесняваха ме дрехите, ушити от госпожа Чевръстка — дългите ръкави ми пречеха да се пресягам към подносите с храна. Истината беше, че не се чувствах добре сред тълпата, и Руриск, изглежда, го забеляза, защото неочаквано ми предложи да се разходим до неговите кучкарници.

— Искам да ти покажа някои екземпляри, които кръстосах и получих от кучета, взети преди няколко години от вашето кралство.

Напуснахме двореца и слязохме по една тясна пътека към някакви дървени постройки. Свежият въздух проясни мислите ми. Влязохме в първата къщурка, където имаше кучка с малки кутрета. Бяха здрави мънички същества и лакомо сучеха. Когато привършиха с храненето, дотичаха при нас без следа от боязън. Руриск ги тупаше доволно по гръбчетата, докато ми обясняваше, не без гордост, как е получил тази кръстоска. Показа ми и други кучета, включително едно дребничко псе с тънички крачета, което според него можело да се покатери дори на дърво в преследване на дивеч.

Отвън ни чакаше ведро слънце. Едно старо куче се излежаваше на купчина слама.

— Спинкай, старче — успокои го Руриск. — Достатъчно се наловува, време ти е да си почиваш.

Но чуло гласа на господаря си, кучето се надигна и се приближи до него, като махаше доволно с опашка. Не зная по каква причина ми заприлича на Носльо.

Погледнах го учудено и то отвърна на погледа ми. Пресегнах се към него и в първия миг долових изненада. След това прилив на топлота, на спомен за обич, каквато е споделяло някога. Нямаше никакво съмнение, че сърцето му принадлежи на Руриск и че връзката, която някога бе имало между нас, е прекъсната. Но кучето ми предложи отново безкрайната си преданост и топли спомени за времето, когато е било малко кутре в скута ми. Отпуснах се на коляно и погалих червеникавата му козина, загледан в очите, които вече бяха почнали да помътняват от възрастта. За един миг, след физическия допир, връзката помежду ни възвърна предишната си сила. Знаех, че обича да дреме на припек, но не си пада много по преследването на дивеч. Особено когато наблизо е Руриск. Потупах го по гърба и се отстраних от ума му. Когато вдигнах глава, забелязах, че Руриск ме разглежда със странно изражение.

— Познавам го от ей такова кутре — показах му аз.

— Бърич ми го прати като подарък преди много години — обясни ми той. — Трябва да призная, че двамата ги прекарахме в щастливо приятелство.

— Виждам, че сте се грижили добре за него — казах аз. Върнахме се в двореца, но при първата възможност се извиних на Руриск и тръгнах да търся Бърич. Открих го тъкмо когато бе получил разрешение да изведе конете на разходка. Изглеждаше изморен и нещо не му даваше покой.

— Ако ми позволиш, ще ти помогна да ги изведеш — предложих му аз.

Лицето му остана безстрастно, но любезно. И изведнъж чух зад гърба си друг глас:

— Това е мое задължение, господарю. Инак току-виж сте си нацапали ръкавите.

Обърнах се. Зад мен стоеше Коб. Никога не бях виждал такава злоба, изписана на лицето му. Преместих поглед от него към Бърич, който все така мълчеше.

— Тогава ще дойда с вас, защото имам важен разговор с Бърич — заявих решително. — Ти вземи кобилата на принцесата, а аз ще хвана оня, сивия. Така ще е по-бързо.

Ето че тримата тръгнахме през поляната към близкия ручей. В началото всички мълчахме. Копитата на конете тропаха приглушено в меката трева. Стигнахме ручея и там им отпуснахме юздите. За момент ме споходи усещането, че всичко е както преди и аз отново работя при Бърич. Разседлах кобилата и избърсах със суха трева мокрия й гръб. Бърич застана до мен.

— Ама каква красавица само — похвалих я аз. — От конюшните на лорд Рейнджър ли е?

— Да. Искаше да говориш с мен.

Въздъхнах и реших да бъда максимално прям.

— Току-що видях Носльо. Съвсем добре си е. По-стар, вярно, отколкото го помня, и в края на един щастлив живот. Бърич, през всичките тези години мислех, че онази нощ си го убил. Какво ли не си представях — че си смазал главата му с камък или си го удушил… През всичките тези години.

Той ме погледна скептично.

— Нима си вярвал, че мога да убия куче?

— Знаех само, че го няма. Не виждах друга причина за това. Смятах, че това е моето наказание.

— Сигурно страшно си ме ненавиждал.

— И се боях от теб.

— През всичките тези години? Дори след като ме опозна? Не си ли каза поне веднъж: той е неспособен на подобно нещо.

Поклатих бавно глава.

— О, Фиц — рече той тъжно. — Аз те мислех за мълчаливо и инатливо дете, а ти си се боял от мен. Нищо чудно, че накрая се скарахме.

— Това може да се поправи. Знаеш ли — признах му аз, — страшно ми липсваше. Въпреки всичко, въпреки различията ни.

Той се замисли и аз реших да не нарушавам мълчанието му. След това бавно кимна.

— Обаче това не те спря. Исках да те стресна, за да не използваш никога вече Осезанието, но ти не се отказа.

— Не виждах защо да го правя — повдигнах рамене, но той отново поклати глава.

— Момче, по-добре да си останем разделени. И за двама ни е по-добре. Не може да има неразбиране там, където няма разбиране. Никога не бих могъл да одобря, или да се съглася с това, което правиш. Никога. Ела при мен, когато можеш да заявиш с открито сърце, че си приключил с това. Ще повярвам на думата ти. Но дотогава по-добре да сме разделени.

Остави ме при ручея и отведе конете. Стоях там дълго, нещастен и потиснат, не само заради отровата на Кетрикен. Накрая се върнах в двореца, смесих се с хората, разговарях, похапвах от ястията и дори понасях мълчаливо тържествуващите усмивки на Коб.

Когато хората взеха да си тръгват, аз вече жадувах за мириса на завивките. Истинско облекчение бе да дръпна завесата на стаята. Но тъкмо си свалях ризата и чух чукване на стената.

Преди да успея да отвърна Севренс дръпна завесата и се вмъкна вътре.

— Славен нареди да се явиш при него.

— Сега ли точно? — попитах недоволно.

— Иначе защо ще ме праща?

Нахлузих изморено ризата си и го последвах в коридора. Покоите на Славен бяха разположени в една по-горна част на двореца — на нещо като дървена тераса от едната страна на Голямата зала. Стаите тук бяха доста по-богато обзаведени и украсени. По стените висяха чуйрдейски пана — ярки копринени птици върху тъмносин фон. Стоях в преддверието и чаках, докато Славен приключи с банята. Толкова ми се спеше, че едва си държах очите отворени.

— Е? — попита той.

— Ами нали вие ме повикахте — рекох объркано.

— Да. Така е. Бих искал да разбера дали си е заслужавало. Смятах, че са те научили на тези неща. Кога най-сетне възнамеряваше да се явиш при мен на доклад?

Не знаех какво да му отговоря. Въобще не ми бе минавало през ум да му докладвам. На Умен, Сенч или Искрен — да, но защо и на този?

— Необходимо ли е да ти напомням за твоите задължения? Докладвай!

— Какво ви интересува по-точно? Наблюденията ми за чуйрдейския народ? Или сведения за местните треви и билки?

— Искам да знам кога най-сетне ще се заемеше с изпълнението на своята… задача? Или може би вече си предприел нещо? Ако е така, кога очакваш резултатите? Не бих желал принц Руриск да тупне в краката ми, без да съм подготвен за случая.

Не можех да повярвам на ушите си. Дори кралят не би си позволил да обсъжда толкова открито моята работа, да не говорим за предохранителните мерки, които вземаше преди всеки разговор. А Славен ме питаше така, сякаш ставаше дума за нова подкова на коня му.

— Ти какво, инатиш ли ми се, или се правиш на глупав? — изръмжа той.

— Нито едно от двете — отвърнах, като с мъка се стараех да бъда любезен. — Просто съм предпазлив… мой принце — добавих с последна надежда разговорът да запази официален тон.

— Предпазлив и глупав. Отвън е само слугата, комуто вярвам, и никой друг. А сега докладът — копеле-убиец.

Последните думи бяха произнесени с нескрита насмешка.

Въздъхнах, но си спомних, че аз съм служител на краля. Не ми оставаше друго освен да се подчиня.

— Вчера, докато се разхождахме в градината, принцеса Кетрикен ми каза, че вие сте й разкрили замисъла да отровя брат й Руриск.

— Това е лъжа — отвърна невъзмутимо Славен. — Не съм й казвал нищо подобно. Или си се издал с непредпазливост, или тя просто е събирала информация. Надявам се да не е първото.

Бих могъл да лъжа много по-добре от него. Вместо това му разказах за опита на принцесата да ме отрови и за ранното посещение на Руриск и Кетрикен. Повторих разговора ни дума по дума. Когато свърших, Славен известно време си разглежда ноктите, после попита:

— И тъй — избра ли начина и времето?

— При тези обстоятелства — отвърнах, като едва криех изненадата си — реших, че ще е по-добре да се откажа от задачата.

— Не ти стиска значи — рече той с отвращение. — Бях помолил баща ми да прати онази стара мръсница лейди Дайми. Досега да е свършила работата.

— Господарю? — попитах аз, преструвайки се, че не разбирам за кого говори. Вероятно не знаеше, че Сенч и лейди Дайми са едно и също лице.

— Господарю? — изимитира ме той. Изведнъж разбрах, че е пиян. Държеше се наистина, но миришеше на вино. Той се обърна и се просна върху леглото. — Нищо не се е променило — чух гласа му. — Задачата остава. Изпълни я, както ти е било наредено. Никой няма да очаква, че ще го сториш, след като веднъж вече са те разкрили. Преди утре вечер.

— Преди сватбата? — попитах невярващо. — Не смятате ли, че това може да доведе до отмяната й?

— И да е така, ще е само временно. Държа я в ръцете си, момче. Тя лесно се лъже. Тази част е моя грижа. Твоята е да ни отървеш от брат й. Сега. Как ще го направиш?

— Нямам представа — отвърнах, защото наистина не знаех какво да кажа. По-добре да се върна в Бъкип и да докладвам на Сенч и краля. Ако те сметнат, че съм сгрешил, нека решат какво да правят с мен. Спомних си гласа на Славен от толкова отдавна: „не прави нищо, което не би могъл да промениш, докато не разбереш какво не бива да правиш, след като си го направил.“

— И кога ще имаш представа? — попита той насмешливо.

— Не зная. Тези неща не се вършат прибързано. Трябва да наблюдавам обекта, да опозная навиците му, да изуча покоите му, да опозная слугите му. И тогава ще открия как…

— Сватбата е само след два дни — прекъсна ме той. — Аз вече зная доста от нещата, които смяташ да научиш. По-лесно ще е аз да планирам всичко. Ела утре вечер и ще ти кажа какво да правиш. Гледай да си свършиш добре работата, копеле. Не бих искал да действаш, преди да си ме информирал за намеренията си. Не обичам изненадите — зле ще си изпатиш тогава. — Той вдигна очите си към моите, но аз го гледах все така невъзмутимо.

— Свободен си — добави тържествено той. — Утре вечер на доклад. По същото време. Не ме карай да пращам Севренс да те вика. Той има по-важни задачи. И да знаеш, че ще разкажа на баща ми за твоето нехайство. Сигурно ще съжали, задето не прати оная кучка лейди Дайми. — Той се прозя, пращайки към мен облак от винени пари, и ми махна да си вървя.

Прибрах се в стаята си с намерението да обмисля всички възможности и да съставя поне някакъв план. Но бях толкова изтощен, че заспах в мига, когато подуших възглавницата.