Тайните на занаята

22Дилеми

Събудих се в същото объркване, с което бях заспал. Все още нямах представа как да постъпя. Трябваше да се посъветвам със Сенч, а това беше невъзможно. Затворих очи и се опитах да разсъждавам така, както ме беше учил той. „Какво знаеш?“ — щеше да попита. „И какво подозираш?“ Ето така.

Славен беше излъгал краля относно здравословното състояние на Руриск и отношението му към Шестте херцогства. А може би крал Умен бе скрил от мен онова, което му е казал Славен? Или пък Руриск ме мамеше за намеренията си? Замислих се и реших да се спра на първата възможност. Кралят никога не ме бе лъгал, а пък Руриск можеше спокойно да ме остави да умра в стаята.

Тогава? Тогава Славен искаше Руриск да умре. Това ли искаше всъщност? Защо в такъв случай ме е издал на Кетрикен? Ами ако не ме е издал, а тя си го е измислила? Не, това беше малко вероятно. Може и да е смятала, че Умен ще изпрати отровител, но защо ще спира избора си на мен? А тя вече знаеше името ми, също и за лейди Дайми.

Снощи на два пъти Славен призна, че е поискал от баща си да прати лейди Дайми. Каква полза ще има за него, ако задачата му е да организира сватбата? Защо ще иска да бъде премахнат Руриск, когато той ни носи полза само когато е жив?

Ох, защо не можех да се посъветвам със Сенч? Не, не можех. Трябваше да реша сам. Освен…

Прислугата ми донесе пресни плодове и вода. Станах, измих се и облякох вече омръзналите ми нови дрехи. Атмосферата отвън по нищо не се различаваше от вчерашната, но на мен цялото това шумно празненство започваше да ми действа на нервите. Реших да оползотворя времето си, като се разходя из двореца и се запозная с обстановката и навиците на слугите и охраната. Видях къде са покоите на Ейод, Кетрикен и Руриск. Освен това огледах внимателно стълбището, което водеше към помещенията на Славен. Забелязах, че Коб спи пред конюшните, а вътре е Бърич. Севренс и Род се бяха настанили в преддверието към покоите на Славен, въпреки че наоколо имаше много свободни стаи. Най-вече се затрудних с разположението и придвижването на охраната — защото такава нямаше. Освен това потърсих Август. Открих го едва малко преди обед в един закътан ъгъл.

— Трябва да говоря с теб — рекох му.

Погледна ме с досада и раздразнение, след това се озърна да види дали някой не ни наблюдава.

— Но не тук, Фиц. Може би като се върнем в Бъкип. Имам служебни задължения, които…

Бях подготвен за това. Разтворих ръка и му показах иглата, която кралят ми бе подарил преди много години.

— Виждаш ли това? Дадено ми е лично от крал Умен, преди много време. Заедно с обещанието, че трябва да бъда допускан в покоите му винаги, когато реша, че се налага да разговарям с него.

— Колко трогателно — отвърна цинично Август. — И каква е причината да ми разказваш тази история? Навярно за да ме шашнеш с това колко си важен?

— Трябва да разговарям с краля. Веднага.

— Той не е тук — отбеляза Август. След това ми обърна гръб и понечи да си върви.

— Използвай Умението, за да го повикаш — казах зад гърба му.

— О, няма да го направя — поклати глава Август. — Нима смяташ, че всеки, който владее Умението, има право да прекъсва заниманията на краля?

— Нали ти показах иглата? Обясних ти, че имам право да говоря с него по всяко време.

— Но не и аз.

— Тогава повикай Искрен.

— Няма да се свързвам с Искрен, освен ако той не ме потърси пръв. Не разбираш ли, копеле? Ти беше член на нашата група, но се провали. Нямаш никаква представа какво е Умението. Не е като да викаш на някое приятелче от върха на планината. Това е сериозно занимание и се прилага само когато причините също са сериозни. — Той отново ми обърна гръб.

— Спри, Август, или ще съжаляваш — казах заплашително и го дръпнах. — Кралят няма да е никак доволен, когато разбере как си се отнесъл към знака, който ми даде.

Август отново се извърна. Лицето му беше изкривено от злоба.

— Е, добре. Ще направя каквото искаш, но ми обещай да поемеш цялата вина върху себе си.

— Обещавам. Сега би ли дошъл в стаята ми? Искам да се свържем оттам.

— Няма ли друго място?

— Твоята стая? — предложих.

— Не, там е по-неудобно. Не ме разбирай погрешно, копеле, просто не желая да се сближавам с теб.

В края на краищата избрахме каменния бряг край градината на Кетрикен. Август затвори очи и ме попита:

— Какво съобщение искаш да пратя на краля? Замислих се. Август не биваше да узнае за същината на проблема, значи трябваше да използвам иносказание.

— Кажи му, че принц Руриск е в чудесно здраве и ние всички се надяваме да доживее до дълбоки старини. Славен все още настоява да си получи избрания подарък, но аз не мисля, че това е целесъобразно.

Август отвори очи.

— Казах ти вече, че Умението е предназначено за важни…

— Зная. Просто му предай това.

Той въздъхна, затвори очи, помълча близо минута, после пак ги отвори.

— Той каза да послушаш Славен.

— И това е всичко?

— Беше зает. И много ядосан. А сега ме остави на мира. Боя се, че ме изложи пред краля.

На езика ми пареха поне половин дузина хапливи отговори, но аз премълчах. Зачудих се дали въобще се е свързал с краля. Приседнах на каменния бряг, изпълнен с дълбоката увереност, че не съм постигнал нищо, а само съм си загубил времето. Изкушението набираше сили в мен и аз му се поддадох. Затворих очи, съсредоточих се, както ме бяха учили, и опитах:

„Умен, кралю мой?“

Нищо. Никакъв отговор. Не бях способен на нищо. Надигнах се и се върнах в двореца.

И отново по обед принцеса Кетрикен се изкачи сама на постамента. Повтори същите думи от вчера и добави, че от днес тя става Пожертвование на своя народ за всичко, което би послужило на добруването му. След това благодари на своите поданици, кръв от кръвта й, и отново им напомни, че им остава също толкова вярна, колкото ще бъде на новата си родина. Доколкото знаех, утрешният ден бе предназначен за обета за вярност между двамата младоженци. Тогава до нея щяха да застанат Славен и Август, които да заместват Искрен.

И този ден беше запълнен. Първо се появи Джоунки и ме отведе при Сините фонтани. Полагах усилия да се преструвам, че ми е интересно и приятно. Сетне се върнахме в двореца да слушаме изпълненията на менестрелите и да се наслаждаваме на движенията на танцьорките, жонгльорите и акробатите. На много места бяха поставени медни вази, от които се вдигаше синкав дим. Стоях настрани от тях, защото знаех, че димът опиянява ума, а аз имах нужда от ясна глава. Намерих един сравнително спокоен ъгъл, откъдето да следя движенията на Славен.

Принцът бе настанен на централното място на масата, до него седеше намусеният Август. Двамата разговаряха, Август сериозно, Славен — презрително. Не бях достатъчно близо, за да чуя думите, но прочетох по устните на Август моето име и „Умението“. Видях, че Кетрикен се приближава към принца, и забелязах, че тя също като мен избягва вазите, две от които бяха поставени пред самия Славен. Принцът й заговори нещо усмихнато, малко по-късно дори се пресегна и я потупа по ръката. Изглежда, синкавият дим вече беше започнал да му действа. Тя пърхаше като птичка на клонче, ту се приближаваше усмихната към него, ту се дърпаше назад. После дойде Руриск и застана до сестра си. Подхвърли нещо на принца и дръпна Кетрикен настрани. Появи се Севренс и допълни димящите вази на Славен. Принцът благодари с глуповата усмивка и махна с ръка към залата. Севренс се засмя и си тръгна. Малко след това дойдоха Коб и Род и също го заговориха. Август се надигна и с недоволен вид напусна компанията. Славен се облещи и прати Коб да го върне. Август дойде, но промърмори нещо, което накара принца да отвърне ядно. Ужасно ми се искаше да знам за какво си говорят. Усещах, че се готви нещо, но какво? Може въобще да нямаше връзка с моята задача. Но се съмнявах.

Премислих отново оскъдните факти, с които разполагах, изпълнен с увереността, че ми липсва доста важно парче от мозайката. Може би виждах сенки там, където ги нямаше? Не беше ли най-добре просто да изпълня поставената ми от Славен задача и да оставя на него да се грижи за последиците? Или пък да си спестя тревогите и да си прережа гърлото?

Бих могъл например да ида при Руриск и да му разкажа всичко откровено. Да му кажа, че този, който желае смъртта му, е Славен. А накрая да поискам от него убежище. Кой би се отказал от един добре подготвен отровител?

Можех да кажа на Славен, че ще убия Руриск, и да не го направя. А вместо него да премахна Славен. Виж, това също беше добра възможност. „Димът — рекох си. — Май започва да ми действа.“

Можех също да ида при Бърич, да му призная, че съм убиец, а после да поискам съвет.

Можех да се метна на гърба на кобилата и да препусна към долината.

— Забавляваш ли се, момче? — чух гласа на Джоунки. Тя застана до мен и ме хвана за ръката. Осъзнах, че съм се втрещил в жонгльора на ножове.

— Никога няма да забравя това посещение — казах й. След това й предложих да се разходим из градината. Имах нужда от свеж въздух, за да си проясня мислите.

Късно вечерта се явих на доклад в покоите на Славен.

Този път ме посрещна Род и мазно усмихнат ме покани в леговището на вълка. Въздухът вътре бе изпълнен със синкав дим, който, изглежда, бе и причината за поведението на Род. Славен отново ме накара да чакам и аз стиснах носа си с пръсти, за да огранича количеството на поглъщания синкав дим. Гадеше ми се дори само от миризмата му. Не зная доколко успях да се предпазя от опияняващото му въздействие.

Завесата към вътрешната стая се отмести, но влезе Севренс. Погледна Род, след това дойде и седна при мен. Губех търпение и затова попитах:

— Кога ще ме приеме принцът?

Севренс поклати глава.

— В момента… има компания. Предаде ми всичко, което трябва да знаеш. — Той разтвори ръка и ми подаде мъничка бяла кесийка. — Това е за теб. Надява се да го одобриш. Малко от него, смесено с вино, ще убие със сигурност, но не веднага. Няколко седмици жертвата няма да почувства нищо. Сетне ще я налегне летаргия, от която няма да има спасение. Човекът няма да страда — добави той, сякаш това бе едничката ми грижа.

— Да не е киксова смола? — Бях чувал за тази отрова, но никога не я бях виждал.

— Не й зная името, нито как действа. Казах, каквото имах да ти казвам. Принцът нареди да я използваш тази нощ. От теб зависи кога и как.

— Какво очаква от мен? Да ида в покоите му и да почукам на вратата?

— Е, не чак толкова открито. Предполагам, че са те учили как се правят тези неща.

— Учили са ме да не обсъждам подобни въпроси с прислугата. Искам да го чуя от устата на принца, инак нищо няма да предприема.

Севренс въздъхна.

— Господарят се сети, че ще го кажеш. Това е неговото съобщение: подчинявай се на клетвата, която си дал, и на иглата, която носиш скришом. Откажеш ли му, все едно че отказваш на своя крал. Ще бъдеш съден за измяна.

— Но аз…

— Взимай торбичката и изчезвай. Колкото повече се бавиш, толкова по-трудна ще е задачата ти.

И Севренс стана и излезе. Род седеше в ъгъла и ми се блещеше усмихнато. Бях готов да убия и двамата, а после да се върна в Бъкип и да се оставя на милостта на краля. Чудех се дали знаят, че го мисля. Усмихнах се на Род и почувствах вкуса на дима в гърлото си. Взех отровата и излязох.

Щом слязох по стълбата, се скрих в сянката под терасата и започнах да се катеря по грапавата вътрешна стена, като се хващах за подпорите. Успях да се прилепя към пода под стаята на Славен и зачаках. Димът вече беше започнал да ми въздейства и всичко ми се струваше малко нереално. Славен ми бе признал, че е поискал да му пратят лейди Дайми. Сенч също го знаеше и беше изненадан от това. Ала кралят бе избрал мен. Спомних си и думите му. Нима ме беше оставил във властта на Славен? Ако бе така, какво дължах на него — на всеки от тях? След известно време Род излезе и след малко се върна с Коб.

Не чувах добре през дъсчения под, но чух достатъчно, за да различа думите на Славен. Вечерният ми план бе разкрит пред Коб. Веднага щом се уверих в това, напуснах скривалището си и се прибрах в стаята. Тук първо се подсигурих с необходимите припаси. Пътьом отново си припомних, че съм слуга единствено и само на краля. Нали така бях казал и на Искрен? Излязох от стаята и тръгнах тихичко из двореца. В Голямата зала гостите спяха върху килими, подредени в концентрични кръгове около постамента, за да си запазят отсега места за утрешната церемония. Докато си проправях път между тях, никой не помръдна. Какво необичайно доверие цареше на това място!

Помещенията на кралските особи бяха в далечния край на двореца — най-отдалечения от входа. Тук също нямаше стражи. Минах покрай вратите към покоите на възрастния крал, на Руриск и на Кетрикен. Вратата на принцесата беше украсена с рисунки на пойни птички и розови цветове. Спрях, вдигнах колебливо ръка и почуках. Измина близо минута без отговор. Почуках отново.

Чух тропот на боси крака по пода и сетне изрисуваният параван се отмести. Кетрикен беше облечена с дълга бяла нощница и косата й беше леко разчорлена.

— Какво искаш? — попита тя сънено.

— Да ми отговорите на един въпрос. — Димът все още замъгляваше мислите ми. Исках да се усмихна, да бъда интересен и духовит. „Бледа красавица — помислих си. — Бледа почти колкото шута.“ — Ако убия тази нощ брат ви — какво ще направите?

Тя дори не отстъпи назад.

— Ще те убия, разбира се. Или поне ще поискам да го направят. Защото след като се сгодя за твой роднина, нямам право да го извърша собственоръчно.

— Значи въпреки това ще се омъжите за Искрен?

— Защо не влезеш?

— Нямам време. Отговорете ми — ще се омъжите ли за Искрен?

— Вече дадох обет да стана кралица на Шестте кралства. Утре ще го повторя пред вашия престолонаследник. Аз вече съм обвързана. Въпросът не е само в моята дума, но и в тази на баща ми. Както и на брат ми. Не бих се омъжила за човек, който е наредил да убият брат ми. Но както ти казах, над него стои обетът ми към Шестте кралства и той ме обвързва всецяло. Там е моето бъдеще.

Кимнах.

— Благодаря ви, принцесо. И простете, че наруших покоя ви.

— Къде отиваш сега?

— При брат ви.

Отидох до вратата на Руриск и също почуках. Той вероятно не спеше, защото ми отвори почти веднага.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се. — Любезен, както и очаквах. Кой знае защо, ме изби на смях. Сенч едва ли щеше да се гордее с мен в този момент.

Влязох и Руриск затвори вратата.

— Искаш ли да пийнем вино?

— Ако и вие ще пиете — отвърнах в същия тон, макар да бях леко изненадан. Настаних се в едно кресло. На масичката пред него димеше малка ваза. Изглежда, принцът беше сметнал за по-целесъобразно да се усамоти, преди да се отдаде на опияняващия дим. Вазата беше почти загаснала. Руриск постави до нея две пълни чаши. Наведох се бавно напред и извадих хартиеното пакетче. Вдигнах го така, че да го вижда, след това изсипах съдържанието в неговата чаша, разклатих я, за да се разтвори, и му я подадох.

— Както виждате, дошъл съм, за да ви отровя. Когато умрете, Кетрикен ще ме убие. А след това ще се омъжи за Искрен. — Взех моята чаша и отпих малка глътка. Ябълково вино. От Фароу, предполагам. Вероятно сватбен подарък. — Въпросът е какво ще спечели Славен?

Руриск разгледа чашата си с нескрито отвращение и я побутна настрана. Взе моята и също сръбна от нея, после каза съвсем невъзмутимо:

— Първо, ще се отърве от теб. Изглежда, не цени особено компанията ти. Освен това, когато умра, Кетрикен ще остане единствена наследница на Планинското кралство. Сигурно Херцогствата ще спечелят от това, не мислиш ли?

— Едва ли. Та ние не сме в състояние да защитаваме дори земята, която притежаваме. От гледна точка на Славен, ползата ще е единствено за принц Искрен. — Чух шум при вратата. — Това сигурно е Коб, който идва да ме залови в момента, когато те отравям. — Станах, приближих се до вратата и я отворих. Кетрикен ме изблъска встрани и влезе. Затворих след нея.

— Дошъл е да те отрови — каза тя на Руриск.

— Зная — отвърна той. — Вече ми сипа отровата във виното. Затова пия от неговото. — Той напълни чашата от каната и й я подаде. — От ябълки е — предупреди я, когато тя поклати глава.

— Не виждам нищо смешно в ситуацията — озъби се принцесата. Двамата с Руриск се спогледахме и изведнъж прихнахме. Държахме се като глупаци.

— Виждаш ли, сестричке, тази вечер ФицРицарин осъзна, че песента му е изпята. Твърде много хора знаят, че е убиец. Ако ме премахне, ти ще отмъстиш. Ако пък не го стори, как ще се върне в страната си ще застане лице в лице със своя крал? Дори и кралят да му прости, половината кралски двор ще знае, че е отровител. Това го прави безполезен. А безполезните копелета нямат бъдеще.

— Кетрикен ми заяви, че дори да те отровя тази нощ, тя пак ще се омъжи за Искрен.

И този път не го изненадах.

— Че какво ще спечели, ако се откаже? Само вражда с Шестте херцогства. Това едва ли ще ме върне сред живите.

— Но народът ви сигурно няма да е съгласен да се омъжва за такъв човек?

— Никой нямаше да му каже истината. Защо да се вдига на война цяло кралство заради смъртта на един-единствен човек? Нали и без това сме обречени да се Пожертваме?

Едва тогава взех да схващам какво има предвид.

— Опасявам се, че ще се изложа — предупредих го. — Казаха ми, че отровата е бавнодействаща. Но аз я огледах и мисля, че не е такава. Това е екстракт от мъртво коренче — действа много бързо, стига да е в достатъчно количество. Първо започва треперене. — Руриск протегна ръце над масата и те започнаха да треперят. Кетрикен ни изгледа гневно. — След това идва смъртта. Предполагам, че според плана е трябвало да бъда заловен при още топлото ви тяло.

Руриск се стисна за гърлото, отметна глава и изхърка театрално:

— О, аз съм отровен!

— Омръзна ми вече! — махна с ръка Кетрикен и тъкмо щеше да излезе, когато Коб нахлу през вратата.

— Предателство! — изкрещя той. Изведнъж зърна Кетрикен и лицето му пребледня. — Милейди, кажете му да не пие от това вино! Измамният копелдак го е отровил!

Искрено се забавлявах на изпълнението му — което не се отличаваше с нищо особено. Двамата с Кетрикен се спогледахме. Руриск се изтърколи от креслото на пода.

— О, я престани! — сопна му се принцесата.

— Аз сипах отровата в чашата — обърнах се тържествено към Коб. — Точно както ми беше наредено.

И тогава по тялото на Руриск премина първата конвулсия.

Като гръм от ясно небе ме тресна мисълта, че съм бил измамен по такъв лесен начин. Разбира се — виното е било отровно. Славен просто не е вярвал, че ще си свърша работата. Руриск отново се замята по пода, а аз го гледах безпомощно. Цялата ми уста беше изтръпнала. Интересно, кога ли започват първите симптоми? Бях отпил съвсем малка глътка. Сега ли ще умра, или на бесилото?

Изглежда, едва сега Кетрикен осъзна, че брат й наистина умира.

— Ах ти, бездушна твар! — изсъска ми тя и коленичи до брат си. — Примами го с шеги и усмивки, а ето, че сега е свършен! — Тя се обърна към Коб. — Този човек трябва да умре. Кажи на Славен веднага да дойде тук!

Тръгнах към вратата, но Коб беше по-чевръст. Естествено, за разлика от мен, той бе избягвал всякакви срещи с опияняващия дим. Беше по-бърз, по-здрав от мен и с ясна глава. Ръцете му се сключиха около гърдите ми и той ме събори на пода. Удари ме с глава, сетне с юмрук в корема. Усетих дъха му и го познах. Дъхът, който бе доловил Смити, преди да умре. Но този път ножът бе в моя ръкав, а острието му бе намазано с най-силната отрова, която ми бе показал Сенч. Дори след като го прободох, той успя да ме удари два пъти, преди да се вцепени и да издъхне. Сбогом, Коб. Бърич сигурно щеше да ми е много сърдит.

Всички тези мисли отнеха само частица от секундата. Още ръката на Коб не беше ударила в пода, а аз вече бързах към вратата.

Този път ме изпревари Кетрикен. Мисля, че ме удари с медната кана за миене. Всъщност видях само ярко проблясване.

Когато дойдох на себе си, установих, че ме боли всичко. Най-силна обаче беше болката от здраво стегнатите ми с въже китки — бяха вързали ръцете ми зад гърба. Носеха ме. Не съвсем — защото нито Род, нито Севренс се безпокояха от това, че понякога падам и ме влачат. Зърнах Славен, който държеше факла, и един чуйрдеец, когото не познавах — той сочеше пътя. Нямах представа къде се намирам — само, че съм някъде на открито.

— Няма ли някое сигурно място по-наблизо? — попита настойчиво Славен. Не чух какво му отвърнаха, но той продължи: — Добре де, няма значение. Не е необходимо да вдигаме чак такъв шум. Мисля, че ще изкара до утре.

Чух скърцане на врата, после полетях върху под, който бе застлан с тънък слой слама. Вдъхнах въздух с мирис на влага и прах. Закашлях се. Славен махна с факлата и нареди на Севренс:

— Върви при принцесата. Кажи й, че скоро ще бъда там. Виж дали можеш да помогнеш с нещо на принца. А ти, Род, иди повикай Август. Ще ни е нужно неговото умение, за да уведомим краля, че е помагал на един скорпион. Искам също неговото разрешение за смъртната присъда на копелдака. Ако доживее до нея, разбира се. Хайде, тръгвай.

Севренс и чуйрдеецът изчезнаха, а Славен остана, загледан в мен. Когато стъпките им стихнаха, той ме изрита няколко пъти в ребрата.

— Май и друг път сме стигали до това положение, а? Странно, как се повтарят някои неща. Така е и с правосъдието — то винаги се връща. Виждаш ли — а ти се учеше да тровиш другите. Досущ като майка ми. А, ококори се. Мислеше, че не знам, нали? Знаех, всичко знаех. Знаех толкова много, колкото не можеш да си представиш. Всичко — като се почне от онази кучка лейди Дайми до това как Бърич се намеси, за да те спаси — и без това си бил некадърен да научиш Умението. Само че бързо те заряза, като видя, че това едва не му струва живота.

По тялото ми премина лека конвулсия. Славен отметна глава и се засмя. След това въздъхна и се обърна.

— Жалко, че не мога да остана, за да гледам. Но трябва да успокоявам принцесата. Нещастната, сгодена за мъж, когото вече мрази.

Дали той си тръгна, или просто изгубих съзнание? Не си спомням. Сякаш се разтвори небето и аз пропаднах в него. Сънувах Искрен, който ме учеше как да отварям ума си. Сънувах шута. После пак Искрен, обхванал главата си с длани, сякаш да задържи вътре мислите си. Чух гласа на Гален да отеква в студената гола стая: „Утре е по-добре. Дори и да използва сега Умението, той не знае къде се намира. А и не е толкова лесно да бъде сторено от разстояние. Ще трябва поне едно докосване.“

„Направи го сега“ — отвърна друг глас, последван от тихо цвърчене.

„Не бъди глупав — отвърна Гален. — Нима искаш да загубим всичко, заради едно необмислено действие? Утре няма да е късно. Остави на мен да се погрижа за това. Ти гледай да оправиш нещата там. Род и Севренс знаят твърде много. И онзи проклет коняр отдавна ни ходи по нервите.“

„Да, и ще ме оставиш насред тази кървава баня“ — отново зацвърча невидимата мишка.

„От нея та на трона“ — рече Гален.

„Коб е мъртъв. Кой ще се грижи за конете ми по обратния път?“

„Добре — не пипай коняря. Аз ще се справя с него, когато се върнете. Но ти не се бави с останалите. Може копелето да е отровило другото вино — онова в твоята спалня. Жалко, ако прислугата го напипа.“

„Нищо чудно да си прав. Сега трябва да ми намериш нов паж.“

„Жена ти ще свърши тази работа. Иди при нея. Все пак е изгубила брат си. Гледай да се държиш както подобава. Свали цялата вина на копелдака — не закачай Искрен. Е, хубаво е да не си много убедителен в последната част. А утре, като се успокои, да видим докъде ще доведе тази ваша взаимна симпатия.“

„Тя е едра като крава и бледа като риба.“

„Затова пък сложиш ли ръка на Планинското кралство ще разполагаш със сигурна опора. Знаеш, че крайбрежните херцогства няма да издържат дълго на натиска. Пък и не е необходимо тя да преживее повече от раждането на първото отроче.“

„ФицРицарин Пророкът“ — произнесе Искрен в съня си. Крал Умен и Сенч играеха на зарове. Лейди Търпение промърмори нещо насън. „Рицарин? — попита тя тихо. — Ти ли си?“

„Не — рекох. — Тук няма никой.“

Тя кимна и отново заспа.

Когато погледът ми се проясни, беше съвсем тъмно и бях сам. Зъбите ми тракаха, по брадичката ми се стичаше слюнка. Въпреки това устата ми вече не беше толкова изтръпнала. Чудех се дали това не означава, че отровата вече ме е довършила. Всъщност това едва ли имаше някакво значение, след като никой нямаше да повярва в невинността ми. Не усещах ръцете си. Е, поне не ме боляха. Измъчваше ме жажда. Интересно дали Руриск вече бе мъртъв? Той пи доста повече вино от мен. Сенч ми бе казал, че тази отрова е от бързите.

Като че в отговор на моя въпрос отнякъде долетя болезнен вик, последван от протяжен, тъжен вой, който сякаш се издигна към луната. Носльо бе разбрал, че господарят му е мъртъв. Пресегнах се към него и го обгърнах с Осезанието. „Зная, зная“ — рекох му и двамата затреперихме заедно, всеки обречен на самотата си.

„Момче?“ — чух съвсем слабо. Нечия лапа побутна вратата и тя изскърца. Носльо дотича при мен и чрез сетивата му долових колко лошо мириша. На кръв, дим, пот и страх. Претърколи ме и сложи глава на гърба ми. С допира се възстанови и старата ни връзка. По-силна сега, когато Руриск вече го нямаше.

„Той ме изостави. О, така боли.“

„Зная.“ След време: „Ще ме освободиш ли?“ Старото куче повдигна глава. Хората не могат да скърбят толкова дълбоко, колкото кучетата. Трябва да се радваме на това. Но въпреки това усетих, че дърпа въжетата със зъби. Нямаше сила да ги прегризе.

Поне възлите се разхлабиха. Измъкнах ръцете си през примката. Болката отново се пробуди. Претърколих се по гръб, Носльо положи глава на гърдите ми и аз го прегърнах. Още една конвулсия. Мускулите ми се свиваха и разпускаха с такава сила, че виждах само точици светлина. Премина и този път и аз въздъхнах.