Тайните на занаята

6Сянката на Рицарин

— Момче!

От десетината или повече юноши, подредени край огъня, аз бях единственият, който подскочи. Никой не ми обърна внимание, когато се изправих и заобиколих групата, за да заема мястото си на ниската маса срещу учителя Федрен.

Свих колене под масичката, седнах върху скръстените си крака и подадох изписания от мен лист на учителя. Докато проверяваше написаното, си позволих да отклоня за кратко вниманието си.

С настъпването на зимата заниманията ни се прехвърлиха в Голямата зала. Зад стените на крепостта бушуваше сурова морска буря, а вълните се удряха във вълнолома с такава сила, че от време на време се разтърсваха дори каменните основи на крепостната стена. Ниските облаци ни лишаваха и от няколкото часа светлина, на които доскоро се радвахме, и аз заживях с усещането, че мракът е всъщност мъгла, която се е спуснала навсякъде около нас. Заради липсата на слънце имах чувството, че живея в непрестанна дрямка. За момент отпуснах вътрешните си сетива на воля и долових потъналите в зимна мудност умове на кучетата, свили се на двора под стрехите. Дори там не успях да открия някоя интересна мисъл или усещане.

И трите огнища бяха запалени и пред всяко от тях се бе събрала различна група. Едната стягаше такъми за утрешния лов и аз жадувах да съм там и да слушам разказите на Шерф, прекъсвани от възклицанията и веселия смях на слушателите. Втората група, в далечния край, се състоеше от деца, които напяваха монотонни песни. Познах „Песента на пастира“, която знаех добре и аз. Там имаше и няколко майки, които потропваха с крака в такт на песните, докато плетяха вълнени шалове.

Тук, край нашето огнище, повечето от децата вече бяха навлезли в юношеска възраст. Федрен ни учеше на четмо и писмо. Проницателните му сини очи не пропускаха нищо.

— Ето тук — посочи ми той като чукна с нокът по листа. — Забравил си да им кръстосаш опашките. Нали ти ги показвах? Хайде, хващай се отново за писане. Но внимавай да не задремеш, инак веднага ще те пратя да носиш дърва. И ти, Великодушна, ще идеш да му помагаш, ако пак заподсмърчаш. Но от друга страна… — той отново съсредоточи поглед върху написаното от мен — трябва да призная, че краснописът ти се е подобрил значително, но само по отношение на нашенските знаци, но и на островитянските руни. Макар че последните едва ли могат да се рисуват върху толкова грапава хартия. Пък и мастилото не е най-доброто. Гладък бял лист и добра четчица — ето какво е нужно за руните. — Той прокара нежно пръсти по хартията, над която работеше. — Момче, продължавай да напредваш в същия дух и още преди да е свършила зимата ще ти позволя да ми направиш копие на „Кралски справочник за церове“. Какво ще кажеш, а?

Опитах се да се усмихна и да покажа, че съм поласкан. Подобни задачи обикновено не се даваха на ученици — добрата хартия наистина бе рядкост, а едно небрежно движение с четката можеше да опропасти часове упорит труд. Знаех, че „Кралския наръчник“ е доста опростен сборник от билкови рецепти, но дори работата върху него щеше да е истинска чест за такъв като мен. Когато се надигнах, за да се върна на мястото си, той протегна ръка и ме спря.

— Момче?

Погледнах го въпросително. Изглеждаше малко смутен.

— Не зная кого другиго освен теб да помоля за това. По-правилно би било да попитам първо родителите ти, но нали… — Той спря и се почеса по брадата с омастилените си пръсти. — Зимата скоро ще свърши и аз отново ще потегля на път. Знаеш ли какво правя през лятото, момче? Скитам се из Шестте херцогства, събирам билки, треви и корени за моите изследвания и поръчвам на различни места да ми правят хартия. Хубав живот, всички пътища са мои, а когато наближи зимата, се прибирам тук.

Той ме погледна замислено. Очаквах какво ще каже по-нататък.

— Веднъж на няколко години вземам с мен помощник, някои от тях припечелват след това с писарски услуги за различните крепости. Други са по-мързеливи. Ти обаче си стриктен. Мисля, че ще свършиш добра работа. Как мислиш? Би ли желал да станеш писар?

Въпросът ме завари съвсем неподготвен и аз го погледнах онемял. Не заради идеята да стана писар, а заради предложението на Федрен да му бъда помощник и да тръгна с него из широкия свят. Изминали бяха няколко години, откакто бях дал дума да служа на краля. Като изключим нощите, които прекарвах със Сенч, или редките, откраднати следобеди с Моли и Кери, никой друг не бе проявявал желание да общува с мен, камо ли да ме вземе за свой помощник. Не знаех какво да кажа. Федрен навярно долови объркването ми, защото се усмихна с познатата ми великодушна усмивка.

— Е, ще ти дам време да си помислиш, момче. Писарството е добър занаят, а и какво друго те очаква? Казано между нас двамата, ще бъдеш много по-добре, ако се махнеш за известно време от Бъкип.

— Да се махна от Бъкип? — повторих невярващо. Все едно че някой бе дръпнал завеса пред очите ми. Тази мисъл не ми бе хрумвала никога. Стори ми се необичайно завладяваща и привлекателна.

— Ами да — повтори Федрен. — Да се махнеш от Бъкип. С годините сянката на Рицарин ще става все по-тънка. Не винаги ще я има над теб, за да те предпазва. По-добре хвани живота си в собствените си ръце и стани такъв, какъвто искаш да бъдеш, без да разчиташ на другиго. Но, както ти казах, не е необходимо да ми отговаряш веднага. Помисли си първо. Обсъди го с Бърич, ако искаш.

После ми подаде листа и ме отпрати на мястото ми. Обмислях думите му, но не Бърич бе този, когото възнамерявах да попитам. В сивкавите часове на следващия ден двамата със Сенч клечахме, опрели глави, и събирахме парченцата от вазата, която катерицата бе бутнала на земята. Вазата беше пълна със семенца.

— Представяш ли си — възмущаваше се Сенч — да донеса тези семена чак от Калибар, за да ги пръсне тази гадна миризлива животинка.

— Калибар — повторих аз. — Това е на ден път отвъд границата със Сандседж.

— Точно така, момче — промърмори одобрително Сенч.

— Бил ли си някога там?

— Аз ли? О, не. Исках да кажа, че пратих хора да ми ги донесат. Имат голям пазар, където се събират търговци от Шестте херцогства.

— О, Елов хребет! А там ходил ли си?

Сенч се замисли.

— Веднъж или два пъти, когато бях млад. Голяма шумотевица и беше много топло. Във вътрешността е така горещини, суша. С удоволствие се върнах в Бъкип.

— Има ли други места, където си ходил и които са ти харесали повече от Бъкип?

Сенч бавно се изправи и внимателно ме погледна.

— Защо ми задаваш всичките тези въпроси? Нещо се мъти в главата ти, момче.

И аз му казах за предложението на Федрен, а също и за внезапно споходилото ме желание да видя с очите си всички тези чертички и точки от картата на света. Обясних му, че ако се съглася да стана писар, ще мога да стана някой друг, да пътешествам и да…

— Не — прекъсна ме тихо Сенч. — Където и да идеш, ти винаги ще бъдеш копелето на Рицарин. Федрен просто не разбира от тези неща. Свикнал е да гледа в подробностите, но не умее да вижда цялостната картина. Смята, че изведе ли те оттук, веднага ще станеш благородник. Но това, което не разбира, е, че докато си в крепостта, под вещото око на краля, ти не представляваш заплаха за него. Вярно е, че сега си под сянката на Рицарин. Истина е и че тя те защитава. Но заминеш ли оттук, лишиш ли се от нейната защита, ти ще станеш опасен за краля, много по-опасен, отколкото са неговите наследници. Повярвай ми, няма да се сдобиеш с лелеяната свобода като писар. Най-много да те открият в леглото с прерязано гърло или да те застигне стрела в гърба нейде по пътищата.

Потреперих, макар да не ми беше студено.

— Но защо?

Сенч въздъхна, изсипа събраните семенца в една чинийка, изтупа ръцете си и размърда пръсти.

— Защото си незаконороден принц и заложник на собственото си кръвно наследство. За момента, както вече казах, не представляваш заплаха за краля. Твърде си млад, освен това си му подръка и може да те управлява. Но той гледа напред във времето. И ти също трябва да гледаш напред. Островитяните стават все по-дръзки в нападенията си. Идат неспокойни времена. Населението от крайбрежието започва да недоволства, хората настояват да се увеличи броят на патрулните кораби, някои дори говорят, че е време да построим свой боен флот и да нападаме, вместо да чакаме да ни нападнат. Но Вътрешните херцогства не желаят да плащат за строеж на кораби, нито за подготовката за морска война. Оплакват се, че кралят мисли само за крайбрежието и не се интересува от земеделието. Планинците също гледат ревниво на използването на техните проходи. Търговските такси се покачват, с всяка година. Търговците пък на свой ред недоволстват и се оплакват от това. На юг, в Сандседж и земите отвъд, е настъпила небивала суша и времената са трудни. Там всички ни проклинат, сякаш кралят и принц Искрен са виновни за това. Искрен е чудесен партньор за чашка, но е далеч от войника и дипломата, какъвто несъмнено беше Рицарин. Предпочита да ходи на лов за елени или да слуша менестрели край огнището, а не да пътува по заснежени пътища, само за да поддържа връзките с останалите херцогства. Рано или късно, ако нещата не се променят, хората ще се огледат и ще кажат: „Какво пък толкова, като има копеле? Рицарин трябваше да вземе властта, той отдавна да се е справил с всичко. Може да е строг и упорит, но знае как да преодолява трудностите и не би позволил на чужденците да ни тъпчат.“

— Значи Рицарин все още може да стане крал? — попитах аз и изведнъж усетих безпокойство и вълнение. Представих си триумфалното му завръщане в Бъкип, евентуалната ни среща и… После какво?

Сенч сякаш четеше мислите ми.

— Не, момче. Избий си го от главата. Дори народът да го поиска, съмнявам се той да прекърши думата си и волята на краля. Но не изключвам открито негодувание, бунтове и въстания, с други думи, все неприятни събития за един тръгнал да се скита на свобода незаконороден. Въпросът с теб трябва да бъде решен окончателно — по един или друг начин. Или ще си оръдие в ръцете на краля, или отиваш в гроба.

— Оръдие в ръцете на краля. Ясно. — Изведнъж се почувствах потиснат. Трябваше да кажа сбогом на прекрасното синьо небе и свободните пътища. Представих си, че съм като кучетата и ловните соколи на краля — винаги подръка, постоянно готов да се хвърля след посочената жертва. Но само по негова воля.

— Няма да е чак толкова лошо — успокои ме Сенч. — Повечето затвори си ги вдигаме самите ние. Също както и свободата е само наше дело.

— Значи никога няма да мога да пътувам, така ли? — попитах и кой знае защо, това ми се стори ужасно важно.

— Не бих казал. Всъщност ще видиш много места. Без излишен шум, когато е в полза на кралската фамилия. Не е кой знае колко по-различно от начина, по който пътуват принцовете. Да не мислиш, че Рицарин можеше да си избира къде да иде? Смяташ ли, че на Искрен му е приятно, когато го пращат да посещава градовете, опустошени от островитяните, да слуша оплакванията на пострадалите нещастници и укорите им, задето никой не се е погрижил да ги защити? Един истински принц няма кой знае каква свобода, когато въпросът опре до това къде да отиде и какво да прави. Само Рицарин сега разполага с времето си.

— Но не може да се върне в Бъкип, нали? — попитах аз и гласът ми неволно потрепери.

— Не може. Не си заслужава да разбърква умовете на хората, като се мярка насам. По-добре да остарее в забрава.

Хвърлих парченцата от вазата в жарта.

— Е, поне може да се скита където иска… — помърморих. — А аз не мога да сляза дори до града…

— Толкова ли е важно това за теб? Да се скиташ из един мръсен пристанищен град?

— Там има други хора… — Спрях разколебан. Дори Сенч не знаеше за моите приятели. Накрая събрах смелост и продължих: — Те ме наричат Новия. И не си мислят „този е копелето“ всеки път, когато ме поглеждат. — Никога не го бях казвал, но изведнъж осъзнах с какво ме привлича градът.

Сенч въздъхна и потъна в мълчание. След няколко минути взе да ми разказва как може да се отрови човек с помощта на ревен и спанак, стига да са замесени в подходяща пропорция, без въобще да се използва истинска отрова. Доста по-късно ми хрумна, че думите му относно Рицарин са били почти пророчески.

Два дни след това с изненада научих, че Федрен поискал да бъда изцяло на негово разположение за няколко часа. Бях още по-учуден, когато той ми връчи списък на припаси, които искаше да бъдат закупени от града, заедно с достатъчно злато, за да го направя, че даже и две допълнителни медни монети за мен. Очаквах Бърич или някой друг от учителите ми да възрази, но вместо това те ме подканиха да се захващам незабавно със задачата. И ето че излязох през портата, с голяма кошница в ръка и безброй радостни мисли, свързани все с неочаквано придобитата свобода. Взех да пресмятам месеците, от които не бях слизал в града, и се оказа, че са се превърнали в година. Никой не ми бе казал кога трябва да се върна и бях сигурен, че ще успея да открадна час или два за себе си.

Разнообразието на продуктите в списъка изискваше да кръстосвам из целия град. Нямах представа за какво биха могли да послужат неща като „гребен за суха коса на морска русалка“, или „шиник диви орехи“. Може би му трябваха, за да си прави мастило, реших, след като не успях да ги открия в първите няколко магазина и се отправих към пристанищния пазар, където всеки с чаршаф и нещо за продан можеше да се обяви за търговец. „Сухата коса на морска русалка“ се оказа морска тръстика, която открих почти веднага и научих, че е често използвана съставка при задушената риба. Орехите ми отнеха малко повече време, защото, както се оказа, ги карали от вътрешността, а не по море, и търговците, които ги предлагаха, се брояха на пръсти.

Но най-сетне намерих и тях, сред кошници с таралежови бодли, дървени мъниста и зелени шишарки. Жената, която клечеше до чаршафа, беше на преклонна възраст и косата й беше по-скоро сребриста, отколкото сивкавобяла. Ако се съдеше по чертите на лицето й, тя идваше от планините.

— Кепет — обади се жената от съседната сергия, след като приключих с покупките. Погледнах я и реших, че се обръща към старицата, на която току-що бях платил. Но тя гледаше мен.

— Кепет — повтори настойчиво и аз се зачудих какво ли означава това на нейния език. Приличаше на молба, но старицата се загледа към улицата, аз свих рамене, кимнах на по-младата й съседка и повдигнах пълната кошница.

Не бях изминал и десетина крачки, когато отново чух някой да вика: „Кепет!“. Обърнах се и видях, че двете жени са се вкопчили една в друга. Възрастната държеше младата за китките, а тя на свой ред се дърпаше и риташе, за да се освободи. Околните търговци бяха наскачали и прибираха стоката си преди да е пострадала. Изведнъж сред хората край мен се мярна странно познато лице.

— Кървящо носле! — възкликнах аз.

Тя се извърна към мен и за момент си помислих, че съм сбъркал. Все пак беше минала цяла година от последния път, когато я бях видял. Възможно ли бе да се е променила толкова много? Черната коса, която преди се полюшваше на къси къдрици, сега се спускаше до раменете й. Вместо познатите оръфани панталони и износено палто, тя носеше блуза и пола. Всичко това в първия момент ме обърка. Дори бях готов да си тръгна, но тя ме погледна втренчено и повтори:

— Кървящо носле ли казахте?

— Ами да. Кървящо носле. Не си ли ти Моли Кървящото носле?

Тя вдигна ръка и отметна един кичур от челото си.

— Аз съм Моли Свещарката. Но май не ви познавам. Кой сте вие, благородни господине?

Смутен, реагирах, без да мисля. Наострих вътрешните си сетива и долових в нея нервност и необясним страх.

— Не ме ли помниш? — попитах. — Аз съм Новия.

Очите й се разшириха от изненада, после тя се засмя, сякаш се бях пошегувал. Бариерата между нас се пръсна като сапунен мехур и изведнъж тя отново стана онази Моли, която познавах. След минута между нас съществуваше такава близост, каквато бях изпитвал само към Носльо. Смущението ни изчезна. Около вкопчените в схватка жени се беше образувала тълпа, но ние тръгнахме по павираната улица. Похвалих я за избора на полата и тя с гордост ми съобщи, че от няколко месеца вече предпочитала да носи поли и рокли вместо панталони. Тази била на майка й, но трябвало да се преправи малко, преди да й стане. На свой ред Моли изрази възхищение от дрехите ми и едва сега осъзнах колко различен й изглеждам. Бях си сложил най-хубавата риза, а ботушите ми лъщяха като на войник пред парад — въпреки опасенията на Бърич ги носех вече повече от година. Попита ме с какво си изкарвам прехраната и аз й казах, че един от писарите в крепостта ме е взел за чирак. Казах й също, че ще му трябват две рула насмолена хартия — пълна измислица от моя страна, която обаче ми даде възможност да повървя малко повече с нея. Тя също носеше кошница, пълна с пакетчета, в които имаше изсушени треви за ароматизиране на свещи, както ми обясни. Похвали се, че правела най-добрите свещи в Бъкип, дори другите двама майстори свещари в града го признавали. Наминавала през пазара често, за да търси нови миризми за свещите си. Имала дори свещи с билки в тях — димът им успокоявал коликите на разплакано бебе.

Говореше със спокойно увереност и самочувствие, които ме подтикнаха да потърся някакъв начин да се изтъкна на свой ред пред нея.

— Чувал съм за тази билка. Коренче от вършачка. Някои я използват, за да замесват мехлем за изгорели от слънцето рамене. Но ако я дестилираш и я смесиш с вино, ще накара дори възрастен мъж да проспи една нощ и два дни, а дете — да умре в съня си.

Очите й се разшириха, докато говорех, а последните ми думи предизвикаха ужас на лицето й. Млъкнах, усетил, че съм казал нещо нередно.

— Откъде знаеш тези неща? — попита ме тя.

— Ами… чух да говорят за това в крепостта. Една от жените в кухнята разказваше някаква тъжна история, как някакви хора объркали отварите и детенцето им умряло. Много тъжна история. Разказах ти я, за да си по-внимателна с тази билка. Не я оставяй някъде, където да попадне в ръцете на дете.

— Благодаря ти. Ще внимавам. И ти ли се интересуваш от билки и корени? Не знаех, че писарите се занимават с подобни неща.

Изведнъж осъзнах, че тя наистина ме смята за чирак на писаря. Не виждах причина да променям заблуждението й.

— Ами… Федрен ги използва понякога за мастилата си. Особено когато в текста са вплетени рисунки и трябва да се използват различни цветове.

— Виж, това е нещо, което бих искала да видя с очите си — каза тя чистосърдечно и аз без колебание взех да мисля как да го уредя до няколко дни.

— Може да успея да ти изнеса някое копие, за да го прочетеш — обещах й.

Тя се засмя, но малко напрегнато.

— Че аз не мога да чета! Е, ти сигурно си се научил, обаче аз…

— Малко — отвърнах и останах изненадан от завистта, която прочетох в очите й, когато й показах списъка с поръчките и добавих, че мога да го прочета.

Стигнахме вратата на работилницата и спряхме. Тя постоя, свела глава, после си пое дъх и неочаквано попита:

— Ще опиташ ли да ми прочетеш нещо?

— Да — отвърнах радостно.

— Когато… откакто започнах да нося поли, татко ми даде вещите на мама. Като момиче е била прислужница на една знатна дама в крепостта и там са я учили на четмо и писмо. Имам няколко дъсчици, останали от нея. Искам да знам какво е написала.

— Ще ти помогна — казах.

— Баща ми е в работилницата — каза тя, сякаш ме предупреждаваше за нещо.

— Трябва да отнеса тези покупки на писаря Федрен — напомних й аз. — Не бива да закъснявам.

— Прави се, че се познаваме отскоро — предупреди ме тя и отвори вратата.

Последвах я, но без да бързам, сякаш се бяхме срещнали случайно. Оказа се, че предпазливостта ми е излишна.

Баща й беше заспал на един стол до огнището. Останах потресен от това колко се е променил. Беше още по-мършав, кожата на лицето му бе като кора на загниващ плод.

Погледнах цвета на ноктите и устните му и разбрах, че няма да живее още дълго. Вероятно бе престанал да бие Моли просто защото нямаше сила за това. Тя ми даде знак да не вдигам шум и изчезна зад завесата, разделяща дома им от работилницата.

Огледах обстановката. Стаята беше достатъчно просторна и уютна, въпреки ниския таван. Подът беше пометен и вещите подредени — вероятно за това се беше погрижила Моли. Ухаеше приятно на ароматизирани свещи. Готовата продукция беше подредена в сандъци покрай стените, за да бъде представена на евентуалните купувачи. Освен свещите забелязах няколко гърнета с мед, страничен продукт от пчелина в двора, където семейството добиваше восъка.

Моли влезе и ми даде знак да я последвам. Носеше няколко дъсчици и ги сложи на масата в другото помещение. След това ме погледна, стиснала устни, сякаш се питаше дали постъпва правилно.

Дъсчиците бяха обработени по старовремски начин — дялани и загладени с пясък. Буквите бяха изписани внимателно, след това покрити с прозрачен лак. Бяха пет на брой, всичките изписани до края. Четири от тях представляваха рецепти за изцеряващи свещи. Докато четях полугласно всяка рецепта на Моли, виждах как се опитва да ги запомни. На петата обаче се поколебах, после казах:

— Това не е рецепта.

— А какво е?

Свих рамене и започнах да чета.

— „На този ден се роди моята Моли Чипоноска, сладка като медена питка. За нейното раждане изгорих две свещички, напоени с къпинова микстура, и две големи свещи, подправени с шепа стрити на прах виолетки, дето растат зад воденицата на Доуъл, както и шепа червено коренче, смесено с вино. Дано и тя направи същото, когато удари часът да дава живот, и тогава родилните й мъки ще се облекчат като моите и плодът ще е чудесен. Така знам аз.“

Това беше всичко и след като го прочетох, в стаята се възцари тишина. Моли взе последната дъсчица от ръката ми и я притисна към гърдите си, след това впери очи в нея, сякаш се опитваше да разчете буквите, които не познаваше. Накрая събра мълчаливо всички дъсчици и излезе от стаята.

Когато се върна, се наведе над сандъка с восъчните свещи, след това отвори съседния, където имаше тънки розови свещички.

— Но аз исках само…

— Шшшт. Тези са безплатно. Миришат на рози и ще ти осигуряват спокойни сънища. На мен са ми любими и съм сигурна, че ти също ще ги харесаш. — Говореше с приятелски тон, но когато ги постави в кошницата ми, почувствах, че иска да си тръгна. Изпрати ме до вратата и я отвори внимателно, за да не събуди баща си.

— Довиждане, Новия — рече тя и ми се усмихна. — Чипоноска. Не знаех, че ме е наричала така. А и никой от съседите не ми е казвал. Може пък и да са забравили. Както и да е. Важното е, че вече го знам. Името, дадено ми от майка ми.

— Отива ти — казах аз във внезапен изблик на галантност и когато тя се загледа в изчервените ми бузи, побързах да си тръгна. Останах изненадан, че навън вече се стъмва. Имах да купя още няколко неща и за последното — кожа на катерица — се наложи да моля пред вратата на един вече затворен магазин. Накрая продавачът отключи с неохота, като не пропусна да ми натякне, че обичал вечерята си топла.

Подтичвах нагоре по една стръмна уличка към крепостта, когато неочаквано чух зад мен тропот на копита. Конете идваха откъм пристанището и ако се съдеше по звука, ездачите им ги пришпорваха здраво. Да се препуска из тесния пренаселен град бе наистина опасно занимание. Отдръпнах се встрани и зачаках, любопитен да узная кой е този смелчага, дето рискува да си навлече гнева на Бърич, ако някой от конете пострада. За моя изненада това бяха Славен и Искрен, яхнали два еднакви врани коня. Искрен носеше виолетов жезъл, каквито дават на вестоносци с особено важни новини. Когато ме зърнаха до стената, и двамата дръпнаха юздите толкова рязко, че конят на Славен се подхлъзна и едва не падна.

— Бърич ще припадне, ако разбере как се отнасяте с конете — извиках уплашено, забравил с кого говоря. Славен издаде нечленоразделен звук, а Искрен се засмя дрезгаво.

— Значи и ти като мен си помисли, че е призрак. Ей, момко, здравата ни изплаши, да знаеш. Ама прилича на него, нали, Славен?

— Искрен, ти си глупак. Дръж си езика зад зъбите. — Славен дръпна юздите, за да овладее коня си, после си оправи кафтана. — Какво правиш толкова късно на пътя, копелдако? Какво беше намислил, да не си тръгнал към града?

Бях свикнал с омразата в думите на Славен. Но този път долавях нещо повече. Обикновено той не си даваше труда да направи нещо друго, освен да ме заобиколи с някое презрително подмятане или да се дръпне настрани, сякаш мириша неприятно. Изненадата ме накара да отвърна припряно:

— Не, господине, връщам се от града. Федрен ме прати на покупки. — И вдигнах за доказателство кошницата.

— Пратил те значи. Добре го измисли, няма що. Ама че съвпадение, копеле. — Отново запрати тази дума в лицето ми.

Сигурно съм изглеждал обиден и смутен, защото Искрен изсумтя недоволно и се намеси:

— Не му обръщай внимание, момче. И двамата бяхме изненадани да те срещнем тук. Току-що пристигна един речен кораб, с вдигнат флаг, че носи важно съобщение. А когато двамата с принца слязохме долу да узнаем какво е то, се оказа, че е от лейди Търпение. Принц Рицарин е мъртъв. И изведнъж те виждаме като призрачно подобие на мъртвия и естествено…

— Ти си пълен идиот, Искрен — изсъска злобно Славен. — Защо не събереш целия град на площада и да съобщиш новината на всички още преди кралят да я е узнал? И не внушавай на това копеле разни идейки, че приличал на Рицарин. И без това, доколкото чух, е започнал да надига твърде много глава. Хайде, размърдай се. Трябва да отнесем съобщението.

Славен отново дръпна юздите на коня и заби шпори в хълбоците му. Изпроводих го с поглед и за един кратък миг си помислих, че би трябвало веднага щом се прибера да намина към конюшните и да прегледам дали устата на бедното животно не е разранена. Но по някаква неясна причина вдигнах глава към Искрен и казах:

— Значи баща ми е умрял.

Той стоеше неподвижно на коня. Макар и по-едър и набит от Славен, Искрен яздеше много по-добре от него. Вероятно защото беше роден войник. Той ме изгледа мълчаливо, след това каза:

— Да, момко. Брат ми е мъртъв. — С което призна, макар и между двама ни, че е мой чичо, и струва ми се, оттогава започнах да го гледам с други очи. — Скачай на седлото зад мен, момче. Ще те откарам в крепостта.

— Не, благодаря ви. Бърич ще смъкне две кожи от гърба ми, ако разбере, че съм позволил да натоварят с двойна тежест животно от неговата конюшня по този калдъръм.

— Прав си — съгласи се Искрен. А после добави: — Съжалявам, че трябваше да го узнаеш по такъв начин. Просто не помислих. А и видението беше толкова нереално… — За момент долових тъгата, която се опитваше да прикрие, после той се наведе към ухото на коня, прошепна му нещо и препусна нагоре. Останах сам на вече тъмната уличка.

Ръмеше ситен дъждец. Погледнах към крепостта, черен масив на фона на нощното небе, с единични светлинки по стената. Искаше ми се да захвърля кошницата и да побягна накъдето ми видят очите, и никога да не се връщам. Дали някой щеше да ме потърси? Съмнявах се. Но накрая преместих натежалия си товар в другата ръка и започнах бавно да се изкачвам по хълма.