Тайните на занаята

13Смити

— Изправи се!

Опитах се да стоя неподвижно. — Не така! Приличаш на пуяк, който е изпънал врат в очакване на брадвата. Отпусни се. Не, сега спусна раменете назад. Винаги ли си толкова разсеян?

— Госпожо, той е още момче. Оставете го да си почине малко.

— Е, добре. Хайде, сядай.

Кимнах благодарно на кръглоликата прислужница, а тя ми отвърна със съзаклятническа усмивка и ми махна към една скамейка, покрита с меки везани възглавници. Едва когато се отпуснах уморено, си позволих да разгледам стаята на лейди Търпение.

Беше по-зле от тази на Сенч. Дори една подробна инвентаризация на предметите не би могла да опише всичко, не само заради разнообразието на вещите, но и заради противоречивото им предназначение. Ветрило от пера, ръкавица за фехтовка, няколко папура, напъхани в ботуш. Малък черен териер с две кутрета, който спеше в кош, заметнат с вълнено одеялце. Семейство изрязани от слонова кост моржове, подредени върху маса с форма на конска подкова. Но доминиращият елемент бяха растенията. Имаше глинени гърнета с виолетки, чаши за чай с букети от планински цветя, миниатюрни лози, изпълзели от строшени вази, и какво ли още не. Цветята се преплитаха в борба за жизнено пространство и светлина. Общият ефект бе като от зимна градина с прозорци само на едната стена.

— Дали пък не е изгладнял, Лейси? Момчетата лесно огладняват. Има малко бисквити и сирене на масичката до леглото ми. Би ли ги донесла, скъпа?

Лейди Търпение стоеше на не повече от една ръка разстояние от мен, докато разговаряше със своята прислужница.

— Не съм гладен, благодаря ви — отвърнах преди Лейси да стане. — Дойдох тук, защото ми казаха, че всяка сутрин ще се занимавате с мен.

Това беше доста деликатна забележка, като се имаше предвид, че думите на краля бяха:

— Ще ходиш всяка сутрин в стаята й и ще правиш всичко, каквото ти нареди, само да ме остави на мира. И ще продължаваш да го правиш, докато не й омръзне на тая досадница.

Никога не го бях виждал толкова ядосан. Малко след това влезе и Искрен, погледна ме, засмя се и поклати глава.

— С всеки ден все повече прилича на баща си — рече той на навъсения Славен, който идваше зад него.

И ето ме тук, в покоите на лейди Търпение, която обикаляше около мен, сякаш бях непознато животно, което може да я ухапе или да изцапа килима.

— Зная, нали аз помолих краля да те праща — каза тя.

— Да, госпожо — отвърнах, като се стараех да изглеждам интелигентен и добре възпитан.

Настъпи тишина. Аз разглеждах предметите из стаята, а лейди Търпение гледаше през прозореца. Лейси седеше, подсмъркваше тихичко и се преструваше, че плете нещо.

— Ах. Сетих се. — Пъргава като спускащ се от небето ястреб, лейди Търпение се наведе, сграбчи едно от кутретата на черния териер за козината на врата и го тикна в ръцете ми. — Това е за теб. Всяко момче трябва да си има любимо животинче. — Стиснах треперещото телце, без да зная как да постъпя. — Или може би предпочиташ птица? В спалнята имам клетка с чинки. Можеш да си избереш, която ти харесва.

— Не, благодаря — побързах да вметна. — Предпочитам кученце. — Вече бях установил инстинктивен контакт с него, а майка му, изглежда, го бе доловила и се отпусна успокоена. Кутрето вдигна очи и ме погледна. Това беше доста необичайно. Повечето кучета избягват директния визуален контакт. А този малък приятел притежаваше вече изградена личност и дълбок интерес към всичко, което ставаше около него. Той харесваше Лейси, която го хранеше с късчета месо, и се отнасяше с предпазливост към лейди Търпение не защото тя се държеше лошо с него, а понеже непрестанно го прибираше в коша всеки път, щом успееше да се измъкне оттам. Освен това смяташе, че миризмата ми е много приятна, заради смесицата от мирис на коне и кучета, с които бяха пропити дрехите ми. Усетих, как драска по мен с лапички, сякаш ми казваше: „Вземи ме, прегърни ме…“

— Ти изобщо не ме слушаш!

Трепнах, очаквайки да получа шляпване от Бърич, после осъзнах, че съм в стаята на дребната енергична жена, която ме гледаше, опряла юмруци на кръста си.

— Мисля, че му има нещо — рече тя на Лейси. — Видя ли как се блещеше в кученцето? Имах чувството, че ще получи някакъв припадък.

Лейси се усмихна добродушно.

— Добре де — продължаваше да бърбори лейди Търпение, — може и да е нормално момчетата да изглеждат глупаво.

„По-късно“ — обещах на кученцето.

— Извинете — произнесох, — разсеях се по кучето. Наистина го харесвам. Благодаря ви за него.

Усещах, че животинчето се е сгушило в свивката на ръката ми.

— Най-обикновено кутре — отвърна лейди Търпение и за моя изненада изглеждаше малко засрамена. Извърна се и отново се загледа през прозореца. Кутрето си облиза носа и затвори очи. „Топло. Ще спя.“

— Разкажи ми за себе си — каза тя. Това ме завари неподготвен.

— Какво бихте искали да знаете, уважаема госпожо?

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Каквото и да е. С какво си запълваш деня?

Опитах се да й разкажа, но виждах, че не одобрява чутото. Свиваше устни всеки път, когато споменавах името на Бърич. Изглежда, не остана впечатлена и от упражненията по фехтовка. За Сенч естествено не смеех да кажа нито думичка. Тя кимна одобрително само когато споменах за изучаването на езици и заниманията по писане.

— Достатъчно — прекъсна ме тя преди да свърша. — Поне не си неграмотен. Щом можеш да четеш, значи ще се научиш бързо. Стига да имаш желание.

— Ами имам — измънках неуверено, тъй като не знаех за какво става дума.

— Хубаво тогава. Защото съм твърдо решена да те направя човек, дори и ти да не искаш. — Тя ме погледна и добави с посмекчен тон. — Как ти казват, момче?

— Ами… момче също може — промърморих. Дремещото в прегръдките ми кутре се размърда в просъница.

— Аз пък ще ти викам… хъм, Томас. Том за по-кратко. Съгласен ли си?

— Защо не? — отвърнах.

— Добре тогава. Чакам те утре по същото време. Но те предупреждавам, искам от теб повечко ентусиазъм. Довиждане, Том.

— Довиждане, госпожо.

Обърнах се и излязох. Лейси ме изпрати с поглед. Усещах разочарованието на господарката й, но не можех да направя нищо.

Тази първа наша среща бе отнела по-малко от час. Денят все още бе в разгара си, а аз изведнъж се оказах напълно свободен. Отправих се към кухнята да потърся нещо за кученцето. Още не знаех как да постъпя с него и каква ще е реакцията на Бърич. Всъщност бих могъл да го настаня в конюшнята. Можех да не казвам веднага на Бърич. Нека първо привикна с него. Не беше от къдравите териери, по-скоро приличаше на малко мече. Но когато пораснеше, щеше да ми стига до коляното. Не исках да го правя боец. Как да го кръстя? Няма да е нито Зъбльо, нито Хапльо. Може би Пазач?

— Или Наковалня. Или Ковач.

Вдигнах глава. Шутът бе излязъл от една ниша и ме следваше по коридора. Последва ме в стаята.

— Защо? — попитах. Бях отвикнал да се изненадвам, че знае за какво мисля.

— Защото сърцето ти ще бъде удряно върху неговото и силата ти ще бъде изпробвана с неговия огън.

— Звучи доста драматично — подсмихнах се аз. — А и всичко свързано с ковачници не се посреща особено добре напоследък. Онзи ден чух един пияница да заплашва друг с думите: „Дано претопят жена ти.“ Всички на улицата спряха и го изгледаха.

Шутът сви рамене.

— Ами тогава, кръсти го Смит. Или Смити. Ще ми дадеш ли да го видя?

Подадох му кученцето, макар и неохотно. То се събуди, размърда се и се намести в ръцете на шута. „Няма миризма, няма миризма“. Дадох си сметка, не без изненада, че кутрето е право. Нослето му подсказваше и на двама ни това, което би трябвало да забележа отдавна — шутът нямаше собствена миризма.

— Внимавай да не го изпуснеш.

— Може да съм шут, но не съм идиот — отбеляза той и приседна на леглото. Кученцето се освободи от прегръдката му и се зарови сред завивките. Седнах до него, за да го уловя, ако стигне до ръба. — Я ми кажи, ще й позволиш ли да те купи с подаръци?

— Защо не? — попитах.

— Ще бъде голяма грешка — и за двамата. — Той дръпна опашката на кутрето и то се завъртя към него. — Тя ще продължава да ти подарява разни неща. А ти ще ги приемаш, защото няма да ти е удобно да й отказваш. Но ще трябва да решиш дали те ще се превърнат в мост между вас, или в стена.

— Познаваш ли Сенч? — попитах неочаквано, защото в този момент шутът говореше точно като него. Пред никого другиго не бях споменавал за Сенч, като изключим, разбира се, краля.

— Сенчест или слънчев, аз зная кога да си държа езика зад зъбите. Препоръчвам същото и на теб. — Шутът внезапно се изправи и тръгна към вратата. Там спря за миг. — Тя те мразеше само първите няколко месеца. И омразата не беше насочена към теб, а към онази непозната, която е дарила Рицарин с това, което лейди Търпение не може. След това сърцето й омекна. Още тогава искаше да те повика при себе си и да те отгледа като свой син. Някой би казал, че е искала да притежава нещо, което е създадено от него. Но не мисля така.

Бях се облещил от изненада.

— Приличаш на риба, когато зяпнеш така — отбеляза той. — Баща ти естествено отказа. Смяташе, че това би било равносилно на официално признаване. Но не мисля, че това бе истинската причина. По-скоро знаеше, че ще е опасно за теб. — Шутът направи странно движение с ръка и между пръстите му се появи парче сушено месо. Знаех, че го е държал в ръкава си, но така и не можах да разбера как направи този трик. Той метна месото към леглото и кутрето лакомо се нахвърли върху него.

— Знаеш ли, ти лесно би могъл да й причиниш болка… стига да пожелаеш. Тя се измъчва от мисълта колко самотен си бил. А ти приличаш на Рицарин и всичко, което казваш, сякаш излиза от неговата уста. Тя е като диамант с пукнатина. Един-единствен точен удар от теб и ще се разпадне на части. Тя още не го е прежалила и се обвинява. Нямаше да го убият, ако не се беше съгласила с неговото абдикиране. Ето какво я мъчи още.

— Кои са „те“?

— Кои са „те“ ли? — повтори шутът и изведнъж изчезна от погледа ми. Докато стигна до вратата, вече не се виждаше никъде из коридора. Пресегнах се към него, но не долових нищо. Сякаш беше „претопен“. Потреперих при тази мисъл и се върнах при Смити. Дъвчеше месото на малки хапки, някои бе изплюл върху леглото.

— Шутът си отиде — съобщих му аз, но кутрето само кимна унесено, сякаш сега най-важното нещо беше храната.

Едва сега осъзнах, че ми принадлежи изцяло и че Бърич не може да ми каже нищо, защото то ще живее тук, в моята стая. Освен дрехите и медната гривна на Сенч досега не бях притежавал нищо мое.

Подхванах го внимателно и го вдигнах към светлината на прозореца. Козината му беше съвсем гладка, почти плюшена, с белезникави дири по гръбчето. Намерих едно бяло петънце на брадичката и друго — на лявото краче. Кутрето стисна с мъничките си челюсти ръкава на ризата ми и го задърпа с игриво ръмжене. Погалих го, после го сложих на леглото и само след миг то заспа умиротворено. Поставих две възглавници, за да го предпазят от падане, и неохотно се върнах към следобедните си занимания и уроци.

Първата седмица с Търпение бе истинско изпитание и за мен, и за кученцето. Научих се да поддържам постоянна, макар и тъничка нишка между двама ни, за да не се измъчва от усещането, че е оставено само. Но това изискваше съсредоточаване, а аз не винаги можех да си го позволя. Бърич се мръщеше, когато проявявах разсеяност, а аз се оправдавах с уроците при лейди Търпение.

— Нямам представа какво иска тази жена от мен — оплаках се на третия ден. — Вчера имахме музика. Цели два часа ме кара да свиря — първо на арфа, след това на гайда и накрая на флейта. Всеки път, когато започвах да схващам мелодията, ми вземаше инструмента и ми нареждаше да се захвана със следващия. А накрая заяви, че съм напълно лишен от музикален слух. Тази сутрин имахме поезия. Настоя да науча поемата за кралица Целебна и нейната градина. Доста е дълга и в нея се изреждат различни лечебни растения. На няколко пъти ги обърках и тя се нахвърли върху ми с обвиненията, че й се подигравам. Изпитах истинско облекчение, когато се оплака, че от мен я е заболяла главата, и ми нареди да си вървя. Предложих й да й направя отвара от синапено семе, за да й мине главоболието, а тя ми се развика: „Ето, видя ли. Знаех си, че ми се подиграваш!“ Бърич, просто не зная какво да направя, за да й доставя удоволствие.

— Че защо трябва да правиш нещо? — изсумтя той и с това темата беше приключена.

Същата вечер в стаята ми дойде Лейси. Почука, влезе и сбърчи нос.

— По-добре донеси малко ароматични листа, ако смяташ да държиш кученцето тук. И използвай оцет и вода, когато бършеш мокрите петна. Тук мирише на конюшня.

— Сигурно е така — побързах да се съглася. След това я погледнах въпросително и зачаках.

— Виж какво ти донесох. Струва ми се, че най-много ти хареса. — И ми подаде гайдата. Не зная как беше познала, но от трите инструмента този наистина ми се бе видял най-интересен. Арфата имаше твърде много струни, а звукът на флейтата ми се стори писклив дори когато на нея засвири лейди Търпение.

— Госпожата ли ми я праща? — попитах малко учуден от посещението.

— Не. Тя дори не знае, че съм я взела. Ще си помисли, че се е изгубила някъде в бъркотията на стаята.

— Защо ми я носиш?

— За да се упражняваш с нея. А когато напреднеш малко, вземи я и посвири на госпожата.

— Защо?

Лейси въздъхна.

— Защото ще й доставиш удоволствие. Ще направиш живота й малко по-лек. Не знаеш какво е да си прислужница на лейди Търпение. Тя все още продължава да се бори с нещастието си. Ужасно й се иска да си добър поне в нещо. Непрестанно те подлага на изпитания, очаквайки да покажеш някакъв скрит талант, заради който да може да се похвали: „Ето видяхте ли, това му е от него“. Но аз имам две момчета и зная, че нещата не са толкова лесни. Уменията се трупат бавно, да не говорим за маниерите, просто защото сега главите ви са другаде. Но докато се обърнеш — и ето че децата порасли.

— Значи искаш да се науча да свиря на гайдата, за да направя лейди Търпение щастлива? — попитах невярващо.

— Не. За да я накараш да се почувства, че ти е дала нещо.

— Тя ми даде Смити. Едва ли бих могъл да получа по-добър подарък от него.

Сега беше ред на Лейси да ме погледне учудено.

— Ами чудесно. Не забравяй да й го кажеш. Но ако се научиш да свириш на гайдата или да редиш кратки стихчета, ще пожънеш още по-големи успехи.

Тя си тръгна, а аз останах да разсъждавам върху чутото, едновременно отчаян и ядосан. Лейди Търпение искаше да успея във всичко, а аз се боях, че търси в мен нещо, което не може да намери. Едва сега си дадох сметка, че представата й за мен е доста повърхностна. Та аз можех да чета и да пиша и умеех да се грижа доста добре за коне и кучета. Можех да забърквам отрови, да смесвам приспивни прахчета, да се прокрадвам незабелязано, да лъжа, да убивам безшумно, но нито едно от тези умения нямаше да й се хареса. Нима ме биваше за нещо друго освен да бъда шпионин и убиец?

На следващата сутрин станах рано и тръгнах да търся Федрен. Зарадва се, когато го помолих да ми заеме няколко четки и шишенца с различно на цвят мастило. Хартията, която ми даде, беше по-добра от тази, върху която се упражнявахме, и освен това той ме накара да обещая, че ще му покажа какво съм направил. Докато се качвах по стълбите, се замислих какво ли ще е, ако му стана чирак. Животът ми едва ли щеше да е по-труден от досегашния.

Но задачата, която си бях поставил, се оказа по-трудна от всяка задача на лейди Търпение. Смити беше заспал върху една възглавница. Докато го разглеждах, се зачудих как е възможно извивката на гръбчето му да е различна от извивката на някой рунически знак, а оттенъкът на ушите му да се отличава от този на илюстрациите на лечебни билки, които Федрен ме бе карал да прерисувам. Но това беше начинът, по който ги виждах, и трябваше да пропилея няколко безценни листа преди да си дам сметка, че всъщност сенките около кученцето придават неповторимост на очертанията му. Трябваше да претворя на хартията не онова, което виждаше умът ми, а само образа, който му подаваха очите.

Беше късно, когато измих четките и ги оставих настрани. Две от картините ми харесваха, третата също не беше лоша, макар да бе малко неясна и размътена и да приличаше по-скоро на съновидение.

Но когато застанах пред вратата на лейди Търпение и погледнах стиснатите в ръката ми листа, изведнъж ми се стори, че приличам на хлапе, което носи на майка си китка смачкани глухарчета. Какво очаквах да получа от нея? Признание. Ако исках такова, трябваше да го търся у Федрен, при който се бях упражнявал толкова упорито. Но вратата се отвори преди да почукам с все още изцапаните си с мастило пръсти.

Стоях мълчалив и смутен, а лейди Търпение ми нареди раздразнено да вляза и не пропусна да отбележи, че съм закъснял. Приближих се до масата и оставих картините върху една купчинка плочици.

— Реших да те науча да рецитираш стихове — заяви тя строго. — После, като натрупаш опит, ще опиташ сам да стихоплетстваш, стига да си съгласен. Ритъмът и темпото са лесни за… това кученцето ли е?

— Ами… да — промърморих. Никога не се бях чувствал толкова засрамен.

Тя вдигна листовете един по един и ги разгледа внимателно, като ги държеше с изпъната ръка пред очите си.

— Кой ти ги е рисувал? — попита накрая. — Не че това ще те извини за закъснението. Но бих могла да се заема с обучението на човек с подобен усет към светлосенките и умение да предава върху хартията това, което забелязва с опитно око. Цветовете са добре подбрани, тук малко се е позатруднил с листата на билките, но това лесно може да се коригира.

— Госпожо, струва ми се, че момчето само е нарисувало кученцето — обади се неочаквано Лейси.

— И хартията… качеството й е чудесно… — Лейди Търпение изведнъж млъкна. — Ти ли, Томас? (Мисля, че за пръв път си спомни името, с което ме беше кръстила.) Ти ли ги нарисува?

Под втренчения й поглед успях само да кимна. Тя отново вдигна картините.

— Баща ти не можеше да нарисува дори крива линия, ако не е върху карта. Майка ти рисувала ли е?

— Аз не я помня, госпожо — отвърнах малко вдървено. Никога досега не ме бяха питали за майка ми.

— Какво, ама никак ли? Та тогава ти си бил на шест. Все трябва да си спомняш нещо… цвета на косата й, гласа й, как те е наричала… — Дали не долавях в гласа й ревност? Или любопитство, което не можеше да преодолее?

Ала в този момент като че ли си спомних. Миризмата на мента, или… не, изгубих го отново.

— Нищо, госпожо. Ако е искала да я помня, сигурно щеше да ме задържи.

Говорех със свито сърце. Но нима трябваше да помня майка си, след като ме бе изоставила, без да се поинтересува повече за мен?

— Добре де — рече примирено тя. Вероятно си бе дала сметка, че разговорът е навлязъл в деликатна сфера. Тя се загледа през прозореца. Денят бе облачен. — Изглежда, някой те е научил добре.

— Федрен — отвърнах, а когато тя не отговори, добавих: — Придворният писар. Той иска да му стана чирак. Каза, че ме бива да изрисувам букви и че ако поработя още малко, ще ми даде да прекопирам и рисунки. Но му трябва време, за да се занимава с мен. За съжаление доста често излиза да търси хартиена тръстика.

— Хартиена тръстика ли? — попита тя разсеяно.

— Ами да, от нея се прави най-добрата хартия. Но производството е трудно и скъпо. Ако хартията на пазара беше по-евтина, сигурно и други момчета от крепостта щяха да се научат да пишат. Така поне казва Федрен. Не зная защо ги говори тези неща, но…

— Виж ти. Аз пък не знаех, че тук има и други хора, които споделят моите интереси — прекъсна ме тя с внезапно грейнало лице. — А опитвал ли се е да прави хартия от лилиеви коренчета? Аз имах известен успех. А също и хартия от изсушена и пресована дървесна каша на кинусово дърво. Тя е силна и жилава, но пък повърхността й е грапава. За разлика от тази хартия… — Тя погледна отново листата с рисунките и изглежда, се замисли за нещо друго. — Чакай… толкова ли ти харесва кученцето?

— Да — отвърнах лаконично и очите ни изведнъж се срещнаха. Нейните бяха пълни със сълзи.

— Понякога толкова приличаш на него, че аз… — Тя се задави. — Ти трябваше да си мой! Не е честно, ти трябваше да си мой!

Последните думи бяха казани през плач, но прозвучаха заплашително и кой знае защо си помислих, че ще ме удари. Вместо това тя се хвърли върху мен, прегърна ме и ме притисна към себе си. Всичко стана толкова внезапно, че кучката подскочи уплашено и преобърна купичката с вода, а аз видях искри пред очите си, защото брадичката на лейди Търпение ме бе ударила по челото. Но преди да успея да реагирам тя ме отблъсна и избяга в спалнята, откъдето долетя сподавеният й плач. Малко след това вратата се хлопна.

И през цялото това време Лейси продължаваше да плете невъзмутимо.

— Понякога я хващат лудите — добродушно каза тя и ми кимна към вратата. — Ела пак утре. — И добави: — Знаеш ли, госпожата много те харесва.