Тайните на занаята

1Най-ранната история

Перото ми спира, сетне изпада от пръстите ми и оставя закривена следа върху хартията на Федрен. Ето че похабих още един безценен лист в нищо повече от напразни усилия. Питам се дали ще мога да напиша тази история, или на всяка страница ще оставя следа от непреглътната горчивина, която смятах за отдавна забравена. Вярвах, че съм се излекувал от злобата, но щом перото докосне хартията, с мастилото започва да се излива и болката на онова малко момче, докато накрая не ме завладеят подозренията, че всяка от внимателно изрисуваните букви е само почернял, незараснал белег на рана.

Федрен и Търпение бяха толкова ентусиазирани от мисълта да бъде написана история на Шестте херцогства, че аз позволих да ме убедят в ценността на подобна идея. Дори повярвах, че занимание от такова естество ще ме накара да забравя болката и да понасям неумолимо бавния ход на времето. Но всяко историческо събитие, на което се спирам, само изостря и без това непоносимото усещане за самота и невъзвратима загуба. Боя се, че ще бъда принуден да се откажа от тази идея или да подложа на преоценка всичко, превърнало ме в това, което съм сега. И ето че започвам отново и отново, но всеки път откривам, че пиша за себе си, а не за възникването на тази страна. Дори не зная на кого се опитвам да обясня смущението си. Животът ми беше паяжина от тайни, които дори сега не е безопасно да разкривам. Да ги поверя ли на девствения лист хартия, само за да го превърна в гориво на пламъците и в пепел? Може би.

Спомените ми датират от времето, когато бях на шест години. Преди това няма нищо, само непрогледна завеса, която умът ми нито веднъж не успя да пробие. Сякаш всичко започна с онзи първи ден в Лунно око. Затова пък първият спомен е запазен с цялото си искрящо великолепие. Понякога ми се струва толкова завършен, че се питам дали наистина е мой. Дали го извличам от собствената си памет, или го пресъздавам по разказите на легионите от кухненски прислужнички и безчислените орди ратайчета в конюшнята, които обясняват един другиму как съм се появил в техния живот. Откъде инак толкова много подробности, или умът на онова шестгодишно момче е бил тъй превъзбуден, че е запечатвал всичко, което е ставало около него? А може би тази завършеност е дело на Умението и на лекарствата, които човек приема, за да поставя под контрол пристрастеността си към него, лекарствата, които носят със себе си само болка и страдание? Много по-вероятно обяснение. Дано обаче да не е вярно.

Споменът е почти осезаем: мразовитата сивота на отминаващия ден, безпощадният дъжд, който се просмуква в дрехите ми, хлъзгавият калдъръм по улиците на непознатия град, дори мазолестата грапавина на голямата ръка, която е стиснала моята ръчичка. Често си спомням тази ръка — тя е твърда и грапава и е хванала здраво моята, ала същевременно излъчва приятна, уютна топлина. Тя не ми позволява да се подхлъзна на влажните павета, но и не ми дава да избягам от вече отредената ми съдба. Тя е също толкова неизбежна, колкото и леденостуденият сив дъжд, примесен с големи мокри снежинки, който се ръси върху гранитната плоча пред големия дървен портал на твърдината, вдигната в самото сърце на града.

А порталът наистина е висок — не само за едно шестгодишно момче, но достатъчно висок, за да пропусне през себе си гиганти и да превърне в джудже върлинестия старец, който се извисява над мен. Чудати са тези врати, макар да не помня дали преди това съм виждал други, с които да ги сравня. Те са резбовани, обковани с дебели железни пирони и закачени на яки, също железни панти и са украсени с глави на чудовища, има и лъскаво медно хлопало. Спомням си, че кишата се е просмукала през обувките ми и че краката ми са студени и мокри. Не помня обаче дали съм вървял по заснежените хлъзгави пътища, или някой ме е носел. Не, всичко започва там, тъкмо пред онези порти на вътрешната крепост, с моята малка ръка, мушната в лапата на дългурестия старец.

Понякога тази сцена ми напомня за началото на куклена пиеса. Да, дори я виждам в мислите си — завесата се вдига и ето ни там, застанали пред грамадната врата. Старецът вдига медното хлопало и удря с него, веднъж, два пъти, три пъти върху плочката, която вибрира под ударите му. След това някъде встрани от сцената се обажда глас. Не зад портата, а зад нас, оттам, откъдето идваме.

— Татко, моля те — чувам женски глас. Обръщам се да я погледна, но снегът се е усилил и млечноватата му пелена полепва по миглите ми. В спомените ми няма образ. Не помня да съм се дърпал от ръката на стареца, нито да съм викал „мамо, мамо“. Зная само, че стоях там като ням и безпомощен зрител и тогава зад портата отекнаха стъпки, последвани от стърженето на вдигнато резе.

Още веднъж чух гласа й. Дори днес, след толкова много години, долавям отчаянието, с което го зовеше: „Моля те, татко, умолявам те!“ За миг ръката, която ме държеше, потрепери, но така и не можах да разбера дали от гняв, или от мъка. Бърз като спускаща се над просено зърно врана, старецът се наведе, вдигна кална ледена буца и я запрати беззвучно, със спотаена ярост към гласа, а аз се свих от страх, без да мръдна от мястото си. Не помня вик, нито звук от сблъсък с човешко тяло. Помня само, че портите се отвориха навън и че старецът припряно скочи към мен и ме дръпна след себе си.

Това е. Мъжът, който отвори вратата, не беше от прислугата, както бих предположил, ако някой ми разказваше тази история. Не, в спомените си виждам ратник, войник, но с оредяла побеляла коса и голямо отпуснато шкембе. Той ни оглежда с добре премерено войнишко подозрение и се изправя пред нас мълчаливо — очаква да чуе какво ни води насам.

Струва ми се, че тази гледка обърква стареца, но това, което пробужда в него, не е страх, а по-скоро гняв. Защото внезапно той пуска ръката ми, сграбчва ме за яката и ме вдига във въздуха, където се полюшвам като кученце пред новия си притежател.

— Ето, водя ви това момче — произнася старецът с хриплив глас.

И когато стражникът продължава да го гледа втренчено, без следа от разбиране или любопитство, продължава припряно:

— Шест години се храни в дома ми и нито думичка от баща му, нито грош дори. Нито веднъж не мина да го навести, макар според дъщеря ми да знае, че той е баща на копелдака. Повече няма да го храня, нито ще се прегърбвам от работа да осигуря парцалите на гърба му. Нека го хрантути този, дето го е направил. Стигат ми и другите грижи. Жена ми остана без сили, а и майка му също иска да яде. Никой вече не я иска, още повече с този дребосък, дето се мотае около полите й. Взимай го значи и го води право при баща му. — При тези думи той ме пуска толкова неочаквано, че аз се пльосвам на окаляната плоча пред краката на ратника. Не смея да стана, а само сядам и чакам да видя какво ще се случи между двамата.

Войникът ме поглежда със стиснати устни, сякаш се опитва да прецени как да постъпи с мен.

— И чий е копелдакът? — пита той, не толкова от любопитство, колкото за да получи необходимата информация преди да докладва на своя началник.

— На Рицарин — отвръща старецът. Вече ми е обърнал гръб и слиза по каменните стъпала. — Принц Рицарин — повтаря той, без да ме погледне. — Онзи, дето сега е престолонаследник. Негов си е. Нека си го гледа и да се радва, че най-сетне поне една жена го е дарила с отроче.

За момент войникът изпровожда стареца с учуден поглед. Сетне се навежда беззвучно, сграбчва ме за яката, дръпва ме навътре и захлопва портата. Когато привършва с резето, отново спира и ме оглежда. Без повече изненада, само със стоическо приемане на този неочакван случай от инак скучната служба.

— Хайде, момко — подканя ме той.

Ставам и го последвам навътре по коридора, покрай спартански мебелирани стаи със залостени заради студа прозорци. Най-сетне стигаме нова редица врати, ала тези са от хубаво, лакирано дърво и са резбовани. Тук той спира и набързо си оправя униформата. Помня съвсем ясно как се подпря на коляно, за да ми дръпне ризата и да приглади с длан косата ми, но дали това е напълно човешко желание да направя добро впечатление, или проява на старание към поверения му багаж — не мога да кажа. Той се изправя и почуква на вратата. Сетне натиска дръжката, без да чака отговор, или поне аз не чувам такъв. Той отваря вратата, побутва ме вътре пред себе си и я затваря зад нас.

Тази стая е много по-уютна от ветровития студен коридор. В ъгъла огнени езици облизват сводовете на голяма камина и изпълват помещението с приятна топлина. Между мен и камината има тежка дървена маса, зад която, наведен над някакви листа, седи набит мъж. Той не вдига веднага глава и аз получавам възможност да огледам разчорлената му черна коса.

Когато най-сетне ме поглежда, той сякаш оценява ситуацията за не повече от секунда.

— Е, Джейсън? — чувам глас, изпълнен с раздразнение заради нежеланото прекъсване. — Какво е това момче?

Войникът ме побутва отново и аз се приближавам към седналия.

— Доведе го един стар селянин, принц Искрен. Рече, че бил копелдак на принц Рицарин.

През следващите няколко секунди чорлавият мъж ме оглежда с видимо объркване. После лицето му се стопля от усмивка, той се изправя, заобикаля масата и застава пред мен, опрял юмруци на кръста си. Във втренчения му поглед не се таи заплаха, той изглежда по-скоро развеселен от нещо, свързано с появата ми. Аз го оглеждам с любопитство. Има къса черна брада, рошава и несресана като косата му, над нея се виждат зачервените му бузи. Гъсти вежди са надвиснали над черните му очи. Гърдите му са изпъкнали като бъчва, а раменете му подлагат на изпитание здравината на плата, от който е ушита дрехата му. Юмруците му са големи и покрити с белези, но по пръстите му се виждат петна от мастило. Докато ме разглежда, усмивката му постепенно се разширява. Накрая чувам пресипнал смях.

— Проклет да съм! — възкликва той. — Момчето май наистина е одрало кожата на Рицарин, какво ще кажеш? В името на Плодовитата Еда! Кой би повярвал това за моя примерен и добродетелен брат?

Войникът не казва нищо, а и вероятно от него не се очаква коментар. Просто продължава да стои изпънат в очакване на следващата заповед. Войникът си е войник.

Другият продължава да ме разглежда любопитно, после пита:

— На колко е години?

— Селянинът каза, че бил на шест. — Вдига ръка и се почесва, после си спомня, че докладва на началник, и добавя: — Господарю.

Набитият сякаш не забелязва този пропуск в дисциплината. Тъмните му очи оглеждат лицето ми и усмивката му става още по-широка.

— Значи общо седем с бременността. Ами да. Тъкмо първата година, когато чуйрдейците се опитаха да затворят прохода. Проклятие! Рицарин прекара горе три или четири месеца в преговори да го отворят заради нас. Но изглежда, не само това е уговарял. Проклятие! — Той се замисля за миг и добавя: — Коя е майката?

Войникът пристъпва смутено от крак на крак.

— Не зная, господарю. Доведе го един стар селянин и каза, че не щял повече нито да го храни, нито да го облича. Нека, вика, сега баща му да се грижи за него.

Набитият свива рамене, сякаш това няма особено значение.

— Момчето изглежда добре гледано. Най-много до седмица майка му ще дотича да хленчи пред кухнята за него. Тогава и ще разберем коя е. Ей, момче, как се казваш?

Кафтанът му е закопчан с лъщящи катарами, от които не мога да откъсна очи.

— Момче — казвам аз. Не зная дали наистина това е името ми, или е просто механично повторение на въпроса. За миг мъжът изглежда учуден и по лицето му преминава сянка на съжаление. Но тя изчезва също толкова бързо, заменена от нещо като обида. Той поглежда към картата, която го чака на масата.

— Хубаво де — казва, сякаш за да прогони тишината. — Все нещо трябва да се направи с него, поне докато Рицарин се върне. Джейсън, нахрани момчето и го настани някъде да спи, а аз ще помисля какво да го правим утре. Не можем да оставим кралския копелдак да се скита бездомен.

— Слушам, господарю. — Джейсън се покланя, след това слага тежката си ръка на рамото ми и ме побутва към вратата. Тръгвам малко неохотно, защото в стаята е топло. Но ръката на ратника е неумолима, аз напускам уютната стая и отново излизам в студения коридор.

След топлината и светлината тук изглежда още по-мрачно и мразовито. Войникът върви бързо, аз се опитвам да не изоставам и може би хленча от изтощение и уплаха, защото най-сетне той спира и ме мята на рамо.

— Нещастно хлапе — е всичко, което чувам, докато продължаваме по безкрайните каменни коридори, спускаме се по стъпала и най-накрая се озоваваме в просторната кухня.

Петима-шестима войници са насядали край масите и пият и ядат, озарени от светлината на пламъците в огнище, поне два пъти по-голямо от онова в стаята с набития мъж. Мирише на храна, на бира и на мъжка пот, на влажни вълнени дрехи, на дим и на изгоряла в огъня мазнина. На закривените куки в стената висят големи сушени бутове. Зад масите са подредени дървени бъчонки. Зървам къс месо да цвърчи върху шиш над огъня и стомахът ми се свива. Джейсън ме настанява възможно най-близо до топлината на огъня, като отмества лакътя на някакъв мъж, чието лице е скрито в глинена чаша.

— Гледай, Бърич — важно казва Джейсън. — Виж какво съм ти довел.

После се обръща с гръб към мен. Наблюдавам с гладен интерес как отчупва голямо парче от кръглия хляб и отрязва резен сирене от питата. След това ми ги тиква, навежда се над огъня и започва да реже от цвърчащото ароматно месо. Без да се двоумя, натъпквам в устата си голям залък, а мъжът до мен оставя чашата и поглежда Джейсън.

— Какво е това? — пита той досущ като набития мъж в топлата стая. Дори лицата им си приличат, Бърич има къдрава черна коса и ъгловати черти. Само че очите му са кафяви, а пръстите му — издължени и сръчни. И мирише на коне и кучета, на кръв и кожи.

— Сега ти отговаряш за него, Бърич. Така нареди принц Искрен.

— Че защо?

— Щото служиш при Рицарин, затуй. Гледаш му конете, кучетата и соколите.

— Е, и?

— А сега ще наглеждаш и малкия му копелдак, докато Рицарин не се върне и не реши какво да прави с него. — Джейсън ми предлага парче сочно, горещо месо. Разколебан съм между хляба, сиренето и месото, но накрая избирам последното.

— Копелдака на Рицарин? — повтаря учудено Бърич. Джейсън повдига рамене, но е твърде зает да отреже и на себе си от месото.

— Тъй каза старият селяндур, дето го остави. — Той слага месото върху резен от хляба и отхапва юнашка хапка, след което продължава с пълна уста: — Рицарин, казва, да е доволен, че си има отроче, и затуй сега да го храни вместо нас.

Внезапно в кухнята се възцарява необичайна тишина. Другите мъже са спрели да ядат и са извърнали очи към Бърич. Той поставя внимателно чашата си на масата. Гласът му е тих и бавен, сякаш обмисля всяка дума, преди да я каже.

— Щом господарят ми няма наследник, такава е волята на Еда и това няма нищо общо с неговите мъжки достойнства. Лейди Търпение винаги е била много деликатна и аз…

— Тъй де, тъй де — бързо го уверява Джейсън. — Ей го живото доказателство, че на принца всичко си му е наред, както рече и брат му съвсем преди малко. Не е виновен принцът престолонаследник, че неговата лейди Търпение не е в състояние да износи семето му…

Бърич внезапно се изправя и Джейсън отстъпва няколко крачки. Час след секунда осъзнавам, че не той, а аз съм целта на Бърич. Той ме сграбчва за раменете, обръща ме към огъня, хваща с пръсти брадичката ми и впива очи в мен. От уплаха изпускам къшея хляб. Очите му изследват всяка черта на лицето ми, сякаш изучават карта. За миг погледът му среща моя и виждам в очите му искрици на безумие, като че ли онова, което е зърнал, го е наскърбило или обидило дълбоко. Опитвам се да се освободя, но той ме стисва още по-здраво. Ето защо отвръщам на погледа му с цялата напереност, на която съм способен, и виждам смущението му, примесено с нещо като спотаена почуда. Той затваря очи, разтърква ги с болезнено изражение и тихо казва:

— Това нещо ще е последната капка, дето ще подложи на изпитание всички достойнства на името й.

После пуска брадичката ми и несръчно се навежда да вдигне хляба и сиренето, които съм изпуснал. Поглеждам превръзката на коляното му, която му пречи да си свие крака. Бърич се отпуска на скамейката и отново напълва чашата си от една стомна и я надига, без да откъсва очи от мен над ръба й.

— Че коя ще е майка му? — пита някой от другия край на масата.

Бърич го стрелва гневно с очи.

— Която и да е, не е наша работа, а на принц Рицарин.

— Тъй де, тъй де — повтаря умиротворително пазачът. Другите са притихнали и аз — колкото и да съм малък и неопитен — се учудвам какъв ще е този човек, дето с превързан крак може да накара да замлъкне цяла стая с войници.

— Момчето си няма име — престрашава се да наруши тишината Джейсън. — Като го питаш как се казва, вика: „момче“.

Всички ме поглеждат изненадано, но изглежда никой, дори Бърич, не знае какво да каже по въпроса. Тишината продължава, докато привършвам хляба и сиренето и гаврътвам няколко глътки бира от чашата, която ми предлага Бърич. Двама-трима мъже излизат, останалите пият бира и ме разглеждат мълчаливо и замислено.

— Е — казва Бърич накрая, — ако познавам добре баща ти, той ще знае как да постъпи най-справедливо. Но само Еда знае какво ще е това най-справедливо решение. Сигурно обаче ще е онуй, от което ще боли най-много. — Той ме оглежда мълчаливо и добавя: — Нахрани ли се?

Кимам. Бърич ми дава знак да сляза от скамейката.

— Мърдай тогава, Фиц — казва той и ме повежда към другия край на кухнята, откъдето започва нов коридор.

Заради превръзката, или от изпитата бира, ходи бавно и накуцва, така че не ми е трудно да го следвам. Спираме пред масивна врата с часовой, който ни кима да излезем.

Навън духа пронизващо студен вятър. Дъждът се е превърнал в сняг, а локвите са заледени. Снегът скърца под краката ми, а вятърът се промушва през всяка пролука в дрехите ми. Краката и обувките ми са се стоплили на огъня в кухнята, но изглежда, не са изсъхнали достатъчно, защото мигновено замръзват. Спомням си враждебния мрак и умората, която незабавно ме налегна, непреодолимото желание за сън, с което се влачех зад Бърич, докато прекосявахме тъмния студен двор. Около нас се издигат високи крепостни стени — сенките на часовите се местят по тях. Студът ме хапе по ръцете, подхлъзвам се, но нещо в поведението на Бърич ме кара да преглътна хленченето и да забравя молбите. Стигаме насрещната сграда и той дръпва тежката врата.

Заедно с мъждукащата жълтеникава светлина вътре ни посреща топлата миризма на коне. Сънено момче се надига от гнездото си в сламата, гледа ни и мига объркано. Бърич му казва нещо и момчето бърза да се свие отново в леговището си. Минаваме покрай него и Бърич взима един фенер и осветява пътя, по който ме повежда.

И тогава попадам в съвсем друг свят, изпълнен с пръхтене и тропот на копита, с блещукащите очи на кучетата, които ме разглеждат на светлината на фенера. Докато минаваме покрай яслите, конете надничат да ни огледат с черните си очи.

— Клетките на ловните птици са в дъното — обяснява ми Бърич, сякаш това ме интересува.

— Ето — казва той накрая. — Това ще свърши работа. Поне на първо време. Проклет да съм, ако знам къде другаде да те настаня. Ей, Носльо, я се отмести малко и пусни момчето в сламата. Точно така, гушни се до Лиска. Тя ще те пусне, най-много да те оближе като кутре.

Озовавам се в малка ясла, обитавана от три кучета. И трите са се надигнали и махат с опашки, дочули познатия глас на Бърич. Намествам се плахо между тях и опирам гръб в гърба на старата кучка с побеляла муцуна и едно клепнало ухо. Мъжкото ме оглежда с неприкрита подозрителност, но Носльо се върти радостно около мен и ме дращи с лапичките си. Прегръщам го, за да го успокоя, и се намествам така, както ме е посъветвал Бърич, а той ме завива с одеяло, напоено с миризмата на коне. Един голям сив кон се размърдва в съседната ясла и тропва с копито по дъската, която ни разделя, след това вирва глава, за да види какво е нарушило покоя му. Бърич се пресяга и го успокоява с едно докосване.

— Тук не разполагаме с кой знае какви условия, но като се върнем в Бъкип, ще ти намерим по-уютно местенце. Е, засега поне ще си на топло и безопасно. — Той се изправя и ни оглежда от високо. — Коне, кучета и ловни соколи, Рицарин. Твои са, а ги наглеждам от години, и мисля, че го правя добре. Но виж, този твой копелдак май ще ми дойде малко отгоре.

Не зная дали говори на мен. Гледам го изпод одеялото, как се отдалечава, като продължава да си мърмори. Помня добре онази първа нощ, топлината на кучетата, бодливата слама и че накрая все пак заспах и прегърнах кутрето. Помня как сънят ми се смеси с неговия и как преследвах някаква невидима, богата на примамливи миризми плячка, която в края на краищата ми се изплъзна.

Ала след този сън спомените като че ли малко започват да се объркват. Поне денят след първата нощ със сигурност не е оставил толкова ясен отпечатък в спомените ми.

Виждам се как всяка сутрин си проправям път през локвите в двора от конюшнята към кухнята. Понякога там е пълно, а върху огъня е поставено поредното току-що одрано животно. По-често няма никого и хапвам от това, което е оставено по масата, като естествено го споделям великодушно с кученцето, което бързо се е превърнало в мой неразделен спътник. В кухнята влизат и излизат познати и непознати, хранят се, пият и ме оглеждат с нескрито любопитство, с което вече съм свикнал. Повечето от мъжете носят груби дрехи, наметала и гамаши и са грубовати, привикнали към суров живот и дисциплина. Присъствието ми обаче кара някои от тях да се чувстват неудобно. Постепенно свиквам с това, че разговорът се оживява веднага, щом затворя вратата след себе си.

Бърич присъства неизменно във всеки един от онези дни, като наглежда еднакво загрижено конете и мен. Грижи се да съм сит и облечен и да получа полагащата ми се порция упражнения, която се изразява в топуркане след него, докато обикаля из конюшнята. От всичко най-добре си спомням моето кутре, Носльо. Има червеникава козина и мършаво телце, към което се притискам всяка вечер, докато споделяме топлината си. Очите му са зеленикави, носът му е с цвета на сварен дроб, а вътрешността на устата му е яркорозова, с черни петна. Когато не ядем в кухнята, се боричкаме на двора или се ровим из сламата в конюшнята. Такъв е този мой свят от най-ранните спомени. Кой знае защо, той е свързан с ветрове и виелици, макар все някога зимата да е трябвало да свърши.

Помня добре един друг момент от онова далечно време, макар и не с такива ярки подробности. Картината сега е малко размътена по края, като голям гоблен, окачен на стената в задимена стая. Спомням си, че ме събуждат от сън между кучетата и че съм осветен от жълтеникавото сияние на фенера. Двама мъже са се навели над мен, но зад тях се е изправил Бърич и това прогонва страховете ми.

— Видя ли, че го събуди — казва единият и веднага го познавам — принц Искрен, набитият мъж от топлата стая в деня на пристигането ми.

— И какво от това? Пак ще заспи, щом си тръгнем. Проклет да е, дори очите на баща си е взел. Кълна се, че бих надушил роднинска кръв дори да го бях срещнал на другия край на света! И кой би ми възразил? Ама вие с Бърич нямате ли чувство за мярка? Откъде ви хрумна да настанявате детето при животните? Нямаше ли по-удобно място?

Мъжът, който говори, има брадичката и очите на принц Искрен, но приликата свършва дотук. Той е много по-млад, страните му са гладко избръснати, а косата му е кестенява и пригладена назад. Бузите му са зачервени, от нощния студ, но съвсем не така червендалести, като тези на Искрен. Обшит със златни и сребърни нишки, кръстът на гърдите му сияе по-ярко от този на Искрен, наметалото му е алено и поне два пъти по-дълго, отколкото е нужно за мъж с подобни размери. Жилетката, която се подава отдолу, е кремава, пристегната с червени връзки. Шалчето на шията му е закопчано със златна катарама, украсена с блещукащ зелен скъпоценен камък. На фона на грубоватия и отсечен език на Искрен речта му е гладка и добре премерена.

— Виж, за това не помислих, Славен. Пък и какво разбирам аз от деца? Оставих го на Бърич. Той е човек на Рицарин и след като и без това се грижи за…

— Не съм проявявал неуважение към кралската кръв, господарю — спокойно казва Бърич. — Аз съм слуга на Искрен и винаги съм мислил само добро на детето. Можех да му сложа легло в караулното, но сметнах, че компанията на войниците ще му се отрази зле, пък и там непрестанно е шумно. Тук е на топло, а и кучката се грижи добре за него. Никой няма да посмее да припари до него, защото ще опита зъбите на Лиска. Прощавайте, господарю, ама не съм човек, който да разбира от гледане на деца…

— Няма нищо, Бърич, няма нищо — прекъсва го тихо Искрен. — Моя работа беше да помисля за това. Ти не си виновен. Пък и детето наистина е настанено на топло и сигурно. По-добре от всички други хлапета в крепостта. Засега е добре.

— Но няма да е така, когато се върнем в Бъкип — възразява Славен. Не изглежда никак доволен.

— Значи баща ни е пожелал да го вземем с нас в Крепостта? — пита учудено Искрен.

— Да, пожела. Но не и майка ни.

— Аха. — По тона на Искрен може да се съди, че той не гори от желание да продължава с обсъждането на тази тема. Но Славен се намръщва и продължава:

— Майка ми, кралицата, остана крайно недоволна от новината. Двамата с краля, нашия баща, спориха дълго, но усилията й бяха напразни. Ние с мама смятаме, че момчето трябва да бъде изпратено… някъде другаде. Това е единственото разумно решение. И без това си имаме достатъчно ядове, та да ги умножаваме.

— Аз пък не виждам с какво ви пречи момчето — възразява Искрен. — Първо Рицарин, аз, после ти. След това идва братовчед ни Август. Копелето е чак пето.

— Зная много добре, че стоиш пред мен, не е необходимо да ми го напомняш при всяка възможност — студено казва Славен и ме поглежда ядосано. — Но никой не може да ме убеди, че това тук ни е нужно. Какво ще стане, ако Рицарин така и не се сдобие със законен наследник от лейди Търпение? Ако вземе и признае копелето за свой пълноправен наследник? Тогава вече ще си имаме ядове! Защо да разбутваме жаравата? Тъй рече и майка ми. Но баща ни, кралят, никак не обича да прибързва, както всички знаем. Умен си е крал Умен, както обичат да казват сред народа. „Славен — казва ми с оня глас, дето не можеш му възрази — не прави нищо, което не би могъл да промениш, докато не разбереш какво не бива да правиш, след като си го направил.“ И се смее. — Славен също се смее, като ли имитира баща си. — Не мога да понасям тези негови шегички.

— Уф — възкликна Искрен и аз не зная дали се опитва да открие смисъла в думите на краля, или се въздържа да отговори на репликата на брат си.

— Трябва обаче да различаваш истинската причина.

— Която е?

— Той все още покровителства Рицарин — обяснява явно недоволно Славен. — Въпреки глупавия му брак. Въпреки цялата тази каша. Дори вярва, че случаят ще накара хората още повече да заобичат неговия любимец. Ей го значи доказателството, че Рицарин си е мъж на място. Или че е човек и допуска грешки като всички останали. — По тона на Славен може да се съди, че не одобрява нищо от казаното.

— И тогава ще го подкрепят, когато му дойде време да се възкачи на престола, така ли? — пита объркано Искрен. — Само задето е станал баща на дете, макар и от друга жена, не от кралицата?

— Казах ти вече, така смята кралят — кисело отвръща Славен. — Нима не разбира, че сме опозорени? Само че още не знаем какво е казала добрата женица на Рицарин. Когато лейди Търпение заговори — тогава ще стане напечено. Както и да е, кралят нареди да вземеш с теб копелдака и да се върнеш в Бъкип.

Искрен кима, но по лицето му се чете безпокойство. Бърич също изглежда необичайно мрачен и потиснат.

— Господарят ми няма ли право на глас в тази история? — пита неочаквано той. — Готов съм да се закълна, че не би наранил чувствата на лейди Търпение, пък и сигурно би искал да се срещне със семейството на момчето и да уреди нещата дискретно…

— Мина времето на дискретните решения — прекъсва го принц Славен почти гневно. — Пък и лейди Търпение няма да е първата жена, която ще трябва да се примири с копелето на съпруга си. Освен това, благодарение на непохватното ми братче, вече всички знаят за съществуването му. Безсмислено е да се опитваме да го крием. Рицариновият копелдак е опасно оръжие, Бърич, като кинжал, опрян в гърлото на краля. Дори един кучкар би трябвало да го знае. Ако не ти, поне господарят ти.

Лицето на Славен става сурово и неотстъпчиво и Бърич трепва, когато чува как се променя гласът му. Никога не съм го виждал да се стъписва и това ме кара да се сгуша в сламата. До мен Лиска започва едва чуто да ръмжи. Струва ми се, че принц Славен отстъпва назад, но не съм сигурен. Малко след това мъжете си тръгват и дори да са казали още нещо, то се е изтрило от паметта ми.

Минават две или три седмици и една хладна утрин се озовавам на седлото зад гърба на Бърич, вкопчен в кожените му дрехи. Вече сме поели по безкрайно дългия — както ми се стори тогава — път към по-топлите земи. Предполагам, че по някое време Рицарин е наминал да види копелето, на което е баща, и че е дал някакви разпореждания относно съдбата ми. Но нямам спомен от срещата с баща ми. Единственият образ, който нося в себе си, е от портрета му на стената в Бъкип. Години по-късно узнах, че благодарение на опитните му дипломатически ходове чуйрдейците склонили да сключим мир, който продължи до много след младежките ми години.

С други думи, в онази тежка година аз бях единственият неуспех на моя баща, но затова пък достатъчно знаменателен. Беше се върнал малко преди нас в Бъкип, за да обяви официално, че се отказва от претенции към трона. Когато пристигнахме, двамата с лейди Търпение бяха напуснали двора, за да заживеят като господари на имението Върбови гори. Бил съм във Върбови гори. Имението е разположено в речна долина, която се извива сред ниски хълмове. Удобно местенце да отглеждаш грозде, пшеница и деца, достатъчно далече от границите, двора и политиката — от всичко, с което преди това бе неразривно свързан животът на Рицарин. Мирна и скромна обител за един човек, призван да стане крал. Плюшено легло за изнурения воин и тиха беседка за размисли на опитния дипломат.

А аз пристигнах в Бъкип — дете без родители и копеле на човек, когото никога нямаше да познавам. Принц Искрен стана официален престолонаследник, а принц Славен се придвижи една стъпка нагоре в редицата. Ако целта на живота ми беше само да се родя и да бъда забелязан, раната, която оставих с появата си, бе зейнала достатъчно широко. И тъй, бях обречен да израсна без баща и майка в двор, където всички ме възприемаха като натрапник, от когото може да се очаква всичко. И аз станах такъв.