Таен вампир

6

Джеймс скочи мигновено на крака, взе една пластмасова чаша от масичката до леглото и я подаде на Попи. Тя го разбра. Замаяна и зашеметена, Попи я взе, отпи голяма глътка вода и облиза устните си, за да скрие всякакви следи от кръвта.

— Какво правите? — попита Филип, влизайки в стаята. Очите му бяха приковани в Джеймс, което даде възможност на Попи да застане в такова положение, че да не се виждат следите от ухапването на Джеймс.

— Не е твоя работа — каза тя и в следващия момент си даде сметка, че бе направила грешка. Филип, който обикновено беше еталон за спокойствие и уравновесеност, тази нощ не изглеждаше много стабилен.

„Мама му е казала“, помисли си Попи.

— Исках да кажа, че не правим нищо — поправи се тя. Но това не помогна. Очевидно днес Фил беше в такова разположение на духа, че във всичко виждаше заплаха за сестра си. И Попи не можеше да го обвинява, че ги беше заварил двамата в странна прегръдка на едно смачкано легло.

— Джеймс ме успокояваше, защото бях много уплашена — каза Попи и дори не се опита да обясни защо Джеймс придържаше главата й до ръката си. Тя погледна скришом китката на Джеймс и видя, че раната му вече се е затворила и белегът бързо изчезва.

— Наистина всичко е наред — намеси се Джеймс и стана, опитвайки се да улови очите на Филип със сребърния си хипнотизиращ поглед. Но Фил дори не го погледна. Той се взираше в Попи.

„Не се получава — помисли си Попи. — Може би Фил е твърде ядосан, за да бъде хипнотизиран. Или твърде неподатлив по природа.“

Тя погледна въпросително към Джеймс, който й отговори с едва забележимо поклащане на главата. Той също не знаеше какъв е проблемът.

Но и двамата бяха наясно с последствията. Джеймс трябваше да си тръгне. Попи се почувства измамена и разочарована. Единственото, което искаше, беше да разговаря с Джеймс и да се наслаждава на онова, което бяха открили един за друг, но не можеше. Не и докато Фил беше тук.

— Ти какво правиш тук? — попита тя с раздразнение.

— Докарах мама. Знаеш, че не обича да кара през нощта. И ти донесох това. — Фил сложи музикалната й уредба на масичката до леглото. — А също и това — добави той, показвайки й черна кутия за CD-та. — Любимата ти музика.

Попи почувства гневът й да стихва.

— Много мило — рече тя. Беше трогната, особено от това, че Фил не беше казал, както обикновено „Любимата ти смахната музика.“

— Благодаря ти.

Фил сви рамене, стрелвайки Джеймс с поглед.

„Бедният Фил“, помисли си Попи. Брат й всъщност изглеждаше дълбоко разстроен. — И очите му бяха подути.

„Къде е мама“, тъкмо се канеше да попита тя, когато майка й влезе в стаята.

— Върнах се миличка — каза госпожа Хилгард с правдоподобна жизнерадостна усмивка. В следващия момент на лицето й се изписа изненада. — Джеймс… много мило от твоя страна, че си дошъл.

— Да, но той тъкмо си тръгваше — вметна Фил многозначително. — Аз ще го изпратя.

Джеймс не се впусна в спор, който знаеше, че не може да спечели. Вместо това се обърна към Попи и каза:

— Ще се видим утре.

Имаше нещо особено в сивите му, вече не сребърни очи, което беше отправено само към нея. Нещо, което никога не беше виждала през всичките тези години, откакто го познаваше.

— Довиждане, Джеймс — каза Попи тихо. — И… благодаря ти. — Знаеше, че той ще разбере за какво.

Едва когато Джеймс вече беше излязъл, следван по петите от Филип, напомнящ в този момент на охранител в бар, който прогонва шумен клиент, през главата на Попи пробяга тревожна мисъл.

Джеймс беше казал, че тя ще бъде в опасност, ако не получи достатъчно кръв. Но не беше ли ги прекъснал Филип твърде рано? Достатъчно ли негова кръв течеше във вените й? И какво щеше да се случи, ако не беше така?

Тя самата не знаеше и нямаше как да попита Джеймс.

Фил неотстъпно следваше Джеймс през целия път, докато излизаха от клиниката.

„Не днес“, мислеше си Джеймс. Днес не беше подходящия ден да се занимава с Филип Норт. Но търпението му се изчерпваше и умът му трескаво изчисляваше дали Попи е получила достатъчно кръв, за да е в безопасност. Предполагаше, че да, но колкото по-бързо приемеше втора доза от кръвта му, толкова по-добре.

— „Ще се видим утре“. Е, няма да я видиш утре — каза Фил и изведнъж спря, щом влязоха в подземния паркинг.

— Фил, остави ме на мира.

Вместо това, Филип се изпречи на пътя му и се закова на място, принуждавайки го също да спре. Дишаше учестено и зелените му очи горяха в полумрака на паркинга.

— Добре, приятел — каза той, — не знам какво си мислиш, че правиш с Попи, но всичко свърши. Отсега нататък стой далече от нея. Разбра ли?

В ума на Джеймс се мярна картина как счупва врата на Филип като молив. Но Филип беше брат на Попи и зелените му очи изумително приличаха на нейните.

— Никога не бих наранил Попи — каза той уморено.

— О, я стига. Да не искаш да ми кажеш, че не я сваляш.

Джеймс се забави с отговора. До вчера откровено можеше да отрече твърдението, че „сваля“ Попи. Защото това щеше да означава смъртна присъда както за нея, така и за него. Едва когато тя получи смъртна присъда от другаде, Джеймс си позволи да мисли за чувствата си към нея.

А преди малко… преди малко той беше толкова близо до нея. Беше докоснал ума й и бе открил, че е дори по-смела и по-доблестна, отколкото си мислеше. Дори по-състрадателна и по-уязвима.

Искаше отново да бъде близо до Попи. Тревожеше се за нея и чувстваше как гърлото му се стягаше от безпокойство. Те си принадлежаха един на друг. Но той знаеше, че това може и да не е достатъчно.

Споделената кръв изграждаше силна връзка между двама души, но Джеймс не искаше да се възползва от това, нито от чувството на благодарност, което Попи изпитваше към него. Докато не се успокоеше и не станеше способна да взима самостоятелни решения, трябваше да се държи на известно разстояние от нея. Това беше единственото почтено нещо, което можеше да направи.

— Последното, което искам, е да я нараня — повтори Джеймс. — Защо не ми вярваш? — Той отново направи колеблив опит да улови погледа на Фил, но пак не успя, също както и в болницата. Филип, изглежда, беше един от онези редки смъртни, които не се поддаваха на мисловен контрол.

— Защо не ти вярвам ли? Ами защото те познавам. Теб и твоите… приятелки. — Филип произнесе думата с такъв оскърбителен тон, че тя прозвуча като ругатня. — Ти ходиш с по шест-седем на година и когато приключиш с тях, ги захвърляш като носни кърпички.

На Джеймс му стана забавно, защото по случайност Фил беше абсолютно прав. Той се нуждаеше от шест приятелки на година. След два месеца заедно връзката между тях ставаше опасно силна.

— Попи не ми е такава приятелка и аз няма да я захвърля — каза той, доволен от начина, по който избягна откровената лъжа. Попи наистина не беше негова приятелка в обикновения смисъл на думата. Те бяха слели душите си и близостта им изобщо не беше под знака на общоприетите закачки, срещи и прочее.

— Значи казваш, че няма да се опитваш да сваляш сестра ми? Дано да е така. — И докато говореше, Фил направи може би най-опасното нещо в живота си. Той сграбчи Джеймс за ризата.

„Глупав смъртен“, мислеше си Джеймс. За момент се замисли дали да не счупи всяка една кост на ръката му, или да го запрати към предното стъкло на някоя от колите. Или…

— Ти си брат на Попи — каза той през зъби. — И затова ще ти дам шанс да ме пуснеш.

Фил се вгледа в него за кратко и сетне отдръпна ръката си, леко стреснат. Но не и достатъчно стреснат, че да изгуби дар слово.

— Трябва да я оставиш на мира — каза той. — Ти не разбираш. Тази нейна болест… е много сериозна. Точно сега тя не трябва да се тревожи за абсолютно нищо. Сега й е нужно… — Филип замълча и преглътна.

Изведнъж Джеймс се почувства безкрайно уморен. Не можеше да вини Фил за това, че е разстроен. Умът му в този момент беше пълен с кристално ясни картини за смъртта на Попи. Обикновено Джеймс получаваше само обща представа за мислите на хората, но тези на Фил бяха толкова гръмки, че почти го оглушаваха.

Полуистините и увъртанията нямаше да помогнат. Време беше за открити лъжи. Такива, които да накарат Фил да го остави на мира.

— Знам, че Попи е тежко болна — каза Джеймс. — Попаднах на една статия в Интернет и затова дойдох тук, схващаш ли? Просто ми стана мъчно за нея. Попи ми е просто приятелка, нищо повече, но на нея й е приятно, когато се преструвам, че я харесвам.

Филип се поколеба, гледайки го с тежък, подозрителен поглед. После поклати бавно глава.

— Няма нищо лошо в това да сте приятели, но не е хубаво да я заблуждаваш. Твоите преструвки по никакъв начин няма да й помогнат. И освен това тя изглеждаше доста зле… когато ви заварих в стаята.

— Зле?

— Бледа и отпаднала. Ти познаваш Попи, знаеш как преживява всичко. Не би трябвало да си играеш с чувствата й. — Фил присви очи и каза: — Затова може би е по-добре да стоиш далече от нея за известно време. Просто, за да не си въобрази нещо.

— Както кажеш — отвърна Джеймс. Всъщност той почти не го слушаше.

— Добре — рече Фил. — Разбрахме се. Но те предупреждавам, ако не удържиш на думата си, ще си имаш проблеми.

Джеймс не го чу и този път. Което беше грешка.

Попи лежеше в тъмната болнична стая и слушаше дишането на майка си.

„Ти не спиш — мислеше си тя — и аз не спя. И ти знаеш, че не спя, и аз зная, че не спиш…“

Но и двете не намираха сили да продумат. На Попи ужасно й се искаше да каже на майка си, че всичко ще бъде наред, но как би могла да го направи? Не можеше да издаде тайната на Джеймс. А дори и да можеше, майка й нямаше да й повярва.

„Трябва да намеря начин — мислеше си Попи. — Трябва.“ И в следващия момент й се доспа. Това беше най-дългият ден в живота й и във вените й течеше чужда кръв, която вършеше странното си вълшебство. Тя не можеше… просто не можеше… да държи очите си отворени.

На няколко пъти през нощта в стаята влиза медицинската сестра да провери състоянието й, но Попи нито веднъж не се събуди. За първи път от седмици никаква болка не наруши съня й.

На следващата сутрин се събуди объркана и отпаднала. Черни точици танцуваха пред погледа й, когато се надигна в леглото.

— Гладна ли си? — попита майка й. — Донесоха ти закуска.

Миризмата на болничните яйца извика у Попи пристъп на гадене. Но виждайки тревогата на майка си, тя се престори, че хапва нещо от подноса, преди да отиде да се измие в банята. Огледа шията си в огледалото. И колкото и да беше странно, там не беше останала никаква следа.

Когато се върна в стаята, майка й плачеше. Нямаше потоци от сълзи, нито ридания. Просто попиваше очите си със салфетка. Попи не можеше да понесе това.

— Мамо, ти се тревожиш как да ми го кажеш… но аз знам всичко.

Думите бяха изречени, преди Попи да успее да си даде сметка за последствията.

Госпожа Хилгард вдигна ужасено глава и се вгледа в Попи със сълзи на очите.

— Миличка… ти знаеш…?

— Знам каква е болестта ми и знам колко е сериозна — каза Попи. Дори това да беше грешният подход, вече беше късно за друг. — Подслушвах, когато ти и Клиф разговаряхте с докторите.

— О, господи!

„Какво мога да й кажа? — чудеше се Попи. — Всичко е наред, мамо, защото аз няма да умра. Защото ще се превърна във вампир. Или поне така се надявам. Не мога да съм сигурна, защото понякога хората не оцеляват при трансформацията. Но с малко повече късмет след няколко седмици вече ще пия кръв!“

Сега си спомни, че не беше попитала Джеймс кога точно ще настъпи промяната.

Майка й дишаше дълбоко в опит да се успокои.

— Попи, искам да знаеш колко много те обичам. Клиф и аз ще направим всичко — всичко, което можем, за да ти помогнем. Точно сега той преглежда едни болнични протоколи от експериментални изследвания. Има нови методи за лечение, Попи. Ако можем просто… да спечелим време… докато бъде намерено някакво лекарство…

Това беше непоносимо. Попи чувстваше болката на майка си съвсем осезаемо. Тя прииждаше като вълни на прибой, отекваше в кръвта й и я караше да се чувства замаяна.

„Всичко е от тази кръв — мислеше си Попи. — Тя прави нещо с мен… променя ме.“

Сетне тръгна към майка си. Толкова много й се искаше да я прегърне, да я утеши.

— Мамо, аз не се страхувам — каза тя глухо, притисната до рамото на майка си. — Не мога да ти обясня защо, но не съм уплашена. И не искам да се чувстваш нещастна заради мен.

Ридаейки, майка й я притисна ожесточено в обятията си, сякаш самата Смърт се опитваше да изтръгне Попи от ръцете й.

Попи също плачеше. Истински сълзи, защото, макар и да знаеше, че няма да умре, тя щеше да изгуби толкова много. Старият й живот, семейството й, всичко скъпо и познато. Хубаво беше да си поплаче. Така щеше да й стане по-леко.

Но малко по-късно Попи отново забрави за себе си.

— Искам просто да не страдаш и да не се тревожиш за мен — каза момичето и вдигна очи към майка си. — Е, ще се опиташ ли поне? Заради мен?

„О, боже, започвам да звуча като Бет от «Малки жени»4 — мислеше си тя. — Света Попи. А истината е, че ако действително умирах, щях да се тръшкам и да крещя до небето.“

Въпреки това успя да успокои някак майка си, която се отдръпна с все още мокри от сълзите очи, но изпълнена с тиха гордост от дъщеря си.

— Ти наистина си особено момиче, Попет — беше единственото, което каза, но устните й трепереха.

Попи погледна настрани, ужасно смутена, докато нов пристъп на световъртеж не я спаси от неловката ситуация. Тя позволи на майка си да я отведе до леглото.

И именно сега най-сетне намери начин да формулира въпроса, който искаше да й зададе.

— Мамо — започна тя бавно, — какво би казала, ако има лечение за мен — например в някоя друга страна или нещо такова — и аз бих могла да замина за там и да се излекувам, но не и да се върна? Искам да кажа, че ти ще знаеш, че съм добре, но никога повече няма да ме видиш. — Тя погледна майка си напрегнато. — Би ли искала да направя това?

Майка й отговори без колебание:

— Миличка, бих искала да се излекуваш, дори ако за това трябва да отидеш на Луната. Стига да си щастлива. — Тя замълча за момент и след това продължи по-спокойно: — Но, скъпа, такова място няма. Макар много да бих искала да има.

— Знам. — Попи погали нежно ръката й. — Просто попитах. Обичам те, мамо.

По-късно сутринта дойдоха доктор Франклин и доктор Лофтус. Срещата с тях не беше толкова ужасна, колкото Попи бе очаквала, като изключим това, че се чувстваше доста неловко, докато се дивяха на „изумителния й дух“. Те говореха за „качеството на живота“ на болните, коментираха, че в медицината няма два еднакви случая, и споменаха, че макар и рядко, но някои пациенти се възстановяват напълно. Света Попи умираше от неудобство, но слушаше внимателно и кимаше — докато не започнаха да говорят за нови изследвания.

— Бихме искали да направим ангиография и лапаротомия — каза доктор Лофтус. — Ангиографията е…

— Тръбички, забити във вените ми — рече Попи, преди да се замисли.

Всички я погледнаха, изненадани. След това доктор Лофтус се усмихна унило.

— Ти май си чела за това.

— Не, просто… като че ли съм чувала за нещо подобно — каза Попи. Тя знаеше, че образите идваха от главата на доктор Лофтус. Може би трябваше да спре да говори, за да не събуди подозрения, но беше твърде разстроена, за да се вслуша в гласа на разума. — А лапаротомията е нещо като операция, нали?

Доктор Лофтус и доктор Франклин се спогледаха.

— Да, това е малка операция — потвърди доктор Франклин.

— Но тези изследвания не са задължителни, нали? Искам да кажа, вие вече знаете какво ми е. И освен това изследванията са болезнени.

— Попи… — поде майка й тихо, но доктор Лофтус я прекъсна, говорейки бавно:

— Истината е, че понякога се налага да направим някои изследвания, за да потвърдим диагнозата. Но в твоя случай… те действително не са нужни, Попи. Ние сме уверени, че диагнозата ни е точна.

— Тогава не виждам защо трябва да ми ги правите — каза Попи простичко. — Бих искала да се прибера у дома.

Докторите се спогледаха отново и завъртяха глави към госпожа Хилгард. След това, без изобщо да се стараят да бъдат дискретни, тримата възрастни излязоха в коридора, за да обсъдят нещата.

Когато се върнаха, Попи знаеше, че е спечелила.

— Можеш да се прибереш вкъщи, Попи — каза тихо доктор Франклин. — Поне докато не са се появили други симптоми. Сестрата ще обясни на майка ти за какво да следите.

Докато майка й разговаряше със сестрата в коридора, Попи се обади на Джеймс, който вдигна след първото позвъняване.

— Как си? — попита той.

— Замаяна, но иначе доста добре — прошепна Попи. — Прибирам се вкъщи.

— Ще дойда днес следобед — рече Джеймс. — Обади ми се, когато си сигурна, че ще бъдеш сама поне един час. И Попи… не казвай на Фил, че ще дойда.

— Защо?

— Ще ти обясня по-късно.

Когато най-накрая се прибра у дома, се почувства някак странно. Клиф и Фил си бяха вкъщи. Всички бяха непривично мили с нея и все така се преструваха, че нищо необичайно не е станало. (Попи беше чула сестрата да казва на майка й, че най-доброто решение е да се опитат да поддържат нормалния ритъм на живота в дома си.)

„Все едно имам рожден ден“ — мислеше си Попи смаяна. — „Или пък рожденият ми ден е съвпаднал с датата на дипломирането ми.“ На всеки няколко минути на входната врата се позвъняваше и пристигаха нови и нови букети цветя. Скоро стаята й заприлича на цветна градина.

Много й беше мъчно за Фил. Той беше толкова покрусен… и толкова смел. Искаше й се да го утеши, както беше утешила майка си. Но все не намираше верните думи.

— Ела тук — заповяда му Попи, решавайки да действа без заобикалки. И когато Фил се подчини, тя го прегърна силно.

— Ти ще победиш това нещо — прошепна той. — Знам, че ще успееш. Никой никога не е имал такава воля за живот като теб. И никой никога не е бил толкова упорит.

И тогава именно Попи разбра колко много ще й липсва той.

Когато го пусна, се почувства замаяна.

— Може би е по-добре да си легнеш — каза нежно Клиф, а майка й я придружи до стаята й.

— Татко знае ли? — попита Попи, докато майка й подреждаше стаята й.

— Опитах се да се свържа с него вчера, но от телефонната централа ми казаха, че се е преместил във Върмонт. Но не знаят точно къде.

Попи кимна. Такъв си беше баща й — вечно в движение. Той работеше като диджей, когато не беше художник или илюзионист. Бяха се разделили с майка й, защото не беше много добър в нито едно от тези неща, или поне не достатъчно добър, за да му плащат добре за тях.

Клиф беше всичко онова, което баща й не беше: отговорен, дисциплиниран и предприемчив. Той подхождаше идеално на майката на Попи и Фил. Двамата толкова много си приличаха, че Попи понякога се чувстваше като чужда в собственото си семейство.

— Татко ми липсва — каза тя тихо.

— Знам. Понякога и на мен ми липсва — отвърна майка й за нейна изненада. И сетне добави решително: — Ще го намерим, Попи. Веднага щом разбере, той ще дойде.

Попи се надяваше да е така. Защото предполагаше, че няма да има шанса да го види… след това.

Едва час преди вечеря, когато Фил и Клиф излязоха по работа и майка й легна да подремне, Попи можа да се обади на Джеймс.

— Идвам веднага — каза той. — Ще вляза сам.

Десет минути по-късно Джеймс действително се появи в стаята на Попи. Тя чувстваше някаква странна неловкост. Нещата между двамата се бяха променили. Вече не бяха само най-добри приятели.

Дори не се поздравиха. Веднага щом той влезе, очите им се срещнаха и останаха приковани едни в други като че ли цяла вечност.

Този път спазъмът, който Попи чувстваше всеки път, когато видеше Джеймс, не беше мъчителен, а накара сърцето й да се разтупти от радост и щастие. Той държеше на нея. И тя можеше да прочете това в очите му.

„Почакай — шепнеше вътрешният й глас. — Не се хвърляй на врата му. Ти си му скъпа, да, но това не означава, че е влюбен в теб. Има разлика.“

„Млъкни“, заповяда тя трезво на ума си. А на глас каза:

— Защо не искаш Фил да знае, че си тук?

Джеймс хвърли якето си на един стол и седна на леглото на Попи.

— Е, да речем, че просто не искам да ни прекъсват — каза той, махвайки с ръка. — Как е болката?

— Отмина — отвърна Попи. — Не е ли странно това? Тя не ме събуди нито веднъж през цялата нощ. И има още нещо. Мисля, че започвам… ами, мисля, че започвам да чета мисли.

Джеймс се усмихна леко, само с ъгълчето на устата си.

— Това е добре. Тревожех се… — Той се прекъсна и отиде да включи CD-плейъра на Попи. В стаята се разнесоха жаловити вопли на банту5. — Тревожех се, че не си получила достатъчно кръв миналата вечер — каза Джеймс тихо, сядайки отново на стола си. Този път ще трябва да приемеш повече… както и аз.

Попи почувства нещо да трепва в нея. Отвращението й си беше отишло. Все още се страхуваше, но само заради последствията от онова, което щяха да направят. Това не беше просто начин да бъдат близо един до друг и да заситят Джеймс. Те правеха това, за да променят нея.

— Единственото, което не разбирам, е защо не си ме ухапвал никога преди? — Тонът й беше безгрижен, но когато произнесе думите, тя разбра, че в тях се съдържа сериозен въпрос. — Искам да кажа, ти си правил това с Микаела и Жаклин, нали? А също и с другите момичета?

Джеймс извърна глава настрани, но гласът му беше спокоен:

— Аз не съм обменял кръв с тях. Но съм се хранил от тях, да.

— Но не и от мен?

— Не, не и от теб. Как бих могъл да ти го обясня? — Той вдигна глава към нея. — Попи, получаването на кръв може да означава много различни неща… въпреки че Старейшините искат да виждаме в него само хранене. Те казват, че единственото, което трябва да чувстваме, е удоволствие от лова. И това действително беше всичко, което съм чувствал и аз… по-рано.

Попи кимна, опитвайки се да изглежда удовлетворена от чутото. Тя не попита кои са Старейшините.

— На всичкото отгоре, това може да бъде опасно — рече Джеймс. — Ако бъде направено с омраза, то може да убива. Искам да кажа завинаги.

На Поли и стана почти забавно.

— Ти не би убил никого.

Джеймс се вгледа напрегнато в нея. Навън беше облачно и светлината в стаята на Попи беше приглушена. Може би затова лицето на Джеймс изглеждаше бледо, а очите му бяха сребристи.

— Истината е, че съм го правил — каза Джеймс глухо и мрачно. — Случвало се е да не обменя достатъчно кръв и човекът да не успее да се превърне във вампир.