Таен вампир

2

Попи! — Тя чуваше гласа на майка си, но не виждаше нищо. Кухненският под беше замъглен от танцуващи черни точки.

— Попи, добре ли си? — Сега почувства ръцете на майка й да я хващат под мишниците й и да я придържат тревожно. Болката отслабваше и зрението й се възвръщаше.

Когато се изправи на крака, Попи видя пред себе си Джеймс. Лицето му беше почти безизразно, но тя го познаваше достатъчно добре, за да забележи безпокойството в очите му. Държеше кутията с мляко, която сигурно беше хванал във въздуха. „Забележителни рефлекси — мислеше си тя. — Наистина забележителни.“

Филип също стоеше прав.

— Добре ли си? — попита той. — Какво ти стана?

— Не знам — отвърна Попи, сетне се огледа и повдигна смутено рамене. Сега, когато се чувстваше по-добре, й се искаше да не я гледат така изпитателно. За да се справи с болката, трябваше да я игнорира, а не да мисли за нея. — Просто онази болка. Мисля, че е гастро… не знам какво си. Сигурно е от храната.

Майката й нежно я хвана за раменете.

— Попи, това не е гастроентерит. И преди месец пак имаше същите болки, помниш ли? Сега по същия начин ли се чувстваш?

Попи се размърда неспокойно. Всъщност, болката никога не си беше отивала. Някак покрай вълнението около края на учебната година, тя беше успяла да не й обръща внимание и вече почти бе свикнала с нея.

— Ами — поде Попи предпазливо, — да, но…

За госпожа Хилгард обаче това беше достатъчно. Тя стисна леко рамото на дъщеря си и тръгна към телефона в кухнята.

— Знам, че не обичаш лекарите, но въпреки това ще се обадя на д-р Франклин. Искам да те прегледа. Това е нещо, което не можем да пренебрегнем.

— О, мамо, ваканция е…

Майка й закри слушалката с ръка.

— Попи, това не подлежи на обсъждане. Отиди и се облечи!

Момичето простена, но знаеше, че няма полза. Сетне кимна към Джеймс, който гледаше замислено в една точка.

— Нека. Поне да изслушаме диска, преди да тръгна — рече тя. Той погледна CD-то, сякаш бе забравил за него, и остави кутията с мляко на масата. Филип ги последва надолу по коридора.

— Хей, приятел, изчакай тук, докато тя се облича!

Джеймс почти не се обърна.

— Гледай си работата, Фил — каза той разсеяно.

— Просто си дръж ръцете долу.

Попи само поклати глава, влизайки в стаята си. Сякаш на Джеймс му пукаше дали ще я види съблечена. „Де да беше така“, помисли си тя тъжно и извади чифт къси панталони от едно чекмедже. Обу ги, продължавайки да клати глава. Джеймс й беше най-добрият приятел, както и тя на него, но той никога не беше показвал дори и най-малко желание да я докосне. Понякога дори се чудеше дали изобщо забелязва, че е момиче.

„Е, някой ден ще го накарам да забележи“, помисли си тя и го извика през вратата.

Джеймс влезе и й се усмихна. Това беше усмивка, която другите рядко виждаха не присмехулна и иронична, а мила и малко крива.

— Съжалявам, че се налага да ходя на доктор — каза Попи.

— Недей, трябва да отидеш. — Джеймс я погледна загрижено. — Майка ти е права. Това продължава твърде дълго. Отслабнала си, не можеш да спиш през нощта…

Попи го погледна изненадано. Тя не беше казала на никого, че болката става по-силна през нощта, дори и на него. Просто Джеймс имаше таланта да разбира някои неща. Сякаш можеше да чете мисли.

— Просто те познавам добре, това е всичко — обясни той, хвърляйки й дяволит поглед и сетне разопакова диска.

Попи сви рамене, пльосна се на леглото си и устреми поглед към тавана.

— Както и да е, искаше ми се мама да ме остави на мира поне един ден от ваканцията — каза тя и проточи шия, гледайки Джеймс замислено. — Ще ми се да имах майка като твоята. Моята винаги се тревожи и се опитва да ме „поправи“.

— А на моята не й пука дали съм вкъщи, или не. Кое според теб е по-лошо? — отвърна той с кисела усмивка.

— Твоите родителите дори ти разрешават да живееш отделно от тях.

— В сграда, която е тяхна. Така им излиза по-евтино, защото не се налага да наемат охрана. — Джеймс поклати глава и постави диска в уредбата. — Не се оплаквай от родителите си, хлапе. В това отношение имаш повече късмет от някои хора.

Попи се замисли над думите му, докато дискът тръгваше. Двамата с Джеймс харесваха транс електронния ъндърграунд стил, който беше дошъл от Европа. Джеймс обичаше и техно ритъма. Попи също си падаше по него, защото това беше „истинска“ музика, сурова и неподправена, създадена от хора, които вярват в нея. Хора, притежаващи страст, а не пари.

Освен това, етномузиката я караше да се чувства като част от големия свят. Допадаше й нейната различност и екзотика.

Като се замислеше, може би точно заради това харесваше и Джеймс. Заради неговата чудатост. Тя завъртя глава и го погледна, докато странните ритми на Бурунди изпълваха стаята.

Познаваше приятеля си по-добре от всеки друг, но в него винаги оставаше нещо скрито. Нещо, което никой не можеше да достигне.

Някои хора го намираха за високомерен, други за студен, а трети за безразличен, но Джеймс не беше нито едно от тези неща. Той беше просто странен. Много по-различен от всички други в училище. От време на време й се струваше, че ей сега ще проникне в тайната му, но всеки път тя й се изплъзваше. А на няколко пъти, особено късно през нощта, когато слушаха музика или съзерцаваха океана, бе почувствала, че той сам иска да й я разкрие.

Тъй или иначе, Попи вярваше, че ако приятелят й намереше за нужно да й разкрие душата си, той щеше да й каже нещо важно и прекрасно, а ефектът от него щеше да бъде толкова шокиращ, колкото ако я заговореше улична котка.

Точно сега тя гледаше Джеймс, неговия идеално изваян профил и кафявите къдрици на челото му и си помисли, че изглежда тъжен.

— Джейми, какво има? Да не се е случило нещо у вас? — Попи беше единственият човек на света, на когото беше позволено да го нарича Джейми. Жаклин и Микаела дори и не бяха опитали.

— Какво да се е случило у нас? — отвърна той с усмивка, която не стигна до очите му. Сетне тръсна нехайно глава и добави: — Не се тревожи, Попи! Не е нищо важно — просто един роднина може да ми дойде на гости. Имам предвид, нежелан роднина. — Този път усмивката достигна очите му и в тях проблесна пламъче. — Или може би се тревожа за теб.

Попи понечи на шега да подложи думите му на съмнение, но вместо това се чу да казва:

— Наистина ли?

Сериозността, с която го каза, очевидно го трогна, защото усмивката угасна на лицето му и двамата се вгледаха един в друг, забравили иронията и насмешките, зад които се криеха. Просто всеки се взираше в очите на другия. Джеймс изглеждаше нерешителен, почти уязвим.

— Попи…

— Да?

Той отвори уста, но после скочи на крака и отиде да настрои сто и седемдесетватовите колони марка „Толбой“. Когато се върна, сивите му очи бяха тъмни и неразгадаеми.

— Щях да се притеснявам, ако беше наистина болна каза той безгрижно. — Нали затова са приятелите?

Попи въздъхна.

— Правилно! — тъжно отвърна тя и после се усмихна.

— Но ти не си болна — отбеляза Джеймс. — Просто трябва да се погрижиш за това. Докторът вероятно ще ти даде антибиотици… или ще ти сложи една голяма инжекция — добави той хапливо.

— О, млъкни! — каза Попи. Той знаеше, че ужасно я е страх от инжекции. Само при мисълта за иглата, която се забива в кожата й…

— Майка ти идва — рече Джеймс, поглеждайки към вратата, която беше леко открехната. За Попи остана загадка как бе чул стъпките й — музиката беше силна, а коридорът беше застлан с килим, но след секунда майка й действително отвори вратата.

— Хайде, миличка — подкани я тя. — Доктор Франклин каза да отидем направо. Съжалявам, Джеймс, но ще трябва да я заведа на лекар.

— Няма нищо. Ще намина пак следобед.

Попи достойно прие поражението си и позволи на майка си да я помъкне към гаража, без да обръща внимание на Джеймс, който й правеше смешни гримаси, имитирайки нещастен пациент в очакване на голяма инжекция.

Час по-късно момичето лежеше на кушетката на доктор Франклин и гледаше дискретно настрани, докато той внимателно опипваше корема й. Доктор Франклин беше висок, слаб и напомняше донякъде на провинциален лекар. Човек, на когото можеш изцяло да се довериш.

— Тук ли е болката? — попита той.

— Да, но сякаш стига до гърба ми. Сигурно съм разтегнала някой мускул там…

Внимателните изучаващи пръсти отново тръгнаха и после спряха. Изражението на доктор Франклин се промени. И в следващия момент Попи някак разбра, че не беше разтегнат мускул, нито разстроен стомах. Случило се беше нещо сериозно и животът й щеше да се промени завинаги.

Накрая доктор Франклин каза:

— Знаете ли, искам да направя някои изследвания.

Гласът му беше сух и замислен, но въпреки това Попи я обзе паника. Не можеше да обясни чувствата си, но изведнъж я скова ужасяващ страх, сякаш някаква черна яма зейна пред краката й.

— Защо? — обърна се майка й към доктора.

— Ами… — Доктор Франклин се усмихна, намести очилата си и почука с два пръста по кушетката. — Просто, за да изключим някои възможности, нищо повече. Попи казва, че чувства болка в горната част на стомаха си, която отива към гърба и се усилва през нощта. Напоследък няма апетит и е загубила тегло. Жлъчният й мехур се усеща при допир — което означава, че се е уголемил. Това са симптоми, които могат да се появят при много заболявалия и бих искал да направим една ехография, която ще изясни донякъде нещата.

Попи си отдъхна. Не можеше да си спомни какво точно е жлъчен мехур, но беше убедена, че не й е нужен. Изключено беше орган с такова смешно име да е особено важен. Доктор Франклин продължи да говори за панкреаси, панкреатити и уголемени черни дробове, а майката на Попи кимаше разбиращо. Самата Попи не разбираше нищо, но паниката поне си беше отишла. Сякаш черната яма беше добре зарита и вече нямаше и следа от нея.

— Можете да направите ехографията в детската болница, от другата страна на улицата — говореше доктор Франклин. — И после пак ще дойдете тук, когато е готова.

Майката на Попи кимаше спокойно, уверено и сериозно. Също като Фил. Или като Клиф. Да, разбира се, ще се погрижим за това.

Попи, на свой ред, се почувства малко по-значима. Не познаваше друг, който да е бил в болница за изследвания.

Госпожа Хилгард разроши леко косата й на излизане от кабинета на доктор Франклин.

— Е, Попет, какво ще правим сега с теб?

Дъщеря й се усмихна дяволито, вече напълно забравила паниката от по-рано.

— Може да ме оперират и да ми остане красив белег — каза тя, за да развесели малко майка си.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — отвърна майка й, която не изглеждаше ни най-малко развеселена.

Детската клиника „Сюзън Дж. Монтефорте“ се оказа внушителна сива сграда, чиято мрачност беше донякъде смекчена от лъкатушните й извивки и огромните витражи. Попи се загледа замислено в един магазин за подаръци, докато минаваха покрай него. Тук продаваха плюшени играчки и от онези танцуващи по стълбите пружини, които възрастните можеха да купят за малките пациенти в последния момент, преди да влязат в болницата.

От магазина излезе момиче, малко по-голямо от Попи, може би на седемнайсет или осемнайсет години. Беше красиво, добре гримирано и с хубава цветна кърпа на главата, която обаче не скриваше факта, че нямаше коса. Изглеждаше щастливо и жизнерадостно и обеците му подскачаха весело под кърпата, но въпреки това Попи внезапно се изпълни със съчувствие. Съчувствие и… страх. Това момиче беше действително болно. Но нали за това бяха и болниците — за да лекуват тежко болните хора. Изведнъж на Попи й се прииска да свърши колкото се може по-бързо с изследванията и да се махне оттук.

Ехографията не беше болезнена, но се оказа малко неприятна. Една лаборантка нанесе върху корема й нещо като гел и прокара над него хладния скенер, който с помощта на звукови вълни започна да прави снимки на вътрешностите й. Неочаквано Попи се улови, че мислите й непрекъснато се връщат към хубавото момиче без коса.

За да се разсее, се опита да мисли за Джеймс. И по някаква причина в ума й изплува денят, когато за първи път го беше видяла в детската градина. Той беше слабичко бледо момче с големи сиви очи и нещо неуловимо и странно в него, което веднага накара по-големите момчета да започнат да го тормозят. В момента, в който Попи ги забеляза, те го бяха наобиколили на игрището като хрътки лисица.

Още от петгодишна тя имаше страховито дясно кроше. Без да се поколебае нито за миг, Попи се хвърли към групата, вършеейки с ръце и ритайки с крака, докато големите момчета не бяха обърнати в бягство. Сетне се обърна към Джеймс и каза:

— Искаш ли да бъдем приятели?

След кратко колебание той кимна срамежливо и още тогава тя забеляза особената му крива усмивка.

Но Попи скоро научи, че новият й приятел си има своите малки странности. Когато гущерът, който живееше в училището, умря, той го взе спокойно в ръцете си и предложи на Попи да го подържи малко. Учителят изпадна в ужас.

Джеймс знаеше също къде може да бъдат намерени умрели животни — беше й показал един изоставен парцел земя, където сред избуялата суха трева лежаха труповете на няколко мъртви заека. Той обаче възприемаше всичко това като нещо съвсем нормално.

Когато Джеймс порасна, големите деца спряха да се заяждат с него. Той стана висок колкото тях и изненадващо силен и бърз. И си спечели репутацията на кораво и опасно момче. А когато се ядосаше, в сивите му очи проблясваше нещо почти страховито.

Но никога не се сърдеше на Попи. Двамата останаха най-добри приятели през всичките тези години. Когато влязоха в гимназията, той започна да си има гаджета — всички момичета в училището го желаеха, — но не се задържаше с никоя за дълго. И никога не им се доверяваше напълно. За тях той беше загадъчното лошо момче. Единствено Попи виждаше другата му страна — неговата уязвимост и доброта.

— Готово — каза лаборантката и Попи се стресна, връщайки се към действителността. — Да избършем този гел.

— Какво се вижда тук? — попита Попи, поглеждайки към монитора.

— О, твоят доктор ще ти каже всичко. Рентгенологът ще разчете резултатите и ще ги изпрати в кабинета на лекаря ти.

Гласът на лаборантката беше толкова безизразен, че Попи я погледна подозрително.

Докато чакаха отново пред кабинета на доктор Франклин, тя се въртеше на стола си, а майка и прелистваше стари списания. Когато сестрата каза: „Госпожа Хилгард“, и двете се изправиха.

— Ъ-ъ… не, не — каза сестрата смутено. — Госпожо Хилгард, докторът иска да поговори с вас насаме за минутка.

Попи и майка й се спогледаха. След това майка й остави списанието „Пийпъл“ на масичката и последва сестрата.

Попи остана да се взира след нея.

Какво означаваше това? Доктор Франклин никога по-рано не беше правил това.

Момичето усещаше как сърцето му бие силно. Не бързо, а силно. Бум… бум… бум… Ударите разтърсваха гърдите й отвътре. Чувстваше се замаяна и някак странно, сякаш сънуваше.

„Недей да мислиш за това! Сигурно не е нищо сериозно. Прочети едно списание.“ Но пръстите й като че ли не я слушаха. Когато най-накрая отвори списанието, погледът й започна да бяга по редовете, без думите да стигат до съзнанието й.

„За какво говорят там вътре? Защо се бавят толкова…“

Минутите се нижеха една след друга и докато Попи чакаше, умът й се мяташе между две възможни обяснения:

1) Нямаше нищо сериозно и майка й всеки момент щеше да излезе и да се разсмее, че дори си го е помислила и 2) Беше болна от нещо страшно и трябваше да премине през ужасно лечение, за да се оправи. Дълбоката черна яма и затрупаната яма. Когато тя беше зарита, всичките й опасения й се струваха смехотворни и мелодраматични. Но когато зейнеше пред нея, се чувстваше така, сякаш животът й преди е бил само сън и тя чак сега се сблъсква с жестоката реалност.

„Само ако можех да се обадя на Джеймс“, помисли си тя.

Най-накрая чу гласа на сестрата:

— Попи, заповядай!

Кабинетът на доктор Франклин беше облицован с дърво, а по стените висяха удостоверения и дипломи. Момичето седна на един кожен стол и се опита да не се взира прекалено изпитателно в лицето на майка си.

Майка й изглеждаше… твърде спокойна. Самообладанието й прикриваше някакво вътрешно напрежение. Усмихваше се, но… някак несигурно.

„О, боже — помисли си Попи. — Значи все пак е нещо лошо.“

— Така… няма причина за паника — каза докторът и Попи на мига се паникьоса. Дланите й залепнаха за облегалките на кожения стол.

— В ехограмата се появи нещо, което е малко необичайно, и бих искал да направя още няколко изследвания — каза лекарят със спокоен и премерен тон. — Едно от тях изисква да не си яла нищо от полунощ на предишния ден, но майка ти ми каза, че днес и без това не си закусвала.

Попи отговори механично:

— Изядох една люспа от корнфлейкс.

— Само една? Е, мисля, че спокойно можем да приемем това за пълно гладуване. В такъв случай ще направим изследванията още днес и смятам, че е най-добре да те приемем в болницата. И така, изследванията се казват САТ и ERCP. Но целите названия дори и аз не мога да произнеса — рече той и се усмихна, но Попи не реагира. — Не са никак страшни — добави меко доктор Франклин. — САТ е нещо като рентген. А при ERCP една тръба се спуска през гърлото към стомаха, за да се стигне до панкреаса. И след това инжектираме в тръбата течност, която се вижда на рентгена…

Устните на доктор Франклин продължиха да се движат, но Попи вече не чуваше думите му. Но си спомняше кога за последен път се беше чувствала толкова изплашена.

„Аз само се пошегувах за красивия белег — мислеше си тя. — Не искам сериозно заболяване. Не искам да ходя в болница и не искам някакви тръби да влизат в гърлото ми.“

Момичето погледна майка си умоляващо. Тя хвана ръката й.

— Няма нищо, миличка. Ще отидем вкъщи да приготвим някои неща и после ще се върнем.

— Днес ли трябва да вляза в болницата?

— Мисля, че така е най-добре — отговори Д-р Франклин.

Попи стисна ръката на майка си по-силно. Главата й беше пълна със звънтяща пустота.

На излизане от кабинета госпожа Хилгард каза:

— Благодаря ти, Оуен!

Попи никога по-рано не беше чувала майка си да се обръща към доктор Франклин на малко име. Но не попита защо. Не каза нищо, докато излизаха от сградата и се качваха в колата. На път за вкъщи майка й започна да бъбри за всякакви обикновени неща със спокоен, безгрижен глас, а Попи се стараеше да й отговаря. Преструваше се, че всичко е наред, но в същото време сърцето й се беше свило в ужасно предчувствие. Едва когато се качиха в стаята й и започнаха да слагат криминални романи и памучни пижами в един малък куфар, Попи простичко зададе въпроса:

— И какво по-точно ми има според него?

Майка й не отговори веднага. Остана загледана в куфара и накрая каза:

— Не е сигурен, че ти има нещо.

— А какво подозира? Все пак допуска нещо, нали? Говореше за панкреаса ми и значи смята, че нещо не е наред с него. Мислех, че преглежда жлъчния ми мехур, или както там се казваше. Нямах никаква представа, че панкреасът ми има нещо общо с…

— Скъпа! — Майка й я прегърна и Попи почувства, че е развълнувана, виждайки я да си поема дълбоко въздух.

— Просто искам да знам истината. Искам да знам какво става. Тялото си е мое и имам право да знам за какво ще ме изследват, нали така?

Тирадата й беше смела, но само на думи, защото в действителност Попи се нуждаеше от утеха, искаше й се майка й да й каже, че доктор Франклин подозира някакво съвсем обикновено заболяване и че най-лошото не е чак толкова лошо. Но надеждите й не се сбъднаха.

— Да, имаш право да знаеш. — Майка й въздъхна дълбоко и заговори бавно: — Попи, твоя панкреас притесняваше доктор Франклин от самото начало. Въпросът е там, че в него са настъпили изменения, които са повлияли на други органи като жлъчния мехур и черния дроб. Когато забеляза тези промени, той реши да направи ехограма.

Попи преглътна с усилие.

— И ехограмата е показала нещо лошо, нали? Колко лошо?

— Попи, това са само предварителни… — Майка й я погледна в очите и въздъхна, а сетне неохотно продължи: — Ехограмата показа, че може би има нещо в панкреаса ти. Нещо, чието място не е там. Ето защо доктор Франклин иска да направим останалите изследвания, които ще изяснят нещата. Но…

— Нещо, което не трябва да е там? Имаш предвид… нещо като тумор? Или като… рак?

Колко трудно беше да изрече тези думи.

Майка й кимна веднъж.

— Да, като рак.