Таен вампир

10

Всичко трябва да бъде правилно — каза Попи. — Просто случаят го изисква. Фил, донеси някакви свещи.

Фил изглеждаше пепеляво блед и измъчен.

— Свещи?

— Да, колкото можеш да намериш. А също и възглавници. Трябват ми много възглавници. — Попи коленичи до стереоуредбата и заби поглед в купчината с дискове. Фил се загледа в нея за миг и сетне излезе. — „Стръкчърс ъф Сашгънс“… не. Това е твърде монотонно — каза тя и продължи да рови в купчината, — „Дийп Форест“… не. Това пък е прекалено натрапчиво. Трябва ми нещо по-релаксиращо.

— Какво ще кажеш за това? — Джеймс посегна към един диск и Попи погледна надписа му.

Музика, в която да изчезнеш.

Разбира се. Съвършеният избор. Тя взе диска и срещна погледа му. Джеймс обикновено наричаше любимия й стил ембиънт „блудкава каша“.

— Значи ти разбираш — каза тя тихо.

— Да. Но ти не умираш, Попи. И не е нужно да разиграваш сцена, в която се прощаваш с живота.

— Но аз все пак си отивам. Променям се. — Попи не можеше да обясни точно какво чувства, но нещо й подсказваше, че постъпва правилно. Тя се разделяше завинаги с предишния си живот. Случаят беше посвоему важен, предстоеше й едно ново начало.

И макар никой от тях да не го споменаваше, те и двамата знаеха, че може никога да не се събуди. Джеймс беше пределно откровен по този въпрос — някои хора просто не оцеляваха при трансформацията.

Фил се върна със свещи: коледни свещи, свещи за спешни случаи, ароматизирани свещи. Попи му показа къде да ги сложи в стаята и го помоли да ги запали. Сетне отиде в банята, за да облече най-хубавата си нощница. Тя беше мека и осеяна с малки горски ягоди.

„Само си помисли — каза си Попи на излизане от банята. — Това е последният път, когато вървиш по този коридор. Последният път, когато отваряш вратата на стаята си.“

Обстановката вътре беше вече прекрасна. Меката светлина на свещите придаваше на стаята атмосферата на тайнствено светилище. Музиката беше неземна и сладостна и Попи имаше чувството, че може да потъне в нея завинаги, така като потъваше в сънищата си.

Тя отвори шкафа и с помощта на една закачалка избута от най-горния рафт един светлокафяв плюшен лъв и раздърпаното магаре Йори. Отнесе ги в леглото си и ги сложи до струпаните възглавници. Може би беше глупаво, може би беше детинско, но и се искаше тези неща да бъдат до нея.

Попи седна на леглото и погледна Джеймс и Филип.

Те и двамата я наблюдаваха внимателно. Фил очевидно беше разстроен и докосваше устните си, за да ги накара да спрат да треперят. Джеймс също беше развълнуван, въпреки че това можеше да забележи само човек, който го познаваше толкова добре, колкото Попи.

— Всичко е наред — каза им тя. — Не виждате ли? И затова няма причина и вие да не се чувствате добре.

Странно, но това беше самата истина. Чувстваше се спокойна, мислите й бяха ясни и изведнъж всичко беше станало съвсем просто. Виждаше пътя пред себе си и оставаше само да го следва, стъпка по стъпка.

Фил се приближи към нея и й стисна ръката.

— Какво… какво следва сега? — попита той хрипливо.

— Първо ще обменим кръвта си — отвърна Джеймс, говорейки на Попи. Гледайки единствено нея. — Не е необходимо да е много. Ти си вече на прага на промяната. След това двата вида кръв ще влязат в сблъсък — нещо като последна битка, ако разбираш какво имам предвид. — Той се усмихна уморено и измъчено и Попи кимна.

— Докато това се случва, ще се чувстваш все по-слаба и по-слаба. И сетне… просто ще заспиш. Промяната се случва насън.

— А когато се събудя? — попита Попи.

— Ще се погрижа дотогава да бъдеш под хипноза. Ще ти наредя да се събудиш, когато дойда за теб. Не се тревожи за това. Обмислил съм всички детайли. А сега просто почивай.

Фил прокарваше нервно пръсти през косата си, сякаш едва сега си даваше сметка за какви детайли говори Джеймс.

— Чакай малко — каза той дрезгаво. — Когато… когато казваш, че тя ще спи… тогава всъщност ще изглежда…

— Мъртва — завърши Попи, когато гласът му заглъхна.

Джеймс погледна Фил хладно.

— Да. Вече говорихме за това.

— И след това… какво ще стане с нея след това?

В погледа на Джеймс проблесна гняв.

— Добре — промълви Попи. — Кажи му.

— Знаеш какво ще се случи след това — отвърна Джеймс през стиснати зъби. — Тя не може просто да изчезне. Ако това се случи, ще си имаме работа едновременно с полицията и с Нощните хора. Затова трябва да изглежда, че е умряла от рак, и затова всичко трябва да бъде направено така, все едно наистина е умряла.

Нещастното изражение на лицето на Фил подсказваше, че в момента не е в състояние да разсъждава ясно.

— Сигурен ли си, че няма друг начин?

— Да, няма — отвърна Джеймс.

Фил навлажни устните си.

— О, боже.

Самата Попи не искаше да мисли много за това.

— Приеми го, Фил — каза тя ожесточено. — Просто го приеми. И помни, че ако не се случи сега, след няколко седмици ще се случи наистина.

Фил стискаше месинговата тръба на леглото толкова силно, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Но в крайна сметка той успя да се овладее, защото когато ставаше дума за самоконтрол, Фил нямаше равен на себе си.

— Права си — каза той тихо и в гласа му дори имаше нотки от предишната му деловитост. — Добре. Ще се справя с това.

— Тогава да започваме — рече Попи, стараейки да звучи спокойно и уверено. Сякаш владееше положението.

Джеймс се обърна към Фил.

— Ти не би искал да видиш тази част. Иди да погледаш телевизия няколко минути.

Фил се поколеба, сетне кимна и излезе.

— Искам да те попитам нещо — каза Попи и се премести в средата на леглото, опитвайки се да се държи, колкото може по-непринудено. — След погребението… тогава аз ще спя, нали така? И няма да се събудя… когато ме сложат в моя малък хубав ковчег. — Тя вдигна глава към него. — Проблемът е в това, че страдам от клаустрофобия.

— Няма да се събудиш там — отвърна Джеймс. — Попи, аз няма да допусна това да се случи. Довери ми се. Обмислил съм всичко.

Попи кимна. Вярвам ти, каза му тя мислено.

Сетне протегна ръцете си към него.

Той докосна шията й и Попи отметна брадичката си леко назад. Когато кръвта потече от нея, тя почувства как умът му притегля нейния.

Не се тревожи, Попи. Не се страхувай. Всяка негова мисъл издаваше ожесточената му решимост да я брани от всичко. И макар това само да потвърждаваше, че има от какво да се страхува и че нещо може да се обърка, Попи се чувстваше все по-безметежно. Прекият досег до любовта му я успокояваше и създаваше усещането, че в нея струи светлина.

Изведнъж почувства как пространството наоколо се променя — неговата височина и дълбочина. Сякаш в миг хоризонтите и се отдръпнаха до безкрай. Сякаш бе открила ново измерение. Сякаш нямаше предели и препятствия, които тя и Джеймс да не могат да преодолеят заедно.

Чувстваше се… свободна.

„Замаяна съм“, осъзна тя. Усещаше как се отпуска в ръцете на Джеймс. Клюмваше като вехнещо цвете.

Достатъчно, чу в ума си гласа на Джеймс. Топлата чувствена уста се отдръпна от шията й.

— Сега е твой ред.

Този път обаче той не поряза китката си. Вместо това съблече тениската си с бързо, отривисто движение и прокара нокът в основата на гърлото си.

О, помисли си Попи и бавно, почти благоговейно, се наведе напред. Ръката на Джеймс придържаше тила й. Попи го обгърна с ръце, чувствайки голата му кожа под мекия плат на нощницата си.

Така беше по-добре. Но ако Джеймс беше прав, това беше поредното нещо, което Попи правеше за последен път. Тя и Джеймс никога повече нямаше да обменят кръвта си.

Не мога да приема това, мислеше си Попи, но не беше в състояние да се съсредоточи над нищо за дълго. Този път, вместо да проясни ума й, дивата опияняваща вампирска кръв я караше да се чувства объркана. Отпусната и сънлива.

Джеймс?

Всичко е наред. Това е началото на промяната.

Отпусната… сънлива… усещане за топлина. Върху нея се плискаха солени океански вълни. Почти си представяше чуждата кръв, която струеше във вените й, побеждавайки всичко по пътя си. Това беше древна кръв, от времената, когато все още не е имало история. Тя я превръщаше в нещо стародавно, нещо, което бе съществувало от зората на света. Нещо примитивно и първично.

Всяка молекула в тялото й се променяше.

Попи, чуваш ли ме? Джеймс я разтърси леко за раменете. Попи беше толкова погълната от усещанията си, че дори не беше разбрала, че е престанала да пие. Джеймс я държеше в прегръдките си.

Попи.

Тя отвори с усилие очите си.

— Добре съм. Просто… заспивам.

Ръцете му я притиснаха и той я положи нежно върху възглавниците.

— Сега можеш да почиваш. Ще повикам Фил.

Но преди да излезе, Джеймс я целуна по челото.

„Моята първа целувка — помисли си Попи, затваряйки отново очи. — И в този момент аз съм в кома. Страхотно.“

Малко по-късно усети леглото й да поддава под нечия тежест и когато вдигна глава, видя Фил. Той изглеждаше нервен и седеше като на тръни, взирайки се изпитателно в нея.

— Е, какво става? — попита Фил.

— Вампирската кръв взима превес — отговори му Джеймс.

— Ужасно ми се спи — обади се Попи.

Нямаше болка. Просто й се искаше да се плъзне към нищото и да изчезне. Чувстваше някаква топлина и вцепенение, сякаш тялото й беше обгърнато от мека плътна аура.

— Фил? Забравих да ти кажа… благодаря. За това, че ми помогна. И за всичко. Ти си добър брат, Фил.

— Не е нужно да казваш това сега — отвърна той сковано. — Ще можеш да ми го кажеш по-късно. Аз все още ще бъда тук, знаеш го.

„Но аз може да не съм тук — мислеше си Попи. — Всичко това е лотария. И аз никога нямаше да участвам в нея, ако алтернативата не беше просто да се предам, без дори да се опитам да се боря. А аз се борих, нали? Поне опитах.“

— Да, ти се бори — каза Фил с треперещ глас. Попи не беше осъзнала, че говори на глас. — Ти винаги си била боец — рече брат й. — Научих толкова много от теб.

Което беше странно, защото и тя бе научила много от него, макар и през последните двайсет и четири часа. Искаше да му го каже, но имаше толкова много неща за казване, а тя се чувстваше ужасно уморена. Чувстваше езика си надебелял, а тялото й беше отслабнало и отмаляло.

— Просто… подръж ръката ми — каза Попи и чу, че гласът й е почти като шепот. Филип хвана едната й ръка, а Джеймс другата.

Беше й хубаво. Сега всичко бе наред. Йори и плюшеният й лъв бяха до нея на възглавниците, а Фил и Джеймс я държаха за ръцете, бдейки над нея.

Една от свещите беше ароматизирана с ванилия и пълнеше стаята с топло домашно ухание. Миризма, която й напомняше за детството й. За ванилови вафли и следобеден сън. За детската градина, за госпожица Спърджън, която се грижеше за децата, и за косите лъчи на слънцето, които падаха върху пода, докато Джеймс спеше на съседното легло.

Толкова спокойно, толкова сладостно…

— О, Попи — прошепна Фил.

— Справяш се добре, момиче — каза Джеймс. — Всичко е наред.

Попи имаше нужда да чуе точно това. Тя се отдаде отново на музиката и имаше чувството, че потъва в някакъв сън, свободен от страхове. Струваше и се, че е дъждовна капка, която се връща в океана, който я беше породил.

В последния момент си помисли: „Не съм готова!“ Но вече знаеше отговора на това. Никой никога не е готов.

Но колко глупаво беше постъпила — беше забравила най-важното. Така и не каза на Джеймс, че го обича. Дори когато той й каза, че я обича.

Опита се да си поеме дъх, да събере сила, за да го изрече. Но беше твърде късно. Външният свят беше изчезнал и тя вече не чувстваше тялото си. Носеше се в мрака на вълните на музиката, във властната прегръдка на безпаметния сън.

— Спи — каза Джеймс, привеждайки се над Попи. — Не се събуждай, преди да те извикам. Просто спи.

Всеки мускул в тялото на Фил беше вцепенен. Попи изглеждаше толкова спокойна — бледа, медночервените й къдрици бяха разпилени върху възглавницата, черните й ресници падаха над лицето й и устните й бяха леко отворени, сякаш дишаше тихо. Приличаше на порцеланова кукла. Но колкото по-безметежен ставаше изразът й, толкова повече го изпълваше ужас.

„Мога да се справя с това — повтаряше си той. — Длъжен съм да го направя.“

От устните на Попи дойдоха две тихи издихания и изведнъж тя се раздвижи. Гърдите й се надигнаха — веднъж, втори път. Пръстите й стиснаха ръката на Фил и очите й се отвориха — но тя като че ли не виждаше нищо. Просто изглеждаше удивена.

— Попи! — Фил я сграбчи, впивайки пръсти във фланелената й нощница. Тя беше толкова малка, толкова крехка. — Попи!

Конвулсивните дихания спряха. За момент Попи като че ли увисна във въздуха, очите й се затвориха и тя се отпусна назад на възглавниците. Ръката й лежеше отпусната в тази на Фил.

Брат й напълно изгуби разсъдъка си.

— Попи! — извика той, чувайки опасните истерични нотки в собствения си глас. — Попи, хайде, събуди се! — Гласът му ставаше все по-висок, превръщайки се във вик. Ръцете му трепереха силно, докато разтърсваха раменете на Попи.

Сетне едни други ръце отдръпнаха неговите.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Джеймс тихо.

— Попи? Попи? — повтаряше Фил, взирайки се в нея. Гърдите й вече не се надигаха. Лицето й имаше израз на невинен покой, какъвто притежаваха само бебетата. И то… се променяше. Ставаше все по-бяло и някак прозрачно. Тайнствено и призрачно. И макар Филип никога да не беше виждал труп, той знаеше инстинктивно, че това е бледостта на смъртта.

Онова, което съставляваше Попи, си беше отишло. Тялото й беше станало някак плоско и безцветно, лишено от енергията, която доскоро му даваше живот. Ръката й, която Фил все още усещаше в своята, не приличаше на ръката на спящ човек. Кожата й беше изгубила блясъка си, сякаш някой я беше замъглил с дъха си.

Фил отметна главата си назад и издаде странен нечовешки звук. Това беше вой.

— Ти я уби! — Той скочи от леглото и се хвърли към Джеймс. — Каза, че просто ще заспи, но я уби! Тя е мъртва!

Джеймс не отстъпи при тази атака. Вместо това сграбчи Фил и го повлече към коридора.

— Слухът е последното сетиво, което си отива — изръмжа той в ухото на Филип. — Тя може да те чуе!

Фил се освободи от ръцете му и се втурна към всекидневната. Нямаше представа какво прави, но знаеше, че трябва да разруши нещо. Попи беше мъртва. Нея вече я нямаше. Хвана кушетката и я преобърна. Изрита масичката за кафе. Грабна една лампа, изтръгна кабела от контакта и я запокити към камината.

— Престани! — извика Джеймс сред грохота. Фил го видя и се устреми към него. Чистата сила на инерцията му отблъсна Джеймс назад, докато гърбът му срещна стената. Двамата се строполиха на пода един върху друг.

— Ти… я уби! — каза Фил, задъхан, протягайки ръце към гърлото на Джеймс.

Сребро. Очите на Джеймс проблясваха като разтопен метал. Той сграбчи китките на Фил в болезнена хватка и просъска:

— Престани, Филип!

Нещо в тона му накара Фил да замре. Почти ридаейки, той с усилие си пое въздух.

— Ако трябва, ще те убия, за да предпазя Попи от опасност — рече Джеймс със същия жесток и заплашителен глас. — А тя ще бъде в безопасност, ако се овладееш и правиш точно това, което ти кажа. Нищо повече и нищо по-малко. Разбра ли ме? — Той разтърси Фил силно, при което главата му едва не се удари в стената.

Странно, но точно тези думи върнаха разсъдъка на Фил. Джеймс току-що му беше показал, че е загрижен за Попи и е готов да я брани с цената на всичко. И неочаквано за самия него, Фил му вярваше.

Яростта и безумието се уталожиха в ума му и той си пое дълбоко въздух.

— Добре. Разбирам — каза той дрезгаво. Фил беше свикнал да носи отговорност — както за себе си, така и за другите. Не му харесваше Джеймс да му дава заповеди, но в този случай нямаше какво да направи. — Но… тя е мъртва, нали?

— Зависи какво разбираш под мъртва — каза Джеймс и пусна Фил, оставяйки го да седне на пода. Сетне огледа всекидневната с мрачен поглед. — Нищо не се е объркало, Фил. Всичко стана точно така, както трябваше… с изключение на това. Смятах да изчакам родителите ти да се върнат и да я намерят мъртва, но сега ще трябва да измислим нещо друго. Няма как да обясним целия този безпорядък, освен като кажем истината.

— И каква е тя?

— Че ти си влязъл в стаята, намерил си я мъртва и си изпаднал в изстъпление. А на мен не ми е оставало нищо друго, освен да се обадя на родителите ти. Знаеш в кой ресторант са, нали?

— Във „Валентино“. Майка ми каза, че са имали късмет да си намерят места.

— Добре. Така и ще направим. Но първо трябва да разчистим стаята. Махни свещите и всичко останало. Всичко трябва да изглежда така, все едно току-що е заспала.

Фил погледна плъзгащата се стъклена врата. Тъкмо беше започнало да се стъмва. Но през последните няколко дни Попи спеше много.

— Ще кажем, че Попи се е почувствала уморена и ни е предложила да отидем да погледаме телевизия — каза Фил бавно, опитвайки се да се пребори с мъката си и да разсъждава правилно. — А малко по-късно аз съм отишъл при нея, за да я видя как е.

— Правилно — отвърна Джеймс с лека усмивка, която не достигна до очите му.

Не беше нужно много време, за да разчистят стаята. Най-трудно за Фил беше, когато погледът му попаднеше на Попи, и всеки път, когато това станеше, сърцето му се свиваше. Тя изглеждаше толкова малка, толкова крехка. Като коледен ангел през юни.

Почувства се ужасно, когато взе плюшените й играчки, които лежаха до нея.

— Тя ще се събуди, нали? — каза той, без да поглежда към Джеймс.

— Бог ми е свидетел, че нищо не искам повече от това — отвърна Джеймс уморено. Думите му прозвучаха по-скоро като молитва, отколкото като пожелание. — Но ако не се събуди, не е нужно да идваш при мен с подострен кол, Фил. Аз сам ще се погрижа за това.

Фил беше потресен — и гневен.

— Не ставай глупав — каза той рязко. — Ако Попи държеше на нещо — ако тя държи на нещо — това е животът. Да се лишиш от живота си, би било като плесница по лицето й. Освен това дори нещата да се объркат, ти направи всичко, карото можеше. Глупаво е да се самообвиняваш.

Джеймс се вгледа в него и Фил разбра, че те и двамата бяха успели да се изненадат един друг. След това Джеймс кимна бавно.

— Благодаря ти.

Това беше важен момент — първият, в който и двамата мислеха по един начин. Филип почувства между тях да се заражда някаква странна връзка.

Той извърна глава и каза кратко:

— Време ли е да се обадим в ресторанта?

Джеймс погледна часовника си.

— След няколко минути.

— Ако се забавим твърде много, те ще си тръгнат, преди да им позвъним.

— Това няма значение. Важното е да не дойдат разни лекари, които да се опитват да я съживят или да я откарат в болницата. Което означава, че тя трябва да е вече студена, преди някой да пристигне тук.

На Фил му притъмня от ужас.

— Ти все пак си оставаш студенокръвна змия.

— Просто съм реалист — отговори Джеймс уморено, сякаш говореше на дете. Той докосна мраморно бялата ръка на Попи, която лежеше върху завивката. — Добре. Време е. Аз ще се обадя. А ти, ако искаш, отново можеш да изпаднеш в ярост.

Фил поклати глава. Не му бяха останали вече сили. Но сега му се плачеше. Чувстваше се като дете. Изгубено и наранено.

— Обади се на мама — каза той глухо. Сетне коленичи на пода до леглото на Попи и зачака. Музиката беше замлъкнала и чуваше телевизора от всекидневната. Беше изгубил всякаква представа за време, когато чу отпред да спира кола.

Фил се наведе напред, опирайки чело в леглото на Попи. Сълзите му бяха съвършено искрени. В този момент той беше сигурен, че я е изгубил завинаги.

— Стегни се — каза Джеймс зад гърба му. — Те вече са тук.