Таен вампир

11

Следващите няколко часа бяха най-мъчителните в живота на Фил.

Най-тежко беше положението с майка му. От момента, в който тя влезе, Фил разбра, че не само не може да очаква утеха от нея, но той беше този, който трябваше да я успокои. И, разбира се, това не му беше по силите. Единственото, което можеше да направи, беше да я държи в прегръдките си.

Твърде е жестоко, мислеше си той мрачно. Би трябвало да има начин да й каже истината. Но тя никога нямаше да му повярва и ако все пак го стореше, тя също щеше да бъде в опасност…

Най-накрая от Бърза помощ дойдоха, но едва след пристигането на доктор Франклин.

— Аз му се обадих — каза Джеймс, докато майката на Фил плачеше на рамото на Клиф.

— Защо?

— За да опростим нещата. В нашия щат докторите могат да издават свидетелства за смърт, ако са преглеждали болния през последните двайсет дни и знаят причината за смъртта. Не бих искал да си имаме работа с никакви болници и съдебни медици.

Фил поклати глава.

— Защо? Какъв ти е проблемът с болниците?

— Проблемът ми е — отвърна Джеймс с ясен, отчетлив глас, — че в болниците правят аутопсии.

Фил се вцепени. Той отвори уста, но не последва никакъв звук.

— А в погребалните домове правят балсамирания. Поради което трябва да бъда наоколо, когато дойдат за тялото й. Трябва да им внуша телепатично да не я балсамират, да не шият устните й или…

Фил се втурна към банята и повърна. Отново мразеше Джеймс.

Но Попи не беше откарана в болницата и доктор Франклин не спомена нищо за аутопсия. Той просто държеше ръката на госпожа Хилгард и й обясняваше тихо, че тези неща понякога се случват изведнъж и че Попи поне си й отишла, без да страда от ужасни болки.

— Но тя беше толкова по-добре днес — прошепна госпожа Хилгард през сълзи. — О, детето, детето ми. Тя наистина се чувстваше зле, но точно днес беше много по-добре.

— Понякога става така — каза доктор Франклин. — Като че ли болните получават някакъв последен прилив на сила.

— Но аз дори не бях до нея — рече майката на Фил и на лицето й нямаше сълзи. Остана само ужасният стържещ звук на вината. — Попи е била сама, когато е издъхнала.

— Тя спеше — обади се Фил. — Просто заспа и така и не се събуди. Ако се вгледаш в нея, ще видиш колко спокойна е била, когато си е отишла.

Той продължи да я утешава, както и Клиф, и доктор Франклин, докато най-накрая лекарите си отидоха. И малко по-късно, докато майка му седеше на леглото на Попи и милваше косата й, дойдоха хората от погребалната агенция.

— Дайте ми няколко минути — каза госпожа Хилгард, бледа и със сухи очи. — Искам за малко да остана насаме с нея.

Служителите на погребалната агенция седнаха неловко във всекидневната под тежкия поглед на Джеймс. Фил знаеше какво става. Джеймс беше зает с това да им внуши, че няма да има никакво балсамиране.

— По религиозни причини, така ли? — обърна се единият от погребалните агенти към Клиф, нарушавайки дългото мълчание.

Клиф го погледна мрачно със сключени вежди.

— За какво говорите?

Мъжът кимна.

— Разбирам. Няма проблем.

Фил също разбираше. Каквото и да чуваше погребалният агент, то не беше казано от Клиф.

— Значи бихте искали поклонението да стане колкото може по-бързо — каза другият погребален агент на Клиф. — Или в противен случай да бъде при затворен ковчег.

— Да, беше неочаквано — рече Клиф с изопнато лице. — Болестта се разви много бързо.

Това означаваше, че Клиф не чува какво му казват двамата погребални агенти. Фил погледна Джеймс и видя по лицето му да се стича тънка струйка пот. Очевидно от усилието да контролира умовете на трима души едновременно.

Най-накрая Клиф влезе в стаята на Попи и отведе майка и в голямата спалня, за да не стане свидетел на онова, което предстоеше да се случи.

Погребалните агенти на свой ред влязоха в стаята на Попи с голяма найлонова торба и метална носилка. Когато излязоха оттам в стегнатата торба се виждаше смътните очертания на малко телце.

Фил отново почувства, че губи разсъдъка си. Отново му се искаше да руши или да избяга някъде далече, където му видят очите.

Вместо това коленете му започнаха да се подгъват и пред очите му притъмня.

Нечии силни ръце го подхванаха и му помогнаха да стигне до един стол.

— Дръж се — каза Джеймс до ухото му. — Само още няколко минути. Всичко почти свърши.

В този момент Фил почти беше готов да му прости, че е пиещо кръв чудовище.

Беше много късно, когато всички най-накрая си легнаха. Но не за да спят. Фил чувстваше цялото си тяло изтръпнало от болка и мъка и лежа буден със запалено осветление чак до изгрев-слънце.

Погребалният дом приличаше на стара викторианска къща и стаята, в която беше Попи, бе пълна с хора и цветя. Самата тя беше положена в бял ковчег със златни орнаменти и отдалече изглеждаше като заспала.

На Фил му беше мъчително да я гледа и затова погледът му обхождаше посетителите, които изпълваха залата и десетките дървени скамейки. Той никога не беше подозирал колко много хора са обичали Попи.

— Тя беше изпълнена с толкова много живот — каза учителката й по английски.

— Не мога да повярвам, че вече я няма — сподели едно момче от футболния отбор на Фил.

— Никога няма да я забравя — рече една от приятелките й и се разплака.

Фил носеше тъмен костюм и стоеше до майка си и Клиф. Колкото и да беше странно, всичко наоколо му напомняше за сватбен обред. Госпожа Хилгард непрекъснато повтаряше „Много ви благодаря, че дойдохте“ и прегръщаше хората. Те на свой ред докосваха леко ковчега и плачеха.

И докато опечалените се редяха един след друг, се случи нещо необикновено. Фил беше погълнат от траурната атмосфера. Смъртта на Попи беше толкова реална, че вампирската история започна да му изглежда като някакъв сън. И малко по малко надеждата му, че нещо може да се промени, избледня.

В края на краищата всички бяха толкова уверени, че Попи е мъртва. Тя се беше разболяла от рак и сега беше мъртва. Вампирите бяха просто суеверие.

Джеймс не дойде на поклонението.

Попи сънуваше сън. Тя и Джеймс вървяха по океанския бряг. Беше топло, въздухът беше пропит с уханието на сол и краката й бяха влажни и полепнали с пясък. Беше в бански костюм, от онези, които си променят цвета, когато се намокрят. Надяваше се, че Джеймс ще забележи костюма, но той не каза нищо.

Сетне Попи осъзна, че той носи маска. Това беше странно, защото така лицето му щеше да получи много причудлив загар.

— Не трябва ли да я свалиш? — попита тя и си помисли, че той може би се нуждае от помощ.

— Нося я заради здравето си — отвърна Джеймс… но това не беше неговият глас.

Попи беше потресена. Тя протегна ръка и свали маската му.

И това наистина не беше Джеймс, а момче с пепеляворуса коса, по-светла дори от тази на Фил. Защо не беше забелязала това по-рано? Очите му бяха зелени… и сетне станаха сини.

— Кой си ти? — попита Попи, уплашена.

— Скоро ще разбереш. — Момчето се усмихна и очите му бяха вече виолетови. Вдигна ръката си и Попи видя, че държи в нея мак. Или поне приличаше на мак, но беше черен. После погали бузата й с цветето.

— Просто помни — каза то, усмихвайки се загадъчно. — Понякога се случват и лоши магии.

— Какво?

— Понякога се случват лоши магии — повтори момчето, след това се обърна и се отдалечи, без да оставя отпечатъци от стъпки в пясъка. Попи откри, че макът е в ръката й.

Тя беше сама и чуваше грохота на океана. На небето се събираха облаци. Искаше й се да се събуди, но не можеше. Беше сама и уплашена. Попи хвърли цветето, усещайки в нея да се надига тревога.

— Джеймс!

Фил седеше на леглото с разтуптяно сърце.

Господи, какво беше това? Нещо като вик… гласът на Попи?

„Аз халюцинирам“, помисли си той.

Което не беше изненадващо. Днес беше понеделник, денят на погребението. Погледна часовника — след около четири часа трябваше да бъде в църквата. Нищо чудно, че я сънуваше.

Но тя бе прозвучала толкова уплашено…

Скоро Фил прогони тази мисъл от главата си. Успя да се убеди, че Попи е мъртва, а мъртвите не крещяха.

На погребението обаче го очакваше изненада. Баща му беше там. Носеше нещо, което приличаше на костюм, само дето сакото му не подхождаше на панталоните, а вратовръзката му беше накриво.

— Дойдох веднага, щом чух…

— Е, къде беше? — попита госпожа Хилгард. Около очите й имаше малки напрегнати бръчици, както се случваше винаги, когато разговаряше с бащата на Фил.

— В планините Блу Ридж. Следващия път, кълна се, ще оставя адреса си. Ще проверявам всичките си съобщения… — Той се разплака. Госпожа Хилгард не каза нищо, само протегна ръце и сърцето на Фил се сви от мъка, когато двамата се прегърнаха.

Той знаеше, че баща му е безотговорен и безнадежден неудачник, който не може да обезпечи семейството си. Но никой не беше обичал Попи като него. И затова Фил не можеше да го кори, въпреки че баща му не издържаше на никакво сравнение, поставен до винаги безупречния Клиф.

Най-голямата изненада обаче дойде, когато баща му се обърна към Фил малко преди началото на църковната служба.

— Знаеш ли, тя дойде при мен — каза той почти шепнешком. — Имам предвид духа й. Тя ме посети.

Фил го погледна. Подобни странни твърдения бяха изиграли съществена роля за развода на родителите му. Баща му винаги говореше за чудатите си сънища и настояваше, че е видял неща, които очевидно не съществуваха. Да не говорим пък, че събираше статии, посветени на астрологията, нумерологията и НЛО.

— Аз не я видях, но я чух да ме вика. Иска ми се да не звучеше толкова уплашено. Не казвай на майка си, но ми се струва, че тя не е намерила покой. — Той закри лицето си с ръце.

Фил почувства как всеки косъм на тила му настръхва.

Но ужасът му скоро заглъхна в общата атмосфера на мъка и покруса, която витаеше в църквата. До ума му достигнаха думите на пастора: „Попи винаги ще живее в сърцата и спомените ни.“ Една сребриста погребална кола поведе шествието към гробището „Форест Парк“. После всички стояха с наведени глави под юнското слънце, докато свещеникът произнасяше последните слова над ковчега на Попи.

Когато дойде ред на Филип да сложи върху него своята роза, той вече целият трепереше. Моментът беше ужасен. Две от приятелките на Попи се строполиха на земята и избухнаха в почти истерични ридания. Госпожа Хилгард се преви на две и се наложи да я отведат от гроба.

Фил не беше в състояние да разсъждава нито тогава, нито по време на помена в къщата след това. Но именно когато се прибраха след погребението, двата свята се сблъскаха отново. Фил тъкмо се опитваше да подреди обърканите си мисли, когато видя Джеймс.

Не знаеше какво да направи. Джеймс изобщо не се вписваше във всичко онова, което се случваше тук, и Фил наполовина беше готов да отиде и да му каже да се маха, защото циничната му шега е отишла твърде далече.

Но тъкмо преди да го направи, Джеймс се приближи до него и му прошепна тихо:

— Бъди готов в единайсет вечерта.

Фил трепна.

— За какво?

— Просто бъди готов. И приготви някакви дрехи на Попи. Нещо, което няма да забележат, че е изчезнало.

Двата свята действително се бяха сблъскали и за момент Фил увисна в пространството, без да е стъпил в нито един от тях.

След това, докато нормалният свят се разпадаше около него, той се облегна на една стена и прошепна:

— Не мога. Не мога да го направя. Ти си луд.

— Не, ти си този, който е луд. Ти се държиш така, сякаш никога не ме е имало. И освен това трябва да ми помогнеш, защото не мога да го направя сам. В началото тя ще бъде дезориентирана, като сомнамбул. И ще има нужда от теб.

Думите му сепнаха Фил. Той трепна, изправи се и прошепна:

— Чу ли я миналата нощ?

Джеймс извърна поглед.

— Тя не беше будна. Просто сънуваше.

— Как е възможно да я чуваме толкова отдалече? Даже баща ми я е чул. Кажи ми… — Фил сграбчи Джеймс за реверите на сакото му. — Сигурен ли си, че тя е добре.

— Преди малко ти беше убеден, че е мъртва и си е отишла завинаги, а сега искаш гаранции, че е добре. Е, аз не мога да ти дам такива. — Той погледна Фил с ледените си сиви очи. — Никога преди не съм правил това. Просто следвам определени правила. И винаги съществува възможност нещо да се обърка. Но… — натърти Джеймс, виждайки, че Фил отваря уста, за да каже нещо — със сигурност знам, че ако я оставим там, където е сега, я очаква много неприятно събуждане. Схващаш ли?

Ръцете на Фил бавно се отдръпнаха от сакото му.

— Да. Извинявай. Просто не мога да повярвам, че всичко това се случва. — Когато вдигна глава, той видя, че изражението на Джеймс се е смекчило леко. — Но щом чухме вика й миналата нощ, значи тя е жива, нали?

— Жива и изключително силна — каза Джеймс. — Никога не съм виждал по-силен телепат от нея. Просто няма да има друга като нея.

Фил се опита да не мисли каква точно ще бъде сестра му в новото си въплъщение. Джеймс, разбира се, макар да беше вампир, изглеждаше съвършено нормален… през по-голямата част от времето. Но в ума на Фил продължиха да се мяркат картини, в които тя изглеждаше като някакво холивудско чудовище. Червени очи, тебеширенобяла кожа, зъби, от които капе кръв.

Ако се превърнеше в нещо подобно, той щеше да се опита да я обича. Но все още не знаеше дали нямаше да потърси изход от положението с подострен кол.

Гробището „Форест Парк“ беше съвършено различно през нощта. Мракът изглеждаше плътен и гъст. На желязната врата висеше табела, която предупреждаваше: „Забранено За Посетители След Залез-Слънце“, но самата врата беше отворена.

„Не искам да бъда тук“, мислеше си Фил.

Джеймс следваше тясна алея, която обикаляше гробището, и паркира под едно голямо старо дърво с широка корона.

— Ами ако някой ни види? Възможно ли е да има нощен пазач?

— Да, има. Но той спи. Погрижих се за това, преди да мина да те взема. — Джеймс слезе от колата и започна да разтоварва множество странни неща от задната седалка на интеграта.

Два мощни фенера. Железен лост. Няколко стари дъски. Парчета мушама. И две чисто нови лопати.

— Помогни ми да пренесем тези неща.

— За какво е всичко това? — попита Фил, но все пак му помогна. Чакълът хрущеше под краката му, докато следваше Джеймс по тесните виещи се пътеки. Малко по-късно слязоха по няколко стари дървени стъпала и се озоваха в „страната на играчките“.

Така някой беше нарекъл това място по време на погребението. Фил бе дочул двама познати на Клиф да говорят, че в този парцел на гробището са погребани предимно деца. Това ставаше ясно дори без да четеш надписите върху надгробните камъни, защото до тях бяха оставени плюшени мечета и всякакви други играчки.

Гробът на Попи беше в самия край на „страната на играчките“. И, разбира се, все още нямаше надгробен камък. Вместо това на него имаше малка зелена табелка.

Джеймс пусна товара си на тревата и коленичи да огледа земята с фенера си.

Фил стоеше мълчаливо, обхождайки гробището с поглед. Страхуваше се, че може да ги хванат, преди да са свършили, и едновременно с това изпитваше някакъв свръхестествен ужас, че странното им и немислимо начинание може все пак да се увенчае с успех. Чуваха се единствено щурците и шумът от далечна магистрала. Над главите им нощният вятър полюшваше леко клоните на дърветата.

— Добре — каза Джеймс. — Най-напред трябва да махнем тези чимове.

— Ъ? — Фил дори не се беше замислил защо имаше трева над този нов гроб. Но, разбира се, това бяха големи чимове. Джеймс намери началото на тревния пласт и започна да го навива като килим. Фил хвана края на друг чим. Всеки от тях беше дълъг около метър и осемдесет и широк около трийсет сантиметра. Бяха тежки, но не беше трудно да бъдат навити и дръпнати встрани от гроба.

— Ще ги оставим тук. А после ще ги върнем на мястото им — изсумтя Джеймс. — Гробът трябва да изглежда непокътнат.

— Затова си взел насмоления брезент и останалите неща — досети се Джеймс.

— Да. Ако следите са малко, никой няма да обърне внимание. Но ако навсякъде наоколо има разпиляна пръст, това може да събуди подозрения. — Джеймс намести дъските изправени около гроба и разстла парчетата брезент от четирите му страни. Фил му помогна.

Там, където преди бяха чимовете, се виждаше влажна глинеста земя. Фил сложи фенера така, че да осветява гроба, и взе една лопата.

„Не мога да повярвам, че правя това“, помисли си той.

Но истината беше, че го правеше. И ако успееше да си внуши, че това е обикновен физически труд, копаене на дупка в земята, всичко щеше да бъде наред. Той се съсредоточи и стъпи върху лопатата.

Земята беше мека и податлива и прехвърлянето на пръстта от гроба върху брезента не изискваше особено усилие. Въпреки това след тринайсетата лопата Фил почувства умора.

— Това е безумие. Трябва ни екскаватор — рече той, избърсвайки челото си.

— Можеш да си починеш, ако искаш — каза му Джеймс хладно.

Фил разбра. Джеймс беше екскаваторът. Той беше по-силен от всеки друг, когото бе виждал. Хвърляше лопата след лопата, без дори да се напряга, сякаш си играеше.

— Защо не се запишеш в някой от отборите в училище? — попита Фил, облягайки се тежко на лопатата си.

— Предпочитам индивидуалните спортове. Като борбата — отвърна Джеймс и се усмихна за миг, вдигайки очи към Фил. Това беше една от онези шеги, които момчетата понякога разменяха помежду си. Той имаше предвид „борба“, например с Жаклин или Михаела.

И точно в този момент Фил не можа да сдържи усмивката си, въпреки че при други обстоятелства вероятно би дал израз на неодобрението си по отношение на една такава цинична забележка.

Въпреки неизчерпаемата енергия на Джеймс, изкопаването на дупката отне доста време. Тя се оказа по-широка, отколкото Фил си представяше. Когато лопатата му най-накрая удари в нещо твърдо, той разбра защо.

— Това е камера — каза Джеймс.

— Каква камера?

— Гробна камера. Слагат ковчега в нея, така че да не се смачка, ако земята поддаде рязко надолу. Излез и ми подай лоста.

Фил се покатери навън и му подаде железния лост. Камерата вече се виждаше. Беше отлята от бетон и приличаше на правоъгълна кутия с капак. Джеймс в този момент къртеше капака с лоста.

— Готово — възкликна той и повдигна капака с няколко тласъка, докато накрая го плъзна зад бетонната кутия. Точно затова дупката беше толкова широка — в нея трябваше да има място както за Джеймс, така и за капака.

Поглеждайки надолу, Фил видя ковчега. Върху него имаше разпиляна купчина леко смачкани жълти рози.

Джеймс дишаше тежко, но Фил не мислеше, че това е от усилието. Той самият се беше задъхал от вълнение, а сърцето му биеше толкова силно, че разтърсваше цялото му тяло.

— О, боже — каза Фил тихо и някак сковано.

Джеймс вдигна глава.

— Да. Намерихме това, което търсихме. — Той бутна розите надолу и като на забавен каданс започна да отваря закопчалките на ковчега. Сетне повдигна капака и Филип видя онова, което беше вътре.