Таен вампир

5

Джеймс се наведе, за да избегне летящата към него книга.

— Попи…

— Негодник! Змия такава! Как можеш да ми причиняваш това? Ти разглезен, егоистичен, недозрял…

— Шт! Ще те чуят…

— Нека ме чуят! Аз съм в болницата и току-що разбрах, че ще умра, а ти не можеш да измислиш нищо друго, освен да си правиш шеги. Идиотски откачени шеги. Направо не мога да повярвам! Смяташ ли, че това е смешно? — Попи се беше задъхала от негодувание. А Джеймс, който правеше успокояващи движения с ръцете си, изведнъж замръзна на мястото си и погледна към вратата. — Сестрата идва насам — каза той.

— Чудесно, тъкмо ще я помоля да те изхвърли навън — закани се Попи. Гневът й беше започнал да стихва и в очите й напираха сълзи. Никога преди не се беше чувствала толкова предадена и изоставена. — Да знаеш, че те мразя — прошепна тя накрая.

Вратата се отвори и в стаята влезе сестрата със зелените панталони и туниката на цветя.

— Има ли някакъв проблем тук? — попита тя, запалвайки лампата. И в следващия момент видя Джеймс. — Аха, разбирам. Ти не ми приличаш на член на семейството. — Сестрата се усмихваше, но гласът й звучеше повелително и властно.

— Да, той не ми е никакъв и искам да си върви — обади се Попи.

Сестрата пооправи възглавниците и сложи нежно ръка на челото й.

— Само членове на семейството могат да остават тук през нощта — каза тя на Джеймс.

Попи се загледа в екрана на телевизора, очаквайки Джеймс да си тръгне. Но той не го направи. Вместо това заобиколи леглото и застана до сестрата, която вдигна глава към него, докато продължаваше да оправя завивките на Попи. Сетне движенията й се забавиха и накрая тя се спря.

Попи я гледаше в почуда. Сестрата се взираше безмълвно в Джеймс. Ръцете й бяха отпуснати върху одеялата и тя изглеждаше като хипнотизирана.

А Джеймс просто я гледаше втренчено. Сега, когато лампата беше запалена, Попи виждаше лицето му и отново я обзе странното чувство, че не го познава. Той изглеждаше много блед и почти напрегнат, сякаш правеше нещо, което изискваше усилие. Беше стиснал челюсти и очите му… очите му бяха с цвета на сребро. Истинско сребро, което проблясваше под светлината.

Неизвестно защо, в ума на Попи се мярна образът на изгладняла пантера.

— Както виждате, тук всичко е наред — каза Джеймс на сестрата, сякаш продължавайки някакъв разговор, който бяха водили.

Сестрата премига веднъж и огледа стаята, сякаш току-що се беше събудила от сън.

— Да, да… всичко е наред рече тя. — Обадете ми се, ако… — тя отново се огледа объркано. — Ако, ъъ, имате нужда от нещо.

Сестрата излезе от стаята. Попи я изпрати с поглед, почти забравила да диша. След това бавно, завъртайки само очите си, погледна към Джеймс.

— Знам, че това е изтъркан номер — каза Джеймс. — Честно прилагана демонстрация на власт. Но върши работа.

— Наговорил си се със сестрата предварително — прошепна Попи едва чуто.

— Не.

— Или е някакъв психологически трик?

— Не — каза Джеймс и седна на един пластмасов оранжев стол.

— Тогава значи полудявам. — За първи път от началото на вечерта Попи не мислеше за болестта си. Всъщност не можеше да мисли за каквото и да било. В ума й цареше хаос и смут. Чувстваше се като Дороти от „Вълшебникът от Оз“, след като умът й беше отнесен от торнадото.

— Не, не полудяваш. Може би аз не подходих правилно. Казах ти вече, че не знам как да го обясня. Виж, знам, че ти е много трудно да ми повярваш. Моят вид полага огромни усилия смъртните да отхвърлят самото ни съществуване. От това зависи нашият живот.

— Джеймс, извинявай, аз… — Попи установи, че клепачите й треперят. И затвори очи. — Може би е по-добре просто да…

— Попи, погледни ме. Казвам ти самата истина. Кълна се. — Джеймс се втренчи в нея за миг и въздъхна дълбоко. — Е добре. Не исках да правя това, но…

Той се изправи и се наведе над нея. Тя не трепна, но усети как очите й се разтварят широко.

— Гледай сега — каза той и повдигна леко устната си, откривайки зъбите си.

Съвсем невинно движение, но ефектът от него беше изумителен. Трансформиращ. В следващия момент Джеймс престана да бъде бледото и обикновено момче, което тя познаваше, и се превърна в нещо, което никога не беше виждала. Вид, различен от човешкия.

В очите му проблясваше сребро, а цялото му лице придоби хищнически израз. Но Попи почти не забеляза това, защото не можеше да откъсне поглед от зъбите му.

Това не бяха човешки зъби, а дълги и остри като на котка. Бяха леко извити и завършваха с тънки пронизващи върхове. Нямаха нищо общо с фалшивите вампирски зъби, които продаваха в сувенирните магазини. Те бяха силни, страховити и съвсем истински.

Попи изпищя.

Джеймс затисна устата й с ръка.

— Нали не искаме онази сестра да дойде пак?

Когато отдръпна ръката си, Попи каза:

— О, боже! О, боже…

— Помниш ли всички онези пъти, когато казваше, че мога да чета мислите ти? — рече Джеймс. — Случаите, когато чувах неща, които ти не можеш да чуеш, или се движех с непосилна за тебе скорост?

— О, боже мой!

— Това е самата истина, Попи. — Джеймс взе оранжевия стол и усука силно единия от металните му крака. Направи го леко и изящно. — Ние сме по-силни от хората — каза той. Сетне изправи крака на стола и го върна на мястото му. — Освен това виждаме по-добре в тъмното. Създадени сме да бъдем ловци.

Попи най-накрая успя да свърже една цяла мисъл:

— Не ме интересува какво можеш да правиш — каза тя дрезгаво. — Не е възможно да си вампир. Познавам те от петгодишен. И всяка година ти растеше също като мен. Как ще ми обясниш това?

— Всичко, което знаеш за вампирите, е измислица. — Виждайки изумения й поглед, Джеймс въздъхна и продължи: — Всичко, което знаеш за нас, си го научила от книгите и филмите. И мога да ти гарантирам, че всичко това е написано от хората. Никой в Нощния свят не би нарушил Кодекса на мълчанието.

— Нощният свят? Къде е този Нощен свят?

— Той не е географско място, а по-скоро общество на вампири, вещици и върколаци. Прекрасни създания. Ще ти обясня по-късно — каза Джеймс мрачно. — А засега, приеми този прост факт — аз съм вампир, защото родителите ми са вампири. Такъв съм се родил. Ние сме от вида ламия.

Попи беше в състояние да мисли единствено за господин и госпожа Расмусен с луксозната им къща и техния златист мерцедес.

— Твоите родители.

— Ламия е просто стара дума за вампири, но за нас това означава, че сме се родили такива — каза Джеймс, без да обръща внимание на смаяния й поглед. — Ние се раждаме и остаряваме като смъртните, но за разлика от тях можем да спрем да стареем, когато пожелаем. Ние дишаме. Можем да ходим под дневната светлина. И дори можем да ядем обикновена храна.

— Твоите родители — промълви Попи отново, едва чуто.

Той я погледна.

— Да, моите родители. Виж, защо според теб майка ми се занимава с интериорен дизайн? Причината не е в това, че се нуждаем от пари. По този начин тя просто се среща с много хора. Както и баща ми, който има широк кръг от познанства благодарение на това, че е психоаналитик. Достатъчно е да останат няколко минути насаме с клиентите си и след това те не си спомнят нищо.

Попи се размърда неспокойно.

— Значи, ъъ… ти пиеш човешка кръв, така ли? — Въпреки всичко, което беше видяла, тя едва не се разсмя, когато зададе този въпрос.

Джеймс се вгледа във връзките на маратонките си „Адидас“.

— Да, точно така, аз пия човешка кръв — отговори той тихо. Сетне вдигна глава и срещна спокойно погледа й.

Очите му блестяха като чисто сребро. Попи се облегна назад върху купчината възглавници на леглото си. Сега щеше да й е по-лесно да му повярва, защото по-рано този ден вече се беше случило нещо немислимо. Светът, който познаваше, вече се беше преобърнал с главата надолу и какво значение би имало още едно невероятно нещо?

„Аз ще умра, а моят най-добър приятел е чудовище кръвопиец“, мислеше си тя.

Свадата им беше приключила и не й бяха останали никакви сили. Попи и Джеймс се спогледаха мълчаливо.

— Добре — каза тя накрая и тази думичка означаваше, че приема всичко, което бе чула.

— Не ти казах всичко това просто за да ми олекне — продължи Джеймс все така тихо. — Вече ти споменах, че мога да те спася, помниш ли?

— Смътно. — Попи премига бавно и попита язвително: — И как по-точно?

Той отмести поглед към празното пространство.

— По начина, по който си мислиш.

— Джейми, аз вече не съм в състояние да мисля.

Без да я поглежда, той сложи нежно ръка върху крака й и го разтърси леко, давайки израз на обичта си.

— Аз мога да те превърна във вампир, хлапе.

Попи сложи двете си юмручета пред лицето си и се разплака.

— Хей! — Джеймс дръпна ръката си от крака й, прегърна я тромаво и я притегли към себе си. — Недей. Всичко ще бъде наред. Или поне това е по-добрият вариант от алтернативата.

— Ти си… напълно… луд — изхлипа Попи. И щом сълзите й потекоха, вече не можеше да ги спре. Те й носеха утеха и й беше добре в прегръдките на Джеймс. Той излъчваше сила, сигурност и ухаеше приятно.

— Ти каза… че трябва да си роден вампир… за да бъдеш такъв — измънка тя между хълцанията си.

— Не. Казах, че аз съм се родил вампир. Но има и друг вид вампири. Такива, които са били създадени. Те биха били много, ако нямаше специален закон, който забранява да превръщаш във вампир всеки срещнат на улицата.

— Но аз не мога. Не мога да бъда нещо, което не съм. Аз съм си просто аз. Не мога да бъда друга.

Джеймс я оттласна нежно, за да я погледне в очите.

— В такъв случай ще умреш. Нямаш никакъв друг избор. Аз проучих нещата тук-там, даже говорих с една вещица. Нощният свят не може да ти помогне по никакъв друг начин. Всичко се свежда до това искаш ли да живееш, или не.

Умът на Попи, който отново беше започнал да се лута, изведнъж се концентрира над този въпрос. Той беше като светло петно от фенерче в тъмна стая.

Искаше ли да живее?

О, боже, разбира се, че искаше.

До днес тя бе смятала това за свое безусловно право. Правото да живее. Дори не се чувстваше благодарна за тази привилегия. Но вече знаеше, че животът не е точно подарък — той беше нещо, за което трябваше да се бориш.

„Събуди се, Попи! — нашепваше й гласът на разума. — Той казва, че може да те спаси.“

— Дай ми минута, Джеймс. Трябва да помисля — каза Попи задавено. Сълзите й бяха спрели. Тя се освободи от прегръдката му и се втренчи ожесточено в бялото болнично одеяло.

„Добре. Мисли, мисли, момиче. Ти винаги си знаела, че Джеймс има тайна. Не си си представяла нищо подобно, но какво от това? Той все пак си е Джеймс. Може и да е ужасен безсмъртен демон, но все пак го е грижа за теб. И никой друг, освен него не може да ти помогне.“ Изведнъж установи, че стиска ръката на Джеймс, без дори да го гледа.

— И какво е да си такъв? — попита тя през стиснати зъби.

— Различно е — отвърна той спокойно и делово. — Не е нещо, което бих ти препоръчал, ако имаше друг избор, но… иначе няма нищо страшно. Ще се чувстваш зле, докато тялото ти се променя, но след това никога повече няма да боледуваш. Ще бъдеш силна и бърза… и безсмъртна.

— Ще живея вечно? Но ще мога ли да спра да старея? — За миг се видя във въображението си като някаква безсмъртна старица.

Джеймс се намръщи.

— Попи, ти ще спреш да старееш веднага. Това се случва със създадените вампири. Първо ще умреш като смъртна. Известно време ще изглеждаш мъртва и ще бъдеш в безсъзнание. И след това… ще се събудиш.

— Разбирам.

„Нещо като Жулиета в гробницата“, каза си Попи наум и след това си помисли: — „О, боже… ами мама и Фил?“

— Има и още нещо, което трябва да знаеш — продължаваше да говори Джеймс. — Определен процент хора не успяват да преминат през това.

— Да преминат през кое?

— През трансформацията. Хората над двайсет години почти никога не успяват. Те просто не се събуждат. Телата им не могат да се пригодят към новата форма и изгарят. Тийнейджърите обикновено оцеляват, но невинаги.

Странно, но тази новина успокои Попи. Предизвестената опасност правеше нещата по-достоверни от абсолютната сигурност. За да живее, трябваше да рискува.

Тя погледна Джеймс.

— Как ще го направиш?

— По традиционния начин — каза той с лека усмивка. И след това добави сериозно: — Ще си обменим кръвта.

„Страхотно, няма що — помисли си Попи. — Страхувах се от обикновена инжекция. А сега ще пият кръвта ми през дупки, направени от кучешки зъби.“ Тя преглътна, премига с очи и се втренчи в нищото.

— Изборът е твой, Попи. Ти решаваш.

Настъпи дълго мълчание и след това тя каза:

— Искам да живея, Джейми.

Той кимна.

— Това означава да си тръгнеш оттук. И да напуснеш родителите си. Те не трябва да научат нищо.

— Да, предполагах, че това е част от сделката. Също като онези хора, които получават нова самоличност от ФБР, а?

— По-сложно е от това. Ти ще живееш в нов свят, Нощния свят. А той е самотно място, пълно с тайни. Но ще странстваш из него, вместо да лежиш под земята. Той стисна ръката й. След това каза тихо и сериозно: — Искаш ли да започнем?

Единственото, което й дойде наум, беше да затвори очи и да се обгърне с ръце, както правеше, когато й бият инжекция.

— Готова съм — каза тя през стиснати устни.

Джеймс се засмя отново, но този път по-искрено, и седна до нея.

— Свикнал съм хората да са хипнотизирани, когато правя това. Непривично ми е, че си в съзнание.

— Добре, ако започна да крещя, можеш да ме хипнотизираш — каза Попи, без да отваря очи. „Успокой се — повтаряше си тя решително. — Колкото и да боли, колкото и ужасно да е това, ти ще се справиш. Трябва. От това зависи животът ти.“

Сърцето й биеше силно и разтрисаше цялото й тяло.

— Ето тук — каза Джеймс, докосвайки гърлото й с хладните си пръсти, сякаш търсеше пулс.

„Просто го направи — мислеше си Попи. — Да свършваме с това.“

Тя почувства топлина, когато Джеймс се наклони към нея, обхващайки нежно раменете й. Всяка нейна клетка усещаше близостта му. След това почувства хладен дъх до гърлото си и бързо, преди да успее да се отдръпне, едно двойно ужилване.

Онези зъби потънаха в плътта й и направиха две малки ранички, през които да пие кръвта й…

„Сега наистина ще заболи“, помисли си Попи. Силите й я напуснаха. Животът й беше в ръцете на ловец. Тя беше заек, около който се беше омотала змия. Мишка в ноктите на котка. Вече не беше най-добрата приятелка на Джеймс. Тя беше обяд…

Попи, какво правиш? Не се съпротивлявай. Така ще боли повече.

Джеймс й говореше — но топлата уста до гърлото й не се движеше. Гласът беше в главата й.

Не се съпротивлявам, отвърна му Попи. Просто се готвя за момента, когато ще ме заболи.

Чувстваше парене там, където зъбите бяха пронизали шията й, и очакваше то да стане по-болезнено. Но това не се случи. Усещането се промени.

„О“, помисли си Попи.

Паренето беше станало даже приятно. Обзе я чувство на свобода и отдаване.

И близост. Тя и Джеймс се приближаваха все повече един към друг, като две капки вода, които накрая се сливат в една.

Чувстваше ума на Джеймс. Мислите му… и чувствата му. Емоциите му прииждаха и се вливаха в нея.

Нежност… безпокойство… обич. Студена мрачна ярост към болестта, която я заплашваше. Отчаяние, че няма никакъв друг начин да й помогне. И копнеж, страстен копнеж да й внуши чувствата си, да я направи щастлива.

„Да“, помисли си Попи.

Заля я сладостна вълна, от която й се зави свят. Откри, че търси опипом ръката на Джеймс и миг по-късно пръстите им се сплетоха.

Джеймс, мислеше си тя с почуда и радост. И призивът и беше като нежна ласка.

Попи. Тя почувства собственото му удивление и възторг.

И през цялото време упойното удоволствие нарастваше, карайки Попи да потръпва от силата му.

„Как съм могла да бъда толкова глупава? — мислеше си Попи. — Да се боя от това! То не е страшно. То е… то е прекрасно.“

Тя не помнеше някога през живота си да е била толкова близо до някого. Сякаш бяха едно същество. Не хищник и жертва, а партньори в танц. Попи и Джеймс.

Можеше да докосне душата му.

Странно, но това го уплаши и тя го почувства.

Попи, недей… толкова много тъмни неща… Не искам да ги видиш…

Да, наистина тъмни, мислеше си Попи. Но не тъмни и ужасни. А по-скоро тъмни и самотни. Каква безкрайна самота. Чувство, че не принадлежиш на нито един от двата свята, които познаваш. Че си отхвърлен отвсякъде. Освен от…

И изведнъж Попи видя себе си. В ума му тя беше крехка и изящна, въздушна фея с изумрудени очи. Ефирен дух с ядро от чиста стомана.

„Аз не съм точно такава — мислеше си тя. — Не съм висока и красива като Жаклин и Микаела…“

Думите, които чу в ума си, сякаш не бяха отправени към нея. По-скоро Джеймс като че ли си мислеше нещо, припомняйки си откъс от отдавна забравена книга.

Обичаш едно момиче не заради красотата му. Обичаш го, защото то пее песен, която само ти можеш да разбереш…

В следващия момент й се стори, че я обгръща нечия закрила. Ето какво чувстваше Джеймс към нея — най-накрая го разбра. Като че ли тя беше нещо скъпоценно, което трябва да бъде защитавано на всяка цена…

На всяка цена. Без значение какво щеше да се случи с него. Попи се опита да проследи тази мисъл по-дълбоко в ума му, за да разбере какво означава. Той като че ли живееше по някакви правила — не, закони…

Попи, не е учтиво да се ровиш в нечий ум, без да си поканена. В думите му имаше нотки на отчаяние.

Попи се отдръпна мислено. Тя не искаше да наднича в душата му. Искаше просто да помогне.

Знам, мисълта на Джеймс достигна до нея заедно с прилив на нежност и благодарност. Попи се отпусна и просто се наслаждаваше на чувството за единение помежду им.

„Бих искала това да продължи завинаги“, мислеше си тя и точно в този момент всичко свърши. Топлината до шията й изчезна и Джеймс се отдръпна.

Попи възкликна негодуващо и се опита да го претегли към себе си, но той не й позволи.

— Не… има още нещо, което трябва да направим — прошепна Джеймс, но сетне замълча. Просто я държеше за раменете, притиснал устни до челото й. Попи се чувстваше спокойна и безметежна.

— Ти не ми каза, че ще бъде толкова хубаво — рече тя.

— Аз сам не знаех — отвърна той искрено. — Никога преди не е било така.

Те просто седяха тихо и Джеймс нежно милваше косата й.

„Толкова е странно — мислеше си Попи. — Всичко си е както преди, но въпреки това е различно“. Имаше усещането, че се е добрала до твърда земя, след като едва не се беше удавила в океана. Ужасът, който бе пулсирал в нея през целия ден, най-накрая беше стихнал и за първи път в живота си тя се почувства съвършено спокойна и защитена.

Около минута по-късно Джеймс тръсна глава, сякаш се беше сепнал от нещо.

— Какво друго трябва да направим? — попита Попи.

Вместо отговор Джеймс вдигна собствената си китка към устата си и направи рязко движение с главата си, сякаш късаше парче плат със зъбите си.

Когато отпусна китката си, Попи видя кръв. Тя се стичаше на тънка струйка надолу по ръката му. Беше толкова червена, че изглеждаше почти нереална.

Попи преглътна с усилие и поклати неодобрително глава.

— Не е толкова страшно — каза Джеймс тихо. — И ти трябва да го направиш. Без моята кръв в теб, когато умреш, ти няма да се превърнеш във вампир, а просто ще умреш. Като всяка друга човешка жертва.

„А аз искам да живея — мислеше си Попи. — Е, добре тогава.“ Затваряйки очи, тя позволи на Джеймс да насочи главата й към китката му.

Онова, което усети в устата си, нямаше вкус на кръв или поне не беше като кръвта, която бе опитвала, когато си прехапеше езика или си порежеше пръста и го пъхнеше в устата си. Кръвта на Джеймс беше странна. Тя беше гъста и силна.

Като някакъв магически еликсир, помисли си Попи замаяно. И отново почувства докосването на ума на Джеймс. Опиянена от близостта им, тя продължи да пие.

Точно така. Трябва да изпиеш много от нея, говореше и Джеймс. Но мисловният му глас бе станал някак по-слаб отпреди. Изведнъж Попи я обзе тревога.

Но какво ще стане с теб?

— С мен всичко ще бъде наред — каза Джеймс гласно. — Ти си тази, за която се безпокоя. Ако не изпиеш достатъчно, ще бъдеш в опасност. — Е, той знаеше по-добре. Освен това Попи се чувстваше все по-добре, докато странният упоителен еликсир се вливаше в нея. Тя се наслаждаваше на топлината, която като че ли идваше отвътре от нея. Обзе я чувство на покой и безметежност.

И изведнъж, без предупреждение, спокойствието беше разтърсено от глас, пълен с негодувание и изумление:

— Какво правите? — рече гласът и когато Попи вдигна глава, видя на вратата Филип.