Таен вампир

9

Попи се мяташе в леглото си.

Чувстваше се дълбоко нещастна. Това беше горещо, тревожно нещастие, което сякаш пълзеше под кожата й. Идващо като че ли от тялото й, а не от ума й. Ако не беше толкова отпаднала, може би щеше да стане и да се раздвижи, за да потисне това мъчително чувство. Но мускулите й бяха като спагети и нямаше никакъв шанс за подобен подвиг.

Умът й беше като в мъгла. Вече не се опитваше да мисли. Чувстваше се най-щастлива, когато спеше.

Но тази нощ не можеше да спи. Все още усещаше вкуса на диви вишни в ъгълчетата на устата си и вероятно щеше да се опита да го отмие, ако самата мисъл за чаша вода не извикваше у нея пристъп на гадене.

„Водата не е хубаво нещо. Не от това имам нужда.“

Попи се обърна и притисна лице във възглавницата. Не знаеше точно какво иска, но съзнаваше, че няма да го получи.

От коридора се чу тих звук. Стъпки. Най-малко на двама души. Не звучаха като стъпките на майка й и Клиф и освен това те вече си бяха легнали.

Долови съвсем леко почукване, сетне вратата изскърца и на пода се появи ивица светлина. След това се чу шепотът на Фил:

— Попи, спиш ли? Може ли да вляза?

За нейно голямо неудоволствие той влезе, без да дочака отговор. Освен това не беше сам.

И придружителят му не беше друг, а самият той. Онзи, който я беше наранил повече от всички други. Предателят. Джеймс!

Гневът даде сили на Попи да се изправи в леглото.

— Махай се! Или ще ти направя нещо! — Това беше първичен предупредителен сигнал. Приличаше почти на примитивна животинска реакция.

— Попи, моля те, позволи ми да поговоря с теб — каза Джеймс.

И след това се случи нещо смайващо. Дори Попи, в своето замаяно състояние, си даде сметка, че става нещо изключително странно, защото в следващия момент Фил каза:

— Попи, моля те, направи го. Просто го изслушай.

„Фил е минал на страната на Джеймс?“

Попи беше твърде объркана, за да протестира, когато Джеймс се приближи и коленичи до леглото й.

— Попи, знам, че си разстроена. И вината е моя. Допуснах грешка. Не исках Фил да знае какво се случва и му казах, че само се преструвам, че ме е грижа за теб. Но това не е така.

Попи се намръщи.

— Ако надникнеш в душата ми, ще разбереш, че това не е истина. Ти се превръщаш в телепат и мисля, че вече можеш да четеш мислите ми.

Зад него Фил се размърда неспокойно при споменаването на думата „телепат“.

— Аз сам мога да потвърдя, че това не е вярно — каза той, при което и Попи, и Джеймс го погледнаха изненадани. — От разговора ми с теб разбрах едно нещо — добави Фил, говорейки на Джеймс, без да го поглежда. — Ти може и да си някакво чудовище, но наистина държиш на Попи. И не искаш да я нараниш.

— Значи най-накрая го разбра? След като ни причини всичко това… — Джеймс се спря, поклати глава и се извърна към Попи. — Попи, искам да се съсредоточиш. Почувствай онова, което чувствам аз. Увери се сама.

„Няма да го направя и не можеш да ме накараш“, помисли си Попи. Но онази част от нея, която искаше да узнае истината, беше по-силна от ирационалната й гневна половина. Тя се протегна колебливо към Джеймс — но не с ръка, а с мисълта си. Не беше в състояние да опише на никого как го направи. Просто го направи.

И сетне Попи видя ума на Джеймс, сияещ и ярък като диамант. Усещането беше по-различно отпреди, когато обменяха кръвта си. Сега й се струваше, че го гледа отвън и чувства емоциите му от разстояние. Но това й беше достатъчно. Долавяше ясно топлината, копнежа му и готовността му да я защити. Чувстваше също и болката му, причинена от това, че тя страда и че го ненавижда.

Очите на Попи се напълниха със сълзи.

— Ти наистина ме обичаш — прошепна тя.

Сивите очи на Джеймс срещнаха нейните и сега в тях имаше нещо, което Попи никога не беше виждала преди.

— В Нощния свят има две основни правила — каза той с равен глас. — Първото е да не казваш на смъртните, че той съществува. Второто е да не се влюбваш в някой от тях. Аз наруших и двете правила.

Попи смътно осъзна, че Филип излиза от стаята. Ивицата светлина се сви, когато той притвори вратата. Лицето на Джеймс беше наполовина в сянка.

— Никога не ти казах какво изпитвам към теб — промълви Джеймс. — Не можех да го призная дори пред себе си, защото по този начин щях да те изложа на ужасна опасност. Дори не можеш да си представиш каква.

— И себе си също — рече Попи. Това беше първият път, когато се замисляше над тези неща. Идеята изплува от замъгленото й съзнание като мехур в тенджера с гъста яхния. — Ако законите забраняват да разказваш на смъртен за Нощния свят или да се влюбваш в смъртен — заговори тя бавно, достигайки малко по малко до страшния извод, — но все пак го сториш, в такъв случай те очаква наказание. — И още докато изричаше думите, Попи вече знаеше какво е това наказание.

Още една част от лицето на Джеймс потъна в сянка.

— Не се тревожи за това — каза той с обичайния си самоуверен тон.

Попи обаче никога не приемаше чужди съвети, дори когато идваха от Джеймс. В нея се надигна вълна на раздразнение и гняв — атавистично чувство, примесено с трескаво безпокойство. Очите й се присвиха, а пръстите й застинаха като нокти на хищно животно.

— Не ми казвай за какво да се тревожа!

Джеймс се намръщи.

— А ти не ми нареждай какво да… — поде той, но сетне се прекъсна. — Но какво правя? Ти си още зле от промяната, а аз седя тук и губя ценно време. — Джеймс нави ръкава си и прокара нокът над китката си. От ръката му бликна кръв.

Тя изглеждаше тъмна в сумрака. Попи се взираше като омагьосана в тънката струйка, която се стичаше по кожата му. Устните й се разтвориха и дишането й стана по-учестено.

— Хайде — каза Джеймс и поднесе китката си към ръката й. В следващата секунда Попи се наведе рязко към него и долепи устата си до раната, сякаш се опитваше да го спаси от ухапване на змия.

Всичко стана толкова естествено, толкова просто. Именно от това се нуждаеше, когато изпрати Фил да й купи вишнев сладолед и боровинков сок. Нищо не можеше да се сравни с тази опияняваща сладостна течност. Попи пиеше жадно.

Всичко беше толкова хубаво: близостта, наситеният тъмночервен вкус, силата и енергията, която се вливаше в нея, затопляйки чак върховете на пръстите й. Но най-приятно от всичко беше докосването до ума на Джеймс. Насладата от него я караше да се чувства замаяна.

Как бе могла да се усъмни в него? Сега, когато имаше пряк достъп до чувствата му, дори мисълта за това й се струваше нелепа. Тя никога нямаше да познава някого толкова добре, колкото Джеймс.

Съжалявам, каза тя мислено и почувства, че той приема извинението й, че й прощава и че я обича. И през цялото време усещаше как умът на Джеймс я обгръща нежно.

Вината не беше твоя, каза й той.

Умът на Попи се проясняваше с всяка следваща секунда. Сякаш се събуждаше от някакъв дълбок неспокоен сън. Не искам това никога да свършва, мислеше си тя. Не го казваше на Джеймс, просто си го мислеше.

Попи улови реакцията му и разбра, че той се опитва да я прикрие. Но не достатъчно бързо. Тя я беше почувствала.

Вампирите не правят това един с друг.

Попи беше потресена. Нима никога нямаше да изживеят това след промяната й? Не можеше да повярва. Отказа да повярва. Би трябвало да има начин…

Отново долови началото на реакция у Джеймс и тъкмо когато се опита да я проследи, той отдръпна китката си.

— По-добре не пий повече — каза Джеймс и гласът му от материалния свят й прозвуча странно. Той беше по-различен от мисловния му глас и тя не го долавяше толкова ясно, колкото преди. Сякаш имаше две отделни същества. И разделението между тях беше ужасяващо.

Как щеше да оцелее, ако никога повече нямаше да може да докосне ума му? Ако трябваше да използва думи, които изведнъж бяха започнали да й се струват недодялани като димни сигнали? Ако не можеше да го почувства така пълно както днес, когато цялото му същество беше открито за нея?

Това беше жестоко и нечестно и всички вампири бяха идиоти, ако можеха да се задоволят с нещо по-малко.

Преди Попи да отвори уста и да се впусне в тромавия процес на словесното обяснение, вратата се открехна и Филип надникна вътре.

— Влез — каза Джеймс. — Има много неща, за които трябва да поговорим.

Фил се взираше в Попи.

— Как… — Той се прекъсна, преглътна и добави дрезгаво: — По-добре ли си?

Не беше необходима телепатия, за да се почувства отвращението му. Джеймс се загледа в устата й сетне бързо извърна глава. Попи разбра какво е видял. Петно, сякаш е яла някакъв горски плод. Тя избърса устните си с опакото на ръката си.

Искаше й се да му обясни, че това не е отблъскващо. Че това е част от природата. Нещо прекрасно. Тайнствено и красиво. Все едно да дадеш някому живот, чист живот. Че това е нещо добро.

Но вместо това каза:

— Не отхвърляй нещо, преди да си го опитал.

Лицето на Филип се изкриви от ужас. И странното беше, че в този момент Джеймс беше напълно съгласен с него. Попи долови това — Джеймс също смяташе, че обмяната на кръв е нещо тъмно и злокобно. И беше изпълнен с чувство за вина.

Попи въздъхна дълбоко и с раздразнение и добави:

— Момчета.

— По-добре си — рече Фил и на устните му трепна усмивка.

— Предполагам, че съм се държала малко странно — отвърна Попи. — Съжалявам.

— „Малко“ е слабо казано.

— Вината не е нейна — обърна се Джеймс към Филип. — Тя умираше… и беше получила нещо като халюцинации. До мозъка й просто не достигаше достатъчно кръв.

Попи поклати глава.

— Не разбирам. Ти не ме лиши от много кръв последния път. Защо да не достига достатъчно кръв до мозъка ми?

— Не става въпрос за това — каза Джеймс. — Двата вида кръв реагират една на друга… борят се помежду си. Виж, ако ти трябва научно обяснение, става дума за следното: вампирската кръв унищожава хемоглобина — червените кръвни телца — в човешката кръв. И веднъж щом достатъчно от тях бъдат унищожени, преставаш да получаваш достатъчно кислород, за да разсъждаваш логично. А ако процесът се задълбочи, недостигът на кислород води до смърт.

— Значи вампирската кръв е като отрова — рече Фил с тона на човек, който е знаел това от самото начало.

Джеймс сви рамене, без да поглежда нито Попи, нито Фил.

— В някои отношения. Но в други тя е универсално лекарство. Кара раните да заздравяват бързо и възстановява атрофиралата тъкан. Вампирите могат да живеят с много малко кислород, защото техните клетки са изключително устойчиви. Вампирската кръв може да прави всичко. Единственото, което не може, е да пренася кислород.

В този момент на Попи й просветна. Чутото току-що обясняваше донякъде загадката на граф Дракула.

— Чакай малко — каза тя. — Това ли е причината, поради която се нуждаете от човешка кръв?

— Това е една от причините — отвърна Джеймс. — Има и някои други… по-тайнствени причини. Но главната е, че човешката кръв ни дава живот. Ние приемаме малко от нея и тя разнася кислорода в организма ни, докато собствената ни кръв го унищожи. След това се нуждаем от още.

Попи се облегна назад.

— Значи това било. Всичко е съвсем естествено…

— В това няма нищо естествено — прекъсна я Фил, който отново се изпълваше с отвращение.

— Не съм съгласна. Това прилича на… как му беше името на този процес в биологията? На симбиоза!

— Няма значение на какво прилича — рече Джеймс. — Сега не е моментът да седим тук и да разговаряме за това. Трябва да решим какво да правим.

В стаята настъпи мълчание. Попи знаеше за какво говори Джеймс и почувства, че и Фил също се е досетил.

— Ти все още си в опасност — каза Джеймс тихо, приковал поглед в Попи. — Необходим е още един обмен на кръв и това трябва да стане, колкото може по-скоро. В противен случай можеш да изпаднеш в предишното състояние. Но трябва да планираме следващата обмяна много внимателно.

— Защо? — попита Фил враждебно.

— Защото тогава ще умра — отвърна Попи унило, изпреварвайки Джеймс. И когато Фил трепна, тя продължи безжалостно: — За това става дума, Фил. Онова, което правим с Джеймс, не е някаква невинна игра. Налага се да погледнем истината в очите, а истината е, че по един или друг начин аз ще умра. И предпочитам да умра и да се събудя вампир, отколкото изобщо да не се събудя.

Отново настъпи мълчание и в това време Джеймс сложи ръката си върху нейните. Едва тогава Попи разбра, че трепери.

Фил вдигна глава. Чертите на лицето му бяха изопнати, а очите му тъмнееха.

— Ние сме близнаци. Кога успя да пораснеш толкова повече от мен? — рече той глухо.

Малко по-късно Джеймс каза:

— Мисля, че е най-добре да го направим утре през нощта. Петък е — мислите ли, че ще успеете да убедите майка ви и Клиф да излязат някъде вечерта?

Фил премига замислено.

— Предполагам… ако Попи изглежда по-добре. И ако им кажа, че ще остана при нея.

— Опитай се да им внушиш, че се нуждаят от почивка. Не бих искал да са наблизо.

— А не можеш ли да направиш така, че да не забележат нищо, както със сестрата в болницата? — попита Попи.

— Не, защото ще бъда зает с теб — отвърна Джеймс. — И освен това има хора, които не се поддават на мисловен контрол. Брат ти, например. Същото може да важи и за майка ти.

— Добре. Ще ги убедя да излязат някъде — каза Филип. Той преглътна, очевидно се чувстваше неловко и се опитваше да го скрие. — И когато излязат… тогава какво?

Погледът на Джеймс беше непроницаем.

— Тогава аз и Попи ще направим онова, което трябва да направим. А ти ще гледаш телевизия.

— Ще гледам телевизия — повтори Фил сковано.

— Аз трябва да бъда тук, когато лекарите дойдат… а също и хората от погребалната агенция.

Фил го погледна ужасен при споменаването на погребалната агенция. Всъщност и Попи не беше очарована да чуе това. Ако не беше силната странна кръв, която течеше в нея и я успокояваше…

— Защо? — обърна се Филип към Джеймс.

Джеймс поклати съвсем леко глава. Лицето му беше безизразно.

— Налага се — отговори той. — Ще разбереш по-късно. Засега просто ми се довери.

Попи реши да насочи разговора в друга посока.

— А вие двамата утре ще трябва да се сдобрите — каза тя. — Пред мама и Клиф. — Иначе би било много странно да ви видят заедно.

— Би било много странно, тъй или иначе — промърмори Фил. — Добре, ела утре следобед и ще се сдобрим. А аз ще ги накарам да излязат и да оставят Попи на нашите грижи.

Джеймс кимна.

— Време е да тръгвам. — Той стана. Фил отстъпи назад, за да му направи път да мине, но Джеймс се задържа около Попи.

— Ще издържиш ли до утре?

Попи кимна непоколебимо.

— Добре тогава. — Джеймс докосна лицето й с пръсти. Това беше съвсем лек контакт, но той накара сърцето й да подскочи и Попи разбра, че наистина всичко щеше да бъде наред.

Те се спогледаха за момент, сетне Джеймс се обърна и излезе.

„Утре — мислеше си Попи, гледайки как вратата се затваря зад него. — Утре е денят, в който ще умра.“

Но това си имаше и добра страна. Малко са хората, които са привилегировани да знаят кога точно ще умрат. Затова не бяха много и онези, които имаха шанса да се сбогуват с близките си по начина, по който смяташе да го направи тя.

Няма значение, че нямаше да умре наистина. Когато гъсеницата се превърне в пеперуда, тя губи своя живот като гъсеница. Край на катеренето по клони и яденето на листа.

За Попи това означаваше край на гимназията „Ел Камино“. И повече никога нямаше да спи в това легло.

Щеше да се раздели с всичко предишно. Със семейството си, с родния си град. С целия си живот като човешко същество. Предстоеше й да се гмурне в едно ново непознато бъдеще и нямаше никаква представа какво я очакваше там. Можеше да разчита единствено на Джеймс. И на способността си да се приспособява.

Струваше й се, че се взира в някакъв неясен виещ се път, който се простираше надалече и се губеше в тъмнината.

Край на карането на ролери по крайбрежните алеи на Винъс Бийч, мислеше си Попи. Край на шляпането на боси крака по хладния бетон на близкия басейн в Тамашоу. Край на пазаруването в супермаркета „Вилидж“.

За да си вземе довиждане, тя поглеждаше във всяко ъгълче на стаята. Сбогом, бял скрин. Сбогом, бюро, на което написах стотици писма, както е видно по петната от восък за запечатване. Сбогом, легло. Сбогом, тайнствени бели драперии, които ме карахте да се чувствам като принцеса от „Хиляда и една нощ“. Сбогом, стереоуредба.

CD! — помисли си тя. — Моята уредба. И моите дискове. Не мога да ги оставя. Не мога…

Но, разбира се, че можеше. Всъщност нямаше избор.

Хубаво беше, че сбогуването й започна с тези неща. Защото по този начин щеше да се подготви за раздялата си с хората.

— Здравей, мамо — каза тя с треперещ глас, влизайки в кухнята.

— Попи! Не знаех, че си станала.

Тя прегърна майка си силно, усещайки в този момент толкова много малки неща: хладните плочки под босите си крака, аромата на кокосово масло в косата на майка й, останал от шампоана, който бе ползвала. Ръцете на майка й, които я обгръщаха, топлината на тялото й.

— Гладна ли си, скъпа? Изглеждаш много по-добре.

Попи не можа да понесе тревожния и изпълнен с надежда поглед на майка й, а мисълта за храна извика у нея пристъп на гадене. Тя зарови отново глава в рамото й.

— Просто не ме пускай — каза Попи.

И тогава разбра, че няма да може да се сбогува с всичко. Нямаше да може да завърже всички свободни краища в живота си само за един следобед. Имаше привилегията да знае, че това е последният й ден тук, но щеше да си тръгне като всички други — неподготвена.

— Просто помни, че те обичам — прошепна тя до рамото на майка си, опитвайки се да сдържи сълзите си.

Сетне Попи позволи на майка си да я сложи да си легне. И прекара следобеда до телефона. Опитвайки се да научи още малко за живота, който скоро щеше да напусне. И за хората, които смяташе, че познава. Стараейки се да претегли всичко, бързо, преди да си тръгне.

— Здравей, Илейн, липсваш ми — каза Попи в слушалката, зареяла поглед в слънчевата светлина, която идваше от прозореца.

— Привет, Брейди, как я караш?

— Хей, Лора, благодаря ти за цветята.

— Попи, добре ли си? — питаха я всички те. — Кога ще се видим отново?

Попи не знаеше какво да отговори. Искаше й се да се обади на баща си, но никой не знаеше къде е той.

Съжаляваше, че не беше прочела пиесата „Нашият град“ миналата година и вместо това се подготви за часа си по литература с „Клиф Ноутс“ *. Спомняше си само, че в нея се разказваше за едно мъртво момиче, което бе получило шанса да види един обикновен ден от живота си и наистина да го оцени. Ако я беше прочела, сега може би щеше да се справи по-добре с чувствата си — но вече беше късно.

„Пропуснах много неща в училище — осъзна Попи. — Използвах ума си, за да се правя на по-умна от учителите си, и това не беше много умно.“

Изпита едно непознато уважение към Фил, който действително се беше постарал да научи много неща. Може би брат й не беше чак такъв жалък и скучен зубрач, за какъвто го мислеше. И може би — о, боже! — може би винаги е бил прав.

„Вече съм толкова променена“, помисли си Попи и потръпна.

Не знаеше дали причината за това беше чуждата кръв, която пулсираше в нея, болестта й, или просто беше пораснала. Но беше променена.

На вратата се позвъни. Попи разбра кой е, без да напуска стаята. Почувства приближаването на Джеймс.

„Той идва, за да започнем играта“, помисли си тя и погледна часовника си. Невероятно. Беше вече почти четири.

Времето действително сякаш летеше.

„Не изпадай в паника. Имаш още няколко часа“, напомни си тя и отново взе телефона. Но малко по-късно на вратата й се почука.

— Скъпа, Фил смята, че трябва да излезем малко навън… Джеймс също е тук, но аз му казах, че ти вероятно няма да искаш да го видиш. И не бих искала да те оставям сама вечерта… — Госпожа Хилгард беше нетипично развълнувана.

— Не, ще се радвам да се видя с Джеймс. И мисля, че наистина трябва да отидете да се разведрите малко.

— Добре… радвам се, че с Джеймс сте се сдобрили. Но все пак не знам дали…

Отне й време да я убеди. Да я накара да повярва, че е много по-добре, че й остават да живее още много седмици и месеци и че няма никаква причина да си стоят вкъщи точно този петък вечер.

Най-накрая майка й я целуна и се съгласи. И след това не остана нищо друго, освен да се сбогува с Клиф. Попи го прегърна и най-накрая му прости, че не е неин баща.

„Ти направи най-доброто, което можеше — помисли си тя, откъсвайки се от прошумоляващия му черен костюм, и след това се загледа в квадратната му момчешка челюст. — И ти си този, който ще се погрижи за мама… след това. Затова и ти прощавам. Ти си добър човек, наистина.“

Сетне Клиф и майка й тръгнаха към вратата и тя разбра, че е дошъл моментът, последният момент, в който можеше да си вземе сбогом с тях. Попи извика след тях, те се обърнаха и й се усмихнаха.

След като вече бяха тръгнали, Джеймс и Фил влязоха в стаята й. Попи погледна Джеймс. Сивите му очи бяха непроницаеми и не издаваха по никакъв начин чувствата му.

— Време ли е? — попита тя и гласът й потрепери леко.

— Време е.