Таен вампир

13

Той не разбира — каза Попи тихо, докато Джеймс отключваше вратата на апартамента си. — Просто не осъзнава, че ти също рискуваш живота си. Жилището на Джеймс беше голо и функционално. Високите тавани и просторните стаи говореха за класа, но мебелировката беше оскъдна. Във всекидневната имаше ниска правоъгълна кушетка, бюро с компютър и няколко картини в ориенталски стил на стената. А също и книги. Кашони с книги, сложени в ъглите.

Попи се обърна към Джеймс и го погледна прямо в очите.

— Джейми… аз разбирам.

Джеймс й се усмихна. Той беше потен, мръсен и изглеждаше уморен. Но изразът на лицето му казваше, че си е струвало.

— Не обвинявай Фил — рече Джеймс и махна с ръка. — Всъщност той се справя с нещата доста добре. Никога преди не съм разкривал истинската си същност пред друго човешко същество и съм сигурен, че ако го направя, повечето хора ще побегнат с писъци. Той поне се опитва да приеме нещата такива, каквито са.

Попи кимна и изостави темата. Тя взе брезентовата торба, в която Фил бе сложил дрехите й и тръгна към банята.

Но не се преоблече веднага. Беше смаяна от собственото си отражение в огледалото. Значи така щеше да изглежда Попи като вампир.

Разсеяно, но и със задоволство тя забеляза, че е станала по-красива. Четирите лунички на носа й бяха изчезнали. Кожата й беше бяла като сметана като в реклама на крем за лице. Очите й бяха зелени като скъпоценни камъни. Немирните й къдрици, разрошени от вятъра, имаха бакърен цвят с металически отблясък.

„Вече не приличам на елф, седнал в чашката на лютиче — помисли си тя. — Изглеждам необуздана, опасна и екзотична. Като модел. Като рок звезда. Като Джеймс.“

Наведе се напред, за да разгледа зъбите си. Докосна ги с ръка, заставяйки ги да се издължат. Сетне ахна и се отдръпна назад.

Очите й! Нямаше как да забележи това по-рано. О, боже, нищо чудно, че Фил се беше уплашил. В момента, в който зъбите й се издължиха, очите й бяха станали сребристозелени, почти неестествени. Като очите на дива котка, дебнеща в нощта.

Изведнъж я обзе ужас. Трябваше да се вкопчи в мивката, за да се задържи на крака.

„Аз не искам това, не го искам…“

Приеми го, момиче. Стига си хленчила. А ти как очакваше да изглеждаш — като Шърли Темпъл? Сега ти си ловец. И очите ти са сребърни, а кръвта има вкус на черешово сладко. Това е истината. Алтернативата беше да почиваш в мир. Затова приеми нещата.

Дишането й постепенно се успокои. През следващите няколко минути с нея се случи някаква вътрешна метаморфоза и тя действително прие себе си такава, каквато бе. Вече не се чувстваше странно и отнесено като на гробището. Можеше да разсъждава ясно за ситуацията, в която се намираше. И да приеме новия си живот.

„Вече не е нужно да тичам при Джеймс, за да ме утешава и да ми казва, че всичко е наред — помисли си Попи с изненада. — Мога да се справя с това сама.“

Може би така става, когато се изправиш пред най-лошото нещо на света. Тя бе изгубила семейството си, стария си живот и може би дори и детството си, но бе намерила себе си. И това й стигаше.

Попи свали бялата си рокля през главата и облече тениска и анцуг. Сетне тръгна към Джеймс с високо вдигната глава.

Той лежеше в спалнята на голямо легло със светлокафяви завивки, закрил очи с едната си ръка. Все още беше с мръсните си дрехи. Когато Попи влезе, той се размърда.

— Аз ще спя на кушетката — рече Джеймс.

— Не, няма да спиш на кушетката — отсече Попи и се отпусна на леглото до него. — Уморен си до смърт и освен това с теб се чувствам в безопасност.

Той се усмихна все още, без да дръпва ръката от лицето си.

— Защото съм уморен до смърт ли?

— Защото винаги съм се чувствала в безопасност до теб. — Попи беше съвършено искрена. Дори когато беше смъртна и кръвта й вероятно го беше изкушавала, пак не я беше грозяла опасност.

Тя се загледа в Джеймс, който лежеше на леглото до нея, с кестенява разрошена коса, отпуснато тяло и все още неразвързани маратонки, набити с кал. Нещо в положението на лактите му я накара да се изпълни с умиление.

— Забравих да ти кажа нещо преди — промълви тя. — Осъзнах го едва… когато заспивах. Забравих да ти кажа, че те обичам.

Джеймс се надигна.

— Ти просто забрави да го кажеш с думи.

Попи почувства на устните й да трепва усмивка. Това беше най-странното и единственото наистина хубаво нещо, което се беше случило в резултат на промяната й. Тя и Джеймс сега бяха заедно. Нещата се бяха променили, но все още имаха онова, което тя ценеше в старата им връзка. Разбирателството помежду им, доверието. А сега идваше и вълнуващата възможност да се открият един друг като нещо повече от най-добри приятели.

Попи вече можеше да достигне до онази част от него, която преди беше недостъпна. Знаеше тайните му, познаваше душата му. Подобна близост не беше по силите на човешките същества. Те просто не можеха да влязат в ума на другия. Колкото и дълго да говориш с някого, не можеш да си сигурен, че ти и той виждате един и същи червен цвят.

И ако тя и Джеймс вече не можеха да се слеят като две капки вода, Попи въпреки това винаги можеше да докосне съзнанието му.

Малко срамежливо, тя се наведе към него и сложи глава на рамото му. Откакто се познаваха, те никога не се бяха целували и не бяха давали израз на чувствата си. Но сега на Попи й беше достатъчно просто да бъде до него, да чува дъха и сърцето му и да чувства топлината на тялото му. А досегът на ръката му около рамото й, беше толкова вълнуващ, че почти й прималяваше от него, но в същото време той я успокояваше и й даваше усещане за безопасност.

Това беше като песен, една от онези сладостни, покъртителни мелодии, които те карат да настръхваш. Да се хвърлиш на пода и дълго да плачеш неутешимо. Или просто да се отдадеш изцяло на музиката. Една от онези песни.

Джеймс взе ръката й, поднесе я към устните си и целуна дланта й.

Аз ти казах. Не обичаш някого заради външността му, дрехите му или колата му. Обичаш го, защото пее песен, която никой друг, освен теб не може да разбере.

Сърцето на Попи преливаше от щастие, което граничеше с болката.

— Ние с теб винаги сме чували една песен — каза тя. — Още от малки.

— В Нощния свят има една идея, която се казва Принцип на сродните души. Според него всеки си има някъде свой предопределен за него партньор, само един. И той е съвършеният за теб. Той е твоята съдба. Твоята сродна душа. Но проблемът е там, че почти никой не успява да намери своята сродна душа заради огромните разстояния, които разделят хората. Затова животът на повечето от тях преминава с чувството, че са незавършени.

— Мисля, че това е самата истина. Аз винаги съм знаела, че ти си съвършеният за мен.

— Едва ли винаги.

— О, да. Още откакто бях на пет. Оттогава го знам.

— Аз също чувствах, че ти си съвършеното момиче за мен, но всичко друго говореше, че не трябва да храня надежда да бъда с теб. — Джеймс се покашля и продължи: — Точно затова ходех с Михаела и онези други момичета. Те всички ми бяха безразлични, но аз можех да бъда близък с тях, без да нарушавам Закона.

— Знам — отвърна Попи. — Искам да кажа… винаги съм знаела, че под повърхността се таи нещо подобно. — След кратка пауза тя добави: — Джеймс? Какво съм аз сега? — За някои неща тя се досещаше инстинктивно. Чувстваше ги в кръвта си. Но искаше да знае повече и беше сигурна, че Джеймс разбира защо. Това беше нейният живот сега. И тя трябваше да научи правилата.

— Е добре. — Той се облегна на таблата на леглото, повдигнал леко глава, за да може Попи да се сгуши под брадичката му. — Ти до голяма степен си същата като мен. С изключение на това, че не стареят и не могат да имат семейства, създадените вампири не се различават почти по нищо от вампирите ламия. — Джеймс се намести по-удобно. — Какво друго…? Ти вече знаеш, че виждаш и чуваш по-добре от човешките същества. И можеш с лекота да четеш мислите им.

— Не на всички.

— Никой вампир не може да чете мислите на всички. Неведнъж ми се е случвало да долавям само някакво общо чувство за онова, което се случва в умовете на хората. Единственият сигурен начин е този… — каза Джеймс и изчатка със зъбите си.

Попи се усмихна, усещайки как звукът преминава през черепа й.

— И колко често трябва да… — Този път тя изчатка със собствените си зъби.

— Да се храниш? — Попи усети, че Джеймс стана сериозен. — Около един път на ден. В противен случай ще получиш кислороден глад. Ако искаш, можеш да ядеш човешка храна, но тя няма хранителна стойност за нашия вид. За нас кръвта е всичко.

— И колкото повече е кръвта, толкова по-силен ставаш.

— В общи линии, да.

— Разкажи ми за силата. Какво… можем да правим?

— Ние имаме по-голям контрол над телата си от смъртните. Раните ни зарастват с лекота, освен ако са нанесени с дърво. Дървото може да ни нарани, дори да ни убие. — Джеймс изсумтя презрително. — В това отношение поне филмите са прави — дървен кол в сърцето означава смърт за един вампир. Също и огънят.

— Можем ли да се превръщаме в животни?

— Аз самият никога не съм срещал толкова могъщ вампир. Теоретично е възможно, а шейпшифтърите6 и върколаците го правят постоянно.

— Можем ли да се превръщаме в мъгла?

— Не познавам шейпшифтър, който да е способен на това.

Попи тупна с пета по леглото.

— И очевидно не се налага да спим в ковчези.

— Нито е необходима пръст от родния ни край. Аз самият предпочитам ортопедичен матрак, но ако на теб ти харесва да спиш на земята…

Попи го сръга с лакът.

— Ъ-ъ… а можем ли да ходим по водата?

— Разбира се. Освен това можем да влизаме в домовете на хората, без да бъдем поканени, или да се валяме в чесън, което не правим, единствено защото мирише неприятно. Нещо друго?

— Да. Разкажи ми за Нощния свят. — Това беше нейният дом сега.

— Разказах ли ти за клубовете? Ние имаме клубове във всеки голям град. А също и в много от по-малките градове.

— Какви са тези клубове?

— Някои от тях са просто вертепи, други приличат на кафенета, а трети на нощни клубове. Има също и вампирски ложи, но те са главно за възрастни. Знам също един детски клуб — това е голям стар склад, където можеш да се попързаляш с ролкови кънки. А в „Черният ирис“ всяка седмица се правят поетични четения.

„Черният ирис“ — замисли се Попи. Това й напомняше за нещо. Нещо неприятно…

— Какво странно име? — каза тя гласно.

— Всички клубове носят имена на цветя. Черните цветя са символите на Нощните хора. — Джеймс завъртя китката си, за да й покаже часовника си. В центъра на циферблата беше нарисуван черен ирис. — Виждаш ли?

— Да. Бях забелязала, че има нещо черно на часовника ти, но никога не погледнах по-отблизо. Сигурно съм решила, че е картинка на Мики Маус.

Той я чукна леко по носа в знак на престорен укор.

— Това е сериозно нещо, хлапе. Благодарение на тези предмети Нощните хора могат да познаят своите дори и да са тъпи като върколаци.

— Значи не харесваш върколаците?

— Те са страхотни, стига да ти е интересно със създания, чийто коефициент за интелигентност е малко над нулата.

— Но те все пак имат достъп до клубовете.

— До някои клубове. Нощните хора не могат да се женят извън рамките на своя вид, но всички общуват свободно помежду си: вампирите ламия, създадените вампири, върколаците, двата вида вещици…

Попи, която си играеше, сплитайки пръстите на ръцете им по различни начини, изведнъж наостри уши.

— Какви два вида вещици?

— О… единият вид е наясно със своя произход и способности, а другият, не. Вторият вид е познат под името екстрасенси. Някои от тях притежават скрити сили, а други не са достатъчно проницателни, за да открият Нощния свят, и никога не попадат там.

Попи кимна.

— Добре, разбирам. Но какво се случва, ако смъртен влезе в някой от тези клубове?

— Никой не би ги пуснал. Те не се набиват особено в очи и са винаги строго охранявани.

— Но ако все пак някой успее…

Джеймс сви рамене и гласът му изведнъж стана студен.

— Тогава той ще бъде убит. — Освен ако някой не реши да го вземе за своя играчка или роб. В такива случаи умът на човека бива промит и той живее с вампирите, без да разбира това, защото съзнанието му се контролира. Състоянието му е близко до това на сомнамбулите. Аз имах някога една бавачка… — Гласът му заглъхна и Попи почувства мъката, която изпълни душата му.

— Можеш да ми разкажеш за това друг път. — Не й се искаше Джеймс отново да страда.

— М-м… — каза той сънливо и Попи се намести по-удобно на рамото му.

Странно беше, че имаше смелост да затвори очи след онова, което се беше случило последния път, когато заспа. Но все пак го направи. Тя беше със своята сродна душа — от какво имаше да се бои? Нищо не можеше да я нарани.

Фил така и не можеше да заспи.

Щом затвореше очи, виждаше Попи. Попи, която спи в ковчега. Попи, която го следи с очите на гладна пантера. Попи, която се отдръпва от гърлото на непознат мъж, откривайки устата си, която изглежда така, все едно е яла боровинки.

Тя вече не беше човешко същество.

И макар от самото начало да знаеше, че тази метаморфоза е неизбежна, от това не му ставаше по-леко.

Той не можеше — просто не можеше да й прости, че беше в състояние да се нахвърли върху някого и да разкъса гърлото му, за да се нахрани. И не беше сигурен, че би било по-приемливо, ако предварително омайваше жертвите си и след това ги хипнотизираше, за да забравят. Истината за нещата изпълваше душата му с ужас.

Може би Джеймс беше прав — хората просто не можеха да приемат, че има някой, който е на по-високо стъпало от тях в хранителната верига. Човешките същества бяха забравили за своите първобитни предци, които знаеха какво е да бъдеш преследван, и погрешно смятаха, че всичко това е останало в миналото.

Филип можеше да ги извади от тази заблуда.

В заключение, той не можеше да приеме новата Попи, а тя не можеше да се промени. И единственото обстоятелство, което правеше нещата поносими, беше, че все още някак я обичаше.

На другия ден Попи се събуди в сумрачната спалня с дръпнати завеси, за да види, че другата половина на леглото е празна. Но това не я разтревожи. Тя инстинктивно напрегна ума си и скоро разбра, че Джеймс е в кухнята.

Чувстваше се изпълнена с енергия. Като кутре, което няма търпение да бъде пуснато на свобода в полето. Но веднага щом влезе във всекидневната, Попи почувства, че силите й отслабват. И очите й я смъдяха. Тя примижа по посока на болезнената ярка светлина, която идваше от прозореца.

— Причината е в слънцето — обясни й Джеймс. — То намалява силата на вампирите, ако си спомняш какво ти бяха разказал. — Той тръгна към прозореца, дръпна тежките плътни завеси и в стаята стана също толкова тъмно, колкото беше и в спалнята. Дневната светлина беше изолирана. — Това би трябвало да помогне… но днес по-добре не излизай навън, преди да се мръкне. Новите вампири обикновено са по-чувствителни.

Попи улови някакъв скрит смисъл в думите му.

— Излизаш ли?

— Налага се. — Джеймс се намръщи. — Съвсем забравих, че… братовчед ми Аш пристига тук тази седмица. Трябва да накарам родителите си да го убедят да не идва.

— Не знаех, че имаш братовчед.

Джеймс трепна.

— Всъщност имам много роднини. Те живеят на изток в един безопасен град… който е изцяло под контрола на Нощния свят. Повечето от тях са свестни, с изключение на Аш.

— Какво му е на него?

— Той е луд. А също така студенокръвен, безмилостен…

— Звучиш така, все едно Фил описва теб.

— Не, Аш е нещо друго. Абсолютният вампир. Не се интересува от никой друг, освен от себе си, и обича да създава проблеми.

Попи беше готова да обикне всички братовчеди на Джеймс, но беше принудена да се съгласи, че по думите му Аш действително изглеждаше опасен.

— В момента не бих доверил на никого твоето съществуване — каза Джеймс. — И най-малкото на Аш. Ще кажа на родителите си, че той не може да дойде тук, това е всичко.

„А какво ще правим след това?“ — мислеше си Попи. Тя не можеше да се крие цяла вечност. Тя принадлежеше на Нощния свят, но той отказваше да я приеме.

Трябваше да има някакво решение и Попи можеше само да се надява, че двамата с Джеймс ще го намерят.

— Не се бави много каза тя и той я целуна по челото. Усещането беше приятно. И това като че ли щеше да се превърне в ритуал.

След като Джеймс излезе, Попи си взе душ и облече чисти дрехи. Добрият стар Фил не беше пропуснал да пъхне в брезентовата торба любимите й джинси. Сетне тя започна да обикаля апартамента. Не й се искаше просто да седи и да мисли. Не беше редно да разсъждаваш прекалено много в деня след собственото си погребение.

Телефонът стоеше на пода до правоъгълната кушетка и сякаш й се присмиваше. С усилие устоя на импулса да вдигне слушалката, както би направила в друга ситуация.

И на кого можеше да се обади? На никого. Нито дори и на Фил, защото какво щеше да стане, ако някой го чуеше? А ако майка й вдигнеше телефона?

Не, не, не мисли за мама, глупачке!

Но беше твърде късно. Изведнъж ужасно й се прииска да чуе гласа на майка си. Просто как казва „ало“. Попи знаеше, че няма да може да й отговори. Но сякаш имаше нужда да се увери, че майка й все още съществува.

Набра бързо номера, без да си оставя време да мисли. Броеше позвъняванията. Едно, две, три…

— Ало?

Беше гласът на майка й. Сетне той замлъкна, но Попи искаше да го чуе още веднъж. Тя се опитваше да диша, докато сълзите се търкаляха по лицето й. Седеше неподвижно, стискайки кабела на телефона в ръка, заслушана в тихия шум, който идваше от другия край на линията. Чувстваше се като затворник в съда, който очаква да чуе присъдата си.

— Ало? Ало? — Гласът на майка й беше глух и уморен. Без нотки на раздразнение. Телефонните шеги не можеха да извадят от равновесие една жена, която току-що бе изгубила дъщеря си.

Сетне се чу изщракване и връзката прекъсна.

Попи притисна слушалката до гърдите си и заплака, полюлявайки се леко. Най-накрая я сложи на вилката.

Е добре, нямаше да прави повече така. Това беше по-лошо, отколкото изобщо да не чуе майка си. Така по-трудно щеше да се справи с реалността, защото гласът от телефона й напомни, че мама си беше у дома, всички си бяха у дома, но не и Попи. Животът в дома й продължаваше, но тя вече не беше част от него. Не можеше просто да влезе там, както не би могла да влезе и в къщата на непознато семейство.

„Ти май наистина обичаш да се изтезаваш, а? Защо не престанеш да се терзаеш за това. Направи нещо, за да отвлечеш мислите си.“

Попи тъкмо ровеше в шкафа на Джеймс, когато чу вратата да се отваря.

Чувайки металическото изщракване на ключалката, тя предположи, че е Джеймс. Но след това, дори преди да се обърне, разбра, че греши. Това не беше умът на Джеймс.

Попи се извърна и видя момче с пепеляворуса коса.

То имаше приятна външност и телосложението на Джеймс, но беше малко по-високо и може би около година по-голямо. Косата му беше по-дълга от нормалното. Лицето му имаше правилни черти, а очите му бяха зли и леко дръпнати.

Но това не беше причината, поради която Попи се взираше в него.

То й се усмихна ослепително.

— Аз съм Аш — каза момчето. — Здравей.

Попи продължаваше да го гледа все така втренчено.

— Ти беше в съня ми — рече тя накрая. — И каза: „Понякога се случват лоши магии.“

— Значи си екстрасенс?

— Какво?

— Твоите сънища се сбъдват.

— Обикновено не. — Попи най-после успя да се вземе в ръце. — Слушай, ъъ… ще ми кажеш ли как влезе?

Той й показа ключовете и ги раздрънка леко.

— Леля Мади ми ги даде. Обзалагам се, че Джеймс ти е казал да не ме пускаш.

Попи реши, че най-добрата защита е нападението.

— Защо да ми казва подобно нещо? — попита тя, скръствайки ръце пред гърдите си.

Аш й хвърли зъл насмешлив поглед. В сумрака на стаята очите му изглеждаха светлокафяви, почти златисти.

— Защото съм лош — каза той простичко.

Попи се опита да сложи на лицето си израз на искрено неодобрение, както правеше Фил, но не се получи.

— Джеймс знае ли, че си тук? Къде е той?

— Нямам никаква представа. Леля Мади ми даде ключовете на обяд и след това отиде да се занимава със своите интериори. А ти какво сънува днес?

Попи само поклати глава. Опитваше се да премисли нещата. Джеймс в момента вероятно търсеше майка си. Щом я намереше, щеше да разбере, че Аш е тук и щеше да побърза да дойде. Което означаваше… че трябва да опита да развлича някак Аш до завръщането на Джеймс. Или поне се надяваше, че това е вярното решение.

Но как? Тя нямаше никакъв опит в това да е очарователна и забавна в компанията на момчета. И подозираше, че не е хубаво да говори прекалено много. Съществуваше опасност да се издаде, че е нов вампир.

Е добре. Когато си разколебан, най-добре е да затвориш очи и да скочиш направо във водата.

— Знаеш ли някакви вицове за върколаци? — попита Попи.

Аш се засмя. Имаше приятен смях и очите му в крайна сметка не бяха светлокафяви, а сиви като тези на Джеймс.

— Не си ми казала още името си, сънуващо момиче — подхвърли той.

— Попи — отвърна тя и съжали веднага, че го е направила. Ами ако госпожа Расмусен беше споменала, че една от приятелките на Джеймс, на име Попи, наскоро е умряла? За да скрие безпокойството си, тя стана и затвори вратата.

— Хубаво вампирско име — изкоментира Аш. — Не ми харесва тази нова мода да се приемат човешки имена, а ти как мислиш? — И преди да дочака отговор, той продължи: — Имам три сестри, които носят обикновени старомодни имена. Роан7, Кестрел8 и Джейд9. Баща ми би получил кръвоизлив, ако някоя от тях изведнъж реши да се нарече Сюзън.

— Или пък Мади? — попита Попи заинтригувана, макар да съзнаваше, че не е разумно да любопитства.

— Ъ? А, това е съкратено от „Мадър“10.

Попи не беше сигурна какво означава „мадър“. Предполагаше, че е някакво растение.

— Разбира се, не казвам нищо против Джеймс — отбеляза Аш, но от тона му ставаше съвсем ясно, че има нещо против Джеймс. — Нещата при вас в Калифорния са различни. Вие повече общувате със смъртните. И трябва да бъдете по-предпазливи. Затова, ако някой реши да приеме име на човешката сган…

— О, да, те са сган — съгласи се Попи разсеяно. „Той си играе с мен — мислеше си тя. — Няма съмнение в това.“

Обзе я мъчителното чувство, че той знае всичко. Безпокойството я караше да се движи и затова тръгна към музикалната уредба на Джеймс.

— Харесваш ли музиката на смъртните? — попита Попи. — Техно? Асид джаз? Хип-хоп? Джънгъл? — Тя размаха няколко диска под носа му и той премига. — Тук има и малко индъстриъл. О, а това е страхотен асид хаус с елементи на хардкор.

Попи го беше накарала да премине в отстъпление. Никой не можеше да я спре, когато започнеше да говори за музика. Тя бърбореше с широко отворени очи, без ни най-малко да се притеснява, че изглежда като умопобъркана.

— Според мен фрийстайлът се завръща, макар това да не се набива особено на очи. От друга страна, евроденсът…

Аш седеше на правоъгълната кушетка, протегнал напред краката си. Очите му сега бяха тъмносини и изглеждаха леко изцъклени.

— Скъпа — каза той накрая. — Не бих искал да те прекъсвам, но двамата с теб трябва да си поприказваме.

Попи обаче беше твърде умна, за да го попита за какво.

— … тези особени пространствени тоналности и звуци, които напомнят демонични стонове, понякога карат човек да попита: „Има ли някой там?“ — завърши тя и си пое дъх, а Аш побърза да се възползва от прекъсването.

— Ние наистина трябва да поговорим — каза той. — Преди да се върне Джеймс.

Вече нямаше как да му се изплъзне. Устата на Попи беше пресъхнала. Аш се наведе напред и очите му бяха станали синьо-зелени като тропически морета. „Значи те действително променят цвета си“, помисли си Попи.

— Ти не си виновна — каза той.

— Какво?

Ти не си виновна, че не можеш да вдигнеш защитна стена около ума си. С времето ще се научиш да го правиш, каза Аш и с известно закъснение Попи осъзна, че думите не бяха изречени гласно.

О… по дяволите! Трябваше да помисли за това по-рано. Трябваше да се погрижи да скрие мислите си. Опита се да направи това сега.

— Виж, няма смисъл. Знам, че не си ламия. Попи вдигна брадичка и го погледна с присвити очи.

— Значи знаеш. И какво смяташ да направиш сега?

— Зависи.

— От какво?

Той се усмихна.

— От теб.