Страхът на Фондацията

1.

Небето се срути. Хари Селдън се дръпна встрани.

Нямаше начин да избяга. Ужасната синя тежест връхлиташе върху му и се сипеше покрай извисяващите се кули. Облаците се блъскаха като топузи.

Стомахът му се сви. Киселина изгори гърлото му. Дълбоката, твърда синева на безкрайни пространства го избутваше надолу като дълбоко океанско течение. Кулите скърцаха под падащото небе, а дишането му стана накъсано.

Извърна се от непрестанния хаос от небе и сгради и застана с лице към стена. Миг преди това се разхождаше най-нормално по градска улица, когато изведнъж тежестта на синия купол над него се бе стоварила надолу и го бе обзела паника.

Мъчеше се да овладее дишането си. Запромъква се внимателно покрай стената, като не се отлепяше от хладния гладък емайл. Останалите бяха продължили да вървят. Бяха някъде напред, но не дръзваше да ги потърси. С лице към стената. Стъпка, още една…

Ето я. Врата. Застана пред нея и плочата се хлъзна встрани. Залитна и влезе вътре, зашеметен от облекчение.

— Хари, бяхме… какво има?

— Н-н-не знам. Небето…

— А-ха, обичаен симптом — вряза се гърмящ женски глас. — На вас, транторианците, наистина ви се налага да се приспособявате, нали разбирате.

Разтреперан, той погледна широкото, усмихнато лице на Бута Файрникс, Главна матрона на Сарк.

— Преди… преди ми нямаше нищо.

— Да, това е доста странно неразположение — лукаво подметна Файрникс. — Разбира се, вие, транторците, сте свикнали със затворения град. А често съвсем откритите пространства ви понасят добре, ако сте отрасли на такива светове…

— Като него самия — вметна рязко Дорс. — Ела, седни.

Гордостта на Хари вече се възстановяваше.

— Не, добре съм.

Той се изправи и изпъчи рамене. „Изглеждай твърд, дори да не се чувстваш така.“

Файрникс продължи:

— Но в междинно положение като сред десет клика високите кули на Саркония — това по някакъв начин предизвиква зашеметяване, което не сме разбрали още.

Хари го разбираше твърде добре в свития си стомах. Често си бе мислил, че цената за това да живееш на Трантор е, че натрупваш страх от големите пространства, но Панукопия като че ли опроверга тази идея. Сега чувстваше контраста. Високите сгради му бяха напомнили за Трантор. Ала те притегляха погледа му нагоре, към стръмната перспектива, към небето, което изведнъж бе заприличало на огромна стоварваща се тежест.

Не беше рационално, разбира се. Панукопия го бе научила на това, че човекът не е просто мислеща машина. Тази внезапна паника бе демонстрирала как едно фундаментално неестествено състояние — живеенето вътре в Трантор десетилетия наред — може да изкриви съзнанието.

— Хайде да… се качваме — рече немощно той.

Асансьорът сякаш му подейства успокояващо, макар че натискът на ускорението и пукотът в ушите му, докато изкачваха няколко клика, според най-простата логика би трябвало да му въздейства зле.

Няколко мига по-късно, докато другите си приказваха в приемната, Хари се загледа в ширналия се долу градски пейзаж и се опита да успокои нервността си.

При пристигането Сарк им се бе видял прекрасен. Докато хиперкосмическият цилиндър се плъзгаше надолу през горните слоеве на атмосферата, той се бе насладил напълно на пищните му красоти.

На слънчевата граница долини тънеха в мрак, докато от другата страна сияеше верига от заснежени планини. Късно вечерта току отвъд границата свежите планини със стръмни склонове сияеха в оранжево-червено като живи въглени. Катеренето никога не го бе привличало, но нещо в него се обади. Планинските ветрове прорязваха облачната покривка и оставяха диря като след кораб. Тропически гръмотевици, осветени нощем от проблясъците на светкавици, напомняха за разцъфналите пъпки на бели рози.

Сътвореното от човека великолепие беше също така поразително: сияещите нощем съзвездия от градове, обвити в блещукащата паяжина от магистрали. Сърцето му се изпълваше с гордост от човешките постижения. За разлика от засиления контрол в Трантор тук ръката на съгражданите му от Империята продължаваше да нахвърля пространни планове върху кората на планетата. Бяха създали изкуствени морета и елиптични водни басейни, огромни равнини, покрити с обработвани от автомати ниви — съвършен ред, възникнал върху някога девствените земи.

А сега, застанал на най-горния етаж на изящна кула в геометричния център на Саркония, столицата, той виждаше задаващия се упадък.

В далечината, протегнали се към небето, се открояваха три преплетени колони — не величествени кули, а дим.

— Това съвпада с изчисленията ти, нали? — обади се зад него Дорс.

— Не им позволявай да разберат! — прошепна той.

— Казах им, че имаме нужда от малко усамотение, че си се притеснявал, дето ти е прилошало.

— Притеснявам се — или поне се притеснявах. Но ти си права — психоисторическите предсказания, които направих, сочеха онзи хаос там.

— Наистина изглеждат странни…

— Странни ли? Техните идеи са опасни, радикални. — Наистина беше вбесен. — Класово объркване, разместване на осите на властта. Те посягат на самите механизми отдушници, които поддържат Империята в ред.

— По улиците се забелязваше определена… хммм… радост.

— А видя ли онези бракми? Напълно автономни!

— Да, това е обезпокоително.

— Те са неделима част от възкресението на симовете. Тук изкуственият разум вече не е табу! Автоматите им ще се усъвършенстват все повече. Скоро…

— Повече ме притеснява непосредственото равнище на разпад — прекъсна го Дорс.

— То трябва да нарасне. Спомнящ ли си n-измерните участъци в психоисторическото пространство? Прокарах в джобния си компютър случая Сарк, докато слизахме от орбита. Ако продължават по този начин с техния Нов ренесанс, цялата планета ще се пръсне в искри. Както се вижда в n-измеренията, пламъците ще са ярки и бързи, стихийни, а после ще изтлеят в пепел. След това изцяло ще изчезнат от моя модел и ще се превърнат в размазано петно — статиката на непредсказуемостта.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Успокой се! Ще забележат.

Не бе осъзнавал досега, че го взема толкова навътре. Империята — това беше ред, а тук…

— Академик Селдън, окажете ни честта да се запознаете с някои от най-видните водачи на нашия Нов ренесанс — Бута Файрникс се вкопчи в ръкава му и го помъкна обратно към живописния прием. — Толкова много имат да ви кажат!

А той бе искал да дойде тук! Да разбере защо отдушниците, които поддържаха световете стабилни, тук не сработваха. Да види фермента, да улови мириса на промяната. Имаше много страстни спорове за възхода на изкуството, за ексцентрични мъже и жени, венчани за великите си проекти. Беше ги огледал с шеметна скорост.

Но всичко това му идваше твърде много. Нещо в него се бунтуваше. Гаденето на открито по улиците беше симптом на някакво по-дълбоко отвращение, тъмно и стаено дълбоко вътре.

Бута Файрникс продължаваше да дърдори:

— … и някои от нашите най-светли умове също ви чакат с нетърпение! Елате!

Той потисна стенанието, надигнало се в него и погледна умолително Дорс. Тя се усмихна и поклати глава. От това изпитание не можеше да го спаси.

2.

Ако в началото Бута Файрникс беше песъчинка в обувката му, сега вече бе цял камък.

— Тя е невъзможна! Дрън-дрън-дрън. Виж — рече той на Дорс, когато най-сетне останаха сами, — дойдох на Сарк само заради психоисторията, не за да ме тупат имперски по гърба. Как така тук обществените отдушници не са сработили? Какви обществени механизми са се объркали и са позволили да възникне този техен шумен Ренесанс?

— Хари, миличък, боя се, че твоят нос не е от онези, които надушват тенденциите непосредствено от самия живот. Идва ти нанагорно. Данните — по-скоро те са твоето царство.

— Това си е така. Целият този кипеж много ме тревожи! Но все пак ми е интересно как така са съживили онези стари симулации. Ако можех да се измъкна от обиколките на техния „Ренесанс“ по тия шумни улици…

— Напълно съм съгласна — рече меко Дорс. — Кажи им, че имаш малко работа. Ще си стоим в стаите. Тревожа се да не би някой да ни следи тук. Само на един скок сме от Панукопия.

— Ще имам нужда от достъп до архива ми в офиса. Една бърза връзка с Трантор…

— Не, не можеш да използваш връзка. Ламурк съвсем лесно би я проследил.

— Но записите не са у мен…

— Налага се да караш по памет.

Хари се загледа в пейзажа — трябваше да признае, беше зрелищен. Огромни, ширнали се гледки. Бушуващ растеж.

Но на хоризонта пламтяха нови огньове. По улиците на Саркония цареше веселие — както и гняв. Лабораториите вряха от свежа енергия, навсякъде стърчаха нововъведения, въздухът сякаш пееше за промяна и хаос.

Предсказанията му бяха статистически, абстрактни. Да ги вижда как толкова бързо се сбъдват му действаше отрезвяващо. Изобщо не му харесваше скоростта и вихреността на това място — макар и да ги разбираше. Засега.

Крайностите на богатството и нищетата бяха отвратителни. Знаеше, че промяната е виновна за тях.

На Хеликон беше виждал бедност — и бе я преживял. Като малък баба му бе настояла да му купят дъждобран с няколко размера по-голям, „че да го носи по-дълго“. Майка му не обичаше да рита топка с момчетата, защото обувките му се износвали твърде бързо.

Тук, на Сарк, също както на Хеликон, истински бедните живееха в дълбоката провинция. Понякога дори нямаха достатъчно пари за вкаменелостни горива. Мъже и жени по цял ден вървяха подир задника на мулето, което ореше браздата.

Някои от собственото му семейство бяха избягали от тази мизерия, за да работят на конвейер. След едно-две поколения фабричните работници бяха успели да отделят от залъка си пари, за да купят лиценз за търговски шофьор. Хари си спомняше как чичовците и лелите му трупаха телесни повреди също както навремето баща му. Нямаха пари и болката се връщаше години по-късно в разбитите стави и болнави крака — повредите им оставаха постоянни по начин, смайващ за един транторианец.

Хеликонците от окаяните бараки работеха със селскостопански машини, които бяха големи, мощни, опасни и струваха повече пари, отколкото те биха изкарали някога. Животът им беше мрачен, далеч от бастионите на високомерната Империя. След смъртта си оставяха подире си само неуловим спомен, лека пепел от пеперуда, изгоряла в горски пожар.

В едно стабилно общество болката им би била по-малка. Баща му бе умрял по време на извънредна работа с една голяма машина.

Икономическите приливи и отливи бяха убили баща му толкова сигурно, колкото и стоманеният валяк, който го бе прегазил. Колебанията на далечните пазари го бяха убили — и Хари бе разбрал какво трябва да направи. Да победи самата несигурност, да намери ред в привидния безпорядък. Психоисторията можеше да бъде и пребъде.

Баща му…

— Господин академик! — пронизителният глас на Бута Файрникс го отвлече от мислите му.

— Ъ-ъ, онази обиколка на кварталите. Всъщност аз не се чувствам…

— О, боя се, че това е невъзможно. Вътрешни безредици — за беда — тя продължи бързо нататък. — Наистина искам да поговорите с нашите инженери на автомати. Те са разработили нови автономни модели. Твърдят, че могат да се контролират само с помощта на три основни закона — представете си!

Дорс не можа да прикрие изненадата си. Тя отвори уста, поколеба се, после я затвори. И Хари усети тревога, но Бута Файрникс продължи да бърбори за новите предизвикателства на саркианския хоризонт. После веждите й се повдигнаха и тя рече ведро:

— О, да — имам и една още по-добра новина. Току-що пристигна имперски ескадрон.

— А? — изстреля Дорс. — Под чия команда?

— Някой си Рагант Дивенекс, генерал на сектор. Току-що говорих с него…

— По дяволите! — възкликна Дорс. — Той е от хората на Ламурк.

— Сигурна ли си? — попита Хари. Знаеше, че малката пауза при нея означава, че преглежда вътрешните си файлове.

Дорс кимна. Бута Файрникс заговори спокойно:

— Е, сигурна съм, че за него ще е чест да ви върне на Трантор, когато приключите с визитата си тук. Надявам се, че няма да е скоро, разби…

— Спомена ли ни? — попита Дорс.

— Попита дали ви харесва…

— По дяволите! — възкликна Хари.

— Един генерал на сектор командва всички червееви свръзки, ако пожелае, нали? — попита Дорс.

— Ами предполагам — Файрникс изглеждаше изненадана.

— В капан сме — рече Хари.

Файрникс се облещи шокирано.

— Но без съмнение вие, кандидат за Първи министър, няма нужда да се страхувате от…

— Тихо! — Дорс изгледа жената сурово и я накара да млъкне. — В най-добрия случай тоя Дивенекс ще ни накара да киснем тук.

— В най-лошия ще има „нещастен случай“ — додаде Хари.

— Никакъв друг начин ли няма да напуснем Сарк? — попита настоятелно Дорс.

— Не, не си спомням…

— Помислете!

Файрникс се сепна и каза:

— Е, разбира се, имаме частници, които понякога използват дивите дупки, но…

3.

По време на изследванията си Хари бе открил един любопитен малък закон. И сега го обърна в своя полза.

Бюрокрацията нараства като удвояваща се функция във времето въз основа на дадените ресурси. На лично равнище причината беше настоятелното желание на всеки управител да си наеме поне един заместник. Така се осигуряваше времевата константа на растежа.

Това обаче влизаше в сблъсък със способността за понасяне на обществото. Въз основа на времевата константа и способността човек можеше да предскаже равнището на задържане на бюрократично претоварване — или, ако растежът продължаваше, датата на рухването. Предсказанията за дълголетието на бюрократичните общества съвпадаха с точна крива. Изненадващо, но същите стъпаловидни закони действаха и при микрообществата като например големите агенции.

Обемните Имперски бюра на Сарк не можеха да действат бързо. Ескадронът на секторния генерал Дивенекс трябваше да остане в планетарното пространство, тъй като визитата му беше съвсем официална. Все още спазваха приличието. Дивенекс не искаше да използва груба сила там, където и играта на изчакване можеше да свърши работа.

— Разбирам. Това ни дава няколко дни — заключи Дорс.

Хари кимна. Беше приключил с всички речи, преговори, сделки и обещания за услуги, които се изискваха от него — все неща, които никак не обичаше. Дорс бе свършила черната работа.

— Към…

— Трейн.

Червеевите дупки бяха лабиринти, а не просто тунели с два края. Големите се държаха може би от милиарди години — нито една от тях, по-голяма от сто метра в диаметър, досега не беше колабирала. Най-малките понякога изтрайваха едва часове, в най-добрия случай една година. В по-тънките дупки гънките в стените по време на преминаване можеха да променят крайната точка на траекторията.

Нещо по-лошо, дупките в последните си стадии пораждаха мимолетно, обречено поколение — дивите дупки. Като деформации във времето и пространството, поддържани от негативни „подпори“ от енергия-плътност, те бяха неустойчиви по рождение. При изчезването им изчезваха и малките деформации.

Сарк разполагаше със седем дупки. Едната умираше. Тя се намираше на един светлинен час разстояние и плюеше диви дупки, които варираха от колкото една човешка длан до няколко метра в диаметър.

Преди няколко месеца отстрани на умиращата дупка бе изникнала доста широка дива дупка. Имперският ескадрон не знаеше това, разбира се. Всички дупки се таксуваха, така че свободната дупка си беше същинска благодат. Някои планети докладваха за съществуването им едва след като дивата дупка се загубеше сред пръските на субатомни вълни.

Дотогава пилоти прекарваха през тях товари. Това, че дивите дупки можеха да се изпарят за секунди след предупреждението, превръщаше занаята в опасен, високоплатен и легендарен.

Такива пилоти ставаха хора, които като малки са обичали да карат колело без ръце, но по малко по-различен начин — като го карат по покривите.

По странна логика тези деца порастваха, улягаха и дори си плащаха данъците, но вътрешно си оставаха същите.

Само хора, способни да поемат риск, можеха да преминат през хаотичното течение на временна дупка, да поемат онези рискове, които вършеха работа, а не онези, които не вършеха, и да оживеят. Те бяха издигнали перченето до неговия най-висок връх.

— Тази дива дупка е доста трудна — обърна се към Хари и Дорс прошарената женица. — Ако пътувате и двамата, не остава място за пилот.

— Трябва да сме заедно — отсече Дорс.

— Значи се налага вие да пилотирате.

— Не знаем как — рече Хари.

— Имате късмет — сбръчканата женица се усмихна невесело. — Тая дупчица е късичка и лека.

— Какви са рисковете? — попита със свито гърло Дорс.

— Не съм ви застрахователен агент, госпожо.

— Настоявам да научим…

— Вижте, госпожо, ние ще ви научим. В това се състои сделката.

— Надявах се на по…

— Стига или сделка въобще няма да има.

4.

Над писоара в мъжката тоалетна Хари видя малка златна табелка: „Старши пилот Джокан Бьон се облекчи тук на 4 октдент 13 435-а“.

Над всеки писоар имаше подобна табела. В съблекалнята над пералнята можеше да се прочете: „Целият 43-ти пилотски корпус се облекчи тук на 18 марлас 13 675-та“.

Пилотски хумор. Оказа се твърде предсказуем. Беше оплескал първата си тренировка.

За да направят абсолютно фаталната дължина на затваряща се дупка по-малко страшна, червеевите флаери имаха планове за изтегляне. Те вършеха работа само в покрайнините на дупката, където гравитацията започваше да се изкривява и времето и пространството бяха съвсем леко огънати. Под седалката имаше малка мощна ракета, която изхвърляше навън цялата пилотска кабина и тя автоматично изскачаше от дупката.

Обаче имаше ограничение за това, колко самозадействащи се устройства можеше да набута човек в кабината. Още по-зле, отворите на дупките бяха с особен електродинамичен „климат“ — гърчещи се разклонени светкавици, сини разреди, червени магнитни вихри, подобни на торнадо. Електрическите устройства работеха зле, ако в отвора бушуваше някоя лоша буря. По-голямата част от управлението при спешни случаи бе ръчно. Безнадеждно архаично, но неизбежно.

Така че двамата с Дорс минаха тренировъчен курс в продължение на три часа. Мислеха, че щом е прочут математик, трябва да запамети цялото меню от инструкции отведнъж.

Беше безсмислено да попарва илюзиите им, той просто кимаше и присвиваше очи, за да покаже, че следи внимателно и е съвсем погълнат от това, което му говорят. Междувременно, за да не губи форма, си решаваше наум диференциални уравнения.

— Сигурна съм, че ще се оправите — рече им мазно Бута Файрникс на изпроводяк.

Тази жена се оказа по-свястна, отколкото предполагаше Хари. Беше разчистила пътя и бе задържала хората в сиво от имперската канцелария. Вероятно й беше минала хитрата мисъл, че като стане Първи министър, той ще й се отплати. Много добре — струваше си, ако успееше да отърве кожата.

— Надявам се, че ще се оправим — рече Хари.

— И аз — додаде Дорс.

— Нашето обучение е най-доброто — обясни Файрникс. — Новият ренесанс насърчава индивидуалното съвършенство…

— Да, много съм впечатлена — рече Дорс. — Може би можете да ми обясните подробностите около вашата Програма за съзидателност? Толкова съм чувала за нея…

Хари й се усмихна с лека благодарствена усмивка, задето е отвлякла вниманието на Файрникс. Той инстинктивно не харесваше тъкмо този вид бойка самоувереност, толкова разпространена на Сарк. Бяха тръгнали към провал, сигурен беше. Копнееше да се върне отново при пълните си психоисторически ресурси и да моделира ситуацията на Сарк. Ранните му работи имаха нужда от усъвършенстване. Тук бе събрал тайно най-нови данни и копнееше да ги приложи.

— Надявам се, че не ви безпокои дивата дупка, господин академик? — обърна се отново Файрникс към него, сбърчила чело.

— Тесничко ще ни е — рече той.

Щяха да летят в тесен цилиндър, Дорс щеше да е навигатор. Разделянето на работата на две се бе оказало единственият начин да стигнат до някаква степен на компетентност.

— Според мен е прекрасно, че сте толкова смели.

— Нямахме особен избор — рече Дорс. Слабо казано, но тя го формулира с изящество. Още ден-два и офицерите на секторния генерал щяха да ги арестуват.

— Да пътувате с корабче, колкото моливче. Толкова интимно!

— Ъ-ъ, време е да тръгваме — рече Хари с бледа усмивка. Пак беше започнала да му досажда.

— Съгласна съм с Императора. Всяка технология, която не прилича на магия, не е достатъчно напреднала.

Значи казаната от него забележка пред Императора вече бе стигнала и дотук. Маловажните лафчета се разпространяваха бързо, когато имаха имперски гръб.

Ала все пак стомахът на Хари се сви от ужас.

— Права сте.

Беше изхвърлил от мислите си забележката.

Четири часа по-късно, докато се приближаваха на висока скорост към големия комплекс на входа на червеевата дупка, Хари се обади по комуникатора на Дорс.

— На една лекция — по нелинеарна философия, доколкото си спомням — професорът ми каза нещо, което никога няма да забравя: „Идеите за съществуването бледнеят пред фактите на съществуването.“ Съвсем вярно си е.

— Приближаваме скорост 0695 — каза тя строго. — Никак не е малко.

— Тук нищо не е малко — освен входът на тая дива дупка. Дивата дупка беше цвърчащо острие от трепетна възбуда.

Тя обикаляше на орбита около основната дупка — далечна светла точица.

Имперските кораби патрулираха около главния отвор, без да обръщат внимание на дивата дупка. Бяха им платили много отдавна и очакваха стабилен поток от кораби да се промъкне през имперската стража.

Хари и преди бе преминавал през входове на дупки — винаги с големи крайцери, чиито маршрути преминаваха през червееви дупки с диаметър десетки метри. Всяка дупка с такъв размер беше център на комплекс, жужащ от внимателно организиран трафик. Виждаше как далеч напред блещукат инжекционните коридори на главния маршрут.

Тяхната дива дупка можеше да изчезне всеки момент. Квантовата й пяна беше белег за нейната смъртност. „И може би и за нашата“ — помисли си Хари.

— Приближаваме към сума вектор нула — извика той.

— Проверявам конвергентните асимптоти — отвърна Дорс.

Също като на упражненията.

Но към тях прииждаше цвърчаща оранжева сфера, пурпурна по краищата. Осветена в неон уста. Стегната, с тъмен център…

Хари усети внезапно желание да завие, да не се гмурка в това невъзможно тясно гърло.

Дорс започна да брои. Компютрите ги водеха. Той се нагаждаше — сръчкване тук, завойче там.

Това, че познаваше донякъде протичащите физични явления, не му помагаше. Червеевите дупки се поддържаха отворени от пластове отрицателна енергия, обвивки от антиналягане, възникнали при първата конвулсия на вселената. Отрицателната енергия в „подпорите“ беше еквивалентна на масата, нужна за възникването на черна дупка със същия радиус.

Така че те се гмуркаха към космическа област с плътност, каквато не можеха и да си представят. Но опасността се спотайваше само на ръба, където напрежението можеше да ги разкъса на атоми.

Ако удареха в десетката, не ги грозеше никаква опасност. Ала всяка грешка…

Тръстерите пулсираха. Дивата дупка се бе превърнала в черна сфера, поръбена с квантов огън.

Разрастваше се.

Хари внезапно усети колко безпомощно е притиснат в това корабче. Едва два метра в диаметър, изолацията му беше тънка, буферите — минимални. Отзад Дорс продължаваше да нарежда данни и той да ги следи… но част от него крещеше от смазващо чувство за ограниченост, за безпомощност.

Отново усети дълбоко в себе си страха, който го бе обхванал по улиците на Саркония. Не клаустрофобия, а още по-тъмно: влажен страх нещо да не се обърка, бунт на съмнението. Той го сграбчи, стисна гърлото му.

— Векторите стигнаха 073 — съобщи Дорс.

Гласът й беше спокоен, стабилен — чудодеен балсам. Той се вкопчи във ведрата му увереност и потисна собствената си паника.

Писъците на корекциите в последната секунда отекнаха в тясната кабина. Бързият ритник на ускорението…

Светкавица, която ги връхлиташе в синьо и златно…

… грохот. Навън — през другия край, на петнайсет хиляди светлинни години разстояние.

— Онзи стар професор… прав беше, да му се не види — рече той.

Дорс въздъхна — единствената й притеснена въздишка.

— Идеите за съществуването бледнеят… пред фактите на съществуването. Да, любов моя. Животът е по-велик от всякакви приказки за него.

5.

Жълто-зелено слънце ги поздрави. А след малко и имперски постови кораб.

Снишиха се и побягнаха. Бърз завой — и се врязаха в кервана от кораби, потеглил към входа на голяма червеева дупка. Компютрите, отчитащи търговските такси, приеха натрапничеството му, без да мрънкат. Беше се изучил доста. Дорс го поправяше, ако се обърка.

Вторият им скок през хиперпространството им отне само някакви си три минути. Изскочиха далеч оттам, до едно помръкнало червено джудже.

На четвъртия скок вече бяха се изучили съвсем. Това, че притежаваха кодовия статут на двора на Клеон, отхвърляше всякакви възражения.

Но бягството означаваше, че трябва да се пъхат във всяка попаднала им червеева дупка. Хората на Ламурк нямаше как да са далече.

Пътуването в червеевите дупки беше само еднопосочно. Корабите пореха с висока скорост гърлата им, които варираха от пръстче на дължина до звезда в диаметър.

Хари знаеше цифрите, разбира се. В Галактическия диск съществуваха няколко милиарда червееви дупки. Средният радиус на Имперската зона беше около петдесет светлинни години. Един скок можеше да те отнесе на много светлинни години разстояние към някой запокитен кой знае къде свят.

Това влияеше върху психоисторията. Някои покрити със зеленина планети бяха зелени крепости срещу такава дълбока изолация. За тях Империята беше далечен сън, източник на екзотични продукти и странни идеи. Хиперкорабите прелитаха през дупките за някакви си секунди, после мъкнеха товар през празните бездни — години, десетилетия тежък труд.

Мрежата от дупки имаше много изходи близо до обитаеми планети, но също и край почти тайнствено безполезни слънчеви системи. Империята бе разположила по-малките изходи — с маса може би колкото планински масив — край богатите планети. Но някои изходи с гигантска маса обикаляха на орбита около съвсем необитаеми и пусти слънчеви системи.

Дали това беше случайност, или мрежата бе останала от някоя по-ранна цивилизация? Без съмнение самите червееви дупки бяха остатък от Великото появяване, когато едновременно бяха възникнали времето и пространството. Те свързваха далечни царства, които някога са били близо едно до друго — когато галактиката е била по-млада и по-малка.

Бяха влезли в ритъм. Излизане от изход, контакт по комуникатора, нареждане на опашката за следващото заминаване. Имперските хрътки не биха изкарали от опашката никого, който принадлежи към висшата транторска класа. Така че най-опасни бяха моментите, когато уреждаха разрешението да преминат.

Дорс стигна до съвършенство. Бомбардираше съответните компютри с данни и — хоп! — вече влизаха в орбитален вектор за следващия скок.

Материята можеше да преминава през дупките само еднопосочно. Малкото експерименти за едновременен транспорт в две посоки бяха завършили катастрофално. Всяка червеева дупка информираше своевременно останалите какво е „погълнала“. Тази информация протичаше като вълна — не материална, а в напрежението на самата дупка — вълна в „стрес-тензора“, както го наричаха физиците.

Излитащите кораби изпращаха вълни на стрес, които се засичаха със скорост, която зависеше от разположението и скоростта им. Стресът свиваше гърлото, така че когато вълните се срещаха, по стените преминаваше гърч.

Главното беше в това, че след като се срещнат, двете вълни продължаваха да се движат по различен начин. Те си взаимодействаха — едната се забавяше, другата се ускоряваше по твърде нелинеарен начин.

Едната вълна можеше да нарасне, другата да намалее. Голямата караше тунела да се сгърчи и по този начин корабите се придвижваха. Ала изчисляването на маршрута им беше титанична задача. Ако случайно два кораба се засекат на съединението — бум!

Това не беше само технически проблем. Беше истинско ограничение, наложено от законите на квантовата гравитация. Въз основа на този факт бе изградена сложна система от предохранителни мерки, такси, регулатори и всякакви досади — цял бюрократичен апарат, който си има някаква своя цел и се възползва максимално от нея.

Хари разсейваше раздразнението си, като съзерцаваше пейзажа. Сред мрака плуваха слънца и планети с величествена, сияйна красота.

Зад блясъка, знаеше той, се спотайваше нужда.

От системата на тунелите възникваха суровите икономически факти. Между световете А и Б можеше да има половин дузина прескоци. Мрежата не беше просто свързана, чисто и просто астрофизично метро. Преминаването през всеки отвор на тунел добавяше допълнителни такси към всеки курс.

Контролът върху цял търговски маршрут даваше максимална печалба. Борбата за контрол беше неспирна, често свирепа. От гледна точка на икономиката, политиката и „историческото развитие“ — което означаваше един вид наложена върху събитията инерция — една локална империя, контролираща цяло съзвездие възлови точки, би трябвало да е солидна и да съществува дълго.

Не беше така обаче. Регионалните сатрапии постоянно се катурваха.

Мнозина загиваха, защото бяха контролирани твърде внимателно. Съвсем естествено бе всеки тунел да бъде издояван максимално, като всеки вход и изход се координират така, че трафикът да се оптимизира. Но подобна степен на контрол изнервяше хората.

Системата не можеше да донесе максимална полза. Прекаленият контрол се проваляше.

При седемнайсетия скок се сблъскаха тъкмо с това.

6.

— Отклонение на вектора за претърсване — дойде автоматичната команда от имперския кораб.

Нямаха избор. Издутият имперски кораб ги засече секунди след като изскочиха от среден по размер тунел.

— Такса за трансгресия — обяви компютъризираната система. — Планетата Обиджон изисква от специалните кораби сумата… — последва порой от компютърни думички.

— Хайде да плащаме — обади се Хари.

— Чудя се дали Ламурк не би ни издирил по това? — обади се Дорс по вътрешния комуникатор.

— Какъв избор имаме?

— Ще използвам личния си индекс.

— За транзитно преминаване? Че това ще те разори!

— По-сигурно е.

Хари вдигаше пара, докато влизаха в магнитния захват на имперския стражеви кораб. Дупката обикаляше на орбита около тежко индустриализирана планета. Сиви градове се простираха върху континентите и замрежваха моретата в огромни шестоъгълници.

В Империята съществуваха два планетарни модела: селски и градски. Хеликон беше селскостопански свят, социално стабилен поради осветените от времето родови връзки и здрави икономически традиции. Подобни светове обикновено съществуваха дълго.

От друга страна, Обиджон като че ли се хранеше от другия първичен човешки импулс: вкопчването, търсенето на допир с другите. Трантор беше връхната точка на градското струпване.

Хари винаги бе смятал за странно това, че хората толкова лесно изпадаха в тези две крайности. Усещанията, които бе преживял като пан, му изясняваха тези тенденции.

Панската любов към откритото и естественото намираше съответствие в селските светове. Това включваше цял куп възможни общества, особено фемо-пасторалния атрактор в психоисторическото пространство.

Противоположният му полюс — клаустрофобичните, макар и вдъхващи увереност общества — възникваха от същия корен, от който и племенното събиране на пановете. Маниакалното пощене на пановете се изразяваше при хората в клюки и партита. Панската йерархия даваше основната форма на различните групи на феодалистки атрактори: Мачо, Социалистически, Патриархални. Дори и някои от малкото танатокрации и някои от Рухналите светове съответстваха на този образец. Те имаха фараонски фигури, които обещаваха живот след смъртта и детайлно разделяне по ранг в зависимост от това, докъде е стигнал човек в строгата обществена пирамида.

Сега той усещаше отвътре тези категории. Това беше липсващият елемент. Вече можеше да включи в психоисторическите уравнения нюанси и оттенъци, които отразяваха натрупания от него опит. Щеше да е много по-добро от сухите абстракции, от които се бе ръководил досега.

— Платили са им — обади се Дорс по комуникатора. — Каква корупция!

— Хммм… да, шокиращо. — Циничен ли ставаше? Искаше да се обърне и да поговори с нея, но тясната ракета почти не даваше възможност за общуване.

— Да вървим.

— Накъде?

— Към… — осъзна, че няма представа накъде.

— Вероятно сме се измъкнали от преследването — тонът на Дорс бе стегнат, притеснен. Беше се научил да усеща кога е напрегната.

— Бих искал пак да видя Хеликон.

— Със сигурност го очакват.

Усети как го бодна разочарование. Досега не бе осъзнавал колко близо до сърцето му все още е неговото детство. Дали Трантор не го бе направил глух за собствените му чувства?

— Накъде тогава?

— Възползвах се от тази пауза да предупредя един приятел по тунелната връзка — отвърна му тя. — Можем да се върнем на Трантор, макар и по много коварен маршрут.

— Трантор! Ламурк…

— Вероятно няма да очаква от нас подобна дързост.

— Което прави тази идея препоръчителна.

7.

Беше зашеметяващо — да прескочиш през цяла галактика, затворен в контейнер, колкото ковчег.

Подскачаха, блъскаха се, отново подскачаха. Дорс на няколко пъти сключва „сделки“. Всъщност подкупи. Тя стъкмяваше сръчно комбинации от неговите кодове, имперските индекси за достъп и личните й номера.

— Скъпичко — ядосваше се Хари. — Как бих могъл да платя…?

— Мъртвите не се притесняват за дългове — отвърна му тя.

— Колко мило.

— Тук няма място за деликатност.

Веднъж изскочиха в близка орбита до забележително измъчена звезда. Край тях се стрелкаха ярки ленти от светлина.

— Колко ли време може да изтрае тукашният тунел? — зачуди се той.

— Ще го спасят, убедена съм. Представи си какъв хаос ще настане в системата, ако някой отвор започне да бълва гореща плазма.

Хари знаеше, че системата на червеевите дупки, макар и открита във вековете преди Империята, невинаги е била използвана. След като бяха изучени физичните й основи, корабите можеха да порят Галактиката, като създават около себе си състояние като в тунел. Това позволяваше да се използват много богатства, до които не можеше да се стигне по тунелите, но на висока енергетична цена, а това криеше известна опасност. Нещо повече, придвижването с тези кораби беше много по-бавно от преминаването през тунел.

Ами ако Империята започне да се руши? И загуби мрежата от тунели? Щяха ли стройните нападателни бойни кораби и подобните на змии въоръжени флотилии да отстъпят пред тромавите хиперкораби?

Следващата им цел плаваше сред злокобна черна бездна, далеч в ореола на червените джуджета над Галактическата равнина. Дискът се простираше пред тях в сияйно великолепие. Хари си спомни как веднъж държеше монета и си мислеше как някакво си петънце на нея представяше огромен обем, например голяма Зона. Тук тези човешки измерения изглеждаха безсмислени. Галактиката беше ведра симфония от маса и време, по-велика от всякаква човешка перспектива или пански поглед.

— Великолепно — обади се Дорс.

— Виждаш ли Андромеда? Колко близо изглежда и тя.

Двойната спирала увисна около тях. Ивиците сплъстен прах обрамчваха звездите в лазурносиньо, пурпурночервено и смарагдовозелено.

— Идва нашето кръстовище — предупреди Хари.

Тук се срещаха пет тунела. Три черни сфери обикаляха на близка орбита една от друга и сияеха ярко от квантовата радиация по ръбовете. Два кубични тунела кръжаха по-нататък. Хари знаеше, че една от редките вариантни форми е кубичната, но досега не беше виждал такъв тунел. Два на едно място предполагаха, че са възникнали на ръба на галактиките, но тези неща бяха отвъд колебливата му способност да ги проумее.

— Отиваме… там — Дорс насочи лазерен лъч към един от кубовете и поведе кораба.

Поеха към по-малкия куб, като се приближаваха бавно и предпазливо. Тук тунелът се обслужваше автоматично и никой не ги посрещна.

— Тесничко — нервно рече Хари.

— Ще минем на пет пръста от стената.

Той реши, че се шегува, но после осъзна, че подценява положението. В този толкова рядко използван тунел бавните скорости бяха много важни. Добра физика; нещастна икономика. Забавянето отрязваше нетното течение на масата и ги превръщаше в забутани кръстопътища.

За да си отвлече ума от управлението, той се загледа в Андромеда. Тесните тунели не се появяваха в другите галактики по тайнствени причини, дължащи се на квантовата гравитация. Изключително тесни можеха и да се появят, но ако през гърлото тръгнеше да преминава друга маса, вълната на присвиване можеше и да убива. Малцина бяха дръзнали да минат през тях в търсене на извънгалактически излази.

Тоест, с изключение на Похода на Стефно, легендарна рискована експедиция, изскочила в галактиката с каталожен номер М 87. Стефно бе получил данни за зрелищния кораб, изплувал от черната дупка в центъра на М 87 — величествените ленти се извивали в спирални арабески. Самотният ездач не се забавил и се върнал само секунди преди тунелът да се затвори сред дъжд от бляскави частици.

Никой не знаеше защо. Нещо във физиката на тунелите пречеше на извънгалактическите приключения.

Кубичният тунел бързо ги отведе до няколко станции на близка орбита около планети. Едната от тях Хари разпозна като планета от рядък тип със стара, но разрушена биосфера. Също като на Панукопия и тук се срещаха висши форми на живот. На повечето годни за обитаване планети ранните изследователи бяха открили килими от водорасли, които така и не бяха се развили по-нататък.

— Защо тогава няма интересни извънземни? — зачуди се Хари, докато Дорс се оправяше с местните Сиви хора.

От време на време Дорс му напомняше, че в края на краищата тя беше историк.

— Преминаването от едноклетъчни към многоклетъчни е отнело милиарди години, както сочи теорията. Ние просто сме произлезли от по-бързо развиваща се и по-сурова биосфера.

— Освен това идваме от планета с поне една голяма луна.

— Защо? — попита тя.

— В нас са вградени повтарящи се цикли от двайсет и осем дни. Например менструацията на жените — която случайно е различна от тази при пановете. Ние сме проектирани от биологията. Ние сме успели, а тези биосфери — не. Има много начини да се унищожи един свят. Когато орбитата се промени, ледниците започват да настъпват. Астероидите започват да я бомбардират — бам-бам-бам! — той тресна силно по стената на кораба. — Химията на атмосферата се нарушава. И планетата се превръща в парник или в леден свят.

— Разбирам.

— Хората са по-издръжливи и по-умни от всички. Ние съществуваме, те — не.

— Кой го казва?

— Стандартните знания, откакто социотеоретикът Кампфбел…

— Убедена съм, че си прав — прекъсна го бързо тя.

Нещо в гласа й го накара да се поколебае — той обичаше разпалените спорове, но те вече се плъзгаха през изключително тесния кубичен тунел. Краищата му сияеха като лимонова Евклидова конструкция — и после изскочиха на орбита над една черна дупка.

Гледаше как огромните събиращи енергия дискове засияват в кипящо алено и отровно пурпурно. Империята бе изградила около дупката големи тръбообразни магнитни полета. Те всмукваха и притегляха междузвездните прашни облаци. Тъмните циклони се стичаха към яркия диск около дупката. Радиацията от триенето и падането на свой ред бе улавяна от огромни решетки и рефлектори. Самият добив на сурова фотонна енергия бе хващан и изливан в зиналите пасти на тунелите. Те пренасяха потока към далечни светове, нуждаещи се от светлинни остриета за оформяне на планети, заравняване на светове, изрязване на луни.

Но дори и сред този спектакъл той не можеше да забрави нотката в гласа на Дорс. Тя знаеше нещо, което той не знаеше. Какво?

Природата, твърдяха някои философи, е била природа само преди човечеството да я докосне. Ние не се вписваме в самата идея за Природата и затова можем да я съпреживеем само при изчезването й. Самото ни присъствие е било достатъчно да се превърне Природата в нещо друго, в компрометирано нейно въплъщение.

Тези идеи имаха неочаквани приложения. Един от световете на име Аркадия бил умишлено зарязан с население, колкото да може да се грижи за планетата отчасти защото дотам се стигало трудно. Най-близкият вход на тунел бил на половин светлинна година оттам. Един от първите императори — толкова тъмна личност, че дори и нейното или неговото име било забравено — бил постановил горите и равнините на гостоприемната планета да бъдат оставени „първозданни“. Но десет хиляди години по-късно, съобщаваше един неотдавнашен доклад, някои от горите не се възстановявали, а равнините отстъпвали пред храсталаци.

Изследванията показали, че онези, които се грижели за планетата, се били погрижили прекалено. Били запалили пожари, попречили на миграцията на видовете. Дори бяха поддържали климата почти постоянен, като регулирали количеството на отразената от полюсите слънчева светлина.

Бяха се опитали да се придържат към една статична Аркадия, така че първичната гора се превърнала отчасти в човешки продукт. Не били разбрали циклите. Зачуди се доколко ли едно такова прозрение би се вписало в психоисторията…

Той си напомни да забрави за момент теорията. Това, че в галактиката явно не са се срещали други високоразвити форми на живот още във времето преди Империята, беше факт. С толкова много плодородни планети той наистина ли вярваше, че само човечеството е достигнало разум?

Някак си, като съзерцаваше несравнимото богатство на този пищен, огромен звезден диск… някак си Хари не можеше да го повярва.

Но каква беше алтернативата?

8.

Двайсет и петте милиона светове на Империята предполагаха среден брой жители на планета едва четири милиарда. На Трантор живееха четирийсет. На някакви си хиляда светлинни години от Галактическия център той разполагаше със седемнайсет входа на червееви дупки, които обикаляха на орбита из слънчевата му система — най-високата плътност в цялата галактика. Транторската система първоначално бе поддържала само две, но гаргантюанската технология на грубите междузвездни полети бе придърпала там и останалите за осъществяване на връзки.

Всяка от седемнайсетте пораждаше диви дупки от време на време. Една от тях бе мишена на Дорс.

Но за да я стигнат, трябваше да дръзнат да навлязат там, където влизаха малцина.

— Галактическият център е опасен — каза Дорс, щом се приближиха към входа на решителния тунел. Преминаха в дъга над пуста планета мина. — Но няма как.

— Трантор ме безпокои повече… — скокът го пресече… а спектакълът го накара да млъкне.

Влакната бяха толкова огромни, че погледът не можеше да ги обеме. Простираха се напред и назад, стрелкаха се през гигантски сияйни коридори и сумрачни пътеки. Арките им се извиваха на десетки светлинни години нагоре. Огромни извивки се спускаха към нажежения до бяло Същински център. Там материята вреше и кипеше и избухваше в зашеметяващи фонтани.

— Черната дупка — рече той просто.

Малката черна дупка, която бяха видели само преди час, бе погълнала няколко звездни маси. В Същинския център милион слънца бяха умрели, за да напълнят търбуха на гравитацията.

Подредените лъчисти слоеве бяха тънки, само една светлинна година в диаметър. И все пак се крепяха покрай стотици светлинни години, докато кипяха в промени. Хари включи поляризираните стени, за да вижда в различни честотни обхвати. Макар и врящи и кипящи във видимия за човека спектър, радиовълните разкриха нещо скрито. Нишките се кръстосваха сред спираловидни вретена. Имаше силното усещане за слоеве, за лабиринти, простиращи се отвъд погледа му, отвъд простото разбиране.

— Потокът от частици е силен — обади се напрегнато Дорс. — И се усилва.

— Къде е нашият кръстопът?

— Имам проблеми с фиксирането на векторите… А! Ето го.

Силното ускорение го притисна отново към койката. Дорс насочи кораба и той се гмурна в разкривен пирамидален тунел.

Това беше дори още по-рядка форма. Хари нямаше време да се чуди как случайностите при родилните болки на вселената оформяха тези стройни форми, прилични на експонати в някой Божи Евклидов музей на мисълта.

А после се гмурнаха и зашеметяващите гледки се изтриха.

Изскочиха над сиво-кафеникавото, размазано лице на Трантор. На екваториалната равнина се разпростираше блещукащ диск от спътници, фабрики и хабитати.

Дивата дупка, през която бяха минали, цвъртеше и светеше зад гърба им. Дорс ги прекара бързо през разнебитения временен двор. Той не каза нищо, но я усещаше как напрегнато изчислява наум. Пъхнаха се в една кухина и ушите му болезнено запращяха.

После се намериха навън — ръцете и краката им бяха вдървени от седенето в тесния кораб. Хари се приближи при гравитация нула към люка. Дорс се приплъзна пред него. Направи му знак да мълчи, докато налягането пулсираше в люка. Тя съблече космическия си костюм и оголи гърдите си.

Докосна с пръст един шев под лявата си гърда и той се разтвори. Тя измъкна оттам един цилиндър. Оръжие? Затвори шева и отново се облече, преди диафрагмата да е започнала да се отваря.

Зад отварящия се люк Хари съзря имперски униформи.

Той приклекна до стената, готов да се метне назад, за да избяга — но положението изглеждаше безнадеждно.

Слугите на Империята изглеждаха мрачни и решителни. Стискаха пистолети. Дорс застана между Хари и отряда. Метна цилиндъра към тях…

… въздушна вълна го събори и го удари в стената. Ушите му заглъхнаха. Отрядът се бе превърнал в разширяващ се облак от… отломки.

— Какво…?

— Оформена имплозия — пресече го Дорс. — Давай!

Ранените бяха струпани един върху друг. Как нещо би могло да оформи въздушна вълна толкова компактно, не можеше да си представи. Във всеки случай нямаше време. Стрелнаха се покрай възела от мъже. Оръжията плаваха безсмислено във въздуха.

От далечния люк изскочи фигура. Мъж в кафяв работен комбинезон, среден на ръст, невъоръжен. Хари му изкрещя предупредително. Дорс изобщо не реагира.

Мъжът пипна китката си и от ръкава му се показа дуло. Дорс продължаваше да се носи към него.

Хари успя да се залови с ръка и се отклони надясно.

— Не мърдай! — кресна мъжът.

Хари замръзна, увиснал на една ръка. Мъжът стреля — и покрай Хари изсвистя сребърна светкавица.

Той се обърна и видя, че един от войниците бе успял да докопа оръжието си. Сребърната черта обгори рамото му. Той изпищя и оръжието му падна с трясък.

— Да вървим! Подсигурил съм останалата част от пътя — извика човекът с комбинезона.

Дорс го последва безмълвно. Хари се оттласна и ги настигна точно преди люкът да ги пропусне.

— Връщате се на Трантор в най-решителния момент — рече мъжът.

— Вие… кой…?

Мъжът се усмихна.

— Променил съм се. Не познаваш ли стария си приятел Р. Данийл?

Рандеву

Р. Данийл гледаше безизразно Дорс, а тялото му се отпускаше.

— Трябва да го защитаваме от Ламурк — рече Дорс. — Можеше да се появиш отново и да го подкрепиш. Като бивш Първи министър одобрението и подкрепата на обществото…

— Не мога да се появя отново като Ето Демерзел, бивша важна личност. Това би компрометирало останалите ми задачи.

— Но Хари трябва да има…

— Освен това и грешно преценяваш влиянието ми като Демерзел. Аз вече съм история. На Ламурк изобщо няма да му пука от мен — аз не командвам легиони.

Дорс тихо се гневеше.

— Но ти си длъжен…

— Ще придвижа повече от нашите в най-тясното обкръжение на Ламурк.

— Твърде късно е да се инфилтрираме.

Данийл активира програмите си за изражение и се усмихна.

— Поставил съм там неколцина от нашите още преди десетилетия. Скоро те ще заемат важни постове.

— Ти… ни използваш?

— Няма как иначе. Макар че намекът ти е правилен: малко сме на брой.

— И аз имам нужда от помощ, за да го закрилям.

— Точно така. — Той извади един дебел диск, този път изпод мишницата си. — Това ще ти идентифицира агентите на Ламурк.

Тя го погледна със съмнение.

— Как? Прилича ми на химически издирвач.

— И аз си имам агенти. Те на свой ред бележат агентите на Ламурк. Това приспособление улавя белега. По характерния му сигнал ще получаваш и кодирани съобщения.

— А специалистите на Ламурк няма ли да открият белезите?

— Този уред използва методи, изгубени преди шест хилядолетия. Инсталирай го в дясната си ръка на станция шест. Интерфейс с апертури две и три.

— Как да…?

— При връзка данните и експертизата ще се вливат в дългосрочната ти памет.

Тя инсталира приспособлението под погледа му. Сериозното му присъствие правеше мълчанието естествено. Оливо никога не предприемаше празни ходове и не поддържаше безсмислени разговори. Най-накрая, след като приключи, тя въздъхна и рече:

— Хари се интересува от онези симулации — дето избягаха.

— Той следва най-добрата линия на нападение за психоисторията.

— Пък и този проблем с автоматите. Разбираш ли…?

— Социалните табута срещу симулациите неизбежно падат при активизиране на културата — рече Данийл.

— Значи автоматите…

— Ако станат твърде развити, сами по себе си те са дестабилизиращ фактор. В края на краищата не можем да допуснем създаването на ново поколение роботи или откриването наново на позитронния процес.

— В историческите архиви се срещат намеци, че се е случвало и преди.

— Много проникновена си като учен.

— Само няколко следи, но подозирам, че…

— Престани да подозираш. Съвсем права си, не успях да залича и последните следи от данни.

— Ти ли си ги скрил?

— И много още.

— Защо? Като историк…

— Длъжен бях. Най-добра за човечеството е стабилността на Империята. Автомати, симове — те винаги придружават движения като този „Нов ренесанс“ и наливат масло в огъня.

— И какво трябва да се направи?

— Не знам. Нещата се изплъзват извън способността ми да ги предсказвам.

Тя се намръщи.

— Как ги предсказваш?

— В първите хилядолетия на Империята нашият вид е разработил простата теория, която споменах и преди. Полезна, ала груба. Тя ме накара да очаквам новата поява на тези симулации като страничен ефект на саркианския „ренесанс“ и неговата суматоха.

— Хари как разбира това?

— Психоисторията на Хари далеч превъзхожда нашите модели. Ала му липсват редица жизненоважни исторически данни. Когато Най-накрая те бъдат включени, той ще може да предскаже точно упадъка на Империята.

— Не „развитието“, така ли?

— Точно така. Това е една от основните причини да влагаме толкова ресурси, за да помагаме на Хари.

— Той е от решаващо значение.

— Разбира се. Защо, си мислиш, те прикрепих към него?

— Това, че се влюбих, има ли значение?

— Не. Но помага.

— На мен ли помага? Или на него?

Данийл се усмихна лекичко.

— Надявам се и на двамата. Но най-вече помага на мен.