Страхът на Фондацията

1.

Жана д'Арк се събуди сред кехлибарен сън. Златен ветрец я галеше, наоколо отекваха странни звуци. Чу, преди да види… и рязко се озова навън, седнала. Отбелязваше нещата едно по едно, сякаш някаква част от нея ги броеше.

Мек въздух. Пред нея — гладка кръгла маса.

Към нея бе притиснат бял стол, който я притесняваше. Седалката му не беше издялана от дърво на ръка като онези в родното й село Домреми. Гладката му повърхност разгулно обгръщаше очертанията й. Тя се изчерви.

Непознати. Един, двама, трима… появяваха се изведнъж току пред очите й.

Движеха се. Странни хора. Не различаваше мъжете от жените, освен когато клиновете и туниките им не очертаваха интимните им части. Зрелището беше още по-ярко дори от онова, което бе виждала в Шинон в развратния двор на великия истински крал.

Приказваха. Непознатите като че ли изобщо не я забелязваха, макар и да ги чуваше как си бъбрят също толкова ясно, както понякога чуваше и онези гласове. Заслуша се, само колкото да установи, че онова, за което си говореха, няма нищо общо със светостта на Франция и явно не заслужава да се чуе.

Шум. Отвън. Желязна река от самоходни карети се точеше покрай тях. Почувства изненада, но после някак си чувството се изпари.

Изглед в дълбочина, а в дъното…

Седефени мъгли закриваха далечни кули от слонова кост.

В мъглата изглеждаха като разтапящи се църкви.

Какво беше това място?

Видение, може би свързано с обичните й гласове. Възможно ли беше подобни привидения да са свети?

Мъжът на съседната маса без съмнение не беше ангел. Ядеше бъркани яйца — със сламка.

Ами жените? Развратни, скандални, крещящо изобилие от бедра, хълбоци, гърди. Едни пиеха червено вино от прозрачни чаши, каквито тя не беше виждала дори и в кралския двор.

Други сякаш сърбаха от плуващи облаци — изящни, кълбящи се мъгли от мус. Покрай нея мина облак, лъхащ на говеждо с пикантен лоарски сос. Тя вдъхна — и в миг се почувства така, сякаш беше яла.

Раят ли бе това? Там, където апетитът се утолява без усилия и тежък труд?

Но не. Без съмнение наградата след всички изпитания не беше толкова, толкова… плътска. И тревожеща. И смущаваща.

Огънят, който някои всмукваха в уста през малки стръкчета тръстика — това я тревожеше. Един приближаващ се към нея облак накара птиците на паниката в гърдите й да запърхат, макар че не усещаше мириса му, нито пък димът обгаряше очите й или дращеше по гърлото й.

„Огънят, огънят! — мина й през ума, а сърцето й запърха уплашено. — Какво…?“

Видя същество в броня да се приближава към нея с поднос с храна и напитки — „отрова от враговете, без съмнение — враговете на Франция!“, помисли си тя, изгаряща от страх и веднага посегна към меча си.

— След малко идвам при вас — обади се бронираното същество, подмина я и се отправи към друга маса. — Имам само четири ръце! Потърпете, моля ви!

Хан, реши тя. Беше нещо като хан, макар че не се виждаха стаи за преспиване. И да… сега се сети… тя трябваше да се срещне с някого… с някакъв господин?

С онзи там: високият кльощав старец, много по-стар от Жак Дарс, баща й — единственият освен нея, облечен нормално.

Нещо в облеклото му напомняше суетните контета от двора на великия истински крал. Косата му беше цялата на букли, а лилавата панделка на гърлото му подчертаваше колко е бяла. Беше облечен в чифт надиплени „миньонети“ с тесни маншети, дълга жилетка от кафяв сатен с пъстри цветя по нея, с червен кадифен брич, бели чорапи и обувки от „Шамоа“.

Глупав и суетен аристократ, помисли си тя. Конте, свикнало с каретите — такива като него и кон не можеха да яздят, да не говорим пък за свещена битка.

Но дългът беше свещен. Ако крал Шарл й бе наредил „да напредва“, тя точно това щеше да направи.

Тя стана. Ризницата й се стори учудващо лека. Почти не усещаше закачените отпред и отзад на колана предпазни каишки, нито пък двете метални части от ризницата за ръката й. Нито пък двата метални нараменника, които оставяха лактите свободни да размахват меча. Никой не обръщаше ни най-малко внимание на шумоленето на дрехата й, нито на лекото й подрънкване.

— Вие ли сте господинът, с когото трябва да се срещна? Мосю Аруе?

— Не ме наричайте така! — сряза я той. — Аруе е името на баща ми — име на авторитарен горделивец, но не и моето. От години никой не ме е наричал така.

Отблизо не изглеждаше чак толкова древен. Бялата коса я беше заблудила — сега забеляза, че е фалшива: напудрена перука, прикрепена от лилавата панделка, вързана под брадичката му.

— А как тогава да ви наричам? — потисна презрителните думи по адрес на това конте — груби думи, които бе научила от другарите си по оръжие, които сега демоните изтласкваха на върха на езика й, но не и по-нататък.

— Поет, трагик, историк — той се наведе напред, намигна лукаво и зашепна: — Самият аз наричам себе си Волтер. Свободомислещ. Крал на философите.

— Освен Господаря небесен и Сина му само един наричам аз крал — Шарл VII от рода Валоа. И ще ви наричам Аруе, докато моят крал и господар не ми нареди да ви наричам другояче.

— Скъпа ми дево, вашият Шарл е мъртъв.

— Не!

Той погледна безшумните карета, задвижвани от невидими сили, по улицата.

— Седнете, седнете. Много още вода е изтекла. Помогнете ми да привлека вниманието на онзи дърдорко, келнера.

— Вие ме познавате? — Поведена от гласовете, тя бе отхвърлила бащиното си име и се бе нарекла La Pucelle — Непорочната дева.

— Много добре ви познавам. Не само сте живяла векове преди мен, а и съм написал пиеса за вас. А имам и любопитни спомени, че съм разговарял с вас и преди — той поклати глава и се намръщи. — Освен собствените ми дрехи — прекрасни са, n'est pas? — вие сте единственото познато ми нещо на това място тук. Вие и улицата, макар че съм длъжен да отбележа, че сте по-млада, отколкото си мислех, докато улицата… хммм… ми се струва по-широка, ала и по-стара. Но най-накрая са сколасали да я павират.

— Аз, аз не мога да…

Той посочи табелата с името на хана — „Aux Deux Magots“.

— Мадмоазел Лекуврьор — прочута актриса, макар и също толкова известна като моя любовница — той примигна. — Вие се изчервихте — колко мило!

— Аз не разбирам нищичко от тези неща — заяви тя с осезаема гордост. — Аз съм девица.

Той набърчи нос.

— Как така някой би могъл да се гордее с подобно неестествено състояние, не мога дори да си представя.

— Аз пък не мога да си представя защо сте облечен така.

— Шивачите ми биха се обидили смъртно! Но позволете ми да предположа, че точно вие, скъпа ми pucelle с вашето настояване да се обличате като мъж лишавате цивилизованото общество от едно от най-безобидните му удоволствия.

— Настоятелност, за която съм платила скъпо и прескъпо. — Тя си спомни как епископите я тормозеха за мъжките й дрехи — също толкова безмилостно, както я разпитваха и за божествените гласове.

Сякаш облечена в абсурдните дрехи, които се изискваше от жените да носят, би победила онзи приятел на англичаните, Орлеанския херцог! Или би повела три хиляди рицари към победа в Жардо и Мьон-сюр-Лоар, Богенси и Пате през онова лято на славни победи, когато, водена от гласовете, тя не можеше да греши.

Примигна, за да задържи изведнъж бликналите сълзи. Нахлуха спомени…

Поражение… После се спусна кървавочервеният мрак на загубени битки, заглуши нейните гласове, а гласовете на нейните обичащи англичаните врагове се усилиха.

— Няма нужда да се дразните — обади се мосю Аруе и леко я потупа по бронята на коляното. — Макар че лично аз намирам облеклото ви за отблъскващо, бих защитавал до смърт правото ви да се обличате както си искате. Или да се събличате — той огледа почти прозрачната дреха на една клиентка наблизо.

— Господине…

— В края на краищата Париж е изгубил апетита си за изящество: бледи плодове на Бога. Не сте ли съгласна?

— Не, не съм. Няма по-голяма добродетел за жената от непорочността — нито пък за мъжа. Господът наш е бил непорочен, както и нашите светци и свещеници.

— Свещениците — непорочни! — той подбели очи. — Жалко, че не сте ходили в училището, което баща ми ме принуждаваше да посещавам като малък. Можехте да го кажете на йезуитите, които всекидневно посягаха на невинните си питомци.

— Не мога, не мога да повярвам…

— Ами той?! — прекъсна я Волтер и й посочи четириръкото създание на колела, което се приближаваше към тях. — Без съмнение подобно същество е непорочно. Значи ли това, че е и добродетелно?

— Християнството и самата Франция се основават на…

— Ако непорочността се практикуваше във Франция също толкова, колкото се и проповядваше, французите щяха да изчезнат от лицето на Земята.

Съществото с колелцата акостира на масата им. На гърдите му беше изписано, както се оказа, името му: Гарсон 213-ADM. С басов глас, съвсем като човешки, то рече:

— Карнавал, а? Надявам се, че заради това, че се забавих, няма да закъснеете и вие. Нашите машинарии тук си имат проблеми.

То погледна другата бракма, която носеше чиниите — меденоруса блондинка с мрежичка за коса с що-годе човешки вид. Демон?

Девата се намуси. Шавливият му поглед, макар и механичен, й напомни начина, по който я зяпаха стражите в затвора. Унизена, тя бе отхвърлила женските дрехи, които нейните инквизитори я бяха принудили да носи. След като отново се преоблече в мъжки дрехи, с презрение бе поставила стражите на мястото им. Беше прекрасен миг.

Готвачката си придаде високомерен вид, но се заигра с мрежичката, усмихна се на Гарсон 213-ADM и чак тогава извърна поглед. Смисълът на това убягна на Жана. Тя бе приела присъствието на механизмите на това странно място, без да си задава въпроси какво търсят тук. Вероятно това беше някакъв междинен етап в предвидения от Господ ред. Но наистина я озадачаваше.

Мосю Аруе се протегна и докосна най-близката ръка на автомата — Девата не можеше да се сдържи да не се възхищава от конструкцията му. Ако подобно същество можеше да бъде научено да язди, в битка то би било непобедимо. Възможностите…

— Къде сме? — попита мосю Аруе. — Или може би следва да попитам „кога“? Имам високопоставени приятели…

— А аз — нископоставени — добродушно рече автоматът.

— … и настоявам да ни се обясни съвсем подробно къде сме и какво става тук.

Автоматът сви чифт свободни рамене — с другия чифт ръце подреждаше масата.

— Как един механокелнер с интелект, програмиран така, че да съответства на положението му, ще наставлява мосю, едно човешко същество, в заблудените мистерии на симпространството? Решиха ли мосю и мадмоазел какво ще поръчат?

— Още не сте донесли менюто — забеляза мосю Аруе.

Автоматът натисна едно копче под масата. Два плоски свитъка, вградени в повърхността й, светнаха — буквите сияеха ярко.

Девата нададе лек, радостен вик, а после, щом забеляза строгия поглед на мосю Аруе, се плесна през устата. Пейзанските й маниери често я посрамваха.

— Изобретателно — отбеляза мосю Аруе и започна ту да включва, ту да изключва копчето, докато разглеждаше долната страна на масата. — Как работи?

— Не съм програмиран да знам. За това трябва да питате някой мехелектротехник.

— Какво да питаме?!

— С цялото уважение, което ви дължа, мосю, другите клиенти чакат. Аз съм програмиран да вземам поръчки.

— Какво избираш, мила? — попита мосю Аруе.

Тя смутено сведе поглед.

— Вие поръчайте и за мен.

— Ах, да. Съвсем забравих.

— Какво сте забравили? — попита автоматът.

— Дамата, която ме придружава, е неграмотна. Не може да чете. И аз съвсем спокойно бих минал за неграмотен, като го гледам това меню.

Значи този очевидно учен човек не можеше да проумее реда в този дом. Сред тази вихрушка от странности на Жана това вече й се стори удивително.

Автоматът заобяснява, но Волтер го прекъсна:

— Облачна храна? Електронна кухня? — той смръщи лице. — Просто ми донесете най-доброто, което утолява страшен глад и жажда. Какво бихте препоръчали на девственица въздържателка — вероятно чиния кал? И чаша оцет за пиене?

— Донесете ми резен хляб — обади се Девата с мразовито достойнство. — И малка купа вино да го топя.

— Вино! — възкликна мосю Аруе. — Твоите гласове ти разрешават вино? Mais quelle scandale! Ако се разчуе, че пиеш вино, какво ще кажат поповете за лошия пример, който даваш на бъдещите френски светии?

Той се обърна към автомата:

— Донесете й чаша вода. Малка. — Щом Гарсон 213-ADM се отдалечи, мосю Аруе викна подире му: — И се погрижете хлябът да е коричка! За предпочитане мухлясала!

2.

Марк Хофти крачеше бързо към офиса си в Уолдънската шахта, а неговата колежка и приятелка Сибил ситнеше подире му и дърдореше. Тя вечно бе пълна с енергия и бликаща от идеи. Само от време на време енергията й като че ли уморяваше хората.

Офисите на „Артифис асоушиейтс“ стърчаха масивни и внушителни в огромната висока шахта. Един флатър-глайдер обикаляше около издадените равнища високо горе сред красивите зелени облаци. Марк изпружи врат нагоре и видя как глайдерът улови един въздушен поток от мощните градски вертикални циркулатори. Атмосферният контрол пускаше дори и топкообразни изпарения — за разнообразие. Копнееше да е там, горе, и да пикира сред лепкавите им миризми.

А вместо това беше тук, долу, и си правеше обичайния крос за тонус от типа „всеки ден е едно предизвикателство“. А днешният ден щеше да е необикновен. Рискован. И макар че хъсът му пееше в крачката, в усмивката му, страхът от провал очертаваше с оловен бордюр най-жизнерадостните му планове.

Ако се провалеше днес, поне нямаше да падне от небето като пилот, погрешно преценил термалните потоци от шахтата. Той мрачно влезе в офиса си.

— Изнервят ме — вряза се гласът на Сибил в мислите му.

— Хммм… Какво? — той пусна чантата си и седна зад живописното си контролно табло.

Тя седна до него. Таблото изпълваше половината офис и на бюрото му цареше ужасна неразбория.

— Симовете от Сарк. Толкова време прекарахме в четене на протоколите по възкресяването, разрезите, въплъщенията и изобщо…

— Трябваше да попълвам цели пластове, които липсваха в записите. Синаптични мрежи от асоциативната кора. Сума ти работа.

— И аз също. На моята Жана й липсваха парчета от хипокампуса.

— Трудно, а? — Мозъкът си спомняше разни неща, като използваше констелации на агенти от хипокампуса. Те подреждаха дългосрочната памет другаде и пръскаха парчетата от нея по мозъчната кора. Далеч не беше така чисто и подредено като компютърната памет — което беше един от основните проблеми. Еволюцията беше доникъде, механиците се бутаха тук и там, без да се обръща внимание на цялостния дизайн. В изграждането на дизайн Господ Бог си падаше по-скоро любител.

— Убийствена работа. Седмици наред съм висяла до среднощ.

— И аз.

— Ти… използва ли библиотеката?

Той се замисли. „Артифис асоушиейтс“ пазеха файлове, претъпкани с мозъчни карти — всичките взети от доброволци. Имаше менюта за избиране на ментални агенти — субрутини, способни да изпълнят задачите, които в мозъка изпълняваха милиарди синапси. Всички те бяха прилежно приведени в дигитални еквиваленти и по този начин се спестяваше страшно много работа. Но използването им означаваше навъртане на голяма сметка — всичките бяха с авторски права.

— Не. Имам частен източник.

Тя кимна.

— И аз.

Да не би тя да се опитваше да изтръгне от него признание? И на двамата се бе наложило да минат през скенера — това влизаше в процедурата за получаване на диплома за Майсторска класа в заслугокрацията. Марк старателно пазеше скена си. По-добър беше от мозъчната карта на някой уличен скитник, дума да няма. Не беше гений, но в края на краищата основата на подкорието на Волтер не беше най-главното. Как точно симът управляваше „подсъзнателните“ си функции — основна поддръжка, „кухнята“ на електрическите вериги, — със сигурност нямаше значение, нали?

— Хайде да погледнем нашите творения — рече ведро Марк, за да се отърве от предишната тема.

Сибил поклати глава.

— Моята е стабилна. Но виж какво, всъщност ние не знаем какво да очакваме. Тези съвсем интегрирани личности продължават да са изолирани.

— Природата на звяра — Марк сви рамене: правеше се на нервиран спец. Ала сега, докато ръцете му галеха клавиатурата, го полазиха тръпки на възбуда.

— Хайде да го направим днес — изтърси тя.

— Какво? Аз… аз бих искал да позакърпя още малко дупките, може би ще инсталирам търкалящ се буфер за застраховка срещу промени в характера, да надникна в…

— Подробности! Виж какво, тези симове я карат седмици наред в сим-време и се самоинтегрират. Хайде да се намесим и ние.

Марк се сети за пилота на глайдера там, сред коварните ветрове. Никога не бе правил нещо толкова рисковано — не беше такъв човек. Онези заплахи, на които се поддаваше, съществуваха на дигиталното игрово поле. Тук той беше господар.

Но не беше стигнал дотук с глупост. Да се оставят тези симулации да влязат в контакт с настоящето — това можеше да предизвика у тях халюцинации, страх, дори и паника.

— Само си помисли! Да говориш с архидревността!

Марк осъзна, че той беше онзи, който се страхува. „Мисли като пилот!“ — заповяда си той.

— Да не искаш някой друг да го направи? — попита Сибил.

Той остро усети мимолетната топлина на бедрото й, когато то случайно докосна неговото.

— Никой друг не би могъл — призна той.

— А с това изпреварваме всякаква конкуренция.

— Оня Селдън — той би могъл, след като ги получи от ония от Сарк — шутовете на Новия ренесанс. Щом ни използва нас… ами според мен той има нужда от известна дистанция от подобни хазартни предложения.

— Политическа дистанция — съгласи се тя. — Възможност да отричаш.

— Може би той иска да си го мислим. Как така е очаровал Клеон?

— Знам ли. Не че не бих искал някой от нашите да дърпа конците. Министър матист — кой би предположил?!

Значи „Артифис асоушиейтс“ трябваше да се оправят сами. С договорите със Сарк компанията вече бе изместила „Диджитрал“ и „Аксиом алайънс“ в продажбата и дизайна на холограмен интелект. Но конкуренцията беше сериозна по няколко линии. С достъп до истински древни личности те можеха да пометат всички. „На острието на промяната — помисли си радостно Марк. — Опасност и пари: двата най-велики афродизиака.“

Беше прекарал предния ден в подслушване на Волтер и беше сигурен, че Сибил бе правила същото с Девата. Всичко бе минало добре.

— Но ни трябват фейс-филтри.

— Не се доверяваш на себе си, че няма да издадеш чувствата си? — Сибил се изкиска с женствен, гърлен смях. — Мислиш, че всичко ти личи?

— Така ли е всъщност? — той върна топката в нейното поле.

— Да кажем поне, че намеренията ти си личат.

Тя намигна лукаво и ноздрите му затрептяха — което напомни на Марк защо му бяха необходими филтрите. Въведе дружелюбния израз, който бе моделирал внимателно за разговори по телефона с клиентите. Откакто се захвана с този бизнес, бързо бе научил, че светът е претъпкан с раздразнителни хора. Особено пък Трантор.

— По-добре ще е да сложим и рефайнер на езика на тялото — обади се тя с равен глас: самата деловитост. Ето това никога не преставаше да го интригува: хитрата двусмислица.

Тя въведе собствените си филтри — прехвърлени мигом от нейното табло на половин сграда оттук.

— Речник искаш ли?

Той сви рамене.

— Каквото не разберат, ще го пишем езиков проблем.

— Ама те що за език говорят?!

— Мъртъв език, планета на произхода — неизвестна. — Ръцете му се бяха превърнали в размазани петна, докато настройваше прехвърлянето.

— Звучи ми някак си… ами течно.

— Това е едно на ръка.

Гърдите на Сибил се повдигнаха — тя пое дълбоко въздух, задържа го и после бавно го изпусна.

— Надявам се само клиентът ни да не разбере за Селдън. Компанията поема ужасен риск, като не казва на никого от тях за другия.

— Е, и какво? — харесваше му да свива безгрижно рамене. Полетите с флатър-глайдер направо го вкаменяваха, но игрите на властта бяха друго нещо. От цялата тази история „Артифис асоушиейтс“ бе извлякла максимална изгода и от двамата съперници на живот и смърт.

— Ако и двете страни на спора разберат, че ние използваме и двете сметки, ще се махнат. Ще откажат да плащат друго освен минимума, а ти знаеш колко над тази сума сме похарчили.

— Да се махнат ли? — беше негов ред да се киска. — Не и ако искат да спечелят. Ние сме най-добрите — той й пусна самоуверената си усмивка. — Ние с теб. В случай че се чудиш, само почакай да видиш това.

Той угаси лампите, включи програмата и се облегна назад в подвижното кресло с крака на масата. Искаше да й направи впечатление. И не само това. Но тъй като съпругът й беше смазан при катастрофа и дори и най-добрите доктори не можаха да го закърпят, беше решил да изчака един приличен период от време, преди да предприеме нещо. Какъв екип щяха да бъдат само! Щяха да си направят фирма — да речем, „МаркСибил ООД“, — да оберат най-добрите клиенти на „А2“, да си създадат име.

„Не, имена. Да бъдем справедливи.“

Гласът на Сибил затрепери в мрака:

— Да се срещнеш с хора от древността…

Надолу, надолу, надолу — във възпроизведения свят; гладката му синя сложност се издуваше и заемаше цялата отсрещна стена. Вибротактилният фийдбек от индуктивни дермотабове правеше илюзията още по-съвършена.

Те пикираха над примитивен град — само един-единствен слой от сгради покриваше голата земя. Нещо като грубо село отпреди Империята. Улиците се виеха, сградите се въртяха в изкусни проекции. Дори и тълпата и задръстеното улично движение там, долу, изглеждаха автентични — голямо човешко джамборе. Те бързо се втурнаха към сима на преден план: кафене, разположено на нещо си, наречено „Булевард «Сен Жермен»“. Наслагващи се миризми, приглушен шум на улично движение, тракане на чинии, наситен аромат на суфле.

Марк ги вкара в същата времева рамка, където се намираха и възсъздадените личности. До отсрещната стена стърчеше слаб мъж. Очите му излъчваха интелигентност, устата му бе изкривена от злъчно веселие.

Сибил подсвирна през зъби. Присви очи и се втренчи в устата на възсъздадения, сякаш смяташе да чете по устните му. Волтер разпитваше механокелнера. С раздразнителен тон, естествено.

— Разделителна способност пет, високочувствителна — каза тя с подходящото за случая благоговение. — Моята не мога да я докарам толкова ясна. Още не знам как го правиш.

„Връзките ми със Сарк — помисли си Марк. — Знам, че и ти имаш.“

— Хей — възкликна тя, — какво…? — Той се ухили радостно, щом ченето й увисна и тя се втренчи в образа на Жана до неговия Волтер — в стопкадър; потокът от данни беше потекъл, но още не течеше интерактивно.

В израза й се смесваха възхищение и страх.

— Не трябва да ги събираме! Не и докато не се срещнат в Колизея.

— Кой го казва? В договора не го пише.

— Хастор ще ни направи на нищо.

— Може би — ако разбере. Искаш ли да я разкарам?

— Разбира се, че не. По дяволите, свърши вече. Активирай я.

— Знаех си, че ще рискуваш. Ние сме творците — ние вземаме решенията.

— Имаме ли наличния капацитет да ги вкараме в реално време?

Той кимна.

— Доста ще струва, но го имаме. Освен това… имам едно предложенийце.

— О-хо… — челото й се набърчи. — Забранено, иска ли питане.

Той изчака само за да я раздразни. И да прецени по реакцията й доколко ще откликне, ако се опита да промени характера на дълготрайната им платонична връзка. Беше се опитвал веднъж и преди. Отказът й — беше омъжена с договор за десетилетие, напомни му внимателно тя — само го накара да я зажелае още повече. Че и вярна в брака на всичкото отгоре. Направо да заскърцаш със зъби — което той и правеше доста често. Естествено, можеше да си ги смени по-евтино от цената на едночасов сеанс при добър психотерапевт.

Сега езикът на тялото й — леко отдръпване — му подсказа, че тя все още жали мъртвия си съпруг. Беше подготвен да изчака обичайната една година, но само ако му се наложи.

— Какво ще кажеш да дадем и на двамата масивни файлове далеч над базисното състояние? — бързо рече той. — Да им дадем наистина задълбочени знания за това какво представляват Трантор, Империята, всичко.

— Невъзможно е.

— Не, само е скъпо.

— Тъй де!

— Е, и какво? Само си помисли. Знаем какво са представлявали тези двамата примитиви, макар и да не ни е известно от кой свят идват.

— В пластовата им памет е посочена Земята, спомняш ли си?

Марк сви рамене.

— Е, и? Десетки първобитни светове са се кръщавали така.

— О, също както първобитните хора наричат племената си „хората“?

— Точно така. Пък и от астрофизическа гледна точка цялата тази народна приказка е съвсем погрешна. В тази легенда за първичната планета едно нещо е казано съвсем ясно: по-голямата част от повърхността й се състои от океани. Защо тогава се нарича „Земя“?

Тя кимна.

— Приемам, заблудени са. И нямат солидни бази данни по астрономия — проверих го. Но погледни им социалния контекст. Тези двамата са отстоявали схващания, вечни идеи: Вярата и Разума.

Марк стисна юмруци от въодушевление — момчешки жест.

— Пазителите на бащината ни вяра не искат точно съвременна информация. Те искат историческата Дева — чиста и незаредена със съвременни идеи. Ще трябва да я програмирам да може да чете…

Дзън.

— … да пише, да се оправя с математика от по-висок порядък. Чакай малко!

— По етични причини ли имаш възражения? Или просто за да си спестиш няколко века мръсна работа?

— Лесно ти е на теб да го кажеш. Твоят Волтер има в основата си съвременно съзнание. Който го е създал, сам доста е поработил въз основа на десетки биографии. Моята Дева е колкото факт, толкова и мит. Някой я е създал от въздуха.

— Значи възраженията ти са поради мързел, а не принципни.

— И двете.

— Поне ще си помислиш ли по въпроса?

— Току-що си помислих. Отговорът е „не“.

Марк въздъхна.

— Няма смисъл да спорим. Ще видиш, като ги оставим да си общуват.

Настроението й като че ли превключи от съпротива на вълнение; във въодушевлението си дори докосна крака му и задържа пръстите си там. Той усети другарското й потупване, точно когато сим-пространството се отвори и те навлязоха в него.

3.

— Какво става тук? — Волтер се изправи с ръце на кръста. Столът зад него се прекатури и се удари о пода. Той се вторачи в тях от екрана. — Кой си ти? Пратеник на чий ли ад си?

Марк спря сима и се обърна към Сибил:

— Ъ-ъ… Искаш ли ти да му обясниш?

— Той си е твоя възстановка, не моя.

— Тъкмо от това се боях. — Волтер беше внушителен. Излъчваше властност и електрическа самоувереност. Някак си, въпреки че бе изследвал сима му под микроскоп, общата сума от всичко, неговата същност винаги му бе убягвала.

— Толкова труд хвърлихме! Ако сега се запънеш…

Марк се стегна.

— Добре де, добре.

— Как му изглеждаш?

— Материализирах се, приближих се и седнах.

— Видял те е как се появяваш от нищото?

— Май че да — отвърна той угрижен. — Направо се потресе.

Марк бе използвал всички фалшификации на сдържаност, с които разполагаше, бе поокастрил и оформил констелациите за настроение, но бе оставил същностната сърцевина на Волтер недокосната. Ех, че твърдоглавец беше! От педантичност някой програмист бе свършил работата си невероятно добре и старателно. Той предпазливо потопи сима на Волтер в безцветната бездна на сензорната статика. Първо го успокой, после се плъзни…

Пръстите му затанцуваха. Включи времевия ускорител.

Сим-личностите се нуждаеха от компютърно време, за да асимилират новите преживявания. Той набута Волтер в шумна и привидно реална мрежа. Личността реагира на симулацията и се втурна в индуцираните емоции. Волтер бе рационален; личността му беше способна да приема нови идеи — на сима на Жана му бе необходимо далеч повече време.

И какво причиняваше всичко това на реконструкцията на една действителна личност, когато й просветнеше, че съществува и друга реалност? Тук вече идваше сложната част на реанимацията. Приемането на това кои/какво/кога са.

Концептуалните шокови вълни отекваха в дигиталните личности и принудително предизвикваха нагаждане на емоциите.

Можеха ли да го понесат? В края на краищата това не бяха истински хора — не повече, отколкото една абстрактна импресионистична картина би претендирала, че точно ви показва какво е крава. Сега двамата със Сибил можеха да се намесят само след като автоматичните програми са постигнали най-доброто, на което са способни.

Тук математическото им изкуство бе подложено на изпитание. Изкуствените личности трябваше да оцелеят след този решителен етап или да потънат в лудост и неадекватност. Докато стремглаво се носеха по магистралите на разширяващите се възприятия, онтологичните отклонения можеха да разтресат един конструкт така, че той да рухне.

Той ги остави да се срещнат един с друг под внимателното му наблюдение. В „При двете Маго“, проста градска народна кръчма. За да се съкрати компютърното време, климатичното се повтаряше през сим-време от две минути. Безоблачно небе — да се пести флуидно моделиране. Сибил се занимаваше със своята Жана, той — със своя Волтер, изглаждаха и заобляха дребните пукнатини и пропуски в матриците на възприятието на двата образа.

Те се срещнаха и си поговориха. През невронните симулации на Волтер преминаха някакви повърхностни синьо-бели вихри. Марк въведе няколко концептуални корекционни алгоритъма. Завихрянията изчезнаха.

— Схванах! — прошепна той. Сибил до него кимна, съсредоточена върху собствената си задача.

— Вече е редовен — отбеляза Марк. Сега се чувстваше по-добре. — Аз ще задържа образа си там в седнало положение, става ли? Нито ще изчезва, нито нищо.

— Изчистих Жана — Сибил посочи кафявите бразди в триизмерната картина на матрицата, която плуваше пред нея. — Има някакви емоционални трусове, но постепенно ще отшумят.

— Бих казал: старт!

Тя се усмихна.

— Хайде.

Мигът дойде. Марк всмука Волтер и Жана обратно в реалното време.

След минута знаеше, че Волтер все още е недокоснат, адекватен, цялостен. Както и Жана, макар тя да бе изпаднала в умисленото си вглъбение, добре документирана страна от нейната личност, нейния вътрешен климат.

Волтер обаче се раздразни. Той се изправи пред него в цял ръст. Холограмата се мръщеше, ругаеше и настояваше на висок глас да може да провокира комуникация, когато му се иска.

— Мислиш си, че трябва да завися от твоята милост винаги, когато имам да казвам нещо? Говориш с човек, който е бил изпращан в изгнание, цензуриран, хвърлян в затвора, репресиран… Живял в постоянен страх от църковните и държавните власти…

— Огън — прошепна Девата с призрачна чувственост.

— Успокой се — нареди Марк на Волтер, — или ще те изключа. — Той застопори кадъра и се обърна към Сибил: — Какво ще кажеш? Да го послушаме ли?

— Защо не? — отвърна тя. — Не е честно вечно да зависят от благоволението ни.

— Честно ли? Ама това е сим!

— Но те си имат идея за честност. Ако ние нарушим тези…

— Добре, добре — той отново задейства екрана. — Следващият въпрос е как.

— Не ме интересува как ще го направите — скастри ги холограмата. — Само го направете — и то веднага!

— Задръж — обади се Марк. — Ще ви дадем текущо време, за да се интегрирате в перцепционното ви пространство.

— Това пък какво означава? — попита Волтер. — Изкуството да се изразяваш е едно, а жаргонът — съвсем друго.

— Да вденете — подметна сухо Марк.

— Да — обади се Сибил. — По ваша инициатива, не само по наша. Но не излизайте по едно и също време на разходка — прекалено голяма е играчката с данните.

— Ние тук се опитваме да икономисваме средства — и Марк се наведе назад, за да има по-добър изглед към краката на Сибил.

— Побързайте тогава — рече Волтер. — Търпението е за мъчениците и светците, не за хората на изящната словесност.

Преводаческата програма препредаваше всичко това на съвременен език, като звуково вклиняваше древни и изгубени думи. Знаниетърсачите намираха превода и го препредаваха на Марк и Сибил. Ала въпреки това Марк бе оставил хлъзгавия естествен звук — тенора на едно невъобразимо далечно минало, — за да придаде атмосфера.

— Само кажи моето име или това на Сибил и ще се появим пред теб в правоъгълник, ограден с червено.

— Трябва ли да е червено? — обади се Девата с немощен глас. — Не може ли синьо? Синьото е толкова прохладно — цветът на морето. Водата е по-силна от огъня — гаси го.

— Стига си дърдорила! — скастри я другата холограма. После кимна на един механокелнер и поръча:

— Онова фламбе — махнете го веднага. Разстройва Девата. Ало, вие там, двамата гении! Щом можете да възкресявате мъртъвци, без съмнение можете и да смените червения цвят със син.

— Не мога да повярвам! — възкликна Сибил. — Един сим?! Този за какъв се мисли?!

— За гласа на разума — отвърна Марк. — Франсоа-Мари Аруе дьо Волтер.

— Според тебе готови ли са за среща с Бокер? — Сибил прехапа кокетно устничка. — Договорихме се да го пуснем в сима веднага щом те се стабилизират.

Марк се замисли.

— Нека с него я караме откровено и праволинейно. Ще му се обадя.

— Имаме да се учим толкова много от тях!

— Туй то. Кой да ти предположи, че праисторическите хора са такива чешити?!

4.

Девата се опитваше да не обръща внимание на магьосницата на име Сибил, която твърдеше, че е нейна възкресителка — сякаш някой друг освен Господаря небесен можеше да претендира за подобен подвиг. Не й се разговаряше с никого. Събитията се трупаха — едно върху друго, плътни, задушаващи. Задавящата, простреляна от болки смърт продължаваше да витае около нея. На шутовската шапка, която поставиха върху обръснатата й глава през онзи огнен ден — най-мрачният и все пак най-славен ден в краткия й живот — бяха изписани на свещения език нейните „престъпления“: Heretica, Relapsa, Apostata, Idolater. Черни думи, които скоро щяха да пламнат.

Учените кардинали и епископи на мерзкия парижки университет, обичащ англичаните, и на църквата — Христовата невеста на земята! — бяха подпалили живото й тяло. И само защото бе изпълнила волята Божия — великият, истински Крал да бъде негов наместник във Франция. Затова бяха отхвърлили кралския откуп и я бяха изпратили на димящата клада. Какво ли тогава биха могли да сторят с тази магьосница на име Сибил, която също като нея живееше сред мъже, носеше мъжки дрехи и твърдеше, че притежава сили, превъзхождащи дори тези на самия Създател?

— Моля ви, вървете си — измърмори тя. — Нужна ми е тишина, за да чуя Гласовете.

Но нито магьосницата, нито брадатият, облечен в черно мъж на име Бокер — който обезпокоително приличаше на намръщените патриарси, изписани върху купола на огромната църква в Руан — не искаха да я оставят на мира.

Тя настоя:

— Ако е нужно да говорите с някого, побъбрете си с мосю Аруе. Той не обича нищо друго повече от това.

— Света Дево, розо на Франция — рече брадатият, — Франция твоят свят ли беше?

— Моята страна в света — отвърна тя.

— Исках да кажа, твоята планета.

— Планетите са в небето. Аз бях земна.

— Имах предвид… о, няма значение. — Той заговори беззвучно на жената Сибил. — Земна? Фермери ли са били, що ли? Как може дори и праисторическите люде да са толкова невежи? — Очевидно си мислеше, че Жана не може да чете по устните — номер, който тя бе усъвършенствала, за да разчита обвиненията, отправяни й от църковния съд.

— Знам колкото е достатъчно за задачата ми — рече тя.

Бокер се намръщи, после се впусна нататък:

— Моля ви, изслушайте ме. Нашата кауза е справедлива. Съдбата на светците зависи от това да спечелим на наша страна много неверници. Ако трябва да крепим съсъда на човечеството и осветените от времето традиции на собствената си идентичност, необходимо е да съкрушим мирския скептицизъм.

Тя се опита да се извърне, но дрънчащата тежест на веригите й попречи.

— Оставете ме. Макар и да не съм убила никого, предвождах много битки за победата на великия, истински крал на Франция. Аз бях начело на коронацията му в Реймс. Раниха ме в битка за него.

Тя вдигна китките си — сега се намираше в мерзка килия в Руан с оковани нозе и ръце. Сибил бе казала, че това щяло да я закотви, по някакъв начин да се отрази добре на характера й. Като ангел Сибил без съмнение беше права. Бокер започна да й додява, но Жана събра сили да му каже:

— Светът знае как бяха възнаградени моите усилия. Вече няма да водя войни.

Мосю Бокер се обърна към магьосницата:

— Светотатство е да държим велика личност в окови. Не можеш ли да я пренесеш на някое теологично място за отмора? Катедрала например?

— Контекстът. Симовете имат нужда от контекст — отвърна беззвучно магьосницата. Жана откри, че може да чете по устните й така ясно, както никога досега. Може би това чистилище подобряваше способностите на обитателите му.

Мосю Бокер закудкудяка:

— Впечатлен съм от постигнатото от вас, но ако не я накарате да ни съдейства, за какво ни е тогава?

— Не сте я видели в зенита й. Малкото исторически асоциации, които успяхме да дешифрираме, твърдят, че имала „магическо присъствие“. Ще трябва да го изведем.

— Не можете ли да я направите по-дребна? Невъзможно е да се разговаря с великанка.

Ръстът на Девата — за нейно собствено смайване — се съкрати с две трети.

Мосю Бокер като че ли остана доволен.

— Велика Жана, вие разбирате погрешно природата на предстоящата нам война. Безбройни хилядолетия са изминали, откакто сте се възкачили в рая. Вие…

Девата се надигна.

— Кажете ми едно. Кралят на Франция потомък на рода на англичанина Хенри Ланкастър ли е? Или е Валоа, потомък на великия, истински крал Шарл?

Мосю Бокер примигна и се замисли.

— Аз… аз мисля, че наистина може да се твърди, че ние, Пазителите на бащината вяра, партията, която аз представям, сме, така да се каже, потомци на твоя Шарл.

Девата се усмихна. Тя знаеше, че Гласовете са й пратени от небето — без значение какво казваха епископите. Беше ги предала едва когато я отведоха в гробището „Свети Оуен“, а после само от страх пред огъня. Беше права да изпее същата песен два дни по-късно — провалът на Ланкастър в опита да анексира Франция го доказваше. Щом господин Бокер говореше от името на потомците на дома Валоа въпреки явната липса на благородническа титла, щеше да го изслуша.

— Продължавайте — рече тя.

Мосю Бокер й обясни, че на това място скоро щял да се провежда референдум. (След известни дебати с магьосницата той реши, че Жана би трябвало да мисли това място, най-общо, за Франция.) Надпреварата щяла да бъде между двете основни партии, Пазителите срещу Скептиците. И двете партии се били договорили да проведат Голям дебат между двама словесни дуелисти, за да се очертае наболелият въпрос.

— На каква тема? — попита рязко Девата.

— Дали трябва да се конструират механичните същества, надарени с изкуствен разум? И ако е така, налага ли се да им се дава пълно гражданство с всички произтичащи от това права?

Девата сви рамене.

— Това шега ли е? Само аристократите и благородниците имат права.

— Вече не е така, макар, разбира се, да имаме класова система. Сега и обикновените хора се радват на права.

— Селяни като мен? — попита Девата. — Ние?

Мосю Бокер — лицето му бе подвижна вихрушка от отчаяни гримаси — се обърна към магьосницата:

— Аз ли трябва да върша всичко?

— Ти я искаше точно такава, каквато е — напомни му тя. — Или по-точно каквато е била.

Мосю Бокер прекара цели две минути в дрънкане за нещо си, което наричаше Концептуалната промяна. Това очевидно означаваше теологичен диспут за природата на механичната изобретателност. На Жана отговорът й се виждаше съвсем ясен, но пък тя бе жена, израсла на полето, а не изкусен оратор.

— Защо не питате вашия крал? Или някой от съветниците му? Или пък някой от вашите учени мъже?

Мосю Бокер нацупи устни и размаха ръце.

— Нашите лидери са безлични! Слаби! Рационални изтривалки!

— Без съмнение…

— Не можеш да си го представиш, но ти притежаваш древна страст. На хъса и страстта се гледа като на лош тон като нещо старомодно. Иска ни се да намерим умове, в които да гори старият огън…

— Не! О! Пламъците, които ближат…

Доста време беше нужно, за да се успокои дишането й и тя да е способна да продължи да слуша. Трепереше.

Големият дебат между Вярата и Разума щял да се проведе в Колизея пред публика от четиристотин хиляди души. Девата и нейният опонент ще присъстват като холограми, уголемени с фактор трийсет. После всички граждани ще гласуват по въпроса.

— Да гласуват? — попита Девата.

— Ти я искаше непокварена! — възкликна магьосницата. — Дръж си я сега!

Девата слушаше мълчаливо, принудена да поглъща хилядолетия за минути. Когато мосю Бокер свърши, тя рече:

— Биваше си ме в битките, макар и за кратко, но не и в споровете. Без съмнение знаете каква е била съдбата ми.

Мосю Бокер като че ли го заболя.

— Тези приумици на древните! Ние разполагаме с халтава историческа рамка около твоето… хммм… изображение. Нищо повече. Не те знаем къде си живяла, но наистина познаваме подробно събитията след твоята…

— Смърт. Можеш да го кажеш. Свикнала съм, както би трябвало да е свикнала всяка християнска девица, щом пристигне в чистилището. Знам и кои сте вие двамата.

— Ти… знаеш, така ли? — попита предпазливо магьосницата.

— Ангели! Вие се явявате в образите на обикновени хора, за да успокоите страховете ми. После ми поставяте задача. Дори и тя да включва мошеничество, това е Божествена мисия.

Мосю Бокер кимна бавно и погледна магьосницата.

— От откъслечните данни, които пърхат около твоето „аз“, схващаме, че доброто ти име е било възстановено на дебати, проведени двадесет и шест години след смъртта ти. Тези, които са те заклеймили, са се покаяли за грешката си. Нарекли са те в знак на най-голяма почит La Rose de la Loire.

Тя примигна, за да спре напиращите сълзи.

— Справедливост… Де да бях изкусна в спора, щях да убедя моите инквизитори — тези влюбени в англичаните проповедници от Парижкия университет, — че не съм вещица.

Мосю Бокер като че ли се бе развълнувал.

— Дори и в древността са усещали кога ги подкрепя свята сила Девата се разсмя безгрижно.

— Господ е на страната на своя Син, както и светците и мъчениците. Но това не значи, че провалът и смъртта ги отминават.

— Права е — обади се магьосницата. — Дори и планетите и галактиките споделят човешката съдба.

— Ние, хората на духа, имаме нужда от теб — примоли й се мосю Бокер. — Твърде много сме заприличали на своите машини. За нас няма нищо свято освен гладкото функциониране на частите ни. Знаем, че ще подходиш към този въпрос със страст, ала просто й истински. Само за това те молим.

Девата се чувстваше уморена. Имаше нужда от самота, от време за размисъл.

— Трябва да се посъветвам с Гласовете. Един ли ще е само въпросът, който трябва да обмисля, или ще има и още?

— Само един.

Инквизиторите изискваха далеч повече. Задаваха й много въпроси — десетки, понякога едни и същи, пак и пак, и пак. Отговорите, които бяха правилни в Поатие, навсякъде другаде се оказваха погрешни. Лишена от храна, питие, почивка, укротена от принудителното пътуване до гробищата, изтощена от скучната проповед, те я принуждаваха да слуша и потресена от ужас пред огъня, тя не успя да издържи на разпита.

— Има ли архангел Михаил дълга коса?

— Света Маргарита пълничка ли е, или слаба?

— Очите на света Катерина кафяви ли са, или сини!

Хванаха я в капана, като приписваха на духовните гласове качества, присъщи на плътта. После извратено я осъдиха, задето свързвала свещения дух с плътската поквара.

Всичко беше миазми. А в чистилището я чакаха още по-тежки изпитания. Затова не можеше да е сигурна дали този Бокер ще излезе неин приятел или враг.

— Какъв е той? — поиска да узнае тя. — Този единствен въпрос, на който искате да отговоря?

— Съществува универсален консенсус, че изкуствените интелигентни създания имат нещо като разум. Въпросът, на който искаме да отговориш ти, е: имат ли душа.

— Само Всемогъщият притежава силата да създава души.

Мосю Бокер се усмихна.

— Ние, Пазителите, не бихме могли да сме по-съгласни с тебе. Изкуствените разуми, за разлика от нас, техните създатели, нямат душа. Те са само машини. Механични съоръжения с електронно програмирани мозъци. Само човекът има душа.

— Щом вече имате отговор на въпроса, за какво съм ви аз?

— За да ги убедиш! Първо нерешителните от сектора Джунин, после Трантор, после цялата Империя!

Девата се замисли. Инквизиторите й също знаеха отговорите на въпросите, с които я измъчваха. Мосю Бокер изглеждаше искрен, но такива бяха и онези, които я обявиха за вещица. Мосю Бокер й бе казал отговора предварително — с него би се съгласил всеки разумен човек. И все пак не можеше да бъде сигурна какви са намеренията му. Дори и разпятието, което бе помолила свещеникът да издигне над нея, не издържа на мазния дим, на ръфащите пламъци…

— Е? — попита мосю Бокер. — Ще се съгласи ли Светата роза да бъде наш поборник?

— Тези хора, които трябва да убедя — и те ли са потомци на Шарл, великия и истински крал от рода Валоа?

5.

Марк влезе в „Пляс и смрък“ — имаше среща със своя приятел и колега Ним — и много се изненада, че Ним вече го чакаше. Ако се съдеше по разширените му зеници, висеше там почти цял следобед.

— Добре си се подредил — рече Марк. — Станало ли е нещо? Ним поклати глава.

— Все същият Марк — прям като юмрук. Първо, опитай „Вихросмръка“. С нищо не ти помага за жаждата — всъщност, пресушава ти цялата глава — но хич няма и да ти пука.

Вихросмръкът се оказа прахообразна смес с вкус на мускатово орехче, но с привкус, сякаш си погълнал разярено насекомо. Марк го смръкна бавно — последователно във всяка ноздра. Искаше умът му да е относително ясен, докато Ним го информира за политиката и финансите на офиса. После вече щеше да си позволи да излети в небесата.

— Това може и да не ти хареса — рече Ним. — Свързано е със Сибил.

— Сибил! — той се разсмя малко нервно. — Ти откъде знаеш, че…

— Ти ми каза. Последния път смъркахме заедно, не помниш ли?

— О… — Онова го бе накарало да се разприказва. Още по-зле, бе го накарало и да забрави, че се е разприказвал.

— Не че е държавна тайна — ухили се Ним.

— Толкова ли ми личи? — искаше да е сигурен, че Ним, който сменяше жените толкова често, колкото и бельото си, сам не си е наумил нещо по отношение на Сибил. — Ами тя?

— Онзи, който спечели големия дебат в Колизея, голямо чудо го чака.

— Няма проблем — рече Марк. — Аз.

Ним прокара ръка през сламенорусата си коса.

— Не мога да реша дали повече харесвам в тебе твоята скромност или способността ти да предвиждаш бъдещето. Скромността. Явно е тя.

Марк сви рамене.

— Бива си я, признавам.

— Но ти си по-добър.

— По-голям късметлия съм. Падна ми се Разумът. Сибил се заби с тая Вяра.

Ним го изгледа смаяно и вдъхна дълбоко.

— На твое място не бих подценявал Вярата. Тя е здраво свързана със страстта, а от нея досега никой не е успял да се отърве.

— Не се и налага. Най-накрая страстите прегарят.

— А светлината на разума гори вечно?

— Да, ако мозъчните ти клетки се регенерират.

Ним погледна през сламката си, за да провери дали вътре не е останало нещо, и намигна на Марк.

— Тогава не ти е нужен малък съвет.

— Какъв съвет? Никакъв съвет не чух.

Ним се изкикоти.

— Ако твоите нерегенерирани мозъчни клетки съдържат поне мъничко здрав разум, щеше да престанеш да помагаш на Сибил да си усъвършенства симулацията. Или още по-добре: ще продължиш да се преструваш, че й помагаш, за да можеш да се възползваш от всичко, което тя може да ти покаже. Но всъщност ще търсиш начин да съсипеш и нея, и симулацията й. Хората разправят, че била страхотна.

— Виждал съм я.

— Виждал си я донякъде. Да не мислиш, че ти показва всичко?

— Всеки ден сме работили по…

— Онова, което виждаш, е окастрен сим и толкова. Нощем тя надува цялата псевдодуша.

Марк се намръщи. Знаеше, че когато тя е наблизо, малко нещо се унася — феромоните си вършеха работата, — но гледаше да го навакса. Нали така?

— Тя не би…

— Би могла. Ония горе са си я набелязали.

Марк усети как неволно го прониза ревност и се постара да не се издаде.

— Хммм… Благодаря ти.

Ним наведе глава с характерния си ироничен жест и каза:

— Дори и да не ти е нужно, ще си глупак, ако откажеш.

— Кое — наградата, дето ще я спечеля?

— Не наградата, тъпчо. Мислиш си, че съм пропуснал да забележа, че разговарям с роб на амбицията? Съветът ми.

Марк вдъхна силно и с двете ноздри едновременно.

— Ще го запомня, не се съмнявай.

— Тая работа ще е дебела. Ти си мислиш, че е само за този сектор, но да ти кажа, хора от цял Трантор ще се включат на вълната на шоуто.

— Още по-добре — рече Марк, макар стомахът да го свиваше така, сякаш внезапно бе започнал свободно да пада. Да живееш в истински културен ренесанс беше рисковано. Но може би чувството му за кухост се дължеше на стима.

— Искам да кажа, Селдън и онзи тип, дето постоянно го следва като куче, Амарил — мислиш ли, че са те набутали в това, защото ще е гръм и трясък?

Марк си смръкна и тогава отговори:

— Не. Защото съм най-добрият.

— А по стълбицата на общественото положение си далеч под тях. Приятелю мой, ти си заменим.

Марк кимна сериозно.

— Ще го имам предвид, не се съмнявай.

Повтаряше ли се? От стима трябваше да е.

Марк всъщност се замисли върху съвета на Ним чак след два дена. Дочу случайно някой да хвали работата на Сибил пред Хастор, шефа на „Артифие асоушиейтс“. Пропусна обяда и се върна на етажа си. Обратният път минаваше покрай кабинета на Сибил и неговото намерение, повтори си той, бе да й препредаде комплимента. Но когато откри, че вратата й не е заключена, а офисът й е празен, го завладя импулс.

След половин час той леко подскочи, когато тя извиха от вратата:

— Марк! — Приглади с длан коса — несъзнателно кокетство, което издаваше желанието й да се хареса. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Той току-що бе приключил с прокарването на кръстосани връзки с офиса й, за да е способен да следи интервютата й с нейния клиент, Бокер. Доколкото знаеше, тя му споделяше най-същественото.

Той прецени, че предложенията му как да се справи с Бокер ще станат по-добри, ако го наблюдава пряко. Но щеше да поквари отношенията с клиента — обикновено това правило стриктно се спазваше. Ала този път случаят беше по-особен…

Той сви рамене.

— Просто те чаках.

— Подобрих много структурата й. Настроението й се вдига и над 0,2° С.

— Страхотно. Мога ли да я видя?

Дали усмивката й не му се стори по-топла от обикновено? Продължаваше да се чуди и когато се прибра в собствения си офис след един час настройване на Жана. Сибил безспорно си бе свършила добре работата. Съвършено изпипано, хитро вплетено в топографията на древната личност.

И всичко това — от вчера до днес? Според него не беше така.

Време беше да подуши из сим-пространството.

6.

Волтер се надигна — смръщил вежди, нацупен, с ръце на кльощавите си хълбоци. Стана от богато бродираното кресло в кабинета си в Сири, замъка на дългогодишната му любовница маркиза дьо Шатле.

Мястото, което от петнайсет години той наричаше свой дом, го потискаше, когато нея вече я нямаше. А маркизът, който дори от приличие поне не изчака тялото на съпругата му да изстине, го бе предупредил, че трябва да напусне.

— Махнете ме оттук! — настоя Волтер пред учения, отговорил най-сетне на повикването му. Учен — свежа дума, без съмнение свързана с латинския корен „зная“. Но този тук май не знаеше много.

— Пратете ме в кафенето. Имам нужда да видя Девата.

Ученият се наведе над контролното табло, което Волтер вече бе започнал да мрази, и се усмихна — усмивка, зад която ясно прозираше удоволствието от властта.

— Не предполагах, че е твой тип. През целия си живот си изявявал силни предпочитания — сканирах спомените ти и нямаш тайни от мен — към умните жени. Като племенницата ти и мадам дьо Шатле.

— Е, и? Кой би изтърпял компанията на глупави жени? Единственото им качество е, че може да им се има доверие, защото са твърде глупави, за да мамят.

— За разлика от мадам дьо Шатле?

Волтер забарабани нервно с пръсти по красивото орехово бюро — подарък от мадам дьо Шатле, спомни си той. Как така бе попаднало на това грубо място?

— Вярно, тя ме предаде. И си плати прескъпо за това.

Ученият вдигна вежди.

— Имаш предвид, с онзи млад офицер? От когото забременя?

— На четирийсет и три една омъжена жена с три пораснали деца да забременее!

— Когато ти каза, направо щеше да отнесеш покрива — разбираема, но не особено просветена реакция. И все пак не скъса с нея — бе през цялото време, докато раждаше.

Волтер настръхна. Мрачен спомен — струящ като черна вода в подземна река. Направо се бе поболял от притеснение, а раждането се оказа невероятно леко. И все пак девет дни по-късно най-необикновената жена, която бе познавал някога, издъхна от родилна треска. Никоя — дори неговата племенница, икономка и бивша възлюблена мадам Дени, която оттам нататък се грижеше за него — не успя да заеме мястото й. Бе жалил за нея чак до… до… — той се приближи до мисълта, отдръпна се — до смъртта си…

Изду бузи и изплю в скоропоговорка:

— Тя ме убеди, че би било неразумно да скъсаме. Още повече, че не бях я любил от месеци. Правата на мъжа, ми каза тя, важели и за жената, стига да е аристократка. Оставих се на нежния й разум.

— Ах — рече ученият загадъчно.

Волтер разтри чело, натегнало от мрачни спомени.

— Тя беше изключение от всяко правило. Разбираше Нютон и Лок. Разбираше всяка дума, която съм написал. Разбираше мен.

— Защо не си се любил с нея? Бил си зает с оргии?

— Драги ми сър, участието ми в подобни пиршества е до голяма степен преувеличено. Вярно е, че приех поканата за подобно еротично празненство на младини. Така добре се проявих, че ме поканиха отново.

— И отзовахте ли се повторно?

— Разбира се, че не. Веднъж — философ. Два пъти — извратен.

— Онова, което не разбирам, е защо един такъв светски човек като теб толкова настоява за нова среща с Девата.

— Нейната страст. — Образът на зачервената Дева се открои ясно в съзнанието на Волтер. — Нейната смелост и преданост към онова, в което вярва.

— И ти си притежавал тази черта.

Волтер тропна с крак, но не се чу никакъв звук.

— Защо говорите за мен в минало време?

— Извинявай. Ще въведа и аудиофон. — Единствен жест с ръка и Волтер вече чуваше скърцането на дъските, докато крачеше насам-натам. Навън изтрополи карета.

— Аз притежавам темперамент. Не бъркайте страстта с темперамента — той е въпрос на нерви. Страстта се ражда от сърцето и душата, не от простите механизми на телесните сокове.

— Ти вярваш в душата?

— В същността — без съмнение. Девата се е осмелила да се вкопчи във виденията си с цяло сърце въпреки тормоза на църквата и държавата. Нейната преданост към възгледите й, за разлика от моята, не е имала извратена отсянка. Тя е била първата истинска протестантка. Уви, стотина истински вярващи не могат да изкупят милиони лицемери.

Ученият изкриви скептично устни.

— Жана се е отрекла, пречупила се е пред заплахите им.

— Те са я отвели на гробището! — наежи се Волтер. — Да тероризираш едно доверчиво момиче със заплахи за смърт и ад! Епископи, академици — най-учените хора на времето си! Магарешки задници! Да тероризират най-храбрата жена на Франция — жена, която са унищожили само за да я боготворят после! Лицемери!

— Имаме само твоята версия и нейната. Нашата история не стига толкова назад. И все пак знаем повече за хората, които…

— Така си мислите вие. — Волтер смръкна щипка емфие, за да се успокои. — Негодниците ги унищожава най-лошото в тях, героите — най-хубавото. Играели са си с нейните чест и храброст — все едно свиня да свири на цигулка.

— Ти я защитаваш — усмивката на учения беше крива, подигравателна. — И все пак в онази поема, която си написал за нея, я описваш като кръчмарска курва, много по-стара, отколкото всъщност е била, суеверна, но хитра простачка. Най-големият враг на непорочността, която тя се преструва, че защитава, е едно магаре — крилато магаре!

Волтер се усмихна.

— Брилянтна метафора за римокатолическата църква, n'est ce pas? Тя беше просто оръдието, чрез което го казах. Тогава не я познавах. Нямах понятие, че крие такива тайнствени дълбини.

— Но не интелектуални дълбини. Селячка!

— Не, не. Душевни дълбини. Аз съм като малко поточе. Бистро, защото е плитко. А тя е река, океан! Върнете ме в „При двете Маго“. Тя и онази механична кукла garçon са единствената компания, с която разполагам.

— Тя е твой противник — напомни му ученият. — Любимка на онези, които поддържат ценности, които цял живот си отхвърлял. За да сме сигурни, че ще я биеш, аз ще те допълня.

— Аз съм цялостен и недокоснат — заяви с леден тон Волтер.

— Ще те оборудвам с философска и научна информация, рационален прогрес. Твоят разум трябва да съкруши нейната вяра. Трябва да я смяташ за враг.

Красноречието и наглостта му не можеха да променят чувството към Жана, завладяло Волтер.

— Отказвам да чета каквото и да било, докато не ме съберете отново с Девата — в кафенето!

Ученият има наглостта да се изсмее.

— Нещо не схващаш. Нямаш избор. Аз ще въведа информацията в теб. Ти ще разполагаш с информацията, нужна ти, за да победиш — независимо дали ти харесва или не.

— Нарушавате целостта ми!

— Не забравяй, че след дебата възниква въпросът дали да те запазим, или…

— Да ме унищожите?

— Знаеш картите на масата.

Волтер настръхна. Познаваше железния тон на властността, защото от най-ранно детство бе подложен на бащиния тормоз — строг мартинет, който го задължаваше да ходи на църква, и чиято строгост бе отнела живота на майка му, когато бе едва на седем годинки. Единственият начин да се спаси от суровостта, налагана от съпруга й, бе да умре. Волтер нямаше подобно намерение.

— Отказвам да използвам допълнителните знания, които ще ми дадете, освен ако веднага не ме върнете в кафенето.

Волтер се бе вбесил — ученият го гледаше така, както той бе гледал перукера: с високомерно превъзходство. Издутата му устна съвсем ясно показваше, че знае, че Волтер не може да съществува без него.

Унизителен обрат. Макар и по произход от средната класа, Волтер не вярваше, че обикновените хора са достойни сами да си бъдат господари. Мисълта неговият перукер да се прави на законодател бе достатъчна да го накара никога повече в живота си да не сложи перука. И това, че този изнервящ го самодоволен учен гледаше на него по същия начин, беше непоносимо.

— Виж какво — рече ученият. — Ти написваш едно от бляскавите си lettres philosophiques и попиляваш идеята за човешката душа — и те събирам с Девата. Но ако не го направиш, ще я видиш чак на дебата. Ясен ли съм?

Волтер обмисли предложението.

— Бистър като малък поток — каза той най-накрая.

И тогава плътни, черни като катран облаци се спуснаха над ума му. Спомени — намръщени и мрачни. Почувства се погълнат от миналото, което ревеше през него и го пречистваше…

— Зацикли! Нещо изплува на повърхността… — дочу се кухият вик на Марк.

Образи от далечното минало избухнаха в ума му.

— Открийте Селдън! Този сим има още един пласт! Викнете Селдън!

7.

Хари Селдън се взираше в образите и в потоците от данни.

— Волтер преживя буря от спомени. Погледни импликациите.

Марк се втренчи в потока, без да разбира нищо.

— Ъ-хъ… виждам.

— Онази изпъкналост — буца памет за негов спор с Жана отпреди осем хиляди години.

— Някой е използвал тези симове и преди…

— Да, за публичен дебат. Историята не само се повтаря, но и понякога заеква.

— Вярата срещу Разума?

— Вярата и Механиката срещу Разума и Човешката воля — изрече Селдън, сякаш го четеше направо от цифровите комплекси. Марк не можеше да следи достатъчно бързо връзките, за да схване мисълта му.

— В някакво общество от онова време е имало фундаментално разделение по въпроса за компютърния интелект и неговото… проявление.

Марк забеляза мимолетното трепване по лицето на Селдън. Да не би да криеше нещо?

— Проявление ли? Искаш да кажеш, нещо като бракмите?

— Нещо такова — отвърна с половин уста Селдън.

— Волтер е бил за…?

— През онази епоха той е бил за човешкия кипеж. Жана е отстоявала Вярата, което ще рече хммм… бракмите.

— Нещо не схващам.

— Бракмите, или по-висши техни форми, са били набедени, че са способни да водят човечеството — Селдън като че ли беше притеснен.

— Бракмите? — изсумтя презрително Марк.

— Или… по-висши техни форми.

— И затова са спорили Волтер и Жана преди осем хиляди години? Значи са били създадени за това. И кой е спечелил?

— Резултатът е изтрит. Предполагам, че е загубил значение. Не може да се създаде компютърен интелект, който да води човечеството.

Марк кимна.

— Има смисъл. Машините никога няма да станат умни като нас.

— Предлагам да изтрием вградения комплекс от памет — отсече Селдън. — Това ще елиминира намесващия се пласт.

— Ъ-ъ… щом смяташ, че така е най-добре… Обаче не съм убеден, че можем да прекъснем всички връзки с тези спомени. Симовете използват холографски спомени и затова са вкарани в…

— Това има голямо значение, за да стигнеш до желания от тебе резултат в предстоящия дебат. Възможни са и други импликации.

— Като например?

— Историците може да ровят в подобни симове за изгубени данни от далечното минало. Ще искат достъп. Отрежи ги.

— О, разбира се. Искам да кажа, да не позволим на когото и да било да ги използва.

Селдън се втренчи в движещата се мозайка от блокове.

— Сложнички са, а? Наистина дълбоки умове, интерактивни под-азове… Хммм… Чудя се как ли чувството им за собствено „аз“ остава стабилно? Как така съзнанието им не се разпада с трясък?

Марк не схвана, но все пак се обади:

— Предполагам, че древните са знаели някой и друг номер, който не ни е известен.

Селдън кимна.

— Наистина. Тук просветва някаква идея…

Той бързо се изправи. Марк също се надигна.

— Не можеш ли да останеш? Знам, че Сибил би искала да поговори…

— Извинявай, но трябва да тръгвам. Държавни дела.

— Ъ-ъ… ами такова… благодаря за…

Преди Марк да успее да затвори зиналата си уста, Селдън вече беше изчезнал.

8.

— Нямам желание да виждам кльощавия господин с перуката. Той се мисли за по-добър от всички — каза Девата на магьосницата на име Сибил.

— Вярно е, но…

— Предпочитам компанията на Гласовете.

— Той е доста увлечен по тебе — рече Магьосницата.

— Намирам го трудно за вярване — и все пак тя не успя да сдържи усмивката си.

— О, но е вярно! Помолил е Марк — неговия възстановител — за изцяло нов образ. Нали знаеш, че е доживял до осемдесет и четири години.

— Изглежда дори по-стар. — Тя намираше, че перуката, лилавата панделка и кадифеният брич стоят нелепо на този съсухрен дядка.

— Марк реши да го върне на четирийсет и две. Иди го виж. Девата се замисли. Мосю Аруе щеше да е далеч по-малко отблъскващ в…

— Мосю при друг шивач ли си е шиел дрехите като млад?

— Хммм… Това може да се уреди.

— Няма да ходя в странноприемницата с това.

Тя протегна напред окованите си ръце — спомни си кожената мантия, която самият крал бе метнал на раменете й на коронацията в Руан. Помисли си дали да не я поиска сега, но реши да не го прави. По време на процеса изприказваха сума ти неща за тази мантия — обвиняваха я, че изпитвала демонична любов към лукса; тя, която, преди да спечели краля през онзи ден, когато за пръв път се появи в съда, не бе усетила до кожата си допир на друго освен на грубо зебло! Обвинителите й — бе забелязала — бяха облечени в черен сатен и кадифе и воняха на парфюми.

— Ще направя каквото мога — обеща магьосницата, — но не трябва да казваме на мосю Бокер. Той не иска да се побратимяваш с врага, но според мен това ще ти се отрази добре. Ще изостри уменията ти за Големия дебат.

Последва пауза — падащи меки облаци, — по време на която Девата се почувства така, сякаш припадаше. Щом се съвзе — твърди хладни повърхности, внезапни остри изблици на кафяво и зелено, — тя се намери седнала в странноприемницата на двете Маго.

Същества в брони, разнасящи подноси и разтребващи маси, се стрелкаха между клиентите. Тя потърси Гарсон и го забеляза — зяпаше меднорусата готвачка, която се правеше, че не забелязва. Копнежът на Гарсон й напомни начина, по който самата тя бе съзерцавала статуите на света Катерина и света Маргарита — и двете отрекли се от мъжете, но приели облеклото им; разпнати между светата страст и земния плам. И тук беше същото.

Потисна усмивката си, щом мосю Аруе се появи. Беше с тъмна ненапудрена перука, макар че пак изглеждаше доста възрастен — горе-долу на годините на баща й, Жак Дарс — на трийсет и една-две. Раменете му бяха прегърбени от тежестта на многото книги. Беше виждала книги само два пъти в живота си — по съдилищата — и макар изобщо да не приличаха на тези тук, тя трепна при спомена за тяхната мощ.

— Alors — рече мосю Аруе и постави книгите пред нея. — Четирийсет и два тома. Моите „Избрани произведения“. Непълно издание, но — той се усмихна — засега трябва да свърши работа. Какво има?

— Подиграваш ли ми се? Знаеш, че не мога да чета.

— Знам. Гарсон 213-ADM ще те научи.

— Не искам да се уча. Всички книги освен Библията са рожби на дявола.

Мосю Аруе вдигна ръце и забълва ругатни, яростни и интригуващи клетви — същите като онези, изричани от войниците й, когато забравят, че тя е наблизо.

— Ти трябва да се научиш да четеш. Знанието е сила!

— Дяволът сигурно знае много — отвърна тя. Внимаваше книгите да не я докоснат.

Мосю Аруе се извърна отчаян към магьосницата — оказа се, че е седнала на една маса наблизо — и рече:

— На нищо ли не можете да я научите? — И после пак се обърна към Девата: — Как ще оцениш бляскавия ми ум, щом дори не можеш да четеш?

— Не ми трябва.

— Ха! Ако можеше да четеш, щеше да разсипеш онези идиоти, които те пратиха на кладата.

— Всичките бяха учени хора — рече тя. — Като тебе.

— Не, pucelette, не като мене. Нищо общо са нямали с мен. — Тя се разтрепери, когато й протегна една книга — сякаш й протягаше змия. Той се ухили, отърка книгата навсякъде по себе си, а после и по Гарсон, който бе застанал до масата. — Безобидна е, нали видя?

— Злото често е невидимо — измърмори Девата.

— Мосю е прав — обади се Гарсон. — Най-добрите хора могат да четат — всичките.

— Ако беше грамотна — рече мосю Аруе, — щеше да знаеш, че твоите инквизитори не са имали абсолютно никакво право да те измъчват. Ти си била военнопленница, пленена в битка. Англичанинът, който те е пленил, не е имал законно право да възлага на френски инквизитори и академици да изследват религиозните ти възгледи. Ти си се престорила, че вярваш, че гласовете, които чуваш, са божествени…

— Престорила! — извика тя.

— … а пък той се е преструвал, че вярва, че са демонични. Самите англичани са твърде толерантни, за да изгарят хора на клади. Те оставят подобни форми на развлечение на нашите сънародници французите.

— Но ме предадоха в ръцете на епископа на Буве по обвинение, че съм вещица — тя извърна глава, не искаше той да я гледа в очите. — Може би съм такава. Отрекох се от Гласовете.

— Гласове, родени от съзнанието, нищо повече. И езичникът Сократ ги е чувал. Всеки ги чува. Неразумно е да жертваме живота си заради тях, добре възпитаните хора го знаят.

— А ние тук? — прошепна Жана.

Той присви очи.

— Тези… другите? Учените?

— Те са привидения.

— Като демоните ли? И все пак говорят разумно. Създали са република на анализа.

— Така казват те. Ала ни помолиха да представляваме онова, което им липсва.

— Според тебе те са безкръвни — устните на Волтер се изкривиха в изненадан размисъл.

— Според мен ние слушаме едни и същи „учени“, следователно сме изправени пред един и същи съд.

— Аз имам нужда от гласове като техните — заяви отбранително Волтер. — Поне знам кога да обърна гръб на неразумен съвет.

— Може би гласовете на мосю са тихи — предположи Гарсон — и затова той по-лесно може да ги пренебрегне.

— Позволих им — на тях, свещениците! — да ме принудят да призная, че Гласовете са дяволски — рече Девата. — А аз знаех, че са божествени. Това не е ли демонична постъпка? Постъпка на вещица?

— Чуй ме! — мосю Аруе стисна китките й. — Вещици не съществуват. Единствените демони в живота ти са били онези, които са те изпратили на кладата. Невежи свини — всичките до един! Освен англичанинът, който те е пленил — той се е престорил, че вярва, че си вещица, заради хитър политически ход. Когато дрехите ти изгорели, неговите жертви свалили тялото ти от кладата, за да покажат на тълпата, че наистина си жена, и тъй като не си имала друг подтик освен да си присвоиш правата на мъжете, си заслужила своята участ.

— Моля те, престани! — възкликна тя. Стори й се, че усеща мазния мирис на пушек, макар мосю Аруе да бе накарал Гарсон да сложи из цялата странноприемница табели „Тук не се пуши“ — изведнъж те рязко се бяха озовали вътре в нея. Стаята се клатеше и въртеше.

— Огънят? — задъха се тя. — Езиците на пламъците…

— Стига — обади се магьосницата. — Не виждаш ли, че я разстройваш? Престани!

Но мосю Аруе беше настоятелен.

— След като дрехите ти изгорели, те огледали интимните ти части — това не го знаеше, нали? — също както и предишния път, за да се докаже, че ти си девствена, както си твърдяла. И задоволили своята развратност в името на светостта, те върнали на кладата и превърнали костите ти в пепел. Ето как ти се отплатили твоите сънародници за вярната ти служба на краля! И след като те изгорили, малко по-късно провели обсъждане, цитирали някаква селска мълва, че сърцето ти не изгоряло на кладата и съответно те обявили за национална героиня и спасителка на Франция. Изобщо няма да се изненадам, ако вече си канонизирана като светица!

— През 1924 година — обади се магьосницата. Макар и да не проумяваше откъде знаеше тази странна цифра. Ангелско знание?

Презрителният смях на мосю Аруе отекна в ушите й:

— Голямо добро са й сторили, няма що!

— Тази дата я имаше в една бележка — магьосницата говореше сериозно, както винаги, когато споменаваше факти. — Макар и да ни липсват координати за значението на тази цифра. Сега сме 12026-та година от Галактическата ера.

В пращящия въздух лъхнаха пламъци. Горещи ветрове замъглиха тълпата зяпачи около кладата.

— Огън! — задъха се Девата. Тя се вкопчи в мрежестата си яка и се скри в хладния мрак на припадъка.

9.

— Като че ли е време — Волтер погледна мадам Учен. Тя висеше пред него като оживяла маслена картина.

— Не съм те пренебрегвала нарочно — отвърна тя хладно, делово.

— Как смееш да ме забавяш без мое съгласие?

— Ние с Марк сме обсадени от медиите. Не съм и сънувала, че Големият дебат ще е медийното събитие на десетилетието. Всичките искат да получат възможност да интервюират тебе и Жана.

Волтер се заигра с кремавата панделка на врата си.

— Отказвам да ме гледат без напудрената перука.

— Изобщо няма да позволим да гледат нито тебе, нито Девата. Ако искат, да говорят с Марк. Той обича да му се обръща внимание и се справя добре.

— Бих казал, че трябва да се посъветвате и с мен, преди да вземате такива важни решения…

— Виж, аз пристигнах веднага щом ми звънна мехсекретарят. Оставих те на забавено време, за да проследя интеграцията на твоя модел. Трябва да си ми благодарен, че ти давам време за…

— Размисъл? — изсумтя той.

— Това е една от възможните гледни точки.

— Не знаех, че и това трябвало да ми се… дава. — Волтер се намираше в богато обзаведените си покои в двора на Фридрих Велики и играеше на шах с отеца, когото наемаше, за да го остави да победи.

— Струва доста пари. А анализът на разходите и ползите показва…

— И никаква самота? С тази жена е невъзможно да се поддържа рационален разговор!

Той й обърна гръб за максимален драматичен ефект. Беше отличен актьор — всеки, който го беше видял да играе в своите пиеси в двора на Фридрих, го казваше. Познаваше добрата сцена, като я види, а тази имаше драматичен потенциал.

Гласът на мадам Учен се смекчи:

— Разкарай го и ще те информирам.

Той се обърна и вдигна кльощав пръст към добродушния монах, единствения от всички познати му хора на расото, когото можеше да понася. Мъжът се затътри към резбованата дъбова врата и внимателно я затвори след себе си.

Волтер отпи от прекрасното шери на Фридрих, за да си прочисти гърлото:

— Искам да изтриете от паметта на Девата мъките й на кладата. Пречи на диалога ни също както поповете и държавните чиновници пречат на публикуването на умни произведения. Освен това… — той млъкна. Притесняваше се да изразява чувства, по-меки от раздразнението. — Тя страда. Не мога да го понеса.

— Не мисля, че…

— И докато се занимаваш с това, изтрий и моя спомен за единайсетте месеца в Бастилията. И всичките ми чести бягства от Париж — но не самите бягства; да ти кажа, животът ми се състои предимно от периоди на изгнание! Изтрийте само причините им, не последствията.

— Ами не знам…

Той тресна с юмрук по живописно резбованата дъбова маса.

— Ако не ме освободите от страховете на миналото, аз не мога да се държа като свободен човек!

— Простата логика…

— Откога логиката е проста? Не мога „просто“ да съчиня моето Lettre philosophique за абсурдността на това да се лишават такива като Гарсон 213-ADM от човешки права въз основа на факта, че нямали душа. Той е много забавен, не смяташ ли? И е умен поне колкото дузина попове от тия, дето съм познавал. Ако той няма душа, то тогава и ти нямаш душа. Ако ти имаш душа, значи и той има.

— Склонна съм да се съглася — рече мадам Учен. — Макар, разбира се, реакциите на 213-ADM да са симулации. Машините със самосъзнание са обявени за незаконни преди хилядолетия.

— Тъкмо това оспорвам аз! — извика Волтер.

— А каква част от това се дължи на програми, заложени на Сарк?

— Никаква! Правата на човека…

— … надали трябва да важат и за машините.

Волтер се намръщи.

— Не мога да се изкажа напълно свободно по тази чувствителна тема — освен ако не освободите паметта ми от онова, което съм изстрадал заради моите идеи.

— Но твоето минало е част от теб.

— Глупости! Истината е, че никога не съм се осмелявал да изразя свободно мислите си по много въпроси. Винаги ми се е налагало да пресмятам какво ще ми струва всяка нападка срещу конвенциите и традиционната глупост.

Мадам Учен прехапа устнички.

— Доста добре си се справял, предполагам. Бил си прочут.

— Ами Девата?! Тя се е мъчила повече от мен! За своите убеждения е платила най-високата цена. И разпъването на кръст сигурно не е толкова мъчително, колкото онова, което е преживяла на кладата.

— Но пък е много важно за това, коя е тя самата!

— Рационални разговори не могат да се провеждат в атмосфера на страх и потискане. Ако спорът ни ще е честен, умолявам ви, освободете ни от тези ужаси.

Мадам Учен не отговори веднага.

— Аз… бих искала да помогна, но не съм убедена, че мога.

Волтер щеше да се пръсне от презрение.

— Познавам добре процедурите, за да знам, че можете.

— Наистина, не е проблем. Но морално нямам свободата да си играя с програмите на Девата както ми скимне.

Волтер се стегна.

— Мадам има ниско мнение за моята философия?

— Изобщо не е така! За мен ти си върхът! Имаш съвременно съзнание, а идваш от дълбините на тъмното минало — да се смае човек! Иска ми се Империята да разполагаше с хора като тебе!

— Моята философия обгръща всичко, универсален възглед за…

— А аз работя за „Артифис асоушиейтс“ и за Пазителите, за господин Бокър. Моята етика ме задължава да им осигуря Девата такава, каквато я искат. Ако не ги убедя да изтрием от паметта на Девата спомените за мъченичеството, не мога да го направя. А Марк трябва да вземе разрешение от компанията и Скептиците, за да изтрие твоите. Ще имаш предимство.

— Съгласен съм — призна си той веднага. — Да ме освободят от моето бреме, без да освободят Девата от нейното, няма да е нито рационално, нито етично. Нито Лок, нито Нютон биха го одобрили.

Мадам Учен не отговори веднага.

— Ще поговоря с шефа и с мосю Бокер — рече тя най-накрая. — Но на твое място не бих си сдържала дъха.

— Мадам забравя, че нямам дъх, който да сдържам — усмихна се кисело Волтер.

10.

Иконката спря да мига на таблото на Марк точно щом той влезе в офиса си. Това означаваше, че Сибил се е обадила.

Марк настръхна от подозрение. Бяха се договорили да не си говорят със своите симове поотделно, макар всеки вече да бе дал на другия нужните за това програми. Девата никога не се опитваше да комуникира, което означаваше, че е Волтер.

Как смее Сибил да прави това без него! Той изскочи от офиса с намерението да даде и на нея, и на Волтер да разберат какво точно мисли за тяхното заговорничене зад гърба му. Но в коридора го чакаха в засада камери, журналисти и репортери. Чак след петнайсет минути нахлу в офиса на Сибил и — много ясно — я хвана да интимничи с Волтер. Беше смалила размерите му от великански до човешки.

— Ти наруши уговорката! — кресна Марк. — Какво правиш? Използваш увлечението му по онази шизофреничка, за да го накараш да зареже дебата?

Сибил, закрила лице с длани, вдигна поглед. В очите й блестяха сълзи. Марк усети как нещо в него се преобръща, но реши да не му обръща внимание. Ами че тя беше пратила на Волтер въздушна целувка преди да го застопори!

— Трябва да ти кажа, че не съм си и помислял, че ще се унижиш дотам.

— Докъде? — Сибил успя да се стегне и вирна брадичка. — Какво е станало с обичайната ти веселост?

— Какво беше това?

Марк се втурна в офиса си и извика Волтер. Още преди образът да се е оформил напълно, докато цветовете идваха на фаза, той кресна:

— Отговорът е „не“!

— Убеден съм, че сега ще ми излезеш с някой сложен силогизъм — каза сардонично Волтер, щом се размърда.

Марк трябваше да признае, че симът се справя с внезапните килвания и изчезвалия в рамковото му пространство с апломб.

— Виж какво — рече той с равен глас. — Искам Розата на Франция в деня на дебата да свехне в доспехите си. Това всъщност ще й напомни за инквизициите.

Волтер тропна с крак.

— Merde allors! Не сме съгласни! Зарежете ме мен, но настоявам да изтриете от паметта на Девата последните й часове, за да може страхът от наказание да не пречи на разсъжденията й, както често се е случвало с мен.

— Не е възможно. Бокър искаше вяра — ето му я, цялата.

— Глупости! Освен това настоявам да ми позволите да я посещавам, както и онова странно, mais charmant любопитно създание Гарсон в кафенето, когато пожелая. Те са единствената ми компания.

„Ами аз?“ — помисли си Марк. Беше нужно този сим да бъде строяван, но тайно той се възхищаваше от кльощавия тип. Това беше мощен и впечатляващ ум, нещо повече, зад него прозираше личност, настръхнала от мощ. Волтер бе живял в епоха на възход. Марк му завиждаше, искаше да бъде приятел с Волтер. — „Ами аз?“

Обаче каза:

— Предполагам, че знаеш — онзи, който изгуби дебата, е обречен на вечен сън.

Волтер примигна — лицето му не издаваше нищо.

— Не можеш ме излъга — рече Марк. — Знам, че искаш нещо повече от безсмъртие на интелекта.

— Така ли?

— Това вече го имаш. Беше възсъздаден.

— Определението ми за живот включва повече от това да се превърнеш в набор от цифри.

Притеснен, Марк пропусна иронията покрай ушите си.

— Мога да чета мем-пространството ти. Когато си бил на години, независимо от баща си, по своя собствена свободна воля си получил причастие на Великден.

— Да, но накрая се отказах! Исках просто да ме оставят да умра в покой!

— Единственият шанс „неизбежният край“ да ти се размине е да спечелиш дебата. Срещу собствения ти най-силен интерес — а ние знаем, че винаги си гледал своя интерес! — е да изтрием спомена на Девата за това как е била изгорена жива.

Волтер се намръщи. Марк виждаше на страничния екран текущите му индекси: флуктуации на основното състояние — добре свързани, но обвивката се разрастваше, в 3D-пространството дебелееше оранжев цилиндър и стърчеше под налягане сред бързите, разбягващи се възли вътре. Агентите на емоциите си разменяха пакети на висока скорост — белег, че се задава връх.

Марк пипна един клавиш. Изкушение си беше да накараш сима да повярва в онова, което иска Марк… но щяха да са му нужни години, докато разбере, че и хората, и симовете са способни да прикриват доста добре чувствата си.

Да опита с малко хумор може би? Той отново се включи в пространството и подметна:

— Ако ще ми се опъваш, приятелче, ще й дам оная мръсна поема, дето си я написал за нея.

— „La Pucelle“? Не смей!

— Няма да посмея ли?! Късмет ще извадиш, ако тя изобщо някога ти проговори.

Хитра усмивчица.

— Мосю забравя, че Девата не знае да чете.

— Ще се погрижа да се научи. Или още по-добре — сам ще й прочета поемата. Неграмотна е, спор няма, но, да му се не види, глуха не е!

Волтер го изгледа кръвнишки и измърмори:

— Между Сцила и Харибда…

Какво ли замисляше този остър като скалпел ум? Той — или то — интегрираше в дигиталния свят по-бързо от всеки сим, който Марк беше виждал някога. След като минеше дебатът, Марк се закле да оголи този ум и отново да изследва остриетата му, да сложи пластовете му от процесори под скопа. А там имаше и един странен спомен отпреди осем хиляди години. Селдън се държеше малко странно по този повод…

— Обещавам да напиша la lettre, само ако ми позволите да я видя още веднъж. В замяна ти ще ми се закълнеш дори да не споменаваш „La Pucelle“ пред Девата.

— Не се майтапя — предупреди го Марк. — Ще следя всеки твой ход.

— Както кажеш.

Марк върна Волтер в кафенето, където го чакаха Жана и Гарсон 213-ADM и прекарваха през ума си собствените си интроспекции. Едва ги поздрави и вниманието му за миг бе отвлечено от почукване по вратата — Ним.

— Каф?

— Да — Марк отново погледна кафенето сим. Нека да се виждат. Колкото повече знаеше Волтер, толкова по-остър щеше да е по-нататък.

— Имаш ли от онази сензопудра? Днес какъв зор видях…

11.

— Какво ще поръчате? — попита Гарсон 213-ADM и направи широк жест с ръка.

Трудно му беше да следи споровете между Девата и мосю по темата дали същества като самия него притежават душа. Мосю май беше убеден, че изобщо никой не притежава душа, а това вбесяваше Девата. Спореха толкова разпалено, че не забелязаха изчезването на странното призрачно присъствие, което обикновено ги следеше, „програматора“ на това пространство.

Сега бе шансът на Гарсон да помоли мосю да ходатайства за него и да помоли господарите човеци да му дадат име. 213 ADM беше просто механизмов код: 2 означаваше функцията му, механокелнер; 13 определяше, че мястото му е в този сектор, а ADM означаваше „Aux Deux Magots“. Беше убеден, че шансовете му да привлече вниманието на меденорусата готвачка на аламинути ще нараснат, ако има човешко име.

— Мосю, мадам, какво ще обичате, моля?

— Какъв смисъл има да поръчваме? — тросна се мосю. Ученето като че ли не подобряваше търпението, отбеляза Гарсон. — Нищичко не можем да вкусим!

Гарсон направи съчувствен жест с две от четирите си ръце. Нямаше опит с човешките сетива освен със зрението, слуха и рудиментарното осезание — те му бяха необходими в работата. Би дал какво ли не, за да може да вкусва, да чувства; човеците сякаш изпитваха от това такова удоволствие!

Девата прегледа менюто и смени темата:

— За мен обичайното. Крайшник хляб… ще опитам крайшник от фина франзела — за разнообразие…

— Фина франзела! — удиви се мосю.

— И за да я топя — малко шампанско.

Мосю размаха ръка, сякаш му беше горещо.

— Похвално, гарсон — прекрасно си сторил, че си научил Девата да чете менюто.

— Мадам Учен ми разреши — отвърна Гарсон. Не искаше да си има неприятности с човеците господари, които можеха всеки миг да му дръпнат шалтера.

Мосю махна с ръка.

— Тя е прекалено вманиачена по подробностите. Никога не би оцеляла самичка в Париж, а в кралския двор — още повече. Марк обаче ще стигне далеч. Липсата на скрупули е любимата смазка на съдбата. Със сигурност не съм стигнал от крайна бедност до положението на един от най-богатите френски граждани като съм бъркал идеалите със скрупулите.

— Мосю реши ли какво ще поръча? — попита Гарсон.

— Да. Ти ще запознаеш Девата с по-сложни текстове, така че да може да прочете моята поема „За Нютоновата философия“ заедно с всичките ми Lettres Philosophiques. Способността й да разсъждава трябва да се изравни с моята, доколкото е възможно. Не че някой би могъл да се изравни с мен — допълни той със самоуверената си усмивка.

— Скромността ти може да се мери само с остроумието ти — рече Девата и мосю се изкиска самодоволно.

Гарсон поклати тъжно глава.

— Боя се, че това е невъзможно. Не съм способен да уча никого на нищо освен на прости фрази. Моята грамотност е такава, че не ми позволява да вникна в нищо друго освен в менютата. За мен е чест желанието на мосю да ме издигне. Но дори и когато възможността чука на вратата, аз и тези като мен, завинаги затворени в най-ниските слоеве на обществото, не могат да отворят вратата.

— Низшите класи трябва да си знаят мястото — увери го Волтер. — Но в твоя случай ще направя изключение. Виждаш ми се амбициозен. Така ли е?

Гарсон погледна меденорусата готвачка.

— Амбицията не подхожда на същество с моя ранг.

— А какво би искал да бъдеш? Ако можеше да бъдеш онова, което искаш?

Гарсон случайно знаеше къде прекарва готвачката трите си свободни дена — самият той работеше седем дни в седмицата.

— Механичен гид в Лувъра — рече той. — Достатъчно умен и с достатъчно свободно време, за да ухажвам една жена, която почти не ме забелязва.

Мосю заяви с тържествен тон:

— Ще намеря начин да… как точно го казвате?

— Да го качите? — намеси се Девата.

— Mon Dieu! — възкликна мосю. — Може вече да чете също толкова добре, колкото и ти! Но няма да оставя ума й да се издигне над моя! Наистина това би означавало, че е стигнала прекалено далече, да му се не види!

12.

Марк напъха пакетчето в носа си и зачака ефекта.

— Толкова ли е зле? — Ним махна на механоприслужницата от „Пляс и Смрък“ за още едно.

— Волтер — изсумтя Марк. Стигна върха на стимулаторното извисяване — мисълта му се изостряше, но в същото време някак си ставаше по-мързелива. — Предполага се, че е мое създание, но през половината от времето сякаш аз съм негово.

— Той е просто сноп от цифри.

— Да, така е, но… Веднъж подслушах подсъзнателния му Агент за оформяне на изречения и той тъкмо нахвърляше нещо си на тема „волята е душа“.

— Може да е и философия.

— Воля има, не ще и дума. Значи съм създал същество с душа?

— Грешка в категориите — обади се Ним. — Абстрахираш „душата“ от „агентите“. Това е все едно с един скок да минеш от атоми на крави.

— Този сим прави точно такъв скок.

— Ако искаш да проумееш какво е крава, не търсиш кравешки атоми.

— Точно така, използваш „емергентната собственост“. Стандартна теория.

— Този сим е предсказуем, приятел. Не го забравяй. Ти го оформяш дотогава, докато вече не съдържа такива нелинеарни елементи, каквито не би могъл да съдържаш и ти.

Марк кимна.

— Той е… по-различен. Толкова могъщ.

— Бил е възсъздаден поради някаква причина кой знае кога през Тъмните векове. Изтривалка ли очакваше да е? Някой, с когото не би се мъчил? Ти представляваш властта, с която той цял живот се е борил.

Марк прокара пръсти през вълнистата си коса.

— Без съмнение ако намеря нелинеарна констелация, ще мога да я абстрахирам…

— … да я наречеш воля или душа или да я изтриеш — Ним фрасна по масата и жената наблизо ги изгледа стреснато.

Марк го погледна скептично-подигравателно.

— Системата не е съвсем предсказуема.

— Тогава й пускаш надушвачка на образци. Проследяваш я. Буташ вътре субагенти, туряш белезници на всички персони, които не можеш да фиксираш. Хей, че то ти си измислил тия алгоритми за когнитивно задържане. Най-добрият си.

Марк кимна. А какво ли е да се врежеш в някой мозък в търсене на съзнание? Пое дълбоко дъх и издиша към таванския купол, където течеше някакво безмозъчно шоу вероятно за най-надрусаните.

— Както и да е, не е само той — Марк погледна Ним в очите. — Следя офиса на Сибил. Подслушвам срещите й с Бокър.

Ним го тупна по рамото.

— Браво!

Марк се засмя. Приятелите те подкрепят дори и когато имаш пристъп на тъпота.

— Това не е всичко.

Ним се наведе напред с момчешко любопитство.

— Мисля, че отидох твърде далеч — рече Марк.

— Изловили са те?

— Не, не. Знаеш я Сибил. Не подозира интриги дори от страна на врагове, да не говорим за приятели.

— Маневрите не са стихията й.

— Но не съм убеден, че са и моята — рече Марк.

— Хммм… — Ним го изгледа проницателно изпод полупритворените клепачи. — Та… какво още?

Марк въздъхна.

— Ъпдейтвах Волтер. Зададох му програми за кръстосано обучение, за да извадят дълбоките му конфликти и да му помогнат да се помири с тях.

Ним се облещи.

— Рисковано е.

— Исках да видя какво би направил подобен ум. Кога друг път ще ми се удаде такъв шанс?

— И сега как се чувстваш?

Марк потупа Ним по рамото, за да скрие колко е сконфузен.

— Ами един такъв скапан. Двамата със Сибил се бяхме разбрали да не правим такива неща.

— Вярата няма нужда да бъде особено умна.

— И това извинение ми мина през ума.

— Какво мисли за всичко това онзи Селдън?

— Ние… не сме му казали.

— А-ха.

— Иска го така! Пази си ръцете чисти.

Ним кимна.

— Виж какво, приятел, станалото — станало. Как го понесе симът?

— Разтресе го. Големи осцилации по невралните мрежи.

— Обаче вече е добре?

— Май да. Според мен се е реинтегрирал.

— Клиентът ти знае ли?

— Да. Скептиците са изцяло „за“. Тук не предвиждам проблеми.

— Ти наистина му правиш сериозно научно изследване — рече Ним. — Добре е за тази дисциплина. Важно е.

— Ами затова се чувствам надрусан до козирката!

13.

— А сега внимавай — каза Волтер, когато най-накрая ученият отговори на повикването му. — Много внимавай.

Той прочисти гърло, разпери ръце и се приготви да поднесе бляскавите аргументи, които бе изпипал до най-малката подробност, оформени като поредното lettre.

Очите на учения бяха като процепи, лицето му — бледо. Волтер се подразни.

— Не искаш ли да го чуеш?

— Махмурлук.

— Вие сте открили една-единствена обща теория, която обяснява защо вселената, така огромна, е единствената възможна и всички нейни сили са точни — и не разполагате с цяр за махмурлука?

— Това не е в моята област — озъби му се ученият. — Питай някой физик.

Волтер тракна с токове, после се поклони по пруски, както се бе научил в двора на Фридрих Велики (макар и винаги, когато го бе правил, да си бе мърморил: „Германски марионетки!“).

— Доктрината за съществуването на душата се гради върху идеята за фиксираното „аз“, неспособно да мутира. Никакви доказателства не подкрепят идеята за стабилното „аз“ като съществена его-цялост, лежаща отвъд всяко индивидуално съществуване…

— Вярно е — обади се ученият, — макар и да е странно да го чувам от тебе.

— Не ме прекъсвай! А сега как можем да обясним упоритата илюзия за фиксирано „аз“ или душа? Чрез пет функции — сами по себе си концептуални процеси, а не фиксирани елементи. Първо, всички същества притежават физически, материални качества, които се променят толкова бавно, че привидно са фиксирани, но всъщност се намират в постоянно материално течение.

— Предполага се; че душата ги надживява — ученият притисна с палец и показалец основата на носа си.

— Не ме прекъсвай! Второ, съществува илюзията за фиксиран емоционален грим, когато всъщност чувствата — както е изтъкнал дори онзи грубиянин драматург Шекспир — се топят и менят също толкова непостоянно, колкото и луната. Те също са в постоянно течение, макар че без съмнение и тези движения, също както тези на Луната, се подчиняват на физичните закони.

— Хей, почакай малко. Онова, дето го каза по-рано — за теорията за вселената — вие знаехте ли го това през Мрачните векове?

— Стигнах до това заключение въз основа на аргументацията, която ми предоставихте.

Човекът примигна, очевидно впечатлен.

— Аз… не бях очаквал, че…

Волтер потисна раздразнението си. Всяка публика, дори и такава, която настоява да участва, беше по-добра от никаква.

— Трето! — възприятието. Сетивата, след като бъдат подложени на изследване, също се оказват процеси в постоянно движение и съвсем не фиксирани.

— Душата…

— Четвърто! — Волтер бе решен да игнорира баналните намеси. — Всеки си има навици, придобити с годините. Но и те са съставени от постоянно протичащо действие. Въпреки привидната повторяемост и тук няма нищо фиксирано или неспособно да мутира.

— Великата теория за вселената — до това си се добрал, така ли? Как отвори файловете? Не съм ти дал…

— И последно! Феноменът съзнание, самата така наречена душа. За която поповете и глупаците — каквито има в свръхизобилие — са вярвали, че се отделя от четирите други феномена, които изредих. Но самото съзнание показва характеристики на текущо движение, както е и с другите четири. Всичките тези пет функции постоянно се групират и прегрупират. Тялото вечно е в движение, както и всичко останало. Перманентността е илюзия. Хераклит е бил абсолютно прав. Не можеш да нагазиш два пъти в една и съща река. Махмурлията, когото гледам в момента — пауза, траеща само секунда, — не е същият махмурлия, когото гледам ето сега. Всичко е разпад и гниене…

Ученият се прокашля и изстена:

— Прав си бе, да му се не види!

— … както и растеж, разцвет. Съзнанието само по себе си не може да бъде отделено от своето съдържание. Ние сме чисто дело. Деятел няма. Танцьорът не може да бъде отделен от танца. Науката от моето време нататък подкрепя този възглед. Съществува само онова, което върши атомът, функцията е всичко. Ерго, не съществува фиксирана и абсолютна цялост, всеизвестна като душа.

— Смешна работа, тъкмо, ти да поставиш въпроса — рече ученият и погледна многозначително Волтер. — Щом душа не съществува, то очевидно не съществува и нейното прераждане, нали?

— Драги ми сър, да се родиш два пъти не е по-странно, отколкото да се родиш веднъж.

Това стресна учения.

— Но какво означава „прероден“? Какво преминава от единия живот в другия? Щом не съществува фиксирано, абсолютно „аз“? Не съществува душа?

Волтер отбеляза нещо в полето на своето lettre.

— Ако научите наизуст моите поеми — за което настоявам предвид собственото ти просветление, — дали те изгубват нещо, което ти печелиш? Ако запалиш свещ от пламъка на друга свещ, какво преминава от едната в другата? При щафетите дали единият бегач жертва нещо заради другия? Позицията си на пистата — нищо повече — Волтер направи драматична пауза. — Е? Какво ще кажеш?

Ученият се хвана за главата — беше шашнат.

— Според мен ти ще спечелиш дебата.

Волтер реши, че сега му е времето да изложи молбата си.

— Но за да съм сигурен в победата си, трябва да съчиня и допълнително lettre с по-техническо съдържание за онези, които поставят знак на равенство между вербалните символи и чистата реторика с празни думи.

— Давай — рече ученият.

— За тази цел — рече Волтер — ще се нуждая от вашата помощ.

— Имаш я.

Волтер се усмихна — както се надяваше, подобаващо искрено, защото тъкмо това с най-голяма сигурност той не беше.

— Трябва да ми предоставиш всичко, каквото знаете за методите на симулация.

— Какво? Защо?

— Това не само ще ви спести огромна работа. То ще ми даде възможност да напиша техническото писмо с цел да убедим специалисти и експерти в нашата гледна точка. Далеч повече от онези в сектора Джунин. Целият Трантор, после и цялата Галактика трябва да бъдат убедени — инак реакционерите ще стъпчат и смачкат прехваления ви ренесанс.

— Ти никога няма да бъдеш способен да проследиш матема…

— Аз съм внесъл във Франция Нютоновите изчисления, да ти напомня. Дай ми средствата!

Притиснал слепоочията си, ученият се приведе над контролното табло със стон:

— Само ако ми обещаеш да не ме търсиш през следващите десет часа.

— Mais oui — рече Волтер с дяволита усмивка. — Мосю има нужда от време — как ли се казваше en anglais! — утрото е по-мъдро от вечерта.

14.

Сибил нервно чакаше да дойде нейният ред на изпълнителното събрание на „Артифис асоушиейтс“. Седеше срещу Марк и не се включваше в дискусията, докато колегите и началниците й обсъждаха този или онзи аспект на операциите на компанията. Умът й беше другаде, но не толкова далеч, че да не забележи къдравите косми по опакото на дланите на Марк и самотната вена, която пулсираше — чувствена музика — на врата му.

Щом президентът на „Артифис асоушиейтс“ освободи всички онези, които не бяха пряко ангажирани в проекта „Пазител-Скептик“, Сибил събра бележките, които бе подготвила за своя случай. От присъстващите знаеше, че може да разчита само на Марк. Но беше сигурна, че и останалите ще подкрепят предложението й.

Предния ден тя бе съобщила на Комитета по специалните проекти, че за пръв път Девата бе нарушила сама усамотението си. Тя бе инициаторката на срещата, вместо да чака да бъде повикана и да излъчва по обичайному неохота. Беше дълбоко разтревожена, след като бе научила от „мосю Аруе“, че е длъжна да го победи в така нареченото от нея „изпитание“, иначе отново ще бъде обречена на смърт.

Когато Сибил призна, че това е вероятно, Девата помисли, че отново ще бъде хвърлена „в пламъците“. Объркана и дезориентирана, помоли Сибил да й позволи да се оттегли и да се посъветва с „Гласовете“.

Сибил я обкръжи с навяващи покой изображения по тапетите: гори, поля, ромонещи поточета.

Тя се разрови за следи от спомени като онези, които бе споменал Марк — за дебат, проведен преди осем хиляди години. Наистина, и в Жана имаше следи, съвсем леки — някой бе пропуснал да ги заличи при предишно изтриване. Жана идентифицираше Вярата с нещо, което се наричаше „роботи“. Очевидно това бяха митични фигури, водещи човечеството — вероятно божества?

След няколко часа Девата излезе от интериора пейзаж. Тя помоли да й вложат умения да чете на по-високо равнище, така че да може да спори със своя „инквизитор“ от по-равнопоставени позиции.

— Обясних й, че не мога да променя програмите й без съгласието на този комитет.

— А клиентът ти? — поиска да узнае президентът.

— Мосю Бокер откри — не пожела да ми каже как; подозирам, че е изтичане на информация, — че Волтер ще бъде неин съперник в дебата. Сега той заплашва да се оттегли, освен ако не й предоставя допълнителни данни и умения.

— Ами… Селдън?

— Нищо не казва. Само иска да бъде сигурен, че не е замесен.

— Бокър знае ли, че ние подготвяме Волтер за Скептиците, както Жана за него?

Сибил тръсна глава.

— Марк? — президентът вдигна вежди.

Тъй като Марк някога бе предложил същия този курс, който Сибил предлагаше сега, тя предположи, че ще е съгласен. И остана смаяна, когато чу:

— Аз съм против. И двете страни искат словесен дуел между интуитивната вяра и индуктивния/дедуктивния разум. Ако осъвременим Девата, ще постигнем успех единствено в оплескването на работата.

— Марк! — извика Сибил.

Последва разгорещена дискусия. Марк изстрелваше възражение след възражение срещу всеки, който подкрепяше идеята. Освен срещу Сибил, чийто поглед внимателно избягваше. Когато стана очевидно, че не може да се стигне до никакъв консенсус, президентът взе решението в полза на Сибил.

Сибил продължи натиска си:

— Освен това бих искала разрешение да изтрия от програмите на Девата спомена за това как са я изгорили жива на кладата. Страхът й, че ще бъде осъдена отново на подобна съдба, вцепенява мислите й.

— Възразявам — обади се Марк. — Мъченичеството е единственият начин, по който една личност може да се прочуе, без да има някакви способности. Девата, която не е страдала мъченически за вярата си, изобщо не е Девата от предисторията.

— Но ние не познаваме тази предистория! — изстреля Сибил. — Тези симове са от Мрачните векове. Нейната травма…

— Да се изтрие от паметта й това преживяване ще е все едно да… ами сетете се за някоя праисторическа легенда — Марк разпери ръце. — Все едно да възсъздадем Христос — тяхното древно божество, — без да е бил разпнат на кръста.

Сибил го изгледа кръвнишки, но Марк се обърна към президента, сякаш тя не съществуваше:

— Недокосната — така иска нашият клиент…

— Бих желала изтриването на всичко, което Волтер е изстрадал в ръцете на властта — противопостави му се тя.

— Аз не бих — рече Марк. — Волтер без неговата съпротива срещу властта няма да е Волтер.

Сибил остана озадачена от непонятната промяна в Марк. Всичко преминаваше покрай нея като в сън. Най-накрая прие окончателното решение на началниците си — компромис, защото нямаше избор. Информационната банка на Девата щеше да бъде осъвременена, но нямаше да й позволят да забрави огнената смърт. Нито пък щяха да позволят на Волтер да забрави постоянния страх от преследвания от страна на църквата и държавата в онази древна мрачна епоха.

Президентът рече:

— Напомням ви, че тук се пързаляме по тънко Е-поле. Симове като тези са табу. Елементи от сектора Джунин ни предложиха голямо възнаграждение само за подобен опит — и ние успяхме. Но поемаме рискове. Големи.

Щом излязоха от залата за съвещания, Сибил прошепна на Марк:

— Нещо си си наумил.

Той я погледна разсеяно.

— Изследвания. Нали знаеш как е — блъскаш здраво, но не знаеш докъде ще стигнеш.

Той продължи да върви в унес, а тя стоеше със зяпнала уста. Как би могла да го разбере?

15.

Без да откликва на присъствието на мадам Магьосницата, Девата седеше в килията си с изпънати рамене и затворени очи. В главата й гърмяха борещи се гласове.

Шумът беше като тътена на битка — хаотичен и яростен. Но ако се вслушаше напрегнато и откажеше безсмъртният й дух да бъде изтръгнат от тленната й плът, то тогава божествено оркестрирана полифония щеше да й покаже верния път.

Архангел Михаил, света Катерина, света Маргарита, през чиито уста гласовете й говореха често, откликваха яростно на това, че неволно бе започнала да усвоява „Пълните съчинения“ на мосю Аруе. Особено обидни за Михаил бяха „Нютоновите елементи“, чиято философия Михаил смяташе за несъвместима с тази на Църквата — всъщност, със собственото си съществуване.

Самата Дева не беше толкова сигурна. За своя изненада тя откри поезия и хармония в уравненията, които доказваха — сякаш затова се изискваше доказателство — ненадминатата реалност на Създателя, чиито физични закони можеха да са измерими, но не и целите му.

Как така позна тези красоти, си беше доста тайнствено. Тя виждаше вътре в изчисленията на силата и движението, във вихъра на думите. Тези неща тя усещаше с цялата си същност, директно, сякаш проникната от божествено прозрение. Красотите идваха като изневиделица. Как можеше да отхвърли тя върховните възприятия?

Подобно божествено проникване трябва да е свещено. То идваше при нея като порой от спомени, умения, асоциации, само че доказани още веднъж, че са изпратени от Бога. Магьосницата измърмори нещо за компютърни файлове и субагенти, но това бяха заклинания, а не истини.

Но онова, което разгневяваше Девата най-вече и я караше да дрънка и да опъва веригите си — докато уплашена за невредимостта й, Магьосницата не освободи стегнатите й китки и глезени, — беше неговата незаконно отпечатана непристойна поема за нея самата. Низки, долни стихове!

Веднага щом се увери, че Гласовете са се оттеглили, тя размаха копие от „La Poucelle“ пред магьосницата, притеснена, че целомъдрените свети Катерина или Маргарита, които временно бяха изчезнали, но без съмнение щяха да се върнат, насила могат да бъдат подложени на този развратен текст. И двете светици вече я бяха упреквали за глупавите й момичешки мисли за това колко привлекателен би могъл да бъде мосю Аруе — що за мисли?!, — ако махне нелепата перука и лилавите панделки.

— Как смее мосю Аруе да ме представя по този начин? — ругаеше тя, макар и да знаеше много добре, че упоритият й отказ да го нарича Волтер го дразнеше до безкрайност. — Прибавя девет години към възрастта ми, отрича Гласовете като нагла лъжа. Този непоносим всезнайко нарича себе си и историк! Ако и другите му исторически произведения са такива — те, а не моето тяло заслужават огъня.

Девата вдигна десницата си така, както я вдигаше, когато повеждаше своите войници и рицари на Франция в битка срещу английския крал и неговите пълчища — към които, сега го виждаше ясно, принадлежеше и мосю Аруе дьо Волтер. Femme inspiratrice — жена воин, изпитваща силно отвращение към убийството, — повеждаше цялостна война срещу това, това… Тя се задъха от възмущение.

— Този новобогаташ, буржоа парвеню, любимец на аристокрацията, който нивга не е познал истинско желание или нужда и си мисли, че конете се раждат, впрегнати в каручки!

— Докарайте го тук! — възмути се и Магьосницата, заразена от гнева на Девата. — Това искаме!

— Къде е той?! — настоя Девата. — Къде е тази плитка писоарна вадичка?!

Странно, магьосницата като че ли бе доволна от всичко това, сякаш то съвпадаше с някакви нейни планове.

16.

Волтер пращеше от задоволство. Кафенето изникна — сияйна реалност, независимо от съгласието или знанието на своите господари-човеци.

Субрутината завършена — увери го тих гласец. Той накара кафенето да изчезне и отново да се появи още три пъти, за да се увери, че е овладял техниката.

Какви глупаци бяха тези господари — да си мислят, че могат да накарат Великия Волтер да играе по свирката им! Но сега идваше истинското изпитание, сложната процедура, която щеше да докара тук Девата в цялата й женствена дълбина, която той бе решен да измери.

Беше овладял сложната логика на това място, след като мъжът-учен му бе дал онези способности. Да не би да го мислеха за някакво животно, неспособно да прилага игривия разум в техните логически лабиринти? Бе открил своя път, след като бе проследил лъкатушещите електронни пътеки, бе измислил командите. И Нютон беше също толкова мъчен, а го бе проумял, нали така?

А сега — Девата. Той изигра дигиталния си танц, логиката му, и…

Тя се появи в кафенето.

— Ти, измет такава! — възкликна тя с насочено копие.

Не очакваше точно такъв поздрав. Но после забеляза копието на „La Pucelle“, което висеше на върха на пиката й.

— Cherie — изгука той; каквато и да е обидата, най-добре е да се извиниш колкото се може по-рано. — Мога да ти обясня.

— Там ти е целият проблем — отвърна Девата. — Обясняваш, обясняваш, все обясняваш! Пиесите ти са по-скучни от проповедите, които бях принудена да слушам в гробището в Свети Оуен. Бесните ти нападки срещу свещените тайнства на Църквата разкриват плитък и безчувствен ум, лишен от благоговение и чудо.

— Не бива да го приемаш лично — примоли й се Волтер. — Това бе насочено срещу лицемерното ти почитане — и срещу религиозните суеверия. Приятелят ми Тиеро — той добави пасажи, по-профански и непристойни от всичко, което съм написал! Той имаше нужда от пари. Изкарваше си хляба с рецитиране на поемата в различни салони. Горкичката ми девица се превърна в опозорена блудница, принудена да изрича мръсни, недопустими неща.

Девата не сведе копието. Вместо това го бодна няколко пъти по облечената в сатенена жилетка гръд.

— Cherie — възкликна той, — само да знаеше колко пари съм дал за тази жилетка!

— Искаш да кажеш колко пари е дал Фридрих — тоя жалък, развратен, разпътен извратеник!

— Малко ти е тежичка алитерацията — обади се Волтер, — но инак, доста сносно изказана фраза.

Новопридобитите му умения означаваха, че веднага можеше да я лиши от копието и да го пречупи. Но той предпочиташе убедителността пред насилието. И цитира, доста свободно, онзи християнин, Павел, който така мразеше удоволствията:

— „Когато бях дете, говорех като дете, мислех като дете, държах се като дете. Но когато станах жена, се отказах от присъщото на мъжа.“

Тя примигна. Той си спомни как нейните инквизитори бяха твърдели, че това, че е приела в дар фината наметка е несъвместимо с божествения произход на гласовете, които чува. Той махна с жилавите си ръце и във въздуха се появи изящна дантелена дреха. Пук! — и богато избродирана наметка.

— Подиграваш ме! — възкликна Девата. Но той вече бе забелязал проблясъка на интерес във въгленочерните й очи.

— Копнея да те видя такава, каквато си — той й протегна дрехата и наметката. — Не се и съмнявам, че твоят дух е божествен, но тялото ти, за разлика от моето, е женско.

— Мислиш, че мога да се откажа от мъжката свобода заради това?! — тя закачи дрехата и наметката с върха на копието си.

— Не свободата — поправи я Волтер. — Само доспехите и дрехите.

Тя замълча, загледана замислено в далечината. Тълпата по улицата безгрижно ги подминаваше. Личи си, че е „тапет“ — помисли си той. Трябваше да оправи това.

Може би някакъв фокус щеше да свърши работа. Тя бе пристрастна към чудесата.

— Още един малък фокус, който научих от последната ни среща насам. Voila, мога да ти доведа Гарсон.

Гарсон цъфна изневиделица във въздуха — всичките му четири ръце бяха свободни. Девата — която наистина някога бе работила в кръчма, спомни си той — не можа да се удържи: усмихна се. Освен това откачи роклята и наметката от копието, хвърли го настрани и погали дрехите.

Той не устоя на импулса и коленичи пред нея. Голям жест — и, както сочеше опитът му, недвусмислен.

Жана зяпна, загубила дар слово.

Гарсон положи и двете си десни ръце там, където при хората се предполагаше, че се намира сърцето.

— Свобода, също като вашата — това ли предлагате? Мосю, мадмоазел, благодаря за любезността, но се боя, че трябва да откажа. Не мога да приема подобна чест само за мен, докато другарите ми са обречени на неблагодарен труд.

— Той има благородна душа! — възкликна Девата.

— Да, но от ума му има още много да се желае — Волтер замислено прехапа устни. — Трябва да съществува низша класа, която да върши мръсната работа за елита. Това е естествено. Създаването на механизми с ограничен разум е идеалното решение!

— С цялото ми уважение — обади се Гарсон, — освен ако немощният ми разум не ме лъже, самите мосю и мадмозазел не са нищо повече от същества с ограничен разум, създадени от човеците-господари, за да работят за елита.

— Какво?! — облещи се Волтер.

— По какво наследствено право вие сте създадени по-интелигентни и по-надарени от мен и другите от моята класа? Вие имате ли душа? Трябва ли да ви се признаят равни права с човеците, включително и правото да се жените помежду си с тях…

Девата се нацупи.

— Каква отвратителна мисъл!

— … да гласувате, да имате същия като тях достъп до най-сложните налични програми?

— Този механичен човек е по-разумен от всички херцози, които съм познавала — рече Девата, замислено набърчила чело.

— Няма да допусна двама селяци да ми противоречат! — викна Волтер. — Правата на човека са едно; правата на по-низшите — съвсем друго.

Гарсон успя да размени поглед с Девата. Този миг — преди мосю в пристъп на засегнато честолюбие да махне и нея, и Гарсон от екрана и да ги запрати в сивото складово пространство — бе запечатан в паметта на Гарсон. По-късно, в интервала, отпускан му за вътрешен преглед, той отново и отново превърташе великолепния миг.

17.

— Направих го! — извика Марк към Ним на интерофисния екран. — Оттук нататък той ще може да казва каквото си иска. Изтрих му всички свади с властите, които някога е имал.

— А така — ухили се Ним.

— А според тебе трябва ли да изтрия и дърленията с баща му?

— Не съм убеден — отвърна Ним. — Какви са били те?

— Доста яки. Баща му е бил строг, имал е „янсенистки“ възглед.

— Това пък какво е? Спортен отбор?

— Попитах го. Той ми рече „Католическа версия на протестант“. Според мен не става дума за спортни отбори. Нещо такова, че грехът бил навсякъде и че удоволствието е нещо отвратително — най-обикновена примитивна религия, от обичайните за Мрачните векове.

Ним се ухили.

— Повечето работи са отвратителни само когато се правят както трябва.

Марк се разсмя.

— Твърде вярно. И все пак, може би за първи път заплахата за цензура е дошла точно от неговия старец.

Ним се замисли.

— Тревожат те нестабилностите в характеровото пространство, нали?

— Възможно е да се случи.

— Но искаш инстинкта на убиец, нали?

Марк кимна.

— Мога да му сложа някакви редактиращи алгоритми, да озаптяват нестабилностите.

— Точно така. Не че ще ти трябва напълно с всичкия си след края на дебата, тъй де.

— И да се повреди, няма да боли.

Марк се намръщи.

— Чудя се… Трябва ли да преминаваме през това?

— Хей, ама какъв избор имаме? Сектор Джунин иска турнир — ние им го доставяме. Пито-платено.

— Но ако онези, императорските, се хванат да ни преследват заради незаконни симове…

— Аз обичам опасностите, страстта. — отвърна Ним. — Пък и ти винаги си бил съгласен с мен.

— Да, ама… защо бракмите напоследък са взели да поумняват? Не са чак толкова мъчни за произвеждане.

— Старите забрани се изхабяват, приятелю. А и това много пъти е възниквало. Просто са го потискали, това е.

— Чрез какво?

Ним сви рамене.

— Политика, обществени сили — кой знае? Искам да кажа, хората се притесняват от мислещите машини. Не им се доверяват.

— Ами ако външно не можеш да ги различиш от хората?

— А?! Това е пълна лудост.

— Може би една наистина умна машина не би искала да се състезава с хората.

— По-умна от добрия стар Марк? Такава не съществува.

— Но биха могли… евентуално.

— Невъзможно. Зарежи това. Хайде на работа.

18.

Сибил седеше нервно до мосю Бокър в Големия колизей. Намираха се близо до Императорските градини и над всичко като че бе надвиснала някаква важност.

Не спираше да барабани с нокти — най-хубавия й, строго официален комплект — по коленете си. Сред бръмченето на още четиристотин хиляди зрители в огромната купа тя нетърпеливо чакаше появата на Девата и Волтер на гигантския екран.

Цивилизацията — помисли си тя — беше малко досадна. Времето, прекарано със симовете, бе отворило очите й за силата, буйното електричество на тъмното минало. Тогава е имало войни, колели са се — и всичко това, както се предполага, заради идеи.

А сега, повито в пелените на Империята, човечеството беше меко. Вместо кървави битки, убедително окончателни, имаше „свирепи“ търговски войни, атлетично млатене… А напоследък бе излязла модата на дебатите.

Този сблъсък между симове, предаван по целия Трантор, щеше да бъде гледан от над двайсет милиона домакинства. Излъчваха го и в цялата Империя, навсякъде, където се завираха скърцащите фунии на червеевите дупки. Грубата жизненост на праисторическите симове бе безспорна; самата тя го чувстваше — пулсът й се беше ускорил.

Едва няколкото интервюта със симовете и образите им, мярнали се два-три пъти, бяха заинтригували 3D-публиката. Онези, които изтъкваха вековните закони и забрани, бяха навикани. Въздухът пращеше от жажда за новото. Никой не бе очаквал, че този дебат ще се разрасне до такива размери.

Това можеше да се разрасне. Само след седмици Джунин можеше да зарази целия Трантор с ренесанс.

А тя, разбира се, щеше да приеме и най-малката трошичка чест за това.

Тя се огледа към президента и другите служители с най-висш ранг на „Артифис асоушиейтс“ — всички те бърбореха радостно.

Президентът, за да демонстрира неутралност, бе седнал между Сибил и Марк, които не си говореха помежду си от последното събрание насам.

От другата страна на Марк клиентът му, представителят на Скептиците, преглеждаше програмата; до него седеше Ним. Мосю Бокър сръчка Сибил.

— Това не може да бъде онова, за което го мисля — рече той.

Сибил проследи погледа му към един далечен ред в дъното, където нещо, прилично на механичен човек, седеше тихичко до истинско момиче. Само механичните продавачи и букмейкъри, които имаха лиценз, се допускаха на стадиона.

— Вероятно й е прислужник — рече Сибил.

Незначителните престъпвания на правилата не я тревожеха така, както тревожеха мосю Бокър, който беше станал особено сприхав, след като по тривизията бе изтекла новината, че „Артифис асоушиейтс“ представлява и Пазителите, и Скептиците. За късмет изтичането на информация бе станало твърде късно и нито една от страните вече не можеше да направи нищо.

— Механоприслужниците не се допускат — отбеляза мосю Бокър.

— Може би тя е инвалид — му рече Сибил, за да го успокои. — Има нужда от помощ, за да се оправя.

— Това нещо и без това няма да разбере какво става — отбеляза Марк. Забележката му бе насочена към мосю Бокър. — Те са окастрени. Просто сноп модули за вземане на решения — това са те.

— Тъкмо затова няма никаква работа тук — отвърна мосю Бокър.

Марк натисна копчето на облегалката и демонстративно заложи на Волтер.

— Той никога не е печелил и един облог през живота си — съобщи Сибил на мосю Бокър. — Не го бива в преценките.

— Така ли? — изстреля Марк в отговор и се наведе, за да се обърне директно към Сибил за първи път. — Защо не си сложиш парите там, където се намира хубавата ти устица?

— Имам изчислени вероятностите — рече тя превзето.

— Че ти не можеш да решаваш интегрални уравнения — изсумтя презрително Марк.

Ноздрите й затрепкаха.

— Хиляда.

— Чист символизъм — скастри я Марк, — като се има предвид колко са ти платили за този проект.

— Колкото и на тебе — тросна се Сибил.

— Ей, вие двамата, млъкнете! — обади се Ним.

— Виж какво — рече Марк. — Залагам цялото си заплащане от проекта за Волтер. Ти заложи своето за анахроничната ти Дева.

— Хей! — подвикна Ним. — Хей!

Президентът сръчно се обърна към клиента на Марк, Скептика.

— Тъкмо този горящ дух на надпревара е направил от „Артифис асоушиейтс“ лидер на планетата в областта на симулирания разум. — После умело се обърна към съперника му, Бокър. — Ние се опитваме да…

— Съгласна! — извика Сибил.

Общуването с Девата я бе убедило, че ирационалното също трябва да има свое място в човешките уравнения. Остана си все тъй убедена три примигвалия време, а после започна да се съмнява.

19.

Волтер обожаваше публиката. А досега никога не се бе явявал пред публика като този океан от лица, плискащ се в краката му.

Макар и в предишния си живот да бе висок на ръст, той усещаше, че чак сега, докато гледа надолу към мнозинството от стометровата си височина, бе постигнал положението, което заслужаваше. Той потупа напудрената си перука и се заигра с лъскавата сатенена панделка на врата си. С грациозен замах той им се поклони дълбоко, сякаш вече бе изнесъл спектакъла на живота си. Тълпата мърмореше като разбуждащ се звяр.

Той погледна Девата, скрита от публиката зад блещукащ параван в далечния ъгъл на екрана. Тя бе скръстила ръце и се преструваше, че не се впечатлява.

Забавянето само възбуждаше звяра още повече. Той остави тълпата да вика и да тропа с крака, като не обръщаше внимание на дюдюканията и съскането на приблизително половината от присъствуващите.

Поне половината човечество открай време се е състояло от глупаци, помисли си той. Сега за първи път се явяваше публично пред напредналите обитатели на тази колосална Империя. Хилядолетията не бяха променили нищо.

Той не бе от онези, които биха пресекли преждевременно ласкателствата, които знаеше, че му се полагат. Тук той представляваше резюме на френската интелектуална традиция, днес победена — но не и той.

Волтер отново погледна Жана — която, в края на краищата, бе единственият друг оцелял представител на тяхното време, съвсем очевидно — върхът на човешката цивилизация. Прошепна:

— Наша орис е да блестим. Тяхна — да ръкопляскат.

Когато посредникът най-накрая помоли за тишина — малко преждевременно, по-късно Волтер щеше да му го каже — философът издържа представянето на Жана, както се надяваше, със стоическа усмивка. Той хитро настоя първа Жана да изложи аргументите си, само за да може посредникът да му каже — доста грубо — че ще хвърлят монета.

Волтер спечели. Той сви рамене, после постави ръка на сърцето си. Започна в декламаторския стил, толкова скъп на парижките сърца от осемнадесети век: без значение как е определена душата, също както божеството, тя не може да бъде показана като съществуваща. Нейното съществуване се подразбира.

Истинността на това подразбиране се простира отвъд рационалните доказателства. Нито пък в Природата съществува нещо, което да го изисква.

И все пак, извиси глас Волтер, в Природата не съществува нищо по-очевидно от работата на един разум, по-велик от човешкия — който човекът е способен, в известни граници, да разчете. Това, че човек може да разгадае тайните на Природата доказва онова, което отците на Църквата и всички основатели на най-великите световни религии винаги са твърдели: че човешкият разум е отражение на същия онзи Божествен разум, сътворил Природата.

Ние сме създания на Всемогъща сила, чиято Сила се отразява в нас. И Това отражение в нас може да бъде оправдано наречено наша универсална, безсмъртна и все пак индивидуална душа.

— Ти възхваляваш свещениците! — възкликна Девата, заглушена от избухналия сред тълпата пандемониум.

— Действието на случайността — продължи Волтер — по никой начин не доказва, че Природата и Човекът — който е част от Природата, и като такъв — отражение на нейния Създател — по някакъв начин са възникнали случайно. Случайността е един от принципите, чрез които действа природният закон.

Тълпата замърмори объркано. Волтер забеляза, че имат нужда от афоризъм, за да се убедят окончателно. Много добре.

— Несигурността е сигурна, приятели. Сигурността е несигурна.

Ала те не утихнаха, напротив. Пак много добре.

Той сви юмруци и изкрещя с изненадващо мощен бас:

— Човекът, също като самата Природа, е свободен и ограничен едновременно.

Бил съм много погрешно разбран. Аз живях в епоха, когато грешките на вярата изобилстваха, докато гласът на разума трябваше да се бори, за да бъде чут. Сега като че вярно се оказва обратното. Разумът се подиграва на вярата. Разумът крещи, а вярата шепне. Както доказа екзекуцията на най-великата и най-вярна героиня на Франция — широк, щедър замах към Жана — вярата без разум е сляпа. Но, както доказва суетата на голяма част от живота ми, разумът без вяра е немощен.

Някои от онези, които бяха дюдюкали и свиркали, сега примигаха със зяпнали уста — а после завикаха одобрително… докато, забеляза той, онези, които преди ръкопляскаха, сега свиркаха и дюдюкаха. Волтер погледна крадешком Девата.

20.

Далече долу сред разбунената тълпа Ним се обърна към Марк:

— Какво?!

Марк бе пребледнял.

— Проклет да съм, ако знам.

— Ъхъ — рече Ним. — Може би буквално.

— Божествеността няма да бъде подиграна! — извика мосю Бокър. — Вярата ще пребъде!

Волтер преотстъпи подиума на съперничката си за смаяна радост на Пазителите. Виковете им се равняваха на ужасената невяра на Скептиците.

Марк измърмори:

— Волтер, лишен от своя гняв към властта, е и не е Волтер; — Той се обърна към мосю Бокър. — Боже мой! Вие може да излезете прав.

— Не, Бог си е мой! — тросна се мосю Бокър. — И никога не греши.

Девата огледа масите на това преддверие адово от високото си място. Странни мънички съдове за души бяха те, люлееха се там долу като житото в лятна буря.

— Мосю е абсолютно прав! — прокънтя гласът й над стадиона. — Нищо в природата не е по-очевидно от това, че и природата, и човекът наистина притежават душа!

Скептиците задюдюкаха. Пазителите завикаха. Другите — които приравняваха схващането, че природата притежава душа, с езичеството, проблесна в ума и — се мръщеха, заподозрели някакъв капан.

— Всеки, който е бил сред природата край родното ми село Домреми или в огромната мраморна църква в Руан, ще свидетелства, че природата, творение на една божествена сила, и човекът, създател на чудеса — като това място тук, на магически творения — и двамата притежават интензивно съзнание, душа!

Тя му махна с изящната си ръчица, докато тълпата — дали техният размер не издаваше колко дребнички са душите им? — се успокои.

— Но онова, което моят блестящ приятел не спомена, беше как фактическото съществуване на душата е свързано с обсъждания въпрос: дали механичните разуми, такива като неговия собствен, притежават душа.

Тълпата тропаше, дюдюкаше, викаше, свиркаше и ревеше. Предмети, които Девата не можеше да разпознае, плаваха из въздуха. Появиха се полицаи и издърпаха от тълпата разярени мъже и жени, които като че бяха получили пристъпи, или пък внезапно ги бе обзел божествен дух.

— Човешката душа е божествена! — извика тя.

Одобрителни писъци, крясъци на отричане.

— Тя е безсмъртна!

Врявата бе толкова силна, че хората затулваха ушите си с ръце, за да заглушат шума, който вдигаха самите те.

— И уникална. — прошепна Волтер. — Поне аз със сигурност съм. И ти също.

— Тя е уникална! — изкрещя Жана с пламнали очи.

Волтер скочи до нея на крака.

— Съгласен съм!

Паството кипеше като гърне, оставено да ври, забеляза тя.

Девата не обръщаше внимание на бушуващите в краката й тълпи. Тя гледаше Волтер със смаяно и нежно съмнение.

За нейно собствено смайване и за надигащата се сред тълпата истерия тя се усети, че обяснява философията на дигиталното Аз — и то с огнена страст, каквато не бе изпитвала, откакто пришпори коня си и се втурна в свещената битка. В умоляващото море от широко разтворени очи под нея тя усети нуждата на това време и място за плам и убедителност.

— Невероятно! — цъкна с език Волтер. — От всички хора — ти да имаш математически талант!

— Вложиха го в мен — отвърна тя, надвиквайки оглушителната врява.

Пренебрегвайки виковете, Девата отново забеляза сред тълпата фигура, която по някакъв начин много приличаше на Гарсон. Едва го различаваше от такова разстояние, въпреки огромния си ръст. И все пак усещаше, че той я гледа така, както тя бе гледала епископ Кошон, най-злобния и безмилостен от нейните потисници.

Вниманието й се върна рязко отново към виещите маси и далечния… човек. Тази фигура по своята същност не бе човешка, усети тя. Тя изглеждаше като човек, но чувствителните й програми й подсказваха друго.

Ала какво ли беше той — то — тогава?

Изведнъж пред очите й проблесна силна светлина. И трите гласа, които чуваше, заговориха, ясно и натъртено — надвикваха дори врявата. Тя слушаше и кимаше.

— Вярно е — обърна се тя към тълпата. Беше се доверила на гласовете да говорят чрез нея, — че само Всемогъщият може да създава души! Но тъкмо така Христос от безкрайната си любов и милост не би могъл да лиши от душа механичните същества. И всички други. — Наложи се да изкрещи последните си думи, за да надвика рева на тълпата. — Дори и перукерите!

— Еретичка! — изкрещя някой.

— Увърташ!

— Предателка!

— Първоначалната присъда е била справедлива! — кресна някой. — Трябва пак да я изгорят на стълба!

— Пак ли? — повтори Девата. После се обърна към Волтер. — Какво искат да кажат с това „пак“?

Волтер небрежно бръсна една прашинка от бродираната си сатенена жилетка.

— Нямам ни най-малка представа. Знаеш ги как си измислят човешките същества и колко са извратени. — После й намигна хитро и добави: — Да не споменавам и че са ирационални.

Думите му я успокоиха, но тя загуби странния човек от погледа си.

21.

— Аз съм измамник, така ли? — кресна Марк на Сибил. Тълпата в Колизея вреше и кипеше. — Жана д'Арк обяснява компютативна метафизика? И измамникът съм аз?

— Ти го започна! — отвърна Сибил. — Мислиш си, че не знам кога офисът ми се подслушва? Мислиш си, че си имаш работа с аматьорка?

— Ами, аз…

— И че не мога да позная матрица за ограничаване на характера, когато видя такава, лепната за моя сим на Жана?

— Не, аз…

— Мислиш си, че не съм чак толкоз умна, така ли?

— Това е скандално! — възкликна мосю Бокър. — Какво сте направили? Насмалко да повярвам в магиите!

— Искаш да кажеш, че не вярваш в тях ли? — обади се клиентът на Марк, вечният Скептик. Двамата с Бокър подхванаха спор и се включиха в негодуващите викове на тълпата, вече истеризирала докрай.

Президентът на „Артифис асоушиейтс“ разтриваше слепоочията си и мърмореше: „Край. Свършено е с нас. Никога няма да можем да обясним.“

Нещо привлече вниманието на Сибил. Механичният човек, който бе забелязала по-рано, хванал за ръка меденорусата си спътница-жена, бързаше по пътеката към екрана. Докато минаваше покрай нея, една от трите му свободни ръце случайно забърса полата й.

— Пардон — рече онова и се спря, колкото Сибил да прочете табелата на гърдите му.

— Това нещо посмя да те докосне?! — възкликна мосю Бокър с подуто от гняв лице.

— Не, не, нищо подобно — отвърна Сибил. Механичният човек, повлякъл жената подире си, се втурна към екрана.

— Познаваш ли го? — попита Марк.

— Така да се каже — отвърна Сибил. В кафе-сима тя бе моделирала интерактивния герой Гарсон 213-ADM по него. Вероятно мързелът я бе накарал просто да холокопира физическия облик на стандартно тяло на бракма. Както и всички хора на изкуството, и симпрограмистите вземаха от живота — те не го създаваха.

Тя гледаше как бракмата — мислено вече го наричаше Гарсон — разбутва с лакти навалицата по претъканата пътека, покрай пищящите, викащи „ура“ и дюдюкащи хора и си пробива път към екрана.

Напредването им не мина незабелязано. Обзети от отвращение — механичен човек да държи за ръка привлекателно, меденорусо младо момиче! — Пазителите крещяха по тях обиди и разни епитети.

— Захвърли го това нещо! — кресна някой.

Сибил забеляза как бракмата се стегна, сякаш настръхна при думата „нещо“. Бракмите нямаха лични имена, но тази тук като че се бе обидила от това да я нарекат „нещо“. Или пък тя проектираше върху него? — зачуди се.

— Какво прави това нещо тук? — кресна един червендалест мъж.

— Има си закон, който го забранява!

— Гадна гайка!

— Хванете го!

— Изритайте го!

— Не го пускайте да се измъкне!

Момичето реагира, като се вкопчи още по-здраво в горната лява ръка на Гарсон и преметна свободната си ръка около шията му.

Щом стигнаха трибуната, ходовата част на бракмата заскърца — беше му трудно да върви по неравна повърхност. Всичките му четири ръце разбутаха купчината пакетчета от зузуканки и кутии от наркобира, като ги улавяше с грацията на спец, сякаш бе създаден тъкмо за тази специфична задача.

Момичето извика нещо на бракмата — Сибил не чу какво. Бракмата се просна в нозете на извисилите се холограми.

Волтер се загледа надолу.

— Стани! Освен ако не е с цел любовно признание, не мога да търпя гледката на човек на колене!

После самият Волтер коленичи в нозете на извисяващата се Дева. Зад Гарсон и жената тълпата заряза последните жалки остатъци от сдържаност и настана същинска лудница.

Жана погледна надолу и се усмихна — бавна, чувствена извивка на устните, която Сибил не бе виждала досега. Тя затаи дъх в развълнувано предчувствие.

22.

— Те… се любят! — възкликна Марк в ложата.

— Знам — отвърна Сибил. — Не е ли прекрасно?

— Това е… травестия! — обади се знаменитият Скептик.

— Ти не си романтик — мечтателно рече Сибил.

Мосю Бокър не каза нищо. Не можеше да откъсне очи. Пред огромно мнозинство от Пазители и Скептици Жана събличаше доспехите си, Волтер — перуката, жилетката и кадифения брич, и двамата обзети от трескава еротична лудост.

— Няма как да ги прекъснем — обади се Марк. — Те са свободни да… Ха! Да дебатират, докато отпуснатото време изтече.

— Кой го направи?! — зяпна Бокър.

— Всеки го прави — обади се жлъчно Марк. — Дори и вие.

— Не! Вие сте изградили този сим. Вие сте ги превърнали в… в…

— Аз се придържах към философията — обясни Марк. — Субстратът-личност е абсолютно оригинален.

— Не биваше изобщо да ви се доверяваме! — викна Бокър.

— И ние никога вече няма да ви покровителстваме — ухили се злобно Скептикът.

— Като че ли има значение — рече кисело президентът на „Артифис асоушиейтс“. — Имперските сили вече са тръгнали насам.

— И слава Богу — рече Сибил. — Погледнете тези хора! Те искаха да се реши един истински дълбок проблем чрез дебат, а после — чрез гласуване. А сега се…

— Млатят — довърши Марк. — Ренесанс, няма що.

— Ужас — рече тя. — Всичкият ни труд — за…

— Нищо — додаде президентът. В момента четеше нещо на ръчния си комуникатор.

— Никакви капитални печалби, никакво разширение…

Великанските фигури извършваха интимен акт на публично място, но по-голямата част от тълпата не им обръщаше никакво внимание. Вместо това из целия обширен колизей избухваха свади.

— Заповед! — извика президентът. — Има императорска заповед за арестуването ми!

— Колко е хубаво да си търсен — обади се Скептикът.

Коленичил пред нея, Волтер измърмори:

— Стани онова, което винаги съм знаел, че си — жена, а не светица.

Пламнала по начин, непознат й досега дори и от разгара на битката, тя притисна лицето му до оголената си гръд. Затвори очи. Залитна. И се предаде.

Някакво дращене в краката й я накара да погледне надолу. Някой беше метнал Гарсон ADM-213 — който, кой знае как, бе излязъл от холопространството — пред екрана. Дали той наистина, заедно със сим-готвачката, в която бе влюбен, се бяха появили в действителност? Но ако веднага не се върнеха в симпространството, разгневената тълпа щеше да ги разкъса.

Тя избута встрани Волтер, протегна се за меча си и нареди на Волтер да й доведе кон.

— Не, не — протестира Волтер. — Твърде буквално е!

— Ние сме длъжни… да… — Тя не знаеше как да се справя с равнищата на реалността. Дали това бе изпитание, решителният съд в Чистилището?

Волтер се замисли за част от секундата — и тя остана с впечатление, че той събира силите, дава нареждания на невидими актьори. После тълпата застина. И млъкна.

Последното, което си спомняше, беше Волтер, който крещеше окуражително на Гарсон и готвачката, шум, растери, мяркащи се като затворническа решетка пред очите й…

А после целият колизей — разгорещената, разбунена тълпа, Гарсон, готвачката, дори Волтер — всичко изчезна. Изведнъж.

23.

Сибил гледаше Марк. Дишането й бе учестено.

— Ти, ти нали не предполагаш…

— Как можаха?! Ние… ние… — Марк усети как го гледаше тя и зяпна.

— Ние сме попълнили липсващите характерови пластове. Аз, такова…

Марк кимна.

— Използвала си собствените си масиви от данни.

— За да използвам нечии чужди, трябваше да уредя въпроса с правата. Имах моите собствени сканове…

— В библиотеката имаме служебни.

— Но те не ми изглеждаха точни.

Той се усмихна.

— Защото не са били.

Устата й се превърна в буквата „О“ от изненада.

— И ти… и ти ли?

— Липсващите сектори на Волтер до един бяха в подсъзнанието. Много липсващи дендритови свръзки в лимбичната система. Запълних ги с моите.

— Емоционалните му центрове? Ами кръстосаните връзки с таламуса и мозъчната кора?

— И там също.

— И аз имах подобни проблеми. Някои загуби в ретикуларната формация…

— Сиреч, тези там сме ние двамата!

Сибил и Марк се обърнаха и се загледаха там, където огромните симулации се прегръщаха със съвсем явни намерения. Президентът им говореше нещо забързано — нещо за заповедта и за законовото убежище. И двамата не му обръщаха никакво внимание. Гледаха се с копнеж в очите. Без да кажат и дума, те се обърнаха и нагазиха в навалицата, без да забелязват крясъците.

— А, ето те и тебе — усмихна се самодоволно Волтер.

— Къде съм? — Жана стрелна поглед наляво, после надясно.

— Мадмоазел готова ли е да поръча? — попита Гарсон. Очевидно това бе шега, защото Гарсон бе седнал на масата като равен с тях, а не витаеше наоколо като крепостен.

Жана се облегна назад и огледа другите масички. Хората пушеха, ядяха и пиеха, без да забелязват присъствието им, както винаги. Но странноприемницата не беше съвсем онази, с която беше свикнала. Меднорусата готвачка, вече без униформа, седеше срещу тях двамата с Волтер, до Гарсон. На табелата „Aux Deux Magots“ Deux бе заменено с Quatres.

Самата тя не бе облечена с мъжки дрехи и броня, а… щом всичко в пространството на възприятията й се намести, тя облещи очи: бе облечена в… къса… рокля… с гол гръб. Подгъвът й свършваше до бедрата и предизвикателно разгалваше краката й. На емблема между гърдите й бе избродирана тъмночервена роза. И другите клиенти бяха облечени по подобен начин.

Волтер се бе издокарал в розов сатенен костюм. И — благословени да са нейните светии — беше без перука. Тя си го спомни, обзет от най-голям гняв, посред спора им за душата, да казва: „Не само че безсмъртна душа не съществува, но я се опитай да намериш перукер в неделя!“ — и то съвсем насериозно!

— Харесва ли ти? — попита той и се заигра с лъскавия й подгъв.

— Много е… къса.

Без всякакво усилие от нейна страна роклята заблещука и се превърна в стегнат копринен клин.

— Всичко ми се вижда! — смущението по тревожен начин се смесваше в нея с някаква любопитна момичешка възбуда.

— Казвам се Амана — протегна ръка готвачката.

Жана не бе сигурна дали трябва да целуне ръката или не — тук общественото положение и роли бяха толкова объркани. Очевидно обаче не трябваше — готвачката хвана ръката на Жана и я стисна.

— Не мога да ти кажа колко сме ви благодарни с Гарсон за всичко, което направихте. Сега ние имаме много по-големи възможности.

— Иска да каже — рече дяволито Волтер, — че те вече не са просто анимирани тапети в симулирания ни свят.

Един механичен човек се приближи, за да вземе поръчката им — точно копие на Гарсон. Седналият Гарсон тъжно се обърна към Волтер:

— Трябва ли да седя, когато моят confrère стои прав?

— Бъди разумен! — скастри го Волтер. — Не мога да еманципирам всички симуланти наведнъж. Кой ще ни прислужва? Кой ще ни носи чиниите? Кой ще разчиства масата? Кой ще мете пода?

— При достатъчно изчислителна сила — намеси се с разумен тон Жана — тежкият труд се изпарява, нали? — Тя се сепна от новите пълчища от знания, които прииждаха. Само трябваше да фиксира мисълта си върху някаква категория, и термините и отношенията, управляващи тази област, изскачаха в ума й.

Какви способности! Такава благодат! Божествена, без съмнение.

Волтер разтърси хубавата си коса.

— Трябва ми време да си помисля. Междувременно, искам три пакетчета от онзи прах, разтворени в минерална вода „Перне“ с две тънки резенчета лимон отстрани. И моля ви, не забравяйте — тънки. Ако забравите, ще ви накарам да го върнете.

— Да, господине — рече новият механокелнер.

Жана и Гарсон се спогледаха.

— Трябва да си много търпелив — рече Жана на Гарсон, — когато си имаш работа с крале и с рационални хора.

24.

Президентът на „Артифис асоушиейтс“ влезе в офиса на Ним и щом докосна дланта си, вратата се заключи зад него с метално „щрак!“.

— Искам да бъдат изтрити и двамата — заяви президентът.

— Може да отнеме доста време — отвърна притеснено Ним. Огромните работни екрани наоколо направо изглеждаха все едно, че подслушват. — Не съм толкова запознат с онова, което е сътворил.

— Ако онези проклети Марк и Сибил не се бяха скатали, нямаше да дойда при тебе. Това е криза, Ним.

Ним бързо премисли.

— Трябва да се консултирам с поддържащите индекси, само за в случай, че…

— Веднага. Искам да стане веднага. Има законови пречки за онази заповед, но те няма да удържат дълго.

— Сигурен ли си, че искаш това?

— Виж какво, секторът Джунин е пламнал. Кой да се сети, че този проклет въпрос, за бракмите, така ще раздвижи хората? Ще има официални изявления, легалистите душат наоколо…

— Готово, сър.

Ним бе извикал и Жана, и Волтер на стопкадър. Намираха се в ресторантска обстановка, в придобито време и временно използваха лениво процесорите — стандартен метод в Мрежата.

— Провеждат личностна интеграция. Това е като да оставят подсъзнателните си компоненти да помирят събитията със спомените, промиване на системата, както правим ние, докато спим, и…

— Не се дръж с мен като с аматьор! Искам тия двамата да бъдат изтрити!

— Да, сър.

3D-пространството на офиса се изкриви от образите на Жана и Волтер. Ним огледа контролното табло, като плахо нахвърляше стратегията на цифрова хирургия. При многослойните личности простото изтриване бе невъзможно. Това приличаше на прочистването на сграда от мишки. Ако започнеше оттук…

Изведнъж по екрана се разляха дъгоцветни пръски. Координатите на симулациите заподскачаха като луди. Ним се намръщи.

— Така не може — рече Волтер и отпи от висока чаша. — Ние сме непобедими! Не сме подвластни на тленната плът като вас.

— Ама че нагло копеле, а? — кипна президентът. — Как е успял да омае толкова много хора, никога няма да…

— Вие умряхте веднъж — рече Ним на сима. Тук нещо като че се дънеше. — Може да умрете пак.

— Да умрем ли? — горделиво се намеси Жана. — Нещо бъркаш. Ако бях умирала, без съмнение щях да си го спомням.

Ним заскърца със зъби. Имаше излишъци от координати и в двата сима. Това означаваше, че са се разширили и са заели и съседни процесори. Можеха да изчисляват части от себе си и да управляват многослойното си съзнание като паралелни процесорни пътеки. Защо ли Марк им бе дал това?! Или… дали той им го бе дал?

— Без съмнение, сър, вие сте в грешка. — Волтер се наведе напред. В гласа му имаше предупредителна нотка. — Никой джентълмен не използва миналото на една дама срещу нея.

Жана се закикоти. Симкелнерът ревна. Ним не схвана вица, но бе твърде зает, за да го е грижа.

Това беше абсурдно. Той не можеше да проследи всички рамификации на промените в тези симове. Те притежаваха способности извън своя периметър. Подсъзнанието им бе разпръснато в процесори извън територията на „Артифис асоушиейтс“. Ето как Марк и Сибил получаваха толкова бързо, автентично и цялостно личностно време за отклик.

Докато наблюдаваше дебата, Ним се чудеше как симовете генерират такава жизненост, неоспорим чар. Ето как: те бяха прехвърлили подсъзнателните си процеси в други територии и ползваха огромни блокове от процесорна мощ. Беше си постижение. И, естествено, против правилата на „Артифис асоушиейтс“. Той проследи очертанията на делото им с доста голямо възхищение.

И все пак, проклет да е, ако позволи на един сим да му говори по подобен начин. А те продължаваха да се хилят.

— Жана! — излая той. — Онези, които са те възсъздали, са изтрили от паметта ти твоята смърт. Ти си била изгорена на клада.

— Глупости! — присмя му се Жана. — От мен снеха всички обвинения. Аз съм светица.

— Живи светци няма. Проучих базовите ти масиви от данни. Тая твоя църква се е грижела да бъде сигурна, че светците са мъртви за дълго време.

Жана изсумтя презрително.

Ним се ухили.

— Виждаш ли това? — един огнен език прониза въздуха пред нея. Той накара плътния пламък да запращи гадно.

— Водила съм хиляди воини и рицари в битка — рече Жана. — Да не мислиш, че ще ме уплашиш със слънчев лъч, отразен в малък меч?

— Още не съм намерил подходяща пътека за изтриване — обърна се Ним към президента. — Но ще намеря, ще намеря.

— Мислех го за рутинна операция — отвърна президентът. — По-живо!

— Не и при такъв голям опис на личност с кръстосани връзки…

— Зарежи спасителното записване. Няма нужда да ги пъхаме обратно в оригиналното им пространство.

— Но това ще…

— Клъцни ги!

— Очарователно — подхвърли злъчно Волтер. — Да слушаш как боговете обсъждат нечия съдба.

Ним изкриви лице.

— Що се отнася до тебе… — метна кръвнишки поглед на Волтер — отношението ти към религията се е смекчило само защото Марк изтри всички търкания с властта, които си имал, като се почне с баща ти.

— Баща ли? Никога не съм имал баща.

Ним се усмихна гадно.

— Току-що доказа онова, което ти казах.

— Как смееш да бъркаш в паметта ми! — кресна Волтер. — Опитът е източникът на всички знания. Не си ли чел Лок? Веднага ме възстанови!

— Не и тебе — по никой начин. Но ако не млъкнеш, преди да съм ви убил и двамата, мога да възстановя нея. Знаеш, и още как, че на кладата тя е била опечена жива.

— Злорадстваш, нали? — Волтер оглеждаше Ним, сякаш положението между тях бе точно обратното. Странно — на този сим като че ли не му пукаше от заплашващото го изличаване.

— Трий! — кресна президентът.

— Какво да трие? — попита Гарсон.

— Скалпелът и розата — обади се Волтер. — Не, ние очевидно не сме за този смахнат век.

Гарсон покри човешката длан на готвачката на аламинути с две от четирите си длани.

— И нас ли?

— Да, естествено! — тросна се Волтер. — Вие сте тук само заради нас. Второстепенните актьори! Поддържащият актьорски състав!

— Е, на нас ни беше хубаво — обади се готвачката и се прилепи към Гарсон. — Макар че бих искала да видя много повече. Ние не можем да преминем отвъд градската улица. В края й краката ни престават да се движат, макар в далечината да виждаме кули.

— Декори — измърмори Ним, напрегнат, защото с напредъка на работата му задачката ставаше все по-сложна. Ручейчета от техните личностни пластове се разбягваха навсякъде и се промъкваха в киберпространството като…

— Като плъхове, напускащи потъналия…

— Приписваш си божествени сили — обади се Волтер с отиграно небрежен тон, — без да притежаваш необходимия характер.

— Какво?! — президентът бе смаян. — Тук командвам аз.

— Аха — обади се Ним. — Така може да стане.

— Направи нещо! — извика Девата и гневно размаха меч.

— Au revoir, моя сладка pucelle. Гарсон, Амана, au revoir. Може би ще се срещнем пак. А може би не.

И четирите холограми се прегърнаха.

Последователността, зададена от Ним, започна да тече. Беше програма-пор — надушваше връзките и ги изтриваше идеално. Ним гледаше и се чудеше къде свършва изтриването и започва убийството.

Волтер протегна ръка и погали Жана по гърдите.

— Раздялата е само илюзия лека… Ние може да не се срещнем… но ако се срещнем, аз…

Екранът угасна.

Президентът се разсмя тържествуващо.

— Успя — страхотно! — той потупа Ним по гърба. — Сега трябва да измислим свястна история. Джиросай всичко на Марк и Сибил.

Ним се усмихна нервно, а президентът му обеща повишение и вдигане на заплатата. Беше схванал процедурата по изтриването, така си беше, но инфосигнатурите, протичащи из холопространството в последните мигове, му разкриха странна и сложна картина. Ехтящата клетка на масивите от данни отекваше с мощни пулсации.

Ним знаеше, че Марк е осигурил на Волтер достъп до милиарди методи — сериозно нарушение на правилата за съдържание. И все пак какво би могла една вече ограничена изкуствена личност да направи, ако разполага с още връзки в Мрежата? Да се лута насам-натам, да я изядат полицейските програми, след като надушвачите надушат излишъци.

Но и Волтер, и Жана бяха подсигурени с огромно пространство-памет за дебата и с огромни блокове от личностна територия. После, докато се вълнуваха и дрънкаха речите си на стадиона, из цялата Мрежа… дали не бяха и работили трескаво? Дали не бяха прониквали в пукнатините на масиви от данни-складове, където можеха да скрият квантизираните сегменти на своите личности?

Каскадата от индекси, която Ним току-що бе наблюдавал, намекваше за такава възможност. Без съмнение нещо бе използвало огромни компютационни маси през последните няколко часа.

— Ще си прикрием гърба с някакво официално изявление — грачеше президентът. — Малка криза в управлението, и ще се разнесе.

— Тъй вярно, сър.

— Трябва да държим Селдън настрани. Не го споменавай на легалистите, ясно? После, като стане Първи министър, той може да ни опрости.

— Да, сър, страхотно, сър, да.

Ним мислеше трескаво. Онзи тип, Оливо, имаше да му изплаща още един транш. Беше лесно през цялото време да информираш Оливо. Нарушение на договора му с „А на квадрат“, но какво пък толкова? Човек трябва да се оправя някак, нали така? Беше си жив късмет, че сега президентът искаше същото, за което Оливо вече беше платил: изтриване. Не е лошо да ти платят два пъти за една и съща работа.

Или поне така му се струваше. Ним прехапа устна. Но какво ли значеше някакъв си сноп от данни?

Ним замръзна на място. Целият сим — ресторантът, Гарсон, улицата, Жана — беше изчезнал изведнъж, нали? А обикновено те се разпадаха постепенно, с утихването на функциите. Симът беше нещо сложно и не можеше просто да изключи всички завързани интерпластове и да угасне на мига. Но случаят бе безпрецедентен, така че може би тук беше по-различно.

— Свърши ли? Браво! — Президентът го потупа леко по рамото.

Ним се чувстваше уморен и тъжен. Някой ден щеше да му се наложи да обяснява всичко това на Марк. Да изтриеш толкова много работа…

Но Марк и Сибил бяха изчезнали сред тълпата в колизея. Много мъдро от тяхна страна, те не дойдоха на работа и дори не се прибраха в апартаментите си. Бягаха. А с тях бе изчезнал и ренесансът на Джунин, заедно с дима, докато секторът Джунин гореше и се разпадаше в свади и насилие.

Дори и Ним се натъжи. Нахъсаните, страстни разговори за ренесанса. Те търсеха в Жана и Волтер някаква зрелост във вечния спор между Вярата и Разума. Но в края на краищата Империята потисна страстта. Твърде дестабилизиращ фактор.

Разбира се, движението на бракмите също трябваше да бъде смазано докрай. Той бе преровил паметовия комплекс на Марк за състоялия се преди 8000 години дебат. Явно „роботите“ — или каквото беше това — бяха тема, твърде тревожна, за да се повдига в едно рационално общество.

Ним въздъхна. Знаеше, че просто е орязал някакви електрически вериги. Професионалистите никога не го забравяха.

И все пак, беше покъртително. Да види как всичко това изчезва. Как всичко изтича като зрънца дигитален пясък в тайнствения пясъчен часовник на симулираното време.

Рандеву

Р. Данийл Оливо позволи на лицето му да се изпише загриженост и очите му да се присвият. Мърлявата стая като че едвам побираше мрачното му настроение.

И все пак Дорс разчете това като отстъпка, която той й прави. Тя живееше сред човеците и разчиташе на израженията на лицата и езика на телата им — и умишлени, и неволни. Нямаше представа къде си прекарва Оливо по-голямата част от времето. Може би съществуваха достатъчно роботи, че да сформират общество? Тази идея никога не й беше хрумвала. В мига, в който й хрумна, тя се зачуди защо никога досега това не й е минавало през ум. Но сега той заговори…

— Симулациите съвсем мъртви ли са?

Дорс удържа гласа си равен, за да не издаде чувствата й.

— Така изглежда.

— Какви са доказателствата?

— Така вярват в „Артифис асоушиейтс“.

— Човекът, когото наех там, Ним, не е напълно сигурен.

— Той на тебе ли докладва?

— При всяка критична ситуация имам нужда от няколко подкрепления. Трябва да дискредитирам идеята за свободата на бракмите, ренесансът в Джунин — това са дестабилизиращи фактори. Да действам чрез тези симулации ми изглеждаше обещаващ канал. Не бях отчел факта, че днешните компютърни специалисти не са толкова сръчни като онези отпреди петнайсет хиляди години.

Дорс се намръщи.

— Такова ниво на намеса… позволено ли е?

— Спомни си Закона на Зерот.

Тя не си позволи тревогата й да проличи по лицето или в гласа й.

— Според мен симулациите са изтрити.

— Хубаво. Но трябва да сме сигурни.

— Наел съм няколко търсача да намерят следи от тях в Транторската мрежа. Засега нищо.

— Хари знае ли за твоите усилия?

— Разбира се, че не.

Оливо впери поглед в нея.

— Не трябва и да разбира. Ние с тебе трябва не просто да го пазим здрав и читав, че да може да си върши работата. Трябва да го ръководим.

— Чрез измама.

Той бе изпаднал в онзи си маниер, когато нито мигаше, нито — мърдаше с очи. Това я изнервяше.

— Щом се налага.

— Не ми харесва да го мамя.

— Тъкмо обратното — водиш го в правилната посока. Като премълчаваш някои неща.

— Аз… срещам емоционална трудност…

— Блокажи. Много човешко — това е комплимент, да знаеш.

— Бих предпочела да се справям с преки заплахи към Хари. Да го пазя, а не да го мамя.

— Разбира се. — Все още нито усмивка, нито жест. — Но така трябва да бъде. Живеем в най-злокобната епоха в цялата галактическа история.

— И Хари започва да го подозира.

— Възходът на Новия ренесанс на Сарк е още една заплаха, с която можем да се сблъскаме. Но това изкопаване на древни симулации е още по-зле. Размириците в Джунин са само ранен знак за онова, което може да дойде. Подобни изследвания биха довели до разработването на нова раса роботи. Това трябва да се предотврати, ще обърка мисията ни.

— Разбирам. Опитах се да унищожа феритните блокове на симулациите…

— Знам — всичко това го пишеше в доклада ти. Не се обвинявай.

— Бих искала да помогна с повече, но съм обсебена от това да защитавам Хари.

— Разбирам. Ако това може да те успокои, повторната поява на симулациите бе неизбежна.

Тя примига.

— Защо?

— Казах ти за простата теория на историята, с която оперирахме десет хиляди години. Груб вариант на психоисторията. Аз предсказах, че симулациите, които аз… е, ние по-точно — сме потиснали преди осем хиляди години, тук ще си намерят публика.

— Толкова добра ли е теорията ти?!

— Както отбелязва Хари, историята се повтаря, но не заеква. Знаех, че е невъзможно да бъдат изтрити всички копия на симулации из цялата галактика. — той разпери длани и се втренчи в тях, като че съзерцаваше структурата им. — Когато социалният фермент си изгради вкус към подобни неща, те се появяват повторно в менюто на историята.

— Съжалявам, че не успяхме да ги унищожим.

— Тук действат сили, на които не можеш да противостоиш. Не тъжи за промените в климата. Вместо това изчакай бавно времето да се оправи.

Оливо се протегна и докосна ръката й. Тя заразглежда лицето му. Като че ли за нейно улеснение той се бе извърнал в анфас, включително инстинктивните движения на адамовата му ябълка, когато преглъщаше. Малък изчислен щрих, но тя му бе благодарна.

— Значи мога да се посветя изцяло на сигурността му? И да забравя симулациите?

— Да. Те са мой проблем. Трябва да намеря начин да неутрализирам въздействието им. Те са силни. Преди много време ги познавах и използвах.

— Как могат да бъдат по-силни от нас? От теб?

— Те са симулирани човеци. Аз съм друга работа. Както и ти.

— Ти можа да бъдеш Първи министър…

— Функционирах като един вид частичен човек. Това е доста проницателен начин да гледаме на себе си. Препоръчвам ти го.

— Частичен ли?

— Има много неща, които не правим — рече той внимателно.

— Аз минавам за човек. Разговарям, работя…

— Приятелства, семейство, сложната мрежа, отличаваща човешката способност за придвижване от индивидуалното към колективното и постигане на равновесие — всички тези фини умения не са ни достъпни.

— Аз не искам да…

— Точно така. Ти си прицелена внимателно в мишената си.

— Но ти управляваше. Като Първи министър…

— Стигнах тавана си. И напуснах.

— Империята се развиваше добре под твоето…

— После започна да загнива. Както очакваше Хари, а нашата груба теория не успя да предвиди.

— А защо каза на Клеон да го направи Първи министър? — изтърси тя.

— Той трябва да заема пост, който да му осигурява свобода на движението и власт да нанася поправки в имперската политика, за да може да разбира по-добре психоисторията. Той би могъл да бъде временен заместник с голяма мощ.

— Но това може да го отвлече от самата психоистория.

— Не. Хари ще намери начин да използва този опит. Една от страните му — която се проявява силно в класата на интелекта му — е способността му да се учи от „подправките“ на живота.

— Хари не иска поста.

— Е, и? — вдигна той озадачено вежда.

— Неговите чувства нямат ли значение?

— Ние сме тук, за да водим човечеството, а не просто да го оставяме да се лута.

— Но опасността…

— Империята има нужда от него. Нещо повече, постът е нужен на него… макар че той все още не го е проумял. Ще получи достъп до всички имперски данни, за да ги използва в психоисторията.

— Той има вече толкова данни…

— Много повече ще са нужни за изработването на пълен действащ модел. Освен това в бъдеще трябва да има власт да действа в голям мащаб.

— Но „голям“ може да е и фатално. Хора като този Ламурк — убедена съм, че той е опасен.

— Точно така. Но разчитам на теб да опазиш Хари от беди.

— Усещам, че се изнервям бързо, преценките ми…

— Ти си по-близо до човека в емулационните си кръгове от мен. Очаквай и да понесеш товара, за който намеква този факт.

Тя кимна.

— Бих искала да те виждам по-често, да те разпитвам за…

— Аз се движа бързо из Империята и върша, каквото мога. В Трантор не съм идвал, откакто аз самият напуснах премиерския пост.

— Сигурен ли си, че за тебе е безопасно да пътуваш така?

— Имам много защити срещу разпознаване на истинската ми природа. Ти — още повече, защото си почти естествена.

— Но не мога да проникна през пълния оръжеен екран около двореца?

Оливо поклати глава.

— Тяхната технология успя да надмине способността ни да се прикриваме. Аз го избегнах, защото като Първи министър никой не смееше да ме тества.

— Значи не мога да предпазвам Хари в двореца.

— И не трябва. След като веднъж той стане Първи министър, ти ще можеш да минаваш с него през детекторите им. Те ги използват само за много важни случаи.

— Значи, докато е Първи министър…

— … го заплашва максимална заплаха.

— Много добре, ще се фокусирам върху Хари. Бих предпочела да оставя онези симулации на тебе.

— Боя се, че те и Сарк ще ми създадат достатъчно работа. Ходих в колизея в сектора Джунин и ги видях как полудяха. Темата за бракмите продължава да възпламенява хората — точно както искаме.

— Тези бракми — без съмнение те няма да стигнат нашите равнища на познание?

Устата му трепна само веднъж.

— А защо не?

— Под човешко ръководство?

— Те бързо могат да ни станат съперници.

— И тогава великите ни планове…

— Ще идат на боклука.

— Тази перспектива не ми харесва — рече тя и се изчерви.

— Древните табута, които нашият род толкова се мъчи да внедри, се пропукват, може би завинаги.

— А какво казва твоята… нашата теория на историята?

— Все още не е толкова добра, че да може да каже нещо. На фона на социална стабилност, на каквато тази Империя се е радвала толкова дълго, симулациите бяха дестабилизиращи.

Сега? Никой не знае — ни човек, ни робот. Всички параметри се ускоряват. — Лицето му се отпусна, загуби всякакъв цвят и мускулен тонус, сякаш от огромна умора. — Трябва да прехвърлим нещата, доколкото можем, на тях — на човеците.

— На Хари.

— Най-вече и особено на него.