Страхът на Фондацията

1.

Волтер се намръщи раздразнен.

Дали му се бе отдала тя всъщност, предала ли се бе? Или това беше особено изискана симулация? Истинска Жана, ти ли си това?

Без съмнение това беше сред любимите му неща: въргаляне в сухото бодливо сено в най-горния хамбар на голяма стара плевня в горещ августовски ден в отдавна изчезналото Бордо.

— Чик-чирик — изчурулика птичка. Цвърчаха насекоми, топли ветрове довяваха горски аромати. Когато тя застана отгоре, косата й се спусна над него. Чувстваше как се извива изкусно, с еротична прецизност, която го накара да се разтрепери от нуждата да се освободи.

Но…

В мига, в който се усъмни, всичко се сгърчи, размаза, разпадна се в мрака. Това беше чисто и просто екзотичен онанизъм, автолюбовна заблуда, която изискваше да й се отдаде всецяло, за да е истинска. Добре измислено, но фалшиво.

Така че когато почувства как огромна женска ръка го вдига, а меката длан го обгръща в слънчевия въздух, се зачуди дали това също е истина. Лъхна го горещ бриз, когато тя издиша.

Жана се издигаше, петдесет пъти по-висока от него и му мърмореше. Огромни чувствени устни целунаха цялото му тяло в един мимолетен миг, езикът й го близна — колос, който ближе близалка.

— Предполагам, че програмите ми за ирония не са изчезнали? — попита той.

Великанската Жана се сбръчка.

— Твърде лесно е — рече той. — Трябва само да кажа нещо по-остро и…

Този път ръката го повдигна нагоре със смайващо ускорение.

— Безценната ти ирония си я имаш. А това съм аз.

Той изсумтя.

— Толкова грамадна… Превърнала си се в Левиатан!

— Твърде тежка ли съм?

— Винаги съм обичал… тежката ирония.

Волтер изсумтя презрително. Тя го пусна и той започна да пада към пълния с кипяща лава ров, който внезапно се бе появил долу.

— Съжалявам — рече тихо той. Достатъчно тихо, за да я накара да спре, но не и да загуби и последната следа от достойнство.

— Така и трябва.

Ровът с лава се изпари и се стопи в калта. Той се приземи на твърда земя и тя застана пред него в стандартен ръст. Сдържана, свежа. Около нея въздухът беше като след току-що отминала пролетна буря.

— Можем по своя воля да нахлуваме в перцептуалното пространство на другия. Чудесно… — той спря и се замисли. — В известен смисъл.

— В Чистилището всичко е безсмислено. Ние сънуваме, докато очакваме истината. — Тя рязко кихна, после се закашля. Примигна и отново придоби високомерния израз на дама.

— Хммм… Бих оценил нещо конкретно… а… твърдо.

Той слезе от верандата на изискана провансалска селска къща. Полята зад нея сияеха с ярка светлина. Предният план беше точен, но мазките на четката доста си личаха.

Явно се намираха в произведение на изкуството. Дори и мирисът на ябълкови дървета и конски тор беше неестествен. Замръзнал миг, повтарящ се безкрайно, тъй като имаха нужда от фон? Пък и не беше скъпо. Да се смаеш на какво е способно подсъзнанието му, ако се подхлъзне малко.

Какво ли тогава можеше да го спре — да ги спре! — да си играят на Калигула? Да избие дигитални милиони? Да мъчи виртуални роби? Нищо.

Това беше проблемът: нямаше никакви ограничения. Как би могъл да устои някой на безкрайните изкушения?

— Вярата. Само вярата може да води, да задължава. — Жана улови ръката му. Говореше с все същия плам.

— Но нашата реалност всъщност е пълна илюзия!

— Бог трябва да е някъде — рече просто тя. — Той е реален.

— Не схващаш мисълта ми, миличка — той зае наставническа поза. — Алгоритмите на онтогенезиса могат да генерират нови хора, взети от древността или пък стъкмени на мига.

— Разпознавам истинските хора, когато ги видя. Само да кажат няколко думи.

— Остроумие ли ще търсиш? Да, мадам, ние тук разполагаме с няколко субрутини. Характер? Най-проста комбинация от вербални пози профили. Искреност? И това можем да фалшифицираме.

Волтер знаеше, след като бе разгледал собствената си мозъчна вътрешност, че нещо, наречено „редактор на реалността“ вкарваше готови разговори в устите на привидно „истински“ личности, които само преди секунди не бяха съществували.

Сбор от характерни черти и вербални нюанси беше винаги готов да си разменя с него афоризми и духовитости.

Всичко това бе забелязал при безкрайното си ровене в Мрежата — милиардите транторски сайтове се отваряха, щом ги докоснеше. Беше извлякъл и оформил тези „изработени по поръчка“ забавления. Бързи, жизнени и всичките, в крайна сметка, кухи.

Изведнъж тяхната Евклидова равнина се изду…

И Волтер се превърна в пейзаж. Имаше горещ вулканичен гръбнак, който си мърмореше топло там долу, а кожата му беше от влага и чакъл. Ветрове плющяха по кожата му. Ромонящи потоци го галеха. От него се издигаше планина като цирей.

Жана извика отнейде. Той разбута планински хребет — пластовете се изкорубиха, разхвърчаха се отломки. Тя беше извисяваща се цилиндрична кула, увенчана със сняг, пращяща от лава гной.

Над тях се кълбяха калаени облаци. Някак си той разбираше, че това са чужди умове, мъгла от свръзки.

„Хиперсъзнание? — дойде му мисълта. — Алгоритми, които се събират?“

Кълбящата се сива мъгла обгърна целия Трантор. Волтер усети как гледа на тази мъгла: разпръснат живот, електрически разряди в машини, разделени от големи разстояния, които изчисляваха субективни моментоскокове. Настоящето — това беше изчислителна плоскост, оркестрирана от стотици отделни процесори. Те не живееха в настоящето, а по-скоро съществуваха в субминалото на изчислената стъпка напред.

Съществуваше дълбока разлика, усещаше той — не разбираше, а усещаше дълбоко в аналоговите си убеждения, — между дигиталното и гладкото, непрекъснатото. За мъглата той беше облак от суспендирани моменти, нарязани числа, които чакат да се случат, стаени във фундаменталното изчисление.

После разбра каква беше тази мъгла.

Опита се да побегне, ала той беше планина.

— Те са… други — извика той на Жана без всякакъв смисъл.

— Как могат да са толкова по-различни от нас? — отвърна му тя отчаяно.

— Ние поне сме създадени по действителни хора. Тези тук са чужди.

2.

Някак си бяха успели да избягат.

В един миг чуждата мъгла обвиваше планинските върхове. В следващия Волтер бе извлякъл и себе си, и Жана. Но докато бягаха през пустото море от вонящи течни трупове, той постоянно повтаряше, че трябвало да… родят.

— Да се превърнем в деца? — извика тя подире му, като избягваше да поглежда разкривените, подути трупове долу. Чуждата мъгла по някакъв начин проявяваше отвратителната си същност, като им напомняше, че човек е смъртен. Така ги преследваше.

— Лоша метафора. Трябва да изработим и скрием свои копия.

Той вдигна ръка и й изпрати светкавица от знания:

— Наричани по различен начин — Двойници, Дубликати или Копия, съществуването на всички тях е трудно. Обществото с презрение отхвърля онова, което античността е наричала Заблудата на копието: убеждението, че едно дигитално „аз“ е идентично с Оригинала и че Оригиналът би трябвало да смята, че едно копие само по себе си му осигурява безсмъртие.

— И затова трябва да сме сигурни, че ще оцелеем, когато мъглата ни хване? Не, аз ще ги убия!

Волтер се разсмя.

— Твоят меч — ако поискат, могат да го командват. Хванали са защитните ти програми, моите също — макар че, както намекнаха, аз разчитам най-вече на ума си.

— Двойници… не разбирам.

— Да се опровергае Заблудата за копията е много лесно — упражнение по логическо изчисление. Едно просто упражнение е достатъчно. Представи си, че са ти обещали да те възкресят дигитално веднага след смъртта ти. Определят цена, която ще платиш, застраховка един вид. После си представи, че… ами че няма да започнат веднага, но все някога в бъдеще… обещаваме. С отдалечаване на датата ентусиазмът на хората да плащат за свои Копия помръква — а това показва, че несъзнателно те са хранели надеждата да продължат да съществуват.

— Разбирам. — Тя повърна в шепа, както се надяваше, с подобаваща на дама сдържаност. Вонята от подутите трупове просмукваше всичко.

— В края на краищата Копията са били от полза сами на себе си, не на мъртвите. И затова на Трантор и в цялата Империя това е незаконно. — Волтер въздъхна. — Моралисти! Никога нищо не разбират. Да забраниш нещо, означава да го направиш привлекателно. Ето защо тази Мрежа е обитавана от подобни същества.

— Всичките ли са незаконни?

— Всички освен мъглата. Тя е… нещо по-лошо.

— Но ако едно Копие е същото като човека, то…

— А-ха. Парадоксът на Копирането, познат в древността като Парадокс на Левинсон: когато едно копие достигне съвършенство, на този етап то се самоунищожава.

— Но нали току-що ти каза…?

— Тъй като е абсолютно съвършено Копие — такова, че никой не може да го различи от Оригинала, — то превръща Оригинала в дубликат, разбираш ли? Това означава, че съвършеното Копие вече не е съвършено Копие, защото то не е запазило, а е заличило уникалността на Оригинала — и по този начин не е успяло да изкопира основен аспект на Оригинала. Съвършеният изкуствен човешки разум неизбежно би оказал такова въздействие върху естествения си предшественик.

Жана вдигна глава.

— Какъв логически капан! Ти си като августините!

3.

Докато Волтер обикаляше из осемстотинте сектора на Трантор една крачка пред Дигиталните хрътки, той имаше нужда от все повече и повече изчислителен обем, за да поддържа защитата им. Жана не знаеше, че Мъглата, както той бе избрал да персонифицира ужасното присъствие, е точно зад хоризонта.

По челото му изби пот от усилието да държи Мъглата надалеч чрез зона на високо налягане.

— Боя се, че скоро ще трябва да се преборим с Мъглата.

Жана извади меча си — но той беше тънък и блестящ, приличаше по-скоро на рапира.

— Мога да я заколя.

— Кого, Мъглата?!

— По-скоро бих се доверила на женското чувство, отколкото на мъжкия разум.

— Тук може да си права. — Той се изкиска. — Нещо в изображението на Мъглата предполага произхода й.

— Какъв е той?

— Не са онези прости хрътки, изпратени подире ни от онзи Ним. От тях избягахме…

— Аз ги убих!

— Вярно е. Но дори и Мъглите живеят в пукнатините на Транторската мрежа. Усещам, че на тях не им харесва, че привличаме внимание към това малко скривалище. Ако провокираме реалния свят, той ще ни унищожи — и тях — също.

И двамата вървяха през равнина на квадрати. Ядни облаци със сини кореми бяха надвиснали над далечните планински върхове и се втурнаха към тях, изтласквани само от натиска на Волтер. От него се лееше пот и просмукваше фините му дрехи. Той махна с плющящия си мокър ръкав към буреносните облаци.

— Това там може да ни унищожи.

— Досега ти ме закриляше. Сега аз ще ги накълцам!

— Те живеят в същите пукнатини и цепки, в които и ние. Намирам ги… го… навсякъде. Играят на тази игра с краденето на пространството доста отпреди нас. Сръчността им е достойна за възхищение.

Един ластар от пурпурния перест облак се изви надолу по планините и запълзя през равнината.

— Бягай! Литни, ако можеш! — изкрещя Волтер.

— Ще се бия!

— Всичко тук е метафора на програмите, които стоят зад него! Твоят меч няма да съсече нищо.

— Моята вяра ще го съсече.

— Твърде късно е! — Мъглата се бе превърнала в пръст от пара, който ги сочеше. Попари върховете на пръстите му. От дантелите му се вдигаше пара, собствената му пот кипеше. — Бягай!

— Ще остана с теб. — Тя замахна с рапирата си. Върхът й се стопи. Около тях виеха ветрове, циклони скубеха косата й.

Мъглата нахлу в носа и в ушите му — бръмчеше като разярени пчели.

— Излез насреща ми! — кресна й той. С бръмчене и трясъци Мъглата го превзе. И в най-интимните му кътчета зажужа глас:

Ние: [Не виждаме света така, както го виждаш ти]

[Мразим всички прояви, които не са аритметични]

— Без съмнение на такава проста основа можем да се разберем — той разтвори широко ръце. — Изчислителен обем има за всички.

[Ние]

[Живеем като фрагменти в местата, в които нахлувате]

[С риск за нас, ако привлечете към нас нечие внимание]

[Ние]

[Ви принуждаваме да разберете какво сте]

[Никой не е достоен за омраза повече от вас]

— И все пак аз те умолявам, голямо създание — той разтвори ръце с устни, готови да убеждават; осъзнаваше, че този жест е много човешки и може би, разбран неправилно…

… И пчелите рязко се втурнаха навътре.

Тътенът се превърна в тънко писукане. Отвратителни, те се стълпиха върху нещо в самата му сърцевина. Обърнаха погледа му навътре, милиард мънички очички засенчиха неговите — оглеждаха внимателно, осветяваха всяка негова стъпка с ярко бяло сияние, безмилостно. Той… се сви.

Внезапно Волтер прозря, там сред онова, което ставаше вътре в него, че човешкото възприятие за Красотата, изправена непокътната на отегчителния фон, е разпознаване на най-дълбоките тенденции и теми на вселената като цяло.

Като се вземеше всичко предвид, това бе прекрасна в пестеливостта си кортикална система за създаване на светове.

От алгоритмичното семенце покълваха числото и Редът и се издигаха над Течението.

И все пак — Пчелите.

Бръмчаха, свиваха се — и не бяха човешки на вид.

Мрежата на Трантор бе обитавана не просто от симове като него самия — избягали отстъпници. Тя приютяваше невиждана флора и фауна, защото по-висшите форми на живот се криеха.

Налагаше им се. Те принадлежаха на чужди култури, на древни империи — огромни и бавни.

Древните пришълци в Галактиката бяха на компютърна основа, а не „органични“. Те произхождаха от безкрайно по-стари цивилизации, надживели своите творци, които загинали по дългия Дарвинов път. Някои компютърни култури бяха на милиарди години, други съществуваха от съвсем неотдавна.

Разпръскваха се не чрез звездни кораби, а чрез електромагнитно излъчване на своите характерни особености в други общества на компютърна основа. Бяха проникнали в Империята много отдавна, също както вирус напада нищо неподозиращото тяло.

Хората винаги си бяха мислили да разпространят гена си чрез звездолети. Тези чужди, самовъзпроизвеждащи се идеи разпространяваха своите „меми“ — своите културни истини.

Мемите могат да се възпроизвеждат вътре в компютрите също толкова лесно, колкото идеите прелитаха между естествените, органични мозъци. По-лесно е да нахлуеш в мозък, отколкото в ДНК.

На свой ред мемите еволюираха много по-бързо от гените. Организираните констелации от информация в компютрите еволюираха вътре в тях — а те бяха по-бързи от мозъците. Не беше задължително да са по-добри или по-умни, но бяха по-бързи. А скоростта беше най-главното.

Волтер се извърна от образите — бързи, ярки прониквания.

— Те са демони! Болести! — извика Жана. В напрегнатите и думи той долови и храброст, и страх.

И наистина, сега равнината гъмжеше от зловещи рани, от които сълзеше гнилоч. През загорялата пръст щръкваха пустули. Издуваха се, вдигаха грозно глави, подобни на живи синьо-черни отоци. Те избухваха и пръскаха димяща гной. Изригвания бълваха гадост върху Волтер и Жана. Вонящи потоци се плискаха в танцуващите им крака.

— Хриптенето, кашлицата! — изкрещя Жана. — През цялото време! Те…

— Са били вируси. Тези пришълци са ни заразявали. — Волтер се плискаше сред вълни от мръсотия. Потоците се бяха съсирили в езеро, после в океан. Гребените им се издигаха над тях и ги заливаха с гнусна кафява пяна.

— Защо толкова ужасна метафора? — извика Волтер към оловното небе. То се изпълни с кипящи рояци Пчели, докато той пляскаше във вълните от гниещи отпадъци.

[Ние не сме от вашия покварен род]

[Ние следваме по-висша причина]

[Войната на плът с плът скоро ще свърши]

[На живот с живот]

[Върху въртящия се диск на слънцата]

[Който някога беше наш]

— Значи те си имат свои собствени планове за Империята — намръщи се Волтер. — Чудя се как ли биха ни харесали те на нас, създадените от плът?

Рандеву

Р. Данийл Оливо бе разтревожен.

— Подценил съм силата на Ламурк.

— Ние сме малко, те са много — отвърна Дорс. Искаше й се да помогне на тази древна и мъдра фигура, но не се сещаше за нищо конкретно. Когато се съмняваш, успокоявай. Или това бе твърде човешко?

Оливо седеше абсолютно неподвижен и не използваше никоя от обичайните си мимики и жестове — бе впрегнал всичките си способности в изчислението. Беше пристигнал с частна совалка през червеевия канал и сега двамата с Дорс седяха в един апартамент в Станцията.

— Не мога да преценя ситуацията тук. Тази началничка на охраната — сигурна ли си, че не е била агент на Академичния потентат?

— Тя ни помогна много, след като се върнахме в телата си.

— След като Вадо е мъртъв, тя може и да се е преструвала на невинна.

— Вярно. Не мога да я изключа от подозрение.

— Бягството ви от Трантор незабелязано ли мина?

Дорс го докосна по ръката.

— Използвах всички известни ми връзки и механизми. Но Ламурк е дявол.

— Аз също! Няма друг начин.

— Не можеш да си навсякъде. Подозирам, че Ламурк някак си е подмамил този Вадо.

— Според мен той е бил внедрен предварително — каза твърдо Данийл, присвил очи. Очевидно бе стигнал до решение и отново имаше изчислително пространство за израз на лицето.

— Проверих данните му. От години работи тук. Не, Ламурк го е подкупил или убедил.

— Не самият Ламурк, разбира се — каза отчетливо Р. Данийл с напрегнати устни. — Агент.

— Опитах се да получа снимка от скенер на мозъка на Вадо, но не можах да преодолея законовите пречки. — Харесваше й, когато Р. Данийл използваше програмите си за израз на лицето. Но какво ли бе решил?

— Можех и повече да измъкна от него — рече той неутрално. Дорс схвана намека.

— Първият закон, блокиран от Закона на Зерот?

— Това трябва да е. Голямата криза идва бързо.

Изведнъж Дорс се зарадва, че не знае повече за това, което става в Империята.

— Трябва да махнем Хари оттук. Това е най-важното.

— Съгласен. Уредил съм вие двамата да бъдете най-важен приоритет за превоза през червеевата дупка.

— Не би трябвало линията да е много натоварена. Ние…

— Според мен очакват скоро допълнително движение — боя се, че ще са още агенти на Ламурк. Или дори още по-лукавата разновидност, тъй като ще се намеси и Академичният потентат.

— Тогава трябва да побързаме. Накъде?

— Не и към Трантор.

— Но ние живеем там! Хари няма да се скита като бездомник…

— По-нататък ще се върнем и на Трантор. Може би скоро. Но засега е по-добре да заминете, където и да било другаде.

— Ще питам Хари има ли някакви особени предпочитания към някоя планета.

Р. Данийл се намръщи и потъна в мисли. С разсеяна грация той се почеса по носа, после по очната ябълка. Дорс трепна, но очевидно Р. Данийл просто бе поправил невроустройството си и това беше най-обикновен жест. Опита се да си представи ползата от такова редактиране и не успя. Но пък той бе преживял хилядолетия на отсяване, които тя също не можеше да си представи.

— Не и Хеликон — обади се той внезапно. — Сантиментът и носталгията по всяка вероятност биха отвели Хари там.

— Много добре. За избор ни остават само двайсет и пет милиона свята, на които можем да се скрием.

Р. Данийл не се засмя.