Страхът на Фондацията

1.

Не се отпусна напълно, докато не седнаха на верандата на Екскурзионната станция на около шест хиляди светлинни години от Трантор.

Дорс плахо огледа пейзажа зад здравите стени.

— В безопасност ли сме от животните тук?

— Така мисля. Стените са високи, има и кучета пазачи. Според мен са електронни хрътки.

— Добре. — Тя се усмихна по начин, който той знаеше, че предвещава изплуването на някоя тайна. — Според мен съм заличила следите ни — да използвам една животинска метафора. Накарах да прикрият записите за заминаването ни.

— И все пак аз мисля, че преувеличаваш…

— Преувеличавам опит за убийство? — Тя прехапа устна в зле прикрито раздразнение. Този спор отдавна бяха уредили помежду си, но нещо в нейния стремеж да го закриля продължаваше да го притеснява.

— Съгласих се да напусна Трантор, само за да изучавам пановете.

Забеляза, че по лицето й трепна чувство, и разбра, че тя ще се опита да разведри обстановката.

— О, това може да ти е от полза и — още по-добре — да ти е забавно. Имаш нужда да си починеш.

— Поне няма да ми се налага да си имам работа с Ламурк.

Клеон бе предприел така наречените от него „традиционни мерки“, за да проследи конспираторите. Някои вече бяха избягали в крайните предели на Галактиката. Други пък се бяха самоубили — или поне така изглеждаше.

Ламурк си траеше и се преструваше, че е смаян и шокиран от „това нападение над самата тъкан на нашата Империя“. Но той все още държеше достатъчно гласове във Висшия съвет, за да блокира избирането на Хари за Първи министър, така че мъртвата хватка продължаваше. Всичко това направо втрещяваше Хари.

— Прав си — продължи Дорс с крехка ведрост, без да обръща внимание на мрачното му мълчание. — Не всичко се намира на Трантор — дори и не за всичко се знае. Основното ми съображение беше, че ако останеш на Трантор, ще умреш.

Той спря да оглежда поразителния пейзаж.

— Според тебе фракцията на Ламурк щеше да продължи да…

— Биха могли — което е по-добър ориентир за действие от опитите да отгатнеш какво ще правят.

— Разбирам. — Не че разбираше, но се бе научил да се доверява на преценките й по отношение на светските неща. И в тази връзка може би наистина се нуждаеше от пълна почивка.

Да се намираш на жива, естествена планета — след всичките тези години, погребан на Трантор, беше забравил колко живо може да бъде всичко. Зеленото и жълтото изскачаха след десетилетия сред матирана стомана, рециклиран въздух и кристален блясък.

Тук небето зееше невъзможно дълбоко, небелязано от графитите на летателни апарати, изцяло живнало от пляскащото с крила чудо на птиците. Канарите и хълмовете изглеждаха така, сякаш бяха набързо издялани с тъп нож. Отвъд стените на станцията се виждаше самотно дърво, тормозено от сърдития вятър. Най-сетне вятърът отнесе короната му и тя заплющя и се понесе над мрачните равнини като разпадаща се птица. По протежение на долината, обитавана от пановете, се простираше сумрачен балдахин, скрит под ниски сиви облаци, люлян от ветрове.

Там ръмеше студен дъждец и Хари се зачуди какво ли е да се криеш като животно под тази стелеща се влага без надежда за подслон и топлина. Може би пълната предсказуемост на Трантор беше по-добра, но той се двоумеше.

Посочи далечната гора.

— Там ли ще ходим?

Харесваше му това свежо място, макар гората да бе страховита. Отдавна не беше работил с ръцете си — от времето, когато помагаше на баща си на Хеликон. Живот на открито…

— Не започвай с преценките!

— Това са очаквания.

Тя се усмихна.

— Все ще измислиш някоя по-завързана дума, без значение какво ти казвам.

— Пътеките ми изглеждат малко хммм… туристически.

— Разбира се. Ние сме туристи.

Тук земята се надигаше във върхове, остри като разкъсана ламарина. Сред гъстите дървета оттатък гладки сиви скали разкъсваха мъглата. Дори и тук, високо на склона на внушителен рид, Екскурзионната станция беше обградена от хлъзгави дървета с дебела кора, потънали в мъртва черна шума. От мокрите пластове се подаваха гниещи пънове и въздухът се кълбеше — сякаш вдишваш влажен опиум.

Дорс се изправи — бе допила питието си.

— Да влезем да си поприказваме.

Той я последва послушно и веднага разбра, че това беше грешка. По-голямата част от присъстващите на стим-купона вътре бяха облечени в дрипави дрехи в стил сафари. Бяха червендалести, лицата им горяха от възбуда или просто от стимулатори. Хари махна на сервитьора да си върви — не обичаше начина, по който тези вещества изостряха мислите му по неконтролируем начин. И все пак се усмихна и се опита да завърже разговор на незначителни теми.

Темите се оказаха не само незначителни, ами направо микроскопични.

— Откъде сте? О, Трантор — и как е там? Ние сме от… (попълнете името на планетата) — чували ли сте я някога? Естествено, че не беше. Двайсет и пет милиона свята…

Повечето бяха примитивисти, привлечени тук от предлаганото уникално преживяване. На него му се струваше, че всяка трета дума, която казват, беше „природно“ или „витално“, които произнасяха като мантри.

— Какво облекчение — да бъдеш далеч от правите линии — каза някакъв слаб мъж.

— Хм, как така? — Хари се опита да изглежда заинтересован.

— Ами правите линии, разбира се, не съществуват в природата. Тях ги слагат човеците. — Онзи въздъхна. — Обичам да бъда свободен от праволинейността!

Хари веднага се сети за боровите иглички; за пластовете метаморфни скали; за вътрешния ръб на полумесеца; за нишките на паяжината; за линията по ръба на разбиваща се океанска вълна; за структурата на кристалите; за белите кварцови линии в гранитните плочи; за далечния хоризонт на обширно, спокойно езеро; за краката на птиците; за бодлите на кактуса; за стрелването на хищната птица; за стеблата на младите, бързо растящи дървета; за нишките на високите, носени от вятъра облаци; за пукнатините в леда; за двата лъча на V-образното ято на прелетните птици; за снежинките.

— Не е така — рече той, но не каза нищо повече.

Навикът му да прави лаконични намеци, разбира се, се разми в по-нататъшния разговор — стимулантите си казваха думата. Всички продължаваха да дърдорят, възбудени от перспективата да се потопят в живота на съществата, скитащи из долините там долу. Той слушаше, без да коментира, заинтригуван. Някои искаха да споделят погледа към света на стадните животни, други — на ловците, трети — на птиците. Говореха така, сякаш им предстоеше участие в някакво състезание по атлетика, а той изобщо не гледаше на нещата по този начин. И все пак си мълчеше.

Най-накрая двамата с Дорс се измъкнаха в малкия парк край Екскурзионната станция, предназначен да запознае гостите с местните условия, преди да се „потопят“ в тях. Панукопия, както се наричаше този свят, очевидно имаше малко коренни обитатели с големи размери. Имаше животни, каквито бе виждал като малък на Хеликон, и цели стада домашни животни. Всички те бяха произлезли преди по-малко от сто хиляди години на легендарната Земя.

Уникалните качества на Панукопия, разбира се, изобщо не можеха да се мерят с това. Той спря, загледа се в стадата и отново се замисли за галактиката. Умът му продължаваше да атакува онова, което той наричаше „Големият проблем“, и го нападаше от много ъгли. Беше се научил да застава встрани и да оставя мислите си да си вървят. Психоисторическите уравнения имаха нужда от по-дълбок анализ, от стойности, които обозначават първобитните свойства на хората като вид. Като…

Животни. Дали тук не беше ключът?

Въпреки хилядолетните опити хората бяха опитомили малък брой същества. За да бъдат опитомени, дивите зверове е трябвало да притежават цял комплект от качества. Повечето е трябвало да бъдат стадни животни с инстинкт за подчинение, който човеците са можели да използват. Трябвало е да са кротки — стадата, които подскачат при всеки непознат звук и не понасят натрапниците, са трудни за отглеждане.

Най-накрая е трябвало да могат да се размножават в плен. Повечето човеци не са искали да се ухажват и да се съвъкупляват под бдителния поглед на другите; повечето животни — също.

И така, съществуваха овце, кози, крави и лами, леко адаптирани към този свят, но инак незабележими също както на милиард други планети от Империята. Подобието означаваше, че вероятно всичко това е било направено по едно и също време.

Освен пановете. Те бяха уникални за Панукопия. Който и да ги бе довел тук, може и да е правил опит за опитомяване, но архивите отпреди 13 000 години бяха изгубени. Защо?

Една електронна хрътка се приближи, подуши ги, провери ги и измърмори нечленоразделно извинение.

— Интересно — отбеляза той, — примитивистите все пак искат питомните да ги пазят от дивите.

— Ами естествено. Тоя приятел е едричък.

— Природата не те ли настройва сантиментално? Някога ние сме били просто един от видовете едри бозайници на някаква митична Земя.

— Митична ли? Не работя в тази област на предисторията, но повечето историци смятат, че подобна планета е имало.

— Да, но „земя“ в най-старите езици означава просто „пръст“, не съм ли прав?

— Е, все трябва да идваме отнякъде. — Тя се позамисли, после добави бавно: — Според мен природата би била приятно за посещение място, но…

— Искам да пробвам пановете.

— Какво? „Потапяне“?

— Като сме дошли тук — защо не?

— Аз не… е, ще си помисля.

— Можеш да се изключиш, когато си поискаш — така казват. Тя кимна и прехапа устни.

— Хммм…

— Ще се чувстваме съвсем у дома си — точно като пановете.

— Вярваш на всичко, което четеш в брошурите?

— Проучих въпроса. Техниката е добре разработена.

Тя изкриви скептично устни.

— Хммм…

Вече знаеше, че не е добре да настоява. Нека времето си свърши работата. Кучето, доста едро и бдително, подуши дланта му и провлачи:

— Лееека ноооощ, съъъър.

Той го погали. В очите му видя сродство, мигновено разбирателство, за което нямаше нужда да мисли. За човек, който бе така вглъбен в мислите си като него, това бе добре дошъл допир с реалността.

„Важно доказателство — помисли си той. — Общото ни минало се крие в дълбините.“ Може би тъкмо затова искаше да се потопи в пан. Да се върне далеч назад преди дразнещото състояние да си човек.

2.

— Да, без съмнение сме свързани — рече главният специалист Вадо. Беше едър мъж, загорял, мускулест и уверен в себе си. Работеше като водач за сафари и беше специалист по потапянето, имаше биологическо образование. Провеждаше изследвания, като използваше техниките на потапяне, но грижите за станцията гълтали по-голямата част от времето му, както каза.

Хари като че бе скептичен.

— Според тебе пановете са съществували редом с нас на Земята?

— Със сигурност. Няма как иначе.

— Не биха ли могли да са резултат на генетични манипулации с нашия собствен вид?

— Съмнявам се. Генетичните изследвания показват, че идват от малка кошара, вероятно тукашен зоопарк. Или пък е било катастрофа.

— Има ли някакъв шанс този свят да е първоначалната Земя? — попита Дорс.

Вадо я погледна.

— Няма вкаменелости, няма развалини. А и местната фауна и флора имат по-особен ключов модел на генетичната спирала, различен от нашата ДНК. Допълнителна метилова група в пуриновите пръстени. Ние можем да живеем тук и да ядем тукашната храна, но нито ние, нито пановете сме тукашни.

Мисълта на Вадо беше добре обоснована. Пановете със сигурност изглеждаха псевдочовешки. Древните архиви се опират на класификация: панове троглодити, каквото и да означава това на отдавна изгубения език. Имали са ръце с палци, същия брой зъби като човеците и са нямали опашки.

Вадо махна с едрата си длан към пейзажа, ширнал се под станцията.

— Били са стоварени тук заедно с много други сродни видове на върха на биосфера, съставена от обичайните треви и дървета и почти нищо друго.

— Преди колко време? — попита Дорс.

— Преди тринайсет хиляди години със сигурност.

— Преди консолидацията на Трантор. Но на другите планети няма панове — настоя Дорс.

Вадо кимна.

— Според мен в ранните дни на Империята никой не е смятал, че ще бъдат полезни.

— А могат ли? — попита Хари.

— Не знам — сви рамене Вадо. — Не сме се опитвали много-много да ги дресираме освен за научни цели. Предполага се, че трябва да са в диво състояние. Така е наредил първият император Буун.

— Разкажете ми за вашите проучвания — предложи Хари.

Опитът му бе доказал, че никой учен не пропуска шанса да си изпее песента. Излезе прав.

Били взети човешка и панска ДНК, заобяснява въодушевено Вадо, и разгънали нишките на двойната спирала и на двете. Свързали човешка нишка с панска и създали хибрид.

Там, където нишките съвпадали, двете се свързвали здраво в нова двойна спирала. Там, където се различавали, нишките се прекъсвали, цели секции се веели свободно.

После завъртели водните разтвори в центрофуга, така че слабите секции се откъснали. Тясно свързаната ДНК съставлявала 98,2% от общата сума. Пановете поразително приличали на човеците. По-малко от два процента разлика — горе-долу същият процент, който разделя мъжете от жените — и все пак живеели втори и не изобретявали нищо.

Типичната разлика между ДНК на отделните хора била една десета от процента, продължи Вадо. Значи, грубо казано, пановете били двайсет пъти по-различни от хората — от генетична гледна точка.

— Значи според вас те са се появили преди нас? — Дорс беше впечатлена. — На Земята?

Вадо кимна енергично.

— Те са ни сродни, но ние не произлизаме от тях. Разделили сме се родово преди шест милиона години.

— А мислят ли като нас? — попита Хари.

— Най-добре може да се прецени чрез потапяне — отвърна Вадо. — По-добър начин няма.

Той се усмихна подканващо и Хари се запита дали Вадо получава комисионна от потапянията. Търговският му подход беше внимателен, нагоден към академичния интерес, но пак си беше търговски подход.

Вадо вече бе показал на Хари огромните запаси от данни върху движенията на пановете, динамиката на популацията и поведението им. Това бе богат, хилядолетен източник. С малко моделиране можеше да стане плодородна почва за просто описание на пановете като проточовеци, като се използва окастрена версия на психоисторията.

— Математическото описание на развитието на един животински вид е едно — рече Дорс, — но изживяването му…

— Хайде, хайде — обади се Хари. Макар да знаеше, че цялата Екскурзионна станция е оборудвана да продава на гостите сафарита и потапяния, той бе заинтригуван. — Имам нужда от промяна, нали ти го каза. Да се махнем от задушния стар Трантор, ти го каза.

Вадо се усмихна топло.

— Гарантираме пълна безопасност.

Дорс се усмихна мило на Хари. При отдавна женените двойки съществува дипломация на погледите.

— Е, добре де.

3.

Прекарваше сутрините в изучаване на данните за пановете. Математикът в него търсеше как да представи динамиката им чрез окастрена версия на психоисторията. Зарчето на съдбата се търкаляше по напукания склон. Толкова много пътеки, варианти…

За да се добере до тях, трябваше, да прави метани на шефа на станцията — жена на име Якани, на вид сърдечна, а на стената й висеше голям портрет на Академичния потентат. Хари го спомена и Якани се впусна в тирада за „своя ментор“ — била й помогнала да управлява център за изучаване на приматите на някаква зелена планета преди няколко десетилетия.

— Трябва да я наблюдаваме — забеляза Дорс.

— Да не смяташ, че Потентатът би…

— Първият опит за убийство — спомняш ли си лепенката? Научих от Имперските войски, че някои от техническите му аспекти отвеждат към академична лаборатория.

Хари се намръщи.

— Без съмнение собствената ми фракция не би се противопоставила на…

— Тя е също толкова безскрупулна, колкото и Ламурк, но действа по-гъвкаво.

— Леле, каква си ми подозрителна.

— Това ми е работата.

Следобед правеха походи. На Дорс не й харесваха прахът и жегата, а и виждаха много малко животни.

— Кое уважаващо се животно би искало да бъде в компанията на тези натруфени примитивисти? — коментира тя.

На Хари атмосферата на този свят му харесваше, той се отпускаше, но умът му продължаваше да работи. Мислеше за това, докато стоеше на широката веранда, пиеше натурален плодов сок и гледаше залеза. Дорс седеше мълчаливо до него.

Планетите са фунии за енергия, мислеше той. На дъното на своите гравитационни кладенци растенията улавяха едва една десета от процента слънчева светлина, падаща върху повърхността на планетата. Строяха органични молекули с енергията на звездите. На свой ред растенията бяха плячка за животните, които можеха да употребят, грубо казано, една десета от складираната в растението енергия. Тревопасните на свой ред бяха плячка на месоядните, които използваха една десета от складираната в месото енергия. И така по негова преценка само една част от сто хилядни от енергията на слънчевите лъчи попадаше в хищниците.

Какво разхищение! И все пак никъде другаде в Галактиката не се бе развила по-ефикасна машина. Защо?

Хищниците неизменно бяха по-интелигентни от жертвите си и се намираха на върха на много стръмна пирамида. Положението на всеядните беше подобно. От този скалист пейзаж бе възникнало човечеството.

Това нямаше кой знае какво значение в психоисторията. Значи пановете бяха много важни за намирането на древните ключове към човешката душа.

— Надявам се, че потапянето не е свързано твърде с… хммм… усещане за жега и лепкавост — обади се Дорс.

— Спомнете си — ще видите света през други очи.

— Само ако мога да се върна, когато поискам и да си взема гореща вана.

— Отделения ли? — Дорс се дръпна назад. — Повече ми приличат на ковчези.

— Трябва да прилепват плътно, мадам.

Главният специалист Вадо се усмихна дружелюбно — което според Хари означаваше, че никак не е настроен дружелюбно. Разговаряха приятелски, персоналът се държеше уважително към видния учен доктор Селдън, но в края на краищата той и Дорс си бяха просто туристи. Плащаха за малко примитивни забавления, описани с необходимите научни термини, но си бяха туристи.

— Ще се намирате във фиксирано състояние, всички телесни системи ще работят на бавни обороти, но нормално — обясни спецът, като им демонстрираше тапицираните приспособления. Показа им командните пултове, спешните процедури, предохранителните мерки.

— Доста удобно изглежда — отбеляза неохотно Дорс.

— Хайде — упрекна я Хари. — Нали ми обеща.

— През цялото време ще сте подключени към нашите системи — вметна Вадо.

— Дори и към банката с данни? — попита Хари.

— Естествено.

Експертният екип ги нагласи в отделенията за стазис сръчно и уверено. Прилепиха към черепите им лепенки, електроди, магнити за директно приемане на мислите. Последна дума на техниката.

— Готови? Добре ли се чувствате? — попита Вадо с професионална усмивка.

Имаше нещо смущаващо. Хари осъзна, че това донякъде се дължи на главния спец. Никога не се бе доверявал на любезните и самоуверени хора. И Вадо, и шефката на охраната Якани на вид бяха с нищо незабележими хора. Но Дорс го бе заразила със съмненията си. Нещо в тях го притесняваше, но точно какво и защо.

Вероятно Дорс бе права. Имаше нужда от почивка. А какъв по-добър начин да избягаш от себе си?

— Добре, да. Готов, да.

Техниката за суспензия беше древна и надеждна. Тя потискаше невромускулните реакции, така че клиентът лежеше задремал и само съзнанието му бе във връзка с пана.

Магнитни мрежи омотаха мозъците им. Чрез електромагнитна индукция те проникнаха в мозъчните пластове. Пуснаха сигнали по тънките като нишки пътища, потиснаха много от мозъчните функции и блокираха психологическите процеси.

Всичко това, за да бъдат изключени по индуктивен път многобройните паралелни мозъчни вериги — мисъл по мисъл. После — трансмитиране до чипове, вградени в съответния пан. Потапяне.

На тази технология й се носеше славата из цялата Империя. Способността да управляваш мисли отдалеч имаше милиард приложения. А техниката за суспензия си имаше и собствени най-странни употреби.

На някои светове и сред определени класи на Трантор, след като жените се омъжат, през повечето време бяха в суспензия и прекарваха будни само по няколко часа на ден. Богатите им съпрузи ги изваждаха от стопкадър само за социални и сексуални цели. Половин век съпругите се въртяха във вихър от приятели, места, купони, ваканции, страстни часове — но пялото това време се равняваше само на няколко години. Съпрузите им умираха, както се струваше на съпругите, много скоро и оставяха богата вдовица на трийсетина години. Тези жени бяха много търсени и то не само заради парите. Те притежаваха уникална изтънченост, плод на дългия „брак“. Често те връщаха услугата като се женеха и използваха съпрузите си по подобен начин.

Всичко това Хари възприе със спокойния вид, който си бе изработил на Трантор. Мислеше, че неговото потапяне ще бъде удобно и интересно — както приказваха на стим-купона.

Че един вид ще посети друго, по-просто съзнание.

Не очакваше да го погълнат цял.

4.

Хубав ден. Много тлъсти червейчета за ядене в големия влажен пън. Чопля ги с нокти, пресни, свежи, хрупкави.

Най-голям ме бута настрани. Награбва тлъсти червейчета. Сумти. Хили се.

Стомахът ми къркори. Дърпам се и поглеждам Най-голям. Има свирепа физиономия и знам, че не бива да се заяждам.

Дръпвам се, приклякам. Една женска ме пощи. Тя намира бълхи и ги пука със зъби.

Най-голям търкаля пъна, за да изтърси още червеи, дояжда ги. Той е силен. Женските го гледат. Там до дърветата няколко женски си бъбрят и смучат зъби. В ранния следобед на всеки му се спи на сянка. Но Най-голям маха на мен и на Бута и двамата отиваме.

Пост. Изпъчени рамене, горда стъпка. На мене ми харесва. По-добре е, отколкото да се гърбиш.

Покрай потока и там, където мирише на копита. Тука е плиткото. Прекосяваме, навлизаме сред дърветата, душим. Там има двама непознати.

Те още не ни виждат. Движим се гладко, тихо. Най-голям вдига един клон и ние също. Бута души да провери кои са тези Непознати и ни сочи хълма. Тъкмо както си мислех — Хълмови. Най-лошите. Миришат гадно.

Хълмовите идват на наша територия. Правят бели. Връщаме се.

Разпръскваме се. Най-голям изсумтява и те го чуват. Вече се придвижвам, нарамил клона. Доста дълго мога да тичам на два крака. Непознатите викат и се блещят. Тичаме бързо и ги нападаме.

Те нямат клони. Удряме ги и ги ритаме, а те се мъчат да ни награбят. Те са високи и бързи. Най-голям поваля единия на земята. Удрям го, та Най-голям да разбере ясно, че съм с него. Удрям здравата. После бързо отивам да помогна на Бута.

Неговият Непознат му е взел клона. Тресвам го. Той се просва на земята. Удрям го яко, Бута скача отгоре му и е чудесно.

Непознатият се опитва да стане и аз го ритам силно. Бута грабва клона и го удря ли, удря, а аз му помагам с всички сили.

Непознатият на Най-голям се надига и побягва. Най-голям го удря с клона по задника, изревава и се смее.

Аз си имам номер. Специален. Събирам камъни. Целя най-добре, по-добре и от Най-голям.

Камъните са за Непознатите. С моите приятелчета може и да се посдърпаме, но никога с камъни. Ала Непознатите са си заслужили камък в лицето. Обичам да удрям така Непознати.

Хвърлям чисто и гладко. Уцелвам Непознатия по крака. Той се препъва. Трясвам го яко е остър камък по гърба.

Той побягва бързо. Виждам, че кърви. Големи червени капки в прахта.

Най-голям се смее и ме тупа по гърба, знам, че с него съм добре.

Бута удря с клона Непознатия. Най-голям ми взема тоягата и удря и той. Кръв навсякъде по Непознатия, топлият мирис нахлува в ноздрите ми и му се мятам. Продължаваме дълго. Не се тревожим, че другият Непознат ще се върне. Понякога Непознатите са храбри, но разбират, когато са победени.

Непознатият престава да мърда. Ритам го още веднъж.

Не мърда. Сигурно е мъртъв.

Пищим, танцуваме и крещим от радост.

5.

Хари разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Ти онзи големия ли беше? — попита Дорс. — Аз бях женската, там, до дърветата.

— Извинявай, не те познах.

— Беше… по-различно, нали?

Той се разсмя сухо.

— Убийството обикновено е нещо различно.

— Когато тръгнахте с… ами с водача…

— Моят пан го нарича „Най-голям“. Убихме един пан.

Намираха се в помпозната приемна на центъра за потапяне. Хари се изправи — светът се килна настрани и после застана в нормално положение.

— Мисля за известно време да се огранича с историческите изследвания.

Дорс се усмихна плахо.

— На мен… на мен доста ми хареса.

Той се замисли и примигна.

— И на мен — призна си той и се учуди сам на себе си.

— Не убийството…

— Не, разбира се, че не. Но… чувството.

Тя се усмихна.

— На Трантор това го няма, професоре.

Прекара два дена в сноване по хладните потоци от данни в забележителната библиотека на станцията. Беше добре оборудвана и позволяваше интерфейси с няколко сетива. Обикаляше из хладните дигитални лабиринти.

Някои данни бяха покрити съвсем буквално с кора от старост. Във векторните пространства, изобразени на огромни екрани, изследователските данни отпреди хилядолетия бяха покрити с дебели, обемни протоколи и кори от предохранителни мерки. Разбира се, със съвременните методи всички те лесно се разкъсваха или премахваха. Но абстракциите, докладите, обобщенията и грубо обработените статистически данни продължаваха да се съпротивляват и не се интерпретираха лесно. От време на време някои страни от поведението на пановете бяха внимателно прикривани в добавки или бележки под линия, като че ли биолозите на самотния пост са се притеснявали от тях. Някои неща си бяха притеснителни, особено чифтосването. Как ли би могъл да ги използва?

Той вървеше по триизмерния лабиринт и градеше идеите си. Можеше ли да следва някаква стратегия или аналогия?

Почти всички гени на пановете бяха общи с тези на човеците, така че динамиката на пановете трябваше да е по-проста версия на динамиката на човеците. Можеше ли тогава да анализира взаимодействията между групите панове като ограничен случай на психоистория?

Шефът на охраната Якани бе отворила секретните досиета, в които се намекваше, че пановете са създадени чрез генетична модификация преди около десет хиляди години. С каква цел, не беше ясно. Както и съществата, наречени „рабуините“. Якани така се заинтересува от работата му, че Хари я заподозря, че шпионира за Потентата.

На втория ден по залез седеше с Дорс и гледаше как кървавочервените остриета пробождат поръбените в оранжево облаци. Този свят бе твърде шарен — съвсем извън рамките на добрия вкус — и това му харесваше. И храната беше с много наситен вкус. Стомахът му къркореше в очакване на вечерята.

— Изкушаващо — да използваш пановете за построяване на един вид модел играчка на психоисторията — подметна той на Дорс.

— Но имаш някакви съмнения.

— Те са като нас, ала притежават… ъъ…

— Примитивно, животинско поведение? — тя примлясна, после го целуна. — Благонравният ми Хари.

— Знам, и ние сме животни донякъде. Но сме и много по-умни.

Клепачите й се спуснаха по начин, който означаваше учтиво съмнение.

— Те живеят много интензивно, трябва да им го признаеш.

— Може би сме по-умни, отколкото трябва?

— Какво? — това я изненада.

— Четох за еволюцията. Отстъпила е на заден план; всеки си мисли, че сме я разбрали.

— А в една галактика, изпълнена предимно с човеци, няма много пресен материал.

Несъмнено бе права. Биологията беше западнала наука. Изкушените от академична кариера преследваха друго, наречено „интегративна социометрия“.

Той продължи да излага мислите си. Най-просто казано, човешкият мозък беше еволюционна престаравка. Мозък, способен на много повече, отколкото е необходимо на един сръчен ловец и събирач. За да стоиш по-високо от животните, би било достатъчно да усъвършенстваш огъня и простите каменни оръдия. Само тези таланти са били достатъчни, за да направят човека господар на сътворението. Вместо това всички доказателства в самия мозък сочат, че човешката мозъчна кора увеличавала масата си и трупала ново оборудване върху по-старото. Тази маса покрила по-маловажните области като плътна нова кожа. Така твърдят древните изследвания, а данните им от музеите отдавна са се загубили.

„Ето как са произлезли музиканти и инженери, светци и учени“, завърши той със замах. Едно от най-добрите качества на Дорс беше, че слуша с интерес професорските му тиради дори и по време на почивка.

— И според тебе пановете са отпреди това време? От древната Земя?

— Сигурно е така. А целият този еволюционен подбор се е осъществил само за няколко милиона години.

Дорс кимна.

— Погледни го от женска гледна точка. Случило се е, въпреки че майките били подложени на смъртна опасност при раждането.

— Ъ-ъ… как?

— Тези огромни бебешки глави. Трудно излизат навън. Ние, жените, все още плащаме цената за вашите мозъци — и за нашите.

Той се изсмя. Тя вечно извърташе така темата, че го караше да я вижда по съвсем нов начин.

— Продължавай…

Дорс се усмихна загадъчно.

— Може би и мъжете, и жените еднакво са намирали интелигентността за много секси.

— Наистина ли?

Нейната хитра усмивчица.

— Ами ние?

— Ти имаш ли представа как изглеждат повечето тривизионни звезди? Нямат вид, че са с много мозък, мила.

— Спомняш ли си животните, които видяхме в Имперския зоопарк? Може би за първите хора мозъкът е бил като пауновата опашка или рогата на лоса: да се изфукат, да привличат женските.

— Разбирам — скритият коз — той се разсмя. — Значи умът е просто ярко украшение.

— Аз поне му се хващам — намигна тя.

Той гледаше как залезът се превърна в сияние — злокобно червено и странно радостно. Платна от светлина покриваха небето сред странните слоести облаци.

— Хммм… — измърмори Дорс.

— Да?

— Може би това е начинът да използваме изследванията на тукашните спецове. Да научим какви са били някога човеците — и оттам кои сме ние.

— Интелектуално е скок напред. Но в обществено отношение сякаш разделящата бездна е по-малка.

Дорс го погледна скептично.

— Според тебе в социално отношение пановете са съвсем малко по-назад от нас?

— Хммм… Чудя се дали в логаритмично време можем да се издигнем от панове до ранната Империя и оттам — до днешно време?

— Голям скок.

— А защо да не използвам оня сим на Волтер от Сарк като точка на изкачване в една дълга крива?

— Виж, за да направиш каквото и да било, ти трябва повече опит с тях — тя го изгледа. — Потапянето ти хареса, нали?

— Ами да. Само…

— Какво?

— Онзи, главният специалист Вадо; постоянно ни натрапва потапяния…

— Това му е работата.

— … а той знаеше кой съм.

— Е, и? — тя разпери ръце и сви рамене.

— Обикновено ти си подозрителната. Откъде има данни за мен?

— Прегледал е кой си. Данните за идващите гости са стандартни. А като кандидат за Първи министър надали си неизвестен.

— Предполагам. Ама нали ти си вечно на пост — усмихна се той. — Защо не насърчаваш предпазливостта ми?

— Параноята не е предпазливост. Времето, прекарано в страх от несъществуващи опасности, разсейва бдителността.

До вечерята тя успя да го убеди.

6.

Горещ, слънчев ден. Прахът ме гъделичка. Хъркам.

Онзи, Най-голям, минава покрай мен и веднага му засвидетелстват уважение. Много. И мъжките, и женските протягат ръце.

Най-голям ги докосва, задържа ръката на всеки, дава им да разберат, че е с тях. Светът е хубав.

И аз му протягам ръка. Това ме кара да се почувствам добре. Искам да съм като Най-голям, да съм голям, голям колкото него, да бъда той.

Женските не му създават проблеми. Иска някоя — отива. И веднага му ляга. Той е Най-голям.

Повечето мъжки не получават особено уважение. Женските не искат да лягат с тях толкова, колкото с Най-голям. Дребните мъжки сумтят, хвърлят пясък и тъй нататък, но всеки знае, че не ги бива особено. Нямат никакъв шанс да станат като Най-голям. Това не им харесва, но няма как.

Колкото до мен, аз съм доста едър. Получавам уважение. Поне някакво.

Всички мъжки обичат да ги галят. Да ги гушкат. Да ги пощят. Женските им го дават и мъжките им го връщат.

Мъжките получават повече. След това не са толкова груби.

Седя и ме пощят и изведнъж подушвам нещо. То не ми харесва. Подскачам и крещя. Най-голям ме забелязва. И той надушва същото.

Непознати. Всички започват да се прегръщат. Силен мирис, много. Много Непознати. Вятърът казва, че са близо и се приближават все повече.

Те връхлитат върху ни от рида. Търсят женски, търсят си белята.

Тичам за камъни. Винаги имам подръка. Мятам един по тях, не улучвам. После те нахлуват сред нас. Трудно е да ги уцелиш, много са бързи.

Четирима Непознати — сграбчват две женски. И ги повличат.

Всички вият, крещят. Навсякъде прах.

Мятам камъни. Най-голям повежда мъжките срещу Непознатите.

Те се обръщат и побягват. Ей така. Но завличат със себе си и двете женски. Това е лошо.

Най-голям е бесен. Той блъска някои от мъжките, вдига шум. Вече не е най-силен — пуснал е Непознатите сред нас.

Непознатите са лоши. Всички клякаме, рошим се, галим се, издаваме приятни звуци.

Най-голям идва, плясва някои от женските. Опъва няколко. За да знае всеки, че той все още е Най-голям.

Мен не пляска. Знае, че е по-добре да не опитва. Когато се приближава, му изръмжавам, а той се преструва, че не чува.

„Може би вече не е толкова Голям“, мисля си аз.

7.

Този път той не се изключи. Но след първата криза, когато непознатите панове връхлетяха, седна и се остави дълго да го галят. Това наистина го успокои.

Него? Кой беше той?

Този път усети изцяло съзнанието на пана. Не под него — това беше метафора — а около него. Бръмчащ рояк от усещания, мисли, фрагменти като листа, които вятърът завихря покрай него.

А вятърът беше емоция. Бушуващи вихри, които виеха и плющяха, дъжд от мисли като меки удари с чук.

Тези панове не ги биваше много да мислят — той получаваше, само откъслеци — като човешки размисли, накълцани от някой нервен редактор. Но чувствата им бяха много интензивни.

„Разбира се — помисли си той; можеше да мисли, сгушен в твърдата ядка на своето „аз“, обвит от съзнанието на пана. — Емоциите ни казват какво да правим, без да мислим. Бързите реакции са го изисквали. Силното чувство е превърнало неуловимите подсказвания в строги заповеди. Резки заповеди от Майка Еволюция.“

Убеждението, че менталните преживявания от висш порядък като емоциите са присъщи единствено на човека, бе… просто суетност. Тези панове споделяха голяма част от човешкия поглед към света. Една теория на панската психоистория би била ценна.

Той предпазливо се отдели от плътния натиск на панското съзнание. Зачуди се дали панът подозира присъствието му. Да, подозираше — смътно.

И все пак това не притесняваше пана. Той го интегрираше в своя замъглен и груб свят. Хари беше емоция, просто една от многото пърхащи емоции, които траеха мигове и после се разсейваха.

Можеше ли да има нещо повече от това? Опита се да накара пана да вдигне дясната си ръка — беше като мъртва. Продължи да опитва известно време без никакъв успех. Панът просто не му обръщаше внимание — пощеше една женска и ровеше внимателно из грубата й козина. Козината й миришеше на хубаво, въздухът беше сладък, слънцето го галеше с щедри и топли лъчи…

Емоция. Пановете не следваха инструкциите, защото това надхвърляше възможностите им. Те не можеха да разберат насоките в човешкия смисъл. Емоции — да. Той трябваше да бъде емоция, а не малък генерал, който дава заповеди.

Отпусна се, просто се сля с този пан. Учеше се да чувства. Стадото се пощеше, събираше храна, мъжките оглеждаха територията, женските не се отделяха от малките. Обзе го лениво спокойствие, сякаш изобщо не съществуваше време — само резени вечност.

В това настроение можеше да се съсредоточи върху някое просто движение — вдигане на ръка, почесване — и да създаде желанието да го извърши. Панът откликваше, ако успееше да почувства пътя си към дадена цел.

Хари улови сладък мирис във вятъра — знак за храната. Неговият пан тръгна срещу вятъра, подуши и отхвърли сигнала като безинтересен. Сега Хари подуши причината — плод, да, наистина сладък, но негоден за храна на един пан.

Добре, интегрираше се в най-дълбоките кътчета на съзнанието на пана.

Докато наблюдаваше стадото, реши да даде имена на най-видните панове, за да ги различава: Чевръст беше бързият, Шийла — сексапилната, Манджата — гладникът… Но какво беше собственото му име? Азпан. Не беше много оригинално, но бе главната му характеристика — аз като пан.

А коя ли е Дорс? Бяха потопени в едно и също стадо, значи една от тези — принуди се да ги преброи — двайсет и две женски беше тя. Как да я познае? Приближи се до няколко женски, вгледа се в лицата им. Лек интерес, няколко ръце се протегнаха да го погалят, покана за пощене. В очите на никоя не проблесна искрицата на разпознаване.

Загледа се в една едра женска — беше Шийла — която внимателно миеше в потока един овалян в пясък плод. Стадото я последва групово — Шийла беше един вид водачка, женският заместник на Най-голям.

Тя заяде с наслада и се огледа. Наблизо растеше жито — беше презряло, зрелите бежови зърна бяха пръснати по песъчливата почва. Хари се съсредоточи и по лекия аромат разбра, че това е лакомство. Няколко пана приклекнаха и започнаха да събират зърна — бавна работа. И Шийла започна, после спря и вдигна поглед към потока. Времето минаваше, бръмчаха насекоми. След малко тя сграбчи шепа пясък и зърна и се приближи до брега на потока. Хвърли ги във водата. Пясъкът потъна, зърната изплуваха. Тя ги събра, налапа ги и се ухили широко:

Впечатляващ номер. Останалите панове обаче не се захванаха да чистят зърното по нейния метод. Миенето на плодове е по-лесно за схващане, предположи той — панът през цялото време държеше плода. Отсяването на зърната изискваше храната първо да се хвърли, после да се спаси — по-труден умствен скок.

Азпан тръгна към женската. Взря се в очите на Шийла — и тя му намигна Дорс! Той я обгърна с космати ръце в изблик на обич.

8.

— Чиста животинска любов — обади се тя на вечеря. — Освежително.

Хари кимна.

— Харесва ми да бъда там и да живея така.

— Толкова повече помирисвам!

— Плодовете имат различен вкус, когато те ги захапват. — Той вдигна една пурпурна грудка, отряза резен, набоде го с вилицата и го пъхна в уста. — За мен това е почти непоносимо сладко. За Азпан е приятно, малко лютивичко. Предполагам, че пановете са придобили вкус към сладкото. Осигурява им повече калории.

— Не мога да си представя по-идеална ваканция. Не само отдалечаване от дома, а и от вида ти.

Той огледа плода.

— И са толкова…

— Развратни?

— Ненаситни.

— Ти като че ли нямаше нищо против.

— Моят пан ли — Азпан? Когато го прихване онова настроение „всичките под ножа“, аз се изключвам.

Тя го изгледа втренчено.

— Наистина ли?

— Ти не се ли изключваш?

— Да, но не очаквам от мъжете да са като жените.

— О? — възкликна той сковано.

— Докато ти си играеш с обществените движения на пановете, аз четях в научната библиотека на центъра. Жените влагат страшно много в децата си. Мъжете могат да използват две стратегии: родителски вложения плюс „падне ли ти, не прощавай“ — тя вдигна вежда. — И двете сигурно са избрани в процеса на нашата еволюция, защото и двете са общи и за нас, и за тях.

— Не и за мен.

За негова изненада тя се разсмя.

— Говоря общо. Искам да кажа, че пановете са много по-склонни към промискуитет от нас. Мъжките командват във всичко. Те помагат на женските, които носят децата им, доколкото схващам, но иначе си вършеят наляво-надясно през цялото време.

Хари превключи на професионалния си тон — при обсъждане на подобни теми той определено му беше по-удобен.

— Както казват специалистите, те прилагат смесена репродуктивна стратегия.

— Колко учтиво.

— Учтиво плюс прецизно.

Разбира се, той всъщност не можеше да бъде сигурен, че Дорс се изключва от Шийла, когато някой мъжки се приближи за „едно бързо“. (Те и без това винаги си бяха бързи — има-няма трийсет секунди.) Можеше ли тя да излезе толкова бързо от панското съзнание? На него му трябваха няколко мига, докато се измъкне. Освен ако виждаше мъжкия да се приближава и се досещаше за намеренията му…

Учуди се от себе си. Каква роля имаше ревността, щом те обитаваха други тела? Дали обичайният морал изобщо имаше смисъл? И все пак да говори за това с нея го… притесняваше.

Той все още си беше момчето селянче от Хеликон, независимо дали му харесва или не.

Жално се съсредоточи върху ястието от местната кухня, което се оказа плътно, тъмно месо в сос от вкусни зеленчуци. Яде обилно и в отговор на мълчанието на Дорс — личеше си, че й е забавно — рече:

— Бих изтъкнал, че пановете разбират и от търговия. Храна — за секс, измяна на водача — за секс, пощадете, детето ми — за секс, пощене — за секс, кажи-речи всичко — за секс.

— Сексът като че ли е обществената им валута. Кратък и определено несладък. Само бързи мушкания, силни усещания, а после бум — и край.

— Мъжките имат нужда от него, а женските използват това.

— Хммм… водил си си бележки.

— Щом ще ги моделирам като един вид опростени хора, трябва да си водя бележки.

— Модели панове? — обади се увереният глас на главния експерт Вадо. — Те не са модели за граждани, ако имате това предвид. — Усмихна им се слънчево и Хари се досети, че беше нещо повече от задължителното за това място дружелюбие.

Хари се усмихна машинално.

— Опитвам се да открия променливите, които биха описали поведението на пановете.

— Трябва да прекарате много време с тях. — Вадо приседна на масата и вдигна пръст към келнера да му донесе едно питие. — Не е лесно да ги проумее човек.

— Съгласна съм — обади се Дорс. — Много ли ги яхате?

— Доста, но по-голямата част от научната ни работа вече се осъществява по друг начин — устата на Вадо се изкриви в жална гримаса. — Статистически модели, такива работи. Захванах се с тази идея за туризъм, като използвам техниката за потапяне, разработена от нас по-рано, за да събираме пари за проекта. Иначе ще трябва да го закрием.

— Радвам се да ви помогна — рече Хари.

— Признай си, че ти харесва — обади се весело Дорс.

— Ами да. Доста е… различно.

— И добро за сериозния професор Селдън, за да се измъкне от черупката си — додаде тя.

Вадо се усмихна до уши.

— Внимавайте и не поемайте никакви рискове там, навън. Някои от клиентите ни се мислят за свръхпанове или за кой знае какво.

Очите на Дорс проблеснаха.

— Какви опасности има там? Телата ни са в забавено време тук, на място.

— Много силно сте свързани — обясни Вадо. — Един голям шок за пана може да предизвика ответен шок в собствената ви нервна система.

— Какъв шок? — попита Хари.

— Смърт, тежки телесни повреди.

— В такъв случай — обърна се Дорс към Хари — според мен не бива да се потапяш.

Хари усети, че се дразни.

— Хайде де! В отпуска съм, не в затвора.

— Всяка заплаха за теб…

— Само преди минута се превъзнасяше колко било добре за мен.

— Ти си твърде важен, за да…

— Всъщност опасността е много малка — намеси се гладко Вадо. — Обикновено пановете не умират внезапно.

— А и мога да се изключа, като видя, че се задава опасност — додаде Хари.

— Но ще го направиш ли? Ти май добиваш вкус към авантюрите.

Беше права, но той не смяташе да отстъпва. Щом искаше да избяга от досадната математическа рутина, толкова по-добре.

— Харесва ми да съм извън безкрайните коридори на Трантор.

Вадо се усмихна на Дорс.

— А и досега не сме загубили нито един турист.

— А от изследователския екип? — парира го тя.

— Е, това беше много необичайно…

— Какво се случи?

— Един пан падна от един перваз. Жената оператор не успяла да се изключи навреме и излезе от всичко това парализирана. Шокът от преживяна смърт при потапяне при други инциденти се е оказвал фатален. Но ние разполагаме със системи, които да предизвикат късо…

— И какво още? — настоя тя.

— Е, имаше един труден момент. В началото, когато имахме прости телени огради — специалистът запристъпва нервно от крак на крак. — Вътре се бяха вмъкнали хищници.

— Какви хищници?

— Примати стадни ловци, carnopapio grandis. Наричаме ги равиани, защото са генетично свързани с дребни примати от друг континент. Тяхната ДНК…

— Как са се вмъкнали? — продължи да настоява Дорс.

— Те донякъде приличат на диви свине с копита, с които ровят земята. Подушили дивеч — животните зад оградата. И изкопали земята под нея.

Дорс огледа високите солидни стени.

— Тези вършат ли работа?

— Разбира се. Равианите и пановете имат обща ДНК и според нас са резултат от древен генетичен експеримент. Някой се е опитал да създаде хищник, като вдигне по-ранния вид на два крака. Както при повечето двукраки хищници предните крайници са по-къси, а главата е изнесена напред и се уравновесява от дебела опашка, която използват, за да си подават сигнали. Нападат най-едрите стадни животни и ядат само най-тлъстото месо.

— Защо са нападали хора?

— Възползват се от възможността. Нападат дори и панове. Когато се вмъкнаха тук, нападнаха възрастните човеци, не децата — много селективна стратегия.

Дорс потръпна.

— Гледате на това доста… обективно.

— Аз съм биолог.

— Никога не съм и подозирал, че това може да е толкова интересно — обади се Хари, за да разсее угрижеността й.

Вадо се усмихна.

— Не е толкова поглъщащо, колкото висшата математика, убеден съм.

Устата на Дорс се изкриви в скептична гримаса.

— Имате ли нещо против гостите да носят оръжие на ваша територия?

9.

Просветваше му някаква смътна идея за пановете, за начин, по който да използва поведението им за построяване на прост модел-играчка на психоисторията. Можеше да вземе предвид статистическите данни за движението на панското племе, за възходите и паденията на изменчивата им съдба.

Изобразени в системното пространство, живите структури работеха на ръба на хаотичен терен. Животът като цяло събираше плодовете на обширно меню от възможни избори на пътища. Естественият подбор първо достигаше, а после поддържаше това състояние на ръба.

Цели биосфери местеха центровете си на тежест сред енергийни потоци — „като птици сред ветрове“, мислеше си той, докато гледаше как няколко големи жълти птици се реят над станцията и се възползват от въздушните потоци.

Също като тях и някои биологични системи понякога се рееха в точките на стагнация. Системите можеха да избират между няколко пътя за спускане. Понякога — да продължим с аналогията — можеха и да изяждат вкусните насекоми, които им докарваха разни сложни ветрове.

Неуспехът да се надвият такива ветрове на промяната означаваше, че моделът губи системната си цялост. Енергиите се разсейваха. Решителен беше фактът, че всяко привидно стабилно състояние всъщност е трик на динамичния фийдбек.

Статично състояние не съществуваше — освен едно. Една биологична система в съвършено равновесие е просто мъртва.

Значи психоисторията?

Обсъди го с Дорс и тя кимна. Привидното й спокойствие криеше тревога. От забележката на Вадо насам тя вечно мрънкаше за сигурността им. Той й напомни, че по-рано бе настоявала да прави повече потапяния.

— На почивка сме, забравяш ли? — неведнъж й повтаряше. Косите погледи, които му хвърляше и които издаваха, че се забавлява, означаваха, че пред нея приказките му за модел-играчка не минаваха. Според Дорс той просто харесваше да скитосва из горите.

— Момче-селянче по сърце — кикотеше се тя.

На следващата сутрин той пропусна заплануваната разходка за разглеждане на стадата от гигантилопи. Двамата с Дорс веднага се отправиха към камерите за потапяне и се пъхнаха вътре. Да свършат малко сериозна работа, рече си той.

— Какво е това? — посочи към малък автомат, поставен между двете вани за потапяне.

— Предпазна мярка — отвърна Дорс — Не искам никой да бърника из камерите ни, докато сме вътре.

— Тук бракмите са скъпички.

— Този пази кодираните ключалки, виж! — тя приклекна и включи контролното табло. Автоматът ги блокира.

— Мислех, че ключалките са достатъчни.

— Шефът на охраната има достъп до тях.

— А ти я подозираш?

— Подозирам всекиго. Но нея особено.

Пановете спяха по дърветата и прекарваха много време във взаимно пощене. За пощещия късметлия някой кърлеж или въшка беше деликатес. След като ги довършеха, те се надрусваха с някакъв лютив на вкус алкалоид. Той подозираше, че внимателното галене и ресане на козината му от страна на Дорс е поведение, развито от панската хигиена. Освен това то без съмнение успокояваше Азпан.

После една мисъл го порази: пановете повече се пощеха, отколкото общуваха чрез звуци. Само при кризи или когато са възбудени те викаха и крещяха — най-вече при разплод, храна или самозащита. Приличаха на хора, които не можеха да се изразят без удобството на говора.

А имаха нужда от утеха. Сърцевината на обществения им живот наподобяваше човешко общество под напрежение — при тирания, в затвор, в градските бани. Надарени от природата със зъби и нокти и все пак поразително приличащи на разтревожени хора.

Но тук съществуваше и „цивилизовано“ поведение. Дружба, тъга, споделяне, другари по оръжие, които ловуваха и вардеха торфа заедно. Старците им се сбръчкваха, оплешивяваха, изпадваха им зъбите, ала въпреки всичко се грижеха за тях.

Инстинктивните им знания бяха цяло чудо. Знаеха как, щом се здрачи, да си направят легло от листа високо горе по дърветата. Можеха да се катерят със стържещи подметки. Чувстваха, плачеха, жалеха — без да могат да ги увият в спретнати граматични пакетчета, така че да са в състояние да овладеят и подчинят емоцията. Вместо това емоциите ги управляваха.

Гладът беше най-силното чувство. Намираха и ядяха листа, плодове, насекоми, дори и доста едрички животни. Обичаха гъсениците.

Всеки миг, всяко малко просветление го потапяше все по-дълбоко в Азпан. Започна да усеща дребните криволици и пукнатини в панския ум. Бавно печелеше все по-голям контрол.

Същата сутрин една женска намери голямо повалено дърво и започна да удря по него. Кухият ствол задумка като барабан и цялата група, която събираше храна, се втурна да го бие, като се хилеше диво.

Азпан също се включи. Хари усети мощен изблик на радост и се потопи в него.

По-късно се натъкнаха на водопад след проливен дъжд, увиснали на лиани се люлееха сред дърветата над пенливата вода — пищяха от радост, мятаха се, подскачаха.

Приличаха на деца на ново игрище. Хари накара Азпан да прави невъзможни скокове, да се премята и да се гмурка като луд, да изкрейзва в забрава — за удивление на останалите панове.

Проявяваха ярост във внезапните мигове на сръдня — блъскаха женските, докосвайки йерархията си на господство — особено при ловуване. Успешният лов беше невероятно вълнение: прегръдки, целувки, потупвания. Щом стадото слезе да се храни, цялата гора отекна от лай, писъци, дюдюкания и пъхтене. Хари се присъедини към врявата и затанцува с Шийла/Дорс.

Беше потиснал предвзетата си неприязън към шумотевицата. Мнозина заслугократи изпитваха неприязън дори към самата пръст. Но не и Хари, израсъл сред фермери и работници. И все пак изкуствената естетика на Трантор можеше да му попречи. Вместо това мръсотията на пановете му се струваше в реда на нещата.

Понякога наистина му се налагаше да сдържа чувствата си. Пановете ядяха плъховете, като им отхапваха главите. По-големия дивеч претрепваха върху скалите. Първо изяждаха мозъка — вдигащ пара деликатес.

Хари преглътна — метафорично, но Азпан повтори импулса — и започна да наблюдава, като прикриваше неохотата си. В края на краищата Азпан трябваше да яде.

При миризмата на хищници той усети как козината на Азпан настръхна. От нови вкусни миризми му потекоха лигите. Той не прощаваше на храната, дори докато все ходеше. Еволюция в действие; онези панове, които в миналото бяха проявявали милост, ядяха по-малко и оставяха по-малко потомство. Те вече не бяха представени тук.

Въпреки всички ексцесии, Хари намираше поведението на пановете за странно познато. Мъжките се събираха често за битки, да къртят скали, за кървави спортове, за изясняване на йерархията. Женските плетяха мрежи и създаваха съюзи. Съществуваше обичай на услуга за вярност, родствени връзки, войни за територия, заплахи и показни изпълнения, рекет за охрана, глад за „уважение“, интриги на подчинени, отмъщение — общество, на което са се радвали много хора, които историята бе признала за велики.

Всъщност всичко това много приличаше на Императорския двор.

Дали хората копнееха да захвърлят дрехите и условностите и да се втурнат напред като панове? Някой пан с повечко мозък би се чувствал съвсем у дома си сред имперската аристокрация…

Хари усети такъв силен изблик на отвращение, че Азпан се разтрепери. Участта на човечеството трябваше да бъде по-различна — не този първобитен ужас.

Можеше да използва това, разбира се, като изпитателен модел за пълната теория. Тогава човечеството щеше да познава себе си, само да си бъде господар. Щеше да вгради императивите на пановете, но да отиде далеч напред — към истинската и дълбока психоистория.

10.

— Не го виждам — каза Дорс на вечеря.

— Но те толкова много приличат на нас! Трябва да имаме някаква връзка — той остави лъжицата. — Чудя се дали не са ни били домашни любимци далеч преди междузвездните пътешествия?

— Аз не бих ги търпяла да ми цапат къщата.

Възрастните човеци тежаха малко повече от пановете, но бяха далеч по-слаби от тях. Един пан можеше да вдигне тежест, пет пъти по-голяма от тази, която би вдигнал добре трениран мъж. Човешките мозъци бяха три-четири пъти по-масивни от панските. Човешко бебе на няколко месеца вече имаше мозък, по-голям от този на възрастен пан. Освен това и строежът на човешкия мозък беше по-различен.

„Но дали това беше всичко?“, зачуди се Хари.

Дай на пановете по-големи мозъци и реч, облекчи им тестостерона, обуздай ги с повече задръжки, удари им един бръснач и едно подстригване, научи ги да стоят уверено на задните си крака — и имаш панове модел де лукс, които ще изглеждат и ще се държат доста човешки.

— Виж — рече той на Дорс. — Идеята ми е, че те са достатъчно близки до нас, за да могат да накарат един модел на психоисторията да заработи.

— За да накараш когото и да било да повярва в това, трябва да покажеш, че те са достатъчно интелигентни, за да влизат в сложни взаимодействия.

— Ами храненето им, ловът? — настоя той.

— Вадо казва, че те не могат дори да бъдат дресирани да вършат някаква работа тук, на тази станция.

— Ще ти покажа какво имам предвид. Нека усъвършенстваме заедно методите им.

— Кой метод?

— Основният. Сдобиване с достатъчно храна.

Тя отхапа пържолата от местно тревопасно, подходящо обработена и „с намалено съдържание на мазнини за придирчивото градско небце“, както пишеше в брошурата. Дъвчейки яростно, тя се втренчи в него.

— Ти си на ход. Всичко, което може един пан, го мога по-добре.

Шийла/Дорс беше готова. Нека състезанието започне.

Стадото се хранеше. Той остави Азпан да се шляе и не се опита да обуздае емоционалните вълнички, които се плискаха в ума на пана. Почти го контролираше, но някой внезапен мирис или звук можеше да отхлаби хватката. А да водиш тъпия пански ум през каквато и да било по-сложна операция му приличаше на това да разиграваш кукла на конци.

Шийла/Дорс му даде знак: оттук.

Бяха си изработили шифър от няколкостотин думи, като използваха жестове с пръсти и гримаси, и техните панове като че ли се справяха с това съвсем прилично. Пановете разполагаха с груб език — смес от сумтене, свиване на рамене и пръстови знаци. Те схващаха непосредственото значение, но не в обичайния смисъл на изречения. Това бяха най-вече установени асоциации.

Дърво, плод, върви — предаде му Дорс. Закараха пановете си до горичка от няколко вретеновидни ствола, но кората бе твърде хлъзгава, за да се изкатерят.

Останалата част от стадото не им обръщаше внимание. „Имат си някакви горски хитрини, които ни липсват“ — помисли жално Хари.

Какво там? — попита той със знак Шийла/Дорс.

Пановете отиваха до могилите, катурваха ги, протягаха се да разчистят калта и отдолу се показваше тунелче. Термити — направи му знак Дорс.

Докато пановете обикаляха, Хари анализира положението. Като че ли никой от тях не бързаше особено. Шийла му намигна и се отправи към една далечна могила.

Очевидно термитите работеха навън нощем, а призори блокираха входовете. Хари остави пана си да се доближи до голяма бежова могила. Хари/Азпан огледа за пукнатини, възли, плитки кухини — и когато разчисти калта, не откри нищо. Другите панове разравяха тунелите веднага. Дали не бяха запомнили стотината или повече тунели във всяка могила?

Най-накрая откри един. Азпан никак не му помагаше. Хари можеше да го контролира, но това блокираше изворите на дълбоки знания вътре в пана.

Пановете сръчно късаха клонки или стръкове трева край могилите. Хари ги последва, неговите клонки и трева не вършеха никаква работа. Първите бяха твърде гъвкави и когато се опитваше да ги набута вътре във виещия се тунел, те се гънеха и извиваха. По-твърдите се закачаха в стените на тунела или се чупеха. Азпан не му помагаше.

Започваше да се чувства неудобно. Дори и по-младите панове не срещаха проблем с избирането на нужните стебла и клечки. Хари взе хвърлената от един пан пръчка, която на пръв поглед вършеше работа. Усети как у Азпан се надига рязка нервност, смес от потиснатост и глад. Можеше да усети вкуса на предчувствието за тлъсти, сочни термити.

Захвана се за работа — дърпаше емоционалните конци на Азпан. Стана дори още по-зле. У Азпан се надигнаха смътни мисли, но сега Хари контролираше мускулите и това беше лошото.

Бързо откри, че трябва да мушне пръчката на около десет сантиметра навътре и да извие китката си, за да я вкара надолу по криволичещия канал. После трябваше лекичко да я разтресе. Чрез Азпан осъзна, че това е необходимо, за да привлече термитите да захапят пръчката. Отначало се забави твърде много и когато я извади, половината пръчка вече я нямаше. Термитите я бяха прегризали. Стомахът на Азпан къркореше.

Другите панове вече се бяха наяли с термити, а Хари все още се мъчеше да ги опита. Нюансите го дразнеха. Измъкваше пръчката твърде бързо, без да я извърти достатъчно, че да мине свободно през извивките на тунела. И разбира се сочните термити изпопадваха при допира със стените. Те гризяха пръчката и си хапваха по-добре от него.

Най-накрая му хвана цаката — плавно, бавно извъртане на китката и фино измъкване на термитите, полепнали по пръчката като буци. Азпан ги облиза нетърпеливо. Вкусът на хапките, филтриран през вкусовите брадавици на Азпан, хареса на Хари.

Но те бяха малко. Стадото гледаше мижавия му добив, килнало любопитно глави и той се почувства унизен.

„По дяволите“ — помисли си.

Накара Азпан да се обърне и да влезе в гората. Азпан се съпротивляваше и тътреше крака. Хари намери един дебел клон, прекърши го така, че да може да носи тоягата и се върна при термитника.

Стига вече игра с пръчки. Той стовари тоягата върху могилата. Още пет удара — и вече беше пробил голяма дупка. Награби цяла шепа от паникьосаните термити.

„Дотук с нежните методи!“ — искаше му се да извика.

Шийла/Дорс се появи пред погледа му, понесла тръстика, гъмжаща от термити с бели коремчета. Бяха отлични — пански деликатес за чревоугодници. Аз по-добри — каза му тя със знаци.

Той накара Азпан да свие рамене и даде знак: „Мои повече.“

Така че резултатът беше равен.

По-късно Дорс му съобщи, че сред стадото той вече е известен като Голямата тояга. Името му хареса невероятно много.

11.

На вечеря се чувстваше въодушевен, изтощен и не беше в настроение за разговори. Съществуването като пан сякаш потискаше говорните му центрове. Известни усилия му струваше да разпита главния специалист Вадо за технологията на потапянето. Обикновено приемаше редовите техночудеса, но за да разбере пановете, трябваше да научи и как се изживява като пан.

— Хардуерът на потапянето ви поставя в средата на панския преден сингуларен кръг — обясни Вадо по време на десерта. — Накратко само „кръг“. Това е главната област на мозъчната кора за управление на емоциите и тяхното изразяване чрез действия.

— Мозъкът ли? — попита Дорс. — Ами нашите мозъци?

Вадо сви рамене.

— Общият план е същият. Мозъкът на пановете е по-малък, с не толкова голяма кора.

Хари се наведе напред, без да обръща внимание на димящата чаша каф.

— Този „кръг“ няма ли директен моторен контрол?

— И това го пробвахме. То толкова много дезориентира пана, след като го напуснете, че изобщо не може да се съвземе.

— Значи трябва да бъдем по-внимателни — обади се Дорс.

— Налага ни се. При пановете мъжкари пилотната светлина винаги е върху невроните, които контролират действието и агресията…

— Затова ли са по-склонни към насилие? — попита тя.

— Според нас да. В собствените ни мозъци съществуват паралелни структури.

— Наистина ли? Мъжките неврони? — Дорс го погледна със съмнение.

— Човешките мъжкари имат по-високи равнища на активност в темпоралната лимбична система по-дълбоко в мозъка — еволюционно по-стари структури.

— Защо тогава не ме поставите на това равнище? — попита Хари.

— Ние поставяме чиповете за потапяне в областта на кръга, защото можем да достигнем до нея отгоре по хирургичен път. Темпоралната лимбична система е много по-надълбоко и е невъзможно да се имплантира чип.

Дорс се намръщи.

— Значи панските мъжкари…?

— Са по-трудни за контролиране. Професор Селдън управлява своя пан от задната седалка, така да се каже.

— Докато Дорс управлява своя пан от централен контролен център — Хари се вгледа в далечината. — Бил съм ощетен!

Дорс се усмихна.

— Каквито карти имаш, с такива играеш.

— Не е честно.

— Голяма тояга, биологията е съдба.

Стадото се натъкна на загниващи плодове. Обзе ги трескаво вълнение.

Миризмата беше едновременно отблъскваща и съблазнителна и отначало той не разбра защо. Пановете се спуснаха към презрелите сини и отровнозелени кълба, разкъсваха кората и пиеха сока.

Хари опита един плод. Ударът последва веднага. Очите му заискриха. Разбира се, плодовите естери се бяха превърнали в алкохол! Пановете съвсем умишлено искаха да се напият.

Той „остави“ и своя пан да ги последва. Нямаше кой знае какъв избор.

Азпан сумтеше и се мяташе, колчем Хари се опиташе да го откаже. Накрая и той го удари през просото — напи се здравата. Напоследък нервничеше в своя пан и… това тук си беше съвсем естествено, нали?

После се появи глутница равиани и той загуби контрол над Азпан.

Идват бързо. Бягат на два крака, безшумно. Опашките им треперят и си приказват.

Петима завиват наляво. Отрязват Еса от нас.

Най-голям ревва срещу тях. Бута изтичва до най-близкия и онзи го бодва с показалец.

Хвърлям камъни. Удрям един от тях. Той изревава и побягва. Но на неговото място идват други. Пак мятам камък, те идват, прахът и ревовете са диви, онези са хванали Еса. Дерат я с остри нокти. Ритат я с копита.

Трима я отнасят.

Нашите женски побягват уплашено. Ние, воините, оставаме.

Бием се с тях. Пищим, хвърляме, хапем, когато се приближат. Но не можем да стигнем до Еса.

После те си отиват. Бързо, рият с остри копита. Размахват победоносно опашки. Дразнят ни.

Чувстваме се зле. Еса беше стара и ние я обичахме.

Женските се връщат изнервени. Пощим се и знаем, че двукраките изяждат някъде Еса.

Най-голям се приближава до мен и се опитва да ме потупа. Озъбвам се.

Той опулва очи и ме зашлевява. И аз го зашлевявам. Той се нахвърля отгоре ми. Търкаляме се в праха. Хапем се и вием. Най-голям е силен и удря главата ми в земята.

Другите воини ни наблюдават и не се месят.

Той ме набива. Боли ме. Махам се.

Най-голям започва да успокоява воините. Женските се приближават и се умилкват на Най-голям. Докосват го, пощят го, пипат го както той обича. Качва се на три от тях бързо-бързо. Той, Най-голям, е доволен.

Аз се ближа. Шийла идва да ме пощи. След малко ми става по-добре. Забравям за неприятностите.

Но не забравям, че Най-голям ме е набил. Пред всички. Сега мен ме боли, а Най-голям го пощят.

Остави ги да дойдат и да вземат Еса. Нали е Най-голям — трябваше да ги спре.

Някой ден ще го пребия. Ще го тръшна по гръб.

Някой ден аз ще съм По-голям.

12.

— Кога се изключи? — попита Дорс.

— След като Най-голям престана да ме бие… да бие Азпан.

Двамата си почиваха край плувния басейн и омайният мирис на гората сякаш будеше у Хари желанието отново да бъде там, в долините, пълни с прах и кръв. Той си пое дълбоко дъх. Битката така го бе увлякла, че не искаше да си тръгне въпреки болката. Потапянето притежаваше хипнотични качества.

— Знам как се чувстваш — каза тя. — Лесно е да се отъждествиш напълно с тях. Аз напуснах Шийла, когато онези равиани се приближиха. Доста страшничко беше.

— Вадо каза, че и те били от Земята. Голяма част от ДНК-то им съвпадала. Но явно доста са си поиграли с тях, докато ги направят хищници.

— Защо им е било нужно?

— Опитвали са се да проумеят произхода ни?

За негова изненада тя се разсмя.

— Не всеки има същите интереси като твоите.

— Тогава защо?

— Какво ще кажеш например, ако са използвали равианите като дивеч, за лов? Едно малко предизвикателство?

— Лов? Империята винаги е била твърде далеч от връщането към примитивизма, за да… — тъкмо се канеше да изнесе малка лекция на тема докъде е стигнало човечеството, когато осъзна, че вече не вярва в това. — Хммм…

— Винаги си смятал хората за мислещи същества. Психоисторията ти не би свършила никаква работа, ако не вземе под внимание и животното в нас.

— Най-лошите ни грехове са си лично наши, мисля. — Не беше очаквал тукашните му преживявания да го потресат така. Бе отрезвяващо.

— Съвсем не. Геноцид има и при вълците, и при пановете. Убийството е широко разпространено. Патиците и орангутаните изнасилват. Дори и при мравките съществуват войни и робство. Пановете поне имат шанс да бъдат убивани като хората, казва Вадо. От всички превъзнасяни човешки постижения — езика, изкуството, технологията и всичко останало — онова, което съвсем очевидно идва от животинските ни прародители, е геноцидът.

— Научила си доста неща от Вадо.

— Беше добър начин да го държа под око.

— По-добре да си подозрителен, отколкото да съжаляваш?

— Разбира се — заяви тя с равен глас, без да се издава.

— Е, за наш късмет дори и да сме свръхпанове, имперският ред и комуникация размиват разликите между нас и тях.

— Е, и?

— Това притъпява дълбокия импулс да убиваш своите.

Тя пак се разсмя — този път това доста го подразни.

— Не си разбрал твърде добре историята. Малки групи продължават с голяма наслада да се избиват помежду си. В зона Стрелец по време на царуването на Омар Набивача на кол…

— Съгласен съм, трагедии от дребен мащаб има с дузини. Но в мащаба, в който психоисторията би вършила работа, при средно население много хиляди милиарди…

— Какво те прави толкова сигурен, че числата са някаква защита? — попита натъртено тя.

— Досега…

— Империята беше в стазис.

— Всъщност в консервиращ разтвор. Динамично равновесие.

— Ами ако това равновесие се наруши?

— Ами… нямам какво да кажа.

Тя се усмихна.

— Много нехарактерно за тебе.

— Докато не разполагам с истинска, работеща теория.

— Такава, която би позволила широкомащабен геноцид, ако Империята бъде подкопана.

Тогава той проумя мисълта й.

— Искаш да кажеш, че наистина тази част от хората, „животинската природа“, ми е нужна.

— Боя се, че да. Вече съм подготвена да го приема.

Той се слиса.

— Как така?

— Аз нямам твоя поглед върху човечеството. Кроежи, заговори. Шийла граби месо за децата си, Азпан иска да е Най-голям — тези неща съществуват и в Империята. Само че под маска.

— И?

— Замисли се за главния специалист Вадо. Онази вечер той подметна нещо, че си работел върху „теория на историята“.

— Е, и?

— Кой му го е казал?

— Според мен аз не… а-ха, мислиш си, че той ни проверява?

— Той вече знае.

— Шефката на охраната — може пък тя да му е казала, след като се е консултирала за мен с Академичния потентат.

Тя го възнагради с непроницаема усмивка.

— Наистина обичам безкрайните ти наивни начини за възприемане на света.

Той така и не проумя дали това беше комплимент, или не.

13.

Вадо го покани да опита един боен спорт, който станцията предлагаше, и Хари прие. Беше усложнена игра с мечове с левитация през електростатични лифтери. Хари беше бавен и несръчен. Използването на собственото му тяло срещу бързите движения на Вадо го накара да копнее за увереността и грацията на Азпан.

Вадо винаги започваше в традиционна позиция: единият крак напред, а прътът меч описваше малки кръгове във въздуха. Понякога Хари пробиваше защитата на Вадо, но обикновено изразходваше цялата енергия на лифтера, за да отбегне атаките на Вадо. Изобщо не му харесваше толкова, колкото на Вадо.

Понаучи това-онова за пановете от него и от ровене в огромната библиотека на станцията. Човекът като че ли се поизнервяше, когато Хари се ровеше в данните, сякаш те по някакъв начин бяха собственост на Вадо и всеки друг читател беше крадец. Или поне Хари смяташе, че нервниченето му се дължи на това.

Никога не се бе замислял особено над животните, макар че на Хеликон бе израсъл сред животни. И все пак започваше да чувства, че и те би трябвало да бъдат разбрани.

Когато види образа си в огледалото, едно куче го възприема като друго куче. Както и котките, рибите, птиците. След малко те свикват с безобидния образ, безмълвен и без мирис, но не го възприемат като себе си.

Човешките деца се справяха по-добре, след като стигнат около двегодишна възраст.

На пановете им трябваха няколко дни, за да осъзнаят, че виждат самите себе си. Тогава започваха безсрамно да се кипрят пред огледалото, гледаха си гърбовете и общо взето се опитваха да се видят по по-различен начин, дори си слагаха на главите листа като шапки и се смееха на резултата.

Значи можеха нещо, което другите животни не можеха: да излязат от себе си и да се видят отстрани.

Те просто живееха в свят, зареден с ехо и с напомняния. Йерархията им на господство беше замразен запис на принуда от миналото. Те помнеха могилите на термитите, дърветата, които ставаха за барабани, полезните места, където капеха големи листа, водни гъби или зрееше жито.

Всичко това захранваше модела играчка, по който бе започнал да работи в записките си: психоистория на пановете. Използваше движенията им, съперничествата, йерархиите, моделите на хранене, съвъкупляване и смърт, територия, ресурси и конкуренцията между стадата за тях. Намери начин да внесе като фактор в уравненията си биологичния багаж на тъмното поведение, дори на най-лошото, като например наслада от мъченията и лесното унищожаване на други видове за краткотрайна победа.

Всичко това го имаше при пановете. Също като в Империята.

На танците същата вечер той наблюдаваше тълпата с нов поглед.

Флиртът бе практически търсене на самец или самка. Виждаше го в искренето на очите, в ритмите на танца. Топлият ветрец, полъхващ от долината, носеше мирис на прах, гниене, живот. В залата цареше животинска трескавост.

Той обичаше да танцува, а и Дорс тази вечер бе разкошна придружителка. И все пак не можеше да накара ума си да спре да отсява, анализира, да разглобява света пред него на механизми.

Невербалните шаблони, които човеците използваха в стратегията за привличане и подход, очевидно произхождаха от общото наследство с други бозайници, бе изтъкнала Дорс. Той мислеше за това, докато наблюдаваше тълпата на бара.

Една жена прекосява претъпкана стая, люлее бедра, спира за миг очи на привлекателен мъж, после уж свенливо отмества поглед, тъкмо когато очевидно е забелязала, че той я гледа. Стандартен начален ход: забележи ме.

Вторият ход е „не те заплашвам с нищо“. Ръка, поставена с дланта нагоре на маса или на коляно. Свиване на раменете, произлязло от древен гръбначен рефлекс, знак за безпомощност. Съчетайте го с килната настрани глава, което показва уязвимост на шията. Тези неща често се появяваха, когато двама души, привлечени един от друг, за първи път разговарят — съвсем несъзнателно.

Такива ходове и жестове са подсъзнателни, коренят се дълбоко под неокортекса.

Дали подобни сили не оформяха Империята повече от търговския баланс, съюзите и договорите?

Оглеждаше собствения си вид и се опитваше да го види през очите на пан.

Макар че човешките женски съзряваха по-рано, те не се сдобиваха по-нататък с груба козина по тялото, тежки очни орбити, плътни гласове или дебела кожа. При мъжките това беше така. А жените навсякъде се бореха да продължат да изглеждат млади. Производителите на козметика свободно признаваха основната си роля: Ние не продаваме продукти. Ние продаваме надежда.

Борбата за мъжете не спираше. Понякога мъжките панове се изреждаха поред на женските в овулация. Те имаха огромни тестиси — знак, че предимството при размножаването ще споходи онези мъжкари, чиято сперма можеше да надвие тази на съперниците. Човешките мъжки притежаваха пропорционално по-малки тестиси.

Но човеците си отмъщаваха там, където имаше значение. Всички известни примати бяха генетично свързани, макар че се бяха отделили като видове преди милиони години. За времето, измервано според ДНК, пановете изоставаха от човеците с шест милиона години. От всички примати човеците имаха най-големи пениси.

Спомена на Дорс, че само четири процента от бозайниците живееха в двойки, бяха моногамни. Приматите се класираха малко по-нагоре, но не много. В това птиците бяха много подобри.

Тя изсумтя.

— Не се оставяй всичката тази биология да ти задръсти мозъка.

— О, не, чак дотам няма да й позволя да се добере.

— Искаш да кажеш, че мястото й е по-долу?

— Мадам, за това вие имате думата.

— Ах, ти и твоят хумор!

По-късно същата вечер той имаше обилната възможност да размишлява над истината, че да си човек невинаги е страхотно, но да бъдеш бозайник е невероятно забавно.

14.

Прекараха още един, последен ден, потопени в своите панове — припичаха се на слънце до буен поток. Бяха казали на Вадо да докара совалката на другия ден и да направи резервация за транзита през червеевите дупки. После влязоха в капсулата за потапяне и потънаха в последно блаженство.

Докато Най-голям не понечи да се качи на Шийла.

Хари/Азпан се надигна със замъглен ум. Шийла крещеше на Най-голям. Зашлеви му шамар.

Най-голям и преди се бе качвал на Шийла. Дорс бързо се изключваше и умът й се връщаше при тялото й в капсулата.

Сега нещо се беше променило. Азпан притича и попита със знак Шийла, която замеряше Най-голям с камъни: „Какво?“

Тя бързо размаха ръце. „Не става“.

Не можеше да се изключи. Нещо в капсулата не беше наред. Трябваше да се върне и да им го каже.

Хари опита да се изключи.

Нищо не стана.

Опита пак. Шийла хвърляше прах и камъчета по Най-голям и се дърпаше назад. Нищо.

Нямаше време да мисли. Той застана между Шийла и Най-голям.

Огромният пан се намръщи. Азпан, приятелчето Азпан му препречваше пътя. Пречеше му да се добере до женската. Най-голям като че ли бе забравил предизвикателството и боя от предния ден.

Първо опита с рев, опулил бели очи. После разтресе юмруци.

Хари накара своя пан да остане неподвижен. Струваше му огромни усилия.

Най-голям замахна с юмрук като с тояга.

Азпан приклекна. Най-голям не улучи.

Хари контролираше с мъка Азпан, който искаше да избяга. Покривала от страх се застрелкаха през съзнанието на пана — нажежено жълти в синьо-черните дълбини.

Най-голям нападна и удари Азпан. Хари усети удара и пронизваща болка в гърдите. Падна по гръб и се удари зле.

Най-голям нададе тържествуващ крясък и размаха ръце към небето.

Най-голям отново бе на върха! Пак го беше набил.

Изведнъж го обзе дълбока, сурова омраза.

В червената мараня той усети как хватката му върху Азпан се разхлабва. Беше едновременно с и в пана, усещаше суровия му червен страх, припокрит от железен гняв. Собственият гняв на Азпан се преливаше в този на Хари. Двамата оформяха едно цяло, а гневът нарастваше, сякаш отразен от твърди стени.

Макар и различни примати, Хари познаваше Азпан. Никой от двамата нямаше да допусне отново да го набият. А Най-голям нямаше да получи Шийла/Дорс.

Претърколи се настрани. Най-голям удари земята там, където бе преди миг.

Азпан скочи на крака и изрита Най-голям. Силно, в ребрата. Веднъж, два пъти. После в главата.

Викове, крясъци, прах, камъчета — Шийла продължаваше да ги замеря и двамата. Азпан се разтресе от кипяща енергия и се отдръпна.

Най-голям разтърси прашната си глава. После се сви и с лекота се претърколи, изправи се на крака, пълен с мускулна грация. Лицето му — застинала маска. Очите му се оцъклиха и се показаха бялото и червеното.

Азпан копнееше да избяга. Само гневът на Хари го задържаше на място.

Но това беше статичен баланс на силите. Азпан примигна, а Най-голям внимателно заситни напред — тоя Азпан бе успял да го нарани!

„Имам нужда от някакво предимство“ — помисли си Хари и се огледа.

Можеше да повика съюзници. Бута обикаляше нервно наблизо.

Нещо подсказа на Хари, че това ще е губеща стратегия. Бута все още беше заместник на Най-голям. Шийла бе твърде дребна, за да промени съществено положението. Той огледа другите панове, които дърдореха нервно — и реши. Сграбчи един камък.

Най-голям изсумтя изненадано. Пановете не използваха камъни, когато се биеха. Камъните бяха само за прогонване на натрапници. Той нарушаваше обществените правила.

Най-голям кресна и махна на другите, затропа и изсумтя гневно. После нападна.

Хари запокити камъка. Той удари Най-голям в гърдите и го събори.

Най-голям се изправи бързо, по-вбесен отпреди. Азпан се дръпна назад — отчаяно искаше да избяга. Хари усети как контролът му се изплъзва — и видя още един камък. Подходящ размер, на две крачки. Остави Азпан да се обърне и да побегне, после го спря до камъка. Азпан не искаше да го вдигне. Обзе го паника.

Хари вля гнева си в пана и накара дългите ръце да се протегнат, да сграбчат камъка, да го стиснат. Чист гняв накара Азпан да се обърне с лице към Най-голям, който връхлиташе с грохот. На Хари се стори, че ръката на Азпан се вдига болезнено бавно, но грешеше. Камъкът размаза лицето на Най-голям.

Най-голям залитна. Кръв потече в очите му. Азпан улови железния й мирис, смесен с бодливия мирис на обида.

Хари накара треперещия Азпан да приклекне. Наблизо имаше няколко оформени камъка, изработени от женските за кълцане на листата от клонките. Вдигна един с остър ръб.

Най-голям заклати глава замаян.

Азпан погледна сериозните, неподвижни лица на стадото. Никой никога не бе използвал камък срещу член на стадото — да не говорим срещу Най-голям. Камъните бяха за Непознатите.

Дълго мълчание. Пановете стояха като вкаменени; Най-голям сумтеше и се блещеше невярващо срещу кръвта, изцапала дланта му.

Азпан пристъпи напред и вдигна назъбения камък с острото навън. Груб ръб, но можеше да реже.

Ноздрите на Най-голям трепнаха и той се хвърли към Азпан. Азпан замахна с камъка във въздуха и на косъм не улучи челюстта на Най-голям.

Най-голям се облещи. Той засумтя, запухтя, започна да хвърля прах и да вие. Азпан просто стоеше с камъка и не мърдаше от мястото си. Най-голям доста дълго продължи да показва гнева си, но не нападна.

Стадото наблюдаваше с напрегнат интерес. Шийла се приближи и застана до Азпан. За една женска бе против правилата да участва в ритуалите на мъжкото съперничество за власт.

Движението й бе сигнал, че сблъсъкът е свършил. Но Бута не можеше да го позволи. Той нададе рязък вой, затропа с крака и скочи до Азпан.

Хари се изненада. Заедно с Бута може би щеше да удържи срещу Най-голям. Не беше толкова глупав да мисли, че това единствено отстъпление ще накара Най-голям да кротне. Щеше да има и още предизвикателства и щеше да му се наложи да ги посреща. Бута беше ценен съюзник.

Разбра, че мисли с бавната, приглушена логика на самия Азпан. Бе приел, че борбата за обществено положение сред пановете е даденост, великата цел на живота му.

Това разкритие го порази. Знаеше, че се разтваря в съзнанието на Азпан и поема контрола над някои по-горни функции, като се процежда през дълбоко скрития кръг, колкото орех. Не му беше хрумвало, че панът може да проникне в него. Дали вече не бяха женени помежду си, оплетени в мрежа, която разсейваше съзнанието и „аз“-а?

Бута стоеше до него и гледаше кръвнишки останалите панове, а гърдите му се повдигаха. Азпан се чувстваше по същия начин, лудо прикован към мига. Хари осъзна, че трябва да направи нещо, да прекъсне цикъла на господство и подчинение, който управляваше Азпан на дълбоко, неврологично равнище.

Той се обърна към Шийла. „Да се махаме?“ — направи й знак.

„Не. Не!“ — панското й лице се покри с нервни бръчки.

„Да вървим“ — той махна към дърветата, посочи нея, после себе си.

Тя разпери ръце в безпомощен жест.

Вбесяваше се. Толкова много имаше да й каже, а трябваше да го прецежда през някакви си неколкостотин знака. Изцвърча с тънък глас, като напразно се опитваше да накара устните и небцето на пана да оформят думи.

Нямаше смисъл. И преди бе опитвал, ей така, но с този апарат не ставаше. Не можеше да се получи. Еволюцията бе оформила паралелно мозъка и гласните струни. Пановете се пощеха, хората си говореха.

Той се обърна и разбра, че съвсем е забравил за общественото положение. Най-голям му се зъбеше. Бута стоеше нащрек, объркан от внезапната загуба на интерес към сблъсъка на новия си водач — пък и освен това правеше жестове на някаква женска.

Хари се наведе назад, доколкото можа и размаха камъка. Това произведе желания ефект. Най-голям се дръпна назад, а останалите от стадото се приближиха. Хари накара Азпан да тръгне дръзко и наперено напред. Това вече не изискваше чак толкова усилия — на Азпан страшно му харесваше.

Най-голям отстъпи. Женските се скупчиха и се приближиха до Азпан.

„Да можех само да го оставя да се радва на женските“ — помисли си Хари.

Отново опита да се изключи. Нищо. В Екскурзионната станция механизмът не работеше. И нещо му подсказваше, че няма да го поправят.

Подаде острия камък на Бута. Панът като че ли се изненада, но го пое. Хари се надяваше символизмът на жеста по някакъв начин да стигне до него, защото нямаше време за панска политика. Бута претегли на длан камъка и погледна Азпан. После изкрещя с ехтящ, мощен глас, кънтящ от радост и тържество.

Хари беше много доволен — нека Бута разсейва стадото. Хвана Шийла за лакътя и я поведе към дърветата. Никой не ги последва.

Отдъхна си. Ако още някой пан им се бе лепнал, това щеше да потвърди подозренията му. Вадо можеше и да ги следи.

И все пак, напомни си той, липсата на доказателство не е доказателство за липса.

15.

Човеците идваха бързо, с гръм и трясък.

Двамата с Шийла от известно време се криеха сред дърветата. По настояване на Хари се бяха поотдалечили от стадото. Азпан и Шийла ставаха все по-нервни, че са отделени от него. Зъбите им тракаха, а очите им се стрелкаха нервно при всяко подозрително движение. Беше естествено — изолираните панове са много по-уязвими.

Приземилите се човеци никак не им помогнаха.

— Опасност — даде знак Хари и долепи длан до ухото си, за да посочи шума на приземяващите се наблизо флаери.

— Накъде? — попита със знак Шийла.

— Далече.

Тя разтърси буйно глава.

— Стой тук. Ще ни вземат.

Наистина щяха да ги вземат, но не в смисъла, който тя имаше предвид. Хари я отряза остро с поклащане на глава.

— Опасност!

Никога не бяха предавали чрез знаци сложни идеи и сега той се чувстваше задръстен, неспособен да сподели с нея подозренията си.

Хари направи жест, все едно си прерязва гърлото. Шийла се намръщи.

Той се наведе и накара Азпан да вземе една тояга. Досега не бе успявал да накара Азпан да пише, но неволята го принуждаваше. Той наложи на грубите ръце да надраскат в меката почва:

Искат да умрем.

Шийла го погледна стреснато. Дорс вероятно бе приела, че неуспехът с изключването е временна грешка. Твърде дълго бе продължило, за да е така.

Шумното, натрапническо приземяване потвърди предчувствието му. Никой обикновен екип не би притеснил толкова много животните. И никой не би тръгнал да ги преследва директно. Щяха да поправят апаратурата за потапяне, където беше истинският проблем.

Те ни държат тук. Убиват панове — убиват нас. Животните виновни?

Имаше и по-добри аргументи, с които да подкрепи становището си. Бавното натрупване на дребни детайли в поведението на Вадо. Подозрения към началника на охраната. Автоматът на Дорс щеше да й попречи да разбие ключалките на капсулите им и да проследи сигнала от капсулите до Азпан и Шийла.

Значи бяха принудени да излязат на открито. Да ги оставят да умрат при „нещастен случай“, докато са потопени в пановете, вероятно беше достатъчно приемливо, за да избегнат разследването.

Човеците си вършеха шумно работата. Достатъчно бяха на брой, за да потвърдят предположенията му. Шийла присви очи, високото й чело се набърчи.

Дорс защитницата надделя.

— Къде? — даде знак Шийла.

Нямаха знак за толкова абстрактна идея, тъй че той надраска с пръчката: далеч.

Наистина нямаше никакъв план.

Ще проверя — написа тя в пръстта.

Шийла пое към шума, който вдигаха хората в долината. За един пан врявата им беше ужасно и дразнещо дрънчене. Хари не възнамеряваше да я изпуска от поглед. Тя му махна да се връща, но той поклати глава и я последва.

Щом приземилият се отряд попадна пред погледа им, те се скриха в храстите. На няколкостотин метра от тях се оформяше огнева линия. Обкръжаваха мястото, където преди беше стадото. Защо ли?

Хари присви очи. Зрението на пановете не беше много добро за далечни разстояния. Човеците някога са били ловци и това си личеше дори само по очите.

Сега почти всеки, стигнеше ли четирийсетгодишна възраст, се нуждаеше от изкуствени добавки за очи. Или цивилизацията се отразяваше зле на очите, или хората в праисторически времена не бяха живели достатъчно дълго, че проблемите с очите да им отнемат дивеча. И двата извода бяха отрезвяващи.

Двамата панове гледаха как хората си подвикват и сред тях Хари забеляза Вадо. Всички мъже и жени носеха оръжие.

Под страха усети нещо силно и тъмно.

Азпан се разтрепери, докато наблюдаваше хората, и в ума му се надигна странно страхопочитание. В далечната мараня те изглеждаха невъзможно високи и се движеха със стройна, плавна грация.

Хари плаваше над прилива от емоции и отбиваше мощните му ефекти. Благоговението пред онези далечни огромни фигури идваше от неясното минало на пановете.

Това го учуди и той се замисли. В края на краищата животните бяха отглеждани и учени от възрастни, много по-умни и силни. Повечето животински видове бяха като пановете — еволюцията бе заложила в тях йерархията на господството. Почитанието беше адаптивно.

Когато бяха срещнали гордите хора, притежаващи огромна сила и способни да раздават наказания и награди — буквално живот и смърт — в тях се бе надигнало нещо като религиозен плам. Мъгляв, но силен.

По това топло, тропическо чувство плаваше усещане за задоволство просто от факта, че съществуваш. Неговият пан беше щастлив, че е пан, дори и когато виждаше същество, превъзхождащо го по могъщество и ум. Каква ирония, помисли си Хари.

Неговият пан току-що бе доказал още нещо, смятано за типично човешко: самодоволното му чувство, че е единственото животно, доволно от себе си.

Той рязко се отърси от тези абстрактни мисли. Колко човешко — да се унасяш в мисли дори и когато те грози смъртна опасност.

Не могат да ни намерят електронно — надраска той в пясъка.

Може би обхват малък — написа тя.

Първите изстрели ги накараха да подскочат.

Хората бяха открили стадото им. Виковете на страх се смесиха с острия, груб лай на бластерите.

„Да вървим“ — даде знак той.

Шийла кимна и те бързо се запромъкваха. Азпан трепереше.

Панът бе страшно уплашен. Ала беше и тъжен, сякаш не искаше да се отдалечи от обожаваните човеци, и тътреше нозе.

16.

Използваха панския модел за патрулиране.

Двамата с Дорс се оставиха да надделеят първичните им нива — онези части на мозъка, които владееха безшумното движение, и внимаваха за всяка клонка.

След като веднъж бяха оставили хората зад гърба си, пановете станаха даже още по-предпазливи. Имаха малко естествени врагове, но най-слабият мирис на един-единствен хищник променяше обстановката сред дивата пустош.

Азпан се катереше по високите дървета и часове наред седеше и наблюдаваше откритото пространство напред преди да продължат. Преценяваше миризливите изпражнения, едва забележимите отпечатъци, прекършените клони.

Спуснаха се по дългия склон на долината и се скриха в гората. Хари само бе прегледал отгоре-отгоре голямата оцветена карта на областта, която всички гости получаваха, и да си я спомни му костваше доста усилия.

Най-накрая разпозна един от далечните остри хълмове. Дорс забеляза криволичещ поток, който се вливаше в главната река, и това също им помогна, но пак не се досещаха в коя посока се намираше Екскурзионната станция. Нито на какво разстояние.

„Насам?“ — посочи Хари далечния връх.

„Не. Натам“ — настоя Дорс.

„Далече, не.“

„Защо?“

Най-лошото от всичко беше, че не можеха да говорят. Не можеше да й каже ясно, че техниката на потапяне работи най-добре при сравнително близък обхват, да кажем, не повече от няколкостотин клика. И бе разумно да държат съответните панове на разстояние, докъдето бързо биха стигнали с флаер. Без съмнение Вадо и останалите бързо се бяха добрали до стадото.

„Там“ — настоя той.

„Не“. — Тя посочи надолу към долината. — „Може би там.“

Можеше само да се надява Дорс да е схванала общата идея. Знаците им бяха недостатъчни и започваше да усеща силно раздразнение, което все повече нарастваше. Пановете чувстваха и усещаха силно, но бяха толкова ограничени.

Азпан изразяваше това, като хвърляше клони и камъни и тупаше по стволовете на дърветата. Не помагаше особено. Нуждата да говори беше като натиск, от който не можеше да се освободи. И Дорс я чувстваше. Шийла църкаше и сумтеше нещастно.

Отвъд мислите си усещаше тлеещото присъствие на Азпан. Никога досега не бяха прекарвали толкова време заедно и между двете свързани системи на съзнание се трупаше напрежение. Нелеките им отношения все повече се обтягаха.

„Седи. Тихо“ — той допря длан до ухото си.

„Лошо идва?“

„Не. Чуй.“ — Хари тъжно посочи самата Шийла. Гледаше го неразбиращо. Той надраска в прахта: „УЧИ СЕ ОТ ПАНОВЕТЕ.“ Устата на Шийла се отвори и тя кимна.

Приклекнаха сред бодливите храсти и се вслушаха в горските звуци. Щом Хари отпусна хватката си от пана, слухът му започна да долавя ясно стъпки и шумове. Прахът бе увиснал в катедралната светлина, която идваше от горския балдахинобилни жълти лъчи. От земята се надигаха миризми — химически куриери, които съобщаваха на Азпан къде може да има храна, мека земя за почивка, кора за дъвчене. Хари вдигна леко главата на Азпан, за да огледа върховете отвъд долината… замисли се… и усети слабо резонансно трептене.

За Азпан долината бе натежала от значения, невъзможни за изразяване с думи. Племето му я бе изпълнило с остри емоции, прикрепени към скали, където някой приятел е паднал и загинал, където стадото е намерило много плодове, където са срещнали и са се били с две огромни котки. Това бе сложен пейзаж, пропит с чувства — механизмът на панската памет.

Хари леко насърчи Азпан да мисли за онова отвъд билото и в отговор усети разсеяна нервност. Отведе го до онази ядка и в ума на Азпан избухна образ, обкръжен от страх. На фона на хладното небе се очерта правоъгълна грамада. Екскурзионната станция.

„Там“ — посочи той на Дорс.

Азпан имаше прости, силни, неспокойни спомени за това място. Бяха отвели стадото му там и им бяха присадили имплантите, които позволяваха да се потапят в тях, а после ги бяха върнали обратно.

„Далече“ — направи знак Дорс.

„Отиваме.“

„Трудно. Бавно.“

„Не стоим тук. Хванат.“

Дорс го погледна скептично — доколкото един пан го можеше.

„Борим се?“

Дали искаше да каже да се борим с Вадо тук? Или да се борят, след като стигнат в Екскурзионната станция?

„Не тук. Там.“

Дорс се намръщи, но го прие. Нямаше истински план — само идеята, че Вадо е подготвен за пановете тук и не очаква да ги срещне в станцията. Там двамата с Дорс можеха да спечелят от елемента на изненада. Как, представа си нямаше.

Вгледаха се един в друг — всеки се опитваше да открие проблясък от другия в чуждото лице. Тя го погали по мекото на ухото — успокояващият жест на Дорс. Съвсем ясно, това го накара да се разтрепери. Но толкова малко можеше да каже… Този миг за него кристализираше безнадеждността на положението им.

Вадо просто се опитваше да убие Хари и Дорс чрез Азпан и Шийла. Какво ли щеше да стане със собствените им тела? Шокът от изживяване на смърт чрез потапяне, както знаеха, се бе оказал фатален. Телата им щяха да загинат от невралгичния шок, без дори да дойдат в съзнание.

Забеляза, че по бузата на Шийла се стича сълза. Грабна я в прегръдките си и загледан в далечните планини, се изненада, когато усети сълзи и в своите очи.

17.

Не беше се сетил за реката. Хора, животни — тези проблеми бе обмислил. Спуснаха се надолу до разпенените води, където гората им осигуряваше най-добра защита, а потокът се разширяваше — беше най-доброто място за брод.

Но пълноводната река, която се кискаше и пенеше в долината, бе невъзможно да се преплува.

Или по-скоро да я преплува Азпан. Хари продължаваше да пришпорва своя пан напред, спираше внимателно, когато мускулите му се разтреперваха или когато се подмокряше от нерви. Нощта, прекарана сред високите клони, успокои и двата пана, но сега, преди обяд, всички симптоми на стреса се завърнаха, щом Азпан стъпи с единия крак във водата. Хладни, бързи потоци.

Азпан отново скочи на тесния бряг с ужасен вик.

„Вървим?“ — попита със знак Шийла.

Хари успокои своя пан и се опита да го накара да плува. Шийла проявяваше само лека нервност. Хари се гмурна в блатистите дълбини на Азпановата памет и откри струпано напрежение около смътния спомен за това как едва не се удавил като съвсем малък. Когато Шийла му помогна, той притеснено опита, а после пак изскочи от водата.

„Върви!“ — Шийла размаха дългите си ръце нагоре и надолу по потока и заклати глава ядосано.

Хари се досети, че тя има доста ясни пански спомени за реката, чието най-лесно място за прекосяване беше това. Той сви рамене и вдигна ръце с длани нагоре.

Голямо стадо гигантилопи пасеше наблизо и някои от тях прекосяваха реката заради по-тучната трева на другия бряг. Те виреха големите си глави, сякаш се подиграваха на пановете. Реката не беше дълбока, но за Азпан беше стена. Хари, уловен в капана на плътния страх на Азпан, кипеше вътрешно, но нищо не можеше да направи.

Шийла се разхождаше по брега. Тя сумтеше тъжно и поглеждаше небето с присвити очи. Главата й се извъртя рязко с изненадан жест. Хари проследи погледа й. Един флаер се спускаше над долината и идваше към тях.

Азпан повлече Шийла към скривалището на дърветата, но те не ги скриха кой знае колко. За техен късмет стадото от гигантилопи отвлече вниманието на флаера. Спотаиха се в храстите, докато машината бръмчеше и описваше кръгове над главите им. Наложи се Хари да потисне натрупващата се тревога у Азпан, като си представя тихи, спокойни пейзажи, докато двамата с Шийла се пощеха.

Най-накрая флаерът отлетя. Не трябваше да се показват на открито.

Потърсиха плодове. Мислите му се въртяха безполезно и го обзе кисела депресия. Беше съвсем чисто хванат в капан — пионка в имперската политика. Още по-лошо: и Дорс беше в капана. Той не бе човек на действието. „По-скоро не беше пан на действието“, помисли си мрачно.

Донесе няколко презрели плода в убежището им до реката и тогава чу някакво пращене. Приклекна и се запромъква нагоре по хълма, като заобикаляше пращенето. Шийла кършеше клони от дърветата. Щом се приближи, тя замаха нетърпеливо — обичаен пански жест, забележително подобен на човешкия.

Беше наредила на земята дузина дебели клони. Приближи се до близкото тънко, високо дърво и започна да бели кората му на дълги ивици. Шумът изнерви Азпан. Този необикновен звук щеше да събуди любопитството на хищниците. Огледа се из гората дали не се задава някаква опасност.

Шийла се приближи и му удари шамар, за да привлече вниманието му. После написа с пръчка на земята: САЛ.

Щом схвана, Хари се почувства особено тъп. Разбира се. Дали потапянето в пана не го бе направило по-глупав? Или ефектът се влошаваше с времето? Дори и да се измъкне, щеше ли да е същият? Много въпроси, никакъв отговор. Забрави ги и заработи.

Завързаха клоните един за друг с лико — беше грубичко, но вършеше работа. Откриха две малки повалени дървета и ги използваха, за да закотвят ръба на сала. „Аз“ — посочи себе си Шийла и му показа дърпане на сал.

Първо загрявката. На Азпан му хареса да седи върху сала в храстите. Очевидно панът все още не можеше да проумее за какво служи. Той се бе разположил на палубата от клонки и гледаше короните на дърветата, разлюлени от топлия вятър.

Отнесоха странното приспособление до реката след още един сеанс на взаимно пощене. Небето бе изпълнено с птици, но флаери не се виждаха.

Забързаха. Когато салът се потопи наполовина във водата, на Азпан никак не му се качваше на него, но Хари извика спомени, пропити с топло чувство, които успокоиха учестено тупкащото му сърце.

Азпан приседна предпазливо върху клоните. Шийла тласна сала.

Тя тласкаше силно, но реката бързо ги повлече надолу. Тревога връхлетя Азпан.

Хари го накара да затвори очи. Това забави дишането на пана, но тревогата проряза мислите му, както светкавица — небето преди буря. Люлеенето на сала всъщност му помагаше, тъй като караше Азпан да се концентрира върху слабия си стомах. Отвори рязко очи, когато един плаващ пън се удари в сала, но му се зави свят от всичката тази вода наоколо и веднага ги стисна наново.

На Хари му се искаше да й помогне, но по силното думкане на сърцето на Азпан разбираше, че наблизо витае паника. Дори не виждаше какво прави тя. Трябваше да седи като сляп и да чувства как тя тика сала.

Шийла пухтеше шумно и насочваше сала към брега. Обляха го пръски. Азпан подскочи, изкрещя и нервно запристъпва, сякаш се готвеше да побегне.

Внезапно залитане. Сумтенето на Шийла бе прерязано от гъргорене и той усети как течението завъртя сала. Догади му се…

Азпан скочи тромаво на крака. Клепачите му подскочиха.

Бушуваща вода, нестабилен сал. Погледна надолу — салът се разпадаше. Изпадна в паника. Хари се опита да извика успокояващи образи, но вихърът на уплахата ги помете.

Шийла цапаше подир сала, но той набираше скорост. Хари накара Азпан да погледне към далечния бряг, ала панът се разкрещя и започна да се мята по сала в опит да намери стабилно място.

Нямаше. Клоните се откъсваха от връзките и студената вода заливаше палубата. Азпан изпищя. Подскочи, падна, претърколи се, скочи пак на крака.

Хари се отказа от всякакви идеи за контрол. Единствената надежда бе да улови точния момент. Салът се разцепи по средата и неговата половина се наклони тежко вляво. Азпан започна да се дърпа от ръба и Хари го накара да стъпи още по-нататък. С два опита той смъкна пана от палубата и го метна във водата — към далечния бряг.

Тогава Азпан се предаде пред сляпата паника. Хари остави ръцете и краката да се мятат — но в нужния момент тласкаше всеки от крайниците. Той можеше да плува, Азпан — не.

Почти безцелното ръкомахане държеше през по-голямата част от времето главата на Азпан над водата. Дори успя да се изтласка малко напред. Хари продължаваше да се фокусира върху конвулсивните движения, като не обръщаше внимание на студената вода — и тогава Шийла го настигна.

Тя го грабна за козината на тила и го затика към брега. Азпан се опита да се захване за нея, да се качи на гърба й. Шийла го тресна по челюстта. Той зяпна. Тя го задърпа към брега.

Азпан беше слисан. Това даде възможност на Хари да накара краката да се оттласкват. Единствената мисъл сред струите, гъргоренето, давенето… докато, както му се стори цяла вечност, усети камъчета под краката си. Азпан се измъкна сам на каменистия бряг.

Започна да се пляска и подрипва, за да се стопли. Появи се Шийла, мокра и раздърпана, и Азпан я сграбчи в благодарна прегръдка.

18.

Ходенето беше работа, а на Азпан не му се работеше.

Хари се опита да го накара да се снишава, но сега им се налагаше да изкачват мъчни оврази, някои — покрити с мъх и стръмни. Препъваха се, залитаха, катереха се, а понякога просто пълзяха нагоре по склона. Пановете надушваха животинските следи, което малко им помагаше.

Азпан често спираше за храна или просто да се взира безцелно в далечината. Меки мисли пърхаха като молци в замъгления му ум, понесени от течни потоци на чувства, туптящи със собствен ритъм. Пановете не бяха създадени за продължителни проекти.

Напредваха бавно. Стъмни се и трябваше да се покатерят на дърветата, като по пътя късаха плодове.

Азпан заспа, но не и Хари. Не можеше.

Тук животът им бе изложен на същия риск, както и този на пановете, но дремещите умове, които двамата с Дорс обитаваха, винаги бяха живели по този начин. За пановете нощта в гората се прецеждаше като ръмящ дъждец от информация, която те обработваха, докато спяха. Умовете им улавяха странните звуци, които познаваха като безопасни, и не докосваха съня им.

Хари не познаваше неуловимите признаци на опасност и затова всяко шумолене и трепкане в клонака за него беше опасност, приближаваща се на меки лапи. Сънят го повали против волята му.

С първите бледи лъчи на зората Хари се събуди със змия до себе си. Тя се бе увила като зелено въже около спускащия се над него клон и се готвеше да го клъвне. Впери поглед в него и Хари се напрегна.

Азпан сам се разбуди от дълбокия си сън. Видя змията, но не подскочи стреснато, както се боеше Хари.

Измина дълъг миг — Азпан примигна само веднъж. Змията застина абсолютно неподвижно и пулсът на Азпан се ускори, но той не помръдна. После змията се разгъна и се плъзна нататък, срещата приключи. Азпан не го биваше за плячка, вкусът на тази зелена змия бе лош, а пановете бяха достатъчно умни да си нямат работа с нея.

Щом Шийла се събуди, отидоха до ромолящия наблизо поток да пийнат вода, като по пътя изядоха малко листа и няколко хрупкави насекоми. И двамата безгрижно отлепяха от себе си дебелите черни пиявици, полазили ги през нощта. На Хари му призляваше, но Азпан ги отлепяше нехайно, кажи-речи също както Хари би завързал наново разхлабените връзки на обувките си.

За щастие Азпан не ги ядеше. Пи вода, но не изпита нужда да се измие. Обикновено Хари се пареше два пъти на ден — преди закуска и преди вечеря — и когато се потеше, се изнервяше — типичен заслугократ.

Тук, в това раздърпано тяло, му беше удобно. Дали честите му бани бяха здравна мярка като пощенето при пановете? Или префинен цивилизован навик? Смътно си спомняше, че като малък на Хеликон бе прекарвал дни наред в щастлива, потна радост и не обичаше баните и душовете. Азпан някак си го връщаше към едно по-просто усещане за своето „аз“, което не се притесняваше от грубия свят.

Спокойствието му не продължи дълго. Забелязаха равиани на върха на хълма.

Азпан бе надушил миризмата им, но Хари нямаше достъп до онази част от панския мозък, която свързваше миризми с образи. Знаеше само, че нещо го е обезпокоило, щом набърчи топчестия си нос. От по-близо гледката го накара да подскочи.

Дебели задни крака стъпваха пъргаво. Къси предни крайници, завършващи с остри нокти. Огромните им глави като че ли се състояха предимно от зъби, остри и бели над присвитите очи, които гледаха нащрек. Бяха покрити с дебела кафява козина, дълга и стърчаща на тежките опашки, с които поддържаха равновесие.

Преди дни, в безопасност на едно високо дърво, Азпан бе наблюдавал как няколко от тях разкъсват и поглъщат меките тъкани на една гигантилопа сред полята. Идваха и душеха, спускаха се по хълма в редичка — пет. При тази гледка Шийла и Азпан се разтрепериха. Вятърът духаше откъм равианите и затова те безмълвно се оттеглиха.

Тук нямаше високи дървета — само храсти и фиданки. Хари и Шийла се втурнаха надолу по хълма и се поотдалечиха, после съзряха малко по-напред поляна. Азпан долови слабия мирис на други панове, който идваше Откъм поляната.

Махна й: „Върви!“

В същия миг зад тях се надигна вой. Равианите бяха подушили миризмата.

Хрипливото им сумтене отекна през гъстите храсталаци. Надолу прикритието беше още по-рехаво, но по-нататък имаше по-големи дървета. Можеха да се покатерят на тях.

Азпан и Шийла се втурнаха през широката кафеникава поляна на четири крака, но не бяха достатъчно бързи. Ръмжащите равиани се втурнаха подире им. Хари се метна към дърветата и попадна право сред едно панско племе.

Най-близкият едър мъжкар се обърна, оголил зъби, и нададе гневен писък. Цялото стадо пое крясъка — дюдюкаха, грабваха тояги и камъни и ги мятаха по Азпан. Един камък го удари по брадичката, клон — по бедрото. Той побягна — Шийла вече тичаше на няколко крачки пред него.

Равианите се втурнаха в атака през поляната. Държаха в ноктите си малки остри камъни. Изглеждаха огромни и яки, но забавиха ход, щом откъм дърветата ги връхлетя порой от писъци и крясъци.

Азпан и Шийла изскочиха на тревата и след тях се втурна стадото панове. Равианите се спряха.

Пановете забелязаха равианите, но дори не забавиха ход.

Продължаваха да преследват Азпан и Шийла с убийствено въодушевление.

Равианите стояха като замръзнали, а предните им лапи мърдаха нервно.

Хари осъзна какво става и пътьом грабна един клон, като подвикна на Шийла. Тя разбра и направи същото. Той се втурна право към равианите, размахал клона. Беше странен, изкривен стар клон, не вършеше никаква работа, но изглеждаше страховит. Хари сякаш бе предният отряд на някоя прииждаща беда.

Сред надигащия се облак прах и общ хаос равианите забелязаха как огромна тълпа разгневени панове изскача от гората.

И побягнаха с пълна пара и писъци към далечните дървета.

Азпан и Шийла ги последваха като тичаха с последни сили. Щом Азпан стигна до първите дървета, се огледа назад — пановете бяха спрели по средата на пътя и продължаваха да крещят яростно.

Махна на Шийла: „Да вървим!“

Поеха по стръмнината нагоре по хълма.

19.

Азпан имаше нужда от храна и почивка — макар и само за да не трепка сърцето му й при най-малкия шум. Шийла и Азпан се бяха вкопчили един в друг високо на едно дърво, шепнеха си и се галеха.

На Хари му трябваше време да мисли. Автосървърите поддържаха телата им живи в станцията. Автоматът на Дорс щеше да защитава ключалките, но колко време бе нужно на шефката на охраната да го надхитри?

Щеше да е умно да ги оставят тук, изложени на опасност и да кажат на останалия персонал, че двама странни туристи поискали наистина дълго потапяне. Нека природата свърши своето.

Мислите му пораждаха тревоги у Азпан и затова ги заряза. По-добре беше да мисли абстрактно. Тук, навън, имаше достатъчно неща, които имаха нужда от проумяване.

Подозираше, че Древните, които бяха заселили тук пановете, гигантилопите и останалите животни, бяха бърникали и в равианите, за да проверят дали не биха могли да превърнат някой по-далечен човекоподобен примат роднина в нещо като човек. Извратена цел, струваше се на Хари, но достоверна. Учените обичаха да бърникат.

Бяха стигнали до лова на глутници, но равианите нямаха други оръдия освен грубо издяланите камъни, с които понякога разрязваха месото, след като повалят плячката.

След още няколко милиона години под мелницата на еволюцията можеха да станат умни колкото пановете. Кой ли тогава щеше да изчезне?

В момента не го беше много грижа. Изпита истински гняв, когато пановете — собственият му животински вид! — се бяха обърнали срещу него, дори и при появата на равианите. Защо?

Мисълта го разтревожи — без съмнение имаше нещо, което трябваше да разбере. Психоисторията трябваше да работи с такива първични, фундаментални импулси. Реакцията на пановете беше тревожно близка до милиард инциденти в човешката история.

Мрази непознатия.

Трябваше да преглътне тази мрачна истина.

Пановете се движеха на малки групи, не обичаха чуждите и се разплождаха най-вече сред своя тесен кръг от няколко дузини. Това означаваше, че всеки появил се генетичен белег можеше бързо да премине във всички членове на стадото чрез вътрешно чифтосване. Ако това помагаше на стадото да оцелее, грубият шанс щеше да избере кой точно да оцелее. Честно си беше.

Но белегът трябваше да не се разводнява. Племе от особено добри хвърляни на камъни можеше да бъде погълнато, ако се присъедини към компанията на няколкостотин пана. Контактът щеше да ги накара да се чифтосват извън първоначалния малък клан. Чифтосване с чужди: генетичното им наследство щеше да се разпръсне.

Да се уцели равновесието между генетичните случайности в малките групи и стабилността на големите — това беше номерът. Някое късметлийско стадо можеше да има късметлийски гени, носещи белезите, които вършеха работа при следващото предизвикателство, поднесено от вечно променящия се свят. Щяха да се справят добре. Но ако тези гени никога не преминеха в повече панове, какво значение имаше?

Когато от време на време се чифтосваха извън стадото, белегът се разпространяваше в другите стада. Постепенно с времето и други го прихващаха. Белегът се разпространяваше.

Всъщност развиването на тлеещата омраза към чужденците беше от помощ — веднага ги усещаха като грешки. Не се чифтосвайте с тях.

Малките групи се държаха здраво за ескцентричните си белези: някои оцеляваха; повечето загиваха. Еволюционните скокове бяха по-бързи в малките полуизолирани стада, които рядко се чифтосваха с чужденци. Те пазеха генетичните си богатства в една малка кошница — стадото. Само по случайност се чифтосваха с панове от друго стадо — често чрез изнасилване.

Цената беше висока: силно предпочитание към собственото си мъничко стадо.

Мразеха тълпите, непознатите, шума. Групите от по-малко от десетина членове бяха твърде податливи на болести и на хищници — няколко загуби и край със стадото. Ако бяха твърде много, губеха съсредоточаването при близкото чифтосване. Бяха изключително верни на групата си и лесно се разпознаваха в тъмното по миризмата дори и на големи разстояния. Тъй като имаха много общи гени, алтруистичните действия бяха нещо обичайно.

Дори почитаха героизма — ако героят умреше, роднините му продължаваха да препредават неговите гени.

Даже ако непознатите успееха да преминат теста на външните разлики, обноски, миризма, пощене — дори и тогава културата можеше да подсили ефектите. Новодошлите — с различен език, навици или стойка — щяха да им се струват отблъскващи. Всичко, което би могло да отличи дадено племе, беше знак за омраза. Като човеците.

Разликите в племенните им белези избягваха генетичното разводняване. Те се вслушваха в древния вик на сдържаната, предпазлива племенност.

Хари/Азпан изсумтя нервно. По средата на мислите му думата „те“ бе започнала да означава за Хари и хората, и пановете. Описанието важеше и за двата вида.

Но дори и чудесата имаха нужда от обяснение. Пановете можеха да бъдат полезни модели за аристокрацията и широкото гражданство — двете класи, насърчавани да се плодят.

И все пак как би могла Империята да се запази стабилна, след като използваше такива груби същества като човеците?

Никога преди Хари не беше виждал тази идея в такава ослепителна и принизяваща светлина.

И нямаше отговор.

20.

Продължаваха да вървят въпреки острото, дълбоко безпокойство на техните панове.

Азпан надуши нещо, от което очите му се застрелкаха наляво-надясно. Хари успя да го накара да продължи да върви, като използва пълния набор от успокоителни мисли и хитри номера, които беше научил.

С Шийла беше по-трудно. На женския пан не му харесваше да драпа по дългите и стръмни оврази към билото. Разкривени храсти им препречваха пътя и заобикалянето им отнемаше доста време. На тези височини плодовете се намираха по-трудно.

Раменете и ръцете на Азпан го боляха постоянно. Пановете вървяха на четири крака, защото невероятно силните им ръце носеха наказателна тежест. Да живееш и на земята, и по дърветата означаваше, че не си пригоден идеално към нито едното от тях. Шийла и Азпан стенеха и хленчеха от болката, която не стихваше в стъпалата, краката, китките и ръцете. От пановете не ставаха изследователи на далечни разстояния.

Миризмата, която разтревожи и двата пана, стана по-силна и по-тъмна.

Шийла продължи напред и първа прехвърли билото. Далеч долу в долината различиха правоъгълните строги форми на Екскурзионната станция. Един флаер се издигна от покрива и полетя над долината — не представляваше опасност за тях.

Той си спомни — струваше му се, че е било преди век — как седяха на верандата с чашите и Дорс каза:

— Ако беше останал на Трантор, можеше и да си мъртъв.

Както и ако не беше останал на Трантор…

Заслизаха надолу по стръмния склон. Очите на техните панове се стрелкаха при всяко неочаквано движение. Хладен бриз размърда ниския храсталак и разкривените дървета. Някои бяха опърпани, изгорени и разцепени от светкавица. Тук въздушните маси, издигащи се от долините, се бореха — груб сблъсък на налягания. Това скалисто било бе далеч от уютните гори на пановете. Забързаха крачка.

Малко по-нататък Шийла спря.

Пет равиана беззвучно се издигнаха от скривалището си и оформиха спретнат полукръг около тях.

Хари не можете да познае дали са същите, които ги бяха преследвали по-рано. Ако беше така, биваше си ги да ловуват в глутница, щом можеха да запазят във времето спомен и цел. Бяха ги причакали там, където нямаше дървета за катерене.

Равианите бяха зловещо тихи, щом пристъпиха напред — само ноктите им тихичко прищракваха.

Повика Шийла и започна да издава някакви напълно фалшиви свирепи звуци, докато се движеше, вдигнал високо ръце, размахал юмруци. Остави Азпан да надделее, докато обмисляше положението.

Група равиани без съмнение можеше да надвие два изолирани пана. За да оцелеят, трябваше да изненадат равианите, да ги уплашат.

Огледа се. Тук хвърлянето на камъни нямаше да свърши работа. Със съвсем смътна представа какво точно прави той запристъпва наляво към едно дърво, разцепено от светкавица.

Шийла забеляза движението му и стигна първа там с енергична крачка. Азпан грабна два камъка и замери с тях най-близкия равиан. Единият го удари, но не го нарани.

Равианите започнаха да затягат кръга. Подвикваха си с хрипливо сумтене.

Шийла скочи върху един изсъхнал ствол. Той се прекърши. Тя го награби и Хари схвана идеята й. Беше висок колкото нея и тя го обгърна с ръце.

Най-едрият равиан изръмжа и всичките се спогледаха.

Равианите нападнаха.

Най-близкият се хвърли към Шийла. Тя го удари по раменете с тъпия край и той изквича.

Хари награби една цепеница от разполовения ствол. Не можеше да я прекърши. Зад него отново се разнесе квичене и Шийла задърдори с висок, тревожен глас.

Най-добре беше да оставят пановете да изпускат напрежението на глас, но усещаше страха и отчаянието в гласа й и разбираше, че той идва и от Дорс.

Внимателно избра по-малка цепеница. Изтръгна я с две ръце, като използва тежестта си и яките мускули на раменете и я скърши така, че единият й край да е заострен.

Копия. Това беше единственият начин да не попаднат в ноктестите лапи. Пановете никога не използваха толкова напреднали оръжия. Еволюцията още не беше стигнала до този урок.

Сега равианите ги бяха обкръжили отвсякъде. Двамата с Шийла бяха застанали гръб о гръб. Едва накара нозете си да се размърдат, когато отби атаката на едър равиан с много брадавици.

Равианите още не бяха схванали идеята за копията. Звярът се наниза на острието и се метна назад. Страховит рев. Азпан се подмокри от страх, но нещо в Хари го държеше под контрол.

Равианът се отдръпна с хленч. Обърна се да побегне, но се спря в крачка. Колеба се дълъг миг — и отново се обърна срещу Хари.

Спусна се напред с нова увереност. Останалите равиани наблюдаваха. Приближи се до същото дърво, което Хари бе прекършил, и само с един замах откърши дълго, стройно копие. После тръгна към Хари, спря и протегна напред пръта. Вирна голямата си глава, погледна го, полуизвърна се и изнесе единия си крак напред.

Шокиран, Хари разпозна позицията от фехтовката.

Вадо я бе използвал. Вадо управляваше този равиан.

Всичко се връзваше. Така смъртта на пановете щеше да е съвсем естествена. Вадо можеше да каже, че разработвал потапянето в равиани като ново търговско приложение на същата техника.

Вадо се приближи, като пристъпваше внимателно, награбил дългата пика с две ръце. Въртеше края му в кръгове. Движението беше накъсано — лапите му бяха груби в сравнение с панските ръце. Но равианът беше по-силен.

Направи бърз финт, после нападна. Хари едва успя да отскочи встрани и отби копието с пръта си. Вадо се съвзе бързо и нападна отляво. Напад, финт, напад, финт. Хари отбиваше.

Дървените им мечове се удариха — Хари се надяваше неговият да не се прекърши. Вадо контролираше добре равиана. Той не се опита да избяга като предишния път.

Хари бе зает да отбива нападенията на Вадо. Трябваше да измисли някакво друго предимство, иначе превъзхождащата го сила на равиана щеше да си каже думата най-накрая. Хари тръгна в кръг и отдалечи Вадо от Шийла. Останалите равиани я държаха в капан, но не нападаха. Цялото им внимание беше приковано от двете фигури.

Хари придърпа Вадо към една гола скала. Равианът трудно успяваше да поддържа копието в равновесие и постоянно гледаше лапите си и нагласяше захвата. Това означаваше, че обръща по-малко внимание къде стъпва с двете си копита. Хари продължаваше да се движи, като накара равиана да стъпва настрани. Той стъпи с голямото си копито в някакви остри камъни, залитна, но успя да запази равновесие.

Хари мръдна наляво. Равианът пристъпи отново, копитото му се изкриви и той се препъна. Хари мигом нападна с копието, докато равианът гледаше надолу и се мъчеше да се изправи на крака. Наниза го на острието.

Натисна яростно. Останалите равиани нададоха стон.

С гневно ръмжене равианът се опита да се освободи от копието. Хари накара Азпан да пристъпи напред и го промуши още веднъж. Звярът нададе дрезгав вой. Азпан отново се метна напред. По прашната земя бликна кръв. Коленете на звяра се огънаха и той се просна на земята.

Хари метна поглед през рамо. Останалите се бяха задействали. Шийла отбиваше трима и им крещеше толкова силно, че изнервяше дори и него. Вече бе ранила единия. По кафявата му козина се стичаше кръв.

Но останалите не нападаха. Обикаляха в кръг, ръмжаха и тропаха с крака, ала не се приближаваха. Бяха объркани. И се учеха. Виждаше как с бързи, светнали погледи изучават ситуацията — този нов ход във вечната война.

Шийла пристъпи напред и бодна най-близкия. Той се метна към нея с ръмжене и копието й се заби в него. Той изрева, обърна се — и побягна.

Това беше сигналът за останалите. Всички побягнаха и го изоставиха. Гледаше със замъглени очи как кръвта му изтича. Погледът му трепна и Вадо изчезна. Животното се катурна.

Хари нарочно грабна един камък и разби черепа му. Беше гадна работа — той се отдръпна и остави мрачния, тлеещ пански гняв да избликне.

Наведе се и разгледа мозъка на равиана. Приличаше на гумена топка със сложна структура, опасана от фина сребриста паяжина. Техниката за потапяне.

Той се извърна и едва тогава забеляза, че Шийла е ранена.

21.

Станцията увенчаваше скалист хълм. Стръмните склонове приличаха на уморено, сбръчкано лице. Полите им бяха покрити с жилав храсталак.

Азпан пухтеше, докато вървеше през суровата, изровена от ерозията земя. От панска гледна точка нощта беше злокобна — призрачно видение в бледозелени и синкави сенки. Хълмът беше част от склона на величествена планина, но панското зрение не можеше да различи далечните гледки. Пановете живееха в близък, непосредствено обкръжаващ ги свят.

Пред себе си виждаше ясно сияещата плътна стена, опасваща станцията. Беше масивна, пет метра висока. И както си спомняше от туристическата обиколка, горният й ръб бе покрит със счупени стъкла.

Зад него се разнесе дращене — Шийла се изкачваше с мъка по склона. Раната на хълбока я караше да ходи вдървено, лицето й беше сковано. Не се бе съгласила да се спотаи долу. И двамата бяха почти грохнали, а пановете им се инатяха, въпреки че на два пъти спираха да хапнат и починат.

Бяха „обсъдили“ възможностите чрез мижавия знаков речник, гримаси и писане в прахта. Тук двата пана бяха уязвими. Не можеха да очакват да ги споходи късмет като с равианите — бяха страшно уморени и на непозната територия.

Най-подходящото време да се приближат до станцията бе нощта. Който и да бе в основата на това, нямаше да чака цяла вечност. От сутринта се бяха крили от флаери на два пъти. Да си починат бе примамлива възможност, но някакво предчувствие караше Хари да продължат.

Той се изкатери по хълма като внимаваше за електронни препъващи жици. Не разбираше нищо от подобна техника. Трябваше да следи за онова, което се виждаше, и да се надява, че станцията не е оборудвана срещу мислещи нашественици.

В сумрака панското зрение бе остро и ясно за близки обекти, но нищо не откри.

Избра едно засенчено от дърветата място до стената. Шийла се приближи — беше се задъхала. Стената му изглеждаше огромна. Невъзможна…

Бавно огледа земята наоколо. Никакви признаци на движение. Мястото миришеше странно на Азпан — нещо не беше наред. Може би животните не приближаваха до чуждата постройка. Ако беше тука, значи охраната вътре нямаше да е толкова бдителна.

Стената беше от полиран бетон, покрита с дебел перваз и това затрудняваше прехвърлянето през нея.

Шийла посочи към дърветата, растящи най-близо до стената. Пъновете до нея показваха, че онези, които я бяха построили, се бяха сетили за животните, които биха могли да я прескочат по този начин, но някои бяха достатъчно високи и имаха корони на няколко метра от върха й.

Можеше ли един пан да преодолее това разстояние? Трудно, особено ако е уморен. Шийла посочи него, после себе си, после протегна ръце и описа замах. Можеха ли да се прехвърлят!

Той се вгледа в лицето й. Проектантът не би предвидил, че двама панове могат да действат по този начин. Присви очи и огледа ръба. Твърде високо бе за катерене, дори и Шийла да се покачеше на раменете му.

Да — направи знак той.

Няколко мига по-късно, когато ръцете й бяха вкопчени в краката му, а той се готвеше да пусне клона, му дойдоха други мисли.

Азпан нямаше нищо против тази гимнастика и всъщност се радваше, че е отново на дърво. Но човешката преценка на Хари продължаваше да му крещи, че не може да се справи. Природният талант на пана се сблъскваше с човешката предпазливост.

За щастие нямаше много време за съмнения: Шийла го откъсна от клона. Той полетя, придържан само от нейните ръце.

Беше увила здраво крака около един дебел клон и сега го залюля като тежест на конец. Люлееше го напред-назад, като увеличаваше амплитудата. Напред-назад, нагоре-надолу — налягането в главата му беше като в центрофуга. За Азпан това не беше нищо особено. На Хари така му се виеше свят, че усещаше как сърцето му ще спре.

Люлеенето ставаше все по-силно, докато главата му се изравни с върха на стената.

Бетонният перваз беше със закръглен външен край, така че никаква кука да не може да се захване за него.

Люшна се отново надолу и главата му се устреми към земята. После отново нагоре — клонките го удряха по лицето.

При следващия мах се издигна по-нагоре. По целия горен ръб на стената проблясваха стъкла. Много професионално.

Едва имаше време да осъзнае всичко това, когато тя го пусна.

Стрелна се нагоре с протегнати ръце и едва успя да се залови за перваза. Задраска с крака по гладката повърхност. Набра се нагоре с напрегнати мускули — и се прехвърли. Никога досега не бе оценявал силата на пановете. Човек тук не би се справил.

Задрапа нагоре и се поряза на стъклата, фина работа беше да се изправи на крака и да намери къде да застане.

Заля го вълна на тържество. Махна на Шийла, невидима сред клоните. — Оттук нататък всичко зависеше от него. Изведнъж разбра, че можеха да изработят нещо като въже от лианите. Така щеше да издърпа и нея тук. Добра идея, но беше твърде късно.

Нямаше смисъл да се бави. Сградата се виждаше отчасти сред дърветата — няколко лампи светеха. Пълна тишина. Бяха изчакали до средата на нощта; разчиташе единствено на вътрешното чувство на Азпан да му подскаже кога.

Погледна надолу. Тъкмо под пръстите му проблясваше жица бръснач, вградена в бетона. Внимателно пристъпи между блестящите линии. Имаше достатъчно място между острите стъкла. Едно дърво спираше погледа му и не виждаше почти нищо под себе си в мътната светлина, която идваше от станцията. Това поне означаваше, че и те не го виждат.

Да скочи ли? Твърде високо беше. Дървото, което го скриваше, беше близо, но не виждаше навътре в короната. Стоеше и мислеше, ала нищо не му идваше наум. А Шийла беше отзад сама и никак не му се искаше да я зарязва там, където дебнеха опасности, за които той дори не подозираше.

Мислеше като човек и забравяше, че притежава способностите на пан.

Давай! Скочи. Изпращяха клонки и той се гмурна в сенките. Клоните одраскаха лицето му. Видя от дясната си страна тъмен силует, сви колене, завъртя се, протегна ръце и се залови за един клон. Дланите му се сключиха около него и разбра, че е твърде тънък, твърде тънък…

Клонът се прекърши. Прозвуча му като гръмотевица. Той пусна клона и започна да пада. Гърбът му се удари в нещо твърдо, той се претърколи, като търсеше къде да се захване. Пръстите му се сключиха около дебел клон и той увисна на него. Най-накрая въздъхна.

Шумоляха листа, люлееха се клонки. Нищо повече.

Висеше сред короната на дървото. Ставите го боляха — галактика от дребни болки.

Хари се отпусна и остави Азпан да се справи със слизането. Беше вдигнал твърде много шум, докато падаше, но не се виждаше никакво движение по широките поляни между него и осветената станция.

Помисли си за Дорс — искаше му се по някакъв начин да й съобщи, че вече е вътре. Докато мислеше за нея, премери на око разстоянието до най-близките дървета и запомни разположението им, за да може да намери обратния път, ако му се наложи да се спасява с бягство.

А сега какво? Нямаше план.

Хари леко подкара Азпан — който беше нервен и уморен, едва успяваше да го контролира — към един триъгълник от храсти. Умът на Азпан беше като бурно небе, раздирано от светкавици. Нямаше точно мисли — по-скоро възли от чувства, които се оформяха и просветваха около крехки сърцевини от тревога. Хари търпеливо призова успокояващи образи, дишането на Азпан се успокои и той едва не пропусна да долови шума.

Нокти, драскащи по застлана с камъни пътека. Нещо тичаше бързо.

Приближиха се до триъгълника от храсти. Напомпани мускули, гладка кожа, яки крака, които изяждаха разстоянието. Бяха добре тренирани да издирват и убиват беззвучно, без предупреждение.

За Азпан тези чудовища бяха непознати и ужасни. Той заотстъпва в паника пред двата връхлитащи куршума от мускули и кости. Черни венци се разкриваха над белите зъби, оголени под бесни очи.

Хари усети как нещо в Азпан се размърда. Древни инстинкти спираха отстъплението, напрягаха тялото. Нямаше време за бягство — трябваше да се бие.

Азпан зае твърда стойка. Двата звяра можеха да атакуват ръцете му, така че той ги изнесе назад, приклекна и сниши брадичка.

Азпан си бе имал работа и преди с четириноги, ловуващи на глутница — това се губеше далеч в родовата му памет, — и знаеше по рождение, че се нахвърлят на протегнати крайници и на гърлото. Кучетата искаха да го прекатурят, да прегризат югуларната вена и да го разкъсат за няколко жизненоважни секунди на изненада.

Те се стегнаха — вързопи от опънати жили, тичащи рамо до рамо, вирнали големи глави — и му се нахвърлиха.

Панът знаеше, че във въздуха те са максимално съсредоточени. И уязвими.

Посегна и ги сграбчи за предните крака.

Метна се назад, стиснат краката точно под челюстите. Набраната инерция на кучетата ги прекатури над главата му.

Претърколи се по гръб и дръпна силно. Внезапното движение запрати кучетата напред. Не можеха да извъртят глави, за да захапят ръката му.

Скок, захват, бързо въртене и замах, издигане — всички обединени в центробежното въртене, изхвърлило кучетата над Азпан, а самият той се претърколи на земята. Усети как краката им се прекършват и ги пусна. Те се метнаха над него с болезнен вой.

Азпан се изтърколи със сведена глава и скочи. Чу глухо тупване и прищракване на челюсти. Счупените крака на кучетата не можеха да омекотят удара.

Запълзя подире им с хрипливо дишане. Опитваха се да станат и се въртяха на пречупените си крака. Не лаеха, само тихо хленчеха от болка и ръмжаха жално. Едното избълва яростна, абсолютно неприлична ругатня. Другото провлачи:

— Кооооп'ле… коооооп'ле…

Животни, които се въртяха в огромната, изпълнена с мъка нощ.

Подскочи високо и се приземи на два крака. Стъпалата му заровиха вратовете им в пръстта и усети как костите поддават. Още преди да отстъпи назад и да ги погледне, знаеше, че са мъртви.

Кръвта на Азпан забушува от радост. Хари никога не бе изпитвал този изгарящ трепет — дори и по време на първото потапяне, когато Азпан бе убил Непознатия. Победата над непознати зверове с остри зъби и нокти, нападнали те в тъмното, беше дълбоко и пламенно удоволствие.

Хари не беше направил нищо. Победата си беше изцяло на Азпан.

Един дълъг миг Хари й се наслаждава в хладния нощен въздух — чувстваше трепетите на екстаза.

Разумът бавно се завърна. Имаше и други кучета. Азпан се беше справил подобаващо с тези. Такъв късмет не идваше на два пъти.

Кучетата се виждаха съвсем лесно на поляната. Щяха да привлекат внимание.

На Азпан никак не му се искаше да ги пипа. Червата се бяха изпразнили и миризмата прерязваше въздуха. Докато ги влачеше към храстите, оставяха диря по тревата.

Време, време. Някой щеше да забележи липсата на кучетата и да дойде да провери.

Азпан все още беше надъхан от победата. Хари използва това, за да го подкара през широката ливада, като се спотайваше в сенките. Във вените на Азпан пращеше енергия. Хари знаеше, че това е просто временна радост на жлезите, покриваща дълбока умора. Щом утихнеше, умът на Азпан щеше да се замъгли и щеше да е много трудно да го управлява.

Всеки път, щом спреше, той поглеждаше назад и запомняше обстановката. Можеше да му се наложи да се връща на бегом.

Беше късно и по-голямата част от станцията не светеше. В техническата част обаче група прозорци сияеха с, както я виждаше Азпан, невъзможно ярка, странна, свръхнажежена светлина.

Той се добра до тях и се прилепи о стената. Това, че Азпан бе омагьосан от тази странна цитадела на богоподобните човеци, помагаше. Любопитството го подтикна да погледне през един прозорец. Емайловата светлина осветяваше обширна зала за събрания — Хари я позна. Там, преди векове, се бе уговарял с други ярко облечени туристи да излязат на поход.

Хари остави любопитството на пана да го подбутне настрани, където знаеше, че има врата, извеждаща към дълъг коридор Вратата се отвори за изненада на Хари. Азпан тръгна по гладките плочки на коридора, като озадачено оглеждаше изрисувания с фосфорна боя по стените и тавана орнамент, излъчващ успокояваща жълтеникава светлина.

Вратата на един от офисите беше отворена. Хари накара Азпан да приклекне и да надникне вътре. Нямаше никого. Беше обширна стая със стени, покрити с рафтове. Хари си спомни как седяха там и говореха за процеса на потапяне. Това означаваше, че ваните са само на няколко врати от…

Скърцането на подметки по плочките го накара да се обърне.

Вадо стоеше с прицелено в него оръжие.

В хладната светлина лицето на мъжа изглеждаше странно за очите на Азпан — необичайно костеливо. Дълго, тънко, с трудно проницаем израз…

Хари усети прилива на почит в Азпан и го остави да подкара пана напред. Той цвъртеше тихичко. Азпан чувстваше благоговение, не страх.

Вадо се напрегна и размаха дулото на грозното оръжие. Метално изщракване. Азпан вдигна ръце в ритуален пански поздрав и Вадо стреля.

Ударната вълна завъртя Азпан. Той се строполи и се просна на пода.

Устата на Вадо се изкриви в презрение.

— Хитър си ми бил, а? А за алармата на вратата не се ли сети?

Болката в хълбока на Азпан беше остра и слисваща. Хари я надви, започна да съсредоточава гнева на Азпан, да му помага да се трупа. Азпан опипа хълбока си и дланта му стана лепкава, мирис на топло желязо изпълни ноздрите на пана.

Вадо го заобиколи, размахал оръжието.

— Ти ме уби, дребен тъпак такъв! Унищожи чудесно опитно животно. Сега трябва да измисля какво да те правя.

Хари хвърли собствения си гняв върху кипящата ярост на Азпан. Усети как яките мускули в раменете се напрягат. Болката в хълбока го прониза внезапно. Азпан изстена и се претърколи на пода, затиснал раната с ръка.

Хари държеше главата му наведена, така че Азпан да не вижда течащата по краката му кръв. Енергията изтичаше от тялото на пана. Обземаше го слабост.

Вадо запристъпва и той наостри уши. Отново се претърколи в агония, като този път се сгъна на кълбо.

— Май има само едно решение… — Хари чу как металът изщрака.

Сега, да. Остави гнева да се отприщи.

Азпан се надигна на ръце и подгъна крака под себе си. Нямаше време да се изправя. Хвърли се срещу Вадо, без да става.

Куршум изсвистя покрай главата му. После удари Вадо в слабините и го запрати срещу стената. Мирисът на мъжа беше кисел, солен.

Хари загуби всякакъв контрол над Азпан, който тряскаше Вадо в стената и го удряше с всичка сила.

Вадо се опита да го отблъсне с хилавите си ръце. Жалкият му опит за самозащита бе пометен като паяжина.

Накрая стовари масивните си рамене върху гърдите на човека. Оръжието издрънча върху плочките.

Азпан размахваше човешкото тяло в диво опиянение.

Сила, мощ, радост.

Изпращяха кости. Главата на Вадо отхвръкна назад, тресна се о стената и той се свлече.

Азпан отстъпи назад от простряния на пода Вадо. Радост.

Синьо-бели мухи бръмчаха по ръба на зрителното му поле.

Трябва да действа. Само това успя да долови Хари през завесата от емоции, забулила ума на пана.

Коридорът се виеше. Хари накара Азпан да върви със ситни, болезнени стъпки. Две Врати, три. Тук? Заключено. Следващата врата. Светът сякаш се движеше по-бавно.

Вратата се открехна. Познато преддверие. Азпан се препъна в един стол и едва не падна.

Хари накара дробовете да заработят по-мощно. Въздухът прогони тъмните ръбове, обрамчващи зрителното му поле, но синьо-белите мухи все още бяха там — пърхаха нетърпеливо и ставаха все повече.

Пробва вътрешната врата. Заключена. Хари събра цялата енергия в Азпан. Сила, мощ, радост.

Азпан тресна с рамо заключената врата. Удържа. Пак. И пак. Остра болка. Вратата рухна.

Точно така, това беше. Ваните за потапяне. Азпан тръгна, залитайки, сред тях. Разходката по пътеката, докато стигне до контролните табла, трая цяла вечност. Хари се концентрираше върху всяка стъпка, изнасяше внимателно всеки крак. Зрителното поле на Азпан се люшкаше, главата му сякаш се кандилкаше върху течни рамене.

Ето я. Собствената му вана.

Автоматът на Дорс го чакаше. Беше го видял да идва и бе застанал пред таблото, прикрил най-важните бутони.

Азпан се наведе към командното табло на автомата. Започна да опипва клавишите и да си припомня кода за достъп.

Пръстите на Азпан бяха твърде груби. Не можеха да натиснат един-единствен бутон.

Осветената от приглушена светлина стая започваше да се размазва пред очите му. Накара Азпан отново да въведе кода, но пръстите му натискаха няколко клавиша наведнъж.

Синьо-белите мухи пърхаха по ръба на зрителното му поле. Ръцете на Азпан се отпуснаха върху клавишите.

Мисли. Хари се огледа. Азпан нямаше да издържи още дълго. На едно бюро наблизо имаше бележник и писалка.

Да остави бележка? С надеждата да я намери който трябва…

Накара Азпан да залитне към бюрото и да сграбчи писалката. Докато се опитваше да напише: Нужна ми е…, една идея проблесна в ума му.

Обърна се и се дотътри обратно до капсулата. Съсредоточи се.

Стиснал писалката, той натисна с тъпия край. Натисна бутона без грешка. Сините мухи трептяха пред очите му.

Беше му трудно да си спомни кода. Натискаше бутоните един по един. Мушни, натисни, мушни — и готово. Лампичката примигна и вместо в червено светна в зелено.

Опипа ключалките, отвори капака.

Там вътре лежеше Хари Селдън — в покой, със затворени очи.

Таблото за спешни случаи — да. Знаеше го от брифинга.

Заопипва полираната стоманена повърхност и откри таблото отстрани. Азпан се втренчи замаян в буквите, които не му говореха нищо.

Самият Хари ги разчиташе трудно. Буквите подскачаха и се сливаха.

Намери няколко копчета и сервоконтролери. Сега ръцете на Азпан се справяха още по-зле. Наложи се да натисне с писалката три пъти, за да активира програмата за съживяване. От зелени лампичките станаха кехлибарени.

Азпан се строполи на хладния под. Синьо-белите мухи бръмчаха навсякъде около главата му и искаха да го ухапят. Вдъхна хладния, сух въздух. Това беше. Всичко.

Лампите горе помръкваха. После угаснаха.

22.

Хари рязко отвори очи.

Програмата за възстановяване продължаваше да изпраща електростимове в мускулите му. Остави ги да подскачат, да го парят и болят, докато мисли. Чувстваше се чудесно. Дори не беше гладен, както обикновено след потапяне. Колко време бе прекарал в дивата пустош? Поне пет дни.

Надигна се. В стаята с ваните нямаше никого. Очевидно Вадо бе алармиран по някакъв безшумен начин, без никой друг да усети. Това отново сочеше спретнат малък заговор.

Излезе навън разтреперан. За да се освободи, трябваше да отстрани разни тръбички и електроди, но това изглеждаше доста просто.

Азпан. Едрото тяло изпълваше пътеката. Коленичи и провери пулса му. Беше неравен.

Но първо Дорс. Нейната вана беше до неговата и той задейства съживяването. Изглеждаше добре.

Вадо сигурно бе вградил в системата някакъв блок за трансмисия, така че никой от персонала да не познае по таблото, че нещо не е наред. Проста история за прикритие: двойка, която е искала да се потопи за наистина дълго време. Вадо ги бил предупредил, обаче не, те искали така и… Съвсем приемлива история.

Клепачите на Дорс трепнаха. Той я целуна. Тя въздъхна.

Направи й пански жест — „тихо!“ — и се върна при Азпан.

Кръвта течеше силно. Хари с изненада откри, че не долавя силните, резливи елементи в панската кръв само по миризмата. На човека му липсваха толкова много неща!

Съблече ризата си и направи груб турникет. Поне дишането на Азпан бе нормално. Дорс вече беше готова да излезе и той й помогна да се освободи.

— Криех се в едно дърво и изведнъж — пуф! — рече тя. — Какво облекчение! Ти как…?

— Да се махаме — прекъсна я той.

Щом напуснаха стаята, тя попита:

— На кого ли можем да се доверим? Който и да е направил това… — млъкна и видя Вадо. — О!

Изразът й кой знае защо го разсмя. Тя много рядко се изненадваше.

— Ти ли го направи?!

— Азпан.

— Никога не бих повярвала, че един пан е способен да… да…

— Съмнявам се някой да е бил потопен толкова дълго време. Не и под подобно напрежение във всеки случай. Просто… ами просто стана.

Вдигна оръжието на Вадо и разгледа механизма. Стандартен пистолет със заглушител. Вадо не бе искал да събуди останалите в сградата. Това беше обещаващо. Тук сигурно имаше хора, които щяха да им се притекат на помощ. Тръгна към сградата, където живееше персоналът.

— Чакай, ами Вадо?

— Ще събудя лекаря.

Събудиха го — но Хари го отведе първо в стаята с ваните, за да се погрижи за Азпан. Лекарят го позакърпи, би му някакви инжекции и заяви, че ще се оправи. Едва тогава му показаха тялото на Вадо.

Лекарят се ядоса, но Хари имаше пистолет. Трябваше само да се прицели. Не каза нищо, само направи жест.

Не му се говореше и се чудеше дали изобщо някога ще му се говори. Когато не говориш, се съсредоточаваш по-добре, навлизаш в нещата. Потапяш се.

А и без това Вадо от известно време беше мъртъв.

Азпан беше свършил добра работа. Докторът само поклати глава.

Алармите звъняха. Веднага го заболя глава. Появи се началничката на охраната. По реакцията й личеше, че не е участвала в заговора. „Значи не мога да го свържа с Академичния потентат“ — помисли си той абстрактно.

Но какво ли доказваше това? Имперската политика беше гъвкава… Дорс през цялото време го поглеждаше странно. Не разбираше защо, докато не осъзна, че и през ум не му беше минало да помогне първо на Вадо. Азпан — това беше самият той в смисъл, който познаваше издълбоко, но не можеше да обясни.

Ала веднага разбра, когато Дорс поиска да отидат до стената на станцията и да повикат Шийла. Доведоха и нея от далечния, див мрак.