Страхът на Фондацията

1.

Бюросекът на Хари Селдън иззвъня и обяви:

— Маргета Муунроуз желае да разговаря с вас.

Хари погледна 3D-изображението на поразителна жена, увиснало над него.

— Хм? О! Коя е тя? — секретарят не би му прекъснал изчисленията, освен ако тя не беше важна личност.

— Проверката разкрива, че е водещ автор на интервюта и политически журналист в мултимедийния комплекс…

— Ясно, но защо е толкова важна?

— Смятана е от всички интеркултурни монитори за една от петдесетте най-влиятелни фигури на Трантор. Предлагам…

— Никога не съм чувал за нея — Хари се надигна и приглади косата си. — А защо би трябвало да съм чувал? Пусни обаче пълен филтър.

— Изпратих филтрите за рекалиброване. Ако…

— По дяволите, вече седмица ги няма!

— Боя се, че автоматът за новото калиброване е проявил дефекти.

Мехите — това бяха усъвършенствани бракми — напоследък често се повреждаха. От бунтовете в Джунин насам някои от тях дори ги нападаха. Хари преглътна и рече:

— Свържи ме все пак.

Бе използвал филтри по холофона толкова дълго време, че вече не можеше да крие чувствата си. Хората на Клеон бяха инсталирали софтуер, който да изработи подобаващо селекционирано тяло за него. С малко лъскане от страна на имперските съветници сега той модулираше акустичния му подпис в плътен, уверен, кънтящ глас. А при желание от негова страна редактираше речника му — той вечно се впускаше в техножаргон, вместо да обяснява просто.

— Господин академик! — поздрави ведро Муунроуз. — Толкова много искам да си поприказваме!

— За математика ли? — изтърси той.

Тя се засмя весело.

— Не, не! Това главата ми надали би могла да побере. Аз представлявам милиарди любопитни умове, които биха искали да знаят какво мислите за Империята, Куатананските въпроси…

— Какво?

— Куатанан — диспутът за зоналния ред.

— Никога не съм го чувал.

— Но… вие ще ставате Първи министър! — изглеждаше наистина изненадана, макар Хари да си напомни, че това вероятно беше съвършено опитно филтър-лице.

— Да, може би. Но дотогава защо да се тормозя?

— Когато Висшият съвет избира, хората трябва да познават възгледите на кандидатите — заяви тя доста превзето.

— Кажете на вашите зрители, че си пиша домашното в последния момент.

Тя изглеждаше очарована, което окончателно го увери, че минава през филтър. От многото сблъсъци с медиите той бе научил, че лесно се раздразват, когато ги натириш. За тях сякаш се подразбираше, че щом през техните очи гледа огромна публика, то те носят цялото морално влияние на тази публика.

— А какво ще кажете по една тема, която със сигурност ви е позната — злощастието в Джунин? И загубата — а някои казват, бягството — на симовете на Волтер и Жана д'Арк?

— Не е в моята компетенция. — Клеон го бе посъветвал да се държи настрана от цялата тази работа със симовете.

— Според слуховете те са излезли от вашия отдел.

— Разбира се — един от нашите матисти изследователи ги намери. Дадохме на лизинг правата на онези… как им беше името?

— „Артифис асоушиейтс“ — и съм сигурна, че го знаете.

— Ъъ, мда.

— Тази роля на разсеяния професор не е убедителна, сър.

— Смятате, че си прекарвам времето в драпане за службата — а после, вероятно, да се чудя къде да се скрия?

— Светът, цялата Империя има право да знае…

— И какво — да защитавам само онова, по което биха си падали хората?

Устата й се изкриви в гримаса, която пролича дори през филтрите — очевидно бе решила да разиграе това интервю като борба на две воли.

— Вие криете работата на хората от…

— Моите изследвания са си моя работа.

Тя махна с ръка.

— Какво бихте казали като математик на тези, според които дълбоките симове на истински хора са безсмъртни?

Хари пламенно желаеше собствените му лицеви филтри да бяха налице. Сигурен беше, че издава нещо, и се принуди да остане с безизразно лице. Най-добре бе да омаловажи аргумента.

— Доколко истински бяха онези симове? Някой знае ли?

— Те без съмнение изглеждаха на публиката истински и като хора — вдигна вежди Муунроуз.

— Боя се, че не съм гледал представлението — рече Хари. — Бях зает.

Муунроуз се наведе напред, набърчила чело.

— С вашата математика? Е, добре, тогава ни разкажете за психоисторията.

Лицето му продължаваше да не трепва — това бе неправилен сигнал. Накара се да се усмихне.

— Слухове.

— От авторитетен източник знам, че императорът е благоразположен към вас именно заради тази теория за историята.

— Какъв авторитетен източник?

— Вижте, сър, тук аз задавам въпросите…

— Кой го казва? Аз все още съм слуга на обществото, професор. А вие, мадам, ми отнемате време, което бих могъл да посветя на студентите си.

Хари махна и прекъсна връзката. Откакто се бе счепкал с Ламурк право пред муцуната на ЗО-камерата, за която не бе и подозирал, се беше научил да прекъсва разговора, ако тръгнеше накриво.

Щом се облегна назад в креслото, в стаята влезе Дорс.

— Обадиха ми се, че някаква важна птица ти досаждала.

— Махна се. Мъчеше се да измъкне нещо на тема психоистория.

— Е, нямаше как да не излезе наяве. Това е вълнуващ синтез от думи. Предизвиква въображението.

— Може би трябваше да го нарека „социоистория“ — хората щяха да си мислят, че е нещо много скучно и да ме оставят на мира.

— Надали щеше да понесеш такава грозна дума.

Електрощитът заискри и изпука. През него влезе Юго Амарил.

— Прекъснах ли нещо?

— Съвсем не — Хари скочи и му помогна да седне. Юго още куцаше. — Как ти е кракът?

Юго сви рамене.

— Прилично:

Преди седмица трима здравеняци бяха приближили Юго на улицата и много спокойно му бяха обяснили положението. Били наети да му навредят — да го предупредят така, че да не може да го забрави. Трябвало да му строшат някой и друг кокал; така им били наредили и той не можел да направи нищо по въпроса. Водачът им му обяснил, че могат да го направят по мъчния начин. Ако се съпротивлявал, щял съвсем да си изпати. Лекият начин бил да му строшат пищяла с един премерен удар.

По-късно, докато го описваше, Юго бе казал:

— Позамислих се, разбираш ли, па седнах на тротоара и си опънах левия крак. Вождът им ме изрита. Добре си свърши работата — счупи се веднага и то много чисто.

Хари беше ужасен. Разбира се, медиите естествено се вкопчиха в тази история. Единственото му жлъчно изявление беше:

— Насилието е дипломацията на некадърните.

— Медтехът ми разправя, че след седмица ще оздравее — каза Юго, докато Хари му помагаше да се протегне, а креслото неуловимо променяше формата си под него.

— Императорските хора все още нямат представа кой е бил — обади се Дорс. Тя се разхождаше нервно из офиса.

— Много хора биха свършили подобна работа — ухили се Юго. Ефектът беше донякъде уравновесен от голямата синина на челюстта му. — Освен това като че ли им хареса, че го правят на далит.

Дорс закрачи ядосано.

— Де да бях там…

— Не можеш да си навсякъде — мило й рече Хари. — Според императорските хора всъщност не е станало заради тебе самия, Юго.

Юго мрачно изкриви уста.

— Схванах. Заради тебе е било, нали?

Хари кимна.

— „Сигнал“ — тъй ми рече един от тях.

Дорс се извърна рязко.

— За какво?

— Предупреждение — поясни Юго. — Политика.

— Разбирам — побърза да каже тя. — Ламурк не може да те удари пряко, но оставя…

— Набиваща се на очи визитка — довърши вместо нея Юго. Дорс сплете пръсти.

— Трябва да съобщим на императора!

Хари не можа да не се изкиска.

— И го казваш ти, дето си историк. Насилието винаги е играло определена роля при наследствените постове. Няма как това да е далеч от ума на Клеон.

— За императорите е така, да — възрази му тя. — Но в една надпревара за поста на Първи министър…

— Властта нещо не я бива напоследък — заговори провлечено Юго със саркастичен тон. — Тия гадни далити само проблеми създават. Пък и Империята нещо го е закъсала. Или се впуска в някакви смахнати ренесанси. Сигурно ще да е далитски заговор, а?

— Когато храната стане оскъдна, правилата за поведение на масите се променят — обади се Хари.

— Бас ловя, че императорът е наредил всичко това да се анализира — рече Юго.

Дорс закрачи отново из стаята.

— Един от уроците на историята е, че императорите, които прекалят с анализите, се провалят, докато онези, които опростяват прекалено, успяват.

— Бива си го анализът ти — изкоментира Хари, но тя не долови иронията.

— Ъъ, аз пък случайно успях и да свърша малко работа — рече тихо Юго. — Приключих със съгласуването на транторските исторически данни с модифицираните Селдънови уравнения.

Хари се наведе напред, а Дорс продължаваше да крачи със сключени зад гърба ръце.

— Прекрасно! Под ръка ли са ти?

Юго се ухили и постави феритов куб в слота на бюрото на Хари.

— Гледайте.

Трантор бе преживял поне осемнайсет хилядолетия, макар и периодът отпреди Империята да бе много оскъдно документиран. Юго бе свил океана от данни в 3D. Икономиката вървеше по едната ос, социалните индекси — по другата, а политиката съставляваше третото измерение. Всяка от тях оформяше повърхност и тези повърхности образуваха форма, увиснала над бюрото на Хари. Хлъзгавата на вид буца беше колкото човешки бой и постоянно се движеше — деформираше се, отваряха се отверстия, надигаха се буци. Цветово кодираните вътрешни потоци се виждаха през прозрачната кожа.

— Прилича ми на болен от рак орган — обади се Дорс. Юго се намръщи и тя добави прибързано: — Но е хубаво.

Хари се изсмя; Дорс рядко правеше гафове в обществото, но когато пък направеше гаф, представа си нямаше как да го замаже. Буцестото нещо, висящо във въздуха, пулсираше от живот и привличаше като магнит вниманието му. Гърчещата се повърхност обемаше в себе си трилиони вектори, а суровите данни се извличаха от безбройни мънички животи.

— Данните от ранната история са доста позакърпени — обясни Юго. Повърхностите се тресяха и поклащаха. — Също и ниска разделителна способност и дори малобройно население — проблем, който няма да стои пред нас по отношение на предсказанията за Империята.

— Виждаш ли двустепенните социоструктури? — посочи Хари.

— И това представя всичко в Трантор? — възкликна Дорс.

— За модела не всички подробности имат еднакво значение — обясни Юго. — За да изчислиш как ще лети един космически кораб, не ти трябва да знаеш кой е собственикът му.

Хари се обади услужливо, сочейки един бърз трепет в социалните вектори:

— Сциентокрацията е възникнала тук през третото хилядолетие. После епоха, в която от монополните е възникнал стазис. Това е подхранило строгостта.

Формите станаха по-устойчиви, след като данните се подобриха. Юго бързо превъртя времето така, че петнайсет хилядолетия се извъртяха за три минути. Беше поразително — пулсиращите, твърдо нарастващи милиарди издънки, безкрайно пъпкуваща се структура. Пъпкуващите се като пощурели диаграми говореха за сложността на Империята далеч повече от всяка високомерна реч на императора.

— Ето тук е покриването — посочи Юго — и в жълто е показано как следсказват уравненията на Селдън.

— Те не са мои уравнения — автоматично го поправи Хари. Много отдавна двамата с Юго бяха забелязали, че за да предсказват, първо е нужно да следсказват миналото за проверка — Те бяха…

— Само гледай.

Покрай тъмносинята фигура от данни се събираше жълта бучка. На Хари тя изглеждаше като близнак, идентичен на оригинала. Всяка минаваше през изкривявания и кипеше с енергията на историята. Всяка вълна и издатина представляваше много милиарди човешки триумфи и трагедии. Всяко малко трепване някога е било бедствие.

— Те са… еднакви — прошепна Хари.

— Много си прав, дявол те взел — измърмори Юго.

— Теорията съвпада.

— Ъ-хъ. Психоисторията върши работа.

Хари се втренчи в извиващите се цветове.

— Не съм си и помислял, че…

— Може да работи толкова добре? — Дорс бе застанала зад стола му и сега разтриваше скалпа му.

— Ами да.

— Години наред прекара във включване на необходимите променливи. Трябва да върши работа.

Юго се усмихна съчувствено.

— Де повече хора да вярваха като тебе в матистите. Забрави ефекта на врабчето.

Дорс бе омагьосана от блещукащите масиви от данни, които в момента превъртаха цялата история на Трантор, туптяха в различни цветови схеми, за да покажат разликите между истинската история и следсказанията на уравненията. Бяха много малко. Нещо повече — с времето не нарастваха.

Без да отделя поглед от дисплея, Дорс попита бавно:

— Врабче ли? Ние гледаме птички като домашни животни, но без съмнение…

— Да предположим, че едно врабче запляска с криле на екватора — навън, на открито. Това съвсем мъничко променя циркулацията на въздуха. Ако нещата тръгнат по подходящия начин, едно врабче може да отключи торнадо горе на полюсите.

Дорс бе смаяна.

— Това е невъзможно!

— Не го бъркай с баснословния гвоздей в подковата на коня, онова легендарно животно, пренасяло товари — вметна Хари. — Спомняш ли си? Ездачът му загубил битка, а после и кралство. Провал на малък, но критичен компонент, фундаменталните случайни явления са демократични. Мъничките разлики във всяка двойка променливи могат да предизвикат такива промени, че свят да ти се завие.

За да проумеят идеята му, беше необходимо известно време. Както във всеки друг свят, и транторската метеорология притежаваше плашеща чувствителност към първоначалните условия. Плясъкът на врабчови криле от едната страна на Трантор, усилен през флуидни уравнения седмици наред, можеше да предизвика свиреп ураган през един континент във втори. Никакъв компютър не би могъл да моделира всичките дребни подробности на истинското време, за да направи възможни точните предсказания.

Дорс посочи масивите от данни.

— Значи… всичко това е съвсем погрешно?

— Надявам се, че не — отвърна Хари. — Времето се променя, но климатът се държи постоянен.

— И все пак… нищо чудно, че транторианците предпочитат да живеят на закрито. Откритото пространство крие опасности.

— Фактът, че уравненията описват случилото се… ами това означава, че дребните резултати се изглаждат с историята — обади се Хари.

— Важните от човешка гледна точка неща всъщност може и да нямат особено значение — додаде Юго.

Дорс престана да разтрива скалпа на Хари.

— Значи… хората нямат значение?

— Повечето биографии ни убеждават — внимателно заговори Хари, — че хората… че ние имаме значение. Психоисторията учи, че нямаме.

— Като историк не мога да приема…

— Погледни данните — вметна Юго.

Гледаха как Юго изтъква подробности, посочва характеристики. За обикновените хора историята оставаше чрез изкуството, мита и литургията. Чувстваха го чрез конкретни примери в близък план: сграда, обичай, историческо име. Двамата с Юго — самите те като врабчета се носеха над пейзаж, за който обитателите му долу нямаха ни най-малка представа. Виждаха бавното надигане на терена — неудържимо като ледник.

— Но хората трябва да имат значение — в гласа на Дорс се долавяше нотка на самотна надежда. Хари знаеше, че някъде дълбоко в нея се спотайват строгите директиви на Закона на Зерот, но над тях лежеше дебел пласт истински човешки чувства. Тя беше хуманист, който вярваше в мощта на индивида, а тук се сблъскваше с тъп и безчувствен механизъм, най-общо казано.

— Всъщност те имат значение, но може би не по начина, който искаш — каза внимателно Хари. — Ние издирвахме легендарни групи, оси, около които понякога се въртят събитията.

— Например хомосексуалистите — додаде Юго.

— Около един процент от населението, съществен второстепенен вариант в репродуктивните стратегии — обясни Хари.

В социален аспект обаче те често бяха майстори на импровизацията, онези, които даваха тон в стила, напълно у дома си, що се отнася до условностите. Те като че бяха оборудвани с вътрешен компас, който сочеше всяка обществена новост съвсем отрано, така че упражняваха влияние, напълно несъразмерно с броя им. Често бяха чувствителни индикатори на бъдещи обрати.

Юго продължи:

— Така че се замислихме — биха ли могли те да бъдат решителен индикатор? Излиза, че са. Помага да излязат уравненията.

— Защо историята изглажда всичко? — сопна се Дорс.

Хари остави Юго да продължи:

— Нали разбираш, същият онзи ефект на врабчето си е имал и положителна страна. Хаотичните системи са можели да бъдат уловени точно в необходимия миг и съвсем лекичко наклонени в предпочитаната посока. Добре премерен във времето тласък би могъл да насочи една система и от това да се получат облаги, съвсем несъразмерни с вложеното усилие.

— Искаш да кажеш, контрол? — погледна го тя със съмнение.

— Съвсем лекичък — отвърна Юго. — Минимален контрол — необходимият тласък в необходимия момент — изисква в динамиката да се вниква из основи. Може би по този начин можеш да насочваш изхода към най-малко вредния от няколко чудесно балансирани резултата. В най-добрия случай те биха могли да докарат една система до смайващо добър изход.

— Кой упражнява контрола? — попита Дорс.

На Юго като че ли му стана неудобно.

— Ъъ, ние, такова… не знаем.

— Не знаете?! Но тази теория е теория на цялата история!

— В уравненията има елементи и взаимовръзки, които не можем да схванем — рече тихо Хари. — Потискащи сили.

— Как така не разбирате?

И двамата сякаш много се притесниха.

— Не знаем как си взаимодействат условията. Нови характеристики — заобяснява Хари, — които водят до… непредвиден ред.

— Значи всъщност вие не разполагате с теория, така ли? — рече сухо тя.

Хари кимна жално.

— Не и в смисъл на дълбоко разбиране, не.

„Моделите следваха суровия и опитен свят, заразмишлява той. Те отразяваха времето си. Планетната механика, работеща като по часовник, идваше след часовниците. Идеята за цялата вселена като компютърен модел идваше след компютрите. Възгледът за света на стабилната промяна идваше след нелинеарната динамика…“

За миг му се привидя метамодел, който би погледнал него и би описал как той би избрал сред моделите на психоисторията. Вглеждащ се надолу там, горе, той би могъл да види какво е вероятно да предпочете Хари Селдън…

— Кой планира този контрол? — настояваше Дорс.

Хари се опита да задържи идеята, но тя му се изплъзна. Той знаеше как да я подмами обратно: само да се отпусне.

— Помниш ли го онзи виц? — попита той. — Как можеш да разсмееш Господ?

Тя се усмихна.

— Разказваш му за плановете си.

— Точно така. Ще проучим този резултат и ще изровим някакъв отговор.

Тя се усмихна.

— Да не те питам за предсказания относно напредъка на собствените ти предсказания?

— Срамно е, но да.

Бюросекът му звънна.

— Императорът ви вика — съобщи той.

— По дяволите! — Хари плесна по стола. — Веселата част свърши.

2.

Не е точно подходящият момент да идват специалните, мислеше си Хари. Но докато беше на ръба, беше невъзможно да свърши каквато и да било работа.

Той пребърка джобовете си за монети и извади една. Петкредитовка от кехлибарена сплав; от едната й страна беше изобразен Клеон I, красив — съкровищата винаги са ласкаели императорите, а от другата — дискът на Галактиката, гледан отгоре. Задържа я на ръба и се замисли.

Нека ширината на монетата представлява височината на диска в типичен мащаб. За да бъдем точни, монетата трябваше да е изпъкнала в средата, за да изобразява центъра, но общо взето беше добро геометрично копие.

В диска имаше недостатък — миниатюрна пришка в един външен спирален ръкав. Направи изчисленията наум, като допусна, че галактиката има диаметър около 100 000 светлинни години, и… примигна. Точицата представляваше обем с диаметър от около хиляда светлинни години. Във външните ръкави тя би съдържала десет милиона звезди.

Да вижда толкова много светове като прашинка, плаваща в безкрая, го накара да се чувства така, сякаш твърдта на Трантор се е разтворила и той безпомощно се е срутил в бездна.

Можеше ли човечеството да има някакво значение при подобни мащаби? Толкова много милиарди души, напъхани в едно зрънце.

И все пак те се бяха разселили из цялата немислима шир на този диск за един миг време.

Човечеството се бе разселило из спиралните ръкави, бе се изляло през червеевите дупки, бе се увило около центъра за някакви си няколко хиляди години. За това време самите спирални ръкави не се бяха преместили под забележителен ъгъл в собствения си бременен гавот — това би отнело половин милиард години. Копнежът на човечеството по далечни хоризонти го бе запратило на рояци през паяжината от червееви дупки и хора бяха изскочили в пространството край издуващи се червени, вирулентно сини, тлеещи рубинени слънца.

Прашинката представляваше обем, който един-единствен човешки мозък с първичните му способности не би могъл да проумее освен като математически израз. Но същият този мозък водеше човеците все по-нататък и сега те се разхождаха из Галактиката и владееха звездните бездни… без да познават истински самите себе си.

Така че едно-единствено човешко същество не можеше да проумее дори една точица от диска. Но сумата от човечеството можеше — инкрементално, един ум след друг, познавайки непосредствената си звездна територия.

А какво желаеше той? Да вникне в цялото това човечество, в най-дълбоките му импулси, в сенчестите му механизми, в миналото, настоящето и бъдещето му. Искаше запознава скитническата порода, успяла да заграби този диск и да го превърне в играчка.

Значи може би един-единствен човешки ум наистина би могъл да обхване диска, като отиде едно ниво по-нагоре… и прецени сборните последствия, скрити в сложността на уравненията.

Да опишеш Трантор в тези пропорции беше детска игра. За Империята той имаше нужда от далеч по-огромно вникване.

Математиката можеше и да управлява галактиката. Невидимите тънки символи можеха и да властват над нея.

Значи, един-единствен мъж или жена би могъл или могла да има значение.

Може би. Той тръсна глава. Главата на едно-единствено човешко същество.

„Малко като че се поизсилихме, а? Мечти за божественост…“

Хайде пак на работа.

Само дето не можеше да работи. Трябваше да изчака. За негово успокоение човекът от специалните императорски войски пристигна и го поведе през Стрилингския университет. Вече беше свикнал със зяпачите и с неудобството да си пробива път сред тълпите, които сега се събираха навсякъде, където имаше вероятност да се появява по-често.

— Днес имаш много работа — каза той на капитана от специалните войски.

— Трябваше да го очаквам, сър.

— Надявам се, че ти плащат допълнително за това.

— Тъй вярно, сър. Викаме му „вредни“.

— За допълнителен риск, нали така? За опасно дежурство.

Капитанът сякаш се обърка.

— Ами да, тъй вярно, сър…

— Ако някой започне да стреля, какви са твоите заповеди?

— Ъъ, ако проникнат в зададения периметър, трябва да застанем между тях и вас, сър.

— И ти ще го направиш? Ще поемеш Гаусова пулсация или флешет?

Капитанът май се изненада.

— Естествено!

— Наистина ли?!

— Нали знаете, дълг.

Хари се засрами от простата лоялност на този мъж. Не към Хари Селдън, а към идеята за Империята. За ред. За цивилизация.

Хари осъзна, че и той също бе предан на тази идея. Империята трябваше да бъде спасена или поне падането й да бъде смекчено. Той можеше да го постигне само с вникване в най-дълбоките й структури.

И точно затова не му харесваше тая работа с Първия министър. Тя го лишаваше от време и концентрация.

В бронираното возило на специалните войски той успокои недоволството си, като извади бележник и започна да работи по някакви уравнения. Наложи се капитанът да го подсети, щом стигнаха двореца. Хари слезе — последва обичайният ритуал с охраната: специалните войски се пръснаха и въздухоплавателните сензори се вдигнаха, за да огледат далечния периметър. Напомняха му златни пчели, бръмчащи от бдителност.

Тръгна покрай една стена, която водеше към императорските градини, и покрай нея изникна бежов кръгъл екран, колкото нокътя на пръста му; залепи се за врата му. Той се протегна и го отлепи.

Видя, че е рекламна дрънкулка — лепенка, която те потапяше в приятна възбуда, като разпръскваше ендорфини в потока на кръвта ти. Освен това тя лекичко те предразполагаше към кохерентните сигнали на рекламите в коридора.

Той я хвърли. Един войник я сграбчи и изведнъж около него настана врява и суматоха. Войникът се обърна да хвърли лепенката.

През ръката на стража се стрелна оранжево острие, нажежено до цвърчене — проблесна и след миг изчезна. Мъжът извика „а!“; друг войник го сграбчи и го блъсна долу. После петима войници заградиха Хари от всички страни и той не видя нищо повече.

Войникът пищеше ужасно. Нещо прекъсна болезнения му вой. Капитанът кресна:

— Движение! — и Хари заподтичва, обкръжен от войниците, влезе в градината и премина по няколко алеи.

Изясняването на инцидента отне известно време. Разбира се, не можаха да открият лепенката, а и нямаше начин да се разбере със сигурност дали изобщо мишената е бил Хари.

— Може да е част от някой дворцов заговор — рече му капитанът. — Просто са чакали следващия минувач с мирисохарактеристика като вашата.

— И изобщо да не съм бил аз мишената?

— Би могло да бъде и така. На онова нещо му трябваха две-три допълнителни секунди, докато реши трябвате ли му или не.

— И реши, че му трябвам.

— Телесната миризма, миризмите на кожата — те не са точни, сър.

— Трябва да започна да си слагам парфюм.

Капитанът се усмихна.

— Това не би спряло умно нещичко като това.

Нахлуха и други специалисти по защитата и се изприказваха сума ти приказки. Хари настоя да се върне и да види пострадалия войник. Него вече го нямаше — беше в спешното, казаха, че щял да си изгуби ръката. Не, съжаляват, но Хари не може да го види. Нали разбирате, съображения за сигурност.

Последствията бързо доскучаха на Хари. Беше дошъл по-рано, за да се поразходи из градината и макар да съзнаваше, че се държи ирационално, съжалението, дето е пропуснал разходката, го потискаше повече от покушението над живота му.

След дълга и замряла пауза Хари отхвърли инцидента. Представи си оператор за изместване, леденосиня векторна рамка. Вслуша се в ръмжащия, нажежен до червено гневен възел и го избута от ума си. После, щеше да се разправя с това после.

Прекъсна безкрайните приказки и нареди войниците да го последват. Чуха се протестни викове, разбира се, но той не им обърна внимание. След това тръгна полека през градината, като се наслаждаваше на чистия въздух. Вдъхна нетърпеливо. Ослепителната скорост на атаката беше изтрила важността на това пред него. Засега.

Кулите на двореца стърчаха като паяжина на гигантски паяк. Между стволовете им се виеха ефирни пътеки. Кулите бяха обвити в сребриста мъгла и трепкаха, пулсираха в тих, постоянен ритъм като огромно невиждано сърце.

Докато минаваше през един цветозаж, някакво втурване нагоре привлече вниманието му. От огромния императорски птичарник се надигаха хиляди птици на ята и трептяха във вертикалните течения. Изписваха изящни подвижни фигури, които прозираха и се вълнуваха — огромен ефирен танц.

И все пак те бяха създадени преди хилядолетия чрез биоинженерство на генома. Оформяха течения и вълни като облаци или дори въздушни планини и пируваха с талазите комари, пускани отдолу от градинарите. Но един страничен повей можеше да разпръсне всичките им живописни скулптури, да ги разтури.

Също като Империята, мина му през ума. Прекрасна в реда си, стабилна вече петнайсет хилядолетия — и все пак рухваше. Пропукваше се като бавноподвижен под при катастрофа. Или в спазми като бунтовете в Джунин.

Защо? Дори и сред тази императорска хубост умът му на матист се връщаше към проблема.

На влизане в двореца мина покрай делегация от деца, тръгнали на аудиенция с някоя по-маловажна императорска фигура. Преряза го внезапна болка по осиновения му син Райх. Двамата с Дорс бяха решили тайно да изпратят момчето обратно в училището, след като счупиха крака на Юго.

— Да ги лишим от мишени — бе казала Дорс.

Сред заслугокрацията само онези възрастни, които притежаваха преданост, стабилност и талант, можеха да имат деца. Аристократите и простите граждани можеха да плодят дечурлига на поразия.

Родителите бяха като хората на изкуството — особени хора с особени дарби, на които се оказваха почит и се даваха привилегии, оставени на свобода да създават щастливи и кадърни хора. Това беше благородна професия — и добре платена. Хари бе заслужил честта да го одобрят.

В непосредствен контраст край него минаха трима придворни със странна форма.

По биотехнологичен начин хората можеха да превръщат децата си в остри кули, в подобни на цветя дребосъчета джуджета, в зелени великани или розови пигмеи. Изпращаха ги от цялата Галактика за забавление на кралския двор, където новостите винаги бяха на мода.

Но модите твърде рядко изтрайваха дълго. Имаше си норми за всеки вид. И разпъването на тези норми беше дълбоко вкоренено. Хари трябваше да признае, че никога нямаше да минава за изтънчен човек, защото намираше подобни хора за отблъскващи.

Някой бе оформил приемната зала така, че да прилича на всичко друго, но не и на зала, в която се приемат хора. Приличаше на буцеста ниша в стопено стъкло, цялата пронизана от лъскави пръти от керамостомана. На свой ред тези пръти преминаваха в гладки буци, които — тъй като в залата нямаше друго — вероятно бяха замислени да изпълняват функциите на маси и столове.

Не му се виждаше вероятно да успее да се измъкне обратно, от която и да било от тези форми, след като успееше да проумее как точно се сяда в тях, така че Хари изчака прав. И се чудеше дали пък и този ефект не е по някакъв начин предвиден… Дворецът беше нещо изящно и многопластово.

Това трябваше да бъде малка частна среща — така го бяха уверили от канцеларията на Клеон. И все пак там имаше цяла малка армия от аташета, служители на протокола и помощници, които му се представиха, докато Хари преминаваше през няколко все по-натруфени стаи на път за насам. Приказките им също ставаха все по-натруфени. Дворцовият живот се доминираше от надути хора, които винаги се държаха така, сякаш свенливо снемат покривалата от свои скулптури.

Имаше много орнаменти и украшения — архитектурният еквивалент на скъпоценностите и коприната — и дори и най-незначителните прислужници бяха облечени в много достойни зелени униформи. Чувстваше се така, сякаш беше длъжен да говори по-тихо — спомни си неделите на Хеликон и осъзна, че това място някак си му прилича на църква.

После Клеон връхлетя в залата и всички придворни изчезнаха — безшумно изтекоха в скритите изходи.

— Драги ми Селдън!

— Ваш съм, сир — Хари следваше ритуала.

Императорът продължи да го поздравява многословно и да цъка с език, говорейки за очевидния опит за покушение:

— Случайност, без съмнение, не мислите ли? — а после го поведе към голям екран, заемащ цялата стена. Щом махна с ръка, на екрана се появи огромен общ изглед на цялата Галактика — произведение на нов художник. Хари измърмори дължимия израз на възхищение и си спомни какво си мислеше само преди час.

Това беше времева скулптура, която проследяваше цялата галактическа история. В края на краищата дискът беше сбор от отломки, които се въртяха на дъното на гравитационен илюминатор в космоса. Начинът, по който изглеждаше, зависеше от това кои точно очи от милиардите очи на човечеството използва човек. Инфрачервеното можеше да пронизва и да разкрива прашни алеи. Рентгеновите лъчи издирваха локви от яростно пламтящи газове. Радиоантените очертаваха студени брегове от молекули и намагнетизирана плазма. Всички те бяха заредени със значения.

Във въртележката на диска звездите подскачаха и се люлееха под сложни Нютонови удари. Основните ръкави — Стрелец, Орион и Персей — се простираха от центъра нататък и носеха имена, чието значение беше скрито от древността. Във всеки от тях се съдържаше Зона със същото име — вероятно намек за това, че тук някога е била орбитата на древната Земя. Но никой не знаеше, а изследванията не бяха открили нито един очевиден и единствен кандидат. Вместо това дузини светове претендираха за титлата Истинска земя. Много вероятно беше нито един от тях да не е точно това.

Множество светещи знаци небесни ориентири? — сияеха сред витите, преградени спирални ръкави. Красота, неподлежаща на описание — но не и неподлежаща на анализ, помисли си Хари, независимо дали физически или обществен. Само да можеше да намери ключа…

— Поздравявам те за успеха на моя Декрет за идиотите — каза Клеон.

Хари бавно изплува от огромната перспектива.

— Ъ-ъ… моля, сир?

— Твоята идея — първият плод на психоисторията — Клеон забеляза нищо неразбиращата физиономия на Хари и се изкиска. — Вече си забравил, а? Ренегатите, които опустошават и търсят известност чрез своя позор. Ти ме посъветва да ги лиша от самоличност и да наредя оттук нататък да ги наричат Идиоти.

Хари наистина беше забравил за този съвет, но се задоволи да кимне мъдро.

— И работата стана! Тези престъпления намаляха много. А осъдените на смърт се пръскат от гняв и настояват да се прочуят. Великолепна работа, казвам ти.

Студени тръпки полазиха Хари, като чу как примлясна с устни императорът. Небрежно подхвърлено предложение, което изведнъж бяха претворили в конкретна действителност. Малко се потресе.

До съзнанието му стигна, че императорът го пита как напредва с психоисторията. Гърлото му се сви и той си спомни оная Муунроуз с нейните досадни въпроси. Като че ли бяха минали седмици оттогава.

— Работата върви бавно — успя да каже той.

— Без съмнение, тя изисква дълбоки знания за всяка страна на цивилизования живот — рече съчувствено Клеон.

— От време на време — запъна се Хари и твърдо отстрани смесените си чувства.

— Наскоро бях на едно събрание и научих нещо, което ти без съмнение си включил като фактор в своите уравнения.

— Да, сир?

— Твърди се, че самата основа на Империята — освен червеевите дупки, разбира се — е откритието на протоно-бороновото сливане. Никога не бях го чувал, но ораторът рече, че това било единственото велико постижение на древността. И че всеки звездолет и всяка планетарна технология зависят от неговата мощ.

— Предполагам, че е вярно, но не го знаех.

— Такъв елементарен факт?

— Онова, което не ми е от полза, не ме засяга.

Клеон нацупи озадачено устни.

— Но една теория на цялата история без съмнение изисква и най-малки подробности.

— Технологията се намесва само в случай, че оказва ефект върху други важни неща — обясни Хари. Как да разясниш сложностите при нелинеарните изчисления? — Често важното са ограниченията.

— Всяка технология, която може да се различи от магията, е недостатъчно напреднала — безгрижно рече Клеон.

— Добре казано, сир.

— Хареса ли ти? Онзи приятел, Драюс, ми го каза. Добре звучи, нали? Пък и е вярно. Може би аз ще… — той млъкна и заяви на въздуха: — Офицер по транскрипциите! Дай това изречение за магията за обществено разпространение.

После се облегна назад.

— Вечно ме преследват за „Мъдростта на императора“. Ама че досада!

Лека музикална нотка обяви пристигането на Бетан Ламурк. Щом той се появи, Хари се вцепени, но Ламурк имаше очи само за императора и се впусна гладко в литаниите на дворцовия ритуал. Като първостепенен член на Висшия съвет му се налагаше да рецитира някакви осветени от времето празни фрази, да се поклони със странен замах и изобщо да не откъсва очи от императора. След като приключи с това, можеше да се поотпусне.

— Професор Селдън! Радвам се да се срещнем отново.

Хари се ръкува с него официално.

— Извинявайте за онзи малък инцидент. Наистина не знаех за камерата.

— Няма значение. Човек не може да попречи на медиите да правят от всичко, каквото си поискат.

— Моят Селдън ми даде чудесен съвет за Декрета за идиотите — заяви Клеон и продължи да говори, а доволството му все повече задълбочаваше изкривяването на устата на Ламурк.

Клеон ги поведе към луксозните кресла, които изскочиха от стените. Хари веднага се намери във вихъра на подробна дискусия по въпросите на Съвета. Резолюции, мерки за одобрение, откъслеци от предложения за закони. Всичко това протичаше и през канцеларията на Хари. Той прилежно бе нагласил автосекретаря си да му прави текстов анализ, да превежда морето от жаргони на прост галактически и да изглажда връзките. Така измина първият час. Той не бе обърнал никакво внимание на по-голямата част от материала — мяташе цели бали от документи за преглеждане в рециклатора си, когато никой не го гледаше.

Тайнствените дела на Висшия съвет по принцип не бяха трудни за проследяване — просто бяха отегчителни. Докато Ламурк си разменяше сръчно думи с императора, Хари ги наблюдаваше така, както би гледал бодиболен мач: любопитно упражнение, без съмнение завладяващо в някакъв тесен смисъл.

Това, че Съветът установяваше общите стандарти и насоки, а по тях законоработниците изработваха детайлите и прокарваха законите, не променяше слисването му и липсата на интерес. Хората си прекарваха живота в подобни занимания!

За тактиката почти не го беше грижа. Дори и човечеството нямаше значение. На галактическата шахматна дъска фигурите бяха феномените на човечеството, а правилата на играта — това бяха законите на психоисторията. Противникът беше скрит и може би не съществуваше.

На Ламурк му беше нужен противник, съперник. Хари неуловимо осъзнаваше, че той е неизбежният му враг.

Кариерата на Ламурк беше насочена към поста на Първия министър и той бе твърдо решен да го докопа. При всеки обрат Ламурк се подмазваше на императора и отхвърляше аргументите на Хари, които не бяха много.

Хари не се противопоставяше директно на Ламурк — този човек беше майстор. Той си мълчеше и се ограничаваше с това от време на време да повдига вежди изразително (както се надяваше). Рядко му се беше случвало да съжалява, че си е мълчал.

— Тази макромрежа — одобрявате ли я? — попита императорът Хари.

Той почти не си спомняше идеята.

— Тя значително ще промени Галактиката — запъна се той.

— Продуктивно! — Ламурк плесна по масата. — Всички икониндикатори падат. Макромрежата ще ускори инфопотока и ще даде тласък на производителността.

Устата на Императора се изкриви в съмнение.

— Не съм чак толкова щастлив от идеята толкова много хора така лесно да се свързват един с друг.

— Само си помислете — настоя Ламурк. — Новите скуизери ще позволят на обикновения човек от, да речем, зона Екуиз да си приказва всеки ден със свой приятел от Далечните покрайнини или където и да било другаде.

Императорът кимна несигурно.

— Хари? Ти какво ще кажеш?

— И аз си имам съмнения.

Ламурк махна с ръка.

— Липса на кураж.

— Увеличението на комуникациите може да задълбочи кризата в Империята.

Устата на Ламурк се изкриви презрително.

— Глупости. Противоречи на всяко свястно изпълнително правило.

— Империята не е управлявана — Хари се поклони леко на императора. — Уви, тя е оставена на самотек.

— Пак глупости. Ние във Висшия съвет…

— Изслушай го! — сряза го Клеон. — Той много-много не приказва.

Хари се усмихна.

— Мнозина са ми благодарни за това, сир.

— А сега без заобикалки. Какво ти казва твоята психоистория за развитието на Империята?

— Тя представлява милиони замъци, обвити в паяжина от мостове.

— Замъци ли?! — прочутият нос на Клеон се вирна скептично.

— Планети. Те си имат своите проблеми и се развиват както си искат. Империята не си прави труда да се занимава с такива подробности, освен ако някой свят не започне да създава агресивни неприятности.

— Вярно е и си е точно така — рече Клеон. — А… мостовете са червеевите дупки.

— Точно така, сир — Хари умишлено избягваше да поглежда Ламурк и се съсредоточи върху императора, докато екипираше видението си.

На планетите можеше да има всякакъв брой по-маловажни херцогства с техните спорове, войни и изобилие от „микроструктури“. Психоисторическите уравнения сочеха, че всичко това няма значение.

Онова, което имаше значение, беше, че материалните ресурси не можеха да се разпределят сред неограничен брой хора. Всяка слънчева система си имаше ограничен запас от ресурси и в края на краищата това означаваше местни йерархии, които контролираха достъпа до тях.

Червеевите дупки можеха да пренасят доста малка маса, защото диаметърът им рядко надхвърляше десет метра. Масивните хиперпространствени кораби пренасяха тежки товари, но те бяха по-бавни и тромави. Те изкривяваха пространствено-времевия континуум, свиваха го отпред и го разширяваха отзад и се придвижваха със свръхсветлинна скорост в рамките на Галактиката, но не и в своята собствена. Търговията между звездните системи се ограничаваше до леки, компактни и скъпи стоки. Подправки, моди, технологии — но не и обемни суровини.

Червеевите дупки можеха да побират много по-лесно модулирани светлинни лъчи. Изкривяванията им отразяваха лъчите до колекторите на другия им изход. Данните си течаха свободно и образуваха галактическата плетка.

А информацията беше противоположността на масата. Данните можеха да бъдат премествани, компресирани и с готовност изтичаха през копия. Информацията беше нещо, което можеше да се разпределя до безкрайност. Тя цъфтеше като цветя във вечна пролет, защото щом дадена информация се приложеше към някакъв проблем, полученото в резултат решение беше нова информация. И евтина, което означаваше, че за да се получи, са необходими малко материални ресурси. Предпочитаната й среда беше съвсем буквално светлината — лазерният лъч.

— Това е осигурило достатъчно комуникация за създаването на империя. Но вероятността някой туземец от зона Пюисан някога да замине за зона Закулот или поне до съседната звезда, тъй като през червеевите дупки това са равностойни пътувания, е била съвсем малка — обясни Хари.

— Така че всеки от твоите „замъци“ е бил изолиран — без да броим информационния поток — обади се Клеон, дълбоко въвлечен в идеята.

— Но сега макромрежата ще увеличи темпото на информационната размяна с хиляди — чрез използването на тези „скуизери“, които компресират информацията.

Клеон прехапа озадачено устни.

— Защо това е толкова лошо?

— Не е — намеси се Ламурк. — По-добри данни — по-добри решения. Всеки го знае.

— Не е задължително. Човешкият живот е пътешествие по морето на значенията, не мрежа от информация. Какво биха получили повечето хора от близък, личен поток от данни? Отстранена и чужда логика. Изкоренени подробности.

— Можем да управляваме нещата по-добре! — настоя Ламурк. Клеон вдигна пръст и следващите думи на Ламурк заседнаха в гърлото му.

Хари се поколеба. В думите на Ламурк наистина имаше смисъл.

Съществуваха математически релации между технологията, натрупването на капитал и труда, но най-важният драйвер се оказваше знанието. Около половината от ръста на икономиката на Империята идваше от нарастването на качеството на информацията, въплътена в по-добри машини и усъвършенствани умения, които водеха до ефикасност.

Тъкмо там се бе препънала Империята. Стремежът към новаторство на науките бавно се бе разсеял. Имперските университети произвеждаха прекрасни инженери, но не и изобретатели. Велики преподаватели, но малцина истински учени. Това оказваше влияние върху други приливи на времето. Но то бе предизвикано от нещо по-различно от глад за данни и Хари все още не знаеше причината.

Ала той забеляза, че императорът се колебае и продължи настоятелно:

— Мнозина от Висшия съвет виждат в макромрежата инструмент за контрол. Нека ви изтъкна някои добре познати факти, сир.

Хари беше в любимата си ситуация — лекция тет-а-тет. Клеон се бе навел напред и бе присвил очи, а Хари разказваше ли, разказваше.

За да стигне от свят А до свят Б, обясняваше той, човек трябва да прескочи през дузина червееви дупки — Червеевото гнездо беше астрофизично метро с много трансфери.

Всеки вход към червеева дупка натоварваше всеки товар с допълнителни такси. Контролът над целия маршрут на търговията даваше максимална печалба. Борбата за контрол беше безкрайна, често яростна. От гледна точка на икономиката, политиката и „историческата инерция“ — което означаваше един вид инерция, наложена върху събитията — една местна империя, която контролираше цяло съзвездие точки, трябваше да е солидна и трайна.

Да, ама не. От време на време регионалните сатрапства вирваха нозе. Изглеждаше естествено от всеки коридор да бъдат изстисквани максимални пари чрез координиране на всеки вход за оптимизиране на трафика. Но тази степен на контрол безпокоеше хората. Чрез изпипания контрол на системата информацията течеше само от управителите към робите на заплати с почти никаква обратна връзка.

Пространното регулиране не осигуряваше най-добра печалба. Вместо това то пораждаше „икономиите на късото одеяло“ — когато на колективните рамене им станеше студено, дръпваха одеялото да ги завият и краката измръзваха. Прекаленият контрол се проваляше.

— Така че макромрежата, ако позволи на Висшия съвет наистина да „ръководи нещата“, може да намали виталността на икономиката.

Ламурк се усмихна покровителствено.

— Това са абстрактни теории, сир. Вижте сега, изслушайте старото куче, което вече от толкова време е в Съвета…

Хари се заслуша в прочутата мазна реч на Ламурк и се зачуди защо изобщо се занимава с всичко това. Трябваше да признае, че размяната на идеи с императора притежаваше определена небрежна, почти чувствена сила. Да наблюдаваш човек, който можеше с едно махване на ръката да унищожи цял свят, определено стимулираше прилива на адреналин.

Но всъщност мястото му изобщо не беше тук — нито според таланта му, нито според наклонностите му. Беше му забавно да бърбори за собствените си идеи; всеки професор тайничко си мисли, че онова, от което светът има нужда, е една добра, солидна лекция — прочетена от него, разбира се.

Но в тази игра пешките бяха истински. Декретът за идиотите го бе нервирал, макар и да не виждаше в него нищо погрешно от морална гледна точка.

Животът тук, сред разкоша, висеше в равновесие. И не само животът на другите. Трябваше да си напомни, че този усмихнат, уверен Ламурк там, срещу него, беше очевидният източник на лепенката оръжие, която едва не го уби само преди часове.

3.

Той влезе в апартамента и се отправи право към кухнята. Набра няколко команди в автосървъра, после отиде до печката и се захвана да подгрява олио. Докато то се сгорещяваше, накълца кромид и чесън и ги сложи да се запържват в него. Бирите пристигнаха и той си отвори една, без да си прави труда да я налива в чаша.

— Нещо е станало — обади се Дорс.

— Побъбрихме си чудесно. Аз огледах Ламурк, той огледа мен.

— Не заради това си се прегърбил така.

— Хммм… Предаден от изразителното си тяло.

И той й разказа за вероятния опит за убийство.

След като тя се успокои, каза със стегнато гърло:

— Чу ли и за художника, дето рисува с дим?

— На онзи прием ли? Дето направи големия облак, който приличаше на мен?

— Днес е умрял.

— Как?

— Нещастен случай, така изглежда.

— Лошо, много лошо — той беше забавен.

— Беше твърде забавен. Той направи карикатура на Ламурк, спомняш ли си? Изтипоса Ламурк като самохвалко. Беше хитът на приема.

Хари примига.

— Ти да не…?

— Много спретнато — и двамата в един ден.

— Значи може да е Ламурк…

— Драги ми Хари — рече мрачно Дорс, — ти все за вероятности си мислиш.

След аудиенцията с Клеон Хари бе изтърпял стриктен разговор с началника на дворцовата охрана. Бяха удвоили охранния му отряд. Бяха увеличили и броя на флаерите за наблюдение над по-голям периметър. О, да, и не трябваше да се доближава до никакви стени.

Това последното накара Хари да се разсмее, но изопна нервите на дворцовия персонал към него. Още по-зле, Хари знаеше, че има още багаж за разопаковане. Как да им попречи да не надушат истинската природа на Дорс?

Автосървърът иззвъня. Той седна, зачовърка с вилицата тъмното месо с лук, отвори си нова бира и я хвана с едната ръка, докато ядеше с другата.

— Доста работа си имал днес — обади се Дорс.

— Винаги ям обилно, след като смъртта ми се размине на косъм. Стара семейна традиция.

— Разбирам.

— Клеон завърши с коментар върху безизходицата във Висшия съвет. Докато това не се реши, не може да се гласува за Първи министър.

— Значи двамата с Ламурк продължавате да се кюскате като овни.

— Той се кюска. Аз отблъсквам.

— Вече не мърдам от тебе — заяви твърдо тя.

— Става. Можеш ли да ми извикаш още нещо по автосървъра? Нещо топло, тежко и пълно с вредни за мен неща?

Тя влезе в кухнята, той се нахвърли върху яденето и си изпи бирата, без да мисли за нищо.

Тя му донесе нещо, което вдигаше пара, с тлъст кафяв сос. Изяде го, без да пита какво е.

— Странен човек си ти, професоре.

— Нещата стигат до мен малко по-късно, отколкото до другите.

— Научил си се как да забавяш мислите за тях и да не им реагираш, докато не дойде нужното време и място.

Той примига и отпи от бирата.

— Може. Трябва да си помисля.

— Ядеш с охота храна като за работническата класа. И къде го научи този номер с отлагането на реакциите?

— Хм. Ти ми кажи.

— На Хеликон.

Той се замисли.

— Хм, работническата класа. Баща ми си навлече неприятности и доста време живяхме трудно. Единственото, което ми се размина като малък, беше дето не се разболях от мозъчна треска. Не можехме да си позволим никакъв престой в болница.

— Разбирам, финансови затруднения — сещам се, че си ми споменавал.

— Финансови, а после започнаха да го притискат да си продаде земята. Той не искаше. И затова ипотекира още имот, зася повече посеви и следваше само собствените си преценки. И всеки път, когато късметът му изневеряваше, татко се връщаше в самото начало и започваше отново. Това известно време вършеше работа, защото наистина разбираше от фермерство. Но после възникна голяма пазарна флуктуация, хванаха го и загуби всичко — говореше бързо, докато ядеше, и незнайно защо, му се струваше, че прави точно каквото трябва.

— Разбирам. Затова се е хванал с онази опасна работа…

— Която го уби, да.

— Разбирам. А ти си го превъзмогнал. Потиснал си го, за да помогнеш на майка си. Научил си се да запазваш реакциите си за момента, когато е уместно да ги пуснеш.

— Ако пак кажеш „разбирам“, после, като си вземам душ, няма да ти дам да гледаш.

Тя се усмихна, но след миг лицето й отново доби онзи проницателен израз.

— Ти отговаряш на някои строго определени параметри. На сдържаните мъже. Те се контролират, като допускат до себе си много малко неща. Не показват много, нито пък говорят твърде много.

— Освен с жена си — беше престанал да яде.

— Почти не отделяш време за бъбрене — и хората в Стрилинг коментират това — но с мен говориш свободно.

— Опитвам се да не дрънкам глупости.

— Сложно е да си от мъжки пол.

— Както и от женски, макар че ти си го овладяла прекрасно.

— Приемам това за доста официален комплимент.

— Такъв си и беше. Просто да си човек е мъчна работа.

— И аз го откривам. Ти… си се научил на всичко това на Хеликон?

— Научих се да се занимавам с основното.

— А също и да мразиш флуктуациите. Те могат да те убият. Той отпи глътка бира, все още хапещо студена.

— Не си го бях мислил така.

— Защо не каза направо това, първо на първо?

— Не го знаех, първо на първо.

— Тогава изводът е следният: ако се свържеш с една жена, ти издаваш себе си, колкото можеш навътре в това затворено пространство.

— Обемът между нас двамата.

— Геометричната аналогия е добра, колкото и всяка друга — върхът на езика й караше долната й устна леко да се издува — винаги правеше така, когато обмисляше нещо. — И ти изцяло се посвещаваш на променянето на точната цена на живота.

— Цената на… флуктуациите?

— Ако можеш да предскажеш, можеш и да избегнеш. Да поправиш. Да се справиш.

— Всичко това е ужасно аналитично.

— Пропуснах мъчното, но го имам за домашно.

— Обикновено в такива разговори се използват фрази като „оптимално консолидирано аз“. Само чаках жаргонът да ти се изплъзне. — Той беше доял купата и се чувстваше много по-добре.

— Храната е едно от жизнеутвърждаващите преживявания.

— Значи ето защо го правиш.

— Майтапиш се с мен, а?

— Не, просто вниквам в импликациите на теорията. Хареса ми онова за омразата към непредсказуемостта и флуктуациите, защото карат хората да страдат.

— Империите също, ако се рушат.

— Точно така. — Той допи бирата и си помисли дали да не пие още една. Още една бира щеше да го позамае. Би предпочел друг начин да доотпусне все още обтегнатите си нерви.

— Голям апетит ти се беше отворил — усмихна се тя.

— Представа си нямаш. А перспективата за смърт може да стимулира не само този вид апетит. Я пак да се върнем към онова за домашното.

— Май нещо си си наумил.

Той се ухили.

— Представа си нямаш.

4.

Работата му доставяше все по-голяма наслада, защото имаше все по-малко време за нея.

Хари седеше в тъмния офис абсолютно неподвижен и гледаше как триизмерните данни се вихрят пред него като светещи мъгли.

Имперските учени познаваха основите и корените на психоисторията от хилядолетия. В древни времена педанти бяха описали двадесет и шестте стабилни и метастабилни обществени системи. Имаше много прехвърлени планети за изучаване, изпаднали във варварство — като Порковците и техните Бесни ритуали, Лизитата и тяхното Гиноуправление.

Гледаше как се оформят познатите фигури, докато симулацията преминаваше през векове на галактическа еволюция. Някои обществени системи се оказваха стабилни само в малък мащаб.

Във въздуха висяха редици от цели светове, уловени в стабилни Зони: Първобитен социализъм; фемо-пасторализъм; Мачо-племенизъм. Това бяха „силно привличащите“ човешката социология, острови в морето на хаоса.

Някои общества се мъчеха с метастабилност, после рухваха: Теокрация, Трансцедентализъм, Мачо-феодализъм. Това последното се появяваше, когато хората овладееха металургията и земеделието. Проявяваха го планети, плъзнали се силно надолу по наклона.

Имперските учени отдавна бяха оправдали Империята, пронизана от тесни червееви дупки и тежкоподвижни хиперкораби, като най-добрата обществена структура. И наистина, тя се бе доказала като стабилна и благосклонна.

Управляващият модел, Великодушен имперски феодализъм, приемаше, че човеците са йерархични. Освен това бяха династично амбициозни, харесваше им наследяването на властта и нейната помпозност. Бяха много предани на символите на единството, на имперското величие. Клюките за величията за повечето хора бяха самата същност на историята.

Имперската сила беше смекчавана от традициите на благородното царуване и предполагаемото превъзходство на издигналите се до величие. Под този внушителен блясък, както добре знаеше Клеон, се криеше здравата основа на изключително честна, меритократична гражданска служба. Без нея корупцията щеше да плъзне като петно по звездите и да подкопае великолепието.

Гледаше диаграмата — сложна триизмерна паяжина от повърхности, пейзажа на общественото пространство.

При забавено движение можеше да види индивидуалните вълни от събития, плискащи се през сима. Всяка клетка в решетката беше преизчислявана на всеки часовников цикъл и променяше всички най-близкоотстоящи интеракции в три измерения.

Работните правила на палеца не бяха истинските закони на физиката, построени върху фундаментални положения като максионната механика или дори върху простите Ню-Таунови закони. По-скоро бяха груби алгоритми, които свеждаха сложните, заплетени закони до тривиална аритметика. Обществото, видяно сурово по този начин, беше грубо и изобщо не беше тайнствено.

После идваше хаосът.

Наблюдаваше „политическото пространство“ с неговото семейство от променливи: степени на поляризация или на концентрация на силата; размер на коалициите; конфликтни мащаби. В този прост модел се появяваха примки на учението. Започвайки от период плато на привидна стабилност, но не и на стаза, системата произвеждаше Идея предизвикателство.

Това заплашваше стабилността и принудително се съставяха коалиции, които да се противопоставят на предизвикателството. Оформяха се фракции. После се разливаха. Коалициите бяха предимно религиозни, политически, икономически, технологични, дори военни — макар че това последното беше особено неефективен метод, както показваха данните. После системата завиваше към царството на хаоса и понякога постигаше нова стабилизация, а друг път загниваше.

В динамичната система съществуваше натиск, породен от контраста между идеалната картина на света в представите на хората и реалността. Прекалено голямата разлика пораждаше свежи сили за промяна. Често силите очевидно не го съзнаваха — хората разбираха, че нещо не е наред, чувстваха безпокойство, но не можеха да се съсредоточат върху една ясна кауза.

Дотук с моделите „рационален деятел“, помисли си Хари. Но някои продължаваха да се вкопчват в тази толкова очевидно тъпа приблизителна идея.

Всеки си мислеше, че Империята е нещо много просто.

Не основната част от населението, разбира се, втрещена от смесицата на култури и екзотика, резултат от търговията и комуникациите между милиард светове. Те бяха постоянно разсейвали — важен начин за потискане на хаоса.

Дори и на обществените теоретици обаче основната структура и вътрешните взаимоотношения изглеждаха предсказуеми, с умерен брой примки с обратна връзка, солидни и традиционни. Конвенционалната мъдрост твърдеше, че те могат лесно да бъдат отделени и излекувани.

Най-важното: решенията се вземаха от центъра — или поне така си мислеха повечето хора. Императорът знае най-добре, нали така?

В действителност Империята беше вгнездена, подредена йерархия: Имперски феодализъм. Най-долу бяха Зоните на галактиката — понякога с диаметър само дузина светлинни години, та до няколко хиляди светлинни години. Най-горе бяха Компактите на няколкостотинте съседни Зони. Компактите се съединяваха в Галактическа система за кръстосани връзки.

Но всичко това се плъзгаше надолу. В сложната диаграма блясваха и угасваха искри. Какво бяха те?!

Хари даде едър план на проблясъците. Зони на хаоса, където предсказуемостта става невъзможна. Тези огнени избухвания може би бяха ключът към причината за падението на Империята.

В душата си Хари чувстваше, че непредсказуемостта е лошо нещо — за човечеството, за неговата математика. Но не можеше да се избегне.

Това беше тайна, която императорът и останалите никога не трябваше да научават. Докато той не можеше да овладее хаоса — или поне да надникне в него, — психоисторията беше лъжа и измама.

Реши да разгледа един отделен случай. Можеше и да е по-ясно.

Избра Сарк — светът, който бе открил и разработил симовете на Волтер и Жана. Той се бе обявил за Дом на новия ренесанс — обикновена реторична поза, често възприемана. Докато разглеждаше статут-клетките, излизаше, че те са умни и с творчески заложби.

Хари се прозя, въпреки че се помъчи да се сдържи. Без съмнение в момента Сарк изглеждаше добре. Процъфтяваща икономика. Лидер в областта на модите.

Но профилът му го изпращаше сред световете на хаоса. Те се издигаха и привидно предизвикваха механизмите на потискане, които удържаха планетите в имперското равновесие.

После обществената им тъкан се разплиташе; те отново се връщаха в някоя стаза състояние: Анархо-индустриално за Сарк, предсказа той въз основа на данните. Никакви велики флотилии не предизвикваха това. Империята въпреки създаващото се впечатление не управляваше със сила. Обществената еволюция караше световете на хаоса да се разколебават и да умрат. Обикновено и Галактиката като цяло теглеше донякъде от последиците.

Но напоследък се бяха появили повече. А Империята съвсем очевидно загниваше. Производителността спадаше, некохерентността в общественото пространство се надигаше.

Защо?!

Стана и тръгна към гимнастическия салон да потренира. Стига с този ум! Нека тялото изтрие потиснатостта, предизвикана от интелекта.

5.

Не му се ходеше на голямата дискусия на имперските университети, но имперският офис по протокола го натисна.

— Един кандидат за Първи министър си има своите задължения — го бе уведомила служителката.

И така, двамата с Дорс се появиха послушно в огромната Имперска фестивална зала. Неговата охрана беше облечена в дискретни официални делови костюми чак до рюшовете по яките на заслугократи от средна ръка.

— Още по-добре ще се слеят с тълпата — пошегува се Дорс. Хари забеляза, че всеки преценяваше мъжете за миг и плахо се отдръпваше по-далечко. Той би се подлъгал.

Влязоха в коридор с висок таван с двоен свод, покрай чиито стени бяха наредени древни статуи, подканващи минувача да ги близне. Хари се опита, след като внимателно прочете светещата табела, която го уверяваше, че биологични рискове няма. След дълго, сочно близване усети странен аромат на масло и прегорели ябълки — намек за онова, което е било примамливо според древните.

— Коя е първата точка от дневния ред? — попита той служителката по протокола.

— Аудиенция с академичния потентат. Сам — добави тя натъртено.

Дорс не беше съгласна и Хари се договори за компромис. Дорс можеше да остане на вратата, но не повече.

— Наредила съм да ви сервират там мезета — троснато рече служителката.

Дорс й се усмихна ледено.

— Защо тази хммм… аудиенция е толкова важна?

Служителката по протокола я изгледа със съжаление.

— Потентатът има голяма тежест във Висшия съвет.

— И може да ми подхвърли някой и друг глас — утешително рече Хари.

— Изразявайте се малко по-учтиво — обади се служителката по протокола.

— Обещавам да — нека се изразя деликатно — му ближа задните части. Или „й“ — зависи от случая.

— По-добре да не са „нейните“ — усмихна се Дорс.

— Интригуващо — как намеците за подобен акт се свързват със секса.

Служителката по протокола се прокашля и сръчно го прекара през тряскащите се екранни завеси. Косата му изпращя. Очевидно дори и академичният потентат имаше нужда от мерки за лична сигурност.

След като влезе в официалната приемна, Хари се намери насаме с жена в напреднала възраст, разкрасена изкуствено. Ето защо се бе прокашляла служителката по протокола.

— Колко любезно от ваша страна, че дойдохте — тя стоеше неподвижно, протегнала едната си ръка с отпусната китка. Зад нея се плискаше ефект на водопад, който обрамчваше добре тялото й.

Той се почувства така, сякаш бе влязъл в експонат на Музея на натюрморта. Не знаеше дали да стисне ръката й или да я целуне. Накрая я стисна, но погледът й го накара да си помисли, че е взел погрешното решение.

Тя носеше тежък оперативно нанесен грим, а от начина, по който се навеждаше напред, за да подчертае някоя своя мисъл, той схвана, че очите й виждат много неща, които другите не могат да видят.

Някога тя беше оригинална мислителка, нелинеарен философ. Сега заслугократите по всички спирални ръкави й дължаха вярност.

Преди да седнат, тя посочи:

— О, бихте ли настроили онази мъглява стена? — Водопадният ефект се бе превърнал в кълбяща се плътна мъгла. — Кой знае защо, но през цялото време се поврежда, а стаята не го оправя.

Начин да се установи йерархия, заподозря Хари. Да свиква да изпълнява дребни поръченийца по нейно нареждане. Или може би беше като някои жени, които ако не те накарат да им вършиш дребни услуги, се чувстват несигурни. Или може би просто се дразнеше и си искаше водопада. Или просто той анализираше всичко до побъркване — точно като матист.

— Чувала съм забележителни неща за вашата работа — тя се преобрази от високопоставена фигура, свикнала на подчинение, в любезна дама, опитваща се да накара по-низшестоящия от нея да се отпусне. Той каза нещо неангажиращо. Един автомат донесе стим — беше почти газообразен и нахлу в гърлото и ноздрите му като злокобен копринен облак.

— Вярвате ли, че сте достатъчно практичен, за да бъдете министър?

— Нищо не е по-практично и по-полезно от една здрава теория.

— Мислите като истински матист. Като говоря от името на цялата заслугокрация, искрено се надявам, че сте способен да се справите със задачата.

Помисли си дали да не й каже — тя в края на краищата имаше някакъв чар — че пет пари не дава за този пост. Но някакво интуитивно чувство го спря. Тя също притежаваше власт. Знаеше, че в миналото е проявявала отмъстителност.

Тя му се усмихна хитро.

— Доколкото разбрах, сте очаровали императора със своята теория на историята.

— В момента е на равнище просто описание.

— Обобщение, един вид?

— Пробив за бляскавите, синтез за посветените.

— Без съмнение знаете, че подобни амбиции са безполезни — в бледите й очи проблесна стомана.

— Не… не го осъзнавах, мадам.

— Науката е просто произволен конструкт. Тя поддържа дискредитираната идея, че напредъкът е винаги възможен. Да не говорим — желан.

— О? — беше си лепнал учтива усмивка и проклет да е, ако се оставеше да се изплъзне.

— Само потисническите обществени строеве са възниквали на базата на подобни идеи. Претенциите на науката за обективност скриват простия факт, че тя е просто една от „езиковите игри“ сред много други. Всички подобни произволни конфигурации съществуват в концептуалната вселена на състезаващи се един с друг дискурси.

— Разбирам — усмивката му натежаваше. Чувстваше се така, сякаш лицето му ще се пропука.

— Да издигаме така наречените научни… — тя се усмихна презрително — „истини“ над другите конструкти е равносилно на колонизация на интелектуалния пейзаж. На поробване на чуждото мнение!

— Хммм… — Имаше тайното чувство, че няма да издържи дълго в ролята на изтривалка. — Преди изобщо да сте разгледали предмета, вие твърдите, че знаете най-подходящия начин да бъде изучаван той?

— Обществената теория и лингвистичният анализ имат окончателната дума, тъй като всички истини притежават ограничена историческа и културна валидност. Ето защо тази „психоистория“ на всички общества е абсурдна.

Значи тя знаеше термина; мълвата беше тръгнала.

— Може би не отчитате достатъчно суровото отъркване с реалността.

Леко размекване.

— Хитро казано, господин академик. И все пак категорията „реално“ е обществена конструкция.

— Вижте, естествено, че науката е обществен процес. Но научните теории не са просто отражение на обществото.

— Колко очарователно, че продължавате да мислите така — бледата усмивка не можа да прикрие ледения блясък в очите й.

— Теориите не са просто смяна на модата — на мястото на късите поли да идват дълги.

— Господин академик, трябва да знаете, че няма нищо за опознаване отвъд човешките дискурси.

Той запази тона си равен и любезен. Да й изтъкне ли, че беше използвала думата „зная“ по два противоречащи си начина в едно и също изречение? Не, би било игричка на думи, която незабележимо би подкрепила нейните възгледи.

— Разбира се, алпинистите биха спорили и теоретизирали кой е най-добрият път до върха…

— Винаги по начини, зависещи от тяхната история и социални структури…

— … но след като веднъж се изкачат, те вече го знаят. Никой не би казал, че са „конструирали планината“.

Тя присви устни и пое още един мъгливобял стим.

— Хммм… Елементарен реализъм. Но всички ваши „факти“ въплъщават теорията. Начините на виждане.

— Не мога да се сдържа да не забележа, че антрополозите и социолозите — цялата тази банда — великолепно си помпат самочувствието като отричат обективната реалност на откритията на точните науки.

Тя се изправи.

— Няма такива стихийни истини, които да съществуват независимо от хората, езиците и културите, които ги създават.

— Значи вие не вярвате в обективната реалност?

— Кой е обектът?

Нямаше как да не се засмее.

— Езикова игра. Значи лингвистичните ни структури ни диктуват как виждаме?

— Не е ли очевидно? Живеем в Галактика, богата на култури, и всяка култура вижда тази Галактика по свой начин.

— Но те се подчиняват на закони. Много проучвания показват, че мисълта и възприятието предшестват разговора и съществуват независимо от езика.

— Какви закони?

— Законите на общественото движение. Теорията на обществената история — ако имахме такава.

— Опитвате се да постигнете невъзможното. И ако искате да станете Първи министър и да се радвате на подкрепата на колегите ви академици и заслугократите, ще се наложи да следвате възгледа, преобладаващ в нашето общество. Съвременното учение изповядва искрено недоверие към подобни метанаративи.

Страшно се изкушаваше да изтърси „Тогава ви чака изненада“, но вместо това каза:

— Ще видим.

— Ние не виждаме нещата такива, каквито са — рече учената дама. — Ние ги виждаме такива, каквито сме ние.

С лека тъга той осъзна, че и републиката на научния интерес — също като Империята — не беше съвсем свободна от вътрешно загниване.

6.

Академичният потентат го изведе с ритуалните думи, за да заглади положението. Дорс стоеше нащрек на главния вход. И все пак Хари бе схванал основната идея: академичната заслугокрация ще го подкрепи като Първи министър, ако той поне привидно се съобразява с преобладаващата ортодоксалност.

Двамата заедно с обичайната академична почетна стража влязоха в обширната ротонда. Това бе замайващо сборище на всички научни дисциплини, представени с всичките регалии и гербове, разлели се по огромните стенописи. Под тях се вихреше бърбореща тълпа — хиляди най-будни умове, събрали се тук, за да изнесат и чуят речи и учени доклади и, разбира се, заради многобройните вътрешни борби от най-прекрасен вид.

— Мислиш ли, че можем да го преживеем? — пошушна Хари на Дорс.

— Дръж се — стисна ръката му тя.

Той разбра, че тя е възприела въпроса му буквално.

Малко по-късно академичният потентат вече не се правеше, че вкусва внимателно букета на стимовете, а си ги люскаше един след друг, все едно са основна хранителна група. Тя водеше Хари и Дорс от една групичка учени глави при друга. От време на време си спомняше ролята си на домакиня и се правеше, че той й е интересен не само като пионка в голямата шахматна партия. За лош късмет тези тъпи опити се изразяваха предимно във въпроси относно личния му живот.

Дорс устояваше на тази инквизиция, разбира се, като се усмихваше и клатеше глава. Когато потентатката се обърна към Хари и го попита „Тренирате ли нещо?“, той не се удържа и отвърна:

— Тренирам сдържаност.

Служителката по протокола се намръщи, но в суматохата забележката на Хари мина незабелязано. Той намираше компанията на своите колеги професори за странно отблъскваща. В разговорите им имаше безпосочна ирония, която заедно с вдигнатите вежди и възходящите интонации намекваше, че говорещият стои над всичко онова, за което говори.

Ожесточените им парадокси и жилещият хумор поразяваха Хари — струваха му се дразнещи и повърхностни. Той добре знаеше, че най-свирепите противоречия са за неща, за които така или иначе не съществуваха свестни доказателства. И все пак дори и при учените се забелязваше маниерно отчаяние.

Фундаменталната физика и космологията бяха добре изучени още в древността. Сега цялата имперска научна история се занимаваше с чоплене на завързани детайли и търсене на хитри приложения. Човечеството бе хванато в капана на постоянно разширяващия се космос, макар и леко забавящ разширението си, и обречено да види как звездите угасват. Бавното и хладно хлъзгане към неопределеното бъдеще беше ръкоположено от отношението маса-енергия, присъстващо в самото зачеване на вселената. Хората не можеха да направят нищо срещу тази съдба. Освен, разбира се, да я разберат.

Така че най-огромната от интелектуалните територии бе открита, а това можеше да се направи само веднъж. Сега учените приличаха по-малко на откриватели и повече на заселници или дори туристи.

Не трябваше да се учудва, осъзна той, че дори и най-добрите сред тях, събрани от цялата Галактика, имат излъчване на помръкнал блясък като патинирано злато.

Заслугократите нямаха много деца и в тях имаше някаква въздушна стерилност. Хари се зачуди дали има средно положение между застоя, който чувстваше тук, и хаоса на „ренесанса“, избуяващ по световете на Хаоса. Може би имаше нужда от повече познания за основите на човешката природа.

Служителката по протокола ги поведе нагоре по спирална рампа. Електростатиката ги грабна и внимателно ги спусна при — той погледна надолу с трепет — задължителните хора от медиите. Стегна се. Дорс стисна ръката му.

— Длъжен ли си да говориш с тях?

Той въздъхна.

— Ако се отнеса към тях с пренебрежение, ще отразят точно това.

— Нека Ламурк ги забавлява.

— Не — той присви очи. — Щом съм се хванал на това хоро, ще го играя за победа.

Очите й се разшириха — беше й просветнало.

— Ти си се решил, нали?

— Да опитам ли? Ха на бас.

— Какво се е случило?

— Онази жена, потентатът. Тя и тези като нея си мислят, че светът е само набор от мнения.

— Това какво общо има с Ламурк?

— Не мога да ти го обясня. Всички те са част от упадъка. Може би е това.

Тя се вгледа в лицето му.

— Никога няма да те разбера.

— И това е добре. Иначе ще е тъпо, не мислиш ли?

Групичката журналисти се приближи с тривизионни камери, насочени към тях като дула.

— Всяко интервю започва като съблазняване и завършва като предателство — прошепна Хари на Дорс.

Двамата се спуснаха долу.

— Академик Селдън, вие сте известен като матист, кандидат за Първи министър и жител на Хеликон. Вие…

— Осъзнах, че съм жител на Хеликон, едва след като се заселих на Трантор.

— И вашата кариера като матист…

— Разбрах, че ме смятат за матист, едва след като започнах да се срещам с политици.

— Добре тогава, като политик…

— Аз съм си жител на Хеликон.

Това предизвика малко смях.

— Значи вие цените традиционното?

— Стига да върши работа.

— Ние не трябва сме отворени към стари идеи — обади се жилава жена от зона Форнакс. — Бъдеще на империя идва от хора, не закони. Съгласен?

Тя беше Рационалист и използваше техния орязан и абсолютно подреден галактически, свободен от неправилни глаголи и сложни конструкции. Хари го разбираше достатъчно добре, но за него странните лъкатушения и обрати на класическия галактически бяха въплъщение на чара му.

За радост на Хари неколцина не бяха съгласни с така формулирания й въпрос и го изразиха с викове. Сред шума му мина мисълта за безкрайността на човешките култури, представени в тази огромна зала, и все пак обединени от класическия галактически.

Здравата основа на езика беше крепила Империята в началото. В продължение на много хилядолетия той бе почивал на лаврите си. Древните труфила и рюшове на галактическия позволяваха да се изразяват неуловими неща, от които Рационалистите — или Паците, както ги наричаха някои — бяха лишени, както и забавлението с игрите на думи.

Той се опита да обясни това на жената, но тя се тросна:

— Странност не подкрепа! Подкрепа ред. Стари идеи провал. Като матист вие твърде…

— Хайде бе! — прекъсна я раздразнено Хари. — Дори и в затворените аксиоматични системи не всички пропозиции са разрешими. Предполагам, че вие не бихте могли да предскажете какви ще ги върша като Първи министър.

— Мисли вие Съвет подчини на разум? — попита надуто жената.

— Тържество на разума е да се разбираш добре с онези, които не притежават такъв — рече Хари. За негова изненада неколцина изръкопляскаха.

— Вашата теория на историята отрича властта на Бог да се намесва в хорските дела! — обади се някакъв кльощав мъж от планета със слаба гравитация. — Какво ще кажете за това?

Хари беше на път да се съгласи, когато Дорс пристъпи и застана пред него.

— Ще ви цитирам някои научни изследвания, след като сме на академично събиране — тя се усмихна обиграно. — Натъкнах се на историк от преди около хиляда години, който бе изследвал силата на молитвата.

Устата на Хари изписа изненадано, скептично „о“. Кльощавият настоя:

— Как е възможно по научен път…?

— Той заключил, че хората, за които най-много са се молили, са били и най-прочутите.

— Императорите ли? — кльощавият беше като омагьосан.

— Точно така. И семействата им. Този човек е анализирал коефициента им на смъртност.

Хари я гледаше зяпнал.

— Като е имал предвид по-доброто медицинско обслужване?

Дорс се усмихна.

— Разбира се. Плюс риска да бъдат убити.

Кльощавият не видя капана и любопитството му надделя:

— И…?

— Открил, че императорите умирали по-рано от хората, за които никой не се молел — заяви Дорс.

Кльощавият бе направо шокиран и вбесен.

— И какво се крие в основата на това гадно отклонение? — попита Хари.

— Данните били недостатъчни да се докаже, че молитвите всъщност оказват вредно влияние.

— Ах… — на журналистите май им беше забавно. Искаха още.

— Благодаря — рече той и се стопиха в тълпата зад параван от охранители.

Клеон бе настоял да общува с тези хора — предполагаемата база на неговата власт, заслугокрацията. Хари сбърчи нос, ала въпреки това се гмурна в нея.

Беше въпрос на стил, осъзна той след първите трийсет минути.

В селския Хеликон отрано се бе научил да разчита много на добрите маниери и вежливостта. Сред закоравелите, вечно нащрек академици бе открил много хора с лоши социални умения, докато най-накрая бе осъзнал, че те оперират в друга култура, където умът значеше повече от любезностите. Леките отсенки в гласа свидетелстваха за арогантност и увереност в несигурно равновесие помежду си, което в мига, когато се изпуснеха, се накланяше към жлъч и сарказъм, без привлекателното лустро на остроумието. Налагаше се да се сеща да каже „с цялото дължимо уважение“ в началото на някой спор — и дори да го казва сериозно.

После идваха неизказаните елементи.

Сред светските кръгове езикът на тялото беше много важен — умение, което се учеше. Съществуваха внимателно разработени пози за „Увереност“, „Нетърпение“, „Подчинение“ (четири отсенки), „Заплаха“, „Висока оценка“, „Свенливост“ и десетки други. Кодифицирани и несъзнателно разбирани, всяка от тях внушаваше специфично желано неврологично състояние и на съответния човек, и на другите. Рудиментите на този занаят се намираха в танца, политиката и бойните изкуства. Чрез систематично отношение можеше да се изрази много. Също както и при езика, и тук помагаха речниците.

Един нелинеарен философ, известен из цялата Галактика, се усмихна лъчезарно на Хари — тялото му крещеше „самоувереност“ на своя език — и рече:

— Без съмнение, професоре, вие не можете да твърдите, че вашият опит за въвеждане на математиката в историята би дал някакъв резултат? Хората могат да бъдат каквито си искат. И никакви уравнения няма да ги променят.

— Опитвам се да описвам, това е.

— Значи не става въпрос за велика теория на историята?

„Избегни директното отричане“ — помисли си той.

— Ще разбера, че съм на прав път, когато мога просто да обясня малка част от човешката природа.

— Ах, но тя едва ли съществува — заяви самоуверено мъжът с подходящата стойка на ръцете и гърдите.

— Естествено, че съществува човешка природа! — тросна му се Хари.

Съжалителна усмивка, лениво свиване на рамене.

— И защо трябва да съществува?

— Наследствеността си взаимодейства с околната среда и ни дърпа обратно към една фиксирана среда. Тя привлича хората във всички общества, през милиони светове, в тесния статистически кръг, който трябва да наречем човешка природа.

— Според мен не съществуват достатъчно общи особености…

— Връзката родител-дете. Разпределението на работата между половете. Избягването на кръвосмешението. Алтруизмът спрямо близките ни по род.

— Е, това са просто нормални семейни…

— Погледнете и тъмната страна. Подозрителност към непознати. Племенно деление — вижте осемстотинте сектора на Трантор! Йерархии дори и в най-малките групи — от императорския двор до отбора по боулинг.

— Не можете да правите такива скокове, подобни гротескни сравнения…

— Мога и го правя. Мъжкото господство, общо взето, е определена териториална агресия.

— Тези отличителни белези са маловажни.

— Те ни свързват. Изтънченият транторианец и фермерът на Аркадия — всеки един може да разбере живота на другия по простата причина, че общата им човечност живее в гените, които те споделят от десетки и десетки хилядолетия.

Това избухване не се прие добре. Лицата се смръщиха, устите се начупиха неодобрително.

Хари усети, че е прекалил. Нещо повече — почти бе разкрил психоисторията.

Обществените науки се ограничаваха със специализирани клонове и на математиката, и на биологията. Историята, биографиите и художествената литература бяха симптоми. Антропологията заедно със социологията образуваше социобиологиита на определен вид. Но не можеше да усети как да включи това в уравненията. Изведнъж осъзна, че е говорил така, защото беше потиснат от собствената си липса на разбиране.

Опита се да позаглади положението.

Забеляза един превъзбуден мъж да идва към него отляво. С изкривена уста и подбелени очи, с протегната, стърчаща напред ръка, стиснал тръба в нея, хромирана, гладка и с дупка точно отпред — тъмно петно, което се разширяваше, докато той го гледаше и най-накрая му заприлича на Всепоглъщащия, който се спотайваше в Галактическия център, огромен…

Дорс удари мъжа светкавично — огъна ръката му, нанесе му саблен удар в гърлото, после удар в корема. Изви ръката му до три четвърти, а левият й крак замахна и го подсече.

И двамата тупнаха тежко на пода — Дорс отгоре, а пушката се загуби нейде из обувките на тълпата, която панически се отдръпна.

Охраната го обгради и той не видя нищо повече. Изкрещя на Дорс. От всички страни го блъскаха писъци и крясъци.

Вдигна се още по-голяма врява. После охраната се дръпна, мъжът се опитваше да стане. Дорс се изправи, стиснала пистолета му, като клатеше глава. Мъжът се вдигна с мъка на крака.

— Магнетофонна тръба — рече Дорс с омерзение.

— Какво?! — Хари не чуваше почти нищо в този шум.

Лявата ръка на мъжа стърчеше под странен ъгъл, явно счупена.

— Аз… аз съм съгласен с всяка ваша дума — изхъхри мъжът, пребледнял като призрак. — Честно!

7.

Бащата на Хари се бе отнасял презрително към повечето публични афери като към „вдигане на прах“ — голям облак на хоризонта, а отдолу — прашинка. Устните му се нацупваха във фермерско презрение — правеха от нищото нещо.

Инцидентът на голямото събрание на имперските университети вдигна страшно много прах. Заснет открай докрай с 3D, скандалът — „Професорска съпруга пребива фен“ — се разрастваше с всяко ново излъчване.

Клеон се обади, поцъка и после коментира нашироко как съпругата може да се превърне в бреме, когато заемеш висок пост.

— Боя се, че това ще се отрази зле на кандидатурата ти — бе казал той. — Трябва да пооправя нещата.

Хари не го бе споделил с Дорс. Намекът на Клеон беше прозрачен. Развод въз основа на обща нестабилност — което означаваше старомодност — обичайна практика сред имперските кръгове. Там, където ставаше въпрос за огромна власт, апетитът за все повече и повече власт надделяваше над всички други чувства и дори над любовта.

Той се прибра, нервиран от този разговор, и намери Дорс заета в кухнята. Тя бе разперила ръце — буквално, не за поздрав.

Епидермисът висеше, сякаш си беше свалила наполовина тясна ръкавица. Вените се преплитаха с мрежата от изкуствени нерви и тя бърникаше из тях с миниатюрни инструменти. Беше решен да прекъсне играта. Заради нея. Обикновено изтикваше от ума си мисълта, че неговата вярна любов е робот — или, ако сме по-точни, хуманоформа със силно участие на техниката, синтез между човек и робот.

Беше се свързал с нея чрез Р. Данийл Оливо, древния позитронен робот, спасил Хари, когато за пръв път пристигна на Трантор и се бе забъркал с гадните политически сили. Отначало я прикрепиха към него като телохранител. Той знаеше какво представлява от самото начало, поне приблизително, но това не му попречи да се влюби в нея. Интелигентност, характер, чар, кипяща сексуалност — това не бяха чисто човешки черти, бе разбрал, наблюдавайки живия пример.

Докато тя работеше, той й поръча питие. Беше престанал да се учудва на това как тя се поправяше, и то често на абсолютно нестерилни места. Казваше, че човекоподобните роботи си имат някакви антимикробни методи, които не действали при обикновените хора. Той нямаше представа как е възможно. Тя не желаеше да дава повече обяснения и често го принуждаваше да омекне чрез страст. Наложи му се да признае, че като ход това беше съвсем ефективно.

Тя върна кожата на мястото й, мръщейки лице от болка. Не можеше да изключва цели сектори от повърхностната си нервна система, винаги оставяше няколко нишки нащрек като диагностици. Шевовете се залепиха сами, като пукаха и мъркаха.

— Я да видим — тя спря и опипа и двете си китки поред. Две бързи изщраквания. — Прилягат чудесно в ставите.

— Повечето хора биха сметнали тази гледка за доста разстройваща, нали знаеш.

— Тъкмо затова не го правя на път за работа.

— Проявяваш голяма загриженост за обществото.

И двамата знаеха, че ако се появеше някакво подозрение относно истинската й природа, щяха да я надушат. Роботите с големи способности бяха обявени извън закона още преди хилядолетия. Бракмите бяха приемливи за обществото именно поради ниската им степен на интелигентност, сдържана сурово под прага на законно определената разумност. Нарушаването на тези норми при изработка беше тежко престъпление, престъпление срещу Империята — не се допускаха никакви изключения. А законът беше подкрепен и от силни, древни чувства: бунтът в сектора Джунин го бе доказал.

Цифровите симулации бяха ограничавани също по подобен начин. Ето защо симовете на Волтер и Жана, разработени от лудите глави на Новия ренесанс на Сарк, бяха внимателно скроени така, че да се промъкнат през алгоритмичните примки. Очевидно онзи тип Марк от „Артифис асоушиейтс“ беше подправил Волтер в последната минута. Тъй като симът бе изтрит впоследствие, нарушението си бе останало незабелязано.

Хари не обичаше да има и най-малка връзка с каквито и да е престъпления, но сега разбираше, че всичко това е глупост. Целият му живот и без това се въртеше около Дорс — скрития парий.

— Смятам да се оттегля от тая история с премиерския пост — заяви той решително.

Тя примигна.

— Заради мен — винаги бързо се досещаше.

— Да.

— Бяхме се разбрали, че си струва да рискуваме с това, че ще ни наблюдават по-внимателно, за да получим някаква власт.

— За да предпазваме психоисторията. Но очаквах върху тебе да пада много малко от светлината на прожекторите. А сега…

— Сега те срамя.

— Като се прибирах, към мен бяха насочени дузина камери. Тебе чакат.

— Тогава ще си стоя тук.

— Колко време?

— Охраната може да ме извежда през новия вход. Изрязаха го и инсталираха агравитационна шахта.

— Не можеш вечно да ги отбягваш, мила.

Тя стана и го прегърна.

— Дори да ме разкрият, мога да се махна.

— Ако имаш късмет и избягаш. Дори и да се измъкнеш, аз не мога да живея без тебе. Не бих могъл да…

— Мога да бъда трансформирана.

— В друго тяло?

— Съвсем различно. Кожата, роговиците, промени в нервните кодове.

— Ще ти изтрият серийните номера и ще те пратят обратно? Тя се вцепени в прегръдките му.

— Да.

— Какво не могат да правят… тези като тебе?

— Не можем да измислим психоисторията.

Той се извърна потиснат и притисна длан към стената.

— По дяволите! Няма нищо по-важно от нас двамата.

— И аз мисля така. Но в момента за тебе е още по-важно да останеш кандидат за Първи министър.

— Защо? — той закрачи из всекидневната, а погледът му се стрелкаше насам-натам.

— За тебе залозите са много високи. Който и да иска да те убие…

— Според Клеон е Ламурк.

— … вероятно ще разбере, че простото оттегляне на кандидатурата ти не е сигурно разрешение на проблема. Императорът може да те върне в играта по всяко време по-нататък.

— Не обичам да ме третират като шахматна фигура.

— Офицер? Да, такъв те виждам. Не забравяй, че има и други заподозрени — фракции, които могат да желаят отстраняването ти.

— Като например?

— Академичният потентат.

— Но тя е учен като мен!

— Беше. Сега е играч на шахматната дъска.

— Не и кралицата, надявам се.

Дорс го целуна лекичко.

— Трябва да спомена, че програмите ми за надушване изработиха вероятностна матрица за поведението на Ламурк въз основа на миналото му. Елиминирал е поне половин дузина съперници по пътя си към върха. А и в методите си пада малко традиционалист.

— Леле, съвсем ме успокои.

Тя го изгледа странно, замислено.

— Всичките му съперници са били наръгани с нож. Класическо отърваване в историческите интриги.

— Не бих заподозрял Ламурк в такъв точен поглед към имперското ни наследство.

— Той е класицист. Според него ти си пионка, която е най-добре да бъде пометена от дъската.

— По доста безкръвен начин го обясняваш.

— Учили са ме — пък и са ме създали — да преценявам и да действам хладнокръвно.

— Как примиряваш своите способности — всъщност, хайде да не се изразяваме твърде изтънчено, — насладата си — при перспективата да убиеш някого, за да защитиш мен?

— Законът на Зерот.

— Хммм… — Той издекламира: — Човечеството като цяло стои над съдбата на отделния човек.

— Наистина ме боли — Първият закон се намесва…

— Значи модифицираният Първи закон сега гласи: „Роботът не бива да причинява вреда на човешко същество или с бездействието си да позволи да му бъде причинена вреда, освен ако това не нарушава Закона на Зерот за роботиката“?

— Точно така.

— Това е друга игра, която играеш. С много строги правила.

— По-голяма игра.

— А психоисторията е потенциален нов комплект планове за игри?

— Един вид — гласът й стана по-мек и тя го прегърна. — Не се мъчи толкова. Имаме си личен рай.

— Но проклетите игри не свършват и не свършват.

— Така трябва.

Той я целуна с копнеж, но нещо вътре в него вреше и се въртеше — механизъм, бръмчащ безплодно сред мрака.

8.

На другата сутрин Юго чакаше в офиса.

— Какво ще правиш?! — попита той със зачервено лице и опулени очи.

— Ъ-ъ… с какво?

— Новините! Бранителите са щурмували Бастиона.

— Хммм… о…

Хари смътно си спомняше, че някаква далитска фракция беше разиграла малък бунт и се бе окопала на някакъв редут. Преговорите се бяха проточили. Да, и Юго на няколко пъти му го беше казвал.

— Това си е местен транториански проблем, нали?

— Ние го задържахме такъв! — ръцете на Юго пърхаха в сложни жестове като трескаво подхвърчащи птици. — После дойдоха Бранителите. Без никакво предупреждение. Над четиристотин убити. Разкъсани от взривове — бластерите до дупка и никакво предупреждение.

— Смайващо — заяви Хари, както се надяваше, със съчувствен тон.

Всъщност не го беше грижа и микрограм дори за никоя от двете страни в спора, пък и без това не познаваше аргументите. Никога не му беше пукало за всекидневните вихри в света, които възбуждаха ума, без да го учат на нищо. Целият смисъл на психоисторията, която се дължеше както на аналитичните му способности, така и на самата му личност, беше да се изучава климатът и да не се обръща внимание на времето.

— Нищо ли не можеш да направиш?!

— Какво?

— Протестирай пред императора.

— Изобщо няма да ми обърне внимание. Проблемът си е транториански и…

— Това е обида и за тебе!

— Не може да бъде. — И, за да не изглежда съвсем встрани от нещата, додаде: — Умишлено се държах настрана от този проблем…

— Но това е дело на Ламурк!

Това го стресна.

— Какво?! Ламурк няма власт на Трантор. Той е императорски регент.

— Хайде бе, Хари, никой вече не вярва в тия вехти приказки за разделението на властта! Те отдавна не са верни.

„Така ли?“ — едва не възкликна Хари, но тъкмо навреме осъзна, че Юго беше прав. Той просто не бе отчел влиянията на дългата и бавна ерозия в имперските структури. Те влизаха като фактори от дясната страна на уравненията, но никога не бе мислил за упадъка като за нещо твърдо, което съществуваше тук.

— Значи според теб това е ход за придобиване на влияние във Висшия съвет?

— Трябва да е така — изфуча Юго. — Тия регенти никак не обичат да им се навъртат неуправляеми хора. Искат Трантор да си е чистичък и спретнат, дори и хората да бъдат стъпквани.

— Пак ли проблемът с представянето? — опита се да налучка Хари.

— Точно така, да му се не види! Имаме далити из целия сектор Мъсъл Шоулс! Но можем ли да имаме представител? По дяволите, не! Трябва да просим и да се молим…

— Ще… ще направя каквото мога — Хари вдигна ръце, за да прекъсне тирадата му. — Императорът ще оправи работата.

От преки наблюдения Хари знаеше, че императорът няма да направи нищо подобно. На него не му пукаше как се управлява Трантор, щом от двореца не се виждаха горящи квартали. „Аз съм император на галактика, не на град“ — често казваше той.

Юго си тръгна. Звънецът на бюрото му иззвъня.

— Капитанът от специалните императорски войски иска да ви види, сър.

— Казах им да останат навън.

— Моли да го приемете, носи съобщение.

Хари въздъхна. Днес имаше намерение да отхвърли известно количество мислене…

Капитанът влезе с вдървена походка и отказа предложения му стол.

— Тук съм, за да ви поднеса с уважение препоръките на Специалния съвет, господин академик.

— Едно писмо е достатъчно. Всъщност точно това направете — изпратете ми бележка. Имам си ра…

— Сър, с цялото ми уважение към вас, длъжен съм да го обсъдим.

Хари потъна в креслото си и му махна примирително. Мъжът изглеждаше притеснен, когато все така вдървено заяви:

— Съветът моли съпругата на господин академика да не го придружава при държавни ангажименти.

— А, значи някой се е поддал на натиска.

— По-нататък се предлага съпругата ви изобщо да не бъде допускана в двореца.

— Какво?! Това ми изглежда крайно.

— Съжалявам, че ви нося подобна вест, сър. Бях там и казах на Съвета, че дамата си имаше основателна причина да се тревожи.

— И да счупи ръката на онзи.

Капитанът почти си позволи да се усмихне.

— Трябва да призная, не съм виждал никой друг да действа така бързо.

„И се чудиш защо, нали?“

— Кой беше този тип?

Капитанът набърчи чело.

— Като че е академик от Спиралата, една степен над вас, сър. Но някои твърдят, че повече си падал политик.

Хари изчака, но мъжът не каза нищо повече, само изглеждаше така, сякаш му се иска.

— С коя фракция е в съюз?

— Може да е онзи Ламурк, сър.

— Някакви улики?

— Никакви, сър.

Хари въздъхна. Политиката не само беше неточен занаят, но и рядко съдържаше някакви надеждни данни.

— Много добре. Съобщението прието.

Капитанът се изнесе бързо, с видимо облекчение. Преди Хари да успее да включи компютъра си, се появи делегация от собствения му факултет. Те се нанизаха вътре тихичко, а порталът пукаше, докато ги проверяваше един по един. Хари усети, че се усмихва. Ако имаше професия, чиято вероятност да произведе убиец беше най-малка, то това трябваше да са матистите.

— Тук сме, за да споделим загрижеността си — заяви официално професор Аангон.

— Говорете — отвърна Хари. Обикновено прилагаше уменията си в общуването и разменяше по някоя любезност; напоследък пренебрегваше работата в университета и крадеше време от бюрократичните тягостни задължения, за да го посвети на уравненията си.

— Първо, слуховете за „теория на историята“ предизвикаха презрение към нашия отдел. Ние…

— Такава теория няма. Само някои дескриптивни анализи.

Откровеното отричане обърка Аангон, но той продължи упорито нататък:

— Ъ-ъ… второ, оплакваме очевидния избор на вашия асистент Юго Амарил за глава на катедрата, в случай че се оттеглите. За по-възрастните преподаватели — много по-възрастни — е обида да ги ръководи по-млад матист с, нека да го кажем, минимално поведение в обществото.

— Което ще рече? — обади се Хари със злобен тон.

— Според нас политиката не трябва да се намесва в академичните решения. Въстанието на далитите, което Амарил подкрепи гласно и което бе потушено само от императорската решителност и действителни въоръжени сили, го прави неподходящ…

— Достатъчно. Трета точка.

— Съществува въпросът за нападение над член на нашата професия.

— Член… о, оня, дето жена ми го…

— Точно така — позор, нямащ равен на себе си, скандал, предизвикан от член на вашето семейство! Това прави положението ви тук уязвимо.

Ако някой бе планирал инцидента, тези тук със сигурност бяха решили и те да припечелят от него.

— Отхвърлям това.

Очите на професор Аангон се превърнаха в кремъци. Останалите нервно пристъпваха от крак на крак и се бяха струпали зад него. Хари не се и съмняваше кой точно от тази групичка иска да бъде следващият председател.

— Според мен вот на недоверие от цялото преподавателско тяло на официално събрание…

— Не ме заплашвайте!

— Просто изтъквам, че докато вниманието ви е насочено другаде…

— Към премиерския пост.

— … надали може да се очаква от вас да изпълнявате задълженията си…

— Прескочете това. За да се проведе официално събрание, председателят трябва да го свика.

Купчинката професори зашумоля, но никой нищичко не каза.

— А аз няма да го свикам.

— Няма да изтраете дълго, без да осъществявате работата, която изисква нашето съгласие — заяви хитро Аангон.

— Знам. Да видим колко ще изкарам.

— Наистина трябва да го премислите. Ние…

— Вън!

— Какво?! Вие не можете да…

— Вън! Махайте се!

Те се махнаха.

9.

Никога не е лесно да се справиш с критиката — особено когато съществува шанс тя да е справедлива.

Встрани от вечните маневри за пост и статут Хари знаеше, че колегите му заслугократи — от академичния потентат до членовете на собствената му катедра с цели легиони помежду им — си имаха дълбоки основания да се противопоставят на онова, което вършеше той.

Бяха подушили психоисторията — мирис, донесен от мълвата. Това само по себе си ги караше да се наежат, изопнати като антени. Не можеха да приемат възможността човечеството да не е способно да контролира собственото си бъдеще, а историята да е резултат на сили, действащи отвъд хоризонта на простосмъртните. Дали вече не надушваха една истина, която Хари бе разбрал след сложно, продължило цели десетилетия изучаване: че Империята беше оцеляла поради по-висшата си метанатура, а не заради доблестните дела на отделни индивиди и дори на светове?

Хора от всякакъв вид вярваха в самоопределянето на човека. Обикновено започваха с вътрешното чувство, че действат самостоятелно, че са стигнали до идеите си въз основа на вътрешни размисли — тоест, оспорваха от перспективата на самата парадигма. Това, разбира се, беше затворен кръг, но то не правеше подобни аргументи неправилни или дори неефективни. Убеждението, чувството, че контролираш нещата, беше мощно. Всеки искаше да вярва, че е господар на съдбата си. Логиката нямаше нищо общо.

А кой беше той, за да им казва, че грешат?

— Хари?

Беше Юго — изглеждаше малко плах.

— Влез, приятелю.

— Преди минутка само получихме смешна молба. Някакъв изследователски институт, за който не съм и чувал, ни предлага сериозни пари.

— За какво? — Пари винаги трябваха.

— В замяна на базовия файл на онези симове от Сарк.

— Волтер и Жана? Отговорът е „не“. Кой ги иска?

— Не знам. Получихме ги всичките файлирани. Оригиналите.

— Разбери кой пита!

— Опитах се. Не мога да проследя.

— Хммм… Странна работа.

— Та затова реших да ти кажа. Тая работа намирисва.

— Пусни програмата за проследяване, в случай че се обадят пак.

— Тъй вярно, сър. А за далитския бастион…

— Остави го да си почине.

— Искам да кажа, вижте как имперските войски смазаха оная бъркотия в Джунин!

Хари остави Юго да приказва. Отдавна бе усъвършенствал академичното изкуство да се прави, че е целият във внимание, докато умът му работеше на цял спирален ръкав разстояние оттам.

Знаеше, че ще му се наложи да говори с императора за тази работа с далитите не само, за да отговори на хода на Ламурк — дързък ход в традиционно склонното към ненасилие царство на Трантор. Бързо, кърваво разрешение на един мъчен проблем. Чисто, брутално.

Далитите си имаха причина: бяха недостатъчно представени. И непопулярни. И реакционни.

Фактът, че далитите, издигнали се сами за врата като Юго, бяха враждебно настроени към обичайните инстинкти на един учен ум, нямаше значение.

Всъщност Хари започваше да се съмнява дали вдървената и официална научна среда си струва вече уважението. Навсякъде около себе си той виждаше как безпристрастността на науката се подкопава.

Вчера го бе посетил деканът на нововъведенията, който го посъветва с елейна логика да използва имперската си власт, за да ходатайства за някакъв професор, който беше свършил много малко работа през живота си, но пък имаше връзки във Висшия съвет.

Деканът съвсем откровено си бе заявил:

— Не мислиш ли, че е в интерес на университета да ходатайстваш на влиятелно лице?

Хари отговори отрицателно, но въпреки това се обади на онзи да му обясни защо.

Деканът бе смаян от подобна честност. Едва по-късно Хари реши, че деканът е бил прав според собствената си логика. Щом ходатайствата бяха от полза, чисто и просто щедър дар, защо да не бъдат изцяло на политическа основа? Този начин на мислене му беше чужд, но логичен, налагаше му се да признае.

Хари въздъхна. Когато Юго прекъсна за миг яростната си тирада, той се усмихна. Не, неправилна реакция. Тревожна бръчка — да, това беше. Юго отново задърдори бързо, като ръкомахаше и мяташе епитети на невероятна височина.

Хари осъзна, че самото подлагане на политиката такава, каквато беше — брутална борба на слепи рояци в тъмното, — беше повдигнало съмнения за собственото му доста самодоволно положение. Дали науката, в която така твърдо вярваше там, на Хеликон, наистина беше толкова полезна на хора като далитите, както си мислеше?

И така мислите му се насочиха към неговите уравнения: можеше ли Империята изобщо да бъде управлявана от разума и моралните решения, а не от властта и богатството? Теокрации бяха възниквали и се бяха проваляли. Сциентокрациите, възникващи доста по-рядко, бяха твърде сурови режими, за да се задържат дълго.

— И викам: няма проблеми, Хари може да го направи — завърши Юго.

— Ъъ… какво?

— Да подкрепиш плана „Алфозо“ за представянето на далитите, разбира се.

— Ще си помисля — прикри се Хари. — Междувременно хайде да чуем доклада ти за онзи ъгъл на дълголетието, дето работеше над него.

— Дадох го на трима от онези новите асистент-изследователи — рече сериозно Юго. Далитската му енергия се бе изразходвала. — Не можаха да схванат нищо.

— На некадърния ловец все гората му е празна откъм дивеч. Стреснатият поглед на Юго накара Хари да се зачуди дали не е попрекалил. Политиката си вземаше своето.

— Така че включих фактора „дълголетие“ в уравненията — ей така, за проба. Ето — той напъха елипсовидна сърцевина от данни в настолния четец на Хари. — Виж сега какво става.

Едно от трайните наследства на педантичността беше стандартната галактическа година, използвана в официалните дела по всички планети в Империята. Хари винаги се бе чудил дали това не е израз на орбиталния период на Земята? С годината въз основа на числото дванайсет, състояща се от дванайсет месеца, всеки — с по двайсет и осем дни, тя предполагаше като кандидат-светове някакви си 1 224 675 от двадесет и пет милиона светове в Империята. И все пак въртенето, прецесиите и спътниковият резонанс се намесваха във всички планетарни периоди. Нито един от тези 1 224 675 свята не съответстваше точно на календара на Галактическата империя. Над 17 000 свята бяха много близо до него.

Юго се захвана да обяснява получените резултати. Една любопитна характеристика на историята на Империята беше човешката продължителност на живота. Тя все още беше около сто години, но някои ранни писания предполагаха, че това е близо два пъти повече от „първичната година“, както пишеше в един от текстовете, която била „естествена“ за хората. Ако беше вярно, значи сега хората живееха близо двойно повече отколкото в предимперските епохи. Безкрайното увеличение на продължителността на живота беше невъзможно: биологията в края на краищата винаги побеждаваше. В нишата, осигурена от човешкото тяло, се наместваха нови болести.

— Основните данни взех от Дорс — много е умна тая жена! — заяви Юго. — Виж сега този данни-флаш. — Извивки, триизмерни проекции, плъзгащи се листи от корелации.

Сблъсъкът между биологичната наука и човешката култура винаги беше напрегнат, често влияеше вредно. Обикновено той водеше до политика на свободния пазар, при който родителите можеха да избират желаните характеристики на децата си.

Някои от тях залагаха на дълголетието и увеличаваха продължителността на живота им до 125 и дори до 150 години. Когато мнозинството от населението се състоеше от дълголетници, подобни общества се проваляха. Защо?

— Та проследих уравненията, като търсех странични влияния — продължаваше Юго. Трескавият далит си бе отишъл; тук се проявяваше брилянтността, накарала Хари да измъкне Юго от изтощителната черна работа преди десетилетия.

Чрез грациозната, измамна синусоидалност на уравненията той бе открил любопитен резонанс. В икономиката и политиката съществуваха подмолни, добре проявени цикли от около 120 до 150 години.

Когато продължителността на човешкия живот се приближеше до тези граници, започваше деструктивна реакция. Пазарите се превръщаха в назъбени пейзажи, които се стрелкаха ту нагоре, ту надолу. Културите се лашкаха от екстравагантни ексцесии до пуританско задушаване. За няколко века само хаосът унищожаваше по-голямата част от бионаучния потенциал, или пък религиозните ограничения го задушаваха. Това означаваше, че продължителността на живота отново падаше.

— Колко странно — отбеляза Хари, докато наблюдаваше резките извивки на циклите; дъгите им се разчупваха на разцепващи се спици. — Винаги съм се чудил защо не живеем по-дълго.

— Съществува голям обществен натиск против това. Сега знаем откъде идва.

— И все пак… бих желал продуктивният ми живот да продължи векове.

Юго се усмихна.

— Виж медиите — пиеси, легенди, холофилми. Старците вечно са някакви грозни алчни мизерници, които се опитват да задържат всичко за себе си.

— Хммм… Обикновено е вярно.

— А и митовете. Възкръсващите от смъртта. Вампири. Мумии. Те винаги са лоши.

— Без изключение? Юго кимна.

— Дорс ми изкопа някои наистина ужасно стари. Имаше един мъченик от древността… Ису ли беше?

— Някакъв мит за възкресението?

— Дорс каза, че този Ису вероятно не е съществувал. Така твърдят откъслечните древни текстове. Целият мит навярно е колективна психомечта. Ще забележиш, че след като възкръснал, много-много не се задържал там.

— Издигнал се в небесата — не беше ли така?

Юго посочи извивките — бяха на границата на бедствието.

— Поне можем да разберем защо по-голямата част от обществата се научават да не оставят хората да живеят твърде дълго.

Хари огледа събитийните равнини.

— Да, но кой ли го научава?

— Хората — по един или друг начин.

— Но нито един отделен човек никога не е знаел… — той посочи с пръст — това.

— Знанието се е въплъщавало в табута, легенди, закони.

— Хммм… — Тук имаше идея, нещо голямо, надвиснало над интуицията му… и то му се изплъзна. Трябваше да го изчака да се върне пак — ако тия дни успееше да изкопчи време, за да се вслуша в слабичкия, тих гласец, който му се изплъзваше и шепнеше като сянка на мъглива улица…

Хари тръсна глава.

— Добра работа си свършил. Впечатлен съм. Публикувай го.

— Смятах да не вдигаме шум около психоисторията.

— Това е дребен елемент. Хората ще си мислят, че слуховете са раздути версии на ето това.

— Ако хората разберат за психоисторията, тя не върши никаква работа.

— Безопасно е. За елемента дълголетие ще се пише много и това ще прекрати спекулациите.

— Мислиш, че ще е прикритие от имперските шпиони?

— Точно така.

Юго се ухили.

— Смешна работа — шпионират дори „украшението на Империята“. Така те нарече Клеон миналата седмица на кралския прием.

— Така ли? Не съм го чул.

— Беше доста вдълбочен в онези истории с ходатайствата. Прехвърли ги на някой друг.

— Имаме нужда от повече ресурси за психоисторията.

— Защо просто не позволиш да потекат пари от императора?

— Ламурк ще разбере и ще го използва срещу мен. Фаворизиране във Висшия съвет и тъй нататък. И сам можеш да напишеш тази история.

— М-да, вероятно. Ама ще е много по-лесно.

— Идеята е да си траем. Да избягваме скандалите, а Клеон нека си танцува дипломатическия танц.

— Клеон каза също и че си „цвете на интелекта“. Записах ти го.

— Зарежи го. Цветята, които израстват твърде нависоко, ги късат.

10.

Дорс стигна до дворцовия вестибюл с висок таван. Там императорската стража я спря.

— По дяволите, тя ми е жена! — вбеси се Хари.

— Съжаляваме. Строга заповед.

— И оня, дето го пребих на приема — и той може да е бил подсторен от…

— Ламурк, точно така — усмихна се Хари. — Всички червееви дупки водят към Ламурк.

— Не забравяй академичния потентат.

— Тя е на моя страна!

— Тя иска да стане Първи министър, Хари. Всички мелници за слухове го твърдят.

— Бих й харизал поста с радост — измърмори той.

— Не мога да ти позволя да влезеш там.

— Това тук е дворецът — той махна към синьо-златните орнаменти по обширния портал. — Навсякъде има имперски войници.

— Не ми харесва тая работа.

— Виж, разбрахме се да опитаме да се промъкнем — и не се получи, точно както ти казах. Честно си беше. Ти и без това нямаше да минеш през проверката за оръжия.

Зъбите й изящно се впиха в долната й устна, но тя не каза нищо. Нито един човекоподобен не би успял да се промъкне през тукашния силен екран.

— Значи влизам, споря, срещаме се тук отвън…

— У тебе ли са картите и данните, които ти предоставих?

— Естествено, във вградения чип. Мигна ли три пъти, вече съм ги прочел.

Той си имаше чип, вграден в шията, за запаметяване на данни — безценен помощник за един матист на конференции. Стандартно устройство, осигуряващо достъп веднага. Микролазер изписваше образ на гърба на ретината — цветове, 3D, спретнат пакет от графики. Тя му бе инсталирала много карти и данни за Империята, двореца, последните приети закони, забележителни събития — за всичко, което можеше да възникне в дискусиите и протоколите.

Суровият й израз се смекчи и той видя отдолу жената.

— Аз просто… моля те… пази се.

Той я целуна по носа.

— Винаги се пазя.

Минаха сред легионите кибици, стълпили се във вестибюла, които нагъваха хапки от плаващите във въздуха подноси.

— Империята се срива, а те виж какво си позволяват! — изфуча Хари.

— Осветена от времето традиция — обади се Дорс. — Бомун Щедри не обичал да се бави яденето, а това наистина си било основното му занимание. И наредил във всяко от именията му да се готви храна и за четирите му хранения, в случай че се окаже там. Тук раздават излишъците.

Хари не би повярвал на подобна невероятна история, ако не му я бе разказала историчка. Имаше цели групички хора, които просто живееха тук и използваха някоя мижава службица като предлог за безкраен банкет. Двамата с Дорс се разхождаха сред тях — бяха пуснали рефракторните пари, които замъгляваха образа им. Ако ги разпознаеха, паразитите веднага щяха да се лепнат.

— Дори сред цялото това пъчене тук ти си мислиш за онзи проблем с Волтер, нали? — прошепна тя.

— Опитвам се да схвана как са го копирали от нашите файлове.

— А някой го е потърсил само преди часове? — упрекна го тя. — И когато не си му го дал, те просто са го откраднали.

— Вероятно агенти на Империята.

— Това не ми харесва. Може да се опитат да те забъркат още по-надълбоко с онзи скандал в Джунин.

— И все пак старото антисим табу се пропуква — той вдигна наздравица насреща й. — Хайде да го забравим. Сега изборът е между симове и стимове.

Под живописния купол се бяха събрали няколко хиляди души. За да пробва мъжа и жената, които ги следваха като сенки, Дрос го поведе напосоки. Хари бързо се уморяваше от подобни маневри. Дорс — вечно изучаваща обществото — му сочеше знаменитостите. Тя сякаш си мислеше, че това би го развълнувало или поне би го отвлякло от предстоящата среща. Неколцина го разпознаха въпреки изпаренията на рефракторите и се наложи да поспрат и поговорят с тях. При подобни разговори по отколешна традиция никога не се казваше нищо съществено.

— Време е да влизаш — предупреди го Дорс.

— Забеляза ли сенки?

— Три, мисля. Ако те последват вътре в двореца, ще предупредя капитана.

— Не се тревожи. В двореца е забранено да се внася оръжие.

— Методите ме безпокоят повече от възможностите. Лепенката убиец забави детонацията си, точно колкото да я махнеш.

Но ме накара да бъда достатъчно бдителна, че да нападна онзи професор.

— И ти забраниха да влизаш в двореца — довърши Хари. — Според тебе хората вечно предприемат сложни маневри.

— Не си чел много история на имперската политика, нали?

— Слава Богу, не.

— Само щеше да се тревожиш. — Тя го целуна с внезапен, смайващ плам. — А да се тревожа, това на мен ми е работата.

— Ще се видим след няколко часа — рече Хари нехайно, въпреки мрачното си предчувствие. „Надявам се“ — добави наум.

Той влезе в същинския дворец, мина през обичайните проверки за оръжие и служители по протокола. Нищо — дори карбонов нож или имплозивче не можеше да убегне на многомуцунестите им обдушвачи и обгледвачи. Хилядолетия по-рано убийствата на императори бяха станали нещо толкова обичайно, че се били превърнали едва ли не в спорт. Сега традицията и технологиите се бяха обединили, за да осигурят уникалната безопасност при подобни официални случаи. Висшият съвет се събираше за преглед от императора и затова неизменно присъстваха батальони от служители, съветници, важни личности и кибици с жълти сака. Паразитите му се лепяха с обиграна грация.

Пред лицея течеше традиционната благосклонна щедрост — първоначално една дълга маса, а сега — дузина, стенещи под изобилното ядене.

Щедростта преди делови събрания беше мандатна — приемане на императорското благоволение. Само да минеш покрай нея се приемаше за обида. Хари си гризна от това-онова, докато прекосяваше зала „Стрелец“. Шумните тълпи неуморно кръжаха най-вече в поредицата от церемониални килии покрай стените, всяка преградена от акустична завеса.

Хари влезе в малка звукоизолирана килия и изведнъж врявата утихна. Бързо прегледа бележките си по дневния ред на Съвета — не искаше да се прояви като пълен невежа. Тези типове от Висшия съвет гледаха с презрение на всяко отклонение от протокола. Медиите, макар и да не бяха допускани в лицея, след подобни събрания вдигаха шум седмици наред и разнищваха нюансите на всеки гаф. Хари мразеше всичко това, но щом беше в играта, трябваше да я играе.

Спомни си как по-рано Дорс бе споменала между другото Леон Свободолюбиви, който веднъж бе дал цял банкет за министрите си. Плодовете можели да се отхапват, но после стягали зъбите на нищо неподозиращия гост и те оставали така, докато не ги освободят с дигитална команда. Разбира се, командите идвали само от императора след известни забавни молби и унижения пред другите гости. Носеха се упорити слухове и за по-мрачни капани, чрез които Леон се наслаждавал в личните си покои.

Хари мина през звуковата завеса и пое по по-старите странични коридори, водещи към лицея. Картата на ретината му очертаваше тези древни и старомодни пътища, защото малцина минаваха оттам. Антуражът му послушно го последва, макар и някои да се намръщиха.

Вече ги знаеше що за хора са. Искаха да ги видят как шестват и разделят тълпата от прости служители на сектора. Броденето из сумрачни коридори без блъсканицата в тълпата не беше храна за егото им.

В края на тесен коридор се издигаше статуя в цял ръст на Леон, държащ традиционния екзекуторски нож. Хари спря и погледна мъжа с ниско чело, дебелите вени по десницата му, стиснала ножа. Отляво имаше кристален глобус с мъгловино. Скулптурата беше без каквито и да е недостатъци и несъмнено ласкателна за императора по времето, когато е била изваяна. Ножът си беше съвсем като истински и двуострото му острие лъщеше.

Някои смятаха времето на Леон за най-древното Добро старо време, когато редът е изглеждал нещо естествено, а Империята безпрепятствено завладявала нови свежи светове. Леон бил брутален, ала много обичан. Хари искаше психоисторията да проработи, но ако я превърнеха в средство за възобновяване на подобно минало?

Сви рамене. Имаше достатъчно време да изчисли дали Империята изобщо може да бъде спасена, след като психоисторията наистина просъществува.

Той влезе във висшите императорски покои, придружен от служителите по ритуала. Пред него бяха Клеон, Ламурк и пищният Висш съвет.

Знаеше, че всичко това трябваше да го впечатли. Но кой знае защо височайшето изобилие го правеше единствено още по-нетърпелив да проумее Империята отвътре. И ако може, да промени нейния курс.

11.

Хари леко трепереше, когато след три часа напусна лицея. Дебатът продължаваше с пълна пара, но той имаше нужда от почивка. Някакъв по-дребен министър на секторната корелация му предложи освежителните бани и Хари прие с благодарност.

— Не зная още колко бих могъл да понеса — заяви той.

— Трябва да свикнете с отегчението — рече бодро министърът.

— Може да се махна.

— О, хайде, отпуснете се!

Церемониалните одежди, които се изискваше да носи в лицея, бяха потни и полепнали по него. Орнаментираната тока се врязваше в корема му. Беше голяма и крещяща, с хромова ножница за ритуалния жезъл — също така пищен — използван само при гласуване.

Министърът коментираше как Ламурк бе нападнал Хари, на което той се опита да не обръща внимание. Но въпреки това бе принуден да стане, за да се защити или да обясни. Навик му беше да произнася кратки и ясни речи, което не бе в стила на Лицея. Министърът учтиво му намекна, че според него това е доста голяма грешка.

Двамата минаха през освежителя, където се спускаха сини струи от йони. Хари беше благодарен, че тук е невъзможно да се разговаря, и се остави електростатичният бриз да го масажира, докато масажът не премина в съвсем директни еротични ласки — очевидно членовете на Съвета предпочитаха порокът да им е подръка.

Министърът тръгна да си търси някакво частно развлечение — лицето му преливаше от очакване. Хари реши, че ще е по-добре да не вижда какво ще последва, и се придвижи по-нататък, в парна килия. Отпусна се и се замисли, докато една оранжева бърсалка чистеше наоколо — елементарно биоподдържане. Изтягаше се и разсъждаваше над бездната, зейнала между него и професионалистите от Лицея.

За Хари човешкото знание представляваше най-вече неизказания опит на милиарди хора, а не официалната ученост, огласявана от някакъв елит. Пазарите, сочеше историята, въплъщаваха предпочитанията и идеите на мнозинството. Общо взето те стояха по-високо от помпозната политика, дължаща се на таланта и мъдростта на малцина. И все пак логиката на Империята питаше дали дадено действие е добро, а не дали могат да си го позволят и дори доколко въобще е желателно.

Той наистина не знаеше как да говори с тези хора. Остроумните вербални обрати и майсторски увъртания днес му свършиха добра работа, но без съмнение това изтощаваше.

Тези размишления го разсеяха. Той се сепна и разбра, че е време да се връща.

Излезе от освежителя, заобиколи правия път, претъпкан с функционери, мина през акустичните воали и навлезе в малък коридор, като следеше картата на двореца. Вече беше използвал чипа на Дорс десетина пъти, най-вече за да следва бързите и тайнствени дискусии в Съвета. Изрисуваната върху ретината му с микролазер триизмерна карта се завърташе в мига, щом извърнеше очи, и му осигуряваше перспектива. Имаше малко хора от персонала — повечето се бяха струпали да прислужват пред Лицея.

Хари стигна края на коридора и погледна статуята на Леон.

Ножът на екзекутора го нямаше.

Кой би…?

Обърна се и забърза обратно.

Преди да стигне до акустичните воали, през бледото им сияние пристъпи един мъж. Нищо необичайно, освен дето погледът му се стрелкаше насам-натам и най-накрая се заби в Хари.

Разделяха ги около трийсет метра. Хари се обърна, сякаш се възхищаваше на украсените с барокови орнаменти стени и се отдалечи. Чу хрущящите стъпки на мъжа — беше го последвал.

Може би го гонеше параноята, а може би не. Трябваше само да стигне до някоя тълпа и това щеше да се разпадне, рече си той. Стъпките зад гърба му станаха по-резки, по-близки. Той се обърна и хлътна в един страничен коридор. Водеше към ритуална зала. Стъпките забързаха. Хари притича през кръглата стая и нахлу в старинно фоайе. Там нямаше никой.

Надолу по дългия коридор се виждаха двама мъже, бъбрещи си небрежно. Тръгна към тях, но и двамата млъкнаха и се вторачиха в него. Единият бръкна в джоба си, извади ком и заговори.

Хари се дръпна назад и намери страничен коридор. Втурна се по него.

Ами наблюдателните камери? Дори и в двореца ги имаше. Но онази в края на коридора бе с необичаен капак. Прожектира фалшив изглед — осъзна той.

Старинните части на Лицея бяха не само старомодни, но и необитаеми. Той притича през друга екстравагантна ритуална зала. Ботушите тропаха все по-близо зад него. Сви надясно и видя тълпа, струпала се на дълга рампа.

— Хей! — кресна той. Никой не погледна към него. Осъзна, че хората се намират зад звуков воал. Втурна се към тях.

Един мъж излезе от някаква ниша и му препречи пътя. Този беше висок и слаб, и тръгна към Хари с ледена безстрастност. Също като другите, не казваше нищо и не привличаше внимание към себе си. Просто все повече приближаваше.

Хари свърна наляво и затича. Пред него изникна освежителят; бе описал кръг. Там имаше много хора. Ако стигнеше дотам.

Дълъг коридор водеше право към освежителите. Тръгна по него и на половината път забеляза компания от три жени в една декоративна ниша. Бяха облечени в познатите роби на персонала. Сигурно работеха в освежителите.

Те се обърнаха към него — изглеждаха леко изненадани. Той отвори уста да каже нещо — и най-близката бързо пристъпи напред и го улови за ръката.

Той понечи да се изтръгне. Беше силна. Тя се ухили на другите две и рече:

— Падна ни право в…

Хари рязко замахна встрани и се изтръгна от хватката й. Тя изгуби равновесие; той се възползва и я блъсна в другите две. Едната от тях понечи да го изрита — завъртя хълбок, за да набере инерция, но не можа да го улучи.

Хари се обърна и побягна. Жените очевидно бяха добре обучени, а той имаше малки шансове да се измъкне. Тичаше по дългия коридор. Огледа се назад — и трите се бяха изправили и го гледаха как се отдалечава.

Това беше толкова странно, че той забави ход и се замисли. Те и мъжете не го нападаха, а просто отрязваха пътя му.

По тези обществени коридори лесно можеха да преминат случайни свидетели. Искаха да го вкарат някъде насаме.

Чипът на Дорс показа картата на двореца. На нея Хари беше отбелязан като червена точка сред плана на етажа. Виждаха се и две странични алеи, напред, преди края на коридора… където сега пристъпиха двама мъже със скръстени ръце.

На Хари все още му оставаха два изхода. Свърна наляво в тясна алея, със стени, украсени с древни завети. Всеки от тях примигаше и се включваше глас — разказ за големи събития и велики победи, сега погребани под хилядолетно безразличие. Триизмерните екрани блещукаха с разноцветни спектакли, докато той се носеше покрай тях. Гласовете настояваха да изслуша техния разказ. Дишаше тежко и се опитваше да се концентрира.

Отпред имаше кръстовище. Стрелна се през него и забеляза мъжете, които се приближаваха отдясно.

Малък страничен изход под мавзолея на император Елинор Четвърти го отведе към портата, която разпозна. Това бяха освежителните сепарета — бледи врати, означени само с номера. Министърът на секторната корелация му бе казал, че са най-подходящи за срещи на четири очи.

За да стигне до тях, трябваше да прекоси малка пиаца. Отдясно изникна безмълвен мъж. Хари опита първата врата — беше заключена. Както и втората. Мъжът почти го настигаше. Дръжката на третата поддаде и Хари нахлу вътре.

Беше традиционна врата, окачена на панти. Той я затръшна с всичка сила. Мъжът удари тежко вратата и успя да промуши ръка вътре. Хари натисна с цялата си тежест. Противникът му удържа и втъкна десния си крак между вратата и касата.

Хари натисна още по-яко. Цепката между вратата и касата се стесни и притисна ръката.

Другият беше силен. Изсумтя, блъсна с рамо и цепката се разшири.

Хари се огледа — в освежителите нямаше никакво сечиво… Бръкна в токата си, извади древния скиптър за гласуване, завършващ с острие, и го заби яростно в дланта на мъжа — между третото и четвъртото кокалче.

Пръснаха кратки пулсиращи дъги, яркочервени. Мъжът извика „А-а-а!“ и пусна вратата.

Хари я затръшна и заопипва ключалката. Магнитните решетки изщракаха. Запъхтян, той се обърна и огледа освежителя.

Беше от най-добрите — просторен. Две кабини, лифт-кушетка и обилен запас от продукти. Няколко кладенеца с изпарения — където според мълвата разни хора често си губеха времето по луксозен начин. До отсрещната стена — боксова круша за тренировки. И тясно прозорче-цепка, също традиционно, отворено към градина от керамика и пясък. Пазеха го — да напомня за епохите, когато попадането тук в капана с лоши хора най-добре се избягваше чрез бърз изход.

Хари чу леко прищракване по вратата. Вероятно някой деполяризатор се наместваше, за да отключи магнитите. Огледа прозореца.

12.

Един мъж предпазливо влезе в освежителя. Бе облечен в проста туника на императорски слуга, която позволяваше свобода на движенията. Идеална за бърза работа. Бе стиснал ножа на статуята на Леон.

Затвори вратата зад себе си с една ръка и я заключи, без да отделя очи от стаята и без да изпуска ножа от другата. Макар и едър, движеше се леко и грациозно. Провери методично сепаретата и кладенците с изпарения, и дори боксовата круша. Нямаше никой. Наведе се през прозореца, който беше разтворен докрай. Тесният прозорец не беше достатъчно широк, за да се промъкне. Синята униформа подчертаваше масивната му фигура.

Той отстъпи назад и издиктува в предавателя на китката си:

— Скочил е в градината. Оттук не го виждам. Блокирахте ли наоколо?

Изчака да му отговорят и избухна:

— Не можете да го намерите? Разбира се, че няма да можете, казвах ви да не махате агентите в този район.

Последва пауза.

— Знам, че работата е сигурна, че имате личния му RD номер, но все пак…

Човекът нервно запристъпва напред-назад:

— Трябва да сте напълно сигурни, че всички изходи са блокирани. Тези градини са свързани една с друга.

Нова пауза.

— Включихте ли следотърсачите? Камерите? Добре. Ха сте сплескали работата, и ще ви… — гласът му премина в ръмжене.

Огледа стаята за последно и отключи магнитите. Отвън, точно пред погледа му, бе паднал мъж с пробита длан.

— Тъпак — рече онзи с ножа. — Измитай се и прати чистачи.

— Къде ли може да е… — заекна другият.

— Знаех си, че на тебе не мога да разчитам. Аматьор с аматьор! — онзи с ножа изруга.

Това не можеше да продължи дълго. Секундите тиктакаха, а Хари се бе вкопчил в плочката на тавана с всичка сила.

Лежеше в мрака върху подпорите точно над едното сепаре. През тясна цепка наблюдаваше какво става долу. Тя бе единственият знак, че таванът е бил избутан нагоре и един от квадратите — разместван.

Трябваше да удържи плочката на място. Ръцете започваха да го болят от стискането.

Видя долу крак и ръка, които влязоха в освежителя, после човекът се обърна и се скри от поглед. Някой друг? Подкрепления?

Затвори очи, пръстите му бяха изтръпнали. Ставаше все по-зле. Започнаха да треперят.

Плочката беше тежка, трислойна — за звукоизолация. Изплъзваше му се — усещаше го. Щеше да…

Стъпките долу се отдалечиха, после една врата се затвори със съскане. Ключалката щракна.

Не издържа — плочката се изплъзна и тупна тежко на пода. Хари замръзна на място и се ослуша.

Ключалката не изщрака повторно. Чуваше се само мекото бръмчене на въздушните циркулатори.

Значи за известно време беше в безопасност. В безопасност и в капан.

Никой не знаеше, че е тук. Само с идеално претърсване можеха да го открият в толкова отдалечен района на Лицея.

И защо ли? Никой нямаше да забележи, че го няма. А и да забележеха, вероятно щяха да си помислят, че Съветът просто му е писнал и той се е прибрал вкъщи. Беше го казал на Министъра на секторната корелация.

Което означаваше, че убийците могат да си го търсят тихомълком с часове. Онзи с ножа беше убиец. И неизменно щеше да се сети да провери отново тук, да подхване отново тази диря. А и камерите из целия дворец сигурно вече го търсеха.

За късмет в освежителя нямаше камери. Заслиза надолу — почти се подхлъзна на свода на сепарето. Наместването обратно на тежката плочка изискваше гъвкавост и сила. Когато най-после успя да го направи, вече се беше задъхал.

Лежеше в мрака и мислеше. Картата на Дорс изникна по команда пред погледа му — цветовете и детайлите бяха още по-ярки в мрака. Разбира се, тя не показваше подробности в това пространство за пълзене. Беше се напъхал дълбоко в покрайнините на Лицея. Може би бе най-добре да излезе дръзко от освежителя. Ако достигнеше някоя тълпа…

Ако. Не обичаше да оставя съдбата си в ръцете на шанса. Затова продължаваше да лежи тук с надеждата, че няма да се върнат с шпионски уреди, които да усетят присъствието му.

Трябваше да действа. Как? Накъде?

Картата на Дорс му показа, че Градините на отдиха оформяха хитра плетеница около района с освежителите. Без съмнение убиецът би изгонил всички потенциални свидетели зад прозореца на този освежител. Ако можеше да се измъкне в градината…

Хари се усети, че мисли двуизмерно. Можеше да стигне повече обществени места като премине през няколко нива в двореца. Навън и надолу по коридора картата на Дорс показваше асансьорна шахта.

Нямаше представа как се е вместил е-лифт в тази сграда. Картата просто показваше правоъгълно отверстие със символа за лифт. Изгарящият страх караше мускулите му да се свиват и да треперят.

Запълзя нататък, не защото му беше ясно какво да прави, а точно обратното — нямаше никаква представа за следващата си стъпка. Мътни фосфорни нишки мъждукаха между плочките. Прахът гъделичкаше ноздрите му и полепваше по устните. Цапаше го хилядолетна мръсотия.

Някъде напред, горе-долу там, където трябваше да се намира лифтът, светна синьо сияние. С приближаването към него се промъкваше все по-трудно, защото каналите, тръбите, оптичните кабели и съединенията се сгъстяваха все повече и задръстваха коридора. Той докосна една тръба и тя опърли ръката му — пронизваща болка, толкова внезапна, че той едва не извика. Замириса на изгоряло месо.

Синьото сияние се процеждаше покрай ръбовете на един панел. Изведнъж то проблесна, после, щом той се приближи, отново утихна. Остро пукане му подсказа, че току-що по шахтата бе преминала е-клетка. Не можеше да каже дали нагоре, или надолу.

Панелът бе от керамостомана, горе-долу метър висок, с електрически ленти, прикрепени и от четирите страни. Не знаеше как точно работят е-лифтовете — известно му беше само, че кабината се зарежда и после препредава тежестта по постоянна вълна от електродинамични полета.

Изнесе крака встрани и изрита панела. Той удържа, но хлътна. Ритна отново и той поддаде. Изсумтя и ритна трети, четвърти път — панелът изпращя и падна.

Хари отметна дебелите електрически ленти и навря глава в шахтата. Беше тъмна, осветена само от приглушено сияние покрай тънката вертикална фосфорна линия, която се стапяше и нагоре, и надолу.

Дворецът в тази древна секция бе дебел повече от километър. Механичните асансьори с кабели не можеха да обслужват дори и малки пътнически асансьори като този, на височина над километър. Зарядът, преминаващ от стените на шахтата до е-клетката, лесно се справяше с динамиката. Технологията бе стара и надеждна. Тази шахта сигурно беше на десет хилядолетия, и мирисът й бе такъв.

Перспективата, която се отваряше пред него, не му харесваше. Според картата три етажа над него се намираха просторни обществени зали, където приемаха просителите пред Империята. Там щеше да е в безопасност. Отдолу имаше десет етажа на Лицея, които трябваше да приеме за опасни. По-лесно, разбира се, беше да тръгне надолу — но пък беше и по-далече.

Нямаше да е толкова сложно, увери се той. В тъмната шахта виждаше обикновени електростатични емитери, вградени в стената. Откри нишка от електрическа лента и зачовърка. Никакви искри, никакво разреждане. Свърза го с откъслечните си знания — емитерите се включваха само при преминаване на клетка. Дупките бяха достатъчно дълбоки, че да се захваща с крака за тях.

Ослуша се внимателно. Никакъв звук. Е-клетките бяха почти безшумни, но тези, древните, бяха и бавни. Наистина ли беше толкова голям рискът да се катери по шахтата?

Зачуди се дали постъпва правилно, а после един глас далеч зад него се обади:

— Хей! Хей, там!

Огледа се. От един отворен панел стърчеше глава. Не различаваше черти, но не се и опита. Вече се претъркаляше несръчно над последната греда до стената на шахтата — затърчи се и увисна във въздуха. Заопипва с крака надолу, намери една дупка на емитер и пъхна крак вътре.

Разряд не последва. Затърси следващата дупка по памет. Кракът му влезе. Приплъзна се надолу със здраво вкопчени ръце.

Краката му увиснаха над черното нищо. Зави му се свят. Изведнъж в гърлото му се повдигна жлъчка.

Крясъци отгоре. Няколко гласа, мъжки. Вероятно някой бе видял драскотините по тавана на сепарето. Светлината от отворената плочка на тавана донякъде му помагаше — в шахтата проникваше бледо сияние.

Преглътна и гърлото му се отпусна.

„Не мисли за това. Просто продължавай!“

Отдясно забеляза още една дупка на емитер на съответното място. Пъхна крак в нея и припълзя до другата страна на шахтата. Закатери се. Беше изненадващо лесно, защото дупките бяха наблизо една до друга и горе-долу точния размер за ръцете и краката му. Хари напредваше бързо нагоре, подтикван от звуците зад гърба му.

Премина покрай вратите на следващото ниво. До него имаше плосък ключ за спешни случаи. Можеше да отвори вратите, но какво ли го чакаше зад тях?

Изминали бяха няколко минути, откакто видя главата. Без съмнение, бяха го надушили, можеше вече да са по стълбището…

Реши да се изкачи още по-високо. Дълбоко вдъхнатият прашен въздух заплашваше да го накара да се разкашля, но успя да потисне кашлицата. Ръцете му стискаха емитерите и ги чувстваха твърди, лесни за захващане, докато краката му вършеха истинската работа по изтласкването нагоре. Стигна втория пласт и отново реши: още един етаж по-нагоре. И тогава чу шепота. Слаб, но нарастващ.

Хладен полъх отгоре го накара да вдигне поглед. Нещо затулваше мъждивата синя фосфорна линия и бързо слизаше надолу.

Ясният пукот се усили. Нямаше да може да го изпревари и да стигне горната врата.

Застина на място. Можеше да издрала обратно надолу, но не смяташе, че ще стигне долното ниво навреме. Черната маса на е-клетката слизаше надолу, разрастваше се бързо, ужасяваше го.

Бърз проблясък на сини дъги, полъх — и спря. На горното ниво.

Звуковите буфери отрязваха дори и шума от отварянето на вратите. Хари изкрещя, но отговор нямаше. Той тръгна надолу, намирайки опипом дупките с крака, като пухтеше.

Горе нещо рязко изпращя. Е-клетката отново се заспуска.

Виждаше я как приижда. Тънки синьо-бели дъги се стрелкаха от емитерите, щом минеше край тях, и усилваха заряда. Хари се спускаше надолу с нарастващ ужас.

Една идея проблесна в ума му — бърза интуиция. Вятърът рошеше косата му. Насили се да огледа вагонетката. Четири квадратни щипци висяха отдолу. Бяха метални и биха издържали заряд.

Е-клетката почти го бе затиснала. Нямаше време за мислене. Щом масивната тежест надвисна над него, Хари скочи към първите щипци.

Вкопчи се в дебелия ръб. Остър, бръмчащ заряд накара очите му да се облещят от болка. Пращящият електрически поток потече през него. Ръцете и предмишниците му се вкопчиха здраво, обзети от електромускулен шок. Това го задържаше прикрепен към дебелата метална плоча, докато краката му ритаха безпомощно във въздуха.

Бе приел известна част от заряда на е-клетката. Сега електродинамичните полета на шахтата играеха в тялото му и го поддържаха. Не се налагаше ръцете да удържат цялата му тежест.

Ръцете и дланите го боляха. Остра болка се стрелкаше през треперещите мускули. Но се държеше. Ала токът преминаваше през гърдите — през сърцето му. Мускулите по горната част на тялото му се гърчеха в конвулсии. Той бе просто елемент от веригата.

Пусна лявата си ръка. Това прекъсна потока, но в него още имаше заряд. Острите болки в мускулите на гърдите му утихнаха, но продължаваха да го болят.

Покрай замаяния му поглед се носеха етажи. Поне се отдалечава от преследвачите, помисли си той.

Дясната му ръка се умори и той я смени с лявата. Каза си, че ако виси на една ръка и ги сменя, вероятно няма да се умори по-бързо, отколкото ако използва две ръце. Не го вярваше, но му се искаше да е така.

Как щеше да се измъкне от тази шахта? Е-клетката спря отново; Хари се вгледа в сянката, надвиснала над него като черен таван. В тази архаична част на двореца нивата бяха раздалечени едно от друго. Слизането до долното щеше да му отнеме няколко минути.

Е-клетката можеше да си снове насам-натам по шахтата, докато я извикат от най-долното ниво. Дори и тогава той можеше да се размаже в охранен буфер.

Значи хитрият му скок не го бе довел доникъде. Беше се намерил в капан по особено изобретателен начин, но все пак — в капан.

Ако на минаване успееше да се докопа до някой от аварийните ключове на вратите, отново щеше да го удари ток. Мускулите му щяха да застинат в агония. Как тогава да се вкопчи в нещо?

Е-клетката се издигна два етажа по-нагоре, слезе пет, спря, продължи да се спуска. Хари отново си смени ръцете и се опита да мисли.

Уморяваше се. Токовият удар бе поразил ръцете му и сега протичането на тока през обшивката на е-клетката ги караше да подскачат от пронизващи болки.

Не беше получил точно нужния заряд, за да се получи неутрален кипеж, и вследствие на това усещаше дърпане в ръцете надолу. Като копринени пръсти, боцкащи електростатични вълни го обливаха. Усещаше слаби токове от е-клетката, която нагласяше заряда така, че да компенсира гравитацията. Сети се за Дорс и за това как бе попаднал тук — всичко преминаваше покрай него като в трескав сън.

Поклати глава. Трябваше да помисли.

Пътниците вътре.

Пак смени ръце. Вече много го боляха и двете. После се залюля като махало, с все по-голям замах. На петото залюляване ритна здраво вагонетката. Яко тупване — стената беше солидна. Удари още няколко пъти твърдия метал, после увисна и се заслуша. Без да обръща внимание на болката в ръката.

Никакъв отговор. Изкрещя дрезгаво. Вероятно вътре не се чуваше нищо.

Тези древни е-клетки отвътре бяха пищно украсени, спомни си той — атмосфера на кадифен комфорт. Кой ще ти забележи някакви си слаби звуци, идещи отдолу?

Е-клетката отново се задвижи нагоре. Той напрегна ръце и краката му се заклатиха безцелно над мрачната бездна. Чувството, което изпита щом полетата го подеха и заиграха по кожата му, беше странно. Космите по цялото му тяло настръхнаха. Тогава му просветна.

Зарядът му бе приблизително равен на този на клетката — значи вече нямаше нужда от нея!

Поне беше приятна теория. Дали имаше кураж да я пробва?

Пусна се. Започна да пада.

Но бавно, бавно. Докато се носеше покрай етажа надолу, го лъхна бриз, после пак. Ръцете му закрещяха от облекчение.

След като се беше пуснал, бе запазил заряда си. Полетата в шахтата го бяха обгърнали и абсорбираха инерцията, сякаш самият той бе е-клетка.

Но несъвършена. С постоянната обратна връзка между е-клетката и стените на шахтата зарядът нямаше да се задържи дълго.

Над него се изкачваше истинската е-клетка. Погледна нататък и я видя да се отдалечава. Синята фосфорна линия се удължаваше.

Надигна се леко, спря, отново започна да пада. Шахтата се опитваше да компенсира и за е-клетката, и за него, заряда-натрапник. Програмата за контролиране на обратната връзка бе неспособна да разреши толкова сложен проблем.

Съвсем скоро ограничената система за контрол вероятно щеше да реши, че е-клетката е нейна работа, а той — не. Тя щеше да спре е-клетката, да я застопори на някакво ниво и да се отърве от него.

Хари усети как забавя ход, спира и отново продължава да пада. По кожата му се гонеха ручейчета заряд. Електрони пращяха в косите му. Въздухът край него му се струваше еластичен, оживял от електричните полета. Кожата му се гърчеше в огнени спазми, особено по главата му и в прасците — където се акумулираше най-голям заряд.

Отново забави ход. В смътното фосфорно сияние видя как отдолу се задава етаж. Стените се тресяха от заряди; усети мек, гъбест натиск.

Може би можеше да използва това. Протегна се встрани, сви крака и тласна гуменото електростатично поле.

Заопипва неловко мекото съпротивление. Набираше скорост, падаше като перце. Протегна ръка към една емисионна дупка и синьо-бяла светкавица простреля ръката му. Тя се сгърчи и той изохка от внезапна болка. Цялата му предмишница и длан изтръпнаха.

Вдъхна, за да прочисти внезапно разводненото си зрително поле. Стената се изнизваше край него все по-бързо. Задаваше се етаж и той висеше само на метър от стената на шахтата. Започна да маха като плувец с пояс из гъвкавото електростатично поле.

Горният край на вратата премина покрай него. Той ритна отварачката за спешни случаи, не улучи, ритна отново и този път уцели. Вратите започнаха да се разтварят. Усука се и се вкопчи с лявата си ръка в прага.

Нов заряд през ръката. Пръстите му се сгърчиха. Увисна на схванатата си ръка и се тресна в стената. Нов електрически разряд премина през него. Беше по-малък, но десният му крак се схвана. Агонизирайки, той вкопчи десницата си в прага и увисна.

Вече бе възвърнал пълната си тежест и сега висеше немощно до стената. Левият му крак напипа дупка и се пъхна в нея. Придърпа се леко нагоре и откри, че силите му са свършили. Болка прониза изтерзаните му мускули.

Разтреперан, той фокусира поглед. Очите му бяха точно над прага. Далечни викове. Обувки в официалния син цвят на Империята търчаха към него.

Дръж… дръж се…

Жена в униформа на Тюрбановата гвардия коленичи пред него. Веждите й бяха смръщени.

— Сър, вие какво…

— Извикайте… Специалните… — изхриптя той. — Кажете им… че… съм минал оттук.

Рандеву

— Ако си стоим в апартамента и изобщо не излизаме от университета Стрилинг…

— Не — отсече Р. Данийл Оливо. — Инцидентът с Хари е твърде сериозен.

— Тогава къде?

— Извън Трантор.

— Не съм добре запозната с другите светове.

Оливо махна с ръка.

— Имам предвид една бележка в последния ти доклад. Той се интересува от фундаменталните човешки подтици.

Дорс се намръщи.

— Да, Хари все повтаря, че имало още липсващи елементи.

— Добре. Съществува един свят, където ще може да изследва точно това. Може би ще успее да открие ценни компоненти за своите уравнения модели.

— Примитивна планета? Това би било опасно.

— Става въпрос за ужасно ненаселено място, което не крие толкова много заплахи.

— Бил ли си там?

— Навсякъде съм бил.

Тя разбираше, че това не може да е вярно в буквалния смисъл. Бързо пресмятане показваше, че дори и Р. Данийл Оливо би трябвало да е посетил по няколко хиляди свята през всяка година от живота си. Трайното му присъствие се простираше отвъд дванайсетте хиляди години от основаването на династията Камбал на Трантор. И наистина, бяха й казали — макар да беше трудно за вярване — че той идва от самите Първи епохи на междузвездните полети преди повече от двайсет хиляди години.

— Защо и двамата не отидем с него…?

— Аз трябва да остана тук. Симулациите продължават да живеят в мрежата на Трантор. След като бъде подключена и Макромрежата, те ще могат да се мултиплицират из цялата Галактика.

— Наистина ли? — тя се бе концентрирала върху Хари и симулациите й изглеждаха малък страничен проблем.

— Аз ги редактирах преди много хилядолетия, за да премахна знанията, които според мен бяха вредни за хората. Но трябва да прегледам пак тази редакция.

— Редактиране? Изрязване на информация като например за това, къде точно се намира Земята?

— Те знаят по-маловажни данни — например как луната на Земята затъмнява нейната звезда — невероятно точно съвпадение. Това би стеснило издирването.

— Разбирам. — Никога не й го бяха казали и усети, че това събужда в нея странни емоции.

— И преди ми се е налагало да го правя. Става Богу, спомените на всеки отделен човек умират с него. Симулациите — не.

Тя усети в думите му тъмна, тежка мъка. Нещо повече, улови проблясък от неговия поглед към нещата, който се оглежда назад през тунела от дълъг труд и тежки жертви, разтегнал се през десетки хилядолетия. Тя беше сравнително млада: нямаше и два века.

И все пак разбираше, че роботите е трябвало да бъдат безсмъртни.

Това изискване се появило, защото се налагало вечно да бдят над човечеството. Хората са постигали продължаването на културата си, като са предавали на следващите поколения най-важното, което ги е свързвало.

Но на роботите не можело да бъде позволено да се възпроизвеждат като хората.

Да се възпроизвеждаш означавало да еволюираш. Във всеки метод на размножаване неизбежно щяла да се промъкне грешка. Повечето биха предизвикали смърт или ненормално поведение, но някои грешки биха променили неуловимо следващото поколение роботи. Част от тези промени биха били неприемливи, погледнато през обектива на Четирите закона.

Най-очевидният принцип на подбор, характерен за всички самовъзпроизвеждащи се по обичайния начин организми, бил собственият интерес. Еволюцията възнаграждавала налагането на собствена кауза. Основната сила, която избирала оцеляващите, била покровителството над индивида.

Ако собственият интерес на един робот можел да влезе в конфликт с Четирите закона, неизбежно би възникнал робот, който — въпреки външния вид и сложните последици — би поставил себе си над човечеството. Такъв робот не би скочил между човек и връхлитаща кола.

Или между човечеството и надвисналата в галактическата нощ заплаха…

Така че Р. Данийл Оливо в Оригиналния план трябвало да бъде безсмъртен. Можело да се правят само роботи за ползване със специална цел като нея. До органиформения вариант бяха стигнали след многовековни тайни изследвания — за изпълняване на необикновена задача като оформянето на пашкул — и емоционален, и физически — около някой си Хари Селдън.

— Искащ да изтриеш всички симулации навсякъде?

— В идеалния случай да — отвърна той. — Те могат да произведат нови роботи, да освободят древните знания, дори да разкрият…

— Защо млъкна?

— Има исторически факти, които няма нужда да знаеш.

— Но аз съм историк.

— Ти си по-близо до човек от мен. Някои знания е най-добре да бъдат оставени за такива като мен. Повярвай ми! Трите закона плюс Зерот имат дълбоки приложения — такива, за които Създателите им не са се досетили — и не са можели. Под влияние на Закона на Зерот ние, роботите, трябваше да изпълним определени действия… — той се улови и рязко тръсна глава.

— Много добре — рече тя неохотно, безплодно взирайки се в безстрастното му лице. — Приемам. И ще отида с него на онова място.

— Ще имаш нужда от техническа помощ.

Р. Данийл съблече ризата си и разкри напълно убедителна човешка кожа. Той внимателно постави два пръста под едното си гръдно зърно и натисна. Гърдите му се разтвориха надлъжно на може би пет сантиметра. Той извади катраненочерен цилиндър, колкото кутрето му.

— Отстрани са кодирани инструкциите за оптично четене.

— Напреднали технологии на един изостанал свят?

Той си позволи да се усмихне.

— Трябва да е безопасен, но си има нужда от предпазни мерки. Винаги. Не се тревожи прекалено. Съмнявам се, че дори и сръчният Ламурк ще успее да прати достатъчно бързо агенти на Панукопия.