Страхът на Фондацията

Срещи

Р. Данийл Оливо не приличаше на Ето Демерзел. Вече беше отхвърлил тази роля.

Дорс Венабили го очакваше с безпокойство. Знаеше, че през изминалите хилядолетия той бе сменял безброй кожи и маски.

Дорс го оглеждаше в опърпаната, мизерна стая, отдалечена на два сектора от университета в Стрилинг. Беше стигнала дотук с много лъкатушене, а мястото беше прекалено строго охранявано. Роботите бяха извън закона. Хилядолетия наред тънеха в дълбоката сянка на табуто. Макар Оливо да беше неин водач и покровител, тя го виждаше рядко.

И все пак като хуманоиден робот тя изпитваше тръпка на страх и почитание, смесени по равно, пред тази древна и отчасти метална форма пред себе си. Той беше на близо двайсет хилядолетия. Макар и да приличаше на човек, той всъщност не искаше да бъде човек. И беше неизмеримо по-величествен от всякога.

Тя живееше щастливо като псевдочовек от дълго време. Дори лекото напомняне за това, коя е и каква е, й действаше като докосване на студени пръсти по гръбнака.

— Напоследък обръщат все по-голямо внимание на Хари…

— Така е. Страхуваш се да не те разкрият?

— Най-новите мерки за сигурност са толкова очевидни!

Той кимна.

— Права си да се тревожиш.

— Ще имам по-голяма нужда от помощ, за да предпазвам Хари.

— Ако още един от нас стане негов близък сътрудник, това ще удвои опасността от разкриване.

— Знам, но…

Оливо протегна ръка и докосна дланта й. Тя примигна, за да спре сълзите си и се вгледа в лицето му. Дреболии като например постоянното мърдане на адамовата му ябълка, когато преглъщаше, отдавна бяха усъвършенствани. За да улесни себе си при тази среща, той бе изоставил подобни незначителни движения. Очевидно се наслаждаваше дори на краткия миг свобода.

— Постоянно ме е страх — призна тя.

— Неизбежно е. Той е изложен на голяма опасност. Но ти си проектирана да действаш най-добре на най-високото ниво на оценка.

— Знам, но… твоят последен ход — да го забъркаш във висшата политика на Империята крайно затруднява задачата ми.

— Този ход беше необходим.

— Но това може да го отвлече от работата му, от психоисторията.

Оливо бавно поклати глава.

— Съмнявам се. Той е съвсем определен тип човек — отдаден. Веднъж ми рече: „Геният прави, каквото е длъжен, а талантът — каквото може“, като си мислеше, че е просто талантлив.

Тя се усмихна печално.

— Но той е геният.

— И като такъв е уникален. При хората го има — редки и големи изключения от средното. Еволюцията ги е избрала, макар че те сякаш не го осъзнават.

— А ние?

— Еволюцията не може да има въздействие върху някой, който е вечен. Във всеки случай е нямало време. Ала ние можем сами да развиваме себе си.

— Човеците освен това могат и да убиват.

— Ние сме малко, те са много. И притежават дълбоки животински инстинкти, в които в крайна сметка не можем да проникнем, без значение колко упорито се опитваме.

— На първо място съм загрижена за Хари.

— А грижата за Империята — на далечното второ място? — той й се усмихна едва-едва. — Империята е важна, само доколкото тя пази човечеството.

— От какво?

— От самото себе си. Само си спомни, Дорс: сега сме в Ерата на връхната точка, която предчувствахме от толкова дълго време. Най-критичният период в цялата история.

— Знам този термин, но каква е същността му? Имаме ли теория за историята?

За първи път на лицето на Данийл Оливо се изписа израз — мрачна гримаса.

— Ние не сме способни да проникнем дълбоко в теорията. За това е нужно да разбираме хората далеч по-добре.

— Но имаме нещо…?

— Различен поглед към човечеството, което сега е под високо напрежение. Той ни накара да създадем най-великото творение на човечеството, Империята.

— Не зная…

— Не ти и трябва. Сега ни е нужен много по-дълбок поглед. Ето защо Хари е толкова важен.

Дорс се намръщи — тревожеше се по причини, които не можеше да изрази.

— Тази, по-ранната и по-проста теория… нашата теория. Тя твърди ли, че човечеството досега трябва да има психоистория?

— Точно така. Знаем го от нея. Но само това.

— А за повече разчитаме само и единствено на Хари?

— Уви, да.