Послеслов

Идеята за използване на огледала, базирани в космоса, за промяна на земния климат, принадлежи на прозорливия немско-унгарски учен Херман Оберт. В своята книга „Пътят към космическите полети“ (1929) Оберт предлага използване на огромни орбитални огледала, отразяващи слънчевата светлина към Земята, за да бъдат предотвратени заледявания, за контрол на ветровете и за превръщане на полярните райони в обитаеми територии. През 1966 г. министерството на отбраната на САЩ разгледа тази идея с доста по-различни цели, като начин за осветяване на виетнамските джунгли през нощта.

Нищо чудно, че идеята на Оберт е заинтересувала руснаците, голяма част от чиято територия се намира на север — и които от древни времена проявяват дълбока почит към слънцето (глава 42). През 1993 г. те направиха изпитания с космическо огледало, двайсетметров диск от покрита с алуминий изкуствена материя, която беше разгъната в земна орбита. Космонавтите на борда на космическата станция „Мир“ видели точка отразена светлина да преминава над повърхността на Земята, а наблюдатели в Канада и Европа забелязали проблясък, когато лъчът преминал над тях.

Междувременно през 70-те години на XX в. роденият в Германия американски космически инженер Крафт Ерикс задълбочено проучи приложението на така наречената „космическа светлинна технология“ (вж. Acta Astronautica 6, с. 1515,1979). В контекста на предотвратяването на глобалното затопляне идеята за употребата на космически огледала за отразяване на светлина от свръхнагрятата Земя беше възкресена от американски енергетици през 2002 г. (вж. Science 298, с. 981).

Разработено е обаче много по-амбициозно приложение на космическата светлинна технология. Космическата светлина досега е най-големият енергиен източник в слънчевата система — и е безплатна, за каквото и да я използваме. Можем да предотвратим следващата ледникова епоха, можем да заслоним Венера, за да я направим обитаема, можем да затоплим Марс — за това как се плава с космическа светлина вж. „Слънчевият вятър“ на А. Кларк.



„Аврора“ (глава 9) е амбициозна нова програма за космически проучвания на Европейската космическа агенция. Програмата в общи линии е подобна на новите насоки на НАСА в проучването на космоса, обявени от президента Буш през януари 2004 г. Ако програмите се осъществяват според плановете, има голяма вероятност да се развиват съвместно — и това да доведе до предвидения в тази книга човешки полет на Марс през 30-те години на XXI в.

Идеята за ускорителя на маса, електромагнитно изстрелващо устройство на Луната (глава 19), е публикувана от Кларк в статията му в Journal of the British Interplanetary Society (ноември 1950).

Британските инженери имат горда традиция на осъществими проекти за космоплани (глава 23) — вж. напр. новата статия за „Скайлон“ на Ричард Варвил и Алан Бонд в Journal of the British Interplanetary Society (януари 2004).

Разработването на нови материали очевидно прави все по-реално създаването на „космически асансьор“ (глава 50; вж. „Фонтаните на рая“, 1979). Вж. „Космическият асансьор“ от Брадли Едуардс, 2002.

И на 20 април 2042 г. над Западния Пасифик наистина ще има пълно слънчево затъмнение. Вж. точните предвиждания в уебсайта на космическия център „Годард“ на НАСА.

Признателни сме на проф. Йоджи Кондо (също известен като Ерик Котани) за великодушните му съвети върху някои технически аспекти.


сър Артър Кларк

Стивън Бакстър

ноември 2004 г.

Загрузка...