Слънчева буря

19 Усърдието

Бъд Туук посрещна слязлата от „Комаров“ Шивоун, както винаги.

Тя му каза, че иска веднага да почне работа, колкото и да е часът тук. Той се усмихна. Потеглиха към главните куполи.

— Не се бой. И без това тук работим денонощно — така е от половин година, откакто получихме президентската заповед.

— Земята ви е благодарна за това.

— Знам. Но това не е проблем. Всички тук сме силно мотивирани. — Полковникът дълбоко си пое дъх и изпъчи гърди. — Предизвикателството изпълва човек с енергия. Това е полезно.

През последната половин година Шивоун се чувстваше на ръба на изнемощението, така че отвърна скептично:

— Сигурно.

Бъд я погледна и военната му безцеремонност отстъпи мястото си на загриженост.

— Как беше полетът?

— Дълъг. Благодаря на Господ за Аристотел и имейла.

За трети път идваше на Луната. Първото й пътуване бе прекрасно, нещо, за което беше мечтала като малка. Даже второто бе вълнуващо. Но третото, сега, беше просто задължение — при това времеемко.

Вече бе средата на 2038-а, цяла година след 9 юни, половин година след онова епохалното коледно изявление на Алварес — и по-малко от четири години преди слънчевата буря.

От графиките на Гант и диаграмите на взаимозависимостите и критическите пътища Шивоун знаеше, че отделните компоненти на цялостната програма за построяване на шит вървят много добре. Но календарният часовник в главата й неумолимо тиктакаше.

Тя се опита да го обясни на Бъд.

— Аз съм песимистка по природа. Очаквам нещата да се объркат и съм подозрителна, когато всичко е наред. — Опита да се усмихне. — Каква позиция за ръководител, а!

Полковникът вирна глава и посивяващата му къса коса отрази светлината на флуоресцентните тръби в коридора.

— Отлично се справяш. Така или иначе, когато става въпрос за мотивация, остави го на мен. Някога бях адски досаден старшина в тренировъчни бази в Средния запад. Биваме да карам хората да си изцапат ръцете. Двамата с теб може да направим добър екип. — И я прегърна през раменете и леко я стисна.

Шивоун усети силата му и долови дъх на афтършейв. Бъд понякога й се струваше останка от 50-те години на XX век. Но неговата твърдост, прямота и чувство за хумор й действаха ободряващо. Всичко това бяха оправдания естествено.

Докато полковникът я прегръщаше, усети дълбока и приятна топлина, която се разля от корема й и се надигна към лицето й. Съжали, когато кратката прегръдка свърши.

При първото й посещение в купола „Артемида“ провеждаха лунните индустриални експерименти. Сега, само след няколко месеца, мащабите на работата напълно се бяха променили. Бяха разрязали купола, за да пристроят към него импровизирани разширения и да осигурят по-голяма площ за производствените съоръжения, повечето във вакуум. Като сцена от ада, помисли си Шивоун, с гротескни фигури в скафандри, плуващи сред тръби, проводници и метални съдове, всичко това във вездесъщото антрацитносиво на Луната, като карикатура на най-мрачните дни от индустриалната революция в Англия.

Резултатът от тези огромни усилия беше метал.

Алуминият бе главният строителен елемент на изстрелващата система, докато желязото щеше да е нужно за електромагнитните системи, които щяха да са работните мускули. Изстрелващата система обаче щеше да е дълга километри. Лунните заселници трябваше да прескочат от експерименталните процеси направо към промишлено производство — промяната на мащабите беше огромна, напрежението — невероятно.

Бъд очерта някои трудности.

— На Земята това са отдавна изпитани процеси. Тук обаче нищо не се държи по същия начин, нито лагерите, нито маслото, течащо по тръба…

— Но напредвате.

— О, да.

Междувременно куполът „Селена“, по-рано първата ферма на Луната, бе превърнат във фабрика за стъкло. Процесът беше елементарен: в единия край пускаш лунен реголит, прилагаш фокусирана слънчева топлина и от другия край получаваш стъкло, искрящо и течно, готово за изливане.

— Всеки път, когато до мен се добере журналист, ми задава един и същи въпрос: защо правим инфраструктурата на щита от лунно стъкло? — каза Бъд. — И всеки път трябва да давам един и същи отговор: защото тук е Луната. А колкото и да е прекрасна, Луната не ти дава много възможности за избор.

Специфичният състав на Луната се обуславяше от нейното образуване. Геолозите от НАСА, които бяха проучили първите проби, донесени от астронавтите от „Аполо“, бяха озадачени: тази лишена от желязо и летливи вещества материя напълно се различаваше от скалите в земната кора. По-скоро приличаше на материята от земната мантия, дебелия слой между кората и ядрото. Оказа се, че това е така, защото Луната наистина е създадена от земната мантия — или по-точно от мощното изригване, предизвикано от първичния сблъсък, довел до образуването на Луната.

— Така че разполагаме само с това — заключи Бъд. — Вулканичните скали образуват деветдесет процента от лунната кора. Все едно се учим да живеем по склоновете на Везувий. И няма никаква вода, не забравяй. Без вода не можеш да направиш бетон например.

— Затова произвеждате стъкло.

— Да, стъкло. Стъклото е естествен материал на Луната, Шивоун. Там, където падне метеорит, реголитът се стопява и наоколо се пръска стъкло. И ние го използваме.

— А ето го и готовия продукт. — С жест на шоумен Бъд посочи стъклените елементи, някои много пъти по-големи от човешки ръст, натрупани в импровизиран склад във вакуума. — Тук няма прототипове, няма експериментални модели. Всичко, което произвеждаме, е предназначено за изстрелване, всичко, което строим, ще стигне до щита — всичко, което виждаш тук, ще полети. Проектите, които ни пращат от Земята, постоянно се променят и освен това се опитваме да усъвършенстваме производството си, като целим с минимално тегло да осигурим определена структурна здравина. Затова щитът ще бъде странен хибрид и последните елементи, с пет години по-късни от първите, ще изглеждат съвсем различно от тях. Но просто ще трябва да се справим с това.

Шивоун гледаше стъклените елементи с искрено страхопочитание. Не приличаха на нищо — може би само лекичко на подпори за панаирджийска въртележка или на лъскави експонати на професионално изложение. Но тези странни наглед стъклени плоскости и десетките други точно като тях щяха да бъдат изстреляни в космоса, където щяха да бъдат сглобени и да образуват подпорите на огледало, по-широко от планетата. Нейната шантава идея вече придобиваше материална действителност. Обзе я вълнение.

Бъд наблюдаваше работниците през прозореца.

— Знаеш ли, струва ми се, че това може да е полезно за нас. Преди девети юни всъщност се забавлявахме, играехме си на лунни колонисти. Сега имаме конкретна цел и график за изпълнението й. Мисля, че тази буря ще тласне програмата за колонизиране и експлоатиране на Луната с десетилетия напред, даже с повече.

Това не означаваше нищо за Шивоун, но тя виждаше, че е важно за полковника.

— Наистина е чудесно.

— Да. Обаче — тежко прибави той — понякога става доста напечено.

— Защо?

— Защото тия хора не са дошли тук за това. Повечето са учени, не забравяй. И изведнъж ги мобилизират да работят на конвейер. Да, има динамика и адреналин. Но понякога си спомнят предишния си живот и ги обзема…

— Негодувание ли?

— Е, с това мога да се справя. Най-страшното е, че им омръзва. Недостатъкът на прекалената образованост. Докато успявам да отвличам вниманието им, всичко е наред. — Бъд отново отправи поглед към работниците и бръчиците от смях около очите му отразиха светлината. Шивоун си помисли, че командирът на базата, изглежда, много обича темпераментните заселници.

— Хайде — каза тя. — Още не си ми показал „Хеката“.

И когато тръгнаха, пъхна ръка в неговата.

По-късно той я изведе от базата, за да й покаже Давиловата прашка.

Когато наближиха, Шивоун се изправи в херметичния микрокупол на трактора, за да я види по-добре. Бяха завършени само три от проектираните трийсет километра на съоръжението. Въпреки това то представляваше удивителна гледка: на ниската слънчева светлина, под мастиленочерно небе и на фона на сиво-кафявия лунен прах Прашката лъщеше като меч.

Инженерите я наричаха „ускорител на маса“ или „електромагнитно стартово устройство“ — или просто „космическа пушка“. Представляваше алуминиева релса върху подпори, тънка и лека като всички лунни конструкции. Около релсата беше увита огромна желязна спирала, която Бъд наричаше „соленоид“. В товарния край работници, облечени в скафандри, предпазливо се движеха около кран, който спускаше върху релсата лъскава топка. Тя продължаваше по равното дъно на Клавиус и скоро изчезваше от поглед зад близкия лунен хоризонт.

— Принципът е елементарен — поясни полковникът. — Това е изстрелващо устройство, задвижвано с електромагнетизъм. Увиваш товара си в желязна обвивка — която може да се преизползва, между другото. Поставяш товарната топка върху релсата. Магнитното поле, генерирано в оня бункер ей там… — той посочи някакъв невзрачен купол, — пулсира през соленоида и изтласква топката по релсата. — Променливото магнитно поле индуцираше в желязната обвивка електрически ток и той се сблъскваше с магнетизма. — Това е принципът на електромотора.

Докато обясняваше, бе отпуснал длан върху кръста й с приятна интимност.

— И след трийсет километра ускорение… — подсказа му Шивоун.

— Достигаш втора космическа скорост8, без да има нужда да се главоболиш с ракети, ракетни площадки и обратно броене. И после отиваш където си поискаш — даже можеш да се спуснеш чак на Земята.

— Идеята наистина е фантастична — възхити се тя.

— Да. Обаче подобно на повечето неща, които правим на Луната, хората са я измислили много преди да имат възможност да я осъществят. Идеята за електромагнитното стартово устройство датира още от петдесетте години на двайсети век, струва ми се. Измислил я е един научнофантастичен писател. Прочут навремето…

— А на Земята не можехте ли да построите ускорител на маса?

— Да. По принцип. Но въздухът щеше да е проблем. Щяхме да летим с междупланетна скорост на метър над земната повърхност. На Земята при втора космическа скорост, мах двайсет или двайсет и пет, чисто и просто ще изгориш. Тук обаче няма въздух, затова скоростта, която трябва да се достигне, е много по-малка, отколкото на Земята: там долу ще ти трябва двайсет пъти по-дълъг ускорител, отколкото тоя, около шестстотин километра. Що се отнася за енергията, цялата тая прелестна слънчева светлина пада от небето безплатно. Но истинската икономия идва от факта, че за разлика от ракетната технология, цялата ни ускорителна техника е монтирана за земята, където й е мястото. С Прашката можем да изстрелваме товари от Луната при нищожна цена за килограм.

И въодушевено навлезе в подробности за възможностите, които Прашката и нейните по-съвършени наследници някой ден щели да дадат на Луната.

— Оттук можем да пращаме тежки строителни елементи до точките на Лагранж, в земна орбита или до планетите и отвъд тях много по-евтино, отколкото от Земята. Някога хората са си представяли Луната като стъпало към слънчевата система. Тези мечти са угаснали, когато станало ясно, че на Луната има съвсем малко вода. Но сега мечтата отново ще оживее.

Шивоун малко тъжно го докосна по ръката. Ентусиазмът и жизнерадостта му й допадаха. Но в известен смисъл той странно приличаше на Юджийн Менгълс: фиксидеята на Юджийн беше неговата работа, а на Бъд — очевидно Луната и нейното бъдеще… в което нямаше място за нея, помисли си тя.

— Убеди ме, Бъд — каза Шивоун. — Но засега единственото ми желание е Луната да спаси Земята.

— Работим по въпроса. Макар всички да знаем, че това няма да е достатъчно.

Щитът не можеше да осигури идеална защита. Трябваше дв го проектират така, че да филтрира пика на слънчевата буря, енергийната бомбардировка във видимия спектър на светлината, ала той нямаше да направи нищо за очакваните съпътстващи рентгенови лъчи, гама-лъчи и други гадости, периферни от гледна точка на цялото количество енергия, отделено от бурята, но потенциално гибелни за Земята.

— Не можем да се справим с всичко — каза тя.

— Знам. Все го повтарям на моите хора. Обаче въпреки това не ми се струва достатъчно, каквото и да правим… Гледай, мисля, че вече са готови за изпитанието.

Топката с товара беше спусната върху лъскавата релса. Кранът се изтегли. Шивоун видя, че топката се задвижва: отначало бавно, тромаво, което подсказваше масата й, после по-бързо. И толкова. Нямаше специални ефекти: бълващи пламъци, дим. Ала докато генераторите изливаха енергията в стартовото устройство, тя усети гъделичкане под лъжичката, навярно някаква биохимична реакция на мощния електрически ток, течащ само на неколкостотин метра от нея.

Все още увеличаващата скоростта си топка изчезна от поглед.

Бъд сви юмрук.

— Днес просто ще изровим нова дупка на дъното на Клавиус. Но най-много след половин година ще изстрелваме товари в орбита. Представи си да пътуваш с това нещо — да яхнеш мълния по лицето на Луната!

Всъдеходите на лунната повърхност вече бяха потеглили, за да приберат изстреляната топка — вдигаха струи прах. А кранът се връщаше на мястото си, готов за поредното изпитание.

20 Човешките ресурси

Юджийн седеше в стаята си, сплел пръсти върху масичката пред себе си. Нямаше украшения, нито лични вещи — обстановката беше скромна дори според стандартите на Луната, където всичко се филтрираше от гледна точка на огромните транспортни разходи от Земята. Нямаше даже гардероб, а само кашон, в който сигурно бе донесъл дрехите си на Луната.

Младият учен си оставаше загадка за Шивоун. Беше едро, красиво момче. Ако човек го повалеше в безсъзнание и малко му пренаместеше крайниците, щеше да се получи страхотен модел. Позата му обаче бе отпусната, лицето му — набръчкано от грижи и срамежливост. Шивоун си помисли, че никога не е виждала човек с толкова ярък контраст между същност и външност.

— Е, как си, Юджийн?

— Зает съм — изсумтя той. — Въпроси, въпроси, въпроси. Само въпроси, ден и нощ.

— Но нали разбираш защо. Вече започнахме да строим щита и на Земята правят други приготовления. Всичко въз основа на твоите предвиждания: това наистина е голяма отговорност. А за съжаление, Юджийн, в момента единствено ти можеш да ни помогнеш. — Шивоун се насили да се усмихне. — Ако строиш щит с диаметър тринайсет хиляди километра, грешка от шест стойности след десетичния знак означава несъответствие с един метър или повече…

— Това ми пречи на работата — прекъсна я младежът.

Тя едва се сдържа да не го среже: „Аз все пак съм кралски астроном! И аз съм се занимавала с малко наука. Разбирам ги тези неща. Но тук става дума за безопасността на целия свят. За бога, престани да се правиш на примадона…“ Ала зърна мъката на съкрушеното му лице.

В края на краищата толкова откъснат от света човек едва ли щеше да е от полза при определяне на приоритетите или разпределението на времето. Юджийн определено не беше годен психически да се справи с противоречивите изисквания — и със сигурност не притежаваше тактичността да общува с хората, които поставяха тези изисквания, от премиер-министрите и президентите надолу.

После идваше обществената му непопулярност.

Шивоун имаше чувството, че въпреки всички сериозни научни съобщения, политически речи и спорове, повечето хора подсъзнателно не вярват, че наистина ще има слънчева буря. Първото изявление на Алварес бе предизвикало вълна от страх, всевъзможни спекулации на стоковите борси, запасяване със злато и внезапен прилив на интерес към недвижими имоти в Исландия, Гренландия, Фолкландските острови и други места в крайните географски ширини, погрешно смятани за сравнително безопасни от бурята. Но светът продължаваше да се върти и слънцето да грее, и повечето хора бързо изгубиха усещането за криза. Бяха мобилизирани мащабни защитни системи като построяването на щита, ала дори те не бяха видими за повечето хора. Това все още беше фиктивна война, твърдяха аналитиците: повечето хора бяха забравили за нея и просто продължаваха да си живеят живота. Дори Шивоун се улавяше, че се измъчва за дългосрочните космологически проекти, които бе принудена да зареже.

Но в този свят с милиардно население имаше някаква стотна от процент с достатъчно въображение или достатъчно луди, за да вземат опасността присърце — и част от тях търсеха кого да обвинят. Мнозина бяха готови да свържат страха си с Юджийн, като човека, който беше предупредил за бурята. Бяха се получавали даже смъртни заплахи. Добре, че бе останал на Луната, помисли си тя, където сравнително лесно можеха да осигурят безопасността му.

Шивоун извади екрана си и започна да си води бележки.

— Нека ти помогна — каза тя. — Имаш нужда от кабинет. Секретарка… — После видя паниката в очите му. — Добре, без секретарка. Но ще наредя на някого да пресява телефонните обаждания. Ще докладва на мен, не на теб. — „Обаче ми се струва, че ще ти трябва някой тук на Луната да те държи за ръчичка“, помисли си. Хрумна й нещо. — Какво ще кажеш за Михаил?

Юджийн сви рамене.

— Отдавна не съм го виждал.

— Знам, че и той си има работа. — Космическата метеорологична служба изведнъж се беше превърнала от неизвестна организация, с която едва ли не си бяха правили шеги, в една от най-важните агенции в слънчевата система, почти също толкова претрупана със задачи, колкото и самият Юджийн. Но тя бе виждала Михаил да работи с младежа и имаше чувството, че астрофизикът ще се разбере с него. И като се имаше предвид как Михаил гледа на Юджийн, руснакът щеше да изпълни тази задача вещо и внимателно. — Ще го помоля да ти отделя повече време. Навярно би могъл да се премести в „Клавиус“ — не е нужно лично да е в полярната станция.

Юджийн външно не прояви ентусиазъм към тази идея. Но не я и отхвърли, затова Шивоун реши, че е постигнала известен напредък.

— Какво друго? — Тя се наведе напред, за да види лицето му по-добре. — Как се чувстваш, Юджийн? Имаш ли нужда от нещо? Знаеш колко е важно състоянието ти за всички нас.

— Нищо не ми трябва. — Изглеждаше нацупен, дори сърдит.

— Твоето откритие е изключително важно, Юджийн. Може да спасиш живота на милиарди хора. Те ще ти вдигнат статуи. И повярвай ми, твоите проучвания, особено класическата ти статия за слънчевото ядро, ще се четат винаги.

Виж, това вече го накара да се подсмихне.

— Липсва ми фермата — изведнъж каза той.

Това неочаквано изявление я сепна.

— Каква ферма?

— „Селена“. Разбирам защо се наложи да я опразнят. Но ми липсва. — Той бе израснал в селски район в Масачузетс, спомни си Шивоун. — Преди работех там — продължи младежът. — Докторът каза, че съм имал нужда от упражнения. Във фермата или на гладиаторите.

— Но сега фермата я няма. Типично: като се опитваме да спасим света, ние убиваме единствената зеленина на Луната!

Това можеше да нанесе и тежки психологически травми. В стремежа си да разбере тези космически обитатели, тя бе чела истории за космонавтите от първите примитивни космически станции, търпеливо отглеждащи грах в експериментални саксии. Те бяха обичали онези растения, онези малки живи същества, споделящи тяхното убежище в космическата пустош, Сега Юджийн проявяваше същата склонност. В края на краищата това беше човешко.

— Ще уредя този проблем — обеща Шивоун. — Засега не може да става дума за ферма. Но какво ще кажеш за градина? Сигурна съм, че в „Хеката“ има свободна стая. А ако няма, ще освободим. Вие, лунните жители, не бива да забравяте за чие спасение се борите.

Юджийн вдигна глава и за пръв път срещна погледай.

— Благодаря. — После сведе очи към екрана пред себе си. — Но ако не възразяваш…

— Знам, знам. Работата. — Шивоун отмести стола си назад и се изправи.

Същата вечер отиде в стаята на Бъд.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — прошепна той.

— Аз пък бях сигурна, че ти няма да се престрашиш да направиш няколко крачки по коридора — изсумтя Шивоун.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Няма значение, щом единият от нас се престраши.

— Нали ти казах, че с теб ще направим добър екип.

Тя смъкна ципа на комбинезона си.

— Докажи го, героични жителю на Луната!

Беше прекрасно. Бъд се оказа много по-атлетичен, отколкото бе свикнала. И се съсредоточаваше върху нея повече от всичките й досегашни любовници.

И много находчиво използваше слабата лунна гравитация.

— Една шеста g е любимата ми гравитация — по някое време изпъшка той. — На Земята гравитацията те смачква. В безтегловност се мяташ като риба на сухо. При една шеста тежестта е достатъчно, за да има триене, и все пак си лек като балонче. Казвали са ми, че даже на Марс…

— Млъкни и продължавай — прошепна тя.

После дълго остана будна, наслаждаваше се на топлината — на ръцете му — просто две човешки същества в този мехур от светлина и въздух на гибелната лунна повърхност. „Като космонавтите и техния грах“, помисли си Шивоун: в края на краищата те нямаха никой друг.

Дори когато слънцето ги предадеше, пак щяха да се имат един друг.

21 Пречките

— Та така значи — директно започна Роуз Делиа. — Имаш два проблема, с които не можеш да се справиш. Без китайците няма да успееш да довършиш навреме инфраструктурата на щита. И даже да успееш, няма как да произведеш цялата ти нужна интелигентна материя. — Тя се облегна назад и вдигна поглед от екрана си към Шивоун. — Оплеска я.

Шивоун притисна с палци очите си и се опита да овладее гнева си. Беше януари 2039-а — половин година след като бе видяла първите елементи за щита, складирани на Луната, вече година и половина след 9 юни. Беше дошла и заминала още една Коледа, мрачен и безрадостен празник, и до слънчевата буря оставаха малко повече от три години.

Освен Тоби Пит и лицата на екраните Шивоун бе сама в Заседателната зала на Кралското дружество, мястото, което служеше за техен комуникационен център. От организатор на прояви в Дружеството Тоби постепенно се беше превърнал в нещо като неин личен секретар и рамо, на което можеше да поплаче при нужда. А в момента определено й се плачеше.

— Ние я оплескахме, Роуз — поправи тя геоложката.

— Моля?

— Понякога говориш като моя водопроводчик, Роуз. „Оплеска я“ не е верният израз. Важно е как се изразяваш. Проблемът не е мой, а наш. Ние я оплескахме.

Бъд Туук, който гледаше от друг стенен екран, тихо се засмя.

Роуз ядосано го стрелна с поглед.

— Не е важно кой я е оплескал, важното е, че работата е оплескана. — Искам кафе. — Тя се оттласна от стола си и изчезна от поглед.

— Хайде пак старата песен — мрачно рече Михаил.

Въпреки обичайното си вродено безпокойство, че всичко изостава, преди да дойде на работа тази сутрин, Шивоун всъщност беше настроена оптимистично за темпото, с което вървяха нещата.

На Луната, след месеци на невероятни усилия от страна на Бъд и неговите хора, Прашката бе готова и функционираше. Дори в момента строяха втори ускорител на маса. И не само това, но и производството на стъкло напредваше бързо: върху голата почва на кратера Клавиус бяха израснали заводи и денонощно зареждаха Прашката с потоци от структурни елементи. Преустановила работата си по хелий-3, Роуз Делиа се беше оказала повече от способен ръководител на тази част от проекта, въпреки постоянната си киселост.

Междувременно космическият кораб „Аврора 2“ се бе върнал от Марс и беше разположен в Л1, точката на Лагранж в космоса между Земята и слънцето. След завършването на Прашката първите подпори от лунно стъкло бяха изстреляни към строителния обект и бе започнал строежът на самия щит. Сега Бъд Туук формално ръководеше всички дейности в Л1 и, както винаги беше знаела Шивоун, се справяше спокойно и ефикасно. Казваха, че щитът скоро ще е достатъчно голям, за да се вижда с просто око от Земята — или поне че щял да се вижда, ако не бил яростният блясък на слънцето.

Даже личният живот на Шивоун проявяваше признаци на раздвижване, за всеобщо удивление на приятелите и роднините й. Не беше очаквала отношенията й с Бъд да се задълбочат толкова бързо, особено след като прекарваха почти цялото си време на различни светове. В най-тежките дни от живота й тази връзка бе за нея източник на утеха и сила.

Но сега, по време на рутинното ежеседмично съвещание, изневиделица бяха изскочили две непреодолими пречки.

Роуз Делиа отново се появи на екрана с кафе, което бавно се плискаше в чашата при слабата лунна гравитация. Разговорът продължи и Шивоун се опита да се съсредоточи върху проблемите.

Математически разполагането на обект в точка на Лагранж беше просто. Ако представляваше точкова маса, щитът можеше да бъде разположен точно на линията, свързваща Земята със слънцето. Само че този проект вече не беше математически, а инженерен.

Точката Л1 например изобщо не бе стабилна, а само полустабилна: ако бъдеше извадена от положението си, точковата маса щеше да се върне на мястото си по линията на земно-слънчевия радиус, но щеше и да се отдалечи от линията във всяка друга посока. Затова трябваше да се приложат механизми за поддържане на позицията, например ракетни дюзи.

И после естествено щитът не представляваше точкова маса, а обект, достатъчно голям, за да скрие цялата Земя. Само геометричният му център, пресичащ линията Земя — слънце, можеше да бъде балансиран в точката Л1. Центърът притегляше всички други точки и с времето щитът щеше да се смачка сам в себе си. Ако го направеха по-твърд, неминуемо щяха да увеличат масата. Щяха да преодолеят този проблем, като придадат на щита бавно въртене, само четири завъртания на година — „Все едно че Бог си върти слънчобрана“, както се беше изразил Михаил — достатъчни, за да осигурят нужната твърдост на цялата конструкция.

Въртенето обаче пораждаше други проблеми. Приставането към въртящ се обект в космоса, дори да се въртеше толкова бавно, колкото щита, бе много по-трудно, отколкото към неподвижен. По-сериозно беше това, че поради въртенето си, щитът щеше да се превърне в огромен жироскоп. Щеше да следва орбитата си между Земята и слънцето и да поддържа еднаква ориентация в космоса — и след година щеше да извърне лицето си от линията Земя — слънце и да изгуби значението си като „слънчобран“.

Междувременно трябваше да се съобразяват и с други сили, освен гравитацията. Самата слънчева светлина, фотонен дъжд, упражнява натиск върху всеки обект, до който се докосне. Тази сила е прекалено лека, за да се усети от вдигната човешка длан, но щеше да е достатъчно, за да придвижи яхта с тънки еднокилометрови платна от една планета до друга — и определено щеше да упражнява значителна сила върху обект, голям колкото щита. Имаше и още усложнения, например смущенията от гравитационните полета на Луната и планетите, както и на магнитното поле на самата Земя.

За да се справят с всичко това, щитът щеше да бъде направен с подвижна повърхност. Плоскостите можеха да се отварят и затварят по определен начин, така че слабият натиск на слънчевата светлина да се използва за въртене на щита. Това беше елегантно решение: щяха да впрегнат самата слънчева светлина, за да поддържат нужната позиция.

Ала за да поддържат положението му в тази среда на многобройни и постоянно менящи се сили, самият щит трябваше да е достатъчно интелигентен, за да регистрира мястото си в космоса и да се приспособява динамично. В идеалния случай всеки негов квадратен сантиметър щеше да знае какви сили въздействат върху него и щита като цяло и щеше да е в състояние да определя реакцията си.

Този разпределен и взаимосвързан интелект щеше да се постигне чрез създаване на „интелигентна повърхност“. Дебелият по-малко от един микрометър „епидермис“ на щита нямаше да е само огледален, но и щеше да съдържа микровериги. Разбира се, тези взаимосвързани локални интелекти щяха да допринесат за общия. Смяташе се, че готовият щит ще е най-интелигентното създание на човечеството до този момент — навярно по-интелигентен дори от Аристотел, само дето никой не знаеше точно колко е интелигентен той.

Толкова за проекта, достатъчно сложен сам по себе си. Осъществяването му беше съвсем друго нещо.

Единият днешен проблем бе производството на интелигентната повърхност — нямаше достатъчно нанофабрики, които да я доставят навреме. Но още по-сериозен беше въпросът със слънчевото налягане. Въпреки че можеше да се използва за активно контролиране на позицията, самото му съществуване пораждаше една фундаментална трудност — която бе втората пречка.

— Хайде да започнем стъпка по стъпка — предложи Бъд.

— Слънчевата светлина оказва натиск върху огледалната повърхност. Светлинното налягане действа срещу гравитацията на слънцето — все едно че слънчевата гравитация отслабва и равновесната точка Л1 се премества към слънцето по линията Земя — слънце.

— Ние се опитваме да сведем до минимум масата на щита. Но колкото е по-лек, толкова повече може да го изтласка слънчевата светлина. А колкото повече се приближава към слънцето, толкова по-голям трябва да бъде, за да заслони цялата Земя. Така че масата му всъщност пак започва да се увеличава… Тези два ефекта си противодействат и ограничават възможностите за решение. Нали така? За дадена дебелина на слоя има теоретична минимална маса за щита, под която няма приложимо конструктивно решение.

— И без китайците… — започна Шивоун.

— Не можем да изпълним този минимум — с някаква мрачна радост довърши Роуз.

Проблемът беше недостигът на тежкотоварен капацитет. Въпреки че китайското правителство отначало бе отказало да участва в програмата за построяване на щита, Мириам Грек беше сигурна, че след съответната омиротворителна дипломация и малко пазарлъци китайците също ще се присъединят. Мириам дори бе посъветвала Шивоун да включи в плановете си китайския флот от тежкотоварни ракети-носители „Лонг Марч“.

Е, Мириам Грек се беше оказала права за много неща, но не и за китайците. Тяхната съпротива да участват не се бе променила ни на йота и космическите им ресурси, изглежда, бяха посветени на някакви техни тайни намерения.

Намеренията на китайците не засягаха Шивоун. Интересуваше я само това, че въпреки месеците на отчаяно проектиране не бяха успели да открият изпълнимо решение: без китайците и техните ракети-носители „Лонг Марч“, а може би дори и с тях, твърдяха песимистите, просто нямаше как навреме да разположат онази минимална маса в Л1.

Тя знаеше, че инерцията е най-важното в този проект. Щитът беше невъобразимо, ужасно, безбожно скъп: проектът поглъщаше повече от брутния национален продукт на Съединените щати и следователно значителна част от икономическата продукция на целия свят. Смяташе се, че щитът е най-скъпият проект на човечеството след „проекта“ за спечелване на Втората световна война. Парите не идваха от небитието и много други програми, главно усилията за ограничаване на климатичните промени в изсушеното сърце на Азия и потъващата Полинезия, бяха прекратени, което предизвика очаквани протести.

Колкото по-реален ставаше проектът, толкова повече предизвикваше искрен политически гняв. В известен смисъл Шивоун се радваше на това, защото то означаваше, че повече от година след коледното изявление на Алварес „фиктивната война“ свършва и хората започват да вярват в слънчевата буря достатъчно, за да ги е грижа какво се прави по въпроса. Естествено трябваше да се решават технически проблеми — това, което се опитваха да направят, беше безпрецедентно. Ала тя знаеше, че ако допусне от ръководната й структура да изтече и намек за съмнение, той скоро ще разруши крехкия политически консенсус зад проекта — инфраструктура, също толкова важна за щита, колкото стъклените подпори и стълбове, доставяни от Луната.

Шивоун заразтрива слепоочията си.

— Тогава ще измислим друг начин да го направим. Какво можем да променим?

Роуз почука върховете на късите си пръсти едни в други.

— Не можеш да промениш основните участващи сили. Не можеш да промениш гравитационните полета на слънцето и Земята, нито налягането на квадратен сантиметър слънчева светлина. Не можеш да стесниш щита. Ако беше прозрачен, слънчевата светлина щеше безпроблемно да минава през него, естествено. — Тя се усмихна. — Обаче тогава нямаше да има смисъл изобщо да го строиш, нали?

— Все трябва да има изход, по дяволите — изсумтя Шивоун.

Тя обходи с поглед екраните по стените на залата. Хората, които я гледаха от тях, главните ръководители на нейния проект, бяха в различни краища на Земята, Луната и самата Л1. Както винаги, израженията на Бъд и Михаил Мартинов излъчваха съчувствие и подкрепа. Намръщената физиономия на Роуз отразяваше обичайния й негативизъм. Много от другите бяха още по-сдържани. Някои може всъщност да бяха признателни на Делиа и нейните пречки, защото така имаха зад какво да скрият собствените си проблеми.

Те просто не можеха да го проумеят, помисли си Шивоун. Имаше някакъв дефицит на въображение даже сред нейните хора, едни от най-интелигентните инженери и специалисти на света, които при това бяха най-тясно свързани с проекта. Те не строяха обикновен мост, нито щяха да летят на Марс — това не беше просто поредният проект, поредната точка в биографията им. Това бе бъдещето на човечеството. Ако се проваляха по каквато и да е причина, нямаше да има утре, за да поемат вината: нямаше да има съсипани кариери, нито търсене на нови посоки. Трябваше да приветства прямотата на Роуз, каза си тя — поне от нея човек научаваше истината, каквито и да бяха последиците.

— Няма да ви агитирам — рече Шивоун. — Само ще ви напомня думите на президента Алварес. „Не може да става и дума за провал“. Все още е така. Ще работим по този въпрос, докато от челата ни потече кръв, и ще измислим решение на тези два наши проблема днес, каквото и да става.

— С теб сме, Шивоун — прошепна Бъд.

— Надявам се. — Тя се изправи, отмести стола си и се обърна към Тоби. — Имам нужда от малко почивка.

— Разбирам. Само да ти напомня — в десет имаш ангажимент.

Шивоун хвърли поглед към страницата на електронния си бележник.

— Лейтенант Дът? — Жената, която, изглежда, повече от година се беше опитвала да се добере до нея с важна новина, която не искаше да сподели с никой друг, накрая бе стигнала до върха на пирамидата. Пак проблеми. Но поне различни.

Тя се протегна в опит да прогони болката в тила си.

— Ако това изобщо интересува някого, ще се върна след половин час.

22 Повратната точка

Лейтенант Бисиса Дът от британската армия чакаше Шивоун в Лондонската зала. Пиеше кафе и проучваше телефона си.

Докато вървеше през помещението, Шивоун погледна през прозореца към мрачното скеле, издигащо се над покривите на Лондон: това беше скелетът на бъдещия Лондонски купол, опитът на града да се защити от слънчевата буря, най-грандиозният строителен проект в дългата лондонска история, въпреки че естествено не можеше да се сравнява с още по-огромните убежища, издигани над Ню Йорк, Далас и Лос Анджелис.

Още отначало бяха знаели, както беше съобщила Алварес, че щитът няма напълно да спаси Земята от яростта на слънцето, даже да се допусне, че го построят изцяло. Част от енергията щеше да мине през него — но щитът щеше да даде на човечеството шанс за съпротива, шанс, който трябваше да се използва. Само че никой не знаеше какъв удар ще понесе светът и в частност градове като Лондон.

Куполът беше само най-забележимата от настъпилите в града промени. Правителството бе започнало програма за създаване на запаси от трайни храни, гориво, медицински средства и други подобни и цените на тези стоки се покачваха. Увеличаваше се цената дори на водата, защото властите пълнеха грамадни подземни резервоари под градските паркове. Като приготовления за война, помисли си Шивоун. Ала необходимостта от това бе реална.

Строежът на Купола, физическа проява на надвисналата опасност, определено беше започнал поне да кара хората дълбоко в себе си да вярват, че слънчевата буря не е измислица.

В града се ширеше страх и медицинските служби съобщаваха за рязко увеличаване на стреса. В известен смисъл обаче имаше и възбуда, дори очакване.

Шивоун пътуваше много и бе установила, че нещата навсякъде са горе-долу същите.

Особено в Съединените щати й се струваше, че народът се е сплотил в решителността си. Както винаги, Америка трябваше да понесе непропорционално голяма тежест от глобалните усилия. В цялата страна, дори когато куполите не бяха практични, хората се подготвяха на квартално равнище. Националната гвардия, скаутите и стотици доброволци копаеха убежища в задните си дворове, пълнеха подземни резервоари с дъждовна вода и събираха алуминиеви консерви. Междувременно се полагаха по-незабележими, но също толкова драматични усилия за архивиране на колкото може повече знания, на дигитален и твърд носител, в грамадни складове дълбоко в минни шахти, кладенци, бункери от епохата на Студената война и даже на Луната. В края на краищата това бяха истинските съкровища на нацията и всъщност на цялото човечество — ала тази програма срещаше по-голяма съпротива от страна на онези, които твърдяха, че „първо и най-важно е спасението на хората“. Президентът Алварес отново доказваше, че знае как да направлява духа на нацията си: планираше програма за честване на столетието от Втората световна война — кулминацията щеше да е в Пърл Харбър през 2041-на, — за да припомни на своите сънародници за великите изпитания, пред които се бяха изправяли и които бяха преодолели.

Несъгласия имаше по целия свят. Освен искрените разлики в мненията за реакцията към тази криза, купища фанатици смятаха, че всичко това е Божие наказание за едно или друго престъпление, а други се гневяха на Господ, задето е допуснал да се случи това. Имаше и зелени радикали, които твърдяха, че човечеството просто трябва да приеме участта си, своеобразно кармично наказание за злодействата, извършени с планетата: нека Земята се пречисти и започне наново. Това можеше да е и утешителна идея, мрачно си помисли Шивоун, ако можеха да са сигурни, че след слънчевата буря ще остане нещо, с което да се започне.

Но въпреки това всичко имаше някакъв нереален блясък. Слънцето ярко грееше над Лондон и Куполът изглеждаше нелеп като коледна елха срез юли. Повечето хора просто продължаваха да си живеят живота — даже онези, които смятаха, че това е измама на строителните компании.

И отгоре на всичко и лейтенант Бисиса Дът с поредната мистерия.

Шивоун стигна до масата на Бисиса, седна и помоли един от обслужващия персонал за кафе.

— Благодаря, че ме приехте — започна Бисиса. — Наясно съм, че сте много заета.

— Съмнявам се — мрачно отвърна Шивоун.

— Но мисля, че тъкмо вие сте човекът, който трябва да ме изслуша — спокойно продължи лейтенант Дът.

Докато отпиваше от кафето си, Шивоун се опита да придобие представа за Бисиса. Като кралски астроном, от нея винаги се бе очаквало да работи с хора — понякога едновременно с хиляди, когато четеше публични лекции. Но откакто Мириам Грек я беше уговорила да приеме този изключително отговорен пост, нещо като главен ръководител на проекта за построяване на шита, тя смяташе, че е развила защитната способност да преценява хората: колкото по-бързо разбереш с какво си имаш работа, толкова по-добре ще се справиш с него.

И ето че пред нея седеше Бисиса Дът, офицер от британската армия, цивилна, далеч от мястото, където служеше. Очевидно от индийско потекло. Имаше симетрично лице, дълъг нос и волеви, но измъчен поглед. Над среден ръст, с физическата самоувереност на военен. Ала бе измършавяла, помисли си Шивоун, като че ли в миналото е гладувала.

— Обяснете ми защо трябва да ви изслушам — каза Шивоун.

— Знам датата на слънчевата буря. Точната дата.

Под ръководството на екипи от психолози властите продължаваха да полагат усилия за ограничаване на паниката и пазеха датата в дълбока тайна.

— Ако е имало изтичане на секретна информация, Бисиса, ваш дълг е да ми го кажете.

Събеседницата й поклати глава.

— Няма изтичане на информация. Можете да проверите. — Тя повдигна крак и посочи петата си с показалец. — Маркирана съм. Армията ме следи, откакто се предадох.

— Отклонили сте се от служба, така ли?

— Не — търпеливо обясни Бисиса. — Те така смятаха. Сега съм в отпуск по семейни причини, както го наричахте. Но въпреки това ме следят.

— И така, датата…

— Двайсети април две хиляди четирийсет и втора ли имате предвид?

Шивоун впери очи в нея.

— Добре, лапам въдицата. Откъде знаете?

— Защото тогава има слънчево затъмнение.

Шивоун повдигна вежди и прошепна:

— Аристотел?

— Тя е права, Шивоун — съобщи Аристотел в ухото й.

— Добре. И какво от това? Затъмнението е просто изравняване на слънцето, Луната и Земята. Няма нищо общо със слънчевата буря.

— Напротив — възрази Бисиса. — По време на завръщането ми у дома ми показаха слънчево затъмнение.

— Вашето завръщане. — Шивоун само бе прелистила досието на Бисиса. Беше дошла на срещата с нея импулсивно, за да се откъсне за малко от телеконференцията. Сега започваше да съжалява. — Знам нещо за тази история. Имали сте някакво видение…

— Не беше видение. Не искам да губя времето и на двете ни с това. Имате досието ми — по-късно можете да го проверите, ако искате. Сега искам да ме изслушате. Аз знаех, че със Земята ще се случи нещо ужасно, още в деня, когато се върнах. И като ми показаха затъмнението, те ми съобщиха, че е свързано със слънцето.

— Кои „те“?…

Лицето на Бисиса помръкна, като че ли сама не си вярваше съвсем — и й се искаше да не си вярва. Ала въпреки това продължи.

— Професор Макгоран, аз съм убедена, че слънчевата буря не е случайност. Убедена съм, че е резултат от съзнателно причинено ни зло от извънземна сила.

Шивоун подчертано си погледна часовника.

— Каква извънземна сила?

— Първородните. Така ги нарекохме.

— Кои вие?… Няма значение. Предполагам, че нямате доказателство.

— Не. И знам какво си мислите. Хората като мен никога нямат доказателства.

Шивоун си позволи да се усмихне, защото си мислеше точно това.

— Но армията откри някои аномалии във физическото ми състояние, които не могат да обяснят. Затова ми дадоха отпуск. Това е нещо като доказателство. И после идва принципът на посредствеността.

Това сепна Шивоун.

— На посредствеността ли?

— Не съм учен, но нали така го наричате? Принципът на Коперник. Не би трябвало да има нищо особено в която и да било точка във времето и пространството. И ако имате логическа верига, която предполага, че в даден момент има нещо специално…

— Никога не вярвай на съвпадения — каза Шивоун.

Бисиса напрегнато се наведе напред.

— Не ви ли се струва странно, че слънчевата буря идва точно сега, в най-великата епоха от всички времена? Помислете. Човечеството е едва на сто хиляди години. Земята и слънцето са четирийсет хиляди пъти по-стари. Ако беше чисто естествено, слънчевата буря можеше да е по всяко време от историята на Земята. Защо слънцето ще изригне сега, точно в тоя кратък миг, когато на планетата съществува разум?

За пръв път в хода на разговора Шивоун изпита смътно смущение. В края на краищата и тя беше мислила за подобни неща.

— Казвате, че не е случайно.

— Казвам, че слънчевата буря е предизвикана нарочно. Казвам, че ние сме мишена. — Млъкна и зачака.

Шивоун потрепна под настойчивия й поглед.

— Но всичко това е само философия. Нямате истинско доказателство.

— Но съм убедена, че ако потърсите доказателство, ще го откриете — твърдо заяви Бисиса. — Това ви моля да направите. Вие сте близо до учените, които се занимават със слънчевата буря. В състояние сте да го направите. Може да се окаже жизненоважно.

— Жизненоважно ли?

— За бъдещето на човечеството. Защото ако не разбираме с какво си имаме работа, как ще го победим?

Шивоун се вторачи в тази настойчива жена. В нея имаше нещо странно — нещо от друг свят може би, от друго място. Но притежаваше яснотата и убедителността на интелигентен военен. Може и да грешеше в твърденията си, помисли си Шивоун. Обаче не смяташе, че е луда.

Без да се замисли, тя бръкна в джоба на сакото си и извади парченце тъкан.

— Нека ви покажа върху какво работим в момента, проблемите, с които се боря. Чували ли сте за интелигентния горен слой на нашия щит?

Това беше прототип на материала, който някой ден, ако всичко минеше добре, щеше да бъде опънат върху скелето от лунно стъкло като паяжина от стъклени нишки, сложна и с много елементи, някои невидими с просто око.

— Той съдържа свръхпроводници, които пренасят енергия и служат като комуникационни връзки. Диамантени нишки, прекалено малки, за да се виждат, за структурна здравина. Сензори, умножителни устройства, компютърни чипове, даже няколко миниатюрни ракетни двигателя. Ето, виждате ли? — Голямото колкото носна кърпичка парче тъкан нямаше почти никаква тежест — малките ракетни двигатели бяха като глави на топлийки.

— Леле! — възкликна Бисиса. — Пък аз си мислех, че ще е просто голямо безмозъчно огледало.

Шивоун поклати глава.

— Щеше да е прекалено лесно, нали? Целият щит няма да е от интелигентна материя, само около един процент от него. Като огромен взаимосвързан организъм.

Бисиса почтително докосна материала.

— Тогава какъв е проблемът?

— Производството му. Въпросът е, че трябва да е нанотехнологично…

Нанотехнологиите все още бяха в зародиша си. Ала процесът на изграждане атом по атом бе единственият начин за производството на материал със сложност под молекулярно равнище.

Бисиса се усмихна.

— Може ли да разкажа за това на дъщеря си? Тя е модерно дете. Нанотехнологичните приказки са й любимите.

Шивоун въздъхна.

— Точно това е проблемът. В приказките хвърляш шепа вълшебен прах и нанотехнологията построява всичко, нали така? Е, нанотехнологията наистина е способна да построи почти всичко, но има нужда от нещо, с което да строи, както и съответната енергия. Нанотехнологията в известен смисъл много прилича на биологията. Също като при растенията, нанотехнологията извлича енергия и материали от околната среда и ги използва, за да зарежда метаболизма си и да се самоизгражда.

— Вместо листа и стволове — космически щитове.

— Да. В природата метаболичните процеси са бавни. Веднъж гледах как един бамбуков стрък расте направо пред очите ми. Нанотехнологията е насочен процес, при това по-бърз. Но не много по-бърз.

Бисиса поглади парчето интелигентен материал.

— Значи това нещо расте бавно.

— Прекалено бавно. На планетата няма достатъчно фабрики, за да произведем нужното количество. В безизходица сме.

— Тогава поискайте помощ.

Шивоун се озадачи.

— Каква помощ?

— Знаете ли, хората винаги разсъждават мащабно — какво може да направи държавата за мен, как мога да впрегна промишлеността, за да получа каквото искам? Но от работата си в мисиите на Обединените нации съм се научила, че всъщност светът се движи от обикновените хора, които си помагат помежду си — и сами на себе си.

— Какво предлагате?

Бисиса предпазливо вдигна парчето интелигентна материя.

— Казвате, че това нещо расте като растение. Е, мога ли аз да го отгледам?

— Моля?

— Говоря сериозно. Ако го сложа в саксия на прозореца и го храня и поливам, ако го държа на слънце…

Шивоун отвори уста и я затвори.

— Не знам. Саксия не става, сигурна съм в това. Но може би някакво сравнително елементарно приспособление ще свърши работа. И проектът може да се приспособи, така че да използва местни хранителни вещества…

— С други думи?

— От почвата. Или даже от домашни отпадъци.

— Как се започва?

Шивоун се замисли.

— Предполагам, че ще има нужда от някакво семе. Достатъчно, за да кодира конструктивните данни и да задейства макрорастежа.

— Но ако моята съседка отглежда такова нещо, може да даде семена и на мен. А аз мога да дам от това… хммм… „растение“ на някой друг.

— И после ще има нужда от някаква система за събиране на готовия материал в някакъв център… Почакайте. — Шивоун се замисли. — Общата площ на щита е около сто хиляди милиарда квадратни метра. Един процент от тях и световно население от десет милиарда… хм, всеки мъж, жена и дете на Земята ще трябва да произведе, да речем, одеяло с широчина десет-двайсет метра. Абсолютно всеки.

Бисиса широко се усмихна.

— Сигурно не толкова много, ако и фабриките произведат своята част. Остават ни още три години. Ще се изненадате на какво са способни скаутските организации, когато решат да направят нещо.

Шивоун поклати глава.

— Трябва да го обмислим сериозно. Но ако е възможно, ще съм ви много признателна.

Бисиса видимо се смути.

— Идеята е очевидна. Ако не се бях сетила аз, щяхте сама да стигнете до нея — или някой друг.

— Възможно е. — Тя се усмихна. — Трябва да ви запозная с дъщеря си. — „Спасяването на света адски прилича на катастрофичен филм от деветдесетте години на миналия век!… Вече никой не вярва в героите, мамо…“ Така всеки щеше да стане герой. Това може би щеше да запали и въображението на самата Пердита.

— Защо ми показахте този материал? — попита Бисиса.

Шивоун въздъхна.

— Защото е истински. Това е инженерна наука. Това е щитът, който строим в момента. Помислих си, че ако го видите…

— Може да се избавя от фантазиите си.

— Навярно нещо такова.

— Това, че нещо е огромно, всъщност свръхчовешко, не го прави по-малко реално — спокойно отвърна Бисиса. — Нито по-малко важно. Пък и както казах, няма нужда да ми вярвате. Просто потърсете доказателство.

Шивоун се изправи.

— Наистина трябва да се върна на съвещанието. — Тя се поколеба, заинтригувана въпреки волята си. — Знаете ли, аз съм достатъчно непредубедена, за да допусна възможността за съществуване на извънземни. Но това, което описвате вие, е абсурдно от психологическа гледна точка. Защо тези хипотетични Първородни ще се опитват да ни унищожат? И даже да е така, защо ще ви показват всичко това? Защо ще предупреждават когото и да било от нас — и защо точно вас?

Но още докато изричаше тези думи, се сети за възможен отговор.

Защото сред тези Първородни имаше фракции. Защото те не бяха по-единни и единодушни от самото човечество — защо един по-развит разум да е хомогенен? И защото поне някои от тях смятаха, че това, което вършат, е лошо. Някаква тяхна фракция, действайки чрез тази жена, Бисиса, се опитваше да ги предупреди.

Тази жена можеше да е луда, помисли си Шивоун. Дори беше деветдесет процента сигурна, че е така. Ала нейната история бе логична. Ами ако беше и вярна? Ами ако проучеха нещата и откриеха доказателства за нейните твърдения? Ами тогава?

Бисиса я наблюдаваше, сякаш четеше мислите й. Шивоун не си позволи да каже нищо повече и забързано се отдалечи.

Когато се върна в Заседателната зала, гласовете на разговарящите от екраните глави постихнаха. Тя застана в средата на помещението и се огледа.

— Всички се държите така, като че ли се срамувате от нещо.

— Може и така да е, Шивоун — отвърна Бъд. — Започва да ни се струва, че нещата не са толкова черни, колкото ги обрисувахме. Въпросът за слънчевото налягане и разполагането на щита… един от нас измисли решение. Поне така изглежда.

— Кой? — Тя погледна Роуз Делиа. — Роуз? Не може да си точно ти.

Роуз наистина имаше засрамен вид.

— Всъщност ми хрумна от нашия предишен разговор. Когато казах, че няма да имаме проблем, ако слънчевата светлина преминава през щита, спомняш ли си? Това ме накара да се замисля. Наистина има начин да направим нашия щит прозрачен. Ние не отразяваме слънчевата светлина. А я отклоняваме…

Щитът щеше да е прозрачен, но от едната страна покрит с фини успоредни жлебове: призми.

— Аха — рече Шивоун. — И всеки слънчев лъч ще се отклонява настрани. Няма да построим огледало, а лупа, грамадна Френелова леща9.

Щеше да е напълно прозрачна леща, която можеше да отклонява слънчевата светлина с един градус или още по-малко. Това обаче щеше да е достатъчно, за да спаси Земята от слънчевата буря. И върху лещата щеше да бъде упражнявана съвсем малка част от фотонното налягане на огледалото.

— Всъщност не е по-сложно в производствено отношение от сегашния ни проект — отбеляза Роуз. — Но цялата маса ще е много по-малка.

— Значи пак се връщаме в областта на изпълнимите конструктивни решения, нали? — попита Шивоун.

— Уха! — възкликна Бъд.

Шивоун ги огледа и забеляза нетърпение в израженията им, сякаш не ги свърташе на едно място — всички бързаха да се върнат при хората си и да се заемат с проучването на новата идея. Имаше добър екип, с гордост си помисли тя, най-добрият възможен, и можеше да му повери разчепкването на тази идея, докато не бъде напълно интегрирана в плановете и конструктивната програма. Дотогава вече щеше да се е появила следващата пречка и всички отново щяха да се съберат в тази зала.

— Преди да приключим, още една добра новина — каза Шивоун. — Може би намерих решение и на проблема с нанотехнологичното производство.

Всички се ококориха.

Тя се усмихна.

— Това ще почака. Ще ви пратя подробностите по мейла, когато проуча нещата. Благодаря на всички. Закривам съвещанието.

Екраните един по един започнаха да изгасват.

— Голяма актриса си — ухили се Тоби.

— Винаги ги оставям с незадоволено любопитство.

— Сериозно ли говориш за проблема с интелигентната материя?

— Има нужда от много работа, но мисля, че ще се получи.

— Знаеш ли, математически Л1 е повратна точка — точка, където кривата променя посоката си. Тъкмо затова е равновесна точка.

— Знам го… аха. Смяташ, че днес сме минали през повратен момент в проекта, така ли?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да оставиш сензациите на журналистите. Добре. Да продължаваме.

23 Хийтроу

През март 2040-а — след поредната мрачна Коледа и съвсем малко повече от две години преди слънчевата буря — Мириам Грек реши да посети лично строежа на щита. А това означаваше да полети в космоса — за пръв път в живота си.

Докато колата й се отдалечаваше от Евроиглата, тя изпитваше угризение, но и вълнение, като дете, което се е чупило от училище. Но имаше нужда от почивка — и приятелите й, и враговете й щяха да са единодушни по този въпрос, кисело си помисли Мириам.

Лондонският „Хийтроу“ беше летище от един век, а сега бе и космодрум. Космопланът на дългата заякчена писта под воднистата слънчева светлина изглеждаше невероятно красив.

„Будика“10 представляваше тънка игла, дълга шейсетина метра. Имаше смущаващо малки перки на носа и опашката и дори главните й криле бяха само къси делтавидни израстъци, насочени назад. На върховете им бяха монтирани големи асиметрични кошове с главните ракетни двигатели — или по-скоро щяха да функционират като такива в космическия вакуум, но в земната атмосфера „дишаха“ въздух като реактивни двигатели. Горната повърхност на космоплана бе покрита с мътнобели керамични плочи, а долната — с лъскава бяла плоскост, топлинен щит за връщането в атмосферата, направен от материал, далечен потомък на термичната изолация, с която някогашните космически совалки бяха имали толкова много главоболия.

Въпреки скупчилите се наоколо коли на поддържащите екипи и облаците пара от резервоарите с криогенно гориво, космопланът наистина сякаш принадлежеше на съвсем друг свят и плахо беше кацнал на Земята. Но той бе действащ кораб — всъщност космически ветеран. Лъскавият му корпус беше осеян с върхове на системи за контрол на височината — повърхността около тях бе покрита с белези и олющена, а многократните навлизания в земната атмосфера бяха оставили следите си по долната страна.

И този горд космоплан беше британски. Докато едната страна на опашката носеше звездния кръг на Евразийския съюз, от другата се вееше анимирано британско знаме, а на крилете и бордовете бяха нарисувани прочутите кръгли отличителни знаци на Кралските военновъздушни сили, напомнящи, че на тази безстрашна космическа птица може да се разчита да изпълни воинския си дълг.

Космопланът водеше произхода си от новаторските проучвания на компании като „Бритиш Еъроспейс“ и „Ролс-Ройс“ през 80-те години на XX век, проекти, носещи наименования като „Хотол“ и „Скайлон“. Тези проучвания обаче се бяха проточили до второто десетилетие на следващия век, когато новите типове материали и двигателни системи, както и новият устрем към космоса, изведнъж бяха направили флот от напълно годни за повторна употреба космоплани икономически изгоден. И когато те наистина полетяха, британците естествено невероятно много се гордееха със своите красиви нови играчки.

Изборът на женско име очевидно беше уместен, помисли си Мириам: този космоплан определено бе най-красивият продукт на британското авиопроизводство след „Спитфайър“. Но избраното с народно гласуване име на келтската царица, която някога се беше опълчила срещу римляните, й се струваше доста нетактично в тези дни на паневропейска хармония — въпреки че Мириам се чудеше дали алтернативата е щяла да бъде по-приемлива: Маргарет Тачър…

И все пак даже в тези дни на обединена Евразия трябваше да се уважават съхранилите се национални чувства, стига те да се проявяваха конструктивно. Пък и, както никога не преставаше да й напомня Николаус, 2040-а беше година на избори. Затова Мириам позволи да я фотографират пред лъскавия корпус с широка усмивка.

Качи се с малък ескалатор и влезе в космоплана през люк, изрязан в облия корпус.

Озова се в тясно помещение. Ако беше очаквала и вътре елегантност, адекватна на красивата външност, щеше да се разочарова. Имаше дванайсет седалки, монтирани в прозаични редове, също като в първа класа на презокеански самолет — но нищо повече.

Посрещна я висок, много изправен мъж с униформа на „Юрейжън Еъруейс“ и островърхо кепе. Имаше сребристобяла коса и вероятно наближаваше осемдесетте, но строго изсеченото му лице бе красиво, с ясни сини очи, и когато заговори, изисканият му акценти подейства успокоително.

— Госпожо премиер-министър, за мен е чест да ви приветствам на борда. Аз съм капитан Джон Пърсел и мой приятен дълг е да се погрижа за спокойния ви полет до щита. Моля, седнете. Днес ще летите само вие и можете да изберете…

Мириам и Николаус седнаха през един ред, за да се разположат по-нашироко. Пърсел им помогна да стегнат смущаващо здравите колани и после им предложи напитки. Мириам си взе — какво пък толкова, по дяволите.

Прессекретарят отказа, малко сприхаво. На Мириам й се стори, че от известно време изглежда нервен. Е, всеки имаше право да се вълнува, че излита в космоса. Но може да имаше и още нещо. Спомни си решението си да го накара малко да се разкрие.

— Знаеш ли, прилича ми на конкорда — подвикна той през рамо. — Същата комбинация от високотехнологична външност и тясна пътническа кабина.

Пърсел го погледна.

— Летели ли сте със стария самолет, господине?

— Не, не — отвърна Николаус. — Но преди няколко години се вмъкнах в един музеен експонат.

— В база Дъксфорд на КВВС ли?… По случайност аз пилотирах този конкорд, преди да го пратят в музея в началото на века. Бях пилот в някогашните „Бритиш Еъруейс“. — Той се усмихна на Мириам почти фриволно и приглади сребристата си коса. — Сигурен съм, виждате, че съм достатъчно стар. Но космопланът е съвсем друга машина. Тя е приспособена за пътници, естествено, обаче първоначално е проектирана за товарен самолет. Почти цялата й маса е заета от двигатели.

— Нима? — малко нервно попита Мириам.

— О, да. Само двайсет от общо триста тона е полезен товар. И ще изхабим почти цялото си гориво за излитане от Земята. — Той я погледна предпазливо. — Сигурен съм, че са ви пратили общата информация, госпожо. Разбирате ли, че ще се спуснем обратно от космоса без двигатели, действащи с гориво? Завръщането на Земята е въпрос на разпръскване на енергия, а не на изразходване…

Не беше имала време дори да докосне лъскавите информационни материали естествено, но поне толкова знаеше.

— Значи сме просто летяща бомба — обобщи Николаус.

Дори като имаше предвид нервността му, Мириам се изненада от тези му думи.

Пърсел поприсви очи.

— Ще ми се да смятам, че сме малко по-интелигентни от бомба, господине. Ако ми позволите, бих искал да ви изложа процедурите при извънредни ситуации…

Те също се оказаха доста смущаващи. Едната опция в случай на декомпресия включваше затваряне в херметично изолиран чувал, тоест да си безпомощен като хамстер в пластмасово кълбо. Това се правеше с презумпцията, че облечените в скафандри астронавти ще придвижат сферата до спасителния кораб.

Капитан Пърсел се усмихна — вещо и успокоително.

— Ние вече не се отнасяме с пътниците като с деца, госпожо премиер. Всичко това се прави за вашата безопасност, разбира се. Бих могъл да ви изложа подробностите от полета и да ви убедя, че нашите инженери са направили всичко възможно, за да затворят така наречените „прозорци на неоцеляемост“, както не много романтично се изразяват. Но този космоплан все още е нова технология. Човек просто трябва да поеме риска и да се наслаждава на полета.

Големите приготовления, изглежда, приключиха. На стените и тавана се развиха екрани и грейнаха с дневна светлина. Мириам изведнъж сякаш се озова на открито, седнала с поглед по дължина на пистата.

Пърсел се настани на една от седалките и закопча колана си.

— Насладете се на гледката — или, ако предпочитате, можем да изключим екраните.

— Не трябва ли да сте в пилотската кабина? — попита Мириам.

— Каква кабина? — със съжаление отвърна пилотът. — Боя се, че времената са се променили, госпожо. Аз съм капитан на полета. Обаче „Будика“ се пилотира сама.

Всичко беше въпрос на икономия и надеждност — автоматизираните контролни системи бяха много по-лесни за инсталиране и поддръжка, отколкото пилотът. Просто човек инстинктивно отказваше да се остави напълно във властта на машината, помисли си Мириам.

И тогава, съвсем ненадейно, дойде време да излетят. Космопланът затрепери, когато се запалиха големите двигатели на крилете — невидима ръка натисна Мириам към облегалката, — и „Будика“ се понесе като стрела по дългата писта.

— Не се бойте — надвика рева на двигателите Пърсел. — Ускорението няма да е по-голямо, отколкото във влакче в увеселителен парк. Струва ми се, че тъкмо затова продължават да ме държат. Щом дъртофелник като мен може да го преживее, и вие ще можете!…

„Будика“ безцеремонно надигна нос и се изстреля в небето.

Лондон се ширна под Мириам.

Тя се ориентира по лъскавата като хром лента на Темза и различи Уестминстър на острия завой на реката — твърдеше се, че там Юлий Цезар за пръв път я прекосил. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова по-голяма част от града виждаше, километър след километър къщи и фабрики, плътна покривка от бетон, асфалт и тухли. Пролетната утринна светлина огряваше булеварди, напомнящи на цветни лехи, помисли си Мириам, с яркочервени цветове, които сияеха на слънцето. Виждаше се как улиците се събират в малки възли, останки от селца и ферми, основани още по времето на саксите, днес погълнати от разрастващия се град. Тя бе израснала във френската провинция и въпреки кариерата си не обичаше градския живот. Ала от въздуха Лондон наистина изглеждаше забележително красив — макар че никой не го беше планирал предварително.

Когато се извиси още по-нагоре, видя, че над сърцето на метрополиса се издига огромният Купол, все още само скелет, предназначен да защити всички пластове история под себе си. Радваше се, че го има, защото изведнъж изпита нежност към ширналия се безпомощен град, който лежеше под нея, и чувство за дълг да го предпази от гибелното бъдеще.

Скоро Лондон се изгуби в облаци и смог, а небето от тъмносиньо стана лилаво и после черно.

24 ГТО

Сияеща в светлината, която наводняваше космоса, „Аврора 2“ безспорно бе величествена гледка. Ала каква сложна, тромава величественост, помисли си Мириам. За разлика от „Будика“, този кораб не беше създаден да лети в атмосферата на никой свят, даже Марс, и затова не притежаваше стройната аеродинамична грация на космоплана.

„Аврора“ малко приличаше на жезъл на мажоретка. Гърбът й бе тънък триъгълен лонжерон, дълъг двеста метра. При ускорение тя носеше най-голямо натоварване по дължината на гърба си — и тъкмо в тази посока този деликатен кораб бе най-издръжлив, подсилен с подпори от нанопроизведен изкуствен диамант. В единия край бяха групирани енергийните генератори, включително малък ядрен реактор и йонен ракетен двигател, чието слабо, но неуморно ускорение беше придвижило „Аврора“ чак до Марс и обратно. По линията на лонжерона бяха „нанизани“ сферични горивни резервоари, антени и слънчеви батерии. В другия край се намираше куполът с жилищните отсеци на екипажа: обитаеми помещения, мостик, животоподдържащи системи. Заобиколено от водни резервоари за допълнителна защита, някъде там се намираше малкото тясно убежище с дебели стени, където се бяха оттеглили астронавтите през страшните часове на 9 юни 2037-а.

Щитът, който щеше да спаси света, вече растеше около „Аврора“ и лъскавата му повърхност я обгръщаше като паяжина.

„Аврора“ изпълняваше ролята на строителна база за екипажите, които пристигаха от Земята и Луната и осъществяваха този мащабен проект. Каква щастлива съдба за всеки кораб, помисли си Мириам. Ала „Аврора“ беше създадена да орбитира около друг свят и имаше нещо мъчително в това да я видиш оплетена в грамадното скеле. Премиер-министърът на Евразийския съюз се зачуди дали поради невъзможността да изпълнят истинското си предназначение изкуствените интелекти на кораба изпитват нещо подобно на съжаление.

„Будика“ пристана към жилищния отсек на „Аврора“ и притисна облия си корпус към него като пеперуда, кацнала върху портокал.

Мириам и Николаус бяха посрещнати от астронавт-полковник Бъртън Туук. Бъд носеше комбинезон, абсолютно обикновен, но току-що изпран и изгладен и украсен с астронавтски нашивки, емблеми на мисията и военни отличия. Полковникът протегна ръка и помогна на Мириам да излезе от ръкава.

— Явно се справяте отлично в безтегловност — отбеляза той.

— А, направих някое и друго кълбо в кабината на „Будика“. Много е забавно — след първите дванайсетина часа.

— Представям си. Е, всички сме страдали от космическа болест. Повечето хора я преодоляват.

Николаус обаче не беше, факт, който изпълни Мириам с доста нелюбезно злорадство. Докато плаваха между световете в металния мехур на „Будика“, за пръв път се бе наложило тя да се грижи за него.

Беше прекарала по-голямата част от полета в работа и бе сравнително добре информирана. Дори й беше останало време да си почине. Затова повери малкото си багаж на капитан Пърсел и прие поканата на Бъд за кратка обиколка. Николаус ги последва с кацнали на темето и рамото камери — като лъскави птички, — решен да не пропусне нито миг от тази възможност за снимки.

Прелетяха през тесните коридори на „Аврора“. Този кораб бе създаден за космоса — по стените, тавана и пода имаше тръби, кабели и подвижни плоскости, както и перила и скоби за придвижване в условия на безтегловност. И цветни обозначения в пастелни тонове, за да си спомниш накъде е „нагоре“. Човек трудно можеше да си представи, че това невзрачно работно пространство е пропътувало цялата слънчева система чак до Марс и обратно.

Въпреки ефикасността на рециклиращите системи навсякъде се носеше силна миризма на хора. Но не срещнаха никого — екипажът или избягваше гостуващото началство, или много по-вероятно, всички си имаха задължения другаде. Това нямаше нищо общо с обичайните й премиерски визити и беше някак странно задушевно — блъсканицата от журналисти и всевъзможни службогонци определено не й липсваше.

Стигнаха до люка на наблюдателната палуба. Бъд отвори вратата и ги заля слънчева светлина. „Прозорецът“ на палубата се оказа илюминатор от закален плексиглас, много по-малък от прозорците в нейния кабинет в Евроиглата. Ала този илюминатор някога, макар и за кратко, беше гледал към червените каньони на Марс — а сега гледаше към космоса.

Там кипеше неуморен труд. Точно изпод илюминатора стърчеше скеле от открити подпори и изчезваше в далечината. Астронавти в скафандри с кодови цветове пълзяха навсякъде, изтегляха се по скоби и кабели или се придвижваха с малки реактивни раници на гърбовете. На пръв поглед бяха стотина души и също толкова автоматични машини с множество крайници, движещи се по огрения от слънцето триизмерен лабиринт. Всичко това беше изключително внушително, но сложно и озадачаващо.

— Обяснете ми какво правят.

— Добре. — Бъд посочи. — В далечината виждате тежкотоварната техника, която монтира подпорите.

— Приличат ми на стъклени. Това ли е рамката на щита?

— Да. От лунно стъкло. Разширяваме структурата спираловидно около „Аврора“, така че във всеки момент поддържаме гравитационния център на целия ГТО в Л1.

— Какво е ГТО? — попита тя.

Бъд се сконфузи.

— Щитът. Ние, астронавтите, си имаме свои съкращения.

— И какво значи това?

— Големия тъп обект. Нещо като шега.

Николаус се облещи.

— Подпорите са произведени на Луната — продължи полковникът. — Но тук произвеждаме самата повърхност — не интелигентната материя, която идва от Земята, а само обикновения призматичен слой, който ще покрие почти цялата повърхност на ГТО.

Той посочи една астронавтка, бореща се с някаква тромава машина, сякаш вадеше грамаден жив балон от кафез. Гледката бе почти комична, ала Мириам си наложи да не се усмихне.

— Използваме надуваеми калъпи от милар. Дори само проектирането им е цяло изкуство. Трябва да разработиш динамиката на разгръщане. Когато го надуваш, не бива да го деформираш — миларът е тънък като фолио за фризер. Затова симулираме процеса отпред назад и го оставяме да се свие в кутията, опитваме се да се подсигурим, че ще се разгърне плавно, без да се оплете или разтегне…

Мириам го остави да приказва. Бъд явно се гордееше с работата, която вършеха, с посрещането на предизвикателствата на околна среда, в която и най-елементарната задача като надуването на балон гъмжеше от неизвестни. Някаква част от нея, мечтаеща за космически приключения, се опияняваше от обясненията му за „динамиката на разгръщане“ и всичко останало.

— И когато приготвим калъпа, го покриваме с повърхностния слой.

Един астронавт надзираваше тромав наглед робот, който се движеше по релса, стигаща до голям надуваем диск. С помощта на валяк машината покриваше миларовата повърхност на диска със стъклена материя. Роботът действаше спокойно, като че ли просто боядисваше стена.

— Миларът се получава от Земята на плътни блокове — поясни Бъд. — За да направиш фолиото, нагорещяваш целия блок и го раздуваш с горещи струи, за да получиш течни нишки. Придаваш му положителен заряд и превръщаш нужната повърхност в отрицателен електрод, така че полимерното влакно се изтегля като карамел и става стотици пъти по-тънко. Това не може да се направи на Земята, защото гравитацията ще оплеска всичко. Но тук просто го напръскваш, изпускаш калъпа и го отлепяш.

— Искам някой от тия роботи да боядиса апартамента ми.

Той се засмя, но малко пресилено, и Мириам болезнено осъзна, че сигурно всички гости на „Аврора“ пускат подобни шеги.

— Роботите, машините и процесите са страхотни — каза Бъд. — Обаче в сърцето на всичко това са хората. — Полковникът я погледна. — Аз произхождам от фермерски район в Айова. Като малък винаги съм обичал да чета истории за работници точно като баща ми и неговите приятели, само че в космоса и на Луната. Е, това още дълго няма да е възможно. Все пак космосът е опасна среда и работата, която вършим, изисква сериозни инженерни познания. Сред ония омазани до лактите симпатяги няма човек без докторска степен. Едва ли можем да ги наречем просто работници. Но притежават работническа дързост, нали разбирате какво искам да кажа? Работят денонощно по седем дни седмично, за да изпълнят задачата си, и някои са тук вече от години. И без тая дързост нищо нямаше да се получи, въпреки всичките ни високотехнологични дрънкулки.

— Разбирам — тихо отвърна тя. — Впечатлена съм, господин полковник. И вече съм по-спокойна.

Така си и беше. Шивоун я бе осведомила подробно за Бъд, но Мириам знаеше, че между двамата има връзка, и една от причините за посещението й на „Аврора“ бе сама да прецени положението. Хареса й всичко, което видя в този прям, уверен американски пилот, станал толкова важна фигура за бъдещето на човечеството — и беше облекчена, че проектът е в толкова очевидно сигурни ръце.

Не че евразийската й гордост щеше да й позволи да го признае на президент Алварес.

— Надявам се по-късно да се запозная с някои от хората ви — каза Мириам.

— За тях ще е удоволствие.

— За мен също. Няма да се преструвам, че това не е възможност да се снимам с тях — разбира се, че е така. Но за добро или зло, този чудовищен проект ще е моето наследство. Исках да дойда и да го видя, него и хората, които го строят, преди да ме изритат от мястото ми.

Бъд кимна сериозно.

— И ние следим социологическите проучвания. Не мога да повярвам, че перспективите ви са толкова лоши. — Той удари с юмрук по дланта си. — Би трябвало да пратят проклетите си анкети тук горе!

Мириам почти се трогна.

— Такъв е животът, господин полковник. Социологическите проучвания показват, че хората като цяло подкрепят проекта за построяване на щита. Но също така търпят много лишения заради цялото богатство, което изтича от планетата и се изсипва в тази грамадна орбитална пещ за пари. Те искат щита, но не им харесва да плащат за него — и може би подсъзнателно негодуват, че изобщо са изправени пред опасността от слънчевата буря.

— Класическа кръчмарска психика — изсумтя Николаус. — Когато ти съобщят лошата вест, след отказа да повярваш идва гневът.

— И имат нужда от някого, на когото да стоварят вината — заключи Бъд.

— Нещо такова — потвърди Мириам. — А може и да са прави. Строежът на щита ще продължи, каквото и да се случи с мен — вече стигнахме прекалено далеч, за да променим посоката. Но що се отнася до мен… нали знаете, Чърчил изгубил изборите веднага след като спечелил Втората световна война. Хората преценили, че си е свършил работата. Може би моят наследник ще се справи по-добре от мен с облекчаването на ежедневното тегло. — А може би, зачуди се тя, хората просто усещаха колко е изтощена, колко много е взела от нея тази работа — и колко малко й е останало да даде.

— Прекалено философски гледащ на нещата, Мириам — каза прессекретарят.

— Да — изръмжа Бъд. — Какъв тъп момент за избори! Може би трябваше да бъдат отложени с няколко години…

— Не — твърдо отсече тя. — О, предполагам, че преди всичко това да свърши, в градовете ще бъдат въведени военновременни закони. Но демокрацията е нашата най-важна придобивка. Ако се откажем от нея, когато стане напечено, може никога да не си я върнем — и тогава ще свършим като китайците.

Бъд хвърли поглед към Николаус с плахото изражение на човек, който е свикнал да работи в условия на сигурност.

— Като стана дума за това, както знаете, ние наблюдаваме китайците оттук.

— Нова ракета ли са изстреляли?

— В хубав ден се виждат с просто око. Не можеш да скриеш изстрелването на ракета-носител „Лонг Марч“. Обаче колкото и да се опитваме, не можем да ги проследим след изстрелването, нито с оптически прибори, нито с радар — опитахме даже с лазерни лъчи.

— Стелт технология, така ли?

— Така смятаме.

Това продължаваше от около година: мащабна програма за космически полети от огромната територия на Китай — грамадни маси, изхвърляни една след друга в космическата тишина с неизвестно местоназначение. Самата Мириам беше участвала в опитите да разберат какво става — китайският премиер бе отклонил въпросите й само с повдигане на боядисаните си вежди.

— Така или иначе, сега това няма значение за нас — отвърна тя.

— Възможно е. Но не ми харесва, че ние тук се потим, за да спасим и техните неблагодарни мършави задници. Ще прощавате за израза.

— Не бива да разсъждавате така. Не забравяйте, че масата хора в Китай нямат никаква представа за намеренията на техните ръководители, камо ли да ги контролират. Вие се трудите за тях, а не за онези геронтократи в Пекин.

Бъд се ухили.

— Сигурно сте права. Виждате ли, тъкмо затова ще гласувам за вас.

— Благодаря.

Той посочи с показалец.

— Ако погледнете натам, ще видите за какво става дума.

Мириам трябваше да се наведе, за да погледне.

Там беше Земята, син фенер, увиснал точно срещу слънцето. Мириам се намираше на милион и половина километра от родната планета и тя изглеждаше толкова голяма, колкото Луната, гледана от Земята. И бе пълна, разбира се — Земята винаги беше пълна, наблюдавана от Л1, равновесната точка между нея и слънцето.

Земята се спускаше ниско над самия щит и бледосинята й светлина се отразяваше от стъклената повърхност, която се простираше до и без това далечния хоризонт. Оформящият се щит тепърва трябваше да бъде разположен така, че лицето му да е насочено под съответния ъгъл към слънцето — това щеше да стане през последните дни преди очакваната слънчева буря.

Гледката беше поразително красива — как да повярваш, че това нещо е създадено от обикновени хора в дълбините на космоса!

Обзета от топли чувства, Мириам импулсивно се обърна към прессекретаря си.

— Остави тия проклети камери, Николаус. Непременно трябва да видиш тази гледка…

Той се свиваше до вътрешната стена на помещението със сгърчено от мъка лице. Никога не го бе виждала такъв. Полякът бързо се овладя — но тя отново щеше да си спомни това изражение след три дни, когато „Будика“ извършваше последното си спускане към Земята.

На излизане от наблюдателната палуба Мириам забеляза плоча, набързо изрязана от лунно стъкло:

25 Димящото оръжие

За навлизането в земната атмосфера Николаус седна до Мириам. Изглеждаше скован и мълчалив, както през целия път на връщане от щита, а и през голяма част от престоя им там.

Макар да знаеше, че дълбоко в себе си е изчерпана, Мириам се чувстваше добре. Протегна се с удоволствие. Големите екрани около нея показваха синьо-сивото лице на Земята и розовото сияние, което ставаше все по-ярко в предния край на късите криле на „Будика“, докато навлизаха в сгъстяващия се въздух. Но тя не усещаше забавянето на скоростта, а само съвсем слабо вибриране, като гъделичкащо налягане в гърдите. Всичко бе удивително красиво и приятно.

— След седем дни в космоса се чувствам прекрасно — заяви Мириам. — Бих могла да свикна с това. Жалко, че свърши.

— Всичко си има край.

Гласът му прозвуча странно. Тя се втренчи в него, но въпреки че позата му си оставаше скована, лицето му не изразяваше нищо. В главата й прозвуча далечен предупредителен звън.

Мириам погледна оттатък тясната пътека към капитан Пърсел, който от известно време мълчеше. Главата му се клатушкаше като на кукла.

Тя моментално разбра.

— О, Николаус! Какво си направил?!

Шивоун пристигна в апартамента в Челси, придружена от Тоби Пит. Мястото беше съвсем обикновено, помисли си тя, в съвсем обикновен мартенски ден. Ала в жената, която им отвори, нямаше нищо обикновено.

— Благодаря, че дойдохте — каза Бисиса. Изглеждаше уморена — но пък, отбеляза Шивоун, две години преди слънчевата буря всички изглеждаха така.

Последваха Бисиса по късия коридор до дневната. Вътре цареше обичайният хаос: триместен диван, маси, отрупани със списания и навити екрани. Най-скъпата вещ беше голяма екранна стена, предвидена за употреба от деца. Шивоун знаеше, че Бисиса е самотна майка и има единайсетгодишна дъщеря, Мира, днес на училище. В апартамента живееше и братовчедка й, студентка по биоетика, която в момента работеше по програма за защита от слънчевата буря, осъществявана съвместно с британските зоопаркове.

С костюм и вратовръзка, извън естествената си среда в тази домашна обстановка, Тоби Пит, изглежда, се чувстваше неловко.

— Хубава стена — отбеляза той.

Домакинята сви рамене.

— Вече е малко остаряла. Правеше компания на Мира, докато ме нямаше. Сега дъщеря ми си има други интереси — с нежно майчинско раздразнение каза Бисиса. — И не я гледаме често. Има прекалено много лоши новини.

Шивоун знаеше, че това е всеобщо явление. Така или иначе, днес стената беше включена на правителствения канал и показваше мъждукащи образи на Михаил, Юджийн и други, образи, предавани от Луната и от земна орбита, за да стигнат до тази дневна в Челен.

Бисиса отиде да направи кафе.

Тоби се наведе към Шивоун и прошепна:

— Все още смятам, че правиш грешка. Да се занимаваш с теории за извънземен умисъл в слънчевата буря… Хората и без това стават апатични.

Шивоун знаеше, че е прав.

Дори само надвисналата слънчева буря влияеше лошо на обществените настроения, а приготовленията за нея вече започваха да оказват съществено въздействие върху живота на хората. Мащабни строителни проекти като Купола предизвикваха невероятни проблеми с уличното движение. Рутинната работа в целия град се претупваше или занемаряваше и това започваше да личи — най-важните сгради в Лондон не се боядисваха и градът изглеждаше запуснат. Освен пренасочването на огромни ресурси към Купола, изглежда, че всички се презапасяваха и в магазините имаше постоянен дефицит. Издигането на глобалния тероризъм и последвалата вълна на параноя и затягането на мерките за безопасност влошиха нещата още повече. Беше време на гняв и тревога, време, от което хората все повече искаха да избягат.

Всички големи информационни организации съобщаваха за катастрофален спад на рейтингите — докато продажбите на синтетични сапунени опери, които позволяваха на хората да се преструват, че външният свят не съществува, се покачваха. Световните ръководители ставаха все по-загрижени, че в случай на още лоши новини от какъвто и да е вид всички просто ще се скрият по домовете си, докато ужасното утро на 20 април 2042-ра накрая не сложи край на живота им.

— Ами ако Бисиса е права? — бавно попита Шивоун. Тъкмо тази малка и смущаваща възможност направляваше действията й от онзи ден преди повече от година, когато Бисиса за пръв път успя да се добере до Кралското дружество, и тъкмо затова бе отклонила малък процент от поверените й ресурси, за да се поразрови в идеите й. — Ако е вярно, Тоби, няма как да се скрием, каквото и да ни струва това.

— Извинявай — побърза да отвърне той. — Имаш пълната ми подкрепа. Знаеш го. Просто винаги ми се е струвало, че си търсим белята с Бисиса и Юджийн: тя била отвлечена от извънземни и се влюбила в Александър Велики, той бил най-великият ум след Айнщайн.

Шивоун се усмихна насила.

— Да, обаче е адски забавно!

Бисиса се върна с поднос чаши и каничка кафе.

— Нищо не можеш да направиш, Мириам — прегракнало каза Николаус. — Комуникациите на космоплана са прекъснати, пък и без това скоро ще бъдем изолирани от плазма. Нямаме връзка дори с Аристотел. Фактът, че космопланът е автоматизиран, всъщност ме улесни. Броячът на устройството е обезопасен и даже да можехме да се доберем до него…

Тя вдигна ръце.

— Не ме интересува. — Погледна стенните екрани, които показваха разширяващото се сияние, вече нажежено до бяло. Сякаш се намираше в грамадна електрическа крушка. Наистина ли животът й трябваше да свърши сред такава красота?

Потърси гняв, ала откри само пустота, нещо като съжаление. След дългите години на напрежение се чувстваше изчерпана, прекалено уморена, за да се разгневи дори от такова нещо. Може би си беше мислила, че това е неизбежно. Но искаше да разбере.

— Какъв смисъл има, Николаус? По-добре от мен знаеш резултатите от социологическите проучвалия. След половин година и без това щях да напусна играта. И това всъщност няма никакво значение за проекта. Ако изобщо промени нещо, това най-вероятно ще укрепи решителността на всички да го довършат.

— Сигурна ли си? — Той се усмихна напрегнато. — Това е страхотна сензация, нали разбираш. Ти си премиер-министър на най-голямата демокрация в света. И никой досега не е свалял космоплан. Ако бъде накърнена увереността в космическите полети, дори със съвсем мъничко, ако хората на щита започнат да се озъртат през рамо, вместо да си вършат работата, ще съм постигнал целта си.

— Но няма да доживееш, за да видиш успеха си, нали? — „Нито пък аз…“ — Ще си просто поредният от дълга върволица терористи камикадзе, нехаещи колкото за собствения си живот, толкова и за живота на другите.

— Не ме познаваш достатъчно добре, за да ме обидиш — студено заяви Николаус. — Въпреки че от десет години работя с теб.

Това беше вярно, разбира се, с угризение си помисли тя. Спомни СИ решението си по пътя да се опита да го накара да се поразкрие — но на щита обстановката прекалено много бе привлякла вниманието й, за да му обръща внимание. И щеше ли да има значение даже да го беше направила? Добре че нямаше да е жива още дълго, мрачно си помисли Мириам, за да я измъчват такива въпроси.

— Кажи ми защо, Николаус. Струва ми се, че ми го дължиш.

— Жертвам живота си за Ел, единствения ИСТИНСКИ БОГ — с вцепенен от напрежение глас отговори прессекретарят.

И това бе достатъчно, за да обясни всичко.

Шивоун погледна лицата на стенния екран.

— Всички ли сте готови? Виждате ли ни?

Другите отговориха с обичайното смущаващо закъснение на светлинната скорост.

— Няма нужда от запознаване, никакви церемонии. Кой иска да започне… Юджийн?

Когато думите й стигнаха до Луната, Юджийн забележимо се сепна, сякаш вниманието му беше насочено към нещо друго.

— Добре. Първо малко история. Запознати сте с проучванията ми върху слънцето естествено. — В центъра на стената се появи изображение на слънцето, което стана прозрачно, за да се видят изграждащите го пластове. Сърцето му, така нареченото ядро, истинска звезда в звездата, сияеше в гневно червено. Пресичаха го тъмни и ярки ивици, динамични, неуловими, постоянно променящи се. В ъгъла беше написана датата. — Тия осцилации в близко бъдеще ще доведат до катастрофално изхвърляне на енергия във външната среда.

Той небрежно превъртя модела напред във времето, докато слънцето изведнъж не изригна.

Шивоун усети, че Тоби потръпва.

— Той наистина не забелязва въздействието, което оказва на останалите, нали? — прошепна главният й помощник. — Понякога това момче ме плаши повече от самото слънце.

— Обаче е полезен — отбеляза тя.

— Следователно проекцията за бъдещето е стабилна и сигурна — продължи Юджийн. — Но още имам проблем с проекциите в миналото. Нищо в стандартните модели на поведението на звездната структура не може да ми послужи за указание. Започнах да подозирам, че зад това аномално състояние се крие някакъв импулс — аномалия зад аномалията. Но не мога да изработя модел. След като професор Макгоран ме свърза с лейтенант Дът, обсъжданията с нея ми дадоха нова парадигма, върху която да работя.

— Нали ти казах! — прошепна Шивоун на Тоби.

— Мисля, че е по-добре просто да ни покажеш — намеси се Михаил.

Юджийн отсечено кимна и кликна върху екрана пред себе си.

Датата започна да се връща назад, както и самите реконструирани събития. Докато вълновите модели блуждаеха по повърхността на ядрото, отстрани течаха данни: честоти, фази, амплитуди, списъци с енергийния дял на главните вибрационни модели. Интерференцията, нелинейността и други ефекти въздействаха върху триизмерните вълни и отделяната от ядрото енергия се увеличаваше или намаляваше.

— Моделът на Юджийн е поразително добър — отбеляза Михаил. — Успяхме да свържем много от тези аномалии с някои от известните слънчеви бури в нашата история: малката ледникова епоха, бурята през хиляда осемстотин петдесет и девета…

Шивоун беше проучила разпространението на вълните в ранната вселена и сама виждаше достойнствата на модела.

— Ако Юджийн го докара до нещо конкретно, това ще е един от най-проницателните анализи, които съм виждала — каза тя на Тоби.

— Най-великият ум след Айнщайн — лаконично отвърна помощникът й.

Положението на екрана се промени. Осцилациите ставаха все по-бурни. И на Шивоун й се стори, че на едно място се концентрира енергия.

От ядрото неочаквано се надигна ярък възел от светлина, като ужасяващ изгрев в тялото на самото слънце. Но щом възелът напусна ядрото, осцилациите напълно престанаха.

Юджийн спря проекцията и остави точката светлина на ръба на ядрото, но под външните пластове на слънцето.

— Тук моят модел на ядрената аномалия плавно е свързан с нова програма, за да проектира поведението на инертната радиационна зона, която обхваща ядрото и…

Шивоун се наведе напред.

— Чакай, Юджийн. Какво все пак е това нещо?

Младият учен запремигва.

— Концентрация на маса — отвърна той, като че ли трябваше да е очевидно. После показа графиките на плътността. — Тук масата, съдържаща се в три стандартни отклонения от гравитационния център, е десет на двайсет и осма степен килограма.

Тя бързо пресметна наум.

— Това прави около пет пъти колкото Юпитер.

Юджийн я погледна, сякаш изненадан, че има нужда от такъв бебешки превод.

— Някъде там, да. — И отново пусна анимацията.

Пламтящият юмрук от материя се издигна от сърцето на слънцето и продължи през различните пластове. Шивоун забеляза смущения, напомнящи вълни, които течаха в този възел от маса, светеща опашка, почти като на комета, предшестваща го нагоре към повърхността. Само че те наблюдаваха проекцията отзад напред, напомни си тя. Всъщност този възел материя се беше забил в слънцето, където бе оставил бурна следа подире си и бе отделил енергия и маса в измъчената грамада на слънцето чрез тези мощни вълни.

— Ето как е била пробита радиационната зона — каза Шивоун.

— Точно така — потвърди Михаил. — Моделът на Юджийн е елегантен: една причина, обясняваща много последици.

Възелът от маса стигна до повърхността и изскочи през фотосферата. Юджийн отново замрази анимацията. Шивоун видя, че изходната точка е близо до екватора на слънцето.

Датата бе четвърта година преди Христа.

— Ето го момента на удара — съобщи Юджийн. — Тук масата е около десет на… — Той хвърли поглед към Шивоун. Около петнайсет пъти колкото Юпитер. При потъването на обекта във вътрешността на слънцето външните му пластове са били унищожени, естествено, но маса колкото пет Юпитера е стигнала до ядрото.

— Петнайсет пъти колкото Юпитер — повтори Тоби Пит. — Това е цяла планета, при това голяма. И преди две хиляди години е паднала в слънцето. Това ли искаш да кажеш?

— Не съвсем — отвърна младият учен. Той отново кликна върху екрана си и гледката изведнъж се промени. Сега слънцето представляваше ярка точка в центъра на тъмен екран и орбитите на планетите бяха очертани като светещи кръгове.

— От тоя момент направих нова връзка с елементарно Нютоново гравитационно траекторно решение. Корекциите за относителността не са важни до преминаването на тялото през орбитата на Меркурий и дори тогава са малки…

След като знаеше къде и с каква скорост се е ударила в слънцето тази огромна планета, Юджийн бе проектирал модела назад във времето въз основа на Нютоновия закон за земното привличане, за да определи пътя, който е изминала, за да стигне там. Светеща линия, която започваше от слънцето и прекосяваше орбитите на всички планети, напускаше слънчевата система и изчезваше извън екрана. Тя леко се извиваше, но Шивоун виждаше, че е забележително права.

— Не разбирам — обади се Тоби. — Защо казваш, че тялото не е паднало в слънцето?

— Защото траекторията е хиперболична — веднага отговори Шивоун. — Тоби, скоростта на тялото е била по-висока от втора космическа на слънцето.

— Тялото не е паднало в слънцето — мрачно заяви Михаил. — Било е изстреляно срещу него.

Тоби отвори уста и я затвори.

Бисиса изобщо не изглеждаше изненадана.

Еднобожците бяха възникнали като своеобразна реакция срещу великодушното ойкуменическо движение. Фундаменталистите от трите световни религии, юдаизъм, християнство и ислям, се бяха позовали на общите си корени и се бяха обединили под знамето на старозаветния бог на Авраам, Исаак и Яков: Яхве, който се смяташе за произлязъл от още по-древното божество Ел, бога на Ханаан.

Ел беше натрапчив, жесток, пристрастен и опасен племенен бог. В края на 20-те години на XXI век Неговото първо дело, чрез модерните Му последователи, бе разрушаването на Купола на скалата — фанатиците в самоубийствен спазъм бяха използвали ядрена граната, за да унищожат обект с уникално значение за поне две от трите взаимосвързани религии. Мириам си спомни, че Бъд Туук е участвал в разчистването на останките.

— Защо искаш да възпрепятстваш строежа на щита, Николаус? Ти още отначало си до мен. Не виждаш ли колко е важен?

— Щом Господ иска да изгорим в слънчевата буря, така да бъде. А ако реши да ни спаси, така да бъде. Да оспорваме Неговата власт над нас с този чудовищен жест…

— Уф, я стига — сприхаво се сопна тя. — Вече съм чувала всичко това. Вавилонска кула в космоса, а? И ти си човекът, който ще я разруши. Разочарована съм. Колко банално!

— Подигравките ти вече не ме оскърбяват, Мириам. Открих вярата.

И тъкмо това бе проблемът, осъзна тя.

Николаус не беше сам в приемането на новата си вяра. След 9 юни всички големи изповедания, секти и култове по света отбелязваха ръст. Можеше да се очаква бягство към Бога в лицето на надвисналата катастрофа, но според една все още спорна теория, която й бяха разкрили само в поверителни съвещания, усилената слънчева активност бе свързана с човешките религиозни импулси. Изглежда, че огромната електромагнитна енергия, заляла планетата след 9 юни, можеше да предизвиква фини промени в сложните биоелектрически полета на човешкия мозък, също като при електрическите проводници и компютърните чипове.

Ако това беше вярно, ако чрез дълга и сложна причинно-следствена верига слънчевите вълнения някак си бяха довели до гибелно идеологическо решение в ума на най-близкия й колега, е, това просто бе ирония на съдбата.

— Ако съществува, Бог сигурно в момента се смее — мрачно заяви Мириам.

— Какво казваш?

— Няма значение. — Хрумна й нещо. — Николаус, къде ще паднем?

Той се усмихна студено.

— В Рим.

— Знаем ли откъде е дошла тази подивяла планета? — попита Шивоун.

Не от слънчевата система естествено — беше се движила прекалено бързо, за да е уловена от слънцето. Юджийн продължи да показва още елегантни решения — проектираше траекторията на тялото назад към далечните звезди. Задудна някакви небесни координати, но Шивоун го прекъсна и се обърна към Михаил.

— Можеш ли да преведеш всичко това на английски?

— Идва от съзвездието Орел — отвърна руският астрофизик. Това съзвездие се намираше близо до небесния екватор. От Земята изглеждаше, че равнината на галактиката минава през него. — Всъщност ни е известно, че това тяло трябва да е дошло от звездата Алтаир, професор Макгоран. — Алтаир беше най-ярката звезда в Орел и се намираше на шестнайсетина светлинни години от Земята.

— Не съм сигурен, че трябва да говорим за това, Михаил — възрази Юджийн. — Проекцията става мъглива, ако я върнеш чак дотам. Възможната грешка…

— Сега не е време за стеснителност, моето момче — мрачно го прекъсна руснакът. — Професор Макгоран, изглежда, че полудялата планета на Юджийн идва от орбита около Алтаир. Тя е напуснала системата, след като на няколко пъти едва не се е блъснала в други планети, които се виждат на нашите телескопи. Подробностите са разбираемо оскъдни, но се надяваме да ги изясним.

— И е била запратена срещу нас — прибави Шивоун.

Тоби подръпна върха на носа си.

— Прилича на научна фантастика.

— Реконструкцията е абсолютно надеждна — побърза да ги увери Михаил. — Проверена е по много източници на данни с помощта на разнообразни независими методи. Лично проверих изчисленията на Юджийн. Всичко е напълно достоверно.

Бисиса мълчаливо слушаше, без да реагира.

— Добре — каза Тоби. — Значи полудяла планета пада в слънцето. Това е удивително, обаче не е безпрецедентно. Спомняте ли си кометата Шумейкър-Леви, която през деветдесетте години на двайсети век се сблъскала с Юпитер? И моите уважения, но какво общо има това с лейтенант Дът и нейните теории за извънземна намеса?

— Толкова ли си глупав, че не го виждаш? — изсумтя Юджийн.

— Я внимавай… — сопна му се Тоби.

Шивоун го хвана за ръката.

— Просто ни го обясни стъпка по стъпка, Юджийн.

Младежът видимо се мъчеше да прояви търпение.

— Наистина ли нямате представа колко малко вероятно е такова нещо? Да, има полудели планети, образувани независимо от звезди или изстреляни от звездни системи. Да, такава планета може да премине от една система в друга. Обаче е изключително малко вероятно. Галактиката е пуста. За да се ориентирате в мащаба, звездите са като песъчинки, разделени на километри едни от други. Изчислих, че вероятността такава планета да дойде отнякъде близо до нашата слънчева система, е едно на сто хиляди.

— И това тяло не само се е приближило към нас — не е паднало просто близо до слънцето, а право в него, по траектория, която е трябвало да го изведе точно в центъра на слънчевата маса. — Той се засмя, явно не можеше да повярва на невежеството им. — Шансът да се случи такова нещо е абсурден. Няма правдоподобно природно обяснение.

Михаил кимна.

— Може би косвено, но все пак… Винаги съм смятал, че Шерлок Холмс го е изразил много точно. „След като елиминираш невъзможното, това, което остане, колкото и да е невероятно, трябва да е истината“.

— Някой го е направил — бавно рече Тоби. — Това искате да кажете. Някой нарочно е изстрелял планета, голяма колкото Юпитер, право към слънцето. Улучени сме с куршум от Бог.

— А, не смятам, че има нещо общо с Бог — намеси се Бисиса и се изправи. — Още кафе?

— Във Ватикана ли се целиш, Николаус? — Ала разрушението щеше да е много по-мащабно. При завръщането си от орбита космопланът натрупваше много кинетична енергия: във Вечния град щеше да избухне експлозия със силата на малка ядрена бомба. По-рано не й се беше плакало, но сега от очите й бликнаха сълзи: не за нея, а за унищожението, което щеше да донесе. — О, Николаус! Каква загуба! Каква ужасна…

И тогава бомбата избухна. Почувства я като удар в гърба.

За известно време остана в съзнание. Дори можеше и диша. Кабината оцеля и системите правеха всичко възможно да я защитят. Ала усещаше, че се премята във въздуха, чудовищни гравитационни сили я притискаха към седалката. Не чуваше нищо — взривът я бе оглушил. Не че вече имаше значение.

Падаше от небето, затворена в капана на останките, изхвърлени от огнено кълбо високо над Рим.

И все пак не изпитваше нито гняв, нито страх. А само тъга, че няма да види великото дело на живота си завършено. Тъга, че не е имала възможност да се сбогува с любимите си.

Но беше уморена. Много уморена. Сега идваше ред на другите.

В последната секунда усети, че в дланта й се вмъква нечия ръка. Николаус: последният чисто човешки контакт. Тя я стисна силно. И когато премятаното се ускори, изгуби съзнание.