Слънчева буря

8 Възстановяването

Някой блъскаше по вратата на апартамента.

Бисиса се беше научила да скрива реакциите си пред Мира. Широко усмихната, без да обръща внимание на силно разтуптяното си сърце, тя бавно се изправи от дивана и остави списанието.

Мира подозрително обърна глава. Момиченцето лежеше по корем и гледаше синтетична софтболна сапунена опера. В тия осемгодишни очички имаше много разбиране, помисли си Бисиса, прекалено много. Детето знаеше, че преди няколко дни със света се е случило нещо странно, и изобщо бе чудно, че майка му е тук. Ала между двете се беше установила негласна уговорка, заговор. Щяха да се държат нормално и може би по някое време всичко в края на краищата щеше да се окаже нормално: поне така се надяваха.

Пред вратата стоеше Линда. Бисиса й отвори.

Линда бе ниско, набито, кадърно наглед момиче. Двайсет и две годишна, братовчедка на Бисиса, студентка по биосферна етика в Импириъл Колидж. През последните две години изпълняваше ролята на бавачка на Мира по време на дългите командировки на Бисиса в чужбина. В момента държеше две обемисти книжни торби с продукти, в краката й бяха оставени още две; и обилно се потеше.

— Извинявай, че ритнах вратата — каза тя. — Вече си мислех, че тия проклети торби ще се скъсат.

— Все пак успя. — Бисиса я пусна да влезе и внимателно превъртя два пъти ключа в ключалката.

Занесоха продуктите в кухничката. Повечето покупки бяха хранителни стоки — мляко, хляб, няколко вида куорн1, увехнали наглед зеленчуци и ябълки, покрити със странни петна. Линда се извини за оскъдността, но можело да е и по-лошо. Бисиса, която усърдно следеше новините, знаеше, че в Лондон още малко и ще въведат строга система на хранителни дажби.

Разопаковането на покупките й подейства странно носталгично — някога го бяха правили всеки петък вечер с майка й, която ходеше на „голям пазар“ в края на дългата работна седмица във фамилната ферма. Напоследък семейните навици се бяха променили. Повечето бакалници доставяха храна по поръчка. Но няколко дни след 9 юни транспортните и снабдителните услуги продължаваха да са претоварени и всеки трябваше лично да ходи в магазина, за да си припомни ритуалите с количките и реденето на касата.

Това беше ново преживяване за Линда и тя оживено започна да се оплаква.

— Няма да повярваш какви опашки са само! На щандовете за месо наистина има охрана. Касите вече работят, което си е цяло щастие — край на сметките, изчислявани наум. Обаче все още има много хора, чиито чипове не работят. — Често срещана гледка след 9 юни бяха издайническите белези на подлакътницата след принудителна подмяна на идентификационния чип, тъй като предишният е изгорял по време на слънчевата буря.

— Все още няма бутилирана вода — отбеляза Бисиса.

— Още няма — потвърди Линда и инстинктивно завъртя кранчетата на кухненската мивка, ала напразно. Слънчевата буря беше индуцирала корозионен ток в стотиците километри стари водопроводни тръби на Лондон. Затова, въпреки че помпите работеха, до много части на града не стигаше вода. Инженерите и техните интелигентни миниатюрни роботи с форма на къртици работеха неуморно по поредното възстановяване на системата. Линда въздъхна. — Явно пак ще се ходи на чешмата.

В момента единият ъгъл на стената показваше въздушен изглед от Лондон, наложен върху карта на местата без електричество. Тук-там имаше светли точки, обозначаващи бунтове, плячкосване и други безредици. Сини звездички маркираха обществените чешми, повечето по бреговете на Темза. Бисиса намираше това свидетелство за издръжливостта на стария град за странно трогателно. Много преди римляните да основат Лондон келтите бяха ловили риба по Темза със своите плетени лодки. Днес, по време на тази криза през XXI век, лондончани отново се връщаха към своята река.

Линда се вторачи в мазолестите си длани.

— Знаеш ли, Бис, с пазаруването се справям. Обаче не бих отказала помощ с водата.

— Не — моментално отсече Бисиса. После поклати глава. — Съжалявам. — Тя инстинктивно хвърли поглед към Мира, която отново беше потънала в безкрайно задълбочаващата се сензационност на своята софтболна сапунка. — Още не съм готова да изляза.

— Помолих Аристотел за съвет. — Като си придаваше нарочно небрежен вид, Линда продължаваше да разопакова покупките.

— За какво?

— За агорафобията. Среща се по-често, отколкото си мислиш. Искам да кажа, откъде можеш да си сигурна, че някой е пленник в дома си? Та ти не го познаваш! Обаче има форми на лечение. Групи за…

— Признателна съм ти за грижата, Лин. Обаче аз не страдам от агорафобия. И не съм луда.

— Тогава какво?…

— Просто имам нужда от още време — неубедително отвърна Бисиса.

— Аз съм тук, ако ти трябвам.

— Знам…

Бисиса се върна на поста си при Мира и стената.

Сигурно не беше луда. Ала не можеше да обясни на Линда странните си преживявания.

Не можеше да й обясни, че е патрулирала с бойната си част по време на мироопазваща мисия в Афганистан, че изведнъж е била запратена през стените на пространството и времето, че постепенно си е построила нов живот на странно закърпената друга Земя, която бяха нарекли Мир — и че някак си е била върната у дома през калейдоскоп от още по-странни видения.

Не можеше да обясни на братовчедка си и най-странната подробност: че е служила в Афганистан на 8 юни 2037-а, но се е озовала в Лондон още на другия ден, 9 юни, деня на бурята — ала в спомените й между тези две събития бяха изтекли повече от пет години.

Поне я бяха върнали при Мира, нейната дъщеричка, която бе смятала за изгубена. Но тази Мира беше пораснала само с един ден, докато за Бисиса бяха изминали години. Мира, която наблюдаваше майка си с търсещия поглед на изоставено дете, със сигурност виждаше неочакваните кичури бяла коса, по-дълбоките бръчки около очите й. Между двете имаше разстояние, което може би никога нямаше да преодолеят.

От предишния й живот я бяха изтръгнали абсолютно ненадейно и не можеше да се справи със страха, че същото ще се повтори. И тъкмо затова не можеше да излезе от апартамента. Не се боеше от откритото пространство, а че може да изгуби Мира.

След няколко минути прошепна заповед на Аристотел и той поднови търсенето в новите източници и бази данни, което му беше възложила.

9 юни бе глобална катастрофа, най-страшната слънчева буря, която бяха преживявали, и няколко дни след нея дори огромната енергия на Аристотел не стигаше, за да се справя с прилива на думи и образи. Но колкото и да се опитваше, той не можеше да открие абсолютно нищо за сребристата сфера, която Бисиса беше зърнала над Лондон в онова тежко утро, кълбото, което нейните спътници на Мир бяха наричали Око. Даже в ден като 9 юни нещо като онова, което висеше над Лондон, би трябвало да е забележителна гледка, истински НЛО, отразен в хиляди репортажи. Ала никой друг не съобщаваше за това.

Мисълта, че само тя е видяла Окото, я ужасяваше до дъното на душата й. Защото това означаваше, че те, Първородните, силите, стоящи зад Окото и всичко останало, което се случваше с нея и света, искат нещо от нея.

9 Кацане на Луната

На третия ден от пътуването лунният диск вече изглеждаше грамаден в черното небе.

Шивоун трябваше да се навежда, за да наднича през малките илюминатори с дебело, осеяно със следи от микрометеорити стъкло на „Комаров“. Ала когато беше видяла костеливия полумесец на Луната, я бяха побили тръпки от почуда. Колко странно бе всичко това! Сред ежедневието на полета — обичайните ужаси на пасажерската храна, космическото гадене, неприятните усещания в тоалетната в условията на безтегловност — самата Луна беше изплувала от мрака да я посрещне и бе проникнала в съзнанието й със студената си, величествена грация.

И все пак най-чудно беше това, че мобифонът й работеше дори тук, в пътническата кабина на совалката „Комаров“!

— Пердита, ако обичаш, помоли професор Граф да ме замести като научен ръководител на Бил Каръл. — Бил беше един от нейните докторанти, работеше върху спектралните анализи на структурите в тъмната енергия. Тежък характер, но много способен. Щеше да се наложи да остави Джо Граф сам да се справя с него. — А, и питай Джо дали ще прегледа коректурите на последната ми статия в „Астрофизикъл Джърнъл“. Той знае как. Какво друго? Когато за последен път проверих, колата ми все още се държеше странно. — 9 юни беше също толкова шокиращ за полуинтелигентните машини на човечеството, колкото и за хората. Макар и месеци по-късно, много от тях все още не се бяха възстановили. — Сигурно ще има нужда от още сеанси при психотерапевта… Какво друго?

— Имаш час при зъболекаря — напомни й дъщеря й.

— Да. Проклятие. Е, отложи го, моля те. — Тя докосна с език зъба, който я наболяваше, и се зачуди дали на Луната има добри зъболекари.

Студентите, колата, зъбите й. Тук, между планетите, тези фрагменти от нейния живот в Милтън Кейнс, където преподаваше в Свободния университет, изглеждаха нелепи, даже абсурдни. И все пак щом тази невероятна криза приключеше, животът щеше да продължи и тя трябваше да насочи част от енергията си към текущите въпроси, за да има живот, към който да се завърне.

Но естествено Пердита не се интересуваше от рутинните задължения.

Лицето на дъщеря й трептеше от статични смущения на миниатюрния екран на телефона, ала Шивоун нямаше намерение да се оплаква от такива дребни несъвършенства в телекомуникационната система, която днес свързваше всички човешки същества на два свята — а скоро щеше да обхване и Марс, ако се вярваше на рекламите на телеоператорите. Закъснението обаче й се струваше зловещо, защото й напомняше, че е толкова далеч от дома си, та дори на светлината й е нужно време, за да я свърже с дъщеря й.

Не след дълго отново беше повдигнат въпросът за безопасността на Шивоун.

— Наистина излишно се тревожиш — успокои тя дъщеря си. — Заобиколена съм от изключително кадърни хора, които знаят точно какво да направят, за да не ми се случи нищо лошо. Ами че аз сигурно ще съм в по-голяма безопасност на Луната, отколкото в Лондон.

— Съмнявам се — малко укоризнено рече Пердита. — Ти не си Джон Глен, мамо.

— Не, но не се и налага. — Шивоун потисна обзелото я раздразнение. „Освен това съм само на четирийсет и пет!“ Но когато беше двайсетинагодишна, с угризение си помисли тя, нима не се бе отнасяла по същия начин със своята майка?

— Освен това има слънчеви изригвания — продължи дъщеря й. — Четох за тях.

— Както почти всички след юни, струва ми се — сухо отбеляза Шивоун.

— Астронавтите са извън земния въздух и магнитно поле. Затова не са защитени така, както на Земята.

Шивоун обърна телефона си така, че да покаже на Пердита кабината. Достатъчно голяма за осем души — пътуваше в нея сама, — тя имаше яки стени, чиято дебелина личеше по прозорците.

— Виждаш ли? — Тя почука по стената. — Пет сантиметра алуминий и вода.

— Това няма да ти помогне при силно изригване — възрази дъщеря й. — През хиляда деветстотин седемдесет и втора имало такова мощно изригване — само няколко месеца след завръщането на „Аполо шестнайсет“ от Луната. Ако беше сварило астронавтите на лунната повърхност…

— Обаче не ги е сварило — прекъсна я Шивоун. — И тогава не е имало слънчеви метеорологични прогнози. Ако имаше някаква опасност, нямаше да ме пуснат на Луната.

— Обаче слънцето е неспокойно, мамо — изсумтя Пердита. — От девети юни са минали само четири месеца и все още никой не знае каква е причината. И изобщо дали метеоролозите все още имат представа какво става?

— Е, точно това отивам да проверя на Луната — сопна й се Шивоун. — И сега наистина имам работа, скъпа… — И след като я увери в обичта си и предаде поздрави на майка си, затвори. Изпита известно облекчение, след като прекъсна връзката.

Естествено, предполагаше, че всъщност възраженията на Пердита срещу заминаването й не са свързани с нейната безопасност. Това си беше чиста завист. Дъщеря й не можеше да понесе, че там е майка й, а не тя. Изпълнена с угризения заради ентусиазма си, Шивоун надникна през илюминатора към надвисналата над тях Луна.

Тя беше дете на 90-те години на XX век. Първите хора бяха кацнали на Луната двайсет години преди да се роди. Винаги бе приемала реликвите от полетите на „Аполо“, зърнестите кадри на младежките лица на астронавтите с техните знаменца, тромави скафандри и невероятно примитивна техника, като симптом за безумието на забравените години на Студената война, придружени от манията по НЛО и ракетните установки под канзаските царевични ниви.

Възобновяването на полетите до Луната от двете страни на Атлантика в началото на новия век отново не я бе впечатлило особено много. Дори като студентка това й се беше струвало проект, ръководен от авиатори и инженери и мотивиран от стремеж за власт и богатство от страна на военнопромишления комплекс, като научните цели в най-добрия случай бяха прибавени от кумова срама — такова бе мнението й изобщо за управляемите космически полети.

Ала преоткриването на космическите проучвания беше завладяло въображението на новото поколение — включително нейното, признаваше тя — и те се бяха развили по-бързо, отколкото можеше да се предполага.

През 2012-а вече летеше нов флот от космически кораби от типа на „Аполо“. Макар че старите кораби „Союз“ все още трасираха пътя до Международната космическа станция, храбрите и оказали се непригодни космически совалки бяха изоставени. Междувременно на Луната и Марс бяха спуснати множество изследователски всъдеходи. Още по-амбициозни автоматизирани експедиции се отправиха към далечния космос, за да картографират цялата слънчева система с помощта на стара бомба, известна под името „Унищожителя“. Шивоун знаеше, че науката е спечелила много от тези експедиции, въпреки че слънчевата система не влизаше в нейната област — но беше обидно, че повечето хора изобщо не знаеха за съществуването на огромните космологически телескопи като Квинтесенциалната анизотропна сонда, чиито резултати даваха хляб на собствената й кариера.

Успоредно с всичко това постепенно се бяха оформили американската и евразийската програма за управляеми космически полети — и през 2015-а, под множество национални знамена, човекът за пореден път бе стъпил на Луната. През 2037-а хората вече поддържаха непрекъсната близо двайсетгодишна връзка със земния сателит и в базата „Клавиус“ и на други места живееха стотина колонисти.

И само преди четири години първите изследователи на борда на космическия кораб „Аврора 1“ бяха стигнали на самия Марс. И най-закоравелият циник не можеше да не аплодира осъществяването на тази древна мечта.

Нейната задача беше важна: по учтиво отправената заповед на премиер-министъра на Евразия тя трябваше да узнае какво става със слънцето и дали Земята е изправена пред перспективата за нов 9 юни. И в резултат бяха изстреляли нея, Шивоун Макгоран, дете на Белфаст, с четирикрак космически кораб, който приличаше на подобрена версия на някогашните лунни модули от „Аполо“, към лунния диск. Възхитително, ликуваше тя. Нищо чудно, че Пердита бе позеленяла от завист.

Вратата в предния край на кабината се отвори. Капитанът на совалката се вмъкна вътре и се настани на една свободна седалка. Шивоун отправи тиха команда към Аристотел и изключи екраните около себе си.

Марио Понзо беше италианец. Беше петдесетгодишен и изненадващо тантурест за космически пилот, ако се съдеше по напращялата маса, която опъваше стомашните плоскости на комбинезона му.

— Извинявайте, че нямаме повече време да си поговорим, професор Макгоран. — Говореше с американски акцент, наследство от Хюстън, където този римлянин бе получил подготовката си в космическия център на НАСА. — Надявам се, че Саймън добре се е грижил за вас?

— Идеално, благодаря. — Тя се поколеба. — Храната е доста безвкусна, нали?

Марио сви рамене.

— Боя се, че това се дължи на безтегловността. Нещо, свързано с баланса на телесните течности. Трагедия за всички италиански астронавти!

— Затова пък не си спомням да съм спала така добре, откакто бях малка.

— Радвам се. Всъщност за пръв път летим само с един пътник…

— Така си и мислех.

— Но в известен смисъл в това има някаква странна логика, защото последният полет на Владимир Комаров също е бил самостоятелен.

— Комаров ли?… А, да. На когото е кръстена совалката.

— Точно така. Комаров е герой, а тъй като руснаците имат много герои, това означава нещо. Той е летял с първия им „Союз“. Когато на връщане системите отказали при навлизане в атмосферата, Комаров загинал. Геройството му обаче се изразява в това, че се е качил на борда, макар почти със сигурност да е знаел, че неговият неизпитан кораб най-вероятно ще има много сериозни недостатъци.

— Значи совалката носи името на загинал космонавт. Това не е ли на кутсуз?

Той се усмихна.

— Далеч от Земята явно придобиваме други суеверия, професор Макгоран. — Марио хвърли поглед към угасените екрани. — Знаете ли, тук не сме свикнали със секретността. Тя не се насърчава. Всички трябва да работим задружно, за да останем живи. Секретността разяжда бойния дух. И никога не съм се сблъсквал с такава секретност, каквато обгръща вас и вашата мисия.

— Съчувствам ви — предпазливо отвърна Шивоун.

Той потърка брадичката си, покрита с тридневна четина — беше й казал, че не се бръсне в космоса, за да си спести неудобството от летящите из кабината косъмчета.

— И не само това — продължи Марио. — Комуникационните връзки между Луната и Земята са пословично ограничени. Ако не исках да допусна изтичането на деликатна информация в глобалните мрежи, Луната щеше да е идеалното място за нея.

Имаше право естествено — на Луната лесно щяха да осигурят поверителност на дискусиите, което беше и основната причина за нейното пътуване, а не толкова придружаването на специалистите до Земята.

— Но вие знаете, че аз съм пратеник на самия премиер-министър на Евразия — отговори Шивоун. — Сигурна съм, разбирате, че ограниченията, които придружават мисията ми, идват от равнище, по-високо от мен. — „Затова не разпитвайте“, мислено прибави тя. После се обърна към екраните си. — И ако не възразявате…

— Пак ли ще работите? Не е ли малко късно? — Капитанът надзърна през илюминатора.

Надвисналия полумесец на Луната го нямаше и на негово място покрай илюминатора се плъзгаха мастиленочерни и сияещи бледокафяви петна.

— Това е кратерът Клавиус, професор Макгоран — тихо рече Марио.

Шивоун смаяно зяпна гледката. Разположен южно от Тихо, Клавиус беше толкова огромен, че дъното му бе конвексно, избутано нагоре от заоблеността на самата Луна. Докато совалката се спускаше, тя започваше да различава по-малки кратери по това невъобразимо голямо дъно: кратери с всевъзможна големина, кратери, застъпващи се с други кратери, докъдето й стигаше погледът. Странен, разпокъсан пейзаж, нещо като бойно поле на световна война. И там, едва изплуваща от сянката на кратера, видя тънка линия, блестяща златна нишка върху сивата луна повърхност. Това трябваше да е Прашката, новата електромагнитна система за изстрелване, все още недовършена, но вече дълга над километър. Дори отдалеч се виждаше, че човешки ръце са докоснали лицето на Луната.

Марио следеше реакцията й.

— Изведнъж ви грабва, нали? — И излезе, за да се приготви за кацане.

10 „Меко кацане“

Базата „Клавиус“ беше построена около три големи надуваеми купола. Свързани с прозрачни проходи и подземни тунели, те бяха покрити с лунен прах за защита от слънцето, космическите лъчи и други опасности. В резултат отвън куполите изглеждаха част от лунния пейзаж, сякаш бяха напъпили от сиво-кафявия реголит.

Совалката „Комаров“ кацна без церемонии на половин километър от главните куполи. Вдигнатият от нея прах се слегна със смущаваща бързина върху повърхността на безвъздушната Луна. Нямаше летище, само безброй плитки кратери, свидетелства за многобройни кацалия и излиталия.

Към люка на совалката се плъзна прозрачен ръкав. Придружена от капитан Марио и следвана от тътрещия се по петите й интелигентен куфар, Шивоун направи първите си крачки в лунната гравитация. Все едно се движеше като насън.

Първото нещо, което видя, беше хълмиста повърхност, малко разкривена от прозрачните обли стени на ръкава. Всички ръбове бяха загладени от вездесъщия прах, резултат от еони метеоритни удари. Почти приличаше на снежно поле. Сенките не бяха толкова мастиленочерни, колкото си представяше, защото отразеното сияние ги смекчаваше. Не биваше да се изненадва: колкото и тъмно да бе, отражението от тази безжизнена почва в края на краищата беше същата онази лунна светлина, която обливаше Земята, откакто силният сблъсък бе довел до появата на тези два свята. Така че Шивоун вървеше в самата лунна светлина. Ала тази част от Луната беше осеяна с машини, горивни резервоари, аварийни бункери и изхвърлена техника — това бе човешки пейзаж.

Ръкавът свършваше при ниска постройка. Шивоун и Марио се спуснаха с асансьора в подземен тунел. Там ги чакаше открита кола, движеща се по монорелса. Колата можеше да побере десет души, разбра тя, максималния брой пътници на совалката плюс двучленния екипаж и багажа им.

Вагонът безшумно потегли.

— Асинхронен двигател — поясни капитанът. — Същият принцип като Прашката. Безкрайна слънчева светлина и слаба гравитация: физиката, която се крие зад тази електрическа кола, спокойно може да е разработена за условията на Луната.

Тунелът беше тесен, осветен с флуоресцентни тръби; скалните стени бяха толкова близо, че Шивоун можеше да протегне ръка и да ги докосне — при това напълно безопасно, защото колата се движеше почти със скоростта на човешки ход. Започваше да разбира, че далеч от Земята управлява предпазливостта: всичко се вършеше бавно и внимателно.

В дъното на тунела имаше херметичен и „прахов“ шлюз, както го нарече Марио, малко помещение, снабдено с четки, вакуумни маркучи и други устройства за почистване на скафандри и хора от електростатично полепващия лунен прах. Тъй като двамата не бяха излизали на повърхността, минаха бързо през него.

На вътрешната врата на херметичния шлюз имаше голяма табела:

Шивоун прочете списък на спонсориращите организации, от НАСА, военновъздушните и космически сили на Съединените щати до „Боинг“ и различни други частни предприемачи. Имаше и доста неохотна благодарност, помисли си тя, към евразийски, японски, панарабски, панафрикански и други организации, които бяха дали повече от половината пари за този ръководен от Америка проект.

Докосна кръгчето, което беше емблема на Британската национална космическа агенция. През последните години във Великобритания се наблюдаваше подем на роботиката и миниатюризацията и възобновеното в началото на века проучване на Луната и Марс бе славно време за БНКА и нейните инженери. Ала този период не беше продължил дълго.

Марио забеляза погледа й и се ухили.

— Такива са си американците. Никога не признават чуждите постижения.

— Но те са дошли тук първи — отбеляза Шивоун.

— А, да, така е.

Вътрешната врата се отвори с плъзгане. На прага я чакаше нисък набит мъж.

— Професор Макгоран? Добре дошли на Луната. — Тя веднага го позна: полковник Бъртън Туук от космическите сили на САЩ, командирът на базата. Петдесетинагодишен, със строга военна прическа, полковникът бе с цяла глава по-нисък от нея. На лицето му грееше разоръжаваща беззъба усмивка. — Да минаваме на „ти“ — викай ми Бъд.

Шивоун се сбогува с Марио, който се връщаше на совалката си, защото „там леглата са по-меки, отколкото в Клавиус“, както заяви.

Бъд Туук я поведе по късо стълбище, лесно преодолимо при една шеста гравитация, към вътрешността на купола. Минаха по тесен коридор без покрив. Шивоун видя гладката пластмаса на купола на няколко метра над главата си, но пространството отдолу беше заето от коридори и стени. Цареше тишина, осветлението бе слабо — нямаше никой друг, освен тях двамата.

— Струва ми се много уместно да пристигна на толкова загадъчно място като Луната в тишина и сумрак — прошепна тя.

Полковникът кимна.

— Да, надявам се, че скоро ще преодолееш часовата разлика. Тук е два през нощта.

— Лунно време ли?

— Хюстънско.

Беше научила, че тази традиция датира от дните на първите астронавти, които бяха измервали времето на своите епични пътешествия по часовниците на домовете си в Тексас — така отдаваха почит на тези пионери.

Стигнаха до редица затворени врати. Отгоре светеше в розово малък неонов надпис: МЕКО КАЦАНЕ. Бъд отвори наслуки една от вратите. Шивоун надзърна в малката стая. Имаше легло, което можеше да се разгъне, за да стане двойно, маса, стол, комуникационен пулт и дори кабинка с душ и тоалетна.

— Не е точно хотел. И няма румсървиз — Думите на полковника прозвучаха предпазливо. Може би някои ВИП гости правеха сцени и настояваха за петзвезден лукс, с какъвто бяха свикнали.

— Ще се оправя — твърдо заяви Шивоун. — Хмм… Защо пише „Меко кацане“?

— Това са първите думи, изречени на Луната, от Бъз Олдрин, в момента, в който лунният модул на „Аполо единайсет“ докоснал повърхността. Струва ми се подходящо за стаите на нашите гости. — Той натика багажа й в стаята и интелигентният куфар, усетил, че е завършил пътуването си, се отвори сам. — Организирал съм съвещанието, което поиска, за десет сутринта местно време. Всички участници вече са тук — включително Менгълс и Мартинов от южния полюс.

— Благодаря.

— Цялото време дотогава е на твое разположение. Почини си, ако искаш. Но е крайно време да обиколя базата. Ще ми е приятно, ако дойдеш с мен. — Той широко се усмихна. — Аз съм военен, свикнал съм с безсънните нощи. Пък и имам нужда от оправдание да огледам всичко, докато няма кой да ме разсейва.

— Всъщност би трябвало да поработя. — Тя с угризение хвърли поглед към саморазопаковащия се куфар, немачкаемите дрехи и навитите екрани. Ала в главата й имаше прекалено много факти за слънцето и неговите бури.

Шивоун се обърна към Бъд Туук. Квадратните му плещи изпъваха практичния му комбинезон без военни знаци. Той стоеше с ръце зад гърба и добродушно, но безизразно лице. Приличаше на типичен професионален военен, точно какъвто си представяше командира на лунна база. Обаче, ако трябваше да изпълни задачата си, щеше да й се наложи да разчита на неговата подкрепа.

Реши да спечели доверието му.

— Не знам нищо за хората тук. Как живеят, как разсъждават. Обиколката на базата може да ми помогне да се ориентирам.

Той кимна, явно одобрително.

— Малко разузнаване преди битка никога не е излишно.

— Е, не бих се изразила така… — Шивоун помоли за петнайсет минути да разопакова багажа си и да се освежи.

Двамата бързо обиколиха купола.

Въздухът миришеше странно, на барут или горящи листа. Това бил лунен прах, поясни Бъд, максимално използващ първия си шанс от милиард години да изгори в кислород. Архитектурата беше семпла и функционална, тук-там имаше аматьорски произведения на изкуството, до голяма степен доминирани от контрастите между лунната сивота и розовите или зелени багри на земния живот.

Трите купола на „Клавиус“ се казваха „Артемида“, „Селена“ и „Хеката“.

— Гръцки имена?

— За гърците Луната е била троица: Артемида била растящата, Селена — пълната, а Хеката — смаляващата се луна. Този купол, в който се намират повечето ни жилищни помещения, е „Хеката“. Тъй като тя прекарва половината си време в здрач, решихме, че това е уместният избор.

Освен жилищата на двеста души „Хеката“ помещаваше животоподдържащите и рециклиращите системи, малка болница, зали за тренировка и упражнения и даже театър, открита арена, изваяна от естествен лунен кратер, както я увери Бъд.

— Просто аматьорска драматургия. Но е много популярна, както можеш да си представиш. Балетът е на голяма почит.

— Балетът ли? — Тя зяпна бръснатата му глава.

— Знам, знам. Не е нещо, което можеш да очакваш от военновъздушните сили. Обаче трябва да видиш антраша, изпълнена при лунна гравитация. — Полковникът я погледна. — Може би си мислиш, че ние просто живеем в дупка под земята, Шивоун. Но това е друг свят, чак до притеглянето, упражнявано върху костите ти. Това променя хората. Особено децата. Ще видиш, ако имаш време.

— Надявам се да имам.

Минаха по нисък тунел с матови стени до купола „Селена“. Той беше много по-открит от „Хеката“ и по-голямата част от покрива му бе прозрачна, поради което през него струеше слънчева светлина. Тук имаше дълги лехи, в които растяха зеленчуци: зеле, моркови, грах, дори картофи. Растенията обаче растяха в течност. Лехите бяха свързани с тръби и се чуваше постоянно жужене на вентилатори и помпи, съскане на овлажнители. Приличаше на огромен нисък парник. Илюзията се нарушаваше единствено от чернотата на небето и лъскавината на течността там, където би трябвало да е почвата. Много от лехите бяха празни.

— Значи се занимавате с хидропонно земеделие — отбеляза Шивоун.

— Да. И всички тук сме вегетарианци. Ще мине много време, докато откриеш свиня, крава или кокошка на Луната. Хмм, не бих си топнал пръста в лехите.

— Защо?

Той посочи.

— Доматите растат в почти чиста урина. А онзи грах там плава в концентрирани екскременти. Ние само ги ароматизираме. Естествено повечето растения тук са генетично изменени. Руснаците постигнаха големи успехи в тази област и разработват растения, които затварят рециклиращите вериги максимално икономично. И растенията трябва да се адаптират за конкретните условия тук: слабата гравитация, налягането и температурата, радиацията. — Когато говореше на селскостопанска тема, гласът му придобиваше по-силен акцент. Стори й се, че е някъде от Айова, глас на фермерско момче, много далеч от дома си.

Шивоун се вторачи в невинно изглеждащите растения.

— Предполагам, че някои хора се гнусят.

— Преодолява се — отвърна Бъд. — Иначе просто си отиваш. Пък и е по-добре от началото, когато не отглеждахме нищо, освен водорасли. Даже аз с мъка дъвчех яркосини бургери. Естествено тук сме уязвими на слънчевите бури.

На 9 юни, отчасти благодарение на предупрежденията на Юджийн Менгълс, лунните колонисти бяха успели да се скрият в убежищата си и бяха останали в тях, докато бурята премине. Космическите кораби и другите системи бяха пострадали, но на Луната не беше изгубен нито един човешки живот. Тези празни хидропонни лехи обаче показваха, че живите същества, придружили хората в първите им колебливи стъпки далеч от Земята, не са имали такъв късмет.

Третият купол, „Артемида“, бе отделен за промишлеността.

Бъд с родителска гордост й показа няколко трансформатора.

— Слънчева енергия. Безплатна, в огромно количество и нито облаче в небето.

— Предполагам, че недостатъкът са двете седмици мрак месечно.

— Точно така. В момента използваме акумулирана енергия. Но се надяваме да построим големи електростанции на полюсите, където има слънчева светлина през по-голямата част от месеца. Тогава ще имаме нужда от съвсем малко от сегашните ни енергийни запаси.

Полковникът й показа примитивна, макар и лека наглед преработвателна техника.

— Ресурси от Луната. Извличаме кислород от илменит, минерал, който се среща в лунните базалти. Просто го изгребваш, раздробяваш и загряваш. Учим се да произвеждаме и стъкло от него. Освен това можем да извличаме алуминий от плагиоклаз, вид фелдшпат, който се среща в планините.

Бъд очерта плановете им за бъдещето. Заводът, който виждала, всъщност бил пилотен проект, целящ да установи промишлените методи при лунни условия. Истинските заводи щели да са огромни роботизирани фабрики във вакуума на повърхността. Голямата им мечта бил алуминият: Прашката, огромният електромагнитен изстрелващ механизъм, действащ със слънчева светлина, била построена почти изцяло от лунен алуминий.

Той мечтаеше за деня, когато лунните ресурси щяха да се изстрелват за строителни проекти в земна орбита или даже на самата родна планета.

— Надявам се да доживея времето, когато Луната ще започне да придобива тежест в търговията и ще се превърне в част от обединената и преуспяваща икономическа система Земя-Луна. И, разбира се, ние постоянно се учим да живеем далеч от Земята, уроци, които можем да приложим на Марс, астероидите… по дяволите, навсякъде, където решиш да живееш. Но още имаме да извървим дълъг път. Условията тук са различни — вакуумът, прахът, радиацията, слабата радиация, която си играе както си иска с конвенционните процеси, и така нататък. Трябва наново да изобретяваме методи, известни от векове.

Ала тези предизвикателства очевидно го радваха. Шивоун забеляза лунна пръст под ноктите му — този човек здраво беше стъпил тук.

Бъд я върна в „Хеката“, жилищния купол.

— Десетина процента от около двестате души на Луната са поддържащ персонал, включително хора като моя милост. Останалите са технолози и биолози, четирийсетина процента от които са се посветили на чистата наука, включително твоите приятели от южния полюс. А, и десетина деца, между другото. Ние сме мултидисциплинарен, мултинационален, мултиетнически и какъвто там още се сетиш мулти екип.

— Естествено, Луната винаги е била сложна в културно отношение, още преди тук да дойдат хора — продължи той. — Христофор Клавий бил съвременник на Галилей, но бил йезуит. Смятал, че Луната е гладка сфера. Каква ирония, че един от най-големите кратери носи неговото име! Моята религия ме прави пазител на полумесеца. Тук нямам проблем да откривам посоката към Мека, обаче рамазанът се определя по лунните фази, а това е малко по-трудно…

Шивоун ахна.

— Чакайте! Вашата религия ли?

Той се усмихна, явно свикнал с такава реакция.

— Нали знаете, ислямът стига чак до Айова.

Като действащ военен, на трийсетинагодишна възраст Бъд Туук беше станал един от първите спасители в останките на Купола на скалата, след като екстремистката религиозна групировка на Еднобожците бе взривила ядрена граната в този паметник с уникално значение.

— Там за пръв път се докоснах до исляма, а тялото ми — до тежкия дъжд. Оттогава всичко за мен се промени.

След Купола, разказа й полковникът, постъпил в движението на ойкуменистите, мрежа от обикновени хора, които търсели начини, главно незабелязано, за примиряване на световните религии, най-често позовавайки се на техните дълбоки общи корени. Така можели да се подчертаят положителните страни на съответната вяра — нейното морално учение, различните й представи за мястото на човечеството във вселената. Щом хората не можели да се избавят от религията, твърдяха ойкуменистите, поне не бивало да пострадат от нея.

— Значи сте професионален военен, живеете на Луната и в свободното си време се занимавате с теология! — смаяно възкликна Шивоун.

Той се засмя — отсечен звук като от зареждане на автомат.

— Предполагам, че съм автентичен продукт на двайсет и първия век, нали? — Изведнъж на лицето му се изписа почти плахо изражение. — Но съм видял много неща. Знаете ли, струва ми се, че ние бавно опипваме пътя си в мъглата. Не се избиваме толкова въодушевено, колкото преди сто години. Въпреки че на моменти, когато не внимавахме, самата Земя още малко и щеше да отиде по дяволите, вече започваме да се справяме и с тези проблеми. Обаче сега тая работа със слънцето… Каква ирония! Тъкмо започваме да порастваме и звездата, която ни е родила, решава да ни погуби!

Ирония, да, тревожно си помисли Шивоун. И какво странно съвпадение, че тъкмо когато се отделяме от Земята, тъкмо когато сме способни да го направим, да живеем на Луната, слънцето се опитва да ни изгори… Учените открай време са се отнасяли подозрително към съвпаденията — това обикновено означава, че пропускаш някаква скрита причина.

Или просто те обзема параноя, каза си тя.

— Ще ви направя закуска, след като ви покажа още една забележителност — нашия музей — продължи Бъд. — В него имаме даже лунни скали, донесени от „Аполо“! Знаете ли, че три от пробите, взети от астронавтите от „Аполо седемнайсет“, изобщо не са отваряни? Хората вече оказват известно влияние на Луната. И затова ние си направихме труда да върнем неотворените скали от „Аполо“ обратно на Луната, за да могат двойните куполи да използват тия стари проби за сравнение — парчета девствена Луна отпреди да стъпим на нея…

Този прям военен й беше симпатичен. В такава база бе неизбежно да не намериш силен военен привкус: със своите подводници и ракетни установки, военните имаха повече опит с оцеляването в тясна, неестествена обстановка. И базата трябваше да се ръководи от американец. Европейците, японците и останалите бяха вложили много пари в това място, но когато ставаше въпрос за откриване на девствени „континенти“ като Луната, американците осигуряваха живата сила и силата на характера. Ала в полковник Бъд Туук тя виждаше нещо от най-доброто в американския характер: суров, очевидно кадърен, опитен, решителен и все пак с визия, която далеч надхвърляше границите на собствения му живот. Двамата щяха да се сработят добре, помисли си Шивоун — и частичка от нея се надяваше, че помежду им може би ще възникне още нещо.

Докато обикаляха купола, изкуственото осветление започна да се усилва — възвестяваше началото на поредния човешки ден на Луната.

11 Окото на времето

Месеците изтичаха и Лондон постепенно се възстановяваше от 9 юни, но Бисиса усещаше, че настроението на града се вкисва.

През няколкото часа на самата буря хората бяха изпитвали искрена мъка и страх — имаше и жертви, включително над хиляда смъртни случая в центъра. И все пак това беше време на героизъм. Все още нямаше официални данни за това колко души са били спасени от пожари, от тунелите на метрото, улични задръствания или от смъртоносната тривиалност на засядането в асансьор.

През следващите дни лондончани се бяха сплотили. Магазините бяха отворени и на вратите им висяха ръкописни табели „РАБОТИМ КАКТО ВИНАГИ“, обичайната форма на предизвикателство към терористични изстъпления. Пожарните коли от типа на „Зелената богиня“, произведени през 50-те години на XX век, бяха предизвикали овации, когато се бяха появили по улиците, музейна техника, според кметицата „прекалено глупава, за да се повреди“. Това бе време на съпротива — „духът на Блицкрига“, казваха хората, като си спомняха за периода на още по-сериозно предизвикателство, вече останал на близо век в миналото.

Ала това настроение бързо се промени.

Светът продължаваше да се върти и 9 юни започваше да избледнява в паметта. Хората се опитваха да се върнат към работата си, училищата подновяваха занятията, големите електронни канали започнаха да функционират като по-рано. Но възстановяването на Лондон си оставаше разпокъсано: в Хамърсмит все още нямаше вода, в Батърси нямаше електричество, в Уестминстър не функционираше системата за управление на трафика. Скоро търпението започна да се изчерпва и хората почнаха да търсят на кого да стоварят вината.

Към октомври Бисиса и дъщеря й вече не ги свърташе вкъщи. Няколко пъти бяха излизали от апартамента, до реката и парковете, прекосяваха нервния град. Свободата им на движение обаче беше ограничена. Имплантираният в ръката на Бисиса кредитен чип бе на повече от пет години и вътрешните му данни бяха объркани. В тази епоха на глобално електронно маркиране тя беше никой. Без функциониращ чип не можеше да пазарува сама, не можеше да пътува с метрото, не можеше дори да купи сладолед на детето си.

Знаеше, че това не може да продължава вечно. С този прецакан чип поне бе невидима — и за военните, и за всички останали. Не умираха от глад само защото много отдавна беше дала на братовчедка си Линда достъп до спестяванията си.

Ала все още не се чувстваше в състояние да продължи. Не само заради потребността си да е с Мира. Така и не можеше да проумее невероятните си преживявания.

Опита се да ги разбере, като напише историята си. Диктуваше я на Аристотел, но шепотът й смущаваше Мира. Затова накрая я написа собственоръчно и я даде на Аристотел, за да я сканира в електронната си памет. Опита се да я изложи вярно, преработи няколко чернови, изстискваше от паметта си всичко, за каквото се сещаше, и поразителното, и баналното.

Ала когато се взираше в думите на екрана в ежедневието на апартамента, на фона на анимационните филмчета и синтетичните сапунени опери на Мира, самата тя си вярваше все по-малко.

На 8 юни 2037-а лейтенант Бисиса Дът участваше в мироопазващ патрул в Афганистан. С нея бяха още един британски офицер, Абдикадир Омар, и американецът Кейси Отик. В онази бурна част от света и тримата носеха сините каски на ООН. Бяха отишли на рутинен патрул, просто поредният обикновен ден.

После някакъв хлапак се опита да свали хеликоптера им — и слънцето заподскача по небето — и когато изпълзяха от катастрофиралата машина, се озоваха другаде. Не на друго място, а в друго време.

Бяха попаднали на Земята през 1885-а: време, когато Британската империя наричаше този район Северозападна граница. Отведоха ги в крепостта Джамруд, където Бисиса се запозна с младия бостънски журналист Джош Уайт. Роден през 1862-ра, отдавна превърнал се в прах в нейния свят, там той беше само двайсет и три годишен. Колкото и да бе невероятно, в Джамруд се намираше и Ръдиард Киплинг, бардът на британските войници, чудотворно възкресен от мъртвите. Ала тези романтични викторианци също бяха корабокрушенци във времето.

Бисиса се опита да свърже историята. Всички те бяха захвърлени в друг свят, свят от късчета и кръпки, откъснати от тъканта на времето. Нарекоха този нов свят Мир, руска дума, едновременно означаваща „свят“ и „мир“. На отделни места кръпките буквално се виждаха, тъй като надморската височина рязко се променяше с метър или повече или участък с древна зеленина бе заобиколен от пустиня.

Никой не знаеше как се е случило това, още по-малко защо — и скоро, докато кръпките се „зашиваха“ една за друга и бурната нова история помиташе всички, те поведоха борба за лично оцеляване и тези въпроси изгубиха значение.

Но си останаха. Новият свят беше осеян с „Очи“ — сребристи сфери, безмълвни, зорки и абсолютно неподвижни, пръснати по земята като множество телевизионни камери. Какви други можеха да са тези очи, освен изкуствени? Дали представляваха далечната сила, която бе разкъсала света и после толкова грубо го беше сглобила?

После идваше въпросът за времето. Мир изглеждаше построен като своеобразна представителна картина за човечеството и неговото развитие още от напомнящите на шимпанзета австралопитеци отпреди два милиона години, през различни варианти на предчовешки хоминиди и всички епохи на човешката история. Ала доколкото можеха да определят, това грандиозно смешение свършваше на 8 юни 2037-а с отрязъка от времето, който беше пренесъл Бисиса и нейните колеги там. Защо нямаше нищо от бъдещето? Тя се бе чудила дали е така, защото тази дата бележи някакъв край на човешката история — защото няма бъдеще, което да бъде представено на Мир.

И после Очите — или може би далечният разум, който стоеше зад тях — бяха върнали Бисиса, само Бисиса, у дома — на следващия ден, 9 юни, за да стане свидетелка на изгрева на гибелното слънце над Лондон.

Бисиса бе убедена, че построяването на Мир не е поразителна естествена случайност, а съзнателен акт на някакъв ужасен интелект за собствените му цели. Но защо беше разкъсал земната история? Защо Очите наблюдаваха и слушаха? Дали всичко това бе свързано със странното поведение на слънцето, както се опасяваше?

И защо я бяха върнали у дома? Естествено, тя искаше да се върне при Мира. На Мир, в дълбините на самотата и отчаянието си, дори беше умолявала едно от Очите да я спаси. Ала Бисиса бе сигурна, че нейното желание няма значение. Правилният въпрос бе как нейното завръщане служи на тях?

Затворена в апартамента си, тя обмисляше разказа си, пресяваше новините, обсебена от своите спомени и откъслечното си разбиране, и се опитваше да измисли какво да направи.

12 Съвещанието

В базата „Клавиус“, след два часа сън, Шивоун все още се чувстваше малко замаяна от часовата разлика, която беше равностойна на прекосяване на Атлантика.

За да се освежи, се изкъпа. Искрящите капки, които се посипаха от душа, я омаяха. Опита се да се прояви като съвестна гостенка на Луната и остави завесата на душкабината залепена, докато помпите изсмучат и последната скъпоценна молекула на древната вода.

От борда на „Комаров“, бе помолила Бъд да свика съвещание. Доколкото знаеше, щяха да присъстват всички тукашни най-видни специалисти по слънцето, от хелиосеизмолози до експерти по електромагнитни емисии от радиовълни до рентгенови лъчи — и естествено детето-чудо на неутриновата астрономия, геният, който се беше опитал да предупреди света преди 9 юни. Докато не стигнеха в „Клавиус“, никой нямаше да научи каква е нейната мисия. Мерките за сигурност бяха строги.

На Луната нямаше много заседателни зали: това очевидно не бе Карлтън Терас. Бъд се опита да я убеди да проведат съвещанието в тукашния амфитеатър, ала като обществено място, той просто не беше подходящ.

Затова полковникът разгърна оскъдните си ресурси и събори стените на няколко жилищни помещения. В резултат се получи достатъчно голяма зала със „заседателна маса“, сглобена от няколко по-малки, наредени една до друга. Бъд инсталира клетка на Фарадей2 и заглушаващи устройства, за да предотврати евентуално електронно подслушване, както и активни генератори на шум, предназначени за по-конвенционалните подслушвателни методи. Дори Талес нямаше право да „влиза“ и „излиза“ — докато вратата бе заключена, в залата щеше да функционира откъснат от външния свят двойник на лунния електронен призрак и после комплекс от интелигентни системи, независим от самия Талес, щеше да анализира и цензурира изходящия информационен поток.

Шивоун провери всичко, доколкото можеше, и заяви:

— Не съм специалист, но ми се струва достатъчно.

— Надявам се — трескаво отвърна командирът на базата. — Няма защо да крия, че понесох някои упреци заради това съвещание — при това не само заради мерките за безопасност. — Той се почеса по обръснатата глава. — Аз съм си военен. Свикнал съм с непредвидените неща в живота. Тия учени обаче мразят да ги отвличат от работата им.

— Съчувствам им — въздъхна Шивоун. — И аз съм учен, не го забравяй. И в момента сигурно са замрели всичките ми проекти.

Полковникът знаеше за проучванията й.

— Но засега животът и смъртта на вселената могат да почакат.

— Напълно — усмихна му се тя.

Стана десет. Придружена от Бъд, Шивоун се стегна и влезе в препълнената зала. Командирът тихо затвори вратата зад нея и тя чу изщракването на ключалката.

Двадесетимата участници вече бяха разгънали екраните пред себе си: двайсет лица, вторачени в нея с изражения, вариращи от апатия до нервност и откровена враждебност. Светлината на флуоресцентните тръби беше ярка и силна и въпреки шумно напрягащите се системи за въздушна циркулация в това херметически запечатано помещение вече силно миришеше на адреналин и пот. Хората също изглеждаха странно: дрехите им бяха рециклирани и закърпени, потъмнели от употреба, жестовете им — едва забележими и сдържани, обусловени от дълги години, прекарани в ограничени пространства и опасна среда. Всичко това караше Шивоун да се чувства суетна, аутсайдер от слънчевата Земя, изглеждащ нелепо в тесните прашни помещения на Луната.

„Това ще е истински кошмар“, помисли си тя.

Повечето участници бяха геолози от една или друга специалност — мнозина имаха едрите опитни прашни ръце на хора, свикнали да работят със скали. Шивоун се огледа и позна две лица от материалите, които беше поискала от Бъд: Михаил Мартинов, срамежлив наглед руснак, главен експерт по слънчевия климат на Луната, и Юджийн Менгълс, неутриновото дете-чудо.

Юджийн имаше разсеян вид и изглежда, не обичаше да гледа хората в очите. Обаче беше изумително красив, още повече, отколкото предполагаха изображенията, със съвършена кожа и открито симетрично лице на синтетична поп звезда. Коравото сърце на Шивоун се разтуптя. И ако се съдеше по погледите, които от време на време му мяташе Михаил, явно хубостта на Юджийн не привличаше само жени.

Бъд се изправи до нея в ролята на председателстващ съвещанието.

— Преди да започнем, ще ви кажа само едно. Астронавтите имат горда история в проучването на слънцето. Тя започва с екипажа на „Скайлаб“, който през хиляда деветстотин седемдесет и трета използва построения за тях в Харвард спектрограф. Днес ние продължаваме тая традиция. Но тук не става дума само за наука. Днес ни молят за помощ. Като командир на базата „Клавиус“, заявявам, че за нас е чест да посрещнем професор Макгоран. За нас е чест и че ни смятат за достойни да станем център на решението на тоя проблем. Професор Макгоран. — Той кимна и седна.

След тази агитационна реч, която не й се струваше напълно уместна, Шивоун обходи с поглед лицата около масата. Зърна само едни дружелюбни очи — съчувствената полуусмивка на Михаил Мартинов. „Използвай я“.

— Добро утро. Предполагам, че днес повече ще слушам, отколкото ще говоря, но искам да кажа някои встъпителни думи. Аз съм…

— Знаем коя сте. — Жената, която се беше обадила, очевидно бе от геолозите, набита, с яки ръце и квадратно лице. Изглеждаше най-враждебно настроената в залата.

— В такъв случай аз съм в по-неизгодно положение, доктор…

— Професор. Професор Роуз Делиа. — Говореше със силен австралийски акцент. Шивоун бе осведомена за нея. Роуз беше специалист по образуването на хелий-3 в лунния реголит под въздействието на слънчевата светлина. Този хелиев изотоп бе гориво за ядрените реактори и най-добрата икономическа перспектива на Луната, затова Роуз имаше тежест в тукашната общност. — Искам да знам само кога ще си заминете, за да мога да се върна към работата си. Искам и да знам причината за цялата тая секретност. След девети юни изходящата комуникация е ограничена, някои зони на база данните на Талес и други информационни бази са забранени…

— Знам.

— Тук е Луната, професор Макгоран. Ако не сте забелязали, всички ние сме далеч от домовете и роднините си. Връзките със Земята са жизненоважни за нашето психическо здраве, да не споменавам за физическата ни безопасност. И ако не искате духът ни да спадне още повече…

Шивоун вдигна ръка в спокоен, ала властен жест. За нейно облекчение Роуз млъкна.

— Напълно съм съгласна. — Както си и беше. Секретността не й бе присъща повече, отколкото на тези лунни обитатели, поне така мислеше. Откровеността беше важен елемент на безкрайния диалог, който лежеше в основата на истинската наука. — Секретността е трудна за всички засегнати и щеше да е недопустима при нормални обстоятелства. Обстоятелствата обаче не са нормални. Моля да ме изтърпите.

— Днес стоя тук пред вас като пратеник на премиер-министъра на Великобритания и Евразийския съюз — продължи тя. — Когато се върна на Земята, от мен ще очакват да осведомя другите световни ръководители, включително президента на Съединените щати Алварес. А те искат да знаят какво да очакват от слънцето.

Повечето погледи бяха озадачени. Различни опитни политически сътрудници я бяха предупредили да е готова за известен консерватизъм на Луната, където Земята можеше да изглежда много далечна и не особено важна. Затова се беше подготвила за демонстрация.

— Талес, моля…

Направи петминутно обобщение с изображения, графики и думи на унищожителното въздействие от 9 юни на Земята. Присъстващите го наблюдаваха в мрачно мълчание.

— И това е причината за идването ми тук, професор Делиа — накрая заключи тя. — Имам нужда от отговори — всички имаме нужда от отговори. Какво става със слънцето? Ще ни връхлети ли отново девети юни? Може ли да очакваме нещо по-слабо или по-страшно? На Луната… всъщност в тази зала са събрани едни от най-големите специалисти на човечеството по слънцето. И човекът, който точно е предвидил самия девети юни.

Юджийн не реагира — погледът му беше разсеян, сякаш едва осъзнаваше присъствието на другите.

— И разбира се, информационният контрол на Луната е чисто случаен — сухо отбеляза Михаил.

Шивоун се намръщи.

— Трябва да приемаме сигурността сериозно. Държавите наистина все още нямат представа с какво си имат работа. И докато не получат представа, за съжаление информацията трябва да се контролира. Сама по себе си паниката може да окаже изключително гибелен ефект.

Роуз мълчеше, ала продължаваше да гледа навъсено и Шивоун отчаяно се надяваше, че не си е създала враг в нейно лице.

— Нека първо се уверим, че всички сме на една вълна — колкото можеше по-бодро каза тя. — Доктор Мартинов, бихте ли обяснили на един обикновен космолог как би трябвало да се държи слънцето.

— С удоволствие. — Михаил се изправи с усета на шоумен за драматизъм и заобиколи масата.

— Всички космолози знаят, че слънцето се задейства с ядрен огън. Повечето космолози обаче не знаят, че само най-вътрешното ядро на слънцето е ядрен реактор. Останалото са специални ефекти… — Михаил говореше със силен руски акцент, който звучеше странно завладяващо.

По време на следването си Шивоун естествено беше учила за слънцето. Знаеше, че подобно на всички звезди, то е просто по принцип, но като най-близка звезда, е изучено до най-малка подробност. Оказваше се, че подробностите са невъобразимо сложни и все още не много ясни, въпреки вековните наблюдения. Ала тъкмо това подробно изучено поведение сега, изглежда, заплашваше човечеството.

Слънцето е кълбо от газ, главно водород, с диаметър над един милион километра — тоест колкото сто Земи, наредени една до друга, и с маса един милион пъти повече от земната. Източникът на неговата огромна енергия е ядрото му, звезда в звездата, в която чрез сложни верижни реакции водородните ядра се преобразуват в хелий и други по-тежки елементи.

Енергията трябва да премине през слънцето от горещото ядро до студения космически мрак, тласкана от температурни разлики — по същия начин, по който налягането кара водата да се движи по тръба. Ядрото обаче е увито с дебел пояс от разширен газ, наречен „радиоактивна зона“, непрозрачна като тухлена стена, през която вътрешната топлина преминава под формата на рентгенови лъчи. В следващия слой отвътре навън, „конвенционната зона“, плътността намалява до степен, при която слънчевата материя може да кипи като вряща тенджера. Там ядрената топлина продължава своето пътешествие към космоса, като образува огромни конвенционни струи, всяка много пъти по-висока от Земята, издигаща се с не много по-бързо от пеши ход. Над конвенционната зона е видимата повърхност на слънцето, фотосферата, източникът на слънчевата светлина и слънчевите петна. И също както менискусът на тенджера вряща вода се организира в клетки, слънцето клокочи с гранули, постоянно променящи се и покриващи фотосферата като римска мозайка.

Тези пластове са толкова огромни и плътни, че слънцето е абсолютно непроницаемо за собствената си радиация — движението на един фотон енергия от ядрото към повърхността продължава милиони години.

Щом бъде освободена от газовата си клетка, под формата на светлина, енергията от ядрото се отделя със светлинна скорост, сякаш от облекчение, и се разсейва с изминатото разстояние. На разстоянието на Земята, осем светлинни минути от фотосферата, слънчевата светлина все още носи около един киловат енергия на квадратен метър — и даже на разстояние светлинни години е достатъчно ярка, за да я види всеки.

Освен светлината, която излъчва, слънцето бълва постоянен поток гореща плазма върху лицата на кръжащите си наоколо деца. Този „слънчев вятър“ е сложен и бурен. На определени дължини на светлината по слънчевата повърхност се виждат тъмни петна — „коронални дупки“, зони на магнитна аномалия, като отвори в самото слънце — от които се изливат високоенергийните струи на слънчевия вятър. Въртящото се слънце разпръсква тези струи из слънчевата система в спирални вълни, като грамадна градинска пръскачка.

— Ние наблюдаваме тези струи — каза Михаил. — Всеки път, когато планетата попадне в такава, имаме проблеми, тъй като Земята и нейната магнитосфера се бомбардират от високоенергийни частици.

Други проблеми се дължат на извънредните слънчеви явления.

— Имаме коронални изхвърляния като чудовищното, което ни сполетя на девети юни — мащабно изливане на плазма, запратена към нас от слънчевата повърхност — продължи руският астрофизик. — После имаме изригвания. Породени от магнитни аномалии, тези експлозии по слънчевата повърхност са най-големи в днешната слънчева система и се равняват на взривове от милиарди ядрени оръжия. Изригванията ни бомбардират с радиация от гама до радиовълни. Понякога след тях се наблюдават така наречените „слънчеви протонни явления“ — дъжд от заредени частици.

Неспокойното слънце следва единайсетгодишен „слънчев цикъл“, в кулминацията на който слънчевите петна се умножават и изригванията са много по-силни, отколкото в минимума. Михаил очерта общоприетия механизъм на слънчевия цикъл. „Меридианен плазмен поток“ по слънчевата повърхност пренася от екватора до полюсите останките от слънчевите петна. На полюсите охлаждащата се материя потъва в тялото на слънцето чак до основата на конвенционната зона и после се връща обратно към екватора. Но магнитните белези, останали от слънчевите петна, се задържат по време на този цикъл, призраци, които поставят началото на следващото поколение активни зони.

Руснакът описа сложната връзка между слънцето, Земята и човечеството.

Даже в исторически времена променливостта на слънцето е оказвала влияние върху земния климат. В продължение на повече от седемдесет години, от около 1640 до 1710-а, по лицето на слънцето били наблюдавани съвсем малко слънчеви петна — и Земята претърпяла „малка ледникова епоха“, както я наричат климатолозите. Европа била връхлетяна от сурови зими и студени лета. По време на кулминацията през 1690-а малките лондончанчета се пързаляли по заледената Темза.

Растящата зависимост от високата технология през електронната ера е направила хората още по-уязвими дори на по-слаби слънчеви вълнения. През април 1984-та слънчево изригване прекъснало комуникациите на президентския самолет и президентът Рейгън за два часа останал изолиран от външния свят над Тихия океан. Най-силната буря преди 9 юни била регистрирана през септември 1859-а, когато имало стопени телеграфни жици.

— През две хиляди и трета преживяхме подобно нещо — подчерта Михаил. — В два последователни дни имаше две слънчеви изригвания, насочени право към Земята. Спаси ни само случайната ориентация на магнитните полета.

Роуз Делиа се въртеше на мястото си.

— Всички тия явления са добре известни.

— Да, като че ли вече се справяме с анализа на въздействията от различните слънчеви аномалии — и започваме да ги предсказваме, въпреки че това по-скоро е изкуство, отколкото точна наука… — Михаил показа трите „космически метеорологични скали“, които настоящата Космическа метеорологична служба беше наследила от някогашния американски Център за проучване на космическата среда. — Тук виждате три вида проблеми метеорологични радиозатъмнения. Всеки вид се определя с тези скали, от едно до пет.

Шивоун кимна.

— А девети юни…

— Девети юни беше резултат главно на коронално изхвърляне и се измерва по нашата Г-скала, скалата за геомагнитни бури.

— От коя степен беше тази буря?

— Не се поддаваше на измерване. Девети юни беше безпрецедентен случай. Но по ирония на съдбата, това явление беше предсказано по-точно от всяка друга слънчева буря в миналото, благодарение на доктор Менгълс. — Той хвърли поглед към Юджийн.

Ала младежът, разсеян както винаги, не реагира на намека — той сякаш почти усещаше, че е заобиколен от други хора.

Настъпи неловко мълчание. Бъд обяви почивка.

Оказа се, че трябва сам да си донесеш кафе — нямаше свободни хора за обслужващ персонал. Нямаше и бисквити за закуска, нито една на цялата проклета Луна.

Пред кафемашината в дъното на залата бързо се образува опашка. Михаил се нареди в началото, напълни две пластмасови чаши кафе и колебливо се приближи до Шивоун, която с признателност взе едната. Руснакът имаше печално набръчкано лице и топъл плътен глас. Тя инстинктивно го хареса.

— Предполагам, че сте първият кралски астроном, който посещава Луната, нали? — попита Михаил.

— Знаете ли, струва ми се, че досега нито един кралски астроном не е напускал Земята.

— Фламстийд3 щеше да се гордее с вас.

— Ще ми се да смятам така. — Тя отпи глътка кафе и сбърчи лице.

Михаил се усмихна.

— Извинявам се за кафето в „Клавиус“. И за приема, който получихте тук. Ние лунните обитатели сме странни хора. Малко общество.

— Да, очаквах известен консерватизъм.

— Не е само това — отвърна Михаил. — Ние сме извънредно самоуверени — така трябва. Но това поражда известно безразличие към външния свят и понякога негодувание. Сегашното съвещание е свързано изцяло с Юджийн естествено. А Юджийн е…

— Специален случай ли?

Той отново се усмихна.

— Нещо такова. Явно е трудна личност. И изборът му на професия не подпомага социализирането му. За последното поколение слънчеви физици неутриното отдавна е нещо смущаващо.

— Аха, „неутриновата аномалия“. — Когато за пръв път бяха изучили неутриновия поток внимателно, бяха установили, че от ядрото на слънцето той е значително по-слаб, отколкото предполагаха тогавашните модели на ядрената физика. Оказа се, че науката греши — всъщност неутриното имаше маса и когато я въведоха в теоретичните модели, „аномалията“ изчезна.

— Знаете как е в науката — навъсено отвърна Михаил. — Модата идва и си отива. Моята област, този хаотичен слънчев климат с неговите плазмени бури и оплетени магнитни полета, никога не е била на мода. Обаче след тая история с аномалията проучването на слънчевото неутрино определено не е много привлекателно. И после Юджийн ядоса всички, като откри втора неутринова аномалия — точно когато всички си мислеха, че проблемът е приключен завинаги.

— Добре. Но въпреки че е сприхав, имам чувството, че тук е много популярен.

Михаил се усмихна.

— Не бих се изразил така. Но е известно, че на неговите проучвания дължим единствените ранни предупреждения за девети юни. Никой не му повярва нито дума преди самото явление естествено — той дойде при мен на южния полюс, за да вдигна тревога — обаче въпреки това предупреждението му спаси живота на много хора. Нали разбирате, това го направи нещо като народен герой тук, сред изгнаниците от Земята. Затова, когато се появи външен човек като вас, колкото и висококвалифициран да е…

— Ясно. — Тя впери очи в него и предпазливо отбеляза: — Просто не смятате, че мозък като Юджийн може да съжителства с такова лице.

Михаил погледна младежа с нескрито желание.

— Според мен тъкмо лицето му, тялото му е неговото проклятие. Всички го смятат за „празноглав мъжкар“, както биха се изразили моите американски колеги. Никой не го взима на сериозно. Даже аз намирам външността му…

— За смущаваща ли? — Шивоун се усмихна. — Добре дошъл в клуба, Михаил.

— Но всъщност смущаващото става в тая негова красива глава — нервно отвърна той.

Бъд обяви края на почивката.

13 Неутриното

Юджийн Менгълс взе думата и всички погледи любопитно се насочиха към него. Имаше провинциален американски акцент и говореше като тийнейджър, а не като зрял мъж на двайсет и пет години — външността му не съответстваше на онова, което имаше да каже.

И макар несъмнено да бе технически точна, презентацията му за откритите от него аномалии в сърцето на слънцето се отличаваше с всичко друго, но не и с яснота.

Шивоун знаеше много за неутриното. Известни са три начина за създаване на неутрино: с ядрени процеси в сърцето на звезда като слънцето, чрез включване и изключване на ядрен реактор и при Големия взрив, довел до раждането на самата вселена, титаничното събитие, чиито мащабни последици бяха специалната област на самата Шивоун. Неутриното е изключително за слънчевите астрономи и тъй като тази материя съвсем не им е ясна, то им дава уникална възможност за изучаване на вътрешната структура на слънцето, включително ядрото, място, от което трудно се измъква дори светлината.

Дотук всичко беше понятно. Ала докато Юджийн показваше уравнения, покриващи целия екран, и многоизмерни графики и докато говореше все по-бързо, Шивоун се чудеше как изобщо е взел устния изпит за доктората си.

Накрая го прекъсна.

— Юджийн, по-бавно, моля те. Боя се, че изпреварваш всички тук. — Той я стрелна с негодуващ поглед. Но това бе същността на материята — тя трябваше напълно да я разбере. — Ти ни показваш резултатите от своите неутринови измервания.

— Да, да. На трите типа неутрино, които са взаимосвързани чрез…

Шивоун му махна да млъкне.

— Виждаме осцилации в неутриновия поток.

— Да.

— И това на свой ред се отразява на осцилациите в ядрените процеси в слънчевото ядро — упорито продължи тя.

— Точно така — саркастично потвърди младежът. — Неутриновият поток води началото си от локални промени в ядрената температура и налягане. Което на свой ред успях да моделирам като динамични осцилации на ядрото като цяло. — Той показа гъсто изписани редове, в които Шивоун разпозна нелинейни вълнови уравнения. — Както виждате…

— Юджийн, нямаш ли някаква илюстрация на това? — меко попита Михаил.

Младият учен го погледна изненадано.

— Имам естествено. — Кликна екрана си и повика изображение на сфера, покрита с някаква мрежа, като меридиани и паралели. Мрежата ритмично избледняваше и пулсираше.

Бъд Туук подсвирна.

— Това ли е ядрото на слънцето? На нашето слънце? Тая проклета звезда звъни като камбана.

Роуз Делиа скръсти ръце и сбърчи лице.

— Простете на един прост геолог, че проявява скептицизъм, обаче ядрото на една звезда е адски огромно. Как може изведнъж да започне да осцилира?

Сега ужасяващо гневният поглед на Юджийн се насочи към нея.

— Това е елементарно.

Елементарно: при учените тази дума бе върхът на сарказма. На лицето на Роуз се изписа враждебност.

— Обяснете ни стъпка по стъпка, Юджийн — побърза да се намеси Шивоун.

— Всичко започва с проучванията на Каулинг през трийсетте години на двайсети век. Той доказва, че скоростта на генериране на ядрена енергия в ядрото зависи на четвърта степен от температурата. Което прави условията в ядрото изключително тясно свързани с температурните промени…

Имаше право, неспокойно осъзна Шивоун. В резултат на този фактор се увеличаваше значението дори на съвсем малки промени. Огромното ядро не беше непременно стабилно и всяка незначителна пертурбация можеше да му окаже съществено въздействие.

Бъд Туук вдигна показалец.

— Не разбирам, Юджийн. И какво от това? Даже цялото ядро да избухне, ще са нужни мегагодини, докато взривът стигне до повърхността.

Роуз Делиа кисело се ухили.

— Само недей да ми казваш, че и радиоактивният слой е прецакан!

Така си и беше — както показа поредната илюстрация на Юджийн. В този огромен резервоар на бавно разпространяваща се енергия имаше набръчкан белег, като зашита огнестрелна рана. Затова, смутено разбра Шивоун, забавянето с милиони години около ядрото не изпълняваше защитната си функция: всяка освободена в ядрото енергия можеше да се измъкне в космоса.

Юджийн озадачено се вторачи в Роуз.

— Откъде знаеш за аномалията?

— Просто днес ни върви на такива неща.

Той продължи да говори за моделите си на ядрените осцилации и разкри надеждите си да обхване с тях миналото.

— Възнамерявам да разработя модели на изходната причина за тази нестабилност, която…

— Нека засега оставим миналото — прекъсна го Шивоун. — Гледайте напред. Покажете ни бъдещето.

Юджийн като че ли се озадачи, че бъдещето може да представлява някакъв интерес в сравнение с дълбоката физическа загадка на произхода на тази аномалия, ала покорно превъртя графиките напред във времето.

Шивоун видя, че освен осцилациите вълновото разпространение в и около ядрото е сложен процес с многостепенни хармонични функции и нелинейни вълни, както се изразяваха специалистите, с енергия, изтичаща от един вид в друг. Веднага обаче забеляза и модели на смущения, разсейване — и още по-зловещо, на резонанс, когато толкова ясно различимата енергия, течаща около ядрото на слънцето, се събираше в мощни пикове.

Юджийн замрази образа.

— Това е последният пик, бурята от девети юни. — Едната страна на ядрото беше оцветена в червено. — Данните от наблюдението потвърждават моя предварителен модел и подкрепят проекциите ми за бъдещето… — Под „данни от наблюдението“, мрачно си помисли Шивоун, той имаше предвид опустошителната буря, която бе отнела живота на хиляди хора.

— А бъдещето? — попита тя.

Младежът превъртя изображенията напред. Осцилационният модел се променяше и плуваше в очите на Шивоун, прекалено бързо, за да го следи в детайли.

После образът изведнъж ярко проблесна по цялото ядро, почти ослепително. Всички се сепнаха.

Юджийн затвори графиките си и лаконично заяви:

— Това е.

— Какво значи „това е“? — заплашително попита Роуз Делва.

— Тук моделът се разпада. Осцилациите стават толкова силни, че…

— Твоят проклет модел! — извика геоложката. — Само за това ли можеш да мислиш?

— Хайде да се успокоим. — Шивоун мислеше съсредоточено. — Тук виждаме нов девети юни, Юджийн. Нали така? Нова буря.

— Да.

— Но по-силна.

Той се вторачи в нея, отново озадачен от невежеството й.

— Това е очевидно.

Шивоун огледа ококорените неспокойни лица. Юджийн явно не беше споделял тези резултати с никого, даже с Михаил.

— Колко по-силна? — попита Бъд. — И как ще се прояви? Как ще ни връхлети, Юджийн?

Младият учен се опита да отговори, но скоро потъна в технически подробности.

Михаил постави длан върху ръката на полковника.

— Струва ми се, че не може да каже. Засега. Ще поработя по този въпрос заедно с него. — И замислено продължи: — Но знаете ли, този случай не е безпрецедентен. Възможно е да наблюдаваме нова Пещ.

— Каква Пещ?

Десетилетия наред астрономите бяха изучавали звезди на средна възраст от класа на слънцето и при много от тях бяха забелязали цикли на активност, подобни на слънчевите. Някои обаче проявяваха доста по-голяма променливост от другите. Една звезда от съзвездието Пещ, която не се отличаваше с нищо, изведнъж беше избухнала и бе засияла с двайсет пъти по-мощна светлина от обикновено в продължение на около час.

— Ако слънцето изригне като Пещ, ще бъде излъчена около десет хиляди пъти повече енергия, отколкото при най-силните ни слънчеви бури — каза Михаил.

— И какъв ще е резултатът?

Руският астрофизик сви рамене.

— Всичките ни сателити ще излязат от строя. Ще бъде унищожен озоновият слой на Земята. Повърхността на ледените луни ще се стопи…

Шивоун смътно си помисли, че името на съзвездието е странно уместно.

Но Юджийн само се засмя.

— А, тая ядрена нелинейност ще е много по-мощна. С редове на величина. Толкова ли не можете да го проумеете?

Последната реплика му донесе физиономии, изразяващи негодувание, дори ненавист.

Шивоун озадачено впери очи в младия мъж. Всичко това за него сякаш беше само математическо упражнение. Юджийн бе просто момче, което виждаше модели, помисли си тя, модели в данните — тяхното значение от човешка гледна точка оставаше невидимо за очите му. Това почти я уплаши.

Но трябваше да се съсредоточи върху смисъла на информацията, а не върху начина, по който я представяше той. „Редове на величина“. За физика, та бил той и космолог, „редът на величина“ бе кратно на десет. Следователно онова, което предстоеше, щеше да е десет, сто или хиляда пъти по-страшно от девети юни, по-страшно даже от онази експлозия на Пещ. Шивоун се опита да си го представи и потрепери.

Трябваше да зададе един очевиден въпрос.

— Можеш ли да определиш датата на това събитие, Юджийн?

— А, да — потвърди младежът. — Моделът вече е достатъчно добре разработен.

— Кога, Юджийн?

Той кликна екрана си и даде астрономическа дата в юлиански дни. Мина известно време, докато Михаил я превърне в човешко време.

— Двайсети април две хиляди четирийсет и втора.

Бъд погледна Шивоун.

— По-малко от пет години.

Шивоун изведнъж се почувства невероятно изтощена.

— Е, предполагам, че това е отговорът на въпроса, заради който дойдох тук. И сега може би вече разбирате защо беше нужна цялата тази секретност.

— Секретност, дрън-дрън! — изсумтя Роуз Делиа. — Всички може да тичаме голи с торби на главата през следващите пет години и това нищо няма да промени. Чухте го. Свършено е с нас — лаконично заключи тя.

— Не и ако зависи от мен — твърдо заяви Бъд и се изправи. — Време е за обяд. Сигурно искате да се обадите на своя премиер-министър, Шивоун. Или и на двамата. После може да продължим работата си.

14 Изчезнала в бойни действия

Времето на Бисиса изтече прекалено скоро.

В училището на Мира подновиха занятията. Директорката разбираше, че някои семейства, опечалени от смърт, прогонени от дома си, шокирани или просто уплашени, се нуждаят от повече време за възстановяване. Но седмиците се нижеха и постепенно започнаха да се прокрадват настойчиви нотки. Природно бедствие или не, образованието на младежта трябваше да продължи: такъв бе законът и родителите трябваше да изпълняват задълженията си.

Това увеличаваше напрежението на Бисиса. Щеше да се наложи да пусне Мира, преди да я потърсят от социалната служба. Пашкулът, в който беше обвила двете, започваше да се пука.

Ала накрая от уединението й я измъкна британската армия. Тя получи любезен имейл, който я молеше да се яви при командира си.

От гледна точка на армията, Бисиса просто бе изчезнала от поста си на 8 юни, преди слънчевата буря, и тъй като остарелият й идентификационен чип я правеше неоткриваема, оттогава никой не беше чувал за нея. Непосредствено след бурята армията — и в Афганистан, и навсякъде другаде имаше да мисли за други неща. Но сега бюрократичното й търпение се изчерпваше.

Банковите сметки на Бисиса не бяха замразени, поне засега, ала заплатата й бе спряна. Линда още можеше да тегли средства, за да пазарува и да плаща сметките, но спестяванията на Бисиса, които никога не бяха надвишавали средно равнище, бързо се топяха.

После, след като не успя да я открие, армията промени оценката си за необяснимото й отсъствие от „вероятна самоотлъчка“ на „изчезнала в бойни действия“. Представители на армията лично връчиха писма на най-близките й роднини: родителите й в Чешир и другите баба и дядо на Мира, родителите на покойния баща на детето.

Бисиса имаше късмет, че първи реагираха родителите на бащата на Мира, които, ужасно загрижени, се обадиха в апартамента й. Това й даде възможност да се свърже с майка си и баща си, преди да отворят своето писмо. Тя не беше близка с тях — семейството се бе разпаднало, след като баща й беше продал фермата. Даже не се бяха чули след 9 юни, макар че изпитваше известно угризение за това. Но те определено не заслужаваха ужаса да отворят такова писмо, в което министерството на отбраната с присъщия си тържествен език им съобщаваше, че са положени всички усилия за откриването й, че вещите й ще им бъдат върнати, че изразяват най-искрени съболезнования… и прочее, и прочее.

Успя да им го спести. Ала се наложи да издаде местонахождението си и когато властите се заемеха сериозно с издирването й, нямаше да е трудно да я открият.

Затова се приготви и помоли Аристотел да я свърже с командира й в базата на ООН в Афганистан.

Докато чакаше отговор, продължаваше да си блъска главата над странните си спомени.

Естествено имаше очевидно обяснение за всичко. Разполагаше с отделни веществени доказателства за приключенията си на Мир — беше видимо остаряла, идентификационният й чип не действаше. Но всъщност можеше да разчита само на спомените си за онези събития. И нямаше нужда да си измисля цяла нова Земя, за да го обясни. Може да беше преживяла някакъв епизод, който да я накара да превърти, да се отклони от служба и да се върне в Лондон. В края на краищата можеше да е луда. Съмняваше се, обаче това обяснение й се струваше по-просто и в спокойното ежедневие на Лондон не можеше да подценява тази възможност.

Затова потърси потвърждение.

Познаваше Абдикадир Омар и Кейси Отик, своите спътници на Мир, отпреди Хроносрива. С помощта на Аристотел и все още неотменената си парола тя проникна във военните база данни и провери служебните им досиета.

Установи, че Абди и Кейси все още са в Афганистан. След 9 юни бяха изтеглени от мироопазващите си задължения, за да помагат на цивилните власти в съседния пакистански град Пешавар. В момента се намираха там и тихо и мирно носеха службата си. Нямаше признаци да са преживели нещо подобно на Бисиса.

Опита се да осмисли всичко това. Абди и Кейси несъмнено я бяха последвали на Мир — но изглеждаше, че тези техни „версии“ са били екстраполирани от определен хронологичен отрязък, момента на Хроносрива, както го бяха наричали на Мир, докато нищо неподозиращите „оригинали“ продължаваха да живеят на Земята.

Не разговаря лично с тях. По време на общите им преживявания на Мир тримата много се бяха сближили. Тежко щеше да понесе евентуалната им сегашна отчужденост.

Разрови се в съдбата на хората, които си спомняше от 1885-а.

Естествено животът на Киплинг беше отразен от много биографи. Като млад журналист, през 1885-а той наистина се бе намирал в района на Джамруд и очевидно необезпокояван от Хроносрива, впоследствие се беше сдобил със световна слава. Не успя да открие нито един от британските офицери от епохата на Империята, които бе срещнала, ала това не я изненада — времето и последвалите войни бяха взели тежка дан от тези сведения. Не научи почти нищо ново за по-забележителните исторически фигури, чиито пътища беше пресякла. Те бяха ужасно отдалечени във времето и прочетеното само успя да потвърди, че нейните преживявания не противоречат на нищо в общоприетите им биографии.

Оставаше да провери обаче още едно, не толкова известно име. Наложи се здравата да се порови: повечето генеалогични бази данни в света вече бяха онлайн, но след 9 юни много електронни банки все още бяха повече или по-малко в безпорядък.

Установи, че наистина е съществувал някой си Джошуа Уайт. Роден през 1862-ра в Бостън, той беше син на журналист, отразявал Гражданската война в САЩ, както й бе казал Джош. Той също беше станал военен кореспондент — бе тръгнал по стъпките на баща си. Бисиса се сепна, когато откри снимка на Джош — само няколко години по-възрастен, отколкото го бе познавала, той гордо показваше книга с репортажите си за военните подвизи на Британската империя на Северозападната граница и по-късно в Южна Африка.

Докато прелистваше откъслечните сведения за живот, изживян до много по-голяма възраст, отколкото си мислеше, я обзе злокобно усещане. Беше се влюбил, с мъчителна болка установи Бисиса: на трийсет и пет години се бе оженил за бостънска католичка, от която имаше двама сина. Ала беше загинал петдесетинагодишен в пропитата с кръв кал на Пашендел4, отразявал поредната война.

На един друг свят този мъж се бе влюбил в нея — необикновена любов, в която тя се беше вкопчила, ала на която за съжаление не бе успяла да отговори с взаимност. И все пак този Джошуа беше истинският, а изгубеното момче, което я бе обичало, беше само копие. Никога не бе желала неговата любов и в известен смисъл, в истинския смисъл, тя изобщо не се беше случвала. Ала историческото съществуване на Джош определено доказваше, че всичко това е било истина — нямаше правдоподобно обяснение да е чувала за този малко известен журналист от XIX век, за да изгради илюзията си около него.

Оставаше да провери още нещо. Обзета от силно безпокойство, Бисиса се върна към военния архив и продължи да търси.

Откри, че за разлика от Абди и Кейси, в Афганистан няма неин „оригинал“. Не беше и очаквала да намери „себе си“ там, разбира се, иначе армията нямаше да я търси. И все пак това бе зловещо потвърждение.

Опита се да го осмисли. Щом само тя беше изчезнала от тази версия на Земята, Първородните — които бяха отговорни за всичко това — някак си и по някаква причина се бяха отнесли различно с нея. Дори само това бе достатъчно смущаващо.

Но колко по-странно щеше да бъде, ако все пак беше открила своя версия да живее в Афганистан!…

15 Безизходицата

Мириам Грек се опитваше да се съсредоточи върху това, което й говореше Шивоун Макгоран.

Не беше лесно. Заседателната зала се намираше на четирийсетия етаж на Ливингстън Тауър — или Евроиглата, както я наричаше всеки лондончанин, включително Мириам в неофициална обстановка. Синевата на октомврийското небе, което се виждаше през закаленото стъкло на големите прозорци, й напомняше за детските й гостувания в Прованс с родения й във Франция баща. Как щеше да нарече цвета на това небе папа? Небесносиньо? Гълъбовосиньо?

В такъв ден, под такова небе, над ширналия се като светъл килим Лондон Мириам трудно можеше да се съсредоточи върху мисълта, че вече не е дете, а премиер-министър на цяла Евразия, със сериозни отговорности. И трудно можеше да приеме лошата новина, която й съобщаваше събеседницата й.

Шивоун седеше спокойно и чакаше премиер-министърът да осъзнае смисъла на думите й.

Николаус Коромбел, прессекретарят на Мириам, беше единственият свидетел на тази деликатна среща. Поляк по произход, той имаше навика да носи ризи с един-два номера по-малки за неговата уголемена от канцеларска работа обиколка и Мириам виждаше космите на шкембето му, щръкнали между опънатите копчета. Но той бе неин близък съветник, на когото най-много разчиташе, и неговото мнение за Шивоун щеше да е важно за окончателната й преценка.

Той седеше, облегнат назад, сплел пръсти зад главата си, и надуваше бузи.

— Значи ни очаква бабата на всички слънчеви бури.

— Може и така да се каже — сухо отвърна Шивоун.

— Но ние преживяхме девети юни и всички твърдяха, че това била най-страшната буря в писаната история. Какво можем да очакваме този път? Да загубим сателитите, озоновия слой…

— Тук става дума за приток на енергия, много редове на величина по-голям от девети юни — прекъсна го Шивоун.

Мириам вдигна ръце.

— Когато имах истинска работа, професор Макгоран, бях адвокатка. Боя се, че такива изрази не означават нищо за мен.

Шивоун си позволи да се усмихне.

— Извинете ме, госпожо премиер…

— О, наричайте ме Мириам. Имам чувството, че двете ще работим доста тясно заедно.

— Тогава Мириам. Напълно ви разбирам. Аз може и да съм кралски астроном, обаче това не е по моята специалност. И на мен ми е трудно. — Шивоун отвори обобщаваща таблица с числа, която покри големия стенен екран. — Нека пак повторим заключението. През април две хиляди четирийсети втора, точно след четири и половина години, очакваме силна слънчева буря. Ще има екваториално изсветляване на слънцето, по същество изливане на енергия, която ще залее орбиталната равнина на Земята и другите планети. Предполагаме, че Земята ще получи около десет на двайсет и четвърта степен джаула енергия. Това е най-важната стойност. Имаме степен на сигурност от деветдесет и девет процента плюс-минус един ред на величина.

Пак тоя термин.

— Какво е „ред на величина“?

— Десета степен.

Николаус разтърка лицето си.

— Не ми е приятно да призная невежеството си. Знам, че джаул е единица мярка за енергия, но нямам представа колко е голяма. И всички тия степени — разбирам, че десет на двайсет и четвърта степен означава, хмм, един трилион трилиона, но…

— Ядреният взрив с мощност един мегатон освобождава около десет на петнайсета степен джаула — това са хиляда трилиона. Световният ядрен арсенал в разгара на Студената война е бил около десет хиляди мегатона. Днес сигурно е с десетина процента по-малък.

Николаус изчисляваше наум.

— Значи вашият енергиен излив от десет на двайсет и четвърта степен джаула…

— Възлиза на един милиард мегатона енергия, излята върху Земята. Или сто хиляди пъти повече от енергията, която може да бъде освободена при най-страшната ядрена война. — Изрече думите спокойно, като ги гледаше в очите. Опитваше се да ги накара да разберат, стъпка по стъпка, виждаше Мириам — опитваше се да ги накара да повярват.

— Защо никой не ни е предупредил за това? — мрачно попита Николаус. — Защо трябваше вие да изровите тоя факт? Какво става на Луната?

Обаче явно проблемът не беше Луната — а обърканата глава на младия учен, който бе разкрил всичко това.

— Юджийн Менгълс — каза Мириам.

— Да — потвърди Шивоун. — Той е блестящ, обаче не поддържа връзка с нас. Ние се нуждаем от него. Но трябва да изравяме лошите новини от главата му.

— И какво друго не ни казва той? — изсумтя прессекретарят.

Мириам вдигна ръка.

— Дайте ми само заключението, Шивоун. Много ли ще е страшно?

— Моделът все още не е сигурен. Но толкова много енергия… Тя със сигурност ще унищожи цялата атмосфера. — Шивоун сви рамене. — Океаните ще закипят и ще се изпарят. Самата Земя ще оцелее: планетата, образувана от скали. Животът в дълбоките скали, на километрична дълбочина, може и да просъществува. Екстремофилните бактерии, които обичат топлината.

— Но не и ние — посочи Николаус.

— Да. И нищо от повърхностната биосфера, на сушата, във въздуха и морето. — Възцари се тишина. — Съжалявам. Чувствам се ужасно, че трябваше да донеса тази новина от Луната. Но не знам как да я смекча.

Николаус и Мириам мълчаха, опитваха се да осмислят чутото.

Николаус донесе на Мириам чай на чинийка с монограм, ърл грей, какъвто предпочиташе тя. Някогашният мит, че британците са пристрастени към своята водниста, разредена с мляко течност, беше поне с половин век остарял, обаче Мириам, премиер-министър на Европа и дъщеря на французин, винаги полагаше огромни усилия да не накърни чувствата на някого на този все още остатъчно евроскептичен остров. Затова пиеше своя ърл грей горещ и без мляко, скрита от обективите.

В тази тиха почивка за размисъл, с чаената чаша в шепи, нещо я теглеше към прозореца и града.

Сребристата ивица на Темза прорязваше Лондон, както винаги. На изток се намираше Сити, хаос от небостъргачи, все още отстъпващ единствено на Москва като евразийски финансов център. Той заемаше територията на някогашния римски Лондон и по време на следването си там Мириам веднъж беше извървяла стената на онова първо селище, алея с дължина няколко километра от Тауър до Блекфрайърс Бридж. Когато римляните си бяха отишли, саксите бяха построили нов град на запад от старите стени, район, днес наричан Уестенд. С шеметното разрастване на градовете след индустриалната революция тези сложни възли на многопластова история бяха залети от новите предградия, докато Лондон не се бе превърнал в сърцето на огромна населена площ, която днес стигаше чак до Брайтън на юг и Милтън Кейнс на север.

Принципната география на Лондон не се беше променила много, може би от 50-те години на XX век. Ала някой свидетел на тази отдалечаваща се в миналото епоха би се смаял от ширината на искрящата Темза и масивните стени на нови шлюзове, които едва се различаваха между сградите. Темза бе опитомена с вековете, натикана във все по-дълбок, стесняващ се канал, притоците й бяха преградени, заливните й тераси — застроени. До началото на новия век всичко това бе оставало безнаказано. Ала климатичните промени бяха довели до неизбежно покачване на морското равнище и хората бяха принудени да отстъпят пред реката, която решително си връщаше древните територии.

За Мириам климатичните промени и техните последици бяха безспорна и ежедневна политическа реалност. Колкото и да беше странно, спорът за причината на всичко това все още продължаваше. Но сега тези десетилетни дебати бяха чисто теоретични и вниманието постепенно се насочваше към необходимостта нещата да се поправят. Имаше воля за действие, помисли си Мириам, задълбочаващо се разбиране, че са прекалили и че трябва да направят нещо по въпроса.

Но бе изненадващо трудно да се намери енергия. Мащабните демографски промени бяха довели до застаряване на населението на Запад: повече от половината западноевропейци и американци бяха над шейсет и пет годишни, главно пенсионери, и при това консервативни. Междувременно взаимосвързаността на света бе достигнала кулминацията си с грандиозната програма на ЮНЕСКО за снабдяване на всеки над дванайсетгодишна възраст с личен телефон. В резултат бяха постигнали отчуждаване от традиционните политически структури сред младежта и хората на средна възраст, които, образовани и свързани помежду си, често проявяваха по-голяма лоялност към другите като тях по света, отколкото към държавите, на които формално бяха граждани.

Ако светът се погледнеше като цяло, това сигурно бе най-демократичната, образована и просветена епоха в историята. Развитието на образования взаимосвързан елит определено правеше големите войни все по-малко вероятни. Ала всичко се вършеше все по-трудно — особено когато трябваше да се направи труден избор.

И изглежда, че в момента Мириам стоеше пред точно такъв труден избор.

Петдесет и три годишната Мириам Грек караше втора година от мандата си на премиер-министър на Евразийския съюз. Тя бе главна политическа фигура в територия от Стария свят, простираща се от атлантическия бряг на Ирландия до тихоокеанския бряг на Русия и от Скандинавия на север до Израел на юг. Такава империя не би могъл да си представи никой Цезар или Чингис хан — само че Мириам не беше императрица. Оплетена в сложната федерална политика на младия Съюз, подмятана от вълните на напрежението между големите блокове, които господстваха над света в средата на XXI век, мъчеща се да се справя с по-примитивните сили като религията, етническата принадлежност и остатъчния национализъм, понякога тя се чувстваше като в паяжина.

Естествено никога не би сменила мястото си със своя единствен формален шеф, президента на Евразия, който нямаше власт за нищо друго, освен да участва в изстрелване на космически кораби и да посещава болни. Благодарение на произхода и възпитанието си обаче, настоящият титуляр беше много подходящ за такава роля — макар всички да се бяха удивили на избора му. Това навярно подсказваше нещо за копнежа на хората по традицията и стабилността, които представляваше третият демократично избран президент — защото той беше кралят на Великобритания…

Мириам се опита да прецени Шивоун Макгоран. Кралският астроном, сериозна жена със смугла келтска външност, явно бе взела извънредно сериозно задачата си да осведоми премиер-министъра за събитията на 9 юни, включително полета до Луната, за който Мириам й завиждаше. Ала имаше един проблем: Шивоун не беше първият човек, който се изправяше пред нея, за да я убеди, че светът е обречен.

Живеели в опасен век, все повтаряха специалистите. Климатични промени, екоколапс, демографски срив — безизходица за човечеството, твърдяха някои. Мириам приемаше това мнение. Но вече бе ясно, че едни от най-страшните предвиждания от началото на този век на промени не са се изпълнили. Беше се научила да прилага филтър, абсолютно ненаучен и субективен, за да пресява житото от плявата, преценка, основаваща се колкото на информацията, толкова и на собственото й впечатление за характера на приносителя на лошата вест.

Ето защо започваше да си мисли, че наистина ще трябва да приеме Шивоун Макгоран извънредно сериозно.

— Разбира се, ще трябва да проверим всичко — заяви Николаус.

— Но ми вярвате. — Шивоун не изглеждаше нито доволна, нито смирена — просто искаше да си свърши работата, каза си Мириам.

Обаче каква ужасна работа! Премиер-министърът удари с юмруче по масата.

— По дяволите!

Шивоун се обърна към нея.

— Мириам?

— Знаете ли, в моята работа нещата изобщо изглеждат черни, всеки ден. Това е олицетворението на абсолютната историческа безизходица. Грешим, дърлим се, никога не сме единодушни, правим по една крачка назад за всеки две напред. И все пак напредваме. — Това бе вярно. Америка например, на която 9 юни беше нанесъл по-тежки щети, отколкото на всеки друг район, вече в значителна степен се бе възстановила и даже пращаше помощи по света. — Според мен ние се сплотяваме като биологичен вид в резултат на това, че се справяме с всички тези кризи. Порастваме, ако щеш. Работим заедно, помагаме си взаимно. Грижим се за мястото, където живеем.

Шивоун кимна.

— Дъщеря ми се включи в Движението за етично отношение към животните. — Тази растяща организация се стремеше да пренесе концепцията за човешките права и към други интелигентни бозайници, птици и влечуги. Аргументите й бяха подкрепени от факта, че таксономистите бяха отнесли двата вида шимпанзета към рода Homo заедно с хората — което незабавно ги правеше физически лица (нечовеци) с права, равни на хората, и равностойни на Аристотел, другия напълно разумен обитател на планетата. — Може би съм малко закъсняла, обаче…

— Надявах се, че ако успеем да преживеем този хаотичен век, ще стигнем на ръба на величието — рече Мириам. — А сега, тъкмо бъдещето дава някакви обещания, дойде това!

— Водих подобни разговори на Луната — каза Шивоун малко разсеяно. — Каква ирония, каза Бъд Туук, че се случвало точно сега. Нали знаете, учените са подозрителни към съвпаденията. Някой любител на теорията за заговорите спокойно може да се запита дали фактът, че нашите възможности растат, и това предстоящо бедствие, точно в това време, са само лош късмет.

Николаус се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Не съм сигурна — призна Шивоун. — Просто размишлявам…

— Да не се разсейваме — отсече Мириам. — Шивоун, кажете какво трябва да направим?

— Какво да направим ли?

— Какви възможности имаме?

Шивоун поклати глава.

— Вече са ми задавали такъв въпрос. Това не е като астероид, чийто курс бихме могли да променим. Това е слънцето, Мириам.

— Ами Марс? — попита прессекретарят. — Марс не е ли по-далече от слънцето?

— Да, но не чак толкова далеч, че на повърхността му да оцелее живот.

— Споменахте, че животът дълбоко в Земята може да оцелее — отбеляза Мириам.

— Дълбоката топлолюбива биосфера, да. Смята се, че точно от нея е възникнал животът на Земята. Предполагам, че това може да се повтори. Като рестартиране. Само че докато едноклетъчните форми на живот повторно колонизират планетата, ще минат милиони години. — Тя се усмихна криво. — Съмнявам се, че евентуалният бъдещ разум изобщо ще узнае за нашето съществуване.

— Можем ли да оцелеем там долу? — упорстваше Николаус. — Може ли да ядем тия организми?

Шивоун го погледна скептично.

— Може би достатъчно дълбок бункер… Но как би могъл да се самозадоволява? И повърхността ще бъде унищожена, без възможност за възстановяване. Завинаги.

Мириам се изправи, бе изпълнена с гневна енергия.

— Това ли да кажем на хората? Че трябва да изкопаят дупка в земята и да чакат смъртта?! Имам нужда от нещо по-добро, Шивоун.

Кралският астроном също стана.

— Да, госпожо.

— Пак ще разговаряме. — Премиер-министърът нервно закрачи из стаята и нареди на Николаус: — Ще се наложи да отменим ангажиментите ми до края на деня.

— Вече го направих.

— И да се обадим на някои хора.

— Първо в Америка ли?

— Разбира се…

Тя излезе — енергична, наежена, крояща планове. Още нищо не беше свършило. Всъщност едва се започваше.

За Мириам Грек краят на света се превръщаше в лично предизвикателство.

16 Интервюто

Бисиса трябваше да го преживее пак.

— И после сте се върнали у дома — като пресилено натъртваше на всяка дума, каза ефрейтор Батсън. — От онова… другото място.

Бисиса потисна въздишката си.

— От Мир. Да, върнах се у дома. И точно това ми е най-трудно да обясня.

Седяха в малкия кабинет на Джордж Батсън в Олдършот. Стените бяха боядисани в успокоителни пастелни тонове, на една висеше морски пейзаж. Обстановката целеше да успокоява палнатите, кисело си помисли Бисиса.

Батсън я наблюдаваше внимателно.

— Просто ми разкажете какво се случи.

— Видях затъмнение…

Някак си беше притеглена в Око, грамадно око в древния Вавилон. И през окото я бяха върнали у дома, в лондонския й апартамент, в ранното утро на онзи съдбовен ден, 9 юни.

Ала не се бе завърнала направо у дома. Беше посетила още едно място: двамата с Джош, въпреки че на него не му позволиха да продължи нататък. Някаква равнина с кървавочервени скали и пръст. Като се замислеше, тя й напомняше за голата пустош, търпеливо фотографирана от екипажа на „Аврора 1“, изследователите на Марс. Само че дишаше въздух — следователно се намираше на Земята.

И после започна затъмнението. Слънцето се издигаше високо в небето. Сянката на Луната се плъзна по него, но не го покри и остана ярък пръстен от светлина.

Моливът на Батсън тихо и прилежно шумолеше — ефрейторът записваше цялата тази фантастична история.

Армията се опитваше да е справедлива.

След като се яви при своя командир в Афганистан, получи нареждане да отиде в министерството на отбраната в Лондон и после я пратиха на медицински и психиатрични изследвания в Олдършот. Засега й позволяваха всяка вечер да се прибира при Мира. Но я бяха маркирали с интелигентна татуировка на петата.

И докато чакаше резултатите от медицинските изследвания, този сговорчив млад психолог я „интервюираше“.

Беше решила да разкаже всичко. Не виждаше какво ще спечели, ако излъже. А и историята й — ако бе вярна — в края на краищата имаше невероятно огромно значение. Тя беше войник и смяташе, че има дълг: властите, като се започнеше от собствения й командир, трябваше да научат всичко, което знаеше тя, и Бисиса трябваше да се опита да ги накара да й повярват.

Що се отнасяше до нея… „Е — както весело казваше братовчедка й Линда, — могат да те накълцат само веднъж!“

Обаче беше трудно. Формално тя имаше по-висок чин от този ефрейтор, но в кабинета си той беше психологът, а тя — оная с разхлопаната дъска. Нямаше съмнение кой командва парада. Нищо, че бе толкова по-млад от нея.

Не помагаше и това, че на Мир беше познавала друг Батсън от британската армия, също ефрейтор. Копнееше да разпита психолога за историята на семейството му и дали е чувал за някой свой дядо преди шест-седем поколения, който е служил на Северозападната граница. Ала знаеше, че не бива.

— След предишния сеанс проверих за затъмненията — каза Батсън, след като се консултира със записките си. — Разстоянието от Луната до Земята малко варирало, пише тук. Затова „пълното“ затъмнение не може да е пълно. Слънцето и Луната могат да застанат на едно и също място в небето, обаче малко от слънчевия диск пак ще се вижда, защото видимата големина на Луната е по-малка. Това се нарича „пръстеновидно затъмнение“.

— Знам за пръстеновидните затъмнения — отвърна Бисиса. — И аз проверих. Пръстенът, който видях, беше много по-голям, отколкото при пръстеновидно затъмнение.

— Хайде да поразсъждаваме от геометрична гледна точка — каза психологът. — На какво може да се дължи онова, което сте видели? Може би слънцето е било по-голямо. Или Луната — по-малка. Или Земята е била по-близо до слънцето. Или Луната — по-далеч от Земята.

Тя се изненада.

— Не очаквах да анализирате преживяването ми така.

Батсън повдигна вежди.

— Показах скиците ви на една позната, астроном по професия. Според нея Луната с времето наистина се отдалечава от Земята. Знаете ли го? Нещо, свързано с приливите — не мога да твърдя, че го разбирам. Обаче можело да се докаже с лазерни лъчи. Но е много бавен процес. Такова затъмнение може да се получи най-рано след сто и петдесет милиона години. — Той впери поглед в нея. — Това говори ли ви нещо?

Бисиса се опита да запази самообладание, докато осмисляше тази нова и поразителна информация.

— Какво би трябвало да ми говори?

— Вие ми кажете. Нали смятате, че са ви показали всичко това с някаква цел. Че затова са ви върнали у дома — онези, които според вас стоят зад това. Които вие наричате… — Ефрейторът отново се посъветва с бележките си.

— Първородните — припомни му тя.

— Да. Имате ли представа защо сте били избрана и манипулирана така?

— Аз ги предизвиках — отвърна Бисиса и добави: — Всъщност нямам представа. Струва ми се, че ми казват нещо, обаче не мога да разгадая значението. — Тя го погледна измъчено. — На луда ли ви приличам?

— Тъкмо напротив. Личният ми опит показва, че нормалните хора приемат света като озадачаващо сложен и несправедлив със своята случайност. Нека си го кажем — това определено е вярно за армията! Побъркани са ония, които смятат, че разбират всичко.

— Значи фактът, че не откривам никакъв смисъл във всичко това, ви кара да ми вярвате — обобщи Бисиса.

— Не съм казал точно това — предупреди я той. — Но още от мига, в който влязохте тук, разбрах, че казвате истината, поне както я виждате вие. Просто още не съм успял да изключа вероятността всичко това наистина да се е случило… — Екранът на бюрото му се включи. — Извинете ме. — Батсън кликна и Бисиса зърна пълзящите по екрана таблици и графики.

— Получиха се резултатите от докторката — съобщи той след малко. — Ще трябва да ги обсъдите с нея естествено. Обаче доколкото мога да преценя, вие определено сте тая, за която се представяте: доказват го вашата ДНК и зъбните ви отпечатъци. Напълно здрава сте, въпреки че като че ли носите следи от някои доста екзотични болести. И кожата ви е поела доста повече ултравиолетова светлина, отколкото е полезно за вас.

Тя се усмихна.

— Климатът на Мир беше шантав. Всички постоянно бяхме изгорели от слънцето.

— И… ха. — Батсън се отпусна назад, вторачен в екрана.

— Какво има?

— Според тоя резултат… тия шарлатани са проверили теломеразата ви, каквото и да е това, нещо, свързано със стареенето на клетките ви… вие сте с пет години по-възрастна, отколкото би трябвало. — Психологът я погледна и се ухили. — Добреееее. Сюжетът се заплита, лейтенант. — Изглеждаше много доволен от начина, по който се развиваха нещата.

17 Идеите

Шивоун седеше с Тоби Пит в Заседателната зала на Кралското дружество.

От стенния екран ги наблюдаваше сбръчканото, доста меланхолично лице на Михаил Мартинов. Шивоун си помисли, че той винаги изглежда така, сякаш от ъгъла на устата му би трябвало да виси саморъчно свита цигара, но дори съвременните некарциногенни, незамърсяващи цигари, към които човек не се пристрастяваше, бяха забранени в тясната лунна база.

— Ех, защо проблемът не беше по-прост! — въздъхна Михаил. — Защо всъщност не е някой астероид, който се носи към нас и заплашва да ни фрасне по главата! Къде е сега Брус Уилис, когато най-много имаме нужда от него?

— Кой? — попита Тоби.

— Няма значение. Проявявам нездраво пристрастие към слабите филми от миналия век…

Шивоун не прекъсваше нервното им дрънкане. Седмица след второто си завръщане от Луната беше изтощена и напрегната и главоболието човъркаше зад очите й. След междупланетното пространство й се струваше, че се задушава в мухлясалата атмосфера на Дружеството с неговата миризма на препарат за лъскане на мебели, грамадната кафемашина, къкреща си под нос в ъгъла, и огромната купчина бисквитки върху поднос на масата. Още малко и щеше съвсем да се отчае. Бе приела възложената й от Мириам задача да измисли как да се справи със слънчевата буря, но след едномесечни проучвания „експертите“ по целия свят й отговаряха само с безнадеждност и негативизъм.

Михаил и Тоби, този разнороден екип, бяха нейният последен залог. Ала нямаше намерение да им го признае.

— Да се хващаме за работа — енергично каза тя.

Руският астрофизик хвърли поглед към бележките си — бяха скрити от камерата.

— Тук са последните предвиждания на Юджийн.

На настолния екран пред Шивоун и Тоби се отвориха графики, показващи енергийния приток, изчислен на базата на дължина на вълните, маса на частиците и други параметри.

— Боя се, че нищо съществено не се е променило. На двайсети април две хиляди четирийсет и втора ни предстои мощно изливане на слънчева енергия. То ще продължи близо едно денонощие, така че почти всяка точка от земната повърхност ще бъде обърната точно към огъня. Няма да имаме даже закрилата на нощта. Тъй като ще сме малко след пролетното равноденствие, няма да бъдат пощадени дори полюсите. На този етап имате ли нужда от подробности за това какво ще се случи с атмосферата и океаните? Не. Достатъчно е да кажем, че Земята ще бъде стерилизирана на десетки метри дълбочина под повърхността.

— Но вече разполагаме с много по-точна представа за това как ще се разпространи енергията — продължи Михаил. — Виждаме аномалии в радиоактивната и конвенционната зона, където обикновено се съхранява огромната част от енергията… — Той кликна върху невидимата повърхност пред себе си и едната таблица на настолния екран се освети.

— Аха — рече Шивоун. — Интензивността ще кулминира във видимия спектър.

— Както обикновено става със спектъра на слънчевата светлина — прибави руснакът. — По-точно в зелената светлина. Където очите ни са най-чувствителни и където най-добре функционира хлорофилът. Несъмнено тъкмо затова еволюцията е избрала хлорофила за фотосинтезиращото вещество, което храни целия аеробен растителен живот.

— Следователно, ето какво ни предстои: буря на зелена светлина от слънцето — резюмира Шивоун. — Да поговорим за възможностите да се справим с нея.

Тоби се ухили.

— Забавната част!

— Дали да не започна аз? — предложи Михаил, кликна и на дисплеите пред Шивоун се появиха няколко схеми, таблици и образи. — Още преди сегашната криза някои мислители са разглеждали начини за ограничаване на слънчевото облъчване — количеството слънчева енергия, което стигало планетата. Естествено главно с цел намаляване на глобалното затопляне. — Астрофизикът повика образи на прашни облаци във високите пластове на атмосферата. — Едно от предложенията е да се използват космически пускови съоръжени за изстрелване на субмикрометричен прах в стратосферата. Така ще се имитира вулканичен ефект. След мощно изригване като на Кракатау глобалната температура често спада с един-два градуса за няколко години. Или пък може да се изстрелят серни частици, които ще изгорят в атмосферния кислород и ще образуват пласт от сярна киселина. Тя сигурно ще е по-лека и затова по-лесно ще се изведе в стратосферата.

— Но до каква степен ще филтрира бурята? — попита Шивоун.

Михаил и Тоби й показаха изчисленията. Оказа се, че намалението е само с няколко процента.

— Достатъчно, за да ограничи глобалното затопляне, и то може би — тъжно каза руснакът. — Но изобщо не върши работа за нашия проблем. Ще трябва да блокираме почти цялата радиация — дори само един процент може да е фатален.

— Значи ще се наложи да мислим по-мащабно — твърдо заяви Шивоун.

— Щом ще е мащабно, вместо да имитираме вулканична дейност, за да изхвърлим прах във въздуха, защо просто не предизвикаме изригване на истински вулкан — плахо предложи Тоби.

Михаил и Шивоун се спогледаха сепнато.

Тъкмо даването на такива идеи беше причината, поради която Шивоун канеше Тоби на обсъжданията.

Той се колебаеше.

— Защо аз, Шивоун? Аз организирам обществени прояви, за бога! Моят принос трябваше да приключи с осигуряването на достатъчно бисквити за всички.

Тя го погледна с нежна досада. Едър, малко пълен тромав мъж с рошава кестенява коса и мекушава брадичка. Дори не беше учен — бе завършил филология. Типичен англичанин, който винаги щеше да бъде ценен от старомодни британски институции като Кралското дружество не само заради интелигентността и явната си кадърност, но и заради действащото успокоително излъчване на сигурността на горната средна класа. Ала той притежаваше една типично английска особеност, която родената в Северна Ирландия Шивоун не ценеше толкова високо — прекалената скромност.

— Ти не си тук заради бисквитите, Тоби, колкото и да ги обичаме, а за другата си кариера.

Той я зяпна озадачено.

— Заради книгите ли?

— Точно така. — Беше публикувал цяла поредица лирично написани популярни истории на забравени ъгълчета на науката и техниката. И тъкмо това я бе накарало да се обърне към него. — Изправени сме пред мегапроблем, Тоби. Но след Циолковски хората са измислили купища повече или по-малко шантави мегаинженерни възможности. И ми се струва, че сега ще се наложи да се възползваме от тях.

Имаше предвид една конкретна лондонска организация, Британското междупланетно дружество.

— Отделих им глава в една от книгите си — каза Тоби, когато Шивоун спомена за тях. — Днес дружеството е погълнато от паневропейска организация и вече изобщо не изглежда забавно. Обаче в разцвета си е било място за забавление на множество уважавани учени и инженери. Измислили са много начини да разтърсят вселената…

Според нея сега трябваше да разчитат тъкмо на това нетрадиционно мислене.

Тоби се ухили.

— Значи аз съм посланик на шантавите нетрадиционалисти, така ли? Много ти благодаря.

Ала Михаил отговори:

— Трябва да измислим как да защитим цялата Земя. В миналото никой не се е изправял пред такава отговорност. Струва ми се, че при тия обстоятелства имаме нужда точно от малко лудост!

С усърдна работа върху екраните и чести допитвания до Аристотел тримата бързо проучиха предложението на Тоби за вулкана. Навярно можеше да се получи — само че трябваше да е голямо изригване, много по-мощно от всяко в писаната история и може би изобщо в геологичното минало. Тъй като никога не бяха правени подобни опити, последиците му щяха да са непредвидими и може би още по-ужасни от самия проблем. Шивоун записа обсъждането във файл, който щеше да се съхрани в огромната памет на Аристотел под името „последни средства“.

Направиха още някои проучвания върху така наречените „свойствени“ методи за защита, неща, които можеха да се направят в атмосферата на Земята или от ниска орбита. Никой от тях обаче не осигуряваше нужния филтър. Нямаше причина да не използват някой от тези методи. Те щяха да осигурят още някой и друг процент защита — и поне щяха да дадат на обществеността илюзията, че се върши нещо, което си беше важен политически фактор. Ала ако не успееха да изровят начин за блокиране на почти цялата свирепа слънчева радиация, тези проекти нямаше да променят крайния резултат с абсолютно нищо.

— Да продължаваме — каза Шивоун. — Какво следва?

— Щом не можем да защитим Земята, сигурно трябва да избягаме — отвърна Тоби.

— Къде? — изсумтя Михаил. — Бурята ще е толкова силна, че даже Марс няма да бъде пощаден.

— Тогава на външните планети. На някоя ледена луна на Юпитер…

— Дори на разстояние пет пъти колкото Земята, отслабването на бурята няма да е достатъчно, за да се спасим.

— Тогава на Сатурн — упорстваше Тоби. — Можем да се скрием на Титан. Или на някоя луна на Уран или Нептун. Можем изобщо да избягаме от слънчевата система.

— На звездите ли? — тихо попита Шивоун. — Можем ли да построим междузвезден космически кораб, Тоби?

— Нека е от най-примитивния вид, нещо като Ноев ковчег, достатъчно голям за неколкостотин души. Може да му трябват хиляда години, за да стигне до Алфа Кентавър, да речем. Обаче ако децата на емигрантите, които живеят и умират на кораба, продължат пътуването и после техните деца направят същото, накрая хората или поне потомците на хората ще стигнат звездите.

Михаил кимна.

— Това също е идея на Циолковски.

— Всъщност мисля, че е на Върнал5 — възрази Тоби.

— Колко души можем да спасим така? — попита Шивоун.

Руснакът сви рамене.

— Неколкостотин.

— Неколкостотин е за предпочитане пред николко — мрачно отбеляза Тоби. — Толкова голям генофонд е достатъчен, за да започнем наново.

— Опцията Адам и Ева, а? — подхвърли Михаил.

— Това не е достатъчно! — отсече Шивоун. — Няма да се откажем от спасяването на милиардите, които иначе ще изгорят на кладата. Трябва да направим нещо повече, момчета.

Руснакът тъжно въздъхна. Тоби извърна очи.

В проточилото се мълчание тя разбра, че двамата няма какво повече да предложат. Задави я отчаяние — отчаяние и угризение, сякаш тази невъобразима катастрофа и нейната неспособност да измисли изход бяха по нейна вина.

Чу се притеснено покашляне.

Изненадана, тя вдигна поглед към празния въздух.

— Аристотел?

— Извинявай, че се намесвам, Шивоун. Позволих си волността да направя допълнителни проучвания въз основа на вашия разговор. Струва ми се, че сте пропуснали една възможност.

— Нима?

Образът на Михаил на екрана се наведе напред.

— Давай по същество. Какво предлагаш?

— Щит — отвърна Аристотел.

Щит ли?…

На дисплеите потекоха данни.

18 Изявлението

Президентът на Съединените щати се настани зад бюрото си в Овалния кабинет.

В стаята за пръв път от дълго време цареше спокойствие. Срещу нея имаше само една камера, над нея се спускаше само един микрофон, наблюдаваше я само един оператор. В кабинета имаше съвсем простичък реквизит: национално знаме и елха в чест на месец декември 2037-а. Докато операторът й показваше с пръсти оставащите секунди по доказалия се стар начин, президентът докосна семплата огърлица на шията си, ала устоя на изкушението да поправи черната си коса, вече прошарена със сребро, над чиято прическа личната й фризьорка се беше трудила толкова дълго.

Хуанита Алварес беше първата латиноамериканка, президент на най-могъщата самостоятелна държава на планетата. Хората бяха гласували за нея заради нейната състрадателност, прямото й здравомислие и очевидния й инстинкт за здравето на демокрацията.

Ала днес тя нямаше да говори само пред гражданите на Америка. Днес нейното послание, симултанно превеждано от Аристотел и Талес на всички говорими, писмени и жестомимични езици на човечеството, щеше да се предава по телевизията, радиото и интернет на три планети. По-късно думите й и тяхното значение щяха да бъдат анализирани и тълкувани, хвалени и критикувани, докато накрая не изсмучеха от тях и най-малкия им смисъл, както никога по-рано — и почти незабавно естествено, въз основа колкото на самите думи, толкова и на онова, което нямаше да каже, щяха да наизскачат цял легион любители на теориите за заговорите.

Това трябваше да се очаква. Трудно можеше да си представи, че който и да бил президент, даже великите военновременни ръководители, са имали по-важно послание към народа и света. И ако оплескаше работата, ако думите й предизвикаха паника, безредици и икономическа нестабилност, щетите можеха да се окажат по-големи, отколкото от някоя малка война.

Беше нервна, но това личеше само по малко неуверените движения на ръцете й.

Операторът сгъваше пръсти. Три, две, едно.

— Скъпи американци. Скъпи граждани на планетата Земя и вселената. Благодаря ви, че днес ме слушате. Мисля, че мнозина от вас очакват какво ще ви кажа. Фактът, че дори от Овалния кабинет изтича информация, навярно е признак за здравата демокрация. — Едва забележима усмивка, вещо отправена към камерата. — Трябва да ви кажа, че всички сме изправени пред сериозна опасност. И все пак, ако работим заедно, със смелост и великодушие, има надежда, уверявам ви.

Шивоун седеше с дъщеря си Пердита в хамърсмитското апартаментче на майка си.

Заради напредващата си глухота, Мария беше усилила звука на стената толкова, че от време на време бе болезнено. Това обаче явно не смущаваше двайсетгодишната Пердита. Докато траеше речта на президента, тя следеше друго предаване на малкия имплантиран екран на китката си. Добре е да се знае, кисело си помисли Шивоун, че световните медии дават възможност за избор даже в такива моменти.

Мария забързано се върна от кухнята с три чаши сметанов ликьор — малки чашки, нацупи се Шивоун, и нито следа от бутилката, за да ги напълнят пак.

— Това е чудесно — каза Мария, докато им раздаваше чашите, усмихна се и почти незабележимите белези от пластичната й операция се набръчкаха. — Трите отдавна не сме се събирали, като оставим Коледите. Жалко, че трябваше да настъпи краят на света, за да се случи.

Пердита се засмя и отхапа от една солена бисквита.

— Винаги си била язвителна, бабче! Нали знаеш, всеки си има свой живот.

Шивоун ядосано стрелна дъщеря си с поглед. Откакто Пердита бе навършила дванайсет, Шивоун съчувстваше на откъслечните опити на майка си да си върнат някогашната близост.

— Хайде да не спорим — обади се тя. — И това не е краят на света, майко. Не бива да разпространяваш такива неща. Особено ако хората си мислят, че всъщност излизат от мен. Не бива да всяваш паника.

Мария се стегна, както винаги неоснователно подразнена от възраженията.

— Разбира се, много от нещата, които ще каже Алварес, са празни приказки — заяви Пердита. — Нали, мамо?

— Празни приказки ли?

— Смяташ ли, че някой ще й повярва? Спасяването на света адски прилича на катастрофичен филм от деветдесетте години на миналия век! Онзи ден чух един по телевизията да разправя, че всичко това било форма на отказ да се приеме действителността, психологическо заместване с алтернативна дейност. И естествено, това е мечтата на всеки фашист!

Можеше и да има нещо вярно, неспокойно си помисли Шивоун. Не за пръв път слънцето щеше да бъде използвано като източник на власт.

Култовете към слънцето обаче бяха рядко явление в историята. Те обикновено възникваха в организирани, силно централизирани държави — римляните, египтяните, ацтеките. Централната власт на слънцето изпълняваше ролята на източник на власт за самодържеца. Навярно и в тази ситуация ненадейното злодейство на слънцето можеше да се използва аналогично от хората, които се стремяха към власт на Земята. Такива подозрения даваха хляб на любителите на теории за заговори. Сред тях имаше даже такива, които, въпреки спомена за 9 юни, предполагаха, че цялата история със слънчевата буря е измама, завземане на властта от някакъв заговор на бизнесмени или тайно правителство, преврат на нова сила, подпомогнат от страха и неведението.

— Никой не вярва — продължи Пердита. — Вече никой не вярва в героите, мамо — поне в смелите астронавти и безкористните политици. В живота просто не става така.

— Е, възможно е — ядоса се Шивоун. — Но какво друго ти остава, освен да опиташ? И ако в края на краищата се окаже, че не можем да спасим планетата, как ще се почувстваш?

Дъщеря й сви рамене.

— Ще се занимавам с разни неща, докато… — Тя изобрази експлозия с ръце. — Какво друго да правя?

Мария докосна Шивоун по рамото.

— Пердита е млада. Когато си на двайсет, си мислиш, че си безсмъртна. Всичко това излиза извън рамките на въображението й.

— И на моето — отвърна Шивоун и разсеяно хвърли поглед към дъщеря си. — Поне докато бях малка. После бъдещето придоби лична окраска… Знаеш ли, изпитвам облекчение, че всичко стана публично достояние. Имах угризения, докато вървях из Лондон сред хора, които продължаваха да си живеят живота, и знаех, че в главата ми е заключена ужасяваща тайна, като неексплодирала бомба. Не ми се струваше редно. Коя съм аз, че да крия истината? Та даже тя да предизвика известна паника.

Продължиха да слушат речта на президента.

— Това, което ще се случи през април две хиляди четирийсет и втора, е безпрецедентно — каза президент Алварес. — Доколкото могат да определят нашите експерти, в писаната история на човечеството не е имало такова събитие, а всъщност и през безмълвните еони преди нас. За един ден слънцето ще залее Земята с толкова енергия, колкото обикновено за година. Учените наричат това явление „слънчева буря“ и името ми се струва уместно.

— Последиците за Земята, а всъщност и за Луната и Марс, са сериозни. Няма да ви спестя цялата истина. Изправени сме пред стерилизация на земната повърхност — унищожаване на целия живот — и изпаряване на въздуха и океаните, Земята ще стане гола като Луната. Към това послание прилагаме линкове, които ще ви дадат всички налични подробности — няма да има никакви тайни.

— Очевидно ни заплашва смъртна опасност. И рискът не е само за нас. В тези времена на разширяващи се етични хоризонти, движение, което винаги съм подкрепяла, няма да забравим и опасността за съществата, които споделят тази Земя с нас и без които не бихме могли да оцелеем — както и последния вид живот, появил се на нашия свят, физическите лица Аристотел и Талес, чрез които в момента говоря пред мнозина от вас.

— Това е ужасно послание и ми е мъчно, че трябва да го отправя тъкмо аз. — Тя се наведе напред. — Но както ви казах, има надежда.

Михаил и Юджийн седяха в стола пред две чаши хладко кафе. Излъчваното от Земята лице на президента се прожектираше на голям стенен екран. Столът пустееше. Въпреки че повечето хора в базата знаеха почти всичко, което щеше да каже Алварес, още преди тя да отвори уста, явно предпочитаха да чуят лошата вест сами или с най-близките си.

Руснакът се приближи до прозореца и погледна неравния пейзаж на дъното на кратера. Слънцето се спускаше ниско, но планините наоколо сияеха от светлина, сякаш върховете им бяха покрити с горящ магнезий.

Всичко в този пейзаж беше плод на ярост, помисли си той: от ударите на микрометеорити, които даже в този момент вдигаха облачета пясък, чак до извайването на огромни долини като Клавиус и невъобразимо свирепия сблъсък, който бе отцепил Луната от Земята. През краткото съществувание на човечеството това кътче от космоса беше останало сравнително спокойно, докато слънчевата система се бе въртяла като стрелки на часовник около вярната светлина в сърцето си. Ала сега древната ярост се завръщаше. Защо хората изобщо си бяха въобразявали, че трябва да е другояче?

Михаил вдигна поглед и потърси Земята — бе изминала една четвърт от пътя си по небето. Бе съжалявал, че родната планета толкова трудно се вижда от Шакълтън на полюса.

Наблюдавана от „Клавиус“, тя сияеше десетки пъти по-ярко от пълната Луна в земното небе и къпеше сенчестите лунни земи в сребристосиня светлина. Нейните фази, винаги огледални на лунните, следваха величествен месечен цикъл, но за разлика от Луната, Земята се завърташе около оста си всеки ден и разкриваше нови форми, океани и облачни образувания. И естествено, за разлика от бавното пътешествие на Луната, Земята никога не променяше мястото си в лунното небе.

След април 2042-ра Земята пак щеше да виси там, като винаги. Само че Михаил се питаше как ще изглежда тогава.

Юджийн продължаваше да гледа речта на президента.

— Нещо смотолеви датата.

— Какво искаш да кажеш?

Младежът го погледна. Днес красивото му лице беше сгърчено от напрежение, каквото Михаил не бе забелязвал досега.

— Защо не каза просто двайсети април? Всеки го знае.

Очевидно не, каза си руският астрофизик. Може би Алварес имаше предвид някакъв психологически мотив. Може би прекалената конкретност щеше да направи перспективата прекалено страшна — в главите на хората щяха да затиктакат часовниците на Второто пришествие.

— Струва ми се, че няма значение — отвърна той.

Ала за Юджийн, автора на предвиждането, явно имаше.

— Юджийн, сигурно ти е адски странно да чуеш как президентът говори на целия човешки род за нещо, което си измислил ти.

— Странно. Да. Нещо такова. — Младият учен говореше бързо и отсечено. Запоказва с ръце. — Имаш слънцето. Имаш и моя модел на слънцето. — Сплете пръсти. — Това са различни неща, обаче са свързани. Моите проучвания съдържаха предвиждания, които се изпълниха. Следователно моите проучвания са вярно отражение на действителността. Но само отражение.

— Май те разбирам — рече Михаил. — Има различни категории действителност. Въпреки че можем да я предвидим до девет стойности след десетичния знак, не сме в състояние да си представим как странното поведение на слънцето наистина може да повлияе върху нашия уютен човешки свят.

— Нещо такова — смутено потвърди младежът. Ръцете му шаваха една в друга, мъжки ръце, ала детски жест. — Като рушащите се стени между модела и действителността.

— Знаеш ли, не само ти се чувстваш така, Юджийн. Не си сам.

— Разбира се, че съм сам. — На лицето му се изписа отчуждение.

Михаил копнееше да го прегърне, но знаеше, че не бива.

— Възнамеряваме да построим космически щит — продължаваше президентът. — Направен от най-тънък слой, той ще представлява диск, по-широк от самата Земя. Всъщност ще е толкова огромен, че когато започне да придобива форма, ще се вижда от всеки дом, всяко училище, всяко работно място на света, защото тази изкуствена структура ще е голяма колкото слънцето и Луната.

— Казаха ми, че може би ще се вижда с просто око дори от Марс. Ние наистина ще оставим знака си в слънчевата система. — Тя се усмихна.

Шивоун се замисли за съвещанието със своя „пъстър екип“ в Кралското дружество, когато Аристотел им беше дал тази идея.

По принцип тя не можеше да е по-елементарна. В слънчев ден, ако светлината бе прекалено силна, човек се скрива под слънчобран. Следователно, за да се защитят от бурята, трябваше да построят слънчобран в космоса, достатъчно голям щит, за да скрие цялата Земя. И в съдбоносния ден човечеството щеше да се сгуши в безопасност под сянката на изкуствено слънчево затъмнение.

— Центърът на гравитацията му ще бъде в Л1 — съобщи Михаил. — Ще орбитира между слънцето и Земята.

— Какво е Л1? — попита Тоби.

Л1 е първата точка от Лагранжовата система Земя-Слънце. Тяло, обикалящо между Земята и слънцето като Венера, следва орбитата си по-бързо от Земята. Но земното гравитационно поле притегля Венера, макар и много по-слабо от слънчевото. Пратете спътник много по-близо до Земята — около четири пъти по разстоянието до Луната — и земната гравитация е толкова силна, че Земята притегля сателита и го кара да орбитира около слънцето със същата скорост като нея.

Точката на равновесие се нарича Л1, първа точка на Лагранж, по името на френския математик от XVIII век, който я е открил. Има пет такива точки на Лагранж, три по линията Слънце-Земя и две по орбитата на самата Земя на шейсет градуса от земно-слънчевия радиус.

— Аха. — Тоби кимна. — Земята и спътникът се въртят успоредно. Сякаш са свързани с някаква грамадна часовникова стрелка, която стърчи от слънцето.

— Мислех, че Л1 е точка на нестабилно равновесие — обади се Шивоун. И в отговор на озадачения поглед на Тоби прибави: — Като футболна топка на върха на планина. Топката е неподвижна, обаче може да падне във всяка посока.

— Да — потвърди Михаил. — Но вече сме разполагали сателити на такива места. Дори можеш да орбитираш около точка на Лагранж, като използваш малко количество гориво, за да поддържаш положението си. Това е напълно изпълнимо и не представлява проблем.

Тоби вдигна ръка към лампата на тавана и с експериментална цел заслони лице.

— Простете ми глупавия въпрос. Но колко голям трябва да бъде този щит?

Руският астрофизик въздъхна.

— Нека за простота приемем, че слънчевите лъчи са успоредни, когато достигат Земята. Сам виждаш, че ти трябва екран, голям колкото обекта, който се опитваш да защитиш.

— С други думи, щитът трябва да представлява диск най-малко с диаметъра на Земята. Който е…

— Тринайсетина хиляди километра.

Тоби зяпна. Ала упорито продължи:

— Значи става дума за щит с диаметър тринайсет хиляди километра. Който трябва да се построи в космоса. Където най-голямата структура, създадена досега от човека, е…

— Предполагам, че е Международната космическа станция — отвърна Михаил. — Много по-малка от един километър.

— Нищо чудно, че не се сетих. Когато търсих възможни решения, отсях очевидно неизпълнимите. А това е очевидно неизпълнимо. — Тоби погледна Шивоун. — Нали?

Така беше. Но тримата продължиха да работят, за да научат повече.

— Правени са проучвания върху такова нещо — съобщи Тоби. — Изглежда, че тая идея първо е хрумнала на Херман Оберт6.

— Трябва да използваме ултратънки материали, разбира се — прибави Михаил.

— Найлоновата обвивка за ежедневни цели се произвежда с дебелина десет микрометра — посочи Шивоун.

— Можем да вземем и алуминиево фолио със същата дебелина — отвърна руснакът. — Но сигурно можем да намерим и нещо по-добро.

— Даже при плътност по-малка от грам на квадратен метър, да речем, и дори да не отчетем структурните елементи, тежестта ще е няколко милиона тона — пресметна Тоби.

— Не разполагаме с техническа възможност да издигнем такова количество материали от Земята, дори да имахме време — възрази Шивоун.

— Само че няма нужда да го издигаме от Земята — посочи Михаил. — Защо не го построим на Луната?

Тоби го зяпна.

— Виж, това вече е шантаво.

— Защо? На Луната вече произвеждаме стъкло, обработваме метали. Освен това имаме слаба гравитация, не забравяй: двайсет и два пъти по-лесно е да изстреляш товар в космоса от Луната, отколкото от Земята. И вече строим такова стартово устройство! Няма причини да не ускорим проекта за построяване на Прашката. Изтласкващата способност ще е огромна.

Включиха изтласкващата способност на Прашката в предишните си изчисления. Веднага стана ясно, че ако успеят да изстрелят масата на щита от Луната, ще спестят феноменално количество енергия.

И нямаше очевидни пречки. Шивоун се боеше да си поеме дъх, за да не развали магията.

Продължиха да работят…

Ала сега, докато седеше с майка си и дъщеря си и слушаше Алварес да излага тази абсурдна идея пред целия свят, Шивоун изпитваше съвсем различни чувства. Обзета от внезапна нервност, тя отиде при прозореца.

Наближаваше Коледа, 2037-а. Навън децата играеха футбол. По тениски. Въпреки че Дядо Коледа продължаваше да носи подаръци, снегът и скрежът бяха носталгични мечти от детството на Шивоун — в Англия вече над десет години температурата не бе падала под точката на замръзване южно от линията Севърн — Трент. Спомняше си последната си Коледа с баща си, преди да почине, когато беше ругал, че трябва да коси моравата на празника. Светът ужасно много се беше променил през живота й — под въздействието на сили, които не бяха подвластни на човека. Как можеше да е толкова арогантна? Как можеше да допусне, че ще успее да извърши още по-голяма промяна, при това само за няколко години?

— Страх ме е — не успя да се сдържи тя.

Пердита я погледна загрижено.

— От бурята ли? — попита Мария.

— Да, разбира се. Но трябваше да положа много усилия, за да убедя политиците да приемат идеята за щита.

— А сега?…

— Сега Алварес я излага пред целия свят. И изведнъж трябва да изпълня обещанията си. Ето от това ме е страх. Че може да се проваля.

Мария и Пердита станаха. Майка й я прегърна, дъщеря й отпусна глава на рамото й.

— Няма да се провалиш, мамо — каза момичето. — Пък и имаш нас, не забравяй.

Шивоун я погали по главата.

На екрана президентът продължаваше да говори.

— Предлагам ви надежда, но не измамна надежда — казваше Алварес. — Дори щитът не може да спаси всички. Но ще превърне това явление, от което никой от нас няма да оцелее, в природно бедствие, от което някои от нас ще се спасят. Тъкмо затова трябва да го построим — и затова трябва да използваме шанса, който ни дава той.

— Излишно е да казвам, че това ще е много по-голямо предизвикателство от всеки друг космически проект, даже от колонизирането на Луната и първите ни стъпки на Марс. Такъв грандиозен проект не може да бъде изпълнен само от една държава — та била тя и Америка.

— Затова помолихме всички държави и федерации по света да се обединят, да сплотят ресурсите и енергията си и да си сътрудничат в този най-важен космически проект. Щастлива съм да съобщя, че получихме единодушно съгласие.

— Дрън-дрън, „единодушно съгласие“! — изсумтя Мириам Грек, отпи глътка уиски и се настани по-удобно на дивана в кабинета си в Евроиглата. — Как може да нарича това „единодушие“, когато китайците отказаха да участват?

— Китайците играят дългосрочна игра, Мириам — отвърна Николаус. — Винаги сме го знаели. Те несъмнено виждат проблема със слънцето като поредната геополитическа възможност.

— Възможно е. Обаче кой ги знае какво целят с всички ония тайконавти7 и ракети-носители „Лонг Марч“…

— Накрая и те ще се включат.

Тя се вторачи в него. Докато говореше, Николаус Коромбел следеше с едно око Алварес и с другото — мониторите, които показваха различни световни реакции към течащата реч на американския президент. Мириам никога не беше виждала човек със способността на своя прессекретар едновременно да мисли за няколко неща. И това бе само една от причините, поради които го ценеше толкова много.

Макар че беше странно, помисли си тя. Тъкмо неговото упорито, почти цинично трезвомислие, което го правеше толкова ценен за нея, го правеше и непроницаем. Мириам нямаше представа какво мисли и в какво вярва той дълбоко в себе си. Понякога почти подсъзнателно я глождеше някакво безпокойство. Трябваше да го накара да се открие, да го опознае по-добре. Само че никога не оставаше време. А Николаус просто й бе прекалено полезен.

— Е, какви са реакциите?

— На борсите спад седемнайсет процента — съобщи той. — Като първоначална реакция, не е толкова лошо, колкото се опасявахме. Космическите и високотехнологичните акции скачат до небето, излишно е да го казвам.

Мириам се удиви от такава реакция. Предполагаше, че стремежът за забогатяване е напълно естествен — всъщност глобалната икономика не можеше да функционира без него. Ала се чудеше какво смятат, че ще постигнат тези нетърпеливи инвеститори, ако финансовите им инжекции ограничат способността на авиокосмическите и другите компании да се справят с тази задача.

И все пак можеше да е по-лошо. Речта на президента поне вече беше в ефир. Дори само стартирането на проекта означаваше много.

В най-големите политически съвети по света се водеше разгорещена дискусия за разумността на предложеното от Мириам решение. Проектът за построяване на щит щеше да погълне икономическата енергия на страните участнички за години наред. И защо? Даже енергията, която щеше да пропусне щитът, пак щеше да предизвика опустошителна катастрофа.

И наистина ли щяха да се скъсат от работа, за да спасят целия свят? Включително китайците, които отказваха да участват, и африканците, които се бяха възстановили от катастрофите на XX век и започваха да се възраждат? Не можеха ли да спасят само Америка, Европа? Военните ръководители дори бяха започнали да разработват сценарии за последиците от слънчевата буря, когато Евразия и Америка, ако бяха единствените оцелели индустриални сили, започнеха да напускат крепостите си, за да „помогнат“ на останките от опустошения свят. Наистина щял да се възцари нов световен ред, сериозно убеждаваха някои личности Мириам, реструктуриране на геополитическата власт, което можело да продължи хиляда ГОДИНИ…

Беше се наложило да проведе няколко обстойни разговора с Шивоун Макгоран, преди да успее да накара собственото си ограничено политическо въображение да схване мащабите на проблема. Слънчевата буря нямаше да е нов 9 юни, нито Кракатау или Помпей — това нямаше да е епидемия или потоп. И просто нямаше как да видиш в нея възможност за извличане на дребнави предимства. Навярно ставаше дума за изчезването на човешкия род и всъщност на целия живот на Земята. Това наистина бе въпрос на всичко или нищо — послание, което Мириам накрая беше успяла да набие в главите на останалите световни ръководители.

Президент Алварес спокойно продължаваше да говори.

Именно Алварес трябваше да се появи на световните екрани, разбира се. До този момент Мириам бе оглавявала политическите усилия зад проекта за построяване на щит. Беше осигурила стабилна промишлена и финансова основа за него, бе сплотила политическата воля в собствения си капризен Евразийски съюз и другите страни, за да направи възможно осъществяването на този невероятен проект — и в хода на всичко това беше изразходвала голяма част от своя политически кредит. Но по всеобщо съгласие в такива ситуации президентът на Съединените щати трябваше да съобщава на света лошата или добрата вест, както се правеше от поколения.

— Алварес се справя отлично — похвали я Мириам. — Имаме късмет, че в такъв момент на този пост седи човек като нея.

— Тя е най-добрата актриса в Белия дом след Рейгън, нищо повече — изсумтя Николаус.

— О, не е само това. Но може да породи измамни надежди. Каквото и да направим, ще загинат невероятно много хора — мрачно заключи Мириам.

— Само че много по-малко, отколкото иначе — отвърна прессекретарят. — И каквото и да направим, не очаквай медали. Не забравяй, това е инженерна наука, а не магия — колкото и добре да се получи, пак ще умрат хора, огромен брой. И впоследствие хората ще ни обвиняват. Ще ни обявят за най-страшните масови убийци в историята. Поне поляците със сигурност ще го направят! — Той се ухили с някаква странна мрачна веселост.

— Понякога си прекалено циничен, Николаус. — Ала настроението й бе повишено, смекчено от уискито. Отпиваше малки глътки и оставяше топлия глас на Алварес да я облива.

— Щитът ще е огромен. Но по-голямата част от него ще е от изключително тънък слой и затова масата му ще се сведе до минимум. Основната му част ще бъде изстреляна от Луната, където по-слабата гравитация прави изстрелването в космоса много пъти по-лесно, отколкото от Земята. „Интелигентните“ елементи, които ще трябва да управляват щита, ще се произведат на Земята, където разполагаме с най-съвършени производствени процеси.

— Трябва да насочим всичките си ресурси към този проект и засега да отложим осъществяването на другите си мечти. Затова реших да отзова „Аврора две“, втория ни „марсиански“ космически кораб, който вече лети за Червената планета. Той ще ни служи като работна база, така да се каже.

Родени от вълните на електромагнетизма, думите на президента прелетяха покрай Луната и след няколко минути стигнаха до Марс.

Гласът във високоговорителите на шлема на Хелена Ъмфравил звучеше малко тенекиено. Ала тя сама бе избрала да чува Алварес така. За да наблюдава прелитането на „Аврора 2“, беше решила да се потопи в марсианската природа. Дори президентската реч не можеше да се състезава с това.

Скафандърът й беше „изолиращ“ и след употреба оставаше прилепнал към люка на всъдехода или шлюза на купола, така че човек никога не влизаше в контакт с външната му повърхност — а Марс, с неговата предполагаема местна екология, никога не се докосваше до съдържащата мазнини, вода и бактерии маса, която представляваше човекът. И сега тя стоеше до всъдехода си, здраво стъпила на червената марсианска пръст, колкото може по-близо до Марс.

Осеяната с камънаци равнина се простираше докъдето й стигаха очите, несмущавана от човешко присъствие, освен следите от гумите. Пръстта беше розово-кафява, небето — жълтеникавокафяво, сгъстяващо се до оранжево около спаружения слънчев диск, почти като земен изгрев. Пръснати хаотично от някакъв древен сблъсък, камъните по земята бяха стояли по местата си толкова дълго, че носеният от вятъра прах ги бе огладил. Стар, безмълвен свят — като музей на камъните и праха. Ала и тук имаше бури, понякога изненадващо свирепи, когато се раздвижеше редкият въздух.

На хоризонта се извисяваше многопластова скала, седиментна, също като пясъчниците на Земята — и също като земния пясъчник се беше образувала във вода. Можеха да претърсят сухата Луна от полюс до полюс и пак да не открият нито едно образувание като тази невзрачна скала. Това бе Марс; тази мисъл все още я вълнуваше.

Ала Хелена беше изоставена тук.

Разбира се, астронавтите от „Аврора 1“ знаеха какво ще каже президентът — много преди самата реч. Контролният център в Хюстън предварително бе съобщил новината за отзоваването на „Аврора 2“ — меко и внимателно.

„Аврора 2“ всъщност беше третият кораб от експедицията до Марс. Първият, наречен „Аврора Нула“, бе доставил на повърхността на планетата автоматична фабрика, която търпеливо беше обработвала марсианска пръст и въздух в метан и кислород, горивото, нужно за обратния полет на човешките екипажи. После „Аврора 1“ с шестчленен екипаж на борда бе извършила невероятното пътешествие, тласкана от термоядрени ракети. Човешките стъпки и знамена най-после бяха пристигнали на Марс.

Според плана след пристигането на „Аврора 2“ първият екипаж трябваше да се завърне на Земята и да остави втората, по-многобройна група астронавти да разширяват вече построеното — зачатъчно селище, което, надяваха се всички, щеше да постави началото на постоянен човешки живот на планетата. Този малък аванпост вече си имаше име, малко претенциозното Порт Лоуел.

Само че сега това нямаше да се случи. След две години престой първият екипаж беше захвърлен тук — и се говореше, че поради приоритетността на работата по щита, най-вероятно няма да има спасителна мисия до самата слънчева буря, след повече от четири години.

Екипажът разбираше необходимостта да остане тук, защото всички отлично съзнаваха каква опасност представлява слънцето. Въпреки по-голямото разстояние неговото присъствие на Марс бе по-гибелно, отколкото на Земята. Плътната атмосфера на родния свят осигуряваше защита, равняваща се на много метри алуминий, докато редкият въздух на Марс се равняваше само на няколко сантиметра — все едно да пътуваш с тенекиено корабче в космоса. От магнитосферата също нямаше голяма полза. Червената планета продължаваше да е неподвижна и студена, дълбоко замръзнала отвътре, и магнитното й поле не беше глобална, динамична структура като земното, а останка от волтови дъги и кръпки. На Марс, както казваха слънчевите климатолози, слънцето влизаше в пряк контакт с повърхността и човек трябва да се крие от изригвания, които на Земята изобщо не се усещат.

Настроението трудно можеше да се повиши. Бяха уморени, постоянно: един сол, марсианският ден, беше с половия час по-дълъг от земния, прекалено много за човешката денонощна система. При всичките им симулации никой не бе предвидил, че един от най-сериозните проблеми на Марс ще се окаже нещо като умора от часовата разлика. А сега бяха изоставени. Благодарение на „Аврора Нула“ не се бояха, че ресурсите им ще се изчерпят. Можеха да издържат — Марс щеше да ги храни. И все пак повечето членове на екипажа бяха съкрушени от дългото откъсване от роднините и дома си.

Но макар и ужасена от перспективата на слънчевата буря и притеснена от работата, която щеше да им се наложи да свършат, за да я преживеят, Хелена тайничко се радваше. Постепенно се влюбваше в това място, в този странен малък свят, където слънцето вдигаше вълни в атмосферата. А Марс още не беше започнал да им разкрива тайните си. Искаше да отиде на полюсите, където всяка зима имаше виелици от въглероден диоксид, или в дълбоката долина Хелас, където ставало толкова топло и въздухът бил толкова плътен, че човек можел да излее течна вода и тя щяла да остане, без да замръзне, на повърхността.

Марс криеше и човешки тайни.

Британката Хелена все още си спомняше разочарованието си, когато на шестгодишна възраст я бяха събудили в малките часове на Коледа, 2003-та, за да чуе сигнал от Марс, а той така и не се бе получил. Сега лично беше дошла на Червената планета — и със собствените си очи бе видяла покритите с прах останки на Исидис Планиция, всичко, което се беше запазило от смелия малък космически кораб, стигнал чак дотук. Това не означаваше много за американците в екипажа, но Хелена бе щастлива, когато й позволиха да кръсти този всъдеход „Бигъл“…

— Бигъл, тук Лоуел — тихо се разнесе в слушалките й гласът на Боб Пакстън и прекъсна речта на президента. — Почти е време. Гледай сега.

— Лоуел, тук Бигъл. Мерси, Боб. — Тя вирна глава, за да погледне небето.

Космическият кораб величествено се издигна на изток, сияещ в марсианското утро. Хелена изчака при всъдехода си, докато блестящата звезда, която вече нямаше да я върне у дома, започна да помръква в праха на хоризонта, завършила единственото си прелитане над Марс.

Сбогом, „Аврора 2“, сбогом.

Президент Алварес събра длани и погледна в обектива.

— Идните дни ще бъдат трудни за всички нас. Няма да се преструвам, че не е така.

— Нашите космически агенции, включително НАСА и Астронавтският сапьорски корпус на Съединените щати, ще играят важна роля, разбира се, и аз съм напълно убедена, че достойно ще посрещнат това ново предизвикателство, както са го правили винаги. Ръководителят на полета на злополучната лунна мисия „Аполо тринайсет“ казва така: „Не може да става и дума за провал“. Същото е в сила и сега.

— Но космическите инженери не могат да победят сами. За да постигнем целта си, всички ще трябва да изиграем ролята си, до последния човек. Моята ужасна новина може би сега ви шокира, но утре ще изгрее нов ден. Ще има вестници и уебсайтове, имейли и телефонни разговори, магазините ще бъдат отворени, общественият транспорт ще работи, както винаги — и всяко работно място и училище ще бъде отворено, трябва да бъде!

— Призовавам всички да се хванем на работа. Призовавам да положим всички усилия, ежеминутно, ежедневно. Ние сме като пирамида, пирамида от работа и икономически принос, пирамида, носеща на върха си шепа герои, които се опитват да спасят всички нас.

— Ние преживяхме девети юни, преодоляхме по-незначителните проблеми, възникнали през онзи тежък ден. Уверена съм, че заедно ще се справим и с това ново предизвикателство.

— Стига човечеството да оцелее, нашите потомци ще си спомнят за тези мимолетни години. И ще ни завиждат. Защото ние сме тук, днес, в този час. И сме постигнали величие.

— Желая успех на всички нас.

„Не това е въпросът!“

На Бисиса й се искаше да закрещи срещу екрана, да замери президента с възглавница. „Този щит е героичен проект. Обаче трябва да видите и какво се крие отзад. Трябва да проумеете, че всичко това е нагласено. Трябва да ме изслушате!“

Ала заради Мира остана външно спокойна.

Неяснотата на цитираните от Алварес дати я озадачаваше. Защо бе толкова уклончива? Астрофизиците, които бяха направили предвиждането, като че ли имаха точна представа за всичко останало и трябваше да са в състояние да посочат точния ден.

Датата беше избрана от Първородните естествено, както и всичко друго в това събитие. Те бяха избрали ден, който имаше някакво значение за тях. Ала какво толкова важно можеше да има в някакъв ден през април 2042-ра? Нищо особено, от човешка гледна точка: Първородните бяха същества от звездите… Тогава нещо астрономическо.

— Аристотел — тихо повика тя стената.

— Да, Бисиса?

— Април две хиляди четирийсет и втора. Можеш ли да ми кажеш какво става в небето през този месец?

— Ефемериди ли имаш предвид?

— Моля?

— Таблици с астрономически данни, които определят ежедневното положение на планетите, звездите и…

— Да. Точно това.

Образът на президента се смали в единия ъгъл на стената. Останалата част се изпълни с колони от цифри, като географски координати. Ала даже наименованията на графите не говореха нищо на Бисиса. Явно астрономите говореха на свой език.

— Съжалявам — рече Аристотел. — Не съм сигурен какъв опит имаш.

— Да речем, че нямам никакъв. Можеш ли да ми го покажеш графично?

— Разбира се. — Таблиците се смениха с образ на нощното небе. — Гледката от Лондон в полунощ на първи април две хиляди четирийсет и втора.

При вида на невероятно ясното звездно небе я прониза мъчителен спомен. Седеше с телефона в ръка под кристалното небе на друг свят и мъничкото устройство се мъчеше да картографира небето и да определи датата… Ала се бе наложило да остави всичко на Мир, дори телефона си.

Аристотел запревключва опциите и й показа схематични диаграми на съзвездия, небесни меридиани и паралели.

Тя отхвърли всичко това.

— Просто ми покажи слънцето.

Започна да се очертава жълт диск, изпъкващ на черното, обсипано със звезди небе. В ъгъла мигаше датата и часът. Бисиса изгледа целия месец, април 2042-ра, от край до край.

И тогава си помисли за нещо, което бе видяла по времена странното си пътешествие на връщане от Мир с Джош.

— Покажи ми Луната.

Изплува сив диск с несиметрични петна.

— Сега започни от първи април и пак го превърти напред.

Луната описа величествения си път по небето. Изду се, докато не стана пълна, после пак започна да се смалява и се превърна в полумесец, който опасваше диск от пълен мрак.

Този черен диск премина през образа на слънцето.

— Стоп! — Картината замръзна. — Знам кога ще се случи! — ахна тя.

— Бисиса?

— Слънчевата буря… Аристотел. Знам, че ще ти е трудно да го уредиш. Но трябва да говоря с кралския астроном… президентът спомена за нея… Шивоун Макгоран. Адски, адски е важно.

Бисиса впери очи в дисковете на слънцето и Луната, плътно наложени един върху друг на екрана й. Датата на симулираното слънчево затъмнение беше 20 април 2042-ра.