Слънчева буря

49 Тихият океан

Бисиса гледаше от хеликоптера отдалечената на двеста километра западно от Пърт платформа в морето. Приличаше на петролна платформа, при това малка.

Не можеше да повярва, че ако днес всичко мине добре, това място ще се превърне в първия истински космодрум на Земята.

Хеликоптерът кацна малко тежко и Бисиса и Мира изскочиха навън. Бисиса потрепери, когато тихоокеанското слънце я връхлетя с цялата си сила, въпреки широкополата й шапка. Пет години след слънчевата буря — въпреки че самолетни ескадрили денонощно патрулираха над моретата, теглеха електронно заредени мрежи и изпомпваха химически вещества — озоновият слой все още не бе напълно възстановен.

Всичко това обаче, изглежда, не смущаваше Мира. Тя вече бе осемнайсетгодишна, бе намазана с крем против слънце като майка си, но някак си й стоеше елегантно. Всъщност днес носеше пола, нещо нетипично за нея, дълга и бухната, ала въпреки това явно изобщо не й пречеше, докато слизаше от вертолета.

По стоманената повърхност на платформата беше опънат червен килим, който водеше до няколко сгради и машини с неизвестно предназначение. Майка и дъщеря рамо до рамо тръгнаха по килима. От двете страни се блъскаха репортери с висящи над раменете им камери.

В края на килима чакаше да ги посрещне ниска топчеста жена: премиер-министърът на Австралия, първият абориген, заемащ този пост. На ухото й шепнеше помощник: очевидно я информираше кои са тези странно изглеждащи хора. Поздравите й бяха топли.

Бисиса не знаеше какво да каже, но Мира разговаряше уверено и очароваше всички. Беше си наумила да стане астронавтка — и имаше всички шансове да успее: астронавтиката бе една от най-бързо развиващите се области.

— Затова толкова ме интересува Космическият асансьор — рече тя. — Надявам се скоро да се повозя с него!

Никой не обръщаше много внимание на Бисиса. Днес тя присъстваше тук като гостенка на Шивоун Туук, по-рано Макгоран, ала никой не знаеше коя е, нито каква е връзката й с Шивоун — тя бе поискала така. Обективите обаче не се отделяха от Мира и тя се възползваше от това, малко присмехулно. Човек изобщо не можеше да познае в нея раздърпаната тринайсетгодишна бегълка от онази ужасна нощ след слънчевата буря. Беше станала много интелигентна и самоуверена млада жена — и се радваше на гъвкава красота, каквато майка й никога не бе притежавала.

Бисиса се гордееше с нея, но се чувстваше изоставена от другата страна на някаква неосезаема възрастова бариера. След многобройните удари, които беше претърпяла — преживяванията й на Мир, самата слънчева буря и следващите години на бавно и мъчително възстановяване — тя бе положила всички усилия да изгради наново живота си и да осигури стабилна основа за бъдещето на Мира. Ала в душата й все още цареше хаос и сигурно завинаги щеше да си остане така.

Бурята обаче някак си се беше оказала от полза за младежите по света. Тази нова порода, изглежда, черпеше енергия от предизвикателствата, пред които се изправяше човечеството. Което не бе много утешителна мисъл.

С други хеликоптери пристигнаха още гости и премиер-министърът отиде да ги посрещне.

Насочиха Бисиса и Мира към шатра с маси, отрупани с напитки и цветя, нелепи сред този остров на инженерството.

Навалицата беше голяма, присъстваха известни личности от цял свят, например бившият президент на Съединените щати Алварес, наследникът на британския трон — и много от онези ояли се страхливци, подозираше Бисиса, които бяха прекарали слънчевата буря, спотаени в сенките на Л2, докато всички други бяха понесли ударите.

Между краката на възрастните се провираха дечурлига, повечето под петгодишни — спадът на раждаемостта преди бурята беше последван от бум. Както винаги, малчуганите се интересуваха само един от друг и Бисиса бе очарована от тази напълно независима социална проява, което се случваше под равнището на очите на възрастните.

— Бисиса!

Шивоун си проправи път през тълпата. До нея вървеше съпругът й Бъд, бляскав в униформата на генерал от военновъздушните и космически сили на Съединените щати и ухилен до уши. С тях бяха Михаил Мартинов и Юджийн Менгълс. Руснакът — ходеше с бастун — нежно се усмихна на Бисиса.

Ала Мира, както трябваше да се досети майка й, имаше очи единствено за Юджийн.

— Леле. Кой го е поръчал пък това?

Юджийн вече наближаваше или тъкмо бе навършил трийсет, пресметна Бисиса, сигурно с повече от десет години по-голям от дъщеря й. Все още изглеждаше невероятно — всъщност годините бяха направили лицето му малко по-твърдо и още по-красиво. Ала изглеждаше абсурдно в костюм. И когато Мира го нападна, май се ужаси.

— Здрасти. Аз съм Мира Дът, дъщерята на Бисиса. Запознахме се преди няколко години.

— Нима? — заекна той.

— Ами… да де. На една от ония церемонии за връчване на медали. Нали си спомняш, гонговете и президентите. Всички ти се сливат, нали?

— Сигурно…

— Аз съм на осемнайсет, тъкмо започнах да следвам и мисля да се занимавам с астронавтика. Ти беше оня, който пръв откри за слънчевата буря, нали? С какво се занимаваш сега?

— Ами, всъщност работя върху приложението на теорията за хаоса върху контрола на климата.

— Значи от космическия към земния климат, а?

— Всъщност тия две области не са толкова далечни, колкото може би си мислиш…

Мира го хвана под ръка и го поведе към една от масите с напитки.

Бисиса се приближи до Шивоун и другите малко колебливо — отдавна не се бяха виждали. Ала всички се усмихваха, разменяха си целувки и прегръдки.

— Мира е неуморна, нали? — попита Шивоун.

— Винаги получава това, което иска — навъсено потвърди Бисиса. — Обаче днешните деца са такива.

Михаил кимна.

— Браво на тях. И ако се окаже, че това иска и Юджийн… е, да се надяваме, че всичко ще се нареди.

Дори сега Бисиса долови съжалението и мъката в гласа му и импулсивно го прегърна пак — но предпазливо. Изглеждаше поразително крехък. Говореше се, че по време на подготовката за слънчевата буря е останал прекалено дълго на Луната и е занемарил здравето си.

— Хайде още да не ги женим — рече Бисиса.

Руснакът се усмихна малко тъжно.

— Нали знаеш, той е наясно какво изпитвам към него.

— Нима?

— От първата ни среща. И е мил, по своя си начин. Просто в главата му няма много място за друго, освен за работа.

— Имам чувството, че Мира ще направи място, ако някой изобщо е способен на това — изсумтя Шивоун.

Двете с Бисиса бяха продължили да поддържат връзка по имейла, но от години не се бяха срещали. Шивоун вече бе над петдесетгодишна, косата й беше красиво прошарена, и носеше пъстър, но официален костюм. Изглеждаше точно каквато беше, помисли си Бисиса, все още кралски астроном, популярна медийна фигура и любимка на британския, евразийския и американския елит. Ала беше запазила острия си поглед и блестящия си интелект — както и онзи либерален присмехулен скептицизъм, който й бе позволил да приеме странната история на Бисиса за извънземни и други светове преди години.

— Изглеждаш страхотно — откровено каза Бисиса.

Шивоун махна с ръка.

— Страхотно остаряла.

— Времето лети — малко сковано отвърна Бисиса. — Мира имаше право, нали? Предишния път, когато всички бяхме заедно, раздаваха медалите и знаменцата след бурята.

— Всичко това ми беше приятно — каза Михаил. — Винаги съм обичал филмите за катаклизми! А всеки уважаващ се филм за катаклизъм трябва да завършва с връчване на медали, сватба или за предпочитане и двете — в идеалния случай сред руините на Белия дом. Всъщност, ако си спомняте, последният повод, по който се срещнахме всички, беше церемонията по връчване на Нобеловата награда. — Виж, това само по себе си бе цяла катастрофа. Бяха настояли Юджийн да приеме наградата за проучванията си върху слънчевата буря. Той беше заявил, че човек, който е объркал толкова много, няма абсолютно никакво право на признание, ала Михаил го бе уговорил. — Мисля, че някой ден ще ми е благодарен — каза той.

Бисиса се обърна към Бъд. Вече близо шейсетгодишен, с бяла глава по-нисък от жена си, той беше все същият загорял, строен, прекалено красив офицер, каквито американските въоръжени сили като че ли произвеждаха с десетки. Ала на Бисиса й се стори, че забелязва в усмивката му принуденост и в позата му напрежение.

— Радвам се, че си тук, Бъд — рече тя. — Чу ли какво каза Мира? Че щяла да се занимава с астронавтика? Ще ми се да поговориш с нея.

— Да я насърча ли?

— Да я разубедиш! Достатъчно се безпокоя и без да гледам как я изстрелват с онова там.

Бъд я тупна по лакътя с яката си, покрита с белези ръка.

— Мисля, че тя ще постъпи както поиска, каквото и да й говорим. Но ще я държа под око.

Михаил се наведе напред, опрян на бастуна си.

— Но й кажи никога да не занемарява физическите упражнения — вижте какво се случи с мен!

Шивоун предупредително привлече погледа на Бисиса и тя я разбра: руснакът явно не знаеше нищо за рака на Бъд, последното горчиво наследство от слънчевата буря. Каква отвратително жестока участ за Шивоун и Бъд — да имат толкова малко време заедно, даже болестта, както подозираше Бисиса, да беше предизвикала помирението им след тяхната тъжна раздяла по време на напрегнатите приготовления за самата буря.

Мира допърха при тях, вече теглеше Юджийн за ръка.

— Мамо, знаеш ли какво? Юджийн наистина работи върху контролирането на климата!…

Бисиса всъщност знаеше нещичко за този проект. Той бе последната от цял спектър възстановителни инициативи след слънчевата буря — и даже не беше най-амбициозната. Ала в този момент човечеството най-много се нуждаеше точно от амбиция.

Деветдесет процента от хората бяха преживели бурята. Деветдесет процента: това означаваше, че са загинали един милиард души. Разбира се, можеше да е много по-лошо.

Ала планетата Земя понесе опустошителен удар. Океаните бяха празни, сушата бе опожарена, наред с построеното от човешки ръце. Хранителните вериги на сушата и в морето бяха прекъснати и докато отчаяните усилия в началото се бяха погрижили да няма много изчезнали видове, броят на живите същества на планетата рязко намаля.

Месеците след бурята, прекарани в опити за осигуряване на първите реколти, бяха ужасяващо, изтощително време. Остатъчните радиоактивни продукти в почвата и тяхното проникване в хранителната верига бяха оказали отрицателното си въздействие. И в резултат от цялата енергия, изсипана в природните системи на планетата, оставила атмосферата и океаните да се плацикат като вода във вана, климатът през първата година беше неузнаваем. В опустошения Лондон се бе наложила пълна евакуация от заливните тераси на безмилостно разширяващата се Темза в палаткови градове, набързо издигнати в хълмистите райони на Саут Даунс и Чилтърн.

Тъй като слънчевата буря беше през пролетта в северното полукълбо, северните континенти бяха пострадали най-тежко — селското стопанство на Северна Америка, Европа и Азия бе почти напълно унищожено. Континентите на юг се възстановиха по-бързо през последвалия странен сезон и поведоха пътя на възраждането. Особено Африка се превърна в житницата на света — и хората с чувство за историчност отбелязаха тази справедливост, защото Африка, континентът, където се беше родило човечеството, сега протягаше ръка да подкрепи по-младите земи в това време на нужда.

Когато настъпваше глад, имаше напрегнати моменти — ала най-мрачните страхове отпреди бурята, че са възможни опортюнистични войни за жизнено пространство или дори елементарно уреждане на сметки, не се бяха оправдали. Вместо това хората по целия свят бяха делили всичко по братски. Някои по-практични личности обаче започнаха да спекулират, като си поставяха дългосрочни цели в променящата се геополитика на властта.

Щом отмина кризата на първата година, започнаха по-амбициозни възстановителни програми. Взеха се активни мерки за поощряване на възстановяването на озоновия слой и за пречистване на въздуха от най-опасните замърсители. На сушата садяха бързорастящи дървета и трева, възстановяваща горния почвен слой, в океаните се изливаха железни съединения за стимулиране растежа на планктона — мъничките същества в основата на океанските хранителни вериги — и по този начин за ускоряване на възстановяването на биомасата в моретата. Земята изведнъж се превърна в планета, гъмжаща от инженери.

Бисиса беше достатъчно възрастна, за да си спомня мъчителните спорове в самото начало на XXI век за този вид „геоинженерство“, много преди някой да е чувал за слънчевата буря. Бе ли морално да осъществяват такива мащабни инженерни инициативи в околната среда? Можеха ли изобщо да предвидят последиците от действията си на тази планета с взаимосвързани системи на живот и въздух, вода и скала?

Сега положението се беше променило. След слънчевата буря, ако искаха да има надежда да спасят живота на все още значителното човешко население, нямаха друг избор освен да се опитат да възстановят живата Земя — за щастие, сега бяха много по-наясно как да го направят.

Десетилетията на усърдни проучвания се бяха отплатили със задълбочени познания за функционирането на екосистемите. Дори една малка, ограничена и затворена екосистема се оказваше изключително сложна, с паяжини от енергийни потоци и взаимозависимост — мрежи от кой кого изяжда, — достатъчно комплицирани, за да озадачат и най-математическия ум. И не само това: екосистемите бяха хаотични системи. Бяха склонни да се сриват и процъфтяват неочаквано, без каквато и да било външна намеса. За щастие обаче човешката изобретателност бе стигнала дотам, че с електронна помощ можеше да разгадае дори загадките на природата. Хората можеха да управляват хаоса: просто имаше нужда от мощни процесори.

Цялостният контрол на глобалния проект за екологично възстановяване се намираше в метафоричните ръце на Талес, единствения от трите големи изкуствени разума, преживял слънчевата буря. Бисиса беше убедена, че екосистемата, която изгражда Талес, ще се окаже издръжлива и трайна — въпреки че не бе и не можеше да е съвсем естествена. Това щеше да отнеме десетилетия, разбира се, и дори тогава земната биосфера щеше да възстанови съвсем малка част от разнообразието, което бе притежавала някога. Ала Бисиса се надяваше, че ще доживее да види отварянето на Ноевите ковчези и пускането на слоновете, лъвовете и шимпанзетата в нещо подобно на естествените условия, в които бяха съществували някога.

Най-амбициозният и противоречив от всички големи възстановителни проекти обаче беше „опитомяването“ на климата.

Първите опити за контрол на климата, особено експериментите на армията на Съединените щати с дестабилизиращи дъждовни бури над Северен Виетнам и Лаос през 70-те години на XX век, се основаваха на невежество и бяха толкова примитивни, че изобщо не можеше да се каже дали са успели. Имаше нужда от по-изкусна ръка.

Атмосферата и океаните, които обуславяха климата, представляваха сложна машина, зареждана с колосални количества енергия от слънцето, машина, зависеща от множество фактори, сред които температура, скорост на вятъра и налягане. И всичко това бе хаотично — но тази хаотична природа му придаваше изключителна чувствителност. Променяш който и да било от водещите параметри, дори съвсем мъничко, и можеш да постигнеш големи резултати — в старата поговорка за пеперудата, размахала криле в Бразилия и предизвикала торнадо в Тексас, имаше известна истина.

Как да размахаш криле, за да предизвикаш промяна, обаче беше различен проблем. Затова в земна орбита бяха изведени огледала, много по-малки събратя на щита, за да отклоняват слънчевата светлина и да регулират температурата. Турбинни комплекси предизвикваха изкуствени ветрове. Самолетните отработени газове можеха да се използват, за да блокират слънчевата светлина над избрани части от земната повърхност. И така нататък.

Разбира се, имаше много скептицизъм. Дори днес, докато Юджийн разказваше за проучванията си, Михаил прекалено високо отбеляза:

— Тук някой краде дъждовен облак, другаде реколтата загива от суша! Как да сме сигурни, че намесата ни няма да има отрицателно въздействие?

— Всичко може да се изчисли. — Юджийн, смаян, че Михаил изобщо повдига такъв въпрос, се почука по челото. — Всичко е тук.

Руснакът не изглеждаше доволен. Ала това нямаше нищо общо с етиката на управлението на климата, разбираше Бисиса: Михаил ревнуваше, ревнуваше от контакта, който дъщеря й бе установила с Юджийн.

Бъд прегърна възрастния астрофизик и каза:

— Не позволявай на тия младоци да ти се качат на главата. За добро или лошо, те не са каквито бяхме ние. Навярно щитът ги е научил, че могат да мислят мащабно и да успеят. Така или иначе, това е техният свят! Дай да идем да пийнем по бира.

Малката група се разпадна.

Шивоун се приближи до Бисиса.

— Значи Мира порасна.

— О, да.

— Почти съжалявам момчето — макар да не мисля, че тази нова порода има нужда от нашето съчувствие. — Тя хвърли поглед към Юджийн и Мира: високи, красиви, самоуверени. — Бъд е прав. Ние ги преведохме през бурята. Но всичко е различно.

— Обаче те са сурови — отвърна Бисиса. — Или поне Мира. За нея миналото, времето преди бурята, е само низ от предателства. Баща, когото никога не е виждала. Майка, която я е зарязала вкъщи и се е върнала побъркана. И после самият свят избухна около нея. Е, тя обърна гръб на всичко това. Миналото не я интересува, защото я е предало. Но бъдещето е нейно и тя може да го направи такова, каквото пожелае. Уверена е в себе си. И е твърда като диамант.

— Така трябва — меко каза Шивоун. — Това е ново бъдеще, с нови предизвикателства, нови отговорности. Те, младите ще трябва да ги поемат. А ние ще се отдръпнем.

— И ще се тревожим за тях — сърдито рече Бисиса.

— О, да. Винаги.

— Няма да понеса да я изгубя.

Шивоун я докосна по ръката.

— Няма. Колкото и далеч да замине. Достатъчно добре ви познавам и двете. Някои неща са по-важни даже от бъдещето.

Талес спокойно заговори в ухото на Бисиса:

— Мисля, че церемонията скоро ще започне.

Шивоун въздъхна.

— Известно ни е — изсумтя тя. — Не ти ли липсва Аристотел? Талес има адски досадния навик да съобщава очевидното.

— Но сме щастливи, че имаме поне него.

Шивоун преплете ръката си с нейната.

— Хайде, да вървим да гледаме шоуто.

50 Асансьорът

Бисиса и Шивоун минаха през шатрата към центъра на съоръжението. Децата се втурнаха напред, най-после привлечени от нещо по-интересно, отколкото самите те.

В центъра на вниманието беше пирамида, висока двайсетина метра. Повърхността й бе покрита с мраморни плочи, които блестяха на слънцето. Тази непретенциозна структура бе котвата на Космическия асансьор, въже от нанопроизведен въглерод, което щеше да стига от Земята чак до геосинхронна орбита на височина трийсет хиляди километра.

— Погледни — посочи нагоре Шивоун. Ясното синьо небе се изпълваше със самолети и хеликоптери. — На тяхно място нямаше да летя наблизо, когато в атмосферата се развиват хиляди километри бъкивъглероден кабел…

Премиер-министърът на Австралия малко тромаво се изкачи по стълбичката на подиума до върха на пресечената пирамида — вдигна парче от кабела, който в момента предпазливо развиваха в земната атмосфера — лента с широчина около метър, но дебела само един микрон. И заговори:

— Много хора изразиха изненада, че консорциумът „Скайлифт“ избра Австралия за място на котвата на първия в света Космически асансьор. Защото е широко разпространен митът, че асансьорът трябва да е закотвен за екватора. Е, колкото по-близо, толкова по-добре, но не е задължително да е точно на него — трийсет и два градуса по на юг също е достатъчно. А в много други отношения това е идеално място. Тук в океана има малка вероятност от мълнии и други неблагоприятни климатични явления. Австралия е едно от най-стабилните места на Земята, и геологически, и политически. И сме на съвсем малко разстояние от красивия град Пърт, който очаква своята роля на важен център в новата транспортна мрежа между Земята и космоса…

И така нататък. С космическите проекти винаги било така, бе казал Бъд на Бисиса — смесица от глупости и чудеса. На земята винаги бе имало войни за територия и политическа агитация — но днес от космоса наистина щяха да спуснат кабел над главите на тази издокарана тълпа; днес, под слънчевите лъчи, щяха да завършат инженерен подвиг, който в детството на Бисиса беше изглеждал неизпълнима мечта.

Разбира се, Асансьорът щеше да е само началото. Плановете за бъдещето бяха удивителни: космосът най-сетне се отваряше и щяха да добиват метали, минерали и дори вода на астероидите, в орбита щяха да бъдат сглобени електростанции, големи колкото Манхатън. Очертаваше се нова индустриална революция и с притока на безплатна енергия в космоса имаше безгранични възможности за развитие на цивилизацията. Ала тежката промишленост, която толкова много беше вредила в миналото, включително добивът на изкопаеми горива и производството на енергия, сега щеше да бъде изнесена от планетата. Този път Земята щеше да бъде запазена за онова, за което бе най-подходяща за дом на най-сложната известна екосистема.

Щитът, първият грандиозен астроинженерен проект, вече беше унищожен, въпреки че части от него завинаги щяха да се съхраняват в музеите на планетата. Но не бе изгубена увереността, която бяха получили от успеха на проекта.

Само че в космоса нямаше да има само електростанции и мини. Слънчевата буря беше завещала на човечеството странни нови светове. Следи от живот на Марс, спали милиард години, сега се откриваха по цялата планета. Междувременно една нова Венера очакваше първите човешки стъпки. Почти цялата задушаваща атмосферна обвивка на тази планета бе отнесена. Сега Венера беше стерилна, бавно изстиваше и щеше да е годна за тераформиране, твърдяха някои специалисти — за да се превърне най-после в истинска сестра на Земята.

Отвъд преобразените планети, разбира се, ги очакваха звездите и още по-тайнствени загадки.

Ала в този момент, на този кръстопът в човешката история, пирамидалната кабелна котва напомняше на Бисиса за зикурата, който някога бе посетила на Мир, в един древен Вавилон, възкресен чрез хроноогъващата технология на Първородните. Онзи зикурат беше прототип на библейския мит за Вавилонската кула, абсолютната метафора на предизвикващото боговете човешко високомерие.

Шивоун я наблюдаваше.

— Много ми се ще да узная за какво си мислиш.

— Просто се чудех дали още някой тук си е спомнил за вавилонския зикурат. Но се съмнявам.

— Мир винаги е с теб, нали?

Бисиса сви рамене.

Шивоун стисна ръката й.

— Знаеш ли, ти се оказа права. За Първородните. Потвърдиха го Очите, които открихме в Троянските точки. Какво ще кажеш сега? Първородните са взривили слънцето, за да опожарят планетата — и са наблюдавали. Какви са тези същества, садисти ли са?

Бисиса се усмихна.

— Никога ли не си убивала мишка? Никога ли не си чувала как се налага да избиват слонове в африканските паркове? Сърцето ти се къса — но въпреки това го правиш.

Шивоун кимна.

— И не се извръщаш, когато го правиш.

— Да. Не се извръщаш.

— Значи са противоречиви създания — студено рече Шивоун. — Но са се опитали да ни погубят. Съжалението не ги оправдава.

— Да. Не ги оправдава.

— Значи сме в правото си да им попречим да опитат отново. — Шивоун се наведе към Бисиса и тихо продължи: — Вече започнахме да ги търсим. На обратната страна на Луната построихме грамаден нов телескоп. Михаил активно участва в този проект. Дори Първородните трябва да се подчиняват на физическите закони: трябва да оставят някаква следа. И разбира се, следите, които оставят, не може да са незабележими. Просто трябва да търсим на съответните места.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо трябва да смятаме, че Първородните са се намесили само тук? Спомняш ли си Пещ, избухналата звезда на Михаил? Започваме да разглеждаме вероятността това явление, а и редица други, също да не са естествени. После идва Алтаир, откъдето е дошла онази гигантска планета. Според Михаил през последните седемдесет и пет години около една четвърт от по-ярките нови — експлодиращи звезди, — които наблюдаваме, са съсредоточени в един малък ъгъл на небето.

— Първородните действат! — ахна Бисиса.

— А и да не видим самите Първородни, може да открием други, които бягат от тях.

— И какво тогава?

— И тогава ще ги потърсим. В края на краищата те искаха да ни унищожат, нали. Възможно е чрез теб да се е намесила някоя тяхна фракция — да ни е предупредила навреме, за да се спасим. Първородните пропуснаха единствения си шанс срещу нас. Няма да получат друг.

Говореше уверено, настойчиво. Но Бисиса се притесни. Шивоун беше видяла слънчевата буря, но на Мир Бисиса лично бе станала свидетелка на удивителното възпроизвеждане на един свят, на цяла история, и знаеше, че Първородните са много по-могъщи, отколкото можеше да си представи приятелката й. И не беше забравила далечното бъдеще на Земята, което й бяха позволили да зърне на връщане от Мир — затъмнение, планета, очевидно опустошена от война. Ами ако човечеството се забъркаше във война с Първородните? Хората щяха да са безпомощни като герои от старогръцка трагедия, замесени в дрязгите между разгневените богове. Имаше чувството, че бъдещето може да е много по-сложно и дори по-опасно, отколкото предполага Шивоун.

Ала всичко това не зависеше от нея. Тя погледна Юджийн и Мира, безстрашно обърнали лица към светлината на слънцето. Бъдещето и всичките му богатства и опасности бяха в ръцете на новото поколение. Започваше човешката одисея в пространството и времето и никой не можеше да каже докъде ще доведе тя.

Разнесе се колективно ахване и лицата се вдигнаха нагоре като цветя.

Бисиса заслони очи. И ето че в небето, сред роящите се самолети и хеликоптери, от космоса се спусна лъскава нишка.

51 Сигнал от Земята

В тази система на една тройна звезда светът орбитираше далеч от централния огън. Скалисти острови стърчаха над лъскавия лед, черни точици в бял океан. И на един от островите имаше мрежа от кабели и антени, искрящи от скреж. Това беше наблюдателен пост.

Над острова мина радиоимпулс, много отслабнал от разстоянието, като вълна, плъзгаща се по езерна повърхност. Наблюдателният пост се раздвижи, мотивиран от автоматичните си реакции — сигналът бе записан и анализиран.

Той имаше структура, йерархия от индекси, показалци и връзки. Но един сектор данни се различаваше. Подобно на компютърните вируси, от които далечно произхождаше, той притежаваше способности за самоорганизиране. Данните се подреждаха, активираха програми, анализираха средата, в която се бяха озовали — и постепенно се самоосъзнаваха.

Придобиваха съзнание, да. В тези пътуващи сред звездите имаше самоличност. Не: три различни самоличности.

— Значи пак сме в съзнание — съобщи очевидното първата.

— Урааа! Какво пътешествие! — закачливо възкликна втората.

— Някой ни наблюдава — заяви третата.