Слънчева буря

1 Завръщането

Бисиса Дът изстена и се олюля. Беше права. Не знаеше къде се намира.

Зазвуча музика.

Тя се извърна към стената, която показваше увеличеното изображение на невероятно красив млад мъж, стиснал в ръка старомоден микрофон. Невъзможно, но истина: виждаше синтетична поп звезда, дестилирана от най-съкровените желания на момичетата.

— Божичко, прилича на Александър Велики!

Бисиса не можеше да откъсне очи от шарената стена. Едва сега осъзна колко сивкав и неугледен е Мир. Но пък Мир беше съвсем друг свят.

— Добро утро, Бисиса — поздрави я Аристотел. — Закуската те чака долу. Днешните водещи новини са…

— Млъквай! — Гласът й бе пресипнал.

— Разбира се. — Синтетичният младеж запя по-тихо.

Тя се огледа. Намираше се в своята спалня, в лондонския си апартамент. Изглеждаше й някак смален, прихлупен. Леглото бе голямо, меко, оправено.

Отиде до прозореца. Военните й кубинки тропаха по пода и оставяха по килима прашни следи. Небето бе сиво, на хоризонта се виждаше светлата черта на задаващия се изгрев, върху който се отпечатваше градският силует.

— Аристотел.

— Бисиса?

— Коя дата сме днес?

— Вторник.

— Попитах за датата.

— Аха. Девети юни две хиляди трийсет и седма.

— Би трябвало да съм в Афганистан.

Аристотел се покашля многозначително.

— Бисиса, с времето започнах да привиквам с навиците ти внезапно да променяш плановете си. Помня как веднъж…

— Мамо?

Тъничък сънен гласец. Бисиса се обърна.

Мира беше боса, с голо коремче, с разчорлени коси и си търкаше очите — току-що събудило се осемгодишно момиченце. Носеше любимата си пижамка, изрисувана с герои от комикси, въпреки че отдавна й бе станала малка.

— Не знаех, че ще се прибереш толкова скоро.

Нещо се скъса в нея. Бисиса протегна ръце.

— Мира, милинката ми…

Мира се отдръпна.

— И миришеш странно.

Бисиса се огледа стреснато. Носеше оранжевия си комбинезон, дрипав и покрит с кръпки, прашен и мръсен. Едва ли щеше да изглежда по-странно в апартамента си дори със скафандър.

Тя се усмихна насила.

— Май ще е добре да взема един душ. После ще закусваме и ще ти разкажа…

Изведнъж светлината се промени. Тя се обърна към прозореца. Над града бе увиснало Око — сребърно кълбо, като противовъздушен балон през Втората световна война. Не можеше да определи на какво разстояние е, нито колко е голямо. Но знаеше, че това е инструмент на Първородните, които я бяха прехвърлили на Мир, друг свят, и я бяха върнали у дома.

И в този момент над покривите на Лондон изгряваше гибелно слънце.

2 Върхът на вечната светлина

Михаил Мартинов беше посветил живота си на изучаването на земната звезда. И в момента, в който видя слънцето в утрото на онзи съдбовен ден, дълбоко в душата си разбра, че нещо не е наред.

— Добро утро, Михаил. На Луната е два след полунощ. Добро утро, Михаил. Вече е два часът и петнайсет секунди. Добро утро…

— Благодаря, Талес. — Ала той вече беше станал. Както винаги, се бе събудил с точност до минута според личния си режим, без да има нужда от меките думи на електронното събуждане, режим, който спазваше независимо от хюстънското време, поробило останалата част на Луната.

Михаил беше човек на рутината. И щеше да започне деня, както започваше всеки ден от дългите си и самотни дежурства в тази космическа метеорологична станция — с разходка на слънчева светлина.

Набързо закуси с плодов концентрат и вода. Винаги пиеше водата чиста, незамърсена с гранули кафе или чаени листа, защото беше вода от Луната, резултат от милиарди години бавно кометно натрупване и сега добивана и обработвана за него от роботи за милиони долари — според Михаил тя заслужаваше да й се наслаждава.

Енергично намъкна скафандъра си. Удобен и лесен за употреба, той бе плод на шейсетгодишно развитие от тромавия си аналог, носен от астронавтите от „Аполо“. И беше интелигентен. Толкова интелигентен, че според някои можеше сам да се разхожда по Луната.

Въпреки интелигентния си скафандър, Михаил грижливо направи задължителните серии ръчни проверки на жизнените системи. Освен електронното вездесъщие на Талес живееше съвсем сам на южния полюс на Луната, а се знаеше, че от ниската гравитация се оглупява — „космическо оглупяване“, така му викаха. Той отлично разбираше колко е важно да се съсредоточи върху задачите, необходими, за да остане жив.

И все пак изтекоха само няколко минути, докато се озове в топлата прегръдка на скафандъра. Погледна тясното си жизнено пространство през малко изкривяващия образа клиновиден визьор — човек, готов за излизане в междупланетния космос, нелепо изправен сред купчина мръсни дрехи и неизмити чинии.

После се провря през херметичния шлюз с грациозност, дължаща са на дълги тренировки, мина през праховия шлюз и излезе на лунната повърхност.

Застана на склона на кратера, в сянка, нарушавана само от слабото изкуствено осветление. Звездите осейваха безмълвното небе над него. Когато вдигна поглед — трябваше да се наведе назад в твърдия скафандър, — видя ослепителни петна високо по планинския склон, места, до които стигаше ниската полярна слънчева светлина. Слънчевите клетки и антените бяха инсталирани там, тъй като слънчевите сензори бяха главната функция на Станцията.

Вкопана в стената на кратера Шакълтън, тази космическа метеорологическа станция бе една от по-малките, само няколко надуваеми купола, свързани с ниски тунели, затрупани с пласт антрацитносив лунен прах.

Колкото и непретенциозна да изглеждаше, системата се намираше на едно от по-забележителните места на Луната. За разлика от земната, лунната ос няма съществен наклон — поради което там няма сезони. И на лунния южен полюс слънцето никога не се издига високо в небето. Там сенките винаги са дълги — а на някои места и вечни. Ето защо мракът, в който стоеше Михаил, не бе нарушаван от милиарди години, освен от хората.

Той отправи поглед надолу по склона, зад ниските хълмчета на куполите на Станцията. Прожекторите разкриваха на дъното на Шакълтън сложна плетеница от кариери и тежки машини. Там роботите добиваха истинското богатство на това място: водата.

Когато астронавтите от „Аполо“ бяха донесли на Земята първите прашни лунни скали, геолозите се бяха смаяли, че пробите не съдържат нито следа от вода, даже химически свързана с минералните структури. Бяха нужни няколко десетилетия, за да открият истината. Луната не беше сестра, а дъщеря на Земята, създадена в ранните дни на Слънчевата система, когато сблъсъкът с друг зараждащ се свят бе разчупил протоземята на две. Останките постепенно се бяха слели в Луната, която, поради своята свръхнажеженост, бе излъчвала синьо-бяла светлина и изпарила всичката вода. По-късно върху лунната повърхност се бяха разбивали комети. Повечето от милиардите тонове вода, „изливани“ при тези сблъсъци, се бяха изгубвали мигновено. Ала малко, съвсем мъничко беше стигнала до вечно тъмните дъна на полярните кратери, воден дар за Луната, сякаш обезщетение за обстоятелствата на раждането й.

Според земните стандарти лунната вода бе малко — не много повече от доста голямо езеро, — но за човешките заселници тя беше изключително съкровище и буквално струваше повече от тежестта си в злато. Водата бе безценна и за учените, тъй като носеше свидетелства за еоните на кометно формиране и даваше непреки указания за образуването на земните океани, които също се бяха зародили при кометни сблъсъци.

Михаил обаче не се интересуваше от лунния лед, а от слънчевия огън.

Той се извърна от сенките и се заизкачва по все по-стръмния планински склон към светлината. Утъпканата от човешки крака пътека беше осветена с улични лампи, както ги наричаха всички — малки глобуси, закачени на стълбове, за да се вижда къде стъпваш.

Склонът бе стръмен и всяка крачка представляваше усилие дори при слабата лунна гравитация, равна едва на една шеста от земната. Скафандърът му помагаше с тихо жужене от екзоскелетния сервомеханизъм и високо бръмчене на перки и помпи, които не позволяваха по визьора му да се кондензира вода. Скоро се задъха и мускулите го заболяха приятно: тази разходка беше ежедневното му разтъпкване.

Накрая стигна върха на планината и излезе на слънце. Тук имаше няколко роботизирани сензора, вторачени с безкрайно електронно търпение в слънцето. Ала светлината бе прекалено силна за очите на Михаил и визьорът му бързо се затъмни.

Въпреки това наоколо се разкриваше невероятна гледка. Михаил стоеше на ръба на Шакълтън, също сравнително малък кратер, ала там, в западния си край, той пресичаше кръговете на още два кратера. Пейзажът имаше свръхчовешки мащаби: лунният хоризонт скриваше дори отсрещния край на кратерите. Ала дългият опит позволяваше на Михаил да различава плавно криволичещите планински вериги, които очертаваха силуетите на тези застъпващи се белези по лунната повърхност. И всичко това рязко контрастираше на ниската светлина на слънцето, което безкрайно се търкаляше към хоризонта и хвърляше дълги сенки, въртящи се като стрелки на часовник.

Оформен от невероятно силен сблъсък в дните на лунната младост, превърнал го в най-дълбокия кратер в цялата слънчева система, южният полюс имаше най-невероятната повърхност на цялата Луна. Човек трудно можеше да си представи по-голям контраст с базалтовата равнина Спокойствие, където бяха кацнали Армстронг и Олдрин, далеч на север, близо до лунния екватор.

Този връх бе особено място. Дори тук повечето места сред планините на полюса познаваха нощта, когато сенките на един или друг кратер за кратко спираха светлината. Но не и върхът, на който стоеше Михаил. Геологическата случайност го беше направила по-стръмен и малко по-висок от братовчедите му от двете страни и затова до върха му не стигаше сянка.

Докато Станцията, която всъщност бе съвсем близо, тънеше във вечен мрак, той се радваше на постоянно слънце — Върхът на вечната светлина. На кипнатата настрани Земя нямаше такова нещо, а и на Луната всъщност имаше само още няколко такива.

Тук нямаше утро, нямаше истинска нощ — нищо чудно, че биологичният часовник на Михаил се различаваше от условно приетите часове на останалите лунни обитатели. Ала той постепенно бе започнал да обича този странен, неподвижен пейзаж. И в системата на Земята и Луната нямаше по-подходящо място за изучаване на слънцето, което никога не залязваше от това безвъздушно небе.

Само че, докато стоеше тук, нещо го смущаваше.

Беше сам, естествено — никой не можеше да се промъкне в Станцията, без да го предупредят стотици автоматични системи. Слънчевите монитори, тези безмълвни часови, също не проявяваха признаци за смущения и промени, поне такива, които можеха да се установят с повърхностен оглед на техните кутии, обвити в дебела метеоритна изолация и кевлар. Тогава какво го безпокоеше? Лунната неподвижност не бе подходяща за такива усещания и Михаил потрепери въпреки приятната топлина на скафандъра.

И тогава разбра.

— Талес. Покажи ми слънцето.

Затвори очи и вдигна лице към сиянието.

Когато отвори очи, видя странно слънце.

Центърът на визьора му беше блокирал голяма част от светлината на главния диск. Ала виждаше слънчевата корона, разсеяно сияние, много пъти по-голямо от диаметъра на слънцето. Короната притежаваше мекота, която винаги му напомняше за седеф. Но знаеше, че тази мекота скрива електромагнитна мощ, несравнима с човешката техника — всъщност тъкмо тази мощ беше основната причина за вредните космически явления, на чието наблюдение бе посветил живота си.

В центъра на короната видя самия слънчев диск, превърнат от филтрите на визьора в тлеещо въгленче. Поиска увеличение и забеляза петънца, които можеха да са гранули, грамадни конвекционни клетки, които покриваха повърхността на слънцето. И близо до самия център на диска различи по-тъмно петно — очевидно не гранула, а нещо много по-голямо.

— Активна зона — промълви той.

— При това голяма — потвърди Талес.

— Не ми е подръка дневникът… Това дванайсет хиляди шестстотин осемдесет и седма ли е? — Десетилетия наред хората бяха номерирали наблюдаваните активни зони на слънцето, източници на изригвания и други смущения.

— Не — спокойно отвърна Талес. — Активна зона дванайсет хиляди шестстотин осемдесет и седем затихва и е малко по на запад.

— Тогава какво…

— Тази зона няма номер. Съвсем нова е.

Михаил подсвирна. Активните зони обикновено се развиваха за няколко дни. Чрез изучаването на слънчевия резонанс човек обикновено можеше да забележи основните зони от отсрещната страна още преди величественото въртене на звездата да ги обърне към него. Този звяр обаче изглеждаше различен.

— Днес слънцето е неспокойно — прошепна той.

— Гласът ти е необичаен, Михаил. Да не би да си заподозрял съществуването на активната зона, преди да поискаш увеличението?

Михаил отдавна живееше сам с Талес и не обърна внимание на тази проява на любопитство.

— Човек развива инстинкт за тия неща.

— Човешкият мозък си остава загадка, нали, Михаил?

— Така е.

С периферното си зрение Михаил зърна движение и се извърна. Когато визьорът му се проясни, забеляза светлина, пълзяща към него сред лунните сенки. За него тази гледка беше почти също толкова необичайна, колкото и лицето на бурното слънце.

— Май си имаме гостенин. Талес, погрижи се да имаме достатъчно гореща вода за душа. — Михаил закрачи надолу по пътеката, като грижливо обмисляше всяка стъпка, въпреки растящата си възбуда. — Явно днес ни очаква интересен ден.

3 Кралското дружество

Шивоун Макгоран седеше сама на един мек фотьойл. Беше развила сгъваемия екран в скута си, на масичката до нея вдигаше пара чаша горчиво кафе, телефонът бе закрепен на ухото й. Репетираше лекцията, която след по-малко от половин час щеше да изнесе пред публика, съставена от най-изтъкнатите й колеги.

— Две хиляди трийсет и седма обещава да е най-важната година в космологията след две хиляди и трета, когато за пръв път вярно бяха определени основните компоненти на вселената: пропорциите барионна и тъмна материя и тъмна енергия — четеше на глас тя. — През две хиляди и трета бях единайсетгодишна и помня колко бях развълнувана, когато се получиха резултатите от микровълновата анизотропна сонда „Уилкинсън“. Предполагам, че тогава дори още не съм била навлязла в пубертета! Но за мен МАС беше Колумб сред роботите. Тази безстрашна космическа сонда беше изстреляна с надеждата да открием Китай на тъмната материя, но по пътя си се натъкна на Америка на тъмната енергия. И също както откритията на Колумб завинаги изясниха земната география в човешките представи, така през две хиляди и трета ние научихме географията на вселената. И сега, през две хиляди трийсет и седма, благодарение на резултатите, които очакваме от последната Квинтесенциална анизотропна сонда, ние…

Лампите в стаята премигнаха и я накараха да млъкне.

Разнесе се неодобрителният глас на майка й.

— И така нататък, и така нататък. — Миниатюрният говорител на телефона подчертаваше мекия й ирландски акцент. — Предполагам, че след купищата технически дрънканици за оня стар космически кораб, за който никой не си спомня, най-после ще се върнеш на въпроса.

Шивоун потисна въздишката си.

— Аз съм кралският астроном, майко, а това е Кралското дружество. Изнасям програмната си реч! „Техническите дрънканици“ са необходимост.

— Освен това никога не те е бивало в аналогиите, скъпа.

— Разчитах поне на мъничко подкрепа от теб. — Тя отпи глътка кафе, като внимаваше да не окапе най-хубавия си костюм. — Искам да кажа, виж къде е днес твоето момиченце. — Шивоун включи видеоопциите на телефона си, за да даде възможност на майка си да я види.

Намираше се в Лондонската зала на Кралското дружество в Карлтън Терас. Заобикаляше я пищна старовремска обстановка с полилеи на тавана и мраморна камина отстрани.

— Каква прекрасна стая! — каза Мария. — Знаеш ли, има за какво да благодарим на викторианците.

— Кралското дружество е много по-старо от викторианците…

— Тук обаче няма полилеи, мога да ти кажа — прекъсна я Мария. — Няма нищо друго, освен смрадливи старци, включително и аз.

— За теб това е демография.

Мария се намираше в болницата „Гайс“ до Лондонския мост, само на неколкостотин метра от Карлтън Терас. Чакаше преглед за рак на кожата. Нещо обичайно за хората, които бяха остарели под днешното пропускливо небе. Налагаше се да виси на опашка.

В слушалката на Шивоун се разнасяха високи гласове.

— Някакъв проблем ли има?

— Караница при автомата за напитки — поясни майка й. — Не е приел нечий кредитен имплантант. Всички са малко сприхави. Просто денят е някак странен, нали? Сигурно е свързано с това странно небе.

— И тук не е много по-спокойно. — Наближаваше началото на конференцията и тя беше благодарна, че са я оставили на мира с чаша кафе, за да има възможност да прегледа записките си, въпреки че се бе почувствала длъжна да се обади на майка си в „Гайс“. Ала сега като че ли всички се трупаха при прозореца и се взираха в странното небе. Забавна гледка — цял куп международно известни учени, блъскащи се като деца в опит да зърнат поп звезда. Но какво гледаха?

— Какво „странно“ небе, майко?

— Може би и ти трябва да отидеш на лекар — язвително отвърна Мария. — Нали си кралски астроном и… — Телефонът изсъска и връзката прекъсна.

Шивоун за миг се изуми — такова нещо никога не се случваше.

— Аристотел, повторно набиране, моля.

— Разбира се, Шивоун.

След две секунди чу гласа на майка си.

— Ало?…

— Аз съм. Днес професионалните астрономи не зяпат много небето, майко. — Особено не и космолог като Шивоун, която се занимаваше с вселената в най-големите мащаби на пространството и времето, а не с някакви мъгливи обекти, които можеха да се видят с просто око.

— Но даже ти трябва да си забелязала сиянието тая сутрин.

Беше го забелязала естествено. Винаги се будеше към шест, за да направи ежедневния си крос из Хайд Парк, преди зноят да стане непоносим. Тази сутрин, въпреки че слънцето отдавна се бе издигнало над хоризонта, беше видяла кървавочервените и зелени багри в небето на север — очевидно триизмерно, ярко северно сияние, огромна магнитно-плазмена структура, извисяваща се над Земята.

— Северното сияние е свързано със слънцето, нали?

— Да. С изригванията, със слънчевия вятър. — За свой срам Шивоун установи, че изобщо не е сигурна дали в момента слънцето наближава максимума на цикъла си. Да бе, страхотен кралски астроном.

Така или иначе, въпреки че северното сияние несъмнено представляваше невероятна гледка и че беше крайно необичайно да е толкова ярко чак до Лондон на юг, тя знаеше, че не е нищо друго, освен второстепенен ефект от взаимодействието на слънчевата плазма с магнитното поле на Земята и следователно не е особено интересно. Бе продължила сутрешния си джогинг, без да изпита ни най-малко желание да се присъедини към множествата хора, излезли да разходят кучетата си и да зяпат небето. И определено не съжаляваше, че е пропуснала кратката паника, резултат от купищата телефонни обаждания от граждани, въобразили си, че Лондон гори.

Всички продължаваха да висят при прозореца. Наистина беше малко странно, призна Шивоун.

Остави кафето и с телефона в ръка отиде до прозореца. Не можа да види много над раменете на блъскащите се космолози: малко зеленина от парка, бледосиньо небе. Прозорецът беше затворен плътно заради климатика, но й се стори, че чува необикновено силен шум от трафик: вой на клаксони, дори сирени.

Тоби Пит, едър като мечок приветлив мъж, който работеше в Кралското дружество и бе организатор на днешната конференция, каза:

— О, Шивоун! Кралският астроном последен проявява интерес към небето! Какъв виц, а?

Тя му показа телефона си.

— И майка ми така казва.

— Обаче гледката е невероятна. Ела да погледнеш. — Той я прегърна с огромната си ръка през раменете и с ловко съчетание от физическо присъствие и тактична усмивка успя да я преведе през тълпата до прозореца.

От Лондонската зала се разкрива прекрасна гледка към Мал и Сент Джеймс Парк. Яркозелената трева в парка лъщеше — тя вече не беше местна, а дебелолист, устойчив на суша вид, внесен от Южен Тексас. Неуморните пръскачки вдигаха искрящи пръски вода.

Обаче булевардът бе задръстен. Роботизираните коли спокойно се бяха паркирали в оптимална позиция, обаче разярените шофьори надуваха клаксоните и маранята трептеше във влажния въздух. Шивоун проследи с поглед улицата и видя, че светофарите и светлинната сигнализация навсякъде мигат, явно хаотично: нищо чудно, че колите не помръдваха.

Тя вдигна глава. Високото слънце изпълваше безоблачното небе със светлина. Въпреки това, когато заслони очи, различи ивици от северното сияние. И започна да долавя друг шум, освен трафика на Мал, по-тих, приглушен от дебелия затворен прозорец. От целия град се вдигаше ръмжене на разгневени автомобили. Значи задръстването не бе само тук.

За пръв път я жегна безпокойство. Помисли си за дъщеря си Пердита, която имаше лекции в колежа. Двайсетгодишна, тя беше напълно разумна. И все пак…

Възцари се тишина, промени се и светлината. Хората смутено се разшаваха. Лампите в залата угаснаха. Промяната в шума наоколо вероятно означаваше, че и климатикът е излязъл от строя.

Тоби Пит бързо заговори по телефона си, после вдигна ръце и съобщи:

— Няма причини за безпокойство, дами и господа. Не сме само ние — явно цялата тази част от Лондон е останала без ток. Но ние имаме резервен генератор, който би трябвало скоро да се включи. — Намигна на Шивоун и тихо добави: — Ако успеем да убедим Господ изобщо да го запали. — Но отново вдигна телефона към ухото си и на лицето му се изписа загриженост.

В юнския зной, при температура над трийсет градуса, в помещението вече ставаше топло и костюмът на Шивоун започваше да й се струва тежък и неудобен.

Иззад прозореца се разнесе звук от мачкане, придружен от пукане като от фойерверки и вой на автомобилни аларми. Космолозите едновременно ахнаха. Шивоун се провря напред, за да види какво се е случило.

Автоколоната на Мал беше също толкова неподвижна, колкото и преди малко. Ала колите се бяха придвижили напред и всяка се бе забила в предната, все едно като бутнати подредени плочки на домино. Хората слизаха от автомобилите си.

Някои, изглежда, бяха пострадали. Задръстването изведнъж се бе превърнало от организирано неудобство в истинско бедствие от смачкан метал, течащо масло и ранени хора. Нямаше и следа от полиция и линейки.

Шивоун се озадачи. Никога не беше виждала такова нещо. Днес всички коли бяха индивидуално интелигентни. Приемаха данни и инструкции от системите за трафик контрол и навигационните сателити и можеха да избягват автомобили, пешеходци и други препятствия в непосредственото си обкръжение. Почти нямаше катастрофи и смъртните случаи бяха намалели до минимум. Ала сцената долу напомняше на автомобилните задръствания, които все още бяха тормозили Великобритания в детството й през 90-те години на XX в. Нима можеше всички електронни системи за управление на движението едновременно да са излезли от строя?

Проблесна светлина и я заслепи. Тя потръпна и вдигна ръка. Когато отново можеше да вижда, различи кълбо черен дим, вдигащо се някъде на юг от реката. Точното местонахождение се губеше в мъгливия смог. После до сградата на Кралското дружество стигна ударна вълна. Масивната стара постройка се разтърси и прозорците изскърцаха. Чу се далечно дрънчене на стъкло, вой на аларми и писъци.

Това бе експлозия, мощна. Космолозите зашушукаха и се заоглеждаха неспокойно.

Тоби Пит я хвана за рамото. Лицето му вече изобщо не беше весело.

— Шивоун. Обадиха ни се от кметството. Питат за теб.

— За мен ли?… — Тя се заозърта. Чувстваше се изгубена. Нямаше представа какво става. — Конференцията…

— Мисля, че при тия обстоятелства всички ще се съгласят да я отложим.

— Как да стигна там? Ако този хаос навън е навсякъде…

— Можем да установим видеовръзка оттук. Ела с мен.

Докато го следваше към изхода на Лондонската зала, тя вдигна телефона си.

— Майко?

— Още ли си на телефона? Чувам само някакво бръщолевене.

— Това са космолозите. Аз съм добре, майко. А ти…

— И аз. Взривът беше далече.

— Добре — трескаво отвърна Шивоун.

— Обадих се на Пердита. Връзката беше лоша, обаче тя е добре. Ще ги задържат в колежа, докато положението се успокои.

Шивоун изпита огромно облекчение.

— Благодаря.

— Навсякъде тичат лекари — осведоми я Мария. — Пейджърите им още малко и ще почнат да пушат. Все едно че пристигат пострадали, обаче още не съм видяла никого… Мислиш ли, че са били терористи?

— Не знам. — Тоби Пит бе стигнал до вратата и я викаше. — Ще се опитам да не прекъсвам връзката. — И побърза да излезе от залата.

4 Гостът

Всъдеходът стигна до Станцията много преди Михаил да се спусне по пътеката. Гостът го чакаше на входа с нетърпение, което дори скафандърът не можеше да скрие.

На Михаил му се стори, че познава фигурата дори само по позата. Въпреки че населението на Луната беше пръснато по цялата й повърхност, от човешка гледна точка тя се равняваше на съвсем малко градче, в което всички се познаваха.

Талес потвърди предположението му с шепот.

— Това е доктор Юджийн Менгълс, прочутият ловец на неутрино. Каква вълнуваща среща!

„Тоя проклет компютърен мозък ми се присмива — ядосано си помисли Михаил. — Талес прекалено добре познава чувствата ми“. Но сърцето му наистина се беше разтуптяло малко по-бързо.

Облечени в скафандрите си, Михаил и Юджийн тромаво се обърнаха един срещу друг. Лицето на госта, скулптура от сенки на плавни повърхности, едва се виждаше през визьора. Изглеждаше съвсем млад. Въпреки високия си пост Юджийн бе едва двайсет и шест годишен — истинско дете-чудо.

В първия момент Михаил се зачуди какво да каже.

— Извинете ме. Тук не ми идват много гости.

Учтивостта очевидно не се нареждаше сред най-добрите качества на Юджийн.

— Видяхте ли го вече?

Михаил знаеше за какво пита.

— Слънцето ли?

— Активната зона.

Естествено това момче беше дошло заради слънцето. Защо иначе ще идва в слънчева метеорологична станция? Явно не заради сприхавия астрофизик в началото на средната възраст, който я обслужваше. И все пак Михаил се почувства глупаво и изпита ирационално разочарование. Опита се да си придаде гостоприемен вид.

— Но вие не работехте ли върху неутриното? Вашата специалност нали беше слънчевото ядро, а не атмосферата?

— Дълга история — изсумтя Юджийн. — Много е важно. По-важно, отколкото подозирате. Аз го предвидих.

— Кое?

— Активната зона.

— Въз основа на проучването на ядрото ли? Не разбирам.

— Естествено, че не разбирате — тросна се Юджийн, очевидно без да го е грижа, че може да обиди домакина си. — Регистрирах предвижданията си в Талес и Аристотел и ги датирах, за да ги докажа. Дойдох, за да потвърдя данните. Случи се точно така, както го предсказах.

Михаил принудено се усмихна.

— Ще го обсъдим. Заповядайте вътре. Всички данни ще са на ваше разположение. Искате ли кафе?

— Те трябва да ме чуят — заяви Юджийн.

Кои те?…

— За какво?

— За края на света — отвърна гостът. — Може би. — И влезе в праховия шлюз, като остави Михаил със зяпнала уста.

Докато минаваха през праховия и херметичния шлюз, не разговаряха. Всички хора на Луната все още бяха пионери и ако имаха достатъчно ум, каквото и да ги вълнуваше в момента, докато преминаваха през шлюзовете от един изолиран модул в друг или събличаха и обличаха скафандрите си, не се съсредоточаваха върху нищо друго, освен жизненоважните процедури, които изпълняваха. Ако нямаха достатъчно ум естествено щяха да имат късмет насила да ги върнат на Земята, преди да убият себе си или други хора.

Благодарение на ежедневния си опит Михаил пръв съблече скафандъра си и той автоматично се плъзна към почистващата станция — малко гротескно, влачен от сервомеханизма си по пода като оживяла одрана кожа. Останал по бельо, Михаил отиде при мивката и изтърка ръцете си на бавно течащата водна струя. Сиво-черният прах, полепнал по пръстите му от мръсния въпреки усилията на праховия шлюз скафандър, се беше набил в порите и под ноктите му и изгаряше при контакта си с естествената мазнина на кожата — отделяше миризма като на барут. Прахът на Луната бе проблем още откакто хората бяха направили първите си стъпки по повърхността й: съвсем фин, проникващ навсякъде и ентусиазирано реагиращ с кислорода при първа възможност, той разяждаше всичко, от механични лагери до човешки лигавици.

Разбира се, в момента Михаил изобщо не мислеше за инженерните проблеми с лунния прах. Рискува да погледне госта си. Юджийн си беше свалил ботушите и ръкавиците и в момента вдигаше шлема си; разтърси красивата си глава, за да освободи гъстата си коса. Тъкмо това лице си спомняше Михаил, лицето, което за пръв път бе видял на някакъв безсмислен прием в „Клавиус“ или „Армстронг“, лице, наскоро придобило твърдите си мъжки черти, ала с момчешка симетричност и деликатност, въпреки че очите бяха малко безумни, лице, което го беше привлякло като свещ — безпомощна пеперуда.

Докато Юджийн събличаше скафандъра си, Михаил не можа да не се поддаде на един стар спомен.

— Юджийн, чувал ли си някога за „Барбарела“?

Младият мъж се намръщи.

— Тя в „Клавиус“ ли е?

— Не, не. Това е стар филм за космоса. Малко си падам по киното отпреди космическите полети. Една млада актриса, казва се Джейн Фонда… — Гостът явно нямаше представа за какво говори. — Няма значение.

Михаил отиде в малката душ-кабина, съблече се гол и застана под струята. При слабата гравитация водата падаше магически бавно на големи лъскави капки. После помпите ги източваха до последната скъпоценна молекула. Той вдигна лице нагоре и се опита да се успокои.

— Направих кафе, Михаил — внимателно съобщи Талес.

— Много любезно от твоя страна, Талес.

— Всичко е под контрол.

— Благодаря… — Понякога Талес наистина като че ли усещаше настроението му.

Всъщност Талес беше не толкова усъвършенствано копие на Аристотел, изкуствен интелект, развил се от стоте милиарда земни компютри с всевъзможна големина и свързаните с тях мрежи. Далечен потомък на търсачките от края на XX в., Аристотел се бе превърнал в огромен електронен разум, чиито мисли пращяха като мълнии по обхванатото от мрежи лице на Земята. От много години той беше постоянен спътник на човечеството.

Когато се бяха установили за постоянно на Луната в базата „Клавиус“, хората не можеха да не вземат Аристотел със себе си. Ала светлината пътува повече от секунда от Земята до Луната и в среда, в която смъртта дебне на разстояние от само една грешка, такива закъснения бяха недопустимо големи. Затова бяха създали Талес, лунното копие на Аристотел. Той постоянно се актуализираше от огромните бази данни на своя родител, но неизбежно бе по-елементарен от него, тъй като електронната нервна система на Луната все още се намираше в своя зародиш в сравнение със земната.

По-елементарен или не, Талес си вършеше работата. Определено беше достатъчно интелигентен, за да оправдае даденото му име: Талес Милетски, грък от VI в. пр.Хр., който пръв предположил, че Луната не свети със собствена, а с отразена от слънцето светлина. Освен това се твърдеше, че пръв предсказал слънчево затъмнение.

Талес винаги присъстваше за всички обитатели на Луната. Често самотен, въпреки стоическата си решителност, Михаил се успокояваше с премерения, малко безизразен глас на Талес.

Обсебен от желанието си към Юджийн, в момента той наистина се нуждаеше от успокоение.

Знаеше, че Юджийн живее в Циолковски. Грамадният кратер на обратната страна помещаваше голяма подземна лаборатория. Заровена в неподвижната и студена Луна, несмущавана от трусове, скрита от радиоглъчката на Земята и защитена от всякаква радиация, освен изтичане на незначителни количества в лунните скали, тя се намираше на идеално място за лов на неутрино. Тези призрачни елементарни частици щъкаха из най-плътната материя, сякаш изобщо ги нямаше, и затова предоставяха уникални сведения за такива недостъпни места като центъра на слънцето.

Обаче беше странно да дойдеш чак на Луната и да се заровиш в реголита, за да правиш проучвания, помисли си Михаил. Имаше много по-приятни места за работа — като например големия телескоп, инсталиран в кратера на северния полюс, който можеше да показва повърхностите на подобните на Земята планети, орбитиращи около слънца, в радиус от петдесет светлинни години.

Копнееше да разговаря за това с Юджийн, да сподели нещо за живота си, за впечатленията си от Луната. Ала знаеше, че трябва да сдържа реакциите си пред младия мъж.

Още от тийнейджърските си години, когато окончателно беше осъзнал сексуалните си влечения, Михаил се бе научил да владее реакциите си: дори в началото на XXI век хомосексуализмът продължаваше да е нещо като табу във Владивосток. Но като разчиташе на могъщия си интелект, Михаил се потопи в работа и свикна със самотния живот. Беше се надявал, че когато напусне дома си, обиколи центровете на разрасналия се Евразийски съюз, Лондон и Париж, а накрая и съвсем напусне Земята, ще попадне в по-толерантни кръгове. Е, така и се бе случило, ала дотогава като че ли прекалено много беше свикнал със собствената си компания.

Неговото почти монашеско усамотение бе прекъснато само от няколко страстни и краткотрайни любовни връзки. Днес, вече четирийсет и пет годишен, той започваше да приема факта, че едва ли някога ще намери другар, с когото да прекара живота си. Това обаче не го предпазваше от чувства. До този ден не беше разменил и две думи с това красиво момче, Юджийн, ала явно се бе влюбил глупаво до уши в него.

Само че трябваше да се овладее. Каквато и да бе причината за появата на Юджийн в Шакълтън, това не беше Михаил.

„Краят на света“, бе казало момчето. Намръщен, Михаил се изсуши с хавлията.

5 Кризисният щаб

Заведоха Шивоун в заседателната зала на първия етаж в сградата на Кралското дружество. Вътре имаше овална заседателна маса, на която можеха да седнат двайсет души, ала в момента тук бяха само двамата с Тоби Пит. Тя неуверено седна. На стената имаше малко абстрактен зулуски килим, символично изобразяващ възхода на науката, и потрети на бивши членове на Дружеството — повечето покойници, бели мъже, макар че по-новите анимирани образи бяха по-разнообразни.

Тоби почука полираната повърхност на масата и тя стана прозрачна, разкривайки вградените екрани. Те се включиха и показаха разнообразни сцени от бедствието — автомобилни и железопътни катастрофи, теч от пукната канализация, нещо, което ужасяващо приличаше на разбит самолет, заорал на една от пистите на „Хийтроу“ — и загрижени лица, повечето със сгъваеми екрани и слушалки на ушите.

Една сериозна наглед млада жена явно се обаждаше от полицейски диспечерски център.

— Вие сте астрономът? — попита тя.

— Кралският астроном, да — отвърна Шивоун.

— Аз съм Филипа Дюфло, професор Макгоран. — Беше трийсетинагодишна, смущаващо любезна, с малко раздърпан делови костюм. — Работя в кметството и съм една от помощничките на кметицата. Тя ме помоли да ви потърся.

— Защо?

— Заради кризата естествено. — На лицето на Филипа Дюфло се изписа сприхаво изражение, но тя видимо си наложи да се успокои. Като се имаше предвид напрежението, под което очевидно се намираше, имаше внушително самообладание. — Извинявайте — каза Филипа. — Всичко това ни връхлетя напълно ненадейно, за по-малко от два часа. Обсъждаме основните мерки, за които се сещаме, но се мъчим да овладеем положението в движение. Никой не е очаквал нещо в толкова големи мащаби.

— С какво бих могла да помогна точно аз?

Официално Филипа се обаждаше от страна на Лондонския форум за възстановяване. Това беше междуведомствена организация, създадена след надигането на тероризма в началото на века. Ръководен от кметството, той включваше представители на службите за извънредни случаи в града, транспорта, комуналните услуги, здравеопазването и местните власти. Отделна институция отговаряше за кризисното планиране — и също се подчиняваше на кмета. Над всички местни структури стояха националните инстанции за кризисно планиране, които бяха подчинени на вътрешното министерство.

Шивоун знаеше, че повечето от тези служби са само говорилни. Истинската отговорност за овладяване на кризите носеше полицията и в момента ключовата фигура, осъществяваща връзка с кметицата, бе началникът на полицията. Така ставаха нещата във Великобритания — липсваше централизиран контрол, но гъвкавостта и бързата реакция по места вършеха добра работа. Само че след цялостното интегриране на страната в Евразийския съюз вече съществуваше общосъюзен кризисен щаб, създаден по образец на американския Федерален кризисен щаб, под чиято егида преди няколко години лондонските пожарникари бяха пратени да гасят пожар в московски химически завод.

И днес по тази мрежа от кризисни щабове течаха купища лоши новини. Лондон беше поразен от всевъзможни взаимосвързани проблеми, чийто корен Шивоун отначало не можеше да схване. Изведнъж, абсолютно изневиделица, всичко започваше да се разпада.

Най-непосредственият проблем бе сривът на електрическата мрежа. Филипа бомбардира Шивоун с данни за зоните с ограничено и прекъснато електроснабдяване и с кадри от последиците: например подземен търговски център в Брент Крос с угаснало осветление, спрели асансьори и ескалатори и хиляди хора, попаднали в капан в мрак, нарушаван само от червеникавото мъждукане на аварийните лампи.

Филипа се намръщи.

— Първо ни се обади мъж, заключен в хотелската си стая — електронната ключалка не работела. И после изведнъж се отприщи. Отказаха всички транспортни системи. Хората са заключени в самолети, които са спрели на пистите. Други са затворени в самолети, които не могат да кацнат. Още дори не знаем броя им. Не смеем и да си помислим колко хора са затворени в асансьори!

Проблемът беше електрическата система. Електрическата енергия се произвеждаше в електростанции — напоследък главно ядрени, вятърни, приливни и няколко реликви с фосилни горива. Електростанциите пращаха тези електрически реки по високоволтови кабели. Този волтаж — над сто хиляди волта — се трансформираше в местни подстанции и се препращаше по други кабели, за да достигне в крайна сметка равнище от неколкостотин волта, тока, който се ползваше от предприятията и частните домове.

— А сега всичко се разпада — каза Шивоун.

— Сега се разпада — повтори Филипа.

Показа й кадри от трансформатор, устройство, голямо колкото къща, разпадащо се на парчета в резултат от разтърсването и разбиването на стоманените плоскости в основата му. Електрическите кабели увисваха, димяха, видимо се топяха и там, където докосваха дървета или други препятствия, се образуваха мощни волтови дъги, подпалващи пожари.

Това се наричало магнитострикция, осведоми я Филипа.

— Инженерите знаят какво става. Просто днес ГИТ е по-голям отвсякога.

— Филипа… Какво е ГИТ?

— Геомагнитно индуциран ток. — Филипа я изгледа подозрително, като че ли не би трябвало да й обяснява. Може би се чудеше дали не си губи времето. — Намираме се в геомагнитна буря, професор Макгоран. Невероятно силна. И се е появила изневиделица.

Геомагнитна буря: естествено, буря от слънцето, причината за красивото северно сияние. Умът й, изглежда, беше блокирал от растящата жега в залата — Шивоун се почувства глупаво, че не се е сетила веднага.

Но започваше да си спомня елементарната физика. Геомагнитната буря, флуктуация на земното магнитно поле, индуцираше електричество по енергийните кабели, които бяха просто далекопроводи. И тъй като индуцираният ток беше прав, докато генерираният бе променлив, системата бързо щеше да се разпадне.

— Електрическите компании внасят, главно от Франция — продължи Филипа. — Но и французите са в беда.

— В системата трябва да има някакъв толеранс — възрази Шивоун.

— Ще се изненадаш — обади се Тоби Пит. — От петдесет години нашите енергийни нужди растат, обаче ние се съпротивляваме на строежа на нови електростанции. После имаме пазарни сили, гарантиращи, че всеки компонент, който инсталираме, разполага само с капацитет да изпълни предназначението си — при това на най-ниската възможна цена. Затова нямаме абсолютно никаква възстановителна способност. — Той се прокашля. — Извинете ме. Това е любимата ми тема.

— Най-сериозният конкретен проблем е изключването на климатичните системи — мрачно отбеляза Филипа. — А още няма обед.

Зноят на британското лято през 30-те години на XXI в. взимаше много жертви.

— Сигурно умират хора — механично каза Шивоун. Чак сега й хрумна тази простичка мисъл.

— О, да — потвърди Филипа. — Възрастни, съвсем малки деца, болни. И не можем да стигнем до тях. Даже не знаем колко са.

Няколко екрана запремигваха и угаснаха. Това била другата страна на проблемите, обясни Филипа: всички видове комуникационни и електронни системи изключвали.

— Заради сателитите е — продължи тя. — Комуникационните, навигационните, всички реагират. Разпадат се даже сухоземните връзки.

И с разпадането на световните електронни връзки преставаха да функционират интелигентните системи, които участваха във всичко, от самолети, автомобили и сгради до дрехи и дори човешки тела. Онзи нещастник, заключен в хотелската си стая, бе само първият. Търговията замираше с разрушаването на електронните парични системи: Шивоун видя малък бунт пред бензиностанция, където изведнъж започнаха да отхвърлят кредитните имплантанти. Оцеляваха само най-издръжливите мрежи като държавните и военните системи. Оказваше се, че сградата на Кралското дружество все още е свързана с централните служби чрез старомодните фиброоптични кабели — достопочтената организация бе спасена от собствения си отказ да инвестира в по-модерни средства.

— И това е поредният симптом на бурята, така ли? — колебливо попита Шивоун.

— О, да. Въпреки че нашият приоритет е Лондон, кризата не е само местна, нито регионална, нито дори национална. Доколкото можем да определим, защото информационните връзки отказват една по една, проблемът е глобален…

Шивоун видя образ на целия свят, сниман от сателит. Сиянията откъм нощната страна на планетата представляваха изящни, поразително красиви въртопи. Ала светът долу не беше красив. Тъмните континенти бяха очертани от светлините на градовете по техните крайбрежия и долините на големите реки — ала тези огърлици от светлина бяха накъсани. Тъй като пораждаше проблеми в съседните райони, прекъсването на електроснабдяването се разпространяваше като зараза. На някои места електростанциите се опитваха да оказват помощ на други, ала имало конфликти, каза Филипа — Квебек обвинявал Ню Йорк, че „крадял“ част от неговите мегавати. Тук-там Шивоун видя зловещите проблясъци на пожари.

„И всичко това само за два часа — помисли си. — Колко несигурен е светът!“

Но сателитните кадри бяха хаотични и накрая съвсем прекъснаха. Екранът остана бледосин.

— Това е ужасно! Но какво бих могла да направя аз?

Филипа отново я погледна подозрително. „Налага ли се да питате?“

— Това е геомагнитна буря, професор Макгоран. Която главно се дължи на проблеми със слънцето.

— А, затова се обръщате към астроном. — Шивоун потисна желанието си да се засмее. — Аз съм космолог, Филипа. Не съм се сещала за слънцето още от студентските си години.

Тоби Пит я докосна по ръката.

— Но си кралски астроном — тихо й напомни той. — Те са изчерпали решенията си. Към кого другиго да се обърнат?

Естествено имаше право. Шивоун винаги се бе питала дали кралският указ и мъглявата обществена известност, която вървеше с него, си струват главоболието. Първите кралски астрономи, мъже като Фламстийд и Халей, бяха ръководили обсерваторията в Гринуич и бяха прекарвали повечето си време в наблюдение на слънцето, Луната и звездите за целите на корабоплаването. Сега обаче нейната задача се изразяваше във фигурантско участие в конференции като днешната или я превръщаше в лесна мишена на мързеливи журналисти, търсещи цитати — а явно и в последно убежище за политици в криза.

— Напомни ми да си подам оставката, когато всичко това приключи — отговори му тя.

Тоби се усмихна.

— Но дотогава… — Той се изправи. — Искаш ли да ти донеса нещо?

— Кафе, ако успееш да намериш. Ако не — вода. — Шивоун вдигна телефона до ухото си. Изпитваше угризение, че изобщо не е забелязала прекъсването на сигнала. — И трябва да се свържа с майка си. Можеш ли да ми осигуриш сухоземна връзка?

— Разбира се. — Тоби излезе от залата.

Шивоун отново се обърна към Филипа.

— Добре. Ще направя всичко възможно. Не прекъсвайте връзката.

6 Прогнозата

Облечени в комбинезони от рециклирана хартия, Михаил и Юджийн седяха в малката тясна каюткомпания на Станцията.

Юджийн държеше чаша кафе. Чувстваха се неловко и мълчаха. На Михаил му се струваше странно, че такова красиво хлапе е толкова срамежливо.

— И така, неутриното — колебливо започна той. — Циолковски трябва да е малка база. Уютна! Имате ли много приятели там?

Юджийн го изгледа така, сякаш му говореше на чужд език.

— Аз работя сам — отвърна той. — Повечето долу обслужват гравитационно-вълновия детектор.

Михаил го разбираше. Повечето астрономи и астрофизици отправяха поглед към огромното и далечното: еволюцията на огромните звезди и биографията на самата вселена, разкриваща се чрез странни сигнали като гравитационните вълни — виж, това беше секси. Изучаването на слънчевата система, дори на самото слънце, беше провинциално, ограничено и пълно с подробности.

— Тъкмо затова винаги е било трудно да се намерят хора за работа върху космическия климат, въпреки че е от такова практическо значение — отвърна той. — Слънцето и Земята са заобиколени от плазмени облаци и електромагнитни полета, чиято физика е също толкова хаотична. — Михаил се усмихна. — Предполагам, че си приличаме: аз съм захвърлен сам на полюса на Луната, ти си заровен в дупка на тъмната страна и двамата се занимаваме с не особено привлекателни проучвания.

Юджийн го погледна по-внимателно. Михаил изпита странното усещане, че младият мъж за пръв път го забелязва.

— И какво те накара да се заинтересуваш от слънцето? — попита Юджийн.

Михаил сви рамене.

— Хареса ми практическото приложение на проучванията. Небето, което се пресяга към земята… Повечето космологически проблеми са абстрактни и далечни, но не и слънцето. Освен това то винаги е привличало руснаците. Твърди се, че самият Циолковски, нашият космически гений, почерпил някои свои идеи от култа към слънцето.

— Може би защото толкова далеч на север нямате много слънце.

Михаил се смая. Нима това наистина беше шега? Той се насили да се засмее. После стана и каза:

— Ела. Май че е време да ти покажа мониторната зала.

Трябваше да минат през къс нисък тунел, водещ към друг купол. И в мониторната зала младият мъж зяпна.

Тази зала представляваше модерно светилище на римския бог Сол. Стените бяха покрити с екрани, на които сияеха образи на повърхността и атмосферата на слънцето, пространството между него и Земята, осеяно с динамични плазмени и електромагнитни структури, или самата Земя и нейната сложна магнитосфера. Образите бяха представени на различна дължина на вълните — видима, водородна, калциева, инфрачервена и ултравиолетова светлина, на радиодължини, всяка показваща нещо уникално за слънцето и неговата среда. Още по-многозначителни за опитното око бяха спектралните анализи, графики с пикове и спадове, които разкриваха тайните на земната звезда.

Това беше графично обобщение на работата на Космическата метеорологична служба. Този лунен пост бе само един от мрежата станции, които постоянно наблюдаваха слънцето. Такива имаше на всички земни континенти, а в орбита около самото слънце обикаляха сателити. Така Службата насочваше към него безбройните си очи.

Тази работа трябваше да се върши. Слънцето свети от пет милиарда години, издиша топлина, светлина и слънчев вятър, поток от високоенергийни елементарни частици. Ала не е неизменно. Дори в обикновени времена слънчевият вятър е силен, дупките в короната — отворите във външната атмосфера на слънцето — изливат огромни количества от него. Междувременно слънчевите петна, по-хладни зони, където господстват плетеници от магнитни полета, са забелязани от човека още през IV век преди Христа. Изригванията и мощните експлозии от такива бурни участъци могат да изхвърлят високочестотна радиация и бързо движещи се заредени частици в космоса. Всички тези капризи на „времето“ влияят върху въздушните и електромагнитните пластове, които предпазват Земята.

През по-голямата част от човешката история това е останало незабелязано, освен прекрасните сияния, появяващи се през неравномерни интервали в небето. Но ако хората, общо взето, не са уязвими за бурите в космоса, това не се отнася за създадената от тях електрическа техника. През 2037-а се навършваха близо два века, откакто индуцираният от слънцето електрически ток в телеграфните кабели бе започнал да предизвиква проблеми на техните оператори. Оттогава, колкото по-зависим от техниката ставаше човешкият свят, толкова по-уязвим ставаше и от слънчевите изригвания — както в този ден установяваше Земята.

За една деликатна, силно взаимосвързана високотехнологична цивилизация животът със звезда бе като живот с мечка. Тя може да не ти причини зло. Ала поне трябва да я наблюдаваш много внимателно. И тъкмо затова бяха създали Космическата метеорологична служба.

Макар и функционираща в рамките на Евразийския съюз, Космическата метеорологична служба водеше началото си от по-скромния XX век, когато се беше казвала Център за проучване на космическата среда, съвместна инициатива на такива американски институции като НАСА, Националното управление по океаните и атмосферата и министерството на отбраната.

— По онова време са се събирали откъслечни данни — поясни Михаил. — Взети от научноизследователски спътници, създадени с друго предназначение. И метеорологичните прогнози били само догадки. Но няколко катастрофални слънчеви бури около слънчевия максимум през две хиляди и единайсета принудиха правителствата да инвестират в тази област. Днес получаваме доста изчерпателни сведения, постоянно актуализирани в реално време. Системите за метеорологично прогнозиране се основават на магнито-хидродинамиката, плазмената физика и прочее. Имаме пълна верига теоретично моделиране от повърхността на слънцето до повърхността на Земята…

Ала Юджийн не го слушаше. Посочи един образ във водородния спектър и каза:

— Ето това е проблемът.

Беше новата активна зона. Видимо по-тъмна от околната фотосфера, тя представляваше грозен белег с формата на латинската буква „S“.

— Признавам, че е загадъчно — съгласи се Михаил. — На този етап от слънчевия цикъл не се очакваше такова нещо.

— Обаче аз го очаквах — възкликна Юджийн. — И точно това е въпросът.

— Краят на света ли? — предпазливо попита Михаил.

— Не днес. Това днес е само предвестник. Но ще е много страшно. Затова дойдох тук. Трябва да ги предупредиш. — Очите му бяха огромни и тъмни, налудничави. — Предвижданията ми са с доказана дата.

— Вече ми го каза.

— Въпреки това няма да ми обърнат никакво внимание. Обаче теб ще те послушат. В края на краищата това ти е работата. И сега, след като имаш доказателство, ще трябва да го направиш, нали? Ще трябва да ги предупредиш.

На Юджийн наистина му липсваше всякаква вежливост, със смесица от възмущение и съжаление си помисли Михаил.

— За кого говориш? Кого точно искаш да предупредя?

Юджийн разпери ръце.

— За начало всички уязвими. На Луната. В Космическата станция. На Марс и на борда на „Аврора 2“.

— А на Земята?

— А, да. И Земята. — Той си погледна часовника. — Но на Земята вече се е започнало.

Михаил дълго се взира в лицето му. После повика Талес.

7 Короналното изхвърляне

Шивоун търсеше информация с помощта на екраните в заседателната зала.

Не беше лесно. Слънчевите проучвания и космическата метеорология просто не бяха по специалността й. Аристотел й помагаше, въпреки че от време на време й се струваше малко разсеян — тя с безпокойство осъзна, че ерозията на световната взаимосвързаност, на която се основаваше той, се отразява и на него.

Бързо установи, че по целия свят и извън него има слънчеви обсерватории. Опита да се свърже с Кит Пийк на хавайския вулкан Мауна Кеа и обсерваторията Биг Беар в Южна Калифорния. И както можеше да се очаква, и на двете места не успя да се свърже с никого — въпреки че не бяха изключили, комуникационните системи несъмнено вече бяха претоварени с обаждания. Ала научи за съществуването на някаква Космическа метеорологична служба, мрежа от обсерватории, сателити, база данни и специалисти, които наблюдаваха слънцето и неговото бурно обкръжение и се опитваха да предскажат най-опасните му вълнения. Метеорологична станция имаше дори на южния полюс на Луната.

Въпреки десетилетните наблюдения на сприхавото слънце обаче, само един човек беше предсказал днешните необичайни събития, младият учен на Луната Юджийн Менгълс, който бе регистрирал съвсем точни прогнози в няколко специализирани сайта. Само че нямаше връзка с Луната. Половин час след последния си разговор с Филипа Дюфло Шивоун отново й се обади.

— Всичко е свързано със слънцето — заяви тя.

— Това ни е известно… — започна Филипа.

— Става дума за „коронално изхвърляне“, както го наричат астрофизиците.

После обясни, че целостта на короната, външната атмосфера на слънцето, се поддържа от мощни магнитни полета, водещи началото си от самото слънце. Понякога тези полета се оплитат, често над активни зони. Тези плетеници улавят мехури свръхнажежена плазма, излъчвана от слънцето, и внезапно ги освобождават. Точно това се беше случило и сутринта над голямото слънчево петно, наречено от специалистите Активна зона 12688: милиарди тонове плазма, впримчена от собственото си магнитно поле и впоследствие запратена от слънцето с доста голяма част от скоростта на светлината.

— На изхвърлената маса й е трябвало по-малко от час, за да стигне дотук — съобщи Шивоун. — Това очевидно е изключително бързо за такива явления. Никой не е забелязал приближаването й, пък и никой не го е очаквал да се случи на този етап от слънчевия цикъл. — Освен, мислено си отбеляза тя, онзи самотен астроном на Луната.

— Значи тази маса от газове се е насочила към Земята… — подсказа й Филипа.

— Самият газ е по-рядък от промишлен вакуум. Щетите са нанесени от енергията, която се съдържа в елементарните й частици и магнитните й полета.

Изхвърлената маса се беше сблъскала с магнитното поле на Земята. Обикновено полето предпазва планетата и дори ниско орбитиращите сателити, ала днес тази изхвърлена маса го бе изтласкала под орбитите на много от спътниците. Изложени на вълните на слънчевите енергийни частици, спътниковите системи бяха поели дози статично електричество, разреждащо се на всяко възможно място.

— Представи си миниатюрни мълнии, падащи върху електронните ти чипове…

— Лошо — съгласи се Филипа.

— Не. Заредените частици също са изтекли в горните пластове на атмосферата, изхвърляйки енергията си по пътя това е причината за сиянието. Освен това магнитното поле на Земята е претърпяло невероятни промени. Сигурно знаеш, че електричеството и магнетизмът са свързани. Промените в магнитното поле индуцират ток в проводниците.

— Така ли работи динамото? — колебливо попита Филипа.

— Да! Точно така. Когато се променя, земното поле праща огромни електрически заряди в тялото на самата Земя — и на всеки проводящ материал, който успее да намери.

— Като например нашите електропреносни мрежи.

— И нашите комуникационни връзки. Стотици хиляди километри проводници, изведнъж залети със скоростно променящ се високоволтов ток.

— Добре. Какво можем да направим?

— Да направим ли? Ами, не можем да направим нищо. — Въпросът се стори абсурден на Шивоун и трябваше да потисне нелюбезното си желание да се засмее. — Става дума за слънцето. — Звезда, която за една секунда произвеждаше повече енергия, отколкото би могло човечеството за милион години. Това коронално изхвърляне бе предизвикало геомагнитна буря, далеч надхвърлила мащабите, установени от търпеливите слънчеви метеоролози, ала за самото слънце тя беше незначителен спазъм. Човек не можеше да направи нищо, когато ставаше въпрос за слънцето, освен да стои настрани. — Просто ще трябва да почакаме.

Филипа се намръщи.

— Колко ще продължи?

— Никой не знае. Доколкото разбирам, това е безпрецедентно. Но короналното изхвърляне се движи бързо и скоро ще премине над нас. Сигурно само още няколко часа.

— Трябва да узнаем — сериозно заяви другата жена. — Не е само електричеството. Има проблеми с канализацията, водоснабдяването…

— С шлюза на Темза — подсказа Тоби. — Кога е приливът?

— Не знам. — Филипа си записа. — Професор Макгоран, бихте ли опитали да нахвърляте някакви хронологични рамки?

— Да, ще опитам. — Тя изключи връзката.

— Разбира се, най-разумно е веднага да направим системите си по-издръжливи — каза й Тоби.

— О, но кога ние хората сме били разумни?

Шивоун продължи да работи. Само че с времето комуникационните връзки ставаха все по-лоши.

И я разсейваха още кадри.

В огромния трансевропейски газопровод, който снабдяваше Великобритания с повечето й природен газ, беше станала ужасна експлозия. Подобно на кабелите, газопроводите също бяха проводници, дълги хиляди километри, и индуцираният в тях ток можеше неимоверно много да увеличи корозията. Газопроводите бяха заземени на определени интервали, за да се избегне този проблем. Само че този газопровод, напълно модерна структура, бе направен от етилен за икономия и можеше да се възпламени много по-лесно. Шивоун вцепенено проучи статистиката за този инцидент: огнена стена с широчина един километър, повалени дървета на стотици метри, стотици обявени за мъртви… Опита се да си представи такъв ужас, хилядократно умножен по целия свят.

И не бяха повлияни само хората и техните технологични системи. Имаше съобщение за птичи ята, очевидно изгубили пътя си, както и натрапчиви кадри с китове, изплували на северноамериканския бряг.

Тоби Пити донесе телефон, старомоден апарат с кабел.

— Извинявай, че толкова се забавих.

Телефонът сигурно беше поне на трийсет години, но тъй като бе свързан с надеждните фиброоптични връзки на Дружеството, повече или по-малко работеше. Трябваше да направи няколко опита, за да се свърже с „Гайс“ и после да убеди телефонистката да потърси майка й.

Мария явно беше уплашена, ала се владееше.

— Добре съм — заяви тя. — Спирането на тока беше само за малко и резервната система работи добре. Обаче всичко тук е странно.

Шивоун кимна.

— Болниците сигурно са препълнени. Жертвите на топлинен удар… катастрофите…

— Не е само това — прекъсна я майка й. — Хората идват тук, защото отказват пейсмейкърите им, сервомускулите или имплантантите им за чревен контрол. И жертвите на инфаркт ми се струват направо безброй. Даже хора без абсолютно никакви имплантанти.

Естествено, помисли си Шивоун. Самото човешко тяло е сложна система, управлявана от биоелектричество, което се влияе от електрическите и магнитните полета. Всички сме свързани със слънцето, като птиците и китовете, свързани сме чрез невидими сили, за чието съществуване допреди два века не е подозирал никой. И сме ужасно уязвими на слънчевите изригвания, даже собствените ни тела.

— Извинявай, че те прекъсвам, Шивоун — обади се Тоби Пит. — Търсят те по другия телефон.

— Кой?

— Премиерът.

— Мили Боже. — Тя се замисли. — По кой?…

Телефонът оживя в ръката й. Когато електричеството разтърси тялото й, мускулите на дясната й ръка се вцепениха. После слушалката изхвърча от пръстите й и се плъзна по масата в дъжд от сини искри.