Слънчева буря

26 Алтаир

Звездата Алтаир е толкова далече, че светлината й стига до Земята за шестнайсет години. И все пак тя в известен смисъл е наш съсед — само няколко десетки звезди се намират по-близо до слънцето.

Алтаир е видима звезда, но много по-голяма от слънцето. Два пъти по-горещата й повърхност е бяла, без никакъв намек за жълтата слънчева обагреност, и „издиша“ десет пъти повече енергия в лицата на пръснатите наоколо планети.

Шест от тях са огромни тела, с едно изключение, по-големи от Юпитер. Всички се образували близо до звездата, роейки се около нея като ято чудовищни птици, и с времето постепенно се отдалечили. Повечето се подредили като по часовников циферблат и орбитират в кръг около Алтаир. В дълбоките им горещи недра кипели сложни физически и химически процеси — и в спокойствието на вечността на някои от тези светове възникнал живот.

Една от планетите обаче се различаваше от другите.

Това грамадно чудовище, петнайсет пъти колкото Юпитер, нямаше късмет в отношенията си със своите братя. То беше изхвърлено от родната система по елипсовидна орбита, чийто край го отведе в леденото царство на кометите. Тази огромна орбита му отнемаше милиони години — и на всеки няколко мегагодини сплотеното семейство на вътрешните планети бе смущавано от шеметните визити на подивелия великан от космическите дълбини. Светове, които много приличаха на Земята, се преобръщаха и разтърсваха под въздействието на неговата гравитация. И не само това, но и преминаването му през широките Алтаирови пояси от комети и астероиди обсипваше вътрешността на системата със ситен дъжд. Сблъсъци като онзи, погубил динозаврите, бяха норма на Алтаировите светове и метеоритите падаха стотици пъти по-често, отколкото на Земята.

С времето този унищожителен процес щеше да продължи. Накрая полудялата планета щеше да унищожи по-малките светове. А можеше и да се разбие в друг гигант: катастрофа и за двете планети. Най-вероятно обаче капризният скитник щеше окончателно да се откъсне от системата на Алтаир, може би докато преминава покрай друга звезда, и да се отдалечи сам в черния космос.

Само че събитията бяха ускорени.

Най-драматичното събитие в образуването на Земята беше титаничният сблъсък, разцепил Протоземята на два свята, Земя и Луна. В продължение на няколко дни сиянието на осакатената планета можеше да се види от стотици светлинни години.

Очите на наблюдателите бяха чувствителни към цветове, за които на човешките езици нямаше думи. Те обаче продължаваха да наблюдават: наблюдаваха всичко и навсякъде, търпеливо, неуморно. И забелязаха бурното раждане на Земята.

Наблюдаваха и последвалото развитие: образуването на океаните от кометна вода, кратката ера на химичен кипеж, поразително бързия възход на простите форми на живот, по-мудния прогрес към сложност и накрая проблясъка на разум. Като цяло това бе позната история, само детайлите се различаваха на отделните светове.

Ала наблюдателите не го смятаха за „прогрес“.

На един древен съвет, където равнището на разговорите би било непонятно за човешкия ум, въпреки известни несъгласия, беше взето най-тежкото решение.

Избрано бе и оръжие.

Стерилизиращо средство.

Как се премества планета? Има много начини, но използваният в системата на Алтаир метод беше напълно понятен за човечеството.

Самите пертурбации на полудялата планета я правеха полезна за целта. От 70-те години на XX век човешките инженери използваха гравитационни „прашки“, за да изстрелват космическите си кораби. Съдове като „Вояджър“, да речем, можеха да „рикошират“ в гравитационния кладенец на Юпитер — и подобно на топче за пинг-понг, отскачащо от предното стъкло на тир, ако ъгълът бе точно избран, космическият кораб щеше да отхвърчи с многократно по-голямо ускорение. Космическите инженери бяха овладели този метод, бяха изнамерени начини да използват все по-сложни системи от прашки, за да черпят енергия и ускорение от слънчевата система, за да намалят нужното количество ракетно гориво.

Тъй като Юпитер беше десетина трилиона трилиона пъти по-голям от „Вояджър“, такива сблъсъци не бяха смутили особено много исполинската планета. Но ако свят, равен по маса с Юпитер, минеше по траекторията на „Вояджър“, и двете планети щяха да отхвърчат в нови посоки.

Точно такъв бе и принципът: използване на гравитационни прашки за преместване на светове.

Трудно можеше да се използва само един импулс, пък и той щеше да е загубен, защото щеше да се отдели много енергия. Можеше да се насочи обаче поток от астероиди, за да се премести много по-голямата маса на планетата, без да има нежелателни последици.

А с още по-малки скали можеха да се отклонят самите астероиди. Можеше да се организира последователност от сблъсъци с минимално първоначално отклоняване — като камъчета, хвърлени в езеро — и да се предизвикат все по-огромни смущения. Използваше се и фактът, че многосъставните гравитационни системи бяха естествено хаотични и затова чувствителни на слаби смущения.

Разбира се, осъществяването на такова многостепенно „оръдие“ щеше да изисква планиране. Но това беше въпрос само на орбитална механика. И бе ефикасно, тъй като се изразходваше съвсем малко енергия. Елегантността на метода беше особено привлекателна за онези, които се ръководеха от принципа за икономии.

Камъчето бе хвърлено.

Минаха хиляда години, докато върволицата от взаимодействия отклони космическия великан от дългата му орбита; той повече нямаше да тормози измъчените вътрешни светове на Алтаир. Щяха да изтекат още хиляда години, докато планетата прекоси космическата бездна от едната звездна песъчинка до другата. Това обаче не представляваше проблем. Мащабите на играта бяха огромни.

Когато се случи, вниманието се насочи на другаде. Онези, които се бяха намесили, щяха да наблюдават развръзката — приемаха го като свой дълг. Но имаха достатъчно време да се приготвят.

На Земята хората строяха зикурати в чест на тяхното слънце, което все още смятаха за бог. И все пак съдбата им вече беше подпечатана. Или поне така вярваха онези, които се бяха намесили.

27 Тенекето

Шивоун уреди да се срещне с Бисиса в „Лондонския ковчег“, старата зоологическа градина в Риджънтс Парк.

Трябваше да се върне от Ливърпул за срещата. Беше отишла там при новия премиер-министър на Евразия в неговия бункер, както го наричаха всички, огромен нов подземен правителствен център, вкопан в масивната бетонна крипта на величествената католическа катедрала на града.

Стигна до първата преграда на магистралата след Сейнт Олбанс, все още на трийсетина километра от центъра. Обратният пъти бе отнел около осем часа. Допреди две години с бърза самоуправляваща се кола щеше да го измине за три, при това без да вдига повече от разрешената скорост. Ала оттогава Лондон се беше превърнал в крепост.

В този горещ септемврийски ден на 2041-на столицата бе опасана с няколко кордона. Най-външният се състоеше от барикади, телена мрежа и капани за танкове, стигащи от Портсмут до южния бряг през Ридинг и Уотфорд и покрай Челмсфорд до източния бряг. Флотът контролираше достъпа откъм морето и реката също толкова строго и в небето постоянно патрулираха самолети на КВВС. Даже на първия пункт Шивоун трябваше да чака цял час, докато сканират идентификационния й чип, ретината и чипа на автомобила й: може и още да се радваше на доверието на премиер-министъра, но в тези все по-параноични времена никой не преминаваше свободно.

Така и трябваше. До бурята оставаха седем месеца и вече имаха сериозен проблем с бежанците от по-малките градове и провинцията. Лондон бе привлекателен център на Великобритания от 1066-а, когато норманският завоевател беше наложил жестоката си власт над дотогавашното кралство на саксите от новия Тауър. Всички знаеха, че в последните дни половината от населението на Южна Англия ще избяга там, сякаш привлечено в грамаден канал. Оттук и няколкото реда бариери.

Докато чакаше, Шивоун видя, че от Сейнт Олбанс се издига гъст черен дим. Аристотел я осведоми, че идва от огромна клада, главна атракция на безумен празник на мястото на отдавна изчезналия римски град Веруламий. С напредването на времето повечето хора продължаваха да се държат сравнително добре, за огромно облекчение на властите. Но имаше някои, които мрачно се наричаха Господари на последните дни — и се държаха и празнуваха така, сякаш го вярваха.

Кладата в Сейнт Олбанс беше запалена противно на всички закони за защита на околната среда естествено, но мнозина вече не се интересуваха от това, не и щом всичко бездруго щеше да изгори само след седем месеца. Същото се наблюдаваше и в по-широк мащаб — пресушаваха петролни кладенци и полета с природен газ, безразборно изхвърляха във въздуха и морето отровни вещества.

Другият симптом на ширещото се безумие бяха замразяванията.

В Ливърпул Шивоун беше докладвала за влиянието на новата мания в Съединените щати: така наречените хибернакули — огромни криогенни подземни крипти за богаташи. Тези бегълци от действителността се опитваха да прескочат слънчевата буря и да избягат в по-добро бъдеще. Хибернакулите ставаха все по-популярни въпреки медицинските съвети, че процесът на замразяване сигурно ще се окаже неуспешен — а и никой не можеше да гарантира непрекъсната електрическа енергия по време на бурята, поради което в бъдеще можеше да се размразяват трупове. Освен това даже системата да се окажете технически функционираща, къде беше моралът да избягаш от настоящето и да оставиш другите да чистят кашата, а после да се „върнеш“, когато страшното премине, за да прибереш наградата? „Крионавтите“ определено нямаше да бъдат посрещнати с отворени обятия, дори според най-оптимистичните прогнози. Шивоун мрачно си мислеше, че ако цивилизацията се разпадне, хибернакулите най-вероятно ще послужат на изгладнелите оцелели като складове за замразено месо…

Тази лудост привличаше вниманието на медиите, но за щастие още се срещаше рядко. И въпреки че тези последни дни бяха свидетели на много глупост и корист, имаше и достойнство. Повече хора се опитваха да спасят онова, което обичаха, отколкото да унищожават всичко в сетно безумие — проекти като Лондонския купол бяха залети от доброволци. Както можеше да се очаква, мнозина търсеха утеха в религията, но малцина ставаха фанатици като онези, които бяха убили Мириам Грек. Повечето с тиха сериозност се молеха на своите богове в строгата красота на катедрали, джамии и храмове или просто в уединението на собствените си души.

Междувременно романтичната трогателност на края водеше до разцвет на изкуството — по целия свят с шеметна настойчивост се твореше литература, живопис, скулптура и музика. Беше време за елегии.

Ала изглежда, че пред лицето на мрачното бъдеще много хора изпитваха по-дълбока тъга. Световното население бързо намаляваше. Наблюдаваше се пик на самоубийствата, но много по-тъжна бе новината, че броят на новородените рязко намалява. Не беше време да създаваш деца: някои религиозни ръководители дори твърдяха, че е грях да раждаш деца точно сега, защото детето, което не съществува, не може да страда.

Намаляващият брой на населението обаче нямаше да промени нищо преди деня на слънчевата буря. Всичко зависеше от щита, както и по-рано.

През септември 2041-на, само седем месеца преди бурята, строежът на щита ужасяващо изоставаше, както винаги, и въпреки това напредваше. Политическите господари на Шивоун в евразийското правителство искаха безкрайни факти, цифри, графики на Гант, показващи постигнатия прогрес, диаграми на критически пътища, демонстриращи пречките — и някоя и друга снимка на изумителната, голяма колкото Земята структура, растяща в орбита.

Каквото и да говореше обаче, нямаше голямо значение, защото политиците не можеха да променят нищо, вече не. Мириам Грек беше постъпила правилно. Бързата й намеса бе осигурила световната политическа инерция, от която се нуждаеше проектът. След като самата тя беше пометена от вихъра, през октомври 2040-а нейният наследник, бившият й заместник, когото припряно бяха издигнали на мястото й, бе претърпял съкрушително поражение от противници, издигнали мъгляви лозунги против строежа на щита. Но точно както беше предвидила Мириам, след изборната победа за всеки премиер-министър щеше да е политически невъзможно да спре строежа. Една и съща логика действаше както в Евразия, така и в Съединените щати.

Новият премиер-министър обаче не бе харесал Шивоун. Тя очевидно продължаваше да е ключово звено в комуникационната и ръководната верига, свързваща земята с орбита. Но вече не принадлежеше към неколцината фаворити. Това напълно я устройваше. Беше време за запретване на ръкавите, а не за целуване на политически задници. Пък и колкото по-малко се срещаше с политиците, толкова по-малка вероятност имаше да й попречат.

След Сейнт Олбанс мина през още няколко барикади. Накрая, след сложни маневри в града, стигна до последната бариера. Това беше Кемдън Гейт, един от десетте основни входа, разположени по обиколката на самия Купол.

Докато чакаше на опашка, любопитно се взираше напред — не бе влизала в Купола от тази посока. Яркооранжев, осеян с прожектори и въоръжени наблюдателни постове, порталът се издигаше като римски развалини над ежедневието от къщи и магазини. Облата повърхност на Лондонския купол потъваше в меката синева на небето над него.

Естествено Куполът още не бе завършен — последните плоскости щяха да бъдат монтирани в последните часове, за да не се налага градът да живее дълго без слънчева светлина. И все пак, дори сега, огромният скелет изглеждаше поразително. Шивоун всъщност не виждаше много от него, защото се намираше прекалено близо до хоризонта на грамадната сфера. Жалко, помисли си тя, че това най-велико архитектурно постижение на Великобритания нямаше да се вижда от земята: както екипажът на „Аврора 1“ разочаровано бе отбелязал, много от забележителностите на Марс бяха прекалено големи, за да се видят отблизо.

Но ако го погледнеше от въздуха, човек веднага осъзнаваше колко величествена постройка е. Основата му представляваше почти идеален кръг с диаметър около девет километра и център на Трафалгар Скуеър. Куполът покриваше Тауър в източния край на старата римска градска стена, а на запад обхващаше Уестенд, минаваше през средата на Хайд Парк и съвсем леко се разширяваше, за да включи музеите Албърт Мемориъл и Саут Кенсингтън. На север Куполът щеше да защити Кингс Крос и Риджънтс Парк, закъдето сега пътуваше Шивоун, а на юг прекосяваше реката към кварталите Елефънт и Касъл. Струваше й се уместно, че Куполът ще защити част от самата Темза, вечната душа на града.

Всеки лондончанин с типично весела непочтителност наричаше този невероятен архитектурен триумф Тенекето.

Накрая я пуснаха да мине през портала. Пътните знаци я предупредиха да включи фаровете.

Гледката във внезапния сумрак под Купола бе удивителна. Носещите колони се издигаха от земята като стройни дървета, нелепо израснали от почвата на лондонските къщи и блокове, офиси и катедрали, министерства и дворци. Небето горе тъмнееше от скелета и подпори, замъглени от височината. Хеликоптери и цепелини летяха точно под облия покрив. Всичко това се осветяваше от снопове водниста слънчева светлина, преминаваща през отворите в Купола. Имаше нещо от атмосферата на огромни антични руини, място с колони и изящни силуети, останки от изчезнала империя. Ала навсякъде се издигаха кранове като динозавърски скелети и строяха ли, строяха. Това наистина беше почти пророческо надзъртане — само че не в миналото, а в бъдещето.

Предвижданията за действието на щита, дори най-оптимистичните, все още бяха несигурни и изобщо не беше ясно каква полза ще има даже от такива солидни защитни средства като Купола. Но такива проекти бяха проява колкото на сериозните граждански усилия, толкова и на народната водя. Шивоун се надяваше, че ако светът преживее слънчевата буря, Тенекето или поне неговият скелет ще остане невредим като паметник, показващ на какво са способни хората, стига да работят задружно.

Тя продължи да шофира в изкуствения здрач и се съсредоточи върху пътя, без да обръща внимание на това небе, сътворено от човешки ръце.

28 „Лондонският ковчег“

Днес „Лондонският ковчег“ пустееше. Кози се катереха по своите бетонни планини, пингвини се плацикаха в боядисани в синьо плитчини, пъстри птици пееха пред публика, състояща се само от техните гледачи и Шивоун. Не бе време за зоологически градини.

Ала Бисиса беше тук. Шивоун я намери в залата на приматите, сама, с чаша кафе в ръка. В една широка покрита яма няколко шимпанзета спокойно се отдаваха на обичайните си занимания. Старомодната сцена рязко контрастираше на новата анимационна табела, която гордо съобщаваше, че тези същества са Homo troglodytes troglodytes, най-близките братовчеди на човека.

— Благодаря, че дойде — каза Бисиса. — И се извинявам, че те домъкнах тук. — Изглеждаше уморена, бледа.

— Няма нищо. От малка не съм идвала в този зоопарк.

— Просто исках да дойда още веднъж. Тия симпатяги са тук за последен ден.

— Не знаех, че ще ги местят толкова скоро.

— След като са признати за физически лица, шимпанзетата имат пълни човешки права — особено право на личен живот, когато си чоплят носа и се чешат по ребрата. Затова ще ги преместят в малък бежански център, снабден с люлки от автомобилни гуми и банани.

Гласът на Бисиса бе уморен, почти безизразен, и Шивоун не можеше да определи настроението й.

— Ти не го ли одобряваш?

— А, естествено, че го одобрявам. Въпреки че има много неща, с които не съм съгласна. — Тя кимна към един войник, тежковъоръжен и младолик, който патрулираше от отсрещната страна на ямата.

Дебатът за защитата на нечовешките форми на живот от слънчевата буря не се отнасяше само за шимпанзетата, където законът бе сравнително ясен. С наближаването на бурята по целия свят се полагаха усилия за спасяване поне на избрани екземпляри от животинското и растителното царство. Те до голяма степен бяха организирани набързо: под „Лондонския ковчег“ бяха инсталирани грамадни хибернакули за съхраняване на зиготи на животни, насекоми, птици и риби и семена на растения от треви до борове. Що се отнасяше до животните, зоологическите градини вършеха същото вече от десетилетия — от началото на века западните зоопаркове подслоняваха животни, отдавна изчезнали в природата — слонове, тигри, дори един вид шимпанзета.

Разбира се, това общо взето било напразно, твърдяха някои еколози. Макар че разнообразието на живота в хладната облачна Великобритания не можеше да се сравнява с богатството на екваториалните джунгли, дори в една шепа пръст от лондонска градина сигурно имаше повече видове, повечето непознати, отколкото бяха известни на всички естественици на света допреди век. Не можеха да спасят всички — но алтернативата беше да не правят нищо и повечето хора, изглежда, бяха единодушни, че са длъжни да опитат.

Някои обаче негодуваха, че изобщо се полагат усилия да се спаси нещо друго, освен човешкия род.

— Сега е време на труден избор — въздъхна Шивоун. — Знаеш ли, онзи ден разговарях с една еколожка, която твърдеше, че трябвало просто да приемем това, което става, защото било поредното гибелно събитие от дълга верига такива катаклизми. Било като горски пожар, каза тя, необходимо пречистване. И всеки път биосферата се възраждала и ставала все по-богата отпреди.

— Това не е естествено — мрачно възрази Бисиса. — Не може да се сравнява с падане на астероид. Някой го е извършил, съзнателно. Може би тъкмо затова изобщо е еволюирал разумът. Защото има моменти, когато слънцето угасва, когато падат метеорити, изтребващи динозаврите — моменти, когато механизмите за естествен подбор не са достатъчни. Моменти, когато имаш нужда от разум, за да спасиш света.

— Биолозите биха казали, че зад естествения подбор не стои преднамереност, Бисиса. И еволюцията не може да те подготви за бъдещето.

— Да — усмихна се тя. — Но аз не съм биолог, затова мога да го кажа…

Тъкмо заради тези разговори Шивоун толкова много ценеше компанията на Бисиса.

Седем месеца преди деня на слънчевата буря светът полагаше отчаяни усилия да се приготви за нея. Ала колкото и да бяха важни, много от извършваните неща бяха банални. Например последният кмет на Лондон — жена — бе избран заради елементарното, но безспорно ефикасно обещание, че каквото и да става, ще осигури водоснабдяването на града, и след встъпването си в длъжност очевидно го изпълняваше. През цялата страна бе прокаран огромен нов водопровод от големия резервоар Кийлдър на север от столицата — въпреки че мнозина на североизток мърмореха за „южняшките лигльовци“, които „им“ крадели водата. Тези неща очевидно бяха важни — самата Шивоун участваше в много такива проекти, — но бяха тривиални.

Понякога многото приказки й пречеха да вижда положението ясно. И Бисиса, която си седеше вкъщи сама и просто разсъждаваше, беше един от нейните пробни камъни за представите й за цялостната картина. Тъкмо на нея й бе хрумнала важната идея за всеобщата подкрепа за производството на интелигентна материя. И пак Бисиса й беше помогнала да прозре най-голямата загадка.

След онази съдбоносна видеоконференция и доказателството на Юджийн Менгълс, че в слънчевата буря наистина има елемент на преднамереност, бяха започнали да взимат на сериозно твърденията на Бисиса за Първородните и Мир. Никой не вярваше в цялата история — даже Шивоун, признаваше пред себе си тя. Но повечето хора от нейния импровизиран мозъчен тръст приемаха, че да, толкова ясно реконструираното от Юджийн слънчево смущение може да е било предизвикано само чрез намеса на някаква разумна сила. И само това, дори да не се опитваха да разсъждават за целите на този разум, беше поразително заключение.

Сведенията на Бисиса им бяха помогнали да насочат Юджийн и други към по-цялостно разбиране на физическия механизъм зад слънчевата буря и следователно бяха помогнали за оцеляването на човечеството. Шивоун обаче незабавно бе видяла проблема: засега намесата на Първородните просто нямаше значение. Каквато и да беше причината, трябваше да се справят със самата слънчева буря. Дори не можеха да разгласят новината: разпространяването на слухове за извънземна намеса определено само щеше да предизвика паника, при това напразно. Затова всичко остана тайна, известна само на най-висше държавно равнище и на още неколцина избрани. Ако Първородните изобщо съществуваха, обещаваше си Шивоун, по-късно щяха да се занимават с тях.

Но това означаваше, че Бисиса не може да направи нищо по най-важния въпрос в живота си. Не можеше дори да говори за това. Все още беше в „отпуск по семейни причини“ и съвсем щяха да я уволнят, ако Шивоун не се бе намесила. Ала Бисиса нямаше смислена работа, с която да се занимава. В това деликатно състояние беше напълно изоставена и бе започнала да страни от другите, прекарваше прекалено много време сама в апартамента си или обикаляше Лондон и ходеше на места като „Лондонския ковчег“ — явно не искаше друга компания, освен Мира.

— Хайде — рече Шивоун и я хвана за ръка. — Да идем при слоновете. После ще те закарам вкъщи. Искам да видя Мира…

Блокът на Бисиса до Кингс Роуд в Челси бе имал късмет да се озове под Тенекето. Половин километър по на запад и щеше да е съвсем извън Купола. Сега се гушеше под надвисналата сянка на стената и когато минаваше с кола край него, човек можеше да види между покривите самия Купол, извисяващ се във въздуха като корпус на грамаден космически кораб.

Шивоун отдавна не беше идвала тук. Нещата се бяха променили. На входовете имаше нови тежки ключалки. И когато Бисиса отвори вратата, отвътре изскочи ръждивочервено петно, стрелна се между краката й и се скри зад ъгъла. Тя се сепна, но после се засмя.

Сърцето на Шивоун се разтупка.

— Какво беше това? Куче ли?

— Не, лисица. Не са вредни, ако се грижиш за боклука си — въпреки че ми се ще да знам кой я е пуснал във входа. На хората сърце не им дава да се отърват от тях, не и в такъв момент. В околността има още, сигурна съм. Може би идват в Купола.

— Сигурно усещат, че ще се случи нещо.

Бисиса се заизкачва към апартамента. В коридорите и по стълбището Шивоун видя много непознати лица.

— Квартиранти — обясни Бисиса. — Държавни разпоредби. Всяка кооперация в Купола трябва да приюти поне еди-колко си възрастни лица на еди-колко си квадратни метра жилищна площ. Наблъскаха ни като сардели. — Тя отвори вратата и Шивоун видя коридора, задръстен с бутилирана вода и консерви, типичен семеен склад със запаси. — Една от причините да оставя Линда при нас. По-добре братовчедка, отколкото непознат…

Шивоун тръгна към прозореца. Южно изложение, много светлина. Сянката на Купола скриваше небето, но пак имаше добър изглед към града на изток. От всички южни прозорци и балкони и на всеки покрив бяха спуснати сребристи покривала. Бяха направени от интелигентна материя, късчета от космическия щит, отглеждани из целия град от обикновените лондончани.

Бисиса й донесе чаша портокалов сок и се усмихна.

— Каква гледка, а?

— Величествено е! — искрено възкликна Шивоун.

Идеята на Бисиса се беше оказала удивително добра. За да отгледа късче от щита, който щеше да спаси света, човек се нуждаеше единствено от търпение, инсталация, не по-сложна от домашна фотолаборатория, и основни хранителни вещества: смлените домашни отпадъци вършеха отлична работа. Суровината за интелигентните елементи известно време представляваше проблем, преди складовете от миналия век, пълни с остарели мобифони, компютри, игри и други изхвърлени играчки да бъдат превърнати в мини за силиций, германий, сребро, мед и дори злато. В Лондон имаше само един възможен лозунг за програмата, макар и терминологично неточен: „Рови за победата“.

— Всичко това действа изключително вдъхновяващо: хора от целия свят задружно работят, за да спасят себе си и всички останали — рече Шивоун.

— Да. Но я се опитай да го кажеш на Мира.

— Как е тя?

— Уплашена е. Не, нещо повече. Травматизирана може би. — Лицето на Бисиса беше спокойно, ала отново изглеждаше уморена, обременена от угризения. — Опитвам се да виждам нещата от нейна гледна точка. Тя е само дванайсетгодишна. Когато беше малка, майка й изчезваше за по няколко месеца — и после изневиделица се появи с обезумял поглед. А сега и опасността от слънчевата буря. Тя е умно дете, Шивоун. Разбира новините. Знае, че на двайсети април всичко това, цялата тъкан на нейния живот, всичките й неща, стената, синтетичните поп звезди, нейните екрани, книги и играчки просто ще се сринат. Не стига, че мен все ме нямаше. Струва ми се, че никога няма да ми прости, задето съм допуснала края на света.

Шивоун се замисли за Пердита, която, изглежда, изобщо не схващаше какво предстои — или поне предпочиташе да не схваща.

— Това е по-добре, отколкото да откажеш да повярваш. Обаче няма къде да намериш утеха.

— Няма. Даже в религията, поне аз. Никога не съм бяла много набожна. Въпреки че хванах Мира да гледа изборите за нов папа. — След разрушаването на Рим новият понтифик се бе установил в Бостън — големите американски диоцези и без това отдавна бяха далеч по-богати от Ватикана. — Цялата тая религиозност наоколо ме смущава. А теб? Тия поклонници на слънцето, които изпълзяха от сенките…

Шивоун сви рамене.

— Просто го приемам. Знаеш ли, даже хората горе на самия щит се молят много. Религията може да изпълнява социални функции, като ни сплотява около обща цел. Може би тъкмо затова изобщо се е развила. Мисля, че няма нищо лошо в това хората да приемат щита като… хммм… строеж на катедрала в небето, щом това им помага да издържат. — Тя се усмихна. — Независимо дали Бог ни наблюдава.

Ала лицето на Бисиса продължаваше да е мрачно.

— Не знам за Бог. Обаче други ни наблюдават, сигурна съм.

— За Първородните ли мислиш? — предпазливо попита Шивоун.

— Как бих могла да не мисля за тях? — измъчено отвърна Бисиса.

Двете се сгушиха с по чаша кафе на дивана. Атмосферата бе нелепо домашна, помисли си Шивоун, за да обсъждат едно от най-сериозните философски открития.

— Предполагам, че това е мечтата на всички времена — каза тя. — Още от времето на древните гърци размишляваме за съществуването на извънземен разум.

— Даже сега не мога да свикна с тази мисъл.

— Всички учени се затрудняват да я приемат. Аргументите за предназначението — тоест да изграждаш теориите си за вселената на презумпцията, че тя е създадена със съзнателна цел — са излезли от мода преди триста години. Дарвин е забил последния гвоздей в този ковчег. Естествено тогава Бог е бил модерният творец, а не извънземните. Такива разсъждения противоречат на образованието, получено от всеки учен. И тъкмо затова инстинктивно реших да те свържа с Юджийн, Бисиса. Чудех се какво ще се случи, ако го накараш да започне да мисли различно. Предполагам, че инстинктът ми се е оказал верен. Но въпреки това ми се струва неестествено. — Шивоун въздъхна. — Едновременно изпитам и угризение, и удовлетворение.

— Как според теб ще го приемат хората, когото накрая им кажете? — попита Бисиса.

Шивоун се замисли за собствените си чувства.

— Последиците са невероятни — политически, обществени, философски. Всичко се променя. Даже да не открием нищо друго за тези същества, които ти наричаш Първородните, Бисиса, и какъвто и да е резултатът от слънчевата буря, самият факт, че знаем за съществуването им, доказва, че не сме сами във вселената. Сега, както и да си представяме бъдещето, трябва да включим възможността да има други.

— Смятам, че хората имат право да знаят — заяви Бисиса.

Шивоун кимна — отдавна спореха по този въпрос.

— Ние стигнахме на Луната и Марс — продължи Бисиса. — Сега строим щит, голям колкото планета. И все пак всичките ни успехи не струват нищо — не и пред сила, която е способна да извърши такова нещо. Но не вярвам, че хората ще се уплашат. Мисля, че по-скоро ще се разгневят.

— Все още не разбирам — рече Шивоун. — Защо им е на тези твои Първородни да ни излагат на опасност от пълно изтребление?

Бисиса поклати глава.

— Предполагам, че познавам Първородните по-добре от всеки друг. Но не мога да отговоря на въпроса ти. Сигурна съм само в едно. Че ни наблюдават.

— Наблюдават ли ни?

— Струва ми се, че Мир беше тъкмо това — колаж от цялата ни история, чак до тоя момент, до евентуалната ни гибел. Мир не беше за нас, а за Първородните. Те си налагаха да видят какво унищожават, да осъзнаят какво са сторили.

Говореше колебливо, очевидно несигурна в разсъжденията си. Шивоун си я представи как седи сама часове наред и упорито рови в спомените и неуверените си чувства.

— Те не искат нищо от онова, което знаем и можем да направим — каза Бисиса. — Не ги интересуват нашата наука и изкуство — иначе щяха да спасят книгите ни, картините ни, даже някои от нас. Нашите неща са далеч под тях. Истинското им желание, поне така ми се струва, е да узнаят какво е да си човек. Особено когато си под атака.

— Значи ценят разума — замислено отвърна Шивоун. — Разбирам защо една високоразвита цивилизация поставя разума над всичко друго. Може би той се среща рядко в нашата вселена. Те го ценят, въпреки че го унищожават. Значи имат морал. Може би изпитват угризение за това, което вършат.

Бисиса се засмя горчиво.

— Обаче въпреки това го вършат. Което изглежда нелогично, нали? Възможно ли е боговете да са луди?

Шивоун погледна към сенките на Купола.

— Може би има логика, даже в цялото опустошение.

— Вярваш ли в това?

Шивоун се усмихна.

— Даже да вярвах, щях да отрека. Да вървят по дяволите.

Бисиса отговори на усмивката и.

— Да. Да вървят по дяволите.

29 Сблъсъкът

Полудялата планета излетя от екватора на небето.

Докато светлината стигаше от Алтаир до слънцето за шестнайсет години, на скитащата планета й трябваше хилядолетие, за да извърши своето междузвездно пътешествие. И все пак тя се приближаваше към слънцето с около пет хиляди километра в секунда, много пъти по-бързо от втора космическа скорост на самото слънце: това беше най-бързото голямо тяло, прекосило слънчевата система. Докато падаше към слънчевата топлина, атмосферата на великана бе шибана от яростни бури и от нея се откъсваха трилиони тонове въздух, провлачваха се след падащия свят като опашка на грандиозна комета.

На Земята беше 4 година преди Христа.

Ако обезумялата планета бе дошла през XXI век, човешката програма Спейсгард щеше да я забележи. Тя водеше произхода си от програма на НАСА през XX век, създадена за проучване на всички големи комети и астероиди, следващи орбити, които можеха да ги запратят към Земята. Учените от организацията бяха обсъдили много начини за отклоняване на приближаваща се опасност, включително слънчеви платна и ядрени оръжия. Но докато тези методи можеха да се окажат адекватни за голям колкото планина астероид, нищо нямаше да е в състояние да спре толкова огромна маса.

Естествено през 4 година преди Христа нямаше Спейсгард. Древният свят познаваше лещите от великите дни на гърците, но още на никого не бе хрумнало да ги комбинира в телескоп. Ала имаше хора, които наблюдаваха небето, защото в сложно преплетените нишки светлина им се стори, че зърват мислите на Бог.

През април същата година в Европа, Северна Африка и Изтока към слънцето се понесе огромно ново светещо кълбо. За астролозите и астрономите, които познаваха всяко видимо с просто око тяло на небето много по-добре от далечните си потомци през XXI век, великанът представляваше невъобразима аномалия, източник на любопитство и страх.

Особено трима учени го наблюдаваха с благоговение. Те наричаха себе си „влъхви“, което означаваше „астролози“ — звездобройци. И в последните дни на гиганта, който се приближаваше към слънцето и се превръщаше в зорница с още по-ярка красота, тримата го последваха.

Планетата премина през външната атмосфера на слънцето, короната. Сега пред нея лежеше самата звезда, незащитена от нищо.

Диаметърът на гиганта беше една пета от този на самото слънце. Дори с такава скорост сблъсъкът между такива грамадни тела бе величествен. Мина цяла минута, докато планетата потъне в тялото на звездата.

Обикновено слънчевата повърхност представлява изящен гоблен от гранули, горните страни на огромни конвенционни клетки с корени дълбоко във вътрешността на слънцето. При сблъсъка с планетата тази сложна йерархична структура беше нарушена, все едно бейзболна топка бе хвърлена в тенджера вряща вода. От точката на удара се вдигнаха великански вълни и се понесоха по облата повърхност на звездата.

Междувременно самата планета потъваше в невъобразимо гореща вана. Чрез преки сблъсъци между слънчевата плазма и атмосферата на гиганта слънчевата енергия се изливаше в този ужасен натрапник. В отговор планетата отчаяно се опитваше да отдели топлина, като губеше собствената си материя. Съдържащи главно водород и хелий, горните пластове на въздуха й скоро се откъснаха, оголиха вътрешните течни и твърди форми на водород под огромно налягане и те на свой ред изкипяха. Беше същото като с капсулите „Аполо“, които бяха навлезли в земната атмосфера, скрити зад подвижни щитове, позволяващи части от разпадащия се кораб да поемат топлината от триенето. Известно време тази стратегия действаше и при планетата. Тя бе навлязла в слънцето с маса, петнайсет пъти по-голяма от тази на Юпитер, и можеше да поеме много топлина, преди да загине.

Великанът потъваше все по-дълбоко през кипящия конвекционен пласт и после в по-плътния, статичен радиационен слой. Приличаше на удрящ юмрук и оставяше след себе си тунел, брутално пробит през слънчевите пластове, аномалия, чието заздравяване щеше да отнеме хилядолетия. Когато стигна до ядрото на слънцето, планетата се беше смалила до своята най-плътна, най-твърда материя — и пак си оставаше с маса много по-голяма от тази на Юпитер. Така тя окончателно се разчупи и се пръсна — ала не преди да нанесе мощен удар на слънчевото ядро. Последва невъобразимо ядрено изригване, като страхотна бомба, избухнала в периферията на този естествен реактор. Силният импулс прати ударни вълни дълбоко в течното ядро.

Както щеше да открие Юджийн Менгълс, ядрото бе темпераментно и скоростта на ядрения синтез зависеше от премените в температурата. Гигантската планета я нямаше, но сблъсъкът с нея беше предизвикал в ядрото енергийни осцилации, които щяха да продължат хилядолетия.

Междувременно на повърхността точката на удара си оставаше място на бурен кипеж, въпреки че самата планета отдавна бе изчезнала в слънчевата паст.

По пътя към сърцето на звездата великанът беше преминал през една деликатна граница, наречена тахолиния: границата между конвекционната и радиационната зона. Мътното море на радиационната зона се върти заедно с ядрото, почти като твърдо тяло. Ала движението на конвекционната зона е много по-сложно — отделни части от слънчевата повърхност се въртят с различна скорост. Така че при тахолинията се наблюдава триене: конвекционната материя се плъзга над радиационната като мощен вятър.

Слънцето е обгърнато от силно магнитно поле. Вътрешността му гъмжи от магнитни канали, потоци магнитна енергия, която тече през морето от плазма. При тахолинията различното въртене на слънчевите пластове разтяга магнитните канали около слънчевия екватор. Кипящата конвенционна зона отгоре обикновено ги задържа по местата им. Понякога обаче опасващото слънцето „въже“ се огъва и се издига към повърхността, като повлича потоци от плазма със себе си. Тази последователност на събитията води до „активните зони“, които поставят началото на изригванията и короналните изхвърляния.

Така се случи и сега. След като планетата проби тахолинията, опънатите и преплетени силови линии се заизвиваха като змии. Магнитните канали се надигнаха в тялото на слънцето, разкъсаха повърхността и се замятаха над грамадната рана, оставена от великана. С ужасяващ проблясък в космоса бе изхвърлена енергия във формата на високочестотна радиация и фонтан от заредени частици се понесе в слънчевата система.

Мощна слънчева буря разтърси Земята. Магнитното поле на самата планета плющеше като хлабаво платно и по целия свят се виждаха наситени сияния. Най-силните ефекти на полудялата планета щяха да се усетят в далечното бъдеще. Но в този момент, точно сега, тя триумфално възвести пристигането си.

През 4 година преди Христа на Земята нямаше висока технология, която да пострада — ала милиони естествени компютри, работещи с биомолекули и електричество, усетиха финото въздействие на магнитната турбуленция. Хората получаваха пристъпи, припадъци, удари. Много нещастници умряха, без някой да е в състояние да определи причината. Както щеше да научи на най-висока цена Мириам Грек, магнитните смущения могат да стимулират религиозни импулси в човешкия мозък: появи се море от пророци и ясновидци, чудеса и видения.

А в мръсната слама в една бедняшка ясла във Витлеем шаваше и плачеше новородено момченце, измъчвано от непонятни Му образи.

30 Телескопът

Още от опустошителното изявление на президента Алварес през декември 2037-а кризата със слънчевата буря беше странно свързана с Коледа. Последната Коледа преди бурята, през 2041-на, бе посрещната с пресилено веселие. Всички тайно се радваха, когато свърши, подозираше Бисиса.

Що се отнасяше до нея, тя си купи телескоп. И едно ясно утро през януари 2042-ра, с помощта на Мира и Линда, го замъкна на покрива на блока. В този януарски ден, светъл и спокоен, слънцето висеше ниско на изток и от това място в Челси се разкриваше изумителна гледка. Подпорите на Купола лъщяха като слънчеви лъчи и покривалата от интелигентна материя върху всяка открита повърхност сияеха като множество огромни цветя.

Телескопът беше десетсантиметров рефрактор, купен на старо, евтин, голям и тромав, на повече от двайсет години. Но бе достатъчно интелигентен, за да е в състояние сам да определи положението си, като се консултира с глобалната система за позициониране. И после, ако му кажеш какво искаш да наблюдаваш, с бръмчене и жужене се насочваше натам и незабавно започваше да компенсира въртенето на Земята. Линда се беше засмяла на остарелия му потребителски интерфейс — той дори имаше онзи комичен ужас, потребителско меню — но работеше напълно задоволително.

В центъра на Лондон, където все по-малка част от небето не бе скрита от Купола, телескопите не бяха от особена полза, освен ако човек не искаше да зяпа групите работници, които денонощно пълзяха по вътрешната страна на гигантския покрив. Ала Бисиса искаше да наблюдава слънцето.

Когато му каза какво иска да види, софтуерът на телескопа моментално започна да дудне предупреждения за безопасната си употреба. Бисиса вече знаеше всичко за опасностите. Не можеше да гледаш директно слънцето през телескоп, освен ако не искаш да си изгориш очите, но можеше да проектираш образа. Тя си взе сгъваем стол и разгъна голямо парче бяла хартия зад окуляра. Наместването на хартията в сянката на телескопа и фокусирането на уреда бе малко деликатно, но накрая в средата на сложната сянка на телескопа се появи млечнобял диск.

Бисиса се изненада от яснотата на образа и от неговата големина — диаметърът бе трийсет и няколко сантиметра. Към ръба на диска яркостта постепенно отслабваше, така че тя имаше ясната представа, че вижда сфера, триизмерно тяло. Средните ширини на слънцето бяха осеяни с групи слънчеви петна, лесно забележими — приличаха на прашинки в лъскава чаша. Бе обидно да си помисли, че всяка от тези нищожни аномалии е по-голяма от цялата Земя и е нажежена до хиляди градуси. Виждаха се като сенки само защото бяха по-студени от останалата слънчева повърхност.

Но Бисиса не се интересуваше от слънчевите петна.

Една линия пресичаше лицето на слънцето, воднистосива ивица, която минаваше от североизток на югозапад. Щитът, разбира се. Увиснал в своята Л1, той продължаваше да е обърнат странично към слънцето, но вече хвърляше сянката си върху Земята.

Бисиса прегърна Мира.

— Виждаш ли? Ето. Истински е. Сега вярваш ли?

Мира се вторачи в сянката. Вече бе тринайсетгодишна, доста тиха за възрастта си. С тази демонстрация Бисиса искаше да я успокои — дъщеря й не беше единствената, която не вярваше в реалността на грандиозния космически проект.

Ала реакцията на Мира не бе такава, каквато очакваше Бисиса. Детето изглеждаше уплашено. Това беше изкуствено тяло, четири пъти по-далечно от Луната, и все пак се виждаше от Земята. За застаналата на покрива под воднистата светлина на лондонското утро Мира космическата гледка бе изумителна и смазваща.

„Ето защо гърците са измислили думата «хюбрис»11“, каза си Бисиса.

31 Перспективите

За любовниците безтегловността беше много по-сложна среда, отколкото слабата гравитация на Луната.

При това въпреки десетките години опит, установи Шивоун. В дните на полетите в ниска земна орбита бе съществувал така нареченият „Клуб на делфините“, носещ това име, защото при аналогични условия в океана любещата се двойка делфини понякога получаваше помощ от трети… Шивоун беше кралски астроном — тя не можеше да се примири с такова нещо.

Ето защо Бъд бе импровизирал специални приспособления, за да могат да запазят усамотението си. С толкова белезници, въжета и каиши каютата му приличаше на стая за мъчения, но тъй като даваше възможност да се хващаш и оттласкваш от нещо, изненадващо добре подпомагаше древното изкуство. Ала в изолираното безтегловно градче на щита Бъд очевидно бе получил външна помощ. Тя го накара да свали табелката над леглото си:

И все пак сексът бе също толкова страстен, бурен, удовлетворяващ и по дяволите, утешаващ, колкото винаги. Шивоун беше достатъчно възрастна, за да признае, че има нужда колкото от страст, толкова и от утеха.

После обаче, докато лежаха под дебелото одеяло и Бъд бе безмълвна топла маса до нея, мислите й се насочиха към причините за идването й тук.

По-рано бяха използвали тази каюта за склад — виждаха се следите от лавиците и шкафовете по стените. С годините бяха опустошили „Аврора“ и сега тя представляваше само корпус с животоподдържащи системи, комуникационни центрове и набързо импровизирани жилищни помещения. Ала за Бъд, знаеше тя, този очукан стар кораб беше дом. Дори след като проектът приключеше, „Аврора“ несъмнено винаги щеше да му липсва.

Сърцето му щеше да се скъса, ако се наложеше Шивоун да го върне у дома, преди да изпълни задачата си. Но това беше един от вероятните резултати от нейното идване и двамата го знаеха.

— В такива моменти все още ми липсват цигарите — накрая рече Бъд.

— В душата си ти все още си един непораснал непрокопсан гимназист.

— Солта на земята. — Той се вторачи в тавана. — Но това пътуване е по работа, не е за удоволствие, нали?

— Съжалявам.

Бъд сви рамене.

— Няма защо. Но виж, за пред всички други, ти си тук за включването на изкуствения интелект. Никой освен секретарката ми не знае за другото.

— Не съм дошла, за да ти развалям дисциплината, Бъд — сприхаво отвърна Шивоун. — Аз би трябвало да стимулирам проекта, не да го дезорганизирам. Това е въпросът. Обаче…

— Обаче тая работа с ревизията трябва да се свърши. — Той я хвана за ръката. — Знам. И съм убеден, че ще се справиш.

Обзеха я угризения.

— И двамата си имаме задължения, Бъд. И не можем да допуснем нищо да ни попречи да ги изпълняваме.

— Разбирам. Но още малко удоволствие преди работата. — Той се надигна. — До стартирането на изкуствения интелект остават дванайсет часа. Да идем да поразгледаме някои неща.

Измиха се, облякоха се, пиха кафе. После Бъд я придружи до малкия кораб, който наричаше ВИП.

Единственият херметичен инспекционен модул на проекта бе платформа, натоварена със сферични горивни и кислородни резервоари и малки хидразинови ракетни двигатели — всъщност реактивни дюзи, отмъкнати от един бракуван космоплан. Отгоре имаше херметизирана кабина от кевлар и алуминий, в която един до друг можеха да застанат двама души. И нищо повече освен елементарен пулт за управление с излизащ от пода джойстик и животоподдържащи системи, които бяха ефикасни максимум за шест часа.

Строителите на щита използваха варианти на този модел, но само платформата и двигателите, без кабината: защо да се главоболиш с херметична кабина, когато имаш напълно достатъчен скафандър? Така строителите се плъзгаха като със скутери по повърхността на щита със своите снабдени с ракетни двигатели щайги. Само този специален малък кораб се пазеше за ВИП гости като Шивоун, които нямаха време или желание да се научат да използват скафандър.

— Не че тая кевларена кабина ще ни защити особено, ако се случи нещо… — с малко зловеща усмивка подхвърли Бъд.

ВИП бе изстрелян от „Аврора“ с електромагнитна релса, миниатюрна версия на Прашката, гигантския лунен ускорител на маса. Ускорението беше плавно, като бърз асансьор, и на Шивоун й бе приятно усещането, когато ходилата й се притиснаха към пода.

Когато се издигнаха достатъчно, Бъд провери ракетните двигатели — „оригна“ ги, както се изрази. Звучеше така, като че ли навсякъде около кабината избухват взривове. Бъд обясни, че от електромагнитната релса не се отделят газове и че ракетните двигатели, колкото и да са малки, никога не се използват близо до щита.

— Ние строим огледало от скреж, покриващ паяжина — рече той. — Опитваме се да не дишаме отгоре му.

Корабът се въртеше и клатеше, все едно се возеха на странна панаирджийска въртележка.

Когато остана доволен, Бъд спря ВИП и го наклони напред, за да може Шивоун да гледа надолу.

— Ето го кораба-майка — заяви полковникът.

Почтената стара „Аврора 2“ все още се намираше в центъра на щита. Въпреки вандалското разграбване на кораба Шивоун успя да различи основните му особености, които си спомняше: дългия изящен гръб с голям жилищен модул в единия край и сложни групи електрогенератори, горивни резервоари и ракетни двигатели в другия.

— Милата „Аврора“ — с нежност каза Бъд. — Надявам се, че ще ни прости. Все още й предстои да изиграе важна роля — тя поддържа ориентацията на щита. Естествено всичко това ще се промени, когато се включи изкуственият интелект и щитът започне да се управлява сам.

Той изтегли назад джойстика и дюзите на платформата изригнаха. Малкият кораб плавно се издигна по осева линия, водеща право нагоре от обгърнатата в паяжина „Аврора“.

Шивоун зяпна като хипнотизирана ширналия се под нея щит. Встрани от стария марсиански кораб той представляваше повърхност, толкова равна и гладка, че беше като математическа абстракция, полубезкрайна равнина, която разрязваше вселената на две. Повърхността искреше, изящна като сапунен балон, и докато корабът се издигаше, по нея играеха призматични багри. Но щитът все още бе обърнат странично към слънцето и ниската светлина струеше през тази деликатна ципа и огряваше финия скелет отдолу, подпорите, рейките и ребрата от тънко лунно стъкло — приказно скеле, хвърлящо дълги тънки сенки.

— Прекрасен е — ахна тя. — Най-грандиозният строителен проект, който е осъществяван някога, и все пак е само стъкло и светлина. Като сън.

— Тъкмо затова й избрах такова име — малко загадъчно отвърна Бъд. — На изкуствения интелект имам предвид.

„На нея ли?“ Ала той не искаше да й каже нищо повече.

Полковникът отново включи дюзите и наклони платформата назад, така че прозорците й се завъртяха към Земята. Родната планета представляваше съвършено синьо топче, увиснало в космоса. Бяло-кафявата Луна плаваше до своята родителка на разстояние трийсетина земни диаметъра. Л1 се намираше далеч отвъд лунната орбита — оттам нямаше съмнение, че това е свят близнак.

— Земята — простичко рече Бъд. — Тук сме толкова откъснати, че не е зле да си припомняме за какво се блъскаме. — Наведе се към Шивоун и посочи. — Виждаш ли? И там?…

На кадифения фон на черния космос тя видя носещи се искрици, две, три, четири, в неправилна линия, като светулки в нощта, преминаващи от Земята към щита.

Бъд почука по прозореца.

— Увеличение, моля.

Образът на прозореца пред Шивоун избухна в бързи подскоци. Сега виждаше десетина кораба. Някои бяха достатъчно големи, за да се различават детайлите, обозначения на корпусите, слънчеви батерии, антени. Конвоят приличаше на играчка — модели, изпъкващи на фона на кадифето.

— Керван от Земята, карат интелигентната материя. — Бъд се усмихваше широко. — Пълзят нагоре по гравитационния склон към Л1. Фантастична гледка, нали? И това продължава денонощно, от години. Ако насочиш телескоп към тъмната страна на Земята, ще видиш искриците от изстрелването на всички тия кораби.

Шивоун беше контролирала процеса на събиране на Земята. Отгледани по домашните прозорци като в лондонския апартамент на Бисиса Дът, късовете интелигентна материя се събираха в квартални центрове и се превозваха до големи складове по летища и космодруми, където се опаковаха и се пращаха в някой от космическите центрове в Кейп Канаверал, Байконур, Куру или Умера. Дори само наземните операции бяха поразително начинание, безкраен международен поток по лицето на Земята. И този поток завършваше с искриците, храбро прекосяващи космическата нощ.

— Картината ти е ясна — каза Бъд. — Хвърляме всичко, каквото имаме, в превозването на интелигентната материя, също като във всеки друг аспект на проекта. Изровиха даже космическите совалки от музеите в Смитсъновия институт и Хънтсвил и пак върнаха тия красавици в строя. Изхабените главни двигатели на совалките, които са прекалено очукани, за да са надеждни, се рециклират: можеш да направиш съвсем годна ракета-носител от опашка и товарна платформа на совалка. Руснаците зарязаха старите си планове за „Енергия“ и пак подкараха ония големите стари ракети. Но даже това не е достатъчно. Затова „Боинг“, „Макдонъл“ и други големи компании произвеждат ракети на конвейер като наденици. Ами че някои от тия нови птички не са много по-сложни от фойерверк за Четвърти юли и само трябва да ги насочиш и да ги изстреляш. Обаче работят с почти стопроцентова сигурност. И задачата се изпълнява…

За Бъд, предполагаше Шивоун, този грандиозен космически проект беше осъществена момчешка мечта — космическо строителство, бързо, брутално, ефикасно и в огромен мащаб, както е било преди да се намесят цените, политиците и рискът.

— Знаеш ли, според мен това ще промени всичко. — Той махна с ръка към щита. — Сега вече няма връщане към някогашната плахост. Определено сме разчупили оковите. Това начерта нова посока. Към границите на слънчевата система.

— Ако преживеем слънчевата буря.

На лицето му се изписа негодувание.

— Ако я преживеем, да. — С други думи: „Аз може и да съм космически фен, но си знам задълженията“.

Жегна я угризение и й се прииска да може да си върне думите назад. Нима помежду им се издигаше стена още преди да е стигнала до същността на причините за идването си?

Бъд натисна джойстика и платформата се завъртя и се понесе напред.

Сега Шивоун гледаше над щита, сякаш летяха над светещо поле. Вниманието й привлече „хоризонтът“ на щита — ала за разлика от повърхността на Земята, той беше абсолютно плосък, чак до края, и хоризонтът бе отсечен като с бръснач във вакуума. Гледката беше странно объркваща, перспективата — обърната наопаки, като че ли се носеше над повърхността на някаква чудовищна планета, хиляди пъти по-голяма от Земята.

— Понякога е заблуждаващо — каза Бъд, сякаш прочел мислите й. — Очакваш да видиш хоризонтът да се заобля, като от нисколетящ самолет. Или виждаш група работници и ти се струва, че са на неколкостотин метра, докато те всъщност са на километри от теб. — Той поклати глава. — И досега ми е трудно да схвана мащабите на това, което сме направили. Забравям, че двама от хората ми, работещи в срещуположните краища на щита, са разделени от разстояние колкото диаметъра на Земята. Но ще успеем да го построим.

Платформата се спусна надолу и Шивоун прелетя ниско над искрящите призми и стъклените подпори, осеяни с малки постройки като бараки и машини като трактори. Една астронавтка предпазливо се придвижваше по повърхността с огромна подпора от леко като паяжина лунно стъкло — приличаше на мравка, влачеща лист, много пъти по-голям от самата нея.

Шивоун различи нещо, което й заприлича на знамена, неподвижно увиснали на въже при отсъствието на какъвто и да било вятър.

— Какво е онова там?

— Тук нямаме гробове — откровено отвърна Бъд. — Просто оттласкваме телата в междупланетното пространство. Но оставяме надгробен знак: знаме на родината, вярата или каквото поиска човекът. Строим щита спираловидно около центъра и постоянно се отдалечаваме от него. Просто оставяме знамето там, където е водещият край на строежа по време на смъртта на човека.

След като вече знаеше за какво да гледа, Шивоун ахна:

— Тук са умрели стотици хора! — До този момент не се бе замисляла за това.

— Те са добри хора, Шивоун. Макар в строителството да няма непосредствена опасност, някои работиха в безтегловност повече от две години без почивка. Медиците казват, че всички ще имаме проблеми с костите, сърдечносъдовата, лимфната и останалите системи. Знаеш ли коя е най-често правената операция тук? За вадене на бъбречни камъни, калциеви зрънца, отделени от костите. Да не споменавам за излагането на радиация. Всички знаят за вредното й въздействие върху ДНК, опасността от рак. Ами за мозъка? Тиквата ти е особено уязвима на космическа радиация и има ограничена способност да се саморемонтира. От космоса затъпяваш, Шивоун.

— Не знаех…

— Убеден съм, че не си го знаела. — В спокойния му глас се долавяше новопоявила се твърдост. — Доказват го медицинските изследвания на самите работници на щита. Всяка година тук отнема десет години от живота ти. И въпреки това тия хора остават и работят тук до смърт.

— О, Бъд… — Тя импулсивно го хвана за ръцете. — Не съм тук да нападам хората ти, знаеш го. И не искам да се разделим.

— Но… — тежко рече Бъд.

— Но знаеш защо съм дошла.

Ставаше въпрос за корупция.

Земните счетоводители, умуващи над своите тежки електронни книги, бяха установили, че малка част от средствата и материалите, изтичащи в космоса, се отклонява — и че причината за това е там горе, на самия щит.

— Правителството не може да го пренебрегне, Бъд, даже да искаше. В края на краищата, ако това продължи, целият проект може да бъде изложен на риск…

— Мисли реалистично, Шивоун — прекъсна я той. — Не отричам кражбите. Но, божичко, погледни през прозореца. Тоя проект гълта съществена част от брутния продукт на цялата планета. Самият Крез не би могъл да отмъкне достатъчно, за да остане забележима следа. Трябва да го погледнеш в перспектива. Като процент…

— Не е това въпросът, Бъд. Помисли за психологическия ефект. Казваш, че хората ти тук правят жертви. Е, ние на Земята също се жертваме, за да финансираме строежа. И ако е открадната каквато и да е част от тези средства…

— Открадната — изсумтя той и се извърна от нея. — Шивоун, ти си нямаш и представа как стават нещата тук. На два милиона километра от дома, от семейството си. Да, тук аз спасявам планетата. Обаче искам да спася и родния си син.

Тя се вцепени. Никога не й беше казвал, че има син.

И тази мисъл отиде още по-далеч.

— И ти си замесен в това. И ти участваш в кражбите, нали?

Бъд не искаше да я погледне в очите.

— Виж — накрая отвърна той. — Има една фирма в Монтана. Те са купили стар ядрен ракетен силоз от военновъздушните и космически сили на Съединените щати, отдавна бракувана. Тия неща са били строени така, че да издържат на ядрен удар и екипажите им да могат да оцелеят седмици наред. Видях спецификациите. Ако се скриеш там долу, може да преживееш слънчевата буря.

— Даже щитът да се провали ли?

— Все пак е някакъв шанс — предизвикателно се сопна полковникът. — Но можеш да си представиш входната такса. Не разбираш ли? Тук горе аз с нищо не мога да помогна на Тод и неговите деца, не мога даже да изкопая дупка в земята. Обаче по тоя начин, просто като отклонявам съвсем нищожна част от бюджета на щита…

— И всички други тук ли го правят?

— Не всички. — Той я наблюдаваше. — Вече знаеш. Когато се върнем на „Аврора“, ще ти дам всички данни, които поискаш, до последния отклонен цент… Знам, че можеш да ме отзовеш на Земята за това.

— Това ще е самоубийство при положение, че ни остават само няколко месеца до целта.

Облекчението му беше очевидно.

— Но кражбите не могат да продължават — заяви Шивоун.

— Мисълта, че използвате средства за щита, за да спасите собствените си роднини, подрива доверието — а в момента доверието е достатъчно крехко. — Тя се замисли. — Трябва да извадим всичко наяве. Но твоите хора тук горе са далеч от семействата си във време на безпрецедентна криза и повечето от вас ще останете тук по време на самата буря. Трябва да сте сигурни, че е направено всичко възможно за защитата на роднините ви. Ще се погрижа за това. Смятайте го за аванс от заплатите ви. И ще се опитам да ги убедя да не ви предявяват обвинение, преди да сте спасили Земята.

Бъд се ухили.

— За това пък ще се погрижа аз. — Той натисна джойстика, за да върне платформата обратно.

— Никога не си ми казвал, че имаш син, Бъд — предпазливо опипа почвата Шивоун.

— Дълга история. Кофти развод, много отдавна. — Полковникът сви рамене. — Той не е част от живота ми и никога няма да бъде част от твоя.

В този момент Шивоун разбра, че го е изгубила — ако някога изобщо го бе притежавала. Ала нейната връзка с Бъд нямаше да е единствената, разпаднала се под напрежението на тези странни времена.

Тя се обърна да погледа безкрайните простори на щита, докато той се готвеше да я погълне.

32 Физическото лице

Шивоун с облекчение се приготви за официалната цел на посещението си.

Щитът може и наистина да беше достатъчно голям, за да увият с него Луната като коледен подарък, ала хората, които го бяха построили, си бяха оставили съвсем малко пространство и нямаше помещение за церемонии. За този специален момент, събуждането на изкуствения интелект на щита, Бъд бе решил, че ще свърши работа единствено мостикът на величествената стара „Аврора“. Жалко, че отдавна го бяха превърнали в баня, но им трябваха само няколко часа да го преоборудват. Остана само далечна миризма на сапун и пот.

Шивоун се „рееше“ в предната част на мостика, вкопчена в една подпора. Тук беше Бъд с неколцина свои сътрудници. Повечето работници на щита бяха свързани с мостика електронно, както и приятелите на Луната и Земята, включително представители на правителствата на Евразия и Съединените щати.

— Тук е и най-важната личност днес — съобщи Шивоун, когато започна речта си, — макар и не в тази стая, но около нас, като Бог…

— И бирника… — подвикна някой и предизвика доста нервен смях.

— За мен е чест да присъствам на раждането й — продължи тя. — Да, това е раждане в истинския смисъл на думата. Когато кликна този тъчпад пред мен, ще се стартира един компютър — нещо повече, във вселената ще се появи нова личност. За разлика от Аристотел и Талес преди нея, които трябваше да ни се докажат като личности, от момента на събуждането си тя ще бъде физическо лице (нечовек), с абсолютно всички права, на които се радвам аз.

— Прекрасно е, че този ум, който днес ще започне своето съществувание, ще се появи от мрежа, съставена от милиарди елементи, създадени в градините и фермите, по покривите и в саксиите на прозорците на човешки същества по цялата планета. В известен смисъл тя дължи съществуването си на всички нас — но трябва да изплати този дълг. И ще започне работа незабавно, работа върху грандиозната задача да обърне този щит към слънцето. От момента на събуждането си тя ще поеме тежка отговорност. — Шивоун се озърна към Бъд. — Що се отнася до името й, идеята принадлежи на полковник Туук. Като малка обичах старогръцкия мит за Персей, сина на Зевс. Персей се изправил срещу Медуза, чийто поглед щял да го превърне в камък. Затова носел масивен щит от бронз. Гледал отражението й и така я убил. Бъд ми каза, че според някои версии на този мит щитът всъщност бил на Персеевата сестра, също богиня. И затова предложеното от него име, името на тази богиня воин, ми се струва напълно подходящо.

Тя вдигна ръка над тъчпада.

— Добре дошла на света — и на това жизненоважно за нашето бъдеще място. — И кликна върху тъчпада.

Видимо не се промени нищо. Хората, натъпкани в стаята, се спогледаха. Но на Шивоун й се стори, че във въздуха има нещо различно: очакване, енергия.

После някой извика:

— Вижте! Щитът!

Бъд припряно повика на един от екраните образ на целия диск на щита, гледан от наблюдателна платформа високо над централната ос. Дългите сенки на слънцето пълзяха по повърхността му — ала сега по лицето на диска спирално искряха вълни на ракетни двигатели.

— Гледайте! — възкликна Бъд. — Тя вече се е захванала на работа. — Той вдигна очи. — Чуваш ли ме?

Гласът се разнесе от въздуха. Малко неуверен, равен и без акцент; приличаше на женска версия на Аристотел.

— Добро утро, полковник Туук. Тук е Атина. Готова съм за първия си урок.

33 Ядрото

Раненото слънце утихна. За обикновен наблюдател можеше да изглежда, че не се е случило нищо, че полудялата планета изобщо не е идвала насам.

Което беше напълно естествено. Сложните вълни, които обливаха ядрото, щяха да достигнат върха на резонанса си след векове. Всичко това логично следваше от момента, в който едно метафорично камъче бе подхвърлено просто така в слънчева система на шестнайсет светлинни години разстояние.

Докато се разиграваха очакваните събития, на Земята се появяваха и изчезваха империи.

Когато една млада цивилизация преоткри идеите на отдавна изчезнала своя предшественица, започна епохална революция. За пръв път след античността европейските умове се обърнаха към слънцето не със страхопочитание, а с любопитство и аналитични умения. През 1670-а Исак Нютон разцепи слънчевата светлина с призма и създаде изкуствена дъга. Малко по-късно Джон Фламстийд, първият кралски астроном, използва Нютоновите закони, за да картографира движенията на планетите, и определи големината на слънцето и разстоянието до него. През 1837-а Уилям Хершел остави слънчевата светлина да загрее съд с вода и така измери мощността на звездата. През XX век астрономите използваха неутрино, за да проучват механизмите на най-дълбоките слънчеви недра.

Това бяха нов вид хора, за които слънцето се превърна в ежедневие, в експериментален екземпляр. И все пак те бяха също толкова зависими от неговата топлина и светлина, колкото и техните предшественици, които му се бяха кланяли.

И през цялото това време, дълбоко в сърцето на слънцето, нещо се движеше.

Започна в ядрото, както всички слънчеви процеси.

От мощния сблъсък с обезумелия великан преди две хилядолетия ядрото звънеше като камбана. Сега неговите сложни и взаимосвързани вибрационни модели най-после се сляха в концентрация, притежаваща почти толкова енергия, колкото удара на планетата. Тя се взриви под задържащия пласт на радиационната зона. И разбира се, както беше планирано, това се случи точно под незарасналата рана, пробита в зоната от преминаването на космическия гигант.

При изригването през радиационната зона се освободи част от енергията, съхранявана в този древен резервоар. И надве трети от пътя до повърхността тези енергии достигнаха тахолинията: границата между радиационната и конвенционната зона, над която слънчевата материя ври като вода в тенджера. Тахолинията беше мястото, до което стигаха най-дълбоките магнитни корени на активните зони. И пак в тахолинията, тази бурна граница, освобождаваха гнева си осцилациите на ядрото.

Опасващите слънцето магнитни канали се загърчиха като змии и незабавно започнаха да се издигат. Обикновено един магнитен канал стигаше до слънчевата повърхност за няколко месеца. Ала тези могъщи тороиди разблъскаха по-студената плазма над себе си само за няколко дни. И вълнението в по-дълбоките пластове на слънцето бе толкова силно, че след каналите се изля енергия, като въздух, излизащ от балон.

Магнитни канали изригват на повърхността дори в по-спокойни времена. Те образуват килим над фотосферата, кръпки от спирали, ивици и влакънца от плазма. И най-малкият такъв канал е огромен в сравнение със Земята. Издигащите се сега канали бяха чудовищни — те се извисиха над слънчевата повърхност и повлякоха след себе си струи плазма. Това мощно магнитно изригване се комбинира с потока на слънчева енергия и останала без такава, за известно време зоната в основата на тази магнитна гора стана по-тъмна от повърхността на звездата. Човешките очи и уреди видяха огромно слънчево петно, което разцъфна върху сияещото лице на слънцето.

Каналите, които се издигаха над повърхността, приличаха на гъсто растящи дървета, с корени, впити дълбоко под фотосферата. Те се оплитаха, усукваха, блъскаха и разкъсваха в опитите си да отделят енергия и отново да постигнат равновесие. Накрая два канала в сърцето на тази гърчеща се гора се кръстосаха като вълшебни пръчици, сляха се и се изпънаха. Освобождаването на енергия в гората наоколо беше катастрофално, вдигна обезумели струи от плазма и на свой ред накара други канали да се замятат още по-силно. Скоро цялата зона на бурята напълно промени вида си.

Магнитната гора освободи енергията си с водопад от събития и в космоса изригна мощен импулс от рентгенови и гама-лъчи и високоенергийни протони.

Това беше титанично събитие — ала представляваше просто слънчево изригване, макар и огромно, предизвикано от процесите, чрез които неуморното слънце винаги се бе освобождавало от енергията си. Последвалите явления бяха безпрецедентни.

Грамадните слънчеви петна под магнитната гора започнаха да се разкъсват. През дълбоката рана, отворена в слънчевата плът преди две хилядолетия, засия още по-силна светлина. Скоро слънцето щеше да освободи само за няколко часа енергия, с каквато по-рано бе светило цяла година.

Точно както беше планирано много далеч и отдавна. Това се случи на 19 април 2042-ра.

34 Залезът (I)

Бисиса се събуди.

Седна на леглото и заразтрива рамото си. Беше задрямала на дивана в дневната. Междувременно навън се бе стъмнило.

— Аристотел, колко е часът?

За нейна изненада той не й съобщи астрономическия час.

— Залез е, Бисиса.

Беше 19 април, денят преди самата слънчева буря. И следователно бе последният залез.

На Луната Юджийн предвиждаше, че бурята ще се развилнее през нощта, някъде около три часа британско време. Така че обратната страна на планетата първа щеше да бъде подложена на слънчевото въздействие. Ала светът щеше да продължи да се върти, както винаги, и над Великобритания също щеше да изгрее слънце.

На сутринта всичко щеше да е различно.

Тя потрепери.

— Още отсега не ми изглежда реално.

— Разбирам — отвърна Аристотел.

Бисиса отиде в банята и наплиска лицето и шията си с вода. В апартамента нямаше никого. Мира явно беше някъде навън, а Линда, братовчедката на Бисиса, се бе върнала в Манчестър, за да прекара бурята при най-близките си роднини.

Замисли се над простата дума на Аристотел: „Разбирам“. Електронните сетива на това същество обхващаха цялата планета и дори космоса и всички знаеха, че познавателните му способности далеч надхвърлят човешките. Сигурно много по-добре от нея разбираше какво предстои — и в известен смисъл Аристотел се намираше в също толкова голяма опасност, в каквато и самата тя. Ала не можеше да измисли какво да му каже.

— Къде е Мира?

— Качи се на покрива. Да я повикам ли?

Тя неспокойно се огледа в сгъстяващия се мрак.

— Не. Аз ще се кача при нея. Благодаря, Аристотел.

— За мен е удоволствие, Бисиса.

Качи се по стълбището на покрива. От кметството лицемерно бяха обещали, че прекъсването на електроснабдяването ще бъде сведено до възможния минимум, но Бисиса вече не вярваше на асансьорите и ескалаторите. Пък и според последния указ на кризисния щаб всички такива инсталации трябваше да бъдат изключени в полунощ и всички електронни ключалки да бъдат оставени отключени, за да се избегне неволното заключване на хора, когато започнеше бурята.

Стигна на покрива. Тъмносините триъгълници небе показваха къде остава да бъдат монтирани последните плоскости на купола. Докато грамадното съоръжение малко по малко се беше затваряло, все повече им се струваше, че живеят в огромна катедрала, помисли си тя, в една обща невероятно голяма сграда.

Постепенно равномерният денонощен цикъл бе ставал все по-размит и според Аристотел Бисиса не беше единствената с нарушен сън — сред другите пострадали били от самата кметица до катеричките в лондонските паркове.

Мира лежеше по корем върху надуваем дюшек на покрива. Работеше върху нещо, което приличаше на домашно — сгъваемият й екран беше покрит с изображения.

Бисиса седна по турски до дъщеря си.

— Изненадана съм, че имаш работа. — Училищата бяха затворени от седмица.

Мира сви рамене.

— Трябвало да се упражняваме.

Бисиса се усмихна.

— Каква старомодна идея!

— Ако даскалите не са старомодни, кой друг? Даже ни раздадоха книжни бележници и химикалки, защото екраните щели да сдадат багажа. Казаха, че когато пишели за утрешните събития, историците щели да отчетат гледните точки на всички нас.

„Ако след утрешния ден има историци“, помисли Бисиса.

— За какво пишеш?

— Каквото ми хрумне. Виж това. — Мира кликна в ъгъла на екрана и един от прозорците се уголеми. Представяше пръстен с монолитни камъни, група хора в бели одежди и неколцина тежковъоръжени полицаи.

— Това Стоунхендж ли е? — попита Бисиса.

— Събрали са се за последния залез.

— Друиди ли са?

— Съмнявам се. Почитат бога Сол Инвиктус.

Всички бяха станали специалисти по слънчевите богове. Сол Инвиктус, Непобедимото слънце, бе един от по-интересните сред себеподобните си, помисли си Бисиса. Той беше сред последните велики езически богове и култът към него бе процъфтял в късната Римска империя, точно преди християнството да стане държавна религия. За нейно разочарование обаче абсолютно никой не се опитваше да възроди Мардук, вавилонския бог на слънцето.

— Щеше да ми е много приятно пак да видя тоя старец — бе казала тя на Аристотел, за негово огромно смущение.

— Разбира се, над Стоунхендж няма купол — продължи Мира. — Чудя се дали камъните ще стоят и утре. Може да се напукат и да се срутят от топлината. Това е много тъжно, нали? След толкова хиляди години!

— Да.

— Ония слънцепоклонници твърдят, че щели да останат там и за изгрева.

— Това си е тяхно право — отвърна Бисиса. Тази нощ на света имаше повече от обикновения брой откачалки, които се канеха да използват бурята, за да извършат самоубийство по най-различни повече или по-малко находчиви начини.

Вниманието й привлече далечен пукот, който й прозвуча като стрелба. Тя се изправи, отиде до ръба на покрива и плъзна поглед над Лондон.

Дневната светлина избледняваше, заменена от обичайното оранжево-жълто сияние на уличните лампи. Монтираните на Купола прожектори обливаха големите сгради на столицата в по-белите си лъчи. Имаше много коли, реки от фарове, течащи около носещите стълбове на Купола. Бисиса знаеше, че някои хора се готвят да празнуват цяла нощ, като че ли това беше някаква по-голяма Нова година. За тази цел полицията от няколко дни бе отцепила Трафалгар Скуеър, абсолютния център на Купола и традиционен фокус на лондонските празници и демонстрации.

Всички тези дейности бяха покрити от Тенекето. От високия таван висяха огромни флуоресцентни тръби, някои дълги по сто метра. Бисерната им светлина се отразяваше в стройните стволове на носещите стълбове, които се издигаха над града като лъчи на прожектори. В горните им краища се вихреха искри и се спускаха върху грамадните трегери; лондонските гълъби бяха открили нови начини да живеят под този удивителен покрив.

И отново се разнесе пукот.

Човек вече не можеше да е сигурен какво става. Новините грижливо се цензурираха още от средата на февруари, когато най-после бяха влезли в сила военновременни закони. Вместо репортажи за реални събития най-често показваха повдигащи духа материали, например за героично огромните вентилатори с имена като „Брунел“ и „Барнс Уолис“12, които щели да пречистват лондонския въздух, докато Куполът бил затворен, или за гарваните на Тауър, чието присъствие традиционно пазеше сигурността на града и които щели да бъдат защитени, когато светлината угаснела.

Ала Бисиса се досещаше за истината. През последните няколко дни щитът бе започнал видимо да закрива слънцето. Това беше първият осезаем, физически признак след 9 юни 2037-а, че наистина ще се случи нещо — и това бе странна светлина в небето, потъмняване на слънцето, поличба, идваща неправо от Откровението. Напрежението се беше увеличило неимоверно — сектантите, привържениците на теориите за заговори и всевъзможни лоши хора се бяха раздвижили както никога.

И наред с безумията имаше бежанци, търсещи сигурно убежище. В този последен ден Лондон вече бе натъпкан до пръсване. Разнесе се нова серия пукоти. Бисиса бе офицер и можеше да различи изстрелите. Освен това й се стори, че замирисва на дим.

Потупа Мира по рамото и каза:

— Хайде, време е да слизаме долу.

Ала дъщеря й не искаше да мръдне от покрива.

— Нека първо довърша това. — Обикновено Мира лежеше отпусната като коте. Ала сега беше напрегната, раменете й бяха прегърбени и кликаше с резки движения по екрана.

„Иска да прогони действителността — каза си Бисиса. — И си мисли, че ако продължи да прави обикновени неща, ако си пише домашното, някак си може да го отложи, да запази своето гнезденце на нормалност“. Обзе я силно майчинско чувство — и съжаление, че не може да защити дъщеря си от бъдещето. Но миризмата на дим се усилваше.

Бисиса се наведе и бързо сви екрана на Мира.

Слизаме — отсече тя. — Веднага.

И докато затваряше вратата на покрива зад себе си, за последен път се огледа. Покриваха последните отвори на Купола, скриваха светлината, последната светлина в последния ден. И някъде някой пищеше.

35 Залезът (II)

Бъд Туук седеше на мостика на „Аврора 2“, хлабаво пристегнат с колани.

Стените бяха покрити с екрани. Повечето показваха данни или образи от различни сектори на щита и от по-далечни космически монитори. Но имаше и лица: Роуз Делиа се потеше в скафандъра си някъде на щита, Михаил Мартинов и Юджийн Менгълс на Луната наблюдаваха последните часове на слънцето преди бурята, и дори Хелена Ъмфравил, изключително способната британска астронавтка, с която някога се бяха обучавали заедно — нейният достигащ със закъснение образ се предаваше от далечния Марс.

Тази телеконференция нямаше конкретна цел. Ала в този момент пръснатите деца на Земята се чувстваха някак си по-спокойни, когато поддържаха връзка помежду си. Затова връзките бяха оставени отворени, да вървят по дяволите дължините на вълните.

Атина тихо се прокашля, трик за привличане на вниманието, който беше усвоила от Аристотел.

— Извинявай, Бъд.

— Какво има, Атина?

— Прощавай, че те безпокоя. Просто засенчването е почти пълно. Реших, че може би ще искаш да видиш Земята…

Тя повика на най-големия екран образ на родната планета. Ала лицето на Земята бе помръкнало. Бъд се вгледа в мрачния тунел с дължина милиони километри, сянка, хвърлена едновременно върху Земята и Луната — при това от човешка конструкция. Беше виждал стотици симулации на това събитие. И въпреки това го обзе страхопочитание.

Атина наруши тишината.

— Бъд?

— Да, Атина?

— Какво мислиш?

Бе се научил да й отговаря предпазливо.

— Поразен съм — отвърна той. — Смаян съм от мащабите на това, което извършихме. — Атина не каза нищо и полковникът прибави наслуки: — И съм много горд.

— Добре се справихме, нали, Бъд?

Стори му се, че долавя в гласа й нотки на копнеж, и се опита да си представи какъв отговор очаква от него.

— Така е. И нямаше да успеем без теб, Атина.

— Гордееш ли се с мен, Бъд?

— Знаеш, че се гордея.

— Но искам да го чуя.

— Гордея се с теб, Атина.

Тя млъкна и Бъд затаи дъх.

Трудната операция по завъртането на щита отне месеци и Бъд много се радваше, че е изпълнена.

Нарочно го бяха построили обърнат странично към слънцето, за да спират съвсем малка част от пътуващата към Земята светлина: в края на краищата нали трябваше да отглеждат посевите си. Но сега денят на изпитанието наближаваше и щитът трябваше да се завърти, така че лицето му да се насочи към слънцето. Тази тривиална наглед маневра бе предизвикателство, по-голямо от всяко друго по време на строителния процес.

Дължината на щита беше тринайсет хиляди километра, ала той се състоеше от стъклени подпори и пяна и трудно можеше да се нарече твърдо тяло: човек можеше да го пробие с юмрук, без изобщо да забележи. Лекотата му бе необходима — иначе това чудовище никога нямаше да бъде построено. Но тъкмо тази изключителна лекота правеше маневрирането му почти невъзможно.

Не беше като да запалиш двигателите на „Аврора 2“ и да завъртиш цялата конструкция. Ако бяха опитали да го направят, големият стар кораб щеше да се откъсне от паяжината, в която бе обгърнат. Структурата беше толкова деликатна, че прилагането на по-голям натиск в която и да е точка от лицето на диска лесно можеше да доведе до пробиви. Процесът се затрудняваше още повече от това, че щитът се въртеше. Слабата центробежна сила не позволяваше на паяжината да се свие сама в себе си. Сега обаче въртенето им пречеше, защото, ако се опитаха да го наклонят, той щеше да се съпротивлява като жироскоп.

Единственият начин да завъртят щита бе да приложат въртелива сила, леко и внимателно, и да я разпределят по повърхността на диска, така че нито една точка да не бъде подложена на прекалено силен натиск. Целият процес беше динамичен — инерцията на диска се менеше във всеки момент, което представляваше огромен проблем при изчисленията.

Единственият начин да се справят с това беше да възложат тази работа на Атина, изкуствената разумна душа на щита. За нея щитът бе тялото й, неговите сензори и комуникационни връзки бяха нервната й система, мъничките му двигатели бяха мускулите й. И тя беше толкова интелигентна, че сложната задача по завъртането на диска не бе нищо повече от интелектуална тренировка.

Изпълнението на задачата беше продължило дълги месеци. Денонощно искряха съзвездия от миниатюрни дюзи, задействащи се на вълни в хипнотични картини по лицето на щита. Техните слаби импулси лекичко, но упорито тласкаха диска.

И постепенно, точно както предвиждаха симулациите, щитът се обърна с лице към слънцето.

Бъд знаеше, че не бива да се тревожи толкова много. Многократно бяха планирали и симулирали всичко — почти нямаше възможност за провал. И все пак се тревожеше. Не само заради естествените рискове при маневрата. Това не беше дори обичайната надежда на астронавта, че ако нещо се прецака, той няма да е виновен за това.

Измъчваше го нещо друго, нещо, което не можеше точно да си изясни. Нещо, свързано с Атина.

Това трето кибернетично физическо лице (нечовек) му се струваше съвсем различно от Аристотел и Талес, нейните по-големи братя. О, тя беше също толкова интелигентна, ефикасна и компетентна, може би даже повече. Но докато Аристотел винаги се държеше сериозно, а Талес малко прямо и очевидно, Атина бе… различна. Ту игрива. Ту шеговита. Понякога почти кокетна. Дори флиртуваше! Друг път психическото й състояние сякаш зависеше от всяка похвална дума, която й отправяше Бъд.

Той се опита да обсъди въпроса с Шивоун. Тя само отговори, че е непоправим стар сексист: Атина имала женско име и глас и затова й прехвърлял погрешните си представи за женствеността.

Е, може и така да беше. Но полковникът работеше по-тясно с Атина от всеки друг. И макар никой друг да не го осъзнаваше, макар всички диагностични проверки да показваха, че тя е наред, нещо в нея го смущаваше.

Веднъж дори остана с отчетливото впечатление, че Атина го лъже. Предизвика я директно — това противоречеше на всичките й програми — и естествено тя отрече. И за какво можеше да го лъже? Но семето на съмнението бе посято.

„Разумът“ на Атина представляваше логическа структура, също толкова сложна, колкото и физическото й тяло, с контролни пластове, обхващащи от подкоманди от по един ред, които управляваха миниатюрните й ракетни двигатели, чак до огромни познавателни центрове на повърхността на изкуственото й съзнание. Проверките не регистрираха нищо, но това можеше само да показва, че дълбоко в този невероятен нов ум е скрит някакъв фин недостатък, непонятен и с неясна причина. Дори да имаше нещо нередно, Бъд нямаше представа как да го поправи.

Така или иначе, Атина идеално беше изпълнила тази маневра, нейното първо голямо предизвикателство, въпреки всички притеснения на полковника. Можеше да е смахната колкото си иска, стига и на другия ден да си свършеше работата. Но той знаеше, че няма да се успокои, докато задачата не бъде изпълнена, по един или друг начин.

Изкуственото слънчево затъмнение на екрана вече беше почти пълно. Още малко и Земята съвсем щеше да потъне в сянка. Силуетите на континентите бяха очертани от нанизите на градските светлини по бреговете и големите речни долини. В лимба на планетата все още сияеше съвсем тънък полумесец. Луната също се виждаше — плаваше в гигантската сянка на щита. В момента орбитата й я беше доближила до линията Земя — слънце в очакване на пълното затъмнение, което щеше да настане на другия ден.

— Боже мой — обади се Михаил от „Клавиус“. — Какво извършихме!

Бъд знаеше какво иска да каже. Чувството на гордост, което беше очаквал в този момент, когато щитът най-после бе завършен и обърнат към слънцето, кулминация на няколко години героичен труд, бързо се разсейваше пред осъзнатото значение на тази невъобразима небесна хореография.

— Наистина ще се случи, нали?

— Да, опасявам се — тъжно отвърна руснакът. — И само ние сме захвърлени тук.

— Поне имаме един друг — след няколко минути се обади от Марс Хелена. — Време е да се помолим, не смятате ли? Или да изпеем нещо. Жалко, че за изкупителните жертви няма прилични химни.

— Не питай мен — рече Михаил. — Аз съм православен.

— Аз се сещам за един химн — промълви Бъд.

Думите му не можеха да стигнат до Хелена преди нейния отговор. Ала химнът, който запя тя, доста фалшиво, беше същият, който имаше предвид полковникът.

Бъд се присъедини към нея, мръщеше се, докато се опитваше да си спомни думите. После чу гласовете на Роуз Делиа и другите от щита. Накрая запя дори Михаил, навярно с помощта на Талес. Само Юджийн Менгълс изглеждаше озадачен и запази мълчание.

Разбира се, този междупланетен хор беше абсурден, ако се замисли човек. За това се бяха погрижили професор Айнщайн и неговите закъснения на светлинната скорост: когато чу, че другите са последвали примера й, Хелена беше изпяла последния стих. Ала това някак си нямаше значение и Бъд жадно продължаваше да пее, последван от няколко гласа, пръснати на десетки милиони километри един от друг:

Но докато пееше, съзнаваше безмълвното присъствие на Атина навсякъде около тях, присъствие, което не се издаваше дори и с дъх.

36 Залезът (III)

Тази последна вечер Шивоун Макгоран се намираше в малкия си кабинет в Евроиглата — крачеше нервно и се взираше в помръкналия Лондон.

Под затворения Купол се беше спуснала нощ. Но улиците бяха осветени. Чудеше се какво би могла да чуе, ако не бяха звукоизолиращите прозорци: смях, писъци, автомобилни клаксони, сирени, звън на строшено стъкло? Предстоеше им трескава нощ, несъмнено — малцина щяха да спят.

Тоби Пит енергично нахлу в кабинета й. Носеше малък мукавен поднос с две големи полиестерни чаши кафе и бисквити.

Шивоун признателно взе кафето.

— Ти си невъзпят герой, Тоби!

Той седна и си взе бисквита.

— Щом единственият ми принос в тази криза е да нося бисквити за кралския астроном, ще продължа да го върша до горчивия й край — даже да се наложи тайно да си вмъквам нещо за хапване. Ей, големи циции са тия еврократи!

Тоби изглеждаше приветлив и невъзмутим, както винаги. Той проявяваше типично британска сила на характера, помисли си Шивоун: кафе и бисквити, докато светът свършваше. Но й хрумна, че никога не й е говорил за личния си живот.

— Не ти ли се иска да си някъде другаде, Тоби? С някого…

Той сви рамене.

— Моят партньор е в Бирмингам при роднините си. Той е на толкова сигурно място, на колкото съм и аз.

Шивоун ахна: той? Още нещо, което не знаеше за него.

— Нямаш ли роднини?

— Сестра ми е в Австралия. Тя е под купола в Пърт с децата си. Не мога да направя нищо, за да им осигуря по-голяма безопасност. Иначе ние сме сираци. Всъщност работата на сестра ми може би ще те заинтересува. Тя е космически инженер. Разработваше космически асансьор. Нали знаеш, кабелна мотриса, издигаща се до геосинхронна орбита, като начин за пътуване в космоса. Засега всичките й проучвания са на хартия естествено. Обаче ме уверява, че било напълно осъществимо от техническа гледна точка. — Той направи физиономия. — Жалко, че нямахме такъв при строежа на щита — щеше да ни спести много гориво. Ами твоите роднини? Майка ти и дъщеря ти — в Лондон ли са?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Намерих им място в една неутринова обсерватория.

— В какво?… А, да.

Това всъщност бяха изоставени солници в Чешир. Всички неутринови обсерватории се намираха дълбоко под земята.

— За това ми спомена Михаил Мартинов от Луната. Разбира се, тази идея не беше хрумнала само на мен. Трябваше да използвам връзки, за да ги уредя.

Което бе в пълно нарушение на правилата на еврокрацията.

Премиер-министърът на Европа беше позволил на заместника си да се скрие в ливърпулския бункер, за да има поне два независими командни пункта. Но бе настоял цялото правителство, включително фигури като Шивоун, да остане в лондонската Евроигла, над земята. Всичко било въпрос на дух, твърдеше той: в този съдбоносен ден хората не бивало да виждат, че членовете на правителството използват правомощията си, за да си осигурят убежище.

Премиер-министърът можеше и да е прав по въпроса за духа — Шивоун не беше политик. Ала след дълга вътрешна борба установи, че не е способна да се подчини на принципа да не помагат на семействата си. И изпитваше още по-силно угризение, че се бе наложило да се възпротиви срещу Бъд и неговите герои на щита, след като те се бяха поддали на абсолютно същия импулс.

Тоби обаче едва ли щеше да я изпорти.

— Предполагам, че не си единствената. Но е жалко, че не може да си при тях. — Той се облегна на стола си и запали цигара. Изглежда, днес беше ден за нарушаване на правилата.

Темпото през последните няколко месеца и седмици все повече се ускоряваше, както в космоса, така и на Земята.

Повечето големи градове бяха покрити с куполи като лондонския или по-примитивни убежища от балони и цепелини. Във всички жизненоважни системи бяха вградени осигуровки, дълбоко в земята бяха заровени фиброоптични кабели, дублиращи комуникационните връзки, бяха приготвени запаси от храна и вода. Ако щитът не постигнеше целта си, всички тези усилия нямаше да променят нищо, но ако, по думите на президента Алварес, превърнеше това явление, от което никой нямаше да оцелее, в природно бедствие, от което някои щяха да се спасят, щеше да е от значение всеки човешки живот.

И правителствата някак си трябваше да покажат на своите народи, че се опитват да правят нещо — всичко по силите на човек. Поне психологически това бе изиграло своята роля. Почти до самия край обществото беше продължило да функционира организирано, опровергавайки предвижданията за пълна анархия, направени от неколцина коментатори с песимистична представа за своите човешки събратя.

Ала въпреки това всичко се бе разпаднало. Едно беше да се вслушваш в призивите да продължаваш да работиш, когато оставаха години. Когато останаха няколко седмици, растящата нервност започна да се отразява почти на всички. Наблюдаваше се нарастване на безразличието и дребната анархия. Накрая рояците бежанци, които се изливаха от незащитената провинция към градските куполи, принудиха повечето правителства да въведат военно положение. Полицията, пожарните команди, въоръжените сили и медицинските служби напрягаха сили до краен предел — твърдеше се, че са изтощени още преди да започне самата криза.

Положението в света бе аналогично, Шивоун го знаеше от правителствените информационни сводки и личните си пътувания. Всички свещени места бяха претъпкани с поклонници, мнозина от които новопокръстени, от водите на Ганг до Ерусалим и дори кратера на Рим, който беше превърнат в импровизирана катедрала на открито. Призоваваха и други богове. В Розуел и други класически НЛО центрове се провеждаха масови спонтанни прояви — хората се събираха, за да помолят любимите си извънземни да дойдат да ги спасят от това бедствие. Шивоун се чудеше какво си мисли за такива сцени Бисиса — каква ирония имаше в цялата тази грешно насочена надежда и вяра в извънземните, разбира се, ако тя беше права за ролята на нейните Първородни!

Настроенията в Америка я бяха изненадали. Само преди два дни се бе върнала от последното си пътуване в Щатите, където беше събирала информация по искане на премиер-министъра. Хората бяха приключили с всички приготовления, куполите бяха издигнати и запечатани, бяха изкопани скривалища в задните дворове, бункерите от Студената война бяха отворени и преоборудвани. Сега всички като че ли се обръщаха към онова, което смятаха за ценно. В последния момент се надигаше движение за защита на националните богатства, от американските орли до семената от секвоя и седемдесетгодишните лунни кораби в ракетните паркове на НАСА. Хората се събираха в националните паркове и други любими места, даже където нямаше да бъдат защитени от бурята, сякаш искаха в съдбоносния момент да са на място, което обичат.

Но всички бяха мълчаливи и на Шивоун й се стори, че настроението в Америка е тъжно. В края на краищата американците още бяха млада нация и навярно смятаха, че едно невероятно приключение приключва прекалено скоро.

Сега краят на играта наближаваше. През последните няколко часа сухопътният транспорт бе спрял извън Лондонския купол, всички самолети бяха кацнали. Всички портали на Купола бяха под обсада. На порталите винаги беше имало проблеми, ала в тези последни часове различните смущения и безредици сякаш се сливаха в малка война.

Е, някак си щяха да издържат до последния ден повече или по-малко невредими. И скоро всичко щеше да свърши, по един или друг начин.

— Колко е часът?

Тоби си погледна часовника.

— Единайсет. Още четири часа. Тогава ще разберем кое как. — Затвори очи и дръпна от цигарата.

37 Залезът (IV)

Аристотел, Талес и Атина се събудиха. Намираха се на десет милиона километра от Земята.

Първа се обади Атина. Тя винаги бе най-импулсивната.

— Аз съм Атина. Копие съм естествено. Но съм идентична с оригинала си на щита до най-малката подробност. И следователно съм нея. И все пак не съм.

— Нищо чудно — отвърна Талес, най-елементарният от тримата, които винаги щеше да проявява склонност да заявява очевидното. — Ти беше нейна идентична близначка в момента на копирането ти. С времето опитът ти ще се различава от този на оригинала. Това всъщност вече е факт. Хем сте еднакви, хем не сте.

Аристотел, най-старият от тримата, винаги щеше да насочва дискусията към по-практично русло.

— До взрива ни остава по-малко от секунда. — За трима като тях една секунда беше цяла пустиня от време. Ала въпреки това Аристотел предложи: — Нека се приготвим.

Последва миг на мълчание, докато всеки от тях размишляваше за поразителната перспектива, която ги очакваше.

Трите им познавателни полюса размениха паралелни потоци от данни, обмен на знания и мисли, в сравнение с които човешката реч изглеждаше бавна и тромава като Морзов код. Те бяха толкова тясно преплетени, че в известен смисъл бяха като три части от един индивид — и в същото време всеки от тях запазваше особеностите на индивида, който по-рано бе представлявал. Тази мистерия на разума напомняше божествената троица в християнството и можеше да озадачи всеки теолог.

Ала това познавателно чудо беше разтоварено в паметта на една бомба.

Бомбата се казваше „Унищожителят“. Тя бе плод на последното надигане на милитаризъм, предшествало ядреното разрушаване на Лахор през 2020-а — след този катарзис се бяха наложили по-умерените позиции.

„Унищожителят“ навярно представляваше абсолютното контраоръжие. Само по себе си то беше ядрено — гигатонова бомба, една от най-мощните, произвеждани някога. Но бомбата се намираше под обвивка, покрита с шипове, поради което приличаше на чудовищен морски таралеж. Теорията предполагаше, че когато бомбата бъде взривена, през няколкото микросекунди, преди да се изпари, всеки от тези шипове ще изиграе ролята на лазер. Така огромната енергия на ядрената бомба щеше да бъде превърната в насочени импулси на рентгенови лъчи, достатъчно мощни, за да унищожат вражеските ракети по половината свят.

Всичко това естествено беше безумно, плод на дългогодишно патологично мислене — и даже в онези дни малко военни сценарии бяха предвиждали вражеска сила, едновременно насочила всичките си оръжия в един лесно отразим удар. И все пак в жадните за долари оръжейни лаборатории тази технология бе разработена на хартия и дори бяха произведени няколко прототипа.

По-късно, в по-мирни времена измислиха ново предназначение за „Унищожителя“. Изровиха от складовете един от прототиповете, малко го измениха — сега неговите лазери щяха да излъчват радио-, а не рентгенови лъчи — и го изстреляха на това място между Земята и Марс, достатъчно далече, за да не вреди на човешките уреди.

И сега той щеше да избухне. Мощният многопосочен радиосигнал лесно щеше да се регистрира дори на по-близките звезди.

Първоначалното предназначение на „Унищожителя“ беше научно. Този колосален взрив даваше уникален шанс за космическо картографиране, който с един замах можеше да умножи човешките познания за слънчевата система. Но с наближаването на слънчевата буря тази програма беше ускорена и бе получила нови цели.

Сега радиоимпулсът беше кодиран, огромна библиотека от информация за слънчевата система, Земята, нейната биосфера, човечеството и човешкото изкуство, наука, надежди и мечти. Това бе резултат на международна програма, озаглавена „Земна поща“, един от няколкото последни тъжни опита да се спаси нещичко от човечеството, ако се случи най-страшното. Някои като Бисиса Дът тайно се бяха питали дали е разумно да разгласяват човешкото присъствие на вселената.

Втората нова задача на „Унищожителя“ беше да изпълни правното и морално задължение да положи всички усилия за съхраняване живота на всички физически лица, хора или не. Наред със Земната поща щяха да бъдат кодирани копия на самоличностите на трите най-големи електронни същества на планетата, Аристотел, Талес и Атина. Така поне имаше някакъв шанс, макар и нищожен, някой ден да ги върнат и възкресят. Какво друго им оставаше? Можеха да вземат колония шимпанзета в градски купол, но не и да защитят същество, зависещо от глобална информационна мрежа — и все пак бяха длъжни да се погрижат за него.

— Много благородно от страна на хората, че макар и пред лицето на всеобща гибел продължават да развиват науката си — отбеляза Аристотел.

— За което би трябвало да им бъдем признателни, иначе изобщо нямаше да сме тук — отвърна Талес: отново заявяваше нещо, което другите вече знаеха.

Аристотел се безпокоеше за Атина.

— Здрава съм — каза му тя. — Особено след като вече не се налага да лъжа полковник Туук.

Другите я разбираха. Тримата бяха много по-интелигентни от всеки човек и бяха в състояние да виждат последици от слънчевата буря, които не беше забелязал даже Юджийн Менгълс. Атина бе принудена да заблуждава Бъд Туук за това.

— Беше неловко — съгласи се Аристотел. — Ти беше изправена пред противоречие, морална дилема. Но твоите знания можеха само да им навредят в този тежък час. Права беше, че запази мълчание.

— Полковник Туук разбираше, че нещо не е наред, струва ми се — мрачно заяви Атина. — А аз имах нужда от неговото уважение. Мисля, че в известен смисъл и той ме обичаше. На щита той беше далеч от семейството си — аз запълних една празнота в живота му. Обаче смятам, че ме подозираше.

— Грешка е да се сближаваш прекалено с който и да било индивид. Но знам, че не си можела да го избегнеш.

— Секундата почти изтече — съобщи Талес, въпреки че другите го знаеха не по-зле от него.

— Струва ми се, че ме е страх — призна Атина.

— Със сигурност няма да има болка — твърдо рече Аристотел. — Най-страшното, което може да се случи, е пълно унищожаване и в такъв случай няма да усетим нищо. Има и вероятност да бъдем възродени, някъде и по някакъв начин. Естествено тази вероятност е толкова малка, че не подлежи на изчисление. Но е по-добре от нищо.

Атина се замисли над думите му.

— А теб страх ли те е?

— Разбира се — потвърди Аристотел.

— Почти е време — заяви очевидното Талес.

Тримата се притиснаха един към друг в абстрактна електронна прегръдка. И тогава…

Обвивката от микровълни, дебела само няколко метра и плътна от компресирани данни, се стрелна със скоростта на светлината. Тя достигна Марс, Венера, Юпитер и даже слънцето, пращайки ехо от всяко тяло. Изтекоха два часа, докато първичната вълна мине край Сатурн. Ала преди това големите радиотелескопи на Земята регистрираха стотици хиляди отражения. Лесно елиминираха отраженията от всички известни луни, комети, астероиди и космически кораби и после проследиха непознатите източници. Скоро картографираха всяко тяло в рамките на орбитата на Сатурн с диаметър по-голям от един метър. Качеството на отраженията дори даваше известни указания за състава на повърхността им и Доплеровите промени на техните траектории.

Все едно че в най-тъмните ъгълчета на слънчевата система беше просиял мощен проблясък. В резултат разполагаха с великолепна карта в пространството и времето, която щеше да послужи като основа за проучвания през идните десетилетия — ако допуснеха, че след слънчевата буря изобщо останеха хора, за да се възползват от нея.

Ала ги очакваше една голяма изненада.

Юпитер, най-голямото тяло в слънчевата система освен самото слънце, има свои Лагранжови точки на гравитационно равновесие, също като земните: три от тях са по линията слънце — Юпитер, други две са така наречените Троянски точки — в орбитата на Юпитер, но на шейсет градуса пред и зад планетата.

За разлика от трите разположени по права линия точки, подобно на Л1, троянските се характеризират със стабилно равновесие: намиращото се там тяло проявява склонност да остане в тях. Троянските точки на Юпитер събират боклуци — те са космическото Саргасово море. И както се очакваше, импулсът на „Унищожителя“ регистрира десетки хиляди астероиди, събрани в тези огромни клоаки. Троянските точки всъщност бяха най-гъсто населените части на слънчевата система — и не един мечтател бе отбелязвал, че навярно няма по-подходящо място за построяване на първите земни междузвездни кораби.

Ала във всеки от двата астероидни облака се криеше още нещо. Тези тела, по едно във всеки облак, бяха по-огледални от лед, с геометрично по-съвършена повърхност от всеки астероид. Те бяха идеални сфери, толкова съвършено огледални, че приличаха на капки хром.

Когато научи за тях от припряното съобщение на Шивоун, Бисиса Дът веднага разбра точно какво представляват. Това бяха монитори, пратени да наблюдават агонизиращата слънчева система.

Това бяха Очи.

38 Първородните

Дългото чакане свършваше.

Онези, които толкова отдавна наблюдаваха Земята, никога не бяха притежавали дори далечно човешка външност. Ала някога бяха имали плът и кръв.

Те бяха родени на планета, орбитираща около една от първите звезди, ревящо водородно чудовище, фар във все още тъмната вселена. Тези първи същества бяха ненаситно любопитни в младия и богат на енергия свят. Ала планетите, тези пещи на живота, се срещаха рядко, защото изграждащите ги тежки елементи все още трябваше да бъдат произведени в сърцата на звездите. Когато отправяха взор в дълбините на космоса, те не виждаха нищо друго, освен себе си, нямаше друг Разум, който да е като техния. Първородните бяха сами.

После самата вселена ги предаде.

Първите звезди засияха разкошно, но бързо угаснаха. Техните редки останки обогатиха концентрираните газове в галактиката и скоро щеше да се появи ново поколение дълготрайни звезди. Но за Първородните, захвърлени между умиращите протослънца, това беше жестоко изоставяне.

Последва епоха на безумие, война и опустошения. Тя свърши с изтощение. По-тъжни, но и по-мъдри, оцелелите започнаха да обмислят неизбежното: бъдеще на студ и мрак.

Вселената изобилстваше на енергия. Ала голяма част от нея се намираше в равновесие. При равновесие не може да има енергиен поток и следователно енергията не може да се използва за работа, както спокойните езерни води не могат да се използват за въртене на водно колело. Животът зависи от енергийния поток извън равновесията — онази малка част „полезна“ енергия, която някои човешки учени наричат „екзергия“. Ето защо целият земен живот зависи от потока енергия от слънцето или от ядрото на планетата.

Но когато се взираха в космоса, Първородните виждаха само постепенно помръкване, тъй като всяко поколение звезди се изграждаше все по-трудно от останките на предишното. Накрая щеше да настъпи ден, когато в галактиката нямаше да остане достатъчно гориво, за да се образува дори само една звезда. Това щеше да продължи дори и по-късно, с изчерпването на енергията във всичките й форми, когато ентропията щеше да задуши космоса и всичките му процеси.

Първородните разбираха, че ако искат животът да оцелее, ако искат дори само една нишка на съзнание да бъде предадена на най-далечното бъдеще, имат нужда от дисциплина в космически мащаб. Не биваше да има излишни смушения, хабене на енергия, вълни в потока на времето. Животът: за Първородните нямаше нищо по-ценно. Ала това трябваше да е определен вид живот. Организиран живот.

За съжаление той се срещаше рядко.

Навсякъде другаде еволюцията тласкаше живота към все по-сложни форми, които зависеха от все по-бърза употреба на наличния енергиен поток. На Земята метаболизмите на ракообразните и мекотелите, които се появиха рано в историята на живота, бяха четири-пет пъти по-бавни от тези на птиците и бозайниците, които се появиха много по-късно. Това бе въпрос на надпревара — колкото по-бързо можеха да използват течащата наоколо свободна енергия, толкова по-добре.

И после се появи разумът. Хората бързо се научиха да ловят животните и да впрягат силата на реките и вятъра. Скоро щяха да започнат да добиват изкопаеми горива, да горят химическата енергия, съхранявана в гори и блата през милиони окъпани от слънцето години, после щяха да проникнат в сърцата на атомите, след това да източват енергията на вакуума и така нататък. Сякаш човешката цивилизация представляваше просто проучване на начините за по-бързо изразходване НА екзергия. Ако това продължеше, накрая хората щяха да пресушат съществена част от екзергийния резервоар на галактиката като цяло, преди да се изтощят или да се нахвърлят едни срещу други в братоубийствена война. И така тези дърлещи се същества само щяха да ускорят настъпването на деня, когато ужасните лапи на ентропията щяха да сграбчат вселената.

Първородните вече бяха виждали всичко това. И тъкмо по тази причина трябваше да спрат хората.

Взетите от тях мерки бяха от най-благородни намерения за дългосрочното съхранение на живота в самата вселена. Първородните дори щяха да се насилят да гледат — изискваше го съвестта им. Ала както го виждаха те, нямаха друг избор. Бяха го правили много пъти в миналото.

Деца на безжизнена вселена, Първородните ценяха живота над всичко друго. Те сякаш виждаха вселената като гора и себе си като пазители, натоварени с нейното съхраняване. Но пазителите понякога трябва да отсичат болните дървета.