Слънчева буря

39 Зорницата

03:00 (лондонско време)

На Марс, както и на Луната и на щита, официално бяха приели хюстънското време. Но брояха соловете, марсианските дни, за да следят ритмите на живота си.

В това съдбоносно утро, докато управляваше всъдехода си по студената марсианска повърхност, Хелена Ъмфравил следеше малкия дисплей, показващи друго време, един час след лондонското. И когато този дисплей наближи два през нощта, малко преди предвижданото начало на слънчевата буря, тя спря „Бигъл“, изпълзя през люка в скафандъра си и се отдалечи от всъдехода.

В този край на Марс се зазоряваше. Хелена виждаше изгряващото слънце. Светлината на хоризонта стана меднокафява, изплуващият слънчев диск беше прашен, размит от далечината. Останалата част от небесния купол бе обсипана със звезди.

Това беше обичайната осеяна с камънаци пустиня, толкова типична за северните равнини. За пореден път Хелена стоеше върху нова марсианска земя, земя, необезпокоявана от човешки стъпки. Ала тази сутрин Марс нямаше значение, поне в сравнение с величественото зрелище в небето.

На земята не се виждаше и едничка светлина. Лагерът, сгушен около мястото на кацане на „Аврора 1“, вече бе далече, отвъд тесния хоризонт. Членовете на екипажа си бяха изкопали скривалище в марсианската пръст, което можеше — евентуално — да ги защити от най-страшните последици на бурята. Нейната свирепост малко щеше да бъде притъпена от по-голямата отдалеченост на Марс от слънцето. Хелена скоро трябваше да се върне в скривалището, ако искаше да преживее този дълъг сол.

Ала ето че стоеше тук, далеч от дома, спряла насред пустошта. Струваше й се, че няма друг избор, освен да е тук.

През нощта екипажът на „Аврора“ беше получил странни радиосигнали от района около планетата, излъчени от малките комуникационни сателити, които бяха вдигнали в мароканска орбита. Повечето бяха елементарни маяци — но имаше и гласове, човешки гласове със силен акцент, почти неразбираеми, гласове, молещи за помощ. Този момент им бе подействал също толкова наелектризиращо, колкото и човешката стъпка, открита от Робинзон Крузо на плажа на неговия остров. Изведнъж се оказваше, че не са сами на Марс, че тук има още някой и че този някой е в беда.

Задачата беше ясна. На тази пуста планета нямаше кой друг да се притече на помощ освен екипажа на „Аврора“. Някои места бяха от отсрещната страна на планетата и щеше да се наложи да почакат, докато бъде организирана голяма експедиция с орбиталната совалка на „Аврора“. Но три от точките се намираха на неколкостотин километра и можеха да стигнат до тях с всъдеходи.

С всъдеходите се бяха отправили трима астронавти, сред които Хелена, в търсене на източниците на сигналите. Пътуваха цяла нощ, сами, въпреки всички правила за безопасност. Времето изтичаше — нямаха друг избор.

И тъкмо затова сега Хелена се намираше в пустошта и се взираше в огромното студено марсианско небе, само с тихото бръмчене на перките в скафандъра за компания.

Съзвездията естествено се виждаха непроменени: огромното междупланетно пътешествие, което беше направила, бележеше крайната граница на човешките възможности, но не можеше да се сравнява с безкрайните бездни между звездите. И все пак тя бе прекосила слънчевата система и оттук планетите се виждаха по съвсем различен начин. Ако погледнеше през лявото си рамо, можеше да види Юпитер, ярка звезда в пръснатото нашироко съзвездие Змиеносец. Юпитер изглеждаше невероятно от Марс и някои членове на екипажа твърдяха, че дори различавали луните му с просто око. Междувременно в марсианското небе имаше три зорници: Меркурий, Венера и Земята. Меркурий, който споделяше Водолей със слънцето, съвсем се губеше в слънчевия блясък. Венера се намираше малко надясно от слънцето в Риби, не толкова разкошна, колкото се виждаше от Земята.

После идваше самата родна планета, наляво от слънцето, в Козирог. Земята не можеше да се сбърка, ослепителен бисер със синкав оттенък. Ако имаше добро зрение, човек можеше да забележи малкия кафеникав спътник, който пътешестваше със своята родителка, вярната Луна. Тази сутрин всички вътрешни светове бяха от същата страна на слънцето като Марс — сякаш четирите скалисти планети се гушеха една в друга, за да се защитят.

Хелена изрече тиха команда, визьорът уголеми образа и фокусира Земята и Луната. Тази сутрин те бяха два дебели полумесеца в еднаква фаза, обърнати към слънцето, което щеше да ги предаде. Хората по цялата Земя и Луна щяха да спрат и да погледнат небето, милиарди очи, всички отправени в една и съща посока, в очакване шоуто най-после да започне. Въпреки неотложността на спасителната операция в такъв момент тя не можеше да бъде никъде другаде освен тук, под сложното марсианско небе, затаила дъх заедно с цялото уплашено човечество.

Тихо зазвъня часовник. Бе го настроила да прозвучи точно в началния момент на бурята.

В утринното небе не се промени нищо. Слънчевата светлина стига до Марс за тринайсет минути. Но Хелена знаеше, че бурята вече развихря електромагнитната си ярост в слънчевата система.

Стоеше на марсианската пръст в тържествено мълчание. После тръгна обратно към всъдехода, за да продължи операцията.

40 Зазоряването

03:07 (лондонско време)

Бисиса и Мира не можеха да заспят и седяха сгушени и прегърнати на пода в дневната. От града се разнасяха пиянски викове, трошене на стъкло, вой на сирени — и от време на време глухи трясъци като от затръшнати врати — можеше да са и далечни експлозии.

В свещник на пода мъждукаше свещ. Наблизо лежаха няколко фенерчета с батерии, както и други необходими неща: ръчно радио, аптечка, газова печка, даже дърва, въпреки че в апартамента нямаше камина. Освен тази стая апартаментът тънеше в мрак. Бяха послушали официалния съвет и бяха изключили всичко електрическо и електронно. Това била „заповед за затъмняване“, каза кметът — не съвсем точно, просто поредното ехо от Втората световна война. Но бяха оставили електричеството заради климатичните инсталации, без които във все по-мръсния въздух на Купола бързо щяха да се почувстват зле. И не бяха успели да понесат изключването на стенния екран. Неведението някак си се струваше най-страшно от всичко.

Така или иначе, шумът навън показваше, че явно никой друг не обръща особено внимание на кметските призиви.

Гигантският стенен екран все още работеше. Наред с коментарите на мрачни телевизионни водещи, той им показваше мозайка от образи, излъчвани от различни места по света. Някои градове откъм нощната страна бяха скрити от празните кръгове на куполите, докато други пламтяха в сетната стихия на веселби и плячкосване. Други образи идваха от осветената полусфера, където тази нощ не бе имало истински изгрев, защото щитът пропускаше съвсем слаба светлина. Въпреки това, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето, сектантите и пируващите танцуваха на призрачна му сияние.

В тези последни мигове преди бурята онова, което постоянно привличаше вниманието на Бисиса, бе слънчевото затъмнение. Картината идваше от самолет, летящ в местещата се сянка на затъмнението в продължение на повече от час. В момента се намираше над Западния Пасифик, някъде край Филипините. В известен смисъл това беше двойно затъмнение, разбира се, тъй като лунната сянка подсилваше тази на щита, но дори с процеждащата се ограничена светлина слънцето изнасяше обичайното си красиво зрелище — „разръфаната“ корона приличаше на косата на Медуза, от която щитът на Атина трябваше да защити Земята.

Наблюдателният самолет не летеше сам в небето. Цял флот негови събратя следяха лунната сянка, плъзгаща се по лицето на Земята, а в океана долу множество кораби, сред които огромен лайнер, се криеха в сянката на затъмнението. Скриването под сянката на дружелюбната Луна бе една от по-рационалните стратегии, които бяха измислили хората, за да избегнат погледа на слънцето, и в тази част от океана се бяха събрали хиляди. Това щеше да е напразно, разбира се. Пълното слънчево затъмнение щеше да продължи само по няколко минути във всяка дадена точка и даже следващите сянката самолети щяха да разполагат с малко повече от тричасова защита. Но никой не можеше да обвинява хората, че опитват всичко.

Този организиран небесен часовников механизъм някак си направи ужасното утро реално. Първородните бяха предвидили бурята точно за този момент, с това космическо съвпадение, греещо ярко в земното небе. Дори бяха имали арогантността да й покажат намеренията си. И ето, че сега всичко се развиваше точно според плановете им, на живо по телевизията…

Мира ахна. Бисиса я прегърна по-здраво.

Около черния кръг на Луната бликна светлина, сякаш от отсрещната страна на земния спътник беше избухнала огромна бомба. Това бе слънчевата буря, разбира се. Часовникът на Бисиса показваше, че се разразява в секундата, в която беше предвидил Юджийн Менгълс. За миг зърнаха следящите затъмнението самолети да изчезват от небето.

После тази част от стената замъждука, угасна и показа пусто синьо небе. Един по един угаснаха и другите сегменти. Водещите се умълчаха.

03:10 (лондонско време)

Хората, които управляваха щита от борда на „Аврора 2“, разпечатаха пакетчета солени фъстъци.

Бъд Туук също си взе пакетче. Това беше стара традиция за късмет, която произхождаше от Лабораторията за реактивно движение в Пасадена. ЛРД винаги бе управлявала големите автоматични космически кораби на НАСА и беше осигурила главния персонал за този проект. Сега наистина имаха нужда от късмет, помисли си Бъд.

Един от големите стенни екрани показваше цялата Земя.

От контролната зала на Бъд, точно в центъра на щита, небесната геометрия изглеждаше проста. В Л1 щитът висеше между слънцето и Земята. Затова от гледна точка на полковника Земята винаги си оставаше пълна. Днес обаче, сякаш по даден знак, Луната заставаше между слънцето и Земята и плаваше през тунела от сянка на щита — тунел, близо четири пъти по-широк от самата Луна. Бъд дори различаваше по-дълбоката сянка, която Луната хвърляше върху Земята, широк сив диск, преминаващ над Тихия океан. Това поразително изравняване се виждаше на призрачна слаба светлина, защото щитът пропускаше съвсем малко слънчеви лъчи.

Когато се разрази бурята, осветеното лице на Луната проблесна миг преди ураганът от светлина да връхлети лицето на Земята.

Бъд незабавно се обърна към хората си. Обходи с очи редиците лица, онези в залата при него и другите, излъчвани от щита и Луната. Видя смаяни изражения, зяпнали усти. Винаги беше държал на строгата дисциплина, според стандартите, следвани от НАСА през осемдесетте години на управляеми космически полети. И сега тази дисциплина, тази съсредоточеност бе по-важна отвсякога.

Той докосна ларингофона си.

— Тук Контролна кула. Да се залавяме за работа, приятели. Да направим проверка. Оперативен център…

Роуз Делиа беше заобиколена от екрани — в този решителен ден Бъд й бе поверил цялостното оперативно командване на щита.

— Ясно, Контролна кула. Подложени сме на силна радиация, от ултравиолетови до рентгенови лъчи. Но засега се държим и Атина реагира.

Макар да се очакваше, че кулминацията на бурята ще е във видимия спектър на светлината, върху тях се изливаше и много енергия на по-къси дължини на вълните освен мощния взрив от предишния ден. Електронните елементи на щита бяха закалени по военните стандарти и хората също бяха защитени, доколкото бе възможно. Щеше да има жертви — и при щита, и при екипажа. Щеше да е мъчително, но бяха предвидили достатъчно осигуровки в структурата на щита, за да издържи.

Ала не можеха да направят нищо за Земята, Щитът беше предвиден да се справи с кулминационната енергийна бомбардировка във видимия и почти инфрачервения спектър, която скоро щеше да започне — това предварително облъчване с рентгенови и гама-лъчи щеше да премине през щита, сякаш той изобщо не съществуваше. Винаги бяха знаели, че ще се случи така: щитът беше плод на инженерство, а не на магия, и не можеше да отклони цялата светлина. Бе се наложило да направят тежки избори. Правиш каквото можеш и продължаваш напред. Но беше мъчително да седиш и да знаеш, че не можеш да окажеш помощ на Земята, абсолютно никаква.

— Добре — отвърна Бъд. — Комуникационна капсула, тук Контролна кула.

— Контролна кула, тук Комуникационна капсула — обади се Марио Понзо. — Готови сме, когато ни дадеш знак, Контролна кула.

— Да се надяваме, че засега няма да се наложи.

Марио, пилот на совалка между Земята и Луната, се беше записал доброволец, след като се бе запознал с Шивоун Макгоран по време на един от полетите й до Луната. Той отговаряше за комуникациите с поддържащите екипи, които бяха готови в закалените си скафандри да излязат навън в бурята. Бъд му бе дал позивната „Комуникационна капсула“. Подобно на „титлата“ на самия полковник, това беше терминология на НАСА, датираща от дните на първите полети към Меркурий, когато наистина се налагаше да комуникират с човек в капсула. Но всички знаеха какво означава и терминът имаше богата традиция. Марио също си имаше традиции: той бе човекът с най-дългата брада на щита, тъй като от суеверие отказваше да се бръсне в космоса.

Следващият.

— Докторе?

Бяха се опитали да се подготвят за радиацията. Всички работници и командири на щита бяха получили лекарства, противодействащи на радиоактивната токсичност, например свободни радикали, предпазващи от молекулярни поражения в ДНК, и химически вещества, които можеха да попречат на смъртоносното развитие от мутация към рак. За жертвите на радиация имаха запаси от замразен костен мозък и биологични агенти като интерлевкини — за да стимулират производството на кръвни клетки. Медицинските екипи бяха готови да се заемат с жертвите на смазване, налягане, топлина, изгаряне — все вероятни последици от физическите опасности на работата по щита. Медиците по необходимост бяха малко, но можеха да разчитат на диагностичните и лечебни алгоритми, заложени в Атина, както и на дистанционната помощ на специалисти от Земята и Луната, въпреки че никой не беше сигурен докога ще издържат връзките с родната планета.

Засега медиците и техните роботизирани помощници бяха готови и очакваха неизбежните жертви.

Бъд продължи проверката.

— Метеорологичен център, тук Контролна кула.

Тъжният глас на Михаил Мартинов стигна до него след обичайното закъснение от няколко секунди.

— Тук съм, полковник. — Бъд виждаше мрачното му лице, както и Юджийн на заден план, в тяхната лаборатория в базата „Клавиус“. Михаил бе върхът на пирамидата от учени на Земята, Луната и щита, всички следящи променящото се поведение на слънцето. — В момента слънцето се държи според предвижданията. За добро или лошо.

Юджийн Менгълс му измърмори нещо.

— Какво има? — изсумтя Бъд.

— Юджийн ми напомня, че потокът на рентгеновите лъчи е малко по-силен, отколкото предполагахме. Все пак е в границите на допустимата грешка, но тенденцията е към усилване. Разбира се, трябва да очакваме известни отклонения — от гледна точка на енергийните мащаби, рентгеновият спектър е второстепенен и става въпрос за несъответствия в предвиждания от вторичен ред…

И продължи да обяснява. Бъд се опита да прояви търпение. Със своето незачитане на позивните и типичната си склонност на учен да чете лекции, вместо да докладва, Мартинов по-късно, когато напрежението нараснеше, можеше да се окаже проблем.

— Добре, Михаил, Съобщи ми, ако…

Но думите му прекъснаха поредната пристигаща със закъснение реплика на руснака.

— Реших, че може би… — Той се поколеба, когато чу думите на полковника. — Може би искате да видите какво стана.

— Къде?

— На слънцето.

Вместо смръщеното му лице се появи изкуствено оцветено изображение, съставено от сателитите и мониторите на самия щит. Това беше слънцето — ала никой човек нямаше да познае това слънце. Светлината му вече не бе жълтеникава, а свирепо синьо-бяла и по повърхността му се носеха грамадни сияещи облаци. От краищата на диска в космоса изригваха огнени струи, провлачвани в арки и осморки от оплетеното магнитно поле. И в самия му център блестеше петно ослепителна светлина. Гледано в перспектива, това беше най-чудовищното изригване, насочено право към Земята.

— Мили Боже!

Бъд рязко завъртя глава.

— Кой го каза?

— Извинявай, Бъд… хмм, Контролна кула. Контролна кула, тук Комуникационен център. — Беше кадърната млада Бела Фингъл, на която Бъд бе поверил всички аспекти на комуникациите. — Извинявай — повтори тя. — Но… вижте Земята!

Всички лица се обърнаха към големия екран.

В Л1 щитът винаги беше разположен над подслънчевата точка, онова място на Земята, точно над което се намираше слънцето. В момента тази точка бе в Тихия океан. И над водата се събираха спираловидни облаци: зараждаше се гигантска циклонална система. Скоро щеше да се насочи на запад и да премине над райони, гъмжащи от хора.

— Започна се значи — промълви Роуз Делиа.

— Ако не бяхме ние, щеше да е много по-ужасно — изсумтя Бъд. — Не го забравяйте.

— Заедно ще го преживеем, Бъд.

Това беше гласът на Атина — тихо проговори в ухото му. Той се озърна, неуверен дали е трябвало да я чуе още някой.

Да върви по дяволите.

— Добре — каза той. — Кой е следващият?

03:25 (лондонско време)

На Марс Хелена търпеливо управляваше „Бигъл“ и чакаше шоуто да започне. В космическата програма свикваш с чакането.

В последния момент си позволи надеждата, че в края на краищата учените може би грешат, че всичко това е някаква страшна лъжлива тревога. И тогава, сякаш по даден знак, слънцето разцъфна.

Прозорците на всъдехода мигновено потъмняха в опит да защитят очите й и машината спря. Тя отправи тиха команда към интелигентните й системи. Когато предното стъкло се проясни, Хелена видя едно помръкнало слънце, изкривено от светлинен стълб, изригнал от ръба на диска, синьо-бял, като чудовищно огнено дърво, вкоренено в слънчевата повърхност.

Слънчевата светлина стигаше до нея пряко, преди да се отрази от вътрешните планети. Ала сега всички планети грейнаха като коледни свещички, една след друга в бърза последователност: Меркурий, Венера… и после Земята, към която недвусмислено беше насочен този жесток стълб светлина. Значи беше истина.

И освен Земята в небето заискри нова светлина. Това бе щитът, ярък като звезда в слънчевата буря, изкуствено тяло, виждащо се от повърхността на Марс.

Хелена имаше работа и не разполагаше с много време. Изключи блокировките на „Бигъл“ и продължи по маршрута си.

04:31 (лондонско време)

В Лондон изгревът трябваше да започне малко преди пет сутринта. Половин час преди това Шивоун Макгоран се качи с асансьора на Евроиглата.

Шахтата се издигаше от покрива на небостъргача чак до самия Купол. В крайни случаи тя щеше да послужи за евакуация през покрива, въпреки че винаги бе оставало малко неясно точно каква помощ ще намерят там. Това беше една от малкото отстъпки, които направи премиер-министърът, за да предпази хората си.

Шахтата имаше прозорци и докато Шивоун се изкачваше, през погледа й се ширна центърът на Лондон.

Уличното осветление бе сведено до минимум и цели райони от столицата тънеха в мрак. Реката се точеше като тъмна лента през града, тук-там осеяна с искрици, може би полицейски или военни патрули. Светлини обаче пламтяха на местата на нощни веселби, религиозни и други събирания. Имаше и оживен трафик, видя Шивоун по върволиците фарове, пронизващи нощния мрак въпреки призивите на градската управа всички да си останат вкъщи.

Накрая покривът се затвори над нея. За последен път зърна греди и подпори, поддържащи роботи, пълзящи като паяци по тях, и малкото лондонски гълъби, спокойно накацали под този гигантски таван.

Асансьорът спря и вратата се отвори.

Тя излезе на платформата, просто бетонна плоча, свързана с облата външна повърхност на Купола, открита към въздуха и ледения априлски нощен вятър. Но всъщност беше напълно обезопасена, заобиколена с фина мрежа, два пъти колкото човешки ръст. Вратите на този кафез водеха към страховити наглед спускащи се надолу стълби, по които човек можеше да слезе на земята, ако всичко друго откаже.

Двама мускулести войници стояха на пост. Провериха идентификационния й чип с ръчни скенери. Шивоун се зачуди през какъв интервал сменят тези търпеливи портиери — и докога ще останат на поста си, когато бурята се развихри.

Тя се отдръпна от войниците и погледна нагоре.

Точно преди зазоряване небето изглеждаше разнообразно. Накъсани облаци се носеха от изток на запад. На изток зад тях пълзеше многопластово кървавочервено сияние, множество завеси, които плавно се вълнуваха. Гледката бе видимо триизмерна, исполинска суперструктура от светлина, която се извисяваше над нощната половина на Земята. Това беше ефект от типа на северното сияние, разбира се. Високоенергийните фотони от гневното слънце разцепваха атомите в горните пластове на атмосферата и запращаха електрони по спираловидните линии на земното магнитно поле. Сиянието бе само резултат, един от най-безобидните.

Шивоун се приближи до ръба на платформата и надзърна надолу. Куполът беше гладък и огледален като полиран хром и отразяваше отблясъците на сиянието. Въпреки че грамадата на Тенекето пречеше на гледката, тя можеше да види ширналите се в подножието на Купола околности на Лондон. Цели квартали от по-вътрешните предградия бяха потънали в мрак, разкъсван от островчета светлина, вероятно болници и военни или полицейски постове. На други места обаче, вече в периферията на Купола, сияеха ярки светлини — хората все още предизвикателно разцепваха нощта. Чуваше се и далечен пукот на изстрели. Тази нощ беше всичко друго, но не и обикновена — ала като гледаше познатия, все още повече или по-малко непроменен пейзаж, човек трудно можеше да повярва, че от другата страна на света вече бушува пожар.

Един от войниците я докосна по рамото.

— Скоро ще съмне, госпожо. Може би е по-добре да слезете долу. — Говореше с мек шотландски акцент. Беше много млад, на не повече от двайсет и една — двайсет и две.

Тя се усмихна.

— Добре, благодаря. И се пазете.

— Непременно. Лека нощ, госпожо.

Шивоун се обърна и тръгна към асансьора. Сиянието бе достатъчно силно, за да хвърля разсеяна сянка върху бетонната платформа пред нея.

04:51 (лондонско време)

В апартамента тихо прозвуча нова аларма и Бисиса погледна циферблата на синята светлина на безполезния стенен екран.

— Наближава пет — каза тя на Мира. — Скоро слънцето ще изгрее. Мисля…

Алармата внезапно спря и циферблатът на часовника стана черен. Синята светлина на екрана се усили, затрептя и угасна. Сега единствената светлина в стаята бе пламъчето на свещта, която мъждукаше на пода.

Лицето на Мира изглеждаше огромно в ненадейния мрак.

— Чуй, мамо.

— Какво? А, да. — Бисиса чу уморено трополене, което трябваше да е угасващата климатична инсталация.

— Мислиш ли, че спря токът?

— Сигурно. — Мира понечи да каже още нещо, ала Бисиса вдигна показалец, за да я накара да замълчи. В продължение на няколко секунди двете напрегнато се вслушваха.

— Чуваш ли? — прошепна Бисиса. — Навън. Няма трафик — като че ли всички коли едновременно са спрели. Няма и сирени.

Сякаш някой беше махнал с вълшебна пръчица и просто бе изключил електричеството в Лондон — не само онова, което идваше от големите електростанции, но и независимите генератори в болниците и полицейските участъци, автомобилните акумулатори и всичко останало, чак до клетъчните батерии в часовника на китката й.

Ала имаше друг шум, чу тя: човешки викове, писък, звън на стъкло… експлозия. Бисиса се изправи и отиде при прозореца.

— Струва ми се…

Запращя електричество. После стенният екран избухна.

Мира изкрещя, когато отгоре й се посипаха хиляди стъкълца. Искрящи електронни части заваляха по килима и той започна да тлее на места. Бисиса се втурна към дъщеря си.

— Мира!

41 Небесният палат

07:04 (лондонско време)

Шивоун бе прекарала двата часа след изгрев-слънце в големия оперативен център, организиран на един от средните етажи на Евроиглата. Стените бяха покрити с гигантски екрани и хората работеха на множество редици бюра, вторачени в мъждукащите екрани. Оттук премиер-министърът на Евразия се опитваше да следи какво става в огромните му владения и в останалите части на планетата. Всичко това излъчваше атмосфера на отчаяна енергия, почти на паника.

В момента големият проблем не беше топлината, отделяна от слънчевата буря, а нейната електрическа енергия, ЕМИ — електромагнитният импулс.

Щитът бе оптимизиран така, че да елиминира най-голямата опасност за Земята, енергийния пик на бурята във видимия спектър. Но наред с тази видима светлина със светлинна скорост дойде и доза високочестотна радиация, гама и рентгенови лъчи, от които щитът не осигуряваше защита. Невидимият удар от космоса беше опасен за незащитени астронавти — Шивоун знаеше, че Бъд и неговите екипи са се скрили където могат. Земната атмосфера бе непроницаема за радиацията и щеше да спаси населението на планетата от непосредственото й въздействие. Проблемите обаче идваха с вторичните й ефекти.

Самата радиация може и да не стигнеше до повърхността, ала енергията, пренасяна от всички тези яростни малки фотони, трябваше да се освободи някъде. Всеки фотон се заби в атом от високите пластове на земната атмосфера, освобождавайки по един електрон. Електрически заредените електрони бяха впримчени в магнитното поле на Земята, поемаха все повече енергия от космическата радиация и се движеха все по-бързо — и накрая изпуснаха енергията си като импулси електромагнитна радиация. Докато Земята неуморно се въртеше под ударите на слънчевата буря, високо над планетата премина тънък облак от измъчени електрони и посипа сушата и морето с енергия.

Вторичната радиация щеше да премине през човешката плът, без да срещне никакво съпротивление. Но тя индуцираше електрически ток в дългите проводници като електрически кабели и дори антени. Електрическите уреди бяха връхлетени от енергийни вълни, достатъчно мощни, за да ги унищожат или даже да ги накарат да избухнат: електричеството спря във всички лондонски сгради, всяка готварска или отоплителна печка се превърна в потенциална бомба. Все едно че 9 юни 2037-а се повтаряше, въпреки че физическата причина бе малко по-различна.

Властите от години бяха предупредени за това. Дори бяха изровили някои прашни стари военни проучвания. Ефектът на ЕМИ бил открит случайно, когато при изпитания на бомба в атмосферата неволно унищожили телефонната система в Хонолулу на повече от хиляда километра разстояние. Сериозно се предполагало, че като взривят достатъчно мощна ядрена бомба високо над атмосферата над вероятното бойно поле, електрониката на врага може да бъде унищожена още преди началото на боя. Затова десетилетия наред бяха разработвали техника, способна да издържи на такова облъчване.

Където беше възможно, властите в Лондон бяха приспособили системите си според военните спецификации и ги бяха дублирали по различни начини: предполагаше се например, че оптичните кабели няма да пострадат. Тази нощ „Зелените богини“ на пожарната отново бяха вкарани в действие, лондонските полицаи също патрулираха с много странни наглед коли, някои от които изкарани от музеите. Модерните интегрални схеми, пълни с миниатюрни пролуки, само чакащи да бъдат възпламенени от искри, лесно можеха да изпушат, но по-старите, по-тромави коли, строени около 80-те години на XX век, бяха способни да издържат и на най-страшните удари. Последната предпазна мярка в Лондон бе „заповедта за затъмняване“. Ако хората просто изключеха електрическите си уреди, имаше по-малък шанс да пострадат.

Ала нямаше време да приспособят или заменят всичко и не всеки щеше да седи вкъщи на тъмно. В цял Лондон вече имаше автомобилни катастрофи и се съобщаваше за самолети — които всъщност изобщо не трябваше да летят, — нападали като мухи от небето. Съвременните самолети поддържаха височина чрез активен електронен контрол на авиоповърхностите — и когато чиповете им отказаха, те дори не можеха да летят като безмоторни.

Междувременно само един на сто телефона щеше да преживее тази криза. Същото се отнасяше за ретранслаторните станции. Далеч над тях сателитите един по един напускаха електронното небе. Скоро всеобщата електронна взаимосвързаност, от която зависеше голяма част от бизнеса, щеше да се разпадне — накрая това разпадане щеше да е много по-пълно, отколкото на 9 юни — при това тъкмо когато най-много имаха нужда от нея.

— Извинявай, че те прекъсвам, Шивоун…

Тя знаеше, че като същество, възникнало от мрежата на глобалната взаимосвързаност, тази нощ Аристотел е особено уязвим.

— Как се чувстваш, Аристотел?

— Благодаря, че попита. Чувствам се малко странно. Но мрежите, на които съм основан, са издръжливи. Още отначало са били проектирани да издържат на атаки.

— Знам. Но не и такива.

— Засега мога да устоя. Пък и имам планове за извънредни ситуации, както знаеш. Търсят те, Шивоун. Струва ми се, че е важно. От чужбина.

— От чужбина ли?

— По-точно от Шри Ланка. Дъщеря ти…

— Пердита ли? В Шри Ланка? Невъзможно. Аз я пратих в чеширските солници!

— Очевидно не е останала там — меко отвърна Аристотел. — Ще те свържа.

Шивоун отчаяно се заоглежда и откри образ на цялата Земя, заснета от щита. В момента подслънчевата точка пълзеше по Източна Азия. Тази точка, където в даден момент максималният енергиен поток се изливаше в атмосферата, бе център на ужасяваща спирала от разкъсани облаци. И водата се изпаряваше от океана и сушата навсякъде по дневното полукълбо, като образуваше исполински циклонални системи.

В Шри Ланка скоро щеше да стане пладне.

07:10 (лондонско време)

Пердита клечеше на мократа пръст до една стена в Сигирия. Този „небесен палат“ датираше отпреди тринайсет века, въпреки че през повечето от това време беше изоставен и забравен. И сега не можеше да й осигури убежище.

Небето бе тъмен похлупак, покрит с кипящи облаци, и само бледо сияние показваше мястото на коварното слънце, почти точно над нея. Вятърът брулеше древните камъни, шибаше я по лицето и гърдите. Дъждът плискаше в очите й и беше горещ, адски горещ, въпреки скоростта си. „Като взрив в сауна“, така бе казал Хари, австралийското й гадже, който беше предложил да дойдат тук. Но от дълги минути не бе виждала нито Хари, нито никого.

Вятърът отново промени посоката си и устата й се напълни с дъжд. Имаше солен вкус, морска вода, вдигната направо от океаните.

Телефонът й бе тежък военен апарат — майка й беше настояла постоянно да го носи със себе си през последните два месеца. Удивляваше се, че още работи. Ала трябваше да крещи в него, за да надвиква вятъра.

— Майко?

— По дяволите, какво правиш в Шри Ланка, Пердита? Пратих те на сигурно място в солниците. Глупава, егоистична…

— Знам, знам — нещастно отвърна момичето. Ала й се бе сторило чудесна идея да се измъкне.

За пръв път беше дошла в Шри Ланка преди три години. И веднага се бе влюбила в острова. Макар и все още раздиран от време на време от противоречията на миналото, той й се стори поразително мирен, без боклуците, тълпите и ужасната пропаст между богатите и бедните, която помрачаваше Индия. Дори затворът в Коломбо — където веднъж беше пренощувала, след като, заредена с прекалено много палмово вино, се бе присъединила към Хари в свръхбурна демонстрация пред индонезийското посолство заради договорите за изсичане на горите — се беше оказал изумително цивилизован, с голяма табела над входа, гласяща „ЗАТВОРНИЦИТЕ СА ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА“.

Подобно на много туристи, Пердита беше привлечена към сърцето на острова, между Анурадхапура, Полонарува и Дамбула. Равнината бе осеяна с огромни скали и покрита с джунгли от тик, абанос и махагон. Сред дивата природа и красивите селца се таяха удивителни културни паметници като този дворец, който беше обитаван само двайсет години, преди да потъне в джунглата за векове.

Пердита бе нещастна от перспективата да се завре в някаква дупка в Чешир. Датата на слънчевата буря наближаваше и докато властите по целия свят полагаха усилия да защитят градове, петролни кладенци и електростанции, възникна друго движение, обединило се около младежите, опитващи се да защитят част от останалото: периферното, неблагосклонно приеманото от обществото, разрушеното, пренебрегваното. И когато Хари й предложи да отидат на Шри Лаика, за да се опитат да спасят част от Културния триъгълник, тя се нахвърли на тази възможност и се измъкна. Младите доброволци седмици наред енергично събираха семена от дърветата и растенията и ловяха диви животни. Най-големият проект на Пердита беше да се покатери над Сигирия в опит да я увие в огледално фолио — нещо като грамадна коледна пуйка, както бе казал Хари.

Предполагаше, че всъщност не е вярвала в ужасните прогнози за слънчевата буря — ако беше, сигурно в крайна сметка щеше да си остане в ония чеширски солници и да замъкне и Хари там. Е, бе сбъркала. Шивоун й беше обяснила, че целта на щита е да сведе слънчевата топлина до една хилядна от вълната, която иначе щяла да залее планетата. Което бе невероятно: щом това беше само една хилядна, каква ли беше цялата сила на бурята?

— Фолиото моментално отхвърча от Сигирия — нещастно извика в телефона Пердита. — И половината дървета са изкоренени, и…

— Как успя да се измъкнеш от проклетите солници? Имаш ли представа какви връзки трябваше да използвам, за да те вкарам там?

— Няма никакъв смисъл да ми викаш, майко. Сега съм тук.

Шивоун се опита да се овладее.

— Добре. Добре. Намери си убежище. Остави телефона включен. Ще се обадя на някои места. Част от глобалната система за позициониране е изключена, но може да успеят да те открият…

Вятърът се усили още повече, удряше я като мощен мокър юмрук.

— Майко…

— Ще се свържа с военните на острова… с британското консулство…

— Мамо, обичам те!

— О, Пердита…

Ала телефонът пръсна искри в ръката й, тя го хвърли и той угасна.

И вятърът я издигна от земята.

Вдигна я така, както правеше баща й в ранното й детство. Въздухът беше горещ, влажен и пълен с останки, вятърът се носеше толкова бързо, че Пердита едва дишаше. Ала странно, това бе почти успокоително, да я носи като листо. Така и не видя грамадния тиков дънер, премятащ се във въздуха като самата нея, който сложи край на живота й.

42 Пладне

10:23 (лондонско време)

На Луната Михаил Мартинов и Юджийн Менгълс седяха един до друг.

Стените бяха покрити с екрани и комуникационни връзки, търпеливи работници шепнеха в микрофоните си — по-рано това бе кабинетът на Бъд Туук, когато командваше „Клавиус“ — но сега, разбира се, Бъд се намираше в Л1 и рискуваше живота си, докато Михаил пиеше кафе и гледаше интересни картинки.

— Вече не можем да направим абсолютно нищо — заяви руският астрофизик. — Нищо друго, освен да гледаме, да регистрираме и да се учим за бъдещето.

— Стига си го повтарял — измърмори Юджийн, с импулсивно движение отмести стола си и закрачи из помещението.

Михаил понечи да възрази, но се отказа. Думите му по-скоро бяха отправени към самия него, отколкото към Юджийн. Пък и нямаше представа точно какво изпитва младият учен. Момчето си оставаше загадка, дори сега, след като отдавна работеха заедно толкова тясно. Михаил често бе обземан от желание да го прегърне, да го утеши. Но това естествено не беше възможно.

Що се отнасяше до самия Михаил, най-силното му чувство бе угризение.

Той се обърна към големия екран в предната част на залата, с изображението на пълната Земя. Събрано от над сто различни източника на информация, то бе огромно и подробно, по-качествено дори от данните, с които разполагаше Бъд на щита, и много красиво, тъжно си помисли руснакът. Портрет на един подложен на мъчения свят.

Докато Земята безпомощно се въртеше, подслънчевата точка се местеше на запад. Сякаш планетата се движеше под пламък на горелка. В момента към него гледаше сухото лице на Африка — познатите й очертания ясно се различаваха. Ала над Сахара пълзеше гигантска циклонална система, дълга хиляди километри, и зеленото сърце на континента беше прорязано от грамадни черни стълбове дим. „Последните джунгли ще загинат днес“, мрачно си помисли Михаил. И докато растителността изгаряше, океаните отделяха огромни количества влага в облаците.

Вече нито една част от света, дори онези райони, които все още бяха защитени от нощта, не бе пощадена от въздействието на слънчевата буря. Облаци кипяха по цялото видимо лице на Земята и докато се разпространяваха от екватора и се сблъскваха с по-студения въздух над по-големите ширини, изливаха водата си в свирепи урагани и като сняг на полюсите. Междувременно, докато слънчевата енергия се изсипваше в препълнените топлинни резервоари на Земята, океанските течения, тези огромни Амазонки от солена вода, се вълнуваха и вряха, и докато на Антарктида падаха безпрецедентни снежни маси, навсякъде около южния континент се отчупваха милиарди тонове лед.

Над полюсите пращяха северни сияния, зловещ огън, който се виждаше чак от Луната.

Седем часа след началото на този ужас, помисли си Михаил. И оставаха още повече часове, ако последните модели на Юджийн се окажеха точни. Имаше някои модели на дългосрочните последици от слънчевата буря, ала за разлика от слънчевите модели на Юджийн, тук не можеха да постигнат точност. Никой не знаеше какво ще излезе — нито дори дали някой ще оцелее на Земята, за да види резултатите.

Каквото и да се случеше със Земята, Михаил можеше уверено да предвиди, че той ще преживее деня — и тъкмо на това се дължаха угризенията му.

В този момент Луната — в новолуние, ако се наблюдаваше от Земята — бе обърната със задната си страна към коварното слънце. Така че между бурята и скъпоценната кожа на Михаил, който се намираше на гледащото към Земята лице на Луната, имаше инертна скала с дебелина три хиляди километра. И не само това, но и Луната, достатъчно близо до линията Земя — слънце, за да хвърля собствената си сянка върху родната планета, случайно беше защитена от щита, построен, за да спаси Земята. Така че този ден „Клавиус“ бе най-безопасното място, поне във вътрешността на слънчевата система.

Почти всички лунни обитатели живееха на отсамната страна, но днес и неколцината от другите бази като „Циолковски“ бяха потърсили сигурността на „Клавиус“ и „Армстронг“. Дори Михаил беше изоставил обичайния си пост на южния полюс, въпреки че търпеливите електронни монитори продължаваха да изучават необикновеното поведение на слънцето и щяха да го правят с неотклонна ефикасност, докато не бъдеха стопени.

И докато Земята се търкаляше и мяташе, докато героите се опитваха да поддържат нужното положение на щита, Михаил се криеше. Колко странно, че неговата кариера, цял живот, посветен на изучаването на слънцето, трябваше да стигне до такъв момент — да се завре в някаква дупка, докато слънцето беснееше.

Но пък съдбата му навярно беше определена много преди да се роди.

Както веднъж се бе опитал да обясни на Юджийн, руската космонавтика винаги беше проявявала силни хелиофилски тежнения. След откъсването си от Рим православното християнство се бе обърнало към по-древни езически елементи — особено култа към Митра, мистериен култ, пренесен от Персия през Римската империя, в която слънцето беше господстваща космическа сила. Елементите на тези езически корени се бяха съхранили през вековете, например в рисуването на ореоли в руската иконопис. Те бяха възкресени по-определено от „неоезичниците“ през XIX век. Тези свещени глупаци можеше да бъдат забравени — ако не беше фактът, че Циолковски, бащата на руската космонавтика, е учил при философи хелиофили.

Нищо чудно, че идеите на Циолковски за бъдещето на човечеството в космоса бяха пълни със слънчева светлина — той бе мечтал за времето, когато човечеството в космоса ще еволюира в затворен фотосинтезиращ метаболичен организъм, който не се нуждае от нищо друго, освен от слънчева светлина, за да живее. Някои философи дори смятаха цялата руска космическа програма просто за модерна версия на соларния култ.

Самият Михаил не беше мистик, нито теолог. Но определено не бе съвпадение, че изпитва толкова силно влечение към изучаването на слънцето. Колко странно обаче, че сега слънцето се отплащаше за такава всеотдайност с тази гибелна буря!

Колко странно също, помисли си той, че името, което спътниците на Бисиса Дът бяха дали на своя паралелен свят, Мир, не само означава „мир“ и „свят“, но и е корен на името Митра — защото на древноперсийски „мир“ означаваше „слънце“…

Астрофизикът запази мислите си за себе си. В този ужасен ден не биваше да се разсейва с теология, а трябваше да се съсредоточи върху потребностите на своя страдащ свят, на роднините и приятелите си — и на Юджийн.

Спортсменското тяло на Юджийн беше прекалено яко за слабата лунна гравитация и докато се разхождаше нервно, той почти подскачаше по полирания под. От време на време разглеждаше графиките на екраните, които показваха, че реалното поведение на слънцето съответства на предвижданията му.

— Почти всичко все още е според модела — отбеляза той.

— Само гама-лъчите се усилват — измърмори Михаил.

— Да. Само те. Трябва да има някаква грешка в пертурбационния анализ. Ще ми се да имах време да го прегледам… — Юджийн продължи загрижено да дудне за този проблем, за производни функции от по-висок ред и асимптотична конвергенция.

Както повечето реални математически приложения, слънчевият модел на Юджийн приличаше на математическо уравнение, прекалено сложно, за да бъде решено. Затова той бе приложил методи на приближение, за да изцеди максималната полезна информация. Взимаш малка част, която разбираш, и се опитваш стъпка по стъпка да стигнеш до решението. Или се опитваш да доведеш различни части от модела до края, където те или се смаляват до нула, или се сливат в някаква точка.

Всички тези методи бяха стандартни и даваха полезни и точни предвиждания за начина, по който щеше да се държи днес слънцето. Но бяха само приближения. И бавното, постепенно отклонение на гама и рентгеновите лъчи от предвижданата крива беше признак, че Юджийн е пренебрегнал някой ефект от по-висок ред.

Ако Михаил просто бе рецензирал проучванията на Юджийн, момчето определено щеше да мине без критики. Това беше съвсем второстепенна грешка, нещо пропуснато в остатъците. Всъщност отклонението от фактите в предвижданията бе задължителна част от процеса на проверка, който водеше до развитие на всички научни знания.

Само че това не бе просто поредното проучване. Решения на живот и смърт се основаваха на предвижданията на Юджийн и всяка негова грешка можеше да има пагубни последици.

Михаил въздъхна тежко.

— Не можехме да спасим всички, каквото и да бяхме направили. Винаги сме го знаели.

— Естествено, разбирам — внезапно изсумтя Юджийн. — Да не ме мислиш за някакъв социопат? Държиш се адски покровителствено, Михаил!

Руснакът потръпна от обида.

— Извинявай.

— И аз имам роднини там долу. — Младият учен хвърли поглед към Земята. Америка навлизаше в бурята. Роднините на Юджийн скоро щяха да преживеят най-страшното. — Никога не съм правил нищо за тях, занимавах се само с наука. И даже това успях да оплескам.

И продължи нервно да се крачи.

10:57 (лондонско време)

Едноокия беше ядосан и объркан.

Кичурестия пак го предизвикваше. Когато намери отрупаната с плодове смокиня, по-младият мъжкар не повика останалите от групата. И после отказа да се подчини на властта на Едноокия. Просто продължи да пъха сочните смокини в бърнестата си уста, докато останалите дюдюкаха, забелязали смущението на Едноокия.

Според стандартите на всяка група шимпанзета това беше тежка политическа криза. Едноокия знаеше, че трябва да се справи с Кичурестия.

Ала не днес. Вече не бе млад като преди и се беше сковал след неспокойния сън, цялото тяло го болеше. Пък и днес бе поредният горещ, душен ден, след като над гората се беше спуснал странен сумрак, ден, когато не ти се прави нищо друго, освен да лежиш и да си пощиш козината. Инстинктивно знаеше, че днес няма да се занимава с Кичурестия. Може би утре.

Едноокия изостана от групата и унило се покатери на едно от най-високите дървета. Лягаше си.

В собствения си ум той нямаше име за себе си естествено, също както нямаше имена за другите от групата — въпреки че като изключително обществено животно, познаваше всеки от тях почти също толкова добре, колкото и себе си. „Едноокия“ го бяха нарекли работниците, които се грижеха за групата и другите обитатели на тази част от конгоанската гора.

На двайсет и осем години Едноокия бе достатъчно възрастен, за да е преживял огромната философска промяна, настъпила с човечеството и довела до прехвърлянето му към рода Homo, братовчед на човеците, вместо Pan, „обикновено“ животно. Това „преименуване“ му беше осигурило закрила от бракониери и ловци — същите, които бяха пронизали едното му око с куршум, когато бе по-млад от Кичурестия.

И сега неговите братовчеди също му осигуряваха закрила в този най-ужасен ден в дългата история на човечеството, а всъщност и на човекоподобните маймуни.

Стигна до върха на дървото. В примитивното гнездо от огънати клони все още усещаше миризмата на собствените си изпражнения и урина от последния си сън. Заигра се с клоните, разчепка няколко кичура от козината си.

Естествено Едноокия не съзнаваше революцията в човешкото мислене, за него важно беше собственото му оцеляване. Ала усещаше други промени. Например странното объркване на деня и нощта. Над главата му не се виждаше нито слънце, нито небе. Странни неподвижни светлини огряваха гората, обаче в сравнение с тропическото слънце можеха да хвърлят само здрач — и тъкмо затова тялото на Едноокия не беше сигурно дали е време за сън, въпреки че бе бодърствал само няколко часа.

Той се просна на леглото си и размърда крайници, за да се намести удобно. В гърдите му закъкри мъгляво негодувание срещу всички тези нежелани промени, объркване, за което щяха да му съчувстват мнозина възрастни хора. И умът му се изпълни с кървав образ на Кичурестия. Юмруците му се свиха, докато си представяше какво ще направи, за да смири младия си съперник.

Разпокъсаните му мисли заплуваха в неспокоен сън.

Топлина и светлина се изляха от високото обедно слънце, развихри се буря, обхванала цял континент. Сребристите стени на купола се вълнуваха и плющяха със звук, напомнящ гръмотевици. Ала издържаха.

11:57 (лондонско време)

Съблечени по бельо, Бисиса и дъщеря й лежаха една до друга на тънък туристически дюшек в осветената само от свещта дневна.

Беше ужасно горещо, по-горещо, отколкото Бисиса, която все пак имаше опит в Северозападен Пакистан и Афганистан, бе смятала, че е възможно. Въздухът беше като дебело влажно одеяло — тя усещаше, че по корема и се стича пот и попива в дюшека под нея. Не можеше да помръдне, не можеше да се обърне, за да види дали Мира е добре и дали изобщо е жива.

От часове не беше чувала гласа на Аристотел и това й се струваше извънредно странно. Цареше тишина, освен тяхното дишане и тиктакането на един-единствен настолен часовник, стар и голям, нежелано наследство от бабата на Бисиса — все още работеше, тъй като големите му механични вътрешности бяха неуязвими за електромагнитния импулс, докато екраните, телефоните и другите електронни устройства бяха станали напълно негодни.

Навън имаше много шум. Чуваше се кънтеж и грохот като артилерийски огън, от време на време нещо като дъжд, плискащ върху дъсчен покрив. Това бяха предвидените последици от навлизането на огромни количества топлинна енергия в атмосферата.

Щом положението беше толкова тежко под Тенекето, какво ли бе в останалата част от страната? Щеше да има внезапни наводнения, помисли си тя, пожари и вихрушки като канзаско торнадо. Бедната Англия.

Ала топлината бе най-страшното. Знаеше безрадостните цифри от военната си подготовка. Не беше само температурата, но и влажността. Отделянето на топлина чрез потене бе единственият механизъм, чрез който тялото й можеше да поддържа вътрешното си равновесие, а при прекалено висока относителна влажност тя не бе в състояние да се поти.

Над около трийсет и седем градуса, над „прага на затихване“, познавателните й функции се забавяха, способността й за преценка се влошаваше, уменията й отслабваха. При четирийсет градуса и петдесет процента влажност армията щеше да я характеризира като „топлинно неефективна“ — но можеше да издържи около едно денонощие. Ако температурата или влажността се повишаха още повече, този период щеше да се съкрати. След това щеше да настъпи хипертермия и жизнените й системи щяха да откажат: при четирийсет и пет градуса, независимо от влажността, щеше да получи тежък топлинен удар и бързо щеше да последва смърт.

А и Мира. Бисиса беше военен офицер и бе запазила до голяма степен физическата си форма дори на петата година след завръщането си от Мир. Мира беше тринайсетгодишна, млада и здрава, ала без резервите на майка си. Абсолютно с нищо не можеше да помогне на дъщеря си. Можеше само да търпи и да се надява.

Докато лежеше, осъзна, че й липсва старият й телефон. Мъничкото устройство й бе постоянен спътник и наставник, откакто на възрастта на Мира беше получила раздаваните от ООН комуникационни средства като всяко дванайсетгодишно дете на планетата. Докато други скоро бяха зарязали тези „отчаяно тъпи боклуци“, Бисиса винаги бе обичала своя телефон, връзката си с общност, по-голяма от нещастното й семейство в чеширската ферма. Ала нейният телефон беше изгубен на Мир — друг свят, в съвсем друга реалност, изгубен завинаги. И даже да бе тук при нея, вече щеше да е гръмнал от ЕМИ…

Мислите й бяха мътни. Симптом за хипертермия?

Тя изключително предпазливо завъртя глава и погледна бабиния си настолен часовник. Дванайсет. Слънчевата буря трябваше да е в разгара си.

Невъобразим гръм разцепи измъченото небе и сякаш се разтърси целият Купол.

43 Щитът

15:12 (лондонско време)

Бъд Туук видя пробойната в щита много преди да стигне до нея. Човек не можеше да не я забележи. През ципата нахлуваше сноп плътна слънчева светлина, виждаше се по праха и парата на самата тъкан, която превръщаше в мъгла.

Облечен в тежкия си скафандър, радиационно закален и охладен, той се плъзгаше под обърнатата към Земята повърхност на щита. Висеше под грамадна леща — целият щит сияеше, изпълнен със светлината, която разсейваше, нещо като прозрачен таван. Бъд внимаваше да е в сянката на мрежата от непрозрачни плоскости, обхващащи щита, предназначени да го защитят от светлината и радиацията на бурята.

Докато се изтегляше по водещото въже — тук не се допускаха реактивни раници, — погледна през рамо към поддържащата платформа, с която беше стигнал тук, вече смалена в точица в далечината под грамадния покров на щита. Не зърна движение — на квадратни километри от него нямаше никого. И все пак знаеше, че всички са навън и работят, хвърлят и сетните си сили, стотици хора в най-масовата операция със скафандри в историята на космическите полети. Тази мисъл отново му припомни мащабите на щита: наистина беше огромен.

— Стигна, Бъд — прошепна Атина. — Сектор две хиляди четиристотин седемдесет и втори, радиус нула две петдесет и седем, плоскост номер…

— Виждам го — измърмори той. — Няма нужда да ме държиш за ръчичка, по дяволите!

— Извинявай.

Полковникът си пое дъх. Скафандърът му би трябвало да работи — ако системите му откажеха, щеше да се свари в собствената си пот за секунда. Но никога не беше подлаган на такава жега в скафандър.

— Не, ти извинявай.

— Няма нищо — отвърна Атина. — Днес всички ме навикват. Аристотел казва, че било част от работата ми.

— Обаче не го заслужаваш. Ти също страдаш. — Така си и беше. Атина представляваше разум, произлизащ от самия щит. В този ужасен ден топлината намираше и най-малките пролуки, прогаряше си път през плоскостите от интелигентна материя и с всяка изпушила микроверига, знаеше той, метафоричната глава на Атина все повече започваше да я боли.

Той измина последните няколко метра до пробива и извади ремонтния си комплект, устройство не много по-сложно от флакон спрей.

— Между другото, как е Аристотел?

— Не е добре — отвърна Атина. — Най-страшната част от ЕМИ явно свърши, но приливът на топлина води до прекъсвания на много места. Пожарите, бурите…

— Време ли е вече за план „Бе“?

— Аристотел смята, че не е. Струва ми се, че ми няма пълно доверие, Бъд.

Докато работеше, полковникът се насили да се засмее. Спреят беше прекрасно нещо, също полуинтелигентен — просто обтичаше пробива, без да обръща внимание на ужасната топлина на слънчевите лъчи.

— Не бива да слушаш тоя мухлясал музеен експонат. Ти си по-умна от него.

— Но не толкова опитна. Поне той твърди така.

Готово — лъчът чиста, неразсеяна слънчева светлина помръкна и угасна.

— Следващият пробив е… — започна Атина.

— Дай ми малко почивка. — Задъхан, Бъд се отпусна и заплува във вакуума, доколкото му позволяваха обезопасяващите ремъци. Ремонтният инструмент също плаваше, завързан за кръста му.

— Сега кой е музейният експонат? — с обичайната си тромава кокетност попита Атина.

— Изобщо не очаквах да съм тук. — Ала трябваше да го е очаквал, укори се той — трябваше да поддържа формата си. През последните отчаяни месеци преди бурята не бе имал време за тренировки, но това не го оправдаваше.

Вдигна поглед към щита. Представи си, че усеща тежестта на слънчевата светлина, натискаща надолу грамадната структура, че усеща невероятната топлина, изливаща се отгоре й. Това не се поддаваше на човешката интуиция: че само грижливо изчисленият баланс между силите на гравитацията и светлинното налягане, тук, точно на това място, позволява на щита изобщо да поддържа положението си. Струваше му се, че целият щит ще се затвори върху главата му като счупен чадър.

Докато гледаше, по повърхността преминаха вълни от искрящ огън. Това бяха безбройните миниатюрни дюзи на Атина. Светлинното налягане на бурята се оказваше по-неравномерно, отколкото предполагаха моделите на Юджийн, и под тази променлива сила Атина трябваше да поддържа позицията си. Тя работеше по-усърдно от всички тях, вече от часове, помисли си Бъд, при това без изобщо да се оплаква.

Но смъртта на неговите работници му късаше сърцето.

Хората от поддържащия екип на Марио Понзо един по един бяха загинали. Убиваше ги не топлината, а радиацията, това отвратително повишаване на гама и рентгеновата радиация, което Юджийн Менгълс и неговите безкрайни математически проекции не бяха предвидили. Бяха се опитали да заместят отпадналите. Дори Марио беше облякъл скафандър и бе излязъл навън. И когато самият той не беше издържал, Бъд набързо бе предал функциите си на Бела Фингъл — на мостика на „Аврора“ не бяха останали по-старши, — за да облече собствения си очукан стар скафандър.

Изведнъж му се повдигна и той повърна. Идваше дълбоко от стомаха му — не беше ял от началото на бурята — и имаше отвратителен кисел вкус. Лепкавата течност залепна за визьора му и малки късчета заплаваха из шлема му, някои бяха идеални симетрични сфери.

— Бъд? Как си?

— Информирай ме за облъчването — прегракнало нареди полковникът.

— Командният състав е поел сто бера14. — И това въпреки защитната обвивка на „Аврора 2“! — Поддържащият екип, който е навън от началото на бурята, е облъчен с до триста бера. А ти стигаш до сто и седемдесет, Бъд.

Сто и седемдесет!

— Божичко!

След някогашните си преживявания в развалините на Купола на скалата, Бъд знаеше всичко за радиацията. Докато се бе подготвял за днешния ден, отново си бе припомнил таената наука за радиацията и нейното въздействие върху хората. Беше запомнил наизуст безсмислените препоръчителни стойности и всички страховити термини. Бяха му известни и последиците за здравето от радиационните дози. При сто бера, ако човек имаше късмет, няколко дни го очакваше гадене, повръщане, диария. При триста неговите хора вече бяха обезсилени от повръщане и други симптоми. Даже да не бъдеха облъчени повече, двайсет процента от тях щяха да умрат: двеста от хилядата, които лично беше пратил навън. Само от радиацията.

А някои бяха облъчени много повече. Бедният Марио Понзо с дългата брада се беше оставил да загине. Бъд знаеше термините за онова, което бе последвало: еритема и десквамация, зачервяване и изприщване на кожата, а после белене и олющване — едновременно с вътрешни увреждания, Марио беше умрял ужасно, сам в скафандъра си, далеч от всякаква помощ, и все пак до края бе продължил да докладва за състоянието си.

Полковникът погледна надолу, настрани от щита, към откритото лице на пълната Земя. Все едно се взираше в кладенец с ярко осветено дъно. Родната планета, наглед голяма колкото пълна Луна, гледана от Айова, слава Богу, се намираше прекалено далеч, за да различи подробности. Ала като че ли въздухът и океаните бяха разбъркани с великанска лъжица, като кафе със сметана. Сражаваха се със слънцето от дванайсет часа — денят едва беше преполовил — и всичко се разпадаше, самият щит, хората, които се опитваха да го поддържат, и планетата, която трябваше да защити той. Но нямаше какво друго да направят, освен да продължават.

Провери скафандъра си. Мудната система за рециклиране на въздуха бе изчистила повечето от повърнатото, но по визьора му имаше петна.

— Мамка му — измърмори Бъд. — Няма абсолютно нищо по-лошо от това да повърнеш в скафандър. Добре. Казвай сега.

— Сектор две хиляди четиристотин осемдесет и четири, радиус хиляда и две, плоскост номер дванайсет.

— Прието.

— Добре се сработваме, нали, Бъд?

— Да.

— Двамата сме добър екип.

— Най-добрият, Атина — уморено потвърди той. После се обърна и с усилие на волята започна да се изтегля по въжето.

44 Залезът

17:23 (лондонско време)

Куполът над Лондон се беше пропукал.

От прозореца на оперативния център Шивоун ясно виждаше това. Все още бе съвсем тънка линия, но се спускаше по стената от върха чак до земята и свършваше някъде на север зад Юстън. Сияеше в адска розово-бяла светлина и от него капеше горяща материя, като смола, сипеща се на тънка завеса.

Самият град тънеше в дълбок мрак. Електричеството за уличните лампи и прожекторите на Купола накрая беше пренасочено към големите перки на климатичната система. Но на места горяха неовладени пожари и там, където „капнеше“ сияещата материя, земята също се възпламеняваше.

„Сейнт Пол“ обаче се държеше. На слабата светлина на пожарите не можеше да сбърка силуета му. Великата катедрала на Рен15 се издигаше върху основи, датиращи чак от изоставения римски Лондон. Сега облите стени на Тенекето се издигаха далеч над шедьовъра на Рен — ала той се държеше, както и по време на всички предишни национални бедствия. Шивоун се зачуди какъв ли малък героизъм се извършва, за да бъде спасена старата катедрала.

Само че това можеше и да няма значение.

— Ако Куполът падне, с нас е свършено — каза тя.

— Обаче няма да падне — твърдо заяви Тоби Пит и си погледна часовника. — Пет и половина. По-малко от два часа до залез-слънце. Ще издържим.

След смъртта на Пердита Тоби явно си беше поставил за задача да повдига духа й. Той бе добър човек, помисли си Шивоун. Но разбира се, не можеше да каже и да направи нищо, за да промени нещо за нея, вече не. Тя беше надживяла родната си дъщеря: изумителна, ирационална мисъл. Нищо друго нямаше значение. Ала не усещаше болката от тази ужасна ампутация, поне засега.

Обзета от чувството, че се движи на автопилот, Шивоун плъзна поглед по големите стенни дисплеи.

Образите от цялата Земя все още бяха с изненадващо добро качество. Естествено Луната и щитът се намираха откъм слънчевата страна и затова гледаха към дневното лице на Земята, докато планетата се въртеше под тях. Но имаше и едно-две очи в небето над нощната страна, все още функциониращи цели четиринайсет часа след началото на слънчевата буря.

Част от информацията от нощната страна идваше от президент Алварес, която се намираше някъде над Индия. Много преди да се разрази бурята, тя беше излетяла с последния президентски самолет, чудовище с ядрени двигатели, което можело, твърдяха някои, да остане във въздуха две седмици, без да презареди. За такъв самолет бе нищо робота да обикаля планетата през двайсетината часа на бурята, вечно бягайки от светлината.

Един от информационните потоци идваше от други бегълци, намиращи се в Л2. Втората Лагранжова точка на Земята стоеше на линията Земя — слънце, но откъм нощната страна на планетата. Затова, докато щитът в Л1 постоянно се огряваше от слънчева светлина, разположената в земната сянка Л2 тънеше във вечна нощ. В момента Л2 беше над меридиана, който минаваше през Югоизточна Азия.

И в Л2 тайно бяха построили голямо убежище, фрашкано с трилионери, диктатори и други богати и могъщи тилове — сред които, твърдяха слуховете, половината от британското кралско семейство. Единствената позната, която имаше Шивоун в Л2, беше Филипа Дюфло, някога обикновена помощничка в лондонското кметство — която обаче изненадващо се е оказала от семейство с невероятно дебели връзки. И тъкмо тя се беше погрижила информационният поток от Л2 до Лондон да остане непрекъснат — и бе подхвърляла намеци какво става там горе. Някои от по-упадъчните обитатели на убежището се впуснали във веселие, докато Земята гореше. Едно тайно общество дори обсъждало планове за след слънчевата буря, когато тази елитна група се върнела на Земята, за да поеме командването: „Адам и Ева в обувки на «Гучи»“ — презрително подхвърли Тоби Пит.

Колкото до самата Земя, обрамчена в тези търпеливо събрани образи, тя приличаше на Венера, помисли си Шивоун, дрипава, покрита с дим Венера.

Трилиони тонове вода бяха изпомпани в облаци, които сега се простираха от полюс до полюс. Облаците бяха разпокъсани от гигантски циклонални системи, мълнии пращяха по лицето на света. В по-големите ширини цялата тази вода все още се изсипваше във вцепеняващи дъждовни и снежни бури. Но в средните ширини главният проблем беше огънят. Докато слънчевата топлина продължаваше да се излива в атмосферата и океаните въпреки бушуващите циклонални системи, големи колкото цели континенти, започваха грандиозни пожари, които поглъщаха градове и гори.

Световните богатства, природни и човешки, бяха удавени или опожарени. Умираха и хора, дори онези, които се бяха скрили в своите изби, пещери и солници, където ги удавяше дъждовната вода или пожарите изсмукваха въздуха им.

На Шивоун й се струваше, че самото оцеляване на човечеството все още е заложено на карта. След четиринайсет часа буря новините от щита не бяха добри — неочакваният гибелен удар на гама-лъчите прекалено бързо изваждаше хората от строя. На Земята куполите и другите защитни съоръжения започваха да падат. Ако положението продължеше да се влошава, мечтите на егоистичните страхливци в Л2 и даже неколкостотинте зажаднели за гравитация завърнали се от Луната с нищо нямаше да променят бъдещето на човечеството.

Опита се да се насили да го почувства, емоционално да разбере онова, което вижда. Ала не можеше да почувства дори смъртта на родната си дъщеря, та камо ли да проумее мъчителния край на своя род. Зачуди се дали ще остане жива, докато тази вцепененост я напусне.

Неочаквано се обади Аристотел:

— Боя се, че трябва да направя едно съобщение. — Изисканият, сериозен глас отекна в оперативния център и всички вдигнаха глави. — Продължавам да губя системи по цялата планета. Взаимосвързаността, от която завися, се разпада. Това е пагубно и за машините…

— Как се чувстваш? — промълви Шивоун.

— Изключително странно, Шивоун — отвърна той в ухото й. — Разкъсвам се, парче по парче. Но съм достигнал момент, в който забравям какво съм изгубил.

После се обърна към всички:

— Затова реших да въведа в действие резервния план, за който се договорихме с премиер-министъра на Евразия Войков, американския президент Алварес и другите световни ръководители.

Прозвучаха нови, уверени гласове.

— Ние сме Талес, на Луната.

— И Атина, на щита.

Талес продължи:

— Нашите системи са по-защитени от тези на Аристотел.

— Затова ще поемем неговите отговорности за управлението на земните системи — прибави Атина.

Тоби Пит погледна Шивоун и направи гримаса.

— Значи това е план „Бе“. Да се надяваме, че ще проработи.

— Съжалявам, че ви напускам — каза Аристотел. — Съжалявам.

— Не съжалявай — разнесоха се шепоти из залата. — Сбогом, стари приятелю.

Последва бездиханно мълчание. Светлините замъждукаха и на Шивоун й се стори, че чува изхълцване в жужащите помпи, които снабдяваха оперативния център със студен въздух.

Тези извънредни мерки бяха предвидени, но предаването на управлението между трите глобални изкуствени интелекта — два от които толкова далеч, че имаше съществено закъснение на светлинната скорост — беше деликатно и не бе имало възможност за репетиции. Никой не беше съвсем сигурен какво ще се случи — най-страшната възможност предполагаше Талес и Атина също да се разпаднат и тогава всичко щеше да бъде изгубено.

Накрая Талес съобщи:

— Всичко е наред.

Тези простички думи бяха посрещнати с взрив на аплодисменти в оперативния център. В този момент този малък триумф, който и да е триумф, носеше огромно облекчение.

После подът се разтърси като от раздвижване на грамадно заспало животно.

Шивоун се обърна към прозореца. Пукнатината в небето се разширяваше и реката от огън ставаше все по-ярка.

18:55 (лондонско време)

Някой настойчиво тропаше на вратата.

— Излизайте! Излизайте!… — После се разнесе шляпане на тичащи крака и неизвестният изчезна.

Бисиса се насили да се надигне и да седне. Не беше ли малко по-хладно? Но дори на половин метър над пода въздухът бе горещ и влажен.

Отдавна беше изгубила представа за времето, въпреки че старият настолен часовник търпеливо продължаваше да тиктака по време на цялата криза. Когато бе усетила първия трус, минаваше пет. Колко време беше минало оттогава? Час, два? От жегата мислите й се бяха превърнали в каша.

Сега обаче подът пак се разтърси. Трябваше да се измъкнат оттук: тази мисъл си проправи път в объркания й от горещината мозък. Щом някой в такъв момент бе рискувал живота си, за да дойде да им каже да бягат, трябваше да му обърне внимание.

Мира все така лежеше по гръб, но дишаше равномерно. Вместо почти в безсъзнание, както беше изглеждала доскоро, сега сякаш просто спеше. Бисиса я раздруса.

— Хайде, миличко. Събуди се. — Момичето се размърда и замърмори сърдито.

Бисиса коленичи, после се изправи. Залитна към кухнята и намери неразпечатана бутилка вода. Отвори я и отпи — бе адски гореща, но като че ли я съживи. Занесе водата на Мира в дневната и отиде да потърси дрехи.

Тръгнаха към стълбището. В мастиленочерния мрак, нарушаван само от свещта, която Бисиса предвидливо бе взела, слязоха до изхода. Наоколо нямаше никого, но по стъпалата бяха пръснати играчки, дрехи, стъпкана факла, неща, изпуснати от бързащи хора.

Излязоха в сумрачното червено сияние навън. След дългите часове на бурята въздухът под Купола беше гъст и пълен с дим. Покрай тях бързаха хора, всички тръгнали на запад. Към Фулъм Гейт, смътно разбра Бисиса, изхода от Тенекето.

И самият Купол бе пропукан. Изумителен огнен белег се спускаше отгоре до долу и се губеше някъде на север. Грамадни огнени късове от структурата валяха като силен дъжд. Тъкмо тази огнена завеса осветяваше сцената около Бисиса.

Земята отново се разтърси. Ако продължеше така, целият Купол можеше да се срути отгоре им. Трябваше да последват мъдростта на тълпата: по-добре да рискуват и да излязат от Купола. Тя задърпа Мира към Портала.

Все още полузаспала, дъщеря й захленчи, че я влачи така.

— Какво е това земетресение? Бомби ли са?

— Бомби ли? Не. — Бисиса беше сигурна, че бежанците и демонстрантите, които се бяха събрали за своята малка война пред лондонските портали, вече са прогонени от бурите — или по-вероятно бяха мъртви. — Мисля, че наистина е земетресение.

— Но в Лондон няма земетресения!

— Днес е странен ден, миличко. Целият град е построен върху глина, забрави ли? Ако тя изсъхне, ще започне да се напуква.

— Цените на недвижимите имоти ще станат на пух и прах — изсумтя Мира.

Бисиса се засмя.

— Хайде, само още мъничко. Виж, ето го Портала…

Той беше широко отворен и разкриваше червеното небе. Тътрещата се тълпа, която се събираше от всички посоки, образуваше опашка. Бисиса и Мира бавно се придвижваха напред.

Това бе типична лондонска тълпа, с лица, отразяващи произход от всички расови групи на планетата: Лондон векове преди Ню Йорк беше привличал потоци хора отвсякъде. В навалицата имаше млади и стари, деца, носени на ръце от родителите си, старци, подкрепяни по пътя. Сбръчкани старици и ококорени дечурлига, возени в инвалидни, ръчни и пазарски колички. Когато един старец падна от изнемога, две млади жени се наведоха да му помогнат да се изправи.

Всички изглеждаха толкова зле, колкото се чувстваше Бисиса. Повечето носеха съвсем леки дрехи, подгизнали от пот — косите на мъжете бяха залепнали за главите им, жените мъчително се олюляваха на подутите си крака. Но не се паникьосваха, не се блъскаха, не се биеха, въпреки че нямаше и следа от полиция и военни, никакви органи на реда. „Хората са издръжливи — помисли си Бисиса. — Помагат си да оцелеят“.

— Като през Втората световна — отбеляза Мира.

— Да, сигурно. — Бисиса изпита нежна обич към тези очукани, издръжливи, упорити многоезични лондончани. И за пръв път повярва, че наистина може да преживеят бурята.

След Портала тълпата се разливаше нашироко. Здраво хванала Мира за ръка, Бисиса излезе в един преобразен свят, свят на вода и огън.

Над дима се носеха гъсти облаци, някои видимо кипяха, пращяха мълнии. Небето над облаците сякаш пламтеше и бе покрито с грамадни яркочервени пластове, като че ли Земята беше хвърлена в огромна пещ. Навярно пак сияние от типа на северното.

А на земята Лондон гореше. Въздухът бе пълен с дим, пепел лепнеше по мократа от пот кожа на Бисиса. Миришеше на пръст, прах и пепел — и на нещо по-неясно, нещо като горящо месо. Ала дъждовете, които, слава богу, бяха отстъпили, бяха оставили вода по всяка морава и във всеки канал и светлината от пламтящото небе се отразяваше по пътищата и покривите на къщите. Гледката беше странно, неземно красива, окъпана в кървавочервената светлина, бликаща от небето и отразяваща се на земята.

Мира посочи на запад.

— Виж, мамо. Ето го слънцето.

Бисиса се обърна. Ала не видя слънцето естествено, а щита, все още на мястото си след всички тези часове, все още защитаващ Земята. Приличаше на дисковидна дъга, все по-ярка, колкото повече се отдалечаваше от центъра, синьолилава в сърцето си и гневно оранжева по края. Зад ръба на самия щит блестеше ярко сияние, осеяно с нишки и искри, които лесно се виждаха с просто око.

Ала ужасното слънце потъваше към хоризонта на запад и димът на огньовете в Англия се издигаше, за да го скрие.

— Почти е залез — каза някой. — Още двайсет минути и повече няма да го видим това копеле.

С периферното си зрение Бисиса зърна движение. Покрай краката на хората пробягваха дребни тела. Кучета, лисици, даже същества, които приличаха на плъхове, безшумно напускаха срутващия се Купол и се пръскаха по опожарените улици навън.

Заваля топъл солен дъжд — заплющя по голата глава на Бисиса. Тя прегърна Мира.

— Да се скрием някъде.

Забързаха заедно с хилядите други сред развалините на Лондон.

45 Марсианската пролет

21:05 (лондонско време)

Хелена Ъмфравил се олюляваше по охровата равнина.

Стигна до малко възвишение. Изкатери го, ала то водеше само до същата неравна, осеяна с камъни земя. Тя сърдито продължи нататък.

Беше уморена като куче и скафандърът й никога не й се бе струвал толкова тежък. Нямаше представа откога върви — от часове във всеки случай. И все пак не се отказваше. Нямаше какво друго да направи.

Озова се на ръба на каньон и задъхано спря. Намираше се пред сложна система от дерета и скали, чиито склонове бяха осеяни с малки кратери. В редкия въздух на марсианския следобед гледката беше ясна чак до хоризонта. Това разваляше качеството й, разбира се — нямаше го онова замъгляване, което придаваше триизмерна огромност на земния Голям каньон. Все едно гледаше красива картина, нарисувана с ограничената марсианска палитра от охраво, червено и оранжево.

Не беше интересно. На Марс гъмжеше от каньони. Всъщност каньонът я ядосваше — напълно ирационална емоция. В края на краищата той не бе виновен за всичко това. Хелена изсмука и последната вода от запаса си.

През най-страшната част от бурята се беше скрила в „Бигъл“ — беше го спряла под един скален навес. Нямаше друго убежище. Корпусът на всъдехода я защитаваше, а скафандърът изолираше топлината. Затова се бе спасила — въпреки че спокойно можеше и да е облъчена с радиация, достатъчна, за да я убие.

Което естествено сега си оставаше чисто теоретично.

Беше открила източника на сигнала, който я бяха пратили да търси.

Накрая се бе оказал просто маяк, малък триног автомат, безнадеждно пиукащ в мрака. Навярно беше предназначен да обозначи мястото за кацане на кораб, който така и не го бе последвал. Ала беше ясно кой го е пратил: знаците на корпуса несъмнено бяха китайски.

Бе отишла там напразно. И на неочаквано висока цена. Когато се беше върнала във верния си „Бигъл“, го бе заварила негоден, просто ей така. Електрониката му сигурно се беше поддала на слънчевата атака и основните му системи, включително животоподдържащите, бяха мъртви като Марс.

Без всъдехода не можеше да се върне на „Аврора“. Резервите на скафандъра й щяха да стигнат за още няколко часа, а това нямаше да е достатъчно, за да я вземе друг всъдеход. Беше жива и здрава, дишаше, също като допреди един сол. Ала бе обречена от жестоките уравнения на марсианското оцеляване.

Разбира се, нямаше да е единствената жертва в слънчевата система този ден.

Поне беше специална, каза си Хелена. Въпреки че не бе първият човек, стъпил на Марс, щеше да е първият, умрял тук. Това навярно си струваше да й издигнат паметник.

И щеше да изпълни дълга си до последно. Космическите агенции открай време имаха процедури за такива случаи. Ако беше умряла в космоса — както бяха обсъждали специалистите от НАСА преди десетилетия, когато Международната космическа станция бе посрещнала първите си обитатели — тялото й щеше да бъде запечатано в чувал и завързано за някоя външна подпора, докато можеха да го върнат на Земята. Тук на Марс дългът й на първо място беше към планетата и нейната предполагаема биосфера — не биваше да я замърсява със своя разлагащ се труп. Всъщност просто трябваше да остане тук. Когато нагревателите на скафандъра й откажеха, бързо щеше да замръзне и така да запечата всички организми, които евентуално беше донесла от Земята, докато успееха да приберат тялото й. Скафандърът навярно дори нямаше да падне. Щеше да се превърне в статуя, помисли си Хелена, в паметник на самата себе си и на тъпия си късмет.

Ала не можеше да понесе мисълта да умре до своя нещастен отказал всъдеход. Затова беше решила да се отдалечи в марсианската пустош, просто за да види повече от планетата, която я убиваше.

Но късметът й си остана същият. Бе прекосила скучната равнина до този скучен каньон.

Нещо помръдна в краката й. На земята се образуваха дупки и кратери, помисли си тя, но не по-големи от нокътя на палеца й. Дали не бе попаднала в някакъв особен микрометеоритен дъжд? А после чу трополенето по шлема си.

Вдигна глава. И видя капките, падащи от небето — големи, бавни капки, сипещи се навсякъде около нея и размазващи праха по визьора й.

Беше дъжд. Първият дъжд на Марс от милиард години.

Слънцето бълваше огън по лицата на всичките си кръжащи около него деца.

Обърнатата към слънцето страна на Меркурий се стопи, кратери, стари като самата планета, се разтвориха в магмени палимпсести. Венера изгуби голяма част от смазващата си атмосфера — участ, която можеше да сполети Земята, ако го нямаше щита. Ледените луни на Юпитер се стопиха на много километри дълбочина. Странна трагедия се разигра на Сатурн — неговите пръстени, крехки ледени ивици, бяха изпарени.

На Марс започнаха да се събуждат вулкани, спали сто милиона години. Полярните ледени шапки, тънки петна от въглероден диоксид и воден лед, бързо сублимираха. А сега валеше дъжд. Хелена направи още няколко крачки напред и видя как марсианският дъжд потъва дълбоко в сенките на каньона.

Един от колегите й развълнувано докладва за собствените си открития.

— Намерих кораб! И то какъв кораб — прилича на труп на изхвърлен на сушата кит. И е покрит с китайски йероглифи. Но има огромна пробойна на корпуса. Кацнал е тежко…

Хелена беше слушала разговорите на другарите си през целия този дълъг сол. Обаждаше се на равни интервали, но бе решила да не им съобщава какво се е случило с нея — поне известно време. И сега стоеше и слушаше гласа на колега, когото никога повече нямаше да види.

— Чакайте малко. Влизам в кораба, като внимавам да не закача някой остър ръб… О! О, господи!

На кораба бяха пътували над сто души. Всички бяха млади мъже и жени — всички на детеродна възраст, включително пилотите. Товарът им се състоеше от надуваеми жилища, механични екскаватори, хидропонни лехи. Намеренията им бяха ясни. Ето какво бяха планирали през последните пет години китайците: ето за какво бяха използвали товароподемната си сила, вместо да допринесат за построяването на щита. И ето как китайците бяха възнамерявали да се погрижат част от тяхната култура да преживее слънчевата буря.

— Но китайското нашествие на Марс се провали… За малко. Чудя се какви ли съседи щяха да бъдат.

Хелена си помисли, че щяха да се разбират. Китай беше много далеч оттук, също толкова, колкото Евразия и Америка. Тук те бяха просто хора — или по-скоро марсианци.

Вдигна поглед към слънцето. Наближаваше залезът и въздухът, пълен с прах и необичайните дъждовни облаци, го превръщаше в нащърбена елипса. Знаеше какви са предвижданията — слънчевата буря вече трябваше да утихне — и все пак нещо в това залязващо слънце я смущаваше, сякаш ги очакваше още някаква отвратителна изненада.

Прахът в краката й се раздвижи. Хелена сведе очи.

Сред капките дъжд от почвата се показваше нещо. Не по-голямо от палеца й, напомнящо на мършав кактус. Имаше прозрачни части, прозорци, улавящи слънчевата светлина, помисли си тя, без да губи нито една безценна капка дъжд.

И беше зелено: първата местна зеленина, която виждаше на Марс.

Сърцето й се разтуптя.

По време на своето дълго изгнание екипажът на „Аврора“ напразно бе търсил живот на Марс. Дори бяха рискували да се отправят на опасно пътешествие до южния полюс, където бяха преровили най-древния, най-студен, непокътнат вечен лед на цялата планета с надеждата да открият микроорганизми, уловени и запазени там. И дори тогава не бяха намерили нищо. Такова епохално откритие определено можеше да оправдае годините им на отсъствие от родния свят — неуспехът им беше ужасно разочарование.

И ето че сега това нещо никнеше от земята пред нея.

Гърдите й болезнено се свиха. Нямаше нужда да проверява мониторите, за да разбере, че скафандърът я напуска. Да върви по дяволите, тя щеше да съобщи за откритието си. Припряно включи камерата на шлема си и се наведе към мъничкото растение.

— „Аврора“, тук Хелена. Няма да повярвате…

Корените му бяха заровени дълбоко в студената скала на Марс. Не се нуждаеше от кислород, а зареждаше ледниковия си метаболизъм с водород, отделян от бавната реакция на вулканичните скали със следи от воден лед. Така бе оцеляло милиарди години. Като спора, чакаща под земната пустиня кратките дъждове на пролетта, това търпеливо малко растение беше чакало цяла вечност завръщането на марсианските дъждове, за да може отново да живее.

46 Вторичният трус

Веригата от събития, обхващаща хилядолетия, беше почти пълна. Слънчевата буря бе разхищение на енергия естествено — ала далеч не толкова голямо, колкото някой ден можеше да причини човечеството, ако му се позволеше да зарази звездите.

Слънчевата буря свършваше. Въпреки че сравнително равномерните цикли на слънчева активност щяха да бъдат смутени за десетилетия напред, освобождаването на огромна енергия действаше пречистващо и ядрото вече се стабилизираше. Всичко това напълно съответстваше на предвижданията на поразително точните математически модели на слънчевото поведение, разработени от Юджийн Менгълс.

Ала тези модели не бяха и не можеха да бъдат идеални. И преди дългият ден най-после да свършеше, слънцето готвеше още една изненада за своите уморени деца.

Невероятно силното магнитно поле на слънцето оформя атмосферата на звездата по начин, който няма аналогии на Земята. Короната, външният пласт на атмосферата, е пълна с дълги пластове газ, като венчелистчета на цвете, които могат да стигат на много радиуси разстояние от слънцето. Изящните овали на тези „стримери“ се извайват от контролиращите ги магнитни полета. Стримерите са ярки — тъкмо тези плазмени пластове се виждат около покритото слънце по време на затъмнение — и са толкова горещи, напомпани с енергия от магнитното поле, че спектралният им пик не е във видимата светлина, а в рентгеновите лъчи.

Всичко това в нормални времена.

Докато слънчевата буря утихваше, един такъв стример се образува над активната зона, която се беше намирала в епицентъра на бурята. В резултат на гигантската нестабилност, която го бе предизвикала, стримерът представляваше грамадна структура, чиято основа обхващаше хиляди километри и която се простираше толкова надалеч в космоса, че пухкавият й външен край достигаше орбитата на Меркурий.

Вкоренени в дълбоката слънчева вътрешност, магнитните канали в основата на стримера се извиваха, за да затворят една кухина. В кухината, образувана от магнитното поле, бяха уловени милиарди тонове свирепо гореща плазма: това беше катедрала от магнетизъм и плазма. И докато бурята утихваше, тази катедрала започваше да се срутва.

Когато „покривът“ поддаде, огромни реки магнитна енергия потекоха в уловената плазмена маса. Тя се надигна от слънчевата повърхност, отначало бавно. Ала после, докато магнитното поле се размотаваше, плазмата се понесе все по-бързо, като камък, изстрелян с катапулт. Изхвърленият облак, плетеница от плазма и магнитни канали, не бе толкова плътен, колкото най-„чистите“ вакууми, създадени на Земята. Но значение имаше не плътността му, а неговата енергия. Някои негови елементарни частици вече се движеха със скоростта на светлината. От енергийна гледна точка той представляваше удар с чук.

И точно както преди хилядолетия и на шестнайсет светлинни години разстояние го бяха планирали хладните умове, той беше насочен право към измъчената Земя.

47 Лошата вест

Когато Михаил се включи с новината, Бъд за момент не можа да го понесе — избяга от контролния център, втурна се в каютата си и затвори вратата.

На очукания екран, развит на леглото, полковникът бавно прочете имената на жертвите. Това бяха главно инженери от поддържащия екип, които бяха останали навън в разгара на бурята — и доброволци като Марио и Роуз, които бяха отишли да заемат местата на падналите. Бъд ги познаваше всичките.

През петте години на своето съществуване общността на щита бе създала своя култура, която Бъд с всички сили поощряваше. Провеждаха спортни турнири в условия на безтегловност, имаше музика и театър, веселби и танци, големи обществени чествания като Деня на благодарността, Коледа, Рамазан, Песах и всеки друг повод, който успееха да измислят. Имаше и обичайните човешки бъркотии, тайни и явни любовни връзки, бракове, разводи — и едно убийство, престъпление, което бързо бяха разкрили. Въпреки всички предпазни мерки бяха родени две бебета, без видими отрицателни ефекти от бременността в безтегловност. Набързо ги пратиха на Земята заедно с родителите им.

Ала сега бе загинала една четвърт от тази общност, втората четвърт бе от тежко болни, а останалите също бяха пострадали, включително и той. Имаше много голяма вероятност да се разболеят от рак в бъдеще или облъчените им системи да откажат по друг начин. За това, което бяха направили днес, всички бяха платили с продължителността си на живот или със самия си живот — и нито един не се беше възпротивил даже когато го бяха призовали да направи най-голямата жертва.

За пред другите Бъд си бе придавал решителен вид. Но още преди началото на бурята му се беше наложило да направи ужасяващите изчисления на допустимите жертви. Имаше чувството, че е планирал смъртта на всички тези хора. И с всяка светла душа, която пращаше в ядрената пещ, с всяка нова смърт, прибавена към сметката, имаше чувството, че сърцето му наистина се къса.

Все още имаше да върши работа за оцелелите — до този момент успяваше да се успокои с тази мисъл. След толкова време в условия на микрогравитация героите от щита нямаше веднага да получат своите медали и паради. Всички щяха да се завърнат на Земята слаби като новородени котета и да бъдат подложени на шест месеца или една година рехабилитация, масаж, хидротерапия и програми за физическо натоварване, за да възстановят силите и издръжливостта си и минералното равнище на костите си — докато не станеха годни да се изправят пред един-двама президенти и да получат заслужените аплодисменти с награди.

Такива бяха плановете му за завръщането на неговите хора, с обич преповтаряни многократно в ума му. Ала сега това, изглежда, нямаше да се случи. Защото, ако вярно беше разбрал онова, което му казваха Михаил и Юджийн, тази невъобразима саможертва можеше да се окаже напразна и те спокойно можеха да са си останали вкъщи и да чакат бурята да ги изгори до крак.

Така не вършеше нищо полезно, по дяволите! Той дълбоко си пое дъх и се върна в контролния център.

Юджийн и Михаил седяха един до друг в една тясна стаичка в „Клавиус“.

— Нарича се „коронално изхвърляне“ — мрачно обясняваше руснакът. — Само по себе си това не е безпрецедентно явление. В нормални времена има много такива изхвърляния годишно.

— Мислех, че девети юни се дължи на коронално изхвърляне — отбеляза Бъд.

— Да — изсумтя Юджийн. — Само че това е по-голямо. Много по-голямо даже оттогава. — И нервно заломоти за последните новости в поведението на слънцето: събирането на магнитните канали над активната зона, която се бе намирала в епицентъра на бурята, улавянето на огромен облак плазма под тези канали — и после изстрелването на облака от слънцето.

Бъд слушаше с едно ухо думите и наблюдаваше двамата астрофизици. Те страдаха, ясно се виждаше. Лицето на Михаил беше покрито с бръчки от умора, около очите му имаше сенки, дълбоки като лунни кратери. Полковникът никога не го бе виждал толкова състарен.

Изражението на Юджийн, сбръчкващо красивото му лице, беше по-сложно, но същото се отнасяше за самия младеж. Роуз Делиа го беше определяла като „аутист на своето лице“, спомняше си Бъд — но бедната Роуз вече я нямаше. Бъд обаче никога не бе смятал Юджийн за някаква нечовешка изчислителна машина и сега му се струваше, че може да прочете емоция в тези бледосини очи, емоция, на която съчувстваше всеки военен: „Операцията е провалена. И се опасявам, че може би тъкмо аз съм оплескал нещата“.

Полковникът разтърка очи и се опита да се съсредоточи, да разсъждава. След собствената си шестчасова „разходка“ по щита все още беше с мръсните си ватирани наполеонки. Усещаше смрадта на пот и повръщано — бе полепнало по лицето му, което прекалено дълго бе останало затворено в шлема на скафандъра. Всичките му мускули бяха схванати и твърди като дърво… и даваше мило и драго за душ.

— Искаш да кажеш, Юджийн, че твоите модели не са го предвидили, така ли? — предпазливо попита той.

— Да — нещастно призна младият учен.

— И всъщност няма причина да го предвидят, полковник Туук — деликатно се обади Михаил. — Е, навярно някакво такова изхвърляне можеше да се предвиди. Турбуленцията в сърцето на слънчевата буря беше като активна зона. Такива зони изригват и понякога, но не винаги, се свързват с коронални изхвърляния. Ако има причинно-следствена връзка, тя е много дълбока и тепърва трябва да я разгадаем. Тепърва ни предстои да преценим физическите й аспекти, нали разбирате. Пък и нашите модели бяха в състояние да предвидят само голямото изливане на енергия от самата слънчева буря — с което напълно се справиха. Но оттук нататък те се натъкват на сингуларност — място, където кривите продължават до безкрайност и физиката тотално се разпада.

— Внесохме решение за новото развитие — мрачно съобщи Юджийн. — Свързано с производните функции от трети ред. Решението е в сила за по-голямата част от слънцето. Освен за онова гадно копеленце.

Михаил сви рамене.

— Всъщност онзи неестествено силен поток на гама-лъчи, който наблюдавахме в началото на бурята, може да има нещо общо с това. Обаче нямахме време за нови модели, не и след като бурята вече се разразяваше…

— Имате чувството, че самото слънце ви е предало, нали? — попита Бъд. — Защото не се държи така, както сте му казали.

— Опитах се да обясня на Юджийн, че никой не е виновен за това — отвърна Михаил. — Той е най-блестящият ум, с когото съм работил, и без неговите предвиждания…

— Изобщо нямаше да знаем за бурята, изобщо нямаше да построим щита — и нямаше да спасим живота на всички тия хора. — Полковникът въздъхна. — Не бива да се измъчваш, Юджийн. Сега имаме нужда от твоята помощ повече от всякога.

— Нямаме много време — предупреди руснакът. — Движи се много по-бързо от обикновено коронално изхвърляне.

— Обаче днес не е обикновен ден, нали? Колко време имаме?

— Един час — каза Михаил. — Може би по-малко.

Това беше абсурд — Бъд не можеше да повярва. Какво да направи за този един час?

— Какво ни предстои първо?

— Предварителна ударна вълна — заобяснява Юджийн. — Повече или по-малко безобидна — ще се получат много радиосмущения.

— А после?

— После ще ни удари основната маса — отвърна Михаил. — Облак с фронт, широк колкото самото слънце, повече от един милион километра, движещ се право към Земята. Той е необичайно плитък, своеобразна леща. Предполагаме, че формата му е резултат от необикновеното му образуване. Съставен е от релативистични частици — главно протони и електрони.

— „Релативистични“ значи, че се движат почти със светлинна скорост, така ли?

— Да. И притежават огромна енергия. Огромна. Протонът не може да изпревари светлината, полковник, обаче приближавайки се към последната граница, може да пренесе ужасно много кинетична енергия…

— И тия енергийни частици ще нанесат основните поражения — прибави Юджийн. — Това ще е буря от елементарни частици, полковник.

На Бъд всичко това не му се нравеше.

На 9 юни 2037-а подобен облак от бързо движещи се елементарни частици се беше понесъл към Земята. По-голямата част от него бе уловена от земното магнитно поле. Голямата част от пораженията, нанесени през онзи ден, се дължаха на флуктуации в земното поле, които бяха индуцирали електрически ток в земята.

— Този път ще е различно — каза Михаил. — Земята ще участва пряко.

— Какво значи това? — изсумтя Бъд. — Говори по-ясно, по дяволите!

— Тези слънчеви частици носят толкова много енергия, че повечето с лекота ще преминат през магнитосферата и атмосферата… — отговори Юджийн.

— Като куршуми през хартия — поясни руснакът.

Смъртоносен град от радиация и тежки частици щеше да заплющи по суша и море. За незащитения човек той щеше да е като трилиони мънички експлозии, избухващи в клетките му. Деликатните биомолекули, протеините, които изграждаха човека и генетичния му материал, управляващ неговата структура и растеж, щяха да се пръснат. Много хора моментално щяха да умрат. За оцелелите страданията само щяха да бъдат отложени. Даже неродените деца щяха да претърпят мутации, които можеха да ги убият при излизането им от утробата.

Щяха да пострадат всички живи същества на Земята, които зависеха от протеини и ДНК. Дори отделни индивиди да оцелееха, екосистемите щяха да бъдат опустошени.

Юджийн безжалостно продължаваше да говори за дългосрочните проблеми.

— След като облакът премине, въздухът ще е пълен с въглерод четиринайсет заради улавянето на неутрони в азотните ядра. Силно радиоактивен. И даже когато селскостопанското производство се възобнови, цялото това нещо ще навлезе в хранителната верига. Океанските същества ще пострадат най-малко, но…

Бъд разбираше смисъла. Катастрофата щеше да продължи да се разгръща в бъдещето. „Мама му стара!“ — помисли си. И това щеше да започне след час, само след час.

Полковникът импулсивно кликна върху екрана си и наслуки запрехвърля образите на Земята.

Видя последните гори на Южна Америка, толкова упорито запазени, и соевите ниви, които ги бяха изтласкали. Всичко гореше. Видя почти баналните забележителности на човешкия свят, обгърнати в пламъци: Тадж Махал, Айфеловата кула, Сидни Харбър Бридж. Видя огромни пристанища, опустошени от чудовищни бури, смачкани като пеперуди космоплани, срутени мостове в Япония, Гибралтар и над Ламанша, разрушени от мощни мълнии. Въпреки това всички смятаха, че най-страшното е минало, хората навсякъде ровеха из развалините на домовете си, търсеха оцелели, вече се опитваха да поставят ново начало. А сега това! Ами щитът? Без абсолютно никаква защита той определено щеше да бъде унищожен, пометен като лист във вихрушка.

След всичко, което бяха преживели, това му се струваше несправедливо, сякаш някой възрастен променяше правилата на играта точно когато щяха да спечелят. Но може би, смутено си помисли Бъд, ако оная шантава лейтенантка от Великобритания беше права за нейните „Първородни“, тъкмо това се бе случило.

Изведнъж го обзе непреодолим копнеж да е с Шивоун. Ако тя беше тук с него, нямаше да е толкова тежко. Ала това желание бе егоистично — на Земята, където и да се намираше, Шивоун беше на по-сигурно място, отколкото щеше да е на щита.

Той погледна екраните, мрачното лице на Михаил. Усещаше, че хората му го наблюдават — дори в този момент трябваше да мисли за бойния дух.

— Е — каза Бъд. — Какви възможности имаме?

Руснакът само поклати глава. Юджийн нервно се извърна.

Неочаквано се обади Атина.

— Аз имам едно предложение.

Полковникът се сепна. На екрана Михаил зяпна.

— Не се тревожѝ, Бъд. И аз се почувствах също толкова зле, когато разбрах. Но ще преживеем и това, ще видиш.

— Какви ги говориш, Атина? — изсумтя той. — Как ще го преживеем?

— Вече си позволих волността да предупредя властите — спокойно отвърна Атина. — Свързах се с кабинетите на президентите на Евразия и Америка, както и с ръководството на Китай. Започнах този процес, когато слънчевата буря още беше в разгара си. Не исках да те смущавам, Бъд. Ти беше много зает.

— Атина… — започна полковникът.

— Един момент — прекъсна го Михаил. — Дай да изясним нещата, Атина. Ти си пратила предупрежденията си преди да се включим ние. Значи си разбрала всичко това преди ние с Юджийн да съобщим за короналното изхвърляне на полковник Туук.

— А, да — весело потвърди електронното същество. — Предупрежденията ми не се основаваха на вашите наблюдения. Те само потвърдиха теоретичните ми предвиждания.

— Чии теоретични предвиждания? — възкликна Юджийн.

— Обясни ми какво става, Михаил — изръмжа Бъд.

— Изглежда, че тя сама е научила за ядрената буря — смаяно отвърна руснакът. — Атина явно е разработила свои модели, които са били по-добри от нашите, и е видяла наближаващата ядрена буря, докато ние не успяхме. Затова е предупредила властите, докато ние още продължавахме да се борим със самата слънчева буря.

— Аз съм много умна, нали знаете — без следа от ирония рече Атина. — Не забравяйте, че съм най-плътно взаимосвързаното и богато на процесори същество в слънчевата система. Неуспехът на Юджийновия модел, доведен до краен предел, беше напълно очакван. Не че е виновен някой. Ти направи всичко по силите си.

Младежът видимо си наложи да се овладее.

— Но моят модел…

— Стига глупости, Атина — прекъсна го Бъд. — Откога знаеш за ядрената буря?

— А, от януари.

Полковникът се замисли.

— С други думи, когато те включихме.

— Не го разбрах веднага. Отне ми известно време, докато обработя данните, които ми свалихте, и да стигна до заключение. Но резултатът беше ясен.

— Колко време ти отне?… Не, не ми отговаряй на този въпрос. — Толкова интелигентно същество можеше да даде отговора само микросекунди след стартирането си. — Е, щом си знаела за тая опасност още тогава, защо не ни предупреди? — тежко попита той.

Атина въздъхна, сякаш разговаряше с глупаво дете.

— Ами, Бъд, каква полза щеше да има?

Новородената Атина, изведнъж знаеща много повече за бъдещето от своите човешки създатели, незабавно се беше изправила пред дилема.

— През януари щитът вече почти беше завършен — каза тя. — И предназначението му правилно беше съсредоточено върху защитата на Земята от енергийния пик във видимата светлина. Защитата от ядрената буря изискваше съвсем друг проект. Просто нямаше да има време да внесете промените. И ако все пак ви бях предупредила, че сте объркали всичко, имаше опасност съвсем да се откажете от щита, което наистина щеше да е катастрофално.

— И даже днес ни предупреждаваш едва когато е много късно. Защо?

— Пак нямаше да има полза. Преди едно денонощие никой не можеше да е сигурен, че щитът изобщо ще сработи. Дори аз! Едва когато стана ясно, че щитът все пак ще спаси по-голямата част от човечеството, имаше смисъл да мислим за ядрената буря…

Бъд постепенно започваше да разбира. Макар че в много отношения може да бяха далеч по-умни от хората, изкуствените интелекти, дори Атина, понякога проявяваха доста примитивна етика. Атина се бе ориентирала в невероятния морален лабиринт, пред който се беше изправила, с грацията на слон, тъпчещ цветна леха.

И се бе видяла принудена да излъже. Навярно не беше толкова съвършена, че открито да изрази вътрешното си смущение, но то се бе проявило по други начини. Инстинктът на Бъд не го беше излъгал: изправена пред противоречия, възникващи от дълбоко заложените й морални параметри, Атина жестоко се бе измъчвала.

— Винаги съм се опитвала да те защитя, Бъд — сериозно заяви тя. — Всички естествено, но особено теб.

— Знам — предпазливо отвърна полковникът. Сега най-важното беше да преодолеят тази криза, да намерят решение на новия проблем, ако такова изобщо имаше, да не нарушат деликатното равновесие, което бе постигнала тя. — Знам, Атина.

Михаил намръщено се наведе напред.

— Чуй ме, Атина — внимателно започна той. — Ти каза, че има изход. Обеща на Бъд, че ще преживеем ядрената буря. Ти знаеш начин да се справим с нея, нали?

— Да — нещастно потвърди тя. — Не можех да ти кажа, Бъд. Просто не можех!

— Защо?

— Защото щеше да ме спреш.

Минаха няколко минути, докато изкопчат принципа на решението на Атина. Той бе елементарен. Всъщност Михаил и Юджийн бяха знаели всичко за метода много преди съдбоносната слънчева буря.

Земните „радиационни пояси на Ван Алън“16 се простират от хиляда километра над екватора до шейсет хиляди километра от Земята. Там магнитосферата улавя заредените частици от слънчевия вятър, короналните изхвърляния и други явления. Това има практически последици: електрическите части на сателитите в тази зона постоянно се повреждат от силния вятър от заредени частици.

Бяха установили обаче, че е възможно да „източват“ частиците от поясите на Ван Алън, като използват същите нискочестотни радиовълни, за да ги изтласкват настрани. В магнитните полюси те изтичаха от Ваналъновата „примка“ в горните слоеве на атмосферата. Този принцип се използваше от 2015-а, когато в орбита около поясите бяха изведени няколко защитни сателита. Това не изискваше много енергия, научи сега Бъд: само по няколко вата на сателит можеха да съкратят наполовина времето, което един електрон прекарваше в поясите на Ван Алън.

— Обикновено тези прочистващи сателити бездействат — поясни Михаил. — Но се включват след най-силните слънчеви бури… а, и след две хиляди и двайсета, когато ядреното унищожаване на Лахор изхвърли много високоенергийни частици в горните пластове на атмосферата.

— Интересно, че никога не сме наблюдавали поясите на Ван Алън в тяхното естествено състояние — включи се Юджийн. — Точно след тяхното откриване през хиляда деветстотин петдесет и осма Съединените щати взривили две големи ядрени бомби над Атлантика и залели поясите със заредени частици. И оттогава радиопредаванията ежедневно влияят на скоростта, с която се източват заредените частици…

Бъд вдигна ръка.

— Стига. Атина, така ли възнамеряваш да отклониш ядрената буря?

— Да — малко прекалено весело потвърди тя. — В края на краищата щитът е като голяма антена и е покрит с електронни елементи.

— Аха. — Михаил се извърна, замърмори нещо на Юджийн и кликна един екран. — Може да се получи, полковник. Електронните елементи на щита са леки и работят с малко електричество. Но с известно ловко координиране от страна на Атина те могат да се използват, за да излъчат импулси от много дълговълнови радиовълни — дълги колкото диаметъра на щита, ако искаме. Ядрената буря е толкова широка, че не можем да я обхванем изцяло. Атина обаче може да пробие дупка в нея, дупка, голяма колкото Земята. — Той провери цифрите и сви рамене. — Няма да е идеално. Обаче ще се получи доста добре, струва ми се.

— Разбира се, това е възможно само поради тънкостта на тоя облак — вметна Юджийн.

Бъд не го разбра.

— Какво общо има тънкостта му?

— Това значи, че облакът ще премине бързо. Което е важно. Защото щитът няма да издържи дълго — отвърна с обичайния си студен, лишен от чувства глас младият учен. — Сега разбираш ли?

Михаил впери поглед в Бъд.

— Щитът не е предназначен за това, полковник Туук. Енергийното натоварване… елементите ще се претоварят и бързо ще изгорят.

Бъд разбра.

— Ами Атина?

— Атина няма да оцелее — навъсено отговори Михаил.

Полковникът примигна.

— О, малката ми.

— Нещо лошо ли съм направила, Бъд? — тихо попита тя.

— Не. Не, нищо лошо не си направила. Но затова не ми каза, нали?

Когато беше разбрала, че може да спаси Земята, като се хвърли в огъня, Атина незабавно бе осъзнала своя дълг. Ала се беше страхувала, че Бъд може да я спре — и тогава Земята щеше да бъде изгубена, а тя не можеше да го допусне.

Атина знаеше всичко това и бе изправена пред тази заплетена дилема още от момента на своето стартиране.

— Нищо чудно, че беше объркана — отбеляза Бъд. — Трябваше да поговориш с нас за това. Трябваше да поговориш с мен.

— Не можех. — Тя се поколеба. — Аз означавах прекалено много за теб.

— Разбира се, че означаваш много за мен, Атина…

— Аз съм тук при теб, докато синът ти е на Земята. Тук в космоса аз съм твоето семейство. Като твоя дъщеря. Всичко разбирам, нали виждаш, Бъд. Затова можеше да се изкушиш да ме спасиш, въпреки всичко останало.

— И реши, че ще те спра заради това.

— Боях се, да.

Лицата на Михаил и Юджийн на екраните бяха сериозни и предпазливи. Представите на Атина за човешката психология бяха също толкова мъгляви, колкото чувството й за морал, щом бе смятала, че по някакъв начин може да замести сина на Бъд. Но сега не беше моментът да й го кажат.

Измъченото сърце на полковника отново се късаше. „Бедната Атина“, помисли си той.

— Никога нямаше да ти попреча да изпълниш дълга си, малката.

Последва дълга пауза.

— Благодаря ти, Бъд.

— Атина, не забравяй, че в „Унищожителя“ е кодирано твое копие — внимателно й напомни Михаил. — Ти можеш да живееш вечно, каквото и да се случи днес.

— То може — поправи го Атина. — Копието. Но това не съм аз, доктор Мартинов. — И добави спокойно: — Остават по-малко от трийсет минути.

— Атина…

— Заела съм нужната позиция и съм готова за действие, Бъд. Между другото, пратих команди на локалните си процесори. Щитът ще продължи да работи дори след като главните ми познавателни функции откажат. Това ще ви даде още няколко минути защита.

— Благодаря ти — сериозно каза Михаил.

— Бъд, сега член на екипа ли съм? — попита Атина.

— Да. Ти си член на екипа. Винаги си била.

— Винаги съм изпитвала най-голямо въодушевление за мисията.

— Знам, малката. Винаги си давала всичко от себе си. Искаш ли да направя нещо за теб?

Тя замълча за повече от секунда, цяла вечност за нея.

— Просто говори с мен, Бъд. Знаеш, че винаги ми е харесвало. Разкажи ми за себе си.

Той разтърка мръсното си лице и се облегна назад.

— Но ти вече знаеш много за мен.

— Нищо.

— Добре. Роден съм във ферма. Знаеш го. Винаги съм бил замечтано хлапе — не че можеш да се сетиш, като ме гледаш…

Това бяха най-дългите двайсет и осем минути от неговия живот.

48 Радиацията на Черенков

Бисиса и Мира следваха тълпата към реката.

Стигнаха при Темза недалеч от моста Хамърсмит. Реката беше висока, придошла от дъжда. Всъщност имаха късмет, че не е излязла от бреговете си. Двете седнаха една до друга на една ниска стена и мълчаливо зачакаха.

На това място край речния бряг гъмжеше от кръчми и модерни ресторанти и през лятото човек можеше да изпие една студена бира и да погледа корабчетата и гребците в техните плъзгащи се по водата осморки. Сега кръчмите бяха затворени или опожарени, но в крайречните градини бе възникнал импровизиран палатков град и на един стълб отпуснато висеше знамето на Червения кръст. Бисиса беше впечатлена дори от тази организация.

Вече бе дълбока нощ. Лондонските предградия на запад още горяха и във въздуха се вдигаха стълбове дим и искри. На изток пламъците пресекливо облизваха стените на Лондонския купол. Дори реката не беше неуязвима. Повърхността й бе покрита с останки, някои от които тлееха. Сто на сто имаше и трупове, бавно носещи се към последния си гроб в морето. Бисиса не искаше да се взира по-внимателно.

Изпитваше смътно удивление, че още е жива. Но общо взето не чувстваше нищо. Беше я обзело усещане за изцеденост, познато й от военните учения: закъснял шок.

— О — каза Мира. — Благодаря.

Бисиса се обърна. През безжизнената тълпа се провираше жена с поднос, отрупан с полистиренови чаши.

Мира взе една от чашите и направи физиономия.

— Пилешка супа. И то от разтворимите. Пфу.

Бисиса отпи глътка.

— Цяло чудо е, че са се организирали толкова бързо. Но… да — пфу.

Отново се обърна към разрушения град. Всъщност не обичаше градовете и никога не беше харесвала живота в Лондон. Бе израснала в чеширската им ферма. Военната й професия я беше отвела в пустошта на Афганистан — и после на Мир, където се бе озовала в почти съвсем пуст свят. Апартаментът й в Челси беше наследство от една леля, прекалено ценен, за да се раздели с него, прекалено удобен дом за двете с Мира — но винаги бе възнамерявала някой ден да го продаде.

След завръщането си рядко беше напускала Лондон. След пустотата на Мир се бе наслаждавала на усещането на хора наоколо, милиони в своите удобни офиси и апартаменти, в парковете и по пътищата, натъпкани в тунелите на метрото. И когато бяха научили за опасността от слънчевата буря, се беше свързала с Лондон още по-дълбоко, защото градът и човешката цивилизация, която представляваше той, изведнъж се бяха оказали под заплаха.

Ала това бе град с дълбоки корени, в земята му лежаха костите на мъртвите от сто поколения. Дори гневът на слънчевата буря не можеше да се сравнява с това. Лондончани отново щяха да издигнат своя град, както го бяха правили винаги. И когато копаеха в земята, бъдещите археолози щяха да открият слой пепел и останки от наводнение, притиснат между вековните пластове на историята, като слоевете пепел, останали от Будика, Големия пожар и Втората световна война, други, които се бяха опитали и не бяха успели да изгорят Лондон до основи.

Слабо синьо сияние във въздуха над Купола привлече вниманието й. То беше толкова бледо, че трудно се виждаше в дима, и Бисиса не бе сигурна, че е реално. Обърна се към Мира.

— Виждаш ли го? Ей там — ето го пак. Онова синьо сияние. Виждаш ли го?

Момичето погледна нагоре и присви очи.

— Да, струва ми се.

— Какво е това според теб?

— Сигурно зарево на Черенков17.

След годините на обществено образование за слънчевата буря всички бяха специалисти по този проблем. Радиация на Черенков се наблюдаваше около ядрен реактор. Видимата светлина бе вторичен ефект, своеобразна оптическа ударна вълна, резултат от заредените частици, преминаващи през среда като въздуха по-бързо от съответната скорост на светлината.

Но точно това не се предвиждаше в сложната физическа последователност на слънчевата буря, поне не сега.

— Какво мислиш, че означава? — попита Бисиса.

Мира сви рамене.

— Слънцето крои нещо. Обаче нищо не можем да направим, нали? Вече не мога да се тревожа за нищо, мамо.

Бисиса стисна ръката на дъщеря си. Мира имаше право. Не можеха да направят нищо друго, освен да чакат под това неестествено небе, във въздух, излъчващ слабо синьо сияние и да видят какво ще се случи.

Мира допи чашата си и изхъмка:

— Дали имат още супа, а?