Слейд

Глава 2

Обтегнати. Ето така Триша можеше да опише новите си отношения със служителя на НСО. Слейд патрулираше в частта от Хоумленд, заселена с човешките сътрудници, мястото, където тя живееше и работеше, затова бе принудена да се справя с положението. От онази нощ почти не бяха разговаряли. Но когато го правеха, и двамата сякаш бяха постигнали взаимно съгласие да не споменават нищо лично. Така бяха минали два месеца.

Мъжът бе мил, но на нея й се искаше да не е такъв. Слейд притежаваше жизнерадостна усмивка, добро чувство за хумор и всеки път, когато работеше с него, я караше да се усмихва. От нощта, в която му призна коя е, той винаги внимаваше да не остават сами. И тя му бе благодарна за това.

Понякога, когато се прибираше у дома късно през нощта, го зърваше притаен в тъмната улица. Усещаше погледа му и знаеше, че я следи, за да се увери, че се е прибрала благополучно. Това му е работата, напомни си тя. Съжаляваше за думите, които му каза, но бе изгубила самообладание.

Нещо с нея не беше наред. Мислено се изрита, защото знаеше, че не е редно да му се сърди за това. Беше се почувствала обидена, че я бе забравил. Малко повече от година преди това, искаше да я държи прикована под тялото си в продължение на дни, беше я нарекъл красавица, а сега… Въздъхна. Просто си мислеше, че е хубава и й предложи бърза свалка само за една нощ. Не, не за една нощ. Искаше ме само за няколко часа.

— Глупак — промърмори тя.

— Кой? — проговори тихо зад нея дълбок глас.

Триша се извърна в стола и се сблъска със Слейд. Хвана се за сърцето.

— Никога повече не се промъквай зад мен по този начин. Ще ти струва ли много, ако издадеш някакъв звук, когато приближаваш?

Веждите му се извиха и усмивка разтегна пълните му устни.

— Тогава няма да мога да наблюдавам реакцията ти.

Триша въздъхна.

— Радвам се, че поне ти е забавно. На мен със сигурност — не.

Тя огледа стаята, разбра, че няма никого наоколо и веднага се напрегна. Опа! Това беше първият път, в който оставаха съвършено сами, след онази нощ, когато я беше изпратил до вкъщи. Бяха имали съвместна работа, когато възникнаха проблемите с Ели Брауер и нейния съпруг от Новите видове. Фюри бе прострелян по време на пресконференция от членове на враждебно настроени групи, а после, докато се възстановяваше, домашната медицинска сестра го бе упоила, опитвайки се да го докара до лудост. Но през цялото време двамата се бяха държали професионално.

— Какво ти е нужно?

— Добре, че не попита какво искам. — Той й се ухили, скръстил ръце върху широките си гърди. — Джъстис предприема едно пътуване и иска ти да го придружиш. — Повдигна вежди. — Каза да ти предам да си опаковаш багаж за два дни. Нямах представа, че ти и Джъстис спите заедно.

Триша се вторачи в него.

— Знаеш ли, господин Норт и аз… между нас не се е случило нищо. Той е мой шеф и твой лидер. Единствените ми отношения с Джъстис са професионални.

Езикът му облиза долната устна. Младата жена го наблюдаваше, бързо погледна в сините му очи, приковани в нея.

— Знам, но обичам да те гледам как почервеняваш, когато се ядосваш. — Изведнъж се усмихна. — Джъстис иска да си готова за тръгване след час.

— Но…

— Един час. Не спори с мен. Аз съм само пратеник.

— Но къде отиваме? Точно сега и утре съм дежурна. Какво иска Джъстис от мен?

Слейд сви рамене, все така усмихнат.

— Аз просто трябваше да ти предам съобщението. Ще се видим след час, док. Ще те чакам отпред пред къщата ти.

Триша го наблюдаваше, докато напусна клиниката. Преди да успее да се въздържи, от устните й се отрони проклятие. Той обичаше да я дразни и имаше истински талант за това. Вдигна телефона, за да се обади на доктор Тед Трейдмонд, втория лекар, който бе нает на непълен работен ден, за да покрива част от смените й.

Имаха наистина нужда от повече медицински персонал. Двамата лекари и медицинските сестри бяха недостатъчни. Отбеляза си на ум, когато говореше с Джъстис, отново да му напомни за това. Той стоеше начело на Новите видове, беше техен лидер и взимаше повечето решения в Хоумленд.

Погледна телефона, изкушаваше се да му се обади и да му каже, че няма да замине с него, но промени мнението си. Тя го уважаваше и по някаква причина той имаше нужда от нея при това пътуване, при което бе необходимо да си вземе и багаж. Може и да не изпитваше желание да отиде, но щеше да го направи.

Триша нямаше представа какво да опакова в чантата си. Изруга, реши да си вземе по малко от всичко. Грабна няколко чифта дънки, няколко чифта панталони, както и някои хубави ризи, заедно с една черна рокля, за всеки случай. Последва бельото. Взе чифт обувки с високи токчета, едни с равна подметка и реши да обуе удобните маратонки, които имаше. Опакова и няколко тениски, за спане.

Влезе в банята да приготви и една ръчна чанта. Сложи вътре гримовете, лични вещи, взе шампоан и балсам, в случай, че отседнеха в хотел. Мразеше мострите. Косата й бе прекалено дълга и нямаше полза от тях.

Отпред пред входната врата спря черен джип и наду клаксона. Триша погледна часовника си, бе пристигнал петнадесет минути по-рано. Стисна зъби. Слейд действително се наслаждаваше да й създава трудности. Тя грабна дамската си чанта, куфара и метна ръчната чанта на рамо. Заради теглото на целия багаж се замъкна с усилие до входната врата.

Никой не дойде да й помогне. Погледна многозначително охранителя, който управляваше джипа, но той просто я наблюдаваше, докато тя затваряше вратата и се бореше с ключовете да заключи. Част от раздразнението й отслабна, когато разбра, че водачът не е Слейд. Отпусна се, пое си дълбоко дъх и се обърна. Постара се да не пъшка, докато стигне до тротоара. Куфарът й тежеше, а дръжките на ръчната й чанта болезнено се впиваха в рамото й.

Задната врата на превозното средство се отвори и от там изскочи Слейд. Усмихна й се, съгледал багажа й. Клатейки глава тръгна да отвори багажника. Отдръпна се да й направи път, засмя се и с жест й показа да сложи нещата си вътре.

— Боже, благодаря ти за помощта. — Тя му хвърли гаден поглед.

— Казах, че отиваме за два дни, а не за две седмици, док. Предполагам, че можеш сама да сложиш багажа си вътре, след като си решила да носиш всичките глупости, дето си наблъскала в тези чанти.

Младата жена изстена, когато вдигна куфара да го постави в багажника на колата.

— Не знаех какво ще ми е нужно, затова си взех различни дрехи. Би ми спестило много опаковане, ако някой… — Тя погледна към него, докато хвърляше чантата в джипа. — … ми беше казал къде отиваме и за какво става въпрос.

Той затвори капака.

— Да тръгваме, док. Нямаме на разположение цял ден, за да стоим тук и да си приказваме.

Триша беше ядосана. Стисна дамската си чанта в ръка. Задната врата на джипа все още бе отворена, тя подмина Слейд и се качи вътре, знаейки, че това е неговото място. Хвърли му подла усмивка, докато се наместваше удобно на все още топлата от задника му седалка. Затръшна вратата и се обърна, за да попита Джъстис какво става. В автомобила нямаше никой друг, освен водача и Слейд, който в този момент отвори другата задна врата и се качи до нея. Вратата се затвори.

— Джъстис последен ли ще го вземем? — Ненавиждаше надеждата, прозвучала в гласа й.

Слейд закопча предпазния колан.

— Сложи си колана, док. Не. Джъстис вече замина. Ще се срещнем с него след няколко часа.

Младата жена въздъхна и направи каквото й каза.

— Къде отиваме? — Тя съсредоточи вниманието си върху мъжа зад волана. — Аз съм доктор Триша Норбит. А вие как се казвате?

— Барт — отвърна й весело той и срещна погледа й в огледалото за обратно виждане. — Отиваме на север в един частен курорт.

Тя се намръщи смутено.

— Защо?

— О — Барт запали двигателя, — господин Норт има доста срещи там. Идеята беше да е достатъчно отдалечено, за да бъде неудобно на медиите, да го последват, за да узнаят какво прави. Надяваме се, че няма да разберат, докато не привърши.

Младата жена пренебрегна Слейд.

— Какви срещи? Знаеш ли?

— О, естествено. — Младежът бе много приказлив, което я устройваше. — Господин Норт иска да купи там земя за Новите видове. Уредил си е среща с няколко служители и с човека, който ще продава. Чух, че искал и вие да присъствате, в случай, че някой има някакви въпроси, свързани с медицинските глупости. — Той си пое дъх. — Чули сте тъпите слухове за това как хората могат да прихванат парвовирус от Новите видове, нали? Бях малко притеснен, но Тайгър се закле, че са глупости. Познавате ли Тайгър, доктор Норбит? Не е вярно, нали? Не мога да прихвана животински болести, като работя с Новите видове, или мога? Защото това е нещо, което наистина мразя. Ако е вярно, трябва да ни плащат компенсации заради опасността. Майка ми ме съветва да ида на ветеринар, да си бия ваксина, в случай че…

— Млъкни! — изръмжа Слейд.

Триша подскочи от тона му, а шофьорът затвори уста. Тя обърна глава и хвърли поглед на спътника си. Той сви рамене.

— Твърде много говори, а това ме дразни.

Младата лекарка се опита да скрие възмущението си.

— Давам ти думата си, Барт, че не можеш да прихванеш парвовирус от Новите видове. Благодаря ти — наблегна на думите, — че ми каза къде отиваме и защо. — Хвърли още един злобен поглед към мъжа до себе си. — Някои не оценяват любезните хора, но не и аз.

Слейд се извърна леко към нея, погледна я от високо, усмихна се и скръсти ръце на широките си гърди. Той открито се загледа в деколтето й и задържа погледа си там.

— Мога да бъда много мил, когато поискам. Знам как да предразположа към разговор. — Вдигна поглед и й намигна. — Много съм добър с устата, когато съм мотивиран. — Той погледна надолу към скута й и усмивката му се разшири. — Наистина имам отлични умения.

Кучи син. Триша стисна зъби, отказвайки да го произнесе на глас. Той нямаше предвид разговор и тя го знаеше. Защо винаги се опитваше да я дразни? Може би си мислеше, че я притеснява с явните си сексуални намеци, но тя бе лекар. Пое си дълбоко въздух и се усмихна насила. Твърде често бе тормозена от пияни мъже в спешните отделения, за да му позволи да я засегне.

— Устните умения са нещо прекрасно, което може и да притежавате, господин Слейд. — Вниманието й се насочи към чатала на черните му панталони и се задържа там. После позволи на погледа си бавно да обходи тялото му, спирайки се на всеки сантиметър от него, докато се взря в очите му. Видя как усмивката му изчезна и бе наясно, че нейните действия изтриха веселия израз на лицето му. — Предполагам мога да кажа, че самата аз притежавам изключителни умения. — Усмихна му се широко, облиза устни, като позволи на езика си бавно да се плъзне по повърхността им. Той стисна челюсти и се размърда на седалката. Тя забеляза интереса му. — Добрият разговор е много важен, не мислиш ли? Толкова е стимулиращо и приятно, ако се води правилно. Може да се изненадаш, колко много съм научила като лекар по този въпрос. От дълго време не съм имала наистина добър разговор, а понякога изпитвам почти болезнено желание от стимулиране. — Присви очи. — Но за съжаление, все още не съм срещнала някого, с когото да искам да разговарям истински. Постоянно попадам на смотаняци, които нямат финес.

Той изръмжа към нея. Тя се засмя и се извърна настрани, за да гледа през прозореца, тъй като вече напускаха Хоумленд. Охраната на главната порта само им махна да продължават. Триша не си направи труда да погледне към Слейд. Страхуваше се, че все още я наблюдава. Размърда се, за да се настани удобно и остана загледана през прозореца.

— Надявам се, двамата нямате против, че се каня да подремна. — Не можа да устои, обърна глава и стрелна с поглед Слейд. Вниманието му продължаваше да е съсредоточено върху нея, а невероятните му сини очи я фиксираха намръщено. Всъщност изглеждаше ядосан.

— Приятна дрямка, доктор Норбит. Ще ви събудя, като пристигнем — предложи Барт. — Ще ви преча ли, ако слушам радио?

— Не, изобщо. — Младата жена се обърна отново към прозореца и осъзна, че наистина се чувства много изморена.

— Побързай! — изрева мъжки глас. — Карай по-бързо! Те са точно зад нас.

Триша се събуди изведнъж, когато се удари в прозореца. Простена от болката, избухнала в горната част на челото й. Беше все още сънена и дезориентирана, обърна глава да огледа колата и да види какво става.

Слейд се бе навел напред между седалките, Барт управляваше джипа. Младата жена погледна навън заобикалящата ги местност — движеха се през горист район по двулентов път, с гъсто израснали дървета от двете страни на шосето. Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта и скоро щеше да настъпи нощта. Триша сложи длан върху челото си, там, където все още пулсираше болката. Дръпна ръка да види има ли кръв. Нямаше такава.

— Настъпи газта докрай! — изръмжа Слейд. — Ще ни ударят отново!

Кой ще ни удари? Триша извъртя глава да погледне назад. Видя червен пикап, с метална решетка, да приближава бързо задната част на джипа им. Отвори уста, щом разбра, че ги настига и се кани да ги блъсне. Ахна тихо, когато огромната машина се вряза в багажника на техния автомобил.

Джипът изви и поднесе встрани на тесния път. Главата на младата жена отскочи и се удари в гърба на тапицираната седалка на водача. Предпазният колан се вряза болезнено в долната част на корема й и тя разбра, че е паднал от рамото й докато е спала.

— О, боже! — изхленчи Барт. — Те се опитват да ни убият.

— Натисни газта! — изрева Слейд. — Нашият двигател е по-мощен. Не биха могли да ни избутат, ако увеличиш скоростта.

— Не мога! — изрева Барт. — Губя контрол. Завоите са много остри.

— Следващия път аз ще карам — изръмжа Слейд.

Триша изпита страх, докато се оглеждаше встрани от пътя. Навсякъде имаше дървета, от едната страна на тясното шосе се издигаше склон, а от другата — страната, откъм която седеше — се спускаше в огромна пропаст. Втренчи се надолу. Намираха се на планински път, който се изкачваше нагоре.

— Обади се за помощ — изрече, объркана и ужасена от адската ситуация.

— Няма сигнал — изръмжа думите Слейд, очевидно бесен.

Той обърна глава, за да погледне назад. Прокле и се хвърли на седалката до Триша. Остана потресена от оръжието, което той извади иззад гърба си, под колана. Беше черен пистолет.

— О, по дяволите! — ахна тя.

Пикапът ги блъсна отново. Младата жена отхвръкна срещу вратата до нея, но този път не успя да си удари главата. Вместо това тялото й притисна ръката, с която се държеше за дръжката. Слейд бе отхвърлен към облегалката на предната седалка. Той се обърна, застана на колене и се надвеси назад. Насочи оръжието си.

— Запуши си ушите, док!

Тя го направи в мига, в който той стреля. Задното стъкло се пръсна. Звукът от изстрела бе оглушителен. Джипът поднесе и почти се наклони на две колела. Барт прокле тясната лента, взимайки завоя твърде бързо.

Триша се завъртя, за да види какво става отзад. Под капака на червения пикап излизаше бяла пара. Не знаеше дали Слейд е улучил двигателя, вероятно бе радиаторът, или нещо друго. Автомобилът забави ход и джипът дръпна напред. Слейд прекрати стрелбата. Изруга, пусна празния пълнител и зареди нов, който извади от страничния си джоб. Когато взеха следващия завой, пикапът го нямаше зад тях.

Младата жена се вторачи в Слейд. Сините му очи проблясваха, отправени към нейните.

— Добре ли си, док?

Тя успя да кимне.

— Кой беше това?

Той сви рамене.

— Предполагам, че не са наши приятели. — Дръпна се в края на седалката и постави пистолета между тях. Отмести поглед от лекарката, за да огледа счупеното отзад стъкло. През зейналата дупка, в колата нахлуваше въздух. Мъжът измъкна мобилния си телефон от джоба. Отвори го, взира се в него няколко секунди и злобно изруга.

— Все още няма сигнал. — Погледът му срещна нейния. — Къде е телефонът ти, док?

— Щом твоят няма връзка, значи и моят няма да работи.

— Човек никога не знае. Може да сме на различни оператори. Къде е? Няма смисъл да седим и да спорим. Предпочитам да опитам.

Триша посегна към чантата си, но тя не беше там, където я бе оставила. Погледна надолу и видя, че е паднала на пода. Показа му я. Слейд се хвърли натам. Ръката му почти смачка чантата, когато я издърпа. С няколко груби тръсвания изпразни съдържанието й между тях на седалката.

Младата жена се пребори с желанието си да му изкрещи, но остана само с отворена от шока уста. Това бяха нейните неща, а той ги разпръсна по цялата седалка, като боклук. Слейд мушна ръка в бъркотията, която бе създал, извади клетъчния телефон и го отвори.

— Дявол да го вземе! — изръмжа той и го хвърли на пода.

— Това е моят телефон! Не го чупи!

Темпераментът на Триша пламна. Тя също бе уплашена и много, много ядосана. Разкопча предпазния колан, за да може да се пресегне напред и да вземе мобилния си телефон. Слейд я бутна назад с ръка, обратно на мястото й.

— Все едно, не работи — изръмжа той, докато я наблюдаваше.

— Хвърли твоя, не моя. Това е грубо.

— Съжалявам. Не исках да бъда неучтив, след като някой се опитва да ни убие.

— Хей! — извика Барт. — Зад нас има друг пикап. Ще спрете ли да се карате? Мисля, че имаме друг проблем. Изглежда те не са сами!

Триша обърна глава и с ужас се взря в задната част на джипа. Автомобилът, който ги приближаваше, беше син, с метална решетка отпред, почти близнак на червения. Видя как един мъж се изправи в каросерията на пикапа, а в ръката, облегната на кабината, за да пази равновесие, стискаше щанга. В другата ръка държеше пистолет, с който се прицелваше в тях. Тя отвори уста да предупреди.

Слейд се пресегна, сграбчи с юмрук Триша за ризата и я натисна надолу в седалката. С тялото си покри нейното, чантата и вещите, изсипани от нея, се забиха в корема й. Ръката му се мушна между нея и седалката. Напипа гърдата й, стисна я, после обърна длан и откри пистолета. Издърпа го твърде грубо. Прозвуча силен звук, но Триша едва го чу, тъй като бедрата на Слейд бяха покрили ушите й.

Главата ми е между краката му. Това означава, че буцата отзад на врата ми е… Тя стисна зъби. Как може Слейд да е възбуден, когато някой стреля по нас? С всички сили се опита да се измъкне измежду бедрата му, но масивното му тегло я задържаше долу. Мускулите на краката му я стиснаха и почти смачкаха главата й.

— Не мърдай! — предупреди я той. — Притискаш топките ми, като шаваш.

— Майната ти! Махни се от мен! — извика му.

Изведнъж голяма ръка плесна тежко задника й, изпращайки вълна от болка до мозъка й. Триша остана потресена.

— Лицето ми е точно тук, док. Не ми причинявай болка и аз няма да те нараня.

Тя изпищя. Беше ужасена, ядосана и дупето й гореше на мястото, където я бе ударил с голямата си длан. Нещо се блъсна силно в джипа и Слейд се преобърна от Триша. Отхвръкнаха напред, тялото на младата жена се свлече с неговото. И двамата се забиха в гърбовете на предните седалки.

— Карай! — нареди остро Слейд на Барт. — Още един такъв проклет удар и ще отидем по дяволите!

По дяволите? Лекарката се уплаши от тона му. Секунда по-късно джипът подскочи рязко. Двамата с него изцяло паднаха от седалката. Чу се мъжки вик. Барт. После Триша тупна силно отново по гръб върху седалката, притисната пак под тежестта на Слейд.

Тя чу ужасен шум, когато всичко издрънча, подскочи и се разтърси толкова силно, че жената се запита, дали ще се разтресе заедно с всичко останало. Изведнъж се разнесе оглушителен гръм, секунда по-късно джипът се наклони рязко и тя бе отново изхвърлена от седалката. Изпищя от неподправен ужас. Вече не знаеше кое е горе и кое — долу. Не усещаше нищо друго, освен болка, страх и чувството, че се движи. Ръце сграбчиха бедрата й и тя се блъсна грубо в тялото на Слейд. Стъклото звънтеше така, сякаш се взривяваше. Металът изскърца и се разби с оглушителна сила. Триша продължи да пищи, но всичко спря да се движи изведнъж.

Младата жена едва си поемаше въздух, докато лежеше върху нещо твърдо. Рамото, ухото и ръката я боляха. Опита да се успокои, отвори очи, но веднага съжали, че го е направила. Откри, че тялото й е проснато върху тавана на колата. Разбитото задно стъкло се намираше непосредствено от дясната й страна, което й показваше, че по някакъв начин бе изхвърлена най-отзад в багажното отделение. Втренчи се в пръстта и тревата по земята, намиращи се само на една ръка разстояние. В близост до задната част на джипа се извисяваше дебел ствол на дърво. Най-накрая съзнанието й се проясни — автомобилът се бе приземил върху покрива си.

Триша се размърда и това предизвика болка, която се изстреля от коляното нагоре по крака й. Изстена. Подпря се на ръката си, въпреки че рамото я болеше, и опита да се надигне. Успя само да повдигне глава. Обърна се наляво и съзря Слейд на няколко сантиметра от себе си. Лежеше проснат на една страна, с гръб към нея, положил глава на бедрото й. Ръката му се раздвижи и той докосна лицето си.

— По дяволите — изстена Слейд. — Док? — Гласът му се задълбочи, тялото му трепна. — Док? — Тревогата уплътни тона му.

— Тук съм, зад теб. Добре ли си? — Триша прочисти гърлото си. Докато говореше гласът й се прекърши.

Слейд изви глава, за да я погледне.

— Добре съм. Зле ли си ранена?

— Ранена, но жива. Можеш ли да видиш Барт? Всичко, което успявам да зърна оттук, е гърбът на седалката и теб.

Слейд леко се премести и простена, надигна глава.

— Виждам го. Провиснал е с главата надолу, но се движи. Чувам го как диша.

Болезнен стон се разнесе от предната част на джипа. Триша облиза пресъхналите си устни и моментално усети вкуса на кръв. Започна бавно да се изтласква към пръстта, с намерението да се измъкне от отломките. Една ръка я хвана за бедрото.

— Не! — нареди Слейд. — Те имат пушки. Не знам колко далеч сме се изтъркаляли, но може да са горе. Като излезеш оттук, ставаш лесна мишена.

— О, боже! — изхлипа Барт тихо.

— Трябва да му помогна. — Триша срещна погледа на Слейд.

Ноздрите му се разшириха.

— Добре. Пропълзи върху мен, за да стигнеш до него. Под мен има много счупени стъкла, не искам да се нарежеш. Трябва да останеш вътре в джипа. Ако не можеш да го достигнеш през седалките, забрави за него, докато не изляза и разузная. Трябва да знам дали сме в безопасност и могат ли да стрелят по нас.

— Искаш да пълзя върху теб? Но…

— Направи го, док! Не се шегувам за счупените стъкла. Всички прозорци са разбити. Подсиленото стъкло е под задника ми. Джипът е едно от превозните средства, специално построени за нас. Това е закалено стъкло, но ръбовете му са остри. Пропълзи най-напред по тялото ми, след като го направиш, аз ще се измъкна да огледам къде се намираме. Надявам се, да сме се изтърколили достатъчно далеч надолу по хълма и те да не ни виждат. Но могат да се спуснат и да ни довършат. Във всеки скучай, не искам да се задържаме тук за дълго. Те знаят къде сме и ще ни намерят достатъчно лесно. Сигурен съм, че сме оставили пътека от отломки, по която ще ни открият.

Триша се завъртя настрани. Имаше достатъчно място да се плъзне под задната седалка. Срещна погледа на Слейд. Той й се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— Нали искаш да пълзиш по мен, док? Сега е твоят шанс.

Тя му се намръщи.

— Ти си голям задник.

Той й намигна.

— Няма да се притеснявам за задника си, когато се качиш върху мен. Внимавай с лактите и коленете, сладурче.

Тя отвори уста, за да му каже, че сега не е време да започва с глупостите си, но Барт изхлипа от предната част на колата.

Усмивката на Слейд избледня.

— Мърдай, док. Всеки момент могат да се спуснат да ни търсят. Не смятам да седя като риба в аквариум, ако започнат да стрелят.

Триша внимателно се пресегна и сложи дланите си до главата на Слейд. Той внезапно се премести и протегна ръце към нея.

— Подпри се на моите. Има стъкла. Ще те повдигна толкова, колкото мога. След това сложи ръце на краката ми. Внимавай с коленете, док. Сериозно. — Намигна й отново. — Знам, че изгаряш от желание да разбереш колко съм голям, но предпочитам да го направиш с ръцете.

— Копеле — прошепна Триша, без наистина да го мисли.

Тя му се усмихна смело, убедена, че в този момент, той се прави на глупак, само за да я разсее. Щеше да се притеснява от тежкото им положение, ако не беше той. Току-що се бяха изтърколили по част от планината. Мъже с пушки може би бяха на път към мястото на катастрофата, а Слейд се опитваше да привлече вниманието й към себе си, а не към опасността.

— Благодаря — прошепна тихо и сложи ръце в големите му шепи. Преплетоха пръсти, притиснаха длани, и той пое тежестта й. Започна да я издърпва над тялото си. Триша повдигна долната част на своето и се подпря на колене. Постара се да не обръща внимание, когато гърдите й се отъркаха в лицето му, а коремът й мина достатъчно близо, за да усети горещото му дихание през тънкия плат на ризата си.

— Може би ще предприемеш някаква диета, когато излезем живи от тук — предложи тихо Слейд.

— Целуни ми задника.

Той се засмя.

— Точно сега не е удачно да слагаш задника си върху лицето ми, док. Имаме време само да те издърпам. Колкото и да ми е приятно, че се намираш там в момента, движи се по-бързо, сладурче.

Коленете й достигнаха раменете му. Подпря се на бедрата му, знаеше, че ще й се наложи или да издърпа с ръце тялото си по неговото към краката му, или да пълзи по него на колене.

— Побързай, док!

Младата жена внимателно сложи коляно на рамото му. Ръцете му внезапно я хванаха за бедрата и повдигнаха долната част на тялото й, все едно правеше лицева опора върху него. Избута я напред. Триша беше почти изхвърлена в празното пространство между предните седалки, но само главата й, стигна до колонката между двете врати. Притисна се ниско върху тясната повърхност. Сега можеше да види Барт. Слейд се раздвижи под краката й, които все още бяха върху него.

— Не мърдай оттук, док. Измъквам се навън. Ако чуеш изстрели, беше ми приятно да те познавам.

— Бъди внимателен — предупреди го тя.