Слейд

Глава 9

Слънцето вече бе ниско над хоризонта, когато Слейд за сетен път погледна към Триша. Бе успял да намери малка пещера във вътрешността на склона. Явно огромната скала, заемала това място, с течение на времето и под влияние на гравитацията, бе паднала надолу по урвата. С голяма мъка бяха стигнали до тук. Наклонът бе толкова стръмен, че ако Слейд не я бе хванал на няколко пъти, младата жена щеше да се изтърколи надолу. Той се бе катерил точно зад нея и когато тя се подхлъзваше, ръката му я придържаше.

— Тук ще си в безопасност — каза и клекна до нея. Погали я по наранената буза. — От това място ще имаш възможност да чуеш всеки, който се опита да се изкачи. Почвата е много нестабилна и ще бъде опасно да използват въжета, за да стигнат до горе.

— Добре.

— Искам да чакаш тук, където моите хора ще те намерят, ако аз не се върна. Това може да отнеме известно време, но с някои от мъжете, които ни търсят, сме се обучавали заедно, преди да бъдем освободени. Те познават начина ми на мислене и ще се досетят къде може да съм те скрил. Не стреляй по тях, когато ги видиш, док. — Усмихна й се напрегнато. — Смята се за невъзпитано да раниш или убиеш онзи, който се отива да те спаси.

Триша не отвърна на усмивката му, знаеше, че той се шегува, за да разсее тревогата й, но бе прекалено притеснена за него.

— Върни се обратно при мен.

Той се намръщи.

— Не мога да ти гарантирам това, док. Не давам обещания, които не мога да спазя.

— Тогава остани, тук ще сме в безопасност. Може просто да седим и да чакаме двамата заедно.

Слейд се поколеба.

— Нямах представа, че толкова много хора са изпратени да ни преследват, док. Мъжете, които убих, не са същите, които ни изтласкаха от пътя. Очевидно има доста търсещи ни екипи. Самата ти чу разговора на Бил. Това ни поставя в изключително опасна ситуация и има само един начин да се справим с нея. Трябва да тръгна на лов за преследвачите ни и да обърна нещата срещу тях. — Замълча за момент, като я гледаше напрегнато.

— Но…

— Те няма да очакват да ги премахвам един по един. На моите хора може да им отнеме известно време, докато ни намерят, затова е нужно да направя всичко възможно да оцелеем. Когато нападна онези задници, те ще се объркат. Някои от тях ще избягат, щом другарите им започнат да умират. Така ще останат само най-опасните. Именно тези негодници не заслужават да живеят. Това е единственият начин да те защитя, док.

— Но пещерата е идеална за скривалище. Изчакай тук, с мен, Слейд. Умолявам те. Ако е необходимо да те моля, ще го направя. Ужасявам се от мисълта, че могат да те ранят или да се случи нещо ужасно. Ти си само един, а те са прекалено много. Сам го каза.

Той наклони глава встрани и стисна намръщено устни.

— Не съм просто един обикновен мъж, док. Аз съм нещо далеч по-лошо, независимо дали те го осъзнават, или не. — За момент се поколеба. — Такава е истината. Аз съм създание от Новите видове и притежавам нещо важно, което трябва да защитавам. Не се отнася само за теб, не желая да се чувстваш виновна, ако нещо ми се случи. Моите хора идват и не искам да попаднат в капан, а вероятността за това е голяма. Налага се да премахна колкото се може повече от онези задници. Под човешката ми природа се крие хищник. Опитвам се да го прикривам, но все пак той съществува. Аз съм оцелял, защото за да остана жив, в миналото ми се е налагало да убивам. В Мерикъл ме обучаваха да се бия, за да показвам ефекта от медикаментите им, но това е един урок, за който сега съм благодарен.

— Не е необходимо да се изправяш срещу тях. Вече не си заключен в килия, можем да се скрием. От онова, което разбрах, ти никога не си участвал в истинска битка, а това прави обучението ти невалидно. Те просто са те подготвили колкото да покажеш на какво си способен, но сега всичко е наистина, Слейд. Не желая да загинеш.

Младият мъж си пое дълбоко дъх.

— Винаги е било наистина, док. Не всички от Новите видове оцеляха от жестоките тестове или демонстрациите, които ни принуждаваха да правим, за да покажем резултата от експерименталните лекарства. Аз съм опасен, въпреки че никога не съм искал да ставам такъв. Независимо дали го приемаш, или не, това е действителността. Те ни обучиха добре и ни направиха като бойни машини. Намеренията им бяха никога да не бъдем свободни, но ето че ние сме. Аз съм от Новите видове. Ти си лекар, но само защото не си в болница, не значи, че си престанала да бъдеш такава. Ти би помогнала на всеки ранен, без значение дали си на работа, или не, нали?

Не й хареса логиката му.

— Да, вярно е. Но те моля да не тръгваш. Остани с мен. Има голяма вероятност, когато твоите хора ни открият, онези негодници да се изплашат и да избягат. Може би не са предполагали, че някой ще тръгне да ни търси.

— Изкушаваш ме, док. Да остана тук с теб, в това малко пространство за ден или два… — Намигна й. — Бих се наслаждавал на удоволствието да те държа много заета.

— Остани с мен — повтори с глас, изпълнен с надежда. Желаеше просто той да е в безопасност.

— Рискът е прекалено голям, ако остана и не предприема нищо. Преследвачите ни са много, ще се разпръснат и ще покрият големи участъци от гората. Като ни намерят, ще ни обградят. — Той се огледа наоколо. — При една престрелка, има вероятност да бъдеш простреляна или да те удари камък, когато уцелят стената. Не мога да позволя това да се случи. Нямаме достатъчно патрони, за да ги задържим. По-добре да тръгна и да ги унищожавам навън, отколкото да рискувам. Трябва да съм сигурен, че всеки, който се опита да стигне до теб, ще спре да диша.

Тя прехапа устни, забравила за момент наранената си страна и се намръщи от внезапната болка. Слейд се вгледа в лицето й и прокара пръст по бузата й.

— Не се движи много из пещерата, по-добре е през повечето време да седиш ниско долу. Русата ти коса не се слива с пейзажа и се вижда от далеч. Помни, че трябва да се криеш. Оставям ти всичките оръжия, които взехме от лагера, в случай че някой успее да се промъкне покрай мен или ме ранят. Аз ще взема единствено пистолета. Стреляй само когато нямаш друг избор, и то ако са достатъчно близо. Звукът от изстрела ще се чуе надалеч и ще ги доведе право при теб. Тогава ще стане много лошо.

Триша се вгледа в очите му, погледът му не се откъсваше от нея. Тя се поддаде на желанието си и се наведе напред. Обхвана страните му, видя как на лицето му се изписа изненада, преди устата й да се докосне до неговата. Опита вкуса на пълната му долна устна, чу звука, изтръгнал се дълбоко от гърлото му, и остави той да поеме контрола.

Целувката се задълбочи. Езикът му посрещна нейния. В желанието си да се отдаде на страстта, младата жена пренебрегна болката от разранената си устна, дори вкусът на кръвта, който се примеси с този на Слейд. Ръцете й обгърнаха врата му, той я хвана за кръста и я повдигна, притисна я до гърдите си. Внезапно отдръпна устни от нейните, пое си дълбоко въздух и изръмжа.

— Триша — простена той, — не ме карай да се колебая. Ако седнеш в скута ми ще усетиш колко съм възбуден в действителност. Моля те, не прави нещата по-трудни. Трябва да тръгна сега, докато е още светло.

Младата жена осъзна, че е изгубила спора и че той е твърдо решен да преследва онези мъже. Слейд рискуваше живота си, за да спаси нейния. Очите й се напълниха със сълзи.

— Добре, Слейд, но моля те, върни се при мен.

Устните му се извиха в усмивка.

— Какво ще ми дадеш, ако се върна, док?

— Всичко, което пожелаеш.

Едната му вежда се повдигна нагоре.

— Всичко?

— Всичко — повтори тя, убедително. — Просто бъди много внимателен. Искам те жив.

Слейд кимна.

— Лягай долу, бъди тиха и дръж оръжията до теб в готовност. Използвай ги само в краен случай. Ако стреляш, аз ще чуя и ще дойда веднага. Помни, че трябва да оцелееш, аз също ще се пазя. Обещай ми, сладурче. Разчитам на теб.

— Обещавам. Закълни ми се, че няма да поемаш излишни рискове, Слейд.

Младият мъж кимна, погледът му се задържа върху нея, сякаш се опитваше да запомни чертите й, след това отстъпи назад. Бързо взе някои неща и ги напъха по джобовете си. Погледна я за последно и се заспуска надолу. След няколко секунди вече го нямаше. Триша с мъка потисна желанието си, да му извика да се върне, но беше сигурна, че няма да я послуша.

Разгърна спалния чувал върху твърдата земя. Подът на пещерата бе осеян с камъчета и буци кал, усещащи се дори и през дебелата постелка, когато седна да прегледа с какво разполага.

Слейд се беше сдобил с два бинокъла, единият от които бе оставил в раницата. Тя го извади и приближи до ръба на скалата. Не й отне много време да забележи отдалечаващия се мъж. Без нея, той се движеше много по-бързо.

После огледа местността, но не успя да види никой друг. Насочи вниманието си отново към Слейд и установи, че е достигнал края на пролома. Той се спря за миг, погледна през рамо към мястото, където се криеше тя, а след това продължи решително напред. Триша остана да го наблюдава.

Мракът настъпи бързо. Започваше да губи Слейд от погледа си, от време на време го мяркаше между дърветата. Той се движеше бързо, без да показва признаци на умора, изглеждаше така, сякаш знаеше къде точно отива. Зачуди се дали не е уловил миризмата на врага със силното си обоняние.

Прибра се обратно в пещерата, отиде до раницата и я отвори. Бе видяла Слейд да взима парчетата сушено телешко месо, но й бе оставил шоколадовите блокчета, които бяха намерили. Изяде две и пи от содата, преди отново да се върне до ръба на пещерата. Погледна надолу в мрака и ахна. В далечината, точно в посоката, където бе изчезнал Слейд, се виждаше мъждукаща светлина. Предположи, че това е лагерен огън. Пламъкът му се процеждаше през огромните дървета. Имаше невероятното усещане, че Слейд се спотайва някъде там.

Стана и довлече спалния чувал до ръба, настани се удобно, доволна, че може да го забележи отново. Притесняваше се за него.

Ако бе подушил дима и планираше да ги нападне, то щеше да избере точно това място да го осъществи. Стори й се, че мина доста време, но никакъв звук от борба не достигна до нея. Настани се по-удобно и се подпря на лакти, като продължи да наблюдава проблясъците на огъня.

След известно време усети колко е уморена. Прозя се и неусетно задряма. Изведнъж прозвуча изстрел, който я стресна.

Моментално се изправи и обезумяла, насочи бинокъла към лагера. Отне й няколко секунди да намери светлината от огъня. Вниманието й остана фокусирано върху нея, докато проблясъците изчезнаха и всичко потъна в мрак. Не се чуха повече изстрели. Това й даде надежда, че Слейд може би е останал жив, ако е нападнал лагера. Бореше се със сълзите, които напираха в очите й, при мисълта, че той е някъде там, напълно сам. Имаше вероятност да е мъртъв, ако случайно го бяха уцелили. Дръпна спалния чувал навътре, сви се на кълбо и опита да заспи отново. Нуждаеше се от сън, а и не можеше да наблюдава Слейд, докато слънцето не изгрееше.

Слейд бе залегнал ниско долу, докато с омраза наблюдаваше четиримата мъже в лагера. Думите, които долавяше, караха кръвта му да кипи. Миризмата на елена, който бяха застреляли и опекли, се разнасяше заедно с дима от огъня.

— Мислиш ли, че онова животно ще моли за живота си, когато го намерим? — обърна се мъжът с дънковото яке към друг с черна риза.

— Надявам се — изсмя се той, — донесъл съм дори и видеокамера, за да заснема всичко. Трябва да покажем на останалите, че те не са хора.

— Животни на два крака, мамка им — изсумтя мъжът с якето. — Трябва да защитаваме не само страната си, но и жените си. Първо ще поискат да гласуват, после ще пожелаят да се женят. Ако женските им са също толкова грозни като тях, много скоро тези двукраки животни ще тръгнат след нашите сестри и дъщери. А това е отвратително. Според мен, нарочно крият жените си, за да не знаем как изглеждат. Сигурно кръвта им е примесена с тези на мулета и са изключително грозни.

Един от мъжете се изсмя.

— Отвратителни като задник. Не забравяйте и койотите.

— Изобщо не биваше да ги освобождават. Никой не спасява маймуните, които се използват за тестове на козметика. По дяволите, не — отвърна мъжът с черната риза, като се облегна на дървото и протегна краката си, обути в ботуши, близо до огъня. — Те са опасни и смахнати.

Русият, който до сега мълчеше се намръщи.

— Наистина ли използват животни, за да тестват глупостите, с които се клепат жените? Маймуните са готини. Като малък исках една за домашен любимец.

— По дяволите, ако знам — сви рамене онзи с черната риза. — Но това, което искам да отбележа, е, че те наистина са луди. Не бива просто така да пускаш диви животни да обикалят наоколо. Опасни са, затова трябва да бъдат заловени. Със сигурност не са толкова сладки, че да си взема някое за домашен любимец. Най-вероятно ще се опита да се качи на гърба на жена ми.

— Виждал съм жена ти — засмя се русият, — силно се съмнявам, дали ще опита.

Мъжът с черната риза, замери приятеля си с празната кутийка от бира и го удари по рамото.

— Да ти го начукам, Марк.

— Престанете — въздъхна този, който седеше най-далече от огъня. — Все още не сме открили нашата цел, а с всеки изминал час шансовете му да се измъкне от района се увеличават. Всички пътища са блокирани. Тук са като в капан, но женската, която се движи с него, била лекар. Което означава, че тя е умна и мисли вместо него. Може би са намерили дупка, където да се скрият. Аз бих постъпил точно така. Утре сутринта, с първите лъчи на слънцето, трябва да претърсим огромна територия, да ги намерим и да ги убием. Не съм дошъл тук да си говорим глупости и да се обиждаме. Искам наградата.

— Няма да окача главата му като трофей на стената — сви рамене русият, — изглеждат доста странни и грозни. Но само за да съм съпричастен към разговора, бих могъл да се съглася.

Слейд чу достатъчно. Нямаше намерение да остави тези мъже да напуснат лагера. Бяха прекалено близо до Триша и планираха да претърсят всички скрити места. Притаи се и зачака. Русият стана, протегна се и се запъти към храстите, за да се облекчи.

Той така и не чу как Слейд се приближи зад него, докато не усети ръцете му върху себе си. По-дребният мъж само ахна, щом запушиха устата му, а ножът, закрепен на бедрото му, бе измъкнат и притиснат в гърлото му.

— Тихо! — просъска Слейд.

Русият се задъха, но не извика за помощ.

— Има ли други наблизо?

Мъжът се поколеба, преди да кимне.

— Повече ли са от вас?

Русокосият отново потвърди. Новината ядоса Слейд. Трябваше да открие останалите лагери, да премахне заплахата за Триша и да се добере до някой от мобилните им телефони. Надяваше се поне един от тях да работи. Можеше да се обади в Хоумленд и да насочи хората си към пещерата. Трябваше да измъкне Триша от опасната ситуация възможно най-бързо.

— Сега ще те завържа и ще отида за приятелите ти. Ако не се съпротивляваш, няма да те убия. Ще стоиш тук, докато дойдат мъжете от Новите видове. Разбра ли?

Мъжът кимна. Слейд ги искаше всички мъртви, но за жалост не се намираше в Хоумленд. Не беше сигурен какво казва законът в този случай. Да се защитава беше едно, а този мъж, когото бе хванал, не представляваше заплаха. Мразеше ги, но не беше хладнокръвен убиец, въпреки лошото им мнение за Видовете.

Отпусна хватката си, но внезапно русият се опита да го удари, извъртя се в ръцете му и обърна глава. Пое си дълбоко въздух, за да извика за помощ, но Слейд беше по-бърз. Посегна и му строши врата. Звукът от чупене на кости го отврати, докато пускаше тялото на земята. Обърна се с лице към лагера и забеляза някакво движение. Един от останалите се приближаваше към него, но явно не го виждаше в тъмнината. Шокът му бе очевиден, докато отчаяно опитваше да извади пистолета си от кобура. Слейд хвърли към него ножа си, спусна се и го сграбчи за гърлото. Мъжът се свлече без съпротива. Слейд се надвеси над умиращия и го погледна право в очите.

— Ще ви убием и двамата с кучката, дето те придружава — изсъска мъжът, преди да издъхне.

Яростта на Слейд се изостри от миризмата на кръв и смърт. Инстинктите му го сграбчиха здраво. Защити Триша! Тези мъже не притежаваха милост и не заслужаваха да я получат. Бяха дошли да преследват една безпомощна жена и същество от Новите видове заради пари. Слейд изръмжа тихо, загърби човешкото в себе си и пусна на свобода инстинктите си на хищник, които бяха естествена част от същността му.

Убий ги! Увери се, че не представляват заплаха за твоята жена. Не проявявай никаква милост! Спомни си годините, когато бе затворен. Тези хора бяха също толкова лоши, колкото онези, които ги държаха оковани. Виждаха събратята му единствено като побеснели животни. Тихо ръмжене излезе от гърлото му, докато измъкваше ножа от мъртвото тяло. Единственият начин, по който можеше да ги спре, да не стигнат до неговата жена, бе като ги убие всичките. Способен бе да го направи. Беше готов на всичко заради нея.

Погледът му се съсредоточи върху лагера, докато се промъкваше тихо напред. Враговете му щяха да умрат, а Триша щеше да оцелее. Трябваше да бъде сигурен в това, независимо колко мъже му се налагаше да убие.

Когато Триша се събуди, вече бе светло. Приближи се до края на пещерата, като лазеше по корем и сграбчи бинокъла, за да огледа наоколо. Направи го бавно, претърси всяка педя. Не видя нищо, нямаше никой. След малко повече от час се отказа и отново легна да си почине. Бе изпила половината бутилка с вода, като запази остатъка за по-късно. За закуска бе изяла още едно шоколадово блокче.

Притесняваше се, че Слейд няма да се върне, осъзнаваше, че има вероятност да бъде убит. Лежеше със затворени очи, остави въображението си да се развихри. Не беше сигурна точно каква връзка щяха да имат, ако и двамата оцелееха. А дали въобще имаха такава. Беше я нарекъл негова. Това трябва да значи нещо, реши тя. Тези думи й даваха надежда, че за тях има бъдеще, ако успееха да се измъкнат невредими.

Малко по-късно я събуди странен звук. Ослуша се, докато не го чу отново. Седна с разтуптяно сърце и осъзна, че й звучи познато… но не беше съвсем сигурна за какво точно й напомня. Звукът се потрети. По дяволите! Сякаш камъни, или нещо подобно, се търкаляха по нанадолнището. Сграбчи пистолета, тъй като това бе най-малкото оръжие, с което лесно можеше да борави, за разлика от двете пушки, оставени от Слейд.

Приближи по корем до ръба и хвърли поглед надолу, но бързо се дръпна, след като забеляза някакво движение по склона. Снижи се колкото бе възможно и надникна отново. Видя ги. Двама мъже на около петнадесетина метра от нея се катериха по скалата към мястото, където се криеше. Залегна още по-ниско.

Непознатите бяха с камуфлажни дрехи и идваха право към пещерата. Надяваше се да не са я видели. Вероятно не, след като не й извикаха, когато надникна. Ако не предприемеше нещо, скоро щяха да достигнат входа на скривалището й. Зачуди се как са я открили и дали не са от Новите видове. Те обикновено носеха черни униформи, но дали ходеха облечени с тях и извън Хоумленд? Не можеше да отговори на този въпрос.

Имаше две възможности. Да остане на място и да чака да я открият или да се опита да ги задържи долу. Не знаеше какво да прави. Отчаяно си пожела Слейд да е тук, той щеше да знае как да постъпи в този случай. Поне щеше да ги подуши и да разбере дали са от събратята му.

Разкъсваше се от колебание. Прокле тихо и реши да се защитава. Ако стигнеха до отвора на пещерата, не беше сигурна дали ще успее да ги застреля, тъй като бяха двама. Слейд й бе казал, че ако стреля, той ще чуе изстрелите. Зачуди се как тези мъже са минали покрай него, но сега това вече нямаше значение. Бързо примъкна и останалите оръжия, искаше да са близо до нея.

Пропълзя отново до ръба на скалата, надзърна, но не успя да види лицата им. Стисна в ръка пистолета и зачака. Единият погледна нагоре. Изглеждаше около тридесетгодишен. Триша се наведе и насочи оръжието към него. Когато я видя, очите му се разшириха от изненада.

— Хей, катерихте се достатъчно! — извика тя. — Стойте или ще стрелям! Кои сте вие?

Другият също повдигна глава и тя успя да види и неговата физиономия. Той бе малко по-възрастен от приятеля си, с мазна коса и студен поглед. Триша съсредоточено загледа и двамата. Те продължиха да се изкачват по склона, точно под нея. Младата жена си спомни колко трудно преодоляха със Слейд стръмнината, трябваше да се държат здраво, за каквото намерят, за да не паднат. Ако се изтърколяха надолу щяха да се наранят жестоко, дори можеха да загубят живота си.

Непознатите бяха изкачили вече около петнадесет метра.

— Ние сме от Новите видове — спокойно обясни по-младият. — Тук сме, за да ви спасим, доктор Норбит.

Тя прехапа устни, докато изучаваше лицата им. Изглеждаха напълно като човеци. Повечето от Видовете имаха лицева структура, подобна на Слейд — плосък нос и изразени скули, които ги отличаваха от хората. Джъстис Норт се различаваше само по котешките си очи. И всички те имаха дълги коси до раменете, а тези тук бяха подстригани по военному.

— Не ви вярвам. — Обхвана я страх, чувстваше, че я лъжат.

— Така е. Джъстис Норт ни изпрати — усмихна се другият, но усмивката не стигна до очите му.

По дяволите! Каква беше истината? Щеше да се мрази цял живот, ако застреля погрешно някой от добрите. Изведнъж й хрумна една идея.

— Какви миризми подушвате?

По-младият премигна.

— Вие се намирате прекалено високо, за да усетим нещо. — Замисли се за секунда. — Ние сме примати.

Те бяха рядкост. Досега младата жена бе срещала само един, но тогава имаше възможност да го огледа добре, в лицето той приличаше на маймуните — плосък нос и закръглена форма на очите. Подозренията й, че непознатите я лъжат, нараснаха. Беше ли способна да ги застреля, ако наистина я мамеха? Все още не. Боеше се, че може да допусне грешка, макар да бе виждала примат само веднъж.

Имам медицинско образование, напомни си тя, това предполага, че съм умна. Замисли се за миг и се усмихна.

— Каква е паролата днес? Новите видове са запознати с кодовата система и искам да ми я кажете — излъга тя.

По-възрастният пребледня леко.

— Примка.

Добър е. Призна му го. Не се замисли дори за секунда, преди да й отговори. Ухили му се.

— Грешен отговор.

— Беше променена, след като катастрофирахте — бързо добави другият. — Днес паролата е примка. Джъстис я смени, защото се страхуваше, че хората вече са научили старата.

Вероятно наистина използват пароли. Тази възможност я накара да се замисли. Беше само едно предположение, но може би действително прибягваха до тайни думи или кодове. Та нали се учеха от хората, откакто бяха освободени. Реши, че това не е достатъчно доказателство, след като имаше такава вероятност. Трябваше да узнае още, преди да установи дали я лъжат. Щеше да бъде ужасно, ако застреля някой от Новите видове. Слейд никога нямаше да й прости, а и на нея щеше да й тежи на съвестта. Когато започна работа в Хоумленд, се бе заклела да пази живота им, а не да го отнема.

— Ако сте тези, за които се представяте, кажете ми името на мъжа, когото Джъстис изпрати да ме придружава, онзи от Новите видове, а не човека от охраната?

По-възрастният отговори:

— Слейд.

Тя се поколеба за секунда, но след това си спомни как Слейд й бе обяснил, че Джъстис най-вероятно е разпространил имената им по медиите, в опит да привлече повече хора в издирването. Затова изостави подобни въпроси.

Пръстът й се стегна около спусъка.

— А каква беше старата парола? — Искаше да узнае колко далеч могат да стигнат в лъжите.

Мъжете нервно се спогледаха. По-младият повдигна към нея поглед.

— Вчера почивах, затова не съм сигурен, но днес паролата е примка. Ще се качим при вас, за да ви помогнем да слезете, доктор Норбит. Наш екип чака на около половин миля оттук и ще ви заведем обратно в Хоумленд.

Ако съществуваше някаква кодова система, този мъж трябваше да знае паролата, особено след като беше член на екипа, изпратен да ги търси, и не бе в контакт с хората. Явно се бе хванал на блъфа, след като не я знаеше.

— Няма парола, задник такъв!

Видя как двамата отново се спогледаха обезпокоени. Единият посегна да вземе нещо зад гърба си.

— Ще си извадя картата за самоличност — извика той високо. — В Хоумленд охраната използва пароли.

— Значи вие сте охрана от Новите видове? Как ви наричат, бодигардове ли?

Мъжете закимаха едновременно. Триша не можеше да повярва, колко лесно се хванаха. Пол й бе споменал, че Видовете не обичат да им викат бодигардове, мразеха тази дума, предпочитаха да им казват охрана. Запита се дали мъжът ще извади портфейла си, за да я измами с шофьорската си книжка. Но вместо това той измъкна оръжие.

Когато видя пистолета, младата жена се паникьоса, насочи оръжието си към мъжа и стреля. Успя да възпроизведе два изстрела, които проглушиха ушите й, преди онзи да стреля. Неговият куршум се заби в скалата над нея, разхвърчаха се отломки, които се посипаха по гърба й. Третият й куршум го улучи.

Той извика, загуби равновесие и падна по склона. В този момент, тя забеляза как вторият се мъчи да извади с една ръка нещо от колана си, докато с другата се опитва да се задържи за скалата. Мярна черен предмет… оръжие!

Триша стреля по него и го улучи, явно мерникът й се подобряваше. По бузата му текна кръв. Дланта му се изплъзна от издатината на скалата, за която се държеше, извика и полетя надолу. Когато тялото му тупна на земята, се чу ужасен, хрущящ звук.

Младата жена се наведе напред и се вгледа в телата на непознатите. Единият бе паднал на една страна, а под него се образуваше червена локва кръв. Другият бе проснат с лице нагоре. Той раздвижи ръка и тя го чу как простенва. Лицето и рамото му бяха окървавени. Забеляза, че се опитва да извади нещо от якето си. Когато съзря радиостанцията, която измъкна от джоба си, осъзна, че ще предаде местонахождението й. Щяха да дойдат още от гадните задници, ако вече не бяха чули изстрелите. Трябваше да го спре, знаеше, че не може да се справи с много наведнъж.

Изтегли се напред, докато повече от половината й тяло се надвеси над ръба на скалата. Изпита страх от височината. Ако се изплъзнеше и нямаше за какво да се хване, щеше да полети надолу. Прицели се и дръпна спусъка, видя как мъжът трепна, когато куршумът го прониза в гърдите. Радиостанцията в ръката му се изплъзна до него в калта. Очите му, широко отворени, се вторачиха в нея.

Изпита ужас, за първи път в живота си убиваше. Бавно се отдръпна вътре в малката пещера, пръстите й все още болезнено стискаха пистолета. Взря се в оръжието, след това го изпусна. Сълзи закапаха по бузите й. Изведнъж осъзна какво бе направила.

Шокът, който изпита, я вледени отвътре. Когато стана лекар, се бе заклела да спасява животи, а току-що бе отнела два. „Беше при самозащита!“, изкрещя съзнанието й. Самозащита! Нямах друг избор. Никакъв!

Пое няколко пъти дълбоко въздух и трезво погледна на ситуацията. Никога нямаше да забрави това, което те смятаха да направят с нея, и как й се отразяваше то. Тези мъже бяха от съмишлениците на Бил, те щяха да я малтретират.

Спомни си, че онези трима мъже я оставиха жива само за да превърже приятеля им. Не се съмняваше, че после щяха да я убият, както бяха сторили с Барт. Заповяда си да запази спокойствие, докато успее да възвърне контрола над емоциите си. Искаше да заплаче, но думите на Слейд, които й каза, когато чуха изстрелите, убили Барт, изникнаха в съзнанието й.

— Първо оцелей, после скърби — повтори си ги на глас.

Изпита болезнено желание Слейд да е тук сега, защото с него се чувстваше в безопасност. Той щеше да я прегърне, да я успокои, да разсее мъката, която изпитваше. Надяваше се да стигне при нея в пещерата, преди онези мъже. Погледна към пистолета, който бе изпуснала. Слейд й бе наредил да оцелее и тя му бе обещала. Щеше да направи всичко възможно да остане жива, докато дойдеше да я спаси. Нямаше да му хареса, ако тя се самосъжалява. Вместо това, би очаквал да използва мозъка си.

След тези мисли, пое няколко пъти дълбоко въздух, успокои се и овладя чувствата си.