Сенки

3

Бренда паркира колата под увисналия навес зад жилищния блок и за сетен път се зачуди дали ще бъде по-добре да се обади на собственика и да му каже, че боята съвсем се е олющила от фасадата, или просто да организира поредната бригада сред наемателите и те сами да боядисат сградата. Бил Роудър сигурно щеше да измисли как да се справи и с провисналата от навеса греда — да я подпре някак си или нещо такова.

— Блокът ни е същински бордей! — отбеляза Джош, сякаш бе прочел мислите й.

— Можеше да бъде и по-зле — сопна се Бренда.

— Милиони хора изобщо нямат къде да живеят!

Изкачиха се по стъпалата до втория етаж и тръгнаха по огрения от слънцето коридор към апартамента в южния му край. Поне с изложението бяха случили донякъде, макар че прозорците на жилището им гледаха в три различни посоки и слънцето грееше отвсякъде. Към четири следобед стаите се нажежаваха като пещ, но пък наемът беше нисък. Бренда не преставаше да търси, но досега не бе успяла да намери нещо по-добро.

Щом мушна ключа в ключалката и отвори вратата, тя се успокои, че Мейбъл Хардуик — съседката от долния етаж, която сама бе изявила желание да наглежда Мелинда, докато Бренда е заета в кафенето — се е сетила да пусне пердетата и че те връщат поне част от горещината обратно в пустинята. Но въпреки относителната прохлада в стаята цареше сумрак и първата работа на Бренда бе да дръпне пердетата, закриващи източния прозорец. Нахлулата в стаята светлина и стържещият звук от движението на кукичките по металния корниз събудиха задрямалата на канапето Мейбъл, пред която телевизорът продължаваше да гърми.

— Ох! — сепна се тя, сподави прозявката си с известно неудобство и закрепи туловището си в седнало положение.

— Бренда! Какво търсиш… — После, забелязала умълчания Джош на прага, съчувствено избъбри:

— Ах, момчето ми! Не можа да изкараш докрай и първия ден, така ли? Джош наведе глава и не отвърна. На госпожа Хардуик и без това й беше ясно, че вината за по-ранното му завръщане вкъщи сигурно е негова. Преди Бренда да обясни как всъщност стоят нещата, Мелинда, отместила взор от телевизора и зърнала майка си, несигурно се изправи в кошарката си и ревна.

— Спокойно, миличка. — Бренда я гушна и я залюля в ръце.

— Мама вече си е у дома. Всичко ще бъде наред.

Мелинда, несвикнала да й нарушават режима, ревна още по-силно. Като продължаваше да я подрусва, майката се приближи до хладилника, извади шише с мляко и го пъхна в микровълновата фурна.

— Защо не поседнеш и не оставиш това на мен — рече Мейбъл Хардуик, като с мъка се изправяше на крака.

— Знам, че не биваше да задрямвам, но човек като поостарее… — Тя се потътри към кухничката с размери на ниша, която се намираше непосредствено до трапезарията — всекидневна, но Бренда я спря с поклащане на глава.

— Я отдели няколко минути за себе си, Мейбъл. Трябва да бъда на работа чак след половин час.

— Дребна, невинна лъжа, но ако си позволеше още петнадесет минути, Макс току-виж не забелязал.

— Освен това, щом така и така ще трябва да гледаш и двете деца днес следобед, добре е да си поемеш дъх.

Джош, който бе последвал възрастната жена в кухнята, ококори очи.

— Мамо, я стига. Госпожа Хардуик няма защо да се връща. Мога и сам да наглеждам Мелинда.

— Хайде бе! — мрачно подхвърли Бренда.

— Не устиска в училище до края на първия ден, ами те изхвърлиха още по средата, а сега ти хрумнало аз да ти имам доверие, та да те оставя сам с едно бебе!

Джош зяпна от изненада. Очите му се напълниха със сълзи и той бързешком се извърна, за да не могат нито майка му, нито госпожа Хардуик да разберат колко мъчно му стана.

— Чудесно! Щом не ме бива за нищо, вече за нищо не ме и търсете! — Момчето шумно прекоси стаята, совна се през коридорчето, което отделяше двете спални и мъничката баня от всекидневната, и затръшна вратата на стаята, която споделяше със сестричката си.

Джош се хвърли на леглото и зарови лице във възглавницата.

Не беше честно! Изобщо не беше честно! Нито това, което му стори Итън Роудър в столовата, нито това, че господин Ходжкинс не му повярва, а най-малко това, че майка му го прибра от училище. С две думи — всичко! Защо не изгониха и Итън? Нали тъкмо той започна да се бие?

И защо майка му не искаше да му позволи да наглежда Мелинда? Да не би още да беше бебе? Хиляди деца на неговата възраст стояха сами вкъщи, докато майките им бяха на работа.

Всичко бе заради Мелинда.

Не смееше да му я повери.

Дори стаята вече не беше негова. Сега беше и на Мелинда и от ден на ден чувството, че е само нейна, се засилваше. Джош ядовито огледа пода и разхвърляните върху него играчки.

Може би просто трябваше да отвори прозореца и до една да ги метне в прахоляка около блока.

Вдигна любимата играчка на Мелинда — плюшено мече, което самият топ й бе избрал веднага след като се роди, и тръгна към прозореца. Още докато го отваряше, промени намеренията си. Просто реши, че Мелинда небе виновна за случилото се. Та тя бе едно невръстно бебе. Защо трябваше да я наказва?

Върна се до кошчето на Мелинда и постави мечето легнало до възглавничката й, за да и бъде под ръка, щом я сложат там следващия път. После изпъна одеялото и грижливо го затъкна така, че мечето да остане сгушено под завивките и само мъхестата му муцунка и лъскавите очички да надзъртат отдолу.

Семплата акуратност на подреденото кошче кой знае защо му пооправи настроението и той неволно започна да събира и другите търкалящи се по пода играчки.

Цялата стая сякаш бе осеяна с кубчетата, улесняващи изучаването на буквите. Джош ги събра и ги подреди по азбучен ред върху етажерката, която служеше не само за негова библиотека, но и за кош за играчките на Мелинда, като за липсващите букви остави празни места. Оказа се, че е намерил всички, с изключение на две. Кубчето с изрисувана буква «С» намери под леглото, а пък това с «Н» — в един от пантофите си. След като свърши с кубчетата, се зае да събира частите на пъзела и да ги нарежда в картонената им рамка, която после подпря на една от стените. След това дойде ред на книжките с картинки и цветните моливи.

Когато най-сетне свърши с вещите на сестричката си, продължи със своите — куп нахвърлени в безпорядък неща, струпани в неговата половина на стаята.

Методично започна да сортира насъбралите се джунджурии и да слага всяка от тях на мястото и.

Докато вдигаше една мръсна риза от масичката до леглото си, погледът му се спря на ловджийския нож, който му изпрати баща му за рождения ден миналата година.

Не, не миналата.

По-миналата.

Миналата година не получиха дори картичка.

Взе ножа и се втренчи в острието му. Къде ли беше баща му сега? Какво ли правеше?

Спомняше ли си изобщо, че има син Джош?

Или вече си имаше друг син, с когото играеше бейзбол и вършеше всичките неща, които бащите правят със синовете си?

Неща, които Джош никога не бе вършил с баща си, след като дори не си го спомняше.

Нелепа мисъл проряза съзнанието му, но той бързо я отхвърли, остави ножа и продължи да разтребва вещите си.

Докато работеше обаче, мисълта продължаваше да зрее в ума му. След като пъхна и последната мръсна дреха в коша за пране и окачи последната не чак дотам мръсна в гардероба, седна на леглото и огледа стаята.

Вещите в нея му се сториха изненадващо малко, след като я бе подредил.

По полиците имаше повече неща на Мелинда, отколкото негови.

Не след дълго кошчето щеше да й стане малко и тогава сестричката му щеше да има нужда от легло.

Всъщност в стаята нямаше място за две легла.

А и гардеробчето и дрешникът бяха вече пълни.

Погледът му отново се спря на оставения върху масичката до леглото му ловджийски нож.

Взе го и го завъртя така, че острието му да отрази слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца. После докосна с пръст изтънения ръб. С часове го бе точил, та да може да обръсва мъха от ръката си, без да се одрасква. Реши да опита отново и прекара острието по кожата на китката си, като гледаше как космите падат. Ами ако само лекичко извиеше ножа, а после го натиснеше с все сила…

Кървави картини изпълниха съзнанието му. Представи си как кръвта шурти от прерязаните му артерии.

А защо не?

Зададе си въпроса и остави мислите си да го разнищват.

На кого щеше да му пука, ако него го нямаше?

Не и на Мелинда — та тя едва го познаваше.

Баща му със сигурност едва ли щеше да го е еня, той отдавна го беше забравил.

Нямаше и приятели, които да забележат липсата му.

Ами майка му?

Дълго мисли за майка си. По едно време реши, че отначало може и да й липсва, но колкото повече размишляваше, толкова повече у него се затвърждаваше убеждението, че ако той си отидеше от този свят, животът на майка му щеше да стане много по-лесен. Тя повече нямаше да се притеснява, че синът й пак е оплескал нещата и че «не живее според възможностите си», каквото и да означаваше това.

Този израз цял живот го бе преследвал — още откакто в първи клас им раздадоха бележниците и той прочете забележката на учителя в съответната графа. Даже сега думите изгаряха паметта му: «Струва ми се, че Джош не желае да работи на нивото на възможностите си.»

Не бе разбрал смисъла, докато не разгърна тълковния речник, щом се прибра у дома същия ден. Когато най-сетне го разгада, се зачуди какво точно има предвид учителят. Та Джош четеше и пишеше по-добре от всички в класа! Всъщност, когато започнаха училище, той единствен умееше да чете и пише. Освен това знаеше и таблицата за умножение, а всички останали тепърва се учеха да събират и изваждат. Какво всъщност искаха от него? Не им ли стигаха отличните му оценки?

Майка му го успокои, че всичко е наред. Учителят просто искал да каже, че Джош е много по-умен от останалите деца. Само че оттогава не го напускаше чувството, че всичко направено от него все не е достатъчно добро. Нито за учителите, нито за майка му. Нито даже за самия него. Обзе го яд. Какво очакваха от него? Виновен ли беше, че обичаше Да чете и че вече знаеше нещата, които им преподаваха в Училище. Всяка година ли го чакаше едно и също?

«Джош не работи на нивото на възможностите си.»

Все той ли щеше да си има неприятности? Все неговата майка ли щяха да викат в кабинета на господин Ходжкинс?

Когато това се случеше, тя не можеше да отиде на работа и Макс не и плащаше.

Острието на ножа проблесна на слънцето. Мисълта зрееше в съзнанието на Джош.

Ако умреше…

Ако умреше, повече нямаше да има за какво ла се притеснява. Нито за майка си, нито че пак ще се забърка в неприятности, нито че останалите пак ще се заяждат с него…

Нямаше да има нужда да се насилва и да изпълнява това, което всички очакваха от него.

А пък и майка му нямаше вече да се безпокои за него.

Просто щеше да ходи на работа, да се прибира вкъщи и да се грижи за Мелинда. Най-сетне щеше да престане да се тревожи за него. А когато Мелинда пораснеше, щеше да може сама да се шири в стаята им.

Стисна ножа с дясната си ръка. Очите му не се отместваха от лъскавото острие. Почуди се дали щете да боли.

Но дори и да болеше, нямаше да е за дълго.

А и едва ли щеше да го боли толкова силно, колкото го бе боляло през по-голямата част от живота му.

Ръката му стиска още по-здраво дръжката и с широко, отворени очи той прекара ножа по лявата си китка.

От китката му мигновено бликна кръв и той бързо премести ножа в лявата си ръка.

Само след секунда кръвта бликна и от артерията на дясната му китка. Кой знае защо изобщо не го заболя.

Но кръвта се оказа повечко, отколкото бе предполагал.

Когато розовият сериал завърши и започнаха рекламите, Бренда се сепна. Погледна часовника над телевизора и разбра, че е успяла да подремне, Тридесетте минути, които сама си бе отпуснала след тръгването на Мейбъл Хардуик, почти бяха изтекли.

Мелинда кротко спеше в ръцете и. Жената внимателно се изправи. Ако внимаваше, можеше да я занесе до кошчето, без да я събуди, а сигурно и Джош вече се е успокоил и ще може да му се извини.

Тя тихичко се приближи до вратата на детската стая и я отвори. Гледката я смрази.

Насред стаята с пребледняло лице стоеше Джош.

Всичко останало бе потънало в кръв — дрехите му, леглото му, килимът, който бе загубил зеления си като на авокадо цвят, и се бе превърнал в тъмно, наситено кафяво петно.

Мигът, в който очите й възприемаха видяното, сякаш продължи цяла вечност, а поредицата моментни снимки като че ли се запечати в паметта и завинаги.

Лежащият върху възглавницата на Джош ловджийски нож с изцапано с кръв острие.

Оцветени в червено слънчеви лъчи, струящи през петното кръв, успяло някак си да се лепне върху стъклото на прозореца.

Изненаданото изражение в очите на Джош неговият замаян вид.

Няколко секунди майка и син се взираха един в друг, обхванати от безмълвен ужас. Най-сетне с разтреперан глас Джош каза:

— Мамо! С-с-страх ме е.

Думите му съживиха Бренда. Тя се втурна към кошчето, отметна одеялцето и тръсна стреснатата, вече съвсем будна и надула гайдата Мелинда вътре. Без да обръща внимание на плачещото бебе, Бренда се хвърли към Джош, сграбчи едната му китка, после другата и здраво ги за пристяга с одеялцето.

— Помощ! — изкрещя тя.

— Няма ли кой да ми помогне!

Джош се сепна от вика й, но майка му, здраво вкопчила се в него, продължаваше да се боричка е одеялото. Дясната му китка изскочи навън и кървав дъжд обля розовата й униформа. Без да обръща внимание, тя полузанесе, полузамъкна Джош до банята хвърли одеялото настрани и започна да пристяга китките му с мъничките пешкирчета, които висяха до мивката. Докато се мъчеше да ги стегне добре, чу, че входната врата се отвори и Мейбъл Хардуик те провикна:

— Бренда? Какво става? Ти ли врещиш така?

— Набери 911 и викай «Бърза помощ» — кресна Бренда.

— Джош е пострадал! Порязал се е.

След миг Мейбъл беше на прага и я изблъскваше с лакти.

— Ако се съди по кръвта, май са артериите — рече тя.

— Ти се обади за линейка, а аз ще се справя с останалото! — И преди Бренда да успее да възрази, Мейбъл вече я бе избутала от банята и затворила вратата след нея. Останала насаме с Джош, тя размота пешкира от дясната му китка, усука го няколко пъти като въже, после притисна калъпче сапун от вътрешната страна на дясната му ръка и яко го стегна с усукания като въже пешкир. Щом турникетът от подръчни средства притисна артерията, кръвта спря да шурти.

— Дръж тука — нареди тя на Джош с нетърпящ възражения тон.

Щом той хвана пешкира с все още кървящата си лява ръка, тя смъкна колана на някаква хавлия, окачена на вратата на банята и измайстори втори турникет, за да спре кръвотечението и от лявата му китка.

— Готово — рече тя, когато свърши.

— А сега подръж така още минутка, пък аз да хвърля един поглед ей тук. — Мейбъл пусна водата, отми кръвта от дясната китка на Джош и изпита известно облекчение. Разрезът бе напречен и костите на ръката му бяха предотвратили получаването на дълбока рана. Всъщност ставаше дума за драскотина.

— Къде е лейкопластът? — запита тя и момчето кимна към шкафчето с лекарства.

Докато превързваше дясната му китка, вратата се отвори и Бренда, по-бледа и от Джош, се вмъкна при тях.

— Ще бъдат тук след пет минути. Лошо ли… лошо ли се е порязал?

Мейбъл Хардуик отвърна, без да спира с превръзката:

— Можеше да бъде и по-зле. На пръв поглед изглежда по-лошо, отколкото е всъщност. Като пристигнат, ти върви с него в линейката, а аз ще остана при бебето и ще започна да чистя. — Тя вдигна очи и едва сега забеляза, че жената е на края на силите си.

— Я се стегни, Бренда Маккалъм. Колко по-лоши неща съм преживяла, но никой не ме е виждал да припадам. Наплискай си лицето с вода и гледай да не си забравиш портмонето!

Резките й слова пресякоха страха на Бренда, накараха я да се раздвижи и тя механично се зае да изпълнява съвсем точно нарежданията на Мейбъл Хардуик. Когато след няколко минути линейката пристигна, майката вече бе дошла на себе си. Лекарите настояха Джош да легне на носилката и пренебрегнаха възраженията му. Последвала ги надолу по стъпалата към чакащата линейка, Бренда се провикна:

— Мейбъл, ще се обадиш в кафенето, нали? Кажи на Макс, че днес повече няма да се връщам там. — Не дочакала отговор, тя се вмъкна в линейката и приседна до носилката, а единият от екипа затръшна вратата. Линейката с виеща сирена мигновено се понесе напред. Бренда се взря в пребледнялото лице на сина си.

— Как стана, миличък? Какво, за Бога, се опитваше да направиш?

Джош я погледна за миг, после извърна очи и тихичко рече:

— Не исках повече да ви се пречкам. Това е всичко.

За пръв път, откакто бе видяла Джош насред стаята с шуртяща от китките му кръв, тя осъзна, че раните му не се дължаха на някаква нелепа злополука.

Синът и, нейният чудесен, надарен десетгодишен син бе опитал да се самоубие.

Половинчасовият престой в тясната чакалня на отделението за спешни случаи в областната болница се стори на Бренда като цяла вечност. Тя звънна в кафенето и изпита облекчение, че Анет вдигна слушалката. Жената я успокои, че Мейбъл Хардуик вече се е обадила, и й каза изобщо да не се притеснява. Макс рекъл, ако иска и утре да не ходи на работа. Даже смятал да изпрати сладкиш на Джош. Тъкмо го приготвял и бил сложил двойно повече орехи от обикновено.

— Разбира се, не пропусна да спомене, че само за да запази обслужването в заведението като хората, се налагало «да подкупва това невръстно келеме», ама какво друго можеш да очакваш от Макс — довърши Анет.

— И така, изобщо не се притеснявай. Щом свърша, ще мина покрай вас и ще приготвя нещо за вечеря. И хич не ми възразявай, нали вече се разбрахме. — После, без дори да дочака Бренда да и благодари, затвори.

За миг на Бренда й хрумна идеята да се свърже с Бък Маккалъм, но бързо-бързо се отказа. Отдавна бе решила, че опитите й да изпроси издръжка за сина си от него бяха ялово начинание. В интерес на истината през последните няколко години дори не знаеше със сигурност адреса му. Отчаяна, тя изведнъж откри, че е набрала номера на родителите си и със страх очаква някой от другия край на линията да прекъсне свободния сигнал. Преди пет години родителите й бяха напуснали Едем, понеже баща й бе решил, че най-сетне му е дошло времето да завърти самостоятелен бизнес. Въпреки възраженията на майка й той бе продал къщата, за да купи магазин за стръв на брега на залива в Тексас. Най-сетне майка и се обади. Изслуша, без да продума, несвързания разказ на дъщеря си, после отсече, че винаги си била знаела, че на Джош му има нещо, и че постъпката му едва ли е изненадала и самата Бренда.

— Благодаря, мамо — студено рече тя.

— Съжалявам, че те обезпокоих. — Окачи слушалката и поклати глава. Всъщност нямаше нищо чудно. Една от причините да хукне да се омъжва за Бък бе желанието и да се отърве от родителите си. Помисли си, че пустинният зной май бе пресушил до капка човечността в тях.

После обаче, докато кръстосваше нервно чакалнята, започна да я гложди мисълта, дали и Джош не го бе сторил по същата причина. Дали не беше решил, че изобщо не я е грижа за него? Та тя толкова се стараеше синът й винаги да знае колко много го обича, колко горда е с него.

Но каква друга можеше да бъде причината?

Децата на неговата възраст не се опитваха да се самоубиват, нали?

Разбира се, че не! И през ум не им минаваше!

Но на Джош му бе минало.

Женски глас я изтръгна от мислите й. Една сестра й съобщаваше, че вече може да види сина си.

Той седеше в леглото с мъртвешки бледо лице и изглеждаше по-малък от десетте си години. До леглото му стоеше лекар. Щом Бренда влезе в стаята, той окуражително й се усмихна.

— Нашият малък приятел би могъл да забърка ужасна каша, но ако наистина е искал да се нарани, не се е справил много успешно. По три шева на ръка, а бинтовете са повече за фасон. Лепенките от домашната ви аптечка щяха да свършат същата работа. — Той се усмихна на Джош и разреши косата му.

— Друг път решиш ли да ни гостуваш, просто мини през вратата, разбрано, нали?

На път към вратата, лекарят помоли Бренда да се отбие в кабинета му, след като се види с Джош, и излезе. Тя остана насаме със сина си и изведнъж осъзна, че не знае какво да му каже. Стоеше и го гледаше, без да смее да помръдне, а сърцето й биеше като лудо. Най-сетне очите му срещнаха нейните.

— М… много ли ми се сърдиш, мамо? — попита той.

Уплашеният му шепот я просълзи. След миг тя знаеше какво да направи. Пристъпи към него, прегърна го и силно го притисна към себе си.

— Да ти се сърдя ли? За какво да ти се сърдя? Та едва ли някой на този свят има по-добър син. Само съжалявам, че днес бях толкова строга с теб. Но просто… О, миличък, струва ми се, че понякога не съм много добра майка.

Джош подсмъркна, обви с ръце шията й и здраво я стисна, сякаш се страхуваше да я пусне.

— Извинявай, мамо — рече той.

— Просто… просто си помислих, че ако ме няма, за теб ще стане по-лесно. Нямам никакви приятели и в училище не ми върви особено и да ти кажа, ме бива само за едно — да разочаровам хората.

Думите му сякаш прободоха сърцето на Бренда. С плувнали в сълзи очи тя го притисна още по-здраво и прошепна:

— Не, скъпи мой, изобщо не е така. Обичам те, гордея се с теб и мисля, че ако ти се случи нещо, няма да мога да го преживея. Мисля, че просто ще трябва да намерим начин да нагласим нещата по твой вкус, нали така?

Дълго време майка и син седяха прегърнати. Най-сетне Бренда се изправи и помогна на Джош да се облегне върху възглавниците.

— Ще се върна — обеща.

— Отивам да поговоря с лекаря минутка-две и веднага идвам при теб. Може, нали?

Джош кимна, усмихна се едва-едва и притвори очи. Тя се полюбува за миг на спокойното му лице. Но щом се измъкна от стаята, всичките й страхове и тревоги отново я връхлетяха.

Как можеше да изпълни обещанието си?

Как можеше да нагласи нещата по вкуса на Джош, след като едва смогваше да го нахрани и облече?

Но трябваше да има някакъв начин. Трябваше да има.