Сенки

23

Хилди Креймър се събуди от настойчивото електронно писукане на телефона край леглото й. Заопипва в мрака, намери слушалката и я притисна до ухото си с още затворени очи. Щом чу гласа на Джордж Енджърсол, веднага отвори очи и се надигна в леглото.

— Най-добре веднага да слезеш долу. Възникна проблем. Не се наложи да го пита къде е — само по думичката «долу» разбра, че е в лабораторията под мазето на сградата. Разсъни се окончателно, стана, облече се и бързо излезе от апартамента, като вместо да използува шумния старовремски асансьор, се прокрадна тихичко по стълбите до четвъртия етаж.

Отключи апартамента на Енджърсол, повика втория асансьор, скрит зад рафтовете на библиотеката. Спусна се в сутерена, като се чудеше какво ли се е случило, та той я вика след полунощ.

Вратите на асансьора се отвориха, Хилди се озова в облицования с плочки коридор и зави към същинската лаборатория в края на късия коридор. Щом влезе в помещението, застина и се взря във висящия на стената над съда с мозъка на Ейми Карлсън екран.

Там трепкаше някакъв образ. Отначало Хилди не можа да го познае, струваше й се, че просто проблясва някаква течност, която се стича насам-натам, и отражението й върху екрана наподобява развълнувана водна повърхност. После за миг образът застина.

Очерта се бледото лице на момиченце, окръжено от къдрави червеникави букли.

Ликът на Ейми Карлсън.

И все пак не бе ликът на Ейми.

Образът се задържа няколко секунди, после взе да избледнява, разпадна се за миг и пак започна да се появява, но малко по различен от преди.

— Какво става? — промълви Хилди и инстинктивно разбра, че точно за това я е извикал Енджърсол.

Той, до този миг с гръб към нея, с приковани в монитора очи, проговори, без да се обръща.

— Ейми. Вече се е научила да се оправя с графичната програма.

— Не може да бъде. На Адам му бяха нужни цели пет дни, за да се оправи. А Ейми е будна едва от…

— Дванадесет часа — довърши той.

— Дали ни чува? — попита Хилди.

Енджърсол поклати отрицателно глава.

— Изключил съм звуковата система. Но я наблюдавам цяла вечер и не съм сигурен как да постъпя. Тя усвоява доста по-бързо от Адам.

Подаде на Хилди свитък компютърни разпечатки. Тя набързо ги прегледа, макар и повечето от цифрите и графиките да не й говореха нищо. На последната страница видя сравнителна графика на кривите на усвояване на двата мозъка.

През първите два дни след поставянето му в стъкленица мозъкът на Адам Олдрич бе останал в покой и чак на третия ден бе започнал да проявява признаци, че изследва окръжаващата го среда, и да излъчва по проводниците, свързващи го с компютрите на другия край, почти неуловими електронни импулси. От този момент нататък кривата бавно, но стабилно вървеше нагоре, след като мозъкът се научи как да прониква в схемата на компютъра, от който вече бе част.

На четвъртия ден Адам откри как да намира нужните му данни и как да си служи с тях и да общува със света отвъд стъкленицата, съхранила мозъка му.

Нямаше и четиридесет и осем часа от мига, когато изпрати първото си кратко съобщение до компютъра на майка си, и вчера следобед вече започна да експериментира с пълния графичен потенциал на компютъра «Кройдън» в съседната стая, като наум си съставяше програма от сложни графични изображения, след това ги предаваше, а супер компютърът на свой ред изграждаше образите, които Адам му бе показал на монитора над стъкленицата.

От втората крива на усвояване Хилди веднага разбра, че само за половин ден Ейми Карлсън е усвоила почти всичко, отнело на Адам Олдрич цяла седмица.

Несъзнателно облиза долната си устна и се зачуди какво ли значеше това.

— Да не би да усвоява с помощта на Адам? — запита тя накрая и остави графиките на бюрото, до което бе застанала.

— Изглежда, има такова нещо — размишляваше Енджърсол, — но едва ли е само това.

— Наистина е по-умна от Адам — изтъкна Хилди.

— Коефициентът и на интелигентност е със седемнадесет точки по-висок от неговия.

Това е само още един аспект на загадката. Но май не е всичко. Погледни.

Той взе свитъка с графиките от мястото, където го бе оставила Хилди, набързо го прелисти и измъкна един лист. Тя му хвърли бърз поглед и веднага го позна. Това бе частична разпечатка на изображението, появило се на монитора над стъкленицата на Ейми, когато тя се събуждаше за пръв път рано през деня. Щом жената се вгледа по-отблизо, Енджърсол й подаде втора графика, този път на дейността на ума на Адам Олдрич в момента на неговото пробуждане след операцията по прехвърляне на мозъка му в стъкленицата.

Докато умът на Ейми щеше да се пръсне от активност, но създаваше графични образи, представляващи единствено безсмислен хаос, мозъчните вълни на Адам свидетелствуваха за далеч по-нормална дейност и ясно следваха стереотипа на човешки ум, пробуждащ се от дълбок сън. Хилди вдигна поглед към Енджърсол.

— Очевидно ти виждаш нещо, което за мен остава скрито. Струва ми се, че при събуждането си Ейми се е побъркала. Но след това не личи такова нещо.

Той почука с пръст сутрешната графика на умственото състояние на Ейми.

— Като изключим лудостта, какво първо ти идва наум, като погледнеш това?

Хилди отново огледа графиката и без да се замисля, отговори:

— Temper tantrum[1].

— Именно — съгласи се Енджърсол.

— Пред очите ти е реакцията на едно много сърдито дете. Твърде бързо е разбрала какво се е случило с нея и е побесняла от яд. И се мъчи да стори нещо.

Жената сбърчи вежди.

— Но какво? Какво се мъчи да направи?

— Не съм сигурен. Още не съм разговарял с нея. Затова те повиках. Ще я изслушаме и после ще решим какво да правим.

Той седна зад бюрото си и взе да набира команди на клавиатурата. После, без да откъсва поглед от монитора над стъкленицата на Ейми, заговори в миниатюрен микрофон, закрепен непосредствено до клавиатурата.

— Ейми, говори доктор Енджърсол. Чуваш ли ме?

Още при първата отронена сричка образът на Ейми изчезна от монитора. В продължение на няколко секунди не последва реакция, но после един от високоговорителите, закачени на тавана, изпращя.

Думите прозвучаха приглушено, сякаш говореше глух човек.

— Чувам… те.

Хилди понечи да каже нещо, но тя я прекъсна, и се приведе над микрофона.

— Знаеш ли къде се намираш, Ейми?

Последва мълчание, после тя отвърна:

— Знам.

— Ще ми кажеш ли къде?

Отново се възцари тишина, но в края на краищата тя отвърна:

— Искам да си отида у дома.

Хилди Креймър и Джордж Енджърсол се спогледаха.

— Това е невъзможно, Ейми — заяви спокойно директорът.

— Ако знаеш къде се намираш, не може да не знаеш, че е невъзможно.

— Искам да си вървя у дома! — повтори Ейми. Сега думите й прозвучаха по-силно и дори и в компютризирания й глас Хилди усети ината на момиченцето.

— Защо сте ме сложили тук?

— Не можехме да те пуснем да си вървиш у дома, Ейми. Имахме нужда от теб. Това, което правим сега, е от огромно значение. Схващаш ли?

— Всичко е заради котката, нали? — попита тя. Гласчето й се промени отново и прозвуча жалостиво, едва ли не неразбрано.

— Яд те е на мен, че не одобрих какво правиш с котката. И не ти се щеше да разправя някому какво стори с нея.

— Разбира се, че не, Ейми — каза й Енджърсол.

— Котката не ме интересува. Тя бе само част от експеримента.

Почти цяла минута Ейми не каза нищо. После високоговорителят отново оживя и гласът й прозвуча гневно:

— Аз още мога да те издам. Мога да кажа на когото си искам. Трябва само да изпратя съобщение.

Енджърсол се усмихна на Хилди.

— Имаш право — съгласи се той, сякаш спореше за дреболии с някой от учениците си.

— Но кой ще ти повярва? Адам вече прати няколко съобщения, но никой не повярва, че са от него. Всички мислят, че това са номера на Джеф.

— Ще им кажа какво си сторил — заяви Ейми и леко повиши глас.

— Ще им кажа къде се намирам, за да дойдат и да ме намерят.

— Нищо няма да излезе, Ейми — отвърна Енджърсол.

— А сега ме чуй много внимателно, защото ще ти кажа какво ще стане с теб, ако се опиташ да го сториш. Ти не си мъртва, Ейми. Ти си жива. Но ако се опиташ да извикаш някого, за да дойде и да те намери, няма да останеш жива. Ще трябва да спра хранителните вещества, Ейми. Ще ги спра или ще пусна отрова с тях. И това ще бъде краят ти. Разбираш ли, Ейми?

Отново настъпи тишина, но този път тя продължи само няколко секунди. Екранът на монитора над Ейми оживя и на него с такава скорост се изредиха наименования на файлове, че нито Енджърсол, нито Хилди успяха да ги прочетат.

— Познаваш ли ги? — попита гласът на Ейми. Сега в него се долавяше нещо небрежно наставническо, сякаш отвръщаше със същите тембър и тон, с които Енджърсол само преди миг я заплаши да я убие.

— Това са всичките ти програми, доктор Енджърсол. Всички програми, залегнали в проекта ти. Ако умра, всички тези програми ще бъдат изтрити. И знаеш ли какво ще стане тогава? Ще умре и Адам, и всичко ще отиде по дяволите.

Директорът стрелна с поглед Хилди Креймър и нейните тревога и безпокойство нараснаха.

— Едва ли ще стане така, Ейми. Само дето ще убиеш Адам. Но файловете могат да се възстановят и програмата ще продължи.

Изведнъж екранът опустя. Миг по-късно се появи ново изображение. Ликът на Ейми, но вече без да трепти и без да се разлива по екрана. Образът сега бе ясен и отчетлив и очичките на Ейми сякаш гледаха Джордж Енджърсол в упор.

— Не биваше да правиш това с мен, доктор Енджърсол — изрече тя и гласът й леко потрепера във високоговорителя.

— Казах ти, че не желая вече да участвувам в часа ти. Но ти не искаше да ме освободиш. А трябваше, защото, като ме постави тук, ме направи по-умна от когато и да било.

— Тя замълча и ликът на екрана се промени, за да отрази бушуващия в нея гняв.

— По-умна съм от теб, доктор Енджърсол. А и вече мога да работя с компютъра. Така че не си играй с мен, защото, ако умра, изобщо нямаш представа какво ще стане.

За миг Енджърсол остана неподвижен, после бързо зададе някаква команда на компютъра и изключи звуковата система. Обърна се към Хилди Креймър:

— Е?

Тя погледна монитора, където ликът на Ейми все още изпълваше екрана и ги гледаше отвисоко, сякаш не пропускаше нито едно тяхно движение.

— Дали ни чува?

Той поклати отрицателно глава.

— Изключил съм микрофона.

— Може ли наистина да изпълни заплахите си?

— Не съм сигурен — призна си Енджърсол, докато в ума си трескаво търсеше отговор на въпроса на какво е способна Ейми Карлсън.

— Предполагам, че би могла, но…

Без предупреждение високоговорителят на тавана отново се включи и гласът на Ейми проехтя в стаята:

— Мога. Мога да сторя каквото си поискам.

Джордж Енджърсол и Хилди Креймър се спогледаха и разбраха какво се е случило.

Ейми Карлсън само със силата на ума си и с помощта на компютъра, с който я свързаха, пак бе включила микрофона. И ги чуваше.

В един и половина след полунощ Джанет Олдрич сковано седеше на канапето в хола. По университетската кабелна телевизия даваха някакъв стар филм, но тя изобщо не го следеше.

Все още съществуваше реална опасност да рухне под напора на хаотичните събития напоследък. Още щом научи за смъртта на Ейми Карлсън, първата й мисъл бе веднага да прибере Джеф от Академията. Инстинктът й, разбира се, беше продиктуван от мигновеното й предположение, че Ейми се е самоубила. Щом разбра истината — или поне известната на полицията откъслечна истина — реши да изчака, докато научи какво точно се е случило с детето.

Освен това изреченото от Джеф сутринта все още не й даваше мира.

«Ако ме накарате да напусна Академията, ще сторя същото като Адам!»

Бе го изрекъл с разкривено от гняв лице и стиснати юмруци, сякаш едва се сдържаше да не посегне. Думите му се забиха в съзнанието й като куршуми и оставиха неизличими следи в душата й, дотолкова я разтърсиха, че тя изобщо не можа да се върне на работа. Прибра се у дома, седна в същата тази стая и се завзира през прозореца, като се питаше как така една от рожбите й си отиде, а контролът й над другата, изглежда, съвсем отслабваше.

Наистина ли Джеф щеше да го стори? В крайна сметка тя измъкна от дъното на чантата си прекопираната предишния ден дисертация и взе да я прелиства в търсене на обяснение. Докато четеше описанието на различните случаи на самоубили се в Академията деца, се опита да открие някаква прилика между тях и сина си.

Стигна едва до средата на дисертацията, когато звънна телефонът и тя научи, че на плажа под носа северно от, градчето са открили тялото на Ейми Карлсън.

Едва след като Чет вече си бе легнал, тя отново се залови с дисертацията и я дочете, а после с невиждащи очи застана пред телевизора, като се опитваше да осмисли току-що прочетеното.

Между отделните случаи, с които се запозна, наистина имаше някакво сходство. Децата до едно бяха трудни и всяко от тях, подобно на Адам, поне веднъж в миналото бе правило опит да се самоубие. Всички те, също като сина й, имаха малко приятели, прекарваха по-голямата част от времето си пред екрана на компютъра и предпочитаха да общуват с програмите и игрите в него вместо с живи хора.

Никое от тях, рече си тя, не приличаше на Джеф, който за разлика от брат си се сприятеляваше лесно, бе общителен и все вършеше пакости. Не ще и дума, той беше момче, способно да й погоди този номер.

Но от прочетеното й стана ясно, че не е момче, което да посегне на живота си.

Адам, да.

Джеф, никога.

Успокоена донякъде от прочетеното в дисертацията и изтощена от напрегнатия ден, Джанет взе дистанционното управление и усили звука. Филмът беше черно-бял, героините с изскубани до тънка черта вежди носеха рокли с големи деколтета, не сваляха цигарата от устата си и пиеха мартини в барове в стил арт деко. Филми като този с лопата да ги ринеш.

Джанет тъкмо се канеше да смени канала, когато внезапно на екрана се появи нещо друго.

Адам, в неизменните си джинси и тениска.

— Не! — изпищя тя.

— Стига! Който и да си, просто престани! — Грабна дистанционното, занатиска го, после някак си улучи копчето за изключване. Екранът потъмня.

— Джанет? Скъпа? Какво има? — Тя чу, че Чет вика от втория етаж, но не отвърна. Не можеше да откъсне поглед от телевизора. Сърцето й барабанеше, а тя безуспешно се опитваше да се пребори с полазилите я ледени тръпки. Изпусна дистанционното на пода, закри с ръце лицето си и зарида. Само след няколко секунди съпругът й слезе и запали лампата над главата й.

— Джанет? Мила, какво има? Какво е станало? Той приседна на канапето до нея, прегърна я през раменете и я погали по косата.

Джанет се опита да обуздае стенанията си и най-сетне успя да се овладее.

— Божичко, Чет! Май полудявам!

— Не се тревожи! Не полудяваш. Само се успокой и ми кажи какво стана.

Тя си пое дълбоко въздух, после бавно го изпусна, после отново повтори цялата процедура. Щом проговори, усети, че в гърлото й засяда буца, и отново млъкна. Едва когато бе сигурна, че ще владее гласа си, се опита да му каже за случилото се.

— Не можах да заспя, слязох долу и си направих чаша кафе. После включих телевизора. Д… даваха някакъв филм. Една от онези истории, в които Барбара Стануик убива всеки, за когото се омъжи. И тогава… тогава…

— Няма нищо. Спокойно. Просто ми кажи какво стана.

Джанет се извърна и се взря в Чет.

— Адам — прошепна тя.

— Появи се на екрана.

Той я гледаше втренчено и не разбираше за какво става дума.

— Адам ли?

— По телевизията — повтори тя.

— Просто филмът прекъсна и се появи той.

Чет поклати глава.

— Скъпа, знаеш, че това е невъзможно. Сигурно просто си задрямала и ти се е присънило…

— Не! — изрече рязко.

— По дяволите, не беше сън! Ето! Виж сам! — Посегна надолу, грабна дистанционното от пода и натисна копчето за включване. Телевизорът тихичко изпука и екранът просветля. Появи се някакъв образ, затанцува нагоре-надолу, после застина.

Черно-белият лик на Барбара Стануик студено и с ненавист се взираше в мъжа, който я прегръщаше. След миг тя впи устни в обекта на ненавистта си.

Джанет се взираше в екрана.

— Божичко, Чет — тихичко рече тя.

— Май наистина ще ме сметнеш за откачена.

— Това, което мисля, е — рече Чет, докато ставаше, — че нервите ти са опънати до скъсване и имаш нужда хубавичко да поспиш, но тъй като нямаш намерение да си лягаш, по-добре ще е да си направя чаша кафе и да остана буден, докато те убедя, че си една напълно нормална, макар и твърде уморена госпожа. Ей сега ще се върна. — Тръгна към вратата, но не успя да измине и половината път, когато Джанет сподавено извика. Като се извърна, я видя да се взира с разширени очи в телевизора. Проследи погледа й. И видя Адам.

Видя го и го чу.

От високоговорителите на телевизора гласът на сина му прекоси стаята.

— Здрасти, мамо. Здрасти, тате. Май съм уплашил мама и тя е изключила телевизора. Но навярно сега сте там и двамата. Ако е така и искате да разговаряте с мен, включете компютъра.

— Това е лудост — каза Чет Олдрич с едва доловим глас и пак седна на канапето.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Това е той — промълви Джанет.

— О, Божичко, Чет, наистина е той!

— Изобщо не е Адам — извика Чет и шокът му се замени от гняв.

— Джеф пак ни погажда номерцата си, ама този път няма да му се размине! — И като взе дистанционното от масичката за кафе, той включи видеомагнетофона и записа това, което бе на екрана.

— Не ви ли се говори с мен? — проговори Адам и гласът му прозвуча жално и скръбно.

— Само трябва да включите компютъра.

— А, така ли било? — подразни го баща му.

— Ами, хайде да го включим, тогава.

Отиде до бюрото и включи компютъра «Макинтош», купен само преди няколко месеца. Той стартира и почти мигновено изписука, докато модемът му отговаряше на външно повикване.

След секунди екранът се изчисти и маркерът лекичко присветна, сякаш го зовеше. Чет седна, помисли за миг, а после бързо написа:

«Джеф, татко ти е. Доста ти се сърдя.»

— Не е Джеф, тате — отговори Адам от телевизионния екран.

— Аз съм.

Чет се подвоуми и написа:

«Я не ми ги разправяй тези, синко! Напразно ме ядосваш и разстройваш майка си. Никак не е смешно.»

Изражението на Адам върху екрана се промени. Усмивката му изчезна. В очите му проблеснаха сълзи.

— Не искам да я разстройвам. Само исках мама да знае, че съм добре. Това е всичко.

На дивана Джанет изстена. Чет едва сподави изпъшкването си и изписа следното:

«Адам е мъртъв. Ти беше с нас на погребението му. Вече прекаляваш. Не знам как го правиш, но повярвай ми, ще разбера!»

— Но това наистина съм аз, тате — каза Адам почти разплакан. Мога да ти го докажа. Питай ме нещо. Питай ме нещо, за което знам само аз, а Джеф — не!

— Господи — изхриптя бащата.

— Стига! Ще изключа това нещо…

— Не! — рече Джанет. Плачеше.

— Недей, скъпи. Ами…ами, ако наистина е Адам? — Умът й трескаво търсеше нещо, което знаеше само Адам.

Преди да се сети, той отново проговори:

— Помниш ли, когато бях на пет, мамо? Помниш ли как, когато се прибрах от училище подмокрен, ти ми обеща да не казваш на никого?

Тя се вцепени.

Все още го помнеше, сякаш се бе случило днес. Преди обяд Адам се бе прибрал през задната врата, хълцайки от унижение. Малко преди междучасието се бе напишкал в детската градина. Бе изчакал всички да излязат на двора и после, молейки се никой да не го види, бе изминал тичешком трите преки до дома. Но най-много се бе боял да не би брат му да научи и да му се подиграва. «Той ще каже на всички» — заклевал я бе тогава той.

Джанет знаеше, че е прав, понеже откакто проговориха, Джеф все изпитваше странно удоволствие да дразни брат си до сълзи, като не пропускаше да му се подиграва и заради плача. И тъй Джанет му помогна да се измие и да се преоблече, а после му разреши да си остане вкъщи и обясни на Джеф, че Адам го е свил стомахът.

И с това историята приключи и никой никога не отвори дума за нея.

До днес.

— Той е — прошепна Джанет.

— О, Божичко, Чет, той е!

Лицето на бащата се изопна.

— Как може да е той, Джанет! Джеф е, по дяволите! Не знам как го прави, но бъди сигурна, че ще разбера! А и вече ми писна!

— Само исках да знаеш, че съм добре, мамо — тъкмо казваше Адам.

— Не съм умрял. Наистина, не съм. Аз…

Чет изключи телевизора и екранът угасна. След миг той извади касетата от видеомагнетофона и я постави в износеното дипломатическо куфарче, в което носеше книжата и бележките си за лекциите.

— Още утре сутринта ще разбера кой е позволил на Джеф да стори това — заяви той.

— А ако се окаже, че и някой от студентите му е помагал, няма да се размине без няколко изключени в Барингтън. Все съм чувал за жестоки шеги, но тази надминава всичките!

Джанет се взираше в тъмния екран на телевизора.

Разбира се. Чет беше нрав. Сигурно бе номер.

И все пак през цялото време, докато бе гледала и слушала Адам, кой знае защо чувството, че изобщо не е номер, не я напусна.

Струваше й се, че е гледала нечия сянка. Сянка на покойник.