Сенки

14

Джош постави и последните си принадлежности в картонената кутия.

Вече три пъти я пълнеше, носеше я до раздрънкания, стар асансьор, слизаше до новата си стая на втория етаж, изпразваше я, после отново я вземаше, пак се качваше на асансьора и поемаше обратно нагоре, за да повтори цялата процедура.

При всяко пътуване, щом натиснеше копчето на асансьора и чуеше да се задействува старият механизъм, щом кабината се люшнеше и потеглеше, все се сещаше за нощта, в която умря Адам и за странния шум откъм неподвижния асансьор. И макар и вече почти да бе убеден, че Ейми навярно има право да твърди, че всичко това се е случило само във въображението му — защото от онази нощ насам всеки път щом чуеше асансьорът да работи и се затичаше да провери, кабината все се движеше, а вътре имаше някой. Между другото от днес дори престана да проверява.

И сега, преди за последен път да потегли от старата си стая с претъпканата догоре кутия, Джош напъха и последните си фланелки в малкото останали пролуки сред купчината книги, обувки и любимата му възглавница, донесена от майка му чак от Едем и хвърли прощален поглед на стаята. Обитава я не повече от две седмици. И въпреки това вече кой знае защо му липсваше, понеже му бе паснала почти идеално. Достатъчно голяма, за да побере всичките му вещи, но и достатъчно малка, за да се почувствува уютно от самото начало. Вече почти не се съмняваше, че Джеф Олдрич просто измисли историята за случилото се с Тими Евънс. Освен това стаята на долния етаж нямаше капандура с местенце на перваза, на което да се сгуши, докато си чете.

Стаята на долния етаж. Стаята на Адам. Странни тръпки го побиха, когато Хилди го заведе до стаята преди обед. Първата му реакция бе да й каже, че предпочита да си остане където е, защото, въпреки че бяха изнесли от стаята всички вещи на Адам, той все още бе пред очите му, седнал зад бюрото, приведен над компютъра си. Поне Тими Евънс изобщо не го познаваше. Когато застана безмълвно на прага, без дори да се опита да го прекрачи, Хилди сякаш разгада мислите му.

— Защо не вземем да поразместим мебелите? — предложи тя.

— Така че да си личи, че е твоя, а само след няколко дни дори няма да си спомняш, че някой друг е живял тук.

«Някой друг.» Джош се изненада, че изобщо не спомена името на Адам. Всъщност възрастните май съвсем престанаха да говорят за него, сякаш изобщо не бе съществувал. Да не би просто да искаха приятелите му да го забравят? Преди да успее да възрази, Хилди се захвана да пренарежда мебелите и преди да се усети, той взе да и помага да премести тежкия железен креват до стената, където стоеше бюрото на Адам, а бюрото да премести до прозореца. За негова изненада тя се оказа права — само смениха местата на мебелите и стаята изглеждаше кажи-речи негова.

Кажи-речи, но не съвсем. Какво ли ще стане довечера, когато се опита да заспи в стаята на Адам?

Щом помъкна последната претъпкана кутия към асансьора, изведнъж го чу да оживява и когато стигна до самата шахта, макар и моторът да работеше, едва ли не се надяваше да завари кабината да си стои там, където я бе оставил.

Но този път — както и всеки друг след нощта на гибелта на Адам — той видя кабината да слиза, чу вратата да се отваря и затваря и някой долу да се качва.

Не сваляше от нея очи, докато се изкачваше.

Когато мина покрай третия етаж, д-р Енджърсол го погледна през месинговата решетка, в която се движеше кабината, кимна, а после заедно с кабината изчезна към четвъртия етаж, където с дрънчене спря.

Джош изчака да чуе д-р Енджърсол да излиза от кабината и чак тогава натисна копчето, което я върна отново на третия етаж. «От новата си стая поне няма да чувам асансьора» — мислеше си той, докато намъкваше кутията в тясната кабинка.

«Но тя не е моя — мина му през ума, когато миг по-късно стовари кутията на леглото. — Това все още е стаята на Адам.»

Подвоуми се за миг и се зачуди дали е твърде късно да отиде при Хилди и да й каже, че е променил решението си, че иска да остане в старата си стая. После реши, че се държи като глупак. Та това е стая и нищо повече, а и в крайна сметка Адам не бе умрял в нея. Само при тази мисъл потрепера и твърдо реши повече да не мисли за това.

Но какво ли ще се случи довечера, мина му отново през ума, когато трябва да спи там?

Реши и за това да не мисли. Започна да вади нещата от кутията, да прибира дрехите си в скрина, да подрежда книгите си на лавиците, които вече висяха на стената над леглото, след като с Хилди пренаредиха стаята. Когато сложи и последните, хвърли недоверчив поглед към лавиците. Ако рухнеха през нощта, целият им товар щеше да се стовари върху леглото му. Може би довечера щеше да намери отнякъде отверка и щеше да ги премести обратно над бюрото.

Взе със себе си празната кутия и пое по широкия коридор към стълбите. Тъкмо стигна до площадката и чу мяукане, а после усети Таби да се отърква о крака му, изгърбен, навирил право нагоре опашка.

— Не можеш ли да намериш Ейми? — попита той.

Котето отново измяука и като остави празната кутия на площадката, Джош го вдигна и го отнесе в другото крило на етажа, където се намираше новата стая на Ейми.

— Ето къде си бил! — извика тя, щом Джош се показа на вратата.

Котето веднага скокна от ръцете на момчето в нейните.

— Къде беше? Скъсах се да те викам, а теб никакъв те няма! — Котето се измъкна от ръцете й, скокна на пода и недоверчиво обходи стаята, сякаш правеше инвентаризация. Явно доволно, то скокна на леглото, сви се на възглавницата и тутакси заспа.

— Нали е гот? — попита го Ейми.

— Тези стаи хем са по-просторни от онези на горния етаж. Направо нямам думи. — Когато Джош не продума нищо в отговор, щастливата й усмивка трепна, а после помръкна.

— Какво има?

— Сложиха ме в стаята на Адам — обясни й Джош.

— Малко или много е страшничко.

— Там ли са те настанили? — промълви тя.

— Не бих се съгласила. Нямаше да мога да мигна в нея.

Той усети да се изчервява, щом Ейми изрече мисълта му от само преди няколко минути.

— Не е чак толкова зле — изрече той, но тя пак се усмихна и тозчас всичко й стана ясно.

— Имах си хас — подразни го.

— А и бас държа, че ще се върне довечера. Сигурно е забравил нещо в стаята си, ще се върне да си го вземе и като те завари…

— Ейми! — прекъсна я Джош.

— Престани!

Джош е бъзльо, Джош е бъзльо!

— Не съм! Само казах, че е странно. Не съм казвал, че ме е страх! — Извърна се и бързо излезе от стаята, а във внезапната тишина Ейми осъзна как ли са прозвучали думите й. Точно като думите на децата, които цял живот не я оставяха на мира.

— Джош? — извика тя и се затича след него, като остави вратата широко отворена.

— Джош, почакай. Извинявай! Не исках това да кажа!

Той се спря в началото на стълбището, обидните й слова все още пареха в съзнанието му.

— Щом като не си искала, защо го каза?

— Просто се пошегувах! Не ми се сърди, моля те.

За миг Джош се изкуши да я подмине, да й обърне гръб и просто да си тръгне. Но после си спомни преживяното в предишното училище и се смили.

— Няма нищо — смутолеви той.

— Само не казвай на останалите! Ако разберат, че съм се уплашил, сигурно ще ми свият някой тъп номер посред нощ.

— Няма — обеща Ейми.

— Само няма да ми се сърдиш, нали?

Като гледаше трогателното изражение на личицето й, Джош усети в тялото му да се разлива топлина и той се усмихна.

— Хайде да отидем до кабинета на д-р Енджърсол и да видим кога ще получим новите си компютри.

— Ръка за ръка те се втурнаха по стълбите и излязоха през входната врата.

Хилди Креймър ги наблюдаваше от кабинета си и се усмихваше доволно. С Джордж Енджърсол определено бяха направили подходящ избор. Скоро, дори още днес, обучението им щеше да започне. И когато им дойдеше времето, щяха да са готови.

След последния час за деня Стив Конърс заключи вратата на класната си стая и закрачи към паркинга зад учебното крило на Академията. Все още оставаха два часа от знойния следобед и смяташе да се върне до взетата под наем от него къщурка на няколко преки от плажа, да превърже сърфа си за покрива на тригодишната си хонда и да се отправи към Санта Круз. Ако му се усмихнеше късметът, следобедната вълна щеше да се е вдигнала и можеше да улови няколко вълни, преди слънцето да потъне в океана. Но щом вкара ключа в ключалката от страната на шофьора, с периферното си зрение долови мимолетно движение. Забеляза Джош Маккалъм да излиза от вратата на служебния навес, прилепнал като израстък към задната част на къщата. В ръката си момчето стискаше огромна отверка, но дори и от толкова далеч на Стив му стана ясно, че малчуганът не е сигурен дали е избрал подходящия инструмент за това, което си бе наумил.

Конърс тъкмо да се извърне и да остави момчето да прави това, което е решило, когато се сети, че Джош Маккалъм и Ейми Карлсън не се бяха явили в часа му по английски тази сутрин. През свободния си час преди обяд намери в пощенската си кутия бележка от Хилди Креймър, в която се обясняваше, че разписанията както на Джош, така и на Ейми са претърпели промени, но утре ще се явят в часа му.

Но нямаше каквото и да е обяснение за промяната в графика.

Отложи това със сърфа за друг ден, заключи отново колата и се провикна тъкмо когато момчето изкачваше стълбите към задната врата на огромната сграда.

— Джош? Ей, Джош!

Той се извърна, разпозна учителя си по английски и махна. Тъкмо щеше да продължи към къщата, когато Конърс се провикна отново:

— Джош! Почакай!

Джош се спря неуверено. Да не би г — н Конърс да се сърди, че тази сутрин пропусна часа по английски? Хилди Креймър каза, че е предупредила учителя за отсъствието им с Ейми, Ами ако не е?

— Какво правиш? — попита учителят, когато стигна до подножието на стълбите.

Несигурността на момчето прерасна в тревога. Може би изобщо нямаше право да влиза в навеса с инструменти.

— П… просто ми трябваше отвертка — заекна то.

— Навесът изобщо не бе заключен.

Усетил уплахата в гласа му, учителят се усмихна окуражително.

— Не знам какво си намислил да отвърташ, но тази ми се струва доста голяма.

Джош вдигна рамене.

Само тази намерих. Мислех да преместя едни лавици в новата си стая.

— Искаш да кажеш, че тези лавици са окачени на конзоли?

Джош кимна.

— В такъв случай май ще трябва да потърсим нещо по-подходящо. Повечето от тези неща се закрепват с винтове. Тази изобщо няма да ни свърши работа. Хайде, ела.

Момчето изпита облекчение, че в крайна сметка не се е оказало в нарушение, и последва Конърс в навеса, където учителят вече тършуваше в купчината инструменти, пръснати по дългия тезгях, който заемаше едната стена.

— Доста е разхвърляно, какво ще кажеш? — попита той.

Джош вдигна рамене, но не каза нищо и Конърс взе да отваря чекмеджетата под далечния край на тезгяха. В третото отгоре надолу намери, каквото търсеше. След като извади от чекмеджето три различни размера отвертки, продължи да тършува, докато не намери малък ръчен свредел и комплект бургии.

— Имаш ли линийка? — попита учителят.

Джош поклати глава. В горното чекмедже Конърс намери рулетка.

— Добре — рече той и връчи отвертките на момчето, а сам взе свредела, бургиите и рулетката.

— А сега да видим на какво са способни двама майстори-строители. — Когато след минута Джош зави по широкия коридор на втория етаж, Конърс се спря.

— Мислех, че си на третия етаж.

— Хилди ме премести. Имам нужда от по-голяма стая.

Конърс сбърчи вежди, докато следваше момчето по коридора.

— Откъде накъде?

— Заради новия ми компютър. А и ми се струва, че ще имам сума ти нови книги за часа на д-р Енджърсол.

Конърс се начумери още повече. Когато стигнаха до стаята на Джош, той рязко спря.

— Това не беше ли стаята на Адам Олдрич? — попита той.

Джош кимна и още веднъж на лицето му се появи несигурността, която мъжът бе забелязал само преди минути на задната тераса.

— И ти нямаш нищо против? Имам предвид, че на мен не би ми било много приятно да спя тук, нали разбираш какво искам да кажа?

Детето вдигна очи към него, като се опитваше да разбере да не би г-н Конърс да се шегува като Ейми преди.

— П… привиденията не съществуват — рече той, като му се щеше думите му да прозвучат по-убедително.

Конърс вдигна рамене.

— Прав си. Но това не ги прави по-малко страшни, нали така? А и просто ми се струва най-малкото е странно да настаняваш толкова прибързано някого в тази стая. Мислех, че просто ще я оставят празна, поне до края на годината.

— Сигурно Хилди смята, че така все ще се сещаме за Адам — предположи Джош.

— А и между другото, вече изобщо няма нищо общо със стаята, когато той живееше тук. Разместихме мебелите, а и всичките му вещи ги няма.

По гласа на момчето Конърс усети, че то се опитва да убеди колкото него, толкова и себе си. Реши поне засега да не повдига този въпрос, и без това вече изрази съмненията си, а май по всяка вероятност не биваше. И въпреки това самият факт, че Хилди Креймър и Джордж Енджърсол веднага не само поставяха Джош на освободеното от Адам място в семинара за изкуствен интелект, ами и го местеха в стаята на мъртвото момче, му се стори кой знае защо злокобен. Сякаш се опитваха да заместят Адам с Джош… Не сподели мислите си, а се залови за работа и помогна на Джош да свали всичките си книги и другите неща от лавиците над леглото. Когато освободиха лавиците от товара им, Конърс ги подаде на момчето, а той ги подпря на стената до вратата.

— Две стават — каза, щом като опита отвертките, които бе отмъкнал от чекмеджето в навеса за инструменти.

— Я ми помогни.

Моментално Джош се покатери на леглото, взе една от отвертките и се залови за работа. След пет минути свалиха конзолите от скобите, а и трите скоби от стената.

— Сега идва трудната част — каза Конърс.

— Трябва да намерим трупчетата зад гипса, иначе като сложим скобите на стената, винтовете няма да държат. — Взе да почуква по гипса с дръжката на едната от отвертките, докато Джош го наблюдаваше с любопитство.

— Какво правиш? — най-накрая попита момчето.

— Слушам. Никога ли не си определял мястото на трупчетата?

Джош поклати глава.

— Мама никога не прави такива неща, а татко… — Гласът му заглъхна и той се умълча. В крайна сметка си пое дълбоко дъх.

— Татко си е заминал, когато съм бил още бебе. Вече почти не си го спомням.

Стив избягваше да го погледне в очите и чувствуваше по треперенето на гласа му, че сълзите му ще рукнат всеки миг.

— Сигурно ти е дошло доста нанагорно.

За секунда той не каза нищо, но след това кимна.

— Все се надявах да се върне, но изобщо не се появи. Дори не го знам къде живее.

— Бас държа, че му липсваш.

— Не, не му липсвам — отвърна Джош.

— Ако толкова му липсвах, щеше да дойде да ме види. Но вече не го е грижа за мен.

Конърс спря да почуква по стената, обърна се и го погледна право в очите.

— Може да бъркаш — каза той.

— Може пък много да му липсваш. Сигурно си има причини да не идва.

Гневът разкриви лицето на Джош.

— Не, няма такива. Ако го е грижа за мен, щеше да дойде и да ме види или поне да ми се обажда от време на време. Но вече почти две години от него няма вест! А и хич не ми пука! — додаде той.

Момчето бе обзето от такъв силен гняв, че учителят се изненада. Протегна ръка и сграбчи Джош за рамото.

— На мен пък ми се струва, че дори много ти пука.

— Не, хич не ми пука! — Отново думите на Джош прозвучаха, сякаш по-скоро се опитваше да убеди себе си, а не толкова учителя.

Конърс пак се извърна към стената и остави Джош за малко насаме.

— Е, ти си по-добре от мен — рече тихичко, докато почукваше отново по гипсовата мазилка, макар че вече бе открил трупчето и знаеше, че лесно ще определи разстоянието до следващите две.

— Баща ми замина, когато бях на осем години и още му се сърдя. Сякаш един ден изобщо престана да го е грижа за мен. Но аз не престанах да се безпокоя за него.

Известно време момчето не продума, а после попита:

— И какво направи?

Конърс сви рамене, без да се обръща — знаеше, че ако точно сега погледне в очите Джош, той веднага щеше да се затвори в себе си.

— Мъчно ми бе. Опитах се да скрия от майка си колко ме боли, но понякога просто заспивах целия в сълзи. И все се надявах, че ще се върне.

— В… върна ли се? — попита Джош с вече разтреперан глас.

Конърс поклати глава.

— Не. Няколко години ми пращаше картички на рождения ден, но после повече не се обади. Дълго време се опитвах да го мразя. Но после реших, че вероятно е имал лични причини да замине. — Най-сетне той се извърна и клекна така, че очите им с Джош да са на едно ниво.

— И навярно е имал — рече тихичко той.

— Но дори след като стигнах до този извод, не престана да ме боли.

Момчето отново мълча доста време. Когато най-сетне проговори, гласчето му едва се чуваше.

— Татко ми дори не се сбогува с мен. Той просто… си отиде. Как е могъл да го стори?

Стив Конърс прегърна Джош и го притисна.

— Не знам. — Гласът му бе почти толкова тих, колкото и този на Джош.

— Просто не знам как може хората да се отнасят към останалите по такъв начин. Но, изглежда, го правят и когато се случи и с нас, можем само да продължим да живеем и да не се предаваме. А след известно време болката утихва. Не си забравил, но свикваш и продължаваш да живееш.

Ръцете на Джош се вкопчиха по-здраво около врата на учителя и докато той преглъщаше хлиповете си, Стив усети как очите му се навлажняват. Известно време не продума нищо, докато не усети, че Джош пак е на себе си. После, след като го притисна набързо, пусна момчето и се изправи.

— Знаеш ли какво — предложи той.

— Какво ще кажеш да свършим с тези лавици, а после да излезем да си купим хамбургери, пък може и на кино да идем. Само ти и аз. Съгласен ли си?

Джош вдигна зажаднелите си очи към него.

— Наистина ли? — промълви той.

— Само ние?

— Разбира се. Защо пък не?

— И… имам сума ти неща за домашно — притеснено рече момчето.

— Няма да те обесят, ако не ги напишеш всичките за утре — каза му Конърс.

— Освен това четивото, което дадох за домашно, ще ти отнеме два часа, но щом като не си присъствал в часа тази сутрин, не си чул и за домашното, нали?

Джош кимна.

— А и без друго ще вечеряш. И така, що да не използуваме времето, което щеше да ти отнеме домашното ми, за да отидем на кино. Гарантирам, че ще бъде много по-забавно, а пък докато си хапваме, ще ти кажа за какво става дума в четивото — намигна заговорнически.

— Между нас да си остане, става дума за поезия, при това не е кой знае колко интересна.

Джош се ухили.

— Това ли ще кажеш на останалите утре сутринта?

— Разбира се, че не. Ще им говоря за символизма в него и за скритите значения, които всички мислят, че авторът е скътал между редовете.

— Да не искаш да кажеш, че според теб няма скрито значение? — позволи си да попита момчето. Конърс се подсмихна.

— Браво. Прав си, точно така мисля. Според мен авторите искат да кажат точно това, което са рекли, а сума ти хора, които не могат да пишат, обичат да се преструват, че в написаното се крият повече неща, отколкото има всъщност. И това е днешният урок. Разбра ли?

— Разбрах.

— Тогава хайде да разберем как действува този свредел и да свършваме. И ако лавиците не са прави, няма да ми се сърдиш. Преподавам английски, а не математика.

Когато след половин час свършиха, лавиците не само бяха на стената, ами и бяха идеално прави. Двамата ги бяха поставили сами.

Когато същата вечер Джош се върна в Академията, лампите бяха угасени и само крушката на терасата слабо мъждукаше, а домът се извисяваше зловещо на лунната светлина. Докато паркираше хондата си пред зданието, Стив Конърс хвърли едно око на момчето, седнало до него.

— Да дойда ли с теб?

Той поклати глава.

— Няма нужда. Казахме на Хилди кога ще се приберем, а сме закъснели само десет минути.

— Ако те чака, кажи й, че вината е моя. Получил съм наркотичен пристъп и съм припаднал на тротоара, докато съм се молил за доза. Джош се изкиска.

— Няма да й го казвам!

— Защо пък не? Дай й материал за размисъл.

— Та никога вече да не ме пусне да изляза с теб — каза той.

После, щом като се чу какво изтърсва, му се прииска изобщо да не бе си отварял устата. В края на краищата г-н Конърс не си бе направил устата да ходят пак на кино. Нито пък да правят каквото и да е било. Ами ако изобщо не го поканеше повече?

— Н… наистина прекарах чудесно, г-н Конърс. И не искам да си помислите, че си правя устата да ме изведете пак.

— Че защо пък да не те изведа пак? Изобщо не е гот да ходиш сам на кино.

— Нямаш ли си приятелка? — запита Джош. Изведнъж му мина през ума, че от началото до края на вечерята бяха говорили само за него. И беше приятно. Изглежда, учителят разбираше всичко, което кажеше.

Сега пък Конърс му се усмихна.

— Даже и да имах приятелка — което за момента не е така — това не означава, че няма да те взимам с нас.

— Ами ако приятелката ти не ме хареса? — попита почти на шега момчето.

Както винаги г-н Конърс, изглежда, разбра, че той питаше сериозно, макар че се опитваше да не си личи.

— Тогава няма да ми е кой знае каква, приятелка. Така че, не се притеснявай, Джош. Но точно сега по-добре ще е да се прибираш, преди да е станало много късно. И недей да учиш цяла нощ. Обещаваш ли?

Той се усмихна на учителя.

— Обещавам — каза, но кръстоса пръсти зад гърба си, като си знаеше, че го чака цялото домашно по математика.

Отвори вратата и взе да се плъзга по седалката, но преди да слезе от колата, Конърс пак се обади.

— Ей, Джош? Щом ще сме приятели, мисля, че е по-добре да ме наричаш Стив. Поне когато не сме в час. Това «г-н Конърс» ме кара да се чувствувам стар. Съгласен ли си? — Джош се усмихна по-широко.

— Съгласен съм! — Затръшна вратата на колата и забърза по стълбите към потъналата в сенки тераса. На входната врата се спря и се обърна.

Г-н Конърс — Стив — още бе там и го чакаше да влезе в къщата. Искаше да е сигурен, че се е прибрал жив и здрав. Както би сторил баща му. Гърлото му се сви и усети очите му да се навлажняват. Обърса ги с ръкава на якето си, махна още веднъж на Стив, после отвори входната врата и бързо я затвори след себе си.

Миг по-късно чу двигателя на хондата да бучи и гумите да боксуват в чакъла на алеята, докато обръщаше. Чак когато шумът на двигателя заглъхна, Джош най-сетне прекоси слабо осветеното фоайе и се заизкачва по стълбите.

Стигна до втория етаж и се спря да си свали обувките, тъй като не искаше някой да отвори вратата и да го попита как е минало киното. Цяла вечер, колкото и да се опитваше да следи филма, мислите, които му минаваха през ума, не бяха за филма, а за мъжа, който седеше до него, мъжът, който, изглежда, разбираше какво мисли и как се чувствува, и го приемаше такъв, какъвто е. Както би трябвало да го приема баща му.

Пристъпи по коридора и реши, че може би в крайна сметка няма да приготви домашното си но математика.

Навярно щеше просто да си легне и да лежи на лунната светлина, вкопчил се докогато може в обзелото го приятно чувство.

Стигна до стаята си, натисна дръжката колкото се може по-безшумно и отвори вратата.

И тогава замръзна на мястото си.

Зад бюрото в мрака на стаята, изгърбил се над клавиатурата на компютъра, без да откъсва очи от екрана, седеше Адам Олдрич.

Не.

Това бе невъзможно!

Джош се пресегна и щракна ключа на лампата, като очакваше привидението да изчезне на светлината на лампата, висяща по средата на тавана.

Вместо това, щом ярката светлина заля стаята, фигурата зад компютъра се обърна с лице към него.

Лицето на Адам бе цялото в кръв и тя се стичаше на бляскави, алени струйки по врата му.

Ризата му бе подгизнала от кръв, а един от ръкавите липсваше от рамото му.

Очите на Джош се разшириха от ужас, щом се взря във фигурата. После тя се надигна и вдигна едничката си ръка, като го сочеше с пръст.

— Какво търсиш в стаята ми? — кресна гласът на Адам.

Тогава момчето зяпна и писък се изтръгна от гърлото му, а той се запрепъва обратно към коридора.

По целия коридор се разнесе смях и всички врати зейнаха. От дъното на стаята прокънтя нечий смях и тогава зловещата фигура на Адам се появи на вратата. Само дето вече не бе Адам.

Това бе Джеф и очите му светеха от удоволствие, докато се наслаждаваше на уплахата, изписана на лицето на Джош:

— Въъ… ърнаах се! — пропя той.

— Върнах се и те пипнах!

За миг гняв обзе Джош, но после отзвуча, толкова бързо, колкото се бе и появил, и той се присъедини към общия смях.

Обаче по-късно същата вечер, когато си легна и се сети за шегата, която му бяха изиграли, взе да се чуди.

Как можеше Джеф да постъпи така толкова скоро след погребението на Адам.

Чак пък толкова ли не му липсваше Адам?

И тогава се сети какво му бе казал Джеф още вчера следобед.

«Може и да си прав… той може изобщо да не е умрял… навярно ще се върне някоя вечер и ще ти разправи какво се е случило.»

Когато най-сетне слънцето изгря на следващото утро, Джош изобщо не бе мигнал.