Сенки

16

Ейми вдигна поглед към часовника на стената. Само още пет минути и последният й час за деня свършваше.

Искаше й се да трае цял следобед, чак до вечерята, защото всяка изминала минута я приближаваше до експеримента.

— Но нали е казал, че няма да правиш нищо, което не искаш? — държеше на своето Джош, когато говориха преди час в междучасието между история и математика.

— От какво толкова се плашиш?

Вместо да отговори на въпроса му, Ейми изобщо не продума, понеже в ума й още бе котката от клетката, свързана с компютъра, подложена на електрошокове, ужасяващ лай и зловонната смрад на пора.

Страхът й още не бе преминал, когато г-жа Уилсън, преподавателката й по математика, й връчи в началото на часа бележка, в която й се нареждаше да се яви в три и тридесет във физкултурния салон. Бележката бе подписана от д-р Енджърсол. Защо ли я викаше във физкултурния салон? Там ли щеше да се проведе експериментът?

— Ейми? Ейми, ти изобщо слушаш ли? — Гласът на Енид Уилсън, математичката, отекна в главата на разтревоженото момиченце. Сепната, Ейми по навик се изправи на стола си.

— Изобщо внимаваше ли, Ейми? — Г-ца Уилсън, висока, слаба жена, с бели коси, прибрани и закрепени в строг кок на тила й, я гледаше ядосано над рамките на очилата си. От резкия й глас Ейми се сепна.

— М… мислех си за нещо друго — рече тя с потреперващо гласче.

— Очевидно — отвърна Енид Уилсън с дрезгав глас.

— Но в моя час искам от теб да внимаваш. — Почука тя с показалката в ръка по черната дъска зад себе си.

— Можеш ли да решиш това уравнение или не?

Детето се вторачи в сложното алгебрично уравнение изписано на дъската, като си знаеше, че би трябвало да го реши наум. Съсредоточи се, присви очи, сбърчи чело и се зае с изчисленията, като си представяше цифрите в паметта си толкова ясно, сякаш работеше с молив и бележник.

— Хайде, Ейми, не е толкова трудно — обади се г-ца Уилсън.

— Става дума за едно просто подвеждане под общ знаменател!

Ейми преглътна и се опита да махне буцата, която внезапно бе застанала на гърлото й. В паметта й цифрите избледняха и тя забрави докъде бе стигнала с уравнението.

— Н… не мога да го реша — промълви.

Учителката я погледна и на нея й се прииска да потъне в земята.

— Тогава ще се наложи да ти дам допълнително домашно за довечера — каза й тя, а другите деца се подхилваха на неловкото й положение.

— Щом нямаш намерение да внимаваш в час, просто ще се наложи да свършиш тази работа в стаята си. — И като се усмихна, г-ца Уилсън се обърна към останалите.

— Решете първите петнадесет задачи в края на третата глава — рече им тя.

— Останалите ще ги реши вместо вас Ейми Карлсън. — Ейми се ококори. Ако трета глава приличаше на първите две, трябваше да решава петдесет задачи. А тя имаше да чете и една глава по история и да пише преразказ за г — н Конърс. Щеше ли изобщо да успее? И всичко това само защото не бе успяла да реши едно тъпо уравнение!

Звънецът би. Щом останалите ученици се юрнаха към вратата, нетърпеливи да излязат на следобедното слънце, Ейми си остана на мястото. Когато стаята най-сетне опустя и останаха сами, учителката се вторачи въпросително в нея.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, Ейми? — попита тя. За миг Ейми се почуди дали изобщо има смисъл да й казва още колко много има за учене тази вечер. Реши, че няма. Г-жа Уилсън не беше като г-н Конърс, който винаги намираше време да изслуша проблемите на учениците си. Г-жа Уилсън, изглежда, изобщо не се интересуваше колко домашни имат по другите предмети. Когато миналата седмица Брад Хиншоу се бе оплакал, че домашното е твърде дълго, тя му бе отговорила:

— Всичко се свежда до това как си разпределяте времето. Вие сте надарени деца и ние сме тук да отправяме предизвикателства към интелекта ви, а не да се съобразяваме с навиците ви, придобити в държавните училища. Известно ми е, че за вас досега всичко е било много лесно, но в живота не е така. Трябва да се научите да правите каквото ви помолят, без да се оплаквате.

— Ама и тя е една злобарка — промърмори Брад на излизане от класната стая. Когато няколко от децата прихнаха, г-жа Уилсън ги върна обратно в класната стая и поиска да разбере за какво се смеят. А после бе удвоила домашното на Брад.

— Н… не, г-жо Уилсън — най-сетне рече Ейми, докато учителката не сваляше очи от нея.

— Нищо ми няма. Съжалявам, че не внимавах.

Устните на Енид Уилсън се разтегнаха в подобие на усмивка.

— Много добре. Приемам извинението ти. И утре ще очаквам — додаде тя, като усмивката й се стопяваше — домашното ти. А сега предлагам да не се бавиш. Знаеш, че д-р Енджърсол не обича да го карат да чака.

Кимайки набързо, Ейми измъкна чантата с учебниците си изпод чина и излезе от стаята. На излизане от сградата зави наляво и се запъти към физкултурния салон от другата страна на университетското градче.

Ами ако промени решението си?

Дали експериментът вече не бе започнал?

Огледа се наоколо. Неколцина от колежаните се бяха излегнали под дърветата, а другите разхождаха из алеите, но като че ли никой не й обръщаше внимание. А не усещаше по тила си и онова гадно чувство, което се появяваше винаги когато я наблюдаваха.

С въздишка реши, че експериментът още не е започнал, и влезе в съблекалнята. Нямаше никого освен Хилди Креймър, която се изправи, щом Ейми влезе във влажната стая.

— Тъкмо се чудех дали изобщо ще се появиш — каза усмихната Хилди. — Д-р Енджърсол иска да си облечеш банския и да отидеш при басейна. Ейми се нацупи.

— Басейна ли? Там ли ще се проведе експериментът?

Възпитателката кимна.

— Тук ли ти е банският? Детето поклати глава.

— В стаята ми. Никой не ми е казал да го нося. Да отида ли да го взема?

— Вече се бе упътила към вратата, когато Хилди я спря.

— Няма нищо, Ейми. Имаме колкото си щеш бански. Ще ти донеса един.

Момичето отиде до шкафчето си и взе да се съблича, а минута по-късно жената се появи отново, като носеше един от безформените, светлокафяви цели бански, с които физкултурният салон разполагаше.

— Уфф! — Ейми погледна гнусливо банския.

— Как ги мразя тези неща!

Хилди се усмихна.

— Че кой не ги мрази? Но поне се опитах да ти намеря някой, дето да не е толкова износен.

Детето взе банския, после се доразсъблече и се намъкна в него. Като мушкаше ръце през презрамките и извиваше тяло, тя го навлече, а после погледна с надежда Хилди.

— Наистина ли ми стои толкова ужасно?

— Е, предполагам, че няма да спечелиш конкурса за малката мис Америка, но можеше да е и по-зле. Поне ти е по мярка и не е целият в дупки. Готова ли си?

— Май, че да — съгласи се тя и последва Хилди през съблекалнята към душовете, после влезе в мивката за крака, която представляваше плитък улей, издълбан в цимента пред вратата за басейна. Внезапно нервите на Ейми не издържаха. Тя вдигна умоляващо очи към Хилди.

— Ще ми кажеш ли в какво се състои експериментът?

Сърдечният смях на Хилди изпълни цялата съблекалня и само като го чу, Ейми се почувствува малко по-добре.

— Защо просто не престанеш да се тревожиш? — попита тя.

— Знаеш, че няма нищо да ти кажа, освен че нищо няма да ти се случи. А щом не искаш да участвуваш, никой не те кара. Щом разбереш за какво става дума, можеш да си вървиш, ако това искаш.

Ейми си пое дълбоко дъх и се замисли. Да се довери ли на Хилди? В крайна сметка тя застана на нейна страна по въпроса за експериментите с животни. Така че какъвто и да бе този експеримент, не можеше чак толкова да е лош. Промуши се през вратата към басейна. И се спря, слисана от гледката.

В далечния край на басейна висеше завеса, така че трамплинът изобщо не се виждаше. На около три метра от нея, близо до басейна имаше стол. До него имаше маса, върху нея стоеше компютър и нещо приличащо на чифт слушалки. На няколко места около басейна бяха монтирани видеокамери, до една насочени към празния стол.

На друг стол седеше д-р Енджърсол пред екрана на компютъра. Край него бяха насядали останалите участници в семинара.

Дали всички знаеха какво щеше да стане? Само на нея ли не бяха казали?

Почувствува се измамена.

Първо й хрумна да се обърне и да хукне през вратата, но съучениците й вече я гледаха, вторачили се в нея, сякаш бяха сигурни, че ще се уплаши още преди да започнат.

А присъствуваха не само съучениците й.

От групичката деца, скупчени около компютъра, очите й се прехвърлиха на малката трибуна с лице към басейна от другата страна. Там по пейките имаше поне петдесетина колежани и те я зяпаха.

Ейми усети, че пламва от неудобство. Наистина ли всички тези хора се бяха насъбрали само да я гледат? Но защо? Какво ли щеше да стане?

Зад себе си чу Хилдиния глас.

— Добре ли си, Ейми? Да вървим ли по-нататък?

На Ейми й се искаше да се разтвори циментът и да потъне в земята. Защо се бяха събрали всички тези хора? Защо не бяха дошли само децата от семинара, с които поне се познаваше? И какво ще стане, ако се обърнеше и побегнеше към съблекалнята? Щяха да й се смеят.

До един. Щяха да разберат, че е пъзла, и даже и да не се смееха с глас, вътрешно щяха да й се подиграват.

В столовата довечера щеше да слуша как останалите деца й къткат, подигравайки се на шубето й.

Щеше да стане за смях дори на приятелите си и щеше да се чувствува все едно се е върнала в държавното училище, където всички се държаха, сякаш е някакъв чешит или нещо такова.

Не!

Няма да позволи това да се случи. Все някак ще го изтърпи. Пое си дълбоко въздух, после бавно го изпусна.

— Н… нищо ми няма — едва смогна да отговори тя, но дори сама чу как потреперва гласът й.

— Просто не… кои са тези хора?

Хилди й се усмихна окуражително.

— От един от курсовете по психология. Д-р Енджърсол ги покани да присъствуват на експеримента.

— А мен забрави да предупреди — проплака Ейми.

Усещайки какви мисли минават през ума на момиченцето, възпитателната коленичи и взе ръката му в своята.

— Няма страшно, Ейми. Нищо няма да ти се случи. Те са тук просто като зрители. Няма да гъкнат, нито пък ще сторят нещо. Всичко ще бъде наред.

— К… какво трябва да правя?

— Просто седни на стола — каза й Хилди.

— Хайде, ще дойда с теб.

Хванала я за ръка, тя я заведе до стола и Ейми приседна боязливо на крайчеца. И чак тогава д-р Енджърсол обясни какво ще правят.

— Към теб, Ейми, ще прикрепим електроди — обясни той.

— Но те са напълно безвредни, само дето регистрират телесните ти реакции. Обещавам ти, че изобщо нищо няма да усетиш. Ние само ще регистрираме промените в пулса и дишането ти, както и ритъма на мозъчните ти импулси. Камерите ще запишат изражението на лицето ти и движенията на тялото ти. И така, само трябва да стоиш на мястото си.

— Но защо точно аз? — попита Ейми.

— Какво искате от мен?

— Само след минута ще видиш — отвърна й Енджърсол.

— И не забравяй, че можеш да си тръгнеш, когато си искаш, точно както ти обещах.

«И всички да ми се смеят» — помисли си тя. Седна неподвижно на стола, докато д-р Енджърсол прикрепваше електродите към тялото й.

Скоро бе накичена с повече жици от котката тази сутрин. Най-сетне той постави на главата й шлема и тя усети безброй миниатюрни иглички да притискат скалпа й.

— Боли ли? — попита я.

— Не би трябвало, но ако те боли, мога да го наглася, така че да не ти убива. Електродите трябва само да докосват главата ти.

— Аз… добре е — успя да каже Ейми. После погледът й срещна този на Енджърсол и той видя страха в очите й.

— Нещо ще се случи, нали? — попита тя.

— Нещо ужасно.

— Няма нищо страшно — увери я Енджърсол. Провери още веднъж електродите, после отиде при екрана на компютъра. На него ясно се виждаха ритъмът на дишането, пулсът и диаграмата на мозъчните вълни на детето, които говореха за човек под известно умствено напрежение.

Но нищо извън пределите на нормалното.

— Добре — рече той.

— Време е да започваме. Само ще те помоля да помислиш и да вземеш решение.

В далечния край на басейна изведнъж дръпнаха завесата. До високия трамплин за скокове бе издигнато скеле. От него висеше въжето с възли, същото, което се бе опитала да изкатери в салона миналата седмица.

Опитала се бе и не бе успяла.

— Искам да си избереш едно от тях, Ейми — каза й д-р Енджърсол.

— Кое от двете предпочиташ? Да се изкатериш по въжето или да скочиш от високия трамплин за скокове?

Детето се ужаси. Шегуваше ли се той? Наистина ли трябваше да стори едно от тези нещо?

Но нали каза, че няма! Каза, че изобщо не трябва да прави нищо! Само да седи там.

Сърцето й се сви. Вече чуваше смеха на приятелите си, когато усетят, че ужасно я е страх както от въжето, така и от трамплина.

Котката!

Той правеше с нея същото, каквото бе сторил с котката. Две отрицателни възможности.

Да избере между две омразни й неща или всички да разберат какъв ужас изпитва.

Да разберат и да се примири с подигравките им. Страхопъзла, страхопъзла, Ейми е страхопъзла!

И макар че никой не бе промълвил тези думи, тя вече ги чуваше да кънтят в ушите й.

Откъсна очи от въжето и трамплина и погледна лицата на съучениците си, скупчили се около компютъра, някои не откъсваха очи от екрана, други — в нея.

Джеф Олдрич се хилеше, вече се досещаше колко я е страх. Какво ли щеше да му хрумне? Просто щеше да й се подиграва?

Или пък щеше да му хрумне нещо по-лошо? Може би щеше да я провеси през прозореца, да я люлее над тротоара и да я плаши, че ще я пусне.

Взеха да й минават какви ли не мисли. Какво бе за предпочитане? Да й се смеят всички и да я задяват или да направи избора си и да се опита да преживее ужаса, който винаги я обземаше, щом се отделеше на повече от няколко метра от земята?

Но нали д-р Енджърсол й каза, че само ще трябва да избира! Изобщо няма да се налага да прави каквото и да е!

Обаче едва ли ще й се размине само с това. Ако каже, че избира едното или другото, а после откаже да го стори, всички ще разберат!

Попаднала бе в клопка.

Въпреки обещанията си той я бе подмамил в капан.

Кое да избере?

Въжето?

Спомни си как се вцепени там, горе, от ужас да не би да падне, вкопчи се във въжето, докато треньорът не се изкатери и я свали.

А дори не успя да събере кураж да изкачи стълбата на трамплина.

Въже и стълба! Какво толкова се плашеше от една тъпа стълба и едно глупаво въже!

Ами ако паднеше?

Ако паднеше от въжето, щеше най-малкото да си счупи крак.

— Но от стълбата с перилата, за които да се хване, и стъпалата, по които да стъпва, можеше и да не падне. А когато се изкачеше на върха, само трябваше да прекоси до края и да скочи.

Само при мисълта да застане на тясната дъска на три метра над басейна я сви стомахът и от страх вътрешностите й се обърнаха.

Та тя бе само на три метра! Какво щеше да й стане?

Не ще и дума, че предпочиташе мимолетния ужас пред всеобщия присмех, защото е страхопъзла.

— И… избрах си — прошепна тя.

— Ще скоча от трамплина.

Д-р Енджърсол моментално стана от стола и дойде да свали шлема от главата й, а двама студенти от последния курс махнаха електродите от тялото й. Но камерите, които запечатваха всяко нейно изражение, всяко трепване на тялото й, продължаваха да работят.

И всички не сваляха очи от нея.

Пристъпи към стълбата, която водеше до върха на трамплина, и стисна здраво перилата. Стъпи с краче на най-долното стъпало и започна да се качва.

Стигна до средата и щом погледна надолу, замръзна.

«Продължавай! — рече си тя наум. — Просто се изкачи, прекоси дъската и скочи.»

После се взря в цимента долу, страхът й от височина се надигна в нея и тя разбра, че не ще може да се изкачи.

«Не гледай надолу» — изкомандува се тя.

Насила вдигна поглед нагоре и там съзря, надвиснала над нея, дъската на трамплина.

Не!

Не можеше да се изкачи, нямаше да може да я прекоси! Много е тясна. Ще падне, преди да направи и една крачка.

Усетила как и последните капчици кураж я напускат, тя зарида. С обляно в сълзи личице съумя да слезе от стълбата и закрила с длани лице, хукна към съблекалнята. Във въображението си вече чуваше съпроводилия я смях. После прекоси празните кабинки за душове и се озова в съблекалнята. Докато стигне до шкафчето си, почти съблече банския си, а след като го свали съвсем, го захвърли в един ъгъл и взе да навлича дрехите си колкото се може по-бързо. Остави шкафчето си да зее и с разтърсвано от ридания телце Ейми Карлсън напусна физкултурния салон.

Когато Хилди Креймър дойде да я потърси, в съблекалнята нямаше никого, но тя почти със сигурност знаеше къде е отишло детето.

Когато жената излезе от салона, нямаше и следа от топлото и сърдечно изражение, с което обикновено разговаряше с децата или с родителите им; на лицето й се бе изписала твърда непоколебимост. Хилди Креймър възнамеряваше да открие Ейми, преди някой друг да я зърне.

Джанет Олдрич се отказа от опитите да се съсредоточи върху работата си. Макар и да бе малко след четири часа, знаеше, че никой няма да възрази, ако днес си тръгнеше по-рано. Не че бе свършила кой знае колко работа, защото докато си загуби сутринта с всичките онези, които дойдоха да й изкажат съболезнованията и подкрепата си, то по-голямата част от следобеда й мина в размисъл за дисертацията, която още лежеше скътана дълбоко в чантата й. По време на обяда успя да си намери, спокойно кътче и се зачете, но не бе напреднала кой знае колко. Сърцето й се късаше само като четеше за всички тези дечица, станали жертва на същото напрежение, на което в крайна сметка се бе поддал и Адам. Неведнъж се наложи да спре да чете, защото дори в сухия, прозаичен стил, в който бе написана работата на абсолвента, човешкото състрадание избиваше на повърхността.

Сякаш всяко от споменатите в дисертацията дечица протягаше ръце към нея, зовеше за помощ, умоляваше я да стори нещо за него.

Но нищо не можеше да стори, защото и те като Адам бяха вече мъртви.

Най-малкото нямаше и пет годинки, когато пред очите на майка си и по-голямото си сестриче се бе хвърлило под колелата на автобуса. Изобщо не съществуваше каквото и да е съмнение, че е видяло автобусът да идва. Дори го бе посочило на майка си.

Заедно спрели и го гледали да се приближава с равномерна скорост от шестдесет километра в час.

И в последния миг момченцето се отскубнало от ръката на майка си, втурнало се като стрела на пътя и се хвърлило под колелата.

Джанет не можа да дочете редовете, съкрушена от мъката, която майката на детето несъмнено е изпитала, думите се замъглиха от сълзите й и в крайна сметка прибра дисертацията в чантата си.

Но довечера щеше да я дочете, колкото и трудно да й бъде. Дотогава знаеше, че няма да може да похване каквото и да е, защото заловеше ли се с нещо, дисертацията сякаш я зовеше, молеше я да й обърне внимание.

В крайна сметка даже се отказа да се опитва да работи и взе да се приготвя за края на работния ден. Набра на компютъра си команда за отпечатване на документа, върху който бе работила — последния редактиран екземпляр на статия, която шефът на факултета изпращаше до едно от списанията по психология — и се зае да прибира документите от бюрото си обратно в шкафа, като поставяше всеки в съответната папка. В дъното принтерът тихо жужеше и й действуваше кой знае защо успокоително, като на всеки тридесет секунди заглъхваше за малко, докато вкарваше нов лист във валяка. Почти машинално взе да брои отпечатаните страници.

По средата на седмата принтерът внезапно спря.

Джанет се сепна и погледна към машината.

Страницата не помръдваше, а някъде по средата един ред чакаше да бъде довършен.

Никоя от предупредителните светлини на принтера не светеше, така че тя насочи вниманието си към екрана на компютъра. Програмата бе засякла.

Проклинайки тихичко под нос, Джанет набра отново програмата, извика нужния й файл и го нагласи да започне да печата, от началото на седмата страница. Когато свърши, отиде при принтера, натисна копчето за подаване на нов лист във валяка и пак се върна при компютъра.

Вторачи се в екрана.

Отново текстообработващата програма бе блокирала. Екранът пред очите й бе пуст.

Отново взе да набира командите за възстановяване на програмата, но този път и клавиатурата отказа.

Натисна едновременно клавишите «контрол», «алт» и «изтрий» и почака целият компютър да се задействува отново. Нищо не последва.

С въздишка посегна към червеното копче на самия компютър и тъкмо мислеше да го изключи от мрежата, да изчака пет секунди, а после пак да го включи и да започне всичко отначало, когато изведнъж екранът оживя:

За миг Джанет не сваляше очи от тази дума. Какво ставаше? Наистина ли това бе думата, с която цял живот я зовяха децата и или просто компютърът изхвърляше някаква безсмислица?

Опита се още веднъж да задействува компютъра и този път успя. Екранът опустя, после поредица от команди се изредиха на него, докато оперативната система се възстановяваше. Но тъкмо се канеше отново да набере командата за текстообработващата програма и екранът отново оживя. Този път и дума не можеше да става за грешка: МАМО. АЗ СЪМ. АДАМ.

Джанет се взираше в буквите.

Шега ли бе това?

Нечие зловещо чувство за хумор.

За миг се взря вцепенена в посланието и изведнъж усети, че цялата трепери. Какво ли се очакваше от нея?

Дали пък някой не очакваше да му отговори?

Умът й трескаво заработи и тя се опита да разгадае откъде ли можеха да идват тези слова.

Всеки можеше да вкара това предварително програмирано за определен час съобщение и да го нагласи така, че да се появи в определен момент.

Някой отдалече можеше да проникне в компютъра с помощта на модем.

Можеха да се намерят куп обяснения за съобщението, съществуваха два-три начина то да достигне дотук. Но защо?

И кой?

Кому можеше да хрумне подобно нещо? Кой можеше да е толкова жесток, че да се преструва на Адам?

Не ще и дума, в това едва ли имаше нещо смешно!

С треперещи ръце тя се пресегна и изключи компютъра. Думите на екрана избледняха.

Дали да го включи отново и да се опита да довърши започнатата работа?

Поколеба се, но после се сети как компютърът вече два пъти блокира.

«Не го докосвай — нареди си тя наум. — Просто го остави до утре.»

Пренебрегна недовършените задачи в кабинета, взе чантата си, изгаси лампите и излезе, като заключи след себе си. След няколко минути бе в колата си на път за вкъщи. Но словата на компютъра не й излизаха от ума.

Сети се за случилото се преди месеци, миналата пролет. Тя си работеше в кабинета, отпечатваше някакъв доклад и текстообработващата програма изведнъж блокира.

Тъкмо се канеше да я набере отново, когато изведнъж на екрана се появиха някакви думи:

Тогава това бе самата истина. Адам бе проникнал от стаята си в компютъра й просто да се пошегува.

А тогава дори й се стори смешно.

Но сега той бе мъртъв, а това се повтаряше.

Независимо чие дело бе, служеше си със същите думи като Адам преди месеци.