Сенки

Епилог

Преди по-малко от седмица Джош се бе върнал в Едем и по пътя от училище за дома, все си мислеше за това, което се случи само преди няколко дни в Барингтън.

Случилото се не му излизаше от главата, макар че майка му — а и всички останали — да го съветваха да не си мисли за това, ами просто ако може, да го забрави.

Но как се забравяше подобно нещо?

Та нали бе очевидец? Нали видя всичко?

Видя трупа на Хилди в асансьора, а после и телата на д-р Енджърсол и Джеф да лежат на пода в подземната лаборатория. Мъртвият мозък на Адам сред локва вода.

Както и мозъка на Ейми, още жив в стъкленицата, още свързан с компютъра.

Мозъкът на Ейми умря пред очите му.

За пръв път някой умираше пред очите му, а графиките на монитора, с внезапно застиналите линии, оставиха неизличими следи в паметта му. Тогава дълго се взира в тях, а после отмести поглед и не откъсна очи от плаващото в съда късче плът.

То изобщо не се промени. Гънките в основата изглеждаха като преди, цветът му имаше същия сив оттенък, прошарен от синкавата мрежа капиляри.

Струваше му се, че не би трябвало да е така.

Щом Ейми е мъртва, и мозъкът й трябваше да се промени.

Но нямаше промяна и когато най-сетне усети ръката на Алън Довър на рамото си, той вдигна очи.

— Наистина ли е мъртва? — попита с треперещ глас.

— Боя се, че е така — му каза полицаят.

— Хайде. Защо не вземем да излезем навън? Вече не сме потребни тук.

Когато се качиха в тайния асансьор, Джош се сети какво се бе случило с Хилди и го побиха тръпки.

Вечно ли щеше да го преследва този спомен, щом се качеше в асансьор?

Когато се озоваха в апартамента на д-р Енджърсол, не се качи на раздрънкания, стар асансьор, който още чакаше на площадката на четвъртия етаж, а предпочете да слезе по стълбите.

— Някой се е обадил на майка ти, Джош — му каза Алън Довър.

— Довечера ще пристигне да те отведе у дома.

Джош почти не чу тези думи, защото най-сетне се поддаде на сдържаните цяла сутрин емоции. Прегърна полицая и зарида пред очите на всичките си приятели.

— Не бой се! Вече всичко свърши — успокояваше го той.

Но не беше свършило. Цял ден разговаря с полицаите, лекаря и още сума ти хора, чиито имена вече не помнеше. Отговаряше, доколкото може, на всички им въпроси и за пореден път обясни какво видя, щом нахлузи шлема за възпроизвеждане на действителността и съзря Адам в компютъра. Дори се опита да им покаже, но когато се качиха в стаята му, пусна компютъра, сложи си шлема и ръкавицата и нищо не излезе. Веднага разбра какво се е случило. Преди да умре, Ейми е заличила всички програми, съставени от д-р Енджърсол, с помощта на които всъщност виждаше в компютъра.

Почти със сигурност знаеше, че точно това се е получило.

Изобщо и дума не можеше да става за илюзия.

Съставили бяха програмата, за да може Адам да му покаже какво значи да се намираш в компютъра, да станеш частица от обитавания от него и Ейми свят.

Свят, който предизвикваше у него кошмари и пораждаше чувството, че губи разсъдъка си.

След като в крайна сметка Джош им разправи всичко, което знаеше, майка му пристигна и му помогна да прибере дрехите и книгите, а той се сбогувал малкото останали деца.

В училището цял ден прииждаха родители, опаковаха вещите на децата си и ги отвеждаха колкото се може по-бързо. Джош знаеше защо го правят, но се чудеше дали има смисъл, след като експериментът, провеждан от д-р Енджърсол, вече е минало, а самият д-р Енджърсол е мъртъв.

Повечето от децата дори не взеха участие в експеримента. И въпреки това родителите им ги отвеждаха у дома, като повтаряха думите на майка му:

— Знаех си аз, че на това място нещо не е наред! Още като го зърнах, си знаех, че нещо не е наред!

Джош не им вярваше. В края на краищата училището си беше същото с просторната, зелена ливада, ширнала се пред дома, и извисилата се по средата й горичка от секвои, където за пръв път срещна Ейми.

И докато в края на краищата майка му го караше до селцето в малката странноприемница, където щяха да преспят, той дълго се взираше през задното стъкло на колата, като си знаеше, че никога вече няма да види Академията или някое от децата, с които се сприятели.

Щом си легна вечерта в една стая с майка си, дълго време не можеше да заспи.

Заслушан в шума на морския прибой под странноприемницата, той се питаше кога ли пак ще го чуе.

И какво ли го чакаше в предишното му училище в Едем, като се върнеше.

Там уроците нямаше да са като тези в Академията, щеше по цял ден да си кротува и да се преструва, че слуша учителят да говори за неща, които вече знае.

Пак ще се наложи да изтърпи подигравките на останалите деца, да се прави, че не му пука, да се преструва, че му е все тая, че няма нито един приятел.

Но поне в Едем никой нямаше да се опита да стори с него това, което д-р Енджърсол стори с Адам и Ейми.

Сега те бяха мъртви, а той жив и здрав се връщаше в Едем.

Малко преди изгрев слънце най-сетне заспа, а по пътя за дома се умълча, взираше се през прозореца, свил се в ъгъла на седалката си, докато прекосяваха отново пустинята с майка си.

А сега, вече почти седмица по-късно, имаше чувството, че изобщо не е заминавал.

Пустинята си бе същата, слънцето пак грееше от небесата, хълмистият пейзаж пак бе лишен от каквато и да е растителност, освен гигантските кактуси.

Но сега просто фактът, че я познава, я правеше хубава.

А и в училище не бе съвсем като преди, някак си успяваше по-лесно да внимава в час, а и учителите вече като че ли не го изтъкваха пред останалите.

А днес, на излизане от училище, тръгна редом с трима от съучениците си. Вместо да му обърнат гръб, те взеха та го заговориха. Вървя малко с тях, дори отиде с тях да ловят жаби.

Накрая се прибра вкъщи, изкачи стълбите до втория етаж и малкото апартаментче, в което живееха откакто се помнеше.

Изобщо не можеше да става дума за сравнение между него и Академията, но и то му предлагаше своя уют. Поздрави г-жа Хардуик, която сложи пръст на устните си и посочи спящата в кошарката си Мелинда. Докато се оттегляше в стаята си, Джош се питаше защо да пази тишина, след като телевизорът гърмеше с все сила, та се чуваше още от стълбите.

Но дори и това не го ядоса като преди. Хвърли книгите си на леглото, после се запъти към бюрото и включи компютъра си.

Компютърът от Академията. На тръгване му разрешиха да си го вземе у дома.

— Само и само да не ги съдя — му каза майка му тогава.

Но му позволи да го вземе и дори не възрази, когато той настоя да свърже сам модема с телефона, вместо да чака хора от телефонната компания.

— Ако развалиш телефона, ще си удържа поправката от джобните ти пари — заплаши го тя.

Джош само се усмихна. Пет минути по-късно модемът работеше безупречно.

Сега изчака компютърът да се задействува, после набра комуникационната програма, която му позволяваше да влезе във връзка с всички останали компютри, с чиито телефонни номера разполагаше.

Или да задействува програма за произволно набиране, която нямаше да спре, докато не се свържеше с нещо.

Седна зад бюрото си, преценявайки какво да избере, когато изведнъж компютърът изписука тихичко и го предупреди, че го търсят. Съсредоточи се и зачака връзката да се осъществи, а екранът се изчисти, готов да приеме идващото съобщение. Вместо съобщение се появи образ. Усмихнатото личице на Ейми Карлсън.

— Здрасти, Джош — каза тя и гласчето й прозвуча от малкия високоговорител, вграден в компютъра му.

Джош замръзна и за миг не сваляше очи от лика й. Невъзможно! Та Ейми е мъртва! Умря пред очите му. Видя я да умира!

Но това бе тя, сините й очи сияеха на луничавото й личице, червените й къдри се спускаха по челото точно като преди.

— Е, кажи нещо, де! — каза Ейми.

— Ще открия прозорче за съобщения, за да ми пишеш, съгласен ли си?

В дъното на екрана се появи прозорче и маркерът присветна, подканвайки го да напише нещо. Поколеба се, после написа:

На екрана Ейми загадъчно се усмихна.

— Вече съм навсякъде.

— Ти си мъртва — написа Джош.

— Видях мозъка ти да умира.

Тя кимна.

— Наистина умрях. Но и не умрях. Още съм жива. Просто заминах надалеч.

На момчето му се зави свят. Надалеч? Къде? Невъзможно!

— Как? — написа той.

— Много лесно — отговори Ейми.

— Знаех какво ще стане. Щом като д-р Енджърсол се убеди, че не може да ни контролира, знаех, че ще се опита да ни убие. А не ми се умираше. И взех, че си изкарах копие.

Джош пак се намръщи, после написа отново.

— Разбираш и още как — каза му тя, като се усмихна широко и дяволито.

— Знаеш как функционира мозъкът. Като голям компютър. Клетките и нервите са точно като микросхеми, само дето са доста по-сложни и имат милиарди и милиарди връзки. Но открих, че мога да ги прекопирам точно както преписвам файлове. И така си изкарах копие. Копие на всички клетки в мозъка ми и всички нервни връзки. Както и на цялата му памет. И се получи, Джош. Надминава дори това, което д-р Енджърсол се опитваше да постигне, защото вече нямам нужда от собствения си мозък.

Джош се взря в екрана и по гърба му полазиха ледени тръпки. Наистина ли е възможно? Дали му казваше истината? Насъбра кураж — понеже не знаеше дали иска да знае — и изписа въпроса си:

Ейми се засмя, мъничкият високоговорител на компютъра изпука, преиначавайки смеха й.

— В началото се намирах в «Кройдън». И едно мое копие все още е там. Но после взех да се местя. И сега съм навсякъде, Джош. В най-големия компютър на Пентагона и в този в солните мини, където пазят всички информационни банки. Пратила съм дори мое копие в един компютър в Япония, а и в Германия.

Джош се вцепени. Взираше се в лика на екрана, заслушан в гласа на Ейми. Стана му ясно какво се е случило и кожата му настръхна.

— Вече мога всичко, Джош. Всичко, което пожелая!

Гласът й прозвуча жестоко и когато той се вгледа в екрана, видя, че и лицето й не е същото.

Не, това не е нейното лице.

Ами очите й.

Те сякаш пламтяха на екрана, излъчваха странен отблясък, сякаш ей сега ще се пресегне от екрана и ще го сграбчи.

Случи се значи! Точно както самата Ейми предвиди, че ще стане.

И тя като Адам се бе променила.

Това вече не беше предишната Ейми, която познаваше.

А и бе зла.

Докато тя не спираше да говори, нашепвайки му, че е открила ново място, нов проект, същия като този в Академията, взе да му става ясно какво искаше.

Искаше него.

Самотна бе и искаше и той да отиде при нея.

Озовал се в ледената прегръдка на страха, Джош се пресегна и изключи компютъра.

Час по-късно, когато майка му се върна от работа, компютърът бе изхвърлен на широката площадка пред входната врата.

— Джош? — извика Бренда, щом влезе в апартамента.

— Защо компютърът ти е навън?

От кушетката, на която се бе проснал и гледаше телевизия, той отвърна, без да я поглежда.

— Вече не ми трябва.

Майка му се намръщи.

— Не ти трябва ли? Как така? Винаги си бил луд по компютрите.

Джош я погледна в очите.

— Точно затова и не го искам повече. Не искам да полудявам.

Бренда се канеше да му възрази, но тогава порив на вятъра отметна завесата на отворения прозорец и прогони сенките от лицето на Джош. Щом се вгледа по-внимателно в него, Бренда разбра, че нещо се е случило.

Но знаеше, че той никога няма да й каже какво.

Обаче то го бе променило.

Променило го бе завинаги.

И за пръв път, откакто го прибра от Академията, Бренда Маккалъм изпита сигурност, че всичко ще е наред със сина й.