Сенки

17

Щом Джош видя Ейми да напуска басейна и да изчезва към женската съблекалня, му се прииска да хукне след нея. Докато траеше експериментът, той все взираше в нея, вместо да съсредоточи вниманието си върху екрана на компютъра, понеже като видя поклащащото се въже с възлите и трамплина за скокове, веднага се сети какво изпитание й предстоеше.

Как можеше доктор Енджърсол да постъпва така с нея? Не знаеше ли колко много се страхува тя от височината?

И тогава той разбра. Именно това бе целта на експеримента — да се види как ще реагира Ейми, когато трябва да избира между две ужасяващи я неща.

— Но това бе подло. Дори по-подло от онова, което сториха с котката сутринта. Всъщност, когато Ейми напусна класната стая, Джош не разбра много добре за какво се разсърди тя. В края на краищата котката изобщо не изпитваше каквато и да било болка. Поне така им каза доктор Енджърсол.

Но той каза и на Ейми, че няма да бъде нужно да прави нещо, което не иска. А после не само я изплаши до смърт, но я унижи пред всичките й приятели.

Може би да я пресрещне пред физкултурния салон, когато излиза от съблекалнята. Измъкна се от групата, струпала се около компютъра, но д-р Енджърсол, предугадил намеренията му, го спря.

— Остави на Хилди да се погрижи за Ейми, Джош. Ще се оправи… трябват й само няколко минути да се успокои — рече той.

— Но тя плачеше — възрази момчето.

— Да, така е — призна директорът и гласът му дори не трепна, сякаш коментираше някоя от графиките на екрана.

— Съвършено предсказуема реакция. Щях да се изненадам, ако не беше се разплакала. Ако погледнете тук, ще видите точно кога започва плачът й.

Джош се поколеба, разкъсван между импулса да хукне след приятелката си и да й каже, че всичко ще е наред, че никой няма да й вика страхливка, и също така силното си желание да се присъедини към останалите от класа около монитора и да види точно какво е изпитала Ейми. Едва когато Хилди Креймър пое към съблекалнята, той взе решение. Момичето харесваше Хилди и възпитателката знаеше по-добре от него какво да му каже. Мислейки за Ейми, той се мушна до Джеф и се загледа с интерес в екрана, докато д-р Енджърсол обясняваше значението на графиките.

— Тук се вижда съвсем ясно — говореше им директорът на Академията.

— Тук дишането й става неравномерно, а тези върхове представляват преглъщанията й. А ето и пулсът й, учестен и леко неравномерен, когато за пръв път разбра за избора, който трябва да направи. — Пръстите му заиграха по клавиатурата и на екрана се появи ново изображение.

— Обърнете внимание на това. Това са мозъчните й вълни и макар и да не се различават много от тези на котката тази сутрин, според мен, ако ги подложим на анализ, ще открием доста различия. Котката, видите ли, реагираше много по-инстинктивно и според условния си рефлекс, докато Ейми се опитва да вземе разумно решение.

Анализът на Енджърсол на случилото се в мозъка на момичето продължаваше и графиките на монитора все се меняха. Скоро и Джош бе завладян като останалите си съученици в компютризираното изображение на неизброимите процеси, протекли в Еймините тяло и мозък през последните кратки минути на експеримента.

— До края на седмицата ще продължим да работим с тези данни и в петък би трябвало вече да сме доста наясно кои дялове на мозъка на Ейми участвуваха по време на експеримента и какви процеси протекоха в тях.

— Ами какво ще стане с Ейми? — попита Джош, когато най — сетне Енджърсол свърши.

— Как ли се чувствува тя в момента?

Директорът го погледна и в очите му момчето долови пустота, от която го побиха тръпки.

— Сигурен съм, че нищо й няма — рече той.

— В края на краищата не сме я обидили, нали?

Щом другите напуснаха пределите на басейна, като все още коментираха възбудено помежду си резултатите от експеримента, Джош не се помръдна, загледан в изображението на екрана на компютъра.

То представляваше само поредица от пресичащи се една друга зигзагообразни линии, регистриращи станалото в мозъка на Ейми.

Но нямаше и следа от случилото се със самата Ейми, помисли си той. Никой ли друг не бе видял израза на личицето й? Не бяха ли забелязали колко я е страх не само от въжето и трамплина, но и да не излезе страхливка пред приятелите си?

Никого ли не го бе грижа?

Хвърли последен поглед на съоръжението, което така бе уплашило приятелката му, извърна се и го побиха ледени тръпки, щом се сети как се е чувствувала Ейми, седнала сама на стола срещу зяпналите я хора и камери.

Също като котката, помисли си той. Сигурно се е чувствувала като котката в клетката.

Изведнъж му се прииска да е далеч от басейна, забърза по циментовата настилка и почти на бегом прекоси мъжките душове и съблекалнята. Когато изскочи от входа на басейна на следобедното слънце, се огледа, като едва ли не се надяваше Ейми да го чака.

Озова се сред обичайната мирна обстановка на студентското градче, неколцина души се скитаха из ливадите или седяха под дърветата и разговаряха или учеха.

От Ейми нямаше и следа.

Точно в пет часа Чет Олдрич паркира в гаража и се изненада, че заварва колата на Джанет. Обикновено не си тръгваше от колежа преди пет и половина и докато се прибереше у дома, той вече бе приключил с неизменната си двадесетминутна аеробика, чрез която се опитваше, засега доста резултатно, да предотврати прокрадващите се белези на възрастта. Бе се заловил с тези упражнения преди година, доволен бе от резултата и тренировката дори му позволяваше да се убеди, че 400-те калории на едничката чаша вино, която си позволяваше всяка вечер, бяха изразходвани, преди още да ги е консумирал.

Днес бе първият работен ден и за двамата след погребението на Адам и той бе жадувал да се завърне към следобедния си ритуал. Но когато видя паркираната кола на Джанет в гаража, веднага разбра, че тая няма да я бъде. Паркира колата си до нейната и влезе през задната врата, която водеше направо в кухнята.

— Джанет? Скъпа, прибрах се!

Не последва отговор. Нарастващият страх на Чет, че тъкмо днес в работата се е случило нещо, се засили, когато прекоси столовата и влезе в разположения в предната част на къщата хол.

Джанет, още с палто, седеше на канапето с чанта в скута. Бе вперила очи в телевизора, но още щом я зърна, разбра, че Дори и да бе включен, събитията на екрана изобщо не я интересуваха. По скоро имаше вид на човек, който току-що е преживял страшен шок.

— Джанет? — повтори той, приближи се и седна до нея на канапето.

— Скъпа, какво има? Какво е станало?

Джанет се извърна и го погледна.

Май че нищо. Просто нечия лоша шега. Всъщност вече трябва да ми е минало, но май все за това си мисля.

— Шега ли? Що за шега? — сбърчи вежди Чет.

Като подбираше внимателно думите си и не искаше да придава на случая по-голямо значение, отколкото заслужаваше, тя му разказа какво се бе случило. Когато на края още веднъж повтори думите, които се бяха появили на екрана, той тихичко изстена.

— Исусе! — прошепна той.

— Защо ли му е притрябвало това?

— Не знам — въздъхна Джанет. Съвзе се, стана от канапето, отиде до бюфета в столовата и си наля глътка бренди.

— Едва ли щеше да ме засегне толкова, ако Адам не бе сторил съвсем същото нещо миналата пролет. Проникна в компютъра в службата ми и изневиделица на екрана се появи съобщение. Почти съвсем същите думи. «Здрасти, мамо. Аз съм. Адам.» — Изсмя се глухо, но веднага се сепна.

— Хубавичко му се скарах, но в известен смисъл и на мен ми бе доста смешно, нали разбираш? Но днес… — Гласът й заглъхна, когато се сети още веднъж за изпитания шок, щом прочете думите на екрана.

— Просто не мога да повярвам, че някой ще стори подобно нещо, дори на шега.

А и не е толкова трудно да се сетиш кой го е сторил, нали? — попита Чет. Вече ядосан, той скочи на крака с ръка в джоба си и измъкна ключовете от колата. Джанет го погледна неразбираща.

— Не разбираш ли? Бил е Джеф! Няма кой друг!

— Джеф ли? — повтори тя.

— Чет, защо му е на Джеф това? Много добре знае какво преживях през последната седмица…

— Сторил го е, понеже е имал възможност — отвърна навъсено съпругът й.

— Ще ти кажа точно какво се е случило. Адам му е разправил за това и Джеф не го е забравил. Той нищо не забравя, нали знаеш? Той е гений! И така днес е имал малко свободно време и какво мислиш, че прави? Решава да се пошегува с майка си и изобщо не му и минава през ума, че това може да те разстрои. Е, добре, струва ми се, че се налага да отида до Академията и да си поприказваме. Ако смята, че това ще му се размине безнаказано, май ще го разочаровам.

Джанет почти не го слушаше. Изключено бе да е Джеф — едва ли би могъл да го стори собственият й син, и то толкова скоро след смъртта на родния му брат! Невъзможно! Трябваше да е някой друг.

— И аз ще дойда с теб — рече му тя.

— Ако е той, то трябва аз да му потърся отговорност, а не ти. — Остави напитката си на малката масичка и последва Чет.

Няколко минути по-късно те спряха пред Академията, забързано влязоха и се отправиха към кабинета на Хилди Креймър, която разговаряше с един от охраната на университетското градче и млъкна, щом видя семейство Олдрич, после се усмихна на човека в униформа. Просто не прекъсвайте наблюдението? И ако забележите нещо, уведомете ме. — Мъжът изсумтя нещо в отговор, излезе от кабинета и Хилди се обърна към Чет и Джанет Олдрич. Щом забеляза гнева в очите на Чет и тревожното изражение на бледото лице на Джанет, усмивката й се стопи.

— Джанет? Чет? Какво се е случило?

Чет стискаше челюсти, за да овладее гнева си, а Джанет разказа на Хилди за случилото се.

— Чет смята, че това може да е работа на Джеф — довърши тя.

— Искаме да си поговорим с него за това.

— Разбира се, трябва да си поговорите — заяви Хилди.

— И през ум не ми е минавало, че някой може да стори това! — Понечи да излезе от кабинета, после се подвоуми и се върна обратно.

— Чакайте малко. По кое време казахте, че се е случило това?

— Около четири. Може малко по-късно, но не повече от петнадесет минути.

— Ами, тогава не би могъл да е Джеф. Той бе при басейна от три и половин почти до пет. Всички деца от семинара на д-р Енджърсол бяха там.

Джанет изпита облекчение.

— И въпреки това бих желал да си поприказвам с него — обади се Чет.

Все още бе ядосан.

— Като си го знаем Джеф, той може да нагласи програмата така, че това да стане в определен момент, когато е знаел, че ще е на друго място.

Хилди се навъси.

— О, едва ли… — Изведнъж млъкна, отправяйки поглед към прозореца.

— Говорим за вълка… — каза тя и отново пристъпи към вратата. Миг или два по-късно входната врата на Академията се отвори.

— Джеф? — каза Хилди.

— Ела за минутка, ако обичаш? — Брад Хиншоу, който придружаваше Джеф, понечи да последва приятеля си в кабинета, но възпитателката го спря.

— Би ли почакал отвън, Брад, едва ли ще се бавим много. — Затвори вратата, после погледна Джеф в очите, а той се взираше объркано в баща си.

— Да не си ми сърдит, тате?

— Да, сърдит съм ти — отвърна Чет.

— И подозирам, че знаеш защо!

Джеф, сепнат от думите на баща си, отстъпи крачка назад, после се обърна към майка си.

— За какво ми се сърди? Какво съм направил?

Джанет се взря в сина си, като търсеше по лицето му следи от вина. Но не откри такива. Разтревожените му кафявите очи не се откъсваха от нейните и той се примъкна към нея, сякаш търсеше закрила от баща си. Това простичко движение й стигаше да разбере всичко, защото ако точно той й бе погодил този номер, нямаше да търси от нея закрила. Навярно щеше да я потърси от Хилди Креймър, но не и от обекта на шегата си. Напрежението напусна тялото й и Джанет се пресегна и го притегли към себе си.

— Нищо не си сторил — рече тя.

— Това дойдохме да разберем, но вече съм сигурна.

Джеф се откопчи от майка си.

— Какво? Какво си мислехте, че съм направил?

Той слушаше безмълвно, докато баща му разказваше какво се бе случило.

— Сигурен ли си, че не си замесен? — завърши той.

— Не съм аз — поклати глава Джеф.

— Защо ще правя подобно нещо? Освен това бях при басейна. Заети бяхме с много готин експеримент. Става дума…

Но преди да успее да се доизкаже, Хилди Креймър се намеси:

— Джеф, не мисля, че тъкмо сега е моментът да занимаваш родителите си с експеримента. Така че, защо не ни оставиш, мен и родителите ти, да се опитаме да разберем какво се е случило?

Той се поколеба, после се отправи към вратата. С ръка на дръжката, отново обърна очи към баща си.

— Вече не ми се сърдиш, нали, тате?

Чет въздъхна дълбоко. И той не бе забелязал следи от вина у момчето. Както Джанет, така и той бе сигурен, че ако Джеф е виновен за номера, ще си личи, колкото и да се стараеше да го прикрие. Въпреки интелигентността си синът им бе непоправим лъжец.

— Не ти се сърдя, сине — рече му той.

— Просто доста се разтревожихме и това е всичко.

Джеф излезе от кабинета на Хилди Креймър и с Брад Хиншоу поеха по стълбите. Преди да стигнат до площадката на втория етаж, Джош Маккалъм отвори входната врата и затрополи по стълбите след тях.

— Момчета, да знаете къде е Ейми? — попита той. Двамата се спогледаха, после вдигнаха рамене.

— Не сме я виждали, откакто избяга от басейна — отвърна Брад и се засмя, като се сети как Ейми избухна в сълзи и хукна.

— Толкова се уплаши, че май подмокри гащичките!

Джош изгледа кръвнишки по-голямото момче.

— Уплашила се! И какво от това? Теб никога ли не те е било страх?

Брад се отдръпна и вдигна ръце в престорен ужас.

— Олеле! Какво ти става? Нали на теб нищо ти няма?

— Ами, не мога да я открия — каза му Джош.

— Обиколих всички места, където обикновено се крие, но я няма никъде.

— И какво от това? — попита Джеф.

— Навярно я е страх да се върне, защото знае, че всички ще й се смеят. Ако не всички, поне Брад — додаде той, пляскайки приятеля си по ръката.

— Нали?

— Ахъ, сигурно — съгласи се той.

— Освен ако Джош не ме заплаши да ми тегли един бой. — Със светкащи очи огледа Джош, който бе поне десет сантиметра по-нисък и десет килограма по-лек.

— Какво ще кажеш за това, Маккалъм… ще ме биеш ли, ако дразня любимата ти?

Момчето усети, че пламва.

— Тя не ми е любима — рече той разгорещено.

— А и не виждам какво толкова смешно има в случилото се с нея? Сега пък Джеф се ухили.

— Искаш ли да ти кажа нещо наистина смешно? Чуй само какъв номер е свил някой на мама! — И докато Джош и Брад слушаха, той разказа какво се бе случило. Когато свърши, Джош го изгледа с широко отворени очи.

— Ама това е наистина странно — прошепна.

— Кой ще стори подобно нещо?

Джеф хвърли поглед на Брад.

— Адам. Никой друг не може да го стори!

Брад Хиншоу зяпна приятеля си.

— Хайде пък ти. Адам е мъртъв!

— Ухилената физиономия на Джеф помръкна и на нейно място се появи почти жестока усмивка.

— Не е! Тук умират само глупаците. Адам не беше глупак, никога не е искал да умира. Просто искаше да се отърве от цялата тази глупост!

— Но къде е? — запита Джош объркан.

Джеф отново се ухили.

— Кой казва, че е отишъл някъде? Още е тук. Просто не можеш да го видиш.

— Исусе — изпъшка Брад Хиншоу.

— Ако питаш мен, и ти си толкова шашав, колкото и брат ти. — И като му обърна гръб, се отправи по коридора към стаята си. Когато се скри, Джеф Олдрич се обърна към Джош.

— Бас държа, че и Ейми е там — изрече той, като не сваляше очи от по-малкото момче.

— Хайде на бас, че е отишла при Адам.

Джош се взря в Джеф за миг, като се опитваше да разбере дали говори сериозно, после хукна по коридора към стаята на Ейми. Почука по затворената врата и я повика по име.

— Ейми? — викаше.

— Ейми, аз съм! Джош. Може ли да вляза?

Не последва отговор, но му се стори, че чу нещо да се движи в стаята. Накрая натисна дръжката. Беше отворено и той открехна вратата.

С мяучене Таби се стрелна през пролуката. Момчето отскочи назад уплашено. И въпреки това миг по-късно разтвори по-широко вратата и надникна в стаята.

Компютърът на Ейми светеше. На него бе изписано следното съобщение:

Джош ахна, дъхът му секна, сърцето му запрепуска бясно, щом разбра колко приличаха тези думи на прощалното послание на Адам Олдрич.