Рубиненочервено

Глава 4

Леля Мади седеше странно скована в стола си, очите й се взираха в нищото, а пръстите й се бяха впили в облегалките на стола. Лицето й бе бяло като платно.

— Лельо Мади? О, мамо, да не е получила удар? Лельо Мади! Можеш ли да ме чуеш? Лельо Мади!

Исках да хвана ръката й, но мама ме спря.

— Недей! Не я докосвай!

Каролайн започна да плаче.

— Какво й е? — извика Ник. — Да не би да е глътнала нещо накриво?

— Не е получила удар и не е глътнала нищо. Има видение — каза мама. — Скоро ще отмине.

— Сигурна ли си?

Втренченият поглед на пралеля Мади ме плашеше. Зениците й бяха огромни, клепачите й — абсолютно неподвижни.

— Изведнъж стана много студено — прошепна Ник. — Усещате ли?

Каролайн се разхленчи.

— Направете нещо, за да престане.

— Люси! — извика някой.

Подскочихме уплашено, но се оказа, че е била пралеля Мади. И наистина беше станало по-хладно. Огледах се, но в стаята не се виждаше никакъв дух.

— Люси, милото дете. Тя ме води до едно дърво. Дърво c червени плодове. O, къде ли отиде пък сега? Вече не я виждам. Нещо лежи между корените. Огромен скъпоценен камък, шлифован сапфир. Едно яйце. Яйце от сапфир. Колко е красив. И колко ценен. Но ето че се пропуква, о, счупи се, но има нещо в него… излюпи се малко птиченце. Гарван. Скочи на дървото. — Пралеля Мади се засмя. Но погледът й бе все така втренчен като преди малко. Пръстите й продължаваха да се впиват в облегалката. — Излезе вятър. — Смехът й секна. — Буря. Всичко се завихря. Аз летя. Летя с гарвана към звездите. Кула. Високо горе в кулата има огромен часовник. Горе върху часовника седи някой с провесени крака. Слез веднага долу, лекомислено момиче! — Изведнъж в гласа й се прокрадна страх. Започна да вика. — Вятърът ще я събори. Прекалено високо е. Какво прави там? Сянка! Голяма птица кръжи в небето! Ето! Спуска се към нея. Гуендолин! Гуендолин!

Не можех да издържам повече. Избутах майка си, хванах пралеля Мади за раменете и леко я разклатих.

— Аз съм тук, лельо Мади! Моля те! Виж ме!

Тя извъртя глава и ме погледна. Постепенно лицето й възвърна цвета си.

— Ангелчето ми — рече тя. — Беше изключително лекомислено да се покачиш толкова нависоко!

— Добре ли си? — Погледнах към мама. — Сигурна ли си, че не е нещо сериозно?

— Беше видение — отвърна тя. — Добре е.

— Не, не съм добре. Беше кошмарно видение — рече пралеля Мади. — Тоест, в началото беше съвсем наред.

Каролайн бе престанала да плаче. Тя и Ник зяпаха пралеля Мади с недоумение.

— Това си беше страшничко — каза Ник. — Забелязахте ли колко студено стана?

— Аз също го усетих — рече Каролайн. — Цялата настръхнах.

Пралеля Мади хвана ръката на мама.

— Грейс, видях племенницата ти Люси. Изглеждаше точно както едно време. Тази сладка усмивка…

Мама изглеждаше, сякаш всеки момент ще се разреве.

— Останалото, както обикновено, не го разбрах — продължи леля. — Яйце от сапфир, гарван, Гуендолин на часовниковата кула, а после тази лоша птица. Ти разбираш ли нещо?

Мама въздъхна.

— Разбира се, че не, лельо Мади. Това са твоите видения. — Мама се отпусна в един от столовете до нея.

— Да, но въпреки това не ги разбирам. Записа ли всичко, за да можем да го разкажем по-късно на майка ти?

— Не, лельо, не го записах.

Мади се наведе напред.

— Тогава трябва веднага да го запишем. И така, първо беше Люси, после дървото. Червените плодове… Може ли да е било самодивско дърво? В корените лежеше скъпоценният камък, който беше шлифован като яйце… о, боже, колко съм гладна! Надявам се не сте изяли десерта без мен. Днес си заслужих поне две парчета. Или дори три.

— Това преди малко беше наистина тотално страховито — казах аз.

Каролайн и Ник вече си бяха легнали, а аз седях на ръба на леглото на мама и се опитвах умело да подхвана темата за моя проблем. Мамо, днес следобед се случи нещо и се страхувам, че може да се случи отново.

Майка ми се занимаваше с вечерния си разкрасителен тоалет. Вече беше приключила с лицето. Грижата за външния й вид явно си заслужаваше, тъй като никой не би й дал годините, а тя вече бе надхвърлила четирийсетте.

— За пръв път присъствам по време на някое от виденията на пралеля Мади — казах аз.

— Това беше и първият път, когато се случва по време на вечеря — отвърна мама, докато нанасяше крем върху ръцете си и го разтриваше. Според нея, възрастта си личеше най-вече по ръцете и шията.

— И? Виденията й могат ли да бъдат взети на сериозно?

— Е, ти чу какви объркани неща наговори. Но някак си биха могли да се интерпретират. Три дни преди да почине дядо ти, също бе получила видение — черна пантера, която скача върху гърдите му.

— Дядо почина от инфаркт. Значи съвпада.

— Това казвам, някак си винаги съвпада. Искаш ли и ти крем за ръце?

— Вярваш ли на това? Имам предвид не на крема, а на виденията на леля Мади.

— Вярвам, че тя наистина вижда това, което казва. Но това не означава, че виденията й предсказват бъдещето. Или има някакво друго значение.

— Не разбирам! — Протегнах ръце и мама започна да ги маже с крем.

— Нещо подобно на твоите духове, миличка. Убедена съм, че ги виждаш, точно както съм убедена, че леля Мади има видения.

— Да не искаш да кажеш, че вярваш, че виждам духове, но не вярваш, че наистина съществуват? — извиках и възмутено дръпнах ръцете си.

— Не знам дали наистина съществуват. В какво вярвам, няма никакво значение.

— Но ако не съществуват, това означава, че си ги въобразявам. А това пък означава, че съм луда.

— Не е така — отвърна майка ми. — Означава, че… ах… миличка! И аз не знам. Понякога имам чувството, че в това семейство просто всички имат прекалено голямо въображение. Ще живеем много по-споконно, ако ограничим до това, в което вярват нормалните хора.

— Разбирам.

Май все пак не беше добра идея да изтърся новината: Да знаеш, мамо, днес следобед аз и моето ненормално въображение отскочихме в миналото.

— Моля те, не се обиждай — рече мама. — Знам, че има неща на този свят, които не можем да си обясним. Но може би придаваме на тези неща прекалено голямо значение. Не смятам, че си луда. Нито пък леля Мади. Но честно, вярваш ли, че нейното видение има нещо общо с бъдещето ти?

— Може би.

— Така ли? Да не би да имаш намерение в близко бъдеще да се покачиш на кула и да седнеш върху часовника, за да си поклащаш краката?

— Разбира се, че не. Но може би е някакъв знак.

— Да, може би — отвърна мама. — А може и да не е. Отиди да си легнеш, съкровище. Денят беше дълъг. — Тя погледна часовника върху нощното си шкафче. — Да се надяваме, че междувременно Шарлот е приключила с това. О, боже, така ми се иска най-сетне да успее.

— А може би Шарлот има много развинтено въображение — казах, след което се изправих и целунах мама. Утре щях отново да опитам да й кажа. Може би. — Лека нощ.

— Лека нощ, голямото ми дете. Обичам те.

— И аз те обичам, мамо.

Когато затворих вратата на стаята си и се мушнах в леглото, се почувствах доста гадно. Знаех, че трябваше да разкажа на мама всичко. Но това, което каза, ме накара да се замисля. Със сигурност имах богата фантазия, но да имаш фантазия бе едно, а съвсем друго да си въобразяваш, че пътуваш във времето. Хората, конто си въобразяваха такива неща, биваха подложени на медикаментозно лечение. И с право, според мен. Може би бях като всички онезн типове, които твърдяха, че са били отвлечени от извънземни. Просто луди.

Изключих нощната лампа и се сгуших под завивката. Кое бе по-лошо — да си луд или наистина да пътуваш във времето?

Може би второто. За другото можеха да се взимат хапчета.

В тъмното се завърна и страхът ми. Отново се замислих колко отвисоко бих паднала от тук горе до земята. Затова светнах отново нощната лампа и се обърнах с лице към стената. За да мога да заспя се опитах да мисля за нещо незначително, неутрално, но просто не успявах. Най-накрая започнах да броя отзад напред, започвайки от хиляда.

Май по някое време все пак бях заспала, защото ми се присъни голяма птица и се събудих със силно биещо сърце. Отново се бе появило онова отвратително чувство на преобръщане в корема. Панически скочих от кревата и се затичах, колкото бързо ми позволяваха треперещите ми крака, към стаята на майка ми. Беше ми все едно дали ще ме сметне за луда, просто исках това да спре. И не исках да пропадна от три етажа височина в някое блато!

Едва стигнах до коридора, когато краката ми се подкосиха. Убедена, че е настъпил сетният ми час, стиснах здраво очи. Но просто се приземих грубо на колене, а на допир подът беше същия като познатия ми паркет. Внимателно отворих очи. Беше станало по-светло, сякаш изведнъж през последната секунда с започнало да се развиделява. В първия момент таях надеждата, че нищо не се с случило, но тогава видях, че макар да се намирах в нашия коридор, всичко изглеждаше различно. Стените бяха боядисани в тъмно маслиненозелено и на тавана нямаше лампи. От стаята на Ник се чуваха гласове. Женски гласове. Бързо се изправих. Ако някой ме видеше… как щях да обясня откъде съм се появила така изведнъж? С пижама „Хелоу Кити“.

— Толкова ми е омръзнало ранното ставане — каза единият глас.

— Уолтьр може да спи до девет! А ние? Тогава да си бях останала на село да доя крави.

— Уолтьр беше дежурен половината нощ, Кларис. Шапчицата ти е накриво — отвърна вторият глас. — Прибери косата си под нея както трябва, иначе госпожа Мейсън ще се кара.

— Тя и без това само се кара — измърмори първият глас.

— Има много по-строги господарки, скъпа Кларис. Хайде идвай, че закъсняваме. Мери слезе долу още преди петнайсет минути.

— Да, дори си оправи и кревата. Винаги прилежна, винаги спретната, точно както госпожа Мейсън обича. Но го прави с цел. Прокарвала ли си ръка по одеялото й? Много е меко. Не е честно.

Незабавно трябваше да изчезна оттук. Но къде? Добре, че познавах къщата.

— Моето одеяло боде ужасно — оплака се Кларис.

— През зимата ще си доволна, че го имаш. Хайде да тръгваме.

Някои натисна дръжката на вратата. Аз се втурнах към вградения гардероб и рязко дръпнах вратата, а после я затворих в момента, в който вратата на стаята на Ник се отвори.

— Просто не виждам защо моето одеяло трябва да боцка, след като това на Мери е толкова меко — каза Кларис. — Всичко е толкова несправедливо. На Бети и е позволено да придружи лейди Монтроуз в провинцията. А ние трябва цяло лято да стоим в прашния град.

— Кларис, наистина трябва да се опиташ да не мрънкаш толкова.

Можех само да се съглася с другата жена. Тази Кларис беше истинско мрънкало. Чух как двете слязоха по стълбите и си отдъхнах. Размина се на косъм. Какво щастие, че тук всичко ми беше познато. Но сега какво? Трябваше ли просто да изчакам в шкафа, докато не се завърнех? Вероятно така беше най-безопасно. С въздишка скръстих ръце.

В тъмнината зад мен някой простена.

Замръзнах от ужас. Какво, за бога, беше това?

— Кларис, ти ли си? — попита мъжки глас от етажерката с бельото. — Успах ли се?

Боже! Явно някой наистина спеше в шкафа. Що за нрави бяха това?

— Кларис? Мери? Кой е там? — попита гласът, този път значително по-бодро. Чу се шумолене в тъмното. Една ръка се пресегна към мен и докосна гърба ми. Не изчаках, докато успее да ме сграбчи, а отворих вратата на шкафа и избягах.

— Стой! Стой, не мърдай!

Погледнах за миг през рамо. Младо момче с дълга бяла риза изскочи от шкафа и се втурна след мен. Затичах се надолу по стълбите. Къде, за бога, можех да се скрия сега? Стъпките на спящия в шкафа кънтяха след мен, а през това време той крещеше с пълно гърло:

— Дръжте крадеца!

Крадец? Май не бях чула добре! Какво му бях откраднала на този? Може би нощната шапчица?

Добре, че и със затворени очи можех да тичам по тези стълби. Всяко стъпало ми беше добре познато. Сякаш прелетях двата етажа надолу със скоростта на светлината, като подминах портрета на прапрапрапрачичо Хю с известно съжаление, защото тайната врата зад него би била идеалният изход от тази неприятна ситуация. Но механизмът й винаги заяждаше и за времето, което ми бе необходимо да отворя вратата, мъжът с нощницата вече щеше да ме е настигнал. Не, трябваше ми по-добро скривалище.

На първия етаж за малко да се блъсна в едно момиче с боне, което мъкнеше голяма стомна. Тя изпищя силно, когато прелетях покрай нея и изпусна — като по филмите — стомната. Течността се посипа заедно с керамичните парчета по пода.

Надявах се, че преследвачът ми — също като по филмите — ще се пързулне по тях. Е, поне не успя да ги заобиколи достатъчно бързо. Използвах преднината си, за да се спусна по стълбите към мястото на оркестъра. Отворих със замах вратата към малкия килер под стълбите и се свих там. Както и в моето време, тук беше прашно, разхвърляно и пълно с паяжини. През пролуките между дъските на стъпалата се процеждаше слаба светлина, във всеки случай достатьчна, за да видя, че в този килер никой не спеше. Както и при нас, бе догоре натъпкан с вехтории.

Над мен се разнесоха силни гласове. Мъжът с нощницата говореше с горкото момиче, което бе изпуснало стомната.

— Най-вероятно е някаква крадла, Никога досега не съм я виждал в къщата.

И други гласове се присъединиха към разговора.

— Тя избяга надолу. Може би в къщата има и други от тази паплач.

— Аз не съм виновна за счупената стомна, госпожо Мейсън. Тази крадла просто ме отнесе. Сигурно са дошли за бижутата на милейди.

— Не срещнах никого по стълбите. Значи все още трябва да е някъде тук. Заключете входната врата и претърсете къщата — заповяда един много енергичен женски глас. — А вие, Уолтьр, веднага отидете горе и се облечете. Вашите космати глезени не са приятна гледка рано сутрин.

О, боже! Като малка съм се крила тук милион пъти, но никога не съм се страхувала толкова, че мога да бъда открита. Внимателно, за да не предизвиквам издайнически шум, се промъкнах по-навътре между вехториите. Един паяк ме полази но ръката и беше толкова голям, че за малко да изпищя.

— Лестър, господин Дженкинс и Тот, вие претьрсете сутерена и мазето. Ние с Мери ще поемем първи етаж. Кларис ще охранява задната врата, а Хелън — централния вход.

— А ако се опита да избяга през кухнята?

— За целта първо трябва да мине през госпожа Крейн и нейните железни тигани. Погледнете и в килера под стълбите, а също и зад всички завеси.

С мен беше свършено.

Проклятие! Всичко бе толкова нереално!

Клечах, облечена в пижама, между огромни паяци, прашни мебели и… ууу, това да не би да е препариран крокодил? — в един килер и чаках да бъда арестувана за кражба. И всичко това само защото нещо се е объркало и Исак Нютон е сгрешил в изчисленията си.

От гняв и безсилие започнах да плача. Може би тези хора биха проявили съжаление към мен, ако ме намереха така, В сумрака стъклените очи на крокодила ме следяха подигравателно. Сега навсякъде се чуваха стъпки. Прах се сипеше от дъските на стълбите в очите ми.

И тогава отново почувствах познатото присвиване в корема. Никога това чувство не е било така добре дошло, както сега. Крокодилът се размаза пред очите ми, после всичко около мен се завъртя и отново утихна. И стана тъмно като в рог.

Поех си дълбоко дъх. Няма причина за паника. Сигурно се бях върнала обратно. И сигурно този път клечах между вехториите под стълбите в моето време. Където определено също имаше огромни паяци.

Нещо докосна лицето ми съвсем нежно. Имах причина за паника! Замахах бясно с ръце във въздуха и измъкнах краката си изпод един скрин. Чу се тропот, заскърцаха дъски, една стара настолна лампа се обърна на пода. Тоест, предположих, че е лампа, защото не можех да я видя. Но успях да се освободя. Изпълзях от скривалището си и с облекчение се отправих пипнешком към вратата. Извън килера също беше тъмно, но можех да забележа очертанията на парапета, високите прозорци и мъждукащия полилей.

И един силует, който се приближаваше към мен. Лъч светлина от фенерче ме заслепи.

Отворих уста, за да извикам, но не успях да издам и звук.

— Нещо конкретно ли търсихте в килера, госпожице Гуендолин? — попита силуетът. Беше господин Бърнард. — С удоволствие ще ви помогна в търсенето.

— Ааа, ами… аз… — едва си поемах въздух, толкова силен бе страхът, заседнал в гърдите ми. — А вие какво правите тук долу?

— Чух шум — отговори господин Бърнард с достойнство. — Изглеждате ми малко… прашна.

— Да.

Прашна, раздърпана и разревана. Скришом избърсах сълзите от бузите си.

Господин Бърнард ме оглеждаше през очилата си на светлината на фенерчето, Предизвикателно отвърнах на погледа му. Все пак не е забранено нощем да се промъкваш в килер, нали така? И причините за това изобщо не влизаха в работата на господнин Бърнард.

Дали той спеше с очилата си?

— До звъненето па будилника остават още два часа — каза той накрая. Предлагам да ги прекарате в кревата си. Аз също ще си почина още малко, Лека нощ.

— Лека нощ, господин Бърнард — отвърнах.