Рубиненочервено

Глава 8

Приземих се по дупе върху студения камък, държейки сладкиш в ръка. Или поне на пипане се усещаше като сладкиш. Навсякъде около мен цареше непрогледен мрак, по-черен и от черното. Би трябвало да съм като парализирана от страх, но изненадващо — изобщо не се страхувах. Може би се дължеше на успокоителните думи на господин Джордж, или може би вече бях свикнала с всичко това. Налапах сладкиша (наистина бе много вкусен!), после посегнах към висящия на врата ми фенер и изнизах шнура през главата си.

Отне ми няколко секунди, докато намеря копчето. В лъча светлина от фенера видях рафтовете с книги, разпознах камината (за съжаление студена и без запален огън), картината над нея бе същата, която и преди малко бе висяла там, портретът на пътуващия във времето с бяла къдрава перука, граф Еди-кой-си. Всъщност липсваха само няколко кресла и малки масички, и точно удобното канапе, върху което бях седяла.

Господин Джордж бе казал просто да чакам, докато се завърна обратно. Сигурно точно това и щях да направя, ако канапето бе все още на мястото си. Но едва ли щеше да навреди, ако хвърлех един поглед през вратата. Внимателно се придвижих напред. Вратата беше заключена. Е, добре. Поне сега не ми се ходеше до тоалетната.

На светлината от фенера започнах да оглеждам стаята. Може би щях да успея да намеря някаква информация за годината, в която се намирах. Възможно бе на стената да виси календар или да е оставен такъв на бюрото.

Бюрото бе претрупано с книжа, книги, отворени писма и ковчежета. Лъчът светлина се спря върху мастилница и перодръжка. Взех един от листовете, който на допир бе дебел и груб. Почеркът бе труден за разчитане заради многото завъртулки на буквите.

— Уважаеми господин докторе — беше изписано. — Днес получих писмото ви, пътувало е само девет седмици. Човек може само да се удивлява на тая бързина, като се има предвид какъв дълъг път е изминал вашият духовит доклад за положението в колониите.

Нямаше как да не се ухиля. Девет седмици заедно писмо! А хората вечно се оплакваха от ненадеждните британски пощенски служби. Е, добре, намирах се във време, в което са доставяли писмата с гълъби. Или с охлюви.

Седнах на стола и прочетох още няколко писма. Доста скучни неща. Имената също нищо не ми говореха. След това прегледах ковчежетата. Първото, което отворих, беше пълно с печати с изкусно изработени мотиви. Потърсих такъв със звезда с дванадесет лъча, но имаше само с корони, с преплетени една в друга букви и флорални мотиви. Много хубави. Открих и восък във всякакви цветове, дори и в златно и сребърно.

Следващото ковчеже беше заключено. Може би ключът беше в някое от чекмеджетата. Това търсене на съкровища започваше да става интересно. Ако това, което се намираше в ковчежето, ми харесаше просто щях да го взема. Ей така, за тест. Със сладкиша се беше получило. Исках да подаря на Лесли малък сувенир, това едва ли беше забранено.

В чекмеджетата на бюрото намерих още перодръжки и мастилници, писма, грижливо съхранявани в пликовете си, подвързани бележници, нещо като кама и ключове. Много, много ключове във всякаква форма и големина. Лесли щеше да е очарована. В тази стая сигурно за всеки ключ имаше съответната ключалка, а зад всяка ключалка се криеше малка тайна. Или съкровище.

Пробвах няколко от ключовете, които изглеждаха достатъчно малки, за да паснат на ключалката на ковчежето. Но подходящият не беше сред тях. Жалко. Сигурно вътре имаше ценни накити. Може би трябваше да задигна направо цялото ковчеже? Но не беше удобно за носене и бе прекалено голямо за вътрешния джоб на сакото ми.

В следващото ковчеже имаше лула. Много хубава, изкусно гравирана, сигурно беше от слонова кост, но не бе подходящ подарък за Лесли. Може би трябваше да й занеса някой от печатите? Или хубавата кама? Или някоя от книгите?

Естествено, знаех, че не трябва да се краде, но това тук беше извънредна ситуация. Бях на мнение, че имам право на обезщетение. Освен това трябваше да изпробвам дали въобще щеше да се получи транспортирането на предмети от миналото в настоящето. Не чувствах и грам угризения, което ме учуди, защото обикновено се възмущавах, когато Лесли си взимаше повече от една от безплатните пробни хапки на щанда с деликатесите в „Хародс“ или — както наскоро се случи — си откъснеше цвете от лехата в парка.

Просто не можех да реша кое да бъде. Камата изглеждаше по-скъпа от всичко останало. Ако камъните на дръжката бяха истински, сигурно струваше цяло състояние. Но какво ще прави Лесли с някаква си кама? Може би един печат повече щеше да й хареса. Но кой?

Възможността за избор ми бе отнета, защото чувството за виене на свят се завърна. Когато бюрото се размаза пред погледа ми, посегнах към първия предмет, който все още можех да сграбча.

Приземих се благополучно на собствените си крака. Заслепи ме ярка светлина. Бързо мушнах ключа, който в последната секунда бях успяла да грабна, в джоба при телефона ми и се огледах в помещението. Всичко бе абсолютно същото, както докато с господин Джордж пиехме чай. Стаята бе приятно топла заради мъждукащия в камината огън.

Само дето господин Джордж вече не беше сам. Стоеше в средата на помещението заедно с Фолк де Вилърс и нелюбезния посивял доктор Уайт (и малкото русо призрачно момче), където тихо разговаряха. Гидиън де Вилърс се бе облегнал небрежно на един от шкафовете с книги. Той бе първият, който ме забеляза.

— Здравей, Уенди.

— Гуендолин — поправих го. Боже, не беше чак толкова трудно да се запомни. Все пак и аз не го наричах Гилбърт, да речем.

Другите трима мъже се обърнаха рязко и ме зяпнаха: доктор Уайт — подозрително присвил очи, а господин Джордж — видимо изключително зарадван.

— Изминаха почти петнайсет минути — каза той. — Всичко наред ли е, Гуендолин? Добре ли си?

Кимнах.

— Някой видя ли те?

— Там нямаше никого. Не помръднах от мястото си, точно както ми казахте. — Подадох му фенера и пръстена с печата. — Къде е мама?

— Горе при другите е — рече Де Вилърс.

— Искам да говоря с нея — казах аз.

— Не се притеснявай, после ще имаш тази възможност — каза господин Джордж. — Но преди това… о, изобщо не знам откъде да започна.

Той направо сияеше. Защо толкова се радваше?

— Вече познаваш Гидиън, моя племенник — каза Де Вилърс. — Той вече е преживял това, през което ти преминаваш сега, преди две години. Но беше много по-добре подготвен от теб. Ще е трудно да се навакса всичко, което си препуснала през изминалите години.

— Трудно? По-скоро бих казал невъзможно — подхвърли доктор Уайт.

— Изобщо не е необходимо — рече Гидиън. — Сам ще се справя много по-добре.

— Ще видим — каза Де Вилърс.

— Смятам, че подценявате момичето — вметна господин Джордж и после продължи с тържествен, дори прекалено патетичен тон. — Гуендолин Шепърд, сега ти си част от една древна тайна! Време е да научиш същината на тази тайна. Първото, което трябва да знаеш, е…

— Нека да не прибързваме — прекъсна го доктор Уайт. — Може и да е носител на гена, но това изобщо не означава, че може да й се има доверие.

— Или че ще разбере за какво става въпрос — допълни Гидиън.

Аха. Явно ме смяташе за доста ограничена. Надут глупак.

— Кой знае какви инструкции е получила от майка си — продължи доктор Уайт. — И кой знае тя пък от своя страна от кого получава инструкции. Имаме само този единствен хронограф, не можем да си позволим други издънки. Просто държа да обърна внимание на този факт.

Господин Джордж изглеждаше, сякаш е получил шамар.

— А може и ненужно да се усложняват нещата — измърмори той.

— Сега ще я взема с мен в кабинета за прегледи — продължи доктор Уайт. — Не се обиждай Томас, но за обяснения и по-късно ще има време.

При тези думи по гърба ми полазиха студени тръпки. Последното, което исках, е да отида с доктор Франкенщайн в някакъв си кабинет за прегледи.

— Искам при майка — казах, въпреки вероятността да звуча като някое малко дете.

Гидиън изцъка презрително е език.

— Не трябва да се страхуваш, Гуендолин — увери ме господин Джордж. — Ще ти вземем само малко кръв. Освен това доктор Уайт е отговорен за твоите имунизации и за здравето ти. В миналото дебнат една камара причинители на болести, които са непознати за хората от нашето време. Бързо ще приключи.

Беше ли наясно колко ужасно звучеше всичко това? Ще ти вземем само малко кръв… и… бързо ще приключи — майко мила!

— Но аз… аз не искам да остана сама с доктор Фран-кен… Уайт — казах. Беше ми все едно дали този човек ме смяташе за любезна или не. Освен това на него самия му липсваха всякакви маниери. А що се отнася до Гидиън — нека си мисли за мен каквото ще!

— Доктор Уайт не е толкова… безсърдечен, както може би ти се е сторил — каза господин Джордж. — Наистина не трябва да се…

— Напротив, трябва — изръмжа доктора.

Вече започвах да се вбесявам. Какво си въобразяваше този арогантен тип? Първо да вземе да си купи костюм, който има истински цвят!

— Така ли? А какво ще направите, ако се възпротивя? — изсъсках и в същото време забелязах, че зад черните рамки на очилата, очите му, които ме фиксира ядосано, бяха зачервени и възпалени.

Страхотен лекар, няма що. Дори не можеше да излекува сам себе си. Преди доктор Уайт да успее да измисли какво би направил с мен (въображението ми набързо обрисува няколко отвратителни картини), за мое успокоение се намеси Де Вилърс.

— Ще кажа на госпожа Дженкинс да те придружи — каза той и тонът му не търпеше възражение. — Господин Джордж ще остане с теб, докато тя дойде.

Отправих на лекаря триумфираш поглед, от типа сякаш съм му се изплезила, но той не ми обърна внимание.

— Ще се срещнем след половин час горе в драконовата зала — продължи Де Вилърс.

Не исках да го правя, но на излизане се обърнах към Гидиън, за да видя дали моята малка победа над доктор Уайт го е впечатлила. Явно не, защото в момента гледаше краката ми. Сигурно ги сравняваше с тези на Шарлот. По дяволите! Нейните бяха по-дълги и по-слаби. И със сигурност нямаше драскотини по прасците, защото през изминалата нощ не й се е наложило да клечи измежду вехтории и препарирани крокодили.

Кабинетът за прегледи на доктор Уайт изглеждаше като всеки друг лекарски кабинет. И тъй като той облече бяла престилка върху костюма си и дълго и старателно ми ръцете си, започна да прилича на всеки друг лекар. Само малкото русо момче призрак до него изглеждаше не на място.

— Съблечи сакото и вдигни ръкава — рече доктор Уайт.

Господин Джордж преведе думите му:

— Моля те, бъди така добра да съблечеш сакото си и да навиеш нагоре ръкава си.

Малкият призрак наблюдаваше с интерес. Когато му се усмихнах, бързо се скри зад доктора, но само секунда след това отново се показа.

— Можеш ли да ме виждаш?

Кимнах.

— Гледай настрани — изръмжа доктор Уайт, докато пристягаше ръката ми.

— Мога да понеса гледката на кръв — отвърнах. — Дори когато е моята.

— Другите не могат да ме видят — каза малкият призрак.

— Знам. Аз се казвам Гуендолин. А ти?

— За теб съм доктор Уайт — каза докторът.

— Аз съм Робърт — отвърна призракът.

— Много хубаво име — казах аз.

— Благодаря — рече доктор Уайт. — Ти пък имаш много хубави вени.

Почти не почувствах убождането. Докторът напълни внимателно едно контейнерче с кръвта ми. После го замени с друго, празно, и напълни и него.

— Тя не говори с теб, Джейк — обясни господин Джордж.

— Така ли? А с кого тогава?

— С Робърт — отвърнах аз.

Доктор Уайт рязко вдигна глава. За първи път ме погледна директно.

— Моля?

— А, нищо — казах.

Той измърмори нещо неразбираемо под носа си, а господин Джордж ми се усмихна заговорнически. Почука се. Госпожа Дженкинс, секретарката с белите рамки на очилата, влезе.

— Ето ви най-сетне — каза докторът. — Вече може да се разкараш, Томас. А вие можете да седнете онзи стол. Но си дръжте устата затворена.

— Чаровен както обикновено — отбеляза госпожа Дженкинс, но седна послушно на посочения й стол.

— След малко пак ще се видим — каза ми господин Джордж, вдигна едно от контейнерчетата с кръвта във въздуха и допълни с широка усмивка: — Отивам да заредя с гориво.

— Къде се намира този хронограф? И как изглежда? — попитах, когато вратата се затвори след господин Джордж. — Може ли да се седне в него?

— Последната личност, която ме разпитва за хронографа, две години по-късно го открадна. — Доктор Уайт извади абоката от ръката ми и сложи лепенка върху убоцканото място. — Надявам се разбираш защо ще се въздържа да отговоря на въпросите ти.

— Хронографът е бил откраднат?

Малкото момче призрак на име Робърт закима усилено.

— Лично от твоята очарователна братовчедка Люси — рече доктор Уайт. — Много добре си спомням първия път, когато седеше тук. Изглеждаше точно толкова безобидна и наивна като теб сега.

— Люси е много мила — каза Робърт. — Харесвам я.

Тъй като беше призрак, сигурно му се струваше като вчера последния път, когато я е видял.

— Люси е откраднала хронографа? И защо?

— Аз откъде да знам? Шизофренично разстройство на личността предполагам — изръмжа доктор Уайт. — Явно е наследствено. Всички жени от семейство Монтроуз са истерични. А освен това Люси е имала и нужното криминално съзнание.

— Доктор Уайт! — каза госпожа Дженкинс. — Това изобщо не е вярно!

— Не трябваше ли да си държите устата затворена?

— Но ако Люси е откраднала хронографа, как тогава той е тук? — попитах.

— Да, как ли е възможно? — Докторът махна пристягащата връзка от ръката ми. — Има още един, умниче такава. Кога за последно ти е правена имунизация против тетанус?

— Не знам. Значи има много хронографи?

— Не, само тези двата са — обясни ми той. — Предполагам, че не си ваксинирана и против вариола. — Той прегледа рамото ми. — Някакви хронични заболявания? Алергии?

— Не. Не съм ваксинирана и против чума, и холера, и едра шарка. — Сетих се за Джеймс. — Изобщо може ли да се ваксинира човек против едра шарка? Мисля, че един мой приятел е умрял от това.

— Не ми се вярва. Едрата шарка е друго наименование на вариолата. А от тази болест отдавна никой е умирал.

— Приятелят ми е мъртъв от доста време.

— Винаги съм мислела, че едрата шарка е друго наименование на морбили — каза госпожа Дженкинс.

— А пък аз си мислех, че сме се разбрали, че ще си мълчите, госпожо Дженкинс.

Тя замълча.

— Всъщност защо сте толкова нелюбезен към всички? — попитах и после възкликнах: — Ох!

— Та това беше само едно нищо и никакво убождане — каза доктор Уайт.

— Какво беше това?

— Повярвай ми, не би искала да знаеш.

Въздъхнах. Малкият призрак Робърт също въздъхна.

— Винаги ли е такъв? — попитах го.

— През повечето време — отвърна Робърт.

— Не го прави от лошотия — рече секретарката.

— Госпожо Дженкинс!

— Добре, добре.

— На първо време приключихме. До следващото ни виждане ще имам резултатите от кръвната ти проба и може би твоята очарователна майка ще ни предостави здравния ти картон и имунизационната ти книжка.

— Никога не съм боледувала. А сега ваксинирахте ли ме против чума?

— Не. А и това няма да ти е от голяма полза. Предпазва само за половин година, а и страничните ефекти са значителни. Ако зависи от мен и без това няма да пътуваш в година с чумна епидемия. Вече можеш да се облечеш. Госпожа Дженкинс ще те заведе горе при останалите. Аз ще дойда след минута.

Госпожа Дженкинс се изправи.

— Ела, Гуендолин. Сигурно си гладна, след малко яденето ще е готово. Госпожа Малъри е приготвила за днес печено телешко с аспержи. Много хубав деликатес.

Наистина бях гладна. Дори ми се ядеше телешко с аспержи, на което обикновено не бях голям почитател.

— Знаеш ли, всъщност докторът е добродушен човек — каза госпожа Дженкинс, докато отивахме горе. — Просто му е трудно да бъде любезен.

— Да, това е очевадно.

— Едно време беше съвсем друг човек. Весел, винаги в добро настроение, въпреки че и тогава носеше тези ужасни черни костюми, но поне ги комбинираше с шарени вратовръзки. Това беше преди малкият му син да почине… ах, ужасна трагедия. Оттогава сякаш е като преобразен.

— Робърт.

— Точно така, малкият се казваше Робърт. Господин Джордж разказа ли ти за него?

— Не.

— Златно момченце. По време на един рожден ден се е удавил в басейна на техни приятели, направо не е за вярване. — Докато вървяхме, госпожа Дженкинс преброи годините на пръстите си. — Осемнайсет години са изминали оттогава. Горкият доктор.

Горкият Робърт. Но поне не изглеждаше като удавен труп. Някои призраци обичаха да се шегуват като се разхождаха наоколо във вида, в който са били, когато са починали. За щастие още не бях срещнала някой със забита брадва в главата. Или изобщо без глава.

Госпожа Дженкинс почука на една врата.

— Ще се отбием за кратко при мадам Росини. Тя ще ти вземе мерки.

— Да ми вземе мерки? За какво?

Но стаята, в която ме избута да вляза, даде отговор на въпроса ми: представляваше шивашко ателие и насред платове, дрехи, шевни машини, манекени, ножици и макари ми се усмихваше една закръглена жена с бухнала червено руса пищна коса.

— Добре дошла — каза ти с френски акцент. — Ти трябва да си Гуендолин. Аз съм мадам Росини и ще се грижа за гардероба ти. — Тя вдигна един шивашки метър. — Все пак не можем да позволим да се разхождаш в памтивека с тази ужасна ученическа юниформа. n’est-ce pas?[8]

Кимнах. Ученическите юниформи, както го изговаряше мадам, бяха наистина ужасни, все едно в кой век си.

— Сигурно ще предизвикаш безредици, ако в онези времена се появиш така на улицата — каза тя и вдигна ръце заедно с метъра.

— За съжаление трябва да побързаме, защото горе ни чакат — каза госпожа Дженкинс.

— Бързо ще приключа. Би ли съблякла сакото си. — Мадам Росини обгърна талията ми с метъра. — Чудесно. А сега ханша. О, като млада кобилка. Мисля, че можем да ползваме повечето неща, които бях подготвила за другата, може би с малко промени тук и там.

Под „другата“ сигурно имаше предвид Шарлот. Загледах се в светложълта рокля с бял прозирен дантелен кант, която висеше на един щендер и изглеждаше сякаш е част от реквизита на „Гордост и предразсъдъци“. На Шарлот със сигурност щеше да и стои превъзходно.

— Шарлот е по-висока и по-слаба от мен.

— Да, малко — коза мадам Росини. — Като закачалка е. Но това няма да е проблем. — Тя измери и шията и главата ми. За шапките и перуките — каза и ми се усмихна. — Ах, колко хубаво за разнообразие да шия за брюнетка. При червенокосите трябва много да се внимава с цветовете. От години имам тази прекрасна тафта с цвета на залязващо слънце. Ще си първата, на която този цвят ще отива…

— Мадам Росини, моля ви! — госпожа Дженкинс посочи часовника на ръката си.

— Да, да, почти съм готова! — каза французойката, докато се въртеше около мен с метъра и премери дори обиколката на глезените ми. — Винаги толкова бързат, тези мъже. Но модата и красотата просто не са припряно занимание. — Най-накрая ме потупа приятелски и каза: — До после, лебедова шийке.

Направи ми впечатление, че тя самата нямаше никаква шия. Главата й сякаш бе захваната направо за раменете. Но наистина беше мила.

— До после, мадам Росини.

Отново в коридора, госпожа Дженкинс вървеше подтичвайки и аз се затруднявах да я следвам, въпреки че тя носеше обувки с високи токчета, а аз бях с моите удобни, макар и малко безформени тъмносиви ученически обувки.

— Почти стигнахме. — Пред нас отново се виеше един безкрайно дълъг коридор. За мен бе истинска загадка как някой можеше да се оправи в този лабиринт.

— Тук ли живеете?

— Не, в Айлингтън. Работното ми време свършва в пет. Тогава се прибирам вкъщи при съпруга ми.

— А какво казва съпругът ви за това, че работите в тайна организация, в чийто килер има машина на времето?

Госпожа Дженкинс се засмя.

— О, той изобщо не знае. В трудовия ми договор, който съм подписала, има клауза за пазене на професионална тайна. Нямам право да казвам какво се случва тук нито на съпруга ми, нито на някой друг.

— В противен случай? — Сигурно зад тези стени лаеха една камара кости на словоохотливи секретарки.

— В противен случай ще загубя работата си — каза госпожа Дженкинс и звучеше, сякаш намираше тази вероятност за наистина трагична, а после добави развеселено: — А и без това никой не би ми повярвал. Най-малко пък мъжът ми. Милият той, няма никакво въображение. Мисли, че се тормозя със скучни досиета в най-обикновена адвокатска кантора… О, не! Досието! — тя се закова на място. — Забравих го! Доктор Уайт ще ме убие. — Погледна ме колебливо. — Ще успееш ли да се ориентираш и без мен? Остават само няколко метра. Зад ъгъла свиваш наляво и после втората врата вдясно.

— Зад ъгъла вляво, втората врата вдясно, няма проблем.

— Ти си истинско съкровище! — каза госпожа Дженкинс вече подтичвайки. За мен бе истинска загадка как го постигаше с тези високи токчета. За разлика от нея аз не трябваше да си давам зор да измина „няколкото метра“. Най-накрая можех да разгледам на спокойствие стенописите (бяха избледнели), да почукам рицарските доспехи (бяха ръждясали) и да прокарам пръст по една от рамките на картините (беше прашасала). Когато завих зад ъгъла, чух гласове.

— Шарлот, почакай!

Бързо отстъпих назад и притиснах гръб към стената. Бях видяла как Шарлот излиза от драконовата зала, следвана от Гидиън, които я бе хванал за ръката. Дано не ме бяха забелязали.

— Всичко това е толкова ужасяващо срамно и унизително — каза Шарлот.

— Не, изобщо не е. Ти нямаш никаква вина. — Колко нежен и приятелски можеше да звучи гласът му.

Той е влюбен в нея, помислих си и поради някаква тъпа причина това ме прониза. Притиснах се още по-плътно към стената, въпреки че ми се искаше да видя какво правеха. Държаха ли се за ръце? Шарлот изглеждаше съкрушена.

— Лъжливи симптоми! Ще потъна в земята от срам. Наистина вярвах, че всеки момент ще се случи…

— Но на твое място и аз щях да мисля същото — каза Гидиън. — Леля ти трябва да е луда, щом през всичките тези години си е мълчала. А братовчедка ти може само да бъде съжалявана.

— Така ли смяташ?

— Само си помисли! Как ще се оправи? Та тя няма никакво понятие от всичко това… Как ще навакса това, което ние сме изучавали през последните десет години?

— Да, бедната Гуендолин — каза Шарлот, но някак си не звучеше наистина състрадателно. — Въпреки че тя определено има и силни страни.

О! Това беше много мило от нейна страна.

— Да се хили с приятелката си, да пише есемеси и да декламира списъците с имената на актьорите в различните филми. Това наистина го може много добре.

Май все пак не беше мило.

Надникнах внимателно иззад ъгъла.

— Да — каза Гидиън. — И аз това си помислих, когато преди малко я видях за първи път. Наистина ще ми липсваш, както и съвместните ни тренировки по фехтовка.

— Добре се забавлявахме, нали? — въздъхна Шарлот.

— Така е. Но помисли само какви възможности се разкриват сега пред теб, Шарлот! Завиждам ти. Сега си свободна и можеш да правиш каквото си искаш.

— Никога не съм искала нещо друго от това тук!

— Да, защото не си имала избор. Но сега целият свят е в краката ти — можеш да учиш в чужбина и да пътуваш в далечни страни, докато аз не мога да се отделя за повече от един ден от този прок… хронограф и да прекарвам нощите си в 1953 година. Повярвай ми, с най-голямо удоволствие бих се разменил с теб!

Вратата на драконовата зала отново се отвори и лейди Ариста и леля Гленда излязоха в коридора. Бързо отдръпнах главата си назад.

— Ще съжаляват за това! — каза леля ми.

— Гленда, моля те! Ние сме едно семейство — каза лейди Ариста. — Трябва да се подкрепяме.

— По-добре кажи това на Грейс. Тя ни постави в тази отвратителна ситуация. Да я защити! Ха! След всичко, което се случи, никой, който е с акъла си, няма да повярва и на една нейна дума. Но това вече не е наш проблем. Хайде, Шарлот.

— Ще те придружа до колата — каза Гидиън.

Подмазвач!

Изчаках, докато стъпките им заглъхнаха, и едва тогава посмях да се покажа от мястото, от което подслушвах. Лейди Ариста все още стоеше там и уморено разтъркваше с пръсти челото си. Изведнъж сякаш се бе състарила, изобщо не изглеждаше както обикновено. Всичката дисциплинираност на учителка по балет изглежда я бе напуснала. Стана ми жал за нея.

— Здравей — казах тихо. — Всичко наред ли е?

Стойката на баба ми веднага се стегна. Всичките глътнати бастуни отново се върнаха по местата си.

— Ето те и теб — каза и изучаващият й поглед се спря на блузата ми. — Да не би това да е петно? Дете, наистина трябва да се научиш да обръщаш повече внимание на външния си вид.